Греховете на светците

Глава 15

Вкъщи Дейна завари прекрасна елхичка — госпожа Дейли я бе купила и вече я беше украсила.

— Вижте тази топка — гордо каза тя. — Кемал я направи.

Наемателят на съседния апартамент гледаше сцената по телевизора си.

Дейна я целуна по бузата.

— Обичам ви, госпожо Дейли.

Детегледачката се изчерви.

— О, какъв шум за нищо!

— Къде е Кемал?

— В стаята си. Има две съобщения за вас, госпожице Евънс. Трябва да се обадите на госпожа Хъдсън. Оставих номера на тоалетката ви. Търси ви и майка ви.

— Благодаря.

Дейна влезе в кабинета. Кемал седеше пред компютъра.

Той вдигна глава.

— Хей, върна ли се?

— Върнах се.

— Страхотно. Надявах се да си дойдеш за Коледа.

Дейна го прегърна.

— Разбира се. За нищо на света не бих пропуснала празниците. Как я караш?

— Супер.

„Чудесно.“

— Харесва ли ти госпожа Дейли?

— Тя е върхът.

Дейна се усмихна.

— Знам. Трябва да се обадя по телефона. Веднага се връщам.

„Първо лошата новина — помисли си тя и набра номера на майка си. Не се бяха чували от инцидента в Уестпорт. — Как може да се омъжи за такъв човек?“ Телефонът иззвъня няколко пъти, после прозвуча гласът на майка й:

— В момента не сме си вкъщи, но ако оставите съобщение, ще ви потърсим. Изчакайте сигнала.

— Весела Коледа, мамо. — Дейна затвори.

После се обади на Памела.

— Дейна, ужасно се радвам, че се върна! — възкликна Памела Хъдсън. — Чухме по новините, че Джеф отсъства, но утре с Роджър сме поканили няколко души на коледна вечеря и искаме двамата с Кемал да ни дойдете на гости. Моля те, не ми казвай, че имаш други планове.

— Нямам — отвърна Дейна. — С удоволствие ще дойдем. Благодаря ти, Памела.

— Прекрасно. Ще ви чакаме в пет часа. Без официално облекло. — Тя замълча за миг. — Как вървят нещата?

— Не знам — призна Дейна. — Не съм сигурна, че изобщо вървят.

— Е, за известно време забрави за всичко. Почини си. Утре ще се видим.

На вратата ги посрещна Сизър. Щом видя Дейна, лицето му грейна.

— Госпожице Евънс! Много се радвам да ви видя. — Той се усмихна на Кемал. — А също и господин Кемал.

— Здрасти, Сизър — поздрави го момчето.

Дейна подаде на иконома пакет в пъстра обвивка.

— Весела Коледа, Сизър.

— Не знам какво да… — Той заекна. — Аз не… Много сте мила, госпожице Евънс!

Гигантът се изчерви. Дейна му подаде още два пакета.

— А това е за господин и госпожа Хъдсън.

— Да, госпожице Евънс. Ще ги оставя под елхата. Те са в дневната. — Сизър ги поведе по коридора.

— Ето ви най-после! — посрещна ги Памела. — Радвам се, че успяхте да дойдете.

— Ние също — увери я Дейна.

Памела погледна дясната ръка на Кемал.

— Дейна, Кемал има… Това е прекрасно!

Дейна се усмихна.

— Нали? Благодарение на моя шеф. Невероятен човек. Мисля, че това промени целия живот на Кемал.

— Нямам думи да изразя колко се радвам.

— Аз също, Кемал — каза Роджър.

— Благодаря, господин Хъдсън.

Сенаторът се обърна към Дейна.

— Преди да пристигнат другите гости искам да поговорим за малко. Нали си спомняте какво споменах предишния път? Че Тейлър Уинтроп казал на приятелите си, че се оттегля от обществения живот и после станал посланик в Русия?

— Да. Предполагам, че президентът е настоял да…

— И аз така смятах. Но изглежда, че всъщност Уинтроп е настоял президентът да го назначи за посланик. Въпросът е защо.

Другите гости започнаха да пристигат. На вечерята присъстваха само още дванадесет души и атмосферата бе топла и празнична.

След десерта всички отидоха в дневната. Пред камината се издигаше висока елха. Имаше подаръци за всички, но Кемал получи лъвския пай: компютърни игри, ролери, пуловер, ръкавици и видеокасети.

Времето мина бързо. След напрежението през последните няколко дни на Дейна й бе невероятно приятно да е сред такива мили хора. „Иска ми се Джеф да беше тук.“

Дейна седеше на бюрото на водещата и очакваше началото на новините в единадесет часа. До нея бе Ричард Мелтън. Мори Фалстийн заместваше Джеф. Дейна се опитваше да не мисли за това.

— Много ми липсваше — каза й Ричард Мелтън.

Тя се усмихна.

— Благодаря, Ричард. И ти ми липсваше.

— Доста дълго отсъства. Всичко наред ли е?

— Да.

— Хайде после да идем да похапнем заедно.

— Първо трябва да видя как е Кемал.

— Можем да се срещнем някъде.

„Трябва да се срещнем някъде другаде. Струва ми се, че ме следят. В секцията за птици в зоопарка.“

— Говори се, че разследваш нещо голямо — продължи Мелтън. — Искаш ли да ми разкажеш?

— Още няма нищо за разказване, Ричард.

— Носят се слухове, че Кромуел не бил много доволен от отсъствието ти. Надявам се, че няма да имаш проблеми с него.

„Ще ви посъветвам нещо. Не си търсете белята, че ще загазите. Обещавам ви.“

На Дейна й беше трудно да се съсредоточи върху думите на Ричард.

— Той обича да уволнява — каза Мелтън.

„Бил Кели изчезна в деня след пожара. Даже не си взе заплатата, просто замина.“

Ричард продължаваше:

— Бог ми е свидетел, че не искам да работя с нов водещ.

„Свидетелят на катастрофата е американски турист, Ралф Бенджамин.“ Слепец.

— Пет… четири… три… две… — Анастасия Ман насочи показалец към Дейна. Червената лампичка на камерата светна.

— Това са вечерните новини на УТН — изкънтя гласът на говорителя. — Вие сте с Дейна Евънс и Ричард Мелтън.

Дейна се усмихна към камерата.

— Добър вечер. Аз съм Дейна Евънс.

— А аз съм Ричард Мелтън.

Отново бяха в ефир.

— Днес в Арлингтън полицията арестува трима ученици от гимназията „Уилсън“, в чиито шкафчета бяха открити двеста грама марихуана и различни оръжия, сред които краден пистолет. С тази история ще ви запознае Холи Рап.

Видео.

„Рядко имаме кражби на картини, но начинът на действие почти винаги е един и същ. Този случай е различен.“

Емисията свърши и Ричард Мелтън се обърна към Дейна.

— Е, ще излезем ли?

— Не тази вечер. Имам работа.

Той се изправи.

— Добре. — Дейна имаше чувството, че Ричард иска да я попита за Джеф. Вместо това той каза: — До утре.

Тя също стана.

— Лека нощ на всички.

Излезе от студиото и отиде в кабинета си. Седна на бюрото, включи компютъра, влезе в Интернет и започна да преглежда безбройните материали за Тейлър Уинтроп. В един от сайтовете се натъкна на името Марсел Фалкон, френски посланик в НАТО. В материала се казваше, че Фалкон водел търговски преговори с Тейлър Уинтроп, но подал оставка и се оттеглил от поста си. „По средата на търговски преговори? Какво се е случило?“

Продължи да търси, но не откри повече информация за Марсел Фалкон. Много странно. Трябваше да поразрови тази история.

Когато свърши, наближаваше два през нощта. Прекалено рано, за да телефонира в Европа.

Дейна се прибра в апартамента си. Госпожа Дейли я чакаше.

— Извинете, че закъснях. Аз…

— Няма проблем. Гледах предаването ви. Бяхте чудесна, както винаги, госпожице Евънс.

— Благодаря.

Възрастната жена въздъхна.

— Само ми се ще всички новини да не бяха толкова ужасни. Що за свят е това?

— Сериозен въпрос. Как е Кемал?

— Малкото дяволче е добре. Оставих го да ме бие на карти.

Дейна се усмихна.

— Благодаря ви, госпожо Дейли. Ако искате утре да дойдете по-късно…

— Не, не. Ще дойда достатъчно рано, за да ви изпратя на училище и на работа.

Детегледачката си отиде. „Истинско съкровище“ — признателно си помисли Дейна. Клетъчният й телефон иззвъня и тя изтича да отговори.

— Джеф?

— Честита Коледа, мила. — Гласът му я изпълни с вълнение. — Прекалено късно ли се обаждам?

— За теб никога не е късно. Разкажи ми за Рейчъл.

— Прибра се вкъщи.

„Иска да каже, че се е прибрала в своята къща.“

— Взехме медицинска сестра, но Рейчъл настоява утре да я отпратим.

— А после? — едва успя да попита Дейна.

— Резултатите от изследванията показват, че ракът има метастази. Рейчъл не ме пуска да си тръгна.

— Разбирам. Не искам да ме помислиш за егоистка, но няма ли някой друг, който…

— Тя е съвсем сама, мила. И е изпаднала в паника. Не пуска тук никой друг. Не знам какво ще прави, ако я оставя.

„А аз не знам какво ще правя, ако останеш там.“

— Настояват незабавно да започнат химиотерапия.

— Колко ще продължи това?

— По три седмици в продължение на четири месеца.

„Четири месеца!“

— Мат ме помоли да си взема неплатена отпуска. Ужасно съжалявам за всичко това, мила.

„Какво иска да каже? Че съжалява за работата си ли? За Рейчъл? Или че пътищата ни са се разделили? Как мога да съм такава егоистка? Жената може да умре.“

— И аз съжалявам — накрая отвърна тя. — Надявам се всичко да свърши добре. — „Добре за кого? За Рейчъл и Джеф ли? Или за нас с Джеф?“

Когато затвори слушалката, Джеф вдигна очи и видя, че Рейчъл стои на прага. Носеше нощница и халат и изглеждаше прелестна.

— С Дейна ли говори?

— Да.

Тя се приближи до него.

— Бедничкият. Знам, че измъчвам и двама ви. Просто… просто не бих могла сама да преживея всичко това. Имам нужда от теб, Джеф. Наистина имам нужда от теб.

На сутринта Дейна отиде на работа рано и пак влезе в Интернет. Две неща привлякоха вниманието й. Сами по себе си те бяха абсолютно невинни, ала заедно представляваха загадка.

Първият текст гласеше:

И вторият:

Марсел Фалкон се беше оттеглил, Винченцо Мансино бе подал оставка, Тейлър Уинтроп неочаквано беше напуснал. Имаше ли връзка между тези случаи? Или бяха съвпадение?

Интересно.

Дейна се обади на Доменико Романо, който работеше в телевизия „Италия 1“ в Рим.

— Дейна! Радвам се да те чуя? Какво има?

— Пристигам в Рим и искам да поговорим.

— Bene! За какво?

Тя се поколеба.

— Предпочитам да го обсъдим лично.

— Кога идваш?

— В събота.

— Ще те поканя на спагети.

Следващият й телефонен разговор бе с Жан Сомвил от пресцентъра на НАТО в Брюксел на Рю дьо Шапелие.

— Жан? Обажда се Дейна Евънс.

— Дейна! Не съм те виждал от Сараево. Какви времена бяха, а? Ходила ли си пак там?

Тя сбърчи лице.

— Ако зависи от мен, повече никога няма да стъпя в Сараево.

— С какво мога да ти помогна, chérie?

— През следващите няколко дни ще съм в Брюксел. Може ли да се видим?

— Естествено. Нещо специално ли има?

— Не — побърза да отвърне Дейна.

— Ясно. Просто идваш на почивка, а? — В гласа му прозвучаха скептични нотки.

— Нещо такова.

Той се засмя.

— Ще те очаквам. Au revoir.

— Au revoir.

— Вика те Мат Бейкър.

— Предай му, че идвам веднага, Оливия.

След още два телефонни разговора Дейна отиде в кабинета на Мат.

Той започна без предисловия:

— Снощи научих нещо, което може да се окаже ключът към цялата история.

Сърцето на Дейна се разтуптя.

— Да?

— Един човек от Дюселдорф — Мат погледна един лист, — … Дитер Зандер имал делови връзки с Тейлър Уинтроп.

Дейна го слушаше напрегнато.

— Не знам всичко, но явно помежду им се е случило нещо адски странно. Жестоко се скарали и Зандер се заклел да убие Уинтроп. Може би си струва да се провери.

— Определено. Веднага се заемам, Мат.

Двамата поговориха още няколко минути и тя си тръгна.

„Как да науча повече за тази история? — Дейна внезапно се сети за Джак Стоун от ФУП. — Майорът може да знае нещо.“ Тя намери частния му телефон и го набра.

— Джак Стоун слуша.

— Обажда се Дейна Евънс.

— Здравейте, госпожице Евънс. С какво мога да ви помогна?

— Опитвам се да открия нещо за човек на име Зандер от Дюселдорф.

— За Дитер Зандер ли става дума?

— Да. Познавате ли го?

— Известно ни е кой е.

Дейна отбеляза това „ни“.

— Можете ли да ми кажете нещо за него?

— Интересът ви свързан ли е с Тейлър Уинтроп?

— Да.

— Тейлър Уинтроп и Дитер Зандер бяха бизнес-партньори. Зандер влезе в затвора за незаконна манипулация с акции и докато беше там, домът му изгоря. Жена му и трите му деца загинаха. Той обвинява Тейлър Уинтроп за нещастието.

„И Тейлър Уинтроп и жена му са изгорели в пожар.“

— Зандер още ли е в затвора?

— Не. Мисля, че излезе миналата година. Нещо друго?

— Не. Много ви благодаря.

— Да си остане само между нас.

— Разбирам.

Връзката прекъсна.

„Сега има три възможности — помисли си Дейна: — Дитер Зандер в Дюселдорф. Винченцо Мансино в Рим. Марсел Фалкон в Брюксел. Първо ще отида в Дюселдорф.“

— На трета линия е госпожа Хъдсън — съобщи Оливия.

— Благодаря. — Дейна вдигна слушалката. — Памела?

— Здравей, Дейна. Малко е ненадейно, но един наш добър приятел току-що пристигна във Вашингтон и идващата сряда с Роджър му организираме малък прием. Знам, че Джеф още го няма, но искаме да дойдеш поне ти. Свободна ли си?

— Боя се, че не. Довечера заминавам за Дюселдорф.

— О, съжалявам.

— И, Памела…

— Да?

— Джеф може да отсъства известно време.

Последва мълчание.

— Надявам се, че всичко е наред.

— Да. Всичко ще бъде наред. — „Трябва.“