Градината на мъките

I

— Но защо още нищо не сте ми казали за нашата драга Анни? Не сте ли й съобщили за моето пристигане? Няма ли да дойде днес? Такава ли си е красива както преди?

— Как? Вие не знаете ли? Но Анни умря, мое сърце…

— Умря! — извиках. — Това е невъзможно. Вие се шегувате с мене…

Аз погледнах Клара. Божествено спокойна и красива, обвита в прозрачна жълта коприна, сякаш да бе гола, тя нежно бе се разположила на тигрова кожа. Главата й почиваше между възглавници, а ръцете й, украсени с пръстени, се забавляваха с дълга къдрица от разплетените коси. До нея спеше лаоско куче с червена козина, опряло муцуната си на рамото й и едната лапа на гърдите.

— Как? — продължи Клара. — Вие не знаете?… Чудно! То бе ужасно, драги! Анни умря от проказа, от оная ужасна проказа, която наричат слонова болест. Знаеш, всичко е ужасно тук — любовта, болестта, смъртта… и цветята! Никога не съм плакала толкова, уверявам ви… Толкова я обичах! Пък и тя бе тъй красива, тъй странно красива! — Въздъхна дълбоко и грациозно и добави: — Никога вече няма да вкусим от нейните тъй сладки целувки! Какво нещастие!

— И тъй… Вярно е… — промърморих. — Но как стана това?

— Не знам. Тук има толкова тайнствени работи… толкова неузнаваеми неща… Често привечер ние и двете отивахме към реката. Трябва да ви кажа, че там в една плаваща цветопродавница имаше баядерка от Бенарес… същество, което омагьосва, посветено от жреците в тайните на някои обреди, на древните брамински, съдържащи в себе проклятия, култове. Може би това… или друго… Една нощ, когато се връщахме от реката, Анни се оплака от силни болки в главата и кръста. На заранта цялото й тяло се изрина с малки червени петна. Кожата й, по-червена и по-фина от алтея, пожълтя и загрубя, стана по-дебела, отече и доби сивопепеляв цвят… цялата подпухна от пришки и чудовищни грахулки. То бе страшно нещо. Болестта започна от краката, обхвана бедрата, корема, гърдите и лицето… О! Лицето на Анни. Представете си голям мех — една омразна тлъста овча опашка, съвършено сива, и сълзяща черна кръв — който се отпуща и люлее при най-слабо помръдване на болната… На мястото на очите й — нейните очи, възлюблени ми! — се виждаха само едни тесни, червеникави и сълзящи отвори… Аз още се питам: възможно, ли е това!

Тя нави около пръста си своята златна къдрица. Лапата на спящото куче се плъзна по коприната и съвсем оголи едната й цицка с червено, подобно на напъпил цвят връхче.

— Да, аз още се питам понякога дали не бълнувам — каза тя.

— Клара… Клара! — молех я, обхванат от ужас. — Не говорете вече… Бих желал образът на нашата божествена Анни да си остане непокътнат в моите спомени… Как мога сега да отпъдя от мисълта си тоя кошмар? Клара, или нищо ми не говорете, или ми говорете за предишната Анни, за красивата Анни!

Но Клара не ме слушаше. Тя продължи:

— Анни се уедини… затвори се в къщата си самичка с една гувернантка китайка, която я гледаше. Тя разпусна всичките си служанки и не искаше вече да види никого. Даже и мене самата… Повика от Англия най-изкусните доктори. И всичко напразно, знаете. Най-прочутите тибетски вълшебници, които знаят известни магически заклинания и възкресяват мъртви, се оказаха безсилни. От тая болест никой не оздравява, но и не умира. Това е ужасно! Тогава тя се самоуби… Няколко капки отрова — и си отиде една от най-хубавите жени.

Ужас вцепени устните ми. Аз гледах Клара, без да й проговоря ни думица.

— Аз научих от тази китайка — продължи Клара — една наистина куриозна подробност, която ме очарова. Вие знаете как Анни обичаше бисерите. Нейните бяха най-прекрасните, струва ми се, на света. Вие си спомняте с каква чисто физическа радост, страстно треперейки с цялото си тяло, се украсяваше тя с тях. И ето, във време на болестта тази нейна страст се превърна в безумие, в лудост, каквато е любовта! Цял ден ги пипаше, милваше и целуваше. Оплиташе ги на възглавници, на огърлици, пелерини и наметала… Но случи се нещо необикновено: бисерите умираха върху кожата й. Те отначало тъмнееха малко по малко, малко по малко угасваха… тяхната повърхност не отразяваше никаква светлина и след няколко дни, заразени от проказата, те се разпаднаха на дребни прашинки… Те умряха… Умряха като хора, обичний ми. Мислили сте вие, че бисерите имат душа? Аз намирам това очарователно и прелестно… И оттогава мисля за това всеки ден.

След кратко мълчание тя поде:

— Но не е само това! Много пъти Анни изказваше желание да я погребат след смъртта й в малките гробища на парсите, там, на хълма Сивото Куче. Тя искаше да бъде разкъсана от клюновете на ястребите… Вие знаете какви странни и жестоки идеи имаше тя за всичко! Но ето че ястребите се отказаха от царското пиршество, което тя им предлагаше. Те се отдалечиха от трупа й, надавайки ужасни крясъци… Трябваше да се изгори…

— Но защо не ми писахте за всичко това! — упрекнах я аз.

С бавни и очарователни жестове Клара поглади червеникавото злато на косите си, помилва червената козина на кучето, което бе се разбудило, и небрежно каза:

— Наистина?! Нищо ли не съм ви писала за това?… Сигурен ли сте? Трябва да съм забравила. Бедната Анни! Откакто се случи това нещастие, всичко тук ми омръзна. Аз съм съвършено самотна. Иска ми се да умра… Уверявам ви!… И ако вие не бяхте се върнали, уверена съм, щях да бъда вече мъртва…

Тя обърна главата си върху възглавницата, още повече разголи гърдите си и с една усмивка, една странна усмивка на дете и на куртизанка каза:

— Харесват ли ви както преди гърдите ми? Все така ли съм хубава? Защо тогава отпътувахте тъй за дълго? Да… да… знам… мълчите… нищо не отговаряте… знам… Вие сте едно зверче, възлюблений ми!

Седяхме в градината под златния чардак, дето надвисваха сини и бели гроздове от глицинии. Току-що свършвахме да пием чай. Светещи бръмбари бръмчеха из листата, бронзовки се виеха и замираха в тръпнещите от радост сърца на розите.

Внезапно Клара ме попита:

— Искате ли да отидем да нахраним китайските затворници? Много е интересно! Това е едничкото развлечение, действително оригинално и изящно, което имаме в този затънтен кът на Китай… Желаете ли, миличкий?

Аз се чувствувах уморен, с натежала глава, цялото ми същество бе обхванато от треската на тоя ужасен климат. Освен това разказът за смъртта на Анни ме разстрои. А и топлината навън беше смъртоносна като отрова.

— Драга Клара, но аз още не съм се окопитил от дългото пътешествие по тия безкрайни равнини, по тия неизбродни лесове… А пък това слънце… От него се боя повече отколкото от смъртта! И после аз тъй бих искал да ви принадлежа изцяло. И вие да ми принадлежите… Сега…

— Прекрасно! Ако бяхме в Европа и ако бях поискала да ме придружавате в театъра, вие не бихте се двоумили… Но това е много по-интересно…

— Бъдете добра!… Желаете ли утре!

— О, утре — отвърна Клара учудено и с кротък упрек. — Утре! Нима не знаете, че утре е невъзможно? Утре? Това е строго забранено. Вратите на ареста са затворени даже за мене. Затворниците можем да нахраним само в сряда; как не знаете това? Ако не отидем днес, има да чакаме цяла седмица! Да отидем, мой обожаем мързеливко… О, да отидем, моля ви се… Вие заради мен можете да дойдете…

Тя се приповдигна на възглавниците… Робата й се отвори и под талията й през прозрачния плат прозря огненочервеното й тяло. С краищата на пръстите си от една златна бонбониерка, сложена на лакираната подложка, тя измъкна прахче хинин и като ми каза да се доближа до нея, нежно го поднесе на устните ми.

— Ще видите как ще ви възбуди… Тъй ще ви възбуди! Не можете си представи, драги… И как ще ви обичам тая вечер… Как лудо ще те обичам тая вечер! Прегърни, миличкото ми сърце… Прегърни…

И като ме видя печален и колеблив, какъвто бях по-рано, за да сломи моята съпротива, тя каза с мрачен блясък в очите:

— Слушай!… Аз съм виждала как бесят в Англия крадците, виждала съм бой с бикове и погубването на анархистите в Испания… В Русия съм гледала как казаците убиват с нагайки млади и хубави момичета… В Италия видях живи привидения, призраци на глада да изравят от гробищата труповете на умрели от холера и лакомо да ги ядат… В Индия на брега на една река видях хиляди съвършено голи същества да се гърчат и умират от ужасите на чумата… Една вечер в Берлин видях как една жена, която обичах, едно великолепно създание в розово трико, биде разкъсана от лъв в клетката… Всички ужаси и всички човешки мъки аз съм ги видяла… То бе прекрасно! По-хубаво от това не съм виждала, разбираш ли? Това — китайските затворници… То е нещо по-изящно от всичко!… Не можеш да си представиш… Анни и аз не изпущахме ни една сряда да не отидем… Ела, моля ти се!

— Ако туй е толкова хубаво, моя драга Клара, и ако ви прави такова удоволствие — отвърнах меланхолично, — да отидем и да нахраним затворниците…

— Наистина, ти искаш?

Клара не скри своята радост, като плесна ръце, подобно на дете, на което бавачката е позволила да мъчи някое кученце. После скокна на коленете ми, галена и хищна, обви голите си ръце около шията ми… Косите й ме забулиха и ослепиха със своите златни пламъци и упоителни аромати…

— Колко си мил… драги… обичний… Целуни ме по устните… Целуни ми шийката… Целуни ми косите… миличко ми коцкарче!

Косите й издаваха нещо животинско и могъщо, в техните милувки имаше толкова електричество, че един само техен допир до кожата ми ме правеше веднага да забравя и треска, и умора, и скръб… Чувствувах кръвта ми да се запалва от героичен жар и нови сили…

— Как ще се забавляваме, душичке… Когато отивам при затворниците, главата ми се замайва. Цялото ми тяло се разтърсва, както когато любя… Струва ми се, че се спускам в дълбочините на моето тяло… Твоите устни… Дай ми твоите устни… твоите устни…

И лека и подвижна, безсрамна и весела, съпровождана от червеното куче, тя отиде да се съблече с помощта на слугините си…

Аз вече не бях печален, не бях уморен… Целувката на Клара, вкусът й, който остана на устните ми като магическия вкус на опиум, умъртви моите страдания, регулира пулса на треската ми, отдалечи чудовищния образ на умрялата Анни. Аз разгледах градината със спокоен поглед.

Спокоен ли?

Едва Клара изчезна зад дърветата на градината, когато почувствувах угризение на съвестта, задето се върнах. Защо се върнах? На какво безумие, на каква низост се подчиних? Веднъж тя ми каза, спомняте си, на парахода: „Когато се почувствувате много нещастен, вие ще си отидете!“ Мислех, че съм се освободил от моето позорно минало, ала всъщност бях слабо и неспокойно дете… Нещастен? Да! Бях нещастен, защото трябваше да понеса най-страшна трудност, да изпитам най-ужасно отвращение от самия себе… И аз заминах! Благодарение на насмешката на съдбата, която наистина ме преследваше, аз се възползувах, за да избягам от Клара, като премина през Кантон с английската мисия — мен решително ми вървеше на мисии, — която отиваше да изучи малко познатите местности на Аннам… То беше забрава може би… и може би смърт. В продължение на две години, две дълги и ужасни години аз вървях, вървях… И това не бе нито забрава, нито смърт. Въпреки умората, опасностите и проклетата треска нито за един ден, ни една минута не можах да се изцеря от страшната отрова, която бе вляла в кръвта ми тая жена, за която чувствувах, че това, което ме привързваше към нея, което ме приковаваше, бе ужасяващото разлагане на нейната душа и нейните любовни престъпления; тя бе едно чудовище и аз я обичах именно защото бе чудовище! Аз мислех — дали наистина мислех? — да се издигна чрез нейната любов, но паднах по-ниско, на дъното на отровната бездна, от която, веднъж вдъхнал изпаренията й, никога няма измъкване. Често в дълбочините на горите, измъчван от треската, под покрива на палатката, опитвах да убия с опиум чудовищния и неизгладим образ, но опиумът ми го представяше по-ясен, по-жив и по-повелителен… Тогава аз и пишех безумни, оскърбителни и проклинащи писма, в които най-жестокото презрение се смесваше с най-робско обожание… Тя ми отговаряше с прелестни, наивни и сълзливи писма, каквито понякога получавах в града и на постовете, през които минавахме. Тя ми пишеше, че е нещастна, задето съм я оставил, плачеше, молеше се, викаше ме; намираше за себе си едно извинение: „Разбери, драги ми, моята душа не принадлежи на твоята отвратителна Европа. Аз нося в себе си душата на стария Китай, която е много по-хубава… Не е ли жалко, че ти не можеш да разбереш това?“ Аз узнах от едно нейно писмо, че е напуснала Кантон, защото не можела да живее без мене, и се поселила с Анни в един град по на юг от Китай, в един „очарователен град“… И аз се върнах при нея, като убиец, който отива на мястото на своето престъпление…

Смях в листата, леки викове… кучешко скачане… Това бе Клара, облечена наполовина по китайски. Сивогълъбова копринена блуза, осеяна със слабо позлатени цветя, обвиваше с хиляди гънки разкошните форми на стройното й тяло. На главата си имаше голяма шапка от бледа слама, изпод която лицето й се подаваше като розов цвят на светла сянка. Малките й крачка бяха обути в обуща от жълта кожа. Когато се завърна, като че ли стана експлозия на парфюми.

— Нали ви се виждам смешно облечена? О, печален европеец, който, откакто се е върнал, ни веднъж не се е засмял… Не съм ли хубава?

И понеже не станах от креслото, дето бях се изтегнал:

— Бързо! Бързо!… драги ми… Дълга обиколка ни предстои… Ръкавиците ще си сложа по пътя… Да вървим… хайде!… Не, не ти!… — добави тя, като избутваше полека кучето, което джавкаше, скачаше и въртеше опашка.

Повика един от слугите и му поръча да ни следва с кошницата за месо и с малка вилица.

И ние тръгнахме, изложени на слънце, едно ужасно слънце, което ми притискаше главата като оловна каска, йод него чернееха тревите и вехнеха всички божури в градината.

II

Затворът е от другата страна на реката, която при излизането си от града бавно и зловещо влече своите заразени черни води между ниски брегове. За да се отиде там, трябва да се направи една голяма обиколка и да се дойде до мястото, дето всяка сряда се отваря за голямата навалица от елегантно облечени персони пазара на месо за затворниците.

Клара вървеше бързо, без да ме съжалява, че съм уморен и без да обръща внимание на слънцето, което въпреки чадърите прежуряше кожата ни. Тя вървеше непринудено, гъвкава, смела и щастлива. Понякога с тон на шеговит упрек ми казваше:

— Как бавно вървите, драги… Вие просто не се движите… Само дано не са отворени вратите, докато отидем, и не са натъпкани затворниците, това ще бъде ужасно! О! Как бих ви намразила!

От време на време ми даваше хапчета за усилване дишането и с насмешлив поглед казваше:

— О, женчо! За нищо негоден женчо!

После, полузасмяна, полусърдита, отново завързваше… Аз с усилие я следвах. На няколко пъти спирах да си поема дъх. Струваше ми се, че вените ми ще се пръснат и че сърцето ми ще избухне в гърдите.

А Клара повтаряше със своя чуруликащ глас:

— Женчо! За нищо негоден женчо!…

Пътеката ни заведе до кея на реката. Два големи парахода стоварваха въглища и европейски стоки. Няколко гемии се приготвяха за лов на риба. Многобройна флотилия от сампанги с пъстри покриви, хвърлили котва, дремеше, полюшвана от плисъка на водата. Ни намек за вятър не се чувствуваше във въздуха.

Този кей ме погнуси с мръсотията си. Воня, псувни, звуци на флейта, кучи лай — всичко това долиташе до нас из дълбочините на околните бордеи, чайни, кръчми за всякаква сбирщина, разбойнически свърталища, подозрителни кантори. Смеейки се, Клара ми показа едно дюкянче, дето продаваха каладиеви листа, порции от плъхове и кучета, воняща риба, мършави пилета, нанизани на шиш банани и окървавени прилепи. Колкото повече се приближавахме, толкова вонята ставаше по-нетърпима и нечистотиите по-големи; по реката се притискаха и трупаха гемии, бутаха се със зловещите клюнове на носовете си и преплитаха съдраните останки на жалките си платна. Тези гемии обитаваше свят от рибари и пирати — тия ужасни морски демони с опушени лица, с червени от бетел устни и с поглед, който предизвиква тръпки. Те играеха на домино, виеха и се биеха; други, по-мирни, чистеха риба, нанизваха я на върви и простираха да съхне на слънце. Трети обучаваха маймуни на разни забавни и безсрамни фокуси…

— Интересни са, нали? — каза Клара. — Те са тук повече от тридесет хиляди. Нямат друг подслон, освен гемии. Дявол ги знае от какво живеят!

На моста зрелището се смени, ала миризмата се усили, свойствена за целия Китай, която в градовете, по горите и полетата постоянно навява мисли за тленност и смърт.

Малки лавки, подобни на пагоди, палатки във форма на кьошкове, облепени със светли копринени платове, огромни чадъри, забучени на колове и подвижни ветрила се натискат едни други. В тези лавки, под тези палатки и чадъри тлъсти търговци с хипопотамови кореми, в жълти, сини и зелени дрехи, виейки и тропайки по гонговете, за да привличат купувачи, продаваха всякаква мърша: умрели плъхове, удавени кучета, късове от сърни и коне, разложени птици, небрежно струпани на широки бронзови тави.

— Тук… тук… тук! Тук елате! Гледайте! Избирайте си!… По-добро никъде няма да намерите. Никъде няма по-развалено!

Бъркаха в тавите и размахваха като знамена на дълги железни куки отвратителните късове месо и с ужасни гримаси, усилвани от червените белези по лицата им, нашарени като маски, повтаряха посред бесния вой на гонговете и виковете на конкурентите:

— Тук… тук… тук! Тук елате! Гледайте! Избирайте си! По-добро никъде няма да намерите! Никъде няма по-развалено!

Току-що излязохме на моста и Клара каза:

— Виждаш ли, закъсняхме. Ти си причина! По-скоро.

Безбройна тълпа от китайки и между тях няколко англичанки и рускини — мъже имаше много малко, и то носачи — гъмжеше на моста. Рокли, бродирани с цветя и пеперуди, разноцветни чадъри и подвижни като паници ветрила, смях, викове, веселие, блъсканица — всичко се вълнуваше, задиряше, пееше, веселеше под слънцето като на празник на живота и на любовта.

— Тук… тук… тук! Тук елате…

Клара току се втурваше из най-гъстата навалица. С видимо удоволствие тя понасяше блъсканицата и, така да се каже, насилието на тая тълпа. Изведнъж тържествено се провикна:

— Гледай, драги, роклята ми е цяла изпокъсана… Това е прелестно!

С голяма мъка си пробихме път за лавките, заобиколени от тълпата, която, струваше ми се, искаше да ги вземе с пристъп и да ги разграби.

— Гледайте и избирайте! Никъде няма да намерите по-добро.

Клара взе вилицата от ръката на носача, който ни следваше с прелестната кошничка, и почна да боде късове от тавата.

— Избирай и ти! Избирай, миличкия ми!

Едва не изгубих съзнание от ужасната воня на лешовете, която разнасяха тия лавки със своите тави. Цялата тая тълпа бърникаше, трупаше се на мършата като на цветя.

— Клара, мила Клара! — молех я. — Да се махнем от тука, моля ви се!

— О! Колко сте бледен! Защо? Нима това не ви забавлява?

— Клара… Драга Клара! — настоявах. — Моля ви се, да се махнем оттук!… Не мога повече да понасям тази воня.

— Но в тази воня няма нищо отвратително, драги… Това е просто миризмата на смъртта!

Тя се чувствуваше като у дома си. Никакво отвращение нямаше на бялото й лице, нежно като черешов цвят. По замъглените й от страст очи, по свиването и разпущането на ноздрите й изглеждаше като да изпитва някакво любовно наслаждение. Тя поемаше с удоволствие като аромат вонята на мършата.

— Какво прекрасно парче!

С грациозни движения тя напълни панера с отвратителното месо.

III

Затворът е построен на брега на реката. Четириъгълната му стена загражда пространство по-голямо от сто хиляди квадратни метра. Ни един прозорец, ни едно отверстие, освен огромните врати, украсени с червени дракони и снабдени с тежки железни ключалки. Четвъртитите кули на пазачите, с издигнати един над друг покриви, с изтегнати клюнове, очертават четирите ъгли на зловещата стена. Други, по-малки кули, се изреждат на еднакво разстояние една от друга. Нощем всичките блясват като фарове и хвърлят своята предателска светлина върху равнината и реката.

Зад затвора, надалеч, твърде надалеч, чак до планината, която опасва хоризонта като с тъмна ивица, се разстила необятна камениста равнина с малки възвишения ту с тъмнокафяв цвят, ту с цвят на засъхнала кръв; равнина, по която растат само сухи кленове, синкави трънаци и хилави вишни, които никога не цъфтят. Безкрайна скръб! Задавяща печал! Осем месеца през годината небето е гълъбово с червен оттенък, като да отразява един вечен пожар; ни един капризно блуждаещ облак не нарушава неговата девствена чистота. Слънцето опича почвата, рони скалите, разсипва камъните, които пращят под краката като стъкло и пущат искри. Ни една птица не се осмелява да прелети през тази нагорещена въздушна пещ. Там обитават само невидими организми, гъмжило от микроби, които привечер открито се появяват във формите на треската, чумата и смъртта!

Какъв контраст с противоположния бряг, където почвата, тлъста и богата, покрита с бостани и овощни градини, отглежда гигантски дървета и великолепни цветя!

На края на моста, за наше щастие, намерихме един паланкин, който ни пренесе през нажежената равнина до затвора, чиято врата беше още затворена. Едно отделение полицаи, въоръжени с копия, с жълти превръзки и с грамадни щитове, зад които почти не се виждаха, задържаше нетърпеливата и многочислена тълпа, която всяка минута растеше. Под разпънати палатки едни пиеха чай, други хрупаха прекрасни бонбони — цвят от рози и акации, замесен с рядко миризливо тесто, втвърдено със захар. Под чадъри музиканти свиреха на флейта, поети декламираха стихове; в същото време пунка, движейки нагорещения въздух, разнасяше приятен хлад, който полъхваше по лицата. Търговци продаваха картини, изобразяващи старите легенди за престъпления, смъртни наказания и мъчения, щампи и играчки от слонова кост, невероятно безсрамни. Клара купи някои щампи и играчки и ми каза:

— Виждаш ли, че китайците не са варвари, както ги обвиняват, а са, напротив, по-цивилизовани и от нас; те по-добре от нас разбират логиката на живота и хармонията на природата… Според тях в акта на любовта няма нищо срамно, за да се скрива… Напротив, те го възхваляват и възпяват всичките му движения и милувки… Също като старите народи, за които fallus съвсем не е символ на позор и разврат, а е бил божество… Виж колко много губи западното изкуство, като му се забраняват дивните прояви на любовта. У нас еротиката е бледа, глупава и студена като лед… Колкото до тебе, ти си един любовник по европейски маниер, една бедна, робска и студена душа, на която католицизмът глупаво е насадил страх от природата и омраза към любовта… Той е изкривил, извратил е в тебе смисъла на живота.

— Мила Клара — възразих й. — Нима е естествено да търсите сладострастие тук и да възбуждате вашите желания от ужасното зрелище на скръбта и смъртта? Не е ли в това извращението на тая природа, чийто култ величаете? Или може би оправдавате така онова, което във вашата чувственост е престъпно и чудовищно?

— Не! — рязко отвърна Клара. — Любовта и смъртта е едно и също нещо! Разлагането е вечно възраждане на живота. — Замълча, после попита: — Но защо ми говориш така? Колко си чуден! — И с гримаса прибави: — Тежко ми е, че нищо не разбираш!… Как още не си почувствувал, че не искам да кажа в любовта, а в сладострастието — тази висша форма на любовта — се откриват и изострят умствените способности на човека… Че благодарение изключително на сладострастието достигаш съвършеното развитие на личността? Нима ти никога не си намирал за красиво престъпление извършването на любовния акт? Издигането на твоята личност над всички обществени предразсъдъци, над всички закони, над всичко в света? И ако ти не си мислил за това, защо извършваш тоя акт?

— Да споря нямам сила — измърморих. — Струва ми се, че изпитвам някакъв кошмар… Това слънце, тази тълпа, тази воня. И твоите очи. Ах, твоите очи… Мъчителни и сладострастни… И твоят глас, и твоите престъпления… Всичко ме ужасява… влудява!…

Клара се усмихна иронично.

— Бедничкото ми! — въздъхна тя насмешливо. — Когато бъдеш в обятията ми довечера, ти няма да говориш така, нали? И как само ще те обичам!

Тълпата все повече се оживяваше. Бонзи, приклекнали под чадъри, разстилаха около си дълги червени роби, сякаш са кървави локви, бясно биеха гонгове и с груби псувни обсипваха минаващите, които, за да се отърват, набожно хвърляха в металически тави монети.

Клара ме заведе под една палатка с изображения на цветове от праскова, настани ме да седна до нея върху куп възглавници и като милваше главата ми със своята електризираща, опияняваща и даваща забрава ръка, каза:

— Боже мой! Колко се протака туй, мили! Всяка седмица все същото… Ужасно бавят отварянето на вратата… Защо мълчиш? От мене ли се боиш? Доволен ли си, че си дошъл? Доволен ли си от моите милувки, мило ми обожаемо коцкарче? О, твоите прекрасни, уморени очи! Това е от треската… и от мене, да? Кажи, от мене ли? Искаш ли чай? Искаш ли още едно бонбонче?

— Бих желал да ме няма тук… Бих желал да заспя!

— Да заспиш! Какъв си чудак! О! Ти ей сега ще видиш колко е хубаво! Колко е ужасно! И какви странности… Какви дивни желания поражда туй! Оттук ще се върнем по реката в моята сампанга и ще пренощуваме в една плаваща цветопродавница… Искаш ли? Не?

Тя леко ме удари по ръцете с ветрилото.

— Но ти не ме слушаш? Защо не ме слушаш? Ти си бледен и тъжен… — Тя се преви до мен гъвкава и галена: — Ти не ме слушаш, мръснико! Ти даже не ме галиш! Погали ме, драги! Виж колко са студени и твърди гърдите ми…

И с по-тих глас, като впери в мен огнения поглед на зелените си очи, сладострастна и кръвожадна, тя изрече:

— Преди осем дни… видях необикновено нещо. Биха с пръчки един човек за кражба на риба. Съдията късо отсякъл: „Не винаги, който носи риба, е рибар!“ И осъдил човека на смърт чрез бой с железни пръчки… За една риба, драги… Туй стана в Градината на мъките… Представи си, човекът бе коленичил на земята, а главата му опираше на един дръвник, съвършено чер от засъхнала кръв… Гърбът му бе гол, с цвят на старо злато! Стигнах тъкмо в момента, когато един войник го върза с дългата коса за една халка. Около осъдения друг войник нажежаваше на огнище желязна пръчка. И ето… Слушай внимателно!… Чуваш ли ме? Когато пръчката се нагря до червено, войникът започна с всички сили да шиба човека по гърба. Във въздуха се чуваше: шшт! Пръчката проникваше дълбоко в мускулите, които се гърчеха и изпущаха тънък червеникав дим… Разбираш ли? После войникът остави пръчката да изстине в месата, които се издуха и скапваха. Когато истина, силно я издърпа заедно с късчета окървавено месо. Човекът надаваше ужасни викове от болки. Войникът отново започна операцията. И я повтори петнадесет пъти! А на мене ми се струваше, душичке, че пръчката при всеки удар се забива в моето тяло. Това бе тъй ужасно и приятно!

И понеже мълчах, повтори:

— Това бе тъй ужасно и приятно! Ако знаеш колко бе красив този човек… И колко силен! Какви мускули като на статуя имаше. Целуни ме, драги… целуни ме де!

Очите на Клара примряха. Изпод полузатворените клепачи прозираше само бялото им. Тя добави:

— Той не мърдаше… Гърбът му изглеждаше вълнообразен… Ах! Твоите устица! — Миналата година видяхме с Анни нещо още по-чудно… Видяхме човек, който бе изнасилил майка си и след това разпрал с нож корема й. Изглежда, беше луд. Осъдиха го на смърт чрез гъделичкане. Да, драги. Не е ли чудно? На чужденците не е позволено да присъствуват при това наказание, което впрочем днес много рядко се прилага. Но ние подкупихме пазача и той ни скри зад една преградка. Всичко видяхме. Лудият беше проснат на една много ниска маса и завързан с яки въжета. Устата му бяха запушени и той не можеше нито да се помръдне, ни да вика… Една не млада и не красива жена с важно лице и цяла облечена в черно коленичи до лудия. Тя взе своята пръчка и пристъпи към работата си. О, милий! Помисли!… Четири часа ласки, ужасни и умели, при което лицето на жената си оставаше невъзмутимо и сурово! Осъденият издъхна, след като повърна струя кръв, която опръска цялото лице на палача. Никога не съм виждала нещо по-ужасно, толкова ужасно, че Анни и аз припаднахме… Винаги мисля за това!…

С вид на съжаление тя прибави:

— Тази жена имаше на единия пръст пръстен с голям рубин, който през време на наказанието мърдаше на слънчевите лъчи като малко червено и игриво пламъче… Анни го купи… Сега не знам къде е, но много бих желала да го имам.

Клара замълча — навярно си представяше кървавите и нечисти образи на това страшно възпоминание.

След няколко минути в палатките и сред тълпата се вдигна шум. През натежалите клепачи, които, въпреки волята ми, почти бяха затворени под влиянието на ужаса от току-що чутия разказ, видях дрехи, чадъри, ветрила, щастливи лица и лица с печата на проклятието да се движат, вълнуват и изчезват. Това приличаше на множество разпилени цветя, на летежа на приказни птици…

— Вратата, сърце мое! — извика Клара. — Отварят вратата! Ела, ела скоро! Моля те, не бъди вече печален! Мисли за всички тия хубави неща, които ей сега ще видиш и за които ти разказах!

IV

Вратата на затвора водеше в широк и тъмен коридор. От дъното на коридора, но не от самия коридор, а отнякъде по-далече, долитаха глухи, смекчени от разстоянието звукове на камбана. Като ги чу, Клара се зарадва и плесна с ръце.

— О, възлюблени! Камбаната! Камбаната… Потръгна ни… Не бъди вече печален… Не бъди вече болен, моля ти се!

Тълпата така яростно нахлуваше в затвора, че стражарите с мъка въдворяваха що-годе тишина. Още по-възбудена от звуковете на камбаната, за която и не ми идваше на ум да я попитам защо звъни, какво означава тоя глух погребален звън, защо й доставя толкова радост, Клара решително се втурна в тая бъркотия.

— Камбаната!… Камбаната!… Върви де!…

Но ние не се и помръдвахме, въпреки усилието на носачите, които със силни удари на лактите се мъчеха да проправят път на своите господари. Някои се псуваха и немилостиво дърпаха косите си, други с ловките движения на хищни животни се промъкваха из тая гора от хора, бъркаха по джобовете, прерязваха кесиите, вземаха скъпоценностите и изчезваха с плячката.

— Камбаната!… Камбаната! — повтаряше Клара.

— Каква камбана?…

— Ще видиш… Това е сюрприз!

Миризмата, която излъчваше тълпата, смесица от миризма на тоалетна стая, от скотобойна, от воня на мърша и благоухание на живи тела ме ужасяваше и вцепеняваше ума. Аз изпитвах същото състояние на летаргическо вцепенение, което чувствувах толкова често в горите на Аннам, когато привечер миризмите излизат из дълбочините на земята и заплашват със смърт всяко цветенце, всеки лист, всяка тревица… Притискан, тласкан от всяка една страна, едвам дъхащ, идваше ми да припадна.

— Клара!… Клара! — повиках я.

Тя ми даде да помириша някаква сол за усилване, която ме посъживи. Колкото до Клара — нямаше й нищо, бе твърде радостна сред тая тълпа, чиито миризми вдъхваше и понасяше най-отвратителните съприкосновения с едно сладостно опиянение. Със своето страстно и трепетно тяло тя цяла се отдаваше на блъсканицата и се радваше, че късат роклята й. По бялото й лице изби ярка румена окраска; очите й светеха, замъглени от чувственост; устните й набъбваха като пъпки, готови да разцъфнат… Тя ми каза с насмешливо състрадание:

— О, женчо… женчо… женчо!

След блестящата и ослепителна слънчева светлина коридорът, където влязохме, ми се стори отначало доста тъмен. Тъмнината обаче малко по малко изчезваше, тъй че можех да се ориентирам.

Коридорът бе широк и осветен отгоре. През мъждивите стъкла се процеждаше слаба светлина. Стените сълзяха като в подземна пещера. Пясъкът, с който бяха застлани раменните плочи на коридора, ми се стори на краката, обгорени от каменистата равнина, мек и нежен, като пясъка на морските дюни… Дишах с наслада. Клара ми каза:

— Ти виждаш колко са любезни тук със затворниците. Поне са на хлад.

— Но къде са те? — попитах. — Наляво и надясно виждам само стени.

Клара се усмихна.

— Колко си любопитен!… Ти си станал по-нетърпелив от мене. Почакай, почакай малко. Сегичка, драги.

Тя спря и ми посочи дъното на коридора; очите й заблестяха ноздрите й се разшириха; нададе ухо като коза, която се ослушва в гората.

— Чуваш ли?… Това са те!… Чуваш ли?…

До мене долетяха, заглушавайки шума на тълпата, жалби, дрънчене на вериги, въздишки, продължителен и страшен рев на диви зверове. Всичко това сякаш излизаше из дълбочините на стените, изпод земята, неизвестно откъде.

— Чуваш ли? — подзе Клара. — Това са те… Ей сегичка ще ги видиш. Да се доближим! Хвани ме под ръка… Добре гледай… Те са… Те са…!

Отново тръгнахме, придружени от носача, който внимателно следваше движенията на своята господарка. Ужасната воня на месото също ни придружаваше; тя не ни оставяше и даже се усилваше още повече от другите миризми, които със своята амонячна стипчивост дразнеха очите и гърлото.

А там, далеко, камбаната продължаваше да звъни бавно и тихо, с глухи звукове, като жалбата на някой умиращ. Клара потрети:

— О, тази камбана!… Той умира… Той умира, драгий ми… Може би ще го видим!

Изведнъж почувствувах пръстите й нервно да се впиват в кожата ми.

— Миличкият ми! Надясно!… Какъв ужас!…

Бързо обърнах глава… Адът разкриваше своите бездни.

Надясно, в стената, имаше обширни килии или, по-точно, обширни клетки с железни решетки, отделени една от друга с дебели каменни прегради. Във всяка една от първите десет клетки имаше по десет затворника и всички представляваха едно и също зрелище. Шията им носеше по една толкова широка халка, че трупът им не се виждаше; човек би казал, че ужасните им живи глави са отрязани и положени на маси. Приклекнали сред своите нечистотии, с оковани ръце и нозе, затворниците не можеха ни да се протегнат, ни да легнат, ни да си отдъхнат. Най-малкото помръдване изместваше нашийника върху ожуления им и окървавен от болки врат, като ги караше да вият от болки и ту да ни обсипват с оскърбления, ту да отправят жалби към Бога. Аз онемях от ужас.

С очарователен трепет и изящни движения Клара забоде няколко късчета месо от кошницата на носача и грациозно ги подхвърли през решетката на клетката. Десет глави едновременно се извърнаха върху нашийниците, които се изместиха; едновременно двадесет чудовищни очи отправиха към месото страшни погледи, погледи на ужас и на глад. След това един и същи вик на болка се изтръгна из десетте изкривени уста. Съзнавайки своето безсилие, затворниците повече не се движеха. Те държаха главите си малко наведени, сякаш готови да се търколят по наклона на нашийниците; измършавелите им и бледи лица бяха схванати в една вкоченена гримаса, в която се криеше като че ли някаква няма подигравка!…

— Те не могат да ядат — обясни Клара. — Те не могат да достигнат месото, дявол да го вземе!… То се знае, с тези нахлузени на врата им машинарии… Всъщност това не е ново… Това са мъките на Тантал, удесеторени от ужасите на китайското въображение…

Тя хвърли още един къс месо, който падна на края на един от нашийниците, като малко го позаклати… Чу се глухо ръмжене; една по-жестока и по-отчаяна омраза се запали едновременно в двадесет очи… Клара инстинктивно се отдръпна.

— Виждаш — продължи тя с един по-малко уверен тон. — Това, дето им давам месо, ги забавлява… Малко ги разтушава, горките… Развлича ги… Да продължим…

Попитах:

— Какви престъпления са извършили тези същества, за да ги подлагат на такива мъки?

Клара отговори разсеяно:

— Не знам… Може би са невинни или вероятно за малка работа… Мисля, че за дребни кражби от търговците. Впрочем, това са изключително прости хора, скитници по пристанището, бедняци! Те малко ме интересуват. Но има и други. Ти сегичка ще видиш моя поет. Да, аз имам тук един любимец. Той е поет! Нали това е забавно? Написал е чудна сатира против един княз, който окрал хазната. Мрази англичаните. Една вечер, преди две години, го доведоха при мен. Декламираше чудесни неща. Прочут е главно като сатирик. Ти ще го видиш, по-прекрасен е от всички. Ако само не е вече умрял! Дявол да го вземе! В това няма нищо чудно при такъв режим… Това, което ме огорчава, е, че той вече не ме познава!… Говоря му, декламирам му неговите поеми, но той и тях не познава… Това е ужасно, нали? Всъщност то е и забавно!

Отляво на коридора, срещу всяка килия, видях издълбани дълбоки ниши. В тях имаше цветна дървена скулптура, която изобразяваше със страшен реализъм, свойствен на изкуството на крайния изток, всички практикувани в Китай наказания: обезглавяване, удушаване, одиране кожата на жив човек, насичане тялото на късове… всички луди измислици, достигащи своята цел с математическа точност и придаващи на науката за мъченията изтънченост, неизвестна на нашата западна кръвожадност, която впрочем е достатъчно изобретателна. Този музей на ужас и отчаяние, където нито едно проявление на човешката жестокост не е забравено, непрестанно, всяка минута, с точните си изображения напомняше на затворниците за поразяващата със своята жестокост смърт, на която ги обричаха техните палачи.

— Защо гледаш тия работи! — каза Клара с пренебрежителна гримаса. — Това е просто едно боядисано дърво, драги… Гледай тук действителността. А, ето моя поет!

И тя спря пред една клетка.

Дълги костеливи ръце бяха се впили в решетката и напомняха сухите пръсти на препарирана птица: някакво бледо лице, измършавяло, с изпъкнали скули, изопната гангренясала кожа, с увиснали устни и озъбени челюсти, бе се прилепило до решетката. Всяка човешка следа бе заличена завинаги от това същество. Неговите кървясали очи, неговите ноктести и покрити с корясали рани ръце ме уплашиха. Инстинктивно се отдръпнах назад, за да се отърва от зловонния дъх на устата му и от одраскване на ноктите му. Но Клара веднага ме дръпна към клетката. В дъното й пет живи същества, които някога са били човеци, вървяха напред и назад, с голи тела и почернели от рани и засъхнала кръв глави. Те се задъхваха, лаеха, виеха и напразно се мъчеха със силни удари да съборят масивната каменна преграда. После отново започваха да ходят, да се огъват като хищници и да правят безсрамни движения като маймуни. Отвесна преграда скриваше долната част на тялото им, а от невидимия под излизаше задушлива, убийствена воня.

— Здрасти, поете! — каза Клара на страшното лице. — Добра ли съм, а? Дойдох да те видя още веднъж, драги клетнико! Познаваш ли ме коя съм? Не? Но аз съм красива и цяла една вечер съм те обичала!

Лицето не мръдна. Очите му не изпущаха кошницата с месото. От гърлото му излизаше сумтене на животно.

— Ти си гладен? — продължи Клара. — Аз ще те нахраня… за тебе съм избрала най-хубавите късове на пазара… Но предварително искаш ли да чуеш твоята поема „Трите другарки“… Искаш! Това ще ти достави удоволствие.

И тя започна:

Изведнъж Клара го попита:

— Ти не помниш? Ти не обичаш вече моя глас?

Лицето не мръдна… Изглежда, нищо не чуваше. Погледът му жадно се впиваше в ужасната кошница, а езикът му мляскаше, слюнката му течеше.

— Та… слушай по-нататък! — каза Клара. — После ще ядеш, виждам, че си много гладен!

И продължи с бавен и ритмичен глас:

— Уа!… уа!… — залая лицето; другите пет затворника, които се движеха назад-напред из клетката, заповтаряха зловещия лай.

Клара продължи:

Поемата свърши. Клара млъкна.

Без да снема жадния си поглед от кошницата, лицето не преставаше да лае до края на последната строфа. Клара се обърна към мен и скръбно каза:

— Виждаш… Той всичко е забравил! Той не помни ни стиховете си, ни мене… Устните, които съм целувала, не могат вече да говорят по човешки… Това е ужасно!

Тя избра от кошницата най-добрия и най-големия къс месо и като се изви грациозно, подаде го на върха на вилицата на измършавялото лице, очите на което блестяха като горещи въглени.

— Яж, бедни поете! — каза тя. — Яж!

С движенията на изгладнял звяр поетът сграбчи с ноктите си ужасния и вонящ къс месо и го поднесе към устата си; месото за минутка увисна на устата, напомняйки куче, което лакомо унищожава мърша. Но скоро клетката се раздруса от рев и бой. Това бяха голите тела — изподрани с нокти и с тъй обезобразени лица, те се бореха за месото! После всичко изчезна… Само от дъното на клетката шум от боричкане, свирещи гърди, пресипнало дишане, тропот, трошене на кости, предсмъртно хъркане… От време на време се показваше някоя глава с плячката в устата и изчезваше… И пак лай, и пак предсмъртно хъркане… После всичко буквално замря.

Клара се притискаше до мене, цяла трепереше.

— Ах! Драгий мой!

Извиках:

— Хвърли им всичкото месо… Нали виждаш, че ще се изпотрепят!

Тя ме прегърна и се уви около мене.

— Целуни ме… Погали ме… Това е ужас! Това е много страшно! Нищо не се чува вече… Вярваш ли, че всички са измрели?

Когато се обърнахме към клетката, бледото измършавяло и окървавено лице ни гледаше тържествуващо. Остатъци от месото висяха на устата му, размесени с кървава плюнка. Дишаше тежко.

Клара го аплодира; гласът й още трепереше.

Я го гледай! Моят поет! Той е по-силен от всички!

Тя му хвърли всичкото месо от кошницата. Гърлото й се схвана.

— Задуших се малко — каза тя. — Ти също съвсем си пребледнял, драги… Да отидем да подишаме малко пресен въздух в Градината на мъките…

Капки пот блеснаха на челото й. Отри ги и помаха към поета.

— Доволна съм, че днес си най-силен от всички… Яж! Яж! Аз пак ще дойда да те навестя… Сбогом.

Отпрати носача, понеже бе вече ненужен. Без да обръщаме внимание на гъстата тълпа и без да се озъртаме насам-натам, закрачихме бързо по средата на коридора.

Камбаната все звънеше… Но звукът й все повече и повече отслабваше, като лек повей на морски вятър, като тих плач на дете, едва доловим зад преградата.

— Защо е тази камбана? Отде иде тоя звън? — попитах.

— Как?… Не знаеш?… Това е камбаната в Градината на мъките!… Представи си… Връзват осъдения… Поставят го под камбаната… И звънят с всичка сила! А когато започне да умира, звънят по-полека, по-тихо, за да се забави смъртта… Чуваш ли?

Поисках да кажа нещо, но Клара не ми позволи.

— Не! Мълчи! Не говори нищо! Слушай, миличък! Помисли, колко ужасна ще е смъртта под звуците на камбаната! Върви с мен, но нищо да не говориш, нищо…

Когато излязохме от коридора, звънът долиташе като бръмчене на насекомо, като едвам доловим шум от криле, които се носят някъде далеч…

V

Градината на мъките заема пространно четвъртито място в центъра на затвора, заградено с каменни стени, забулени от гъсти храсталаци и пълзящи растения. Тя е направена към средата на миналия век от Ли-Пеханг, подинтендант на императорските градини и най-учен китайски ботаник. В сбирките на музея Гиме се пазят много описания, посветени на неговата слава, и много любопитни гравюри, възпроизвеждащи най-важните му работи. Чудните градини на Киев — еднички в Европа, които могат да ни задоволят — му дължат много, що се отнася до техническата страна, до цветната украса и архитектурата на пейзажа. Но и те са още далеч от чистата красота на китайските образци. Според Клара там липсва художествената привлекателност на контрастите: растителност и мъчения, цветя и кръв.

Каменистата и песъчлива почва, каквато е цялата околна равнина, тук е изхвърлена и заменена, въпреки големите разноски, с девствена почва от другия бряг на реката. Разправят, че повече от тридесет хиляди работници са се издавили в реката през време на това колосално превозване на земя, което продължило двадесет и две години. Тези човешки жертви не отишли напразно. Техните трупове, размесени с почвата — понеже ги заравяли в нея — я обогатили със своето бавно разлагане, макар че и без това тя е превъзхождала по изобилие на естествен чернозем почвата и на най-фантастичните тропически лесове. Нейната невероятна производителност, далеч още неизтощена, се поддържа от нечистотиите на затворниците, от кръвта на умъртвените и от разните остатъци месо, което се донася всяка седмица от тълпата посетители; тези отпадъци, внимателно събрани и изкусно преработени в специални торилници заедно с всекидневните трупове на умиращите затворници, образуват прекрасен компост, който растенията жадно поглъщат, като стават по-буйни и по-красиви. Множество вади, отбити от реката и разпределени по цялата градина, поддържат във въздуха, според нуждата на културите, хладина и влага и доставят вода на басейни и канали, дето са запазени почти навред изчезналите зоологически породи, като прочутата риба с шест гърбици, възпята от Ю Син и от нашия съотечественик, поета Роберт де Монтескьо.

Китайците са неподражаеми градинари и стоят много по-горе от нашите, които със своето незачитане и престъпно кръстосване само обезобразяват растенията. Това са истински злодеи и чудно ми е защо досега в името на световния ред не са издадени против тях строги наказателни закони. Би ми било даже приятно, ако вместо бъдните убийци безмилостно гилотинираха тях: социалната „селекция“ на убийците е по-похвална и великодушна, понеже по-голямата част от нарочените жертви са стари и грозни жени и низки буржоа, съществуването на които е оскърбление за живота. Нашите градинари, освен че обезобразяват трогателната прелест на простите цветя, но са си и позволили да ги кръщават с имената на стари генерали и безчестни политици, както това е с крехкостта на розите, със сияещия като звезда повет, с небесното великолепие на делфинията, с хералдически тайнствените ириси, със срамежливите теменуги. Нерядко ще срещнете в нашите цветарници ириси с името на генерал Аршинар! Има нарциси — нарциси! — с чудовищното име Триумф на президента Феликс Фор; ружи, които без протест приемат смешното название Траур по господин Тиер; теменуги — боязливи, зиморничави и изящни теменуги, за които имената на генерал Скобелев и адмирал Авелан не са оскърбителни прякори!

Истински художници и простодушни поети, китайците набожно са запазили любовта и благоговението към цветята и са ги наименували с грациозни аналогии, с образи, които навяват блянове, с чисти или сладострастни имена, които увековечават и хармонират в нашето съзнание доставените от тях усещания на нежно очарование или безумно опиянение. Така божура, едно от най-любимите им цветя, китайците обозначават, съобразно с неговата форма и цвят, с прелестни имена, образуващи нещо като поема или роман: Млада девойка, предлага своите гърди, или: Спящата под луната вода, или: Слънце, което блести в гората, или: Първото желание на легналата девица, или: Дрехата ми не е вече бяла, защото Синът на слънцето, като я разкъса, опръска я с розова кръв, или пък: Аз се наслаждавах в градината с моя възлюбен.

Разказвайки ми тези прелестни подробности, Клара извика възхитена и, като тупна о земята с жълтите си чепици, каза:

— И тези божествени поети ги наричат маймуни и диваци, защото нарекли цветята Аз се наслаждавах в градината с моя възлюблен!

Китайците имат право да се гордеят със своята Градина на мъките, която е може би една от най-прекрасните в целия Китай, въпреки че той има и други великолепни градини. В нея са събрани най-редките видове на тяхната флора, както най-нежните, така и най-величествените; такива, които се срещат по ледените планини и по огнените пустинни равнини и такива отровни и тайнствени растения, които обитават най-непроходимите лесове и които суеверното простолюдие е дарило с душа на зли гении.

Как попаднахме на това място? Не помнех. Пред нас внезапно се отвори една врата в стената на мрачния коридор. И ненадейно, като под вълшебната пръчка на някоя фея, пред мен се откри небесна светлина и далечни хоризонти! Аз гледах заслепен от меката и милостива небесна светлина, от големите гълъбови сенки на дърветата върху тревата. Недалеч от нас, на една от моравите пръскаше вода, в която играеха всички цветове на дъгата и пред която тревата и цветята изглеждаха като скъпоценни камъни.

Гледах жадно, без насита. Даже не се питах и действителност ли е това или сън. Нищо не мислех, нищо не продумвах, а Клара непрестанно говореше. Не я слушах, нито я чувствувах при себе си. В тоя момент тя бе тъй далеко от мен! Тъй далечен бе нейният глас… И тъй непознат!

Най-после дойдох на себе си и си спомних защо и как съм попаднал на това място!

На излизане от ада, цял пребледнял от ужас при вида на осъдените, с обоняние, отровено от вонята на разкапването и смъртта, и с уши, в които още звучеше воят на мъчениците, при вида на тая градина аз внезапно се успокоих и с наслада поемах пропития от тънки и меки аромати въздух.

До мене имаше една скамейка от бамбукови клони под сянката на грамаден ясен, чиито пурпурни листа отразяваха слънчевата светлина и даваха илюзия за рубиново кубе. Аз седнах, или по-скоро паднах на тая скамейка. Едва не ми се зави свят от непознатото ми дотогава сладострастие, което разливаше тоя радостен и великолепен живот.

Клара се наведе над мен като грях със своите червени устни, прилични на пурпурно цветче, със зелените си очи като неузрели бадеми и сочейки ми с широк замах градината, каза:

— Гледай, драги, какви чудни артисти са китайците и как са съумели да направят природата съучастница в своята изтънчена жестокост! В нашата безобразна Европа, която не разбира същността на красотата, убийствата се извършват тайно по затворите или пък публично по площадите сред просташка и опиянена от вида на кръвта тълпа. Тук оръжията за изтезания и смърт — колове, бесилки и кръстове — се издигат сред цветя, сред дивното очарование и дивното мълчание на цветята. Глупец! Глупец, който нищо не разбира! Случвало ли ти се е някога да присъствуваш на празник, когато си болен или печален? Нали красотата на обстановката усилва и изостря твоята печал. Това е нетърпимо усещане. Помисли пък какви чувства ще изпитва тук осъденият на смърт. Помисли колко се усилват неговите мъки, телесни и душевни, от обикалящото го великолепие. И колко е страшна, безгранично страшна неговата агония, сърце мое!

— Аз мислех за любовта — прекъснах я с упрек. — И ето вие ми говорите пак, като винаги, само за мъки!

— Без съмнение! Защото то е все едно и също.

Тя стоеше до мен, облегната на рамото ми. Червената ясенова сянка я обливаше със светъл пламък. Седна на скамейката и продължи:

— Навсякъде, където има хора, има и мъки. Аз нищо не мога да сторя против това, мое дете; аз се старая да се приспособя и да се наслаждавам. Защото кръвта е скъпоценно възбудително средство за наслади. Тя е виното на любовта.

С края на чадъра си тя начерта на пясъка няколко наивно безсрамни фигури и каза:

— Мислиш ли, че имам китайците за по-кръвожадни от нас? По-кръвожадни от нас, англичаните? По-кръвожадни от вас, французите? Във вашия Алжир видях следното. Войниците уловиха в плен араби. Бедни араби, чието престъпление се състоеше в това, че са избягали от жестокостите на своите покорители. Полковникът заповяда тутакси да ги умъртвят, без съд, без разпит. Те бяха тридесет души. Изкопаха в пясъка тридесет дупки и ги заринаха в тях голи, до шия, като им оставиха главите на слънчевия пек… И за да не умрат скоро, поливаха ги от време на време като зелки. След половин час клепачите им се подуха, очите им излязоха из орбитите си. От широко разтворените им уста излизаха подутите им езици, а кожата на главата се пукаше и зачервяваше. О, аз си спомням страшното впечатление, което изпитах в Канди, старата и мрачна столица на Цейлон, на стъпалата на храма, дето англичаните по най-глупав начин, без да причиняват даже болки, заклали малките Моделиарски принцове, които легендата ни рисува тъй мили, изпълнени с чиста, свещена и невъзмутима прелест, със златни венци и скръстени тънки ръце. Аз почувствувах, че на тези стъпала, на тези свещени стъпала, още неизмити от кръвта през осемдесетгодишното жестоко владичество, се е извършило нещо по-ужасно от едно просто убийство: умъртвяване на една рядка, трогателна и невинна красота. Където и да се появи цивилизацията, тя покрива всичко с кръв и с мъртви развалини. Тя може да каже като Атила. „Дето стъпи конят ми, там трева не расте.“ Погледни наоколо! Няма зърно пясък, неопръскано с кръв… И тези песъчинки какво са, ако не прах на смъртта? Но как кръвта е оплодила тоя прах! Погледни! Каква буйна трева, какво изобилие на цветя! И навсякъде любов!

Лицето на Клара доби по-благороден изглед. Нежна меланхолия смекчи помраченото й лице и замъгли зеления пламък на очите й. Изведнъж тя попита:

— Но аз ти досаждам, нали? Сама не знам защо ти приказвам всичко това. Това няма никаква връзка. Аз съм се побъркала!

— Не… Не, мила Клара — отвърнах, като й целунах ръката, — напротив, аз ви обичам, когато ми говорите такива неща.

Тя се оживи. В погледа й се четеше благородна ненавист. Забравяйки за мястото, дето бяхме, за своя неотдавнашен престъпен ентусиазъм и за кръвожадната си екзалтация, тя каза:

— Навсякъде, където е нужно да се оправдае със законни мотиви пролятата кръв, да се освети пиратството, да се благославят насилията, да се покровителствува нечестната търговия, ще видите този британски Тартюф да преследва под различен предлог чудовищно завоевателно дело. Впрочем, той напълно е достоен за своя конкурент — католическия мисионер, който също като него разпространява цивилизацията чрез пожари, саби и байонети… Уви! Целият Китай е наводнен и се разяжда от тези два бича… Още няколко години и тази чудна страна, която аз тъй много обичам, ще загине!

Изведнъж тя стана и извика:

— А камбаната, мили мой! Не се чува вече камбаната. О, боже мой… той е умрял! Няма да го видим! Ти си причина…

— Защо ще бързаме, мила моя Клара? Ще видим достатъчно ужаси. Приказвай ми както сега; тъй се опивах от твоя глас, тъй се любувах на очите ти…

Тя нетърпеливо ме прекъсна:

— Бързо! Бързо! Ти не знаеш какво говориш! Погледът й стана отново строг, гласът й почна да се задъхва и на устните й се появи изражение на непреклонност, жестокост и чувственост.

Алеята, по която тръгнахме, бе заградена с праскови, череши, кайсии и бадеми: едни ниски и чудно подкастрени, други растяха свободно, на групи, разхвърляли навсякъде дълги клони, натежали от цветове.

Клара вървеше доста бързо, без да забелязва тая красота. Лицето й бе помрачено, очите й горяха. Струваше ми се, че тя върви, увлечена от някаква разрушителна сила. Говореше нещо, но едва я чувах. Думите „смърт“, „мъки“, „любов“, които непрестанно се сипеха от нейните устни, долитаха като далечно ехо.

Ние продължавахме да вървим един до друг. Пред нас се разкриваха нови зрелища: чудновати като сънища божури, гълъбови храсталаци, свежо боядисан жив плет, къдрави магнолии, дребни кедри, разрошени като коси аралии, високи треви.

Изведнъж Клара спря, като да бе грубо задържана от невидима ръка.

Безпокойна, нервна, с пулсиращи ноздри, тя поемаше въздуха подобно на кошута, която души в простора миризмата на мъжкар, тръпки — предвестници на полова възбуда — полазиха по цялото й тяло. Устните й веднага почервеняха и набъбнаха.

— Ти почувствува ли? — попита тя глухо.

— Чувствувам благоуханието на божурите, с което е пропита цялата градина — отвърнах.

Тя нетърпеливо тупна с крак.

— Не това! — Ноздрите й се разтвориха още повече и очите още повече заблестяха. Тя каза: — Мирише, както когато те обичам!

Бързо се наведе до едно растение, thalictrum, край алеята, с дълго, тънко и клонесто стебло, право и ясновиолетово. Всяко пазвено клонче излизаше от влагалище, подобно на слонова кост и завършваше с грозд дребни цветчета, притиснати едно до друго и покрити с цветен прашец…

— Ето… ето! О, мой мили!

Наистина, от това растение излизаше силна, пропита с фосфати миризма. Клара откъсна един стрък и ме накара да помириша тая странна миризма, после ми нацапа лицето с цветния прашец.

— О, драги!… Скъпи! Какво хубаво растение! И как ме упоява! Как ме разпалва! Чудно ли е, че има растения, които миришат на любов? Защо, а? Не знаеш? А аз знам. Виж колко много цветя има тук, които със своята форма ни напомнят за любовта. Чрез тия форми и миризми природата ни казва: „Любете се! Любете се! Живейте като цветя… любовта е всичко!“ Кажи и ти: Любовта е всичко! О! Кажи по-скоро, мое миличко прасенце, мое обожаемо прасенце…

Тя продължаваше да поема миризмата на растението и да дъвче грозда, чийто цветен прашец се полепяше по устните й. Изведнъж заяви:

— Иска ми се тъй да ми мирише в градината, в стаята ми, в цялата къща… Помириши, сърце мое, помириши! Тия цветя! Не ги гледай… не ги гледай. По-добре ще ги видиш после, след зрелището на страданията, след зрелището на смъртта… Тогава ще видиш колко са красиви и каква огнена страст възбуждат техните аромати! Помириши си още малко, миличкий! Попипай гърдите ми… Колко са възбудени! Те повдигат копринената ми дреха, като да са запалени от страст. Това е прелестно… Да вървим…

Тя затича, като държеше стръка от странното растение в устата си; лицето й бе пожълтяло от цветния прашец.

На завоя на една алея срещнахме двама носачи, които носеха на носилка топка окървавено и оголено месо, което е било някога човек, но забелязваше се, че по някакво чудо то още дишаше. Пътят, по който бяха минали, беше белязан от червени кървави следи.

Клара откъсна две ружи и ги положи на носилката мълчаливо и с трептяща ръка. Носачите зверски се усмихнаха, като откриха черни дупки и лакирани зъби. Когато носилката отмина, Клара каза:

Виждам камбаната… Виждам камбаната…

VI

Хванахме една пътечка, която се спущаше право към мястото, дето бе камбаната. Пътеките и алеите бяха насипани с пясък от кълцани тухли, който придаваше на зелените морави и на листата необикновена яснота и изумрудена прозрачност.

И сред тази цветна феерия се издигаха ешафоди, приспособления за разпъване, високи бесилки за просто обесване, ниски ешафоди за нарязване тялото на късове. Тези колони за мъки бяха обвити, по внушението на дяволската изтънченост, с космести калистегии, с даурски ипомеи, с лофосперми и колоквинти, които преплитаха своите цветове с повет и потайниче. Птици пееха там своите любовни песни.

В подножието на една от тези бесилки, обвита с цветя, като колоните на тераса, седеше палач, между краката му беше кутията за стоманените му инструменти, които почистваше с копринен парцал; дрехите му бяха оцапани с широки кървави петна, а ръцете му изглеждаха като да са облечени с червени ръкавици. Около него, също като над мърша, бръмчаха и се виеха рояци мухи. Тлъстият корем му придаваше мирен и добродушен вид. Лицето му също изразяваше добродушие и даже веселост; веселостта на хирург след успешна трудна операция. Когато минахме край него, той си повдигна очите към нас и вежливо ни поздрави.

Клара отговори на английски.

— Наистина, човек го хваща яд, защо не дойдохте един час по-рано — каза този мъжага. — Щяхте да видите нещо много хубаво, нещо, което рядко се вижда. Необикновена работа, милейди! Нарязах на късове един човек от глава до пети, но като му одрах по-напред кожата. Той бе тъй зле сложен! Ха… ха… ха!

Коремът му, разтърсван от смеха, ту се надуваше, ту спадаше с глухо куркане. Устата му конвулсивно се разтваряха до скулите, а веждите му се навеждаха и съединяваха с ъглите на устните чрез тлъсти бразди на кожата. Тази гримаса, съставена от много отделни гримаси, придаваше на лицето му изражение на зловеща и карикатурна жестокост. Клара попита:

— Дали не срещнахме него на носилка?

— А! Вие сте го срещнали? — извика поласканият добряк. — Е, какво ще кажете?

— Какъв ужас! — спокойно каза Клара, като с това противоречеше на възклицанието си.

Палачът почна да обяснява:

— Това бе един жалък кули от пристанището. Нищожество, милейди. Разбира се, той не заслужаваше такава прекрасна работа. Откраднал е, види се, някоя торба ориз от англичаните. След като му одрах кожата тъй, че се държеше само на раменете му, накарах го да ходи, милейди. Ха… ха… ха! Бога ми, щастлива мисъл. Да ти се пукне коремът от смях. Като го гледаш, казваш си, че е облечен… в що, мислите? А, да, да! В макферлан? Никога, кучето му недно, не е бивал тъй шикозно облечен и никога не е имал тъй изкусен шивач. Ала костите му бяха тъй твърди, че си изхабих триончето, това хубаво трионче, както виждате.

Късче бяла лой бе влезнало между зъбите на триона. Той го отчопли с нокът и отпрати между цветята и моравата.

— Това е от мозъка на костите, милейди! — каза веселият добряк. — Нищожество беше той.

И, като поклати глава, добави:

— Впрочем, почти всичките ми пациенти не са бог знай що, защото винаги имаме работа с простолюдието.

После, с тон на спокойно удовлетворение, продължи:

— Вчера, вярвайте, бога ми, бе много интересно. От мъж направих жена. Хе… хе… хе! Опитът заслужава да се повтори. И ако утре по милостта на гениите ми попадне жена, ще я направя мъж. Само че това ще бъде по-мъчно! Ха… ха!

Той прибра изчистеното блестящо трионче в кутията, направена от лакирано дърво и украсена с рисунка, на която орляк диви гъски лети над блато нощем и луната посребрява лотосите и ирисите.

В това време сянка от бесилката хвърли върху тялото на мъчителя напречна виолетова ивица.

— Вижте, милейди — продължи бъбривият добряк, — нашият занаят, както и нашите прекрасни вази, нашите прекрасни бродирани копринени платове, нашите прекрасни лакирани изделия, изчезват все повече. Днес ние не знаем вече що е това смъртно изтезание. При все, че се старая да запазвам истинските традиции, аз съм безсилен и сам не съм в състояние да спра този упадък. Какво да се прави? Палачи сега избират отдето им попадне! Няма ни изпит, ни конкурс. Вече тая длъжност се добива само по протекция. А пък да знаехте какви се удостояват с нея! Позор! По-рано тези важни длъжности се даваха само на истински учени, на достойни хора, които отлично познаваха анатомията на човешкото тяло, които имаха дипломи, опит или природен дар. Днес и най-долният кърпач може да разчита да заеме тази трудна и достойна за уважение длъжност. Няма вече йерархия, няма вече традиции! Всичко пропада. Ние живеем в епоха на разрушение. Китай загива, милейди!

Той дълбоко въздъхна, преди да продължи:

— И все пак аз се старая с всички сили, както виждате, да защитя нашия унижен престиж. Защото аз съм стар консерватор, непреклонен националист! Отвращавам се от всички тия новаторства, които под маската на цивилизация ни донасят европейците и особено англичаните. Не искам да ги коря, милейди. Те са добри хора, заслужават уважение. Но нека си признаем, тяхното влияние върху нашите нрави е гибелно. Не се минава ден да не отнемат от нашия Китай нещо от неговия специфичен характер. Например, по отношение на нашите начини на наказание, те са ни причинили голямо зло, милейди, голямо зло… Това е много жалко!

— Колкото за това, бива си ги! — прекъсна го Клара, чието национално самолюбие бе докачено от упрека, защото макар да бе строга към съотечествениците си, които мразеше, искаше чужденците да се отнасят към тях с уважение.

Палачът сви рамене и под влияние на конвулсивно движение на лицето му се появи смешна гримаса. Въпреки ужаса, който тая гримаса внушаваше, ние едва се стърпяхме да не се изкискаме. Той решително заяви:

— Не, милейди, за това съвсем не ги бива. В това отношение те са диваци. Например в Индия — нека говорим само за Индия — каква груба и нехудожествена работа! И как безсмислено — да, безсмислено — прахосват смъртта!

Той скръсти окървавените си ръце като за молитва, вдигна очи към небето и с глас, в който звучеше безкрайно съжаление, каза:

— Само като си помисли човек, милейди, какви чудеса биха могли там да направят и не са направили, и никога няма да направят! Това е непростимо…

— О, не! — запротестира Клара — Вие не знаете какво говорите…

— Дяволите да ме вземат, ако лъжа! — възкликна тлъстият човек. И с проточен глас и назидателни жестове почна да ни поучава: — В процедурата на наказанието, както и във всичко друго, англичаните не са артисти. Във всичко друго, милейди, може да ги бива, но само не и в това. Не, не и не.

— Но са разплакали цялото човечество!

— Лошо, милейди, много лошо — поправи я палачът. — Изкуството не е в това да умъртвяваме много, да колим, да удушаваме, да избиваме маса хора. Това, право да ви кажа, е много лесно. Изкуството, милейди, е в умението да умъртвяваш съобразно законите на красотата, чийто божествен секрет е известен само на нас, китайците. Да умееш да убиваш! То се среща много рядко, но работата е именно в това да умееш да убиваш. Тоест да работиш над човешкото тяло като скулптор над глина или слонова кост, да извлечеш от човешкото тяло всички чудеса на страданието, които то крие в своята най-тайнствена дълбина. Тук се изисква знание, разнообразие, изящество, изобретателност. Гений! А сега всичко пропада. Западната дивотия, която ни завладява, броненосците, усъвършенствуваните пушки, далекобойните оръдия, електричеството, взривните вещества… и още какво ли не? Всичко това, което придава на смъртта колективен, административен и бюрократичен характер, всичката мръсотия на вашия прогрес унищожава малко по малко прекрасните традиции на нашето минало. Само тук, в тая градина, те криво-ляво още се запазват или, по възможност, стараем се криво-ляво да ги запазим. Но какви затруднения, какви пречки, каква непрекъсната борба, да знаехте! Уви! Аз предчувствувам техния край. Ние сме победени от посредствеността. Навсякъде тържествува буржоазен дух…

На лицето му се изписа странна смесица от меланхолия и гордост; жестовете му изразяваха дълбока умора.

— И при това, милейди — каза той, — аз нали все съм нещичко. Аз мога да се гордея, че през целия си живот безкористно работих за славата на нашата велика Империя. Аз винаги бивах пръв от всички в конкурса за мъчене. Аз изнамерих — вярвайте ми — наистина чудесни мъчения, за които при друго време и при друга династия бих спечелил и богатство, и безсмъртие. Сега едва ли ми обръщат внимание. Аз не съм разбран. Право да си кажа: мене ме пренебрегват. Какво да се прави? Гениалността сега не смятат за нищо, никой не й отдава никакво значение. Това е убийствено, уверявам ви! Бедния Китай, някога тъй велик художник! Боя се, че е настъпило време да го завладеят! Как да не се оплаквам? Аз съм изобретателят на умъртвяването чрез плъх. Нека демоните ми изгризат дроба, ако лъжа! Ах, милейди, чудно изтезание, кълна ви се. Оригиналност, психология, познание на всички способи, които усилват болката — всичко, всичко има в него… И отгоре на това то е безкрайно комично. Измислих го, вдъхновен от старата китайска веселост, която е вече забравена. Как възбужда то! Какъв неизчерпаем източник на забава! Те го отхвърлиха. Право казано, не им се харесваше. Въпреки че трите опита, които направих пред правителствената комисия, имаха огромен успех.

Като видя, че не получава състрадание и че оплакванията му по-скоро ни дотегнаха, палачът повтори натъртено:

— Огромен! О-гро-мен!

— Какво е това наказание с плъх? — попита Клара. — Как се е случило, че нищо не знам за него?

— Върхът на съвършенството, милейди, наистина върхът на съвършенството — повтори с висок глас дебелакът, чието тлъсто тяло още повече се разля на тревата.

— Вярвам. Но какво представлява? Можете ли да ни го опишете?

— Дали мога? Разбира се, че мога. И вие сами ще го оцените. Слушайте внимателно.

Дебелакът започна да обяснява, съпровождайки думите си с жестове:

— Вземете някой осъден, очарователна милейди, осъден, или който и да е друг човек. За успеха на изтезанието не е необходимо пациентът да е непременно осъден. По възможност млад и силен, с развити мускули. Колкото е по-силен, толкова повече се съпротивлява, а колкото повече се съпротивлява, толкова са по-големи мъките! Добре… Събличаме го… Когато е съвсем гол — слушате, милейди, нали? — накарваме го да коленичи и да се наведе до земята; в такова едно положение му завързваме със синджири и железни халки шията, ръцете и краката под коленете и над стъпалата… Ясно ли се изразявам? Тогава в голяма саксия с пробита на дъното малка дупка — цветна саксия, милейди — поставяме един голям плъх, гладен плъх, за да се възбуди кръвожадността му. Херметически прилепяме саксията с яки ремъци, привързани о кожен пояс… Разбрахте, нали?

Той лукаво ни погледна изпод наведените си клепачи, за да види какво впечатление са ни направили думите му.

— После? — каза Клара.

— После, милейди, вкарваме в дупчицата на саксията — познайте какво?

— Откъде да зная?

Добрякът потри ръце, ужасно се ухили и продължи:

— Вкарваме една желязна пръчка, нажежена до червено… Представяте ли си сама какво би станало, милейди?

— Но продължавайте, стари дърдорко! — каза моята възлюбена, чиито малки крачка гневно тупаха по пясъка на алеята.

— Потрайте! Потрайте! — успокои я разговорливият палач. — Малко търпение, милейди… Моля ви. Прочее, вие вкарваха в дупчицата на саксията нажежената желязна пръчка… Плъхът бяга да се спаси от изгаряне и от ослепителната светлина… Той подлудява, скача, върти се, обикаля по стените на саксията, катери се и търчи по задника на човека, когото отначало гъделичка, после почва да го дращи с ноктите си и да го хапе с острите си зъби, търсейки изход през окървавеното и разядено месо. Но изход няма, поне в първите минути плъхът не намира изход. А изкусно и бавно направляваната желязна пръчка все се приближава до плъха, заплашва го, пърли козината му. Е, харесва ли ви тая прелюдия?

Той си отдъхна няколко секунди, после важно и авторитетно продължи:

— Най-главното тук е да умееш да удължаваш тая операция, колкото е възможно повече, защото законите на физиологията ни учат, че за човешкото тяло няма нищо по-мъчително от съвкупното раздразнение, може даже да полудее. Той вие и сумти. Тялото му тръпне, повдига се, огъва се, разтърсено от мъчителните конвулсии. Движенията на осъдения усилват яростта на плъха, а скоро се прибавя и опиянението му от кръвта. Това е дивно, милейди!

— По-нататък? — рязко и треперливо каза Клара, леко пребледняла.

Палачът цъкна с език:

— Накрая — забелязвам, че много ви се иска да узнаете развръзката на тая удивителна и весела история — накрая под заплахата на нажеженото желязо и след няколкото хубави опарвания, плъхът намира отверстие. Естественото отверстие, милейди… и колко отвратително!

— Какъв ужас! — извика Клара.

— А, виждате ли? Вие сама се убеждавате… Аз се гордея, че с интерес се отнасяте към моето изобретение. Слушайте по-нататък… Плъхът влиза, знаете вече по какъв начин, в тялото на човека, като разширява с краката си и с зъбите естествения проход. Бясно рови, като в земя… Задавя се и умира; в същото време пациентът след половин час неизказани и с нищо несравними мъки умира и той от кръвотечение… Или от прекалена болка… Или пък от ужасна лудост… Във всеки случай, милейди, каквато и да е крайната причина за смъртта, тя все пак е прекрасна!

Той завърши доволен и тържествуващ:

— Това наистина е едно чудесно изобретение! Един удивителен, почти класически способ за изтезание, с който не може се сравни нищо от миналото. Не искам да се хваля, но съгласете се, милейди, че и самите демони не биха измислили подобно чудо. Но мандарините не искаха и да знаят. Аз им поднесох, разбирате, нещо безкрайно велико, едничко по рода си и способно да запали вдъхновението и на най-великите наши артисти. Те вече за нищо не искат да знаят. За нищо! Връщането към класическата традиция ги плаши. За такава заслуга биха ме възвисили в чин мандарин? Как не! Нищо, милейди. Нищо не получих. Това са характерни признаци на нашия упадък. Ние сме един свършен народ, един мъртъв народ. Нека дойдат японците, ние не сме способни вече да им противостоим. Прощавай, Китай!

Той млъкна. Мислеше със спокойно лице, изразяващо сега не жестокост, а меланхолия. После промърмори:

— Същото е и с цветята!

Черна котка, която излезе от храсталака, изопнала гръб и махаща опашка, дойде при него и с мъркане почна да се умилква. Той кротко я погали. После, като забеляза един бръмбар, котката се притаи зад сноп трева, наостри уши, облещи очи и почна да следва във въздуха капризното хвъркане на насекомото. Палачът, на когото котката прекъсна патриотичните жалби, поклати глава и каза:

— Същото е и с цветята! Ние сме забравили значението на цветята. Вече не знаем какво е това цветя. Бихте ли повярвали, че ние, които притежаваме най-необикновената и разнообразна флора на света, си изписваме от Европа? Той откъсна едно лютиче, което нежно клатеше своята златна главица до него в моравата, и с безкрайно внимание, полека и любовно почна да го върти с дебелите си червени пръсти, тук-там още със засъхнала кръв.

— Гледайте, не е ли достойно за обожание? То е тъй малко и тъй крехко. В това е цялата природа. Всичката красота и всичката й сила. Цветята не са сантиментални, милейди… Те се занимават с акта на любовта и само с акта на любовта. Правят го непрестанно и с цялото си тяло. Те мислят само за него. И колко са прави! Подчиняват се на единствения закон на живота и удовлетворяват единствената потребност на живота — любовта? Погледнете! Цветът не е нищо друго освен орган за размножение, милейди. А има ли нещо по-здраво, по-силно и по-прекрасно от него? Тази чудна коронка… тази коприна… това кадифе… тези нежни, меки и гладки тъкани… това са завесите на алкова… драпировка на брачна стая… благоуханна постеля, на която се съединяват и прекарват своя кратковременен и безсмъртен живот в любовна мъка… Какъв чуден пример за нас!

Той разтвори венчето на цветето, преброи натежалите с прашец тичинки и със смешен екстаз каза:

— Гледайте, милейди! Едно… две… пет… десет… двадесет… Гледайте как треперят! Гледайте! Понякога, за да се удовлетвори само една женска, нужни са едновременно цели двадесет мъжки! Понякога обратно!

Той почна да къса листата на коронката.

— И когато се наситят от любов, завесите на алкова се разкъсват… драпировките на брачната стая се разрушават и падат… И цветята умират, защото знаят, че няма вече какво друго да правят. Умират, но други се раждат пак за любовта…

Като хвърли надалеч отскубнатото цвете, извика:

— Любете, милейди… Любете! Като цветята!

После бързо взе кутията с инструментите, стана, поклони се и тръгна по моравата с преметната през рамо коса, тъпчейки с тежкото си тяло тревата, изпъстрена с морски лук, дороникум и нарциси.

Клара няколко минути го следи с поглед, после отново тръгнахме към камбаната.

— Колко е смешен тоя шишко! — каза тя. — Има вид на благонравен човек.

Аз извиках поразен:

— Как можете да мислите така, драга моя Клара? Това е едно чудовище! Аз чувствувам, че занапред не ще мога да се отърва от кошмара на това страшно лице и от ужаса на думите му… Вие много ме огорчавате, уверявам ви…

Клара живо отвърна:

— Ти също ме огорчаваш. Защо мислиш, че този шишко е чудовище? Ти нищо не разбираш! Той обича своето изкуство и туй то! Както и скулпторът обича скулптурата, музикантът — музиката… Великолепно говори за него! Как не искаш да разбереш, че сме в Китай и че, слава богу, не сме в Хайд парк или в Бодиниер посред твоите обожаеми мерзавци буржоа? Това ме дразни и удивлява… Според тебе нравите трябва да бъдат еднакви във всички страни… И при това, какви нрави! Великолепна мисъл! Нима не можеш да разбереш, че при такива условия може да умре човек от еднообразие? — Изведнъж се озлоби. — О, ти никак не си мил… Твоят егоизъм нито за минута не те напуща и ти не искаш да ми доставиш даже едно най-нищожно удоволствие. С тебе човек не може никак да се позабавлява. Ти никога от нищо не си доволен. Ние си противоречим във вкусовете. Да не говоря, че може би благодарение на тебе изпуснахме най-прекрасното! — Тя печално въздъхна. — Още един ден изгубен! Нямам късмет!

Опитах се да се защитя и да я успокоя.

— Не, не — настоя Клара, — това е много лошо… Ти не си мъж… Даже и когато бе жива Анни, ти бе същият. Разваляше всяко удоволствие със своите припадъци на малка пансионерка или на бременна жена. Който е като тебе, той си седи у дома… Не е ли глупаво това? Хората отиват весели, щастливи да се позабавляват, да се полюбуват на великолепни зрелища, да се възбудят от необикновени усещания… И изведнъж печал и всичко е свършено! Не! Не! Това е глупаво, глупаво… много глупаво!

Тя се облегна по-силно на ръката ми, като направи нежна и сърдита гримаса, тъй мила гримаска, че ме обхвана страст.

— И аз, аз правя всичко, каквото поискаш, като жалко куче! — въздъхна тя.

И после:

— Уверена съм, че ме имаш за лоша, защото се забавлявам с неща, от които бледнееш и трепериш? Ти мислиш, че съм лоша и безсърдечна, нали? — И без да чака моя от говор, потвърди: — Но аз също бледнея… Аз също треперя… Иначе това не би ме забавлявало…

— Не, драга Клара, ти не си лоша. Ти си…

Тя бързо ме прекъсна, като ми протегна устните си.

— Аз не съм лоша… Аз не искам да мислиш, че съм лоша. Аз съм една малка, мила и любопитна женица… Като всички жени. Не ви обичам вече… Целувайте майка си, възлюбени! Силно я целувайте… По-силно… Не, не ви обичам вече, мое парцалче. Да, да… вярно… вие сте прелест, непотребно парцалче…

Весела, сериозна, усмихната, с чело прорязано с мрачна бръчка, която се появява у нея както в минути на яд, така и в минути на сладострастие, тя добави:

— Разбери, че аз съм жена. Малка женица, крехка като цвете… нежна и слаба като бамбуков стрък… обаче струвам повече от един мъж като тебе.

Към страстта, която възбуди у мен нейното тяло, се добави безгранична жалост за погубената й безумна душа.

Тя продължаваше насмешливо:

— Мъже! Нищо не разбират ни от любовта, ни от смъртта, а тя е по-прекрасна от любовта. Нищо не знаят… Винаги печални… винаги плачат…

Менейки идеите си, както бръмбар боята си, тя изведнъж попита:

— Вярно ли е това, което разказа преди малко тлъстият палач?

— Защо, мила Клара? Какво ни влиза в работа тоя дебелак?

— Шишкото каза, че у цветята, за да се удовлетвори една женска, са потребни едновременно цели двадесет мъжки? Право ли е, а?

— О, да!

— Наистина? Наистина, вярно ли е?

— Без съмнение!

— Не се ли подиграваше с нас тоя дебелак? Ти уверен ли си?

— Колко си смешна! Защо ме питаш за това? Защо ме гледаш така страшно? Това е вярно!

Тя се унесе и за минутка затвори очи с тежко дишаше. Склони глава на гърдите ми и тихичко промърмори:

— Бих желала да съм цвете… бих желала… бих желала да съм… всичко!

— Клара! — помолих я — Мъничка Клара… Прегърнах я.

— А ти не би желал? О, ти! На тебе ти е по-приятно да си останеш цял живот едно меко парцалче! У, омразник!

След късо мълчание, през което чувахме по-ясно под натежалите си крака шума на червения пясък на алеята, тя заговори с напевен глас:

— И още бих желала, когато умра… Бих желала да напълнят ковчега ми със силни благовония, с цветя… С греховни изображения… Прекрасни, разпалващи и голи, като тези, които украсяват рогозката на стаята ми. Или пък бих искала да ме погребат без дрехи и без покривало в подземията на храма Елефанта, заедно с всички страшни каменни вакханки, които се милуват и разкъсват в бесни сладострастия. Мили мой, бих искала… Бих искала вече да умра!

И изведнъж:

— На умрелия нозете допират ли до дъската на ковчега?

— Клара! Защо са тия вечни разговори за смъртта? А още искаш да не съм печален? Моля ти се, не ме докарвай до крайно умопомрачение. Махни тези грозни мисли, които ме измъчват. Да си отидем у дома… Пожали ме, моя драга Клара, да си отидем.

Тя не ме слушаше и продължаваше с мелодичен глас:

— Ако ти си при мен, когато умирам, сърце мое, слушай добре! Сложи една красива възглавница от жълта коприна между моите бедни крачка и дъската на ковчега ми. И после… Убий прекрасното ми лаоско куче и го положи, окървавено до мене, в обичната му поза, знаеш, с едната лапа на бедрото ми, а с другата на гърдите. И после дълго, дълго ме целувай, мой възлюблени, по зъбите, по косите. И ми говори думи, каквито ми говориш, когато ме обичаш… Обещаваш ли ми? Не смъртта е печална, а животът, когато чувствуваш себе си нещастен. Закълни се! Закълни се, че ми обещаваш!

— Клара! Клара! Моля ти се… Мълчи…

Нервите ми бяха крайно възбудени. Очите ми се наляха със сълзи. Може би оплаквах самия себе си, своето присъствие в тази градина, своята проклета любов, която унижаваше в мене великодушните ми пориви, високите мечти, благородното честолюбие с безсрамните целувки, от които се срамувах, но за които жадувах?

Убедена, че плачех за нея, умрялата, за нея, легналата в гроба, и зарадвана от своята власт над мене, Клара стана очарователно ласкава.

— Бедничкия ми! — въздъхна тя. — Ти плачеш! Кажи ми тогава, че тлъстият палач има благороден вид. Кажи, за да ми направиш удоволствие, и ще млъкна. И вече няма да говоря за смъртта. Никога… Хайде! Веднага казвай, прасенце…

Обхванат от подло угодничество и воден от желание завинаги да свърша с всякакви мрачни разговори, аз й казах всичко, което искаше.

С бурна радост тя се хвърли на шията ми, целуна ме по устните и, като ми отри сълзите, извика:

— О! Колко си мил! Ти си моето мило детенце… Прелест, що за дете, сърце мое! А пък аз съм една грозна жена… една лоша женица, която те дразни през всичкото време и те кара да плачеш. Тлъстият палач е чудовище. Аз го мразя… аз не искам да умра. Аз те обожавам! И после… После аз се шегувах, разбираш ли? Стига плака, а! Стига плака! Засмей се сега. Засмей се с твоите добри очи. И твоите нежни устни… Твоите устни… Твоите устни… Да си вървим по-скоро… колко обичам да вървя с тебе под ръка!

Над главите ни, допрени една до друга, летеше нейният червен, блестящ и странен чадър, като някоя огромна пеперуда.

VII

Приближавахме към камбаната.

Отляво и отдясно ни ограждаха цветя; тигридии с разтворени осакатени гърла, диклитри с гирлянди от малки червени сърца, груби устоцветни с твърди, месести и влажни устни, подобни на човешки — устните на Клара, — зяпнали като да говорят от висотата на своите нежни стебла:

— Вървете, гълъбчета, вървете по-скоро. Там, където отивате, има повече скръб, по-големи мъки, повече кръв, която тече и се просмуква от земята. Повече сгърчени и разкъсани тела, стенещи на железните столове, повече насечени и люлеещи се на бесилките човешки трупове, повече ужас и ад. Вървете, влюбени, ръка за ръка, и устни в устни… И гледайте, как между шумака се разиграва адската драма, дяволският празник на смъртта.

Клара мълчеше и цяла трепереше, стиснала зъби, в жестоките й очи имаше огън. Тя слушаше гласа на цветята, в който разпознаваше своя собствен глас, който говореше за ужасните дни и за човекоубийствените нощи, за кръвожадността, сладострастието и скръбта и който изглеждаше, че звучи из дълбините на земята, из дълбините на смъртта, из най-съкровените, най-черните дълбочини на нейната душа.

Остър звук, приличен на скърцане на скрипец, прониза въздуха. После се чу звук, много мек, много чист, напомнящ едва уловимия звън на стъклена чаша, когато вечер се удари о нея пеперуда. И въпреки волята ми, въпреки моето искрено решение да не гледам вече проклети зрелища, привлечен от тоя странен магнит на ужаса, бях победен от тази зашеметяваща властност на чудовищното любопитство.

И ето какво видяхме…

Върху ниско, плоско и обширно хълмче, където извеждаше алеята, имаше кръгло пространство, живописно, обиколено с декорации от дървета по плана на учени градинари. В центъра на това пространство висеше на макара грамадна дебела и къса камбана от матов бронз със зловещи петна от червена ръжда; тя бе окачена на една греда — един вид гилотина от черно дърво, подпорите на която бяха цели нашарени със златни надписи и ужасни маски. Четири човека, голи до пояс, с изпънати мускули, с увиснала кожа, прилична на увиснали безобразни гърбици, теглеха въжето на макарата, но техните ритмични съединени усилия едва-едва поклащаха и повдигаха тежката метална маса, която при всяко помръдване издаваше тихи звуци, тези нежни, чисти и жаловити звукове, които чухме преди малко и които се губеха и умираха посред цветята. Железният език на камбаната леко се движеше, но не се допираше вече до стените, като да бе уморен от многото звън над агонията на един клетник. Под купола на камбаната други двама полуголи човека, с мокри от пот тела и опасани с тъмен плат, бяха се навели над нещо невидимо за нас. Техните гърди с изпъкнали ребра и мършавите им хълбоци биеха като хълбоците на преуморен кон.

— Трябва да побързаме. Трябва да побързаме! — извика Клара, която, за да върви по-бързо, затвори чадъра и със смел жест повдигна роклята си чак до коленете. — Хубаво гледай, драги! Това е най-красивата и най-интересната част на градината. Виж тези цветя! Ах, тези цветя!

Тя ми посочи едни чудни растения и аз се приближих. Това бяха високи стебла, люспести и изпъстрени с петна като змийска кожа, с огромни цветни влагалища, отвътре тъмновиолетови, а отвън тъмнозелени като месо, което се разлага, и прилични на отворен гръден кош от умряло животно. От дъното на тия влагалища излизаха дълги кървавочервени стълбчета, напомнящи чудовищни органи на размножаване. Привлечени от миризмата на леш, която издаваха ужасните растения, гъсти рояци мухи се виеха наоколо, завираха се във влагалището, влакната, които го постилаха, ги заплитаха и задържаха в плен още по-силно и от паяжина. По дължината на стеблото се гърчеха дълги листа, като ръце на мъченици.

— Виждаш, любими — учеше Клара, — че тези цветя не са създадени от болен ум, от болно въображение. Природа е това! Природата обича смъртта!

— Природата понякога създава и чудовища.

— Чудовища! Чудовища! Преди всичко чудовища не съществуват! Това, което наричаш чудовища, са форми, които превъзхождат твоето разбиране! Нима боговете не са чудовища? Нима гениалният човек не е чудовище, както и тигърът, и паякът, и всички хора, които са се възвисили над обществените предразсъдъци в своето блестящо и божествено безсмъртие? Тогава и аз съм чудовище!

От време на време в нишите на палисадите, които представляваха истински зелени зали и цветници, се виждаха дървени скамейки с бронзови синджири и халки, кръстообразни железни столове, дръвници, решетки, бесилки за разкъсване на четири, постелки с набучени остри клинове и железни остриета, нашийници на винт, дървени магарета и колелета, котли и корита над изгаснали огнища, сума оръдия за жертвоприношение и изтезаване, изцапани, някъде с черна засъхнала кръв, някъде с прясна и червена. Трапчинките бяха пълни с кръв; проточени сълзи от кръв висяха по разните прибори. Около оръдията земята още не бе попила всичката кръв. Също кръв бе боядисала белината на ясмини, поръсила коралорозови нокти и сиво-гълъбови passiflora; късчета човешко месо, отхвръкнали под ударите на камшиците и ремъците, бяха се полепили тук-там по цветовете и листата. Като видя, че отслабвам и плета крака в локвите кръв, които се разливаха по алеята, Клара каза с кротък и ободряващ глас:

— Това е нищо, драги… По-нататък!

За да се подчертае още повече трагизмът на това място, появиха се и хора. Това бяха работници, дошли спокойно да очистят и турят в ред оръдията на изтезанията. Времето, отредено за измъчване, беше вече изминало. Те ни изгледаха, очевидно учудени от срещата на две същества още живи, с глава, крака и ръце. Недалеч, клекнал на земята като маймуна, кормест и добродушен грънчар гледжосваше току-що опечени саксии за цветя; до него кошничар бавно и изкусно плетеше от гъвкава тръстика и оризова слама, по-нататък градинар точеше на точило своя нож за присаждане, като тананикаше народна песен. Стара жена дъвчеше бетелови листа и спокойно чистеше някакво желязно оръдие с остри зъби, по които бяха полепени мръсни остатъци от човешко месо. Деца убиваха с тояги плъхове и ги прибираха в кошници. А по дължината на палисадите гладни и озлобени пауни величествено влачеха своите разкошни пера по кървавата кал, пиеха кръв от сърцевината на цветовете и с кръвожаден крясък грабеха от листата остатъците от човешкото месо.

Непоносим дъх на скотобойна, който надделяваше всички други миризми, правеше да ни се повдига до бълване. Само Клара — фея на гробниците, ангел на разкапването и гниенето — леко побледня, може би нервите й измениха. По слепите й очи изби пот. Очите й се премрежиха и краката й отслабнаха.

— Студено ми е! — каза тя.

В погледа й се четеше истинско страдание. Струваше ми се, че ще припадне.

— Клара! — помолих я. — Виждате, че е невъзможно… и че ужасът има предел, който даже вие не можете да прекрачите.

Тя извади своето шишенце с лекарството и го помириса.

— Ти си именно побледнял и залиташ като пиян. Аз не съм болна… Много съм добре, иска ми се да запея…

И тя подхвана:

— Облеклото й е лятна градина. И…

Явно, че злоупотребяваше със силите си… Гласът й бързо прегракна.

Аз исках да се възползувам от това и да я отведа, да я убедя и даже да я сплаша. Опитах се здраво да я притисна към себе си.

— Клара! Моя мъничка Клара! Не бива да се борим с това, което не е по силите ни. Не бива да насилваме душата си. Да се върнем, моля те!

Но тя запротестира:

— Не… не… Остави ме… Не ми говори нищо… Аз съм щастлива!

И бързо се изскубна от прегръдките ми.

— Виж! Обущата ми даже не са нацапани с кръв. После сърдито:

— Господи! Колко са отегчителни тия мухи! Защо тук има толкова мухи? А пък тези ужасни пауни, защо не ги накараш да мълчат?

Опитах се да ги прогоня. Някои от тях се спряха около своята кървава храна, други тежко хвръкнаха и, надавайки крясъци, накацаха наблизо по палисадите и дърветата, като отпуснаха своите опашки, прилични на обшити със скъпоценности платове.

— Подли птици! — каза Клара.

Благодарение на лекарството, което възбуждаше сърцето, и главно, на своята воля, тя се съживи, лицето й доби нормалната си червенина, краката й завървяха гъвкаво и нервно. Тя запя с оправен глас:

И когато тя пееше, когато нейният глас изпълваше градината с всичките й ужаси, на небето се показа облак, високо и далеко. В безкрайното небе той приличаше на розова ладийка с копринени платна, която меко се плъзгаше и която колкото повече се приближаваше, толкова ставаше по-голяма.

И когато престана да пее, тя извика радостна:

— О! Малко облаче… Виж колко е хубаво и розовичко в лазура! Ти не го познаваш? Ти никога не си го виждал. Това е тайнствено облаче, а може и да не е облаче. Всеки ден, на един и същ час то се показва, дошло неизвестно откъде… То е винаги само и винаги розово. То се плъзга, плъзга, плъзга… После става по-прозрачно, разсейва се и се слива с небето. То изчезва! Никой не знае откъде иде и накъде отива! Китайските учени астрономи мислят, че това е дух. Аз пък мисля, че това е странствуваща душа. Бедна душица, заблудена като моята.

Тя прибави, говорейки на себе си:

— Дали не е това душата на Анни?

Няколко минути съзерцава тайнственото облаче, което вече бледнееше и малко по малко се разсейваше.

— Свърши се… Няма го вече облачето! То изчезна!

Тя постоя мълчалива и очарована, с поглед вперен в небето.

VIII

Дойдохме до камбаната.

Високи сливови дръвчета с двойни, тясно събрани цветове, пречеха да я видим. Забелязахме я по сгъстената сянка между листата, между цветята, малки, надути, бели и валчести цветя, прилични на лайкучка.

Пауните ни последваха на няколко метра, нахални и предпазливи, обтегнали шии и проточили върху червения пясък великолепните си опашки, осеяни с очички. Някои бяха бели, бялокадифени, с кървави петна на гърдите, с кръвожадна глава, увенчана с широк перест качул във форма на ветрило, всяко перо на което, тънко и твърдо, завършваше на върха като с трепереща капка розов кристал.

Железните столове, възправените стълби, разните зловещи оръдия за мъчения все се умножаваха. Под сянката на гигантски тамарикс видях нещо подобно на кресло, стил рококо. Дръжките му бяха направени от триони и стоманени остри длета, а седалището представляваше съвкупност от железни остриета. Наедно от тези остриета висеше къс човешко месо. Клара ловко го взе с края на чадъра си и го хвърли на лакомите пауни, които се спуснаха върху него, махайки криле и удряйки се едни други с клюновете си. В продължение на няколко минути те представляваха такава ослепителна картина от преливащи се скъпоценни камъни, че, въпреки отвращението ми към тях, не можех да не се любувам на това дивно зрелище. От близките дървета наблюдаваха фазани, големи малайски злато-сребърни петли-борци и всички коварно очакваха своята плячка.

Изведнъж в стената от сливови дървета се откри огромен отвор, един вид арка от светлина и цветя. Пред нас бе камбаната, грамадната и ужасна камбана… Тежкото й тяло, покрито с черен лак и изпъстрено със златни надписи и червени маски, напомняше по своите контури храм и странно блестеше на слънцето. Земята наоколо бе постлана с дебел пласт пясък, който заглушаваше шума на стъпките. Всичкото това пространство, заето от камбаната, бе оградено със стена от цъфнали сливови дървета, натежали с бели букети цвят. В средата на тоя червено-бял кръг камбаната напомняше зловещо привидение.

Чак сега разбрахме над какво бяха се навели двамата човека с мършавите тела, които, при влизането ни в тая част на градината, видяхме под купола на камбаната. Те отвързваха от ремъците един труп. Той имаше цвят на глина, бе съвършено гол и с лице обърнато към земята. Беше ужасно сгърчен, с напрегнати мускули и отекъл на места. Виждаше се, че осъденият дълго се е борил и напразно се е мъчил да разкъса ремъците. От тези отчаяни усилия вървите на ремъците са се впили в тялото му, като са оставили по него тъмнокървави отоци и зеленикави петна от гъста гной. Двамата човека, стъпили с краката върху трупа и превили гръб, снемаха връзките, които повличаха късове месо. Мускулите на ръцете им се изопваха като въжета. От гърлото им ритмически излизаше стон, който преминаваше в дрезгава свирня.

Приближихме се. Пристъпихме още по-близо.

— Виж, миличък — каза Клара, — как всичко това е интересно и оригинално! Какво великолепие! Къде можем да видим подобно зрелище? Място за мъчение, накичено като за бал… И това ослепително стадо от пауни, и публиката, и украшението на тоя празник! Не сме ли преминали зад границите на живота в областта на поетическите блянове на древните легенди? Не си ли ти наистина възхитен? На мене винаги ми се струва, че тук живея в света на мечтите! Признай, любими, че китайците, толкова презирани от тези, които не ги познават, са чудни хора! Никой друг народ не е съумял тъй ясно и разумно да опитоми природата. Какви артисти! Какви поети! Погледни тоя труп, който лежи на червения пясък и напомня със своя цвят древни идоли. Гледай хубаво, защото то е необикновено, струва ти се, че звуците на камбаната са се впили в това тяло, като нещо твърдо и остро… повдигали са мускулите, разкъсвали са жилите, извивали са и са чупили костите… Такъв нежен за слуха звук, толкова очарователен и затрогващ душата, но хиляди пъти по-страшен и мъчителен от всички инструменти на дъртия палач! Представи си: звуковете, които карат влюбените девици да плачат от екстаз и меланхолия, тия същите звукове могат да умъртвяват в неизказани мъки едно жалко човешко тяло… Това е гениално… Чудно мъчение! И тъй незабележимо, понеже става в мрак… Впрочем това умъртвяване, както и смъртта чрез ласки се извършва сега много рядко и тебе ти провървя, защото го виждаш още при първото идване в тая градина. Уверяваха ме, че този начин на умъртвяване има корейски произход, в Корея то се практикува от незапомнени времена. Ако искаш, може да отидем в Корея, корейците са палачи с неподражаема кръвожадност… Техните вази са най-прекрасните на света и са съвършено бели, като да са накисвани… ах! Ако ти знаеш, в човешко семе!

И като се обърна към трупа:

— Интересно е да се знае кой е този човек! На такова погубване в Китай, под камбаната, осъждат само важни престъпници… Съзаклятници против принцовете, сановници, които не се харесват вече на императора. Това е аристократично наказание и почти на почит… — Тя ме хвана за ръката: — Както се вижда, малко те интересува, какво ти говоря. Ти даже не ме слушаш! Само като си помислиш… Камбаната, която звъни… която звъни… тъй нежно! Когато я слушаш отдалеч, спомняш си за тайнствения Великден, за тържествените литургии… за кръщаване… сватби… И при това тя е най-ужасната смърт… То е нечувано… Не е ли така?

Аз нищо не отговорих.

— Да… Да! — настояваше тя. — Кажи, че това е нечувано! Искам! Искам! Бъди тъй добър!

Продължавах да мълча. Тя кипна от яд.

— Колко си неприятен! — каза тя. — Ти никога и с нищо не би ме позабавлявал! Аз не знам какво би могло да те развесели… Не мога повече да те обичам… Не те искам вече… Тая нощ ще си спиш сам! А аз ще ида при моето мъничко цветче от праскова, то е по-мило от теб и знае да обича повече от мъжете…

Опитах се да кажа нещо.

— Не, не… оставете! Свършено е! Аз не искам вече да говоря с вас… Съжалявам, че не взех със себе си цветчето от праскова… Вие сте нетърпим… вие ме оскърбявате… Аз пощурях с вас… Това е отвратително… Изгубен е денят, който мислех да прекарам тъй весело с тебе.

Нейното дърдорене и нейният глас ме дразнеха. Тя ми се виждаше даже грозна. Очите й, устните й, шията й, тежките й златни коси, нейните пламенни желания, нейната сладострастна порочност — всичко ми се виждаше сега отвратително. От разголените й розови гърди, които проглеждаха през полуразтворения корсаж, дето толкова пъти бях вдъхвал, смукал и хапал опиянението на очарователни аромати, излизаше сега воня на гниене, воня от нейната душа… Налиташе ме да я прекъсна с някое ужасно оскърбление, да й запуша устата с юмруци, да я сграбча за гърлото… В мен се запалваше една омраза против тая жена, такава дива омраза против тая жена, че като хванах грубо ръката й, почнах да викам вън от себе си:

— Мълчете! Мълчете! Никога вече не ми говорете, никога! Вие заслужавате да ви убия и да ви хвърля в някой куп от мърша, стерва!

Въпреки че бях възбуден, достраша ме от моите собствени думи. И за да ги направя непоправими, повторих, като я дърпах за ръката:

— Стерва! Стерва! Стерва!

Клара не мръдна, даже окото й не трепна. Тя изпъчи гърди, а лицето й засия от неописуема радост. Просто, тихо, с безкрайна нежност тя каза:

— Добре! Убий ме, драги… Бих желала да ме убиеш ти, мое сърце!

През време на тая къса сцена двамата души почиваха. Те изглеждаха изтощени. Мършави, задъхани, с изхвръкнали ребра под кожата, с кокалести бедра, те бяха изгубили всичко човешко… Внезапно дойде надзирателят с камшик в ръка. Той ядосано се развика и с всичката си сила заплющя с камшика по клетниците, които с вой отново се заловиха за работа…

Клара повика надзирателя и завърза с него по китайски къс разговор, превеждайки ми едновременно отговорите му.

— Тези клетници са били камбаната… Четиридесет и два часа не са ни пили, ни яли, ни почивали! Представяш ли си? И как не са умрели?! Знам, че китайците не са направени като нас, че могат необикновено дълго да понасят умората и физическите болки… Веднъж поисках да разбера колко време китаецът може да работи без ядене. Дванадесет дни, драги. Той умря на дванадесетия ден. Това не е за вярване! Впрочем, неговата работа не може да се сравнява с тая… Той копаеше земята и беше под слънцето…

Тя бе забравила оскърбленията ми; гласът й бе станал любовен и ласкав, все едно че ми разправяше някоя приятна любовна история:

— Ти знаеш ли какво напрежение, какви нечовешки усилия са нужни за движението на камбаната? Даже много силни хора умират от това. Пукне се някоя вена, повредят се бъбреците… и свършено! Падат мъртви на място при самата камбана!

А тези, които останат живи, заболяват от неизлечими болести! Виж как от дърпането на въжето ръцете им са подпухнали и окървавени! Впрочем, изглежда и те да са някакви осъдени! Умират едновременно, убивайки други, тъй че две смъртни присъди се извършват заедно! Все едно, трябва да се жалят горките… И като се обърна към трупа, каза:

— Разбрах го кой е. Крупен банкер в града… Той бе много богат и крадеше всички… Но не, разбира се, заради това е осъден на такава смърт. И самият надзирател не знае точно причината, казва, че за някакви предателски преговори с японците. Все трябва да се измисли нещо…

Току-що каза тия думи и до нас долетяха глухи жалби и задавени ридания. Те идваха иззад бялата стена от дървета.

— Това е семейството му — обясни Клара. — То чака там, според обичая, да му връчат трупа на умъртвения.

В това време двамата изтощени мъже, които още се крепяха на нозете си, благодарение невероятното усилие на волята, обърнаха трупа. Клара и аз неволно нададохме вик. И като се притисна до мен, впила ноктите си в рамото ми, тя заповтаря:

— О! Драги! Драги! Драги!

Това възклицание винаги избликваше у нея в минути на крайна възбуда под влиянието на ужаса или на сладострастието.

Ние зяпахме в трупа, вцепенени от ужас и протегнали шии, без да можем да свалим очи от него.

Две опулени очи — очи, които не виждаха нищо — бяха устремени към нас с израз на такова страшно безумие, на такава нечувана подигравка, каквито никога още не ми се е случвало да видя ни в една лудница, ни у някой умопобъркан.

Като гледах тия пресилени мускули, разместени стави, изкълчени кости, този замръзнал смях на устата, това безумие в погледа, запазено след смъртта, разбрах колко по-ужасна ще е от всички мъки агонията на тоя човек, прекарал четиридесет и два часа, вързан под камбаната. Ни острият нож, ни нажеженото желязо, което изгаря, ни клещите, ни клиновете, които раздвояват ставите, разкъсват жилите и цепят костите като дърво, могат така да измъчат живо човешко тяло и човешкия мозък, както невидимия и нематериален звън на камбаната, която замества всички съществуващи способи за погубване, която измъчва едновременно и тялото, и разсъдъка, и работи за повече от сто палачи…

Двамата продължиха да отвързват трупа със свирещи гърди. Но силите им ги напущаха. Пот се лееше от тях като вода. Те едва се държаха на краката си и с мъка отвързваха възлите на ремъчките със замрелите си пръсти.

Внезапно единият, капнал от умора, изпусна от ръката си вървите и се повали до трупа, като блъвна струя черна кръв.

— Стани, подлец! Стани, куче! — завика надзирателят. Камшикът изплющя по гърба на човека. Кацналите на цъфналите дървета фазани хвръкнаха, като запляскаха шумно с крилете си. Зад нас се носеха крясъците на обезумелите от страх пауни. Но човекът не стана. Той бе неподвижен; кървавото петно се разливаше по пясъка… Човекът умря!

Отведох Клара настрани; пръстите й се впиваха в кожата ми. Бях съвсем пребледнял и се люшках като пиян…

— Туй е много! Туй е много! — не преставах да повтарям.

Клара послушно вървеше с мен и казваше:

— Виждаш, мили мой! Аз знаех! Лъгала ли съм те? Поехме по алеята, която водеше за централния басейн; съпровождащите ни пауни изведнъж ни напуснаха, като се разпиляха с крясъци по храсталаците и моравите на градината.

— Това е алеята на подсъдимите — каза Клара. — Тези хора, които стоят прави, разследват нещастниците под влиянието на продължителни мъчения… Те рядко си признават. Предпочитат да умрат тук, отколкото да влачат своята агония в затворническите клетки и в края на краищата да умрат от някакво изтезание… Обикновено съдиите не злоупотребяват в предварителното следствие, освен в политическите престъпления. Те разглеждат делата вкупом, масово и на късмет. Ти виждаш, че подсъдимите са малко и че повечето долапи са празни. Идеята за тези долапи е много остроумна. Аз мисля, че тя води началото си от гръцката митология. Това е забулената в ужас басня на хамадриадите, пленници на дърветата.

Клара доближи едно от дърветата, в долапа стенеше млада жена. Тя бе увесена на желязна кука за китките на ръцете, вързани между две силно затегнати дървета. Дръглива връв, оплетена от влакната на кокосова палма, намазана с горчица и счукани пиперки и накисната в солена вода, я обвиваше под мишниците.

— Тази връв свалят само тогава — побърза да ми обясни моята любима, — когато ръцете се надуят и станат четири пъти по-дебели от обикновените им размери. Тогава я свалят; образувалите се от нея мехури се пукат, като оставят отвратителни рани. От тях често се умира, но никога не оздравяват.

— Но ако подсъдимият се окаже невинен? — попитах.

— Какво от това! — каза Клара.

В друг долап на друга жена краката бяха разкрачени или по-скоро разчекнати, а ръцете и шията й — оковани с железни халки. Клепачите й, ноздрите й, устата й и голотиите й бяха натрити с червен пипер, а топчетата на цицките й — стегнати с две витла… По-нататък — млад човек висеше на въже, прекарано под мишниците; тежък камък притискаше раменете му тъй, че се чуваше пращенето на ставите… Друг един бе положен гърбом върху буци с извит труп, поддържан в равновесие с тел, която свързваше шията с палците на краката; коленете на подгънатите му крака бяха подпрени отдолу с остри камъни. Виждаха се по-често и по-често празни долапи. Клара мълчеше и повече нищо не обясняваше.

IX

И ето че денят свърши.

Небето почервеня и се набразди с широки прозрачни изумрудени ивици. По това време цветята приемат тайнствен оттенък, издавайки ясна и мека светлина… Те като че ли връщат на атмосферата слънчевата светлина, която техните венчета са задържали през деня. Алеите, засипани с чукани тухли, изглеждаха посред ярката зеленина на моравите ту като огнени ивици, ту като потоци от разтопена лава. Птиците се умълчаха в клоните; утихнали, насекомите заспиваха или умираха. Само нощни пеперуди и прилепи се мяркаха във въздуха. Наоколо всичко утихна: небето, дърветата, земята. И аз чувствувах как мълчанието ме пронизва и вледенява като смъртта.

Облегната на перилата на моста, с навъсено чело, Клара е вперила очи във водата. Отблясък от залязващото слънце огрява косите й на затилъка.

Не смея да я заговоря. Тя ме плаши, тя ме вълнува до дълбочината на душата ми със своята неподвижност и мълчание… Съществува ли тя в действителност? Не без ужас си задавам аз тоя въпрос. Да не би да е рожба на моето извратено въображение, на моето трескаво състояние? Не е ли чудовищен образ, подобен на тия, които ражда кошмарът? Не е ли престъпно изкушение във въображението на ония болни, каквито са убийците и лудите? А може би тя е собствената ми душа, излязла от моето тяло и въплътена в образа на греха…

Но не… Аз я пипам. Ръката ми разпознава удивителните живи форми на тялото й… През тънкия копринен плат, който го покрива, кожата й пари пръстите ми… Клара не потрепва от техния допир; тя не се вълнува както други път от моята ласка. Аз я желая и я мразя… Иска ми се да я сграбча… да я стисна до задушаване… да я смачкам… да се опия от смъртта… от нейната смърт… от нейната кръв… Аз й крещя заплашително и заедно с това покорно й казвам:

— Клара! Клара! Клара!

Клара не отговаря, не помръдва… Тя продължава да гледа във водата, която тъмнее все повече и повече.

Спуща се сянка върху градината, сива сянка; по-прозрачна над моравите и по-гъста над храсталаците. Бялолунни вишневи и праскови цветове странно се ронят и блуждаят като призраци… На небесносинкавия фон зловещо се възправят черните бесилки.

Ужас!… Над едно хълмче, в умиращия вечерен пурпур, виждам да се въртят и да се люлеят като огромни цветове черните силуети на петима обесени…

— Клара! Клара! Клара!

Клара не ме чува… Тя не отговаря, не се мърда. Тя се е навела над водата, над водната бездна. Тя не чува ни моя глас, ни жалбите, ни виковете, ни стоновете на всички умиращи в градината…

Обхваща ме тежка изнемога; обхваща ме отчаяние, което, струва ми се, никога няма да ме напусне. Главата ми тежи и ме натиска. Като че ли железен обръч стяга слепите ми очи и раздробява черепа ми.

Постепенно аз престанах да мисля за мъките, за агонията под камбаната, за дърветата на скръбта, за окървавените и хранещи се с кръв цветя. Моята мисъл искаше да премине тия ужаси, да проникне в царството на чистата светлина, да потропа на вратата на живота. Уви! Навсякъде кръв; дето има повече живот, там има повече палачи, със зловещи ликуващи лица — палачи, които измъчват тялото, трошат костите, одират кожата…

Градината на мъките! Страсти, апетити, интереси, ненавист, лъжа… И законите, и обществените учреждения, и справедливостта, и любовта, и славата, и героизма, и религията — всичко това са само чудовищни цветове и отвратителни инструменти на вечното човешко страдание… Всичко, което видях и чух днес — всичко това съществува, вика и стене по цялата земя… Градината — това е символ… Не се скъсва веригата на престъпленията, не отдъхва смъртта… Никъде, никъде…

Аз бих искал да се успокоя, да очистя душата и мозъка си от спомени… Аз викам Европа, нейната лицемерна цивилизация, и Париж — моя Париж на наслажденията и на смеха… Но изведнъж ми се стори, че лицето на Йожен Мортен гримасничи на раменете на тлъстия и бъбрив палач, който чистеше посред цветята своите скалпели и триончета… Виждам на дървените магарета очите, устните и увисналите бузи на госпожа Г… Виждам как светотатствените й ръце опипват и галят железните челюсти, изпълнени с човешко месо. Виждам мъжете и жените, които съм любил, или струва ми се, че съм любил, с равнодушните им, лекомислени душички, опетнени от неизмиваема кръв… Съдиите, войниците, свещениците, които навсякъде — в църквите, казармите, храмовете на правосъдието — работят за славата на смъртта…

Току-що се питах дали наистина съществува Клара. Съществува ли тя! Но Клара — това е животът!

— Клара… Клара… Клара…

Тя не отговаря, не се движи, не се обръща…

Още по-гъста сиво-сребриста мъгла се повдига от моравите, от басейна и обгръща храсталака, замъглява оръдието за изтезание. Струва ми се, че заедно с нея се повдига миризма от кръв, миризма от леш, като тамян на невидими кадилници, размахвани от невидими ръце — тамян, който се кади за прославяне безсмъртието на смъртта и за безсмъртието на Клара!

Мълчанието става спокойно, нощта се облича в очарованието на бяла мечта… Тия неизказано ясни звуци извикват в моето въображение хиляди нощни пейзажи; аз дишам по-спокойно, идвам на себе си. За няколко минути забравям близостта на Клара, земята и цветята, които всмукват кръв; струва ми се, че блуждая в сребърна вечер посред фееричните оризища на Аннам.

— Да вървим! — каза Клара.

Този отсечен, раздразнен и уморен глас ме връща в действителността. Клара е пред мене. Скръстените й крака се усещат под диплите на дрехата. Тя се опира на дръжката на чадъра и в полумрака устните й светят, както свети в голяма стая лампа с розов абажур.

Аз не се помръднах и тя повтори:

— Аз ви чакам!

Исках да я взема под ръка. Отказа.

— Не… не… да вървим! Аз настоях:

— Вие сте уморена, мила Клара… Вие…

— Не, не. Съвсем не!

— Оттука по реката е далеч… Моля ви, опрете се на ръката ми!

— Не, благодаря! Мълчете! О, мълчете!

— Клара какво ви е…

— Ако искате да ми сторите удоволствие… Мълчете! Аз не обичам да ми се говори в такова време…

Гласът й е сух, с резки, повелителни нотки. Клара върви рязко, с усилие. Тялото й е тъй красиво, че този уморен вървеж не нарушава гъвкавостта и хармоничността му. Бедрата й са закръглени и чудно сладострастни. Душата й е далеч от любовта; тя въстава и трескаво протестира против любовта, а тялото й, предназначено за любов, се оживява от любовта, от всичкото опиянение, от всичкия жар на любовта… Всяка поза, всеки жест, трепет на тялото, шумолене на дрехата, развяващите се коси, всичко в нея говори за любов, разлива любов над всичко, което я заобикаля, на всичките същества и предмети.

Дрезгавината дишаше безкрайна нежност, ласкателна и опияняваща. Навсякъде благоухание… Ние се докосвахме до великолепните цветове, които изглеждаха по-красиви в полумрака; те се навеждат и ни поздравяват като тайнствени феи. Ужасите на градината изчезнаха; остава само нейната хубост, и тя става все по-чаровна и по-деликатна заедно с нощта, която се спуска над нас.

Аз се окопитих, треската ми като че ли изчезна. Тялото ми стана по-леко, по-еластично, по-силно; почувствувах как се надига у мене властната жажда за любов. Аз се приближих към Клара и вървях редом с нея, разпалван от тая близост. Но нейното лице не изразява греховност, както в ония минути, когато късаше цветето thalictre и с възторжена страст цапаше своите устни със стипчивия цветен прах… Леденото изражение на нейното лице противоречеше на чувствената грация на тялото й… Изчезна заедно с окървавените призраци на градинските мъки. Аз попитах с треперещ глас:

— Вие сърдите ли се, Клара? Ненавиждате ли ме? Тя отговори сърдито:

— Не! Не! Това няма никакво значение, приятелю мой… Моля мълчете… Ако знаехте как ме уморявате!

Аз настоявах:

— Да! Да! Виждам, че ме мразите… Това е ужасно! Иска ми се да плача!

— Боже! Как ме дразните! Мълчете… Плачете, ако това ви доставя удоволствие… Само мълчете!

Минахме близо до мястото, дето разговаряхме със стария палач; мислейки, че нелепата ми настойчивост ще извика усмивка на мъртвите й усти, аз почнах:

— Спомняте ли си тлъстия палач, моя любов? Колко бе смешен с дрехата си, оцапана с кръв… с кутията за инструментите, с окървавените си пръсти, сърце мое… А теорията му за органите на размножението у цветята? Помните ли? Понякога са нужни двадесет мъжки за удовлетворението на една женска…

Клара сви рамене. Тя даже не ме удостои със сръдня за тия ми думи.

Подбуждан от груба чувственост, непохватно се наведох над Клара, опитвайки се да я прегърна, и със зверски жест хванах гърдите й.

— Искам да те… тука… чуваш ли… в тая градина… в това мълчание… в подножието на бесилките…

Гласът ми се задави; мръсна смола потече по устните ми, заедно с нея устата ми ронят мръсни думи… любими нейни думи!

Клара бързо се освободи от моята неловка и груба прегръдка; в гласа й звучеше гняв… и притесненост, и умора, и ирония…

— Боже! Ако знаете колко сте тягостен? И смешен, мой бедни приятелю! Какъв мръсен пръч! Оставете ме! Ако на вас ви се иска туй, скоро ще удовлетворите своите мръсни желания с девица… Сега вие сте извънредно смешен!

Смешен! Да, аз чувствувам, че съм смешен… Аз трябва да се успокоя… Аз не искам повече да нахълтвам в нейното мълчание като голям камък, който пада в езеро, дето спят вече лебеди при лунна светлина!

X

Осветена с червени фенери, сампангата ни чакаше на пристанището до затвора. Китайка с грубо лице, в блуза и панталони от черна коприна, с оголени ръце, нанизани с тежки златни браслети, с широки златни обици в ушите, задържаше въжето. Клара скочи в лодката. Аз я последвах.

— Къде? — попита китайката на английски. Клара отговори отсечено с леко треперещ глас:

— Където искаш… Все едно… По реката… Ти сама знаеш.

Забелязах, че беше бледна. Събраните й ноздри, отпуснатите черти на лицето й, блуждаещите й сини очи изразяваха страдание. Китайката поклати глава.

— Да, да… аз зная — каза тя.

Устните й бяха дебели от бетела, а погледът й — животински груб. Тя продължаваше да мрънка някакви непонятни думи.

— Е, Ки Пай — заповяда Клара с рязък тон, — мълчи! Върши, каквото ти заповядам! Освен това, градските врати са затворени. Вратите на градината са отворени.

Като пусна въжето, китайката със сигурни движения грабна лопатата, управляваше я с рядко изкуство. Заплъзгахме се по водата.

Нощта бе мека. Въздухът топъл, но безкрайно лек… Водата пееше около сампангата. Реката блестеше с празничен накит.

По двата бряга разноцветни фенери осветяваха мачтите, платната и притискащите се една друга палуби на корабите… Страшен шум долиташе оттам — викове, песни и музика, — като от празнична тълпа… Водата бе черна, матовочерна, като мазно кадифе. Тук-там тихи вълни се осветяваха от червените и зелени фенери на нашата сампанга и на крайбрежните кораби. Далеч на тъмния небесен фон, през черните силуети на дърветата, градът светеше като необятен пожар, като огнена планина.

Колкото повече се отдалечавахме, толкова по-неясно се различаваха високите стени на затвора, от чиито наблюдателни кули въртящи се фарове хвърляха върху реката и полето триъгълна ослепителна светлина.

Клара бе влязла под балдахина, който превръщаше лодката в разкошен копринен будоар, пропит с чувствена нега. Силни благоухания излизаха от твърде стара гравирана желязна ваза, представляваща примитивно изображение на слон, чиито груби и масивни нозе стъпваха на изящна подложка, украсена с рози. Отстрани на балдахина имаше сладострастни до безсрамство сцени — великолепни и странни. Фризът на балдахина — скъпоценна работа от цветно дърво — възпроизвеждаше точно отломък от тази декорация на подземния храм Елефант, която археолозите наричат, според браминските традиции, с безсрамното име: Бракът на Враната… Широка и мека постилка от бродиран копринен плат заемаше средата на лодката, а от тавана се спускаше фенер, през който проглеждаха изображения на различни органи, наполовина скрити орхидеи; фенерът изпълваше балдахина с тайнствена полусветлина като в светилище или алков.

Клара се хвърли върху възглавниците. Беше необикновено бледна; тялото й трепереше от нервни конвулсии.

Допрях се до ръцете й. Бяха ледени.

— Клара! Клара! Какво ви е? От какво страдате? Кажете ми!

Тя отвърна с пресипнал, тих и отривист глас:

— Остави ме на спокойствие… Не се допирай до мен… Не говори нищо… Аз съм болна.

Бледността й, безкръвните й устни, както и гласът й, който напомняше предсмъртно хъркане, ме ужасиха. Помислих, че умира. Смаян, повиках на помощ китайката.

— Скоро! Скоро! Клара умира… Клара умира!

Но като разтвори завесите и подаде своето странно лице, Ки Пай сви рамене и грубо извика:

— Нищо… Тя е всякога така, когато се връща оттам. И се върна при лопатата.

Лодката заплува по-бързо по реката. Срещнахме и други сампанги като нашата, из чиито балдахини със спуснати завеси излизаха песни, шум от целувки, смях, любовни стонове, те се смесваха с плясъка на водата и с далечните задавени звуци на гонговете и на тамтамите… След няколко минути доближихме срещуположния бряг, но дълго още плавахме край понтони, ту черни и безлюдни, ту светещи и натъпкани със свят, край разни свърталища, чайни лавки за хамалите и пристанищните вагабонти. Пред мен бързо се мяркаха през осветените прозорци странни начервени фигури; безсрамни танци, разврат, лица на пушачи на опиум…

Клара оставаше безчувствена към всичко, което ставаше около мене в копринената лодка и по реката. Тя бе заровила лицето си във възглавницата и я хапеше… Опитах се да й дам да помирише лекарството. Три пъти отблъсна шишенцето с уморено и тежко движение. Дишаше с мъка; гърдите й ясно се очертаваха под покъсания корсет; нозете й се изопваха и трепереха като струните на виола. Не знаех какво да правя, нито какво да кажа… Бях се навел над нея, цял измъчен и пълен с трагична неувереност и смътни чувства. За да се уверя, че това е просто един припадък и че няма нищо опасно за живота й, хванах пулса й. Той биеше бързо, леко и правилно, като малкото сърце на птиче или на дете. От време на време из устата й излизаше въздишка, дълга и болезнена въздишка, която повдигаше и отпущаше гърдите й като розови вълни.

Треперейки, с нежен шепот, аз повтарях:

— Клара! Клара! Клара!

Тя не ме чуваше и не ме виждаше. Шапката й бе паднала от главата, чиито огнено-златни коси приемаха при светлината на фенера цвят на старинно акажу; тук-там по малките й крачка в жълти чепици се виждаха изпод роклята петна от кървава кал.

— Клара! Клара! Клара!

Спряхме при дълга осветена тераса, дето свиреше музика. Ки Пай завърза лодката за една кука пред стълбата, която се спускаше към водата. Два големи кръгли фенера светеха на върха на мачтите с развяващи се жълти превръзки.

— Къде сме? — попитах.

— Там, дето заповяда да ви откарам — отговори Ки Пай сърдито. — Там, дето тя идва да прекара нощта, когато се връща оттам.

— Не е ли по-добре да се отведе у дома поради болезненото й състояние.

Ки Пай отговори:

— Винаги след завръщането й от Градината на мъките тя е такава. Пък и градските врати вече са затворени, а минаването през градината е извънредно продължително… и опасно. — Тя прибави презрително: — Тук ще бъде добре… Тук знаят!

— Помогни ми — заповядах й. — И не бъди груба с нея. Нежно, с голямо внимание ние с Ки Пай повдигнахме Клара; тя бе като мъртва и не оказваше никаква съпротива. Пренесохме я с големи усилия по стълбата. Клара беше тежка и студена като лед. Впила своята отслабнала, почти безжизнена ръка в грубата шия на Ки Пай, тя тихо мърмореше неясни молби, несвързани думи като дете. Леко запъхтян под тежестта на моята любима, простенах:

— Само да не умре, Боже мой! Само да не умре…

Ки Пай се усмихна със своите зли устни:

— Да умре! Тя! Как не! В тялото й няма страдание, а развратеност…

На терасата ни срещнаха две жени с изписани вежди; оголените им тела се жълтееха под леки въздушни покривала. Косите им, ръцете им и краката им бяха украсени със скъпоценности в безсрамна форма. Кожата им бе намазана с миризливи масла и те се разнасяха като ароматите на градината.

Една от тях радостно плесна с ръце:

— Това е нашата малка приятелка! — извика тя. — Нали ти казвах, че ще дойде. Тя идва всякога. Бързо… бързо… сложете я на постелята, бедничката.

Клара не мърдаше. Изпод широко отворените й клепачи се виждаше само бялото на примрелите й очи. Китайката с изписани вежди се наведе над нея и почна да й говори с чаровно ритмичен глас, като че й пееше песен:

— Малка приятелко на моите гърди, на моята душа… колко сте прекрасна! Вие сте прекрасна като млада покойница. Но вие не сте умряла. Вие ще оживеете, миличка приятелко на моите устни, под моите ласки, от аромата на моите уста.

Тя намокри слепите й очи със силни благовония и й даде да помирише сол.

— Да, да, миличка, вие сте в несвяст и не ме чувате! Вие не чувате нежността на моите пръсти, но сърцето ви бие, бие, бие… И любовта играе във вашите жили като младо конче… И любовта играе във вашите жили като млад тигър… Тя се обърна към мене:

— Не тъжете. Тя всякога след връщането си оттам е такава. След няколко минути ще се наслаждаваме от нейното радостно, горещо тяло.

Към нас се устремиха стотини очи с изписани вежди; стотини боядисани устни шепнеха непонятни думи. Струваше ми се, че името на Клара постоянно се повтаряше.

— Клара! Клара! Клара!

Голи прегърнати тела, татуирани ръце, украсени със златни браслети, кореми, гърди, леки развяващи се колани. И наоколо, над всичко туй — викове, смях, песни, звуци на флейта, миризма на чай, на скъпоценно дърво, на опиум и тежко, пропито с аромати дишане…

Опиянението, породено от мечти, разврат, убийства и престъпления, ми навяваше мисъл, че тия устни, ръце, гърди — всичката тая маса живи тела е готова да се нахвърли върху Клара и да се наслаждава от вкочаненото й тяло.

Аз не можех да мръдна, не можех думица да кажа. Близо до мен една китайка, красива и млада, се разхождаше покрай една поличка, препълнена със срамни неща: там имаше различни играчки от слонова кост, от гутаперча и албуми с изображения на изтънчени любовни наслади.

— Продавам любов! Любов! Кой иска любов? Аз имам любов за всички!

Все пак се наведох над Клара.

— Трябва да я донесете при мене — заповяда една китайка с изписани вежди.

Двама здравеняци вдигнаха носилката. Следвах машинално.

По указанието на куртизанката те се изгубиха в обширен и разкошен като храм коридор. Надясно и наляво през разтворени врати се виждаха големи стаи, постлани с рогозки и слабо осветени от фенери, обвити с розов муселин. До праговете, пазейки ги, се издигаха символични животни с изложени голотии и двуполови божества в момент на сладострастие. Благовония димяха в скъпи бронзови вази.

Завеса от копринен плат, бродирана с праскови цветчета, се разтвори и през отвора се мярнаха две женски глави.

Една от тях, като ни гледаше, попита:

— Кой е умрял? Другата отговори:

— Не! Никой не е умрял. Нима не виждаш, че това е жена от Градината на мъките…

Името на Клара, минавайки от уста в уста, от постеля към постеля, от стая в стая, изпълняше цветарницата с очарователно безсрамие. На мене ми се стори, че даже бронзовите чудовища го повтаряха, опивайки се в своите конвулсии и витаейки в треската на кървавото сладострастие.

— Клара! Клара! Клара!

В една от стаите видях младеж, който лежеше; до него стоеше прибор за пушене на опиум. В странно разширените му очи се четеше скръбен екстаз. С впити помежду си устни и голи кореми жени танцуваха свещени танци тогава, когато музикантите, приклекнали зад прегради, свиреха на къси флейти…

В друга стая чакаха жени, насядали в кръг или лежейки в безсрамни пози; развратените им лица бяха по-тъжни от лицата на осъдените на смърт. Всяка врата, през която минавахме, разкриваше адско зрелище на гърчещи се, стенещи, задъхващи се разбити тела, лица, обезобразени от скръб. И всичко това стенеше от бясно сладострастие.

Натрупването на хора в коридора ни застави да почакаме няколко минути около вратата на една от най-широките стаи, която се отличаваше от другите с по-разкошната си наредба и със зловещото си червено осветление… Отначало видях само тълпа жени — побеснели женски тела, опасани със светли пояси — тълпа жени, които се предаваха на бесни танци и на чудовищни ласки около бронзов идол, който се намираше насред стаята и се издигаше до тавана.

Три глави, въоръжени с червени рога, с коси, които висяха като пламенни езици, увенчаваха торса или, по-право, корема, сложен на огромна грубо направена подложка също в цинична форма. Мястото, дето свършваше тоя колосален корем, се обсипваше с цветя и ласки. В червено осветената стая очите на идола, направени от нефрит, оживяваха с дяволско изражение… В минутата, когато тръгнахме, трябваше да бъдем свидетели на зрелище, такова страшно зрелище, че е невъзможно да се предаде с дума неговия чудовищен ужас. Седем жени се нахвърляха с вой върху циничния идол, който, облепен и обезсилван от обезумелите тела, трепереше под давлението на общия натиск, трепереше от целувки, които звучеха като ударите на обсадни машини за разбиване на железните врати на обсаден град.

А около идола безумствуваше оргия на диво сладострастие, мачкаха се гърди, безумно притискащи се едни други и сливащи се тела… Това представляваше нещо като сцена на масово убийство, напомняше страшната схватка на шестте осъдени, които се убиваха един друг в желязната клетка, за да грабнат парчето мърша, хвърлено им от Клара. Аз разбрах в тая страшна минута, че сладострастието крие в себе си най-мрачния, най-скръбния човешки ужас…

Стори ми се, че тия задъхващи се гласове, тия стонове, че и самият идол биха могли да изразят своята бясна неудовлетвореност и изтезание от безсилие с една само дума:

— Клара! Клара! Клара!

Когато влязохме и положихме все още безчувствената Клара, аз се опомних. Почувствувах ужас и срам при спомена за песните, за разврата, жертвоприношенията, ароматите и нечистите допири, омърсяващи заспалата душа на моята възлюбена. С мъка се отдалечих от стаята, дето исках да остана сам с Клара, като се разделя от бъбривите и любопитни жени, които ни съпровождаха. С мене остана само Ки Пай, която въпреки своя навъсен вид и груби думи предано прислужваше на своята госпожа, като показваше нежна грижовност.

Пулсът на Клара биеше както по-рано с успокояваща равномерност, като да бе съвършено здрава. Нито за минутка животът не напускаше това тяло, което изглеждаше мъртво. Ние с Ки Пай тъжно се наведохме над нея, докато очаквахме възкресението й.

Изведнъж тя нададе жалостен вик, мускулите на лицето й се сбърчиха и слаби нервни потрепервания разтърсиха гърдите, ръцете и краката й. Ки Пай каза:

— Тя ще има страстен припадък. Трябва да се държи здраво, за да не изподраска лицето си с нокти.

Аз помислих, че припадъкът, предсказан от Ки Пай, ще се смекчи, ако Клара разбере, че съм тук. Почнах да й шепна тихи думи, стараейки се да изразя чрез звуците на моя глас нежността и любовта на моето сърце и всичкото състрадание — о, да — всичкото човешко състрадание.

— Клара! Клара! Аз съм… Погледни ме. Ки Пай ме прекъсна.

— Млъкнете — каза заповеднически. — Нима тя ще ви чуе? Нали е още във властта на демоните.

Клара почна да се бие. Мускулите й се напрегнаха, страшно се повдигаха и свиваха. Израз на отчаяно страдание се четеше по изкривеното й лице, което напомняше лицето на погубения под камбаната в градината. Очите й съвсем се премрежиха, тъй че под треперещите полузатворени клепачи се виждаше само бялото им. Лека пяна изби на устните й. Задъхвайки се, аз простенах:

— Боже мой… Боже мой! Възможно ли е това? Какво ще стане?

Ки Пай заповяда:

— Дръжте я — като оставяше тялото свободно. — Трябва демоните да изскочат из нейното тяло…

Тя прибави:

— Това е краят… Ей сега ще заплаче…

Държахме я за ръката, за да не разкървави с нокти лицето си. Но тя стана тъй силна, че аз се боях да не й счупя ръцете. Тялото й се изви в последна конвулсия, притискайки чак петите към тила си. Опънатата й кожа затрепери. Припадъкът малко по малко отслабна. Мускулите се отпуснаха; тя лежеше обезсилена, заливайки се със сълзи.

В течение на няколко минути Клара плака. Сълзи безшумно течаха от очите й като от извор.

— Свършено! — произнесе Ки Пай. — Поговорете с нея.

— Клара! Малка моя Клара! — прошепнах аз.

Тя дълго ме гледа с печален, замъглен от сълзи поглед.

— Ти… — каза тя. — Ти, а! Да… — гласът й едва се чуваше.

— Аз съм, аз съм!… Клара, аз съм тук… Познаваш ли ме?

Тя леко хлъцна. И промърмори:

— О, мой мили! Мой мили!

Тя почна да ме моли, като сложи своята ръка редом с моята:

— Не мърдай. Добре ми е. Аз съм чиста, аз съм цяла бяла. Бяла като анемона!

Попитах я дали страда.

— Не! Не! Аз не страдам. Аз се чувствувам тъй щастлива при тебе! Мъничкий, при тебе… мъничкий, мъничкий… бяла като малките лястовички в китайските приказки… Ти знаеш… тия малки лястовички…

От време на време, прекъсвайки своето хълцане, тя стискаше: силно ръката ми, като приближаваше към мене лицето сви и говореше с по-звучен глас.

— О, мой милий! Това е за последен път, кълна ти се… за последен път… за последен път…

Ки Пай влезе в стаята. Тихичко тананикаше песен, една от тия песни, с които приспиват децата.

Клара заспа до мене спокойна, с ясен и дълбок сън, подобен на нежно, голямо езеро при лунна светлина на лятна нощ.

Ки Пай стана тихичко, без шум.

— Аз отивам — каза тя. — Отивам да спя в сампангата… Утре сутринта, в зори, вие ще отведете моята госпожа в двореца… А после отново същото! И вечно същото!

— Не говори тъй, Ки Пай — молех я аз. — Виж как спи до мене. Спи такъв чист и спокоен сън.

Китайката поклати глава и направи гримаса. Тя промърмори с тъжен поглед, в който отвращението се смени със сладострастието:

— Аз гледам нея, която спи до вас, и ви казвам, че след седем дни ще ви подкарам двамата, както тая вечер, в цветарницата, от Градината на мъките… И след седем години ще ви подкарам в цветарницата, ако само не отпътуваме и ако аз не умра! А ако аз умра, друга ще ви закара в цветарницата. Ако вие отпътувате, друг ще придружава моята госпожа в цветарницата… Нищо няма да се измени.

— Ки Пай… Ки Пай… Защо говориш тъй? Още веднъж я погледни спяща… Ти не знаеш какво казваш!

— Шшт! — каза тя, като сложи пръст на устните си. — Не говорете тъй високо. Не я будете. Когато тя спи, поне не прави зло нито на другите, нито на себе си!

Ки Пай разгони жените, които шумяха навън.

Видях изписани вежди, начервени лица, татуирани гърди, устни, притиснати към гърди. Аз чувах викове, стонове, танци, звуци на флейти и името, което минаваше от уста в уста и разтърсваше цветарницата също като спазмите на страстта:

— Клара!… Клара!… Клара!

Вратата се затвори, шумът утихна, лицата изчезнаха.

Аз останах сам в стаята, осветена от две лампи с розов креп, насаме със заспалата Клара, която повтаряше в съня си също като дете:

— За последен път! За последен път…

И също като опровержение на тия думи, незабелязана по-рано от мене бронзова статуя — нещо подобно на маймуна, наместена в ъгъла на стаята, излагаше към Клара, кръвожадно усмихвайки се, своите голотии.

О, ако тя умреше!

— Клара!… Клара!… Клара!