Градът

МЕРМЕРНА ЖЕНА

Припадат мрачини, пустинята гасне — и по пясъка се разнасят стъпки на невидими хора. Големи огнища лумват в далечината: закъснели призраци дирят пътеките, през които са вървели приживе.

— — — — — — — — —

… Живееше в Масър ел Каир именит магьосник, когото зовяха Джалма.

От Индия бе дошъл преди години, та бе донесъл страшни тайни, записани в дванадесет книги от кожа на тигър.

А книгите бяха подвързани с мед — и върху сребърни плочки с диаманти бе отбелязано съзвездието на Голямата Мечка.

Много се мълвеше за магьосника: и зло, и добро. С поглед убивал, казваха. Сластни сънища пращал нощем на девици, за да го дирят при пълнолуние.

И притча бе излязла низ града: „Джалма е властелин на, духовете, ала духът му е роб на Греха.“

И пазеха се от него.

Очите му бяха тъмни като кафе, а косите му — червени като заник.

Той седеше пред своята хижа край града, а край него се извиваха в опасни пръстени дълги змии. Те бягаха от погледа му и трепереха от допирането на ръката му.

А Джалма седеше неподвижно и шъпнеше молитви на незнаен език.

— — — — — — — — —

… Закъснели призраци се лутат из пустинята. И в мрака се възправи огромно видение: Бяла Жена от мермер пристъпва — лека като мъгла и студена като изваяние.

Тя разлива мраз по цялата пустиня — и Нейните гърди са ледни като две преспи сняг.

— — — — — — — — —

… Мина един ден край хижата на Джалма странно шествие.

Шестима роби носеха на свилено ложе млада жена.

А след тях робини и скопци държеха ветрило от паунови пера и кошници с плодове.

Дъщерята на халифа отиваше да види пирамидите.

А Джалма седеше неподвижно — и не видя никого.

Ала една змия се фърли след робите, сгърчи се като бич — и ухапа един носач за петата.

Момъкът изписка от болеж и отпусна дръжката на ложето. Другите се извърнаха — да видят що става.

Носилката спря.

Тогава завесите на багрия балдахин се разклатиха, женска ръка се подаде — и под коприната лъсна чарът на женски поглед.

Дъщерята на халифа подаде глава — и сгледа магьосника: кръстосал нозе, той седеше мълчаливо и я гледаше.

А неговият взор блестеше, пълен с ненаситни желания — и момата се засрами, та се дръпна.

Робите понесоха ложето — шествието замина нататък.

А Джалма стана като поразен — и дълго стоя прав, обърнат към следите на отминалите.

Босите крака на робите дълбаеха мокрия пясък, а сандалите на скопците врязваха в пръстта звезди.

— — — — — — — — —

… Нейните гърди са ледни като две преспи сняг.

Нейното дишане смразява като буря.

По косите й лежат снежинки, а бялата й хламида блести като студено съзвездие.

Мермерната Жена минава — и гази огньовете със Своята стъпка, а пустинята замръзва, щом мине Тя.

— — — — — — — — —

… Вечерта Джалма изправи сребърен диск, запали черна смола и кора от кедър — и прочете заклинанието на Змея.

Ала на диска не се яви образ — и той не можа да разбере де се намира момата, що бе смутила сърцето му и фърлила въглен в душата му.

Димът на благовонията пълзеше нагоре — неспокоен и дирещ, — ала никакъв образ се не яви.

И магьосникът разбра, че момата носи талисман против черна магия.

И гняв сгърчи лицето му.

И разтвори тогава медните книги, та прошъпна най-страшното заклинание, което чупи вси талисмани и развързва всяка магия.

И след миг на сребърния диск излезе момата: тя излезе гола, пълна с чар и нега, ала в погледа й светеше презрение към Джалма — и в десницата й се виждаше ваза с отрова.

II стори се на магьосника, че тя му говори:

— Силом ме доведе! Не можеш силом да ме имаш: коснеш ли ме с ръка, ще изпия отровата!

И той обърна диска, за да види страшното…

— — — — — — — — —

… А пустинята замръзва, щом мине Тя.

В погледа й гори студено презрение, а в ръката й стои празна ваза.

Тя дири някого, ала не може да го намери. И заспалите камилари се сепват, извръщат лице — И се сгушват от страх под своите пъстри облекла.

Мермерната Жена минава.

… И властно се възправи магьосникът, та прочете още веднъж страшното заклинание.

И в мрака огнена стрела разряза простора — и в подземната хижа се разнесе мътна миризма на гола женска плът… пред него стоеше дъщерята на халифа.

Ала очите й гледаха тръпно, ръцете й се дърпаха назад, а членовете й трепереха.

И кога Джалма, пламнал от страст, прегърна с безумни ръце момата, по тялото му плъзнаха ледни тръпки: тя бе студена като мермерно изваяние…

Едната й ръка се бавно подигна — и пръстите й изрониха малка ваза от алабастър.

Магьосникът се наведе и взе вазата: капки отрова блестяха по дъното й …

— — — — — — — — —

И на другата заран Джалма напусна Масър ел Каир.

Празна зееше неговата хижа. Змиите бяха измрели.

По сребърния диск имаше ръжда.

— — — — — — — — —

Преваля нощ.

Пустинята пламва от огньовете на невидими призраци.

Някой дири в мрака пътеките, през които е вървял приживе.

Далече — там, дето свършва големият венец от пламъци — се чува задавен лъвски рев.

С дълги сребърни игли пронизва студът тъмната снага на пустинята.

Голяма Мермерна Жена минава, както минава вечер, както минава тежък сън, както минава отломка от песен…

Тя върви — и звездното було, що замята главата й, блести от снежинки, а на челото й трепери едра звезда от лед.

Нейната дреха се разклаща като снежна коприна — и там, дето мине, бликват ледни кладенци.

Тя дири Джалма, за да измие с кръв петното на момински блян — и да прати смърт на мъжа, който е раздрал душата й на младини.

— — — — — — — — —

… И Тя говори — а гласът й е глас на ледна буря:

— Елате след мене, пълноснажни девици и верни жени: елате вси, които е коснал с похотлив поглед червенокосият — елате да отмъстим!

— Нашите клетви ще го стигнат дори накрай земята — и нашите ръце ще го задушат като пръстени от лед!

— — — — — — — — —

И Мермерната Жена отминава — а след Нея глъхнат тежки стъпки на безброй невидими: в мълчанието на пустинна нощ отглъхват стъпките на тежко мермерно изваяние…

Гаснат огньовете. Сънят бяга от клепачите. В сърцето пълзи страх, а погледът неволно изпраща надалеч стъпките на отминалата Мермерна Жена.