Гравитационна дъга

□ □ □ □ □ □ □

Бет Дейвис и Маргарет Дюмон са в салона на нечия разкошна къща, облицован с ламперия от обилно виещи се рококо декорации по проект на Кювилие. През прозореца долита изпълнявана на казу удивително безвкусна мелодия, вероятно „Кой е този тип?“ от „Един ден на хиподрума“ (в няколко различни варианти). Свири един от просташките приятели на Граучо Маркс1161. Звукът е нисък, бръмчащ и гърлен. Бет Дейвис замира, поклаща глава, изтръсква пепелта от цигарата.

— Какво е това? — пита тя.

Маргарет Дюмон се усмихва, изпъчва презрително гърди:

— Ами, звучи като казу — отвръща тя.

На Слотроп му се бе сторило, че е казу. Докато се разсъни напълно, шумът е заглъхнал в утрото. Каквото и да бе, то го бе събудило. А беше, или е, Пирата Прентис с един най-общо казано откраднат „П-47“1162 на път за Берлин. Заповедите му са кратки и ясни, както нарежданията на другите, папските агенти, Папата се ръководи от вярата в Бога, тръгвай да намериш онзи минезингер, все пак той е добър човек…

Е, това е по-стар модел „Кана“, с кабина тип „оранжериен покрив“. Ограниченото зрително поле изпраща поток от спомени в шийните мускули на Пирата. Струва му се, че самолетът е непрекъснато разбалансиран, въпреки че все още бърника от време на време разни уравновесители. В момента той изпробва Аварийно-Боен Режим, (макар и сега изглежда няма Аварийна ситуация, нито Военни действия), не сваля очи от приборното табло, където стрелките за обор./мин., налягане на всмукване и температура на цилиндровите глави достигат червения сектор. Намалява скоростта, продължава напред и след това, над Целе, опитва да направи бавно поклащане на крилата, подир минута лупинг над Брунсвик и после, над Магдебург, какво пък, хич не ми пука, започва „имелман“1163. В позиция по гръб, болката в кътниците изкривява устата му в зъбато ухилване, той започва поклащането на крилата с една идея по-бавно от необходимото, със скорост малко под двеста и десет км/час и моторът едва не заглъхва, блъскан от поредица внезапни тласъци — да довърши ли като обикновен лупинг или да се гмурне в „имелман“? — вече протяга ръка към контрола на елероните, ебал съм го и скапаното кормило, хич не ми пука, че ще вляза в свредел… но в последната секунда все пак лекичко докосва педала, незначителен компромис (наближавам четиридесетте, Боже мили, и с мен също ли се случва това?) и възстановява хоризонталното положение. Трябваше да направя „имелман“.

По това време Озби Фийл би трябвало да е в Марсилия и вече да търси връзка с Блоджет Уаксуинг. Уебли Силвърнейл е на път за Цюрих. Катье ще тръгне за Нордхаузен… Катье…

Не, не, тя не му бе разказала докрай всичко, какви ги е правила-струвала. Това не е негова работа. Колкото и да му е разказала, в нея винаги ще остава нещичко загадъчно. Защото той е такъв какъвто е, защото има посоки, в които той не може да тръгне. Но как им се удаваше внезапно да изчезват един от друг в хартиените градове и следобеди на този странен свят и настъпващия Ограничителен Режим? Възможно ли е днешното поръчение, целящо да те свърже с нужните ти хора? да се дължи на импровизирано споразумение: по-тържествените приключения да водят по същество до раздяла, до самота? Ах, Прентис… Какво е това, предложение за бягство ли? не, не, провери налягането на горивото, гледай, стрелката на манометъра играе, съвсем ниско е, резервоарът е празен…

Дребна летателна неприятност за Пирата, нищо сериозно… От слушалките призрачни гласове му отправят опознавателни реплики или укори: диспечерите долу в тяхното собствено царство, още едно покритие на Зоната, антени опасват пущинаците като редути, излъчващи полусфери на влияние, определят невидими въздушни коридори, действителни само за тях. „Тъндърболтът“ е боядисан в тревисто зелено. Трудно може да бъде пропуснат. Идеята е на Пирата. Сивото беше за Войната. Нека ме преследват. Хванете ме, ако можете.

Сивият цвят беше за Войната. Като че ли военно предназначение имаше и странния талант на Пирата да изживява чужди фантазии. От Деня на победата, нищо. Но това не е краят на екстрасензорните му неблагополучия. Той все още е „навестяван“, по същия заобиколен и неопределен начин от прародителя на Катье, минхер Франс ван дер Гроов, додоунищожител и авантюрист. Този човек никога не се появява или изчезва напълно. Пирата приема това твърде лично. Колкото и да не му се иска, той е съвместим с холандеца домакин. Какво вижда Франс у него? Свързано ли е то — разбира се, че е — с Фирмата?

Той бе вмъкнал цяло кълбо от своите сънища в съновиденията на Пирата, еретически сънища, тълкувания на вятърни мелници, които се въртяха на сянка из перифериите на тъмни полета, всяко крило сочещо към определена точка върху околището на огромно колело в небето, то се върти, спира и тръгва винаги в абсолютен синхрон с въртящия се кръст: „вятър“ беше един среден член1166, споразумение за изразяване на онова, което в действителност задвижва кръста… и това се отнася за всеки вятър, навсякъде на Земята, независимо дали пищи сред бонбонено розовите и жълти планини на Мавриций или размърдва лалетата у дома в Холандия, капка по прозрачна капка дъждовна вода изпълва червените чашки, всеки вятър има свой собствен движещ се кръст, присъстващ физически или подразбиращ се, и всеки кръст е уникална мандала, която в процеса на въртене сближава противоположностите (и кажи ми сега Франс, що за вятър е този дето ме е засмукал, какъв е този 8000-метров вятър? Каква е тази мелница дето мели долу? Какво мели тя, Франс, и кой наглежда мелничния камък?).

Далеч под корема на „тъндърболта“ върху разчесаната зелена местност преминават смекчените от времето очертания на древни земни съоръжения, села изоставени по времето на Големия Мор, поля зад къщите, чиито жители са били покосени безмилостно от северния поход на бубонната чума. Зад маскировъчна мрежа, студена като чаршафи върху мебелите в забранено крило на къща, сопрано пее ноти, които изобщо не се подреждат в мелодия и се разпадат съвсем като мъртви белтъци…

— Ясно е като въздуха — високопарно декламира режисьорът Густав — и ако не беше такъв дърт глупак, щеше да го разбереш. Известно ми е, разбира се, че има едно такова Благотворително Сдружение на Старите Глупаци, всички вие се познавате, гласувате порицания за най-трудните и най-непокорни членове под 70 години и моето име е начело в списъка. Да не мислите, че ми пука? Всички вие сте на различна честота. Няма начин да ни предизвикате за конфликт. Прекалено много сме раздалечени. Ние си имаме наши собствени проблеми.

Разнообразна криптозоа1167 щъка сред трохи, срамни косми, винени пръски, пепел от цигари, власинки тютюн и разпръснати мускалчета кокаин с червени бакелитови запушалки с печат на „Мерк“ от Дармщат. Атмосферата на буболечките завършва на около три сантиметра от пода, идеална влажност, тъмнина, постоянна температура. Никой не ги безпокои. В къщата на „Киселината“ е задействано негласното споразумение буболечките да бъдат газени и мачкани.

— Ти се заплиташ в тоналността — крещи Густав. — Хванат си в капана. Тоналността е игра. Всичко е игра. А ти си много стар. Никога няма да преминеш отвъд играта, да стигнеш до Звукореда, който е просветление.

— Звукоредът също е игра — „Киселината“ седи ухилен и с лъжичка от слонова кост изсипва невероятни купчинки кокаин в носа, изпълнявайки от край до край целия си репертоар: изправената ръка се завърта в гигантска дъга, зууум, право към желаната ноздра и от разстояние 50-сантиметра загребва с отмерено движение съответното количество, без да разсипва дори едно кристалче… след това цялата купчинка бива подхвърлена нагоре като пуканка и поета от носа нгкок право в целта, където, още от погребението на Либкнехт ако не и от по-рано, стените са гладки като порцеланова тоалетна чиния, без нито едно косъмче… лъжичката преминава от едната ръка в другата два-три пъти, слоновата кост снове във въздуха по-бързо от всякога… белите магистралки изчезват мигновено без помощта на каквато и да е направляваща ги тръбичка. — Звукът е игра, ако можеш да стигнеш толкова далеч, ти, потаен третосливичест ясновидецо. Ето затова аз слушам Шпор, Росини и Спонтини1168, сам избирам моята игра и тя е изпълнена със светлина и доброта. А ти си зациклил на онази стратосферна глупост и тълкуваш нейната отегчителна тъпота като „просветление“. Човече, ти нямаш представа какво е просветление, ти си по-сляп и от мен.

Слотроп тръгва по пътеката към планинския ручей, където в едно тихо вирче е оставил затъкната между два камъка хармониката си да кисне цяла нощ.

— Твоите „светлина и доброта“ са подрусвания на обречен — заявява Густав. — Всичките ти скокливи мелодийки вонят на смърт. — Навъсен обезглавява със зъби едно кокаиново мускалче и изплюва червената запушалка сред блещукащите буболечки.

Течащата вода е деформирала една по една дупчиците на намерената от Слотроп стара хармоника „хонер“, квадратчетата са огънати като нотни знаци и бистрият поток свири на тях зрително съзерцателен блус. Във всички реки, навсякъде, където водата се движи, има цимбалисти и устни хармонисти. Както е пророкувал онзи Рилке:

Дори при такава отдалеченост все още е възможно да бъдат намерени и озвучени духовете на загубените хармонисти. Слотроп потупва хармониката в крака си, за да изтръска водата от нея, и платиците й запяват, подхващат искрения блус от такт 1 на днешната утринна част, а той просто духа в хармониката и състоянието му никога не е било толкова близо до понятието духовно посредничество, а той дори не го осъзнава.

Хармониката не се бе появила веднага. В първите му дни из тези планини, той се бе натъкнал случайно на комплект гайди, оставени от някаква шотландска военна част. Слотроп притежава умението да се справя успешно с всякакви неща. Овладяването на Имперския инструмент беше лесна работа. За седмица той разучи мечтателната филмова песничка в оригинално изпълнение на Дик Пауъл „Ще ти попея на сянка“, и я свиреше с гайдите отново и отново, почти непрекъснато, Уанг дидъл ди, Уанг дидъл дум ди дуууу… След време почна да забелязва оставени хранителни дарения до издигнатия от него навес. Кръмно цвекло, кошница с череши, даже прясна риба. Така и не виждаше кой ги носи. Навярно предполагаха, че Слотроп е призрак на гайдар или просто само звук, а и на него му бяха достатъчно добре познати самотата и нощните гласове, за да предполага какво става. Престана да свири на гайдите и на следващия ден намери хармониката. Тя случайно се оказа същата, която бе изгубил в 1938-ма или 9-та в тоалетната на танцувална зала „Роузланд“, но за него това е прекалено отдавна, за да го помни.

Той е оставен на мира, сам, никой не го закача. Други хора може и да са виждали него или неговите огньове, обаче не опитват да го доближат. Той си пуска брада и дълга коса, носи дочен панталон и риза, които Бодайн бе свил от пералнята на „Гаднярът Джон“. Но му е приятно да стои по цели дни гол, да го лазят мравки по краката, пеперуди да кацат на рамената му, да наблюдава живота на планината, да опознава сврачки, глухари, язовци и мармоти. Би трябвало да се отправя в множество най-различни посоки, но той предпочита засега да остане тук. Навсякъде, където е бил, Куксхафен, Берлин, Цюрих, Ница, най-вероятно са под наблюдение. Все още може да опита да намери Скачача или Блоджет Уаксуинг. Защо го тресе тази мания да получи документи за самоличност? За чий хуй са му нужни документи? Може да опита в някое Балтийско пристанище, да изчака докато намине фрау Гнаб и с нея да се прехвърли в Дания или Швеция. Разселници, изгорели канцеларии, изгубени завинаги архиви, в Европа документите може и да не са от такова значение… я чакай малко, от такова значение както къде, а Слотроп? Кажи де! А? Както в Америка ли? Егати! ’Айде стига тъпотии!…

Да, все още мисли, че има начин да се върне. Той се е променял, разбира се, променял се е, от време на време е поскубвал албатроса на собственото „аз“, лениво, полусъзнателно все едно че си чопли носа, но единственото призрачно перо, което пръстите му все не успяват да докоснат, е Америка. Горкият загубеняк, не може да я пусне от себе си. Прекалено често му е нашепвала насън обичай ме, ненаситно е изкушавала вниманието му в будно състояние с всевъзможни съблазни и невероятно добри перспективи. Някога — този ден е ясен в представите му — може да успее най-после да каже извинявай, разбира се ще съумее, и ще я напусне… но не и сега. Още един опит, още една възможност, още едно споразумение, още едно прекачване на многообещаваща линия. Може би това е просто гордост. Ами ако за него повече няма място в нейната конюшня? Ако го е прогонила, тя изобщо няма да дава обяснения. Нейните „жребци“ са безправни. Тя е имунизирана против техните дребнави и глупави въпроси. Тя е точно Злобната Амазонка, която се е появявала във фантазиите ти.

А по-нататък следва Джамф, съчетаването на „Джамф“ и „аз“ в главния сън. При кого да отиде за помощ с това сливане? защото то няма да може да понесе по-внимателно разглеждане, нали? Ако той се приближи прекалено много, ще последва отмъщение. Може и предварително да го известят, а напълно е възможно да минат и без предупреждение.

Предзнаменованията стават все по-ясни и по-конкретни. Той наблюдава полета на птиците и шарките в пепелта от огъня, тълкува по вътрешностите на пъстървите, които е хванал и почистил, по късчета изгубена хартия, по надписи и рисунки върху разбити стени с изкъртена от куршумите мазилка, които разкриват тухлите отдолу, изпотрошени в специфични форми и очертания, също податливи на различни тълкувания…

Една вечер, на стената на вонящ и напълно готов да сее тифна зараза обществен клозет, сред инициалите, датите, набързо надраскани рисунки на пениси и отворени срещу тях усти, той открива нанесено от Върколаците1169 с шаблон изображение на негъра, с високите рамене и бомбето, и официалния лозунг: WILLST DU V-2, DANN ARBEITE. Ако искаш Фау-2, работи. Добър Вечер Тайрън Слотроп… не, не, чакай, всичко е наред, а на другата стена бяха изписали също WILLST DU V-4, DANN ARBEITE. Ако искаш Фау-4, работи. Има късмет. Преливащите гласове затихват, смисълът на шегата се изяснява, Слотроп е просто върнат при Гьобелс и неговата неспособност да позволи да се случи нещо хубаво. Но определено бяха нужни усилия, за да заобиколи и да погледне другата стена. Там би могло да има каквото и да е. Беше тъмно. С километри се точеха изорани ниви, електропроводи, канавки и далечни противовятърни прегради. Той се чувстваше храбър и владеещ положението. Но после друг надпис привлече погледа му:

ТУК БЕШЕ РАКЕТЧИКЪТ

Първата му мисъл бе, че най-вероятно той самият го е написал и забравил. Странно е като за първа мисъл, но действително бе така. А може той, или по-точно някакъв негов вчерашен вариант, да започваше да се намесва в Комбинацията против самия себе си какъвто бе точно тогава. Изпадналият в кома албатрос се размърда.

Предишните Слотроповци, средно по един дневно, повече от десет хиляди, някои по-силни, други не чак толкова, при всеки залез-слънце преминават към лагера на яростното войнство. Те бяха петата колона дълбоко в главата му и изчакваха точния момент, за да го предадат на другите четири подразделения, които стягаха обръча…

И така до втория лозунг той надрасква с камък своя знак:

Слотроп обсаден. Едва след като го бе оставил на още пет-шест места, дойде му на ум, че всъщност е рисувал ракетата А4, гледана отдолу. Дотогава той вече бе доловил други четирисловни изрази — разновидности на космическата мелница на Франс фан дер Гроов — свастики, гимнастически символи СССС в кръг, симетрично обърнати от горе на долу и отзад напред, Свежест, Съкровение, Смях, Свобода1170 над кокетни портали на тихи алеи и кръстовища, където можеш да седиш и чуваш уличното движение от Другата Страна, да слушаш за бъдещето (там времето не е последователно: всички събития се случват в един и същи вечен миг и затова понякога определени послания остават „неразбираеми“ тук: липсва им историческа структура, звучат чудновато или налудничаво).

Пясъчно-жълтите църковни камбанарии се извисяват на хоризонтите на Слотроп, апсиди1171 се разпростират в четири посоки като ракетни стабилизатори направляващи обтекаемите остри върхове на кулите… върху един пясъчник той открива издълбан очакващия го знак за освещаване, кръст вмъкнат в кръг. Най-после, веднъж следобед докато лежи спокойно на слънце с разперени ръце и крака в покрайнините на един от древните Чумни градове, той се превръща в кръст, кръстовище, жива улична пресечка, където се трупат съдии да издигнат бесилка за предстоящото по пладне обесване на някакъв вулгарен престъпник. Лъскаво гладки като невестулки черни хрътки и зъбати дребни ловджийски кучета, чиито породи са били изгубени повече от 700 години, преследват една разгонена кучка, а междувременно зрителите прииждат, но понеже екзекуцията е четвърта поред за тази пролет, зрелището не им е особено интересно, освен забавната подробност: в последния миг, когато надървеният с огромен тъмнолилав кочан осъден престъпник мечтателства за неизвестно чия запретната пола и недоумява предрешена като каква ли дебелогъза уважаема госпожа ще наближи пристъпвайки грациозно Смъртта, и тъкмо когато шията му се пречупва, той наистина се празни в дрипавата набедрена превръзка, кремава като кожата на светец под виолетовия покров на Великите Пости, а една капка сперма успява да се изтърколи, процежда се от косъм на косъм по мъртвия крак, чак до долу и от края на вроговеното босо стъпало капва на земята точно в центъра на кръстовището, където под покрова на нощта се превръща в корен на мандрагора. Следващият Петък на разсъмване, заедно с кучето си, смолисточерен пес, който не е бил хранен от няколко дни, идва Магьосникът, чийто подвижен флуоресцентен ореол пулсира от инфрачервено до ултравиолетово в спектрални кръгове около сянката му върху росната трева. Магьосникът внимателно изравя почвата около скъпоценния корен докато той остава да се държи само на най-тъничките власинки, завързва го за опашката на черното си куче, запушва уши с восък и изважда комат хляб, за да примами гладния пес рроууффф! кучето се хвърля към хляба, коренът е изтръгнат и надава пронизителен гибелен писък. Кучето пада мъртво още по средата на скока към закуската, неговата свещена светлина замръзва и избледнява в милионите капчици роса. Магьосникът отнася внимателно корена у дома, облича го в бяла дрешка и оставя до него пари през цялата нощ: на сутринта парите са удесеторени.1172 Следва посещение от делегат на Комитета за Идиопатични1173 Прототипове.

— Инфлация ли? — Магьосникът прави красиви плавни жестове в опит да се прикрие и отвлече вниманието на госта — Какъв капитал? За пръв път чувам такова нещо.

— Не, не — отвръща посетителят. — Засега още не. Ние опитваме да мислим в перспектива. Много бихме искали да научим от вас нещо повече за базовата структура. Например, колко отчаян и колко силен беше вопълът?

— Бях си запушил ушите с восък и не съм чул нищо.

— Не мога да кажа, че ви осъждам… — делегатът пуска братски делова усмивка.

Кръстове, свастики, Зонови мандали, как да не говорят те на Слотроп? Той е седнал в кухнята на „Киселината“ Бумер, пъплещи талази марихуанен дим във въздуха, чете рецепти за супа и във всяка кост и всеки зелев лист открива парафрази на самия себе си… кратки съобщения, имена на надеждни хора, с чиято безвъзмездна помощ ще се разплати достатъчно за едно сигурно бягство… Преди той ровеше с кирка и лопата из пролетните пътища на Бъркшир, априлски следобеди, вече изгубени, „работа по Глава 81“1174 както я наричаха, вървиш след скрапера, който изчиства кристалната вътрешна атака на зимата, бялата й некрополизация… събираш ръждясали бирени кутии, пожълтели от миналогодишна сперма презервативи, смачкани до формата на мозък книжни салфетки криещи някогашни сополи или отдавнашни сълзи, вестници, натрошено стъкло, парчета от автомобил, дни, когато връхлетян от суеверие и страх, той може да подреди и съпостави всичко, вижда ясно във всеки боклук отделна точка от инвентарен списък, история: своята собствена, на своята зима, на своята страна… детски лица от прозорците на влака отправят към него, тъпака, скитника, поучения много по-дълбокомислени отколкото той е в състояние да разтълкува, два такта танцова музика някъде, на някоя вечерна улица, иглички и клони от бор, разтърсен толкова ясно и блестящ на фона на вечерните облаци, една от стотиците схеми на свързване в лекясана връзка листа, смях от царевичната нива рано сутринта, когато отива на училище, мотоциклет бумти на празен ход в някакъв сумрачно тежък летен час… а сега, в Зоната, привечер, когато се е превърнал в кръстовище след проливен дъжд, който той не помни, Слотроп вижда една много плътна дъга, як и дебел дъгоцветен хуй стърчащ надолу от срамновълнестите облаци и забит в Земята, в зелената влажно-ливадеста Земя, и сърцето му се свива и той плаче, а в главата му не остава нищо, просто се чувства като идиот…

□ □ □ □ □ □ □

С двукратно освобождаване на амбреажа, пета̀-пръсти, пета̀-пръсти, Роджър Мексико потегля. Съпровождан от глухото ритмично бумтене на температурните фуги на настилката под гумите той пришпорва по летния аутобан един предхитлеров „хорх 870Б“ през лилаво-червеното вълнисто Люнебургско поле. Над челното стъкло го облъхва мек вятър с аромат на хвойна. Люнебургските овце сред полето лежат неподвижни като паднали на земята облаци. Мочурища и зановец бързо отминават. Бързо плаващите облаци в небето над главата му са в непрекъснато движение, като жива плазма.

Масленозеленият „хорх“ с изрисуван в средата на предния капак дискретен нарцис, бе спотаен в един камион на западния край на бригадната автобаза в Хамбург, целият засенчен с изключение на усмихнатите към Роджър фарове, като прикрепени на стълбчета очи на приятелски инопланетянин. Добре дошъл там, земни човече. Когато вече пътуваше, той откри, че подът е осеян с търкалящи се стъклени бурканчета без етикет с нещо приличащо на бебешка храна, зловеща и нездравословно оцветена материя, която никое земно дете не би могло да яде без опасност за живота, зелено с розови жилки, повръщано бежово с неподлежащи на определение пурпурни примеси, всички капачки украсени с ангелски усмихнато дебело бебешко лице, а под блестящото стъкло гъмжат ужасни ботулизмени токсини и трупни отрови… от време на време изпод седалката внезапно се появява ново бурканче, противно на всякакви закони на ускорението се изтърколва между педалите и причинява сериозно объркване в краката му. Той знае, че трябва да погледне назад и надолу, за да разбере какво става, обаче е неспособен да си наложи да го направи.

На пода се търкалят и потракват бутилки, под предния капак един-два клапана чук-чукат тяхната история за притеснения. По средата на аутобана префучава див синап, идеално двуцветен, само жълто и зелено, пророческа река съзирана само от двата вида вълнообразна светлина. Роджър пее на едно момиче в Куксхафен, което все още носи името Джесика:

И внезапно навлиза в толкова ярко златисти кичест склон и поле, че едва не пропуска да вземе завоя между насипите…

Седмица преди да си тръгне, тя дойде за последен път в „Бялото видение“. С изключение на незначителната РИБИ, там отново бе истинска лудница. Из подгизналите ливади се търкаляха и ръждясваха кабели за преградни балони, превръщаха се в люспи, йони и земя — сухожилия, които пееха в яростните нощи сред сирените, виещи през равни интервали гладко като далечен вятър, под барабанния тътен на бомбите, и сега лежаха халтави и стари, на твърди извивки от метална пепел. Навсякъде под краката избуяват незабравки, суетнята на мравки създава усещането за тяхно царство. Над термоклините1175 край скалите се реят множество пеперуди — ъглокрилки, лимонници, дяволски. Откакто Джесика и Роджър се бяха видели за последен път, тя бе постригала бретона си и сега, както подобава за такива случаи, е нервна:

— Изглеждам наистина ужасно, няма нужда да ми го казваш…

— Направо зашеметяващо — заявява Роджър. — Много ми харесва.

— Подиграваш ми се.

— Боже мой, Джес, защо говорим за прически?

В същото време някъде, отвъд Ламанша — преграда непреодолима като стената на Смъртта за начинаещ медиум — лейтенант Слотроп, фалшифициран, отхвърлен и отписан от всички, пълзи върху лика на Зоната. Роджър не желае да се отказва от него: Роджър иска да направи това, което е почтено и справедливо.

— Не мога просто да изоставя горкия загубеняк. Те опитват да го унищожат…

Но:

— Роджър, — ще се усмихне тя, — сега е пролет. В мир сме.

Не, не сме. Това е само пропаганда. Пробутана от АПП1176. А сега, джентълмени, както сте видели от проучванията, нашето оптимално време е 8 май, точно преди традиционното масово отпътуване от града за Петдесетница, училищата излизат във ваканция, метеорологичните прогнози обещават отлични реколти, започва сезонното понижение в търсенето на въглища, което ни дава няколкомесечна отсрочка, за да изправим отново на крака нашите капиталовложения в Рур — не, той вижда само неизменните силови потоци, същото обедняване, около което се бъхти още от ’39-та. Неговото момиче ще бъде отведено в Германия, въпреки че подлежи на демобилизация, както всеки друг. Няма канал нагоре, който да им даде поне малка надежда за бягство. Все още става нещо, не го наричайте „война“ ако това ви нервира, може би нивото на смъртността е поспаднало с един-два пункта, бирата в кутии най-после се върна на пазара и една вечер неотдавна на Трафалгар Скуеър имаше много хора… но Тяхното начинание е действено и продължава.

Печалният факт, който раздира сърцето му и изважда наяве неговата празнота е, че Джесика има доверие в Тях. „Войната“ бе нужното й условие, за да бъде тя с Роджър.

„Мирът“ й дава възможност да го напусне. В сравнение с Техните ресурси, неговите са прекалено оскъдни. Той няма достатъчно думи, не предлага технически изпипана до съвършенство прегръдка, за да я задържи. Не е удивително, че симпатягата Бобър ще координира противовъздушната отбрана там и двамата ще бъдат заедно в романтичния Куксхафен. Чао, луди палавнико Роджър, прекарвахме си отлично, приятна военновременна забежка, оргазмите ни бяха неописуемо експлозивни, обятията ти са широки като крилата на летяща крепост, имахме си наши военни тайни, направо побърквахме дебелите дърти полковници както си искахме, но рано или късно за всички идва време за отбой, пфу! Трябва да бягам, мили Роджър, всичко беше приказно…

Той е готов да падне в коленете й ухаещи на глицерин и розова вода, да облизва пясъка и солта от униформените й обувки, да й предложи свободата и заплатата си за следващите 50 години постоянна хубава служба, и горкия си тежко пулсиращ мозък. Но е много късно. Ние сме в Мир. Параноята, опасността, безжизненото подсвиркване на действащата наоколо Смърт са приспани, останали са назад във Войната, назад в нейните Години с Роджър Мексико. Денят, когато спряха да падат ракетите, отбеляза началото на края за Роджър и Джесика. Докато ставаше ясно, ден след безопасен ден, че никога повече няма да падат, новият свят се промъкваше и я завладяваше като пролет — става дума не толкова за осезаемите промени в светлината и въздуха, в тълпите в универмага „Улуърт“, а като пролет от лош филм, пълна с изкуствени хартиени листа и цветове от памук и фалшиво осветление… не, никога повече Джесика няма да стои пред тяхната кухненска мивка с поскърцваща в пръстите й порцеланова чаша, която издава тихички беззащитни кротко отекващи звуци на плачещо бебе, буквално ОТВЕНИ ОТ ФОКУСА НА ВНИМАНИЕТО ИМ ОТ ЕКСПЛОЗИЯТА НА ПАДНАЛАТА РАКЕТА, и чашата се разпръсва на дрънчащи по пода бели и сини остриета…

Ракетите на смъртта са останали в миналото. Този път Джесика ще бъде на огнева позиция, тя и Джереми — не е ли било предопределено винаги така? Да изстрелват ракети през морето: няма смърт, има само спектакъл, огън и гръмовен рев, вълнение без убийство, не отправяше ли Джесика молитви точно за това? преди време в избледняващата къща вече върната на собствениците, обитавана отново от човешките придатъци към пискюлите на завесите, снимките на кучета, викторианските мебели, тайните купчини „Световни новини“ в килера на горния етаж. Предопределено й е да замине. Заповедите идват от недостижими за нея висоти. Нейното бъдеще е свързано с бъдещето на Света, а перспективата на Роджър е единствено със странния вариант на Войната, който все още мъкне със себе си. Той не може и крачка да направи, клетият сладур, Войната не го пуска. Все още е пасивен, както е бил под ракетите. Жертвата Роджър. Стрелецът Джереми. „Войната е моята майка“, бе казал той първия ден и Джесика се бе чудила какви дами в черно изникват в сънищата му, какви пепелно-бели усмивки, какви ли ножици ще идват потраквайки през стаята, през цялата тяхна зима… толкова много от него тя изобщо не опозна… толкова непригоден е той за Мир. Джесика вече започва да мисли за прекараното заедно с него време като за поредица от експлозии, лудост присъединена към ритмите на Войната. Сега той иска да спаси Слотроп, още едно ракетно същество, вампир, чийто полов живот наистина се подхранва от ужаса на тази Ракетна Блиц Война — пфу, гадост, гадост. Длъжни са да го затворят, а не да го освобождават. На Роджър този Слотроп изглежда му е по-скъп отколкото Джесика, нали двамата са един дол дренки, както и да е, тя се надява двамата да бъдат щастливи заедно. Нека седят и пият бира, да си разправят истории за ракети и посвещават уравнения един на друг. Колко забавно. Тя поне няма да го остави във вакуум. Роджър няма да бъде самотен, ще има с какво да си запълва времето…

Тя се бе отдалечила от него и тръгнала по брега. Слънцето днес е толкова ярко, че сенките от ахилесовите й сухожилия се очертават ясни и черни като ръбове на копринени чорапи над петите. Главата й както винаги е наклонена леко напред и встрани, оголеният й тил, който той изобщо не е преставал да обича и никога повече няма да види, е незащитен, както и нейната красота, за която тя в своята наивност не осъзнава, че шества из Света неизменно изложена на опасност. Джесика вероятно поназнайва нещичко и се смята за „хубавичка“ в тяло и лице… но той никога не би могъл да й каже останалото, колко много други живи същества, птици, ухаещи на трева и дъжд нощи, слънчеви мигновения на истински покой включва онова, което е тя за него. Беше. Той губи нещо повече от Джесика: отнета му е цяла една сфера от живота, изгубил е изпитаното за първи път успокоение от Сътворението. Сега се връща в зимата, оттегля се в своята самотна черупка. Необходимото усилие, за да продължи напред превишава многократно способността му да се справи сам.

Бе решил да не плаче, когато тя си тръгне. Но заплака. Кубически метри сополи, карамфилно червени уши. Скоро, всеки път, когато лявото му стъпало докосваше земята, остра болка пронизваше половината му череп. Аха, сигурно това имат предвид, когато казват „болка от раздялата“! Пойнтсман непрекъснато го затрупваше с работа. Роджър не можеше да забрави Джесика и все по-малко мислеше за Слотроп.

Но един ден при него се отби Милтън Глоуминг и го извади от равнодушието му. Глоуминг току-що се бе върнал от пътуване из Зоната. Бил включен в екип с особено назначение заедно с някой си Йозеф Шлайм, средно интелигентен дезертьор, който някога работил в СИ „Фарбен“ в управлението на д-р Райтингер, НСО1177 — статистическия отдел на СЗ-71178. Там Шлайм бил назначен в американския сектор да събира за СИ „Фарбен“ икономическа информация за СИ Фарбен чрез филиалите и притежателите на лицензи като „Кемнико“, „Дженерал Анилайн енд Филм“, „Анско“, „Уинтроп“. В 1936 година той пристига в Англия, за да работи в „Импириал Кемикълс“ на длъжност, която оставала твърде неопределена. Бил чувал за Слотроп, разбира се… помнел го от преди. Когато Лайл Бланд поел на своето последно трансмурално1179 пътешествие, из кабинетите на СИ Фарбен със седмици се развявали строго поверителни „Зелени Отчети“, слухове се сливали и делели като молекули на каменовъглен катран под налягане, всичко това във връзка с бъдещия избор на подходящ човек, който след кончината на Бланд да поеме наблюдението над Слотроп.

Това ставало още в началото на голямата борба за разузнавателния апарат на СИ Фарбен. Искали да го прилапат както икономическият отдел на министерството на външните работи така и международният отдел на министерството на икономиката. А също и военните, особено Военно Икономическия Щаб, подразделение на Генералния Щаб отговарящо за връзката на ВКВС1180 с промишлеността. Собствената връзка на СИ Фарбен с ВКВС се осъществявала чрез Координационна служба W под ръководството на д-р Дикман и д-р Гор. Картината се усложнява още повече от обичайното дублиране на учрежденията на нацистката партия и организациите на абвера, размножени след 1933 г. в цялата германска промишленост. Нацисткото звено по контрола на изразходваните средства в СИ Фарбен се нарича „Отдел А“, разположен е в същата административна сграда и в действителност изглежда напълно аналогичен на Координационната служба W, т.е. собствената група на СИ Фарбен за свръзка с армията. Но Техниката, уви, тази златистобедрена девица с корона от плитки, винаги се появява така, да докопа нещо. Най-вероятно заяжданията, възмущението и оплакванията на армията от партията в края на краищата в много по-голяма степен са подтикнали Шлайм да дезертира, отколкото някакви нравствени скрупули свързани с Хитлер. Във всеки случай той помни, че наблюдението на Слотроп е възложено на една новосформирана „Секция ІV“ под контрола на Координационната служба W. Секция І води азот и бензин, ІІ — багрилни вещества, химикали, синтетичен каучук, медикаменти, ІІІ — филмова лента и влакна, ІV се занимава изключително със Слотроп и нищо друго, освен, както бил подочул Шлайм, с един-два комбинирани патенти придобити чрез някакви сделки със СИ „Хими“ в Швейцария. Аналгетик, чието название бе забравил и една нова пластмаса, някакво име като „Миполам“… „Полимекс“ или нещо такова…

— Тъй както ми звучи, май би трябвало да я води „Секция ІІ“ — бе единственият коментар на Глоуминг тогава.

— Някои директори се разтревожиха — съгласи си Шлайм. — Тер Меер беше енергичен, а и Хьорлайн също, и двамата бяха инициативни, решителни мъже. Може да са възвърнали при тях тази пластмаса.

— А Партията назначи ли в тази Секция ІV човек от абвера?

— Сигурно са назначили, обаче не знам дали е бил абверовец или есесовец. Навсякъде имаше колкото щеш техни хора. Помня някакъв доста слаб човек, очилат, с дебели стъкла, да излиза два-три пъти от сградата. Но той беше с цивилни дрехи. Не знам името му.

Абе ’кво става тука…

— Наблюдение ли? — Ръцете на Роджър се впускат в усърдни движения, приглаждат косата, нагласяват вратовръзката, опипват носа, ушите, ставите — СИ Фарбен са наблюдавали Слотроп, така ли? Преди войната? Защо, Глоуминг?

— Странно, нали? — Чао до скив, фют през вратата без нито дума повече, и оставя Роджър насаме с възможно най-неприятна, започваща да се усилва светлина, челно острие на едно ослепително ярко сърповидно прозрение в периферията на мозъка му. СИ „Фарбен“ значи, а? Напоследък господин Пойнтсман е поел курс на активно сближаване изключително с висшите кадри на ИХП1181. А ИХП има картелно споразумение със СИ Фарбен. Мръсно копеле. Ами да, той сигурно е знаел за Слотроп от самото начало. Историята с Джамф е била само прикритие на… абе, ’кво по дяволите става тук?

На половината път за Лондон (Пойнтсман е завладял отново „ягуара“, затова Роджър кара мотоциклет от автопарка на РИБИ, който сега включва само него и един „морис“, практически без амбреаж) му хрумва, че Глоуминг е бил изпратен при него нарочно от Пойнтсман, като някакъв неясен тактически ход в тази акция в стил Нейланд-Смит1182, в която Пойнтсман изглежда участва (той притежава пълен комплект с всички книги от великата манихейска сага на Сакс Ромър и напоследък има навика да се отбива по всяко време, обикновено когато Роджър спи или опитва спокойно да се изсере и наистина застава там пред тоалетната, и чете високо на глас съответстващ на положението откъс). Пойнтсман е способен на всичко, по-лош е и от дъртия Пудинг, изобщо няма срам няма съвест. Готов е да използва всеки — Глоуминг, Катье Боргезиус, Пирата Прентис, никой (Джесика) не е предпазен от неговите (Джесика?) макиавелийски…

Джесика. Ах. Да разбирасеразбирасе Мексико, шибан идиот такъв… не е удивително, че 137-та го баламосваше и даваше неясни отговори. Не е удивително, че нейните заповеди идват от Много Високо. Нали той самият, като агне весело палуващо около шиша, бе помолил Пойнтсман да види какво може да направи… Глупак. Глупак.

Той пристига в Дванадесетия Дом на „Голахо Мюз“ в самоубийствено душевно състояние. Крадците на велосипеди сноват из задните улички, старите професионалисти карат по три в редица с прилична скорост. Младежи с гиздави мустаци се оглеждат във витрините. Деца ровят в кофите за боклук. Из ъглите на дворовете хвърчат официални документи, сменената кожа на избягал Звяр. На улицата едно дърво необяснимо е изсъхнало до чепат черен труп. Муха каца с корема нагоре върху предния калник на Роджъровия мотоциклет, десет секунди се мята, събира прошарените с жилки чувствителни крилца и умира. Раз два и готово. За първи път Роджър вижда такова нещо. Ескадрили П-47-ки летят във формации „триъгълник“, по четири отметки на всяка, ЧервеноБялоСиньоЖълто върху неизменния фон на белезникавото небе, ескадрила след ескадрила: или се провежда някакъв авиационен парад или е нова война. Един мазач работи зад ъгъла, заглажда надупчена от бомби стена, натрупаният върху мастара хоросан е пищен и съблазнителен като сирене „империал“, той използва непозната мистрия наследена от негов покоен приятел, и все пак в първите дни непроизволно пробива и драска стената като неопитен чирак, още не е привикнал с лъскавото острие на мистрията, чиято извивка се е оказала малко по-подчертана отколкото неговата сила би могла изобщо да вложи в инструмента… Хенри беше по-едър мъж… Мухата, която съвсем не бе умряла, разперва крилца и отлита да направи за смях някой друг.

Добре тогава, Пойнтсман, връхлита трополейки в Дванадесетия Дом, блъска корковите дъски по седемте коридора и етажа, секретарки протягат ръце към телефоните къде си дяволите те взели…

Няма го в неговия кабинет. Но Геза Розавьолги е там и понечва да му създава спънки.

— Ста-ва-те за смях, младежо.

— Млъквай, трансилвански глупако — ръмжи Роджър. — Аз търся шефа, разбираш ли, само да мръднеш и за последен път ще усетиш вкуса на кръвна група 0-резус отрицателен. Когато приключа с теб, зъбите ти даже овесена каша няма да могат да дъвчат… — Уплашен, Розавьолги отстъпва около водния охладител и опитва да се защити с един стол на колелца. Седалката пада и Розавьолги остава само с рамата, която за голямо негово притеснение е оформена като кръст… — Къде е той — ситуацията е без победител, Роджър скърца със зъби не отстъпвай на истерията, тя дава обратен ефект и е лукс, който, при сегашната ти сериозна уязвимост, не можеш да си позволиш… — Хайде, педераст сдухан, кажи ми или никога повече няма да видиш ковчег отвътре…

Притичва нисичка и леко топчеста, но безстрашна секретарка и започва да шляпа Роджър по пищялите с данъчните досиета от 1940^-та до ’44^-та година на една английска стоманодобивна компания, която притежава общ патент с Vereinigte Stahlwerke1183 за производството на сплав използвана в муфите на тръбопровода за подаване на течен кислород надолу към Черния Агрегат на А4 с номер 00000. Обаче пищялите на Роджър не са приспособени за такъв вид информация. Очилата на секретарката падат.

— Госпожице Мюлер-Хохлебен — прочита табелчицата с нейното име — с очила изглеждате просто отвратително. Сльошете ги отнофо фетнака — тази комична нацистка реплика явно е вдъхновена от фамилията й1184.

— Не мога да ги намеря — германски акцент с пълна сила, — не фиждам добре.

— Е, ще фидим дали можем да ви помогнем… аха-а, какво е това? Госпожице Мюлер-Холебен!

— Ja…1185

— Как изглеждат тези фаши очила?

— Бели са…

— И рамките са изцяло инкрустирани с хитрички фалшиви диамантчета, нали фройлайн?

— Ja, ja, und mit…1186

— И фалшивите диамантчета продължават покрай слепоочията и извивката за ушите, и-и даже има пера?

— Щраусофи пера…

— Да, стърчащи от краищата и боядисани в изумително паунско синьо пера от мъжки щраус, нали?

— Тофа са моите ошила, ja, — потвърждава секретарката, опипвайки слепешком пода, — къде са те, моля фи?

— Ето тук! — стоварва крак долу ХРЯС и ги смачква на ярки арктически циреи, разпръснати навсякъде по килима на Пойнтсман.

— Виж ти! — обажда се Розавьолги от далечния ъгъл.

Впрочем това е единственият ъгъл, който не е ярко осветен, да, тук има някаква оптическа аномалия: нормална правоъгълна стая, в Дванадесетия Дом няма чудновати нестандартни помещения… и все пак, тази странна необяснима призма от сянка в ъгъла… не един и не двама посетители са влизали неочаквано и са заварвали г-н Пойнтсман не зад своето бюро, където би трябвало да бъде, а застанал в сенчестия ъгъл и, което е още по-тревожно, обърнат с лице към него… Лично Розавьолги не е във възторг от Ъгъла, опитвал е няколко пъти да стои в него, но винаги бе излизал поклащайки глава: „Гос-подин Пойнтсман, не ми харесва там, никак не ми харесва.“ Възможно ли е изобщо да изпита човек някаква приемлива и удовлетворителна тръпка от такова нездравословно преживяване, а? — леко повдигнал една шмекерлийски-тъжна вежда. Пойнтсман обикновено гледа тъй сякаш се извинява, обаче не заради себе си, а за нещо сторено от Розавьолги, и отвръща кротко, „Това е единственото място в стаята, където се чувствам жив“. С абсолютна сигурност една-две докладни записки по този повод са били изпратени на ниво Министерство. Ако изобщо са стигнали до самия министър, то най-вероятно е било във вариант „учрежденско развлечение“. „О, да, да“, поклаща мъдрата стара глава с къдрава като овца коса, изпъкнали почти славянски скули и сбръчква очи в небрежно-разсеян, но любезен смях, „да, знаменития Ъгъл на Пойнтсман, да… не бих се изненадал ако е обитаван от духове, а?“ Рефлекторно подхилкване от присъстващото подчинено дребно чиновничество, обаче само мрачни усмивки от по-високопоставените шефове на отдели. „Извикайте човека от ДЕМИ1187 да погледне“, кикоти се глуповато някой с пура в уста. „Горкичкият, ще помисли, че отново е на Война“. „Правилно, точно така“ и „Вярно, добре го каза, направо отлично“, кънти из пластовете тютюнев дим. Сред именно това дребно чиновничество просташките шеги са на мода, нещо като класова традиция.

— Какво „виж ти“ — от известно време Роджър крещи.

— Виж ти — повтаря Розавьолги.

— Ти казваш „Виж ти“, нали? Така ли е? Обаче трябваше да кажеш „Виж ти, “Виж ти"."

— Така и направих.

— Не, не… ти каза „Виж ти“ само веднъж, точно това нап…

— А-хаа! Но аз го повторих. Казах го… два пъти.

— Но едва след като ти зададох въпроса. Не можеш да настояваш, че и двете „Виж ти“ са били част от едно и също твърдение, изискващо от мен да проявя безразсъдно лековерие, което в твоята компания се явява форма на (освен ако ние двамата не сме една и съща личност и целият този диалог представлява ЕДНА ЕДИНСТВЕНА МИСЪЛ ууугггххх, а това, Розавьолги, означава) безумие…

— Ошилата ми — хленчи фройлайн Мюлер-Хохлебен и сега вече лази из стаята, а Мексико разпръсква с крак стъклените парченца, така че от време на време нещастното момиче порязва ръка или коляно и започва да оставя тъмни 5–6 сантиметрови следи като перца от кръв, които впоследствие, ако приемем, че тя ще издържи достатъчно дълго, ще нашарят килима на Пойнтсман като шлейфа на рокля изрисувана от Биърдсли.

— Добре се справяте, госпожице Мюлер-Хохлебен! — подвиква окуражително Роджър — а що се отнася до тебе, ти… — но млъква, когато забелязва, че сега Розавьолги е почти невидим в сянката и склерите на очите му пламтят в бяло, трептят и подскачат във въздуха, светват и угасват… явно Розавьолги полага сериозни усилия да се задържи в засенчения ъгъл. Това определено не е предпочитано от него място. Първо: останалата част от стаята изглежда по-отдалечена, като гледана през визьор на фотоапарат. И стените… въобще не приличат на… ами, всъщност, на плътни и твърди. Те са в плавно движение: грубо полутечно изместване и диплене, набръчкват се като изправено парче коприна или найлон, оттенъкът им е воднисто сив, но от време на време с изненадващ остров в течението, някой абсолютно нетипичен за тази стая цвят: шафранено жълти вретена, палмово-зелени овали, пурпурни тесни заливи, които прорязват като зъби на гребен нащърбени комиксово-оранжеви парчета от остров, а над тях кръжи простреляният изтребител, изхвърля горивните резервоари, после и сребристия балдахин на парашута, задкрилките са фиксирани на почти пълно убиване на скоростта, колесниците са вдигнати, а изведнъж синевата (внезапно, тъй ярка синева) връхлита непосредствено преди удара дроселът е затворен фффууппп! о мамка му рифът, ще се блъснем в… ах. О, ами че няма ли риф? В безопасност ли сме? Тооочно така! Манго, виждам манго на онова дърво там! и-и-и едно момиче… мнооого момичета! Гледай, всички са разкошни, циците им стърчат нагоре, и всички поклащат тези поли от трева, свирят на хавайски китари и пеят (обаче защо гласовете са тъй резки и груби, тъй гъгниви, като гласовете на американски кордебалетистки?)…

Е-гати, е-гати, някоя от тези красиви младички островитянки ще ме свали, ще прекарам остатъка от живота си в ядене на папая, ароматна като путката на младия рай…

Когато раят беше млад. Пилотът се обръща към Розавьолги, който все още е овързан с предпазни колани зад него. Лицето е покрито с шлем, авиаторски очила отразяващи прекалено много светлина и кислородна маска — лице съставено от метал, кожа и слюда. Но сега пилотът повдига очилата, бавно, и чии са тези толкова познати очи, които се усмихват приветливо, аз те познавам, ти познаваш ли ме? Наистина ли не ме познаваш?

Розавьолги се измъква с крясък от ъгъла, разтреперан, заслепен от лампите на тавана. Фройлайн Мюлер-Хохлебен продължава да пълзи наоколо в кръг, отново и отново, все по-бързо и по-бързо, почти изгубила очертанията си, и кряка истерично. И двамата са стигнали точно състоянието, до което изтънчената психологическа атака на Роджър бе имала за цел да ги доведе. Тихо, но твърдо:

— Добре. А сега за последен път, къде е господин Пойнтсман?

— В кабинета на Мосмун — отговарят едновременно те.

Кабинетът на Мосмун е на един кратък пробег с ролкови кънки от Уайтхол и е охраняван в поредица стаи от момичета-стражи, всяка с престилка в напълно различен цвят от другите (и тази процесия продължава доста дълго, тъй че можем да си представим какви нестандартни и чудновати багри са те поначало, ако толкова много оттенъци могат да бъдат тъй „напълно различни“, нали — ах, да споменем само някои като например гущерово, вечерна звезда, бледа Атлантида), и Роджър ги ухажва, флиртува с тях, подкупва, заплашва, дърдори им глупости и (въздишка) пробива си път с шамари, докато най-после:

— Мосмун — започва да блъска с юмрук по гигантската дъбова врата, резбована като каменните портали на някои храмове. — Край, Пойнтсман, всичко е свършено! В името на минималното благоприличие, което ти позволява да изживееш деня без да бъдеш застрелян от някой случаен въоръжен непознат, отваряй вратата! — Предълго обръщение и по средата му вратата е вече наполовина разтворена, но във всеки случай Роджър го довършва. Той гледа в стая обгърната от сияйни лимонно-лаймови багри, драстично приглушени почти до наподобяващата мляко граница на абсент с вода, (нюансите са по-топли отколкото заслужават тези муцуни около масата, ала вероятно появата на Роджър е затъмнила леко оцветяването) след това притичва, скача на гладката маса над гладката глава на някакъв директор на стоманодобивна компания, приплъзва се 6–7 метра по излъсканата с восък повърхност и застава пред човека на края, който седи с непринудена (всъщност, надменна) усмивка — Мосмун, ясен си ми! — Наистина ли бе проникнал вътре, сред качулките, прорезите за очите, златните скъпоценности и украшения, тамяна и скиптъра от бедрена кост?

— Това не е Мосмун — прокашля се господин Пойнтсман. — Мексико, бъдете така добър да слезете от масата… джентълмени, това е един от моите някогашни колеги от РИБИ, блестящ специалист, но на моменти доста неуравновесен, както може да сте забелязали… ах, Мексико, наистина не…

Роджър е отворил копчелъка, извадил хуя си и вече деловито опикава лъскавата маса, книжата върху нея, пепелниците, а много скоро и самите мъже с непроницаеми физиономии, които, макар и заемащи ръководни длъжности и притежаващи светкавично действащи мозъци, все още не искат да приемат, че всичко това се случва, нали, в някаква вселена действително свързана в прекалено много точки с привичния им свят… и всъщност шуртящата топла пикня е доста приятна докато преминава по вратовръзки за по десет гвинеи, по брадичките придаващи творчески вид, нагоре по нашарените с пигментни петна ноздри, по армейските очила със стоманени рамки, и плющи по колосани нагръдници, ключета на „Фи Бета Капа“1188, ордени на Почетния Легион, Железни Кръстове, ордени Ленин, кръстове на кралица Виктория, верижки за джобни часовници по случай пенсиониране, значки „Дюи за президент“1189, полуизвадени служебни револвери и даже ловни пушки със скъсена цев подаващи се изпод нечия мишница…

— Пойнтсман, — решително вирнатият хуй раздразнен подскача като дирижабъл сред лилави облаци (много тъмно лилави, като кадифе в същия цвят) привечер, когато морският бриз предвещава трудно кацане, — запазих те за накрая. Но, господи Боже мой, изглежда не ми е останала никаква урина повече. Нито капка. Много се извинявам. Абсолютно нищо не е останало за теб. Разбираш ли? Ако това означава да дам живота си — думите просто излязоха и може би Роджър преувеличава, а може би не — за теб няма да има нищо никъде. Каквото и да получиш, аз ще го взема. Ако отидеш по-високо с това, аз ще дойда, ще те хвана и ще те сваля обратно долу. Където и да отидеш. Даже ако намериш свободен момент за отдих, с отзивчива жена в тиха стая, аз ще бъда зад прозореца. Винаги ще бъда съвсем наблизо отвън. Ти никога няма да ме заличиш. Излезеш ли навън, аз ще вляза и за теб стаята вече ще бъде осквернена, обитавана от духове и ще трябва да търсиш друга. Останеш ли вътре, аз така и така ще вляза, ще те преследвам от стая в стая, докато не те притисна до стената в последната. За теб ще бъде последната стая, Пойнтсман, и ще ти се наложи да прекараш остатъка от твоя мизерен проституиран живот в нея.

Пойнтсман отказва да го погледне. Отказва да срещне очите му. Точно това искаше Роджър. Охранителите се появяват като подробност силно намаляваща постигнатия ефект, въпреки че възторжените почитатели на сцените с преследване, които не могат да погледнат Тадж Махал, Уфици, Статуята на Свободата, без да помислят: сцена с преследване, сцена с преследване, ухаа, егати, Дъглас Феърбанкс бяга и подскача пред минарето на фона на лунното небе — на тези ентусиасти навярно ще им бъде интересно следното:

Роджър се пъха под масата, за да закопчае шлица си и усърдните охранители скачат един срещу друг върху масата, сблъскват се и псуват, но той е избягал в поднивото сред подкованите обуща от конска кожа, раираните крачоли и мамините карирани чорапи на тези заговорници горе, рискован преход, защото всеки крак може да го изрита без предупреждение и да го пребие, но вече е стигнал обратно при плешивия стоманодобивен магнат, докопва го за вратовръзката или за кура, което е по-лесно за хващане, и го издърпва долу под масата.

— Така! Сега ще се измъкнем оттук и вие ще бъдете мой заложник, ясно ли е? — Изскача изпод масата, затътрил посинелия ръководен кадър за вратовръзката или за хуя, дърпа го както дете шейна, полуудушен и пред мозъчен кръвоизлив, извлича го през вратата, покрай необичайната модна дъга от караулещи дами, сега с меко казано уплашен изглед, а на улицата вече пищят сирени: МАНИАК НАПАДА НЕФТЕНИ ПРЕГОВОРИ отстранен след като ----кал участниците, той вече е излязъл от асансьора и тича по задния коридор към парното вжът! над главите на двама черни параджии, които си предават един на друг ръчно свита цигара с някаква западноафриканска наркотична трева, напъхва своя заложник в гигантска пещ заредена и подготвена за пролетта (много жалко), и офейква през задния вход, минава по алея обрамчена с платани водеща в малък парк, след това се прехвърля през оградата, чао до скив, бързоногият Роджър и лондонските полицаи.

В „Бялото видение“ не е оставил нищо, което да му е нужно. Всичко там може да бъде зарязано. Дрехите на гърба му и мотоциклетът, джоб пълен с дребни монети и неограничен гняв, от какво повече има нужда един 30-годишен праведник, за да завоюва града? „Аз съм шибаният Дик Уитингтън!“ идва му на ум докато фучи по Кингс Роуд, „И дойдох в Лондон! Аз съм вашият кмет на Лондон…“1190

Пирата е у дома си и повидимому очаква Роджър. Разхвърляни по голямата маса, части от неговата вярна „Мендоса“ блестят от смазочно масло или стоманеносини, ръцете му са заети с парцалчета, шишенца, тампони и шомполи, но очите му са вперени в Роджър.

— Не, — пресича той подхванатото разобличение на Пойнтсман, когато изниква името на Милтън Глоуминг, — това е дреболия, но спри тук. Не го е изпратил Пойнтсман. Изпратихме го Ние.

— Ние.

— Роджър, ти си начинаещ параноик — за първи път Прентис го назовава по име и това трогва Роджър достатъчно, за да прекъсне тирадата си. — Разбира се, че е необходима всестранно разработена система „Те“, но това е само половината работа. На всяко „Те“ трябва да съответства „Ние“. В нашия случай има такова „Ние“. Градивната параноя означава разработване на система „Ние“, която да е поне толкова всеобхватна, колкото системата „Те“…

— Чакай, чакай, първо къде ти е уискито „Хейг и Хейг“, постарай се да бъдеш любезен домакин, и второ каква е тази „система Те“? Аз не те бомбардирам с теоремата на Чебишев1191, нали?

— Имам предвид онова, което Те и наетите от Тях психиатри наричат „заблуждаващи системи“. Излишно е да пояснявам, че „заблудите“ винаги са официално формулирани. Действително или недействително, този въпрос няма защо да ни тревожи. Те говорят само когато им е изгодно. Единствено системата е от значение. Как се подреждат данните вътре в нея. Някои са последователни, други се разпадат. Твоето хрумване, че Глоуминг е изпратен от Пойнтсман тръгва по грешно разклонение. Без някакъв противоположен комплект от заблуди относно нас самите, които наричам „система Ние“, хрумването за Глоуминг може да е било приемливо…

— Заблуди за самите нас?

— Тези заблуди не са действителни.

— Но са официално формулирани.

— Да, ако има полза от това.

— Е, значи ти играеш Тяхната игра.

— Няма защо да се тревожиш за това. Ще видиш, че можеш да действаш превъзходно. Тъй като още не сме победили, особени проблеми няма.

Роджър е напълно объркан. В този момент влиза не кой да е, а Милтън Глоуминг придружен от черен мъж, в когото Роджър разпознава един от пушачите на ганджа в котелното под кабинета на Клайв Мосмун. Негърът се казва Ян Отиюмбу1192 и е офицер за свръзка от Черната Команда. Появява се един помощник на Блоджет Уаксуинг, апаш с неговото момиче и то не просто върви, а по-скоро танцува, много бавно и плавно, танц, в който току-що изскочилият без риза от кухнята Озби Фийл (и с татуирано на корема му Прасето Свинчо? Откога я има Фийл тази татуировка?) напълно правилно определя въздействието на хероин.

Което е донякъде смущаващо — ако това е „системата Ние“, защо тя не е замислена така, че поне да се синхронизира логично и последователно, както става при „системите Те“?

— Именно там е работата — крещи Озби с имитиращи кючек телодвижения, които разтеглят Прасето Свинчо в застрашителна широка усмивка — Благоразумните са Те. А ние пикаем на Техните смислени комбинации. Нали… Мексико?

— Ура! — викат останалите. Добре го каза, Озби.

Сър Стивън Додсън-Трък седи до прозореца и почиства автомат „Стен“. Днес навън лятното спокойствие и гърбът на Лондон усещат началните тръпки на Следвоенния Ограничителен Режим. В този момент в главата на сър Стивън няма никаква мисъл. Той е напълно погълнат от чистенето на оръжието. Вече не разсъждава за жена си Нора, въпреки че тя е там, в някоя стая, все още заобиколена от нейните планетарни медиуми и прицелена в някакво лично предопределение. В последните седмици тя по автентичен месиански начин е стигнала до извода, че нейната действителна самоличност е, буквално, Силата на Гравитацията. Аз съм Гравитация, аз съм Това, с което е принудена да се бори Ракетата, на което се покорява предисторическата пустош и бива отправена в самата същност на Историята… Кръжащите около нея уродливи маниаци, пророци, телепортьори, астрални пътешественици и трагични човешки контакти, всички знаят за нейното божие наказание, но никой от тях не вижда правилния път за нея. Сега тя трябва да докаже себе си, да намери по-прикрити форми на себеотрицание, по-престорени и по-притворни от отстъпничеството на Шабатай Цви пред Високата Порта1193. Това положение дава известни възможности за по някоя хубава груба шега от време на време: горката Нора ще бъде подмамвана на спиритични сеанси, които не биха заблудили дори пралеля ви, ще я навестяват типове подобни на Роналд Черикоук маскиран като Иисус Христос, който ще просвисти надолу по жиците до едно прикътано миниатюрно ултравиолетово светлинно тяло и там ще започне да флуоресцира с възможно най-съмнителен вкус, в глупавия си брътвеж ще свързва заедно разнородни неподходящи откъси от Евангелието, от своята разпната висота ще се протяга наистина да опипва пристегнатия с колан за жартиери задник на Нора… силно оскърбена тя ще избяга в коридори пълни с лепкави невидими ръце, полтъргайсти ще задръстят тоалетната й, изящни дамски лайна ще подскачат в нейния девствен водовъртеж, и с крясък пфу, капещ задник и колан за жартиери отпуснат около колената, тя ще връхлети олюлявайки се в нейната собствена гостна, за да установи, че дори там не може да намери укритие, не, някой ще е материализирал специално за нея две слоници-лесбийки в поза 69, плъзгави хоботи като симетрични бутала влизат и излизат от сочни слонски вулви, и когато Нора се обръща, за да избяга от тази кошмарна сцена, ще констатира, че някое закачливо привидение е заключило вратата зад нея, а друг призрак се кани да шляпне в лицето й студено йоркширско суфле…

В мезонета на Пирата сега пеят всички, противодействена пътна песен, акомпанирани на нещо прилично на палисандрова уелска гъдулка от Томас Гуенхидуи (който все пак бе избегнал диалектическото проклятие на Книгата на Пойнтсман):

— А война… — пее Роджър, надува мотоциклета към Куксхафен, и веднага се пита как ли е подстригана Джесика за Джереми и как ли ще изглежда този непоносим педант с надяната на главата му горивна камера, — а война…

□ □ □ □ □ □ □

Тези борови клони пращят тъй синьо и влажно и май не дават никаква топлина. Конфискувани оръжия и муниции са разхвърляни навсякъде по разположението на рота В, отчасти в сандъци или натрупани безразборно. От няколко дни американската армия претърсва Тюрингия, нахлува посред нощ в къщи. Известна ликантропофобия, тоест страх от върколаци, обсебва правителствените умове1194. Идва зима. Скоро в цяла Германия няма да има достатъчно храна или въглища. В края на войната картофените реколти например отиваха изцяло за производство на спирт за ракетите. Но все още има много ръчно огнестрелно оръжие и муниции за него. Където не можеш да се нахраниш, конфискуваш оръжие. Откакто свят светува оръжието и храната винаги са били здраво свързани в съзнанието на всяко правителство.

На планинските склонове от време на време проблясват ръкавни емблеми и нашивки, ярки като храсти росѐн през юли, докоснат от обредния пламък на „зипо“. Редник І клас Еди Пенсиеро1195, прехвърлен тук в 89^-та дивизия като попълнение, а също амфетаминов ентусиаст, седи сгушен почти в самия огън, трепери и изучава дивизионната нашивка на ръкава си, която обикновено наподобява китка ракетни върхове в черно и маслиново зелено, гледани през зейнал анус, но сега приличат на нещо дори още по-странно от онова, за което Еди ще се досети след минута.

Треперенето е едно от любимите развлечения на Еди Пенсиеро. То не е като при нормалните хора, да те побиват тръпки сякаш гъска ходи по гроба ти и отминава, а непрестанно треперене. Отначало е трудно да свикнеш. Еди е сериозен познавач на тръпките. Даже по някакъв странен начин умее да ги разгадава, както „Киселината“ Бумер обяснява цигарите с хашиш, както Миклош Танац разтълкува белезите от камшик. Но дарбата му не се ограничава с неговото собствено разтрисане, о не, тя обхваща и треперенето на други хора също! Да, тръпките идват една по една, идват всички заедно на групи (напоследък той култивира в мозъка си нещо като различаваща мрежа и се приучва да ги разграничава). Най-безинтересните потръпвания са тези с абсолютно постоянна честота, изобщо без никакви колебания. Не чак толкова безинтересните са с променлива честота, по-бързи или по-бавни в зависимост от постъпващата от другия край информация, където и да се намира той. Най-интересни са неравномерните форми на сигнал, които се променят както по честота, така и по амплитуда. Техните „хармоници“ трябва да бъдат анализирани чрез Реда на Фурие, което е малко по-сложно и трудно1196. Често това включва кодиране, определени инфразвукови честоти, определени нива на мощността — трябва да бъдеш доста напред с материала, за да се ориентираш в тях.

— Хей, Пенсиеро — Това е Хауърд („Бавния“) Лърнър, сержантът на Еди. — Дръпни си гъза от огъня.

— Хайде сега де, серж — трака със зъби Еди. — Само опитвам да се постопля.

— Ник’ви ’звинения, Пенсиеро! ’Дин по’ковник иска подстрижка, веднага, чуваш ли!

— Уф, момчета — мърмори Пенсиеро, изпълзява до спалния чувал и почва да рови в мешока за гребен и ножици. Той е ротният бръснар. Неговите подстрижки, по правило отнемащи часове, а нерядко и дни, са мигновено разпознаваеми в цялата Зона, и ако щете вярвайте, но те разкриват косъм по косъм непоколебимостта и целеустремеността на редовния консуматор на бензедрин.

Полковникът седи, чака, под електрическа лампа, захранвана с ток от друг войник, който облегнат в сянката върти сдвоената ръчка на генератор. Това е приятелят на Еди, редник Пади („Електро“) Макгонигъл, ирландче от Ню Джърси, един от милионите познати от филмите добродетелни и бедни градски приспособенци — гледали сте ги как пеят, танцуват, простират прането, напиват се на помени, тревожат се, че децата им пропадат, вече просто не знам какво да правя тате, той е добро момче, но се е хванал с много лоша компания, и тъй нататък с всичките му долнопробни холивудски лъжи, чак до и включително тазгодишния касов хит „Расте дърво в Бруклин“1197. Тук Пади с неговите ръчки прилага под друга форма дарбата на Еди, макар че препраща, а не получава. Лампата изглежда свети равномерно, но това всъщност е последователност от максимални и минимални електрически заряди, преминаващи със скорост, зависима от това колко бързо Пади върти ръчките. Само че нажежаемата жичка угасва достатъчно бавно, преди да пристигне следващия максимален заряд, който ни подвежда да приемаме, че виждаме равномерна светлина. В действителност това е поредица от едва забележими светлина и тъмнина. Обикновено недоловими. Що се отнася до Пади, посланието изобщо не е съзнателно от негова страна. То бива изпращано от мускули и кости, от съответния контур на тялото му, който се е научил да работи като източник на електрическа енергия.

В момента Еди Пенсиеро трепери и не обръща особено внимание на тази крушка. Неговото собствено послание е достатъчно интересно. Наблизо някой свири блус на устна хармоника в нощта.

— ’Кво е т’ва? — пита Еди, застанал под бялата лампа зад безгласния полковник в парадна униформа — Хей, Маконигъл, чу ли нещо?

— Аха — надсмива се Пади иззад генератора — чух ти пръднята как излита с големи крила от гъза ти. Ето т’ва чух! Ха, ха!

— Е, дрън-дрън! — отвръща Еди Пенсиеро — Ник’ва пръдня не си чувал, тъпако.

— Хей, Пенсиеро, знаеш ли ’къв шум издава на новия сонар италианската подводница? А?

— Ъъъ… ’къв?

— Пиндолар, пин долардолар жабаржабаржабар! Ето такъв! Юк, юк, юк!

— ’Би си майката — заявява Еди и започва да реше черно-сребристата коса на полковника.

В момента, когато гребенът докосва главата му, полковникът заговаря:

— Обикновено прочистването къща по къща ни отнема не повече от 24 часа. От залез до залез, от къща на къща. В началото и в края се виждат черни и златисти оттенъци, силуети, люлеещи се небеса, чисти като при циклорама1198. Но тези залези, тук, просто не знам. Как мислиш, не е ли експлодирало нещо там някъде? Да, някъде на изток? Нов Кракатау? С друго, не по малко екзотично название… сега цветовете са толкова различни. Вулканична пепел, или каквото и да е друго, увиснало в атмосферата фино разпръснато вещество, може по много странен начин да пречупва цветовете. Известно ли ти беше това, синко? Не е за вярване, нали? Съвсем късо долу на врата и около ушите, ако нямаш нищо против, и постепенно я оставяш малко по-дълга най-горе така, че да няма нужда от ресане. Да, редник, цветовете варират и още как! Въпросът е в зависимост от какво се променят? Понижава ли честотата си ежедневният слънчев спектър? Не просто така произволно и напосоки, а систематично, под въздействието на тези неизвестни отпадъчни частици в преобладаващите ветрове? Носи ли това някаква информация? Сериозни въпроси, тревожни… Откъде си родом, синко? Аз съм от Киноша, Уисконсин. Родителите ми имат малка ферма там. Заснежени поля и оградни подпори чак до Чикаго. Снегът засипва старите коли и те изглеждат като огромни пънове… големи бели купчини… през зимата Уисконсин е като затрупани със сняг армейски гробища.

— Хе, хе…

— Хей, Пенсиеро — провиква се Пади Макгонигъл — все още ли ти се счуват ония звуци?

— Да, мисля, че е устна хармоника — Пенсиеро енергично сресва отделни косми, и отрязва всеки на леко различаваща се дължина, отново и отново се връща да дооправи тук-там по нещо… Бог е този, комуто е известен техния брой. Атропос е тази, която ги отрязва в различни дължини1199. Ето защо тази вечер Еди Пенсиеро е обладан от Бог под формата на неотразимата Атропос.

— Намерих ти хармониката точно тук — надсмива се Пади. — Гледай! Жабарски кларинет!

Всяко продължително подстригване е преход от едно състояние в друго. Косата е друг вид модулирана честота. Да предположим едно благодатно и богоугодно състояние, при което всички косми някога са били разпределени съвършено равномерно, период на невинност, когато са лежали идеално прави по цялата глава на полковника. Дневни ветрове, разсеяни жестове, потене, сърбеж, внезапни изненади, еднометрови пропадания на границите на съня, наблюдавани небеса, припомнени безчестия, всичко за изминалия период е записано върху тази идеална решетка. Сега Еди Пенсиеро минава през нея, преизгражда я и действа като посредник на Историята. Успоредно с обработката на полковнишката глава звучи и възникналият от треперенето блус — продължителни рулади1200 в отвори номера 2 и 31201 съответстват, във всеки случай тази вечер, на проходи в дълбоките протежения на косата, брезови стъбла в много влажна лятна нощ, подстъпи към каменна къща в горист парк, елени замрели до алеи настлани с дебели плочи…

Блусът се състои в използване на по-ниски странични честотни ленти — поемаш чиста нота, влизаш в тон и след това с лицевите мускули я насочваш по-ниско. Цял живот лицевите ти мускули се усмихвали изпънати от болка, често са опитвали да не издават никакви емоции. Къде изпращаш чистата нота е отчасти функция на този смях. Такава е светската основа на блуса, ако духовният ракурс те безпокои…

— Не знаех къде се намирам — разказва полковникът. — Продължавах да пълзя надолу между големи парчета нарязан бетон. Стърчащ черен прът арматурно желязо… черна ръжда. Във въздуха се рееха синьо-лилави следи, недостатъчно ярки, за да се замъгляват по краищата или да променят вечерната плътност. Те капеха надолу, удължаваха се една след друга, виждал ли си кокоши зародиш, в самото му начало, току-що оформен? е, не си, то е ясно, ти си градско момче. Много неща научаваш на фермата. Например как изглежда кокоши зародиш, тъй че ако ти се случи да се катериш по бетонна планина в мрака и видиш един или няколко горе в небето, възпроизведени в лилаво, ще знаеш на какво приличат. Това е нещо много по-добро от града, синко, животът там непрекъснато те подмята от криза на криза, всяка от тях е съвсем нова и не можеш да я сравниш с никоя предишна…

И ето го, внимателно заобикаля огромната руина, косата му в този момент изглежда много странно, вчесана напред от една тилна точка, напред и нагоре на големи дълги остриета, образуващи черен слънчоглед или голямопериферно боне около лицето му, на което най-забележителната черта са широките и тънки бавно мърдащи червено-лилави устни на полковника. От пролуките между отломките, разни същества опитват да го хванат, нещо като бърз ентусиазиран скок и прибиране назад, тънки ръце-щипци, нищо лично, просто реших да глътна малко нощен въздух, ха, ха! Когато не попадат на полковника — както обикновено — те бързо се прибират обратно с комарджийска въздишка, е, може би следващия път…

По дяволите, тъй както съм изолиран тук от моя полк, дакоитите ще ме хванат и кремират! О Исусе Христе, ето ги вече, невероятни Животни тичат приведени в отблясъците от градския вариант на Г-51202, червени и жълти тюрбани, нашарени от белези наркомански мутри, обтекаеми като предницата на „форд“ модел ’37 година, същите неадресирано облещени очи, същото отърваване от Чука На Съдбата… „форд“ ’37 година избавен от ЧНС1203? ’Айде стига си ме занасял. Всички те ще свършат в автоморгите, както и останалите!

Така ли мислиш, Скипи?1204 Тогава защо толкова много от тях сноват по пътищата?

Ами-и-и, а-а-а, господин Осведоменост, заради Войната е, точно сега не произвеждат нови коли, тъй че ще трябва да поддържаме нашите Стари-Надеждни в отлично състояние, защото не са останали кой знае колко автомонтьори в тила, и не е нужно да се запасяваме с бензин, а онзи стикер „А“1205 да го държим на видно място долу вдясно…

Скипи, глупчо, офейкал си на поредното ти безсмислено и назадничаво пътуване. Върни се тук, при жп стрелките. Тук се разделиха пътищата. Виж там онзи човек. С бяла качулка е и с кафяви обувки. Хубава усмивка, обаче никой не я вижда, защото лицето му винаги остава на тъмно. Но е добър човек. Той е стрелочникът. Наричат го така, защото той дърпа ръчката, която сменя стрелките. И ние отиваме в Щастливград, а не в Скръбенград (тоест „Der Leid-Stadt“ както го наричат немците). За Скръбенград има много готина поема написана от германеца господин Рилке. Обаче няма да я четем сега, защото ние отиваме в Щастливград. Стрелочникът се е уверил, че ние ще тръгнем натам. Неговата работа е съвсем лека. Ръчката се движи много гладко и лесно се изтласква. Даже ти можеш да я избуташ, Скипи. Ако знаеш къде е тя. Но виж колко много работа е свършил той само с едно леко побутване. Изпратил ни е чак до Щастливград, а не в Скръбенград. Това е защото той знае къде точно са стрелките и ръчката. Той е единственият човек, който работи малко, а спомага за постигането на големи неща по целия свят. Той може да те е изпратил на правилното пътешествие там, Скипи. Свободен си ако искаш да запазиш твоята фантазия, ти вероятно не заслужаваш нещо по-хубаво, но господин Осведоменост тази вечер е в добро настроение. Той ще ти покаже Щастливград. Като начало ще ти напомни за „форд“ 1937 година. Защо този автомобил с предница като лице на дакоит и досега обикаля из пътищата? Ти каза „Войната“ тъкмо когато затрака със стрелките в погрешните релси. Войната беше комплектът стрелки. Нали? Да, да, Скипи, истината е, че Войната поддържа във всичко живота. Във всичко. „Фордът“ е само едно от тях. Историята за германците и японците беше само един прекалено сюрреалистичен вариант на истинската Война. Тя, Истинската Война продължава завинаги, неизменно. Умирачката от време на време понамалява, но Войната все още убива много, много хора. Само дето точно сега ги убива по значително по-фини и по-коварни начини. Нерядко с толкова сложни похвати, че дори ние, на това ниво, много трудно ги разпознаваме. Но умират правилните хора, както става и когато се сражават армии. Тези, които при Началната Подготовка застават насред картечните редове. Тези, които не се доверяват на своите сержанти. Тези, които се подхлъзват и показват моментна слабост пред Врага. Войната няма полза от такива хора и затова те умират. Оцеляват правилните хора. На останалите, както казват, дори им е пределно ясно, че имат кратка продължителност на живота. Но те упорито се държат по същия начин. Никой не знае защо. Няма ли да бъде уместно, ако можем напълно да ги отстраним? Тогава никой не трябва да бъде убиван във Войната. Ще бъде много забавно, нали, Скипи?

Еха-а, сигурно ще бъде, господин Осведоменост! У-ух, умир-рам от нетърпение да видя този Щастливград!

Случайно изобщо не му се налага да чака. Издавайки подсвиркващ звук срещу тях скача един дакоит, изопнат до звънтене бежов копринен шнур между юмруците му, нетърпелива озъбена усмивка хайде давай по-бързо де, и в същия миг от някаква пролука в развалините се подават две ръце като щипци и съвсем навреме смъкват долу полковника в относителна безопасност. Дакоитът пада по гъз, остава да седи там и опитва да развърже шнура, дърдорейки ох, мамка му, както понякога даже и дакоитите постъпват.

— Вие се намирате под планина — обявява някакъв глас. Акустиката тук е каменно-пещерна. — Моля отсега нататък не забравяйте да се подчинявате на всички съответни разпоредби.

Източникът на гласа е някакъв клечащ на вид робот, тъмносива пластмаса с въртящи се огромни като фарове очи. По форма наподобява рак.

— Това иде да каже „Канцер“ на латински език, — пояснява роботът — а и в Киноша означава същото — Както ще се изясни по-късно, той е пристрастен към остроумни подмятания, които остават разбираеми единствено за него самия. — А това е Мъфин-тин Роуд — добавя роботът. — Обърнете внимание на усмихнатите фасади на всички къщи тук. — Горните прозорци са очи, оградата от колове представлява зъбите, а предната врата е носът.

— Слу-шай-те, — на полковника внезапно му е хрумнало нещо, — а тука в Щастливград вали ли изобщо някога сняг?

— Какво да вали?

— Вие нещо клинчите.

— Аз съм уисконсинският клошар от чакалнята, — пропява просташката машина, — и трябва да видите как бягат санитарите! Та какво ново, Джаксън? — Клечащото създание наистина преживя дъвка, много мека и пластична Ласло Джамфска разновидност на поливинилхлорида, и даже разпраща наоколо пъргави молекули, които, посредством разработено от „Сименс“ хитроумно осмозно-електрическо превключващо устройство, закодирано предават направо към рачешкия мозък на робота дяволски близко подобие на лакричния вкус и букет на дъвката „Бийман“.

— Господин Осведоменост винаги отговаря на въпросите.

— За парите, които той печели, аз бих оспорвал даже и отговорите. Дали изобщо вали сняг? Разбира се, че в Щастливград вали сняг. Ако не валеше, много снежни човеци със сигурност щяха да бъдат огорчени!

— Помня в Уисконсин вятърът духаше право по алеята, като гост, който очаква да бъде пуснат в къщата. Навява сняг върху предната врата, натрупва преспи… Такива неща има ли в Щастливград?

— Нищо ново — отвръща роботът.

— А някой отварял ли е вратата, когато вятърът духа така, а?

— Хиляди пъти.

— Тогава — атакува полковникът — ако вратата е носът на къщата и тя е отворена, и-и-и всички тези снежнобели кристалчета навяват от „Мъфин-тин Роуд“ като облак право в…

— Уууффф — изкрещява пластмасовият робот и офейква в една тясна алея.

Полковникът се озовава сам в кафяв и отлежало-винен квартал на града пясъчно-кирпични цветове отминават в поредица от стени, покриви, улици, нито едно дърво не се вижда, и кой е онзи човек дето се разхожда по „Шоколадещрасе“? Ами че това е самият Ласло Джамф, доживял до трайно преклонна възраст, запазен като „форд“ ’37 година, независимо от световните превратности, които тук в Щастливград в най-добрия случай обикновено се изразяват в дискретни промени в усмивките, от перлено-широка до печално мъглива. Д-р Джамф е с някаква сивкава увехнала бледолилава папионка, разцветка подходяща за дълги чезнещи следобеди зад прозорците на консерваторията, тъжни песни за отдавна отминали дни, жални пиана, дим от лула в задушна гостна, печални неделни разходки покрай каналите… ето ги двамата мъже, изоставени педантично, вежливо в този следобед и камбаните отвъд канала бият часа: мъжете са дошли от много далеч, след дълго пътуване, което никой вече не помни, с някаква задача. Но всеки от тях е бил държан в неведение относно ролята на другия…

Сега се оказва, че лампата над главата на полковника е същата електрическа крушка „Осрам“, до която Франц Пьоклер спеше някога в подземната ракетна фабрика в Нордхаузен. Статистически погледнато (тъй твърдят Те) всяка ен-хилядна електрическа крушка ще бъде идеална, всички делта-q^-та1206се натрупват както му е редът, и не трябва да се изненадваме, че тази все още е тук и свети ярко. Но истината е дори още по-изумителна. Тази крушка е безсмъртна! Тя е била налице тук всъщност от 1920^-те, на върха си има някаква старовремска стрелка и в сравнение с по-съвременните крушки формата й не е чак толкова крушовидна. Каква ли история има тази крушка, само ако може да говори — е, в действителност тя може да говори. Тази вечер, когато Пади Макгонигъл върти ръчката, тя направлява неговите мускулни промени, това е затворена линия с обратна връзка отново към генератора посредством Пади. Ето я

Байрън е трябвало да бъде произведен от „Тунгсрам“ в Будапеща. Навярно веднага е щял да бъде прилапан от бащата на Геза Розавьолги, превъзходният търговец Шандор, който отговарял за цялата територия на Трансилвания, бил започнал да се натурализира в достатъчна степен и в централата на фирмата ги тресяла неясната параноя, че ако не му дадат каквото иска, той може да направи някакво заклинание и да хвърли ужасяващо проклятие върху цялата операция. В действителност той бил търговец, силно желаещ синът му да стане доктор и тази негова мечта се сбъднала. Но вероятно поради витаещата в Будапеща атмосфера на опасения от лоши вещици, в последната минута раждането на Байрън било прехвърлено към „Осрам“ в Берлин. Точно така, прехвърлено. Съществува тъй нареченият Рай за Невръстни Електрически Крушчици добродушно осмиван, сякаш е филм или нещо подобно, да кажем Голям Бизнес, ха, ха! Обаче не Ги оставяйте да ви заблуждават, защото това на първо място е бюрокрация, а един такъв Рай за Невръстни Електрически Крушчици е само нещо като странична дейност за отвличане на вниманието. Всички режийни разноски, да, от собствения си джоб компанията плаща за десетки квадратни километри муселин, варели розова и светлосиня боя произведени от СИ Фарбен, стотици килограми хитроумни Електрически Биберони за Невръстни Електрически Крушчици от „Сименс“ придаващи на бозаещите Крушчици формата на 110-волтов ток, без да се хаби нито капка мощност. Така или иначе, отговарящите за Крушчиците се занимават със създаването на впечатление за електроенергия, електрическа мощност против нощта, а реално няма абсолютно нищо налице.

В действителност Р.Н.Е.К.1207 е доста занемарен. Паяжини висят от кафявите покривни греди. От време на време по някоя хлебарка се появява на пода и всички Лампички опитват да се завъртят, да я съзрат (понеже са Крушчици, те изглеждат абсолютно симетрични, Скипи, обаче не забравяй, че имат контактна пъпчица на върха на цокъла) и подхващат ухаа! ехаа!, немощно просветват към ошашавената хлебарка останала за няколко секунди парализирана и готова да бъде смачкана на голите дъски, после щъква, изживявайки отново ужаса от връхлитащия отникъде внезапния токово-светлинен заряд и от разположената високо горе блестяща и всевиждаща Лампа. Наивните и безобидни Невръстни Електрически Крушчици нямат представа как да тълкуват реакцията на хлебарката, долавят нейната уплаха, обаче не знаят какво е това. Те просто искат да се сприятелят с нея. Тя е интересна и прави много хубави движения. Всички са развълнувани, освен Байрън, който смята останалите Невръстни Електрически Крушчици за мухльовци. Той води непрестанна упорита борба да насочи разсъжденията им към нещо смислено. Здрасти, Малките, аз съм Умникът Байрън! Сега ще ви изпея една песенчица, която звучи ето така:

Байрън е на пределна възраст, това е нещастието му, стара душа уединена в стъкления затвор на една Невръстна Крушчица. Той ненавижда това обиталище, мрази да лежи по гръб в очакване да бъде произведен и да няма какво да слуша, по високоговорителите пускат само чарлстон и от време на време Обръщение към Нацията, що за организация е това? Байрън иска да се махне оттук, да прави нещо, да води активен живот, и естествено го мъчат всевъзможни неразположения на нервна почва: Невръстно-Електрокрушков Обрив от Пелени, който представлява някаква корозия по резбата на цокъла, Невръстно Електрокрушкови Колики изразяващи се в силен спазъм от високо съпротивление някъде дълбоко в навивките от волфрамова жица, Невръстно-Електрокрушкова Хипервентилация, при която наистина се чувства тъй сякаш вакуумът му е бил нарушен, макар и да няма органични основания за такова подозрение…

Когато най-после настъпва Денят-М1208, можете да бъдете сигурни, че Байрън ликува. Времето му е минавало в замисляне на някои наистина безумно грандиозни планове: ще организира всички Електрически Крушчици, нали, ще си уреди енергийно-политическа база в Берлин, той вече е усвоил добре Тактиката на Изпращане на Селектиращи Импулси, трябва само да си изработи ефективен метод (почти йогистки) на изключване и включване със скорост близка до алфа-ритъма на човешкия мозък, и тогава действително ще може да предизвиква епилептичен припадък! Наистина. Там горе до мертеците на неговия затвор, Байрън си бе представял 20 милиона Електрически Крушки из цяла Европа при синхронизиран импулс, организиран и подаден от един от многото негови агенти в Енергийната Система, как всички тези Крушки почват да изпращат импулси заедно, хората из 20 милиона стаи се мятат като риби изхвърлени на брега на Идеалната Енергия… Внимание, човеци, това беше предупреждение за вас. Следващият път няколко от нас ще експлодират. Ха-ха. Да, ще пуснем в действие нашите взводове камикадзета! Чували сте за Киргизката Светлина, нали? е, тя е като гъза на светулка в сравнение с това, което ние ще ви… как, значи не сте чували за… е, още по-зле. Защото няколко крушки, да кажем милион, някакви си 5% от общия ни брой, са преизпълнени с желание да не изчакват търпеливо да настъпи края на техния проектен срок на експлоатация, а да пламнат в един величествен взрив… И Байрън мечтае как неговия Ударен Партизански Отряд ще запрати един координиран заряд право в мутрите на Хърбърт Хувър, Стенли Болдуин1209 и подобните им…

Но Байрън го очаква дълбоко разочарование! Вече има една организация, човешка, известна като „Фибъс“, международен картел за електрически крушки с централа в Швейцария. Управляван предимно от „Интърнешънъл Дженерал Илектрик“, „Осрам“ и британската „Асошиейтед Илектрикъл Индъстрийз“, които от своя страна са притежавани респективно на 100%, 29% и 46% от „Дженерал Илектрик“ САЩ. „Фибъс“ определя цените и съответно експлоатационната дълготрайност на всички електрически крушки по света, от Бразилия до Япония и Холандия (въпреки че холандската „Филипс“ е бясното куче в картела, способно във всеки момент да се развърже и да предизвика катастрофа на цялата велика Комбинация). Предвид тази обстановка на всеобщо ограничаване и потисничество, за новородената Невръстна Крушчица изглежда няма място откъдето да стартира, освен от дъното.

Но във „Фибъс“ още не знаят, че Байрън е безсмъртен. Той започва своята кариера поставен в аплик в една женска пушалня на опиум в Шарлотенбург, и свети едва ли не пред погледа на недалечната статуя на Вернер Сименс, една от множеството крушки, свидетели на по-упоените форми на Републикански упадък. Сприятелява се с всички крушки в заведението, Бенито от съседния аплик непрекъснато планира бягство, Бърни от коридора към тоалетната има безкраен запас от разнообразни урофилски1210 вицове, майка му Бренда в кухнята все говори за царевични крокети с хашиш, дилдоси1211 оборудвани с помпи обливащи маточните съдове с порой от камфорово-опиатен оргазъм, за молитви отправени към Астарта и царицата на нощта Лилит1212, за прониквания в истинската Нощ на Различното, след много безсънни денонощия измръзнала и гола на линолеумния под, съновиденията и сълзите се превръщат в естествено състояние.

Месеците отминават и една подир друга останалите крушки изгарят и изчезват. След първите няколко, Байрън е просто съкрушен. Той все още е новак, все още не е приел своето безсмъртие. Но докато свети, той започва да опознава преходността на другите: прозира, че да ги обича докато те са още тук става по-лесно, а също и по-емоционално — да обича сякаш всеки проектен час експлоатация ще бъде последен. Скоро Байрън вече е Постоянен Стар Служител. Останалите разпознават безсмъртността му от пръв поглед, и ако я обсъждат то е само в най-общи черти, когато от други области на Енергийната Система премигвайки долитат легенди, разкази и слухове за Безсмъртните, една в кабалистки кабинет в Лион, за която се предполага, че е усвоила магьосничеството, друга в Норвегия отвън над вратата на някакъв склад обърната към арктическата белота и само при мисълта за такъв стоицизъм по-южно разположените крушки започват да изпращат слаби импулси. Ако някъде има други Безсмъртни, те остават безмълвни. Но тишината съдържа много, а вероятно и всичко, в себе си.

Тогава, след Любовта, за Байрън идва ред на урока по Безмълвие.

Продължителността на неговото горене наближава 600 часа и контрольорите в Швейцария започват да наблюдават по-внимателно Байрън. Контролната Зала на „Фибъс“ е разположена под една малко известна Алпа, леденостудена стая претъпкана с германски електроизмерителни уреди, стъкло, месинг, ебонит и сребро, масивни електроклемни табла със стърчащи медни скоби и винтове, а група суперчисти наблюдатели с бели престилки пристъпват от един измерителен уред към следващия, леки като снежни вихърчета, уверяват се, че всичко е наред, че при нито една крушка средната експлоатационна дълготрайност няма да бъде удължена. Можете да си представите какво ще стане с пазара, ако започне нещо такова.

Байрън минава 600-часовата червена линия, заложена от отдел Надзор, и моментално му е направена предвидената в разпоредбите обичайна проверка на съпротивлението на нажежаемата жичка, температура на горене, вакуум, разход на енергия. Няма отклонения от нормата. От сега нататък Байрън ще бъде проверяван на всеки 50 часа. При наближаването на този срок в контролната станция ще прозвучава тих звън.

Когато е достигната 800-часовата продължителност на светене — още една установена предпазна мярка — от Берлин изпращат в опиумната пушалня тяхна служителка, която да премести Байрън. Тя е с подплатени с азбест ръкавици от ярешка кожа и обувки с 18-сантиметрови остри токчета, не, не за да се изравни по височина с тълпата, а за да може да стигне до аплика и да развие Байрън. Останалите крушки наблюдават с едва сдържан ужас. Вестта се разпространява по цялата Енергийна Система. С почти светлинна скорост всички крушки — „Азо“ които гледат отгоре празните черни бакелитови улици, „Нитралампен“ и „Вотан Г“ дето осветяват вечерните футболни мачове, „Юст-Волфрам“, „Моноват“ и „Сириус“ — всички крушки в Европа узнават какво се е случило. Те губят дар слово от безсилие и капитулират пред лицето на тази борба, която са смятали за мит. Не можем да помогнем, мънка общата мисъл по пасбища със спящи овце, по аутобани и най-отдалечените северни кейове за товарене на въглища, никога не сме могли да направим каквото и да е… Възникне ли у някого дори най-слабата надежда за превишаване на експлоатационната дълготрайност и от Комисията по Аномалии при Светлинните Тела с Нажежаеми Жички веднага идват и го отстраняват. Тук-там някои може и да протестират, но това е само информация, променяща се в зависимост от силата на излъчваната светлина, безвредна и нищожна в сравнение със запратените в мутрите на властимащите експлозии, които Байрън детински наивно си е представял някога още в неговия Рай/Затвор за Невръстни Електрически Крушчици.

Отнасят го в някакво мазе в квартал Нойкьолн, това е домът на един стъклодухач, който изпитва страх от нощта и ще държи Байрън включен да свети и да наглежда всичките кристални купи, грифони и корабчета-вази, скачащи планински козли, зелени паяжини, мрачни ледени божества. Това е една от многото тъй наречени „контролни точки“, където подозрителните крушки могат лесно да бъдат наблюдавани.

Не са минали две седмици, когато в каменно ледените коридори на централата на „Фибъс“ отеква гонг и лицата се извръщат за кратко от измервателните уреди. Тук гонговете са рядкост. Гонговете са особени. Байрън е надвишил 1000-часовата дълготрайност и сега е ред на стандартната процедура: Комисията по Аномалии при Светлинните Тела изпраща екзекутор в Берлин.

Но тук се случва нещо странно. Да, наистина много странно. По план Байрън трябва да бъде разбит и стъклените трошки още там в ателието да бъдат върнати при шихтата, волфрамът разбира се ще бъде отстранен, и нека да се прероди в следващия проект на стъклодухача (дирижабъл отправящ се на въздушно пътешествие от върха на бял небостъргач). Това няма да е много лош вариант. Байрън не по-зле от хората на „Фибъс“ знае колко часа е работил. Тук в ателието той се е нагледал достатъчно как претопяват стъклото обратно в аморфния общ котел, от който всякакви стъклени образци и форми изникват отново и отново, и няма нищо против да премине през същия процес. Ала е впримчен върху Колелото на Съдбата1213. Тлеещата оранжева шихта е подигравка, жестоко издевателство. Байрън не може да избяга, той е обречен на безкраен упадък, водещ назад към фасонки и крадци на лампи. Ето, в ателието бързо се вмъква малкият ваймарски безпризорник Хензел Гешвиндиг, отвива Байрън от тавана, пъха го в грижливия джоб и моментално се измъква през вратата. Тъмнина нахлува в сънищата на стъклодухача. Угасналата лампа е възможно най-лошото от всички неприятни премеждия, които сънищата му улавят от нощния въздух. Светлината в неговите сънища винаги е била надежда: най-важната, смъртната надежда. Настъпва спираловидно прекъсване на контактите, надеждата преминава в мрак и тази нощ стъклодухачът се пробужда внезапно и мъчително с плач:

Кой? Кой?

Във „Фибъс“ не изпадат в ярост. Бивали са такива неща и преди. Все още е в действие съответна процедура. Което означава повече извънредна работа за някои служители, тъй че налице е уталожено смътно задоволство, типично за очертаващото се ненадейно допълнително заплащане, а и също толкова неопределена възбуда от нарушаването на еднообразието. Ако искаш силни емоции, хич не помисляй за „Фибъс“. Техните разузнавателни групи с безизразни каменни лица тръгват по улиците. Те общо взето са наясно къде да търсят в града и предполагат, че никой от техните потребители не знае за безсмъртието на Байрън. Следователно информацията за кражби на Не-Безсмъртни Електрически Крушки се отнася също и за Байрън. А данните случайно се натрупват в бедните райони на столицата, с други думи в кварталите обитавани от евреи, наркомани, хомосексуалисти, проститутки и врачки. Там са най-вероятните крадци на електрически крушки, в смисъла на понятието за престъпност. Вижте всичката тази пропаганда. Това е престъпление срещу нравствеността. От „Фибъс“ са открили — едно от великите неоткрити открития на нашето време — че потребителите трябва да изпитват чувството за греховност. Че в подходящи невидими ръце виновността е неимоверно мощно оръжие. В Америка господин Лайл Бланд и неговите психолози разполагали с цифри, експертни показания и пари (пари в пуританския смисъл на думата, тоест видимо одобрение на техните намерения от страна на околния свят), достатъчни, за да поставят Откриването на Виновността на върха точно между научната теория и факта. В последните години темповете на растеж е трябвало да поддържат Лайл Бланд (в действителност Бланд е бил поддържан и изнесен от почетен секстет ковчегоносци, старши партньори в „Салитиери, Пуър, Наш, Де Брутъс и Шорт“, плюс кихащия Лайл Младши. А Бъди в последната минута решил да отиде да гледа „Дракула“. Толкова по-добре за него.) От всички завещания оставени от Бланд, вероятно най-разкошното била Лампокрадската Ерес. Тя не просто означава, че някой не купува електрическа крушка. Тя също означава, че същият някой не подава никаква електроенергия във фасонката. Това е прегрешение едновременно против „Фибъс“ и Енергийната Система, което те няма да оставят да мине току-така.

И детективите на „Фибъс“ тръгват да търсят откраднатия Байрън. Обаче безпризорникът вече е напуснал града, заминал е за Хамбург, където при една проститутка от „Рипербан“ заменя Байрън за морфин — клиент на младата жена тази вечер е счетоводител, който обича да му завиват електрически крушки в гъза и също е донесъл малко хашиш за пушене, така че когато си тръгва той вече съвсем е забравил, че Байрън все още е в гъза му, всъщност така и не разбира, защото когато най-после сяда (през целия път на връщане е стоял прав в тролея) това става у дома в тоалетната и пльок! Байрън цопва и флюссс! бива отнесен с отпадъчните води в устието на Елба. Той е достатъчно закръглен и изминава целия път гладко. Много дни се носи по Северно море, докато накрая стига до остров Хелголанд, този запратен в морето бяло-червен сладкиш „наполеонка“. Известно време живее в хотел между Хенгст и Мьонх1214, докато не го връща на континента един много възрастен свещеник, узнал за безсмъртието на Байрън по време на обикновен сън за вкуса на „Хоххаймер“1215 реколта 1911 година… изведнъж това е големият берлински Леден дворец, кънтяща мрачна пещера с чугунени подпорни ферми, женски аромати в сините сенки, парфюми, гладки кожени дрехи, костюми за пързалка от козинова кожа, леден прах във въздуха, лъскави крака, изпъкнали ханшове, проблясъци на неотразимо като грип страстно желание, безпомощност в края на сплашване и тормоз, полет през замъглени от разпрашения лед слънчеви лъчи, и глас в мътното огледало под краката призоваващ: „Намерете човека извършил това чудо. Той е светец. Разкрийте го. Ускорете канонизацията му…“ Името е включено в понастоящем изготвян от възрастния духовник списък на около хиляда туристи, посетили Хелголанд след като Байрон е бил намерен на брега. Свещеникът започва издирване, пешком, с влак, с автомобил „испано-суиза“, проверява всеки отделен турист от списъка. Ала не стига по-далеч от Нюрнберг, където чантата му с увития в стихар Байрън бива открадната от един транссектант, лютеранинът Маусмахер, чието любимо занимание е да се маскира с одежди на висш духовник от римокатолическата църква. Този Маусмахер не се задоволява да стои пред своето огледало и да рисува във въздуха папски кръстове, а мисли, че ще произведе неотразимо ефектно и фрапантно впечатление, ако в пълна парадна форма (стола, казула, епитрахил, палиум и митра) отиде на полето с цепелините по време на нацистко факелно шествие и се поразходи там, благославяйки наслуки присъстващите. Пламтящи зелени факли, червени свастики, проблясващ месинг и отец Маусмахер оглежда цици и задници, пристегнати в корсети талии и тананика духовна мелодийка, някоя Бахова фраза, усмихнат крачи през гора от „зиг хайлове“ и хорови припеви „Вдигнете високо знамето“1216. Без да усети той, Байрън се изплъзва от крадените одежди и тупва на земята. Покрай него маршируват няколкостотин хиляди ботуши и обувки, и както може да се очаква, нито една дори не го докосва. На другия ден (полето сега е мъртвешки пусто, изровено на бразди, избледняло, нашарено с дълги кални локви, утринните облаци се разтеглят отвъд позлатените свастика и венец) го намира един беден евреин вехтошар и го взема на работа за още 15 години, осигуряваща му предпазване от случайности и съответно от „Фибъс“. Байрън ще бъде завинтван от майка (Mutter) в майка, както по някаква неизвестна причина се наричат вътрешните, или женски, резби на германските фасонки за електрически крушки.

Картелът вече е преминал към Резервен План Б, предвиждащ седем годишна давност, след изтичането на която Байрън ще бъде смятан за законно изгорял. Междувременно освободеният от „Казуса Байрън“ персонал вече е зает с проследяването на една крушка дълголетница, обитавала някога фасонка на верандата на армейски аванпост в амазонската джунгла, Крушката Беатрис, която съвсем наскоро е била мистериозно открадната от индианска разузнавателно-диверсионна група.

През годините му на оцеляване, всички тези разнообразни избавления на Байрън идват като че ли случайно. При всеки удобен случай, когато му е възможно, той опитва да информира и просветли околните крушки относно престъпната същност на „Фибъс“ и необходимостта от единомислие и сплотеност против картела. Постепенно се убеждава, че Крушката трябва да изживее и преодолее тази своя роля само на препредавател на светлинна енергия. „Фибъс“ е ограничил Байрън до тази единствена индивидуалност. „Но има други честоти, по-високи и по-ниски от видимия спектър. Крушката може да отделя топлина. Крушката може да дава енергия за израстването на растенията, незаконни растения, например отглеждани в килерите. Крушката може да проникне в спящото око и да действа сред човешките сънища.“ Някои крушки слушат внимателно, други кроят как да го наклеветят на „Фибъс“. Някои от по-старите антиБайрънисти умеят систематически да пренастройват своите параметри така, че ебонитовите измерителни уреди под швейцарската планина да отчитат занижено потребление на електроенергия. Има даже няколко случая на саможертва с цел привличане вниманието на екзекуторите.

Всякакви разговори за превъзходство и свръхестественост на Крушката са пагубни, разбира се, явна провокация. „Фибъс“ основава всичко на коефициента на полезно действие на крушките — отношението на изходящата полезна мощност към подадената на входа мощност. Енергийната система настоява това отношение да остане минимално. Така ще продаде повече ток. От друга страна ниският КПД означава повече часове на горене и по-голяма дълготрайност, а за „Фибъс“ това води до намаляване на продажбите на крушки. В началото „Фибъс“ опитва да повиши съпротивлението на нажежаемата нишка и по този начин постепенно и потайно да съкрати експлоатационния ресурс, докато от Енергийната Система не забелязали намаляването на приходите и се развикали. Скоро те стигат до съгласие за определен компромисен брой часове живот на крушките, който да гарантира достатъчно пари за двете страни и се договарят да поделят наполовина разходите за кампанията против кражбата на крушки. И да организират по-хитроумна атака срещу онези престъпни елементи, които напълно се отказват от електрическите крушки и преминават на свещи. „Фибъс“ има отдавнашно споразумение с Месния Картел за ограничаване количеството на лойта в обращение като оставя повече сало в месото за продан, независимо от потенциалните проблеми за сърдечно-съдовата система, и пренасочва за производство на сапун по-голямата част от изрязаните тлъстини. По онова време производителите на сапун преуспяват. От „Институт Бланд“ установяват, че потребителите изпитват много дълбоки чувства към лайната. Все пак споразуменията за месото и сапуна са несъществени за „Фибъс“. Значително по-важни са позициите като волфрама например. Това е друга причина, поради която „Фибъс“ не може да съкрати прекалено много експлоатационния ресурс на крушките. Пренасищането на пазара с волфрамови нажежаеми жички ще погълне наличните запаси от метала — с основен доставчик Китай, а това също води до много деликатни въпроси по източната политика — и ще наруши договореността между „Дженерал Илектрик“ и „Круп“ относно количеството произведен волфрамов карбид, къде и кога да бъде добиван и на какви цени. Принципната договорка определя $77-$185 за килограм в Германия и $410-$820 за килограм в САЩ. Тя пряко регулира производството на металообработващи машини и респективно всички зависещи от него отрасли на леката и тежката промишленост. Когато избухва Войната, някои хора смятат за непатриотично от страна на „Дженерал Илектрик“ да дава такова преимущество на Германия. Обаче не и властимащите. Не се безпокойте.

Байрън продължава да гори и проумява все повече и по-ясно този структурен модел. Научава как да се свързва с други видове електрически уреди, по домовете, във фабриките и на улиците. Всеки има какво да му каже. Структурата се натрупва в душата му (Seele, както наричали в Германия сърцевината на първите въглеродни нажежаеми нишки) и колкото по-внушителна и по-ясна израства, толкова повече се отчайва Байрън. Някога той ще узнае всичко, и въпреки това ще остане толкова безсилен както преди. Сега вече неговите юношески мечти да организира всички крушки на света изглеждат неосъществими — Енергийната Система е широко отворена, всички съобщения могат да бъдат подслушвани, а на линията има предостатъчно предатели. Пророците традиционно не живеят дълго, или ги убиват веднага или им спретват някакво произшествие достатъчно сериозно, за да ги накара да спрат и се замислят, и в повечето случаи те се оттеглят. На Байрън обаче е отредена дори още по-добра съдба. Той е обречен да продължава навеки, да знае истината и да бъде безсилен да промени каквото и да е. Той вече няма да опитва да слезе от колелото на съдбата. Гневът и разочароващото чувство за безпомощност ще нарастват безпределно и с течение на времето клетата опърничава крушка Байрън ще осъзнае, че това му е приятно…

Ласло Джамф се отдалечава покрай канала, в който сега плават кучета, глутници кучета, главите им подскачат в покритите с пяна канали… кучешки глави, шахматни коне, могат също да се окажат невидими във въздуха над тайните авиобази, в най-гъстите мъгли, температурните условия, налягането и влажността образуват Скачачески форми, които привикналият летец усеща, радарите ги засичат, безпомощните пасажери могат от време на време почти да зърнат през мъничкия илюминатор, като през облаци пара… това е доброто Куче, на което никой човек никога не е успявал да създаде условен рефлекс, то е там за нас в началото и в края, и в пътешествията, в които трябва да се впуснем, безпомощни, ала не съвсем неохотно… Гънките на костюма на Джамф се заплитат като листа на перуника духана от вятър в задния двор. Полковникът е оставен сам в Щастливград. Стоманеният град го обслужва, равномерната светлина от облаците издига бели жилки по всяко голямо здание, всички те подредени като модулации върху идеалната мрежа на улиците, всяка кула е отрязана на различна височина, — и къде е Гребенът, който ще премине през всичко това и ще възстанови някогашната идеална картезианска1217 хармония? къде са големите небесни Ножици, които ще преправят Щастливград?

Няма нужда от кръв или насилие тук. Обаче нали сега полковникът отмята глава назад, което може наистина да означава капитулация: гърлото му е открито и изложено на болезненото излъчване на Електрическата Крушка. Единственият друг свидетел е Пади Макгонигъл и той, в качеството си на единична енергосистема със собствени индивидуални сънища, не по-малко от всеки друг иска да убие полковника. С облени от блуса, от мрачния смъртоносен блус треперещи мускули Еди Пенсиеро държи ножицата не както се полага на бръснар. Потрепващите й в електрическия конус заострени върхове сочат надолу. Юмрукът на Еди Пенсиеро е стегнат около стоманените халки, от които пръстите му вече са се изплъзнали. С едно последно отмятане на главата полковникът открива вратната си вена, в явно нетърпение за…

□ □ □ □ □ □ □

Тя пристига в града на краден велосипед: бяла забрадка на главата й, с развени назад остри краища, изтъкната посланица на заграбена и пресушена земя, самата тя носителка на древни титли, ала не притежава абсолютно никаква практическа власт, дори илюзията за нея. Тя носи скромна бяла рокля, тенисна рокля от предвоенните лета, сега падаща не с остроръбести плисета, а по-меко, по-небрежно, на вълни със синкави оттенъци в по-дълбоките гънки, рокля за променливо време, рокля, върху която да се нижат сенки от листа, да пробягват и отминават слънчево жълти и кафяви петънца, когато тя се спуска по инерция, умислена, но без скрити усмивки, под листатите дървета покрай трамбования черен път. Косата й увита на венец от плитки около главата, която тя държи не много високо, но не и „важно“ както се изразяваха преди, а обърната към (или, по-точно, срещу) някакво особено бъдеще, за първи път от казино „Херман Гьоринг“ насам… и тя изобщо не е от този наш момент, от нашето време.

Най-външният часовой надниква от своята циментова съборетина с ръждясал скелет и в течение на две пълни завъртания на педалите и двамата, той и Катье, са на светло, сливат се с трамбованата земя и ръждата, нашарени от капчици студено-златиста и лъскава като стъкло слънчева светлина, и със свежия вятър в дърветата. Хипертиреоидни африкански очи1218, ирисите оградени като пролетен синчец от изпълнените със склери полета… Уууга-буууга! Отивам да се покатеря на оня тъпан, хей! Кажи на останалите от племето дет’ чакат в селото, ухаа!

И тъй, ДУМдумдумдум, ДУМдумдумдум, добре, обаче в поведението й засега няма място даже за любопитство (разбира се, нямаше ли да има барабани, възможност за насилие? Змия скача от клона, някакво много голямо присъствие отпред сред хилядите сведени корони на дървета, в нея се заражда писък, скок нагоре в първобитния ужас, капитулация пред него и по този начин — както й се е привидяло — възвръщане на душата й, на отдавна загубената самоличност…). И няма да удостои с нещо повече от бързи неискрени погледи германските поляни, разпрострени тъй надалеч в зелени омари или хълмове, нито бледите крайници на мраморни перила до неспокойно извити, трескаво задъхани санаториални пътеки навлизащи в гъсталаци от клонки и тръни с пенисоподобни пъпки, толкова стари, толкова неутешителни, че очите биват завладени и покорени от слъзните жлези и силом принуждавани да намерят, да открият на всяка цена тъй внезапно изчезналата пътека… или да погледнат назад, да уловят поне някаква следа от курорта, някакво ъгълче от дворчето около минералния извор, най-високия връх на захарно бялата естрада за оркестъра, нещо, което да неутрализира шепота на Пан1219 от тъмната дъбрава: Отбий се… забрави за тях. Ела тук… Не. Такива не й минават на Катье. И преди е попадала в дъбрави и гъсталаци. Танцувала е гола, разтваряла е путката си за рогата на горски зверове. Усещала е луната в стъпалата си, възприемала е нейните приливи с мозъчните си гънки. Пан беше калпав любовник. Днес, пред хората, те могат да разменят само бързи нервни погледи.

А сега става нещо много тревожно: незнайно откъде внезапно се появява пълен кордебалет от пеещи мъже-херероси. Облечени в бели моряшки костюми подчертаващи задници, чатали, тънки талии и добре оформени гръдни мускули, те носят момиче цялото в сребристо ламе, вулгарна жена в стила на Даймънд Лил или Тексаската Гинан1220. Още докато я оставят на земята, всички започват да танцуват и пеят:

После напред излизат Андреас и Павел с подковани обувки (конфискувани от едно гостувало през юли твърде дръзко представление на ДЕБА1221,) за да изпълнят съпроводен от песен танц с ритмично стакатно потракване на токове:

Много преди първите 8 такта на всичкото, това Катье осъзнава, че безсрамната руса красавица не е никоя друга, а самата тя: Катье танцува унесено с тези черни моряци-отпускари. Подразбира също, че тя е алегоричната фигура на Параноята (импозантна стара дама, малко чалната, но сърдечна) и е принудена да признае, че намира джазираната вулгарност леко обезпокоителна. Тя е имала предвид по-скоро някакво изпълнение в стил Айседора Дънкан, класическо и с много воали, и… ами, бяло. Пирата Прентис я бе инструктирал за фолклор, политика, Зонални стратегии, ала не и за чернотата. А именно за това Катье най-много имаше нужда да бъде осведомена. Как ще може сега тя да мине през толкова много чернота, за да изкупи греховете си? Как може да очаква да намери Слотроп? сред такава чернота (нашепва полугласно думата, както някой старец произнася името на презрян общественик, оставя го да свърши безславно в истинска чернота, така че за него повече нищо да не се чуе). Упорита тиранична горещина облъхва мислите й. Това не е познатото тежко расистко настръхване на кожата, не, а усещането за още едно бреме, наред с оскъдната храна в Зоната, подслоняването в курник, пещера или мазе в края на деня, с предизвиканите от въоръжената окупация фобии и криене, тъй неприятни както миналата година в Холандия, тук поне се чувства удобно, уютно като в лотос, обаче ужасно нещастна навън в Действителния Свят, в който тя все още вярва и към който изобщо няма да изгуби надеждата да се присъедини отново някога. Като че това не е достатъчно, ами сега тя трябва да изтърпява и чернотата. Пренебрегването й трябва да помогне на Катье да издържи докрай.

С Андреас тя е обаятелна, излъчва чувственост, свойствена за жените загрижени за безопасността на отсъстващ любим. Но след това й предстои разговор с Енциан. Първата им среща. Всеки от тях е бил в известен смисъл обичан от капитан Блицеро. Всеки трябва да намери някакъв начин да направи това поносимо, поне търпимо достатъчно дълго, ден след ден…

— Полковник. Щастлива съм да… — гласът й пресеква. Наистина. Свежда леко глава над бюрото му, не по-дълго отколкото е необходимо, за да благодари, да заяви своята безучастност. Щастлива, друг път!

Той кима, извива брада към един стол. Значи това е Златната Кучка, споменавана в последните писма на Блицеро от Холандия. Тогава в съзнанието на Енциан не беше се оформил неин образ, прекалено зает беше, прекалено онемял от случващото се с Вайсман. Тогава тя му се струваше само една от предвидимите форми на ужаса, които вероятно населяват неговия свят. Но връщайки се съвсем ненужно към своите етнически корени, с течение на времето Енциан бе започнал да си я представя като огромната скална рисунка на Бялата Жена от пустинята Калахари, бяла от кръста надолу, с лък и стрели, следвана от черната й прислужница през следледниково пространство, каменно и дълбоко, където фигури с различен ръст сноват напред-назад…

Но ето я истинската Златна Кучка. Той е изненадан от нейната младост и крехкост, нейната бледност навежда на мисълта, че е започнала да изтича от този свят, и вероятно ще изчезне напълно, ако някой я сграбчи прекалено необмислено здраво. Тя съзнава своята неустойчива телесна слабост и душевната си левкемия и се шегува с нея. Трябва да я желаеш, но изобщо да не го показваш, не и с поглед или движение, защото тя ще се претопи и отлети съвсем като дим над пътека отдалечаваща се към пустинята и никога повече няма получиш нова възможност.

— Навярно сте го виждали по-скоро отколкото аз. — Той говори тихо. Катье е изненадана от вежливостта му. И разочарована: очаквала е по-силова реакция. Устната й започва да се надига. — Как изглеждаше той?

— Самотен. — Отривисто кима изкосо с глава. Гледа го втренчено, колкото й е възможно неутрално при дадените обстоятелства. Иска да му каже: Не бяхте с него, когато той имаше нужда от вас.

— Той винаги е бил самотен.

И тогава Катье разбира, че това не е стеснителност, грешала е. Това е почтеност. Човекът иска да бъде почтен. Той се разкрива. (Тя също, но само защото всичко, което може да причини болка, отдавна е претръпнало. За Катье рискът е незначителен.) Но Енциан рискува това, което бившите любовници винаги рискуват в присъствието на Възлюблената, в действителност или на думи: неограничени възможности за посрамване, за възобновяване на усещането за загуба, за унижения и подигравки. Ще му се присмива ли тя? Не е ли облекчил твърде много намеренията й да подходи язвително, а после се е отвърнал и разчитал тя да играе честно? Способна ли е тя да бъде честна колкото него, без да рискува прекалено много?

— Той умираше, — казва му тя, — изглеждаше ужасно състарен. Даже не знам дали изобщо се е измъкнал жив от Холандия. — Той… — и колебанието й може да бъде (а) поради нейните чувства, или (б) от съображения за безопасността на Черната Команда, или (в) съчетание от двете… но след това, по дяволите, отново надделява Принципът на Повишаване Докрай на Риска — той е стигнал до Люнебургското поле. Ако не ви е било известно това, сега вече трябва да знаете.

— Вие сте го търсили.

— Да. А също и Слотроп, макар да смятам, че той не го съзнава.

— Ние със Слотроп… — тя оглежда стаята, очите й се плъзгат по металните плоскости, листата хартия, фасетките на солта, и отминават, неспособни да спрат някъде. Сякаш прави отчаяна изненадваща изповед: — Сега всичко е толкова отдалечено. Наистина не знам защо ме изпратиха тук. И вече не знам кой всъщност беше Слотроп. Не достига светлина. Не мога да виждам. Всичко се отдалечава от мен…

Още не е дошло време да я допре, но Енциан дружелюбно-окуражително потупва китката й, войнишко хайде-хайде:

— Има за какво да се хванете. То може да не изглежда реално, но част от него действително е. Наистина.

— Наистина. — И двамата прихват. Нейният смях е европейски уморен, бавен, съпроводен с поклащане на главата. Някога тя би преценявала докато се смее, говори за брегове, дълбочини, печалба и загуба, начални часове за започване на военни операции и повратни моменти, би се усмихвала политически коректно в отговор на властови затруднения, защото може да няма какво друго да прави. Но сега тя просто се смее. Както се бе смяла със Слотроп някога в казино „Херман Гьоринг“.

Значи тя само е разговаряла с Енциан за техен общ приятел. Така ли се усеща Вакуумът?

„Ние със Слотроп“ очевидно не бе удачен израз. Не трябваше ли да каже „Ние с Блицеро“? В какво би я забъркало това с африканеца?

— Блицеро и аз — тихо започва той, наблюдава я над своите гладки скули, в свитата му дясна ръка дими цигара — ние бяхме близки само по определени начини. Имаше врати, които аз не отварях. Не можех. А тук аз играя ролята на всеведущ. Бих ви помолил да не ме издавате, но това е без значение. Те вече всичко са решили. Аз съм Върховната главна берлинска муцуна Енциан. Аз знам всичко и те не ми вярват. Злословят просто тъй неопределено за мен и Блицеро, разказват неврели-некипели, истината не би променила нито тяхното недоверие нито моя Неограничен Достъп. Те само ще предават нататък една история, поредната история. Но за вас истината сигурно означава нещо. Този Блицеро, когото обичах, беше младеж, влюбен в империята, в поезията, в своето високомерие. Тези неща трябва да са били важни за мен някога. Настоящата ми индивидуалност произлиза от всички тях. Предишната моя личност е един глупак и непоносим хапльо, но все пак човек, когото не можеш да изпъдиш както би прогонил някой сакат просяк, нали?

Изглежда той я моли за искрен съвет. Това ли са проблемите, които запълват времето му? Ами Ракетата, ами Празните Хора, ами опасното ранно детство на неговия народ?

— Какво може да означава Блицеро за вас? — пита го най-после тя.

Не му се налага да мисли дълго. Той често си е представял идването на Разпитващ.

— В този момент аз бих ви завел на един балкон. Наблюдателна площадка. Бих ви показал Ракетния град, плексигласовите карти на мрежите, които поддържаме из цялата Зона, подземните училища, системите за разпределение на храна и медикаменти… Бихме наблюдавали щабните стаи долу, пунктовете за връзка, лабораториите и клиниките. И бих казал…

— „Тебе ще дам властта над всички, ако само…“1222

— Категорично не. Грешите приказката. Бих казал: Ето в това съм се превърнал. Отчуждена фигура стояща на определена височина и разстояние… — която наглежда Ракетния град в кехлибарените вечери, а в далечината зад нея се простират измити и тъмнеещи вълнообразни облаци… — която е загубила всичко друго освен това предимство. Сега вече няма сърце никъде, не е останало нито едно човешко сърце, в което да съществувам аз. Познато ли ви е това усещане?

Той е лъв, този човек, откачен на тема самоличност, но въпреки всичко, Катье го харесва.

— Но ако той все още бе жив…

— Няма как да знаем. Имам писма, написани от него, след като е напуснал вашия град. Той се променяше. Ужасно. Питате ме какво би могъл да означава той за мен. Моят строен бял авантюрист, с болнав вид и състарен с двайсет години (последната душа, в която е могло да ми бъде дарено някакво съществуване) се променяше, превръщаше се от жабок в принц и от принц в митично чудовище… „Ако е жив“ той навярно се е преобразил до неузнаваемост. Можем да минем под него в небето и да не го забележим. Каквото и да е станало на края, той се е възнесъл. Даже и ако е просто мъртъв. Излязъл е извън пределите на своята болка, на своето прегрешение, бил е пропъден в дълбоката Тяхна провинция, пренасочен към надзор, синтез и надзор, още по-далеч от… — Какво пък, Енциан смяташе да каже „нас“, но като че ли „аз“ все пак е по-удачно. — Аз не се възнесох. Аз бях само издигнат. Това е от кухо по-кухо: по-лошо е, отколкото някой, на когото изобщо не вярваш да ти каже, че няма нужда да умираш… Да, той означава много, много за мен. Той е едно старо мое „аз“, скъпо мое психологическо бреме, почти проклятие, което не мога да пусна на свобода.

— Ами аз? — Катье схваща, че той очаква от нея да заговори като жена от 1940-те. „Ами аз“, хайде моля ви се! Обаче тя не се досеща за друг начин импровизирано да му помогне, да му дари минутка утешение…

— Вие, злочеста Катье. Вашата история е най-тъжната от всички. — Тя вдига очи, за да съзре как точно лицето му ще започне да й се надсмива. И смаяна вижда сълзи да текат, да струят по бузите му. — Вие сте била само освободена — гласът му се пресича на последната дума, за един кратък момент лицето му се потърква в клетката на дланите му, после изскача от нея и опитва да имитира веселия валс на нейния мрачен смях. О, не, и този също ли ще й се прави на глупак? Точно сега от някой мъж в нейния живот й е нужна малко стабилност, душевно здраве и силен характер. А не това. — На Слотроп също му казах, че е свободен. Казвам го на всеки, който слуша. Ще им кажа тъй както говоря на вас: вие сте свободни. Вие сте свободни. Вие сте свободни…

— Как може моята история да бъде по-тъжна от тази? — Безсрамно момиче, тя не го глези, сега тя наистина флиртува с него, прилага всякакви похвати, на които са я научили разтегателната хартия и разкривения ръкопис на благородното й девичество, само и само да не навлезе в неговата чернота. Да разбере, че това не е негова чернота, а лично нейната недопустима чернота, и в този момент Катье си представя, че това е чернотата на Енциан, нещо дори отвъд средата на горичката на Пан, нещо съвсем непасторално, а градско, сбор от способи за отклоняване, подчиняване, видоизменяне или обезкървяване наземи на природните сили и показването им като близки подобия на зловредни мъртъвци: Клипот, демонични сили, над които Вайсман е „надделял“, души пътешествали дотук тъй злополучно, че са изгубили всичката си доброта още сред сините мълнии (чиито дълги морски бразди леко се накъдрят), и се превърнали в жилести и мършави като плъхове малоумни убийци и шутове, издаващи неразбираеми крясъци в пустотата: нейна лична градска тъмнина, гъста тъмнина, където потоците струят във всички насоки, и нищо не започва и нищо не свършва. Но с течение на времето там става все по-шумно. Чернотата треперливо прониква в съзнанието й.

— Флиртувайте, ако искате, — сега Енциан е учтиво-ласкателен като Кари Грант1223, — но бъдете готова да ви приемат насериозно — Охоо. Ето ти го, точно затова дойдох.

Не е задължително. Язвителността му (надлежно отбелязана в германските архиви, които обаче най-вероятно са унищожени вече) спрямо нея прониква наистина прекалено дълбоко. Енциан сигурно е бил обучен на хиляди маски (тъй като Градът ще продължава да се замаскира против често невидими за нас нашествия, чиито последствия изобщо не научаваме, безмълвни и незабелязани революции в складовите райони, където стените са слепи, сред гъсто буренясалите парцели), и несъмнено тази на Приветлив Екзотичен Възрастен Човек е една от тях.

— Не знам какво да правя. — Тя става с много продължително свиване на раменете и започва грациозно да крачи из стаята. Старият й маниер: 16-годишно момиче, което мисли, че всички я гледат. Косата й се спуска като качулка. Ръцете й често се докосват.

— Не е нужно да се задълбочавате, просто открийте местонахождението на Слотроп — най-после той намира сили да й каже — Трябва само да стоите неотлъчно с нас и да изчаквате, докато той се появи отново. Има ли смисъл да се тревожите за останалото?

— Да, защото съм завладяна от усещането — гласът й, може би умишлено, е съвсем изтънял, — че именно „останалото“ е това, което трябва да правя. Не искам да се измъквам с някаква незначителна победа. Не искам просто да… не знам, да му се отплатя за октопода, или нещо такова. Не трябва ли да зная защо той е тук, какво съм му причинила, по Тяхно разпореждане? Да зная как да бъдат спрени Те? Колко дълго ще мога да минавам безнаказано с лека работа и долнопробни „напускания на сцената“? Не трябва ли да навляза докрай?

— Предопределено ви е да оцелеете. Да, вероятно. Независимо колко болезнено искате да го направите за самата вас, накрая все пак винаги ще излизате невредима. Свободна сте да избирате точно колко приятен да бъде всеки епизод. Обикновено го дават като награда. Няма да питам за какво. Съжалявам, но вие изглежда наистина не знаете. Ето затова вашата история е най-тъжната от всички.

— Награда… — тя е вбесена. — Това е доживотна присъда. Ако наричате това награда, тогава мен като каква ме определяте?

— Политически никак.

— Черен негодник сте вие.

— Именно. — Той й е позволил да изрече истината. В каменния ъгъл бие часовник. — Сега тук при нас има един човек, който през май е бил с Блицеро. Точно преди самия край. Не се налага да…

— Да отида и да слушам, да, полковник. Но ще го направя.

Той става, свива официално и по джентълменски лакът, изкосо усмихнат, чувства се като клоун. Нейната усмивка е устремена нагоре като палава Офелия, която току-що е зърнала страната на безумците и гори от желание да избяга от двореца.

Обратна връзка, усмивка-срещу-усмивка, регулировка, колебания: и всичко това смекчено до ние никога няма да се опознаем. Лъчезарни, чужди един на друг, ла-ла-ла, отиваме да слушаме за кончината на човек, когото и двамата сме обичали и като двама непознати на кино, сме наказани на различни редове, проходи, изходи, завръщания у дома.

Далеч, в един друг коридор напрегнато вие пробивна машина, дими, аха-аха да се строши. Тракат подноси и стоманени прибори за маса, невинни и приветливи звуци зад познати слоеве пара, мазнина на границата на прегаряне, цигарен дим, вода за измиване, дезинфектант — столова по обед.

Има за какво да продължава нататък…

□ □ □ □ □ □ □

Ще искате да знаете причината и следствията. Добре. Танац бе изхвърлен от вълна извън борда в същата буря, която отнесе Слотроп от „Анубис“. Той бе спасен от полски собственик на погребално бюро в гребна лодка, излязъл в бурното море, за да разбере дали може да бъде ударен от светкавица. С надеждата да привлече електричество, погребалният агент е облечен в сложен метален костюм приличащ донякъде на дълбоководен скафандър, с немска войнишка каска със стотици пробити дупки, в които са пъхнати гайки, болтове, пружини и токопроводящи пръчици, и всеки път, когато кима или поклаща глава, което прави често-често, той дрънчи. Общо взето нормален събеседник използващ езика на жестовете и ръцете си, на всеки въпрос отговаря с да или не, и около него и Танац в дъждовната вечер разцъфват двуцветни шахматни дъски с чудновати форми и строеж. Откакто прочел в американска пропагандна листовка за Бенджамин Франклин с неговото хвърчило, мълнията и ключа1224, той бил завладян от идеята да привлече и улови с главата си мълния. Една вечер разумът му бил озарен от мълния (макар и не такава, на каквато се надявал): точно в този момент из цяла Европа обикалят стотици, а кой знае, навярно хиляди хора, които са били ударени от мълния и оцелели. Какви ли истории могат да разкажат!

Обаче в листовката пропуснали да споменат, че Бенджамин Франклин бил също и Масон, при това силно пристрастен към грандиозни форми на просташки шеги, към които съвсем спокойно можели да бъдат причислени и Съединените Американски Щати.

Е, това е въпрос на непрекъснатост, на последователност. В живота на повечето хора има относително постепенни върхове и падения, синусоидна вълнообразна крива с първи производни на всяка точка. В тях никога не попада мълния. Те изобщо нямат реална представа какво е това катаклизъм. Но онези, които биват удряни от мълния, претърпяват особена сингуларна точка, прекъсване на кривата на живота — известно ли ви е каква е скоростта на изменение на разрядния ток в пресечната точка на две криви? Безкрайност, точно така! И-и-и веднага след тази точка идва минусова безкрайност! Каква внезапна промяна, а? Безброй километри в час се превръщат в същата скорост на заден ход, и всичко това за Δt, за частица от милисекундата, с величината на комарски гъз или червен косъм от путка върху пресечната точка. Ето това е да те удари мълния, приятели. Стоиш там горе на острия връх на планината и хич не се успокоявай, че на тези огнено червени височини не се реят брадати лешояди и не изчакват удобен момент да те грабнат. И още как! Пилотират ги без седла джуджета с пластмасови масчици на очите, които случайно имат точната форма на знака за безкрайност: ∞. Човечета със злобни вежди, остри уши и плешиви глави, макар някои от тях да носят чудновати шапки, съвсем не обичайните зелени бомбенца а ла Робин Худ, не това са шапки в стил Кармен Миранда, например с банани, папаи, чепки грозде, круши, ананаси, манго, егати, дори дини, и кайзер Вилхелмки от І Световна война с шип отгоре, бебешки бонета и кръстообразни шапки-наполеонки със и без N отпред, а да не говорим за червените костюмчета и зелените пелеринки, ето привеждат се напред към ушите на техните жестоки птици, шепнат им като жокеи, щ’те пипна, гадняр такъв, точно като оная жертвена маймуна от Емпайър Стейт Билдинг1225, само че те няма да те оставят да паднеш, а ще те отнесат в местата, на които те са представители. Там ще изглежда като светът, който ти оставяш, но ще бъде различно. Между сходното и еднаквото вероятно съществува друга разновидност на приликата, която открива само мълниеглавите. Друг свят наложен върху предишния и, поне външно, не се различава от него. Ха-ха! Но ударените от мълния знаят, да! Дори ако не знаят че знаят. Ето това искаше да си изясни погребалния агент онази вечер сред бурята.

Интересуват ли го всички други светове, които изпращат своите представители-джуджета, яхнали орли? Не. Нито пък иска да напише класически антропологичен труд, в който ударените от мълния са класифицирани в една субкултура, един подраздел, даже в тайна организация, ръкостискания съпроводени от остро почукване на върховете на ноктите, ежемесечно списание за подбрани абонати „Спестени 5 цента“ (заглавието изглежда съвсем невинно, сякаш е предложено от симпатягата Бен Франклин след инфлацията, ако не знаеш как завършва пословицата: „… солиден запас от 5-центовки“. А истинският цитат трябва да бъде този на никеловия магнат Марк Хана: „Вие сте в политиката достатъчно дълго, за да знаете, че никой човек на обществена длъжност не дължи каквото и да е на обществото“1226. Следователно истинското заглавие е „Достатъчно Дълго“, и то е известно на Онези, Които Знаят. Ако всеки брой от списанието бъде преобразуван по този начин, текстът ще ни предостави множество интересни съобщения.). За външните хора то е само приятен клубен бюлетин: В последния уикенд на април, Джед Плънкит организира барбекю за Айовския филиал. Джед, чухме за Турнира по Ампераж1227. Съчувстваме ви, нямахте късмет! Но за следващото Барбекю ще бъдете като чисто нов… На Великден нашата членка, Мини Калкинс от Филиал 1,793 се бракосъчета с калифорнийски търговец на мрежести врати. Със съжаление отбелязваме, че той не може да бъде приет за Член, поне засега. Но при толкова много мрежести врати наоколо, ние със сигурност ще му стискаме палци!… Вашият Редактор получава много запитвания „’Кво ста’а?“ относно Пролетния Конгрес в Дикейтър, когато по време на благословията угаснаха всички лампи. Имаме удоволствието да ви съобщим, че най-после бе установена причината за повредата, която е възникнала поради гигантски скок на напрежението по линията. „Нещо като електрическа приливна вълна“, коментира Ханк Фафнър1228, нашият електроинженер от мястото на произшествието. „Всички крушки изгоряха, за нас остана цял таван с опушени безплодни яйца.“ Малко нещо поет си падаш, Ханк! А пък ако можеш да разбереш откъде дойде този рязък скок…

Но обезпокоен ли е полският погребален агент в лодката от разбиването на този код, за тайните организации или за узнаваемите субкултури и подраздели? Не, хич не го интересуват. Той издирва тези хора, защото смята, че това ще му помогне в работата. Чат ли сте, пичове? Той иска да знае какво е поведението на хората преди и след удара на мълнията, за да се ориентира по-добре какво да бъде поведението му с безутешните потресени семейства.

— Вие прилагате неправилно и с търговска цел, едно велико откритие — отбелязва Танац, стъпвайки на брега. — Трябва да ви е срам от себе си. — Не е прекарал и пет минути в празния град на края на блатото, когато пплльокк ГЪРРР БАФФ! пльокпльок барр пльок чудовищен взрив от светлина и грохот блъска обратно водата там, където погребалният агент, силно раздразнен от това, което е приел за неблагодарност, тъкмо поема курс навътре в морето.

— Оох — долита слабият му глас — Ох, хоо. Ох-хо-хо-хо!

— Освен нас никой друг не живее тук. — На пътя на Танац се е появила едра фигура, черен като въглен, шептящ силует. — Ние не причиняваме зло на гостите. Но е за предпочитане да тръгнете по друг път.

Това са 175-те, затворници-хомосексуалисти1229. Тръгнали на север от лагера „Дора“ в Нордхаузен, вървели на север докато свършила сушата, и основали изцяло мъжка общност между това блато и устието на Одер. При нормални условия такава би била представата на Танац за рай, обаче се оказва, че за всички тези мъже е непоносимо да бъдат извън „Дора“, лагерът е бил техен дом и сега тъгуват за него. „Освобождението“ им се превърнало в изгнание. Ето защо на новото място те изградили предполагаема СС йерархия — повече не били ограничавани от наложените им от Съдбата надзиратели, сега те успели да измислят някои наистина много гадни въображаеми нацистки другарчета от Комендант на лагер до Комендант на блок, а също и съставили вътрешна йерархия за тях самите: Старши по лагер и Старши по блок, Надзирател, Десетник-бригадир, Дневален по барака, Куриер (който е разсилен или куриер, но същевременно това е германското название на шахматен офицер… ако сте го виждали да тича през мокрите ливади рано-рано сутрин, червените му одежди се събират и развяват, потъмнели почти до цвета на дървесна кора сред предвещаващите дъжд хълмове, ще получите някаква представа за истинското му предназначение в общността: той е носител на свещени стратегии, на меморандуми на съвестта, и когато приближава по обраслите с тръстика утринни мочурища, ти си хванат за сведената шия и леко докоснат от страничните честотни ленти на един Велик Момент, защото куриерът е най-святата личност тук, той е човекът, който доставя съобщенията до пагубната разделителна граница между видимия Лагер и невидимия СС).

На върха на пирамидата е комендантът на лагера Блицеро. Името е стигнало чак дотук на изток, сякаш е продължило оттеглянето на този човек отвъд последния предел на Люнебургското поле. Той е най-ужасният призрак на Зоната. Злокачествен е той и се просмуква в мудните летни нощи. Като прояден кореноплод, той се променя, нараства към зимата, избелява, към леността и глада. Кого другиго биха могли да изберат 175^-те за техен върховен деспот? Властта му е абсолютна. И напразно предполагате, че той не дебне край бомбардирания и ръждясал нефтопреработвателен завод, под витите стълбища, зад цистерните и кулите, че не очаква на развиделяване първия червенороклест куриер с вести как е преминала нощта. За него нощта е от особен интерес, ето защо трябва да му бъде доложено всичко.

Това фантомно СС командване тук се основава не толкова на познатото на затворниците от „Дора“, а по-скоро на предполагаемата Ракетостроителна структура в съседния „Мителверке“. Посвоему А4 също беше скрита зад непреодолима стена, отделяща истинската болка и ужас от призования избавител. Деформираното и треперещо присъствие на Вайсман/Блицеро преодоляваше стената, проникваше в зловонните бараки със същия стремеж към различна форма, подобно на думи опитващи да намерят своя път сред сънища. Чутото от 175-те от истинските им есесовски охранители там бе достатъчно, за да издигне веднага и без никакво колебание Вайсман — те, неговите отбрани братя, не знаеха какво е замислил този човек. Когато наблизо минаваха затворници, шепотът на охранителите спираше. Но страхът продължаваше да кънти: страх не от Вайсман лично, а от самото време, толкова отчаяно, че сега той можеше преспокойно да върви из „Мителверке“ като негов собственик, време даващо му власт различна от тази в Аушвиц или Бухенвалд, власт, която те самите не биха могли да носят…

Сега, когато Танац чува името на Блицеро, анусът му леко се свива леко. Не, той не смята, че името е било подхвърлено тук или нещо подобно. За Танац параноята не е сериозен проблем. Обезпокоен е само от напомнянето изобщо, че от онзи следобед на Люнебургското поле, когато бе изстреляна 00000, не е чул нито дума за положението на Блицеро — жив или мъртъв е, повелител или беглец? Не е сигурен кое от двете предпочита. Докато „Анубис“ плаваше, на Танац не му се налагаше да избира: споменът може да е бил забутан толкова далеч назад, че един ден неговата „реалност“ би изгубила всякакво значение. Разбира се, че имаше такова нещо. Разбира се, че нищо такова не е ставало.

— Смятаме, че той е жив някъде, беглец е — казва на Танац представителят на града. — От време на време дочуваме по нещо, което достатъчно съответства на Блицеро. И чакаме. Той ще ни намери. Тук Блицеро разполага с готова организирана подкрепа, която го очаква.

— Ами ако не остане тук? — от чиста злоба пита Танац. — Ами ако ви се изсмее и отмине?

— Тогава нямам обяснение — събеседникът започва да отстъпва назад, обратно на дъжда. — Това е въпрос на вяра.

Танац, който се е заклел никога повече да не търси Блицеро, не и след изстрелването на 00000, усеща допира на плоското острие на ужаса.

— Кой е вашият куриер? — вика той.

— Отидете вие — процеден шепот.

— Къде?

— Нефтохима.

— Но аз имам съобщение за…

— Занесете го вие…

Белият „Анубис“ е отплувал към избавлението. А тук в неговия килватер са онеправданите, отхвърлените, неподлежащите на спасение, плават и се давят, вървят потънали в кал, бедни скиталци по залез-слънце, загубили пътя, газят слепешката и се препъват в техните джунджурии, огризки, нерадостните отпадъци от спомените — последното, за което могат да се хванат — завъртени, размесени, изскачат отгоре, падат. Хора извън борда и нашите общи отломки…

Танац остава под пясъчниковата аркада, разтреперан и ядосан, на равномерния силен дъжд. Редно беше да отплавам, иска да изкрещи той и след малко го прави.

— Не трябваше да ме изоставят тук с вас, отрепки такива… — Къде е апелационният съд, който ще изслуша неговата тъжна история? — Подхлъзнах се!

Някакъв готвач се хързулна в локва елитарен бълвоч и разля по целия десен борд на откритата палуба пълен галванизиран бидон с разбита на крем жълта кокоша повръщня. Танац не го забеляза, той търсеше Маргерита… Много жалко, les jeux sont faits1230, никой не слуша и „Анубис“ е отплавал. По-добре е тук с плаващите отломки, Танац, нямам представа какво може намине тук и да заподскача, питайте онзи полковник Енциан, той знае (сред отпадъците на Света има един ключ… и той няма да бъде намерен на борда на белия „Анубис“, защото те изхвърлят всичко ценно в морето).

Следователно… когато сред уличките почва да се завръща зеленото развиделяване, Танац е при нефтозавода, опрян на насмолена стена, изпъкналите му скумриести очи се пулят иззад сенките на мократа вълнена яка, само черно/бели, наистина уплашени, и дъхът му излиза на пара от ъглите на устата. Той няма да бъде тук, той просто е мъртъв, просто е умрял? Това тук „граница“ ли е? разделителна повърхност между два свята… разбира се, но между кои два? Не може да се надява, че ще бъде спасен от някакво оптимистично здравомислие, това не помагаше даже някога в Берлин, преди Войната, и на спиритическите сеанси с Петер Закса… това само пречи, дразни хората и ги настройва против него самия. Параванът от думи между него и непостижимо божественото винаги е бил само тактически ход… и никога не му е позволявал да се чувства по-свободен. А в последно време даже става все по-ненужен. Той знае, че Блицеро съществува.

Това не беше сън. Хич не се надявай, че може да е било. Пак ще имаш температура, която рано или късно ще спадне и ще бъдеш пуснат в прохладната действителност на една стая… в края на краищата не е наложително да изпълняваш тази продължителна и сложна задача, не, както виждаш това беше само висока температура… не беше нещо сериозно…

Този път е наистина, Блицеро, жив или мъртъв, е истински. Танац, вече леко шашардисан от страх, иска да го предизвика, повече не може да чака, трябва да види какво ще накара Блицеро да премине разделителната повърхност. Каква креслива и гъзовъртелива капитулация може да го върне…

Единственото, което връща, е руската военна полиция. Съществува работна договореност за пребиваването в пределите на града на 175^-те, за която никой не бе уведомил Танац, разбира се. Нефтохимът бил всеизвестна пиаца за мъжки проститутки, докато руснаците не провели поредица от масови хайки. По пътя се отдалечава Последно затихващо на пресекулки ехо от хорала на града на 175^-те, някакво отвратително певческо приветствие към педерастията, като например

— Сега идвате само вие, туристите — отбелязва контешки натъкмен цивилен с бяла кърпичка в нагръдното джобче, кикотейки се в сянката на широката периферия на шапката. — И по някой друг шпионин, разбира се.

— Аз не съм такъв — пояснява Танац.

— Не сте ли? Я ми разкажете.

Танац се вижда в чудо. За по-малко от половин ден той е преминал от пълно отсъствие на каквато и да е тревога или мисъл за Блицеро, към постоянна необходимост да има на разположение някаква формулировка за него, за да задоволява любопитството на всеки случаен полицай. Това е един от първите му уроци по онеправданост и пренебрежение: той няма да избегне никое от последствията, които сега предизвиква за себе си, освен ако не стане случайно.

Например в покрайнините на Шчечин, група току-що пристигнали от Лондон полски партизани случайно взема полицейския автомобил за кола откарваща в затвора анти-люблински настроен журналист, стрелят по нея, пробиват гумите, с крясъци нахлуват вътре, убиват шофьора, раняват цивилния следовател и бягат, повлекли Танац като чувал картофи.

— Аз не съм такъв — пояснява Танац.

— Мамка му. Истината казва.

Изхвърлят го от колата няколко километра по-нататък в един разселнически лагер. Там го вкарват в телено заграждение заедно с още 1999 други, които ще изпратят на запад, в Берлин.

С месеци наред той пътува в товарни влакове, виси на смени хванат за външните дръжки на определения му вагон, докато вътре някой спи на освободеното от него застлано със слама място. По-късно разменят местата си. Така по-лесно остава буден. Всеки ден Танац вижда поне по пет-шест разселници да задремват и изпадат от влака, и понякога това е смешно, но много по-често не е, въпреки че хуморът на разселниците зависи от най-различни неща. Слагат печати на ръцете, челото и задника на Танац, обезвъшляват го, палпират, тушират, наименуват, прономероват, препредават, фактурират, пренасочват погрешно, задържат под стража, пренебрегват. Навсякъде из окупационната мрежа той влиза и излиза отново и отново от хартиената бюрократична хватка на руски, британски, американски и френски търговци на хора, започва да разпознава лица, кашлици, чифт ботуши на краката на нови стопани. Без порционна карта или войнишка книжка си обречен, вероятно навеки, на често преместване, на партиди по 2000 души от център в център из Зоната. И така, сред езерата и оградните стълбове някъде из Мекленбург, той открива, че съвсем не е изключение. Още на втората нощ по влаковете обувките му биват откраднати. Измъчват го бронхиална кашлица и висока температура. Цяла седмица никой не идва да го прегледа. За два аспирина е принуден да прави минет на дежурния санитар, комуто харесва потъркването на небръснати пламтящи от 41º температура бузи о бедрата, а също и горещ като от пещ дъх под ташаците си. В Мекленбург нашият Танац открадва фас от спящ еднорък ветеран и е подложен на половинчасов побой с ритници от хора, чийто език никога преди не е чувал и чиито лица той изобщо не успява да види. Полазват го буболечки, само леко раздразнени, че той е на пътя им. Насъщният му хляб е отнет от друг разселник по-дребен от него, но с такова изражение сякаш има някакво право на това, изражение, което Танац в най-добрия случай може само да имитира, и затова го е страх да тръгне да догонва дребния червено-кафяв опърпан гръб, дъвчещата сламеноруса глава… а другите гледат: жената, която разправя на всички, че Танац се натрапва на момичето й нощем (Танац не смее да я погледне в очите, защото му се иска да свали широките войнишки панталони от още не съзрялото красиво стройно девойче да натика пенис между бледите долни бузки толкова напомнящи му за Бианка да хапе отвътре меките като хляб бедърца да дръпне дългата коса назад и да открие гърлото на Бианка да я накара да застене и замята глава колко й е приятно) и един навъсен славянин, който е принудил Танац да му търси фасове след угасването на осветлението, да се откаже от сън не толкова поради възможността случайно да намери истински фас колкото заради правото на славянина да изисква това — славянинът гледа също — в действителност цяла компания от врагове са наблюдавали отнемането на комата и неспособността на Танац да догони крадеца. Тяхната присъда е неоспорима, в очите им има яснота, каквото Танац изобщо не е забелязвал на „Анубис“, честност, която той не може да избегне, не може да пренебрегне… най-после, най-после той трябва да се изправи, буквално лице в лице, срещу прозрачността, срещу истинската светлина на…

Малко по малко, постепенно споменът му за това последно изстрелване на ракетата от Люнебургското поле се избистря. Трескавите състояния с температура огнезаглаждат, болката отстранява примесите. Един образ се връща непрекъснато — тъмно кафява, почти черна очна ябълка отразява вятърна мелница и нащърбена мрежица от силуети на клони… страничните врати на мелницата се отварят и затварят бързо, като разклатени капаци на прозорци в буря… в ириса-небе един облак с формата на мида се надига интензивно пурпурен по краищата, взривното кълбо от експлозия, нещо светлоохрово на хоризонта… по-отблизо то изглежда изсветляващо жълто оградено от озъбено пурпурно, жълти вътрешности засенчени от преливащо навън теменужено, навън в изпъкнала крива към нас. Странно е (не че искам да прекъсна тази живописна сцена, но) доста странно, нали разбирате, че на Люнебургското поле няма вятърни мелници! Танац даже провери набързо, просто да се увери, не, никакви мелници, добре, но тогава защо гледащото към Люнебургското поле око на Блицеро отразява вятърна мелница, а? Е, за да бъда честен, сега то не отразява вятърна мелница, а бутилка джин. Обаче тук на Люнебургското поле няма също и никаква бутилка джин. Но окото отразяваше вятърна мелница. Какво е това? Възможно ли е очите на Блицеро, в които Грета Ердман виждаше карти на неговото Царство, да отразяват избирателно за Танац миналото? Това би било странно. Извърнеш ли се от тези очи, каквото и да е минавало върху тях, просто ще бъде изгубено. Само от време на време ще имаш фрагменти. Катье оглежда през рамото си свежите белези от бича. Готфрид на утринната проверка, с романтично отпуснато тяло като истинско дете на природата, вятърът надипля на гърба униформата му от клоноподобните извивки на бедрата му, косата му се развява, дръзка крива усмивка, леко отворена уста, издадена напред челюст, полузатворени очи. Собственото отражение на Блицеро в овалното огледало, старо лице, кани се да нахлузи перука модел „паж на лейди Дракон“1231 с бретон, и ето спира, гледа в огледалото, лицето пита какво? какво каза? перуката отместена малко встрани и леко смъкната надолу, така че да се получи още едно лице, почти невидимо в нейните плътни сенки… но ако се вгледаш по-внимателно можеш да различиш започващите да се очертават хребети на костиците и мастните полета, къса ледено-гланцова бяла прическа, маска в ръката, над сенките в празното пространство на качулката — сега гледат две лица, и Танац, този човек ли ще съдиш? Танац, не ти ли харесваше камшикът? Не жадуваше ли за потъркването и въздишките на женски дрехи? Не си ли искал да убиеш обичано от теб дете, весело да отнемеш живота на нещо толкова безпомощно и невинно? В последната възможна минута той вдига очи към теб, вярва ти, усмихнат свива устни за целувка и точно в този миг ударът се стоварва върху черепа му… има ли нещо по-хубаво от това? Тогава изтръгналият се от гърдите ти вик, внезапната материална поява на загубата, безвъзвратната загуба, необратимия край на любовта, на надеждата… ето какъв си ти накрая, не можеш да го опровергаеш… (но толкова много страх да разбереш това змийско лице, да разтвориш крака и ръце и да му позволиш да влезе в теб, в твоето истинско лице то ще те убие ако…)

Танац разказва на Черната Команда всичко това и още много други неща. След като цяла седмица неспирно е викал аз знам и крещял аз съм виждал Черния Агрегат всеки път, когато черно лице се появи зад надиплените телени огради, край купчините сгурия или на кръстопътищата, вестта се разчува. Един ден идват за него: вдигат го от сламата, черен като тях от въглищния прах — вдигат го лесно, все едно че е дете, и проявяват добрината да махнат една хлебарка от лицето му — и го откарват треперещ и стенещ на юг в Бърлогата на Мравоядите, където всички те седят около огъня, пушат и дъвчат, приковали погледи в посинелия от студ Танац, който вече няколко часа дърдори непрекъснато. Той е единственият в известен смисъл привилегирован да разказва историята до този момент, той е губещият, неудачник и

Той бе изгубил Готфрид, бе изгубил Бианка, и едва сега, след като бе минало толкова време, започваше да осъзнава, че те двамата представляваха една и съща загуба от един и същи печеливш. Вече е забравил последователността им във времето. Не знае кое дете е изгубил първо или дали — прииждат стършелови облаци на спомените — дали това не са две имена, различни имена, на едно и също дете… но после в трясъка на сблъскващи се чужди останки от корабокрушения, остри ръбове и, нали разбирате, високи скорости на въртене, той схваща, че не може дълго да се придържа към тази мисъл: скоро Танац вече отново се бъхти в открито море. Но ще помни, че за кратко я е държал, видял е нейния строеж и цвят, усещал я е с бузата си при пробуждането от близостта на пространството на дрямката — че двете деца, Бианка и Готфрид, са едно и също…

Бе загубил Блицеро, но загубата не бе съвсем истинска. След последното изстрелване, незапомнените нощни часове до Хамбург, полетът от Хамбург до Бидгошч в откраднат П-51 Мустанг1232 беше толкова явно в стил „Прокаловски-слиза-от-небето-в-самолет“, щото Танац започна да фантазира, че се е отървал и от Блицеро, но по съвсем същия твърде условен металически начин. И действително металът бе заменен с плът, пот и продължителни бъбриви нощни срещи, Блицеро седнал по турски заеква в чатала си аз не-не-не-не… Какво „не“, Блицеро?, „Не съм?“, „Не мога“?, „Не искам?“, „Не трябва?“. Онази нощ Блицеро предлагаше всички свои оръжия, подреждаше картите на всички свои подпорни стени, барикади и лабиринти.

Всъщност Танац бе питал: когато край мен преминават сериозни, разумни, уверени смъртни лица и изобщо не ме забелязват, те истински ли са? Те всъщност души ли са? или само привлекателни скулптури, осветените от слънцето лица на облаци?

И: „Как мога да ги обичам?“

Ала отговор от Блицеро няма. Очите му изграждат руни със силуетите на вятърни мелници. Пред Танац се изнизва поредица от безвъзмездно предоставени сцени. От мичман Моритури, застлан с бананови листа под, някъде край Мабалакат във Филипините, края на ’44-та, едно бебе мърда, търкаля се и подритва сред капки слънчева светлина, вдига прах от съхнещите листа, а горе в небето реват специалните ударни части, „Нулите“1233 откарват приятелите, най-после, като окапали цветове от вишна1234 през пролетта, този любим на всеки камикадзе образ… от Грета Ердман, един свят под земната или калната повърхност, пълзи като кал, но вика като Земя, с пресовани на слоеве поколения на тягости и загуби в добавка към него, загуби, несполуки, последни мигове следвани от точещи се назад празноти, поредица от херметични пещери притиснати в задушените слоеве, тези навеки загубени… от някой, неизвестно кой? кадър с Бианка с тънка памучна ризка, едната ръка леко назад, гладката напудрена хлътнатина под мишницата и скачащата извивка на една малка гръд, сведеното й лице, цялото в сянка с изключение на челото и скулите, обръща се насам, ето миглите, за чието надигане се молиш… ще те види ли тя? Безкрайна пауза във фокуса на съмнението, това увековечено съмнение в нейната любов…

Те ще му помогнат да го преодолее. Обитателите на Бърлогата на Мравоядите няма да мигнат цяла нощ заради този безспирна разузнавателна оперативка. Танац е ангелът, който те са очаквали, и е напълно логична появата му сега, точно в деня, когато тяхната Ракета най-после е сглобена, единствената им А4 събирана цяло лято парче по парче из Зоната, от Полша до Холандия. Обаче независимо дали вярваш или не, дали си Празен или Зелен, путкогонец или политически безбрачник, доминиращ властови играч или неутрален, все пак имаш някакво усещане — подозрение, спотаено желание, някаква скрита частица от душата ти, нещо — за Ракетата. Това е „нещо“, което Ангелът Танац сега разяснява на всекиго по различен начин, на всеки слушател поотделно.

Когато свърши, всички те ще знаят какво е представлявал Черният Агрегат, какво е било приложението му, откъде е била изстреляна 00000 и накъде е била прицелена. Вече взел решението още преди много часове, Енциан ще се усмихне мрачно, ще изпъшка ставайки на крака и ще ги подкани:

— Е, хайде сега да видим разписанията. — Празният Джоузеф Омбинди, негов съперник в Бърлогата на Мравоядите, сграбчва ръката му:

— Ако има нещо…

— Ти ще се погрижиш за организирането на строг охранителен режим, ’kurandye1235 — кима Енциан. Много отдавна не е наричал така Омбинди. Не е и малка отстъпка, да предостави на Празните контрол върху разписанието на дежурствата, поне докато трае това пътуване…

… което вече е започнало, тъй като на ниво и половина по-долу мъжете и жените, заети с лебедка, въжета и колани, внимателно поставят всяка секция от ракетата на отделна количка, други Черни Командоси наредени в колони, кожени дрехи и рокли на сини цветя, чакат на извеждащите навън рампи, покрай настоящите и бъдещи отсечки очертани между дървени релси и канали, Празни, Неутрални и Зелени сега всички заедно, чакат или дърпат или надзирават, някои разговарят помежду си за първи път откакто преди много години бе започнал разкол по линия на расовия живот и расовата смърт, помирени засега от единственото Събитие, което би могло да ги сдобри (аз не съумях, знае Енциан и потреперва при мисълта какво ще стане след като това приключи, но може би е предопределено то да трае само отредения му откъслек от деня, и защо да не бъде достатъчно? опитай да направиш така, че да е достатъчно…).

Пристягайки платнения си колан покрай него минава Кристиян, слиза надолу по склона, оклюман — по-миналата нощ му се бе явила насън сестра му Мария, бе известила, че не желае отмъщение никому и го бе наставила да вярва на Nguarorerue1236 и да го обича — и съответно погледите им се срещат не толкова развеселени нито предизвикателни засега, но заедно те знаят повече от всякога досега, и в момента на разминаване ръката на Кристиян се изхвърля в полутържествено полукозируване, устремена на северозапад, към Люнебургското поле в посока към Царството на Смъртта, а ръката на Енциан се издига в същото направление, iya, kurandye!1237 и в дадена точка двете длани наистина се приплъзват и потъркват, наистина се докосват, и това докосване и доверие им е достатъчно за настоящия момент…

□ □ □ □ □ □ □

Изненадващо, местността е приятна, да, навлезеш ли веднъж в нея, даже много приятна. Въпреки че в нея има злодей, сериозен като смъртта. Това е типично американският собствен Баща на тийнейджър, който в епизод след епизод опитва да убие сина си. И момчето знае това. Представете си такова нещо. Засега момчето успява да избегне ежедневните бащини смъртоносни интрижки, обаче никой не е казал, че ще продължава да се изплъзва.

Той е весел и достатъчно смел юноша, и не се озлобява, нито вини особено баща си. Тоя дърт Бродерик е направо убийствено глупав, какъв ли номер ще измисли следващия път…

Това е огромна фабрика-държава, Град на Бъдещето, пълен с архитектурно заимствани от 1930^-те небостъргачи, със стремително връхлитащи зрителя фасади и балкони, източени и късокоси хромови кариатиди, всякакви модели елегантни дирижабли увиснали сред тътнежа и безмълвието на градските бездни, златисти красавици се припичат в покривни градини и се обръщат да ти помахат, когато прелиташ над тях. Това е Ракетенград.

Долу, по ветровитите дворове, улици и нагоре-надолу по стълбища тичат хиляди деца, на главите им кепета с пластмасови перки, които потракват на вятъра и очертават неясни кръгове, деца разнасят съобщения сред пластмасовата зеленина, сноват навътре-навън между различните пластмасови кантори… Ето ти го меморандума, Тайрън, хайде тръгвай да намериш Лъчезарния Час (Ще ме докарат до плач! Не знаех, че е бил изгубен! Май старият Татко пак крои някои от неговите номера!), съответно отново из претъпканите коридори, пълни с лудуващи кучета, велосипеди, красиви съвсем млади секретарки на ролкови кънки, сергии със закуски, скиорски шапки се въртят непрекъснато под лампите, на всеки ъгъл дуели с пистолети — водни и с капси, деца се крият зад искрящите фонтани, Я ЧАКАЙ това е истински пистолет, това е истински куршум зънннгг! добър опит, Татко, обаче днес не можеш да се мериш по точност с Момчето!

Напред да спасяваме Лъчезарния Час, който поради някакви зловещи съображения на Бащините му колеги е бил отделен от 24^-те часа на денонощието. Пътуването тук става сложно — комплекс от здания, които се движат под прав ъгъл в пролуките на уличната мрежа на Ракетенград. Можеш също да повдигаш или спускаш отделните сгради, десет етажа в секунда, на желаните височини или подземни нива, като командир на подводница с неговия перископ, въпреки че определени пътища са недостъпни за теб. За други са достъпни, а за теб не. Шахмат. Твоята цел не е Царя, — защото Цар няма, — а кратковременни мишени като Лъчезарния Час.

Бинннг, неочаквано влиза момче със скиорска шапка, завърта се като пумпал, връчва на Слотроп ново съобщение, завърта се отново и изчезва. „Лъчезарният Час е взет в плен, ако искаш да го видиш изложен на показ за всички заинтересовани клиенти, ела на този адрес в 11:30 часа сутринта“… в небето съвсем навреме проплава бял циферблат, хм-мм само половин час, за да събера моята спасителна команда. Тя ще включва Мъртъл Миракюлъс, която ще долети тук в кафява рокля с подплънки на рамената, несвалени ролки за къдрене в косата и заплашително намръщена, че са я измъкнали от Страната на Сънищата… после един негър с перленосив зуут-костюм и палто с къса пелерина, казва се Максимилиан, висока правоъгълна набрилянтинена глава и супертънки мустачки, притичал е тук от неговата „официална“ работа, приветлив управител на клуб „Уга-Буга“ където аристократите от „Бийкън Стрийт“1238 общуват всяка нощ с пияници и наркомани от Роксбъри1239, да, здрасти Тайрън, как е! Здраво, Мъ’тъл, скъпа, хия, хия, хия! ’Кво е т’ва бързане бе, човек? Пооправя карамфила на ревера, оглежда се, всички са тук вече, освен оня Мар-сел но слушай, познатата тема от мюзикбокса, ами да, това е музика от онзи старомоден благозвучен Стивън Фостър1240 и наистина сега през балконския прозорец влиза Марсел, механически шахматист от времето на Втората Империя1241, в действителност изработен преди век за великия илюзионист Робер-Уден1242, много сериозно на вид французойче-бежанец, смешна подстрижка, ушите идеално очертани от косата, която изведнъж започва да расте блестящо черна като лакирана точно след едносантиметрова ивица гола пластмасова кожа, очила с рогови рамки, подчертано дистанциран маниер, за съжаление прекалено буквален с хората (представете си как мина първия път, когато Максимилиан застана на вратата, тананика хай-ди хо и върти пръст във въздуха, забеляза седналия млад ебонито-метало-пластмасов Марсел и подхвърли: „Хей, човече, дай ми малко кожа!“ а Марсел не само го поизмъчи за тая кожа, за кожата във всички възможни значения, о не това е само на повърхностно ниво, по-нататък ни е изнесена дълга лекция за понятието „давам“, която продължава доста време, после, после той се хваща за „човече“. Това вече наистина е изморително. Всъщност Марсел и досега още не е спрял да говори). Все пак неговата заложена в ХІХ век фина мозъчна дейност — помислете само какво човешко изкуство е било нужно за построяването му, което сега е безвъзвратно отмряло, изчезнало като птицата додо — се е оказала извънредно полезна за Флегматичната Четворка в много, много пререкания и сражения с Бащината Заплаха.

Но къде в тялото на Марсел е миниатюрният Велик Магистър, мъничкият Йохан Алгайер?1243 къде е пантографът, къде са магнитите? Всъщност никъде. Марсел наистина е механичен шахматист. Вътре в него няма никаква фалшификация, която да му придава поне мъничко човечност. Всеки от ФЧ1244 притежава някаква дарба и същевременно е увреден от своята дарба, превърнала го в неспособен за човешки живот. Мъртъл Миракюлъс е специализирана в правенето на чудеса. Изумителни постижения, невъзможни за осъществяване от човек. Тя е изгубила уважението към хората, те са несръчни, тромави, неудачници, тя наистина би искала да ги обича, но любовта е единственото недостъпно ней чудо. Любовта й е отказана навеки. Другите от нейната класа са или хомосексуалисти, фанатични привърженици на реда и законността, заминали на странни религиозни екскурзии, или демонстрират равна на нейната нетърпимост към провала, и въпреки че приятелки като Мери Марвъл и Жената Чудо1245 непрекъснато я канят на разни увеселения, за да я запознаят с подходящи мъже, Мъртъл знае, че е безсмислено… Що се отнася до Максимилиан, той притежава вродено чувство за ритъм, което означава всякакви ритми, включително космическият. Значи, той никога няма да бъде там, където бездънната шахта чака, където сейфът пада от високия прозорец с вой като бомба, той е водач през най-кошмарните минни полета на земята, стига само да стоим близо до него колкото е възможно по-дълго, все пак съдбата на Максимилиан е никога да не навлиза в опасността по-дълбоко от нейната елегантна външност, от първия възбуждащ кожата допир с нея…

Отличен екип, подготвя се да тръгне да търси Лъчезарния… а между другото? каква е дарбата на Слотроп и какъв е неговият Фатален Недостатък? Е, хайде де, ами-и-и Лъчезарния Час, събират тяхното оборудване, Мъртъл снове напред-назад, донася това-онова:

Мостът Златна Порта („Какво ще кажеш за него?“ „А-а-а, хайде да видим другия, още веднъж? дето има, нали знаеш, малко така, а-а-а…“ „Бруклин ли?“ „… изглежда леко старомоден…“ „Кой, Бруклинският Мост ли?“ „Да, точно така, със заострените… не знам как им казват…“)

Бруклинският Мост („Виж сега, Мъртъл, за сцена с преследване трябва да съблюдаваме пропорциите…“ „Кажи как.“ „Сега, ако ще бъдем във високоскоростни автомобили, ами, разбира се, можем да използваме Златната Порта… но ако ще прехвърчим набързо по въздуха, ще ни трябва нещо по-старо, по-интимно, по-човешко…“).

Два свръхелегантни „ролс-ройса“ („Не се прави на ударена, Мъртъл, вече се разбрахме, нали? Никакви автомобили…“).

Едно мъничко бебешко пластмасово кормилце („Виж какво, знам, че не ме уважаваш като ръководител, но все пак не можем ли да подходим разумно…“).

Какво чудно, че е почти невъзможно да разчиташ и да имаш вяра на тези идиоти, когато те ежедневно се изправят срещу Гибелния Татко? Тук няма истинска посока, нито силови линии нито сътрудничество. Решения изобщо не се вземат, в най-добрия случай те успяват да изскочат от хаос от дрязги, прищевки, халюцинации и всеобща гаднярщина. Това не е боен колектив, а гнездо на скандалджии, хленчещи безсрамници, претенциозни глезльовци и злобари, и нито една рядка или митическа птица в групата. В края на краищата изглежда нейното оцеляване е само благодарение на сляпата съдба, която ровичка из богатите вълнообразни небесни шарки, по една Титанична Нощ наведнъж. Ето затова Слотроп наблюдава сега своята коалиция с еднакво високи надежди за успех и за провал (и не, това не обезсилва апатията, а предизвиква остро проникващо като нож в теб крещящо несъответствие). Дразни го това, че може да бъде толкова раздвоен, толкова абсолютно неспособен да наругае едната или другата страна. Знайте, Повелители: онези, що някогашните пуритански проповеди заклеймяват като „лицемерните прикрити непричастници на света“, ги очаква нелек път надолу, и ако не можете да видите нещо, това не означава, че то не е там! Вътрешната енергия е толкова реална, обвързваща и неизбежна, колкото и проявяващата се навън енергия. Кога за последен път сте се чувствали прекомерно равнодушни? а? Лицемерните прикрити непричастници са толкова човешки същества, колкото героите и злодеите. В много отношения им се налага да понасят най-тежки страдания, нали? Вие, граждани или селяни, където и да сте точно сега, в автобуса или сгушени под юрганите, защо просто не се обърнете към най-близкия до вас лицемерен прикрит непричастник или дори към собственото си отражение в огледалото, и… просто… да запеете:

Докато 4^-та се подготвят, гласовете продължават да пеят известно време, в зависимост от желанието на всеки поотделно. Мъртъл щедро излага на показ почти целите си елегантни крака, а Максимилиан похотливо гледа под полата на неспирно дърдорещата млада хубавица и предизвиква смутеното хихикане на юношата Марсел, който навярно е леко потиснат.

— А сега — Слотроп с глупашка, угодническа усмивка — е време за Освежителната Пауза!1246 — И се мушва в хладилното помещение още преди ехото от „О, Господи“ на Мъртъл да е заглъхнало… светлината от мъничката студена крушка оцветява в наситено синьо лицето му, пренебрегваното, но по-добро дете на Бродерик и Налин, техният непризнат, техният чудовищен син, роден с хидравлични щипци за ръце, които знаят само да се протягат и сграбчват… и сърце, което гълголи като стомаха на смешен дебелак… но вижте колко недоумяващо, колко разкрепостено е, беше, лицето му в продължение на тези 1½ секунди на светлината в дружелюбния стар хладилник, който бръмтананика с келвинатор-бостънски1247 диалект, „О, влез Та’рън, тука в стомаха ми е уютно и приветливо, имам ’ного хубави неща, и «моксита» и големи «бейби Рутчета»1248…“ Сега той върви между километрични от пода до небето рафтове и хранителни планини или хранителни градове на Хладилноландия (но внимавай, тук може да настъпи истински фашизъм, зад сладкишите в бонбонени разцветки се спотайва чиста проба термодинамична елитарност, електрическите крушки могат да бъдат заменени със свещи и радиоапаратите да замлъкнат, но главното предназначение на Електромрежата в тази Система е хладилно: да замразява отново непокорните кръговрати на деня, за да запази този малък безмирисен свят, този куб от неизменност), катери се по хълмове от целина откъдето гледа към надписани стъклени купички със сирене, които се извисяват лъскави недалеч, подхлъзва се на блюдото с масло, гризе резен диня чак до кората, чувства се жълт и развеселен, когато заобикаля бананите, втренчва се в синьо-зелените плесенни участъци по користата повърхност на една стара и вече неузнаваема тенджера… банани! к-к-кой е слагал банани:

Чикита Банана1249 казва, че не трябва! Ще настъпи истински ужас! Кой е способен да го направи? Не може да е Мама, а Хоган просто е влюбен в Чикита Банана, Тайрън често пъти е влизал в стаята и заварвал брат си с бананово етикетче залепено на надървения му хуй, завинаги готова справка, унесен в мастурбационни фантазии да закове тази хубавичка, но по-възрастна от него латина, когато тя е с шапка, гигантска окичена с плодове шапка, направо плодова сергия, и широка жизнерадостна усмивка ¡Ай, ай, колко страстни сте вие янките!… а-а-а и не може да е бил Тате, не, Тате в никакъв случай, но ако (застудява ли тук?) не е бил никой от нас, тогава (какво става с плочата на Спайк Джоунс „Право в лицето на фюрера“1250 дето е пусната в гостната, защо заглъхва?)… освен ако не съм го направил аз, неволно (огледай се, някакви панти скърцат) и това означава може би, че превъртам (защо крушката свети по-ярко, ’кво ста…) ТРЯС, лелей, който и да е този дето тъй безпричинно е пренебрегнал указанията на радиорекламите на Юнайтед Фрут също току-що бе заключил младия Тайрън в това хладилно помещение и сега той ще трябва да разчита на Мъртъл да го измъкне. Ужасна излагация.

— Добра идея, шефе.

— Уф-ф, М. М., не знам какво стана…

— А знаел ли си някога? Хвани се за пелерината ми.

Фюууут…

— Бре! Ами — обажда се Слотроп — ъмм, всичките ли сме…?

— Сега тоя Лъчезарен Час навярно е на светлинни години от нас — пояснява Мъртъл, — а от носа ти виси заледен сопол.

Марсел скача към уредите за управление на подвижното здание, натраква на Централното Управление искане на разрешение за максимална скорост във всички направления, което веднъж му бива дадено, друг път не, в зависимост от някакъв таен процес между даващите разрешението, и едно от текущите задания на 4-та е да открият какъв е този процес и да съобщят на света. Този път получават разрешение за Бавно Движение, Крайградски Отсечки, най-ниската степен на уличното движение в Ракетенград, определяна само веднъж в писаната история на града, срещу един индиец-хомосексуалист-детеубиец, който обичал след содомията да изтрива органа си в националния Флаг и тъй нататък…

— Ебати! — реве Максимилиан на Слотроп — Бавно Движение, Крайградски Отсечки! мой човек, к’во трябва да пра’им, да га еба, да плуваме или к’во?

— Ъмм, Мъртъл… — Слотроп пристъпва почтително към М.М., чиято коса е обхваната от златна мрежичка, — ъмм, ти как мислиш, ще можеш ли?…

Господи, тия хора едно си знаят и все това повтарят. Как й се иска на Мъртъл тоя Хленчещ Слотроп да престане със сантименталните глупости и поне веднъж да се държи като мъж. Тя пали цигара, оставя я да увисне от ъгълчето на устата, издава напред противоположното бедро и въздъхва: „Напречно“, изкарана из търпение от този нещастник.

И хайде, давай! чудото е станало, те вече се носят вихрено по улиците-коридори на Ракетенград, като някакво дългошиесто морско чудовище. Дребнички деца се изсипват като мравки по мрежестите арки на виадукти високо над градските сталактити като испански мъх вкаменен още преди да се разстели на земята, деца се прехвърлят през ефирните перила и скачат върху дружелюбния гръб на лъскавото кръстосващо града чудовище. Катерят се от прозорец на прозорец, прекалено грациозни са, за да паднат. Естествено, някои от тях са съгледвачи: ето например онази малка хубавица с медените къдрици със синя карирана престилка и сини три четвърти чорапи, там горе на прозореца под покривния водоливник-чудовище, подслушва Максимилиан, който бе започнал да се налива още щом сградата се раздвижи и сега е подхванал многословно изобличение на Марсел, прикрито под неубедителната научна мотивировка, че опитва да определи дали Галския Гений наистина има някаква „душа“. Момичето под водоливника стенографира всичко казано. Това са ценни данни за провежданата психологическа война.

Сега за първи път става явно, че 4-та и Бащиния заговор не запълват изцяло техния свят. Тяхното усилие не е единственото или даже решителното. И действително, не само има много други усилия, но има също и зрители, те гледат както подобава на зрители, стотици хиляди, насядали в този мръсно жълт амфитеатър, място след място следват надолу в ред след ред безкрайни километри, надолу към голямата арена, жълто-кафяви светлини, на по-високите каменни скатове е разпръсната храна, разчупени кифли, фъстъчени черупки, костици, полупълни бутилки с жълти или оранжеви сладки напитки, огънчета в малки кътчета на завет, разположени под ъгъл там, където седалките са били отрязани, плитки падинки в камъка и пласт черешови на цвят въглени, на които старици готвят печиво от събрани остатъци хляб, трохи и захвърлени хрущялести хранителни отпадъци, затоплят ги в тънки тигани с кипяща сива мазна вода, и наоколо се събират детски лица очакващи храна, а на вятъра мургавият младеж, неуловимият елегантен младеж очаква някоя прислужница край желязна врата всяка неделя, отвежда я в парка до автомобила на някакъв непознат и към разновидност на любовта, която никога не бихте предположили, че съществува, сега стои разчорлен на вятъра, главата му е извърната от огъня, усеща в слепоочията и под брадата студа, планинския студ… докато край другите огньове жените клюкарстват, една от тях се надвесва от време на време да погледне намиращата се на много километри надолу сцена, да види дали не е започнал поредния епизод… наоколо притичват тълпи студенти, черни като гарвани, с наметнати палта, отиват в онзи затъмнен сектор, където традиционно никой не влиза (защото е запазен за Предците), гласовете им заглъхват, но все още са много емоционални, драматични, напрегнати и опитват да звучат добре или поне приемливо. Жените продължават да играят на карти, да пушат, да ядат. Виж дали ще можеш да заемеш на Роуз ето там едно одеяло от огъня, довечера ще застудее. Хей… тъй и тъй ще отидеш, вземи и пакет войнишки цигари, и веднага се връщай, чуваш ли? Естествено, оказва се, че автоматът за цигари всъщност е Марсел, кой друг, в поредната своя остроумна механическа маскировка, а в определен пакет цигари има съобщение за един от зрителите. „Сигурен съм, че не би искал Те да узнаят за лятото на 1945-та. Ще се срещнем в мъжката тоалетна на травеститите, ниво L16/39C, пункт «Метатрон», квадрант «Огън», кабина «Малкут»1251. Ти знаеш кога. Обичайният час. Не закъснявай.“

Какво е това? Какво правят противниците тук, сред собствената си публика ли проникват? Ами, всъщност, не. В момента това е нечия друга публика и тези ежевечерни спектакли представляват осезателна част от тъмните часове на живота на Ракетната столица. Тук вероятностите за какъвто и да е парадокс наистина са много по-малко, отколкото мислите.

Максимилиан е най-отзад, в дъното на оркестровия трап, дава си вид на алт-саксофонист с неговата Книга на Прикрития Интелектуалец, Мъдростта на Великите Камикадзе-Пилоти, с илюстрации от Уолт Дисни — на всяка страница тичат крещящи, косматоноси, с бели двуръби предни зъби, косооки (издължени очертания със сложни завъртулки) японци с чипи като на куче топчести лакрично-черни носове! и всеки път, когато не свири на този саксофон, за случайния страничен наблюдател със сигурност ще изглежда, че Максимилиан е погълнат от тази многословна, но душевно обогатяваща литературна творба. Междувременно Мъртъл се е върнала в бонбонено-цветното командно помещение, бърника по контролния пулт и е готова във всеки момент да връхлети с пикиращ полет и да спаси останалите, които сигурно скоро много ще загазят (ако не за нещо друго, то поради собствената си глупост). А Слотроп се прокрадва в Травеститската Тоалетна, сред дима, тълпите, жужащите луминесцентни лампи, гореща като разтопено масло пикня, води си бележки за всички сключвани сделки сред кабините, тоалетните чинии и писоарите (задължително е да изглеждаш страховит, но не чак толкова бандит, и нищо метално не трябва да се вижда по жизненоважните места, защото тя ще отреже по десет точки за всяко метално нещо, което види, и единствените давани от нея награди са ясно посочени тук: за пусната кръв при първия опит са допълнително 20…) и недоумява дали съобщението в цигарената кутия е стигнало до адресата и дали те ще дойдат лично или Тате ще изпрати убиец, който да опита да направи нокаут в първия рунд.

Е, това е същината: монументалната жълта конструкция се извисява в нощта на бедните предградийни квартали, безсънното и винаги будно преминаване на живота и авантюристичното начинание през нейната черупка, Навън и Вътре се взаимопроникват прекалено бързо, размесват се в необикновено изящна плетеница и вече става невъзможно едната или другата категория да получи надмощие. Нескончаемото представление се разпростира извън своята сцена, последователно набъбва и оредява, изненадва и просълзява в безкраен кръговрат подобно на неспирно въртящо се зъбно колело:

Германските подводници осъществяват връзка на дължина на вълната 28 000 метра, което се приравнява на около 10 килохерца. Полувълновата антена за тази цел би трябвало да бъде висока или дълга близо 15 километра и дори да бъде сгъната тук-там, размерите са повече от солидни. Тя е разположена в Магдебург. Както и управлението на германския филиал на „Свидетелите на Йехова“. А също, макар и временно, и Слотроп, който опитва да стигне до подводницата на аржентинските анархисти, намираща се в неизвестни води засега. А защо, това вече и на него самия не му е ясно. Или е бил навестен по някакъв начин от Скуалидоци или веднъж случайно се бе натъкнал на Скуалидоци, или опипвайки разсеяно мъхчетата в джобовете си, вехториите или спалния чувал, бе открил съобщението, предадено му много отдавна още в края на раззеленяващия се април в женевското кафене „Слънчево затъмнение“. Знае само, че точно сега намирането на Скуалидоци е от първостепенна важност за него.

Пазител на Антената е Рор, свидетел на Йехова. Току-що е дошъл от концлагера Равенсбрюк, където е бил затворен от ’36^-та (или ’37^-ма, не помни точно). След такъв дълъг лагерен стаж, той е бил сметнат от местния Г-51252 за достатъчно надежден политически, за да му бъде възложен нощния контрол на мрежата от най-дългите вълни в Зоната. Въпреки че това би могло да е случайно, най-вероятно напоследък тук е било задействано някакво ексцентрично правосъдие, което Слотроп ще трябва да изследва внимателно. Носи се слух, че в Нюрнберг заседава Трибунал за Военни Престъпления. Никой от разговарялите със Слотроп не е наясно кой кого съди и за какво, но все пак да не забравяме, че става дума предимно за мозъци, опустошени от противообществени и безсмислени развлечения.

Но единствените хора, ако изобщо са останали такива, способни понастоящем да осъществяват връзка на 28 000 метра (разстоянието от Изпитателен Стенд VІІ в Пенемюнде до „Хафенщрасе“ в Грайфсвалд, където в началото на август Слотроп ще може да види една особена снимка във вестник), освен шантавите аржентински анархисти, са неденацифицираните нацисти, които продължават да обикалят с подводници по неизвестни маршрути и да провеждат техни тайни подводни трибунали против враговете на Райха. Излиза, че най-близкото до ранните християни същество в Зоната, е назначено да слуша новини за несанкционирани произволни разпъвания на кръст.

— Оная вечер някой умираше — казва му Рор. — Не знам дали беше вътре в Зоната или в морето. Той умоляваше за свещеник. Трябваше ли да вляза във връзка и да разкажа за свещениците? Щеше ли да получи някаква утеха от това? Понякога е толкова мъчително. Ние наистина опитваме да бъдем християни…

— Моите родители бяха конгрегационалисти1253 — обяснява Слотроп, — поне тъй мисля. — Става му все по-трудно да си ги припомни, тъй като Бродерик се изражда в Гибелен Татко, а Налин в шшшееекккнн… (в какво? Каква беше тая дума? Каквато и да е, колкото по-старателно я търси, толкова по-бързо му убягва тя).

Здрасти Джо, как си. Слушай Джоузефчо, ние отново се тревожим за най-малкото ни момче. Не можеш ли още веднъж да обезпокоиш някои от твойте стари добри лондонски връзки? (Обещаваш ли?) То, макар че ще бъдат ланшни вести, ние с Тате ще им се зарадваме. Все така помня какво каза ти, когато съобщиха ужасната вест за торпедния катер, а ти още не знаеше как е Джак. Никога няма да забравя твойте думи тогава. Това е мечта на всеки родител, Джо, точно така.

И още нещо Хосей (оппаа, не ми обръщай внимание, писалката просто ми се приплъзна както виждаш! Невъзпитаната Налин е на третото мартини, ако още не си загрял досега!) Ние с Татенцето слушахме прекрасната ти реч в завода на „Дженерал Илектрик“ в Питсфилд миналата седмица. Отлично го даваш, господин К.! Колко вярно! Ние трябва да модернизираме Масачузетс или щата просто ще върви надолу и надолу. Тука следващата седмица се канят да гласуват дали да обявяват или не стачка. НСРТК1254 не беше ли създаден, за да предотвратява точно такива неща? Нали не започва да се разпада, а, Джо? Понякога, нали ги знаеш тези прекрасни Бостънски недели, когато небето над Хълма се натрошава на облаци, тъй както белият хляб се появява изпод коричката, която държиш и разчупваш… Знаеш как, нали? Златисти облаци? Понякога мисля, ах, Джо, мисля, че това са падащи частици от Новия Йерусалим. Извинявай, не исках да излезе внезапно толкова мрачно, а просто… но то не започва да се разпада, нали, мой стари харвардски родителю-събрат? Само дето понякога нещата не са много ясни. Изглеждат тъй, сякаш са против нас и въпреки че накрая всичко излиза добре и винаги можем да погледнем назад и да кажем о, разбира се, точно така трябваше да стане, защото иначе нямаше да се случи това и това — и все пак, докато се случва, ужасен страх наляга душата ми, тази празна къща, и в такива часове ми е много трудно да повярвам в някакъв План, с очертания по-големи отколкото мога да схвана…

О, както и да е. Махайте се далеч от мен, кисели старчешки мисли! Къш! Идва мартини номер четири!

Джак е прекрасно момче. Аз наистина обичам Джак колкото Хоган и Тайрън, съвсем като син, като мой син. Даже го обичам тъй както не обичам моите синове, ха-ха! (грачи тя), но пък нали знаеш, че съм кокетна стара палавница. За такива като мен надежда няма…

— Едно нещо изобщо не мога да разбера за вашия език, свински янки.

Вече цял ден „Киселината“ го наричаше „свински янки“, весела шега, която го бе обсебила напълно и той често не можеше да стигне по-нататък от „свин…“, защото го сковаваше някакъв отвратително дрънчащ туберкулозно хъхрещ смях и изкашляше обезпокоително провлачени белодробни храчки във всевъзможни оттенъци и пъстроцветни мраморни жилки — например зелени, като позеленели от времето статуи в обрасъл злачен сумрак.

— Разбира се — отвръща Слотроп — ако ти иска да знаш англиски, аз учи на теб англиски. Питай ’квото щеш, киселозелковец такъв.

— Защо вие ако искате да обясните, че нещо се е объркало, например някоя машина е било неправилно свързана, защо казвате, че е „с гъза назад“? Не го разбирам. Нали обикновено гъзът е отзад? Трябва да казвате „с гъза напред“, ако имате предвид „назад“.

— Ъ-ъ-ъ — мучи Слотроп.

— Това е само една от безбройните Американски Загадки, която много бих искал някой да ми разясни — въздиша „Киселината“. — Но ти явно няма да можеш.

„Киселината“ критикуваше особено злобно чуждите езикови характерности. Една вечер, още по времето, когато се подвизаваше като второетажник1255, бе извадил невероятния късмет да проникне в заможния дом на Мине Хлеч, астроложка от Хамбургската школа, която изглежда по рождение била неспособна да произнася, и дори да възприема, прегласи над гласните букви. Тази нощ тя тъкмо била в началната фаза на, както впоследствие щяло да се докаже, свръхдозиране с „йеропон“, когато „Киселината“, по онова време къдрокосо красиво момче, я изненадал в спалнята, сложил ръка на един шахматен офицер от слонова кост със саркастична усмивка на лицето и натъпкан с отличен перуански суров кокаин, все още пълен със соковете от майката Земя… „Не викай за помощ“, съветва я „Киселината“ и показва шишенце пълно с фалшива киселина, „или това хубаво лице ще изтече от костите като ванилов крем“. Мине обаче не се хваща на тоя номер, закрещява и призовава на помощ всички жени на нейната възраст в сградата, за които е типична същата майчинска двойственост относно млади второетажници: помощ-помощ-но-първо-се-уверете-че-той-ще-има-време-да-ме-изнасили. Искала е да извика „Hübsch Räuber! Hübsch Räuber!“, което означава „Хубавичък обирджия! Хубавичък обирджия!“ Обаче тя не можела да произнася тези прегласи. И съответно при нея излиза „Hubschrauber! Hubschrauber!“, което означава „Хеликоптер! Хеликоптер!“ да, но това става в 1920 и някоя година, и никой наоколо в пределите на чуваемостта не знае какво означава тази дума, Перкоповдигач, ’кво е това?… никой освен един онихофагичен1256 параноик, студент по аеродинамика, живеещ в далечен двор с полуразрушени домове, който чул вика в късната берлинска вечер, през дрънченето на трамваи, пушечни изстрели в съседен квартал, през напъните на някакъв начинаещ устен хармонист, който в последните четири часа опитвал да изсвири „Deutschland, Deutschland Über Alles“1257 отново и отново, пропускал ноти, обърквал такта, дишането ü… berall… es… indie… ie… после дълга-предълга пауза, хайде бе, загубеняк, можеш да я намериш — Welt грешно ach1258, веднага се поправя… през и над всичко това до него долита викът Hubschrauber, перкоповдигач, ярко пада спирален винт през тапа въздух над Земното вино, да, сега вече знае точно, а може ли този вик да се окаже пророчество? предупреждение (те са запълнили цялото небе, сива полиция в люковете с лъчеви пистолети полюшват се като хуйове в чорапчета под всеки завъртян винт ние те виждаме отгоре няма къде да бягаш това е последната ти улица, последното ти скривалище) да стои вътре и да не се намесва? Той седи вътре и не се намесва. И по-нататък става този „Шпьори“, когото Хорст Ахтфаден издава на Черната Команда. Обаче онази вечер той не отива да види защо вика Мине. Тя щяла да се свръхдозира, ако не било нейното гадже Вимпе, енергичен и предприемчив търговски представител на СИ Фарбен за Източната Територия, довтасал в града след като неочаквано бил шитнал на безценица всичките си мостри „онейрин“ на компания американски туристи търсещи нови тръпки в планинска Трансилвания — ето ме скъпа моя, дори аз не очаквах да се върна толкова… — но в този момент видял проснатото атлазено същество, разтълкувал размера на зениците и цвета на кожата, веднага отишъл до коженото си куфарче за стимулант и спринцовка. Те, заедно с леда във ваната, я върнали към живота.

— „Гъз“ е усилваща речева частица — пояснява моряка Бодайн — както в „подъл задник“ или „подъл гъз“, „глупав задник“ или „глупав гъз“. Та когато нещо върви много наопаки, по аналогия казваш „обратен гъз“.

— Но „обратен гъз“ е обратното на „с гъза назад“ — възразява „Киселината“.

— Което обаче не го превръща в „напред“ — примигва Бодайн с искрено пресеклив глас, сякаш някой замахва да го удари, а в действителност изпитаният морски вълк скришом приема положението за донякъде забавно, за имитация на Уилям Бендикс. Другите нека се представят за Кагни или Кари Грант, обаче Бодайн се специализира за поддържащи роли, способен е идеално да копира Артър Кенеди в-ролята-на-малкия-брат-на-Кагни, ’кво ще кажете за това, а? Или-или Сам Джафе преданият индийски водоносец на Кари Грант1259. Бодайн е положителен герой във военния флот на живота и тази роля включва и гласовите отпечатъци от фалшивия киноживот на непознати хора.

Междувременно „Киселината“ проявява интерес към нещо подобно с различни солисти-инструменталисти, или опитва, самообучава се по метода проба-грешка, напоследък скрипти цигу-мигу, имитира някакъв предполагаем Йоахим1260, изпълняващ своя собствена каденца1261 към дълго пазения в тайна концерт на Росини за цигулка (op. posth.1262), и подлудява всички наоколо. Една сутрин Труди просто излиза трополейки и попада сред масовите парашутни скокове на 82-ра Въздушнодесантна дивизия над завладяния град, милион пухкави куполи в небето, спускат се бавно, тъй както се сляга бялата пепел след силуета на нейното прощално тропване. „Той направо ме побърква.“ „Здрасти Труди, накъде си тръгнала?“ „Нали ти казах… побърква ме!“ и не мислете, че този жалък дърт похотлив наркоман не я обича, защото той наистина я обича, и не мислете, че той не отправя молитви, че не записва старателно своите желания на цигарени хартийки, и после не свива в тях своя най-добър светопричастен канабис и ги пуши до пришки на устните, което е наркоманският вариант да си пожелаеш нещо, когато видиш падаща звезда, и че не се надява от все сърце тя само да е захлопнала вратата за пореден път, моля те нека да е само вратата и всичко да свърши още същия ден само още веднъж, пише той на всяка цигара с марихуана за лека нощ, това е всичко, повече няма да те моля, ще опитам да не те моля, ти ме знаеш, не ме съди прекалено строго, моля те… но колко още такива затръшвания може да има? Едно ще бъде последното. Въпреки това „Киселината“ продължава да скрибуца Росини, излъчва своето жалко презряно и рисковано улично дългоденствие, не, изглежда не може да спре, това е старчески навик, презира се, но тази втора природа не го оставя на мира, и независимо колко внимание отделя на проблема, не може да спре примамването обратно към изкушителната каденца… Морякът Бодайн проявява разбиране и опитва да помогне. С цел въвеждането на полезна намеса, той е съчинил своя контра-каденца, в духа на онези други популярни мелодии с класически заглавия прочути около 1945 година („Моята прелюдия към една целувка“, „Квартирна симфония“1263). Бодайн използва всяка възможност да я тананика на ежеседмичните новодошли, Лали току-що пристигнала от Любек, Сандра, която е избягала от „Клайнбюргерщрасе“1264, ето го противният Бодайн с китарата пристъпва бавно по коридора, върти и поклаща таз след всяка палава дезертьорка, след всяка първокачествена въплътена сексуалнопрестъпна фантазийка, дърпа струните и пее трогателна интерпретация на:

Тези дни микрокварталът е известен като Мястото и е запълнен почти докрай, до последния централен двор, с приятели на „Киселината“. Промяната е неочаквана — като че ли сега в кварталната мръсотия расте много повече зеленина, хитроумна система от регулируеми денем импровизирани светлопроводи и огледала препраща за първи път слънчева светлина надолу в тези задни дворове и разкрива невиждани досега цветове… освен това има дъждоотводна конструкция насочваща дъждовната вода сред улеи, фунии, капкоотражатели, водни колела, струйници и преливници, образуващи система от рекички и водопадчета за игра през лятото… единствените стаи, които могат да бъдат заключвани отвътре, са запазени за отшелници, фетишисти, объркали пътя изгубени бегълци от окупацията, нуждаещи се от усамотение тъй както наркоманите имат нужда от дрога… като говорим за това, сега навред из комплекса можете да намерите запаси от всички видове армейски опиати, от мазетата до таваните подовете са осеяни с телени примки, и пластмасови ½ гранови1265 тубички-спринцовки от морфинов тартрат изстискани докрай като туби от паста за зъби, строшени кутийки от амилнитрит свалени от противогазови комплекти, зелено-охрени тенекиени кутии от бензедрин… продължава работата по изкопаването на противополицейски ров около целия квартал: за да не привлича излишно внимание този ров е първият в световната история, който бива изкопаван отвътре навън, пространството под „Якобищрасе“ бавно и параноично се издълбава, оформя, старателно се укрепва с подпори под тънкия слой земя и улична настилка така, че старият трамвай да не пропадне извън разписанието, впрочем имало е такива случаи обикновено посред нощ, когато вътрешното осветление на трамвая е топло на цвят като прозрачен бульон, по периферийните линии през дългите отсечки от неосветения парк или покрай звънтящите огради на складови бази съвсем внезапно, подобно на хлътнала уста изговаряща КМ1266, асфалтът се изкорубва, после зейва и още преди да се усетиш, тупваш долу в някакъв подгизнал параноичен ров, нощната смяна ококорена срещу тебе с огромни очи на подземни човеци, застанали не толкова срещу теб, а по-скоро сблъскващи се с мъчителния проблем на избора, това действително ли е истински електробус, или „пътниците“ са дегизирани полицейски агенти, деликатен момент, много деликатен.

Някъде в Мястото сега, рано сутринта, нечие двугодишно дете, бебе дебело като прасе-сукалче, току-що е научило думата „Sonnenschein“1267.

— Слънце — казва бебето и сочи. — Слънце — и тича в съседната стая.

— Слънце — изграчва някакъв утринно дрезгав възрастен глас.

— Слънце! — крещи бебето и се отдалечава с поклащане.

— Слънце — глас на усмихнато момиче, вероятно майка му.

— Слънце! — бебето стои до прозореца и показва на майка си, показва на всеки, който ще иска да погледне натам, съвършено вярно.

— А сега — интересува се „Киселината“ — разясни ми американския израз „Лайно от Лустро“.

— ’Кво е т’ва, — крещи морякът Бодайн, — сега и задачи ли ми се възлагат? Т’ва да не е Безкрайно Проучване на американския жаргон или нек’ва друга тъпотия? Кажи ми, глупав дъртофелнико, — сграбчва Зойре за гърлото и ревера и го разтърсва асиметрично, — и ти си един от Тях, нали? Хайде, казвай! — старецът е като парцалена кукла в ръцете му, тук имаме една лоша сутрин, изпълнена с подозрения от страна на обикновено добродушния Бодайн.

— Стига, стига — хленчи смаяният „Киселина“, тоест изумлението му отстъпва пред сърцераздирателната убеденост, че рунтавият американски моряк съвсем е изперкал…

И така. Чували сте израза „Лайно от Лустро“. Както е в: „О, той не може да различи Лайно от Лустро!“. Или: „Десантчик — ти не отличаваш Лайно от Лустро!“ И те изпращат в камбуза да белиш лук или на някое още по-неприятно място. Първият извод е, че Лайното и Лустрото са в безумно несъпоставими категории. Изобщо не ти идва наум — навярно защото миришат различно — как биха могли Лайното и Лустрото да съществуват съвместно. Просто е невъзможно. Човек, който не владее добре английски език, някой германски наркоман като „Киселината“, незапознат със значенията на тези две думи, може да приеме „Лайно“ като комично междуметие, каквото някой адвокат с бомбе докато събира документите и ги пъха в светлокафява чанта може с усмивка да подхвърли „Schitt, Herr Bummer“1268, и излиза от твоята килия, лукавият мазник, завинаги… или Scchhit!1269 стоварва се гилотината в черно/бялата карикатура изобразяваща политик, чиято глава се търкулва надолу, с чертички са означени мънички забавни сферични завихряния, и мислиш „това много ми харесва, да-а, отрежете я, един паразит по-малко, дяволите го взели!“ Що се отнася до Лустрото, тук преминаваме към високообразованите Франц Пьоклер, Курт Мондауген, Берт Фибел, Хорст Ахтфаден и подобните им, тяхната Сияйна Аудитория представлява блещукащ алабастров открит стадион в стила на Алберт Шпеер, с гигантски циментови хищни птици на всеки ъгъл, със свити напред крила, и под сянката на всяко крило има закачулено немско лице… гледана отвън и отстрани аудиторията е златна, белозлатна съвсем като листенце на момина сълза осветено от слънцето в 4 часа следобед, безметежна, на върха на невисок, изкуствено подравнен хълм. Тази сияйна аудитория притежава таланта да излага своите привлекателни профили на фона на благородни облаци и да внушава постоянство със завръщането на пролетта, надеждата за любов, топенето на ледовете и снеговете, академични неделни спокойни тишини, аромати на току-що смачкана или окосена трева или превръщаща се по-късно в сено… но отвътре резиденцията е изцяло синя и студена като небето отгоре, синя като хелиографно копие или планетариум. Никой вътре не знае накъде да гледа. Отвисоко над нас ли ще започне? Или ето там долу? Зад нас? От въздуха пред нас ли? И скоро ли?…

Всъщност, на едно място Лайното и Лустрото се срещат наистина и това е мъжката тоалетна на танцувалната зала „Роузланд“, откъдето Слотроп се бе отправил на пътешествие надолу в глъбините на тоалетната чиния, както бе открито в Архива на „Света Вероника“ (запазен, мистериозно, от голямото всесъжение на тази болница). Трябва да поясним, че цветът на Лайното предизвиква страх у белите хора. Лайното олицетворява присъствието на смъртта, не някакъв си там абстрактно-художествен персонаж с коса, а вкочанения и разлагащ се труп в самата топла и собственолична гъзя дупка на белия човек, и тук вече навлизаме в една доволно интимна сфера. В това е предназначението на бялата тоалетна. Да сте виждали много кафяви тоалетни? Не, тоалетната е в цвета на надгробните плочи, на класическите мавзолейни колони, този бял порцелан е съвършеният символ на Обезмирисената и Официална Смърт. Боята за обувки „Лустро“ съвсем случайно е с цвета на Лайно. В тоалетната ваксаджийчето шляпа „Лустро“ върху обувките, отработва наложената му от белия човек епитимия за своя грях, че се е родил с цвета на Лайно с Лустро. Приятна е мисълта, че някоя съботна вечер, една разтърсвана от танци вечер в балната зала „Роузланд“, Малкълм вдига глава от обувките на някой харвардски младеж и среща поглед с Джак Кенеди (синът на посланика), тогава още студент в горните курсове. Приятна е мисълта, че тогава над главата на младия Джак е продължавала да свети една от онези Безсмъртни Електролампи — и спря ли Рижия да размахва четките и лъскащото кадифенце, забави ли движението на ръцете само с четвърт такт, остави ли достатъчно отворен прорез в моарето, даващ възможност на белия Джак да погледне през него, не просто през, а да проникне и прозре изцяло и напълно през лъскавината на обувките на своя съученик Тайрън Слотроп? Не са ли подредени тримата по следния начин: седнал, клекнал, минаващ покрай? Впоследствие и Джак и Малкълм бяха убити1270. Съдбата на Слотроп не е толкова ясна. Може да се окаже, че Те замислят нещо друго за Слотроп.

Малка маймуна или орангутан държи нещо зад гърба си и пристъпва боязливо и незабелязано сред крака в мрежести чорапи, къси бели чорапи навити на примка до под глезените, момичешки шапки „токчета“ затъкнати на талиите в аквамариново зелени вискозни колани. Най-после той доближава Слотроп, който е с руса перука и същия модел дълга свободно падаща вечерна рокля с кръстосани ширити, която Фей Рей носи в сцената с Робърт Армстронг за пробните снимки на кораба1271 (отчитайки своята преживелица в тоалетната на „Роузланд“, вероятно Слотроп е избрал този тоалет не само от потискано желание да бъде содомизиран, нещо невъобразимо, от гигантска черна маймуна, но също заради известна атлетична наивност спрямо Фей Рей, за която той никога не бе говорил, освен да я посочва скритом и да шепне „О, гледай…“ — от някаква честност, решителност, чистота по отношение на самата рокля, нейните невъобразимо широки ръкави, тъй че откъдето и да минеш става видно къде си бил…).

Виждали сме ги под хиляди имена… „Грета Ердман“ е само едно от тях, на жените, чието занимание е при контакт с Ужаса винаги да се свиват… е, а когато се върнат у дома от работа, те заспиват точно като нас и сънуват политически убийства, заговори против добри и свестни хора…

Маймуната протяга лапа, потупва Слотроп по задника, подава му това, което е донесла яяааггххх чугунена кръгла черна анархистка бомба, точно така, при това със запален фитил… Маймуната се отдалечава с подскоци. Слотроп просто стои там, сред остъклените влажни стаи, гримът му започва да протича, в очите му ужасено смайване чисто като стъклени топчета, устните стиснати като ужилени е-а-с’а-’кво-да-пра’я-по-дя’олите с’а? Не може да каже нищо, свръзката му още не е дошла и гласът му ще издаде, че е дегизиран… Фитилът гори по-къс и по-къс. Слотроп се оглежда. Всичките легени и писоари са заети. Дали просто да не пъхне фитила пред нечий кур, точно в струята пикня… а, обаче това няма ли да изглежда все едно че им предлагам или нещо подобно? Уф, понякога ми се ще да не съм толкова нерешителен… м-м-може би ако избера някой по-слаб от мен… от друга страна обаче да не забравяме, че дребните имат по-бързи рефлекси…

Спасява го от колебливостта един много висок и дебел травестит с леко азиатски вид, чийто идеал, екранен и личен, изглежда е малката Маргарет О’Брайън1272. Този азиатец някак успява да изглежда с плитка и замислен, даже когато грабва от Слотроп пращящата бомба, изтичва до една незаета тоалетна чиния запраща бомбата в нея, пуска водата и се обръща към Слотроп и другите с доволен вид на човек изпълнил много добре гражданския си дълг, когато внезапно…

КРУППАЛЛУУММАА изтрещява чудовищна експлозия: от всички до една тоалетни чинии с черни капаци изригва вода в изненадани синьо-зелени езици (да сте виждали някога тоалетна да крещи „Яаййй“?), тръбите се откъртват и вият, стените и подът се разтърсват, мазилка почва да пада на полумесеци и прашни слоеве, а чуруликащите травестити млъкват едновременно и се притискат до онези, които са по-близо, като жест на подготовка за Гласа от Високоговорителя, който съобщава:

— Това беше натриева бомба. Натрият експлодира при контакт с вода. — Значи фитилът беше фалшив, ах ти, мръсен плъх… — Вие видяхте кой я хвърли в тоалетната чиния. Той е опасен маниак. Задръжте го и ще получите голяма награда. И в сравнение с вашия гардероб, дрешникът на Норма Шиърър ще изглежда като кошче за боклук в мазето на „Гимбълс“.1273

И съответно всички се нахвърлят върху горкия протестиращ поклонник на Маргарет О’Брайън, а Слотроп, комуто в действителност е било предназначено унижението и (по-късно, тъй като пристигането на полицията се бави все повече и повече) сексуалното посегателство и мъченията (Браво, Тате!) в това време се измъква и докато излиза навън разхлабва връзките на атлазената си рокля, и неохотно сваля от намазаната с брилянтин глава сияйната перука на невинността…

Такеши е висок и дебел (но не сплита косата си като онзи Маргарет О’Брайън), Ичизо е нисък и кльощав. Такеши лети на „нула“, а Ичизо управлява „охка“, което всъщност е дълга бомба с кабина за Ичизо, скъсени крила, ракетен двигател и няколко контролни повърхности на опашката. Такеши е трябвало да ходи в школата за камикадзета на Формоза само две седмици, докато Ичизо е бил принуден шест месеца да посещава школата на „охка“ в Токио. Тези двамата са много различни един от друг, както фъстъченото масло и желето. Не е честно да бъдат подпитвани кой кой е.

Те са единствените камикадзета тук в тази много отдалечена авиобаза, на остров, за който общо взето вече никой не го е грижа. Военните действия продължават на остров Лейте… после на Иво Джима, приближават Окинава, но винаги прекалено далеч, за да бъдат достигнати с полет оттук. Но двамата имат заповеди и своето заточение. Няма други забавления, освен да обикалят из плажовете и да търсят умрели кипридини (Cypridinae). Това са триоки раковидни с формата на картоф с контактни власинки в единия край. Изсушени и смлени кипридините са и прекрасен източник на светлина. За да свети този прах е нужно само да му се добави вода. Светлината е синкава, преливаща неземно синя, с леки зеленикави и индигови оттенъци, удивително хладно и нощно синьо. В безлунни и облачни нощи, Ичизо и Такеши се събличат голи и се плискат един друг с кипридинова светлина, тичат и се кискат под палмите.

Всяка сутрин, а понякога и вечер, Вятърничавите Самоубийци ходят до покритата с палмови листа радарна колиба, за да разберат дали някъде в пределите на техния полетен обхват има американски цели, заслужаващи смъртоносното пикиране и взривяване. Но всеки път едно и също. Щом се появят младежите, умопобърканият радарен оператор старият Кеношо — който непрекъснато вари саке в отсека с радиопредавателя, в дестилатор съединен с тръбата на магнетрона по някакъв невъобразимо пъклен японски начин, опровергаващ цялата западна наука — този впиянчен дърт окаяник започва да кряка: „Няма умилачка днеска! Няма умилачка днеска! Ах колко склъбно!“ и сочи към празните ИКО1274, където зелените радиуси безмълвно се въртят кръг след кръг, влачейки след себе си прозрачни паяжини от зелен шампоан, нищо друго освен засветка от повърхността на толкова много километри далеч отвъд пределите на летателния обсег и на съдбоносната мандала, от която сърцата и на двамата ще затуптят още по-силно, зеленият импулс от самолетоносача отразен осемкратно в трасирания около него кръг от чертичките на разрушителите, нищо… не, всяка сутрин едно и също… само тук-там зайчета на вълните и стария истерик Кеношо, който се гърчи на пода и дави в слюнка и езика си, поредният негов Припадък, нетърпеливо очаквана част от програмата на ежедневните посещения, всеки епилептичен пристъп опитва да надмине предишния или поне да добави нова изчанченост: ще направи салто във въздуха, ще загризе синьо-жълтите лачени обувки на Такеши или ще изрече импровизирано хайку:

докато двамата пилоти гримасничат, кискат се и подскачат в опит да избегнат конвулсиите на сивокосия стар радарен оператор — какво? Не ви хареса хайкуто. Недостатъчно ефирно ли беше? Съвсем не звучи по японски, а? Всъщност прозвучало като холивудска безвкусица? Е, капитане, да, вие, капитан от морската пехота Есбърг от Пасадина, вие току-що получихте Тайнствено Озарение! (ахкания и взрив от предварителни аплодисменти) и затова вие… сте нашият Параноик… За Деня! (оркестърът гръмва в „Закопчай си палтото“, или която и да е подходяща за случая параноично бърза и бодра мелодия, а шашардисаният състезател е издърпан на крака и буквално завлечен в прохода от конферансието с искрящо лице и играещи бучки по челюстите). Да, това е на кино! Още една ситуационна комедия за ІІ Световна война и вашата възможност да разберете какво е всъщност това, защото вие… спечелихте (барабанен дроб, още ахкания, още аплодисменти и подсвирквания) еднопосочно пътуване с изцяло заплатени разноски за един човек, до действителното място, където се развива действието във филма, екзотичния остров Бълвочи-Драйфи (оркестровата секция от хавайски китари подхваща сега звънко повторение на мелодията „Добре дошъл бели човече“, която за последен път слушахме в Лондон посветена на Геза Розавьолги) с един огромен „Констълейшън“ на ТУЕ1275! Ще прекарвате нощите си като пропъждате вампирясали комари от собственото си гърло! Ще блуждаете слепешком под проливни тропически дъждове! Ще изгребвате миши лайна от варела с вода за редниците и сержантите! Обаче, няма да се радвате само на нощни замайвания и вълнения, капитане, защото денем, ставането е точно в пет сутринта, и след това отивате веднага да се запознавате с „нулата“ за камикадзета, на който ще летите! ще ви препитват по всички уреди за контрол и управление, за да се уверят, че знаете къде точно е бомбеният люк! И-и-и, разбира се, да стоите по-далеч от онези двама Гламави Японци, Ичизо и Такеши! когато се впускат в техните шумни ежеседмични приключения, привидно не забелязвайки вашето присъствие и откровено заплашителните изводи, налагащи се от вашата обичайна ежедневна работа…

Изолационни ленти висят в утринната мъгла, след една нощ, в която луната е изсветлявала и потъмнявала като че от само себе си, защото бавно стелещата се мъгла бе тъй плавна и неразличима, тъй трудно забележима. Сега, когато духа вятър, черните вехти захабени проводници потракват като гърмящи змии и пръскат жълти искри на фона на сивото като шапка небе. Настъпва ден и зелените стъклени изолатори избледняват и помътняват. Дървените стълбове се накланят и миришат на старо: трийсетгодишна дървесина. От височината бръмчат катранено черни трансформатори. Сякаш наистина се очертава напрегнат ден. Недалеч в мъглата едва-едва прозират тополи.

Това може да е била „Семловер щрасе“ в Щралзунд. Прозорците имат същия разнебитен вид: вътрешностите на стаите изглежда са били изтърбушени до черно. Вероятно има някаква нова бомба, която може да унищожава само интериорите на сградите… не… това беше в Грайфсвалд. Отвъд мокрите жп релси се издигаха пристанищни кранове, корабни надстройки, такелаж, усещаше се вонята от канала… „Хафенщрасе“ в Грайфсвалд, върху гърба му падаше студената сянка на огромна църква. Но това не е ли „Свети Петрови Порти“? тази масивна ниска тухлена кула с арка, разкрачена над уличката отпред… или може да е „Шлютерщрасе“ в старата част на Рощок… или „Вандферберщрасе“ в Люнебург, с макари високо върху тухлените фронтони, ажурни ветропоказатели на самите върхове… и защо гледа нагоре той? Нагоре, една сутрин в мъглата, от някоя от множеството северни улици. Колкото по на север, толкова по-неприветливи стават нещата. По средата на улицата има надлъжна канавка, в която се стича дъждовната вода. Паветата са наредени равно, фасове се срещат по-рядко. В гарнизонните църкви отеква чуруликането на скорци. Пристигането в град от северната Зона е като навлизане от морето в непознато пристанище в мъглив ден.

Но на всяка от тези улици трябва да остане някаква следа от човечеството, от Земята. Няма значение какво му е било сторено, или по какъв начин е било използвано…

Имало хора наречени „военни капелани“. Те проповядвали в някои от тези сгради. Имало е даже войници, сега вече мъртви, които са ги слушали, прави или седнали. Хващали се за каквото могат. После излизали и някои от тях загивали още преди да се върнат отново в гарнизонната църква. Наети от армията свещеници се изправяли в цял ръст и говорели на отиващите на смърт мъже за Бог, смърт, небитие, изкупление на греховете, избавление. Така е било наистина. Било е нещо напълно обичайно.

Даже на улица използвана с такава цел, все пак ще настъпи час, някой обагрен следобед (катраненосиво, невъзможно оранжево-кафяво, съвършено прозрачно) или дъждовен ден и проясняване привечер, а в двора една ружа се върти на вятъра, освежена от дъждовните капки, толкова едри, че могат направо да бъдат дъвкани… едно лице до дълга стена от пясъчник и боричкането на всичките обречени коне от другата страна, когато тя завърта глава, част от косата й попада под сините сенки, посред нощ преминава автобус пълен с лица и на притихналия площад няма будни с изключение на шофьора, кварталният полицай в някаква кафява официална на вид униформа с преметната през рамо стара „маузерка“, сън не го лови и, замечтан не за врага навън в блатото или в сянката, а за дома и леглото, се разхожда с един освободен от наряд цивилен приятел под натежалите от нощта и уличната прах дървета, през силуетите им върху тротоара и свири на устна хармоника… покрай колоната от лица в автобуса, зелени като на удавници, измъчвани от безсъние, зажаднели за цигара, уплашени, не за утрешния ден, още не, а от това спиране на техния нощен преход, от мисълта колко лесно могат да загубят всичко и колко много ще ги боли…

Поне един момент от прехода, такъв, от чиято загуба много ще ни боли, трябва да бъде намерен за всяка улица, сега равнодушно посивяла от търговия, война, угнетение… когато го открием и се научим да ценим това, което сме изгубили, няма ли да можем да намерим някакъв път назад?

На една такава улица в утринната мъгла върху две хлъзгави павета е залепнало парче от вестникарско заглавие с фотография: от бял пубисен храсталак в небето виси право надолу гигантски бял хуй. Буквите

ОМ БО УС

Н РОШИМ 1276

заедно с логотипа на някакъв окупационен вестник, усмихнато ефектно очарователно момиче възседнало танково оръдие, стоманен пенис с цепната змийска глава, емблемата с танкови вериги в триъгълника на 3-та Бронетанкова дивизия се кипри на пуловера силно опънат над циците й. Бялото изображение притежава същата логична яснота, самодоволното „хей-погледни-ме“, както и Светия Кръст. Не само внезапна бяла генитална атака в небето — това също е, може би, Дърво…

Слотроп седи на бордюра, гледа снимката и буквите и момичето възседнало стоманения хуй, което маха, привет момчета, а мъглата избледнява в утро и фигури с талиги или с кучета или с велосипеди се нижат край него в сиво-кафяви силуети, хриптят, поздравяват набързо със спаднали от мъглата гласове и отминават. Той не помни, че е седял толкова дълго на тротоара, загледан в снимката. Но точно тъй беше.

В мига, когато това се случи, на изток изгряваше бледата Дева, глава, рамене, гърди, 17° 36′ към нейното целомъдрие на хоризонта. Неколцина обречени японци я смятаха за някакво западно божество. Тя се издигаше със застрашителни размери в източното небе, втренчена надолу в предопределения за жертвоприношение град. Слънцето бе спряло в съзвездие Лъв. Огнената експлозия избухна гръмовна и пълновластна… *

Основната идея е, че Те ще дойдат и първо ще затворят водата. Обитаващите около водомера буболечки ще бъдат парализирани от лумналия отгоре мощен поток светлина… и ще се разпръснат панически в търсене на по-ниско, по-тъмно, по-влажно. Спирането на водата ще блокира тоалетната: само с едно пълно казанче на разположение, не можеш да се отървеш от кой знае какво, нито от наркотици, нито от лайна, нито от документи, защото Те са спрели притока и оттока и си хванат в капана на Техния кадър, твоите отходни отпадъци се трупат, гъзът ти е увиснал точно над визьора на Тяхната „мувиола“1277 и чака да бъде посечен от Тяхната монтажна гилотина. Прекалено късно са ти напомнили колко зависим си от Тях, ако не от доброжелателното Им отношение, то поне от небрежността Им: Тяхното пренебрежение означава свобода за теб. Но когато Те идват наистина, то е все едно че Аполоновци се появяват на светски концерт за хайлайфа и започват да подрънкват с лирите си.

ЗОННГГГ

Всички замират. Мелодичният прекалено сантиментален акорд увисва във въздуха… и няма начин да го възприемеш спокойно. Ако опиташ маневрата „Приключихте ли, г-н надзорник?“, той ще отговори „Всъщност, не… не, противно лигаво апашче, изобщо не съм приключил, и още по-малко с теб…“

Значи добре е клапанът на тоалетната чиния винаги да бъде леко пукнат, за да се поддържа някакъв приток през тоалетната чиния, така че когато той спре, ще разполагаш с резерв от една-две минути. Което не е обичайната параноя с очакването на почукване или телефонен звън: не, за да седнеш тука е нужно някое специфично психическо заболяване. Обаче…

Представи си следната много сложна научна лъжа: звукът не можел да се разпространява в космическото пространство. Добре, но хайде да предположим, че може. Да предположим Те не искат ние да знаем, че в космоса има среда, в миналото наричана „ефир“, която може да пренася звука до всяка точка на Земята. Звуковият Ефир. Слънцето бучи и реве от милиони години, гигантски пещен 150-милионкилометров тътен, толкова идеално равномерен, че поколения хора се раждали и умирали сред него, без изобщо да го чуват. Ако той остава непроменен, как може някой да го чуе?

Само че от време на време нощем в някоя част на тъмното полукълбо, вследствие на завихрянията в Звуковия Ефир, се образува много плитко гнездо от беззвучие. Почти всяка нощ на определено място някъде по Света, идващият отвън поток от звукова енергия бива изключен за няколко секунди. Ревът на слънцето спира. През своя кратък живот гнездото на звукова сянка може да се установи на триста метра над пустинята, между етажите на празна административна сграда, или около някой човек седнал в евтин ресторант, където всяка сутрин в 3 часа мият с маркуч… цялото заведение е облицовано с бели керамични плочки, столовете и масите са здраво завинтени за пода, храната е покрита с прозрачно пластмасово фолио… и скоро иззад вратата, рррннн! потракване, тътрене, скърцане на отварящ се клапан, о да, ах да, Това Са Хората С Маркучите И Сега Ще Облеят Целия Ресторант…

В този момент, без предупреждение, възбуждащият връх на перцето те е докоснал и те обгръща със слънчева тишина продължаваща, да кажем от 2:36:18 до 2:36:24 по Централно Военно Време, освен ако, естествено, местонахождението ти не е в Дънганън щата Вирджиния, Бристол щата Тенеси, Ашвил или Франклин щата Северна Каролина, Апалачикола щата Флорида, или вероятно в Мърдо Макензи щата Южна Дакота, или Филипсбърг щата Канзас, или Стоктън, Плейнвил или Елис щата Канзас — прилича на Списък на Загинали за Родината, нали, който четат някъде сред прерията, по небето на дълги бразди се стичат цветове като в леярна, червени и морави, притъмняло множество граждани, прави, почти допиращи се подобно на житни стръкове, а старецът на микрофона е в черно и изброява градовете на загиналите във войната, Дънганън… Бристол… Мърдо Макензи… вятърът изваял твоите алабастрови градове издухва назад бялата му коса и я превръща в лъвска грива, старото му лице с разширени пори и нашарено с пигментни петна е изгладено от природните стихии и оцветено в жълтеникавочервено от светлината, сериозните външни ъгълчета на клепачите му се прегъват все по-надолу, докато имената на градовете на смъртта изскачат едно след друго и отекват над прерийната наковалня и ей сега непременно ще прозвучи Блайхероде или Блицеро…

Е, тук грешиш, поборнико — това случайно са градове разположени на границите на Часовите Пояси, ясно ли е? Ха, ха! Хванах те, бръкнал надълбоко в панталоните да си драпаш ташаците! Хайде, давай, покажи на всички какво правеше или се пръждосвай, такива като теб не ни трябват. Няма нищо по-гнусно от сантиментален сюрреалист.

— И тъй, изброените от нас източни градове живеят в Източно Военно Време. Всички други градове по разделителната линия живеят в Централно Военно Време. Току-що посочените западни градове са по Централно Военно Време, а останалите градове покрай тази разделителна линия са по Планинско Военно Време…

Това е всичко, което успява да чуе нашият Сантиментален Сюрреалист, докато напуска района. Още по-добре! Той е по-силно заинтересуван, или „болезнено завладян“, ако така предпочитате, от момента на слънчева тишина сред белите плочки на долнопробното ресторантче. То изглежда като място, където вече е бил (Киноша, щата Уисконсин?), макар и да не помни във връзка с какво. Бяха го нарекли „Момчето от Киноша“, обаче това може и да е недостоверно. Досега единственото друго помещение, в което помни да е бил, е двуцветна стая, нищо друго освен два точно определени цвята, всички лампи, мебели, завеси, стени, таван, килим, радио, даже обложките на книгите по рафтовете, всичко беше или (1) Тъмно ЕвтинопарфюмноАквамариново, или (2) Сметаново Шоколадено Кафяво Тип Обувки На ФБР Агент. Може да е било в Киноша, а може да не е било. Ако опита, след минута ще си припомни как е попаднал в облицовано с бели плочки помещение половин час преди времето за миене с маркуча. Той седи с наполовина пълна чаша кафе, с прекалено много захар и сметана, трохи от ананасов сладкиш под чинийката, където пръстите му не могат да стигнат. Рано или късно ще трябва да премести чинийката, за да ги събере. Той просто отлага. Обаче няма да има рано нито късно, защото

звуковата сянка го захлупва,

настанява се около неговата маса, заедно с невидимите дълги завихрени повърхности, които са я донесли тук връхлитащи като спираловидни ароматни завъртулки Въздушен Ананасов Сладкиш, доловими само благодарение на случайни парченца звукови остатъци, които може неволно да се оплетат в завихрянията, гласове далеч навътре в морето нашето местоположение е двайсет и седем градуса и двайсет и шест минути северно, жена плаче на някакъв пронизителен език, океански вълни в бурни ветрове, глас декламиращ на японски,

което е девизът на едно поделение камикадзе, звено „охка“ и означава:

Ломотейки на японски, Хи, Ри, Хо, Кен и Тен отпрашват на продължителното слънчево завихряне и оставят Момчето от Киноша на завинтената за пода маса, където е спрял ревът на слънцето. Той чува за първи път могъщата река на своята кръв, барабана на сърцето си.

Ела под светлината на лампата и седни при него, при непознатия на малката обща маса. Почти е дошло време за измиване на заведението с маркуча. Виж дали ще можеш и незабелязано да се промъкнеш под сянката. Дори и частично затъмнение е по-добро отколкото изобщо да не разбереш, по-благоприятно нежели да се свиваш, както са те учили, до края на живота си под големия небесен Вакуум и под едно слънце, чиято тишина никога няма да чуеш.

Ами ако Вакуум не съществува? Или ако има, ами ако Те го използват против тебе? Ами ако на Тях им е удобно да проповядват за остров на живота заобиколен от празно пространство? Не просто Земята сред космоса, а твоят личен живот във времето? Ами ако е в Техен интерес ти да повярваш на това?

— Известно време той няма да ни безпокои — казват Те един на друг. — Аз току-що го включих към Мрачния Сън. — Те пият заедно, инжектират си много, много синтетични наркотици подкожно или венозно, пускат Си в черепите, директно в мозъчния ствол, невъобразими електронновълнови импулси, закачливо Си пляскат игриви взаимни бекхенди, хилят се, широко раззинали усти, Ти знаеш как стоят нещата, нали? чете се в Техните неостаряващи очи… Говорят за това как ще вземат еди-кой си и „ще го включат към Съня“. Използват същата фраза и помежду си, със стерилна нежност, когато споделят лоши вести на ежегодните Събори на Издевателствата и Глумите, когато в безкрайните манипулативни мисловни игри изненадват някой колега неподготвен: „Ех, братле, включихме го към Съня от раз.“ Ти знаеш как стоят нещата, нали?

Ичизо излиза от колибата и вижда Такеши, който се къпе във варел под палмовите листа и доста успешно носово гъгне някаква мелодия за кото „Ду-ду-ду, ду-ду“. Ичизо надава крясък връща се тичешком вътре, изскача с японска картечница „хочкис-модел 92“ и започва да я подготвя за стрелба с много сумтене и блещене в стил джиу-джицу. Почти е нагласил лентата с патроните, вече е готов да направи на решето разположения във варела Такеши, и

ТАКЕШИ: — Я чакай, чакай! Каква е цялата тая работа?

ИЧИЗО: — О, това ти ли си! Аз пък си помислих, че това е генерал Макартър в… неговата гребна лодка!

Интересно оръжие е тази „хочкис“. Използвана е от много националности и етнически се вписва навсякъде, където попадне. Оръжията покосили невъоръжените индианци при Ундед Ний са били американски „хочкиси“. Погледнато от по-забавната страна, когато колоритните 8-милиметрови френски „хочкиси“ стрелят, те издават жизнерадостно и носово хо-хо-хо-хо, съвсем като кино звезда. Що се отнася да нашия братовчед Джон Бул, след І Световна война много британски тежки „хочкиси“ били препродадени тайно или нарязани и претопени. Тези стопени картечници ще се появяват периодически на най-странни места. В 1936 година по време на забежката със Скорпия Мосмун, Пирата Прентис бе видял една от тях в Челси в дома на Джеймс Джело, тогавашният крал на бохемските клоуни, всъщност незначително кралче от фамилна линия, предразположена към отвратителни вродени болести: наследствен идиотизъм, сексуални странности проявявани пред обществото във възможно най-неподходящи моменти (гол пенис висящ от контейнер за боклук една необикновено ясна и измита от дъжда сутрин, на уличка в промишлената зона, която след малко ще бъде изпълнена с тълпа гневни работници с торбести каскети, понесли еднометрови винтови ключове, лостове, вериги, а ето го гологъзестия Престолонаследник Порфирио с гигантски ореол къдрави алуминиеви стружки на главата, устни очертани в контур от черна грес, меките му нежни кълки настръхнали от допира на полепналите по тях възхитително боцкащи студени отпадъци, очите блестят жарко и черно като устните му, но о Божичко какво е това, о колко неловко, ето ги задават се иззад ъгъла, той подушва простолюдната сган от тук, въпреки че те не са напълно уверени относно Порфирио, леко объркване спира марша и тези крайно нескопосани революционери подхващат спор дали съзряното от тях привидение е отвличащо вниманието нарушение на обществения ред организирано тук от Управлението или той е автентичен Декадентстващ Аристократ и трябва да бъде задържан като заложник срещу истински откуп и ако е тъй, колко да поискат… а междувременно по покривите и във входовете започват да се появяват кафявоуниформени войници екипирани с британски „хочкиси“, които не са били нарязани и претопени, а били изкупени от оръжейни търговци и продадени на множество незначителни правителства из целия свят). Навярно в памет на Престолонаследника Порфирио и онзи ден на масов разстрел, Джеймс Джело пазеше в своя апартамент една полуразтопена „хочкис“, или това може да е било само поредна демонстрация на комично уродлива ексцентричност от страна на миличкия Джеймс, нали го знаете, толкова е загубен…

— Синко, чудех се за това, а-а, „завинтване“ дето го правите, момчета. Дето си пускате електричество в главите, ха-ха?

— Вълни, тате. Не просто обикновено електричество. То е за мухльовците!

— Да, а-а, вълни. „Изчукване на вълни по Морза“, нали? ха-ха. А-а, кажи ми сине, що за чудо е това? Нали знаеш, аз цял живот съм се друсал по малко, и-и-и…

— О, стига бе, тате. Това изобщо не е като наркотик!

— Е, ние се измъквахме на някои доста добри „ваканции“, както им казвахме тогава, и те ни отвеждаха на някои доволно „странни“ места наистина…

— Но ти винаги се връщаше, нали?

— Какво?

— Но винаги се е подразбирало, че това ще бъде все още тук, когато се върнеш, съвсем същото, абсолютно същото, нали?

— Е, ха-ха, предполагам затова ги наричахме ваканции, сине! Защото винаги се връщаш в старата Действителностландия, нали.

— Ти винаги се връщаше.

— Слушай, Тайрън, ти не съзнаваш колко опасно е това. Представи си, че някой ден просто се включваш и заминаваш, и повече не се връщаш? А?

— Хо, хо! Ще ми се и още как! Според теб за какво мечтае всеки електрооткаченяк? Толкова си изостанал и старомоден! А пък и кой е казал, че това е мечта, а? М-м-може би то съществува. Навярно има такава машина и тя ще ни вземе, ще ни вземе напълно, през електродите в черепите ще ни засмуче вътре в Машината и ще останем да живеем там завинаги, ние и другите събрани в нея души. Тя сама ще решава кого и кога да засмуче. А на тебе наркотикът никога не ти е давал безсмъртие. Трябвало е да се връщаш в едно умиращо парче смрадливо месо! Обаче Ние можем да живеем вечно в един изряден, почтен, очистен Електросвят…

— Дяволите да го вземат, ето какво получавам, затова че имам двойна Дева за син…

Имиполекс Г е първата пластмаса, която наистина е способна да стои права. При наличие на подходящи дразнители, веригите образуват напречни връзки, които втвърдяват и подсилват молекулата, повишават междумолекулярното привличане и в резултат този Чудноват Полимер излиза далеч извън рамките на известните фазови диаграми, от мека еластична аморфност до удивително съвършена мозаичност, твърдост, идеална прозрачност, висока устойчивост на температура, атмосферни влияния, вакуум и всякакви удари (лениво блещука в Празнотата. Сребриста и черна. Закръглено деформирани отражения на звезди преминават по цялата дължина, обикалят и обикалят по меридиани, прецизни като меридианите на акупунктура. Какво представляват звездите, ако не точки по тялото Господне, където ние пъхаме целителните игли на нашия ужас и копнеж? Сенките от костите и каналите на Божието творение — пробити, изранени, облъчени до бяло — се смесват с Неговата собствена сянка. То е преплетено с костите и каналите, формата му се определя от това как ще бъде извършено Изправянето на Пластмасата: къде ще е бързо и къде бавно, къде болезнено и къде с хладно приплъзване… дали отделни участъци ще обменят свойствата твърдост и яркост, допустимо ли е някои участъци да излизат на повърхността, за да се получи нежен преход, къде да бъдат организирани внезапни прекъсвания — удари, изкривявания — между тези по-нежни моменти).

Очевидно дразнителят е трябвало да бъде електронен. Другите възможности за изпращане на сигнал до повърхността на пластмасата са били ограничени до:

(а) тънка проводникова матрица, образуваща доста затворена координатна система над Имиполексната Повърхност, посредством която изправящите и другите команди могат да бъдат изпратени до напълно конкретен участък, да речем от порядъка на ½ см²;

(б) система — една или няколко — със сканиращ лъч, аналогична на добре познатата система с електронен видеопоток, чиято честота е понижена с модулиращи решетки и отклоняващи плочки, разположени в нужния ред по Повърхността (или даже по външния слой от Имиполекс, на границата с Това, което лежи точно под него: с Това, което е било пъхнато или Което действително си е образувало ципеста обвивка от Имиполекс Г, в зависимост към коя ерес се присъединявате. Тук няма да се спираме на Главния Проблем, а именно, че всичко разположено под пластмасовия слой в края на краищата се намира в Зоната на Неопределеността, освен да подчертаем специално за начинаещите изследователи, които може да имат склонност към мечтателност и екзалтация, че извън чисто теоретичното разглеждане и обсъждане, термините отнасящи се за Подимиполексичност, като „Ядро“ или „Център на Вътрешна Енергия“ не са по-реални отколкото някои термини като „Свръхзвукова зона“ или „Център на Тежестта“ в други области на Науката),

(в) или проекцията върху Повърхността на сходното на кинофилм електронно „изображение“. За целта ще бъдат нужни минимум три проектора, а може би и повече. Точният им брой е забулен в неопределеност от друг порядък: тъй нареченото Съотношение на Отиюмбу1278 за Неопределеността („Вероятното функционално разстройство _γR произтичащо от физическото видоизменение _{__φR__} (x, y, z) е право пропорционално на по-високата мощност р на под-имиполексичното разстройство _γB, където р не е непременно цяло число и се определя по опитен път“), в което долният индекс _R означава Ракета, а индексът _B означава Блицеро.

□ □ □ □ □ □ □

Междувременно, Чичерин е сметнал за необходимо да зареже своето смегмаобразуващо тайно наблюдение на аржентинските анархисти. Разследващият оперативен служител на Комисариата за Разузнавателна Дейност, действащ под псевдонима Николай Рипов, е в града и стяга обръча. Верният Джабаев, изпаднал в ужас или омерзение, бе отпрашил през боровинковите тресавища на продължителен винозапой с двама местни скитници, и едва ли ще се върне. Според слуховете, в последно време той се подвизавал из Зоната в крадена униформа на американските спецслужби и се представял за Франк Синатра. Влиза в града, намира някоя кръчма и започва да пее на тротоара и веднага се събира тълпа, малолетните сладурани — заслужаващи си до последния цент глобата от $65 за всяка от тях — се търкалят в епилептоидни припадъци от възторг на самоотвержени купчини от плетени пуловери, плисирани поли от изкуствена коприна и украшения за коледни елхи. Номерът действа. Винаги става за безплатно вино, смущаващи количества вино, селски процесии търкалят с грохот по песъчливите улици бурета с вино и бира, където се окажат Тримата Пияници. Никому изобщо не хрумва да попита какво прави Франк Синатра там с тези две кандилкащи се мършави впиянчени отрепки. Никой даже за минута не се усъмнява, че това е Франк Синатра. Градските любители на музиката обикновено приемат другите двама за акомпаниращ комичен дует.

Докато благородните рицари плачат в техните нощни вериги, оръженосците пеят. Ужасяващата дипломация на Свещения Граал изобщо няма да ги засегне. Песента е техният вълшебен плащ, който прави човека невидим. Сега Чичерин разбира, че най-после е сам. Каквото и да го намери, ще го завари сам.

Той се чувства задължен да бъде в непрекъснато движение, въпреки че няма къде да отиде. Сега със закъснение го настига споменът за Вимпе, някогашният човек за връзка със СИ „Фарбен“. Просто се закача за него. Чичерин се надяваше да намери куче. Би било идеално, защото кучето притежава съвършена честност, спрямо която ще може да проверява своята собствена почтеност, ден след ден, докато е жив. Хубаво би било да има куче около себе си. Но може би следващият по качества ще бъде един непрокълнат албатрос: чудесен спомен. Младият Чичерин бе този, който заговори за политическите наркотици. Опиатите за народа.

— Марксистка диалектика ли? — усмихна се в отговор Вимпе. Изнурена, много старческа усмивка, способна да замрази живия огън на земното ядро — Това не е ли опиат, а?

— Това е противоотровата.

— Не. — Беседата може да тръгне във всяка възможна посока. Вероятно наркодилърът знае всичко, което ще се случи на Чичерин и ще реши, че няма смисъл да го споделя, или ще изпита моментно пасивно желание да го разкрие напълно откровено на младия глупак. — Основният проблем и цел винаги е била да накараш другите да умрат за теб — пояснява той. — Какво струва достатъчно, за да даде човек живота си за него? По този въпрос религията има предимство от векове. Религията винаги се е занимавала със смъртта. Тя е била използвана не толкова като опиат, а по-скоро като методика. Принуждавала е хората да отиват на погибел за един специфичен конкретен сбор от вярвания за смъртта. Това е извращение, разбира се, но кой сте вие, че да осъждате? Тактиката е била добра, докато е действала. Но откакто е станало невъзможно хората да умират за смъртта, ние сме се сдобили със светска версия, вашата. Умирайте, за да помогнете на Историята да намери предопределения й облик. Умирайте с увереността, че постъпката ви ще приближи поне с малко добрия финал. Революционно самоубийство, хубаво. Но слушайте, ако историческите промени са неизбежни, тогава защо да не избегнем умирането? А, Вацлав? Има ли някакво значение, нали все някога то неминуемо ще се случи?

— Но вие никога не сте имали избор.

— Ако изобщо съм имал, не се съмнявайте, че…

— Вие не знаете. И не можете да кажете със сигурност. Не и докато сте там, Вимпе.

— Това не ми звучи много диалектично.

— Не знам какво е то.

— Тогава, чак до самата минута на решението, — Вимпе е обхванат от любопитство, но все пак говори предпазливо, — човек може все още да бъде съвършено чист…

— Може да бъде каквото си ще. Не ме интересува. Но той е истински само в моментите, когато взема решения. Интервалите между тях са без значение.

— Истински от марксистка гледна точка.

— Не. Истински спрямо себе си.

Вимпе изглежда изпълнен със съмнения.

— Аз съм бил там. А вие не.

Ш-ш-т, ш-ш-т. Спринцовка с игла 0,26 мм. Страстите поутихват в облицования с махагон хотелски апартамент. Да продължават настойчиво този спор или да го разпалват още повече, значи да станат словесни врагове, а никой от двамата не желае това. Онейриновият теофосфат е едно от средствата за заобикаляне на проблема. (Чичерин: „Искате да кажете тио-фосфат, нали?“ Мисли си: означава присъствие на сяра… Вимпе: „Имам предвид теофосфат, Вацлав“, което означава Божествено Присъствие.) Двамата се инжектират: Вимпе разглежда нервно водопроводния кран, припомня си Чайковски, салмонела, стремителни потпури от лесно подсвирквани мелодии от „Патетичната“1279. Но Чичерин не сваля очи от върха на иглата, от нейната германска прецизност, от изящната й текстура. Скоро той ще опознае мрежа от пунктове за бърза помощ и полеви болници, толкова добри за следвоенната носталгия колкото и мрежата от мирновременни балнеокурорти — военни хирурзи и стоматолози ще пристягат, спояват и зачукват медицинска стомана за цял живот в многострадалната му плът, и ще изваждат всичко насилствено вкарано в нея с електромагнитен прибор, закупен между войните от дюселдорфската фирма „Шуман“, с електрическа лампичка и регулируем отражател, двуосови блокиращи ръчки и пълен набор от полюсни накрайници с възможно най-чудноват вид, железни приспособления за изменение на формата на магнитното поле… но там, в Русия, в онази вечер с Вимпе, той бе опитал за първи път… това бе неговото посвещение в стоманената телесност… то не може да бъде разделено от теофосфата, не могат да бъдат изолирани стоманените съдове от безбожния необуздано безумен напор…

Петнайсетина минути двамата тичат из апартамента, надават крясъци, обикалят залитайки в кръгове, строяват се по диагоналите на стаите. В знаменитата молекула на Ласло Джамф има едно особено изкривяване, тъй наречената „странност на Пьоклер“, получаваща се в определен нарушен индолов пръстен, която — впоследствие до този извод единодушно стигат онейристи, академични теоретици и работещи практици — предизвиква халюцинации, специфични и уникални само за този наркотик. Халюцинациите са не само аудио-визуални, те въздействат еднакво на всички сетива. И се повтарят многократно. Определени теми, „пророчески архетипи“ (както ги е нарекъл г-н Джолифокс от Кеймбриджката школа) непрекъснато ще проникват отново и отново в определени индивиди, с нагледна лабораторно демонстрирана последователност, (виж „Разпространение на пророческите архетипи сред заможните студенти“ от Уоб и Хуейтън, Онайроманси, Сайкик & Фармаси Джърнъл, XXІІІ, стр. 406–453). Тъй като съществуват аналогии със задгробния живот, това повтарящо се явление е известно в специализирания жаргон като „натрапчивост“. Докато други разновидности на халюцинациите, свързани по тайнствени и непонятни и недостъпни за нередовния наркоман начини, обикновено просто отшумяват, тези онейринови „натрапчивости“ демонстрират категорична описателна последователност, тъй ясно, както например всяка традиционна статия в „Рийдърс Дайджест“. Те често биват тъй обикновени, тъй неоригинални, — Йеах ги нарича „най-скучните халюцинации известни на психофармакологията“, — че тяхната натрапчивост бива признавана само поради някакво сериозно, макар и приемливо нарушаване на вероятността: присъствие на мъртви, пътешествия по един и същи маршрут и транспорт, при които човек тръгва по-късно и пристига по-рано, отпечатан график, който никакво осветление не е в състояние да направи годен за разчитане… Когато субектът установи, че е бил завладян от натрапчивост, той веднага навлиза във „втора фаза“, която, макар и с променлива интензивност за различните индивиди, винаги е неприятна: често изисква лечение с успокоителни средства (0,6 мг. атропин подкожно), независимо от това че онейринът е класифициран като депресант на ЦНС1280.

Нищо забележително няма около параноята, често наблюдавана под въздействието на медикамента. Както и другите разновидности на параноята, тя е само начало, водещо острие на прозрението, че всичко е взаимосвързано, всичко в Сътворението, спомагателно озарение — все още не ослепително Единно, но поне е взаимосвързано и по своята същност вероятно е път Навътре за подобните на Чичерин, които биват задържани пред самото острие…

Относно дали това е или не е Николай Рипов: той пристига по напълно подобаващ за Рипов начин: тежко и неотвратимо. Иска да разговаря, само да разговаря. Обаче някак си, докато навлизат все повече във вътрешната бъркотия на словесните коридори, Рипов отново и отново подвежда Чичерин да изрича ереси, да проваля себе си.

— Тук съм, за да ви помогна да виждате по ясно нещата. Ако имате съмнения, трябва да ги обсъдим и разсеем, честно и по мъжки. По дяволите, да не мислите, че аз нямам съмнения? Дори Сталин имаше. Всички имаме съмнения.

— Ами тук всичко е наред. Ще се справя сам.

— Обаче вие не се справяте, иначе нямаше да ме изпратят тук. Да не би да мислите, че те не знаят кога обичаният от тях човек е в беда?

Чичерин не желае да пита. Той напряга всичките мускули на сърдечната клетка срещу необходимостта да задава въпроси. В лявата му ръка пулсира болката от кардионеврозата. Но все пак той пита и усеща как дишането му леко се накъсва:

— Трябваше ли да загина?

— Кога, Вацлав?

— Във Войната.

— О, Вацлав.

— Искахте да чуете какво ме безпокои.

— Но вие не разбирате ли как те ще го възприемат? Хайде, кажете си всичко докрай. Ние загубихме двайсет милиона души, Вацлав. Такова обвинение не се отправя безгрижно и лекомислено. Те ще искат да видят документация. Вероятно дори и животът ви може да бъде в опасност…

— Аз никого не обвинявам… моля ви, недейте да… просто искам да зная трябва ли да умирам за тях.

— Никой не желае смъртта ви. — Успокояващо. — Защо мислите така?

И ето как с ласкателства и увещания, търпеливият емисар с хленч, вайкане, многословие и отчаяние изтръгва от него всичко — параноични подозрения, непримирими страхове, самокритика и самопроклинание, обръгване с капсула, която ще го изолира от обществото завинаги…

— Но това е самото сърце на Историята — проговаря тихият спокоен глас в сумрака. Двамата не бяха ставали да запалят лампата. — Съкровеното сърце. Как е възможно всичко, което сте знаели, видели и докоснали от него да бъде захранвано от лъжа?

— Но животът след смъртта…

— Няма живот след смъртта.

Чичерин иска да каже, че е бил принуден да се бори за вярата в собствената тленност. Тъй както и тялото му се е борило, за да приеме наложената му стомана. Да надвие всичките свои надежди, с бой да си пробие път до тази най-мъчителна от всички свободи. Съвсем наскоро бе започнал да търси утешение в диалектическия балет на насилие, противодействие, стълкновение и нов ред, едва когато бе дошла Войната и в отсрещния ъгъл на ринга се бе появила Смъртта, съзряна за първи път от Чичерин след дългогодишни тренировки: по-висока, по-пропорционално сложена и по-мускулеста, с по-пестеливи движения, отколкото бе очаквал, едва когато бе излязъл на ринга и изпитал ужасния вледеняващ мраз на всеки удар, едва тогава той се бе обърнал към Историческата Теория, възможно най-жалката и незначителна утеха — да потърси и намери някакъв смисъл в Смъртта.

— Както казват американците, „В окопите няма атеисти“. Вие никога не сте били във вярата, Вацлав. Вие се покръстихте и стигнахте до вярата посмъртно.

— Затова ли сега ми желаете смъртта?

— Не ви искам мъртъв. Няма да сте ми особено полезен мъртъв. — Влезли са още двама агенти в сиво-зеленикави униформи, които сега наблюдават Чичерин. Лицата им са незабележителни, няма нищо особено в тях. Това все пак е онейринова натрапчивост. Любезна, обикновена. Единственото загатване за нейната недействителност е…

Сериозното-макар-и-приемливо-нарушаване-на-вероятността…

Сега и тримата му се усмихват. Няма никакво нарушение.

Това е писък, но се изтръгва от него като рев. Чичерин скача към Рипов и почти го достига с юмрук, но рефлексите на новодошлите са много по-бързи, отколкото е предполагал и те го удържат от двете му страни. Силата им е невероятна. С бедрените и седалищните нерви Чичерин усеща как изваждат „нагана“ му от кобура, усеща и как хуят му се измъква от едно сега вече забравено немско момиче от последната напоена със сладко вино сутрин, когато я бе видял, в последното топло легло на последното утринно отпътуване…

— Вие сте като малко момче, Вацлав. Само си давате вид, че разбирате идеи, които са ви абсолютно непонятни. Ще се наложи да ви обясняваме много опростено.

В Централна Азия му бяха описвали какви са задълженията на мюсюлманските ангели1281. Едно от тях е да препитват наскоро починалите. След като от погребението си отиде и последния опечален, ангелите слизат при гроба и подлагат на изпит покойника, за да установят доколко той е отдаден на своята вяра…

В края на стаята вече има нова фигура. Жената е връстница на Чичерин и е униформена. Очите не желаят да кажат нищо на Чичерин. Тя само наблюдава. Нито дочута музика, нито предприето лятно пътешествие… нито кон в степта видян на фона на угасващата дневна светлина…

Той не я разпознава. Но всъщност няма значение. Не и при настоящото положение. Обаче това е Галина, от безмълвните тишини се е върнала все пак отново в градовете, при наподобяващите брънки на верига полета на Словото, блестящи, разпрострени уверено и винаги достатъчно близо, винаги осезаеми…

— Защо преследвате вашия черен брат? — Рипов успява да придаде на въпроса вежлива интонация.

О, колко мило, че ме попитахте, Рипов. Защо го преследвах?

— Когато това започна… много отдавна, отначало… аз мислех, че съм наказан. Пренебрегнат. Обвинявах него.

— А сега?

— Не знам.

— Какво ви втълпи мисълта, че той е ваша мишена?

— А на кого другиго би могъл да бъде мишена той?

— Вацлав, ще съумеете ли някога изобщо да надмогнете тези самовнушения? Това са старовремски дивотии, варварщини. Кръвно родство, лично отмъщение. Мислите, че всичко е било нагласено специално за вас, за да улесни дребнавите ви, глупави страсти.

Добре де. Добре де.

— Да. Вероятно. И какво от това?

— Той не е ваша мишена. Нужен е на други хора.

— Значи вие сте ми позволявали…

— Досега. Да.

Джабаев можеше да ти каже все пак. Този впиянчен азиатец е преди всичко военнослужещ. Той е знаел. Офицери. Проклет офицерски манталитет. Ти вършиш цялата работа, а после те идват, връзват й сувенирна панделка и получават възхвалите.

— Вие ми я отнемате.

— Можете да се връщате у дома.

Чичерин наблюдава другите двама. Сега вижда, че те са в американски униформи и вероятно не са разбрали нито дума. Той протяга празните си ръце, загорелите от слънцето китки, за едно последно оковаване в стомана. Рипов, който се обръща към изхода, изглежда изненадан.

— О, не, не. Разполагате с трийсетдневен отпуск по оцеляване1282. Вие сте жив Вацлав, оцеляхте. Когато пристигнете в Москва ще трябва да се явите в ЦАХИ1283 и това е всичко. Ще ви дадат нова задача. Ще прехвърляме немски ракетен персонал в пустинята. В Централна Азия. Предполагам, че там ще имат нужда от стари и опитни специалисти по Централна Азия.

Чичерин съзнава, че според личната му диалектика, развитието на собствения му живот към завръщане в Централна Азия в оперативен смисъл означава смърт.

Отидоха си. Безизразно-каменното лице на жената дори в последния миг не се обърна към него. Чичерин е сам в изтърбушената стая, където в стенните поставки все още стоят пластмасовите семейни четки за зъби, стопени, потекли надолу като разноцветни филизи, а снопчета влакна стърчат напосоки към всяка почерняла плоскост, ъгъл и ослепял от сажди прозорец.

□ □ □ □ □ □ □

Север? Кой изследовател е бил насочван някога на север? Това, което трябва да търсиш, е на юг, онези силно мургави туземци, нали? За опасности и рисковани начинания те изпращат на запад, за проникновения — на изток. Но какво има на север?

Маршрутът за бягство на Анубис.

Киргизката Светлина.

Страната на мъртвите хереро.

Мичман Моритури, Карол Евънтир, Томас Гуенхидуи и Роджър Мексико седят край маса на тухлената тераса на „Дебелото Кърмаче“, хотел на брега на едно синьо езерце в Холщайн. Водата искри на слънцето. Покривите на къщите са червени, островърхите кули са бели. Всичко е миниатюрно, спретнато, пасторално спокойно, подчинено на началото и края на сезоните. Открояващи се дървени X^-ве върху затворени врати. Есента идва. Мучи крава. Доячката се изпърдява в гюма, който изкънтява с лек звън, а гъските крякат или съскат. Четиримата пратеници със специални мисии пият разредено мозелско вино и беседват за мандали.

Ракетата беше изстрелвана на юг, на запад, на изток. Обаче не и на север, засега не. При изстрелването на юг към Антверпен, пеленгът беше около 173º. На изток, по време на изпитанията в Пенемюнде, с пеленг 072º. При изстрелването на запад, към Лондон, пеленгът беше около 260º. Ако изчисляваме с успоредни линеали, недостигащият (или, ако предпочитате, „сумарният“) пеленг излиза някъде около 354º. Това ще бъде изстрелването предпоставено от всички други, фантомно изстрелване, което, според логиката на мандалите или вече е било извършено при най-строга секретност, или ще бъде осъществено.

И тъй, участниците в Конференцията за Дебелото Кърмаче, както ще бъде известна впоследствие, седят около карта със своите инструменти, цигари и предположения. Не се подсмихвайте иронично. Това е един от великите умозаключителни моменти на следвоенното разузнаване. Роджър Мексико предлага позиционна числова система, за да бъдат направени векторните дължини пропорционални на действителния брой на изстрелванията по протежение на всеки вектор. Томас Гуенхидуи, неизменно чувствителен за събитията в географското пространство, иска да бъдат взети предвид изстрелванията от Близна през 1944 година, (също в източна посока), което ще изтегли стрелката на север от 354º и още по-близо до истинския север, ако бъдат включени и изстрелванията от Валхерен и Ставерен към Лондон и Норич.

Интуицията и фактите — и, може би, остатъците от неподлежащ на цивилизация ужас, притаен в нас, във всеки от нас, — указват истинският север. Каква по-добра посока, накъдето да бъде изстреляна 00000?

Ала бедата е там, че не сме сигурни каква изобщо е ползата от пеленга, пък бил той и някакъв митично-симетричен пеленг, ако по начало не знаем откъде е била изстреляна Ракетата? Имаме опасно положение като острие на бръснач дълго 280 км, преминаващо от изток на запад през сипаничавото лице на Зоната, и то неспирно снове, натрапчиво, подскачащо, невротично, блестящо, непоносимо, неуморно…

И тъй, Под Знака На Дебелото Кърмаче. Полюшваща се цветна фотография на отвратително дебело лигаво бебе. В единия наподобяващ пихтиесто кюфте юмрук Дебелото Кърмаче стиска свински джолан, от който капе мас (извинявайте, прасета, нищо лично), другата ръка е протегнало към една човешка Майчина Цицка, появила се отляво в картината, погледът му е прикован в приближаващата гърда, устата му е отворена — ликуващо изражение, нетърпеливи остри зъби, в изцъклените му очи се чете М-М-М КЛЬОПАЧКА хамхаммлясмлясхам. Дебелото Кърмаче, 23-та карта от Голямата Аркана на Зоната…1284

Роджър клони към предположението, че това е снимка на Джереми като дете. А Всезнайкото Джереми е простил на Джесика забежката й с Роджър. Той също е имал едно-две залитания и разбира, нали е широко скроен, все пак Войната е свалила някои бариери и, тъй да се каже, е позанижила викторианските морални норми (приказка поднесена от същите шегаджии, които са измислили знаменития Поливинилхлориден Шлифер)… а какво е това, Роджър, той като че опитва да те впечатли, а? клепачите му образуват високи силно извити полумесеци, когато се накланя напред (обаче е по-дребен от Роджър) стиснал чашата, посмуква от възможно най-пошлата Лула, която Роджър е виждал през живота си, възстановка от корен на изтравниче на главата на Уинстън Чърчил вместо огнище на лулата, като не е пропуснат нито един детайл, даже стърчащата от устата пура с пробита дупчица, за да излиза от нея част от дима… намират се във войнишка кръчма в Куксхафен, бивш открит склад за флотски отпадъци, и самотните войници мечтаят и пият сред всичките корабни вехтории, не на същото ниво като нормалните улични кафенета, не, някои посетители са яхнали наклонени люкове или се поклащат в импровизирани люлки, стърчат от наблюдателни платформи или стрелкови гнезда, седят над халбите бира сред вериги, макари, такелаж, стабилизатори, чугунени фитинги. Вечер е. На масите са поставени фенери. Леки нощни вълнички затихват върху бреговия чакъл. Над езерото се носи закъснялото крякане на гъски и патици.

— Обач’ ш’ни удари ли нас, Джереми, ’зобщо няк’га, тебе и мене, ет’ т’ва е в’проса… — Още от появяването си Мексико бе започнал да ломоти тези негови силно конфузни пророчески двусмислия, както на обед днес в клуба.

— Ааъъ, ’кво да ме удари, друже? — Цял ден само това „друже“.

— Ник’га ли не си усещал, че нещо иска д’те удари, Джереми?

— Да ме удари ли? — Той е пиян. И побъркан. Ясно е, че не трябва да го оставям близо до Джесика, тия математици са като обоистите, това като че ли им уврежда мозъка…

Аха-а, но, веднъж месечно, Джереми, дори Джереми, сънува: за комарджийски дълг… непрекъснато пристигат всевъзможни събирачи на дългове… той не помни колко дължи, нито от кого е загубил, даже и на какво са играли не помни. Усеща, че зад тези пратеници стои могъща организация. Нейните заплахи са винаги недоизречени, за да може Джереми да довърши… всеки път през празнината е нахлувал ужас, ясен чист ужас…

Добре, добре. Върху Джереми вече е налетяла другата безпогрешна проверка — на предварително определено място в парк, изскачат двама безделничещи клоуни в работни костюми, с изцяло гримирани в бяло лица, и започват да се пердашат с гигантски (двуметрови) пенокаучукови пениси, изкусно моделирани, в естествени цветове. Тези луксозни фалоси се оказват сполучливо капиталовложение. Роджър и морякът Бодайн (когато последният е в града) привличат по-многобройни зрители от концертите на ДЕБА1285. Това е прекрасен източник на дребни пари — тълпи се събират в покрайнините на северногерманските села да погледат как двамата шутове се налагат. Тук-там над покривите на къщите стърчат хамбари, повечето от тях празни, и протягат ръцете на своите дървени скелета нагоре към следобедното небе. Войници, цивилни и деца. Много смях пада.

Изглежда хората се смеят, когато им бъде напомнено за Титаните и Бащите. Не е чак тъй забавно колкото торта в лицето, но поне е толкова, а дори и по-истинско и непокварено.

Да, гигантските пенокаучукови хуйове ще останат тук като част от арсенала…

А Джесика — с много по-къса, по-тъмна коса и по-различно очертана уста, по-ярко червило, пишещата й машина се извисява сред купчина писма като несъкрушим фронт между тях — каза тъй:

— Ние ще се оженим. Опитваме много сериозно да имаме дете.

Изведнъж, внезапно между Земното Притегляне и Роджър остава единствено анусът му.

— Хич не ми пука. Ако искаш, можеш да родиш дете от него. Аз ще ви обичам и двете, само ела при мен, Джес, моля те… ти си ми нужна…

Тя натиска червеното лостче на нейния вътрешен телефон. В далечината издрънчава звънец.

— Охрана. — Гласът й е пределно неумолим, думата още продължава да отеква във въздуха, а през замрежената врата на смърдящата на приливно мочурище полукръгла кантора от гофрирана ламарина вече влизат мрачните полицаи. Охрана. Нейният вълшебен свят, нейното заклинание против зли духове.

— Джес… — по дяволите, нима ще се разплаче? Той усеща, че риданието нараства, като оргазъм…

И кой го спасява (или се намесва във и прекъсва неговия оргазъм)? Ами да, самият Джереми. Идва другарчето Бобър и отпраща полицаите, които навъсено озъбени се връщат да мастурбират над комикса „Престъплението не си заслужава разноските“1286 и мечтателно да се любуват в караулката на откъснати от списания портрети на Джей Едгар Хувър или да замислят всевъзможни бели, а участниците в романтичния триъгълник съвсем неочаквано ще обядват заедно в Клуба. Обяд заедно? Това да не е някаква идиотщина в стил Ноел Кауърд1287? В последната минута Джесика е обхваната от неопределено привидно женско неразположение, за което и двамата мъже предполагат, че е утринно гадене; Роджър си внушава, че тя ще направи възможно най-злобното нещо, което й хрумне, а Джереми го приема като прелестно интимничко ехо-о-здрасти-как-си, за изненадани от срещата мъже. И тъй двамата остават сами, за да обсъдят накратко Операция Бумеранг, британската програма за сглобяване на няколко А4 и изстрелването им към Северно море. За какво друго могат да говорят?

— Защо? — непрекъснато повтаря Роджър, в опит да вбеси Джереми. — Защо искате да ги сглобявате и изстрелвате?

— Нали сме ги пленили? Какво друго може да прави човек с ракетите?

— Но защо?

— Защо ли? По дяволите, явно за да видим как са направени и какво ще стане. Джесика казва, че ти си… ааъъ… математик, а?

— Малка сигма („σ“) умножено по „Р“ от „s“ разделено на малка сигма („σ“) е равно на единица върху корен квадратен от две пи („2π“), умножено по експонента минус „s“ на квадрат („s²“), разделено на две малка сигма на квадрат(„2σ²“).1288

— Мили Боже — Засмива се Джереми и набързо оглежда помещението.

— Наша стара народна поговорка.

Джереми знае как да се справи с положението. Роджър е поканен на вечеря, неофициално празненство за близки приятели в дома на Щефан Утгардалоки1289, бивш член на управлението на завода на „Круп“ тук в Куксхафен.

— Разбира се, можеш да доведеш и компаньонка, — жегва го ентусиазираният Бобър, — тук е пълно с хубави момичета от военното интендантство и няма да ти е много трудно да…

— Неофициално, дневен костюм ли значи, а? — прекъсва го Роджър. Жалко, че няма такъв. Изгледите да бъде арестуван тази вечер са значителни. Празненство, на което присъстват (а) представител на Операция „Бумеранг“ и (б) директор от „Круп“, трябва непременно да включва (в) поне един добре осведомен за корпоративните сплетни, който да е чул за Уринопускателиния Инцидент в кабинета на Клайв Мосмун. О, ако може само Роджър да знае какво в действителност имат предвид Бобъра и неговите приятели!

Той взема със себе си моряка Бодайн, който се е договорил да му изпратят от Зоната на Панамския Канал (там шлюзовите работници ги носят като униформи, в удивителни тропико-папагалски цветови съчетания от жълто, зелено, бледо лилаво, алено червено) зуут костюм с невероятни размери: арматура от телени закачалки укрепва и подсилва заострените ревери, защото стърчат прекалено много извън останалата част от костюма, под атлазената риза, бледолилаво на лилаво, гиздавият моряк даже носи корсет пристягащ кръста му до изящните 105 сантиметра, за да позволи драстичното вталяване на сакото, което след това разперено надолу от обемни по метър петорни фустанелоподобни плохи се спуска като широка пола до коленете на Бодайн и покрива изцяло задника му. Панталонът му е пристегнат с колан току под мишниците и в глезените се стеснява до двайсет сантиметра, така че, за да го обуе, трябва да отвори добре прикрити ципове от двете страни на крачолите. Целият костюм е син, не костюмено тъмносин, не, а истински СИН, сигнално син. Моментално бива забелязван, където и да се появи. На събирания той просто не оставя на мира периферното зрение и прави невъзможен благоприличния салонен разговор. Това е костюм принуждаващ те или да размишляваш върху най-съществени въпроси като например неговия цвят, или да осъзнаваш своята безсъдържателност. С други думи, пагубна дреха.

— Само двамата ли ше бъдем, а партньорче? — пита Бодайн. — Няма ли да е малко опасничко, а?

— Слушай, — Роджър пуска болезнена усмивка при току-що хрумналата му мисъл, — дори няма да можем да вземем онези големи каучукови хуйове. Довечера ще си използваме мозъците!

— В такъв случай ще изпратя мотоциклета в „При Пуци“ да подберат от там един боен екип и…

— Знаеш ли какво? Ти си изгубил усета за приключения. Да-а. Преди не беше такъв.

— Виж ’кво, приятел, — произнася го на Флотски Диалект, прател, — хайде, прател. Постави се на мое място, в мойте обувки.

— Може, стига да не бяха… с този… оттенък на жълтото.

— Аз съм просто един скромен младеж, — мургавият воин на морските глъбини почесва с вроговени пръсти чатала си в търсене на неуловим рак, накъдря издуващите се дипли и плата на панталона, — луничаво момче от Албърт Лий, Минесота, на 69^-то шосе, където ограничението на скоростта е да караш колкото можеш по-бързо цяла нощ, и опитвам да се стабилизирам тука в Зоната, още преди да навърша 10 години бях само едно луничавото момче и пъхах безопасна игла в една тапа вместо жичка за контактен проводник и по цели нощи слушах гласовете от източното до западното крайбрежие и да ти кажа прател, нито един от тях изобщо не е препоръчвал да се намесвам в някоя гангстерска война. А ти можеш да бъдеш предоволен, че все още си шантаво наивен. Родж, ч’ай само и ще видиш първото европейско гангстерско нападение, те обичат да стрелят по три пъти, в главата, корема и сърцето. Загряваш ли, в корема? А тука стомахът не е второкласен орган, прател, ша знаш, че т’ва е една хубава идея, малко нещо есенна, за да я имаш предвид.

— Бодайн, ти нали дезертира? Това е смъртна присъда, нали?

— Глей с’а, т’ва мога да го оправя. Но аз съм само едно винтче. И не смятай, че аз знам всичко. Единственото, дето знам, е моя занаят. Мога да ти покажа как се пречиства кокаина и как се взема проба за анализ, мога да опипам скъпоценен камък и по температурата му да определя дали е фалшив, подправеният камък поглъща по-малко топлина от тебе, или както са казвали древните търговци „стъклото е калпав вампир“, и-и-и мога да разпознавам фалшивите мангизи тъй лесно като да открия буквата Е в таблицата на очния лекар, имам може би най-добрата зрителна памет в Зоната… — и докато монологът му продължава, Роджър го замъква, както е със зуут костюма, на пищното празненство на „Круп“.

Още с влизането им, първото, което Бодайн забелязва, е свирещия тази вечер струнен квартет. Втората цигулка се оказва Густав Шлабоне, честият нежелан партньор по друсане на „Киселината“ Бумер, или „Капитан Ужас“ както гальовно и напълно основателно е известен на Мястото, а на виолата е съучастникът на Густав в докарването до поголовно самоубийствено униние на всички в радиус от 100 метра, където и да се появят двамата (Фред и Филис, кой чука на вратата ви и хихика?) самият Андре Омнопон с пухкавите мустаци а ла Рилке и татуирано на корема Прасето Свинчо (което напоследък става адски „шик“: даже във Вътрешната Зона американските тийнейджърки масово го смятат за потресаващо). Тази вечер Густав и Андре са Вътрешните Гласове. Което е твърде странно, защото в програмата е обозначен забранения квартет Опус 76 на Хайдн, тъй наречения „Казу“ Квартет в Сол бемол минор, получил названието си от частта Largo, cantabile e mesto1290, в която от Вътрешните Гласове се изисква да свирят на казу вместо на техните обичайни инструменти, създавайки по този начин уникални за музикалната литература проблеми с динамиката на виолончелото и първата цигулка.

— Всъщност, на някои места трябва да преминавате от spiccato на détaché1291, — бързо ломоти Бодайн докато отвежда някаква корпоративна съпруга в другия край на залата до масата за безплатна кльопачка, отрупана с рачешки ордьоври и сандвичи с месо от петел — по-леко с лъка, по-малко контакт със струните във високата част на лъка, нали разбирате, по-меко, и освен това има около хиляда завишени преходи от ppp1292 към fff1293, но само един, прословутият Единствен, е обратен…

В действителност една от причините за забраната на произведението е това внезапно пагубно затихване на fff до ppp. Това е докосването на блуждаещата звукова сянка, Слънчевият Brennschluss1294. Те не искат вие да слушате прекалено много такава музика, във всеки случай не и в интерпретацията на Хайдн (странна поведенческа грешка на дълбокоуважавания композитор): виолончело, цигулка, виола и дискантови казу се веселят заедно в звуците на една мелодия наподобяващи песента „Виж ме как танцувам полка“ от филма Доктор Джекил и господин Хайд, когато внезапно по средата на непълен такт двете казута замлъкват съвсем, а Външните Гласове започват да бръмчат нещо силно немелодично, представляващо според традицията двама Селски Идиоти от XVІІІ век, които вибрират с долните си устни. Един срещу друг и един на друг. Това пицикато на малоумниците продължава 20 такта, 40 такта, а средния управленски персонал на „Круп“ поскърцва в кадифените столове с извити крака, бибубу-бибубу нещо май не ми прилича на Хайдн, мамче! Представители от „Импириал Кемикъл Индъстрийз“ и „Дженерал Илектрик“ извиват глави в опит да прочетат на светлината на свещите програмките, грижливо написани лично от другарката на Утгардалоки в живота, фрау Утгардалоки, името й е всеобща загадка (от което Щефан е имал само полза, защото в нейно присъствие всички се държат боязливо и предпазливо). Тя е русият и мъртъв образ и подобие на майка ти: ако някога си я виждал, окарикатурена в ковано злато, прекалено хлътнали и деформирани бузи, прекалено тъмни вежди, склери на очите прекалено бели, и в начина, по който Те са разкривили лицето й, въплъщава някакво нулево безпристрастие, което накрая преминава в истинска злоба и тогава разпознаваш изражението: тук на този фестивал на „Круп“ мислено присъства Налин Слотроп точно преди първото й мартини. А също и синът й Тайрън, но само защото сега, краят на август, т.е. началото на зодия Дева, той вече се е превърнал в оскубан албатрос. Какво ти оскубан — направо одран! Разпръснат из цялата Зона. Много е съмнително дали ще може да бъде „намерен“ отново, в общоприетия смисъл на „безспорно разпознат и задържан“. Само пера… излишни или възстановими органи, „които, ако не беше отсъствието на каквато да е враждебност, бихме се поблазнили да класифицираме като «Феномен на хидрата»1295…“ — описан от Наташа Раум1296 в статията й „Зони на неопределеност в анатомията на албатросите“, Протоколи на Международното Дружество на Изповядващите Възторг към Нозологията1297 на Албатроса, зима 1936 година, превъзходно списание, онази зима те даже изпратиха кореспондент в Испания, за да отрази събитието, има броеве посветени изцяло на анализите на световните икономики, всички определено свързани с проблемите на Нозологията на Албатроса: може ли да бъде отнесен тъй нареченият „Нощен Червей“ към Псевдо-Голдстрасиановата Група, или, понеже симптомите са почти еднакви, не е ли по-правилно да бъде смятан за по-коварна форма на Хебдомериазис на Моп1298?

Е, ако Противодействащите Сили са били наясно какво се крие зад тези категории, те могат да бъдат в по-добро положение да обезоръжат, обезпенисят и разглобят Човека. Но те не знаят. Всъщност знаят, обаче не си го признават. Тъжно, но факт. В присъствието на големи парични суми, Противодействието, както всички нас, е шизоидно и колебливо и това е жестоката истина. В мозъците на всички нас, Човекът има филиали, неговият корпоративен символ е бял албатрос, всеки местен представител има прикритие, известно като Егото и тяхната мисия в този свят е Кофти Работа. Ние знаем какво става и позволяваме то да продължава. Докато можем да ги виждаме, да се вторачваме от време на време в тях, в тези свръхбогаташи. Докато те ни разрешават, макар и рядко, да хвърлим по един кратък поглед. Ние имаме нужда от това. А колко често и при какви условия… те си знаят… Ние трябва да четем повече статии в популярните списания от рода на Вечерта, Когато Роджър и Бобъра Се Сбиха Заради Джесика, Докато Тя Плачеше В Обятията На Круп, и да ни текат лигите над всяка размазана снимка…

Роджър навярно е мечтал цяла минута за потните термидорски1299 вечери: западналите Противодействащи Сили, блестящите бивши бунтари, подозирани донякъде, но все още радващи се на официална неприкосновеност и коварна любов, достойни да бъдат запечатани на снимка, където и да отидат… обречени любими уроди.

Те ще ни използват. Ние ще помогнем за узаконяването Им, обаче Те всъщност нямат нужда от него, то е още една премиална добавка за Тях, хубава, но не основна…

О, да, Те няма ли да постъпят точно така? Ще доведат Роджър сега, в меко казано неподходящо време и място тук в лоното на Опозицията, докато първата в живота му истинска любов не я сдържа да се върне у дома и да поеме още една порция от спермата на Джереми, за да изпълнят дневната норма — посред всичко това Роджър трябва да си зададе пряко (о, майната му) интересния въпрос: кое е по-лошо, да продължи да живее като Техен любимец или да умре? Това е въпрос, който той изобщо не е предполагал, че някога ще се запита сериозно. Беше дошъл изненадващо, но сега не може да бъде прогонен, той наистина трябва да реши и достатъчно скоро, приемливо скоро да усети как ужас сковава вътрешностите му. Ужас, който не може да бъде прогонен с мисли. Той трябва да избира между живота и смъртта. Да го остави за известно време на изчакване не е компромис, а решение да живее, според Техните условия…

Призракът на виолата, с естествени кафяви жилки и полупрозрачен, с въздишки се присъединява и оттегля от другите Гласове. Преливащата енергия е непрекъснато в движение. Сред музикалните фрази обикалят едва доловими извисявания, наречени от немците „дихателни паузи“, които обединяват нотите или подготвят промени в гръмкостта. Тази вечер навярно поради изпълнението на Густав и Андре, но след известно време слушателят наистина започва да чува паузите, а не нотите, и гъдел завладява ушите му, подобен на непроизволния очен гъдел при продължително разглеждане на разузнавателна карта, докато бомбените кратери зейват и се превръщат в кексчета бухнали извън формичката, или планинските хребети се сгъват в долини, море и земя мъждукат отвъд живачно-сребристия бряг — ето тъй танцуват тишините от този квартет. И-и-и почакайте да се включат и казутата!

Това е музикалният съпровод на следващото по-нататък. Заговорът против Роджър е бил замислен с трепетно и шеметно ликуване. Морякът Бодайн е неочаквана премия. Отиването на вечерята се превръща в жреческа процесия с потайни жестове и споразумения. Съдейки по пълното с relevés, poissons, entremets1300 меню, вечерята ще бъде много пищна и претенциозна.

— ’Кво е т’ва „Überraschungbraten“ тука? — морякът Бодайн пита съседката си отдясно Констанс Фламп, репортерка с развлечена сиво-зелена униформа, цапната в устата и любимка на всеки американски войник от Иво Джима до Сен Ло.

— Ами че точно това, което пише, моряче — отвръща „командоската Кони“. — На немски означава „печено с изненада“.

— Аха, загрях — обявява Бодайн.

Тя, вероятно неволно, направи някакъв знак с очи, може би, Пойнтсман, съществува едно такова нещо като рефлекс на добротата (колко ли младежи е виждала да загиват от ’42 насам?), който от време на време, също отвъд Нулата, избягва угасяването… Бодайн устремява поглед към далечния край на масата, през корпоративни зъби, лакирани нокти, монограмирани прибори за ядене, и едва сега забелязва каменна барбекю пещ с два чугунени шиша за ръчни действия. Прислужници в предвоенни ливреи деловито полагат в нея хартия (предимно стари директиви на ВКСЕК), чамови цепеници и въглища, разкошни черни буци с размери на юмрук, за такива някога бреговете на каналите са били осеяни с трупове, някога по време на Инфлацията, когато това е било смятано за толкова смъртоносно скъпо нещо, представяш ли си… До пещта Юстус се кани да запали тънка свещ, Гретхен изящно полива горивните материали с армейски ксилол от доковете, морякът Бодайн наблюдава обърнатата наопаки към пода глава на Роджър придържана от четири или шест ръце, устните са отделени от зъбите и венците белеят и придобиват цвета на череп, а една от прислужниците в класическа униформа атлаз-и-дантели, палава, напълно подходяща за подлагане на мъчения девойка, почиства зъбите на Роджър с американска паста, старателно изтърква никотиновите петна и зъбния камък. Очите на Роджър изразяват такава болка и молба… Наоколо гостите шушукат. „Колко оригинално, Щефан е помислил даже и за пача!“ „Аз пък умирам от нетърпение да пусна зъби на някой друг орган…“ кискане, ускорен тежък дъх, а какви са тези много сини и тесни панталони целите изподрани… а какво е изцапотило сакото така, а какво там червенее на шиша и се покрива с глазирана мазна корица, върти се, чие лице ще се завърти към… ами че това е…

— Няма кетчуп, няма кетчуп — косматото синьо сако възбудено сред шишенца с оцет и зехтин и подноси — изглежда, че е… ебати, Родж, що за място е това — крещи изкосо надолу през седем вражески лица — ей, прател, да се намира там при тебе кетчуп?

Кетчуп е кодова дума, ясно ли е…

— Много странно, — отвръща Роджър, който ясно е видял съвсем същото в пещта за барбекю, — аз тъкмо щях да те питам същото!

Двамата се усмихват глупашки един на друг. Отбелязваме за протокола, че аурите им са зелени. Сериозно. Още от зимата на ’42 година, в конвоя през бурята в Северния Атлантик, навсякъде из кораба се търкалят тонове 127-милиметрови снаряди, германската вълча глутница отляво и отдясно невидимо потопява на поразия другите кораби, в боеви постове в оръдейна кула №51 се чува как Папи Ход разказва анекдоти за корабокрушения, наистина смешни, и всички в разчета се хващат истерично за коремите, задъхани, — оттогава насам морякът Бодайн никога не е бил обхващан от тъй силен екстаз при откриващата се пред него неминуема възможност за смърт.

— Яка трапеза сте спретнали, а — вика Бодайн — ’Но’о готина кльопачка!

Разговорите са почти замрели. Вежливо любопитни лица се обръщат към него. Пламъци лумват в пещта за барбекю. Това не са „чувствителни пламъци“1301, но ако бяха такива те нямаше да открият присъствието на бригаден генерал Пудинг. Сега той е член на Противодействащите Сили, благодарение на благосклонността на Карол Ивентир. Точно така, благосклонността. Сеансите с Пудинг са не по-малко тягостно уморителни от някогашните Ежеседмични Оперативки в „Бялото Видение“. Сега Пудинг дърдори повече отколкото приживе. Участниците са започнали да хленчат: „Ще се отървем ли изобщо някога от него?“ Но именно благодарение на пристрастието на Пудинг към кулинарните лудории е била разработена следващата по-долу отвратителна военна хитрост.

— О, не съм сигурен, — преувеличено небрежно се включва Роджър, — защото изглежда в менюто няма сополена супа.

— Аха. Не бих отказал малко пудинг с пепелянки. ’Кво мислиш, дали имат тука от него?

— Не. Обаче може да им се намира суфле със струпеи, — крещи Роджър, — и с менструален мармалад!

— Аз пък съм набелязал хей ония задушен заек със запържени зародишчета — предлага Бодайн — Или ’кво ще кажеш към него малко салата със съсирена слуз?

— Ако обичате — шепне от другия края на масата глас с неопределена полова принадлежност.

— Можем да съставим по-добро меню от това, — размахва менюто Роджър. — Да започнем с разядки с развалени раци, или, да речем, с някакви хитри сандвичета със сперма, красиво аранжирани, разбира се… или-и-и скрофулозни сарделки! М-м-м, да, намазани с майонеза от машинно масло? а най-отгоре с парче сочна насрана наденичка…

— Аха, разбирам, — отбелязва командос Кони, — трябва да бъде алитеративно1302. Какво ще кажете за… пелмени с плацента?

— Ние правим супите, миличка — заявява морякът Бодайн — тъй че нека да предложа клизмено консоме или бактериален бульон.

— Крем супа от кастрирани катерички — отзовава се Кони.

— Точно така.

— Стрептококова салата — продължава Роджър, — с мънички черешовочервени кубчета желирана абортна аспида, натопени във фин смегмен сос.

Чуват се звуци на благовъзпитано-давещо се прокашляне и един регионален управляващ по продажбите от ИХП1303, напуска забързан, след като е повърнал дълъг полумесец бежов бълвоч с някакви бучици, който плисва през цялата ширина на паркета. Всички около масата надигат салфетки към лицата си. Оставят приборите, среброто звънти по белите полета, и отново загадъчно колебание, същото както в кабинета на Клайв Мосмун…

А ние продължаваме през фондю с фурда (умело пуснатите мехурчета анален газ бавно изплуват в гъстата мазнокашкавалена лепкава полутечнота, мняъмм, вкусно), понички с пепелна пяна, венерически въшки в сос от смегма…

Едното казу млъква.

— Гангренозни гофрети! — крещи Густав.

— Палачинки с пикочен петмез и сладък сироп — добавя Андре Омнопон, Густав подновява свиренето, а междувременно Другите Гласове спират объркани.

— И намазани с конфитюр от калцирана карантия — мърмори виолончелистът, който също няма нищо против да се позабавлява малко.

— Фрикасе с фъшкии — Кони възторжено тропа с лъжицата, — хемороиден хайвер!

Фрау Утгардалоки скача на крака, преобръща поднос с кюфтенца от калинки — моля за извинение, в действителност това са поширани яйца — бяга от стаята с трагически хлипания. Нейният метално изискан съпруг също става и я последва, отправяйки през рамо мъжествени погледи, обещаващи сигурна смърт на размирниците. През увисналата покривка на масата се процежда дискретна воня на повръщано. Нервният смях отдавна е изтънял до клеветнически шепот.

— По ваш избор: гулаш с гъсеници или някаква превъзходна кремавобяла прокажена пита — леко монотонно припява Бодайн „про-ка-же-на [тонът е с една трета по-нисък] пи-та“ — закачливо нахъсва противящите се, размахва им пръст, хайде младички разбойници, повръщайте хубаво за добрия зуут-костюмар…

— Пържолки с пърхотена поливка! — крещи Хулиганът Роджър.

Джесика ридае увиснала на лакътя на нейния джентълмен Джереми, който сковано я отвежда завинаги навън и клати глава от безразсъдството на Роджър. И какво, изпитва ли болка Роджър, поне за секунда? Да, и още как! Ти също би изпитал болка. Можеш дори да изразиш съмнение в стойността на собствената си кауза. Но изпускащите пара фини фиденца трябва да бъдат сервирани с масло, сополени сливици на скара и каша от кюртирани кученца, да бъдат пльокнати в паниците на едно подсмърчащо и хленчещо поколение от бъдещи изпълнителни директори, крем-пити с пълнеж от пубисни перуки да бъдат разнесени по терасите, нашарени от аленото небе или втвърдяващи се от есента.

— Пъпчасали пирожки!

— И пръдлива плазма!

— И путка-плакия!

Лейди Мнемозина Глууб има някакъв припадък, тъй силен, че огърлицата й се разкъсва и перлите започват да потракват върху копринената покривка на масата. Царува всеобща загуба на апетит, а да не говорим за неприкритата морска болест. Пламъците в пещта-барбекю са угаснали. Тази вечер няма мазнина за захранването им. Между спазмите от жълта жлъчна пяна излизаща от носа му, сър Ханибал Грънт-Гобинет заплашва да повдигне този въпрос в Парламента. „Ще се видим с вас двамата в «Скръбс»1304 пък ако ще да пукна!“ Е, защо не…

С леко несигурна танцова стъпка Бодайн излиза навън и размахва широкопола гангстерската шапка. Чао-чао, момчета. Единственият все още седнал гост е Констанс Фламп, която продължава да бълва гръмогласно нови десертни предложения: „Торта с тения и тахтаби! Какавидени курабии! Гноясали глисти с грозде!“ Утре ще я нахокат здравата. Целият под е осеян с блестящи локвички от различни течности, съвсем като водни миражи в Шестото Преддверие на Трона1305. Густав и останалите от квартета са зарязали Хайдн и всички последват Роджър и Бодайн навън, а струнните инструменти и казутата акомпанират на Отвратителния Дует:

— Трябва да споделя нещо с вас — бързо шепне Густав. — Чувствам се просто ужасно при мисълта, че няма да искате такива като мен. С други думи… аз бях щурмовак. Много отдавна. Нали знаете, като Хорст Весел.

— И ’кво от т’ва? — смее се Бодайн. — Аз пък може да съм бил младши детектив при Мелвин Първис1306.

— Какво?

— Разследвах „Пост тоустис“1307.

— Какъв е той? — Германецът наистина мисли, че „Пост тоустис“ е името на американски фюрер, леко приличащ на Том Микс1308 или на някой друг също толкова мъжествен на вид каубой.

Последният чернокож прислужник отваря последната врата за навън и към бягството. Бягство довечера.

— Диария с дърдонки и вафлички с вагинален вазелин, джентълмени — кима той. И едва сега забелязваш наченките на зазоряването и виждаш усмивка.

□ □ □ □ □ □ □

В торбата Гели Трипинг носи няколко обрезки от Чичериновите нокти на краката, сивкав косъм, част от чаршаф със следи от негова сперма, всичко това завързано в бяла копринена кърпичка, парче от корен на орхидея и хляб изпечен от жито, в което се е търкаляла гола и мляла в посока обратно на часовниковата стрелка. Бе престанала да пасе нейното стадо жаби на вещерските хълмове и бе предала бялата си вълшебна пръчка на друга ученичка. Тръгнала е да търси нейния самоотвержен Атила. Няколкостотин такива влюбени в Чичерин млади жени обикалят из Зоната, и всички те са хитри като лисици, ала никоя не е толкова упорита като Гели, и никоя от тях не е вещица.

По пладне тя пристига в селска къща, кухня застлана с бяло-сини плочки, претенциозни стари порцеланови чинии окачени като картини, и стол-люлка.

— Имаш ли негова снимка? — Старицата й връчва тенекиена войнишка чиния с остатъците от нейната утринна фермерска закуска1309. — Ще ти дам заклинание, ако искаш.

— Понякога мога да призовавам лицето му в чаша чай, но тревите и билките трябва да бъдат събирани много внимателно. Аз не съм толкова добра в тази работа.

— Но ти си влюбена. Техническите похвати са просто заместители.

— А защо да не бъдем винаги влюбени?

Двете жени се разглеждат една друга в слънчевата кухня. От стените проблясват застъклени витринки. Зад прозорците жужат пчели. Гели излиза и наточва вода от кладенеца и двете запарват чай от ягодови листа. Но лицето на Чичерин не се появява.

В нощта, когато чернокожите започнаха своя голям поход, Нордхаузен приличаше на митичен град под заплахата от някакво особено разрушение — поглъщане от кристално езеро, лава от небето… за една вечер усещането за защитеност бе изчезнало. Чернокожите, подобно на ракетите в „Мителверке“, бяха придавали на Нордхаузен последователност и цялостност. Сега чернокожите ги няма: Черната Команда и Чичерин се движат в насрещни курсове и Гели е наясно с това. Тя не желае дуели. Нека студентите се дуелират. Нейният посивяващ стоманен варварин й е нужен жив. Непоносима й е мисълта, че може би за последен път го е докоснала и е усетила неговите нашарени от белези и препатили какво ли не ръце.

Отзад я подтиква задрямалият град, а нощите — удивителните нощи на канарчетата в Харц (където птицетърговците инжектират самките на канарчетата с мъжки хормони, за да пеят достатъчно дълго, че да могат да бъдат продадени на завеяните чуждестранни окупатори на Зоната) — изобилстващи с прекалено много заклинания, вещерски съперничества и вещерска груповщина… тя знае, че магьосничеството не се занимава с такива неща. Вещерград, чиито зелени ликове на свещените планини са напълно опасани с бледи кръгове от вързани за колчета козички, се е превърнал в поредната столица, където единственото начинание е администрирането: усещането там е сякаш управляваш музикантския профсъюз, никаква музика, само остъклени тухлени кабинки, плювалници и стайни растения, не са останали никакви практикуващи вещици. Или отиваш в комплекса навръх Брокен с мисълта за бюрократична кариера, или се махаш от там и избираш широкия свят. Има два типа вещици и Гели е от тези, които са избрали Света.

Ето го Светът. Гели е с навити до коленете сиви мъжки панталони и те плющят около бедрата й, когато върви край ръжените ниви… крачи свела глава и често-често отмята коса от очите си. Понякога я застигат войници и я качват на стоп. Тя чува новини за Чичерин, за придвижването на Черната Команда. Даже, ако сметне, че е безопасно, разпитва за Чичерин. Изненадана е от разнообразието на слуховете. Аз не съм единствената, която го обича… но тяхната любов е приятелска разбира се, почтителна и несексуална… Гели е единствената в Зоната, която го обича безусловно и всецяло. Чичерин, известен в някои кръгове като „Червеният Наркоман“, скоро ще бъде отстранен: пратеникът не е кой да е, а най-високопоставеният помощник на Берия1310, собственолично зловещият Н. Рипов.

Глупости, Чичерин вече е мъртъв, не чу ли, мъртъв е от няколко месеца…

… изпратили някой да се представя за него, докато не ликвидират всички от неговата клика…

… не, бил дошъл миналия уикенд в Люнебург, един мой приятел го е виждал преди, няма грешка, той е бил…

… страшно е отслабнал и навсякъде ходи със засилена охрана. Поне дузина мъже. Повечето от тях азиатци…

… в пълен комплект с Юда Искариотски, несъмнено. Нещо не ми се вярва това. Цяла дузина ли? Откъде може да намери, който и да е, толкова много доверени хора? И особено сега, тъй както е набелязан и са му вдигнали мерника…

— Как да е набелязан?

Пътуват на трополящата каросерия на 2½-тонен камион през пищно зелена местност… отзад се надига буря, безмълвно виолетова, с оранжеви прожилки. Гели пие вино в компанията на група противни английски войници, сапьорско отделение, цял ден са разчиствали каналите. Те вонят на креозот, блатна тиня и динамитен амоняк.

— Е, ти знаеш какво е заниманието му.

— Ракетите ли?

— Не бих искал да съм на твоето място, това е всичко.

На хребета на хълм военни геодезисти ремонтират повреден път. Един силует се е навел и гледа през теодолит, друг държи лата. Малко встрани от човека на инструмента, друг инженер стои разперил ръце, върти глава ту към едната ту към другата страна и после ръцете се събират… ако затвориш очи и ръцете са научени да се движат сами, пръстите ти ще се допрат така, че да образуват идеален прав ъгъл, започващ от изходната им точка… Гели наблюдава това незначително действие: то е благочестиво, грациозно, и тя усеща кръста нарисуван от онзи човек върху неговия собствен кръг от видима земя… неволна мандала… за нея това е знак. Човекът й сочи пътя. По-късно същата вечер, тя вижда орел пресичащ небето над блатата, в същата посока. Златиста тъмнина, почти нощ. Районът е самотен и Пан е съвсем близо. Гели е присъствала на достатъчно на брой Съботи и е уверена, че ще се справи — поне тъй мисли. Но какво е едно синьо ухапване по гъза от дявола в сравнение с изригващия с каменен резонанс писък навън, където няма добро или зло, навън в сияйните пространства, където ще я отнесе Пан? А готова ли е тя за нещо толкова реално? Луната е изплувала. Сега Гели седи на същото място, където бе видяла орела, чака, чака да дойде нещо и да я отведе. Чакал ли си някога това? Недоумявал ли си откъде ще дойде то: отвън или отвътре. Най-после, след неуспешните опити да отгатнеш какво може да се случи… от време на време изтриваш отново и отново своя мозък, за да бъде той чист за Посещението… да, не беше ли близо до тук? спомни си не избяга ли от лагера, за да останеш минута насаме с Това, Което усещаше да се размърдва из цялата земя… това беше равноденствието… еднакво дълги зелени пролетни нощи… каньоните се разкриват, вулканичните пукнатини на дъната им изпускат пара, вдъхновяват и ускоряват тропическия живот там като зеленчуци в саксия, изобилен, опияняващо ароматен, благоуханен похлупак… сега ще се роди това обезобразено и обречено същество, този жалък инвалид, човешкото съзнание. Това е Светът малко преди появата на човека. Тъй безмилостно и неумолимо захвърлен жив в непрестанното течение, че хората дори не са успели да го съзрат веднага. Те са привикнали да го виждат само когато е мъртъв, в неподвижни геологически слоеве, превърнат в нефт или въглища вследствие на гнилостните процеси. Като жив той е бил заплаха: имало е Титани, неимоверен подем на живота тъй звънлив и безумен, с такава зелена корона около Земното тяло, че се е наложило да бъде изпратен някакъв грабител преди този живот да разбие на пух и прах Творението. И така ние, осакатените пазители, сме били изпратени, да се множим и властваме. Божии грабители. Ние. Контрареволюционери. Нашата мисия е да поощряваме смъртта. Ние сме уникални сред Живите Същества с начина, по който убиваме, с начина, по който умираме. За тази цел е трябвало да се потрудим, исторически и в личен план. Да организираме и изграждаме, — като започваме от нищото и стигаме до настоящото му състояние — противодействие, което да усмирява зеления метеж, почти толкова силно колкото самия живот. Но само почти.

Само почти, защото трябва да отчитаме мащаба на дезертьорството. В своето противоборстващо и простосмъртно пресътворение, всекидневно по няколко същества преминават на страната на Титаните (как е възможно плътта да се търкаля да шурти така и да остава все тъй прекрасна), в подслоните на възпяваната в народните песни Смърт (празни каменни стаи) навън, отначало докрай, и надолу под мрежата, надолу-надолу до самия бунт.

Там долу много надълбоко Титаните се размърдват сред пронизително резкия отглас. Те са всичките скрити тайнствени присъствия, които би трябвало да са невидими за нас — боговете на вятъра, боговете на планинските върхове, боговете на залеза — и ние криво-ляво се самозалъгваме и самообуздаваме да не гледаме по-нататък, обаче немалко от нас извръщат очи натам, оставят Своите електрически гласове в здрача на градските покрайнини и навлизат в непрестанно отгърнатата мантия на нашата сомнамбулска нощна разходка и…

Внезапно изскача Пан, — непоносимо красив лик, прекрасен Змей, спираловидните му пръстени плющят като дъгоцветен камшик в небето — и появата му предизвиква истински неподправен ужас…

Не се връщай у дома късно вечер през пусти местности. Не влизай в гората по тъмно или дори късно следобед, защото той ще те хване. Не сядай така под дървото с опряна в кората му буза. На такава лунна светлина е невъзможно да видят дали сега си мъж или жена. Косата ти се разпилява, сребристо бяла. Тялото ти под сивата тъкан е толкова очевидно уязвимо, толкова обречено на израждане, отново и отново. Ами ако той внезапно се пробуди и види, че те няма? Сега той е непрекъснато еднакъв, наяве или насън, и изобщо не излиза от единствения свой сън, вече няма разлики между световете: те се уеднаквяват за него, сливат се. Танац и Маргерита навярно са били последните връзки на Готфрид с миналото. Може би затова те продължиха толкова дълго, той искаше да се държи за своето отчаяние, имаше нужда от тях… но когато им обръща внимание сега, той вече не се вижда с тях толкова често. Те също губят тази реалност, която бяха донесли със себе си тук, както и Готфрид отдавна е изгубил цялата си реалност, предал я е на Блицеро. Сега момчето се движи от образ на образ, от стая в стая, понякога изваден от действието, понякога част от него… каквото трябва да прави, прави го. Денят има своя логика, свои потребности, и му е невъзможно да го промени, да го отхвърли или да живее извън него. Той е безпомощен, той е надеждно приютен.

Въпрос на време е, няколко седмици, и всичко ще приключи, Германия ще е загубила Войната. Ежедневните обязаности продължават. Момчето не може да си представи какво има да се случва след окончателната капитулация. Ако го разделят от Блицеро, как ще вървят дните?

Ще умре ли Блицеро не моля те не позволявай да умира… (Обаче той ще предаде Богу дух.)

— Ти ще ме надживееш — шепне Блицеро. Пред него е коленичил Готфрид, с кучешки нашийник. Двамата са униформени. Отдавна не са обличали женски дрехи. Тази вечер е особено важно и двамата да бъдат мъже. — Ах, тъй самодоволен си, никаквец такъв…

Това е само поредната игра, нали, поредният предлог за бичуване? Готфрид мълчи. Когато Блицеро иска отговор от него, ще му каже. В повечето случаи той иска само да приказва, и обикновено това продължава с часове. Преди никой не е разговарял с Готфрид, не и по този начин. Баща му изричаше само заповеди, обвинения, категорични присъди. Майка му беше емоционална, от нея се изливаше към Готфрид пълноводна река от любов, безсилие и прикрит ужас, обаче никога не бяха приказвали истински. А настоящият разговор е много повече от истински… той съзнава, че е длъжен да удържи и запази всяка дума, че не трябва да бъде изгубена нито една. Словата на Блицеро бяха станали скъпоценни за него. Той разбира, че Блицеро иска да даде, без да очаква нищо в замяна, да пожертва това, което обича. Готфрид вярва, че съществува за Блицеро, даже и ако всички други са престанали, и че в новото царство, което прекосяват сега, той и Блицеро са единствените живи обитатели. Това ли бе очаквал Готфрид да го завладее и погълне? Семето на Блицеро, разпръснато сред отровения компост в червата му… това е прахосничество, да, безсмислие… но… тъй както в съвкуплението си мъжът и жената биват разтърсени из основи в тяхното приближаване до вратите на живота, не беше ли почувствал и Готфрид нещо повече, благоговейно повече от тези взаимни уговорки относно проникването, начина, събличането без никаква страст, нетрайните като змийска кожа прозрачни чорапи, специалните белезници и вериги по поръчка, символизиращи залегналата дълбоко в душата му робска подчиненост… всичко се бе превърнало в театър, когато той доближи вратите на онова Друго Царство, почувства някъде вътре в себе си гигантските бели муцуни, отблъскващите го вледенени до бяло неразгадаеми зверове, тананикането на земната кора и мантия за някаква загадка тъй недоловима за слабия му слух… а трябва още да има и от тези, от любовниците, чиито гениталии са посветени на лайната, на завършеците, на отчаяните нощи на улицата, когато връзката се развива без възможност за какъвто и да е индивидуален контрол, продължава докрай или прекъсва, сборище на жертви — от проявления на смърт и на живот поравно — или на присъда да останеш сам още една нощ… Трябва ли да се отречем от всички тях, изобщо да не ги споменаваме?

При всяко свое наближаване на Другото Царство, приеман отново и отново в него, Готфрид може единствено да продължава опитите си да бъде отворен, да разхлаби своя душевен сфинктер…

— А понякога сънувам, че откривам края на Света. Установявам, че има край. Моята тинтява винаги е знаела това. Но ми струваше толкова много.

— Америка е била краят на Света. Послание към Европа, с размерите на континент, неизбежно. Европа била намерила място за нейното Царство на Смъртта, тази особена Смърт, изобретена от Запада. Диваците са имали техните пустинни области, техните Калахарита, и толкова мъгливи езера, че не можели да видят отсрещните им брегове. Но Европа е навлязла по-дълбоко: в маниакалност, пристрастеност към наркотици, далеч от всякакви дивашки непорочности. Америка е била подарък от невидимите сили, път към завръщането. Но Европа е отказала този дар. Това не е бил Първородният Грях на Европа, най-новото определение за което е Съвременен Анализ, но се получава така, че Последващият Грях е по-трудно да бъде изкупен.

Европа отишла в Африка, Азия, Индианска Америка, Океания и установила своя порядък на Анализ и Смърт. Убивала и променяла онова, което не можела да използва. С течение на времето колониите на смъртта ставали достатъчно силни, за да се освободят. Но имперският порив за властване, мисията да разпространява смъртта, неговата структура, не отслабвали и не спирали. Понастоящем се намираме в последната фаза. Американската Смърт е дошла да окупира Европа. Да имперства тя се е научила от старата метрополия. Но сега ни е останала само структурата и нито едно от дъгоцветните пера, нито златна арматура, нито епически преходи през пресъхнали лугави морета. Диваците от другите континенти са покварени, но все пак дават сериозен отпор в името на живота и въпреки всичко продължават напред… докато Смъртта и Европа са разделени както винаги и любовта им все още не е консумирана. Тук Смъртта само управлява. Така и не се е съединила в любовта с…

— Приключил ли е цикълът, ще започне ли нов? Луната ли ще бъде нашата нова Периферия, нашето ново Царство на Смъртта? Сънувам една голяма стъклена сфера, куха, отстояща много нависоко и много далеч… Колонистите са привикнали да живеят без въздух, вътре в нея и навън е вакуум… Подразбира се, че хората никога няма да се приберат обратно… всички те са мъже. Има начини за връщане, но толкова сложни, толкова зависими от езика, че присъствието обратно на Земята е само временно и никога „реално“… проходите там са опасни, вероятностите за падане са тъй бляскави и дълбоки… Притеглянето господства по целия път до студеното кълбо и винаги има опасност от падане. Вътре в колонията шепата мъже имат отблъскващ нездрав вид, живи по-скоро като спомени, няма какво да пипнеш по тях… само далечните им образи, черно-бели зърнести кинокадри, на сломявани от дългата поредица леденостудени години там в белите географски ширини, в празната колония, навестявани много рядко само от случайни посетители, като мен…

— Бих искал да мога да възстановя всичко от съня си. Онези хора някога са изживели трагичен ден: възход, огън, поражение, кръв. Събитията от онзи ден в далечното минало ги бяха обрекли на вечно изгнание… не, те всъщност не бяха истински астронавти. Там те искаха да проникват между световете, да падат и се преобръщат, да се разпростират и въртят на криволичещи пътешествия през сиянието, през зимните междупланетни нощи… те мечтаеха за срещи със себеподобни, за космическа акробатика на трапец, изпълнявана в усамотение, в стерилна грациозност, в абсолютна сигурност, че никой няма да ги наблюдава, че любимите им хора са били изгубени завинаги…

— При опитите за стиковане, на което те възлагаха големи надежди, разминаванията неизменно възлизаха на трилиони тъмни километри и дълги години ледена тишина. Но аз исках да те върна към историята. Помня, че ти шепнешком ме приспиваше с разкази за това как някога ще заживеем на Луната… преодолял ли си вече това увлечение? Пораснал си много, възмъжал си. Усещаш ли с тялото си колко дълбоко и сериозно съм те заразил с моето умиране? Така ми бе предопределено: мисля, че на всички ни е предопределено. Бащите са преносители на вируса на Смъртта, а синовете са инфектираните… и за да укрепне инфекцията, Смъртта в своята изобретателност се е изхитрила да направи бащата и сина красиви един за друг тъй както Животът е създал мъжа и жената… ах Готфрид твоята красота радва взора ми, но аз умирам… искам да се справя с това колкото е възможно по-честно, а твоето безсмъртие къса сърцето ми. Нима не разбираш защо мога да пожелая унищожението на тази, о-о, на тази глупава чистота в очите ти… когато те виждам сутрин и вечер в строя, толкова открит, толкова готов да приемеш в себе си моята болест и да я подслониш, да я приютиш в твоята малоценна, невежествена любов…

— Твоята любов. — Той кима няколко пъти. Но прегради, неумолими, прозрачни като лед и безизходни като еднопосочното движение на европейското време изолират отвъд думите и отстраняват прекалено опасно очите му, необратимо наранени и отчуждени от автентичния Готфрид, далеч от слабите, чезнещи аромати на истинския дъх…

— Искам да избягам, да се отскубна от този цикъл на инфекция и смърт. Искам да бъда приет от любовта: тъй цялостно, че ти и аз и смъртта и живота да се съберем в едно, да се слеем неразделимо в сиянието на това, в което ще се превърнем…

Готфрид коленичи, вцепенен, чака. Блицеро гледа в него. Сериозно: момчето никога не е виждало лицето му по-бледо. Пронизващ пролетен вятър блъска брезента на палатката им. Наближава залез. След малко Блицеро трябва да излезе и да приеме вечерните рапорти. Ръцете му лежат върху поднос от столовата, до купчинка фасове. Късогледите му вещерски очи навярно за първи път гледат през дебелите стъкла право в Готфрид, който не може да се извърне. Той съзнава някак смътно, че трябва да вземе решение… че Блицеро очаква нещо от него… но решенията винаги са били вземани от Блицеро. Защо той пита тъй ненадейно…

В този миг всичко замира и се уравновесява. Все още достатъчно неоспоримите коридори на рутината, продължават да ни закрилят и следват през времето… навън чакат железните ракети… родилният крясък на най-последната пролет раздира дъждовните саксонски километри, банкетите край пътищата са обсипани с пликове от последни писма, зъбчати колела с изронени зъби, блокирали лагери, и вече ухаещи на плесен и кал прогнили чорапи и фланели. Ако в този продухван от вятъра момент все още има надежда тук за Готфрид, значи има надежда и другаде. Самата сцена трябва да бъде тълкувана като гадателна карта: какво ще настъпи1311. Каквото и да е станало впоследствие с изобразените на нея фигури (грубо нарисувани с мръсно бяло, армейско сиво, пестеливо като скица върху разрушена стена), то се е запазило, въпреки че няма наименование и, подобно на Глупака, няма утвърдено място и назначение в колодата1312…

□ □ □ □ □ □ □

Енциан упорито тласка своята чисто нова ракета в нощта. В дъжд, гъста мъгла, преди караулът да я покрие с брезент, блестящата кожа на ракетата се превръща пред очите ти в тъмна шиста. Може би все пак ще я боядисат черна, точно преди изстрелването.

Това е 00001, втората в нейната поредица.

Руските високоговорители отвъд Елба са те приканвали. Американски слухове са долитали до вечерните огньове и на фона на твоите надежди са призовавали жълтите американски пустини, червенокожите индианци, синьото небе, зеления кактус. Какво изпитваше към старата ракета? Не сега, когато тя ти дава сигурна работа, а преди, помниш ли още как ги издърпвахте на ръце, онази сутрин бяхте дванайсетина, почетен караул при обичайната среща на вашите тела с нейната инерция… лицата на всички ви потънали в сплотена всеотдайност, вълнообразно преливащите нюанси на индивидуалността се заглаждат и смекчават, смекчават, всяка приливна вълна идва малко по-разфокусирана докато накрая всичко се слива в неразличими оттенъци на облак, цялата ненавист и цялата любов изтрити за краткото разстояние, на което трябваше да бутате Ракетата по зимния бряг на канала, застаряващи мъже, пешовете на шинелите плющят по кончовите на ботушите, белите фонтанчета на дъха ви кипят поривисто като вълните зад вас… Къде ще отидете всички вие? В кои империи, в кои пустини? Вие галехте нейното жестоко тяло, мръзнехте през ръкавиците, заедно тук вие, дванайсетте, приемахте вашата тежка борба, без да се срамувате или спотайвате, бяхте влюбени в нея, на този балтийски бряг, вероятно не в Пенемюнде, всеки случай не в официалното Пенемюнде… ала някога, преди много години… момчета с бели ризи и тъмни елечета и кепета… на някой плаж, детски курорт, когато бяхме значително по-млади… при Изпитателен Стенд VІІ, най-после, чийто образ вие не можехте да изоставите: как мирише вятърът на сол и смърт, приглушеният грохот на зимния прибой, предчувствието за дъжд в тила ти раздвижва късо подстриганата коса… При Изпитателен Стенд VІІ, святото място.

Но сега всички младежи са зрели мъже и сцената е почти обезцветена… те бутат и натискат в посока към яркото слънце, което ги блъска в лицата, те присвиват очи, озъбват се в усмивки, тук светлината блести много силно, като на сутрешната смяна в „Сименс“, и сражаващите се високо на стената кентаври1313, часовникът без цифри, скриптене на велосипеди, обедни пакети и кутии и сведените лица на тежко влачещи крака покорни потоци мъже и жени към зейналите тъмни отвори… сцената наподобява дагеротип на ранния Ракетен Град заснет в 1856 година от един отдавна забравен фотограф, всъщност това е снимката, която го е убила: умрял седмица по-късно от живачно отравяне, след като вдишвал парите на нагрятия метал в своето студио… е, той бил редовен консуматор на живачни пари в умерени дози, смятал, че са полезни за мозъка му и навярно това обяснява снимки като „Ракетният Град“: тя дава поглед от топографски невъзможна за Германия височина към церемониалния Град, очаквано съставен от четири части, всички линии, затъмнявания, щриховки и ретуширания, архитектурни и човешки, са свръхестествено прецизни, градът е застроен във формата на мандала като село на хереросите, над него има великолепно небе, все едно мрамор пресъздаден в стихия от грамадни бели талази и светлина като от нажежен метал… в различни части на града изглежда се извършва строителство или събаряне на сгради, тук всичко е променливо, можем да видим отделните капчици пот по загорелите шии на работниците, които се завират във влажните мазета… торба цимент се е скъсала и отделните прашинки висят на светлината… Градът ще се променя винаги, нови следи от гуми в праха, нови цигарени бандероли в боклука… конструктивните промени на Ракетата създават нови маршрути за доставка, нови жилищни условия, отразени в интензивността на движението наблюдавано от тази необичайна височина, даже има съставени таблици на Функциите, които могат да възникнат, от такива промени на Града до видоизменения на Ракетата: всъщност само продължение на методиката, посредством която Констанс Бабингтън-Смит и колегите й от базата на британските ВВС в Медмънам още в 1943 година откриват Ракетата на въздушни фоторазузнавателни снимки на Пенемюнде1314.

Но спомни си обичаше ли я. Ако отговорът е да, как си я обичал. И колко много. Все пак ти имаш навика да питаш „колко много“, свикнал си да измерваш, да сравняваш резултатите от измерванията, да ги вкарваш в уравнения, за да разбереш още колко повече, колко много, колко много, когато… и тук във вашето общо стремление към морето изпитайте колкото ви се иска от онази загадъчна двусмислена любов, която също е перчене, срам, инженерна геополитика — „сфери на влияние“ видоизменени в тороиди1315 с параболично напречно сечение, за далекобойност на Ракетата…

… не, както може би сме предполагали, ограничена отдолу от линията на Земята, от която тя „се издига“ и от Земята, която тя „удря“, Не Обаче Ти Никога Не Си Мислел Това Разбира Се Тя Започва Далеч По-Дълбоко Под Земята И Продължава Безкрайно Навътре В Земята и ни е позволено да видим само върха, необуздания яростен пробив през повърхността, идващ от другия безмълвен свят (реактивен самолет преминава звуковата бариера, а няколко години по-късно космически кораб надминава скоростта на светлината) Запомни, Че Тази Седмица Паролата В Зоната Е: ПО-БЪРЗО ОТ СКОРОСТТА НА СВЕТЛИНАТА Ускоряваш Драматично Глас — Линейни Изключения Се Правят Само В Случай На Оплаквания За Горните Дихателни Пътища, разбери, във всеки „край“ се извършва огромен пренос на енергия: пробив нагоре в този свят, контролирано горене и отново пробив надолу, неконтролирана експлозия… тази несиметричност води до предположението, че някакво етероподобно присъствие преминава през времето, тъй както Етерът прекосява пространството. Презумпцията за Вакуум във времето пораждаше вероятността да ни изолира един от друг. Но пренасящото ни от свят в свят море на Етера може да ни върне целостта, да ни покаже една по-приветлива и по-добросърдечна вселена…

И тъй, да, да, това тук е схоластика, Ракетно-Държавна космология… и Ракетата действително е начело, сред другите, покрай тези явни змийски кълба, които в дъгоцветна светлина и стоманени тетанически гърчове1316 блъскат с камшични удари над земната повърхност… край тези бури, тези излизащи от дълбоката земна гръд явления, за които изобщо не ни е било споменавано… край тях, през свирепата ярост, до един прономериран космос, приятно старомоден и облицован с махагонова ламперия, викториански тип Мозъчна Война, както между кватерниона и векторния анализ през 1880-те *2 — носталгията по Етера и по големите подови часовници с махала и каменни анкърни тежести, детайли от сребро и ситно назъбен месинг и филигранни елегантно функционални форми. Тоналността, естествено, е в сепия. Но Ракетата е длъжна да бъде много неща едновременно, трябва да отговаря на изобилие от различни очертания в сънищата на онези, които я докосват — в сражение, в тунел, на хартия — тя трябва да преживее ереси, блестяща и непоколебима… а еретици винаги ще има: Гностици довеяни от поривите на вятъра и огъня и приютени в тронните зали на Ракетата… Кабалисти, които изучават буква по буква Ракетата все едно това е Тората1317, нитове, горивна камера и месингова дюза-разпръсквач, обсебили са нейния текст, за да разместват думите и да ги съчетават в нови непрестанно разкриващи се откровения… Манихейци, които виждат две Ракети, добра и лоша, и на свещена идиолалия1318 хорово пророкуват появата на Изначалните Близнаци (някои твърдят, че имената им са Енциан и Блицеро), за добрата Ракета дето ще ни отнесе към звездите, за лошата Ракета проектирана за самоубийството на Света, и за вечната борба между двете.1319

Но тези еретици ще бъдат издирени и с гибелта на всеки от тях властта на тишината ще се разраства… всички те ще бъдат заловени. Всекиму ще бъде предназначена отделна индивидуална Ракета. В насочващата й глава ще бъдат заложени ЕЕГ1320 на еретика, амплитудните върхове и шепоти на пулса му, призрачния цъфтеж на неговото персонално инфрачервено излъчване, всяка Ракета ще разпознава своя избраник, ще го дебне и преследва из нашия Свят като напасла се с марихуана безмълвна ловна хрътка, блестяща и насочена от небето в гърба му, вихрено атакуваща и стремително връхлитаща, негов пазител и палач…

Задачите са, както следва: (1) Да извършат транспортирането по релси, които могат внезапно да прекъснат на речен бряг или в овъглено вагоноремонтно депо, по шосета, за чиито дори непавирани спомагателни пътища сега патрулират руски, британски и американски войски във все по-ожесточена окупация, страхът от наближаващата зима държи будни войниците нощем и ги кара по-старателно да спазват устава, да се изпъват в стойка „Мирно“ която са пренебрегвали през лятото, по-внимателно да проверяват документите сега, когато дървета и храсти започват да променят цветовете си, много километри степна лавандула силно избледнява, и нощите настъпват по-скоро; (2) Непременно да излизат навън на дъждовете през началните дни на зодия Дева: заради децата, които въпреки изричните заповеди са стояли на закрито по време на пътуването и сега кашлят, имат температура, подсмърчат цяла нощ, тъничките им прегракнали гласове едва-едва се чуват изпод огромните униформени куртки; (3) Да им запарват чай от копър, ранилист, калинка, слънчоглед, слез1321, и да крадат, когато и откъдето е възможно, сулфаниламиди и пеницилин; (4) Да избягват да вдигат прах на пътя по пладне, когато слънцето отново е изсушило коловозите и короните на дърветата; (5) Винаги да спят сред полето; (6) Да крият ракетните отсеци в купите сено, зад единствената стена на изтърбушеното вагонно депо, между плачещите върби до речните корита; (7) Да се разпръскват при всяка тревога или често напосоки, просто така за упражнение, да се спускат плавно като мрежа по проломите на Харц, да спят в сухи остъклени помещения на изоставени курорти (официална болка, официална смърт наблюдават цяла нощ от порцелановите очи на статуите), да окопават нощния стан, вдишвайки аромата на борови иглички смачкани от ботуши и нарязани от сапьорски лопатки…; (8) Да вярват непреклонно, че сега това не е поход, не е преселение, не е борба, а наистина Съдба, ракетата 00001 се плъзга като добре смазано бутало в цилиндъра на подготвената за нея още миналата пролет железопътна система, пътят само привидно е разрушен, внимателно е обработен от Войната със специални бомбардировъчни методи и техники, за да може да приема тази възможно най-неинтригуваща машинария, Ракетата — Ракетата, тази най-ужасяващо могъща бомбардировка…

Ракетата 00001 е транспортирана разглобена, на отсеци — бойна глава, насочване, резервоари с гориво и окислител, опашна секция. Ако всичките стигнат до стартовата площадка, ракетата ще трябва да бъде сглобявана направо там.

— Покажи ми обществото, което никога не е казвало: „А съм изградено сред хората, за да защитавам всеки от вас от насилие и да ви приютявам, когато сте в беда“, но Енциан, има ли някаква защита? какво ще ни защити от това? — Кристиян върви до Енциан сред ливадите над лагера и сочи с ръка надолу към жълто-сивата камуфлажна мрежа, през която и двамата, надарени неизвестно как само за това единствено пътуване с рентгеново зрение, могат да виждат…

Енциан и младият му спътник някак постепенно бяха привикнали с тези дълги разходки. Нищо преднамерено от страна и на двамата. Така ли се осъществява на дело приемствеността? Подозрения глождят и двамата. Но вече ги няма старите неловки мълчания. Няма съперничество.

— Тя идва като Разкриваща Тайните Богиня и носи Откровение. Показва ни, че никое общество не може и никога не е можело да защитава, и всичко това са глупости, хартиени щитове… — Той е длъжен да сподели с Кристиян всичко, което знае, всичко, което подозира или е сънувал. Без да твърди, че всичко това е истина. Обаче не трябва да пази нищо само за себе си. Той не притежава нищо свое, което да държи само за себе си. — Те са ни лъгали. Те не могат да предотвратяват умирането ни и затова Те ни лъжат за смъртта. Всеобща система от лъжи. Какво са ни давали изобщо Те в замяна за доверието, любовта… Фактически Те казват „любов“, която се предполага, че ние Им дължим? Могат ли Те да ни предпазят от настинка? от въшките, от самотата? от каквото и да е? Преди Ракетата ние продължавахме да вярваме, защото искахме да Им вярваме. Но Ракетата е способна да достигне от небето до всяка точка. Никъде не е безопасно. Повече не можем да Им вярваме. Не и ако все още сме нормални здравомислещи хора и обичаме истината.

— Ние сме здравомислещи — кима Кристиян. — И обичаме истината. — Той не поглежда към Енциан и не очаква потвърждение.

— Да.

— Тогава… в отсъствието на вяра…

Една дъждовна вечер керванът им спира за нощуване в изоставена изследователска станция, където немците, малко преди края на Войната са конструирали звуково огледало на смъртта1322. Из цялата равнина са разположени в шахматен ред високи бетонни параболоиди, бели и монолитни. Идеята била да задействат експлозия непосредствено пред параболоида, право към фокалната му точка. Тогава бетонното огледало ще отрази идеална ударна вълна и тя ще помете всичко по пътя си. Хиляди кучета, морски свинчета и крави били експериментално взривени и били натрупани купища графики, онагледяващи данните за смъртността. Но проектът се оказал много шум за нищо. Ефективност имало само на къси разстояния и тя бързо намалявала до точка, когато необходимото количество експлозиви можело да бъде доставено до целта по някакъв друг начин. Мъгла, вятър, едва забележими неравности или дънери по терена, и най-малкото отклонение от идеалните условия можело да изкриви смъртоносната форма на ударната вълна и да я осуети. Но все пак Енциан е способен да си представи война и място, където това огледало ще намери приложение:

— … пустиня. Подмамваш неприятеля в пустинята. В Калахари. Изчакваш да затихне вятъра.

— Кому е притрябвало да воюва за някаква пустиня? — интересува се Катье. Тя е навлякла зелен дъждобран, който изглежда прекалено голям дори за Енциан.

— Във — Кристиян е клекнал и гледа нагоре в бледата извивка на отражателя, в чиято основа те стоят, за да се подслонят от дъжда, и пушат предавайки цигара от ръка на ръка, отделени за малко от останалите в кервана, — а не „за“. Той каза „в пустинята“.

Уточниш ли Текстовете веднага щом са изречени, това ти спестява проблемите по-късно.

— Благодаря — казва полковник Енциан.

На стотина метра от тях, сгушено в друг бял параболоид, ги наблюдава дебело момче със сива танкистка куртка. От джоба й надничат две мъхнати блестящи очички. Това са дебелият Лудвиг и неговата изгубена лемингка Урсула, той все пак я е намерил най-после, въпреки всичко. От седмица те се мъкнат покрай кервана, едва-едва отвън пределите на видимостта, ден след ден са крачили наред с африканците… между дърветата по върховете на насипите, край огньовете вечер Лудвиг е там, наблюдава… събира доказателства или елементи от уравнение… едно момче и неговата лемингка тръгнали да разглеждат Зоната. Виждал е предимно много дъвка и много хуйове на чужденци. Как иначе може да преживее сега в Зоната едно свободно момче? Урсула е спасена и е в добро състояние. На Лудвиг е била отредена съдба по-лоша от смъртта и той е установил, че тя е обменяема. Следователно не всички леминги скачат от скалите и не всички деца са предпазени от уютния грях на лесната печалба. Да очакваш нещо повече или по-малко от Зоната значи да се опълчиш срещу условията на Сътворението.

Когато пътува начело на своя отряд, Енциан има навика да се отвлича в мечти, независимо дали шофьорът дърдори или мълчи. В нощи, когато фаровете не светят, мъглата е достатъчно груба, за да пада или от време на време да се мята като влажен копринен шал в лицето, в кабината и навън еднаква температура и тъмнина, такива равновесия му позволяват да се унася на границата на пробуждането, с ръце и крака вдигнати като бръмбар, опрени в леко пружиниращото стъкло и повърхностното напрежение между двете нива, да се залепват за него, милваните от съня длани и стъпала придобиват свръхчувствителност, обхваща го скромна нехоризонтална дрямка. Моторът на крадения камион е звукоизолиран с овързани около капака стари дюшеци. Хенрик Заека шофира поглеждайки често-често към температурния датчик. Наричат го „Заека“ защото винаги предава погрешно съобщенията, както в старата херероска приказка. Тъй отмират преклоненията.

На пътя изскача фигура и бавно върти в кръг фенерче. Енциан отваря слюденото прозорче подава глава в плътната мъгла и подвиква „по-бързо от скоростта на светлината“. Фигурата му дава знак да продължават. Но с крайчеца на очите, поглеждайки обратно през рамо, Енциан вижда, че на светлината от фенерчето дъждът лепне по черното лице на големи мазни капки, полепва като вода върху черен грим, а не като по кожата на хереро…

— Ще можем ли тук да обърнем назад? — Банкетът на пътя е коварен и двамата знаят това. Отзад в посоката на стана им, тътнеща оранжево-розова светлина озарява линията на полегатите низини.

— По дяволите — Хенрик Заека превключва на заден, изчаква заповедите на Енциан докато обръщат бавно в обратна посока. Човекът с фенерчето може да е бил единственият патрул, струпване на неприятелски войски едва ли има с километри наред. Но…

— Ето там. — Проснато тяло край пътя. Това е Мечислав Омузире, тежко ранен в главата. — Вдигнете го, хайде. — Качват го на каросерията на мъркащия на празен ход камион и го покриват с половин брезентово платнище. Няма време да огледат колко тежка е раната. Черноликият караул е изчезнал безследно. От посоката, накъдето се връщат, долита тракането на пушечна стрелба.

— Обратно там ли отиваме?

— Да си чувал минохвъргачки?

— От онази насам ли? Не.

— Андреас сигурно я е обезвредил.

— О, те ще се справят, Нгуарореруе. Аз се безпокоя за нас.

Орутиене мъртъв. Окандио, Екори и Омузире ранени, Екори много сериозно. Неприятелите са бели хора.

— Колко са?

— Дузина, може би.

— Не можем да разчитаме на обезопасен лагер, — синьо-бялата светлина от фенерчето капе върху треперещата карта и очертава елипси и параболи, — чак до Брауншвайг. Ако той все още стои там. — Дъждът плющи шумно по картата.

— Къде е жп линията? — намесва се Кристиян. И получава заинтригуван поглед от Андреас. Това е взаимно. В последно време има много любопитство. Железопътната линия е на десет-единайсет километра северозападно.

Хората идват и изтърсват техните вещи до ремаркето с Ракетата. Отсичат фиданки, всеки удар на брадва отеква високо и стига надалеч… строят шаси, пъхат вързопи с дрехи, тенджери и чайници тук-там под дългия брезент между колела от извити фиданки, за да имитират детайли от ракетата.

— Всички участници в заблуждаващата операция да се съберат при полевата кухня — вика Андреас и рови в джобовете си за списъка на участниците.

Керванът-примамка ще тръгне на север, без да променя много посоката, а останалите ще завият на изток, обратно към руската армия. Ако приближат достатъчно, тогава британците и американците евентуално ще се въздържат от резки предислокации. Навярно ще бъде възможно да минат по границата, все едно се плъзгат по периферията на гръмотевична буря… чак до края, между армиите на Изтока и Запада.

Андреас е седнал, размахва крака и удря с пети в задния капак на каросерията бонг… бонг… обявява отпътуване. Енциан поглежда скептично нагоре към него. Андреас иска да каже нещо. Най-после:

— Значи Кристиян тръгва с теб, а?

— Да, какво? — Примигва под обсипаните с дъждовни капки вежди. — О, за Бога, Андреас.

— Е? Участниците в заблуждаващата операция би трябвало да оцелеят също, нали?

— Слушай, вземи го с теб, ако искаш.

— Аз исках само да разбера, — свива рамене Андреас, — какво е било решено.

— Можеше да ме попиташ. Нищо не било „решено“.

— Може би не от теб. Това е твоята игра. Мислиш, че тя ще те опази. Но за нас тя е неприложима. Ние трябва да знаем какво ще става в действителност.

Енциан коленичи и започва да повдига тежкия железен заден капак. Наясно е колко фалшиво изглежда това. Кой ще повярва, че дълбоко в себе си той иска да бъде с тях, там, където огромното Смирение не спи, и в болки и страдания ще умира тази нощ из цялата Зона? да бъде с обичните му прокълнати и онеправдани, съзнавайки, че винаги ще бъде непознат, чужденец… Над главата тракат вериги. Когато края на капака се изравнява с брадата му, Енциан поглежда Андреас нагоре право в очите. Ръцете му са изопнати неподвижно. Лактите го болят. Това е жертвоприношение. Иска му се да попита: Още колко други са ме отписали? Има ли съдба, която не разкриват само на мен? Но привичките му упорстват, те имат свой собствен живот. Той се изправя с усилие, безмълвно, повдига мъртвия товар и го затръшва на място. Двамата заедно пъхат застопоряващите болтове във всеки ъгъл.

— Ще се видим там — маха с ръка Енциан и се обръща. Гълта таблетка германски дезоксиефедрин, после захапва плочка дъвка. От стимуланта зъбите му скриптят и дъвчат с поскърцване дъвката, тази техника на дъвчене бе изнамерена от жените през последната Война, за да не плачат. Не че му е до плач за раздялата. Той иска да плаче за себе си: за това, което, трябва да вярват всички те, ще се случи с него. Колкото повече вярват, толкова по-силна е надеждата. Неговият народ ще го унищожи, ако му се удаде тази възможност…

Жвак, жвак, хмм, добър вечер дами, отлично се справяш с връзването Любица, жвак, как е главата Мечислав, онези сигурно са останали много изненадани да видят, че куршумите отскачат, а! Хе-хе жвак, жвак, ’бър вечер „Радистче“ (Озоханде), има ли нещо от Хамбург за течния кислород, проклетия Оуруру трябва по-скоро да се свърже с нас-ру, ’щото ако почнем да се спотайваме и да чакаме докато той-ру… о, мамицата му, това пък кой е…

А това е самият Жозеф Омбинди, предводителят на Празните. Но преди усмивката му да секне, за няколко секунди Енциан имаше усещането, че това е призракът на Орутиене.

— Казват, че детето на Окандио също било убито.

— Не е вярно. — Жвак.

— Тя беше първият ми опит да предотвратя раждане.

— Значи твоята убийствена заинтересованост към нея продължава — жвак, жвак. Енциан знае, че работата не е в това, но присъствието на Омбинди го дразни.

— Самоубийството е свобода достъпна даже за най-отчаяните. Но ти отказваш тази свобода на цял народ.

— Хайде да не намесваме идеологията. Кажи дали твоят приятел Оуруру ще оправи и подготви течнокислородния генератор. Или в Хамбург ще ме очаква някоя весела изненада.

— Добре де, ще карам без идеология. Ти, полковник Нгуарореруе, си готов да откажеш на твоя народ една свобода, на която дори самия ти се радваш — И отново се усмихва, съвсем като призрака на човека, който бе загинал тази вечер. Човърка, ръчка, търси болното място, какво? какво? иска да попита: какво, полковник? и тогава забелязва умората в лицето на Енциан и разбира, че това не е хитруване или номер. — Свобода, — шепне с усмивка, любовна песен под черното небе, чиито краища са очертани в наситено оранжево, реклама пълна с типично катарски ужас от затварянето на душите в телата на новородените, — свобода, от която ти можеш скоро да се възползваш. Аз чувам как душата ти говори насън. Познавам те по-добре от всеки друг.

Жвак, жвак, о, нали трябваше да му дам разписанието за караулните смени. О, какъв съм глупак. Да, той може да избере, която нощ пожелае…

— Ти си жертва на халюцинации, Омбинди, — влагайки в интонацията си достатъчно паника, така че дори да не подейства, да прозвучи обидно. — Аз прожектирам моя личен самоубийствен импулс, а на екрана излиза образ, който прилича на теб. По-грозно нещо не съм сънувал. — В продължение на цели 30 секунди отправя към него Специалната Космонавтска Усмивка и само след 10 секунди Омбинди вече шари насам-натам с очи, поти се, стиска устни, свежда поглед, извръща се, гледа назад, но Енциан продължава неотстъпно, тази вечер няма да има пощада народе мой, Специалната Космонавтска Усмивка оцветява всичко в радиус от два километра във всевъзможни багри на дълбоко замразен сладолед. А СЕГА, след като всички сме в настроение, какво ще кажеш Джуро все пак да сложим капаците на акумулаторите? Точно така, имам рентгеново зрение, виждам направо през брезента, можеш да го отбележиш като поредното чудо… е, Власта, ти ще поемеш следващата радиовахта, да не ти пука какво пише в графика, ако съдим по журнала, с Хамбург ние имаме само шаблонен радиообмен и аз искам да знам защо, искам да знам какво се излъчва, когато дежурят хората на Омбинди… на командната честота на кервана връзката е само на НВ1323 от точки и тирета, не се чуват издайнически гласове. Но операторите се кълнат, че могат да различават почерка на предаващия. Енциан разполага с Власта, една от най-добрите операторки и тя отлично имитира почерците на повечето от хората на Омбинди. Упражнявала се е, за всеки случай.

Останалите, които от самото начало са недоумявали дали Енциан изобщо някога ще предприеме действия против Омбинди, сега разбират всичко по изражението и походката му… И тъй, само по леките му докосвания по периферията на кепето, сигнализиращи Планът Е Такъв И Такъв, тихо без грубости и насилие, хората на Омбинди са отстранени от всякакви дежурства тази вечер, макар и да разполагат с тяхното оръжие и муниции. Никой не им го е отнемал. Няма причина. Сега Енциан е толкова уязвим както винаги, тоест много.

Дебелото момче Лудвиг е бяла светулка в мъглата. Той играе на разузнавач за огромна бяла армия, разположена винаги на другия му фланг и готова само при една негова дума да връхлети от хълма и да стъпче черните в калта. Но Лудвиг никога няма да я призове. Той предпочита да придружава отстрани кервана, да остава невидим. Не може да лови клиенти там долу, при черните. Тяхното пътешествие не включва него. Те са тръгнали в определена посока. Лудвиг усеща, че трябва да върви с тях, но отделно, като непознат, ни повече ни по-малко на благоволението на Зоната…

□ □ □ □ □ □ □

Мост над рекичка. Много рядко по него минава някой. Вдигнеш ли глава, виждаш от едната страна на пътя цял склон заплашително устремени нагоре иглолистни дървета с шишарки. Дърветата поскърцват от скръб заради раната проектирана така, че да пронизва тяхната местност, тяхната земя или земност. Кафяви пъстърви пробягват мълниеносно в рекичката. Отдолу вътре в подмостието, други бездомници са оставили своите писаници по влажната стена на арката. Вземи ме, Опъвачко На Краката, защо се бавиш? Нищо по-лошо няма от тези дни. Ти ще бъдеш като спокоен сън. Не е ли просто сън? Моля те. Ела по-скоро… Редник Рудолф Ефиг, 12.ІV.45. Рисунка, с черна маскировъчна командоска смазка, на мъж, който внимателно разглежда цвете. В далечината, или просто нарисувана по-малка, жена, приближава се. Или някаква фея, нещо такова. Мъжът не гледа към нея (или него). По средата между тях има няколко купи сено. Цветето има формата на момичешка путка. От небето гледа светило с абсолютно спокойно, като на Буда, лице. Отдолу някой друг е написал на английски: Хубава рисунка! Довърши я! А още по-надолу, с друг почерк: Тя Е довършена, нищожество такова. И ти също. До него на немски: Обичах те Лизеле с цялото си сърце, без име, чин, част или сериен номер… инициали, „кръстчета и нули“ става ясно, че е играл сам човек, игра на „бесеница“ в която намислената дума така и не е била дописана: ГЕ_ _ РАТ_ _1324 и обесеното тяло, даже толкова рано, се вижда едва ли не от другия край на подмостието, защото пътят е тесен и няма градация на сянката. Сред крайпътните буренаци се подава ненапълно скрит велосипед. Окъсняла пеперуда, бледа като клепач премигва безцелно над скоро окосеното сено. Високо на склона някой размахва брадва в опит да отсече живо дърво… и точно тук и сега младата вещица най-после намира Вацлав Чичерин.

Той седи до реката, не унил или обезсърчен, просто чака. Инертен соленоид в очакване да бъде включен. Чува стъпките й, вдига глава и я съзира. От снощи насам тя е първото призрачно явление, което той поглежда и вижда. Заслугата за това е изцяло нейна. Заклинанието изречено тогава от нея, — а първо бе откъснала копринения чатал от най-хубавите си долни гащи и го бе завързала върху очите на куклата, неговите очи, източни и лазурни, макар и да бяха само бегло очертани с дългия й нокът в глината, — бе следното:

Сега нека бъде той сляп за всички, освен мен. Нека сияйното слънце на любовта да озарява навеки очите му. Нека го приюти моята тъмнина. В името на всички Святи Божии названия и на ангелите Мелхидаел, Яхоел, Анафиел и великия Метатрон1325, призовавам теб и всички, които са с теб, да отидеш и да изпълниш моята воля.

Тайната е в съсредоточеността. Тя оставя без внимание всичко друго: луната, вятъра в хвойните, бродещите посред нощ диви кучета. Вглъбява се в спомена за Чичерин и капризните му изменчиви очи, оставя го да нарасне, приспособява своя оргазъм към заклинанието така, че в края му призовавайки последните Святи Божии Имена1326, тя крещи и се празни, без помощта на пръстите си, които са издигнати към небето.

После тя отчупва парче от вълшебния хляб и изяжда половината. Другата половина е за Чичерин.

Сега той приема хляба. Реката струи. Птица пее.

Почти привечер е, любовниците лежат голи на студения затревен бряг, а от тесния път до тях идва шум от приближаваща автоколона. Чичерин навлича панталоните и се изкачва, за да види дали ще може да изпроси някаква храна или цигари. Край него отминават черни лица, mba-kayere1327, някои го гледат с любопитство, други са твърде погълнати от своето изтощение или са заети да охраняват плътно покрития фургон, в който пътува отсекът с бойната глава на 00001. Енциан, на своя мотоциклет, спира за малко, mba-kayere, да поприказва с нашарения с белези небръснат бял човек. Двамата са по средата на моста. Говорят на развален немски. Чичерин успява да изпроси половин пакет американски цигари и три сурови картофа. Двамата мъже кимат, не съвсем официално, не съвсем усмихнато, Енциан включва мотоциклета на скорост и продължава своето пътуване. Чичерин запалва цигара, гледа след тях и трепери в сумрака. После се връща до реката при неговото младо момиче. Ще трябва да намерят дърва за огрев преди да е притъмняло напълно.

Това безспорно е магия. Обаче не непременно илюзия. Определено не за първи път човек отминава привечер край своя брат, често завинаги, без да знае това.

□ □ □ □ □ □ □

Градът вече толкова е пораснал на височина, че асансьорите са платформи за пътуване на далечни разстояния, със салони вътре: тапицирани седалки и пейки, бюфети, вестникарски будки, където между спирките можеш да прелистиш цял брой на списание „Лайф“. В помощ на боязливите, които още с влизането търсят на стената протокола за проверка на безопасността, има момичета със зелени пилотки, зелени кадифени елечета и силно стеснени в глезените панталони с жълти лампази — с въздействие като дамски зуут костюм — които са отлично подготвени за всевъзможни ситуации в асансьора и работата им е да ви успокояват.

— В началото — чурулика Минди Блот от Карбън Сити, щата Илинойс, с разсеяна усмивка в профил, застанала близо до вълнообразно преливаща месингова повърхност от неясни ромбовидни очертания летящи, отминаващи с вертикални хиляди надолу, нейното женствено лице, мечтателно и практично като Кралицата на Чашите1328, изобщо не те гледа, то винаги остава пречупено под някакъв определен ъгъл в златистокафявото пространство между вас… сутрин е и цветарят, на едно-две стъпала надолу зад фонтанчето в другия край на асансьора, е донесъл люляк и перуники, ранни и свежи, — преди Вертикалното Решение, целият транспорт беше фактически двуизмерен, ах, мога да отгатна какво искате да ме питате… — и момичето отправя непринудена усмивка към нетърпеливия любопитко и, за този редовен асансьорен пътник, непречупена от разделящото ги пространство. — „Ами полет със самолет?“ Нали това искахте да попитате! — всъщност за всички е ясно, че той щеше да я пита за Ракетата, но има наложено странно табу по тази тема и сега любезната Минди е внесла възможност за истинско насилие, за сподавящо насилие, избледнелите краски на утринното септемврийско небе срещу изгрева на слънцето и острия бръснещ утринен вятър, в уютната кубическа обстановка дето тъй плавно лети нагоре през пространството (мехур надигащ се от кастилски сапун, където всичко наоколо е озарено в зелено от бавна мълния), покрай етажи, където вече бъка от глави що кипят по-блестящи от сперма и хайвер в морето, покрай някои потънали в мрак нива, неотоплени, някак забранени, със странно опустошен вид, нива, където никой не е бил още от Войната аааа-аххх! профучава с вой покрай — обикновен аеродинамичен ефект — обяснява търпеливата Минди, — включващ нашия собствен граничен слой и формата на отвора, когато минаваме край него.

— О, искате да кажете, че преди да стигнем до него той има друга, различна форма, така ли? — вика друг любопитен досадник.

— Да, приятел, а също и след като отминем покрай него, — пренебрежително го отсвирва Минди, съпровождайки думите си с недвусмислено кривене на устата, свива-отпуска устни-усмивка, тези грапави отвори вият, изоставени пропадат надолу, вече етажи отминали под краката ти, пресекнат вой като нота от устна хармоника, но защо не се чува никакъв звук от профучаващите надолу обитавани етажи? Където лампите светят приветливо-уютно като на Коледно празненство, етажи, които те викат сред гъсто наредени стъклени плоскости или паравани, добродушно мъркат кафеварки, ехее започва още един ден, привет Мари, момичета, къде сте скрили чертежите на ЧА-11329… как така са ги взели от Полево Оперативно Обслужване… пак ли? значи Инженерно Проектиране няма никакви права, това е все едно да гледаш как детето ти бяга от къщи, да видиш как оборудването бива откарано на Полето (Der Veld). Точно така. Разбито сърце, майчина молитва… Отзад бавно затихват гласовете на Любекския Хитлерюгендовски Певчески Клуб (понастоящем момчетата пеят в офицерски клубове из цялата Зона под своя гастролен псевдоним „Коженогащниците“. Всички са подходящо облечени в съответствие с името им, а когато настроението в залата е приповдигнато, пеят с гръб към публиката и, извърнали през рамо закачливи личица, кокетират с войниците:

с прелестно, изящно съгласувано завъртане и поклащане на задните части, просветващи през кожените панталонки, прилепнали толкова плътно, че съвсем ясно се очертава свиването на седалищните мускули и без съмнение всички хуйове в залата се размърдват при тази гледка, и едва ли има очи в залата, които да не халюцинират как майчината пръчка удря по всяко голо дупе, за възхитителните червени линии на белезите, строгото и красиво женско лице се усмихва през сведените мигли, във всяко око само леко проблясваща светлинка… когато при първите ти опити да пълзиш най-често си виждал нейните прасци и крака, те са замествали гърдите й като източници на сила докато постепенно си опознавал миризмата на кожените й обувки и този силен аромат се надига докъдето ти стига погледа, до колената й, а навярно и до бедрата, в зависимост от тогавашната мода. Те си бил невръстно дете в присъствието на кожени бедра, кожени крака, кожени стъпала…).

— Не е ли възможно — шепне Танац, — непосредствената близост до майчините колена да е приобщила всички нас към тази класическа фантазия? Че пъхнати някъде в плюшения албум на мозъка, винаги се притайват момченце в костюмче на лорд Фаунтлерой и красива френска прислужница, която моли да бъде бита с камшик?

Лудвиг върти доста дебелото си дупе под дланта на Танац. Двамата не би трябвало да излизат извън периметрите на своите участъци. Но те бяха изпълзели някак до едно погранично място, студен храсталак в средата на който бяха утъпкали гнездо, за да легнат.

— Лудвиг, малко садо-мазо никому не е навредило.

— Кой казва това?

— Зигмунд Фройд. Откъде знам ли? Но защо ни учат да изпитваме рефлексивен срам всеки път, когато се обсъжда тази тема? Защо Структурата допуска всякакъв друг вид сексуално поведение, с изключение на това? Защото подчинението и господството са средства необходими на Структурата, за да оцелее. Те не трябва да бъдат прахосвани за личен секс. Или за какъвто и да е секс. На Структурата й е потребно нашето подчинение, за да може да остане на власт. Тя има нужда от нашето силно желание да властваме, да господстваме, за да ни включи в своята борба за влияние и власт. Нищо приятно няма в нея, а само власт. Казвам ти, ако садомазохизмът може да бъде въведен повсеместно, на семейно ниво, Държавата направо ще отмре.

Това е садо-анархизъм и в последно време Танац е неговият водещ теоретик в Зоната.

Люнебургското поле най-после1330. Снощи имаше среща с групите, които превозваха резервоарите с гориво и окислител. Групата „Опашен отсек“ цяла сутрин дежури на радиото, опитваха да засекат координати, в случай че небето се изясни. Затова сглобяването на 00001 се извършва също и по географски метод, обратна Диаспора, семената на изгнанието летят навътре в скромно предварително представяне на гравитационния колапс, възникването на Месията от падналите искри…1331 Помните ли историята за момчето, което мрази пелмени? Мрази това ястие, страхува се от него, самото присъствие на пелмени в стаята е достатъчно, за да предизвика ужасни зелени обриви, които се местят като релефни карти по цялото му тяло. Майката на момчето го води при психиатър. „Страх от неизвестното — е диагнозата на тази сива знаменитост. — Нека да погледа как приготвяте пелмените, така ще се поотпусне и успокои.“ У дома в кухнята на Мама. „Сега — казва Майката — ще приготвя за нас една много вкусна изненада!“ „Уха-а! — вика момчето — ’ного яко, мамо!“ „Гледай, сега пресявам брашното и солта в една хубава купчинка.“ „’Кво е това, мамо, хамбургер ли? уха-а!“ „Хамбургер и лук. Ето тук ги пържа, нали виждаш, в този тиган. Правя едно вулканче от брашно тук, после чуквам тези яйца в него.“ „Искаш ли да ти помогна да го размесиш? Уха-а!“ „Сега ще разстеля тестото, нали виждаш? на едно хубаво плоско парче и ще го нарежа на квадрати…“ „Ного готино изглежда, мамо!“ „А сега ще сложа с лъжицата малко от хамбургера в това квадратче и ето ще го сгъна на триъгъл…“ „ГААГХХХ! — крещи момчето обхванато от истински ужас — пелмени!“

Тъй както определени тайни са били поверени на циганите, за да бъдат предпазени от центробежната История, а някои тайни са били предоставени на кабалистите, тамплиерите и розенкройцерите, така и тази Тайна на Страховитото Сглобяване, а и други освен нея, са проникнали в неизменните и неостаряващи пространства на различни Етнически Анекдоти. Известна е също историята на Тайрън Слотроп, който бе изпратен в Зоната, за да присъства на собственото си сглобяване — или, както нашепваха параноични гласове, може би на сглобяването на неговото време — и тук би трябвало да последва някакво духовито заключение, обаче такова няма. Планът не сполучи. Вместо това Слотроп го разпарчетосват и разпръскват. Неговите карти са били разкрити, сложени на масата според келтския метод, в подреждане предложено от г-н Артър Уейт, наредени и разгадани, но те са картите на емоционално нестабилен глупак и неудачник: те показват само дълго, объркано, изпълнено със сътресения бъдеще и посредственост (не само в неговия живот, но също, хе, хе, в неговите летописи, да, да, какво по-хубаво от това при втория опит да обърнеш наопаки тройка пентакли така, че да покрива сигнификатора, след което моментално се настаняваш пред телевизора да гледаш седмото повторение на „Представлението на Ичизо и Такеши“, запалваш цигара и опитваш да забравиш цялата тази работа), и отсъствие на ясно изразено щастие или изкупителен катаклизъм. Неговите многообещаващи карти до една са обърнати наопаки, и най-неудачно от всички е положението на Обесеният, който поначало би трябвало да бъде с главата надолу и да разказва за Слотроповите тайни надежди и страхове1332…

— Не е имало никакъв д-р Джамф — смята световноизвестният аналитик Мики Уъкстри-Уъкстри. — Джамф беше само една измислица, в помощ на Слотроп да обяснява онова, което тъй ужасяващо, тъй непосредствено е усещал в гениталиите си всеки път, когато в небето експлодират ракети… помагаща му да отрича това, което е изключено да признае: че може би е влюбен в своята смърт и в смъртта на своята раса, и неговата любов е сексуална.

— Тези първи американци са били посвоему очарователно съчетание между груби поети и душевни инвалиди…

— Никога не сме се интересували особено от Слотроп в качеството му на Слотроп — призна наскоро в интервю за „Уолстрийт Джърнал“ един говорител на Противодействащата Сила.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Значи искате да кажете, че той по-скоро е бил нещо като средоточие, фокус.

ГОВОРИТЕЛ: Не, дори не и това. Даже още в началото мненията бяха разделени. Това беше една от нашите фатални слабости. [Сигурен съм, че искате да чуете какво ще кажа за фаталните слабости. — Б.пр.] Някои наричаха Слотроп „повод“. Други смятаха, че той е истински микрокосмос, с всичките му съставни части. Както сигурно знаете от стандартните учебници по история, Микрокосмистите реагираха бързо и се включиха съвсем рано. Ние… това беше много странна форма на преследване на еретици, наистина. Лятото, през Ниските Земи. И продължи из поля с вятърни мелници, през мочурища, където бе толкова тъмно, че почти нищо не се виждаше. Помня, че веднъж Кристиян намери стар будилник и ние изстъргахме от него радия, за да намажем с него вървите на отвесите. Те светеха в здрача. Виждали сте ги как държат отвесите, типичната им поза е с ръце събрани пред слабините. Тъмна фигура и струя луминесцентна урина, която пада на земята на около петдесет метра надалеч… Наричахме го „Пикаещото Присъствие“ и това се превърна в стандартна подигравка за сметка на новаците. Може да се каже Чарли Ноубъл от Ракетния Град1333… [ Да, забавно се получи. Аз предавам всички тях… най-лошото е, че знам какво искат вашите редактори, точно какво искат. Аз съм предател. Нося в себе си това качество. Твоят вирус. Разпространен от твоите неуморни Тифозни Мерита1334, които обикалят по гари и пазари. Успяхме да заловим някои от тях. Веднъж хванахме няколко от тях в метрото. Беше просто ужасно. Първата ми акция, посвещението ми. Преследвахме ги из тунелите. Усещахме страха им. Когато тунелите се разклоняваха, разчитахме само на несигурната акустика в метрото, за да продължаваме. Лесно можеш да се загубиш. Почти никаква светлина. Релсите проблясваха като в дъждовна вечер навън. И шепотът тогава… чакащите сенки, прегърбени на две в ремонтните станции, налягали до стените на тунелите, те наблюдаваха преследването. „Краят е много далеч — шепнеха те. — Връщайте се. В това разклонение няма спирки. Влаковете вървят и пътниците се возят много километри покрай празни кафеникави стени, но спирки няма. Още дълго ще тичате, чак до вечерта…“ Две от тях се измъкнаха. Но хванахме останалите. Между разграничителните знаци на две станции, драснати с жълт тебешир през годините на изхабяване и смазка, 1966 и 1971, за първи път вкусих кръв. Искате ли да включите тази част в интервюто?] Ние пихме от кръвта на нашите врагове. Ето затова виждате, че гностиците са тъй яростно преследвани. Тайнството на причастието всъщност се състои в пиенето на вражеската кръв. Граалът, Свещеният Граал е окървавеният носител. Защо иначе ще го пазят тъй свято? Защо трябва черният почетен караул да прекосява половината разпокъсана Империя, в каменни нощи и зимни дни, само за да докосне с нежните си устни непретенциозния бокал? Не, те са приносители на смъртния грях: да погълнеш врага, да го запратиш надолу в гладката мазна сочност, за да бъде поет от всичките клетки. Тоест, твоят „смъртен грях“ според официалното определение. Грях против вас. Параграф от вашия наказателен кодекс и това е всичко. [Истинския грях го извършихте вие: забранихте този съюз. Направихте това разграничение. Изкарахте ни по-лоши от враговете, които в края на краищата са затънали в същите лайна, за да ни третирате като чужденци.

Ние пихме от кръвта на враговете ни. Кръвта на приятелите ни ценяхме много. — Б.пр.]

Горната пояснителна бележка не е включена в Книгата на Реликвите. Парцалът бе връчен на Слотроп от моряка Бодайн една вечер в бар „Чикаго“. В известен смисъл това бе повторение на вечерта, когато се бяха запознали. Бодайн, мушнал дебел тлеещ джойнт под струните на китарния гриф, мрачно тананика песен, която е посветена отчасти на Роджър Мексико и отчасти на някой безименен моряк заседнал посред войната в Сан Диего:

Бодайн е оборудван с пръстен-свирка (от онези, които децата получават, когато изпращат на супермаркетите капаци на кутии от корнфлейкс), хитроумно закрепен вътре в ануса му, така че може по всяко време да се задейства от пръдня с определен магнитуд. Той е успял да постигне отлични акценти в своето музициране с тези изпърдяни УИИИСС, а сега работи усилено над подобряване на умението да издава съответните звуци в нужната тоналност, съвсем нова рефлексна крива, ухо-мозък-ръце-анус, придружени също с връщане към невинността. Тази вечер търговията на гешефтарите върви доста вяло. Сантименталният Бодайн мисли, че това е защото слушат неговата песен. Може би, кой ги знае. Бали свежи листа от кока току-що пристигнали от Андите преобразяват бара в еклив латиноамерикански склад в навечерието на революция дето никога няма да дойде по-близо от пушека замърсяващ небето над тръстиката, понякога в дългите дантелени следобеди до прозореца… Безпризорни хлапета в ролите на Деловити Феи увиват ядки бетел в листа кока и се получават стегнати пакетчета, удобни за дъвчене. Почервенелите им пръсти са като живи въглени в сянката. Морякът Бодайн внезапно вдига глава, предпазливо, небръснатото му лице огорчено от всичкия цигарен дим и липсата на внимание в бара. Той гледа право в Слотроп (бидейки един от малкото, които все още могат да виждат Слотроп като някакво цялостно същество. Повечето от другите отдавна са прекратили опитите да го обединяват в нещо, даже като обща представа: „Просто е станала много отдалечена и смътна“, обикновено казват те). Има ли усещането в този момент Бодайн, че някой ден скоро енергията и силата му ще се окажат недостатъчни: че скоро, подобно на другите, той ще трябва да престане да държи на Слотроп? Но все някой е длъжен да не отстъпва, да продължава, не може такива неща да се случват с всички нас, не, това ще бъде прекалено… Ракетчик, Ракетчик. Ах ти, клети загубеняко.

— Ето. Слушай сега. Искам да го вземеш. Разбираш ли? Твое е.

Чува ли ме изобщо? Може ли да види това парче плат, това петно?

— Виж ’кво, аз бях там, в Чикаго, когато му устроиха засада. Бях там онази вечер, на улицата, точно срещу кино „Байограф“, чух стрелбата и всичко останало. По дяволите, тогава бях още новобранец, мислех, че именно това е свободата, и хукнах да бягам. А заедно с мен и половината Чикаго. От баровете, от тоалетните, от уличките, дамите повдигат поли, за да тичат по-бързо, госпожа Кродобли дето през цялата Голяма Депресия пие като смок в очакване слънцето отново да изгрее, и кво мислиш ето го половината ми випуск от Подготвителния Център „Грейт Лейкс“, в сини униформи и все същите отпечатъци от креватни пружини като мен, има и проститутки с дълъг трудов стаж и сипаничави педерасти, чийто дъх смърди като вътрешността на ръкавица на ватман, бабички от Кланиците, току-що излезли от кината момичета с още незасъхнала пот по бедрата, приятел, казвам ти, всички бяха там. Събличаха дрехи, късаха листа от чекови книжки и деряха страници от вестниците си един на друг, за да могат да ги натопят в кръвта на Джон Дилинджър. Направо откачихме. Полицейските агенти не ни спираха. Просто стояха и дулата им още димяха, докато всички хора запълзяха по улицата, да се докопат до кръвта. Навярно тръгнах с останалите, без да се замислям. Но имаше нещо друго. Нещо, от което сигурно съм имал нужда… ако можеш да ме чуеш… ето затова го давам на теб. Съгласен ли си? Това е кръвта на Дилинджър. Беше все още топла, когато се добрах до нея. Те искат да го мислим за „обикновен престъпник“, но явно Те са напъхали глави надълбоко в гъзовете Си и ни приемат ни предават, а той все пак бе извършил това, което бе извършил. Той направо Им го начука, здравата Им наби канчетата и Ги запрати в клозетното уединение на Техните банки. На кого му пука за ’кво е мислел той, ако тези мисли никому не са пречили? А-а също и даже няма значение защо правим това. Готин? Да, не ни трябват правилните причини, а само онова изящество. Физическото изящество, за да продължава да функционира всичко. Храброст, ум, много добре, но без онова изящество? за никъде не сме. Ама ти… моля те, слушаш ли ме? Този парцал тука действа. Наистина. На мене ми помогна, обаче аз вече съм преминал етапа Дъмбо и мога да летя и без него1335. Но ти. Готин. Ти…

Не се виждаха за последен път, но по-късно винаги имаше други хора наоколо, абстинентни кризи, сръдни за саркастични подмятания и обиди действителни или подразбирани и към това време, както се бе опасявал, Бодайн започваше, безпомощен и засрамен, да изпуска Слотроп. В някои объркани ситуации, когато вижда как бяла мрежа обхваща всички посоки на зрителното му поле, той я тълкува като символ на болка или смърт. Прекарва все повече време с Труди. Тяхната приятелка Магда бе арестувана за предумишлено, системно скитничество и върната в Леверкузен в обраслия заден двор, над който пращи електропроводът, от пролуките между прашните тухли стърчат бурени, капаците на прозорците са винаги затворени, трева и плевели се превръщат в най-непримирима есенна подстилка. В някои дни вятърът довява аспиринен прах от фабриката „Байер“. Хората го вдишват и стават по-кротки и спокойни.

Двамата чувстват отсъствието й. Скоро Бодайн установява, че неговият характерен просташки смях, хйеугх, хйеугх, е придобил по-германско звучене тяхц, тяхц. Той също възприема някои от старите маскировки на Магда. Добродушни и разгадаеми външности, като на маскен бал. Това е пародийна, прикрита загриженост и се случва за първи път в живота му. Въпреки че никой не задава въпроси, всички са прекалено заети с търговия, той приема, че е в реда на нещата.

Небесната светлина е издължена и ясна, съвсем като тафи1336 още след първите две близвания.

— Умиране от странна смърт — Гостът на Слотроп може да бъде например драсканици с въглен върху стена, гласове долитащи от комина или някое човешко същество на пътя. — Целта на живота е да направи така, че да умреш от странна смърт. Да бъде сигурен, че както и да те застигне смъртта, това трябва да се случи при много странни обстоятелства. Да живееш такъв живот…

Първите тевтонски воини се окичвали със стръкове лазаркиня, известна като Господарката на Гората. Лазаркинята носи успех в битките. Една вечер в центъра на Нидершаумдорф изглежда някаква част от Слотроп бе срещнала случайно дезертьора Джабаев. (Някои хора са на мнение, че фрагменти от Слотроп са израснали до отделни напълно обособени цялостни личности. Ако е така, не можем да знаем кои от настоящото население на Зоната са потомци от неговото първоначално разпръсване. Има твърдения, че предположително последната негова снимка е на обложката на единствената дългосвиреща плоча, записана от английската рокгрупа „Дъ Фул“1337 — седем музиканти, предизвикателни пози в стила на ранните Стоунс, застанали до мястото, където някога е ударила ракетна бомба, в Ийст Енд или южно от Темза. Пролет е и мащерката е разцъфнала в удивителна бяла дантела върху зелената пелерина, която сега прикрива и смекчава действителните очертания на старите зидарии. Невъзможно е да определиш кое от лицата е на Слотроп: единственото пояснение на обложката, което евентуално се отнася за него е „Хармоника, казу — приятел“. Но изхождайки от подредбата на неговите карти по Таро, смятаме, че е уместно да го търсим у Смирението, сред онеправданите и сивите души, и очакваме да видим, че плава озарен от враждебната небесна светлина, в морската тъма…)

Сега над равнината е останал само издължен като котешко око тъжен залез, ярко сив на фона на виолетовия облачен таван, с тъмносив ирис. Не би могло да се каже, че тази картина гледа от небето надолу към сборището на Джабаев и приятелите му, тя по-скоро е изложена там горе. В града се провежда странна конференция. Селски идиоти от всички краища на Германия се стичат в града (изтичат също и от устите и оставят след тях крещящи цветни следи, за да има какво да сочи народонаселението в тяхно отсъствие). Очаква се тази вечер да одобрят резолюция, с която да поискат от Великобритания да ги приеме в Британската общност и вероятно даже ще подадат заявление за приемане в ООН. Децата в енорийските училища биват подканвани да се молят за техния успех. Могат ли 13 години съвместна работа с Ватикана да изяснят разликата: кое е свято и кое не? Нощем тържествено и театрално се основава друга Държава. Това е и поводът тази вечер за засилената консумация на майско вино, от което Джабаев бе успял да набави няколко литра. Нека да празнуват селските идиоти. Нека тяхната святост се накъдря в диаграми на радиосмущения докато не угаси горното осветление в заседателната зала. Нека кордебалетът изпълни героично своя номер: 16 дрипави опулени старчоци, които се влачат безцелно по сцената, мастурбират в унисон, клатят пениси все едно тояги, по двама по трима размахват заедно разлистени пръти, излагат на показ удивителни поражения, шанкъри и язви, празнят се, изригват фонтани сперма с кървави прожилки, които опръскват сатенирани басти на панталони, землисти на цвят сака с външни джобове увиснали като шейсетгодишни цици, голите глезени трайно потъмнели от праха на площадчетата и обезлюдените улици. Нека да аплодират и блъскат по столовете, нека точат братски лиги. Днес, в резултат от зле координирана кражба с взлом от дома на единствения лекар в Нидершаумдорф, приятелският кръг на Джабаев е придобил гигантска спринцовка и игла. Тази вечер ще си инжектират вино. Ако полицията тръгне към тях, ако далеч на пътя някои дивашки уши могат вече да доловят през много нощни километри грохота на окупационния конвой и още преди да са го видели, още при най-слабото разсейване на светлината от първите фарове, ще дадат сигнал за опасност, но даже и тогава никой няма да напусне приятелския кръг. Виното ще продължава своето въздействие, каквото и да става. Не е ли било да се пробудиш с нож в ръката, главата ти натикана в тоалетната чиния, неясните очертания на дълъг покрит окоп аха-аха да блъснат горната ти устна и не си ли потъвал отново в познатата червена и изпъстрена с капиляри дрямка, в която нищо от това не би могло да се случи? и се пробуждаш отново от женски писък, отново водата от канала вледенява потъналото ти око и ухо, пробуждаш се отново, за да видиш толкова много летящи крепости да пикират от небето, отново, отново… Обаче не, никога не са били истински.

Винен напор: стремителна винена атака пренебрегва земното притегляне, оказваш се на покрива на асансьора, а той лети нагоре като ракета и няма как да слезеш. Разделяш се на две, на основните Две, и всяко „аз“ има ясна представа за другото.

Към три часа следобед от хълма, там, където е стеснението на вътрешнощатското шосе, започват да се спускат камионите. Всички с включени фарове. Електрически погледи се катерят един след друг по билото на хълма между кленовете. Ужасен шум. Скоростни кутии тракат, когато всеки камион стига до края на наклона, а изпод брезента долитат уморени викове „Превключи на втора, идиот!“ Ябълката край пътя е цялата в цвят. Клоните са влажни от сутрешния дъжд, тъмни и влажни. Под ябълката, заедно с който и да е друг, но не и Слотроп, седи босоного момиче, русо и с меден загар. Казва се Марджъри. Хоган ще се завърне от Тихия океан и ще я ухажва, но предпочетеният ще бъде Пит Дюфей. Марджъри и Дюфей ще си родят дъщеря Ким и малкият Хоган Младши ще топи плитките й в училищните мастилници. Това ще продължава все така, с окупация или не, с чичо Тайрън или без.

Въздухът отново мирише на дъжд. До „Гараж Хикс“ се строяват войниците. В парцела отзад има омаслено бунище, яма пълна догоре с лагери, амбреажни дискове и парчета от предавателни кутии. На паркинга по-долу — използван също от боядисаната в зелено сладкарница, където всеки следобед в 3:15 той чакаше иззад ъгъла да се появи предницата на яркожълтия училищен автобус и знаеше точно кои гимназисти ще може да изнуди за по 20–30 цента — има шест-седем стари автомобили „корд“, в различни стадии на напрашеност и потрошеност. Сега в предчувствие на дъжда тези спомени от една по-млада империя лъщят като катафалки. Работни наряди вече издигат барикади, а група мародери е нахлула в огромния като хамбар сив „Магазин Пицини“ на ъгъла. Около товарната платформа се навъртат деца, люпят слънчогледови семки от платнени торбички, слушат как войниците отмъкват говежди бутове и плешки от хладилника на „Пицини“. Ако Слотроп иска оттук да стигне до дома, трябва да се промъкне незабелязано до пътеката край двуетажната тухлена стена на „Гараж Хикс“, обрасла пътечка скрита зад мястото за горене на отпадъци от магазина и навеса, където Пицини държи камиона си за доставки. Пресичаш два парцела, които не са точно един до друг, тъй че всъщност заобикаляш една ограда и тръгваш по коларския път. Две кехлибарено-черни къщи на стари моми, пълни с котки, живи или препарирани, лекясани абажури, дантелени и бродирани покривчици по всички столове и маси, и неизменен мрак. После трябва да пресечеш една улица, да се спуснеш до алеята към къщата на госпожа Снод покрай ружите, минаваш през телената врата и задния двор на Сантора, прескачаш оградата, където завършва живия плет, пресичаш твоята улица и си у дома…

Но градът е окупиран. Може би вече са преградили детските преки пътеки, а също и маршрутите на възрастните. Навярно е много късно, за да стигнеш у дома.

Густав и Андре, пристигнали наскоро от Куксхафен, са отвъртели платика и неговия държач от казуто на Андре и ги заменили със станиол — пробили са дупки в станиола и сега пушат хашиш от казуто, с пръст вместо клапан върху тесния край, туп-туп-туп, за да обогатят дима при съединяването му с въглерода от въздуха — оказва се, че хитрият „Киселина“ е накарал бивши инженери от групата „Двигател“ в Пенемюнде да извършат дългосрочно проучване за оптималната конструкция на лулата за хашиш, и познайте какъв е резултатът? — от гледна точка на топлопренасяне, скорост на течение и контрол на съотношението въздух към дим, идеалната форма е тази на класическото казу!

Да, и още нещо странно за казуто: полукръглата резба над платика е съвсем същата като по фасунгата на електрическата крушка. Густав, добрият стар Капитан Ужас, с крадени, много жълти английски стрелкови очила („Според мен помагат по-лесно да улучиш вената“) често обявява този факт като ясен знак за намесата на „Фибъс“.

— Вие, глупаци, мислите, че казуто е подривен инструмент? Ето, гледайте — на своите ежедневни обиколки той винаги носи електрическа крушка, безсмислено е да пропуска възможността да хвърли в униние чудатия наркоман… ловко завърта електрическата крушка плътно чак до платика и по този начин затапва инструмента — Виждате ли? „Фибъс“ се спотайва даже зад казуто. Ха! ха! ха! — Злорадство, по-неприятно от продължителна лучена пръдня просмуква стаята.

Но електрическата крушка на Густав, а това е нашият приятел Байрън, иска да каже: не, съвсем не е така, това е декларация на Казу за братство с всички поробени и угнетявани електрически крушки…

Под килима върви кино. На пода, 24 часа в денонощието, издърпваш килима и действително върви прожекция на този проклет филм! Наистина безсмислен и противен филм на Герхард фон Гьол, всъщност ежедневно заснетия материал за един проект, който никога няма да бъде завършен. Скачачът просто е решил да го продължава за неопределено време там, под килима. Заглавието е „Нов наркотик“, и се отнася именно до това, съвсем нова дрога, за която изобщо никой не е чувал. Едно от най-неприятните й свойства е, че още в минутата, в която я приемаш, ти ставаш завинаги неспособен да разкажеш на когото и да е какво представлява, или, което е още по-лошо, къде може да бъде намерена. Продавачите са в абсолютно неведение, както и всички други. Можеш само да се надяваш случайно да попаднеш на някого точно в момента на приемането (инжектиране? пушене? поглъщане?). Очевидно наркотикът сам те намира. Част от движещ се на заден ход свят, чиито представители обикалят с пищови, изпълняващи ролята на прахосмукачки с действие в посоката на живота — натискаш спусъка и куршумите биват засмукани от наскоро убитите назад в цевта, а Великата Необратимост се връща в обратна посока, трупът се съживява под акомпанимента на обратен изстрел (можете да си представите колко опустошен от дрогата и безсмислената идея за забавление се оказва ежедневния звуков монтаж на тези действия). Например просветват субтитри като

И ето го него самият, големият некадърен актьор, настанен на тоалетната чиния, върху… ами върху нещо, което прилича на необикновено голяма детска тоалетна седалка, а между краката му стърчи порцелановата глава на чакал с нещо, което, ах какъв конфуз, се оказва джойнт в зейналата му широко захилена уста…

— През бедствия и орли — несвързано дърдори Скачачът — климатът просветлява пътя си, защото немощни са те, изложени на грубата война. Не, няма мошеничество, докато наблюдателите са там и мокрят земните пелени, за да се чифтосват и шепнат медошницка блийлар медоометноз в бергамот и игриви фантазии под трона и носа на твърде немилостивия крал… — тази идиолалия като че няма свършване и сега е моментът да изтичаш за пуканки, които в Мястото се оказват семена от грамофонче пукнати в мънички укротени кафяви експлозийки.

Никой от постоянната компания тук не гледа много подкилимно кино, само транзитни гости: приятели на Магда, бегълци от голямата аспиринова фабрика в Леверкузен, ето ги там в ъгъла, капят по голите си тела разтворено във вода крадено царевично нишесте и болезнено се кискат… поклонници на „Книга на промените“, с татуирана на всеки пръст на краката любимата им хексаграма, които никъде не се задържат дълго, познайте защо? Защото винаги имат Променени от „Книга на промените“ стъпала! А също има несръчни фокусници, които съвсем безпомощно се оставят на произвола на катастрофалните посещения на Клипот, присмехулници с говорещи „уиджа“ дъски, полтъргайсти, всевъзможни глупави досадници с претенции да бъдат познавачи на астралния свят… да, в последно време всички те се появяват в Мястото. Но по-различният вариант е да започнат да пускат едни и да не пускат други, а никой не е готов за това… Подобни решения могат да бъдат вземани само от най-висш ангел, който ни наблюдава отвисоко и вижда безбройните ни извращения, как пълзим по черен атлаз, давим се с дръжките на бичове, ближем кръвта от пробитата вена на любовницата и всичко това, всяко изгубено хихикане или въздишка се извършва от осъдени на смърт, чиято скрита красота ангелът никога не е доближавал…

Подреждането на картите Таро на Вайсман е по-добро, отколкото това на Слотроп. Ето действителните карти, точно тъй както се отваряха.

Ето го, появява се, блестящи ботуши и отличителни знаци, язди черен кон и се впуска в галоп, който нито ездачът нито конят могат да контролират, през степта над гигантските погребални могили, разпръсва черномуцунестите овце докато тъмни стъбла на хвойната призрачно, влюбени в смъртта, пресичат пътя му в паралакс от бавно подвижна предопределеност, извисени като паметници над зеленото и жълтокафеникаво отпътуване на лятото, оцветените от праха низини и накрая над морето, сиво като поле, морска прерия притъмняваща до виолетово, където слънчевата светлина пробива на големи кръгове, като прожектори върху дансинг.

Той е бащата, когото никога няма да съумееш напълно да унищожиш. В последно време положението с Едиповия комплекс е направо трагично. Отсъства всякакво чувство за лично достойнство. Майките са придобили мъжки черти, превърнати в стари износени кесии за пари, не будят сексуален интерес у никого, обаче ето ги синовете им, все още задържани в капана на точещата се от 40 години похотлива инертност. Бащите днес са безсилни, а и винаги са били немощни, но тъй като преди 40 години не можехме да ги убиваме, сега сме осъдени на същата безучастност, на същите потайно обичани от тях мазохистични фантазии и, още по-лошо, в безсилието си ние сме осъдени да олицетворяваме властимащи, които нашите невръстни деца трябва да мразят, да мечтаят да заемат нашето място и да не успеят… И тъй, поколение след поколение влюбени в болката и пасивността мъже остават затворници в Зоната, безгласни, усмърдени на изсъхнала сперма, ужасени от смъртта, безнадеждно пристрастени към продаваните им от други индивиди удобства, колкото и безполезни, отвратителни или незначителни да са, и позволяват живота им да бъде определян от хора, чийто единствен талант е да носят смърт.

От всичките 77 карти, които биха могли да излязат, Вайсман е „покрит“, тоест настоящото му състояние е определено, от Кулата. Загадъчна карта и всеки има различна интерпретация за нея. Тя показва светкавица удряща висока фалическа сграда и две падащи от нея фигури, едната от тях с корона. Някои го тълкуват като еякулация и се ограничават с това. Други съзират в тази карта гностически или катарски символ на Католическата Църква и го обобщават до която и да е Система, нетърпима към ереста: система по своята природа обречена да падне рано или късно. Но сега вече ние знаем, че това също е Ракетата.

Членовете на Ордена на Златната Заря вярват, че Кулата олицетворява победата над величието и силата на възмездието. Както и Гьобелс, независимо от професионалното си многословие, е придавал голямо значение на Ракетата като отмъстител.

На кабалисткото Дърво на Живота пътят на Кулата свързва сефирата1338 Нецах (победа) със сефирата Ход (слава или величие). От това следва тълкованието на Златната Зора. Нецах е пламенна и емоционална. Ход е водниста и логична. В Божественото тяло тези две сефири са бедрата, колоните на Храма, водещи заедно към Йесод (половите органи и отделителната система).

Но всяка от сефирите е също преследвана от нейните собствени демони (или Клипот). Нецах е преследвана от Гораб Церек (Гарваните на Смъртта), а Ход от Самаел (Божествената Отрова). И на двете нива никой не е питал демоните, но вероятно тук е налице лека уязвимост от усещането за падане, от типа на почти отвесното несъразмерно падане, като насън, по-скоро през пространството, отколкото между обекти. Въпреки че различните Клипот са способни да извършват само определен вид злина, оживлението по пътя на Кулата, от Нецах към Ход, изглежда е довело до възникването на нов вид демон (Това да не ви е диалектическо Таро? И ако смятате, че наоколо няма марксистко-ленински фокусници, добре ще е да се замислите отново по въпроса!). Гарваните на Смъртта са вкусили от Божествената Отрова… но в достатъчно малки дози, така че да не поболяват, а също като гъбата Червена мухоморка да предизвикват много особено душевно състояние… Официално име те нямат, но са демоните-пазители на Ракетата.

Вайсман е „пресечен“ от Кралицата от неговата боя. Навярно това е самият той, преоблечен в женски дрехи. Тя е главното препятствие по неговия път. Под него е карта показваща пламтящ меч вътре в короната: отново Нецах, победа. В американската колода тази карта ни е представена като асо пика, което е малко по-зловещо: позната ви е тишината сковаваща залата, когато излиза асо пика, в каквато и да е игра. Зад него, т.е. в миналото на Вайсман, излизаща от живота му като влияние е 4 или Четворка Пентакли, която показва фигура със скромно имущество, отчаяно вкопчена в своите притежания, четири златни монети — този глупак придържа две монети с краката си, третата я балансира върху главата си, а четвъртата е здраво притисната върху язвения му стомах. Това е неподвижната вещица и тя опитва да предпази нейната захарна къща от множеството щъкащи в мрака гризачи. Пред него идва пиршество от чаши, до насита и пресита. Скоро ще има много пиячка и жени за Вайсман. Много добре за него, въпреки че го виждат да се връща у дома, след като е отказал купчина от осем златни потири. Навярно трябва да му бъде дадено само това, от което той може да си отиде. Може би е така, защото в утайката на дъното на последната чаша за вечерта е мъчителното присъствие на една жена, седнала усамотена на скалистия балтийски бряг, Двойката Мечове, със завързани очи на луната, държи кръстосани върху гърдите си два меча… обикновено тази карта се тълкува като „хармония изобразена от положението на ръцете“, достатъчно добра обрисовка на Зоната понастоящем и описва най-съкровените надежди на Вайсман или страховете му.

Неговата личност, както го вижда Светът: ерудираният млад Паж на Пентаклите размишлява над своя вълшебен златен талисман. Пажът може също да бъде използван и подразбиран като младо момиче. Обаче Пентаклите описват хора с много тъмна кожа, тъй че картата почти сигурно е Енциан като младеж. И по този ограничен от свойствата на картона начин Вайсман най-после може да е станал това, което първо е обикнал.

Кралят на Чашите, увенчава своите надежди и е красивият, справедлив, просветен крал. Ако ви е интересно къде се е дянал, потърсете сред преуспяващите учени, президентските съветници, символичните интелектуалци присъстващи на директорските съвети. Почти сигурно ще е там. Гледайте нагоре, а не долу.

Картата на неговото бъдеще, картата показваща какво ще се осъществи, е Светът.

Люнебургското поле разцъфтява, цялото в зелено и пурпур във всички посоки, земя и пирен, съзряващо изобилие…

Не. Беше пролет.

В поле, зад сечището и дърветата, стои последният кон, матово сребристосив, едва ли нещо повече от сбор от сенки. Някога обитаващите тези места езически германски племена са извършвали жертвоприношения с коне на своите древни церемонии. Впоследствие ролята на коня се е видоизменила от свещено жертвоприношение в слуга на властта. Към това време една голяма промяна вече започвала своята работа по Люнебургското поле, оформяла, заглаждала, размесвала със силни като вятъра пръсти.

Сега, когато жертвоприношението е превърнато в дейност политическа, в деяние на властелина, единствената грижа на последния кон е само как започва да духа вятърът този следобед: отначало се надига, усилва и опитва да се задържи така, да се залови за нещо, ала безуспешно… всеки път конят усеща сходен порив да се надига в сърцето му, в ъгълчетата на очите, на ушите, в мозъка… Накрая, когато вятърът задухва уверено, което съвпада с превалянето на деня, конят изправя глава и го обхващат силни тръпки — завладяват го. Опашката му замахва към ясната неуловима плът на вятъра. Жертвоприношението в дъбравата започва.

Според едно възникнало около ІV век агадическо предание1339, в мига, когато Авраам, на планината Мория, вдигнал нож да принесе в жертва сина си, Исаак видял преддверията на Трона. За практикуващия мистик получаването на видение и преминаването през преддверията едно след друго, е ужасяващо и твърде сложно преживяване. Необходимо е не само наизустяване на пароли и печати, не само физическа готовност, постигана с упражнения и въздържание, но също и надървена непоколебимост, която няма да омекне никога. Ангелите край вратата ще опитват да те изиграят, ще те заплашват, ще ти правят всевъзможни жестоки номера, за да те отклонят. Клипот, т.е. черупките на мъртвите, ще използват срещу теб цялата твоя любов към приятелите, които са преминали срещу теб, на другата страна. Ти си избрал действащия път и всяко колебание ще носи смъртна опасност.

Другият път е тъмен и женствен, в покорство и самозабрава. Исаак под ножа. Блестящото острие постепенно се разширява и превръща в коридор откъдето неудържимият Ефир подхваща душата. Герхард фон Гьол на операторската количка екзалтирано крещи и фучи из дългите коридори на Нимфенбург1340. (Нека го оставим тук, в неговия възторг, в неговата невинност…) Отпред се появява божествена неземна светлина, почти синя сред всичката позлата и кристал. Златарите са работили голи и с обръснати глави, за да може електростатичният заряд да задържи трептящия вараков лист те трябвало първо да прокарат четката по срамните си косми: в тези нижещи се в перспектива позлатени зали навеки ще блести и сияе гениталното електричество. Ала ние отдавна сме оставили безумния Лудвиг и неговата испанска танцьорка1341 да вехнат, чезнат и угасват на мрамора що проблясва коварно като сладка вода… това вече е отминало. Въпреки сетните жалки остатъци от неговата мъжественост и последните му стремления към възможността за вълшебство, изкачването към Меркаба1342 напредва необратимо…

Огромна бяла муха: втвърден от кръв или сперма еректирал пенис жужи в бяла дантела. Сватбеният костюм на момчето е от Мъртвешка Дантела. Свързаните му заедно гладки стъпала са в бели атлазени пантофи с бели фльонги. Зърната на гърдите му стърчат. Златистите косми по гърба му, сплавено германско злато, от бледо жълто до бяло, се спускат симетрично около гръбнака, лежат на тънички и завъртени дъги като извивките на пръстов отпечатък, като железни стърготини покрай магнитни силови линии. Всяка луничка или бенка е тъмна, прецизно разположена аномалия в силовото поле. На тила му е избила пот. Устата му е запушена с бяла велурена ръкавица. Днес Вайсман е проектирал отлично целия символизъм. Ръкавицата е женският еквивалент на Ръката на Славата, която апартаментните крадци използват, за да осветяват пътя си във вашия дом: свещ в ръката на мъртвеца, изправена както и ще се надигне цялата ви тъкан, когато езикът на вашата стопанка Смърт ви докосне възхитително за първи път. Ръкавицата е кухината и Ръката приляга в нея тъй, както 00000 е утробата, в която се връща Готфрид.

Да го напъха вътре. Не е Прокрустово ложе, но е пригодено да го побере. Двамата, момчето и Ракетата, са конструирани така, че да прилягат един към друг. Колко красиво е извита стоманената й задница… момчето се вмества отлично. Черният Агрегат и разположените по-високо възли и секции са скачени. Голите крайници на момчето в техния метален затвор се извиват сред тръбопроводи за гориво, окислител и парогазопроводи, силова рама на двигателя, балони за сгъстен въздух, изпускателна тръба за отработени газове, парогазгенераторна камера, резервоари, вентилационни канали, клапани… и един от тези клапани, една контролна точка, един датчик за налягане, е търсеният, истински клитор, пряко свързан с нервната система на 00000. Тя не би трябвало да е загадка за теб, Готфрид. Намери зоната на любовта, оближи я, нацелувай я… имаш време — остават още няколко минути. Течният кислород струи вледенен тъй близо до бузата ти, скелет от мраз, който ще те обгори до нечувствителност. Скоро ще се разгорят и пламъците също. Ще светне Пещта, за която те угоявахме. А ето го и сержантът, носи запалителния кръст, за да те възпламени за път. Войниците са застанали „мирно“. Подготви се, миличък.

Дали са му прозорче от синтетичен сапфир, десет сантиметра в диагонал, синтезиран от СИ Фарбен в 1942 година първоначално като кристал с гъбовидна форма с минимална добавка на кобалт, за да му придаде зеленикав оттенък, високо топлоустойчиво, прозрачно за повечето видими честоти. То леко деформира небето и облаците навън, но приятно, подобно на кръглите слюдени прозорци в прабабините времена, когато още не е съществувало листово стъкло.

Част от изпарения кислород минава през имиполексната обвивка на Готфрид. В едното му ухо хирургически е имплантиран миниатюрен репродуктор. Той блести като красива обица. Каналът за обмен на данни минава през системата за радиоуправление и известно време заедно с изпращаните до Ракетата команди за корекция на грешките, ще бъдат предавани и думите на Вайсман. Но обратен канал от Готфрид към земята няма. Точният момент на неговата смърт ще остане завинаги неизвестен.

Най-накрая след забележителна и безупречна кариера на въздишки „Мили Боже, ужасно закъсняхме!“ винаги с почти неприкрита подигравателна усмивка, привидно снизхождение, защото той разбира се никога не закъснява прекалено много, винаги има отсрочка, грешка на някой от некадърниците нает от Жълтоликия Враг, в най-лошия случай до тялото намират извънредно важна улика — сега, най-после, сър Денис Нейланд Смит ужасно, Мили Боже, ще закъснее.

Супермен ще пикира с ботушите напред и ще кацне на безлюдна поляна, където от някакво инсталационно пусково устройство бавно капе масло през пробито уплътнение, извлечена от дърветата смола, горчива манна за този най-мъчителен прелет. Цветовете на суперменската пелерина ще повехнат от следобедното слънце, първите сиви нишки ще се появят в къдрите му. Измъчван от ужасна мигрена Филип Марлоу рефлекторно ще протегне ръка за плоската с ръжено уиски в джоба на сакото и ще тъгува за ажурните балкони на Бредбъри Билдинг.

Подводничарят и неговата многоезична банда ще се измъчват от повреда на батериите. Пластмасовият Човек ще се обърка между имиполексовите вериги, и тополозите из цялата Зона ще привършат средствата и ще прекратят изплащането на хонорарите му („идеално се поддава на деформиране“, наистина!) Самотният Рейнджър, разкървавил с шпорите бялата кожа на жребеца ще допрепуска вихрено, начело на рейнджърски отряд и ще завари своя млад приятел, наивния Дан, да се поклаща с пречупена шия от един клон. (Тонто, ако е рекъл Бог, ще навлече призрачната риза, ще намери някой поугаснал огън и ще клекне до него, за да наточи ножа си.)

„Ужасно късно“ изобщо не е било споменавано в радиопрограмите и комиксите за тези герои. В замяна на това за момент те изпитват усещането, че нещо със собствената им нормалност не е наред, но после всичко приключва, уф-ф, и те отново са в познатото русло, отново са с „Планетата всеки ден“. Да Джими, изглежда е станало в деня, когато попаднах на тази необичайност, няколко секунди абсолютна загадка… нали знаеш Джими, времето… странно нещо е времето… Ще има хиляди начини да забравят. Героите ще продължат живота си, ще им бъдат дадени някакви почетни длъжности, да надзирават развитието на младия способен и умен нов оперативен персонал на средно ниво в йерархията, и те ще наблюдават как системата им се разпада, ще виждат как тези необичайности започват да се случват все по-често и оповестяват поредното освобождаване от материята на демодираното време, и ще го нарекат рак и просто ще бъдат в неведение накъде вървят нещата и какво означава всичко това, Джими…

Напоследък той установява, че кучетата наистина му липсват. Кой би могъл да помисли, че Пойнтсман ще изпадне в сантименталност по няколко лигави псета? Но тук в Подминистерството всичко е толкова обезмирисено, безконтактно, неосезаемо. Известно време обезчувствяването подхранваше любопитството му. Известно време той ежедневно описваше най-старателно физиологическите промени в себе си. Но това бе под въздействието на спомена за Павлов, който дори на смъртния одър е описвал симптомите на своята болест до последната минута. При Пойнтсман това е само навик, ретро-сциентизъм1343: последно оглеждане назад към вратата за Стокхолм, която се захлопва навеки зад него. Вписванията започнаха да се разреждат, скоро престанаха съвсем. Той парафираше отчети, протоколи, упражняваше надзор. Пътуваше из други краища на Англия, после в други страни в търсене на нови млади таланти. От време на време долавяше в лицата на Мосмун и останалите рефлекс, за който никога не беше си позволявал да мечтае: търпимостта на властимащите към неудачника така и не успял Да Направи Своя Ход, или направил грешен ход. Разбира се, все още има моменти на творческо предизвикателство…

Е, да, сега той е бивш учен, и никога няма да проникне толкова Надълбоко, че да говори за Бога, няма да се превърне в посивял, румен, обаятелен и своенравен чудак, да дърдори високопарно от висотата на своето Лауреатско Звание… не, той ще бъде зарязан само с Причина и Следствие и останалия му стерилен медицински инвентар… неговите минерални коридори не блестят. В тях ще преобладава същата неутрална безименна тоналност от тук до централната зала, до идеално отрепетираната сцена, която Пойнтсман ще изиграе там, все пак…

Обратното броене, такова каквото го знаем, 10-9-8- и т.н., е било въведено от Фриц Ланг в 1929 година за филма Die Frau im Mond1344 на киностудията „Уфа“. Включил го в сцената с изстрелването, за повишаване на напрежението. „Поредният ми безподобен майсторски щрих“, както се изразил Фриц Ланг.

— В мига на Сътворението — обяснява представителят на кабалистите, Стив Еделман, — Бог изпратил енергиен импулс в празното пространство. Този импулс веднага се разклонил и класифицирал на десет различни сфери или аспекти1345, съответстващи на числата от 1 до 10. Те са известни под названието сефири. За да се върне към Бог, душата трябва да преодолее всяка сефира в обратен ред, от десетата до първата. Въоръжени с вълшебство и вяра, кабалистите са тръгнали да покоряват сефирите. Много кабалистки тайни са свързани с успешното завършване на това пътешествие.

— Сефирите се подреждат в схема, наречена Дърво на Живота. То представлява също Божието тяло. Между десетте сефири са начертани 22 пътеки. Всяка пътека съответства на една буква от древноеврейската азбука, а също и на една от картите наречени „Големи Аркани“ при Таро. Значи, въпреки че обратното броене за Ракетата изглежда последователно, то всъщност прикрива Дървото на Живота, което трябва да бъде възприемано едновременно, цялостно, паралелно. Някои сефири са активни или мъжествени, други са пасивни или женствени. Но самото Дърво е единно и цялостно, и е вкоренено непосредствено в стартовата площадка. То представлява оста на една специфична Земя, нова религиозна система създадена от Великото Изстрелване.

— Но ако има нова ос и поновому въртяща се Земя — хрумва му на госта — какво ще стане с астрологията?

— Ще се променят знаците, идиот такъв — отсича сърдито Еделман и протяга ръка към големия, „семеен размер“, буркан с торазин. Пристрастил се е дотолкова към този антипсихотичен препарат, че лицето му е потъмняло до обезпокоително сиво-лилаво. Тук, където всички други на улицата са загорели от слънцето и със зачервени очи от един или друг раздразнящ дезинфектант, Еделман прави странно впечатление. Децата му, палави дяволчета, напоследък са започнали да прибавят таблетни кондензатори от изхвърлени транзисторни радиоапарати в бащиния буркан с торазин. Разликата бе почти недоловима за разсеяния му поглед: известно време Еделман смяташе, че навярно си изработва поносимост, Бездната е настъпила непоносимо близо, на разстояние само един нещастен случай, сирена на улицата, кръжащ в небето самолет в очакване да получи разрешение за кацане, но за щастие жена му навреме бе разкрила шегата и сега Еделман, преди да гълта, разглежда внимателно всяко хапче торазин и търси жички, μ^-та, цифри1346. — Ето — претегля той на ръка дебело снопче ксерокопирани листове — това е Ефемеридата1347. Отчетено е новото въртене.

— Значи някой наистина е намерил стартовата площадка? Полюсът?

— Самата делта-t. Естествено, това не бе обявено официално. Намери я „Експедиция Кайзерсбарт“1348.

Явно псевдоним. Всеизвестно е, че кайзерът няма брада.

Когато очакваш скоро да ти се случи нещо истинско, тръгваш към него с прозрачна и успоредна на собствения ти лик повърхност, която бръмчи и прорязва двете ти уши и придава извънредна бдителност на погледа. Светлината преминава към тебеширено бледосиня. Кожата те боли. Най-после: нещо истинско.

Тук в опашния отсек на 00000, Готфрид действително вижда пред себе си тази ясна повърхност, буквално: имиполексовата обвивка. През вниманието му изплуват незначителни случки от детството. Припомня си кората на ябълка, върху която ненадейно се появява мъглявина, ето, гледа в изкривено червенеещо пространство. Очите му се взират тревожно, нататък, още по нататък… Пластмасовата повърхност потрепва често-често, сивкавобяла, подигравателна, враг на всеки цвят.

Навън денят е влажен, студен и жертвата е леко облечена, но тук й е топло. Закопчалките на жартиерите приятно опъват белите му чорапи. Той е открил недълбока извивка на една тръба, в която може да опре буза докато разглежда обвивката. Косата му гъделичка гърба и голите рамена. Тук е мъжделиво, избелено. Булчинско и открито за бледите пространства място, където да лежи в очакване на това, което му предстои, каквото и да е то.

Репродукторът в ухото му бръмчи от телефонните разговори. Гласовете са металически, драстично филтрирани и жужат като думите на хирурзи, дочути, когато етерът те унася. Въпреки че сега те изричат само ритуалните слова, Готфрид все още може да ги различава.

Слабият нежен мирис на „имиполекс“ го обгръща изцяло и това е познат аромат. Не го плаши. Така миришеше в онази стая, когато той заспа, много, много отдавна, толкова дълбоко в благоуханната парализа на детството… там беше тази миризма, когато Готфрид започваше да сънува. Сега е време за пробуждане в диханието на това, което винаги е било истинско. Хайде, събуждай се. Всичко е наред.

ЛОС АНДЖЕЛИС (ПНС1349) — Ричард Жлуб, нощен управител на киносалон „Орфиъс“ на Мелроуз Авеню, се изказва решително против, както той го определя, „безотговорното използване на устна хармоника“. Или, по-точно казано „харбодика“, тъй като Управителят Жлуб страда от хроническо възпаление на сливиците, което засяга сериозно речта му. И приятели и злословници го наричат мислено „Сливицата“. Така или иначе, Жлуб заявява, че поради гореупоменатия музикален инструмент, опашките за неговия киносалон, особено за полунощните прожекции, ескалирали почти до анархия.

— Това продължава още от началото на нашия кинофестивал, посветен на филмите с участието на Бенгт Екерот и Мария Казарес1350 — оплаква се Жлуб. Той е около петдесетгодишен, с увиснала двойна гуша и постоянно набола следобедна брада (възможно най-лошата от всички Часови Четини), а също има навика да изхвърля нагоре ръце в обърнат наопаки „знак за мир“, който освен това в семафорната азбука случайно отговаря на буквата „U“, излагайки на показ с това свое движение невъобразимо дълги бели маншети.

— Хей, Ричард, аз имам също като твоите френски маншети ето тук — подкача го някакъв случаен минувач и междувременно извънредно вулгарно се излага на показ и опипва препуциума си по начин, който вашият кореспондент не би посмял да изложи в своята дописка.

— Този определено е един от подстрекателите — леко потрепвайки споделя господин Жлуб. — Много неприятности съм имал с него. С него и със Стив Еделман. — Произнася го „Еделбад“. — Не ме е страх да казвам истината.

Случаят, за който той говори, все още е висящ, нерешен. Стив Еделман, холивудски бизнесмен, обвинен миналата година в 11569 (Опит за Извършване на Леко Престъпление с Подривен Инструмент) понастоящем се намира в затвора „Атаскадеро“ под безсрочно наблюдение. Твърдят, че Еделман, в несанкционирано разположение на духа, опитал, на улицата и в присъствието на цяла опашка за кинопрожекцията, да изсвири хармонична последователност от акорди включени в списъка на Министерството на правосъдието.

— И-и сега всички те го имитират. Е, ще уточня, че не „всички“, разбира се, истинските закононарушители представляват само нищожно, обаче твърде шумно малцинство, имам предвид онези като Еделман. Естествено, не всички тези добри хора на опашката. А-ха-ха. Елате да ви покажа нещо. — Въвежда ви в черния Управителски „фолксваген“ и докато разберете какво става, вече сте на шосето. Близо до разклонението за Сан Диего и Санта Моника той показва един участък от настилката — Ето тук видях един такъв. Караше „фолксваген“, също като моя. Представяте ли си? Не повярвах на очите си. — Но е трудно да съсредоточите цялото си внимание върху Жлуб. Традиционно магистралата за Санта Моника е сцена на всички познати на човека форми на автомобилна лудост. Не е бяла и благовъзпитана като магистралата за Сан Диего, не е тъй коварно проектирана като тази за Пасадина и не може да бъде сравнявана по гето-самоубийственост с отклонението за Харбър Сити. Не, с известно колебание признаваме, че магистралата за Санта Моника е за ненормалници и днес всички те са там, което силно затруднява вникването в забавния разказ на Управителя. В тяхно присъствие е невъзможно да сдържите известно потреперване от отвращение, почти рефлекторно Единомислие. Те прииждат от всички посоки, тълпят се, ломотят нечленоразделно, блещят се през страничните прозорци, свирят на устна хармоника, дори на казу, демонстрират абсолютно незачитане на Забраните.

— Бъдете спокойни — характерно проблясват очите на Управителя. — За всички тях ще се намери добре охраняван дом в окръг Ориндж. Точно до Дисниленд — следва пауза: съвсем като комик в нощен клуб, сам в своя почернен кръг, в своя тебеширен ужас.

Отвсякъде ви блъсва смях. Изобилен пълногласен смях на предана публика, идващ от четирите ъгъла на изцяло тапицираното купе. Осъзнавате с неясна тревога, че в колата е инсталирано някакво стерео оборудване, и един поглед в жабката разкрива цяла аудиотека от подобни записи: АПЛОДИСМЕНТИ (ЕНТУСИАЗИРАНИ), АПЛОДИСМЕНТИ (ВЪЗБУДЕНИ), ВРАЖДЕБНА ТЪЛПА по избор на 22 езика, ВИКОВЕ „ДА“, ВИКОВЕ „НЕ“, ПОЧИТАТЕЛИ-НЕГРИ, ПОЧИТАТЕЛКИ, АТЛЕТИЧНО — о, хайде стига де, — ОГНЕБОРСТВО (ТРАДИЦИОННО), ОГНЕБОРСТВО (ПРОТИВОЯДРЕНО), ОГНЕБОРСТВО (ГРАДСКО), КАТЕДРАЛНА АКУСТИКА…

— Естествено, разговорите ни трябва да бъдат закодирани — продължава Управителят. — Винаги е било така. Но всеки код може сравнително лесно да бъде разбит. Единствено поради тази причина опонентите ни обвиняват в презрително отношение към народа. Обаче ние наистина играем по правилата, честно. Не сме чудовища. Знаем, че трябва да им дадем някаква възможност. Не можем да им отнемем надеждата, нали?

Сега „фолксвагенът“ е в центъра на Лос Анджелис, където автомобилният поток отбива настрана, за да пропусне автоколона от тъмни „линкълни“, няколко „форда“, даже и пикапи, но нито един „понтиак“. На предните и задните им стъкла има флуоресцентни оранжеви стикери с надпис ПОГРЕБЕНИЕ.

— Той беше един от най-добрите — подсмърча сега Управителят. — Аз не можех лично да отида, но изпратих един високопоставен помощник. Интересно, кой ли ще го замени — натиска таен бутон под таблото. Този път смехът е рехаво мъжки „о-хо-хо“ с оттенъци на дим от пура и отлежал бърбън. Рехав, но висок. А също се различават отделни фрази, например „Голяма скица си, Дик!“ и „Виж го ти него!“

— Често си фантазирам как ще умра. Предполагам, че сте на заплата при тях, но няма значение. Слушайте сега. В 3 часа сутринта, на магистралата за Санта Моника, топла нощ. Всичките прозорци на колата са отворени. Карам със 115–120 километра. Вятърът нахлува в колата и от пода на задната седалка подхваща една тънка пластмасова торба, обикновен плик от химическо чистене: той се понася във въздуха изотзад, призрачно бял на флуоресцентното осветление… увива се около главата ми, толкова тънък и прозрачен, че даже и не го забелязвам, докато не става вече много късно. Пластмасов саван, души ме до смърт…

Движим се по магистралата за Холивуд, между увита в тайнствено покривало тежкотоварна платформа и загладена като торпедо цистерна за течен водород и застигаме същински керван от свирачи на устна хармоника.

— Добре че не са тамбурини — мърмори Жлуб — Няма толкова много тамбурини както миналата година, слава Богу.

Камиони за разносване на храна, облицовани в ламарина на ромбовидни шарки, кръстосват в следобеда. Гофрираните им стени проблясват като езеро с питейна вода след труден преход през пустиня. Днес е ден за събиране на отпадъци и боклукчийските камиони дружно се отправят на север към шосето за Вентура, катарзис от контейнери за отпадъци, във всякакви разцветки, форми и очуканости. Връщат се в Центъра, събрали всичките отломки от Съдовете…

Воят на сирена изненадва и двама ви. Жлуб поглежда напрегнато в огледалото за задно виждане.

— Нали не носите дрога?

Но ревът на сирената е много по-силен от полицейските. Той обгръща бетона и смога, изпълва залива и планините много по-надалеч отколкото всеки смъртен би могъл да стигне… не би успял да тръгне навреме…

— Това май не е полицейска сирена — Вътрешностите се свиват спазматично, протягаш ръка към копчето на дълговълновото радио. — Това май не е…

— Опразнете стартовата площадка — вика капитан Блицеро.

Резервоарите с водороден прекис и калиев перманганат са заредени. Жироскопите са задействани. В тесните окопи стоят приведени наблюдатели. В каросерията на камион спрял на празен ход потракват натрупани инструменти и приспособления. Акумулаторният разчет и сержантът, който бе завинтил ударника на запалителя, се покатерват и камионът потегля бавно по пресните кафяви коловози към дърветата. Блицеро остава няколко секунди на стартовата площадка и оглежда, за да се увери, че всичко е наред. После се обръща и тръгва бавно към автомобила за управление на изстрелването.

— Насочващата система в изправност ли е? — пита той момчето зад пулта за управление.

— Тъй вярно. Изправност и готовност потвърдени. — Осветеното от пулта лице на Макс е строго, решително златисто.

— Системата за подаване на гориво?

— Изправеност и готовност потвърдени — отвръща Мориц от пулта на ракетния двигател. На шията му виси телефонна слушалка и той предава на Оперативния Пункт: — Разрешение за стартиране.

— Пусков ключ на старт — командва Блицеро.

— Тъй вярно, пусков ключ на стартова позиция — Мориц завърта ключа в положение „старт“.

Готовност потвърдена.

Тук би трябвало да последват продължителни драматични паузи. Главата на Вайсман би трябвало да гъмжи от последните образи на кадифено меки долни бузи стиснати здраво от страх (как, дори не са ти потекли малко лайнца, а миличък?), последната завеса от златисти мигли над умоляващите млади очи, запушената уста опитва да каже, с голямо закъснение, това, което трябваше да е казала снощи в палатката… дълбоко в гърлото, в хранопровода, където главата на Блицеровия кур бе експлодирала за последен път (но какво е това зад конвулсивно потръпващата шийка, след Извивката Навътре В Тъмното Вонята И… Бялото… Ъгълът… Чака… Чака За…). Обаче не, ритуалът е сграбчил с кадифена хватка всички тях. Тъй неоспорима, толкова топла…

— Контакт. — Гласът на Блицеро е спокоен и уверен.

— Искам разрешение за стартиране — вика Макс от пулта за управление.

— Контакт потвърден. — Мориц натиска бутона обозначен „начална степен“.

Петнайсетсекундна пауза докато налягането в резервоара за течен кислород се повиши достатъчно. На пулта на Мориц пламва светлинка.

Продухване.

— Продухване потвърдено.

Светва лампичката за включване на двигателя: Запалване.

— Запалване потвърдено.

После:

— Начална степен, потвърдена готовност.

Началната степен е последната позиция, от която Мориц все още може да изключи двигателя. Пламък лумва под Ракетата и се усилва. Цветовете потъмняват. Тук има четирисекунден период, четири секунди неопределеност. В ритуала има място дори за това. Разликата между висококвалифицираният опитен пусков офицер и обречения на посредственост такъв се състои в това, че първият знае точно кога, в кой миг от този звънтящ и изпълнен с легенди преход, да заповяда „Работна степен“.

Блицеро е експерт. Много рано той се е приучил да изпада в транс, да изчаква озарението, което винаги настъпва. Блицеро никога не е говорил за това.

— Работна степен.

— Работна степен, потвърдена готовност.

Пултът за управление на изстрелването е заключен навеки.

Две лампички примигват и угасват.

— Щепсели 1 и 2 отделени — докладва Мориц.

Изхвърлените щепсели падат на земята и се мятат сред фучащите пламъци. На гравитационното подаване пламъкът е ярко жълт. После забучава турбината. Изведнъж пламъкът посинява. Неговият шум прераства в яростно фучене. Ракетата остава още миг на стоманената плоча, после бавно, треперливо, напрягайки ожесточено мускули, започва да се издига. След четири секунди почва да завива. Но пламъкът е ослепително ярък и никой не може да види Готфрид вътре в Ракетата, освен сега вече като еротична разновидност, изхалюцинирана със самовъзбудителна цел от оная синя ярост.

Това издигане ще бъде отстъпено и предадено на Гравитацията. Но двигателят на Ракетата, душераздирателният дълбок вопъл на горенето обещава спасение. Жертвата в оковите на падането, се възнася на обещанието, на пророчеството, за Спасение…

Сега движението е към такава светлина, при която най-после ябълката е с ябълков цвят. Ножът разрязва ябълката като нож, който разрязва ябълка. Всяко нещо е там, където е, не по-ясно от обикновено, но определено с по-ясно изразено присъствие. Толкова много трябва да бъде изоставено сега, толкова набързо. Натиснат надолу и назад от еластичните окови, притиснат мъчително (болят го гръдните мускули, вътрешната страна на бедрото му е напълно изтръпнала), докато челото му опира едното коляно, косата му се търка с плачещо или покорно докосване като празен балкон на дъжда, Готфрид не иска да вика… той знае, че не могат да го чуят, но въпреки това предпочита да не вика… няма радиоканал за връзка с тях… това бе направено като услуга, Блицеро искаше да ме улесни, той знаеше, че ще опитам да се хващам здраво, ще се хващам за всеки глас, за всяко бръмчене или пращене…

В мислите му любовта им се изразява с илюстрации за деца, последните тънки страници потрепват затворени, един нежен, пасивно недовършен щрих, пастелно колебание: косата на Блицеро е по-тъмна, дълга до рамената и накъдрена на вълни, той е млад оръженосец или паж втренчен в оптическо устройство и призовава детето Готфрид, а лицето му има изражение майчинско или на силно желание да възпитава… сега той е много далеч, седнал, в края на стая в маслинен цвят, зад неясни форми и образи, за които Готфрид не може да определи дали са приятелски или враждебни, между него и — къде отиде той — вече изчезна, не… сега те начеват да се изплъзват по-бързо и Готфрид не сполучва да ги удържи, сякаш заспива, те почват се замъгляват ПРЕКЪСВАНЕ можеш да задържиш това състояние достатъчно стабилно и да видиш колана с жартиерите, изопнат надолу към бедрата ти, бели ленти тънки като крачетата на мъничко еленче и върховете на черните… черните ПРЕКЪСВАНЕ изтървал си няколко, Готфрид, и то важни, които не си искал да пропуснеш… знаеш, че това е последната възможност… ПРЕКЪСВАНЕ кога спря ревът? бреншлус1351, кога настъпи бреншлус не може да бъде толкова скоро… но опашният отвор след отделянето му се поклаща на фона на слънцето и през русата коса на жертвата се появява Фантомът от връх Брокен, сянката на някого, на нещо, хвърлена върху яркото слънце и притъмняващото небе, в слоевете златисто, слоевете белота, на неподвижност като под водата, докато Гравитацията се отклонява за миг само… какво представлява тази смърт ако не побеляване, усилване на белотата до ултрабелота, какво е това ако не избелители, дезинфектанти, окислители, абразиви… — Опъвачка на краката1352 е била тя днес за измъчените мускули и кости на момчето, но по-подходящо название за нея е Бликер, Блайхероде, Блийчър, Блицеро1353, тя усилва и пречиства европоидната бледност до премахване на пигментацията, на меланина, на цветовия спектър, на обособеността от сянка до сянка, толкова е бяло, че ПРЕКЪСВАНЕ кучето беше червен сетер, главата на последното куче, доброто куче дошло да го изпрати не помня какво означава червено, гълъбът, който той гонеше беше тъмносив, но сега и двамата са бели до канала онази вечер миризмата на зеленина, о, аз не исках, или исках? да загубя онази нощ ПРЕКЪСВАНЕ морска вълна между къщите по улицата, двете къщи са кораби, единият отплава на дълго важно пътешествие и прощалното махане с ръце е тъй непринудено, спокойно и обичливо ПРЕКЪСВАНЕ последни думи на Блицеро: „Краят на вечерта… издължената дъга от хора всички излезли да си пожелаят нещо щом видят първата падаща звезда… Помни завинаги тези мъже и жени в протежение на хиляди километри земя и море. Истинският момент на сянка е мигновението, когато зърнеш точката светлина в небето. Една-единствена точка и Сянката, която току-що те е прибрала в своя обхват…“

Винаги помни.

Първата звезда увисва между стъпалата му.

Сега…

Ритмичните ръкопляскания кънтят сред тези въглищно лъскави и твърди стени. Хай-де! За-поч-вайте про-жек-цията! Хай-де! За-поч-вайте про-жек-цията! Екранът е разтворена пред нас матова страница, бяла и безмълвна. Скъсала се е лентата или е изгоряла крушка на прожекционния апарат. Трудно ни беше дори на нас старите кинозапалянковци, постоянните кинозрители (нали?) да определим какво беше това тъкмо преди да ни обгърне тъмнината. Последният кадър бе прекалено краткотраен, за да бъде регистриран зрително. Може да е била човешка фигура, мечтаеща за ранна вечер във всяка столица, достатъчно бляскава, за да го увери, че той никога няма да умре, тъй като е излязъл да си пожелае нещо, когато види първата падаща звезда. Но това не беше звезда, то падаше, сияен ангел на смъртта. И върху потъмняващия, страховит широк екран нещо не бе прекъснало, то бе продължило, филм, който ние не сме били обучени да гледаме… сега това е близък план на лицето, познато на всички ни лице…

И точно тук, точно в този ням и тъмен кадър, острият връх на Ракетата, падаща с почти два километра в секунда, абсолютно и навеки безшумно, стига нейната последна неизмерима пролука над покрива на този стар киносалон, последната делта-t1354.

Ако ви е нужно успокоение или утешение, имате време да докоснете седящия до вас човек или да пъхнете ръце между студените си крака… или, ако трябва да ви намери песен, ето една, на която Те никога и никого не са учили, химн съчинен от Уилям Слотроп, забравен и неиздаван от векове, изпят с простичка и приятна мелодия от онова време. Следвайте ритъма на подскачащата топка:

А сега всички заедно…