Градът

МЕХАРОВИ САРАИ

Край големия път на поклонниците стърчат безлюдни сараи, дето кервани се тълпят да нощуват.

Там не нападат разбойници, защото се боят да не очернят паметта на Мехара: Мехарови сараи са били някога тези развалини.

Нощем чакали и диви псета се сбират да делят между сивите стени плячката на пустинята. А денем по червената пръст пълзят черни змии, излезли на припек.

В неделята веднъж се сбират поклонници на път за Медина, та нощуват в развалините.

И по високите каменни стени полазва пламъкът на червени огнища, а белобради хаджии седят, заметнати с дрехи от чоха — и приказват тихо за Мехара.

Мехар е живял някога тук.

Мехар знае всеки правоверен.

— — — — — — — — —

… Чиста бе душата на Мехара, ала много съблазни му прати Съдбата; намери късмет да го целуне Пророкът с целувката на праведник.

Мехар бе от онези, които наричат себе си бегташии, а знайно е: не обича Пророкът бегташиите. Кога умре бегташия, душата му снове около джендема като вярно псе — и дири господар да я введе в градините на Аллаха.

Ала никой не ще пусне бегташия при Бога — и дори в джендема се боят от тях, та и там няма за тях място.

Разказват приказки за Мехара: до жена се не докосвал на младини, от кора до кора знаел сурите на Свещената Книга, пророчески сънища виждал.

Ала — знае ли се? — може приказки да си останат!…

И издигна Мехар сараи — до Бога високи — и заключи там душата си — да я спази от съблазни.

Ала чут ли е — стени от грях да пазят?

Млад бе Мехар — и боеше се от грях. А кръвта му кипеше — и нощем го посещаваха сластни сънища.

И всуе триеше очи: гласът на младините гърмеше в неговите жили и премрежваше погледа му.

В мигове на ледно съзерцание до него стигаше като морски грохот далечният глас на живота — и разумът заспиваше, за да се разкрият забравените спомени за видени съблазни — и слушани грехове…

И всуе диреше Мехар нов свят, за да скъта душата си.

Той търсеше нови светове, а край него пустиня раздипляше червена свила.

Мълчание на топли пясъци го окръжаваше — и пустинята тръпнеше като пламнала жена, която го чака.

А мълчаливите пясъчни хълмове стоеха пред него като бедра на легнали моми, които чакат огнено докосване на пръсти…

И сред бял ден се тълпяха видения от пламък и зной край него: — стадо от сенки вземаха образ на пълноснажни моми, нескритн от никаква одежда…

И те се тълпяха, те се тълпяха безчислени пред него и му казваха:

— Защо мълчат очите ти, Мехар. Защо са ледни твоите пръсти?

Тъй му казваха голите моми, за да го съблазнят.

А той свеждаше очи надолу, за да не ги гледа.

Защото пред погледа му кипеше грешна мъгла и миризма на гола снага потапяше в пламък душата му.

— — — — — — — — —

А нощите му се пълнеха с неутолено бълнуване — и Грехът пълзеше като змия по стъпките на неговия сън.

Огърлица от пламъци се виеше над душата му — и безчисли жени чупеха пред него пламнали бедра…

Жени дохождаха — жени с гръд като трендафил и с усмивка на девственици, румени от свян, — за да прелъжат неговия сън: те го сковаваха с усмивката си — и той ги поглеждаше.

И тогава изведнъж ставаха други: пред него лумваше позорът на сочни женски уста, кикотеше се пияният мирис на срамни черни коси, съскаше потайният шъпот на тъмни кътчета от тялото…

И неговата пламнала глава падаше безсилно, а ръцете му се протягаха, за да потърсят затаените сладости на чужда снага.

Грехът идеше — властен като цар — и младежът виждаше черни пръсти по душата си…

Мехар потъваше в непознати падини, кракът му се плъзваше надолу, а вдън бездната Грехът въртеше с подсмив своите жълти очи…

— — — — — — — — —

Ров на спасение ровеше Мехар за себе си, а ров на Смърт изрови…

Един ден керван мина през пустинята. А с кервана вървеше млада мома. И те потропаха на вратите, за да ги прибере Мехар в сараите си през нощта.

Ала Мехар не отвори.

И те си тръгнаха нажалени.

И тогава глас каза на Мехара — гласът на неговата душа му каза:

— Сараи си дигнал — от грях да се пазиш, а ето че грях извърши! Зверове ще разръфат братята ти отвън, а ти стоиш и пазиш от съблазън своята дребна душа!

И сжали се Мехар, та отвори, извика пътниците — и ги прибра.

И спаха там.

А момата се разболя през нощта — и заранта не може да тръгне с кервана.

И оставиха я там, оставиха и брата й при нея — да бди, додето се придигне момата.

А Мехар видя, че момата е хубава — и се силеше да я не гледа.

Ала очите му сами диреха снагата й — и грях влезе в душата на Мехара.

Придигна се момата наскоро, ала Мехар падна болен: от севда заболя Мехар — от севда по момата…

Орис беше: от орис не можеш отбегна.

И случи се, та змия клъцна брата на момата — и той умря.

А момата остана в Мехаровите сараи, защото нямаше де да върви сама.

И една нощ Мехар влезе при нея — и я овладя.

И момата спа с него.

А на сутринта рече момата на Макара:

— Познаваш ли ме?

А Мехар отвърна:

— Не съм виждал това лице. Как се казваш ти?

Ала като каза тези думи Мехар, момата се изкиска като бяс — и се изгуби.

А Мехаровите сараи се изпълниха със зловоние на бесовски грях…

И видя Мехар, че бяс го е подлъгал, за да го вплете в грях.

И затъгува Мехар — и отчаяние покри душата му.

— — — — — — — — —

И запали Мехар своите сараи. И пламъци облизаха ширни горници, та останаха само мермерни стени да стърчат като паметник на грях.

А Мехар тръгна низ пустинята, облечен в дрехи на дервиш.

И просеше хляб от бедуините.

И скри своето име Мехар, за да го не познаят кой е. А един ден го спря пътят му сред големите оази край Медина.

И студен извор подири Мехар, за да пие вода.

А като се наведе над извора, видя лицето си — и каза:

— Стар аз станах! Остаря от грях Мехар. Стар съм: време е да се прибера в гроба!

И с плач напусна Мехар очите на Свещения Град, та иде там, дето пустинята се слива с морето.

И там умря.

А като умря, цялата пустиня заплака по Мехара. И душите на вси праведници замолиха Пророка да прибере Мехара в небесните градини, ала не рачеше Мохамед да ги послуша.

Защото Мехар ба сгрешил.

И кога минаха седем години, през дните на свещената година, кога праведните празнуват смъртта на Пророка, сжали се Мохамед над Мехара — и реши да му отвори небесните градини.

И през нощта Пророкът изтръгна издушите на своите праведници по един алмаз, който е образ на тяхната добродетел.

И на сребърна лампада закачи алмазите. И до тях провеси алмаза, що бе изтръгнал от душата на Мехара.

И алмазът на Мехара блесна — и видяха вси праведници, че неговият алмаз свети като слънце и помрачава блясъка на вси алмази.

А Мохамед зачудено погледна — и свян зарумени лицето на Пророка.

И тогава дигна глас, та рече:

— Благословен — Синът на Съзерцанието, защото и Грехът се топи в душата му като лъчите на звезда. Истина ви казвам: няма грях за чистия!

И вси праведници склониха лик пред Мехара, та го целунаха с целувката на праведника.

— — — — — — — — —

Нощ преваля и червените огнища гаснат едно по едно. По мермерните стени растат сенки — като безмерни сини крила: зора се сипе над пустинята.

Старите хаджии поклащат глави.

Очите им стоят още разтворени широко, гаче ли чакат да продължи приказката за Мехара.

И в пъстрия час на изгрева над пустинята пораства голямо цвете — като голяма обърната пирамида — и това огнено цвете цъфти над Мехаровите сараи.

От златното му венче се пукат лъчи — и багри огньове извиват към небето високи тичинки.

— — — — — — — — —

А белобрад хаджия дига очи нагоре, сочи цветето с костелив пръст и вика:

— Кандило е душата на Мехара — кандило пред Аллаха е душата му! Чака Мехар на небето своя Хадзар, та да слезе на земята и да цари хиляда години като Божи пророк!… И много мъдрост ще научи светът от него — и никой правоверен не ще бъде забравен.

— — — — — — — — —

А слънцето изгрява — голямо като алмаза на Мехара и чисто като спомена за него.

Изгрява — над мъртвите Мехарови сараи.