Градът

КРЪВ ПО ЛИСТАТА

Помниш ли, моя далечна, късния час, кога те зърнах първи път?

Помниш ли мириса на зряло грозде и пъстрите багри на измирски полуден?

По големите улици на Измир черни хора продаваха плодове в широки кошници. Мъже и жени с пъстри дрехи купуваха грозде, кокосови орехи и мъхнати праскови. По раменете на продавачите скачаха маймуни и си играеха с чалмите им. Слънцето режеше остри сенки по ъглите — и цялата улица се пълнеше с бои.

А ти стоеше там, между многото, в своята дълга черна дреха — и коприната на твоите очи мяташе сянка върху коприната на твоята дреха.

Клепачите ти бяха морни от цяла нощ наслада, а веждите ти бяха тежки и дълги като крила на странна възточна птица.

Твоята голяма шапка мяташе модра сянка по лицето ти — и в сянката блестяха като бесни пламъци твоите очи.

Ти ме погледна — и аз спрях взор върху тебе. А после ти изви очи — и в погледа ти прочетох, че сме се срещнали случайно, ала само смърт ще ни раздели: прочетох вечната измама, че сме родени един за друг.

Защото всеки чете много пъти през живота тази измама — и всеки си казва:

— Сега не ще бъде тъй!

— — — — — — — — —

Помниш ли, моя далечна, как мина първият ден?

Помниш ли пожара на ярко слънце и негата на дълги светли улици?

Ти ми разказа още тогава — жената не крие своите пъстри дни от никого — за своето детинство в оазите на арабската пустиня и за ранните години на своето моминство.

Слънцето е милвало твоята гола снага — и лекият ветрец е прегръщал змийските ти бедра.

Ти си живяла в сенките на шатъра като в люлка — и майка ти не е помисляла, че бял ще те прегърне някой ден.

И ти ми разказа как отпосле, в харема на знатен бей, си живяла под пъстра светлина на копринен балдахин — и как си квасила с лимон устата си, за да те не слети знойна сласт.

Обикнал те е бял, когато си показала лице от прозореца — и през кръв те е понесъл на ръце, за да те донесе в Измир.

И тука, в пъклената врява на улиците, ти си забравила пустинята, за да обикнеш безименната гмеж на тълпите.

— — — — — — — — —

… И когато минавахме с тебе край гробищата на поклонниците, спещи под сянка на безгласни кипариси, ти ми каза, че пръв път там те е прегърнал белият човек от запад.

И когато гледахме дългия керван камили край старите водостоци, зидани от мермер и пясъчник, ти легна върху тревата — и каза, че си уморена…

И видях тогава сянка да се премрежва пред очите ти — и ти затрепера, а моите ръце те дигнаха, за да те подкрепят…

А дълъг керван се проточи отново — и старите турци гледаха нашата прегръдка и се смееха като деца.

— — — — — — — — —

Помниш ли, моя далечна, пъстрата нощ на Измир?

Тя бе хубава като снага на гола жена.

Заливът блестеше като златна подкова, фърлена от грамаден кон — и забравена в морето. Празнични кораби плуваха в мрачината и мятаха червени, модри и зелени змии по водата от своите цветни фенери.

А градът преплиташе своите тъмни улици като черни криволици на персийски губер — и хора се движеха и клатеха малки светилници.

Багри дъги се ломяха от ъгъл в ъгъл — а през тях минаваха дълги сенки на жени и мъже.

Ти влезе в тъмна къща с железни врата, а ръчката на вратата приличаше на змийска глава. По цялата улица лъкатушеха високи черни къщи. А в сенките на ъглите се тулеха сенки на самотни жени, които дирят мъж. …

Ти похлопа леко — и негър отвори вратата, за да ни пропусне. А после тежката врата се затвори сама. И аз влязох горе, в светлата стая на твоето щастие — и видях оногова, който те е донесъл с кървави ръце до Измир.

Ала ти бе морна и не го погледна.

И устата му се сви в горчива чърта, а в очите му видях светло пламъче. Тогава ти си излезе, а ние с него останахме.

И вгледах се в сухото му лице. Една дебела жила неспокойно прорязваше лоба му. Неговите здрави челюсти напомняха лице на дивак, ала в очите му имаше толкова разум, че аз се видях като дете пред него.

Устните му трепереха: те бяха тънки и бледи като на изваяние от слонова кост.

В лекия замах на ръцете му личеше ловкост на звероукротител, а в трепета на тялото му имаше толкова страдание, че аз го съжалих.

И той ми каза (ти не знаеш това):

„Аз я измъкнах тъй, както се измъква лъвица из верлогата на нубийски лъв. Хиляди зверове треперят пред бича ми — и съскат — и се ежат — и бягат пред огъня на моя поглед. С очи аз приспивам кротали, очиларки и черни африкански аспиди. Ала Нея — Нея не можах да укротя: победи ме Тя — й страх ме е, че някой ден ще ми разкъса жилите — и някой чужд ще видя в кръв тялото ми…“

— — — — — — — — —

Помниш ли, моя далечна, часовете на късна нощ?

Като трепет на болни членове минаваха митовете.

Там, в светлата стая на твоето щастие, седях още аз — и гледах двама души, които се борят с неравни сили.

Ние трима говорехме за Жената — и вие с него си мятахте погледи, от които по снагата ми рукваше ледна вода…

Край тебе гънеше кръшно тяло черна пантера — а твоята снага се извиваше гордо при всяко движение — и ти надмина пантерата!…

После ние с него пихме студено вино с мока и банани, а ти свири на харфа.

И в твоята песен се преливаха страшните прешлени на индийска змия, а в погледа ти съскаше отровата на вечна Жена.

Аз видях.

— — — — — — — — —

И той видя — и разбра, че от онзи миг трябва самотен да живее.

И той забрави, че аз съм там — и те изгледа, както е гледал през деня лютите леопарди, — па изви ръка, сякаш стискаше в нея бич, та те стрелна с поглед и рече властно:

— Аз няма да Ти се вдам! Кръв пролях за Тебе! Ти обеща през смелите мигове на опасността — да следваш всяко движение на ръката ми! Ти трябва да останеш верна!

А ти се изсмя — помниш ли, моя далечна? — ти се изсмя, па възправи своята горда снага, прегърна терата — и излезе.

— — — — — — — — —

А той падна върху кадифения одър — и закри с ръка лицето си.

И кога прерязаха завесите първи лъчи, аз станах, ала ти не беше там, а той не виждаше нищо.

Аз го разбудих с леко докосване по рамото — и той стана — и се изправи, — ала ме не позна.

Лицето му бе сгърчено като лице на убит човек, а в очите му имаше сълзи…

— — — — — — — — —

И кога на другата нощ прегръщах твоята гола снага, аз усещах страх — гаче ли прегръщам опасно животно…

— — — — — — — — —

Една сутрин аз влязох в тъмната къща. Негърът ми отвори желязната врата — и тя сама се затвори след мене.

Твоята стая бе заключена.

Черният човек мълчаливо ми посочи голямата градина.

Аз слязох по стъпалата — и пантерата с леки крачки ме настигна. Едното й око бе кърваво, а по гърба й се виждаха петна, изгорени с желязна пръчка.

Аз преминах белите стълби от попукан мермер и стигнах в градината.

Там нямаше никой.

Снажни кипариси дигаха с тъга високи стъбла нагоре и техните сиви листа се клатеха като коси на мъртва жена…

Аз спрях накрай градината и се огледах.

Зад мене стоеше черният човек, а пантерата с гъвкави движения се галеше о мене.

Аз се извърнах и попитах негъра къде си.

Той мълчаливо ми посочи кипарисите.

Аз доближих…

По техните листа имаше кръв!

В пясъка още личеше широка локва.

По земята се виждаха чърти — гаче ли силни пръсти на мъж са драскали на смъртен час пясъка…

— — — — — — — — —

Вечерта ти отново дойде при мене.

И аз те погледнах с ужасени очи, а ти се дръпна — и гордост имаше в твоето движение.

Нашият рай трая само една нощ: нощта преди да убиеш мъжа си.

На другия ден, след като те пропъдих със своя взор на уплашен, ти не дойде.

И всуе те дирих вредом: никъде не успях да те намеря.

Знам: ти диреше звероловец, а аз бях плах младеж — и не знаех още движението на смела десница.

Ти беше необуздана лъвица, която храбрец бе извлякъл с кървави ръце из верлогата — и ти го обикна за неговия бич и за силата на погледа му.

Знам: у тебе живееше страст, а страстта е нанаситна — и всяка нощ дири другиго — непознатия…

И — аз те изгубих.

— — — — — — — — —

Помниш ли, моя далечна, мига на сетната ни среща?

То бе в бляскав салон на голям западен град.

Там, сред мирис на пудра и лъх на ветрила, по светлия под, който отразява замислени лица с престорена веселост — ние с тебе се срещнахме.

И ти ме не позна.

Висок човек с черни дрехи и с алмази по пръстите държеше твоята ръка — и ти бавно следваше ударите на морния танц.

И спомних си тогава дивия час на измирска нощ, кога пред мене и чупеше гъвкава снага, за да играеш своите чаровни танци на възтока…

То бе отдавна, отдавна…

Ала ти не си спомни за мене.

И кога ти подадох ръка, ти се усмихна тъй, както за усмихват всички жени на запада — пресилено и морно…

Ти смени светлия сън на Измир за разкошния салон на студения град, както някога бе сменила знойната шир на пустинята за прашния блян на градска улица.

— — — — — — — — —

И когато, в края на вечерта, ти ме позна и си спомни за мене, подаде ми гранка от кипарис.

… И отново в мене блесна ужасът на прежните дни: видях кръв по листата…