Градината на мъките

Снабден с препоръчителни писма до цейлонските „власти“, аз тръгнах от Марсилия в един прекрасен ден след обяд на „Saghalien“.

Щом се качих на парахода, веднага почувствувах всичката важност, която официалното звание придава на човека. Престижът на такова звание възвисява даже такъв погинал човек, какъвто бях аз както в мнението на непознатите, така и в собственото. Капитанът, „запознат с моите чудни трудове“, ме обсипа едва ли не с почести. Отстъпиха ми най-комфортната каюта и ми отредиха най-доброто място за храна. Вестта, че на парахода има знаменит учен, обиколи всички пасажери, и всеки се стараеше да ми изкаже своето уважение. Аз виждах само възторжено сияещи лица. Жените проявяваха любопитство и благосклонност ту по-внимателно, ту по-явно. Една от тях ми отдели особено внимание. Тя бе чудно създание с тежки рижи коси; зелените й очи бляскаха със златни искри като очите на хищните животни. Тя пътуваше, придружена от три слугини, една от които бе китайка. Аз взех сведения за нея от капитана.

— Тя е англичанка — каза ми той. — Казва се мис Клара. Необикновена жена! Макар и 28-годишна, тя е обиколила целия свят. Сега живее постоянно в Китай… Аз я виждам вече четвърти път на моя параход.

— Богата ли е?

— О! Много богата… Баща й, отдавна вече умрял, търгувал с опиум в Кантон, както са ми казвали. Тя се е родила там… Аз я считам малко полуумна, но прелестна.

— Омъжена ли е?

— Не…

— Хм?

Аз вложих в тоя звук ред интимни и даже нескромни въпроси.

Капитанът се усмихна.

— За това… Аз не знам… Аз не мисля… Аз никога нищо не съм забелязвал…

Пътниците, с които веднага се запознах, бяха двама китайци от лондонското агентство и нормандски чифликчия, който отиваше в Тонкин. Той веднага ме посвети в своите работи. Беше страстен ловец.

— Аз бягам от Франция — заяви ми чифликчията. — Бягам от Франция винаги, когато съм свободен. Откакто Франция стана република, тя е загинала страна. Настъпи царството на бракониерите. Представете си, ние нямаме повече дивеч. Бракониерите я избиват, съдилищата ги оправдават. Това вече е прекалено! На всичко отгоре, останалият дивеч мре от някаква епидемия. Затова отивам в Тонкин… Каква чудно ловджийска страна! Вече четвърти път, скъпи, отивам там.

— Наистина?

— Да! В Тонкин изобилствува всякакъв дивеч, но особено пауните. Какъв прицел, господине. Забележете, това е много опасен лов. Трябва да имаш верни очи.

— Наистина, пауните кръвожадни ли са?

— Не, Боже мой! Но такова е положението на работите… Дето живее сърна — живее тигър, дето живее тигър — живее паун!

— Това афоризъм ли е?

— Вие ей сега ще разберете. Слушайте добре. Тигърът изяжда сърната и…

— Паунът изяжда тигъра? — пресякох го важно.

— Съвършено вярно… Тоест… Ето в що се състои работата. Когато тигърът се насити на сърни, той заспива. После се пробужда, облекчава се и заминава. А паунът какво прави. Скрит в съседното дърво, той внимателно дебне да излезе тигърът. После се спуска на земята и изяжда изпражненията му. В тоя именно момент се лови паунът.

И като протегна ръката си като да стреля, той даде вид, че се цели във въображаем паун.

— Ах! Какви пауни! Вие даже не можете да си ги представите! Това, което виждате във вашите птичарници и градини, не са пауни, това даже не са патици… Това е Бог знае що… Аз съм убивал… И на! Никога изстрелът на пушката не ми е правил такова голямо удоволствие, както, когато съм стрелял по пауни… Пауни… Как да ви обясня, господине? Великолепно е да се убиват пауни! После, като помълча, заключи:

— Само едно е добро на света — да пътешествуваш! Във време на пътуването ще видиш чудни неща, които те карат да мислиш.

— Несъмнено — потвърдих аз. — Но за това човек трябва да бъде такъв прекрасен наблюдател, какъвто сте вие…

— Това е вярно! Аз много съм наблюдавал, но от всички страни, които познавам — Япония, Китай, Мадагаскар, Хаити и част от Австралия — най-интересен е Тонкин. Например вие може би мислите, че сте видели кокошки?

— Да, мисля.

— Заблуждение, драги! Вие не сте видели кокошки… За това трябва да отидете в Тонкин. Па и там няма да ги видите. Те живеят по горите и се крият из дърветата. Аз плувах по реката в сампанга с петел в кафез. Спирах се до края на гората и прикрепях кафеза към клоните на дърветата. Петелът почваше да пее. Тогава от цялата гора се стичаха кокошки. И аз ги убивах. Аз ги убивах! Аз ги убивах до хиляда и двеста на ден.

— Това е чудно! — провъзгласих с ентусиазъм.

— Да! Да! Но всичко туй пак не е като пауните. Ах! Пауните!

Този богаташ беше не само ловец, но и комарджия. Още не стигнали до Неапол, двамата китайци, изтребителят на пауните и аз седнахме на покер. Благодарение на моите специални познания в тая игра, докато пристигнахме в Порт-Саид, изпразних джобовете на тия три особи и отнесох тройния капитал към радостите на тропиците и незнайната баснословна ембриология.

VI

Макар и в края на септември, плаването по Червено море беше твърде тягостно. Горещината бе тъй нетърпима и въздухът тъй тежък за нашите европейски дихателни апарати, че много пъти едва не умирах от липса на въздух. Денем ние не излизахме от салона; нощта прекарвахме на палубата, дето, впрочем, както и в каютите, беше невъзможно да се спи. Нормандецът пъхтеше като болен бик и не разказваше повече анекдоти за лова в Тонкин. Всичките тия хора, които се валяха в своите разноцветни леки костюми, представляваха най-смешно зрелище. Изглеждаше, че само Двамата китайци не страдат от тая нагорещена атмосфера. Те никак не измениха привичките си, не промениха костюмите си и прекарваха времето си в мълчаливи разходки по палубата и в игра на карти или на домино в каютата.

Нас нищо не ни интересуваше. Нищо не ни спасяваше от усещането, че се пържим на бавен огън. Параходът плуваше по средата на залива: над нас и около нас се виждаше само синьото море. Едва различихме сомалийските брегове, отдалечена червена маса, също като замъглена планина от червен пясък, на която не расте ни дръвче, ни тревичка.

Трябва да прибавя, че през време на това пътуване показах голямо мъжество и че сполучвах през всичкото време да скривам страданията, които преживявах. Помагаше ми в туй хвалбата и зародилата се в мен любов. Случаят — или капитанът — ме постави наред с Клара на обедната маса. Някаква моя незначителна услуга твърде бързо ни запозна. Впрочем, високото положение, което заемах в науката и което внушаваше на всички любопитство, напълно оправдаваше някои отклонения от общоприетите правила на приличието.

Мис Клара, както вече ми съобщи капитанът, се връщаше в Китай, прекарала лятото отчасти в Англия, по парични работи, отчасти в Германия, по здравословни причини, отчасти във Франция, заради удоволствия. Тя призна, че Европа й ставала все повече и повече противна. Тя не можела повече да понася тези лицемерни строги нрави, смешни моди, умърлушени пейзажи. Тя се чувствувала щастлива и свободна само в Китай! Макар че трябваше да бъда готов за всякакъв род ексцентричности при запознанството с англичанката, тя все пак силно ме заинтригува: било с решителните маниери, било като водеше твърде странен живот, като бръщолевеше понякога каквото й дойдеше на ум, понякога с ясно разбиране на работите, с трескава веселост, понякога твърде странна, с философски изяви на ума, сантиментална, невежа и образована, развратна и невинна, тайнствена, с недостатъци, с непонятни капризи, с жестоки желания… На мене, който съм срещал само парижки кокотки и, което е още по-лошо, жени — политички и литератори, беше ясно, че лесно ще удържа тая победа, и аз си обещах, че ще украся по непредвиден и очарователен начин моето пътешествие с нейната дружба. С червени коси, с блестяща кожа, със смях, готов да се откъсне от нейните пълни и червени устни, тя развеселяваше всички и беше като душа на парахода, който плаваше към безумни приключения и към първобитната природа на девствените страни под огнените тропици. Аз си я представях блуждаеща и скачаща, като Ева по лъстивия рай — не в съвременен костюм от бяло пике, който повива нейната гъвкава снага и който се повдига на пълните й гърди, прилични на луковица на цвете, а в най-дивния блясък на библейската голота.

Аз не закъснях да призная погрешността на моята галантна диагноза, понеже мис Клара обладаваше недостъпна добродетел и съвършено не оправдаваше моите извънредно тщеславни надежди. Тя ми се показа още по-прекрасна и с чувство на искрена гордост мислех, че тя, чиста и добродетелна, тъй просто и изящно се сближи с мене, безсрамник и развратник. Не исках да слушам вътрешния си глас, който ми казваше: „Тая жена лъже. Тая жена ти се надсмива. Погледни, глупецо, тия очи, които виждат всичко, тия устни, които целуват всичко, тия ръце, които галят всички, това тяло, което тъй много е треперело от сладострастие в обятията на много хора! А тия опитни жестове? А тази мекост, гъвкавост на тялото, което като че е запазило следи от обятия? А тия гърди, подобни на цветна пъпка, която е набъбнала от опиянението на цветния прах?“ Не, аз не го слушах. Сближаване, всеки ден по-тясно, с красива и добродетелна девица, която, както аз мислех по-рано, никога няма да бъде нищо за мене, освен приятел. Това сближаване ми внушаваше такива очарователно чисти чувства, съставени от умиления, благодарност, гордост, чувства на нравствено възраждане. Мисълта за нея ме издигаше, като ме правеше по-добър в собствените ми очи. Благодарение на това всекидневно чисто съприкосновение с нея аз придобивах уважение към себе си. Всичката мръсотия на моето минало се преобразяваше в блестящ лазур и аз виждах бъдещето като през прозрачен, спокоен изумруд на чисто щастие… О! Колко Йожен Мортен, госпожа Г. и подобните им бяха далеч от мене! Как всичките тия лица на призраци, които гримасничат, чезнеха всяка минута все по-силно под небесния поглед на това блестящо създание, което пробуждаше в мене нов човек с непознати дотогава пориви на великодушие и нежност.

О, иронийо на любовното умиление! О, комедийо на ентусиазма в човешката душа! Колко пъти, намирайки се до Клара, аз вярвах в действителността и величието на моята мисия и чувствувах в себе си сили да предизвикам брожение във всички ембриологии по всички планети в мира… Скоро пристъпихме към конфиденциални разговори. Благодарение на цял ред ловко сплетени лъжи, които произтичаха, от една страна, от тщеславие, от друга — от естественото желание да не се унизя пред очите на моята приятелка, сполучих да й се представя в най-изгодна светлина в ролята на учен, като й разказвам за моите биологически открития, за моите успехи в академията, за всички надежди, които възлагат най-знаменитите учени на моя метод и на моето пътешествие. После, като напуснах тия рисковани висоти, примесвах анекдоти от светския живот, критически забележки из областта на литературата, изкуството, наполовина здрави, наполовина развратени, достатъчно интересни, за да занимаят жената, без да я смутят. Тия лекомислени, изящни разговори, които аз се стараех да направя остроумни, придаваха на мене, на сериозния учен, нещо оригинално и може би единствено в своя род. Докато преминахме Червено море, аз победих Клара. Въпреки разклатеното ми здраве обсипвах я с грижи и деликатно внимание, които успокояваха нейните страдания. Когато „Saghalien“ спря при Адан, за да вземе въглища, ние бяхме най-добри приятели, свързани с чудесно приятелство без погледи, които смущават, без двусмислени жестове. Вътрешният глас обаче продължаваше да ми крещи: „Но погледни тия ноздри, които вдишват с жестоко сладострастие целия живот… Погледни тия зъби, които толкова много пъти са терзали окървавения плод на греха.“ Аз героически му заповядвах да мълчи.

С безгранична радост влязохме в Индийския океан след смъртно мъчителни дни, прекарани по Червено море, това ни се стори възраждане. Параходът заживя нов живот, изпълнен с веселост и деятелност. Макар че температурата беше още много висока, въздухът беше очарователен като миризмата на кожена дреха, току-що съблечена от жена. Лек морски ветрец, преизпълнен с всичките аромати на тропическата флора, освежаваше тялото и духа. Наоколо ни всичко блестеше. Небето, което напомняше феерична пещера със своята необикновена прозрачност, беше златнозелено, на места пламтящо с розов пламък; спокойното море, което могъщо и ритмично се люшкаше под диханието на мусона, се разстилаше блестящо, дълбоко, украсено тук-там с големи изумрудени къдри.

Мис Клара, разбира се, силно привличаше и възбуждаше мъжете; през всичкото време тя бе заобиколена от горещи обожатели. Аз не ревнувах, защото бях уверен, че тя ги намира смешни, предпочитайки мене пред всички, даже пред двамата китайци, с които често разговаряше, но на които не гледаше като на мене със странен поглед, който да издава, както ми се стори няколко пъти, независимо от всички предпазливости, душевно съобщничество и тайни мисли… Между най-ревностните поклонници личеха двама: френски индустриалец, който отиваше на Малайските острови да изучава медни рудници, и един английски офицер, който се присъедини към нас от Адан и се връщаше на длъжността си в Бомбай. Това бяха — всеки от своя страна — две дебелокожи, но доста забавни животни, над които Клара обичаше да се надсмива. Индустриалецът бе неизтощим в своите разкази за скорошните си пътешествия в Централна Африка. Що се отнася до английския офицер, бивш артилерийски капитан, то той се опитваше да ни порази с разказите си за своите изобретения в областта на балистиката.

Веднъж след вечеря се събрахме на палубата около Клара, която изящно лежеше в дълга люлка. Едни пушеха, други мечтаеха. И в сърцата на всички живееше само едно желание — да завладеят Клара. Следяхме движенията на нейните малки крака, обути в две малки розови пантофки, които, подчинявайки се на люлеенето на креслото, се показваха изпод напарфюмираните дипли на роклята като цветни муцунки. Ние не говорехме нищо. Нощта бе феерично нежна, параходът сладострастно се плъзгаше по морето, като по копринени вълни. Клара се обърна към индустриалеца:

— И тъй — каза тя насмешливо, — значи не е шега, че вие сте яли човешко месо?

— Разбира се — отговори той гордо и като че подчертаваше своето несъмнено превъзходство над нас. — Това бе необходимо. Ще ядеш, каквото намериш.

— Какъв му е вкусът — попита тя с леко отвращение. Той помисли за минута, после с неопределен жест отвърна:

— Боже мой, как да ви обясня? Въобразете си вкуса на прасенце, мариновано в орехово масло. То не е тъй вкусно. Впрочем, ядат го не като най-добро. Аз предпочитам овнешко жиго или бифтек.

— Разбира се — съгласи се Клара. — И също като да желаеше да смекчи ужаса от тоя людоед, тя прибави: — Във всеки случай, вие сте яли само месо от негри?…

— От негри ли? — извика той, като изхриптя. — Фу!… За щастие, мила мис, никога не ми се налага такава неприятност. Слава Богу, ние никога не сме чувствували недостиг на бели! Нашият многочислен конвой беше съставен повече от европейци… марсилци, немци, италианци, от всички по-малко… Когато бяхме извънредно гладни, убивахме един от конвоите… предпочитахме немец… Немците, божествена мис, са най-тлъсти между всички народи… дават повече месо… Освен това, за нас, французите, все пак един немец по-малко! Италианците са сухи и жилави, те имат само нерви…

— А марсилците? — прекъснах го аз.

— Фу! — потърси глава индустриалецът. — Марсилците ги хвалят повече, отколкото заслужават. Те миришат на чесън и не зная защо, на мазна овча пот… Колкото за негри — никога! Аз мисля, че бих повърнал… Зная хора, които са ги яли. И всички са боледували. Негърското месо не е за ядене. Между тях, уверявам ви, някои са отровни.

Като помисли, се поправи:

— Впрочем… Може би трябва да ги познаваш, както например трябва да познаваш гъбите…

— Може би индийските негри да са добри за ядене?

— Не! — категорично и кратко заяви английският офицер, на когото този кулинарен разговор беше дотегнал.

Индустриалецът, малко недоволен, продължи:

— Това не е важно… Независимо от всичките тия малки неприятности, аз съм твърде доволен, че отпътувах. В Европа се чувствувам унижен и пленен, като животно в клетка. Невъзможно е да си разтвориш лактите, да протегнеш ръце, да отвориш уста и да не нарушиш глупавите предразсъдъци и закони, несправедливите обичаи. Миналата година, мис, аз се разхождах по нивите и оронвах с бастуна си класовете, туй ме развличаше. Нали аз мога да правя каквото си искам, не е ли вярно? При мене долита селянин и почва да ми кряска, да ме оскърбява и да ме пъди от нивата. Вие какво бихте сторили на мое място? Аз го ударих с бастуна си три пъти по главата. Той падна с разбит череп. Познайте какво се случи с мене?

— Вие може би сте го изяли — подметна, смеейки се, Клара.

— Не… дадоха ме в някакъв си съд, който ме осъди на два месеца затвор и на десет хиляди франка вреди и загуби. За някакъв си мръсен селянин! И това се нарича цивилизация! Възможно ли е това? О, ако ме осъждаха тъй в Африка всякога, когато убиех негър или даже бял!

— Вие убивали ли сте негри? — попита Клара.

— Разбира се, обожаема мис!

— Защо пък, щом не сте ги яли?

— За да ги цивилизовам, тоест, за да отнемам от тях слонова кост и гума… И после… Какво искате да кажете?

— Освен това негрите са кръвожадни животни. Бракониери. Тигри! — обади се нормандецът.

— Негрите ли? Какво заблуждение, скъпи! Те са кротки и весели! Те са като деца. Виждали ли сте някога вечер, на ливадата на края на гората, зайци, които играят?

— Несъмнено!

— Те тичат красиво… Чудно се веселят, чистят си козината с крачката, скачат и се валят в тревата. Негрите приличат на тия млади зайци… Това е твърде мило!

— Обаче нали се знае, че са людоеди? — настояваше чифликчията.

— Негрите ли? — протестираше индустриалецът. — Никак! Във всички страни, населени с черни, ако има людоеди, то са само белите… Негрите ядат банани и смучат треви. Аз познавам един учен, който уверява, че стомасите на негрите са устроени както стомасите на преживните животни… Как искате те да ядат месо, и при това човешко?

— Тъй че, защо да ги убиваме? — възразих аз, като се почувствувах добре и пълен със състрадание.

— Аз вече ви казах… да ги цивилизовам. И това бе тъй забавно! Когато след дълго пътешествие влизахме в негърско село, негрите изглеждаха много уплашени… Те надаваха отчаян вик, тъй се бояха, че не се опитваха даже да бягат, и плачеха, паднали с лице към земята. Ние ги напивахме с ракия, понеже всякога имахме със себе си голямо количество алкохол… И когато се напиеха, убивахме ги!

— Лош прицел! — резюмираше не без отвращение нормандецът, който несъмнено в тая минута си представяше великолепен полет на пауни в тонкинските гори.

Нощта блестеше както по-рано; небето гореше; океанът люлееше огромни ивици фосфоресцираща светлина. И аз бях тъжен, тъжен заради Клара, тъжен заради тия груби хора и заради себе си, и заради нашите думи, които оскърбяваха мълчанието и красотата!

Чувствувах, че капитанът от няколко минути желаеше да се намеси в разговора. Той се възползува от мълчанието, което настъпи:

— Що се отнася до мене — каза той, — аз съм направил нещо по-добро от всичко това. Вашите жалки убийства не струват нищо наред с тия, които дължите на мене. Изобретих един куршум, необикновен куршум. Наричам го дум-дум, на името на малкото индийско село, където имах честта да го изобретя.

— Той убива ли много? Повече от всички други ли? — попита Клара.

— О, мила мис, не говорете! — каза той, като се смееше. — Безчет! — И той добави скромно: — Впрочем, той е нищо. Съвсем малък куршум! Представете си едно мъничко орехче! То е очарователно.

— И какво прелестно име, капитане! — възхити се Клара.

— Много красиво наистина! — одобри видимо поласканият капитан. — Твърде поетично!

— Може да се мисли, че това е име на фея от шекспировите комедии. Фея Дум-Дум! Това ме очарова! Засмяна, лека, белокожа фея, която танцува и скача посред борови гори и слънчевите лъчи. И в същото време — Дум-Дум.

— Да, да! — повтори офицерът. — Прекрасно! Той бие твърде добре, уважаема мис. Но главното му достойнство, мисля, се състои в туй, че тук няма ранени.

— А! Тук има само мъртви! Ето с това именно е наистина очарователен!

Като се обърна към мене със съжаление, той въздъхна:

— О, ако го имахте във Франция във времето на тая ужасна комуна! Какъв триумф!

И премина внезапно към нова мисъл:

— Аз понякога се питам: не е ли това разказ на Едгард По? Но не, понеже сам съм правил опити с тоя прелестен, малък дум-дум. Работата беше тъй: наредих дванадесет индуси…

— Живи ли?

— Разбира се! Германският император прави своите балистични опити върху трупове. Признайте, че това е глупаво и че не произвежда нужния ефект. Аз правя своите опити върху хора не само живи, но и в отлично здраве… Поне се вижда какво правиш и какво можеш да постигнеш… Аз не съм мечтател, аз съм учен!

— Хиляди извинения, капитане! Продължавайте!

— И тъй, аз наредих дванадесет души индуси един зад друг по права линия. И стрелях.

— Е, после? — прекъсна го Клара.

— И ето, очарователна приятелко, този малък дум-дум направи чудеса… И дванадесетте индуси до един изпопадаха на земята! Куршумът бе пронизал дванадесетте тела, които след изстрела представляваха дванадесет купчини изпокъсано месо и начупени кости. Магически изстрел, ей Богу! И никога не бих повярвал в такъв успех…

— Наистина, поразително, истинско чудо.

— Не е ли вярно?

Той замълча няколко секунди, развълнуван и замислен.

— Аз се трудя — промърмори той доверчиво. — Аз се трудя да намеря нещо по-добро, нещо още по-решително… Старая се да изнамеря куршум, който да може да унищожи изцяло тоя, до когото се докосне, като не остави от него нищо… нищо… нищо! Разбирате ли?

— Как тъй? Как нищо?

— Или почти нищо! — обясни офицерът. — Малко пепел. Или само лек златист дим, който веднага да се разсее… Това е възможно…

— Автоматично превръщане в пепел ли?

— Именно! Мислили ли сте вие за преимуществата на това изобретение? По такъв начин ще премахна нуждата от военни хирурзи, от болнични служители, от походни болници, от военни болници, от пенсии за ранените и т.н. Това би дало значителна икономия, облекчение за държавния бюджет. Не говоря за хигиената! Каква победа в областта на хигиената!

— И вие бихте нарекли тоя куршум ниб-ниб? — извиках аз.

— Прелестно… Прелестно!… — почна да аплодира артилеристът, който, макар и да не разбра тая жаргонна забележка, все пак бурно се разсмя с енергичен и откровен смях, свойствен на войниците от всички чинове във всички страни.

— Аз предвиждам — каза той, че когато във Франция узнаят за тоя великолепен снаряд, то всичките вестници ще ни обсипят с оскърбления. И то най-свирепите ваши патриоти, тия същите, които викат високо, че колкото и да се пръскат милиарди за военни разходи, всякога са малко; които говорят само за убийства и за бомбардировки, с това те още веднъж ще подложат Англия на проклятие на цивилизованите народи… Признават, че гранатите трябва да се пълнят с взривни вещества и в същото време това е забранено за куршумите! Защо? Ние живеем, като се подчиняваме на законите на военното време? Какво е войната? Избиване колкото се може повече хора в най-късо време. За да стане още по-убийствена и да достигне своята цел, нужно е да се измислят разрушителни снаряди, които да са все по-страшни и по-страшни. Това е въпрос на човечността, а така също и на съвременния прогрес.

— Но, капитане — забелязах аз, — а правото на хората да живеят? Какво правите с него?

Офицерът се засмя иронично.

— Правото на хората върху живота! — отговори той. — Това вече е невъзможно! Дали избиваме хората накуп или поотделно, с гранати или куршуми, важното е, че те трябва да се избиват!

Един от китайците се намеси:

— Но ние не сме диваци — каза той.

— Не сме диваци ли? А какви сме, кажете, моля ви се? Ние сме още по-лоши диваци от ония в Австралия, търгуваме, уреждаме нашите спорове, отмъщаваме за нашата чест чрез войната, тоест чрез варварството, грабежа и убийството. Ние сме зверове, да! И ще постъпваме като зверове.

Тогава Клара каза с мек дълбок глас:

— Освен това би било светотатство да се борим против смъртта… Смъртта е тъй прекрасна! До утре!

Ние всички се струпахме около нея. Офицерът целуна ръката й и аз намразих неговото мъжествено лице, неговата гъвкава снага, неговите нервни крака и всичките му движения, изпълнени със сила.

— Извинете ме — каза той, — че тъй се увлякох в подобен сюжет и забравих, че в присъствието на такава жена като вас никога не бива да се говори за нищо друго, освен за любов.

Клара отговори:

— Но, капитане, когато говорят за смъртта, все едно че става дума за любовта!

Съпроводих я до каютата й, дето я очакваха слугините, за да й помогнат да се съблече.

Цялата вечер ме преследваха призраци на убийство и разрушение. През нощта спах неспокойно. Над червените борови гори в лъчите на кървавото слънце видях русата фея Дум-Дум, която се смееше и танцуваше… Малката фея Дум-Дум с очите и устните на Клара и с тялото на Клара, непознато за мен и разголено…

VII

Веднъж седяхме с моята приятелка на палубата; над водата се издигаха стада хвърчащи риби, които блестяха на слънцето — те ту се приближаваха към нас, ту се отдалечаваха, за да се върнат отново, като разрязваха сивата вода, прилична на жив бисер. По нежната морска повърхност плуваха облаци медузи, червени, зелени, пурпурни, розови, сиво-гълъбови — медузи, тъй красиви, че Клара чак подскачаше от възторг…

— Кажи ми как се казват тия чудни животни?

Аз бих могъл да измисля някои странни названия, да импровизирам научна терминология. Даже не се опитах, обзет от внезапно желание да бъда искрен:

— Не знам! — отговорих твърдо, като чувствувах, че се погубвам, че безвъзвратно губя моя блян, очарователен, смътен, който приспиваше моите надежди, приспиваше моята тревога, че падах още по-ниско в неизбежната кал в съществуването на пария.

— Казвам истината — не знам! — повторих аз, като произнесох думите с такъв драматичен жар, който всъщност не им подобаваше.

— Вие полудели ли сте? Какво ви е? — каза Клара, учудена от гласа ми и от странната несвързаност на жестовете.

— Аз не съм учен, мис Клара, аз не съм натуралист… Аз съм нищо! — викнах. — Негодник! Аз ви лъгах… Подло лъгах. Искам да знаете с кого имате работа. Слушайте…

Разказах й за моя живот разхвърляно, като се задъхвах, за Йожен Мортен, за госпожа Г., за позора на моята мисия, за всичките ми нечисти дела, за всичката мръсотия. Изпитвах жестока радост при това самообвинение, като се представях още по-низък, още по-декласиран, още по-черен, отколкото бях всъщност. Като свърших това скръбно повествование, казах на моята приятелка, заливайки се в сълзи:

— Сега това е свършено! Вие ще ме ненавиждате, ще ме презирате като другите. Вие с отвращение ще се отдръпнете от мене и ще бъдете права. Аз няма да се оплаквам… Това е ужасно, но аз не мога повече да живея по такъв начин… Аз не искам повече да ви лъжа.

Мис Клара ме гледаше втренчено, докато плачех. О, този поглед! Никога няма да го забравя! В него, в тоя чуден поглед, имаше всичко — учудване, радост, състрадание, любов, да, любов, измама, ирония, всичко. Поглед, който ме пронизваше, измерваше ме, вълнуваше моето тяло и душа.

— Е, какво! — каза тя просто. — Това не ме учудва толкова. Аз мисля, че всички учени приличат на вас.

Без да откъсне поглед от мене, тя се засмя със своя чист красив смях, който напомняше чуруликайте на птичка.

— Познавах един такъв — продължи тя — натуралист… От вашия жанр. Той беше изпратен от английското правителство да изучи парализите на кафееното дърво в цейлонските плантации. И в течение на цели три месеца той не напусна Коломбо, прекара там времето си в игра на покер и опивайки се с шампанско. Както по-рано, без да откъсва поглед от мен, поглед дълбок, странен, сладострастен, след малко мълчание тя прибави с глас, препълнен със състрадание, в чиито звуци, стори ми се, запя всичката радост на прошката: — О, малки мошенико!

Не знаех какво да кажа; не знаех да се смея ли, или пък да плача, или да падна пред нея на колене. Аз прошепнах страхливо:

— Вие не ми ли се сърдите?… Вие не ме презирате?… Вие ми прощавате?

— Животно! — каза тя. — О, мъничко животно!

— Клара! Клара! Обичате ли ме? О, моля ви се! Обичате ли ме?

Тя отговори със сладък глас:

— Аз ще ви отговоря тая вечер… У мене…

И аз видях как блеснаха в очите й зелени огньове, ужасни огньове, които ме плашеха. Тя освободи ръцете си от моите; на челото й изведнъж изпъкна дълбока бръчка и замълча, загледана в морето.

За какво мислеше тя? Не ме обичаше, когато ме считаше честен човек… тя не ме искаше… Но щом само узна кой съм, щом само пое нечистия въздух на моята душа — любовта пристъпи към нея. Да! Истинско е само злото.

Настана вечер; после без здрачевина дойде нощта. Въздухът беше нажежен. Параходът плаваше сред кипящата фосфоресцираща пяна. По морето се стелеха ивици светлина. Изглеждаше, че феи излизат от морето, разстилат и разтърсват по него огнени мантии, като хвърляха с шепи златни бисери.

VIII

Една сутрин, като излязох на палубата, различих в прозрачния въздух ясно, все едно че бях на сушата, очарователния остров Цейлон, червено-зелен остров, увенчан с феерично розовата белина на Адамовите планини. Още от вечерта бяхме предупредени за приближаването му от новите аромати на морето и от тайнственото нашествие на пеперудите.

Но в това утро появата на Цейлон ми причини тъга и даже нещо повече — ужас! Това, което аз видях там, не беше земя, не беше пристанище, не беше нещо, което възбужда в човека любопитството към неизвестното; това беше груб зов към забравените инстинкти, жестоко, отчаяно пробуждане на всичко онова, което е спало през време на пътуването ми… Край на дивната мечта, каквато беше за мене любовта на Клара. За пръв път в моя живот ме завладя жена. Аз й бях роб, исках само нея, само с нея живеех и за мене нищо друго не съществуваше в света. И нейното обладаване, вместо да погаси пожара на любовта, всеки ден оживяваше неговия нов пламък. Всеки път все повече се задълбочавах в горещата бездна на нейните желания и всеки ден по-силно чувствувах, че животът ми ще се погуби в стремеж да се докосна до дъното на бездната!

Аз принадлежах на Клара, както въглищата на огъня, който ги опожарява, изгаря и унищожава. Ние никога не приказвахме за раздяла — дотолкова тя ни се струваше и на двамата невероятна, безумно химерична, противоречива на законите на живота и на природата… Даже вчера нашите съединяващи се души мечтаеха това пътешествие да не свършва, като че параходът, който ни влачеше, бе длъжен вечно, вечно да плава, без да се спира никога и никъде…

Морето бе нежно, спокойно, сияйно… От него идваше ароматът на разкошен бряг, на цветущи градини, на любовни пейки — и това ме караше да плача.

Палубата се оживяваше: навсякъде се виждаха радостни лица, с опулени от очакване и от любопитство очи.

Ние влизаме в заливчето. Ние сме в заливчето!

— Аз виждам брега.

— Аз виждам дърветата.

— Аз виждам фара!

— Стигнахме… Стигнахме!

Всяко едно от тия възклицания падаше тежко на сърцето ми.

Аз не исках да виждам тоя остров, който тъй безжалостно се приближаваше.

Клара не закъсня да се присъедини към мене. Дали от многото любов, дали от пролетите сълзи, но нейните клепачи бяха потъмнели и очите й със своите сини кръгове изразяваха голяма скръб. В погледа й се четеше още страстна жалост, под тежките й тъмнозлатисти коси челото бе прорязано от мрачната бръчка, която се явяваше както в минути на сладострастие, така и в минути на тъга. Косите й излъчваха упоителен мирис. Тя произнесе само една дума:

— Вече?

— Уви! — въздъхнах аз.

Тя прикрепи към косата си малката матроска с дълга златна игла. Като повдигна ръце, изпъчи гърдите, чиито класически очертания изпълниха бялата блуза, която ги обвиваше… Клара заговори отново с леко трептящ глас:

— Мислили сте за това?

— Не!

Клара прехапа устни и те почервеняха.

— И какво? — каза тя.

Аз не отговорих, защото нямах сили. С празна глава, с изтерзано сърце, исках унищожение. Тя беше развълнувана, твърде бледна. Само устните й ми се струваха по-червенели, натежали от целувка. Тя устреми върху мен своя дълъг, тежък, втренчен поглед.

— Параходът стои два дни в Коломбо… После продължава нататък…

— Да! Да!

— И какво?

— И какво… Това се разбира!

— Мога ли да ви помогна?

— Не, благодаря ви, щом веднъж всичко това е свършено!

— Вие бяхте за мене всичко. Вие бяхте за мене повече от всичко. Не говорете повече с мене, заклевам ви! Сега всичко е свършено!

— Нищо никога не се свършва — произнесе Клара. — Нищо, даже смъртта!

Звънецът удари. Ах, този звънец! Той звънеше в сърцето ми като погребален звън.

Пасажерите се натрупаха на палубата, викаха, възклицаваха, прекъсваха се един друг, насочваха лорнети, бинокли, фотографии апарати към приближаващия се остров. Нормандският чифликчия, като сочеше купове зеленина, разказваше за тръстиковия треволяк, недостъпен за ловеца. Посред шума и блъсканицата двамата китайци, замислени и равнодушни, с ръце скръстени под широките ръкави, правеха ежедневната си бавна важна разходка също като двама абати, които четат требник.

— Пристигнахме!

— Ура! Ура! Пристигнахме!

— Аз виждам града.

— Това града ли е?

— Не! Това е коралов риф…

— Аз различавам пристанището.

— Не! Не!

— Какво е това там, в морето?

Отдалеч към нас се приближаваше малка флотилия лодки с розови платна. Черен дим застилаше морето като траурна сянка и сирената стенеше продължително.

Никой не ни обръщаше внимание. Клара ме попита с повелителна нежност:

— Какво мислите да правите?

— Не знам! Какво да правя? Аз бях загинал, но ви срещнах. Вие ме задържахте за няколко дни на края на пропастта. Сега падам там… Това е съдбата!

— Защо съдбата? Каква детинщина! Вие вярвате ли ми? Мислите ли, че случайно се срещнахме?

Като помълча, тя прибави:

— Това е тъй просто! Аз имам влиятелни приятели в Китай. И те, несъмнено, биха могли добре да ви настанят! Искате ли, щото…

Аз не й дадох да свърши:

— Не, не това! Разбирам ви, но не говорете повече…

— Вие сте дете — повтори Клара. — Вие разсъждавате по европейски, мило мъничко сърце. В Китай животът е свободен, щастлив, смислен, без договори, без предразсъдъци, без закони. Поне за нас… За свободата си човек няма други препятствия, освен себе си… Други прегради за любовта няма, освен тържествуващото разнообразие на желанието. Европа и нейната лицемерна варварска цивилизация са лъжа. Вие само това и вършите, че лъжете, лъжете себе си и другите, вие лъжете пред туй, което в дълбината на душата си считате истина. В тоя непоносим конфликт вие губите радостта от живота, съзнанието за вашата личност. Всяка минута ви потискат, затрудняват ви, спират свободната игра на вашите сили. Това е отровна смъртна рана на цивилизования свят. У нас няма нищо подобно. Вие ще видите! Аз имам в Кантон дворец посред дивни градини, в който всичко е приспособено за наслада от свободата и любовта. От какво се боите? Какво губите? Кой се безпокои за вас! Когато престанете да ме обичате и се почувствувате извънредно нещастен, ще си отидете!

— Клара! Клара! — молех аз.

Тя рязко тропна с крак по пода на палубата:

— Вие още не ме познавате! Още не знаете каква съм и вече искате да ме напуснете. Плаша ли ви? Вие страхлив ли сте?

— Без тебе аз не мога повече да живея! Без тебе аз мога само да умра!

— Добре! Не трепери повече… не плачи повече… И ела с мене!

Зелените й очи блеснаха. Тя каза с тих, почти дрезгав глас:

— Аз ще те посветя в ужасни работи… божествени работи… Ти ще узнаеш що е това любов! Обещавам ти, че ще се спуснеш заедно с мене до най-дълбоките тайни на любовта. И на смъртта!

И усмихвайки се с жестока усмивка, от която трепет прониза цялото ми тяло до мозъка на костите, тя прибави:

— Бедно дете! Ти си се считал голям развратник… Голям бунтовник. А твоето жалко разкаяние. Ти помниш ли? Ето, че душата ти е по-страхлива от детската…

Това беше вярно! Можех да се хваля колкото искам, че съм свободомислещ мошеник и да се поставям по-горе от всички морални предразсъдъци, но все пак понякога се вслушвах в гласа на честта и дълга. Що е това чест? Дълг — пред що? Умът на човека — каква е тая бездна на безумие! С какво се компрометира моята чест? От какъв дълг ще избягам, ако, вместо да скучая в Цейлон, отида в Китай? Нима толкова сериозно съм влязъл в ролята на „учен“ и съм си въобразявал, че ще изучавам „протоплазмата“. Тази съвсем смешна мисъл, че мога да се отнеса сериозно към моята ембриологическа мисия, живо ми напомняше за действителността на моето положение. Как? Такава сполука, такова чудо, че аз срещнах жена, божествено прекрасна, богата, поразителна и ние се обикнахме един друг, и тя ми предлагаше необикновен живот, пълен с наслади, с редки изживявания, със сладострастни приключения, предлагаше ми богато покровителство, спасение… повече от спасение — радост! И аз да напусна всичко това!

— Вие сте права — казах, аз не бих бил достоен за вашите очи, устни, душа. И за целия рай, и за целия ад, заключен във вас… ако още се колебая. После… аз не мога… аз не мога да те изгубя… Ти си права… Аз ти принадлежа! Води ме, където обичаш… Да страдам, да умра, все едно! Само ти да бъдеш там, още непозната моя съдба!

— О, дете! — каза Клара със странен глас, без да разбера дали изразяваше радост, ирония или състрадание. — Сега мислете само за своето щастие. Седете тук и гледайте дивния остров. Аз ще се споразумея с комисаря за вашето ново положение на парахода.

— Клара…

— Не бойте се! Знам какво да кажа! Нали вие сте мое дете, мило мъничко сърце? Вие трябва да слушате.

Тя изчезна, като се смеси с пасажерите, които се притискаха на палубата вече натоварени с куфари и ръчен багаж.

Решихме да останем два дена в Коломбо да разгледаме града и околностите. Клара, идвала по-рано по тия места, прекрасно ги познаваше. Горещината бе нетърпима и даже най-прохладните места на тая ужасна страна, наречена от учените земен рай, са прохладни, разбира се, относително. Голяма част от нашите спътници не се осмелиха да излизат от парливата горещина, която им отнемаше не само слабото желание да се поразходят, но даже и всяка възможност да се движат. Аз тъй ясно си ги представям сега — стенещи и смешни, в голямата зала на хотела, с глави, увити в мокри и димящи кърпи; елегантно украшение, което се сменя всеки четвърт час и придава на най-благородната част на тяхното тяло вид на каменен комин, увенчан с ветрило от пара.

Аз възвърнах, може би извънредно бързо, всичката си веселост и остроумие. Нерешителността ми изчезна; изчезнаха поетичните ми усещания. Освободен от грижи, уверен в своето бъдеще, отново станах тоя човек, какъвто бях, когато напусках Марсилия — нелеп и скандален парижанин, когото „не можеш излъга“, булеварден скитач, когото „не можеш измами“, който умее да показва своето пренебрежение към природата, даже тропическа.

Коломбо ми се стори град убийствено скучен, в който нямаше нищо живописно и тайнствено. Как радостно се поздравявах в душата си, че тъй чудно съм се изплъзнал от безкрайната скука да живея там сред прави улици и увехнала растителност, под неподвижното небе, в град, наполовина протестантски, наполовина будистки, оглупял като бронз и намусен като пастир…

Напразно търсех сладострастие — грациозни жени, негритянки, изкусни в любовта, тъй напети, малки дантелиерки, за които ми дрънкаше лъжецът Йожен Мартен, наконтени, с изразителни, живи очи. От все сърце съжалих бедните учени, пращани тука с проблематичната мисия да възтържествуват над тайните на живота.

Но скоро разбрах, че на Клара не се харесваха тия евтини и груби насмешки и почнах да ги смекчавам от благоразумие, като не желаех да оскърбявам нейното страстно благоговение пред природата и в същото време да не се обезценявам в нейните очи. Няколко пъти забелязах, че тя ме слушаше от тягостно недоумение.

— Защо сте тъй весел? — казваше тя. — Аз не обичам такава веселост, мило мъничко сърце. Това ме кара да страдам. Когато човек е весел — той не обича. Любовта е дълбоко, печално и важно чувство.

Това впрочем не й пречеше да посинява от смях по повод всяка глупост.

Тя ме окуражи да приведа в изпълнение дошлата в главата ми забавна идея. Ето в какво се състоеше работата.

В числото на препоръчителните писма, които носех от Париж, имаше едно до сър Оскар Тервик, който имаше разни учени звания и беше в Коломбо председател в Association of the tropikal embriology and of the british entomology. В хотела, където се отнесох за справка, ми казаха, че сър Тревик бил наистина важно лице, автор на известни учени трудове, с една дума крупен учен. Аз реших да го посетя. Подобно посещение не можеше вече да бъде опасно за мене, а главно аз се интересувах да се запозная и да се приближа до истинския ембриолог.

Сър Оскар Тервик ме прие официално и вежливо. Той беше твърде висок, твърде тънък, твърде сух човек, с твърде червено лице, с голяма квадратна брада до пояс и прилична на конска опашка. Облечен беше с широки панталони от жълта коприна и косматите му гърди бяха увити с нещо, подобно на светъл вълнен шал. Той прочете с важност писмото, което му връчих, и като ме погледна недоверчиво изпод вежди — дали на мене не се доверяваше, или на себе си — попита:

— Вие… ембриолог ли сте?

Аз кимнах утвърдително с глава.

— All right — изкудкудяка той.

Като прие вид, че тегли мрежа от морето, той продължи:

— Вие… ембриолог ли сте? Yes… вие… ето тъй… в морето… fish… fish… Little fish?

— Little fish… именно… Little fish… твърде куриозно…

Yes!

Ние и двамата продължихме да теглим нашите химерични мрежи и уважаемият учен, като чоплеше от мене думи, поведе ме към бамбуковата подложка, на която имаше три алабастрови бюста, увенчани с изкуствени лотоси. Като ми ги сочеше по ред с пръст, той ми ги представи с такъв комично-важен тон, че аз едва сдържах своя смях.

— Мистър Дарвин! Велик нат’ралист… твърде… твърде… велик! Yes.

Аз се поклоних ниско.

— Мистър Хекел… велик нат’ралист. Не тъй като този, не! Но твърде велик! Мистър Хекел тука… ето тъй… той… в морето… Little fish…

Аз пак се поклоних. Тогава той викна високо, като слагаше ръката си, червена като рак, на третия бюст:

— Мистър Коклин! Велик нат’ралист от музея… Как го казват… от музея Гревен… Yes! Гревин! Прелестно… твърде куриоз!

— Твърде интересен! — потвърдих аз.

— Yes!

След това той ме напусна.

Разправих на Клара подробно и с мимики за тази странна визита. Тя се смя като луда.

— О, дете! Колко си смешен, миличко ми коцкарче!

Това бе едничкият научен епизод от моята мисия и разбрах какво е ембриология!

На сутринта, след една луда любовна нощ, ние отплавахме за Китай.