Греховете на светците

Глава 23

Червен забранителен знак и висока желязна ограда изолираха света от залесената площ на Рейвън Хил, където ФУП бе установило английската си централа. Зад строго охраняваната база имаше сателитни антени, които следяха международните кабелни и микровълнови комуникации във Великобритания. В бетонната сграда, която се издигаше в средата на заградената територия, четирима мъже гледаха голям екран.

— Открий я, Скоти.

След миг на екрана се появи Дейна — влизаше в стаята си в хотел „Союз“.

— Върнала се е.

Тя припряно изми кръвта от ръцете си и започна да се съблича.

— Хей, как ми се иска да й го начукам.

В стаята влезе друг мъж.

— Няма да имаш такава възможност, освен ако не си некрофил, Чарли.

— За какво говориш?

— Скоро с нея ще се случи фатален нещастен случай.

Дейна се преоблече и си погледна часовника. Оставаше й достатъчно време да хване автобуса от „Метропол“ до летището. Тя бързо слезе във фоайето. Дебелата жена я нямаше.

Дейна излезе на улицата. Беше станало още по-студено. Виеше жестока виелица. До тротоара спря такси.

— Ще се качите ли?

„Не взимай такси. Иди в хотел «Метропол». Оттам постоянно има автобуси за летището.“

— Нет.

Тя закрачи по заледената улица. Минувачите бързаха да се приберат в топлите си домове и служби. Докато чакаше да пресече на оживено кръстовище, някой силно я блъсна изотзад и Дейна полетя пред приближаващ се камион. Подхлъзна се на леда и падна по гръб, вперила ужасен поглед във връхлитащата я грамада.

В последния момент пребледнелият шофьор успя да завърти волана така, че камионът мина точно над Дейна. За миг тя остана в пълен мрак, чуваше само рева на двигателя.

Внезапно небето отново просветна над нея. Камиона го нямаше. Дейна замаяно седна на улицата. Помогнаха й да се изправи. Тя се озърна да види човека, който я беше блъснал, ала можеше да е всеки от тълпата. Няколко пъти дълбоко си пое дъх и се опита да възвърне самообладанието си. Хората й говореха нещо на руски. Тя започна да изпада в паника.

— Хотел „Метропол“? — с надежда попита Дейна.

До нея стояха група момчета.

— Естествено, ще ви заведем.

Във фоайето на хотела бе приятно топло. Имаше много туристи и бизнесмени. „Слей се с тълпата. Аз ще те посрещна във Вашингтон.“

— Кога е следващият автобус за летището? — попита тя едно от пиколата.

— След половин час, госпожице.

— Благодаря.

Дейна седна на един от столовете и се опита да овладее обзелия я ужас. Страхуваше се. Кой се опитваше да я убие и защо? Дали Кемал беше в безопасност?

Пиколото отново се появи.

— Автобусът за летището, госпожице.

Тя се качи първа. Седна в дъното и внимателно се загледа в лицата на пътниците. Бяха туристи от различни страни: европейци, азиатци, африканци и неколцина американци. По пътеката към нея закрачи някакъв мъж.

„Струва ми се познат — помисли си Дейна. — Дали ме е проследил?“ Задъхваше се.

Един час по-късно, когато пристигнаха на Шереметиево II, тя слезе от автобуса последна и побърза да отиде на гишето на „Еър Франс“.

— Какво обичате?

— Имате ли резервация на името на Дейна Евънс?

— Да. Ето билета ви. Платен е.

„Бог да благослови Роджър.“

— Благодаря ви.

— Самолетът няма закъснение. Номерът на полета е двеста и двайсет. Излита след час и десет минути.

— Има ли чакалня… — Дейна едва не каза „с много хора“, — където мога да си почина?

— По този коридор и после надясно.

— Благодаря.

Чакалнята бе претъпкана. Тук нищо не й изглеждаше необичайно или опасно. Дейна седна. Скоро щеше да е на път за Америка.

— Полет двеста и двайсет на „Еър Франс“ за Вашингтон. Моля всички пътници да приготвят паспортите и бордните си карти и да се насочат към портал три.

Дейна се изправи и се запъти натам.

— Обектът се приближава към портала — съобщи по клетъчния си телефон мъжът, който я наблюдаваше от гишето на „Аерофлот“.

Роджър Хъдсън вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Тя пътува с полет двеста и двайсет на „Еър Франс“. Чакайте я на летището.

— Какво да направим с нея?

— Инсценирайте автомобилна злополука.

Летяха на височина четиринадесет хиляди метра в безоблачно небе. Всички места бяха заети. До Дейна седеше американец.

— Грегъри Прайс — представи се той. — Търгувам с дървен материал. — Беше четиридесетинагодишен, с продълговато лице, светлосиви очи и мустаци. — Русия е страхотна страна, нали?

„В Красноярск двайсет и шест се произвежда плутоний, ключовата съставка в атомното оръжие.“

— Руснаците се различават от нас, естествено, но с времето човек свиква с тях.

„Тук живеят и работят сто хиляди учени и специалисти.“

— Е, не готвят като французите. Когато идвам тук в командировка, винаги си нося храна.

„Не могат да излизат навън. Не могат да им идват гости. Трябва напълно да се откъснат от света.“

— По работа ли бяхте в Русия?

Дейна се върна в настоящето.

— На почивка.

Той я погледна изненадано.

— Не сте избрали подходящо време за почивка в Русия.

Когато стюардесата им донесе менюто, Дейна понечи да откаже, ала в следващия момент осъзна, че умира от глад. Не си спомняше кога за последен път е яла.

— Ако ви се пие бърбън, мога да ви предложа от собствените си запаси, госпожице — каза Грегъри Прайс.

— Не, благодаря. — Тя си погледна часовника.

Щяха да кацнат след няколко часа.

Самолетът на „Еър Франс“ се приземи на летище „Дълес“. Четирима мъже наблюдаваха пътниците, които слизаха по рампата.

— Приготви ли спринцовката? — попита единият.

— Да.

— Закарай я при парка Рок Крийк. Шефът иска да инсценираме автомобилна злополука.

— Ясно.

Те отново погледнаха към изхода. Пътниците носеха тежки вълнени дрехи, канадки, наушници, шалове и ръкавици. Когато потокът им най-после секна, първият мъж намръщено рече:

— Ще отида да проверя защо се бави.

Той се спусна по рампата и влезе в самолета. Вътре вече бяха хората от поддръжката. Мъжът мина по пътеката и надзърна в тоалетните. Бяха празни. Главната стюардеса тъкмо си тръгваше.

— Къде седеше Дейна Евънс? — попита я той.

Жената се изненада.

— Дейна Евънс ли? Имате предвид телевизионната водеща?

— Да.

— Не е пътувала с този самолет. Жалко. С удоволствие бих се запознала с нея.

— Знаете ли кое му е страхотното на бизнеса с дървен материал, госпожице? — попита Грегъри Прайс. — Че продуктът ви си расте съвсем сам. Да, човек само си седи и гледа как майката Природа прави пари вместо него.

По високоговорителя се разнесе глас:

— След няколко минути ще кацнем на чикагското летище „О’Хеър“. Моля, затегнете коланите и върнете облегалките си във вертикално положение.

— Да, не искам да съм отпусната назад, когато умирам — цинично подметна жената оттатък пътеката.

Думата „умирам“ внезапно сепна Дейна. Тя отново чу пукота на куршумите, които рикошираха в стената на блока, и усети силната ръка, която я блъскаше под колелата на връхлитащия камион.

Няколко часа по-рано, докато седеше в чакалнята на Шереметиево II, Дейна се бе успокоявала, че всичко ще се оправи, че доброто ще победи. Ала не преставаше да я гризе нещо, което беше чула. Но от кого? От Мат? Жданов? Тим Дрю? Колкото повече се мъчеше да си спомни, толкова повече й се изплъзваше.

— Полет двеста и двайсет на „Еър Франс“ за Вашингтон. Моля всички пътници да приготвят паспортите и бордните си карти.

Дейна се изправи и се запъти към портала. Когато понечи да покаже билета си, внезапно си спомни последния си разговор със Саша Жданов.

„Никой не знае, че съм там.“

Единственият човек, на когото бе разкрила къде се крие Жданов, беше Роджър Хъдсън. И скоро след това бяха убили Жданов. Сенаторът още от самото начало бе загатвал за някаква тъмна връзка на Тейлър Уинтроп с Русия.

„Когато бях в Москва, чух слух, че Уинтроп участвал в някаква частна сделка с руснаците…“

„Малко преди да стане посланик в Русия, Тейлър Уинтроп казал на близките си приятели, че категорично се оттегля от обществения живот…“

„Всъщност Уинтроп е настоял президентът да го назначи за посланик…“

Дейна беше съобщавала на Роджър и Памела за всеки свой ход. Те през цялото време я бяха шпионирали. И можеше да има една-единствена причина:

Тайнственият партньор на Тейлър Уинтроп бе Роджър Хъдсън.

Самолетът на „Америкън Еърлайнс“ кацна на летище „О’Хеър“ в Чикаго и Дейна надникна през прозореца. Не забеляза нищо подозрително. Нервите й бяха опънати до крайност. Докато влизаше в терминала, се опитваше да се движи с тълпата. Спешно трябваше да се обади по телефона. По време на полета й беше хрумнало нещо ужасно, в сравнение с което собствената й безопасност нямаше значение. Кемал. Дейна веднага си помисли за Джак Стоун. Неговата организация бе достатъчно мощна, за да им осигури защита. Тя беше сигурна, че майорът ще й помогне.

„Колкото по-малко знам, толкова по-добре, госпожице Евънс. Така ще съм ви от по-голяма полза, ако разбирате какво искам да кажа.“

Дейна се отдалечи в ъгъла на терминала, бръкна в чантата си, извади номера, който й бе дал Джак Стоун, и го набра. Той отговори още на първото иззвъняване.

— Джак Стоун.

— Обажда се Дейна Евънс. В беда съм. Имам нужда от вашата помощ.

— Какво става?

— В момента не мога да ви обясня, но ме следят и се опитват да ме убият.

— Кой?

— Не знам. Безпокоя се за сина си, Кемал. Можете ли да му осигурите защита?

— Ще се погрижа за това — незабавно отвърна майорът. — Той вкъщи ли си е?

— Да.

— Ще пратя някого. Ами вие? Казахте, че някой се опитва да ви убие.

— Да. Опитаха два пъти.

Последва кратко мълчание.

— Ще видя какво мога да направя. Къде сте?

— На терминала на „Америкън Еърлайнс“ на „О’Хеър“ и не знам кога ще мога да се измъкна оттук.

— Останете там. Ще пратя някого да ви пази. И не се безпокойте за Кемал.

Изпълни я облекчение.

— Благодаря ви. Много ви благодаря. — Тя затвори.

Джак Стоун също затвори и натисна бутона на интеркома.

— Обектът току-що се обади. Намира се на терминала на „Америкън Еърлайнс“ на „О’Хеър“. Действайте.

— Слушам.

Той се обърна към помощника си.

— Кога се връща от Далечния изток генерал Бустър?

— Днес следобед.

— Тогава да изчезваме оттук преди да е открил какво става.