Град на стълби

Семейни връзки

Шара се събужда с лице към гола сива стена. Тънка струйка въздух се промъква в дробовете ѝ, после я разтърсва силна кашлица.

— О-о! — казва весело някой. — Виж ти! Кой ни се събуди?

Шара се обръща на другата страна. Мислите ѝ са неясни и бавни. Намира се в гола стая без прозорци, която незнайно защо ѝ се струва позната.

В стаята има две врати, едната е отворена, другата — не. Непознатият стои пред отворената врата, облечен е с колкаштанска дреха. Усмихва ѝ се. Очите му са като мокри камъчета, хлътнали дълбоко в черепа.

— Наистина не разбирам — казва той — какво толкова е намерил в теб.

Шара примигва бавно.

„Хлороформ — спомня си. — Ще мине почти час, преди главата ми да се проясни…“

— Доколкото се вижда с просто око, ти си най-обикновена дребна сейпурка — продължава той. — Ниска, мръснокафява… е, може би глиненокафява би било по-точно, землисто кафява, непривлекателен тъмен цвят, който не подхожда на човешката плът… с характерните за расата ви слаба брадичка и клюнест нос. Китките ти, като при повечето от твоята раса, са ужасно тънки и крехки, а ръцете ти са ужасно космати, което вероятно важи и за останалата част от тялото ти. Сигурно се бръснеш доста често, или пък не, но дори да го правиш, пак не би могла да се сравниш дори с най-грозната жена от Свещените земи. Гърдите ти не са провисналите грозновати неща, които се срещат често сред твоята порода, но не са и особено хубави… всъщност толкова са малки, че направо не съществуват. А очите ти, скъпа… Какви очила само! Очите ти функционират ли изобщо? Чудя се какво ли е да си такова грозно джудже? Колко ли тъжен е животът ти, живот на същество от пепелявите земи, на същество, направено от глина… — Поклаща глава, все така усмихнат. Усмивката му хем прилича на усмивката на Воханес, хем е неин изроден вариант — при Во тя е пълна с напиращ, неподражаем чар, при този тип говори за трудно сдържана ярост. — Ала истинското естество на твоето престъпление, истинската простъпка, на теб и на целия ти род, е че отказвате да го признаете. Отказвате да признаете собствените си недостатъци, своите жалки, грозни недостатъци! Нямате срам! Не криете телата си, плътта си! Не пълзите в краката ни! Не осъзнавате, че вие, недокоснатите от Божественото, лишените от благословия, непозналите просветление, сте ненужни, непредвидени, безполезни! Претенциите ви са гигантски и това е най-големият ви грях, ако изобщо приемем, че същества като вас са способни на грехопадение.

Прилича на Воханес в толкова отношения — голяма част от жестовете, стойката, маниерите са като на Во. Ала в този тип има нещо… хем по-декадентско, хем по-деликатно. Нещо в начина, по който върти ханша си или скръства ръце… Шара се сеща за мховоста, за женствената му походка, имитираща някого, когото към онзи момент още не познаваше.

Преглъща и пита, макар вече да знае:

— Кой?…

— Ако реша да те счупя — казва той, — отвътре ще си празна… Глинена черупка на човек, забележителна само с подобието си на човек. Какво толкова видя в нея, Воханес?

Непознатият поглежда към ъгъла на стаята.

Воханес седи на пода в ъгъла, обвил с ръце коленете си. Лицето му е цялото в рани от побой, едното му око е затворено от оток, кожата — жълто-зелена като на жаба, по горната му устна ръждавее засъхнала кръв.

— Во… — прошепва Шара.

— Надявах се да открия в нея изкушение за плътта — продължава мъжът, — което да обясни залитането ти. Но по нея почти няма плът, която да изкуши твоята. Честно, нямам представа какво привлекателно си открил в това същество. Наистина не откривам нищо привлекателно в нея, братле.

Шара примигва.

„Братле?“

— В… В… — заеква тя.

Непознатият се обръща към нея и вдига високо вежда.

Шара чува в главата си думите на Воханес: „Беше на петнайсет, когато се присъедини към група поклонници. Тръгнаха на поход към ледения север да търсят някакъв шибан храм.“

— В… Волка? — успява да изрече. — Волка Вотров?

Той се усмихва.

— А! Виж ти. Значи ми знаеш името, малко глинено дете?

Шара напразно се мъчи да подреди упоените си мисли.

— Мислех… мислех, че си мъртъв…

Той клати глава и се усмихва широко. После казва:

— Смъртта е за слабите.

— „За онези, които искат да ме познаят — цитира Волка, — за онези, които искат да ги види окото ми и да бъдат обичани, не можа да има твърде силна болка, нито твърде ужасно изпитание, нито твърде страшно наказание, през което да преминат. Защото вие сте мои деца и трябва да страдате, за да бъдете велики.“

И се усмихва снизходително на Воханес.

— Колкаштава — казва Шара.

Усмивката на Волка се стапя и той я поглежда студено.

— Книга втора, ако не се лъжа — казва Шара. — Писанията му до свети Морнвиева по повод племенника му, който бил смазан от лавина.

— И Морнвиева толкова се засрамил — казва Волка, — задето е попитал Татко Колкан защо е станало така, задето си е позволил да го разпитва така непочтително, че…

— Че отсякъл дясната си ръка — казва Шара, — дясното си стъпало също, избол дясното си око и си отрязал десния тестис.

Волка се усмихва до уши.

— Толкова е странно да чуя как същество като теб изрича такива неща. Все едно да чуеш птица да говори.

— Намекваш — казва Шара, — че като ни изтезаваш, ни правиш по-добри?

— Няма да ви изтезавам. Поне не повече от това, което вече понесе малкото ми братче. Но иначе би ви направило по-добри, да. Бихте познали срама. Изтезанието би угасило горделивия блясък в очите ти. Знаеш ли изобщо за какво говориш?

— Бас ловя, че според теб Колкан е жив — казва Шара.

От усмивката на Волка не е останала и следа.

— Къде си бил, господин Вотров? — пита тя. — Как си оцелял? Казано ми бе, че си мъртъв.

— О, но аз наистина умрях, малко пепеляво момиче — казва Волка. — Умрях в една планина далеч на север. И бях прероден. Пречистен и прероден.

Той обръща ръката си — в шепата му играят пламъчета, макар свещ да няма.

— Старите чудеса още живеят в мен. — Той стисва невидимите пламъци в шепа и светлината угасва. — Беше изпитание на духа. Точно затова тръгнахме към манастира на Ковашта — да си изпитаме силите. Всички други умряха по време на нашето поклонничество. Всички мъже, много по-големи от мен. По-опитни. По-силни. Умряха от глад или от студ, или се разболяха и болестта ги отнесе. Само аз продължих упорито напред. Само аз се оказах достоен. Само аз си пробих път през вятъра и снега, само аз открих в планинските недра Ковашта, последния манастир, забравения дом на нашия Татко Колкан, където е сънувал своите свещени закони и е въвел ред в света. Прекарах там почти три десетилетия от живота си, сам сред онези стени, хранех се колкото да не умра, пиех разтопен сняг… и четях. Научих много неща. — Посяга с показалеца си и докосва нещо — сякаш в касата на отворената врата има стъкло и той прокарва пръст надолу по средата му, пръст, който е побелял и леко сплескан при върха от съприкосновение с твърда повърхност. — Камбанката на пеперудата. Едно от най-старите чудеса на Колкан. Първоначално го използвали да подтикнат грешници към изповед. Работата е там, че тази бариера не пропуска въздух, а всички ние сме най-склонни да признаем истината, когато сме на прага на смъртта… Но не бойте се. Не това е вашата участ. — Поглежда Шара. — Вие се провалихте, между другото. Вашият народ.

Шара мълчи.

— Разбираш ли?

— Не — казва Шара. — Не знам какво имаш предвид.

— Естествено. Примитивно същество като теб… Защото там, в манастира, аз намерих него. — Бърка под дрехата си и вади медальон, закачен на връв около врата му. Медальонът представлява везната на Колкан. — Медитирах години наред и не чувах нищо. И накрая един ден реших да медитирам, докато не умра, докато не чуя шепота му, защото смъртта е за предпочитане пред горчивото мълчание… Едва не умрях от глад. А може и да съм умрял. Ала после го чух как шепти в Баликов. Чух Татко Колкан! Той изобщо не е умирал! Изобщо не се е махал от този свят! Изобщо не е бил… докоснат от вашия кадж! — Последната дума прозвучава като животинско ръмжене и Шара зърва за миг зъбите му, жълтеникавокафяви.

— Получих видение. Видение, че съществува част от Баликов — истинския Баликов, Свещения град, — останала недокосната от вашето влияние! Град скрит от вас и от всички! И тогава разбрах, че все още има надежда за моя народ. Че има светлина сред бурята, спасение за светите и послушните. Можех да се върна и да освободя всинца ни от робството. Просто трябваше да стигна до него, да го намеря и да го освободя… Нашият баща. Нашият изгубен баща.

— Точно като в детството ни — казва Воханес. — Все тичаше при татко…

Блажената радост на Волка угасва.

— Млъкни! — зъби се той. — Млъкни! Затвори си мръсната предателска уста!

Воханес мълчи.

Волка го гледа и трепери.

— Твоята… твоята опетнена уста! Какво е докосвала устата ти, мръсно пале такова? Каква плът е докосвала? Женска? Мъжка? Детска?

Воханес завърта очи.

— Каква проява на лош вкус.

— Ти знаеше, че си сбъркан — казва Волка. — Винаги си бил сбъркан, Во. Винаги е имало нещо сбъркано в теб, някакво несъвършенство, което трябваше да бъде изтръгнато овреме.

Воханес подсмърква отегчено и си изтрива носа.

— Какво ще изтъкнеш в своя защита?

— Не знаех, че имам нужда от оправдания — казва Воханес.

— Татко беше съгласен с мен. Това знаеше ли го? Веднъж ми каза, че му се иска ти и майка да сте умрели при раждането ти! Това би му спестило грижите за жена със слабо сърце и син със слаба воля.

Воханес го гледа безразлично, после казва:

— Това разкритие изобщо не ме изненадва. Татко беше толкова мил човек.

— Петниш името на татко само за да подсилиш омразата ми към себе си, сякаш е възможно да те мразя повече.

— Пикал съм на името на татко — тросва се Воханес, — на името на Вотров и на името на Колкан! Радвам се, че каджът не го е убил, защото сега, когато сейпурите го заколят като другите богове, ще мога да клекна на брадичката му и да му се изсера в устата!

Волка го зяпа, останал без думи.

— Няма да ти се удаде тази възможност — прошепва след миг. — Ще ви оставя живи, теб и нея, за да ви осъди лично Колкан според собствените си закони. Ти дори това не знаеш, нали? Той е тук, в Баликов, и претегля греховете на града. Наблюдава те. Чака. Знае какво си направил. Аз ще издигна Престола на света от неговата гробница. И когато Колкан се появи, ти ще познаеш болката, братле.

Междувременно Шара е стигнала до извода, че тази гола, празна стая определено ѝ е позната — спомня си как мховостът ѝ се беше изсмял, как тя бе метнала свещта към гърдите му, спомня си пръстените стъпала, които се спускат надолу…

„Знам точно къде се намираме — мисли си тя, — знам и къде е Колкан.“

— Той е долу, нали, в Престола на света? — казва на глас.

Волка я поглежда, сякаш му е зашлевила шамар.

Воханес смръщва вежди.

— Тук, в това отвратително старо място?

— Не, не. Долу, под земята, където е скрит истинският Престол, на метри под нас. — Затваря очи. Изпаренията на хлороформа още замъгляват ума ѝ, но въпреки това една мисъл изплува на повърхността. — А Божествата са обичали да използват стъкло за съхраняване на информация… Аханас криела затворници в стъклото на прозорец, държала и малко ваканционно място в една стъклена сфера. Юков съхранил тялото на свети Киври в стъклено мънисто. А когато бях долу, в Престола на света, очаквах да видя прочутото цветно стъкло, за което разказват легендите… но всички прозорци бяха счупени. Всички освен прозореца в атриума на Колкан. Тогава ми се стори странно, че стъклото на прозореца е цяло и непокътнато, но прозрачно, без рисунък.

Отваря очи.

— Там са го затворили другите богове, нали? Там е прекарал като затворник последните триста години. Жив бог, окован в стъклото на прозорец.

— Не разбирам напълно какво става — казва с весела усмивка Воханес, — но определено е забавно, нали, Волка?

— Как смяташ да го освободиш? — пита Шара.

Волка я гледа с гняв, диша толкова тежко, че въздухът свири в ноздрите му.

— Освен — казва Шара — ако не е простичко заклинание за освобождаване… което би знаел всеки жрец.

— Не всеки жрец — казва дрезгаво Волка.

— Значи е нещо доста по-силно. Да речем… — бавно казва Шара. — Да речем, нещо останало в Ковашта? От някой монах? Нещо, което си намерил в подземията на манастира?

Волка ръмжи, сякаш са го ударили между очите.

— Още ли си толкова сигурен, братко — пита Воханес, — че тя е по-низша от теб?

— А Уиклов? — пита Шара. — Той ще участва ли? Ти му дърпаш конците, нали? Ти си затворил мховоста тук и си го държал като куче пазач.

— Онова, дето се случи с Уиклов, ще изглежда като благословия в сравнение с това, което чака теб — казва троснато Волка. — Уиклов беше… Той беше вярващ. Истински колкаштан. Но след като те отведе до Престола на света и ти разбра как съм намерил Склада с откраднатите предмети… това не можех да му го простя.

— Какво му направи? — пита Шара.

Волка вдига рамене.

— Рано или късно трябваше да установя дали Камбаната на пеперудата наистина работи. Никога не я бях виждал в действие. Уиклов… сметнах, че Уиклов е подходящ обект. Напомних си, че всички ние сме просто инструменти в ръцете на Божествата. Не ми пречеше, че преследваш Уиклов. Ти очевидно нямаше представа, че аз изобщо съществувам, защото бях започнал да градя плановете си години преди ти да се появиш.

— Но все пак те стреснах, нали? — казва Шара. — Когато се появих, си решил, че е добре да побързаш. Точно затова си организирал нападението над къщата на Воханес — за да го принудиш да ти даде нужното.

— Появата на правнучката на каджа би стреснала всеки истински континентал — казва Волка. — А и аз знаех коя си в действителност. — Зъбите му се видяха отново, кафяви като старо дърво. — С часове и дни се бях взирал в портрети на каджа, мислех за него, мразех го, мечтаех си да съм бил там, за да изтръгна живота му, да спра историята, преди да ни е довела дотук… И още щом те видях — щом видях очите ти, носа ти, брадичката, — видях как миналото оживява. Разбрах, че си от неговата кръв. След това беше лесно да открия коя си и още по-лесно да го съобщя на сънародниците си.

— Чакай… Значи ти си провалил прикритието ми? — Шара поглежда Воханес, който мести поглед между двамата, очевидно изпуснал нишката на разговора.

— Само че те не се разбунтуваха срещу теб, не те обесиха на площада, както очаквах — казва Волка. — Ръкопляскаха ти, задето уби Урав, едно от свещените деца на Колкан. Наистина не мога да реша дали имаш талант за това, или се радваш на невиждан късмет. Като днес например. Наистина ли ни проследи до истинското имение Вотров, или просто случайно попадна на него?

— О — казва Шара. — Бил си в къщата, нали? Когато двамата със Зигруд се прехвърлихме в Стария Баликов. Видял си ни.

— Ако нещата бяха минали по план, сега изобщо нямаше да изпълнявам този ритуал — казва Волка. — Но твоята намеса за пореден път ни принуждава да бързаме. Ти отиде в истинския Баликов. Видя корабите. Затова, уви, новата ера ще трябва да започне днес.

— Ще разрушиш града с бойните си кораби, така ли? — пита Шара. — И защо изобщо са ти нужни летящи кораби, щом ще освобождаваш Божество? Не може ли Колкан просто да ни посочи с пръст и да ни вкамени?

— Защо да се занимаваме с града? — казва Волка. — Разделяй и владей, това е много по-разумен подход. Сейпур разчита на морето, силата му е в корабите. Нашите въздушни кораби ще отлетят право към Сейпур и ще засипят със снаряди пристанищата и корабостроителниците му още преди вашата богохулна нация да е разбрала какво става. Надявахме се да построим още кораби, но и шест ще са достатъчни. При цялата си военна мощ Сейпур не очаква нападение от въздуха. Ще ги засипем с огън от облаците. Ще сеем разрушение от небето като ангели. Ще кастрираме грешната ви страна, както тя заслужава.

Изглежда нелогично, но това разкритие я ужасява повече от мисълта за възкресението на Божество. „По шест оръдия на кораб — пресмята трескаво тя. — Общо трийсет и шест оръдия. Само за един ден могат да съсипят инфраструктурата ни и да осакатят бойния ни флот за месеци, дори за години напред. Ще се сражаваме с вързани зад гърба ръце.“

— Това е добро дело, между другото — казва Волка. — Праведно. Светът е нашето изпитание, нашата топилна пещ. И с всяко изгаряне пещта ни оформя. Ще познаете болката. И двамата ще я познаете. Така трябва. И когато плътта ви изгори, когато се отървете от греховете си, някаква част от вас, някое парченце кост може и да оцелее и да бъде спасено, да се окаже достойно за него. — Поема си въздух. — О, ще се изправите пред взора му, и двамата. И колко доволен ще бъде той от мене, че съм му довел не просто един от най-чудовищните предатели на старите нрави, а и дете от плътта на онзи, що уби боговете.

Волка отстъпва настрани. Двама едри мъже в колкаштански дрехи застават на входа. С тихо изпукване Камбаната на пеперудата се изключва. Двамата мъже пристъпват към Шара и Воханес, повалят ги грубо на пода и връзват ръцете им. Шара все още е твърде замаяна, за да се съпротивлява, а Воханес видимо щади нараняванията си.

— А, Волка? — казва Шара, докато я изправят на крака. — Относно коментарите във връзка с външността ми… Ти нали знаеш, че оригиналните континентали са били почти толкова тъмни на цвят като сейпурите? Днешните са по-светли заради промяната в климата, защото нямате толкова слънце като преди. И макар че си в правото си да изпитваш възхищение към светлия цвят, той не е, как да се изразя, божествена характеристика. Но щеше да знаеш това, ако беше чел и други божествени текстове освен тези на Колкан. Той е предпочитал да не споменава за плътта, още по-малко за цвета на кожата.

Волка се опитва да наподоби царствена стойка. После прошепва:

— Лукчетата говорят само лъжи.

И си тръгва.

Капитан Мивск Ашковски от кораба „Морнвиева“ се взира през зелените лещи на очилата си към дивия хаос на зората. Облаци са се лепнали за хоризонта като вестникарски заглавия. Някъде под тях — на няколко мили може би, Мивск не е сигурен — се намира сивкавият масив на Континента.

Мивск бърка в джоба на куртката си, вади часовник и прави няколко бързи сметки.

— Два часа! — реве той да надвика силния вятър. — Два часа до брега!

Екипажът надава победоносни викове. Всички са облечени с дебели термокостюми, всички носят специални очила и маски, всички са вързани за палубата на „Морнвиева“ с дебели въжета. Якоби вече е станал жертва на силен повей откъм десния борд — вятърът го е съборил през парапета. Другарите му са успели да го изтеглят, разбира се — морав, ругаещ и плюещ.

„Два часа“ — мисли си Мивск. След два часа ще разбере на какво е способен корабът „Морнвиева“ с двайсет и тримата си души екипаж, шестте оръдия и тристате полета. Дотук се е убедил, че може да лети много бързо и много високо над земята. А дори не е бил докрай сигурен, че ще излети, защото не всички опити с Килимчето на Колкан са били успешни. При първия си опит са използвали само една нишка от килимчето и когато жрецът на Волка е прочел активиращото заклинание, нишката се е издигнала толкова бързо, че свещеникът не е успял да отскочи и тя му е отрязала половината лице.

„Вълшебствата — е отбелязал Волка — изискват неотклонно внимание.“ Минали са месеци, докато проектират конструкция, която да стабилизира влакната — в случая на „Морнвиева“ нишките са пет и всяка издига по осемстотин тона, — и още толкова месеци да се сдобият със стоманата, необходима за изграждане на конструкциите. И през цялото това време Мивск — макар да се има за силно вярващ — така и не е повярвал докрай, че ще се получи.

Но ето ги тук, по-високо и от най-високата сграда в Аханаштан, летят устремно във въздуха с платна като мечове и огромни криле.

„Не забравяй — напомня си той, — че имаш задача. Задача и дълг. Не летим в небето за твоята слава, Мивск Ашковски, нито твоята, нито на екипажа, а за славата на Татко Колкан.“ Тайничко Мивск няма търпение да види как ще реагира Колкан на унищожението, което оръдията ще посеят сред онези нещастници сейпурите. Като никога сейпурите нямат шанс. Мисълта как великите, чудовищно големи корабостроителници на Галадеш избухват в пламъци… Тази мисъл кара сърцето му да пее.

Мивск се спуска в трюма за седми или осми път да нагледа оръдията. Никой континентал не е притежавал подобна огнева мощ и гледката на големите тежки оръдия, по-дълги и по-дебели от ръката на Мивск, го изпълва с чувство за могъщество, каквото не е изпитвал никога. И всичко е механизирано — достатъчно е да дръпнеш една ръчка и оръдието стреля.

Мивск проверява трите оръдия отляво — св. Киври, св. Ошко, св. Василий, всичките изглеждат чудесно. После и тези отдясно — св. Шовска, св. Говрос, св…

Мивск спира пред св. Тошкей. Висок мъж с колкаштанска дреха се е навел над дулото на оръдието и наднича през отвора в палубата към корабите „Узина“ и „Укма“, десния фланг на малката им армада.

Капитан Мивск го гледа смутено.

— Кой?… Кой?…

— Никога не бях плавал на въздушен кораб — отбелязва мъжът. — Плавал съм на много неща, но не и на въздушен кораб.

Мивск иска да го попита защо не си е сложил очилата, защо не е с униформа, защо не се е обезопасил с въже, но всички тези въпроси са абсурдни, защото Мивск знае, че в екипажа му няма толкова едър човек… нали така?

Мъжът се обръща към Мивск; под качулката мътно проблясва само едно око.

— Като обикновен кораб ли плава? — пита той.

— Ами… — Мивск поглежда зад себе си, чуди се как да реагира на тази странна ситуация. — Защо не си на палубата, моряко? Защо не си вързан за мачтата? Така може да паднеш от…

— А оръдията? Стават ли за въздушен бой?

— Аз… Защо?

— Така си и мислех. Да. Да, струва ми се. — Мъжът килва глава и разсъждава на глас: — Шест оръдия на борда и още пет кораба в армадата… По един изстрел на кораб… Не би трябвало да е проблем. — Той кимва. — Благодарско. Това е безценна информация.

Мълниеносно движение, почти недоловимо за погледа, и капитан Мивск изведнъж се сдобива с чувството, че е глътнал голяма буца лед.

Поглежда надолу и вижда дръжката на много голям нож да стърчи между ребрата му. Корабът под него се завърта.

— Добре е капитанът да умре — казва мъжът, — преди да е видял смъртта на екипажа си. Иди си тихо и с благодарност.

Последното, което вижда Мивск, е как гигантът е застанал зад св. Тошкей и прицелва оръдието в кораба „Узина“.

Водят ги по познат маршрут, познат на Шара — по тесните празни коридори към стаята на мховоста — кръгът от сол още си е на пода, — и оттам към тунела, спускащ се към Престола на света, който междувременно е напълно възстановен.

— Сринахте тунела, но ние лесно го възстановихме — казва Волка. — Едва ли ще се сетиш с помощта на кое чудо го направих.

Не ѝ е хрумвало, че тунелът е изкопан с магически средства, но сега отговорът ѝ се струва очевиден.

— Свещта на Овски — казва тя.

Лицето на Волка се изопва, той махва с ръка и ги повежда по тунела, като крепи в шепа своя невидим пламък. Воханес се изкисква.

„Още не е освободил Колкан — мисли си Шара. — Може би Малагеш… Може би тя ще успее да…“ Всъщност, дава си сметка, в момента Малагеш сигурно щурмува имението Вотров. Или това, или укрепява посолството. Нито едното, нито другото може да им е от полза. А Зигруд е далеч оттук, близо до Юкоштан. С други думи, сами са.

Тунелът сякаш няма край. Шара си представя как Колкан ги чака в края му, глиненият човек, седнал в дъното на пещера, с очи сиви и празни.

— Съжалявам, Во — прошепва тя в мрака.

— Няма за какво да съжаляваш — казва той. — Срам ме, че се наложи да се запознаеш с това лай…

— Тихо — прекъсва го един от пазачите им и го удря в бъбреците. Воханес изскимтява и продължава с мъка напред.

Стигат до Престола на света и Воханес ахва сащисано:

— Да му се…

На Шара ѝ се иска да изпита силното вълнение, което е изпитала първия път, но сега храмът ѝ се струва тъмен и разкривен, пълен с черни кьошета и шепот.

Двайсетина и повече Реставратори с колкаштански одежди стоят в атриума на Колкан пред празния прозорец. До прозореца има стълба.

„Това се случва наистина.“

Волка тръгва по стълбището, което води нагоре към камбанарията на Престола. Вдига ръце — дланите му светят с оранжева светлина.

— Нека първо върнем храма към прежното му великолепие — казва той. Сочи към Шара и Воханес, мърмори си нещо под нос. Чува се неприятен звук, все едно плъзгаш пръсти по стъкло. Ръцете на Шара още са вързани, но тя опипва предпазливо с палеца на крака си и среща невидима стена. „Камбаната на пеперудата, задействал я е отново.“

— Гледайте да не дишате много — казва с усмивка Волка. — Тази е значително по-малка.

Ухилен като самодоволно момченце, той изкачва стъпалата към камбанарията и изчезва от погледа им.

— Явно е успял да възстанови и камбанарията — казва Шара.

— Тихо — сгълчава я един от Реставраторите.

— Само преди няколко дни беше пълна с пръст.

— Тихо!

— И какво ще направиш, ще ни удариш през бариерата? — казва Воханес.

Реставраторът пристъпва заплашително към тях, после спира, сякаш внезапно се е сетил, че има друга, по-важна работа.

— Трябваше да се сетя, че ще стане така — казва Шара. — Трябваше да се сетя.

— Шара, млъкни — прошепва Воханес. — Слушай, ти… Имаш някакъв скрит коз, нали? Както винаги?

— Ами… не. Всъщност нямам.

— Но нали мобилизирате войската? Те ще забележат, че липсваш… нали?

— Може и да забележат, но със сигурност няма да ме търсят тук.

— Добре, но… Шара, моля те. Моля те, измисли нещо! — изсъсква той. — Трябва да измислиш нещо! Трябва, защото аз определено няма да измисля нищо. Нямам представа какво се случва! Затова, моля те… нещичко?

Шара мисли трескаво, но истината е, че няма представа как да излязат от Камбаната на пеперудата, чудо, за чието съществуване дори не е подозирала. А дори да излязат, какво могат да направят? Ранен накуцващ мъж и замаяна от хлороформ четирийсет и пет килограмова жена срещу двайсет и пет Реставратори? „Бих могла да си отворя път навън с взрив от Свещта на Овски… стига да знаех заклинанието. Но не го знам. Знам, че съществува, а това не е същото.“ Ако само имаше някакъв друг начин да се скрият или да използват подземен тунел, или…

… или да изчезнат.

— Шкафът на Парнези — тихо казва тя.

— Какво? — шепне Воханес.

— Шкафът на Парнези. С негова помощ ме отвлече брат ти. Слага хората в невидим въздушен джоб, който е скрит както от смъртно око, така и от Божествено. — „Защото е направен от Юков — спомня си тя, — за един от неговите жреци, който искал да се среща тайно с любимата си в женски манастир на Колкан. Би ни свършил работа идеално в момента.“

— Значи дори ако Колкан се появи тук лично…

— Ще сме скрити. На сигурно място.

— Страхотно! Ами… Ами, действай тогава!

— Не мога, защото ръцете ми са вързани — прошепва Шара. — Знам наизуст нужния стих от Юкоштава, но има и един жест, който го съпровожда.

— Мамка му — казва Воханес. Вдига глава да погледне към Реставраторите. — Добре. Дай да се преместим малко…

Завъртат се бавно и застават с гръб един към друг. Воханес се опитва да развърже възела около китките ѝ.

— Не знам дали ще стане — казва тихо Шара. — Възлите са стегнати здраво.

Един от Реставраторите се изсмива.

— Пипате се, а? Перверзник такъв!

— Май за пръв път докосваш жена, а, Вотров? — добавя друг.

Воханес не им обръща внимание, а прошепва:

— Мислиш ли, че брат ми наистина може да върне Колкан?

Шара поглежда към прозрачното стъкло в атриума на Колкан.

— Ами… Склонна съм да приема, че там наистина има някакво Божество.

— Но… не Колкан?

— Аз си говорих с това Божество, между другото — казва Шара. — Така мисля поне. В нощта, когато нападнаха къщата ти. Видях много сцени от различни божествени текстове… Но нито една не беше ясна. Нещо повече, видях с очите си, че много от чудесата на Юков все още са активни — включително Шкафът на Парнези, — и вече не съм сигурна, че Юков е мъртъв.

Воханес сумти и продължава да чопли възела.

— Тоест, казваш, че… че не знаеш.

— Точно така.

— Супер.

Подръпва упорито въжето около китките на Шара. Тя с горчивина си дава сметка, че това е най-интимният им контакт след онази злополучна нощ, когато са убили Урав.

— Радвам се, че съм тук с теб — казва Воханес. — Тук, в края на всичко това.

— Когато се освободим, стой близо до мен — казва тя. — Шкафът на Парнези не е голям.

— Добре, но искам да ме чуеш… Радвам се, Шара. Разбираш ли?

Шара мълчи. После казва:

— Не би трябвало.

— Защо?

— Защото когато прикритието ми бе провалено… Реших, че ти си го направил.

Той спира да подръпва въжето около китките ѝ.

— Аз?!

— Да. Ти… Ти изведнъж получи всичко, което искаше, Во. Всичко. А и ти беше единственият външен човек освен Малагеш, който знаеше коя съм в действителност. Освен това те бяха забелязали при тъкачниците, макар че явно не си бил ти. Трябва да е бил…

— Волка. — Шара не го вижда, но усеща колко е неподвижен. — Но… Шара, аз никога не… аз никога не бих ти направил такова нещо. Никога. Не бих могъл!

— Знам! Сега го знам, Во. Но тогава мислех, че… мислех, че си болен! Че ти има нещо. Изглеждаше толкова нещастен, толкова унил…

Усеща го как се оглежда.

— Може би не си грешала за това — тихо казва той. — Може би наистина ми има нещо. Но от друга страна, може би не е имало начин да бъда нормален.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид… така де, виж ги само. С такива хора съм отраснал! — Реставраторите са се събрали в атриума на Колкан и коленичат на пода за молитва. — Виж ги! Те се молят на болката, на наказанието! За тях омразата е свещена, за тях всичко, което ни прави хора, е грешно. Естествено, че ще съм смахнат! Никой човек не може да порасне нормален в такава среда!

Някъде отдалече се чува звън на камбана.

— Какво е това? — пита Во.

— Трябва да побързаме — казва Шара.

Друга камбана пропява с тих глас.

— Защо?

Още една камбана. И още една. И още една. Всички са с различен тон, сякаш някои са големи, а други — съвсем малки, но по-важно е друго — всяка камбана предизвиква резонанс в определена част от мозъка, сякаш само въпросната част може да я чуе, и излива в главата на Шара чужди усещания. При звука на една ѝ се струва, че вижда горещи, потънали в омара тресавища, оплетени лиани и китки цъфнали орхидеи; когато забива друга, Шара чува трясък на метал, крясък на гарвани, вой на битка; при следващата усеща в устата си вкус на вино, сурово месо, захар, кръв и нещо, което може да е единствено сперма; при следващата чува оглушителен трясък на сблъскващи се канари и я притиска ужасна тежест; а после, когато и последната камбана се включва в звънтежа, Шара усеща по ръцете си зимен мраз и треперлив огън в краката и сърцето.

„Една камбана за всяко Божество — мисли Шара. — Не знам как го е направил, не знам дори какво точно прави, но е намерил начин да събуди гласа на всички камбани в Престола на света.“

— Какво става? — пита Воханес.

— Погледни към прозореца — казва Шара — и ще разбереш.

Смътен светлик се е появил в прозореца и с всяка пулсация се усилва. Златна слънчева светлина, сякаш слънцето е толкова силно, че прониква през пръстта, за да огрее това тъмно и мрачно място.

„Не слънцето огрява през пръстта — мисли си Шара. — Ние се издигаме.“

— Той го движи — казва тя. — Издига го. Издига Престола на света.

Докато войниците на Малагеш укрепват умърлушено двора на посолството, светлината започва да се променя.

Самата Малагеш надзирава работата им от портата. Зидовете на посолството са високи и бели, с железен парапет на върха, и макар да са доста красиви, не са добри за отбрана. Освен това посолството се намира на открито, уязвимо място, клекнало в пресечната точка на две големи улици — едната минава покрай стените, другата прекосява цял Баликов и води право към портите на посолството. Ако надзърне през решетките на портата, Малагеш може да види чак до центъра на Баликов, по права линия. „Ако Шара е права за онези оръдия — мисли си тя, — налице са приблизително милион ъгъла, от които могат да ни обстрелват с тях.“

Въпреки тези недостатъци на отбраната Малагеш не пришпорва чрезмерно хората си, най-вече защото тайничко се надява, че Шара ужасно много греши. Но когато чува камбаните в далечината, а сенките на металния парапет започват да танцуват по каменната настилка на двора, устата ѝ провисва така, че пуретата пада в краката ѝ.

Малагеш се обръща. Слънцето се движи — макар стените на Баликов да го замъгляват, то пак прилича на капка разтопено злато, която се плъзга с висока скорост от мястото си току над хоризонта, прави пируети наляво, уголемява се едва забележимо и скоро се спуска към другия хоризонт, сякаш се кани да залезе.

„Възможно ли е цял един ден да се изниза току-що пред очите ни?“ — пита се Малагеш.

Врявата на камбаните бие по сетивата ѝ, сякаш с всеки удар те рушат невидими конструкции и ги пресътворяват.

Жълто-оранжевата слънчева светлина пулсира над покривите. Един лъч се спуска надолу, все едно е пробил през плътни облаци, макар небето да е чисто, и се отразява в камбанарията в центъра на града, която на свой ред грее с ярка светлина.

Малагеш и войниците ѝ извръщат очи от ослепителния светлик, а когато отново поглеждат натам, виждат как светлината на слънцето — на залязващото слънце — лъщи по исполински излъскан купол. Малагеш заслонява очите си с ръка.

Гигантска кремавобяла катедрала с изящна орнаментика стърчи в центъра на Баликов, камбанарията ѝ е висока почти половин километър.

— Какво е това? — пита един от лейтенантите. — Откъде се взе това чудо?

Малагеш въздъхва и си мисли:

„Мразя, когато песимистите се оказват прави.“

— Хайде! — вика тя. — Бъдете така добри да свалите очите си от пейзажа и да се хванете на работа! Имаме двор за укрепяване! Започнете инсталирането на батареята зад стените на посолството!

— Огневата батарея? — пита един от сержантите, младо момиче на двайсетина години, и изтрива нервно потното си чело. — Губернаторе, сигурна ли сте?

— Абсолютно. Размърдайте се, а ако предпочитате да ви дам начална скорост с ботуша си по изисканите ви задници, няма проблем! Какво сте ме зяпнали? Размърдайте се, проклетници!