Градината на мъките

Преди да започна най-ужасния епизод на моето пътуване в Далечния Изток, струва ми се, че ще е интересно да обясня накратко какви обстоятелства ме принудиха да предприема това пътешествие. То е страничка из съвременната история.

Може да възникне недоумение защо тъй ревниво ще се старая да не споменавам името си в моя разказ, пълен със скръб и истина. Веднага отговарям: „Не е важно името ми!… То е само име на човек, който е причинил толкова много зло на другите и на себе си, при това на себе си повече, отколкото на другите, и се опитва да поправи своята душа в самотата и неизвестността. Мир на праха на неговия грях.“

I

Преди дванадесет години, като не знаех с какво да се заема и осъден от цял ред несполуки към жестокия и неизбежен изход — да се обеся или да се удавя в Сена, — аз си дадох кандидатурата за депутат — последно средство — в един окръг, където, впрочем, никого не познавах и където още никога не бе ми стъпвал кракът.

Наистина, моята кандидатура се поддържаше официално от министерството, което, като не знаеше също какво да стори с мене, намери по такъв начин остроумно и деликатно средство да се избави веднъж завинаги от моите ежедневни обезпокоителни молби.

По тоя случай аз получих аудиенция у министъра, мой приятел и другар по училище — аудиенция в същото време тържествена и приятелска.

— Ти виждаш как сме добри към тебе! — каза ми моят могъщ и великодушен приятел. — Току-що те избавихме от ноктите на правосъдието — а това не бе лека работа — и вече те правим депутат.

— Но аз още не съм избран — отговорих с ръмжащ тон.

— Наистина! Но имаш всички шансове… Ти притежаваш висшия дар да се харесваш, ти си обаятелен и ловък, когато поискаш. Хората, които влудяват жените, скъпи мой, са всякога хора, които заповядат на тълпата. Аз отговарям за тебе… Трябва само да разбереш добре положението на работите… А то е твърде просто!

И той започна да ме поучава.

— Главно, не ти трябва политика! С нищо не се задължавай. Не се увличай. В окръга, който съм ти избрал, един въпрос господствува над всички: цвеклото… Другото не е важно, то е работа на префекта. Ти си земеделски кандидат, нещо повече, ти си кандидат на цвеклопроизводителите. Не забравяй това. Каквото и да се случи в разгара на борбата, дръж се непреклонно на тая прекрасна платформа. Ти поне разбираш ли нещо от цвеклопроизводство?

— Право да си кажа, не — отговорих. — Само знам, както и всички, че от цвеклото се прави захар… и алкохол.

— Браво! Това е достатъчно — започна да ме аплодира министърът с авторитетен вид, успокоителен и сърдечен.

— Като се ползуваш от това, върви напред. Обещавай баснословни доходи… необикновени и безплатни химически торове… железници, канали, пътища за прекарване на тоя интересен и патриотичен зеленчук. Обещай намаляване на данъците, премии на земевладелците, тежко мито на ония предмети, които желаят да конкурират… каквото искаш. Във всичко туй ти ще бъдеш господар и аз ще ти помагам. Не се увличай в лични или в общи полемики, които могат да те погубят и след твоето избиране да компрометират престижа на републиката. Но, между нас, мили мой — о, аз в нищо не те упреквам, а само констатирам факта — твоето минало е от компрометиращите…

Докачен от тая забележка, която ми се стори и безполезна, и невежлива, възразих рязко, като гледах упорито моя приятел, който по тоя начин можа да прочете в погледа ми всичката концентрирана там ясна и студена заплаха:

— Ти можеше да кажеш по-правилно: „нашето минало“… Аз съм уверен, че и твоето, драги приятелю, в нищо не отстъпва на моето.

— О, що се отнася до мене! — каза министърът с вид на равнодушие и комфортна безгрижност. — То не е едно и също. Аз… аз съм прикрит от Франция! И като се върна към моя избор, прибави: — И така, аз резюмирам. Цвекло, още веднъж цвекло, винаги цвекло. Такава е твоята програма. И потруди се да не излизаш от тия рамки…

После той по един незабелязан начин ми връчи една сумичка и ми пожела успех.

Следвах точно програмата, която ми начерта моят могъщ приятел, и напразно… не бях избран. Това, че противникът ми победи със значително мнозинство, приписвам освен на разните шмекерии, и на това, че тоя дяволски човек бе още по-невеж и по мошеник от мене.

Ще забележа мимоходом, че в днешно време мошеничеството, ловко изложено на показ, заменя всичките достойнства и колкото човек е по-безчестен, толкова повече го признават за умен и за нравствен.

Моят противник — сега една от най-малко съмнителните знаменитости в политиката — е лъгал много пъти през живота си. И превъзходството му беше, че той, вместо да скрива това, хвалеше се с възмутителен цинизъм.

— Аз лъгах… аз лъгах — възгласяше той по селските улици, по площадите, по градовете, по пътищата, по полето…

— Аз лъгах… аз лъгах — публикуваше той в своите professions de foi, в уличните обявления и тайните циркуляри. И в кръчмите, възседнали бъчвите, неговите агитатори, наплюскани с вино, кървясали от алкохол, повтаряха набързо тия думи:

— Той краде… той краде…

Доведени от това във възторг, трудолюбивите жители на градовете и мъжествените обитатели на селата еднакво възхваляваха тоя смел човек — с безумие, което се усилваше всеки ден правопропорционално към безумието на неговото признание.

Как можех да се боря с подобен съперник, който притежаваше такъв послушен списък — аз, на чиято съвест тежаха само срамливо скриващите се грешки на младостта като: домашни кражби, измама на любовници, измама в игра, шантаж, анонимни писма, разпуснатост и измамничество? О, наивност на неопитна младост! Една вечер на обществено събрание едва не паднах убит от разярените избиратели заради това, че поисках наред с първенството в цвеклото и право да бъда добродетелен, нравствен, честен и обявих нуждата да се очисти републиката от хората, които я безчестят.

Нахвърлиха се върху ми и ме хванаха за гърлото. Посипаха ме с юмруци, подхвърляха ме като вързоп. За щастие, отървах се след красноречието си само с един оток на бузите, с три пребити ребра и шест избити зъба.

И това беше всичко, което изнесох от тая печална авантюра, към която ме приведе несполучливото покровителство на министъра, който се считаше мой приятел.

Аз кипнах.

И имах право да кипна, защото внезапно във време на борбата правителството ме напусна, като влезе в преговори с моя противник, и ме остави без подкрепа, с моята муска — цвеклото.

Префектът, отначало твърде смирен, не закъсня да стане твърде нахален. Той не ми даваше нужните сведения и разяснения по моя избор. Накрая почти престана да ме приема. Самият министър не удовлетворяваше повече молбите ми и преданите му връстници поведоха против мен глуха борба с оскърбителни намеци — и всичко това, разбира се, във вежливи и красиви думи. Мен все още не ме нападаха официално, но за всички беше ясно, че са ме напуснали…

След връщането ми в Париж, като реших на всяка цена да произведа взрив, рискувайки да загубя всичко, поисках обяснения от министъра, когото моята решителност веднага накара да омекне.

— Скъпи мой — каза той. — Съжалявам за всичко, което се случи с теб. Честна дума. Аз съм силно огорчен от това. Но какво мога да сторя? Нали не съм самичък в министерството… и…

— Но аз имам работа само с тебе! — прекъснах го с ярост, от която отскочи купчината дела, които се намираха до мене на масата. Другите не ме интересуват. С другите нямам никаква работа. Само ти… И ти ми измени. Това е низост!

— Но, дявол да го вземе! Изслушай ме най-после! — молеше министърът. — Не се сърди, преди да разбереш всичко.

— Аз знам само едно и то за мене е достатъчно. Ти ме продаде. Не, не! Това няма да мине така, както ти си мислиш. Сега е мой ред.

И аз крачех из кабинета, като пусках заплахи и блъсках столовете.

— Ти ме продаде! Да се посмеем… Страната ще узнае най-после що за министър си. Аз ще й покажа, аз ще открия пред нея широко душата ти. Глупак! Нима не разбираш, че си в ръцете ми — ти, твоето състояние, твоите секрети, твоят портфейл! А! Моето минало те стеснява? То оскърбява твоята срамежливост и срамежливостта на републиката? Почакай! Утре, да, утре ще узнаят всички.

Задъхах се от яд. Министърът се опита да ме успокои, хвана ме под ръка, приближи ме полека до креслото.

— Млъкни най-после! — каза той умолително. — Послушай ме, моля ти се! Е, седни де! Виж ти, дявол, който нищо не иска да разбере! Ние не познавахме твоя конкурент. По време на борбата той се показа твърде силен човек. Истински политически деец. Ти знаеш колко е ограничено числото на хората, годни да попаднат в министерството. Все едни и същи идат… а ние трябва да покажем от време на време на парламента и на страната нова фигура… а такава няма, знаеш ли ти това? Е, ние мислехме, че твоят конкурент може да бъде такава фигура. Той има всички качества, които приличат на временния министър, на министъра през време на криза… Най-после, той може да се подкупи във време на заседание, разбираш? Това е обидно за тебе, признавам. Но интересите на страната преди всичко.

— Не дрънкай глупости. Ние не сме в казармата… Работата не е в интересите на страната, над които ти се надсмиваш, както и аз. Работата се отнася до мене. Благодарение на тебе аз съм на улицата. Кредиторите ми, които разчитаха на моя успех, ядосани от моята несполука, ме преследват като заек. Ще ме секвестират. Аз даже няма днес какво да обядвам. И ти какво мислиш, че това ще мине даром. Ставаш глупав.

Министърът се усмихна. Той ме чукна фамилиарно по коляното, като каза:

— Аз съм напълно съгласен — ти не ме оставяш да кажа и дума, — напълно съм съгласен да ти дам възнаграждение…

— Удо-вле-тво-рение!

— Добре, удовлетворение!

— Пълно ли?

— Пълно! Ела след няколко дни. Аз несъмнено ще наредя това. А сега вземи 100 наполеона… Това е всичко, което ми е останало от тайните фондове.

Той прибави мило, със сърдечна веселост:

— Половин дузина такива юнаци като тебе… и бюджетът отиде!

Тая щедрост превишаваше моите надежди и незабавно успокои нервите ми.

Следните три дена прекарах в най-мръсен разврат.

II

Аз съм роден в провинцията, в семейство, което принадлежи към дребнобуржоазното общество, към това честно и добродетелно буржоазно общество, което, както ни го рисуват в официалните речи, представлява истинска Франция. Не мога да кажа, че съм се гордял с това.

Баща ми беше житар. Той бе много груб човек, недодялан, но способен в работата си. Ползуваше се с репутацията на твърде ловък човек и всичката му ловкост се състоеше в това да „изиграва хората“, както се изразяваше той. Да измами в качеството на стоката и в меренето, да накара да му купят за два франка това, що му струва два сантима и когато можеше да мине без особен скандал, да накара да му платят два пъти — такива бяха принципите му. Например той никога не продаваше овес, докато не го накиснеше във вода. Набъбналите зърна с прибавения отгоре дребен пясък удвояваха тежината и баща ми всякога съзнателно вършеше това. Той умееше да размесва в чувалите главня и други отровни семена, останали след чистенето, както и разваленото брашно с прясното. Нали нищо не бива да се губи в търговията и всичко има тежест. Майка ми, още по-нетърпима в лошите печалби, му помагаше в изобретателните грабежи и, жестока, недоверчива, водеше сметките с такъв вид, какъвто хората приемат, когато са близо до врага.

Строг републиканец, горещ патриот — той беше доставчик в един полк, — нетърпим моралист и честен човек, ако е угодно в обикновен смисъл на думата, баща ми не допускаше нито състрадание, нито прощаваше нечестността на другите, особено ако тя му вредеше. Той бе неизтощим по въпроса за нуждата от честност и добродетел. Най-важната му беше идеята, че в демократическата държава честността и добродетелта трябва да са тъй задължителни, както първоначалното образование, данъците и военната служба. Веднъж забеляза, че го краде един от каруцарите, който служеше при него петнадесет години. Веднага каруцарят беше арестуван. В съда той се оправдаваше, доколкото бе възможно, като цитираше постоянно баща ми.

Съдиите се отнесоха твърде неодобрително към тоя цинизъм. Те осъдиха каруцаря на двегодишен затвор и то не само за кражба на няколко килограма жито, но главно за това, че е наклеветил една от най-старите фирми в окръга, фирмата, основана през 1794 г., която всякога непреклонно е внушавала доверие към себе си и бе гордост за всички граждани.

Спомням си, че същата вечер, когато бе произнесена тая знаменита присъда, баща ми покани на вечеря няколко приятели, също такива търговци като него, пропити от неосветения принцип „на изиграване на хората“ — принцип, който е душата на търговията. Дали са негодували при това за възмутителното поведение на каруцаря — досещайте се сами. До среднощ само за това и приказваха. От всички възклицания, афоризми и спорове, съпровождани с чаши фина ракия, с които бе ознаменувана тая паметна вечер, извадих това правило, което бе, тъй да се каже, моралът от тая авантюра, а в същото време и синтез на моето възпитание:

— Да присвоиш от някого си нещо и да го задържиш за себе си е кражба. Да си присвоиш нещо от някого и да го предадеш другиму в замяна на колкото се може по-голямо количество пари — това е търговия. Кражбата е много глупава, защото се задоволява с печалба, при това рискована, само веднъж, когато търговията печели двойно, без риск.

В атмосфера от такъв род нравствени понятия аз съм израсъл и съм се развивал почти самотен, имайки като ръководство в живота примера на моите родители ежедневно пред очите си. В семействата, които се занимават с дребна търговия, децата израстват повече предоставени на себе си. Няма време да се занимават с тяхното възпитание. От десетгодишна възраст понятието ми за живота беше понятие за кражбата и аз бях убеден — о, по най-невинен начин, уверявам ви, че „изиграването на хората“ съставлява единственото основание на всички обществени отношения.

Колежът определи този чуден и изкривен път, когото трябваше да следвам в живота, понеже там се запознах със знаменития бъдещ министър Йожен Мортен.

Син на кръчмар, подготвен за политическа дейност, както аз към търговска от своя баща, който беше главен агент през време на изборите в окръга, вицепрезидент на гамбетските комитети, основател на различни лиги, общества на съпротива и професионални синдикати, Йожен отначало още криеше в душата си „истински държавен човек“.

Независимо от това, че беше стипендиант, той изведнъж ни внуши уважение към себе си чрез несъмненото превъзходство над нас в нахалство и неделикатност, а също с особения род бъбривост, тържествено и безсъдържателно, която ни ентусиазираше. Свръх това той бе наследил от баща си полезната мания да организира. За няколко седмици бързо преобърна двора на колежа на разни родове групи и подгрупи, комитети и подкомитети, в които се избираше за председател, секретар и ковчежник в едно и също време. Тук имаше група играчи на топ, на въртележка, на прескачане, на гоненица, на маршировка, комитет по гимнастика, лига на трапеца, синдикат на тичане със свързани крака и т.н. Всеки член на тия различни групи беше длъжен да внася в централната каса, т.е. в джоба на нашия приятел, по пет сантима ежемесечно, което, освен другите привилегии, даваше право да се получава вестник. Той излизаше всеки три месеца и се редактираше от Йожен Мортен за пропагандиране идеите и защита на интересите на тия многочислени общества, „автономни и солидарни“, както той провъзгласяваше. Общите лоши инстинкти и еднаквите апетити скоро ни сближиха и преобърнаха нашата тясна дружба в жадна и непрекъсната експлоатация на нашите другари, които се гордееха, че се записват членове в синдикатите. Аз скоро разбрах, че не съм най-силният в това общество; но именно затова по-здраво се присъединявах към съдбата на честолюбивия другар. Неудостоен с равен дял, все пак получавах нещичко… Уви, аз всякога съм получавал само трохи от сладките, които моят другар опустошаваше. По-късно се видях с Йожен при тежки и скръбни обстоятелства в моя живот. Благодарение на привичката „да изиграва хората“, баща ми свърши с това, че сам бе „изигран“. Несполучлива доставка, която отрови, струва ми се, цяла казарма, беше причината за това плачевно приключение, което увенча с гибел нашата фирма, основана през 1794 г. Може би баща ми би преживял своето безчестие, защото бе му известна безкрайната снизходителност на тая епоха, в която живееше; но той не можа да преживее разорението. Една прекрасна вечер умря от апоплексия. Умря, като остави мене и майка ми без средства.

Като не можех вече да разчитам на него, бях принуден да се издигам със собствените си сили и като се отървах от майчините ридания, аз се замъкнах в Париж, дето Йожен Мортен ме посрещна най-добре.

Той се издигаше малко по малко. Залагаше на ловко експлоатирани протекции в парламентарната среда, приспособенчеството на своята натура и на пълното отсъствие на избор в средствата и вече заставяше да говорят благосклонно за него в пресата, в политическия и във финансовия свят.

Веднага той се възползува от мене за мръсни работи, но и аз не закъснях, живуркайки неизменно в неговата сянка, да придобия значение подобно на неговото, от което не извлякох нищо съществено. Не ми достигаше постоянство в злото. Не че изпитвах закъснели угризения на съвестта и скоропреходни желания за честен живот; не някаква си дяволска страст, някаква си необяснима злоба ме караше да напускам най-добре уредените работи и с разтворени пръсти да стискам някое гърло с най-хищна жажда. Като притежавах първостепенни практически качества, аз нямах упорството на човек, който действува. Не се ли криеше под маската на негодник, какъвто бях аз, починал поет?

Обаче като предвиждах бъдещето и като чувствувах, че непременно ще дойде време, когато приятелят ми ще поиска да се отърве от мене, като от вечно въплъщение на компрометиращото го минало, изкусно го заплетох в разни скандални истории, при които внимателно си запазих на разположение неоспорими доказателства. Под страх от гибел Йожен трябваше вечно да ме влачи след себе си, както каторжникът веригите. В очакване на висши почести, към които го увлече мръсният поток на политическия живот — ето какви бяха неговите интриги между другите, достойни за уважение постъпки, и към какво той се отнасяше с предпочитание.

Йожен имаше официална любовница. Тя се казваше тогава графиня Борска. Не особено млада, но още красива и привлекателна. Нито полячка, нито рускиня, тя обичаше да минава за австрийка, и разбира се, считаше се за немска шпионка. Благодарение на това, нейният салон се посещаваше от най-знаменити държавници. Там много се занимаваха с политика, завързваха се флиртове и заедно с тях се вършеха какви ли не важни и подозрителни работи. Между най-усърдните посетители на тоя салон личеше левантинският финансист барон К., мълчаливо същество, с лице на потъмняло сребро, с угаснали очи, който вълнуваше борсата с гигантските си операции. Знаеше се, поне говореха, че под тая непроницаема и няма маска действуваше една от най-могъщите империи в Европа. Несъмнено това бе чисто романтично предположение, понеже в тая развалена среда никога не знаеш на какво повече да се чудиш — на развалата или пък на глупостите.

Както и да е, графиня Борска и моят приятел Йожен Мортен страстно желаеха да проникнат в играта на тайнствения барон, толкоз повече че той се противеше на явните им и несъмнени опити за сближаване с не по-малко явна и несъмнена хладина. Аз мислех, че тази хладност не се спираше даже пред изкушението да даде на нашите приятели коварен съвет, който би докарал печална развръзка. Тогава те решиха да подставят на тоя упорит барон една млада и много красива жена, истинска приятелка на тоя дом, и в същото време да ме прикрепят към тая млада и красива жена. Тя бе съгласна да допусне до себе си и двама ни — банкера като „сериозен“, мене — като развлечение. Тяхната сметка бе проста и аз я разбрах от пръв поглед: да ме нагласят на моя пост и по такъв начин да се доберат чрез мене до тайните на барона, тайни, които ще се измъкват от него в минути на нежна забрава. Това беше, тъй да се каже, политика на централизацията. Уви, демонът на злото, който ме посещава в решителни моменти, когато трябва да действувам, поиска щото това да стане другояче и щото тоя прекрасен проект да загине некрасиво в зародиша си.

По време на обяда, който трябваше да скрепи тоя чисто парижки съюз, аз бях тъй груб към младата жена, че тя, потънала в сълзи, яростна и сконфузена, напусна със скандал салона и се върна у дома си вдовица на нашата любов. Малкият празник беше набързо приключен. Йожен ме отведе с каретата си и изминахме Елисейските полета в трагично мълчание.

— Къде да те оставя — попита ме великият човек, когато свихме на ъгъла на кралската улица.

— В кръчмата… на булеварда… — отговорих аз със злобна насмешка. — Иска ми се по-скоро да поема малко чист въздух в обществото на честните хора.

Тук приятелят ми с жест на отчаяние ме чукна по коляното и — аз през целия си живот ще помня зловещото изражение на лицето му, преливащо от ненавист — въздъхна:

— Да!… Да!… От тебе никога нищо няма да излезе! — Той беше прав. Тоя път не можех в нищо да го обвиня.

Понякога под влиянието на внезапно избухваща в душата поезия аз се скривах в някой затънтен кът и лице с лице с природата мечтаех за чистота, за мълчание, за нравствено възраждане, което, уви, не продължаваше дълго.

Аз се връщах при Йожен в моменти на затруднение. Той не ме приемаше всякога с тая сърдечност, която търсех от него. Виждаше се, че много би желал да се отърве от мене. Но в такива случаи бързо и рязко му припомнях действителността.

Веднъж ясно забелязах как в погледа му блесна замисъл за убийство. Не се обезпокоих от това и лукаво му казах:

— А после? Даже и трупът ми ще бъде твой обвинител. Не ставай глупав! Аз ти позволих да стигнеш дотам, докъдето искаш; аз никога не съм бил пречка за твоето честолюбие. Напротив, работил съм за тебе, колкото съм могъл… честно… не е ли вярно? Мислиш ли, че на мене ми е приятно да те гледам горе, важен, в пълен блясък, а себе си — долу, да цапам глупаво из калта. И при това с едно щракане на пръстите тая чудна кариера, трудолюбиво създадена от двама ни…

— О, от двама ни — пригласи Йожен.

— Да, от двама ни, каналия! — добавих, ядосан от тая несвоевременна поправка. — Да, с едно щракане… с едно подрусване… ти, знаеш това, аз мога да срина тая чудна кариера. Стига да кажа една дума, мошенико, за да те свалят от власт и блъснат в тюрмата. Да превърна тебе, министъра — о, иронията на живота достига понякога много далеч! — в каторжник, какъвто би трябвало да бъдеш, ако имаше още правосъдие и ако аз не бях последен подлец. И на! Аз не правя тоя жест, не произнасям тая дума. Аз ти позволявам да се наслаждаваш на хорските поклони и на уважението от чуждестранните дворове, защото… виждаш… аз намирам това невероятно комично. Но аз искам моя дял… чуваш!… моята част… Това, което искам, е много идиотско. Нищо… трохи… тогава, когато аз бих могъл всичко да поискам. Всичко… всичко… всичко! Аз те моля да не ме гневиш повече… не ме докарвай до крайност… не ме карай да създавам смешни драми. Защото в деня, когато ми дотегне да живея, мръсотията, тая мръсотия, твоята мръсотия, чиято непоносима воня чувствувам около себе си… тъй че, в тоя ден Негово превъзходителство Йожен Мортен няма да се смее, мой старий… Кълна ти се в това!

Тогава Йоже, като се усмихваше напрегнато, при което отпуснатите ъгли на устата му придаваха изражение на подъл страх и безсилно желание за убийство, ми каза:

— Тъй глупаво да бръщолевиш! И защо? Отказал ли съм ти нещо, сприхльо?

И весело, с жестове и гримаси, които трябваше да ме зашеметяват, той прибави комично:

— Искаш ли орден, а?

Наистина той беше прекрасен младеж.

III

Няколко дни след тая дива сцена, която последва моя жалък провал, аз се срещнах с Йожен в дома на добрата госпожа Г., където бяхме поканени и двамата на обяд. Ние се ръкувахме сърдечно. Никой не би казал, че между нас е станало нещо неприятно.

— Ти не се виждаш никъде — упрекна ме той с тон на равнодушно приятелство, под който се криеше вежлива ненавист. — Болен ли беше?

— Не… търсих самозабрава.

— Та… ти сега по-благоразумен ли си? Бих искал да поговоря с тебе пет минути. Искаш ли след обяд?

— Ти знаеш ли нещо ново? — попитах с жлъчен смях, който му даваше да разбере, че няма да му позволя да ме изложи като „непотребна“ вещ. Бях вече готов да му отговоря дръзко, когато госпожа Г. — огромен пакет от цветя, треперещи пера и шумящи дантели — прекъсна началото на разговора.

И като въздъхна: „А? Мой мили министре, кога ще ни избавите от тия ужасни социалисти?“, тя повлече Йожен към група млади жени, които, ако се съдеше по нареждането им в салона, бяха специално наети, за да бъде обедът по-бляскав.

Госпожа Г., както казваха, играеше важна роля в обществото и държавата. Дребните историографи на най-дребните факти от онова време сериозно разказваха, като установяваха с блестящи паралели в миналото, че нейният салон е бил място, където са се създавали и осветявали политическите и литературни кариери, и че, следователно, той е бил сборен пункт на всички млади и стари честолюбци.

Ако им се вярва, там се е съставяла съвременната история и се е замисляло падането или качването на кабинетите, там са се договаряли посред гениални интриги и прелестно бръщолевене — понеже той е бил салон за бръщолевене — външните съюзи и академичните избори. Сам г-н Сади-Карно — който царувал тогава над френските сърца, — казват, се отнасял с особено внимание към тази опасна сила и за да обезпечи за себе си нейната милост, галантно й пращал за най-малка усмивка най-красивите цветя от елисейските полета и градските оранжерии… Тая древна особа, която познавала Тиер, господин Гизо, Кавур и стария Метерних — дали във време на своята или на тяхната младост, г-жа Г. не можеше да установи точно тоя пункт от хронологията, — запазваше известния престиж, с когото републиката обичаше да се кичи, като с нещо традиционно, елегантно, и салонът се ползуваше от изгодите на следсмъртния блясък на тия знаменити имена, които се произнасят по всеки повод и които напомнят за издребнялата действителност на настоящето. В тоя салон се събираха като на панаир и никога не съм видял — а аз съм видял много нещо — по-странна смесица от хора и по-смешен светски маскарад. Тя приемаше всички, понеже това увеличаваше публиката — тук имаше несполучили в политиката, журналистиката, космополитизма, в клубовете, в света, в театрите, и жени, приятни във всяко отношение. Никой не бе измамен от тая мистификация, но всеки беше заинтересован предвид собственото си издигане, издигане до тая среда, която на мнозина у нас дава не само позорни средства, но и единственото raiscn d’etre на съществуване. Впрочем, аз мисля, че голяма част от миналите знаменити салони, дето са се събирали под най-различни предлози блуждаещите апетити на политиката и неуспелите литературни тщеславия, трябва да са били приблизително като тоя.

Госпожа Г., освободена от рекламните преувеличения и поетични легенди, разгледана от гледна точка на нейната светска индивидуалност, беше просто много стара дама, с обикновен ум, с лошо образование, невероятно порочна, която, като не бе в състояние да култивира цветето на порока в собствената си градина, култивираше го в чуждите градини със спокойното безсрамие, тъй че не знаеш на кое трябваше повече да се чудиш — на това ли безсрамие или на безсъзнателността, с която се вършеше всичко това. Тя заменяше собствените си любовни приключения, от които трябваше да се откаже, с някаква мания да устройва съюзи и съпружески разводи; предполагаше всичката си гордост и намираше греховна сладост в това да следи за тях, да ги направлява, да ги покровителствува, да ги прикрива и по такъв начин да подгрява старото си сбръчкано сърце чрез съприкосновение с техния забранен жар.

Защо именно тая вечер се наканих да отида у госпожа Г.? Не зная, понеже бях настроен меланхолично и нямах желание да се забавлявам. Гневът ми спрямо Йожен се смекчи поне временно и се замени от безкрайната умора, от безкрайното отвращение към мене, към другите, към всички. Още от сутринта размишлявах за моето положение и независимо от обещанията на министъра — впрочем, аз бях решил да не му позволя да се отърве лесно от мен — не намирах никакъв приличен изход. Разбирах, че на моя приятел бе много трудно да ми даде някоя постоянна служба, която що-годе да ми позволи да паразитствувам по почтен начин, което би ми дало възможност да прекарам дните си в мир, като почтен старец, чиновник без работа, но със заплата. Свръх това, възможно бе скоро да изпортя всичко.

И веднага биха полетели от всички страни протести в името на обществения морал, за републиканската благопристойност, на които министърът, уведомен за това, трябваше да отговаря. Той можеше само да отсрочи неизбежния час на моята гибел с временна жалка помощ, с печално бюджетно фокусничество. Освен това аз не можех вечно да разчитам даже на тоя минимум милост и покровителство, понеже сам Йожен не можеше да разчита на вечна глупост от страна на обществото.

Да способствувам за пропадането на моя приятел, като спечеля ловко доверието на някой министерски лидер, и да придобия в обществото на тоя нов приятел, тъй да се каже, социална девственост — за туй мислех аз!

Към всичко това ме тласкаше моята натура, моите интереси, а така също жестокото, сладострастно наслаждение от отмъщението. Но независимо от това, че тая комбинация не бе сигурна и здрава, аз не чувствувах в себе си кураж да почна нови опити и отново да прибягвам към такива маневри. Аз изгорих моята младост от двата края. Чувствувах умора от тия опасни приключения, които зависеха само от случая. Към какво можеха да ме доведат?

Всичките ми способности отслабваха в разцвета на силите, притиснати от неврастения. Ах, колко съжалявах, че не съм вървял по правия път на живота! В тия минути искрено мечтаех само за жалките радости на порядъчния буржоазен живот, повече не исках и не можех да понасям скоковете на щастието, превратностите на нуждата, които не ми даваха отсрочка нито минута и превръщаха цялото ми съществуване в непрекъснато и мъчително безпокойство. Какво щеше да стане с мен? Бъдещето ми се представяше по-печално и по-безнадеждно от зимните дрезгавини, които нахълтват в стаята на болния… И ето сега след обяда каква още нова низост ще ми предложи безчестният министър! Той ще поиска да ме хвърли в дълбините на някое блато, отдето връщане няма, за да ме накара да изчезна завинаги. Той беше безгрижен и весел. Всичкият ми гняв спрямо него нарасна при вида на спокойствието му, под влиянието на съзнанието за нашето взаимно безсилие — неговото — да се спаси от позор, и моето — да го тласна към позора.

Аз бях дотолкова разбит от тия сложни и мъчителни грижи, че никак не се възбуждах, както винаги при вида на жените, и затова прекрасните създания, избрани и изложени от госпожа Г. за удоволствие на гостите й, никак не ме вълнуваха. По време на обяда аз се държах най-несносно и само рядко се обръщах с някоя дума към моите съседки с прекрасни бюстове, потънали в скъпоценни камъни и цветя. Те си помислиха, че изборните несполуки са довели до такова мрачно настроение мен, който всякога съм той жизнерадостен и любезен.

— Бъдете смели! — повтаряха ми те. — Та вие сте млад, дявол да го вземе! В политиката трябва търпение. Ще сполучите следващия път.

Отговарях троснато на всичките тия банални думи, съпровождани с предизвикателни усмивки и с приближаване на бюстовете, също като че се предлагат.

— Не, не… Не говорете повече за политика. Това е подло! Не говорете повече за всеобщо гласоподаване. Това е до идиотство глупаво! Не искам повече… Не искам повече да слушам за това.

Госпожа Г. — цветя, ленти и дантели се размърдаха изведнъж около мене с миризливи и разноцветни вълни — ми шепнеше на ухото с кокетството на стара сводница:

— Само любовта е добра, видите ли? Само любовта! Опитайте се да любите! Тъкмо тая вечер е поканена една румънка… страстна… а! И поетеса, милий… и графиня! Аз вярвам, че тя ви люби. Ще ви запозная. Впрочем, всички жени лудеят за вас.

Отклоних тъй грубо натрапеното ми предложение. И навъсено чаках края на тоя празник, който се протакаше, протакаше, протакаше…

Йожен твърде дълго не можа да пристъпи към мен. Накрая се възползувахме от момента, когато знаменитата певица привлече върху себе си всеобщото внимание, и се отдалечихме в малката пушалня, слабо осветена с лампа на дълга подложка, обвита с розов креп. Министърът седна на канапето и запуши папироса; с небрежно движение възседнах обратно стола и скръстих върху него ръце; той ми каза важно:

— Тия дни много мислих за тебе.

Несъмнено той очакваше благодарности, приятелски жест, движение, което да изразява заинтересованост и любопитство. Оставах невъзмутим, като с усилие спазвах този вид на надменност, почти оскърбително равнодушие, с което посрещах всичките коварни предложения на моя приятел; още от началото на вечерта се стараех да се убедя, че тия предложения ще са коварни. Нахално се преструвах, че съм погълнат в съзерцаване портрета зад Йожен.

На гладката повърхност на портрета, като го помрачаваха, се бореха черни сенки, които правеха да личи още по-ясно бялото му лице, чиято крушовидна изпъкналост характерно пресъздаваше изчезналата физиономия. Празничният шум, заглушен от спуснатите драпировки, достигаше до нас като далечно бръмчене. Поклащайки глава, министърът продължи:

— Да, аз много мислих за тебе… И на! Това е трудно… много трудно.

Той отново млъкна, като че размишляваше за важни неща.

Беше ми забавно да продължава това мълчание: исках да се наслаждавам на смущението на моя приятел пред моето мълчаливо и насмешливо отношение към него. Още веднъж да видя пред себе си моя покровител — смешен, свалил маската си и може би умолителен! Обаче той си оставаше спокоен и не изглеждаше загрижен от извънредната враждебност на моето поведение.

— Ти не ми ли вярваш? — каза той с твърд и спокоен глас. — Да, аз чувствувам, че ти не ми вярваш. Ти си въобразяваш, че аз мисля само да се подигравам с тебе… както с другите, не е ли истина? Ти не си прав, драги. Впрочем, ако този разговор ти е неприятен, можем веднага да го прекратим.

Той даде вид, че иска да стане.

— Аз не казвам това! — протестирах аз, като преместих погледа си от косите на портрета върху студеното лице на Йожен. Аз нищо не казах…

— Е, тогава ме изслушай. Искаш ли да си поговорим поне веднъж съвършено откровено за нашето взаимно положение?

— Добре! Слушам те…

Пред неговата увереност аз малко по-малко почнах да губя своята.

И ето — ах, колко желая да мога да предам всичката тая увереност, лъстива простодушност и благосклонност, които звучаха в неговите думи! — какво ми каза той:

— Ти достатъчно отблизо видя политическия живот и знаеше, че има степен в могъществото, когато най-низкият човек е защитен от себе си със своите собствени низости и в още по-голяма степен от другите хора също чрез техните собствени низости! За държавника най-непоправимо нещо е честността. Честността е нещо инертно и безплодно — тя не разбира как трябва да се пускат в оборот апетитите и честолюбието, единствени двигатели, чрез които може да се създаде нещо здраво. Живо доказателство на това е глупакът Фавро, едничък честен човек в министерството и в същото време единствен човек, чиято политическа кариера, според общото мнение, може да се счита безвъзвратно, съвършено и завинаги загинала. Тия думи ще ти покажат ясно, приятелю, че походът, предприет против мене, съвсем не ме безпокои. — И също като че отговаряше на изтървания от мене двусмислен жест: — Да… да… аз зная… говорят за моята оставка… за близкото ми падане… за стражарите… за Мазас! „Смърт на крадците“! Прекрасно. За какво само не говорят? И какво ще излезе от това?… Това ме кара да се смея, нищо повече! — Ти сам… Ти мислиш да влияеш върху ми чрез заплахи… да ме накараш да се съгласявам като подозрителен банкер! Но ти си дете! Помисли малко… моето падане… Я ми кажи кой ще се осмели да вземе върху си отговорността за такова безумие! Кой не знае, че то ще повлече подире си гибелта на извънредно много хора, до които, както и до мене, не бива да се докосват под страх от самоотричане, под страх от смърт? Не само мене ще сгромолясат… не само мене ще украсят със затворническа пижама. Цялото правителство, целият парламент, цялата република, които са вземали участие, които и да са те, в това, което те наричат моя продажност, мой рушветчилък, мои престъпления. Те мислят, че съм в тяхната власт. Те са в моята власт. Бъди спокоен, аз няма да ги изпусна.

Той направи с ръката си жест, като че стискаше някакво невидимо гърло…

Изражението на отпуснатите му устни стана отвратително, а бялото на очите му се украси с пурпурни жилки, които придадоха на погледа му израз на убиец. Но той бързо се опомни, запали друга папироса и продължи:

— Добре — нека свалят министерството! Аз и сам ще да помагам за това. Ние сме въвлечени, според думите на тоя честен Фавро, в една редица въпроси от такъв род, чието логическо решение е невъзможно. След това иде министерската криза със съвършено нова програма. Моята отговорност е само парламентарна фикция. В кулоарите на камарата и в известна част от пресата мене, благодарение на известна ловкост, не ме считат солидарен с моите другари. И тъй, моето лично положение си остава чисто — в политическо значение, разбираш… Нищо по-добро от това… издигнат от група водачи, които съумях да привържа към моите интереси, поддържан от генералните банки и големите акционерни общества, аз ставам човек, необходим за новия състав. Аз съм президент на утрешния съвет. И в същия момент, когато от всички страни провъзгласяват моето падане, аз достигам върха на моята кариера! Признай, че това е смешно, мое мило момче, и че те още не са ме изяли.

Той се приближи до мен и като ме чукна по коляното, както правеше в минути на непринуденост и веселие, повтори:

— Не… Признай, че това е смешно!

— Много смешно! — потвърдих аз. А каква полза ще имам от всичко това аз?

— Ти? Ето що! Ти, скъпи, трябва да се отдалечиш, да изчезнеш… за година… за две… какво има в това? Ти трябва да се забравиш.

И понеже исках да протестирам:

— Но, дявол да го вземе! Нима аз съм виновен — извика Йожен, — че ти най-глупаво пропусна всичките чудни длъжности, които ти предлагах? Година… две… те бързо ще минат. Ти ще се върнеш с нова девственост и ще ти дам всичко, което поискаш. Дотогава — нищо, нищо не мога. Честна дума! Нищо не мога. Ти ембриолог ли си? Не… ти не си ембриолог. Трудно… Много трудно!

Отговорих едва ли не изплашено:

— Защо ме питаш за това?

— Защото в тоя момент аз мога да разполагам със значителни суми — със значителни, разбира се, относително… но във всеки случай с добри пари да изпратя една научна мисия, която с удоволствие биха възложили на тебе.

И без да ми даде да отговоря, той обясни работата с отсечени и комични фрази, съпровождани със смешни жестове.

— Работата е да се отиде в Индия, в Цейлон, мисля, да се търси в морето, в заливите… да се изучава там това, което учените наричат пелагическа протоплазма, разбираш ли? И между коремоногите, коралите, равноногите, мадрепорите, сифонофорите, морските краставици и радиолариите, и не зная още какво, да се търси първоначалната клетка… чувай добре… протоплазматическия initium на органическия живот… нещо подобно. Това е очарователно и, както виждаш, твърде просто.

— Много просто! Наистина — промърморих аз машинално.

— Да, но — заключи тоя чуден държавник — ти не си ембриолог. — И прибави с благосклонно печален вид:

— Това е тежко!

Моят покровител помисли няколко минути. Аз мълчах, като нямах време да дойда на себе си от учудването, на което ме изложи такова неочаквано предложение.

— Боже мой! — продължи той. — Има още други мисии… и не знаем защо да харчим парите на данъкоплатците. Мисля, ако съм разбрал вярно, че трябва да се отиде в остров Фиджи и в Тасмания да се изучат там разните затвори и тяхното приложение към нашия социален строй. Само че туй е малко по-весело… и аз трябва да те предупредя, че сумите, отпуснати за тая цел, не са Бог знай колко големи. И освен това, тамошните жители и досега са още людоеди, ти знаеш! Мислиш, че се шегувам, а? Че ти разказвам епизод от някоя оперетка? Но, скъпи приятелю, всичките наши мисии приличат на тия… А!

Йожен се засмя сдържано и лукаво.

— Има още тайна полиция… Хм! Хм! Може там да се намери добро местенце. Какво ще кажеш за това?

При такива критически обстоятелства умствените ми способности заработиха, възбудиха се, енергията ми се удвои и аз внезапно взех бързото решение — туй често ме е спасявало:

— Ето какво, аз прекрасно мога да бъда ембриолог поне веднъж в живота си. Какво рискувам? Науката няма да загине от това. Такива като мене тя е видяла много! Решено е! Отивам с цейлонската мисия.

— И ти си прав! Браво! — почна да ме аплодира министърът. — Още повече че ембриологията, драги, Дарвин… Хекел… Карл Фохт, всъщност трябва да е безкрайна глупост! Ти там няма да скучаеш. Цейлон е очарователен. И струва ми се, че жените там са необикновени. Малки красиви дантелиерки. С темперамент… Там е земен рай! Ела утре в министерството, ще свършим работата официално. Като очакваш това, не бива да разправяш на другите наляво и надясно, защото, знаеш, това е опасна игра, която може скъпо да ми струва. Да вървим! Ние станахме.

Тоя проект ме окуражи и развесели. Не защото ми се харесваше много. Пред званието на знаменит ембриолог бих предпочел обикновено добро място, например… Или добре платено кресло в държавния съвет. Но трябваше да бъда разсъдителен; впрочем, приключението обещаваше да бъде привлекателно. От прост безделник партизанин, какъвто бях до тая минута, не става изведнъж, благодарение магическия жест на министерската пръчка, сериозен учен, способен да разгадава тайните на живота в самия му източник, без да се изпитва чувството на някаква мистификаторска и смешна гордост.

Вечерта, която почна меланхолично, свърши радостно.

Отидох при госпожа Г., която, твърде оживена, организираше любов и развеждаше адултери от група до група, от двойка до двойка.

— Тая очарователна румънска графиня — попитах я аз — както по-рано ли е влюбена в мене?

— Както по-рано, мили мой…

Тя ме взе под ръка. Перата й се развяха, цветята посърнаха, дантелите се измачкаха.

— Елате де! — каза тя. — Графинята флиртува в малкия салон на Гизо с принцеса Онан…

— Как, тя също ли?

— Но, мили мой — отговори голямата политичка. — На нейната възраст и с такава поетична натура… Би било твърде жално, ако тя не знаеше всичко.

IV

Бързо се приготвих за път. В това имаше пръст и младата румънска графиня, която, силно влюбена в мене, ми помагаше със съвети и — дявол да го вземе, не мога да не се червя при спомена — със своята кесия. Впрочем провървя ми във всичко.

Началото на моята мисия бе прекрасно. По силата на изключителното отклонение от бюрократичните порядки осем дни след решителния разговор в салона на госпожа Г. аз получих лесно и безпроблемно парите, които ми се полагаха. Дадоха ми се от щедра ръка, макар и да не смеех да очаквам това, понеже знаех скъперничеството на правителството в такива случаи и нищожните сумички, с които по най-жалък начин възнаграждават истинските учени, когато са в мисия. Тая необикновена щедрост дължах несъмнено на обстоятелството, че без да съм учен, повече от другите се нуждаех от голямо количество пари, за да играя тая роля.

Всичко беше предвидено — поддръжка на двама секретари и двама слуги, покупка на скъпи анатомични инструменти, микроскопи, фотографски апарати, хамалски лодки, подводни звънци и кафези за прекарване на хванатите живи животни. Наистина, правителството чудо нареди работата и аз мога само да го хваля за това. Разбира се, че не купих нищо от тия im dimenta и че се реших да отпътувам сам, разчитайки само на собствената си изобретателност, за да се ориентирам посред неизвестните гори на науката и на Индия.

Употребих всичкото си време за изучаване бита на Цейлон, на неговата природа и се стараех да си съставя представа за живота, който ми предстоеше там под тия страшни тропици. Даже като оставях настрана всички преувеличения, хвалби и лъжи, които съдържаха разказите на пътешествениците, всичко прочетено за Цейлон ме очароваше; и особено ме очароваше подробността, която съобщаваше един важен немски учен, че в околностите на Коломбо, посред феерични градини, на брега на морето, се намира прелестна вила, така наречена bungalow, в която един богат и чуден англичанин поддържал нещо като харем, дето били представени всички раси на Индия в лицето на най-съвършените женски екземпляри, като се почне от черните тамили до змиевидните баядерки на Лагора и безумните вакханки на Бенарес. Обещах си да намеря начин да се промъкна до тоя многоженствен любител и да произведа там научни изследвания по сравнителна ембриология.

Министърът, при когото отидох да му съобщя за проектите си, одобри всичко и весело похвали моята съобразителност. На раздяла ми каза с вълнение и жар, и аз, насърчен от неговите думи, изпитвах умиление — чисто, освежаващо и прекрасно умиление на честен човек:

— Върви, приятелю мой, и се върни при нас по-силен. Върни се при нас нов човек и велик учен. Твоето изгнание, през време на което ще извършиш — аз не се съмнявам в туй — велики дела, ще закали твоята енергия в бъдните борби. То ще я закали в самия източник на живота, в люлката на човечеството… човечеството, което… Заминавай!…

Пренесен неизвестно къде, аз имах в тоя момент друга душа — душа почти божествена, душа на творчество и самопожертвувание, душа на някакъв дивен герой, на която се крепят висшето доверие на родината и всичките надежди на човечеството.

Що се отнася до министъра, тоя разбойник Йожен, и той също с мъка задържаше своето вълнение. В погледа му блестеше истински ентусиазъм и гласът му искрено трепереше. Две сълзи се търколиха по бузите му… Той ми стисна ръката с всичката си сила.

За няколко минути ние и двамата бяхме несъзнателна смешна играчка на свята собствена мистификация…