Грешката на президента

Глава първа „Милников“, две, деветнадесет

— Пак „Милников“, две, деветнадесет — недоволно измърмори дежурният на районното управление капитан Потапов. — Пак са се запили там, бъркотия, псувни, побоища. — Той се обърна към младия лейтенант Бояркин: — Я върви, Петя, изясни какво става тоя път.

— Това на втория етаж ли беше, дето живеят бабичките? — попита Бояркин.

Потапов кимна.

— Че аз бях там миналата седмица — каза Бояркин.

— Оттам идват сигнали почти всеки ден, тия двамата мира не им дават.

— Тогава може такова… за петнайсет денонощия — предложи Бояркин.

— И къде да ги дяваме? В Москва е претъпкано с такива… Въобще иди и изясни какво и как, може действително да си изкарат по годинка за хулиганство.

Лейтенант Бояркин въздъхна и тръгна към познатия му адрес.

№2 на улица „Милников“ представляваше доста импозантна сграда, построена в самото начало на века. Апартаменти с високи тавани, овални прозорци, широки стълбища. Наистина зад тази красива фасада се криеха обичайните съветски комуналки, но не толкова пренаселени — по три-четири семейства във всяка. Обаче в повечето апартаменти се бяха запазили както преди месинговите брави, мраморните подпрозоречни первази и прекрасният дъбов паркет.

Чудно ли е тогава, че от началото на епохата на приватизацията дом №2 започна да привлича изрядно количество фирми, желаещи да преселят комуналките, за да продадат после прекрасните пет-шестстайни апартаменти на „новите руснаци“.

Не минаваше ден, без да извади човек от пощенските кутии поредната листовка: „Търговска фирма заменя комунални квартири“, но обитателите упорито ги изхвърляха в кофите за боклук.

Населението на сградата, седемдесет процента от което беше пенсионери, не възнамеряваше да се преселва и смяташе да се държи тук докрай.

Лейтенант Бояркин се качи на втория етаж, приближи се до двукрила врата и позвъни.

Дълго не му отваряха, после зад вратата се чуха бързи леки стъпки и малко дрезгав глас попита:

— Кой е?

— Милиция! — кресна Бояркин.

Вътре се засуетиха, задрънчаха — вратата видимо беше заключена не само с бравата, но и с верига. После се отвори малка цепнатина, през която Бояркин видя угрижено старческо лице.

— Ей сега, минутка — каза старицата и отново затвори вратата, за да откачи верижката. — Влезте, Пьотр Михайлович. Такова време дойде — разпери тя ръце и пропусна лейтенант Бояркин в просторен неосветен коридор, — че когато казват „милиция“, трябва да провериш кой е наистина. Че то, нали знаете, във вестниците какви неща пишат… Престъпления извършват хора, облечени в милиционерска униформа.

— Аз се старая да не ги чета — промърмори Бояркин, докато се оглеждаше.

— Почакайте, сега ще светна.

Старицата щракна ключа. Намираха се в много просторен и съвършено празен коридор. Подът, по всичко личеше, бе измит скоро: по ъглите нямаше прах. Обаче от външната врата към една от стаите се проточваха мръсни следи. Пак там, на прага, стояха стари, смачкани ботинки.

— Какво е станало при вас, София Андреевна?

— Виждате ли — старицата показа с картинен жест коридора, — не само палтата, ами и домашните чехли се боим да оставим. Галя си държеше тук хладилника, наложи се да го прибере в стаята — всичко изяждаха. Представяте ли си? Аз почти целия си живот съм прекарала в този апартамент, нали тук съм се родила… Имаше наистина голямо прекъсване преди войната и след нея… Но от петдесет и четвърта съм тук непрекъснато. През тези години кой ли не живя тук — тези стени са видели много, но такова нещо никога не е имало! Снощи късно вечерта и двамата се появиха пияни. Отначало при тях беше тихо, а после започна голям шум. Отидоха да чукат при Серьожа, той нещо им отвърна… Те така крещяха, че беше невъзможно да заспиш. Излезе Галя, опита се да ги усмири някак, но те я наругаха с доста вулгарни изрази…

— Ясно, пиянски скандал — констатира Бояркин.

— После се прибраха в стаята си и всичко утихна. Аз даже успях да задремя. И изведнъж вик — както се казва, див. Това вече беше почти сутринта, някъде към три и нещо. Направо всичко ми се обърна отвътре, помислих — убийство. Надянах халата си, излязох в коридора, а там вече бяха съседите — и Галя, и Серьожа. Гледам — този Виктор лежи, разперил ръце, цялото му лице в кръв. Нещо не са успели да поделят. Наложи се пак да пия нитроглицерин. Разберете, Петя, извинявайте, че така ви наричам, аз съм видяла толкова неща в живота си, че не дай боже на вас да ви се падне, не мога ли поне на стари години да поживея спокойно и да умра в дома си?

София Андреевна продължаваше да говори. Бояркин я слушаше с половин ухо, като разбираше прекрасно, че с нищо не може да помогне. В най-добрия случай можеше само да й посъчувства.

— Какво искате, да ги приберем ли?

— Каква полза — махна с ръка старицата. — Нови ще дойдат. Тези поне не ни закачат. Те всъщност не са зли хора, просто са пропаднали. Разбирате ли, на мен донякъде ми е жал за тях — та те нямат никакви интереси. Какво виждат в живота, освен водката?

Бояркин нямаше какво да отговори на това и само разпери ръце. София Андреевна, виждайки, че той е съгласен с нея, заговори за духовната нищета и прочие високи материи. Петя я слушаше мълчаливо и размишляваше не за проблемите на деветнайсети апартамент, а как му е омръзнало да ходи по тези къщи и да изслушва едни и същи еднообразни жалби… Виж, да можеше да избяга от длъжността на квартален и да получи интересна, дори опасна задача. Накратко, Петя Бояркин беше в дъното на душата си от милиционерите романтици, които, колкото и да е странно, не изчезват.

Внезапно плавният поток на речта на София Андреевна беше прекъснат от възгласа:

— Това е пак Хамлет! Негова работа е! Той нарочно ги засели, за да ни прогони оттук.

Без да уточнява кой е Хамлет, Бояркин реши, че вече е изпълнил дълга си, и съвсем проформа попита:

— А къде са сега тия вашите, Шевченко и Станиславски?

— Кой ги знае — въздъхна старицата.

— Е, щом ги няма, нищо не мога да сторя. Иначе щях да им направя поне устно предупреждение. Нищо повече не мога. — Той отново разпери ръце.

— Разбирам — кимна София Андреевна. — Виждате каква е ситуацията. Никой нищо не може да направи. С никого и с нищо. И това според вас демокрация ли е?

Опасявайки се от нов дълъг монолог, лейтенант Бояркин промърмори:

— Е, ако прекалено много се разшумят…

И с тези думи напусна жилището.

— Поне да ги бяхте сплашили, те от нищо не се боят — беше последното, което той чу, преди да хлопне вратата.

Лейтенант Бояркин излезе на улицата. По „Милников“ вятърът носеше сухи, сбръчкани листа, на другата страна бе паркиран тъмночервен мерцедес, в който двама мъжаги с кожени якета товареха някакви кашони.

„Хамлет — кой знае защо си спомни Бояркин, — що за Хамлет е този? Или може би бабичката е мръднала?“

Глава втора Абсолютни мотики

Саша Турецки не можеше да се справи със себе си. Отдавна вече беше старши следовател по особено важните дела в Московската градска прокуратура, възлагаха му контрола над най-сложните разследвания и въпреки това сутрин все така дотичваше на работа в последния момент, понякога небръснат и едва сресан.

— Кога ще станеш солиден човек? — със смях го питаше жена му.

— Не знам — вдигаше той рамене. — Все нямам време да се заема с това.

Ето и днес Турецки дотърча на работа с десетминутно закъснение, леко приглади пред огледалото косата си, постоя минутка да успокои дишането си, за да не влезе в кабинета си като закъснял ученик, а солидно и чинно. Между другото, спомни си и поговорката: „Началството не закъснява, а се е задържало.“

— Някой да ме е търсил? — попита той Лидия Павловна, възрастната секретарка на следствения отдел.

— Донесоха нещо за вас, Александър Борисович — показа му секретарката цяла купчина папки.

— Какво е това? — Турецки изгледа неприязнено папките.

— Дела, които предадоха от МУР2 и следствения отдел на градското управление. За убийствата на банкерите. Доколкото разбрах, Олимп Всеволодович ги възлага на вас. Ето и резолюцията му на съпроводителното писмо.

Турецки взе папките и ги понесе към кабинета си. Там ги хвърли на бюрото и известно време разглежда с отвращение кориците им в различни кални нюанси — от синьо до зелено. „Абсолютни мотики — помисли той. — Каквото не могат да разкрият сами, го трупат на нас.“

Телефонът зазвъня. Турецки вдигна слушалката.

— Александър Борисович, Шведов ви безпокои. Получихте ли делата?

Шведов беше заместник на началника на Московската криминална милиция Александра Ивановна Романова. И както си припомни сега Турецки, той наблюдаваше отдела, който се занимаваше с поръчковите убийства, в това число и банкерските.

— Да — отговори Турецки, — хубаво подаръче сте ни изпратили. Това са съвсем безперспективни дела.

— Сложни са — уклончиво отвърна Шведов, — но аз имам някои съображения. Само че не ги търсете там, в папките. Всичко това са догадки, интуиция, не можеш да ги оформиш в документ.

— Мммда — неопределено промуча Турецки.

Заместникът на Романова почваше да го дразни със своята витиеватост.

— Изобщо — продължи Шведов, — хайде да се срещнем и да поумуваме. — Аз ще ви разкажа какво сме свършили по тия дела. Ако ги довършите, ще се радвам, сега не ни е до съперничество.

— Ще дойда при вас на „Петровка“ — кратко отвърна Турецки, за да приключи по-бързо разговора. Знаеше, че иначе Шведов дълго ще клати въздуха. За следовател това беше доста странно.

След като затвори слушалката, Турецки отвори една от папките. Оказа се за убийството на директора на Алтайската банка Владимир Морозов, застрелян в главата, когато излизал от асансьора, за да се прибере в апартамента си. Оръжието — пистолет ТТ — се търкаляло в храстите до входа. Никой от живеещите в блока не чул изстрели, следователно са използвали заглушител. Намерили тялото на Морозов едва след няколко часа — когато рано сутринта съседът излязъл да разхожда кучето си.

Владимир Морозов бил от Барнаул, в Москва се преместил преди година. Неговата банка осъществявала връзката между Москва и Алтайския край и работите му вървели доста добре. Изводът е един — поръчково убийство. Турецки не откри в папката други идеи.

„Не е много — тъжно си помисли той. — А сега аз трябва да сърбам тая каша. Ама и тия ченгета, само се чудят как да се отърват от всичко, което е малко по-сложно.“

Негласното съперничество между Министерството на вътрешните работи на Русия и прокуратурата наистина съществуваше, но както правилно забеляза Шведов, напоследък не им беше до това. Чудовищна вълна от престъпност заливаше страната и Москва си патеше навярно повече от другите градове. Тук се въртяха големите пари и към тях като мухи на мед налиташе всякаква сган.

Сребристият лайнер докосна с колелата си пистата. В специалното правителствено отделение на международното летище „Шенън“ премиерът на Ирландската република Шон Маклийн и придружаващите го лица вече чакаха руския президент.

Премиерът малко се вълнуваше. Все пак му беше приятно, че президентът на Русия сам е пожелал да се срещне с него на път от САЩ за Москва. Наистина заради това се наложи Маклийн да отложи с два дни предварително планираното си посещение във Ватикана, но заради такава среща той беше готов и на по-големи жертви.

Всъщност премиерът на Ирландия отдавна искаше да се срещне с легендарния руски президент, човека, който мъжествено защитаваше руския „Бял дом“ от превратаджиите и се бе превърнал в олицетворение на свободна Русия.

И ето най-накрая самолетът с трицветното руско знаме забави устрема си по пистата и спря. Премиерът приготви любезна усмивка и започна да си преповтаря приветствените думи. Обикновено той се оправяше без предварително подготвени текстове, но този случай беше толкова вълнуващ, че той си съчини поздравителна реч към руския президент още предната вечер и сега си я припомняше. „Дълбокоуважаеми господин президент — повтаряше си Шон Маклийн, — от името на целия ирландски народ съм щастлив да ви приветствам на древната земя на Ейре.“ Той въздъхна — кога най-после ще докарат стълбичката?

Най-накрая я докараха. Посрещачите се приготвиха, репортерите насочиха фотоапаратите си, жената на премиера стискаше разкошен букет рози за първата дама на Русия.

В това време се задействаха и сервизните служби на международното летище. Към руския самолет се приближи неголяма бензинова цистерна, работниците отвориха резервоара за горивото и започна зареждането.

Минаха петнадесет минути, половин час, час. Нито руският президент, нито съпругата му, никой от официалните лица, придружаващи руския президент, не излизаше. Обстановката ставаше нервна.

— Александър Борисович — в кабинета на Турецки влезе Лидия Павловна, — Олимп Всеволодович ви моли да отидете при него. Май че — тя погледна съчувствено Турецки, когото неизвестно защо явно отделяше от останалите следователи в отдела на градската прокуратура — са убили още един банкер. Така че се пригответе.

Глава трета Летище „Шенън“

Внезапно духна студен вятър и посрещачите, които упорито продължаваха да чакат, леко настръхнаха. Премиерът едва доловимо помръдна рамене, не му се искаше другите да разберат, че и той мръзне. Маклийн се стараеше да не гледа към вратата на самолета, която, както и преди си оставаше плътно затворена. Съпругата му, миловидна брюнетка, прехвърли букета от едната си ръка в другата и се опита незабелязано да извади носната си кърпичка и тихичко да се изсекне.

Ситуацията ставаше глупава, даже смешна. На премиера му се струваше, че стърчи тук цяла вечност.

— Откога стоим? — попита той шепнешком жена си.

— Час и петнайсет минути — отвърна тя, като погледна часовника си.

Премиерът безпомощно се огледа към придружаващите го официални лица — министърът на здравеопазването само вдигна рамене едва доловимо. Маклийн прехвърли поглед към безстрастните лица на охраната. Те стояха като застинали, сякаш нищо не беше се случило. Репортерите отпуснаха фотоапаратите си и лениво се разприказваха, като все пак поглеждаха от време на време към самолета.

Хората в него не даваха признаци на живот.

Маклийн почувства как го завладява отчаяние.

Госпожа Маклийн извърна глава и тихо каза:

— Според мен това става неприлично.

— И какво предлагаш? — също така тихо попита нещастният премиер, чиито крака вече започваха да замръзват от неподвижното стоене на вятъра.

— Да си вървим — решително заяви госпожа Маклийн.

— Какво говориш! — успя само да прошепне премиерът на Ирландия. — Ще стане световен скандал.

— Вече стана световен скандал — каза жена му. — Представяш ли си какви идиоти изглеждаме?

И въпреки това, макар да разбираше, че в думите на съпругата му има истина, премиерът знаеше, че ще продължава да стои. Сега той не беше частно, а официално лице.

Минутите се точеха все по-бавно, а ако се съди по това, че вече и бодигардовете пристъпваха от крак на крак, на тях също им беше омръзнало тягостното очакване.

Репортерите се подсмихваха, започнаха да снимат самолета със затворената врата, а също чакащия премиер и свитата му. Маклийн се почувства съвсем нещастен, той вече виждаше тези снимки във вестниците със заглавия: „Напразно очакване“, „Нашият премиер изпързалян“ или нещо още по-остро. Насочените срещу него обективи го накараха отново се почувства като беззащитен ученик пред всесилния директор.

„Какво да правя? — опитваше се да реши той. — Да си отида гордо? Или да почакам още?“ Ситуацията ставаше чудовищно нелепа. „Може пък да се е случило нещо на президента?“ — мина му през ума.

Но ето, вратата като че ли помръдна. Сърцето на премиера заби ускорено. Нима все пак дочака…

Действително вратата на самолета се отвори.

Но по стълбичката се спусна само един човек и той явно не беше руският президент.

Той се приближи към тълпата на посрещачите, които през това време бяха успели да придобият някак нещастен вид, вероятно заради студения вятър. Даже цветята в ръцете на госпожа Маклийн забележимо бяха повехнали.

— Здравейте, аз съм представител на президента на Русия — представи се той с някак измъчена усмивка (или само така се стори на Маклийн?). — Господин президентът много съжалява, но не може да излезе от самолета по здравословни причини. Той ви поднася своите най-дълбоки извинения.

Премиерът на Ирландия беше толкова потресен, че в първата минута даже не знаеше какво да отговори.

— Много съжалявам — започна той и гласът му прозвуча някак хрипливо. Той се прокашля. — Моля да предадете на господин президента моето съжаление по повод внезапното му заболяване.

Премиерът едва беше свършил фразата, когато съпругата му рязко се обърна и се отправи към вратите на аерогарата. „Какъв срам!“ — повтори тя тихо няколко пъти.

„Пак висящо дело — мислеше Турецки, докато отиваше към местопрестъплението. — Ама че неблагодарна работа.“

В последните няколко месеца разкриваемостта на сериозните престъпления намаля до такава степен, че понякога, както неведнъж казваше Турецки, ти иде да захвърлиш всичко на майната му и да се разкараш от московската прокуратура.

Създаваше се впечатление, че през последните месеци се разкриват само битовите престъпления. Всичко това ядосваше Турецки, и не само него. Понякога той даже започваше да разбира Слава Грязнов, който преди известно време напусна милицията и организира частна детективска агенция. Наистина Турецки научи от разказите на Слава, че там се занимават основно с два вида дела — търсене на изчезнали (случаи от типа „излезе и не се върна“) и проследяване на неверни мъже и жени, разхайтени деца и съдружници-мошеници. Последният вид проследяване, който повече приличаше на шпионаж, беше особено отвратителен на Саша и той не разбираше как може да се занимаваш с това не само спокойно, но дори с интерес, както правеха някои от служещите при Грязнов агенти.

Но и следствията по поръчковите убийства не бяха много по-добри. Жертвите обикновено бяха банкери, директори на търговски фирми и други доста състоятелни хора. Това не ти е да заколиш събутилник с кухненски нож. Тези убийства се оказваха костелив орех и за най-опитните следователи. Убийците обикновено не оставяха никакви следи, захвърляха оръжието на местопрестъплението и изчезваха като дим.

Ето и сега — взрив на „Малая Филевска“. Загинал бе заместник генералният директор на „Универбанк“ Леонид Бурмеев, а жена му Татяна беше откарана в болница в тежко състояние.

Когато москвичът 2141, в който освен Турецки беше и командированият към неговия екип следовател Виктор Прибитко, пристигна до блока на „Малая Филевска“, там вече работеше бригада от МУР и момчетата от 119-о районно, а също и съдебният лекар Кривцов, як, приличащ на мечка мъжага с бухнала като облак къдрава коса.

Апартаментът на Бурмееви се намираше на втория етаж на тухления блок с подобрена планировка в квартал, наричан от хората „Царско село“. Тези блокове бяха построени преди десет години за роднините на разни висши номенклатурчици. Сега тук тихичко започваха да се преселват „новите руснаци“, макар че на някои не им се налагаше да се местят — точно бившият партиен елит беше гръбнакът на новата финансова олигархия.

Турецки се качи на втория етаж и подсвирна:

— Здраво е гръмнало!

Металната врата с подсилена брава беше изкривена така, сякаш неумело я бяха отваряли с огромен нож за консерви. Стъклата на всички етажи се бяха пръснали от взривната вълна, вратата на насрещния апартамент също беше избита.

Позната картина. През последните няколко месеца това съвсем не беше първият случай — човекът се кани да излезе сутринта от къщи и при опита да отвори вратата незабавно излита във въздуха.

— Е, какво установихте? — попита Турецки съдебния лекар, който разглеждаше нещо по пода и стените на коридора.

— Мигновена смърт, какво друго да очакваш? — сви рамене Кривцов. — Направо го е размазало по стените. Добре, че жена му се е замотала в стаята, защото иначе и тя щеше да замине. А сега се отървала с мозъчно сътресение средна степен.

Турецки се приближи към това, което беше останало от вратата — металната каса бе смачкана, мазилката беше изпопадала и оголила тухлите. „И никакви улики — помисли мрачно той, — взривът е унищожил всичко.“

— Пластичен експлозив. — До Турецки се приближи старши инспекторът от МУР капитан Сивич. — Бил е с еквивалент примерно петстотин грама тротил, не по-малко… Гледай, желязна врата си направил, сигнализация… Но решат ли да те очистят, нищо не помага.

Турецки премълча. Настроението му беше мрачно. „Още едно висящо дело — ядоса се той, като си спомни планината от папки в кабинета си. — Да ми падне тоя тип, ще го удуша със собствените си ръце без съд и присъда.“ И веднага се учуди на собствените си мисли — защо този тип? Нима всички убийства са дело на едни и същи ръце? Малко ли хора мъстят един на друг в света на големия бизнес. И все пак някакво шесто чувство му подсказваше, че всички тези дела, стоварили отгоре му, имат нещо общо…

Глава четвърта Убил събутилника си с отвертка

Началничката на Московската криминална милиция Александра Ивановна Романова, която приятелите и старите колеги наричаха просто Шура, не можеше да понася вестниците.

Особено ненавиждаше „Московски комсомолец“ с неговия гаменски, издевателски тон. Виж им само заглавията! Ето и сега, като забеляза на бюрото на секретарката поредния брой на МК, тя не можа да се сдържи:

— Какво ги четеш, Люба, това е жълт вестник! Само лъжат!

— Защо да лъжат, Александра Ивановна — отвърна Люба. — Има дори много интересни неща: Ето: „Задавил се с шоколад“ — нима можеш да измислиш такова нещо? Двама мъже взели да се състезават кой ще изяде повече шоколад за една минута. На единия му заседнало парче шоколад в гърлото и го закарали в „Бърза помощ“. А по Кутузовски проспект се разхождали голи художници, борели се за свобода на творчеството. Ето още нещо: „Отстрелът на банкери продължава.“

— Знам го и без тях. — Романова махна с ръка и влезе в кабинета си.

Там я чакаше вече цяла купчина донесения, телекси, доклади. Полковник Романова още не беше успяла да вникне както трябва в спецдонесението на капитан Сивич, когато зазвъня червеният телефон — един от трите на бюрото й. Това беше пряк градски номер, който знаеха само избрани.

— Началникът на МУР слуша. — Романова дочете спецдонесението и като притисна слушалката с рамо, написа отгоре му резолюция.

— Александра Ивановна? Турецки те безпокои — разнесе се познат глас — Както сигурно знаеш, вече специализирам по финансовата част. Карат ми всички убити банкери. Вчера очистиха още един. Този път от „Универбанк“. Бях на мястото. Буквално го е размазало по стените.

— Отстрелът на банкери продължава — повтори Романова заглавието от „Московски комсомолец“.

— Именно — сериозно отвърна Турецки. — Това никак не ми харесва. Шура, имаш ли петнайсет минутки за мен. Добре би било да се обадим и на Меркулов. Отдавна не съм бил в Главната прокуратура.

— Според мен той не е в Москва. Отлетя по важна задача. Май нещо свързано с Казанската престъпна групировка, чух с крайчеца на ухото си.

Романова остави слушалката и пак се зачете в донесението на Сивич. „Следва да се засили контролът над приватизацията и покупко-продажбата на жилища — пишеше той. — От началото на годината 673 московчани, отписали се от предишното си местожителство, така и не са пристигнали на новия си адрес.“

Да се засили контролът… Лесно е да се каже. Хората катастрофално не стигат, а се активизираха и престъпните групировки, и поръчковите убийства, а и тая каша с приватизацията. И всичко се стовари върху милицията и прокуратурата. А сега и отстрелът на банкерите…

Романова извика секретарката:

— Люба, дайте ми тоя ваш вестник!

— Виждате ли, Александра Ивановна — усмихна се Люба и след минутка се върна с новия брой на МК.

Романова запали цигара. Ето я новината:

— Ще ги изясниш, как ли не! — промърмори Романова. Тя по-добре от другите знаеше колко трудно се работи с финансовите структури. Уж и самите те са заинтересовани да бъдат заловени убийците, а укриват от милицията каквото могат. За каквото и да ги попиташ, все е търговска тайна! Тя се усмихна. Докато не избият половината от тях, няма да разберат, че трябва да сътрудничат.

Романова машинално прочете следващата кратка информация.

— Ама че глупости! Намерили за какво да пишат! При това с такъв тон — от все сърце изруга Александра Ивановна и захвърли вестника.

На вратата на градската прокуратура Турецки се сблъска със Семьон Семьонович Мойсеев, един от най-старите московски експерти криминолози.

„Запада старецът“ — невесело помисли Турецки, а на глас каза:

— Привет на бачкаторите!

— Здравейте, Саша — усмихна се Мойсеев.

Турецки го пропусна пред себе си и се отправи към колата, която чакаше да го закара на „Петровка“.

— Накъде сте? — попита го Мойсеев.

— При Романова.

— Ще ме вземете ли?

— Защо не? С удоволствие.

Когато колата тръгна, Мойсеев обясни на Турецки:

— Свалете ме някъде недалеч оттук. — Той сниши глас: — При бюрото за смяна… на валута — добави почти шепнешком.

— Ама вие какво, страхувате ли се? — разсмя се Турецки.

— Не че се боя — въздъхна Мойсеев, — ами ми е някак… неловко, или как да го кажа… Синовете ми пращат долари от Израел, естествено помагат ми. Та се налага да ходя по обменните бюра.

— Че нали при нас на ъгъла до прокуратурата има едно.

— Там пък съвсем не мога — смутено се усмихна Мойсеев. — Нали разбирате, колегите… На вас ви е смешно — укорително погледна той по-младия си спътник, — но на мен съвсем не ми е до смях, Саша. Тъжно ми е. Не съм възпитан така.

— Спрете тук! — помоли Турецки шофьора, като забеляза на ъгъла призивен надпис: „Обменно бюро. Купува 2670. Продава 2720.“

— Благодаря, Саша — виновно се усмихна Мойсеев, докато се измъкваше от колата. — Ако не бяха синовете, не знам как щях да преживея. Сега даже се каня да им ида на гости…

— Моля ви се, Семьон Семьонович, само не се оправдавайте!

— Добре, Саша, няма.

— Е, как върви работата, Александра Ивановна? — изстреля Турецки, докато влизаше в кабинета на началничката на МУР.

— Как я кара младежта?

— На теб, Саша, само майтапи ти дай — озъби му се Романова.

— Каква младеж? — Тя махна с ръка към вестника на бюрото. — Ето тук е написано какъв ни е животът — там убили, тук заложили бомба, не могат да хванат никого. Е, освен в случаите от типа „убил събутилника си с отвертка“. Май само такива разкриваме.

Турецки седна срещу Романова.

— Бих искал да кажа, че преувеличаваш, Шура, но не мога.

— За това ми е думата.

— Да знаеш дали Меркулов е в Москва?

— Не може да мръдне от Казан. А теб много иска да те види Шведов. Ще споделя опит. Люба — помоли тя секретарката, — покани при мен Шведов.

— Той ми разправяше нещо… Май не е успял да хване дирите на никого от тия килъри?

— Килър… — презрително произнесе Романова чуждата думичка. — Поне ти не говори така, Саша! Измислили са го да звучи по-благородно. Убиец, ето как се казва. — Александра Ивановна стана и се приближи до прозореца. — Аха, ето го, идва.

И действително след няколко минути вратата се отвори и влезе заместникът й Анатолий Фьодорович Шведов.

— Привет на честната компания! — усмихна се той.

— Привет, Толя! — отзова се Романова.

Турецки мълчаливо стисна ръката му.

— Саша, кафе или чай? — попита Романова.

Турецки само махна с ръка.

— Чашка коняче?

— Преди не бих се отказал.

— А сега какво? Парите ли ми пестиш? — Романова се усмихна. — Няма какво да се пести, и без това нищо не дават. Затова пък имам настойка от рябина, добро средство срещу кръвно налягане — продължи тя, докато отваряше касата си.

— Шура, ти да не тренираш за барманка? — попита Турецки. То може и да е правилно. Там за няколко дни ще спечелиш толкова, колкото тук и за месец няма да получиш. Защо наистина не идеш в търговските структури.

— Страхувам се, че няма да ме вземат — засмя се Романова. — Бивша шефка на ченгетата…

— Напротив — продължаваше да се шегува Турецки. — Ще ги спасяваш от нас със старите си връзки.

— Хайде, стига майтапи. — Александра Ивановна извади от касата бутилка с рябинова настойка, а от бюрото чашки. — Опитай, сама съм я правила.

— Значи така. — Турецки пийна, направи доволна физиономия към Романова в смисъл: „Бива си я!“ и като остави чашката на бюрото, каза: — Изглежда, сериозно притискат банките.

— Че то и вестниците нали това пишат. — Романова махна към бюрото.

— Дрънкалници! — намръщи се Шведов. — Само плашат хората.

— Прегледах вчера тези дела, Шура — каза Турецки, — и останах с впечатление, че между банките се води война, както между групировките. И не е толкова сложно да се изясни кой го прави. Вероятно в началото е имало само финансов натиск, а едва след това са минали към физическо унищожение. Ти само виж, преди кого взривяваха в колата му, на кого слагаха бомби под вратите?

— На тия същите, с дебелите портфейли! — отвърна Шведов вместо Романова.

— На директорите на разни фирми, собствениците на ресторанти и казина… — каза Шура. — Е, и на банкерите в това число. Те никога не са минавали метър.

— И на банкерите — съгласи се Турецки. — А в последно време изключително банкери! Виж само сводката, Толя! Впрочем и така я знаеш, нали си водил тези дела. Но за последните две седмици всичките шест жертви на поръчкови убийства са все банкери.

— Директорът на Алтайската банка, управителят на банка „Риалти“, после заместник-генералният на оная… как й беше името, банка „Яуза“ — започна да изброява Романова.

— Точно, Александра Ивановна, ама че памет имаш — кимна Шведов.

— Прибави тук и финансовата компания „Твер-инвест“, банка „Витяз“ и вчерашния случай с Леонид Бурмеев от „Универбанк“ — продължи Турецки. — И всичко това даже не за две седмици, а за девет дена. Не е ли твърде голямо съвпадение?

— Това не е съвпадение, Саша, никак даже — сериозно каза Шведов. — Всяко от тези убийства е прекрасно планирана акция. Няма за какво да се хванеш. И все пак… Имам някои съображения. Нали нито едно престъпление не минава без пропуск. Нашата работа е да ги открием, да ги намерим.

— Пропуски! — изсумтя Романова. — Та те не оставят нищо след себе си. Това не ти е сблъсък между престъпни банди, дето цяла Москва знае кой кого и защо.

— И пак няма за какво да ги хванеш. А ако ги задържиш, след три дни ги пускат. Че и в затвора си живеят като царе. Те това са ти всичките улики — завърши вместо нея Турецки.

— С убийствата на банкерите е точно обратното — продължи Шведов. — Никакви улики. Пръстови отпечатъци не оставят, пък и какви отпечатъци при експлозиви! Свидетелски показания няма, значи всичко се прави много акуратно. Сигурен съм, че конкретните изпълнители след няколко часа вече ги няма в Москва.

— Или между живите — добави Романова.

— Възможно е.

— Значи ти мислиш, Толя, че… някакви крупни финансови структури си разчистват сметките? — попита Турецки.

— Не, не мисля така. — Шведов замислено потри челото си. — Смяташ ли, че една банка би тръгнала срещу друга? Те са все сериозни хора, не им е до това. А и пари имат достатъчно, дори малките банки. Аз мисля, че тук работи група изнудвачи. Възможно е да искат големи суми, а в противен случай да заплашват с убийство. И да привеждат заплахата в изпълнение. Нали за убийствата на банкери става известно на всички — значи следващият, при когото отидат, ще бъде по-сговорчив. Те са всели такъв страх, че ако бях на мястото на някой банков директор, щях да им дам тези стотици хиляди веднага щом дойдат при мен.

— Някак си не е убедително — сви рамене Турецки. — Защо само банкери?

— Аз мисля, че психологическият разчет е много точен — ако убиваш наред, това не прави същото впечатление. Имам още някои догадки — продължаваше Шведов, — но не са подкрепени с факти. А без факти са само празни думи, които е по-добре да се премълчат. Само клатене на въздуха, полза никаква.

— А аз чух, че вие май сте хванали дирята на един от тези наемници — забеляза Романова.

— Да, имаме словесен портрет на човека, застрелял Матюшин и семейството му. Матюшин от банка „Яуза“ — поясни Шведов. — Словесният портрет, разбира се, не дава кой знае какво. Особено когато това е нормалният джентълменски набор — среден ръст, по-скоро висок, слаб, с кожено яке и джинси. Но — той направи многозначителна пауза — тъмни коси, голям нос, мургава кожа. Кавказец — заключи той. — Така че тук всъщност действа една от тези мафии: чеченска, абхазка, изобщо някой от този весел регион.

— А кръвта? — попита Романова. — Там имаше още нещо, освен словесния портрет.

— Да — кимна Шведов, — убиецът се набол на някакъв гвоздей, докато изчаквал в тъмното жертвата си. Вижда се, че е новак.

— Това вече е нещо — кимна Романова.

— Да, поне в сравнение с другите случаи тук има нещо. Но всъщност не стига, за да открием убиеца.

— Нима не можем да изясним чрез самите банкери кои са тези рекетьори! — възкликна Турецки. — Та това е в техен интерес!

— С тези банкери и изобщо с „новите руснаци“ се работи много трудно — поклати глава Романова и запали цигара. — До гуша са във фъшкиите. Кой ходи по ръба на закона, кой по стар навик се бои от нас… Но всички до един виждат враг в правоохранителните органи. Нищо не можеш да разбереш от тях, мълчат до последно. И някои вече съвсем замлъкнаха.

— Може би трябва да разпитаме, тоест да поговорим, с жената на Бурмеев? Тя поне остана жива — предложи Турецки.

— Тя най-вероятно не знае нищо — поклати глава Шведов. — Нашата група вече се убеди, че деловите хора обикновено не държат семейството си в течение на нещата. И правилно — усмихна се той. — Поне жените им спят спокойно.

— Затова пък ние не спим — прекъсна го Романова.

Глава пета Пак този Хамлет

Това се случи, когато самолетът, на борда на който се намираше руският президент, тъкмо се приближаваше към летище „Шенън“.

Не може да се каже, че този ден президентът беше в много добра форма — чувстваше се умората. А и тия прелитания над Атлантика! Той си спомняше първата си визита в САЩ, тогава по лична покана на един от сенаторите. Как се разтупка сърцето му, когато слезе на летище „Ла Гуардия“, защото до този момент беше ходил само в соцлагера… Колко отдавна бе това, макар че всъщност изминаха само няколко години!

Сега президентът не изпитваше почти никакви чувства, освен дълбока умора. Срещата с държавния секретар беше уговорена за следобеда на същия ден, когато той заедно със съпругата си стъпи на американска земя. Никой не взе под внимание разликата във времето и факта, че в Москва отдавна е дълбока нощ, ако не и ранно утро, и всички членове на руската делегация ще се чувстват твърде уморени.

Едно го успокояваше — в краен случай Фаина Петровна, която винаги понасяше зле полетите заради скоковете в налягането при излитанията и кацанията, можеше да остане в резиденцията и да си отспи както трябва. Срещата на първите дами за щастие беше уговорена едва на следващия ден.

Руският президент би си починал с удоволствие, но не можеше да става и дума за нарушаване на регламента — по време на официални визити зад граница времето му беше разпределено до минута. Затова му оставаше само да изпие една-две чашки силно кафе, да вземе душ, да се обръсне и да облече чиста риза. Обикновено това бе достатъчно, за да се чувства бодър дори след безсънна нощ.

Именно тогава изведнъж му стана лошо. Сърцето започна да го пробожда. Челото му се изпоти. „Годините си вземат своето“ — невесело помисли президентът. Изведнъж си спомни думите на Брежнев: „Тези, които са на върха, имат повече шансове да продължат да влачат съществуването си, докато обикновеният смъртен отдавна би хвърлил топа.“ Президентът се намръщи — най-малко му се искаше да заприлича на покойния генерален секретар.

Като цяло визитата в САЩ струваше такива усилия на руския президент, че той реши за известно време да се откаже от далечни пътувания. А освен това го очакваше и среща с ирландския премиер. Но тя, както се надяваше президентът, нямаше да бъде толкова изтощителна като безкрайните съвещания с американците.

И все пак преди тази среща не му се искаше да изглежда като стара развалина. Президентът се чувстваше отвратително. Той извади по навик от вътрешния джоб на сакото си малка капсула с тонусин, нов роден препарат, който нямаше аналог в чужбина. Препаратът значително повишаваше работоспособността, като при това бе относително безвреден, защото беше на билкова основа — екстракти от елеутерокок, женшен, лимонник и златен корен.

— Дай и на мен — помоли го съпругата му, която седеше до него.

— И ти ли искаш да излезеш? Може би не си струва?

— Какво значи — не си струва? Първата дама на Русия е длъжна да се срещне с жената на ирландския премиер — с лека усмивка отговори Фаина Петровна. — И аз имам задължения.

Президентът отвори капсулата и изтръска на дланта си две неголеми жълтеникави топчета: едно за съпругата си, второто за себе си. Той вече добре познаваше действието на препарата: пет минути — и внезапно главата се избистря, нахлуват бодрост и желание за работа. Това състояние можеше да бъде удължено с още едно хапче, но лекарите не го съветваха — твърде натоварваше организма.

Президентът затвори очи, очаквайки магическото въздействие на препарата. Изведнъж всичко наоколо заплува — той виждаше съвсем смътно, като през пелена, лицата на членовете на делегацията, телохранителите, стюардите… Техните гласове, които досега звучаха съвсем тихо, но достатъчно отчетливо, потънаха някъде. Светлината започна да гасне.

След по-малко от минута президентът на Русия и съпругата му потънаха в дълбок припадък.

— Ето тук, Васил Василич — говореше Петя Бояркин на капитан Сивич, когато се приближиха с милиционерската кола до улица „Милников“ №2. — Бях в този апартамент оня ден, хората се оплакваха от шума. Двама от съседите устройват почти всяка нощ пиянски скандали. А сега, както виждате, се е стигнало и до клане.

Петя говореше още нещо, като продължаваше да се чуди, че такава дреболия като побоят между двама безработни алкохолици, дори да е свършил с това, че са закарали единия в болница, може да предизвика интерес у капитан Сивич, който се занимаваше в МУР с престъпления, свързани с приватизацията на апартаментите и въобще с жилищните въпроси.

Когато късно предишната нощ в районното управление на милицията позвъни София Андреевна от деветнайсети апартамент, лейтенант Бояркин, който тъкмо дежуреше, реши, че безработните Шевченко и Станиславски пак са се натряскали и шумят в коридора. Искаше да се отърве с общи приказки, намеквайки, че така или иначе нищо не може да им направи, но София Андреевна твърдо каза:

— Трябва да дойдете, Петя. Струва ми се, че там нещо се е случило. Според мен те са се избили взаимно. Първо крещяха, а сега изведнъж стана съвсем тихо. И в коридора има кървави петна.

— Викаха ли бърза помощ? — машинално попита Бояркин.

— Кой да я извика? Ние, съседите, не знаем какво става там. А от стаята никой не излиза. Моята врата е точно срещу телефона, щях да чуя.

— Може би са заспали — продължи Бояркин, като се опитваше да се отърве от неизбежния поход посред нощ. — Не се вълнувайте, гражданко Корнилова. Да изчакаме до сутринта.

— Само дотогава някой от тях да не заспи навеки — хладно отвърна гражданката Корнилова. — Разберете, те ме вълнуват само доколкото са все пак одушевени същества, нищо повече. Е, решавайте сам, другарю Бояркин, ще викаме ли сега кола на „Бърза помощ“, или сутринта ще звъним в моргата.

Тя произнесе „другарю Бояркин“ с такъв тон, че на Петя не му оставаше нищо друго, освен да въздъхне тежко и кълнейки целия свят, да се запъти към вече добре познатия му адрес.

София Андреевна Корнилова се оказа права. Шевченко и Станиславски, които бяха пийнали здраво през деня, вечерта започнаха обичайните си скандали, но този път работата не се ограничи с обикновени псувни и юмруци. Станиславски грабна от масата дълъг остър нож и няколко пъти прободе с него противника си.

След това, уплашен от стореното, той притихна, опита се да превърже ранения си приятел, заради което и отиде в кухнята.

Докато търсеше нещо за превръзка, той разкъса кърпата за съдове на една от съседките — Галя Крутикова. Тогава се появиха и кървавите петна на пода, които забеляза гражданката Корнилова.

Когато влезе в стаята, обитавана от безработните, лейтенант Бояркин видя кървящия Шевченко и свилия се в ъгъла Станиславски. Той изглеждаше в състояние на ступор и не реагираше.

— Е, режисьоре, наигра ли се? — попита кварталният.

Петя извика първо „Бърза помощ“ да откара Шевченко. Лекарят, който го прегледа, поклати глава със съмнение:

— Положението е сериозно, твърде голяма загуба на кръв. Макар че, кой знае… Хубавото е, че, изглежда, не е засегнато нищо важно, освен десния бял дроб.

След това дойде милиционерска кола и отведе Станиславски.

През това време съседите наизлязоха в коридора. София Андреевна Корнилова вече не беше с пеньоар, а в домашна рокля с блуза, както обикновено се обличаше денем, и Петя Бояркин, който обикновено ходеше из къщи по гащета и фланелка, чак се учуди: „Тя какво, преоблякла ли се е вече, или въобще не си е лягала?“ Закопчавайки пътем пеньоара си, се появи и Галя — Галина Алексеевна Крутикова, повехнала, слаба жена с големи тъжни очи на бледото лице, а после и разчорленият Серьожа Ройберг, също официално безработен, но пишещ в анкетите: „художник постмодернист“.

— Сега поне малко ще поживеете спокойно — подметна на излизане лейтенант Бояркин.

— Не се безпокойте, Хамлет няма да ни остави. Ще намери други, още по-лоши — забеляза София Андреевна.

„Пак този Хамлет — учудено помисли Петя Бояркин. — Какво нещо е старостта!“ Но на глас не каза нищо.

И, разбира се, не съобщи нищо за това на капитан Сивич.

— А живеещите там не споменаха ли случайно Хамлет Карапетян? — внезапно попита капитан Сивич, когато колата спря и ред сградата.

Петя Бояркин едва не подскочи от мястото си. На лейтенанта му трябваха само няколко мига, за да съобрази, че тайнственият Хамлет видимо не беше игра на старческото въображение, както той предполагаше до тази секунда, а реално съществуваща личност.

— Хамлет? — повтори той за всеки случай.

— Ами да — потвърди Сивич. — Собственик на тази стая е Хамлет Карапетян.

— Но там е записан…

— Записан, да — отвърна Сивич. — Но записването и владеенето са различни неща. Сега ситуацията у нас е много интересна. Едновременно действат две системи: старата — със записванията и отписванията от домовите книги, и новата — собствеността върху имота.

— Но… — искаше да каже нещо Бояркин, само че размисли, тъй като разбираше, че не е много компетентен по тези въпроси.

— Сега може да притежаваш дадено жилище, но да не си регистриран там, или да си регистриран адресно в стая или жилище, което принадлежи на друг човек.

— Странно е някак — поклати глава лейтенант Бояркин.

— Странно или не, това са „реалностите на нашето време“ — каза Сивич, подражавайки на гласа и интонацията на последния съветски генерален секретар.

Вече се бяха качили на втория етаж и сега звъняха в деветнайсети апартамент. По молба на Бояркин всички обитатели днес си бяха вкъщи. Не се оказа много сложно да го организира — в момента никой от тях не работеше никъде.

— Капитан Сивич — представи се Василий Василиевич на тримата квартиранти. — Е, разказвайте какво става тук. Само дайте да поседнем някъде. Трябва да записвам, а разговорът ще ни отнеме известно време.

— Тогава заповядайте при мен — кимна побеляла старица в тъмносива вълнена рокля и кремава копринена блуза, дантелената якичка на която беше закопчана с брошка в стил модерн, видимо за да скрие набръчканата й шия.

Сивич и Бояркин старателно си изтриха обувките и минаха през коридора към вратата, зад която се намираха двете големи съседни стаи, заемани от гражданката Корнилова.

Макар Петя Бояркин да беше идвал в деветнайсети апартамент няколко пъти, досега не беше влизал по-навътре от коридора, ако не се смята бърлогата на Шевченко и Станиславски, и сега видът на стаите на София Андреевна го порази. Освен телевизора тук видимо нямаше никакъв друг предмет на по-малко от сто години. Поне такова впечатление оставаше. Мебели от червено дърво, гоблени и картини по стените, на скрина снимка в изящна рамка на дама с шапка с пера и мъж с неголяма брадичка и мустаци. Всичко беше толкова древно, колкото и самата обитателка на тези стаи.

— Вие сигурно сте се родили тук — предположи Бояркин.

— Да — отвърна София Андреевна. — Именно тук съм родена малко преди революцията, а въобще нашето семейство живее в този апартамент от 1906 година. Разбира се, тогава той не беше комунална квартира — добави тя.

— И не се ли страхувате, че могат да ви окрадат? — Василий Василиевич оглеждаше кристалния полилей. — Имате такива ценности.

— Ами крадяха ме по малко — махна с ръка старицата. — Но какво да правя? Да разпродам всичко и да внеса парите в спестовната каса ли? Не, благодаря, аз съм обкръжена от детството си с тези вещи и искам да умра сред тях. Разбирате ли? Ето, вижте прозореца. — Тя посочи към високия овален прозорец, на перваза на който растяха цветя. — Гледам през него, може да се каже, от деня на раждането си и не желая да виждам нищо друго. А Хамлет не разбира това.

— Хамлет Карапетян ли имате предвид? — попита Сивич.

— Очевидно него — отвърна старицата. — Не мога да си представя, че на света има друг жив Хамлет — иронична усмивка изкриви тънките й устни, — чиято външност толкова да не се връзва с това име.

— Може ли да седна? — попита Сивич.

— Да, разбира се — кимна Корнилова. — Седнете до масата, за всички има място.

Милиционерите и обитателите се настаниха край овалната маса от червено дърво, застлана с плътна зелена покривка. На Петя Бояркин му се стори, че всички сякаш играят във филм за живота през миналия век. Само оставаше да раздадат картите и да изиграят партия вист или каквото са играли там през миналия век, макар че — мислеше си той — едва ли е било много просто.

През това време капитан Сивич извади от чантата си папка.

— Вижте дали познавате този човек? — попита той, като извади от папката една средно голяма фотография. — Разгледайте го внимателно.

София Андреевна, Галя и художникът Серьожа разгледаха поред снимката. На нея беше фотографиран пълен, даже дебел брюнет със сивкави бузи и голям нос.

— Това е той, Хамлет, няма никакво съмнение — категорично заяви Корнилова.

— Хамик, разбира се — съгласи се с нея Серьожа, след като хвърли бегъл поглед на снимката.

— Той е — тихо каза Галя, като внимателно се вглеждаше в снимката, — практически съм сигурна.

— Практически сигурна? — вдигна вежди Сивич. — Какво искате да кажете с това?

— На света има и двойници. — По бледото лице на Галя се появи някакво подобие на усмивка. — Сега дори по телевизията ги показват. Но това видимо е Хамик Карапетян.

— Хамлет Мкъртичевич Карапетян, роден през 1960 година в град Аштарак, Арменска ССР, от 1989 година е регистриран адресно в Подолск. Той е собственик на стаята, където живеят Шевченко и Станиславски.

— Живееха — поправи Сивич художникът Серьожа. — Доколкото разбирам, повече няма да се появят. Нашият апартамент сега се прослави благодарение на тях. — В думите на Серьожа прозвуча едва доловима горчива нотка. Той поне си мислеше, че апартаментът ще се прослави заради него, и не като пиянска бърлога, а като убежище на високото изкуство. — Виждате ли, сега за нас пишат и във вестниците: „Станиславски убил събутилника си с отвертка“… Интересно, на кого ще се падне сега тази злощастна стая? Хамик има ли право да засели тук още някого?

Сивич и Бояркин се спогледаха.

— Тези въпроси не са за мен — усмихна се Василий Василиевич. — Вярно, че се занимавам с такива случаи, но сегашното жилищно законодателство е така объркано… Ако съществува изобщо.

Глава шеста Още един заподозрян

Стаята, която обитаваха Шевченко и Станиславски, беше направо като пета колона в деветнайсети апартамент. Докато всички останали съседи съжителстваха мирно, в пълно съответствие с израза „по съседски“, стаята от дванайсет квадратни метра с прозорци към двора представляваше стихията, наречена „комуналка“. Един след друг тук живяха хроничен алкохолик, който будеше всички нощем с диви крясъци, когато му се привиждаха кошмари, откачена бабичка, която крадеше продукти от хладилниците и съвършено неспособна да усвои простите начини за ползване на тоалетната чиния и казанчето за водата, неомъжена клюкарка на средна възраст, която смяташе, че има пълно право да крещи на всички, които не правеха нещата така, както на нея й се искаше. Точно тя се поддаде на уговорките на Хамлет Карапетян.

Всъщност отначало Хамик се опита да се сближи със Серьожа Ройберг. Хамик разбираше, че художникът постмодернист става богат само когато придобие световна известност, а след като тя още не е дошла, значи той съвсем не е паралия, затова уговаряше Серьожа да му продаде стаята. В замяна му обещаваше едностаен апартамент в хубав район или дори в центъра на Москва — някъде на „Садовое колцо“.

Хамик се разхождаше из апартамента, разглеждаше гигантската според съвременните представи кухня, просторните баня и тоалетна, коридора, където можеше да се организира скромен конкурс за бални танци, и само цъкаше с език. От погледа му, разбира се, не убягнаха и дъбовият паркет, и месинговите дръжки на бравите, и мраморните подпрозоречни первази. Такава квартира си струваше да бъде разселена… Това беше мечта не само на Карапетян. Но жителите на деветнайсети апартамент се бранеха до смърт — никой от тях не смяташе да се преселва.

— Ще ги разкарам един по един — каза си Хамик, присвил очи, от което заприлича на оперетен интригант.

Планът му, както разбра Серьожа, беше пределно прост. Да купи една стая от апартамента — която и да е, — а после да устрои на жителите такива условия, че те сами да пожелаят да идат където и да е, да се съгласят на какъвто и да е вариант само и само да получат самостоятелно жилище дори в някое забутано на майната си Митино или Солнцево. След като поговори с обитателите, Хамик, който се отличаваше с известна способност да преценява хората, разбра, че най-костеливият орех е старицата, която ще се държи за апартамента до последно.

Но ако всички останали станат по-сговорчиви, то е възможно и тя да се съгласи, още повече че Карапетян, който се смяташе за човек благороден и уважаващ старостта, беше готов да предложи на упоритата старица не едностаен, а дори двустаен апартамент някъде в Новогиреево.

Какво беше учудването на скромния „дилър по недвижимите имоти“, както той обичаше да се представя, когато Серьожа Ройберг категорично отказа предложената сделка. „Не си знае човекът интереса“ — въздишаше Хамлет.

Обаче, независимо от неуспеха Хамик много беше харесал апартамента. Той опита без особени надежди за успех да се присламчи към Галя, но тя дори не искаше да разговаря с него. А виж, Албина Петровна, която по паспорт се оказа Алевтина Петровна, се съгласи.

Така в деветнадесети апартамент се появиха Шевченко и Станиславски, които почти всеки ден устройваха запои с танци и побои, обичаха в три през нощта да пеят и да свирят с баян или китара и категорично отказваха да участват в общото почистване на апартамента. Беше съвсем очевидно, че те се опитват да се държат по-лошо, така както им беше наредено от собственика на стаята. Но в някои неща не стигаха дотам, докъдето се искаше на Хамлет. Дълбоко в себе си те си оставаха обикновени московски пияници и се случваше сутрин даже да мънкат извинения, когато срещнеха в коридора или в кухнята София Андреевна.

Хамлет видимо беше разочарован от тях и им постави ултиматум — да изчерпят чашата на търпението на обитателите. С какво свърши това, вече знаем.

„Бурмеева — помисли Турецки. — Все пак трябва да поговоря с нея. Тя може да знае нещо, да се досеща. Нима една жена не усеща състоянието на мъжа си? Може да е чула някакъв разговор, да е видяла някого и какво ли не още. Трябва спешно да изясня в коя болница е.“

Турецки звънна по телефона на Шведов, който обеща веднага да разбере и да му се обади.

В очакване на обаждането му Турецки разсеяно излезе в коридора. Чистачката леля Люся усилено търкаше с парцал пода, като размазваше калта по него. Щом видя Саша Турецки, когото особено уважаваше, леля Люся се изправи и гневно каза:

— Чухте ли какво е направил нашият пияндур? Позорище пред цял свят! Ако се случеше такова нещо с мен, щях да се срамувам да се покажа пред очите на хората, а на него не му дреме. Ами да, срамът не е дим, от него очите не сълзят.

Турецки премълча, защото не разбираше съвсем от кого е така възмутена възрастната чистачка, а и не желаеше особено да вниква в този въпрос.

— Друг на негово място би казал отдавна: щом е така, вече не съм президент. Ама като седнат на меките кресла, направо им зарастват там задниците!

— Президентът ли? — учуди се Турецки.

— Ами да! — потвърди леля Люся, като подкара отново парцала. — Натряскал се в самолета така, че в Ирландия ли беше, или не знам къде не могъл да изпълзи навън. А там го чакали хората.

В кабинета зазвъня телефонът. „Най-после, Шведов“ — помисли Саша.

— Турецки слуша — по навик издекламира той, като вдигна слушалката.

— Направо като по устав отговаряш — засмя се в слушалката Романова. — Чу ли новината за нашия президент? Проспал срещата с премиера на Ирландия. Накъде отиваме, Саша, можеш ли да ми кажеш?

Бояркин на свой ред също взе снимката на Карапетян. „Този Хамлет се оказва от кавказка националност. Егати принца“ — помисли той.

Всъщност Карапетян приличаше на когото си щеш — на Фалстаф или Тартюф, на малко озлобен Санчо Панса или напълнял Яго, само не и на Хамлет. От снимката гледаше леко подпухнало лице, посивяло от небръсната четина, която понякога расте така бързо, че собственикът й изглежда избръснат само през първия половин час, без да успее дори да изтича до фотографското студио. Но в лицето на Карапетян липсваше характерното за пълните хора добродушие, дори да е лъжливо. На човек не му се искаше да срещне собственика на тази мутра в някой тъмен двор или да му е спътник във влака.

— Кога сте го виждали за последен път? — попита Сивич обитателите на апартамента.

За миг се възцари мълчание. Всеки се опитваше да си припомни къде и при какви обстоятелства се е сблъсквал с този неприятен тип. В края на краищата всички се съгласиха, че не са виждали собственика на многострадалната стая от доста време. Ако в началото се появявал често, идвал, разговарял, досаждал на всички, то през последните две седмици май въобще не се бил вясвал.

— Решил е да смени тактиката — каза Серьожа Ройберг. — Нека значи да ги разнищят тия типове, а после той ще се появи като добър ангел да ни разкара оттук.

— Колко долни могат да бъдат хората — поклати глава София Андреевна. — Макар че на моите години такива наивни открития навярно звучат нелепо.

— Аз май го видях — замислено произнесе Галя. — Преди около три-четири дни. Просто го видях на улицата. Стоеше до сергиите край станцията на метрото „Мясницка“ и нещо купуваше. С него имаше още един човек, когото не познавам.

Това съобщение заинтересува Сивич.

— Не познавате другия човек. А бихте ли могли да го опишете?

— Е, не съм го разглеждала специално — усмихна се Галя, — макар че, разбира се, му хвърлих един поглед да видя с кого стои там нашият благодетел. И другият беше кавказец, но по-висок и облечен съвсем различно. Хамлет как ходи? Маратонки, кожено яке и черна шапчица, това им е направо като униформа. А този, другият, не беше от тия. Тъмно кашмирено палто, бял шал, без шапка. Веднага се вижда, че е доста богат човек.

— Но не много богат? — усмихна се Сивич, на когото тази внимателна и подробна свидетелка се хареса.

— Не — поклати глава Галя. — Много богатите изглеждат иначе, как — не мога да кажа, защото малко ги виждам. Те нали не пътуват с метрото и с такива като нашия Хамик няма да седнат да пият водка.

— Това не се знае — пак се усмихна Сивич. — Малко ли неща могат да свързват хората, ами ако са приятели от деца, земляци и какво ли не още.

— Може, разбира се — каза Галя. — Но този не беше от най-богатите. А и колата му не е такава.

— Кола ли?

— Ами да, нова лада деветка, тъмносива.

— Цвят „мокър асфалт“, това сега е последният писък на модата — вметна Серьожа.

— А защо сте така сигурна, че това е била неговата кола?

Сивич не се доверяваше много на свидетелските показания.

Колко пъти се бе случвало очевидците яростно да спорят в каква кола са се качили убийците — в червен москвич или в тъмносиня „Таврия“, а после излизаше, че е било някакво зелено жигули. Практиката показваше, че понякога на хората им се струва, че виждат ясно картината на престъплението или произшествието, а всъщност запомнят изкривен образ, възникнал в собственото им въображение. Още повече че Галя по собствените й думи само бегло погледнала към Карапетян и неговия познат. Кога е успяла не само да разгледа как са били облечени, но и да направи извод, че са дошли до метрото с кола, пък и да твърди, че тя принадлежи на познатия на Карапетян.

— Може би е била колата на самия Хамлет — предположи Бояркин, който напълно споделяше съмненията на своя началник. — А и те са могли просто да дойдат с метрото или пеша.

— Изходът от станция „Мясницка“ отдавна е затворен, откакто там се срути козирката, вече около две години — отвърна Галя.

— Вечните строежи — разпери ръце Серьожа.

— Този познат на Хамик през цялото време си играеше с ключовете от колата, нали знаете, някои имат такъв навик? — продължи Галя. — Затова и реших, че колата е негова, при това я е купил скоро и досега не може да й се нарадва. Сами разбирате, от калта — на върха. А и той все я наглеждаше — да не я задигнат случайно. Докато минавах оттам, я погледна два пъти.

Сивич мълчеше и само гледаше внимателно Галя. А тя в това време продължи:

— И после Хамлет е регистриран в Подолск, значи ако това беше неговата кола, на номера щяха да са цифричките 50, а там имаше две седмици, както на всички коли в Москва. Момент.

— Галя затвори очи, после каза: — А286КТ май беше.

Когато Галя свърши, пак се възцари мълчание. Капитан Сивич гледаше, без да мигне, скромната и така незабележима на пръв поглед жена. През дългите си години работа в Московската криминална милиция беше виждал много и най-различни хора, по за пръв път се сблъскваше с такъв феномен. Разбира се, бе чел и слушал за хора с феноменална памет, но не му се беше случвало да ги види лично.

— Това се казва памет! — възкликна прямият Бояркин. — Направо като на академик!

Галя се усмихна:

— Паметта ми е само зрителна. Например много слабо помня имена, разните там названия, дати, така че академик от мен няма да излезе.

Сивич, който прелистваше нещо през това време, вдигна глава и попита много сериозно:

— Галина Алексеевна, бихте ли могли да разпознаете познатия на Карапетян, ако го видите пак?

Галя се замисли.

— Вероятно да — отвърна тя и Сивич ни най-малко не се усъмни, но тя безусловно ще разпознае този човек. Само да го открие…

След като се отказаха от чашката чай, за която настояваше София Андреевна, блюстителите на закона излязоха от нейните стаи. В обикновения общ коридор Бояркин усети някакво облекчение — той се чувстваше като в музей или театър на тези столове, тапицирани със зелен плюш (а това, че плюшът беше малко протрит, дори усилваше впечатлението му), и затова бе много скован. През цялото време, докато Сивич разпитваше обитателите на апартамента, той разглеждаше овалния портрет на непозната красавица, висящ на стената пред него. И сега, на излизане, й хвърли прощален поглед. „Не, какви жени е имало преди“ — помисли възхитено Бояркин, а после се обърна към София Андреевна и изтърси:

— Това, на тая картина, не сте ли случайно вие? Или вашата майка?

Старицата се разсмя така, че бръчките по лицето й се разбягаха встрани и като че ли част от тях изчезнаха.

— Какво говорите, Петя! Това е портретът на Лопухина, нарисуван от Боровиковски. А моят баща й направи копие — на стари години обичаше да рисува с маслени бои, казваше, че това го успокоявало.

Когато Бояркин и Сивич вече се канеха да си тръгват, при тях отново дойде Галя. На Сивич му се стори, че тя сякаш се съмняваше в началото дали си струва да започва този разговор, но после все пак попита:

— Извинете, а при вас в милицията не работи ли един Меркулов, Константин Дмитриевич? Срещнах се с него някога… Преди доста години… Дали не го познавате?

Сивич беше малко учуден от този въпрос. Стори му се странно, че тази жена е могла да се сблъска някога с Меркулов, а, от друга страна, кой ли не познава легендарния началник на следствения отдел в Главната прокуратура на Руската федерация.

— Има такъв? — уклончиво отговори Василий Василиевич.

— Много бих искала да поговоря с него — тихо каза Галя, при което на Сивич му се стори, че тя говори още по-тихо от обикновено. — Много е важно — добави тя.

„А за какво всъщност?“ — Този въпрос беше готов да се откъсне от устата на Сивич, но като погледна в очите на тази дребна, безцветна жена, той разбра, че щом й е нужен Меркулов, то на него, на Сивич, тя няма да каже нищо.

— Добре, ще се опитам да го уредя някак — отвърна той. — Още повече че е възможно да ви повикат в милицията да повторите вашите показания, за да ги протоколират там както следва. Може да поканя на тази среща и Меркулов.

Петя Бояркин вече тропаше на стълбищната площадка, а Сивич все още разговаряше с тази странна гражданка Крутикова. Разбира се, нейната удивителна памет направи известно впечатление на Петя, но все пак той не можеше да се абстрахира от нейната възраст и невзрачна външност, която се определяше по най-точен начин от израза „сива мишка“. Това лишаваше Галя от половината й качества, които, ако бяха присъщи на младеж или красиво момиче, щяха да имат в очите на Бояркин къде-къде по-голямо значение. Затова той не разбираше защо самият капитан Сивич пилее заради нея толкова много време.

— А кога е погребението? — попита Галя.

— Погребение? — не разбра Сивич.

— Ами да, на Шура Шевченко. — Галя се усмихна виновно. — Нали е умрял в болницата, за това писаха даже във вестника. Разбира се, той беше пияница, дори алкохолик, също като Витя. И скандалничеха тук, и хулиганстваха. Но не правеха подлости. Затова и Хамик беше недоволен от тях. Все се канеше да ги изсели и да настани при нас други, някакви крадци или убийци. А тези, случваше се, вечерта се разшумят, а сутринта молят за извинение. Затова и аз исках да ида на погребението, навярно никой друг няма да дойде. А така не бива…

— Ще разбера — уклончиво отвърна Сивич. — Ще ви се обадят по телефона.

Глава седма Жената на банкера

— Тия драскачи направо бих ги… — каза капитан Сивич, когато вратата на деветнайсети апартамент шумно се захлопна зад гърбовете им. — Няма ли какво друго да пишат? От къде на къде са решили, че тоя „гуслар“3 е умрял в болницата? Не могат да не налъжат. Не е имало досега случай да не припишат нещо от себе си.

Долу изскърца асансьорът.

— Ами май заради мен стана. Не разбират руски език тия! — сви рамене Бояркин. — Рано сутринта ни се обадиха по телефона, попитаха какви произшествия е имало през последните няколко часа. Е, и аз им разказах, че така и така, Шевченко и Станиславски разливали заедно, нещо станало между тях, никой не знае какво точно, само дето единият наръгал другия с тесен нож като отвертка. Те питат: „Жив ли е?“ И аз им отговорих като лекар от „Бърза помощ“ — шансовете му не са големи.

— А пък те са написали, че е умрял, и са го колили с отвертка — логично, нали? — мрачно се усмихна Сивич. — Такива случаи колкото щеш, но явно фамилиите са им харесали.

Те излязоха от блока и седнаха в очакващата ги милиционерска кола.

— Всъщност — каза Сивич, когато колата потегли — той е жив, а загина съвсем друг. Също с интересно име.

— Кой? — не разбра лейтенантът. — Този Шевченко сигурно си е жив и здрав. Щяха да ни съобщят, ако имаше нещо. Защото в такъв случай се касае вече не за тежки телесни повреди, а за убийство… Така че какво е станало със Станиславски…

— Вашият Станиславски няма нищо общо — отвърна Василий Василиевич. — Снощи е убит Хамлет Карапетян.

Саша Турецки никак не обичаше болниците, макар да му се налагаше често да ходи там. Бели престилки, стъклени шкафове с препарати, миризма на лекарства, приглушени гласове — всичко това му действаше угнетяващо. И нямаше значение дали болницата е добра, или най-запуснатата. Обаче, както и очакваше, Татяна Бурмеева, жената на убития банкер, беше настанена в една от най-добрите московски клиники, под опеката на Министерството на вътрешните работи.

Колкото и да е странно, именно в най-добрите и престижни болници няма да те карат да обуваш смачкани чехли, дори не е задължително да обличаш бяла престилка, която или е с няколко номера по-голяма, или пък с детски размер, така че джобовете й се качват под мишниците ти.

Татяна Бурмеева заемаше отделна стая, до вратата на която седеше бодигард в камуфлажна униформа.

Когато Турецки се запознаваше със случая, видя снимките на Бурмееви и още тогава го порази контрастът — дребен пълен човечец в очила с дебели стъкла, които правеха очите му неправдоподобно големи, и млада красива жена, по-висока от мъжа си едва ли не с цяла глава.

Татяна, както скоро изясни Турецки, беше втора жена на Леонид Бурмеев. Той се оженил още като студент за една своя състудентка и преживял с нея повече от десет години. Но преди три години напуснал семейството си и се оженил за Татяна, дългонога участничка в конкурса „Московска красавица“. Това впрочем изобщо не гарантираше, че тя ще се окаже и на живо толкова красива. Турецки никога не беше разбирал смисъла от всички тези конкурси — нали женската красота просто не може да се измери в сантиметри.

Някога един от приятелите на Турецки по молба на Ирина, която тогава беше още годеница на Саша, донесе от чужбина няколко модни списания. Саша беше особено поразен от топманекенката Кейт Мос. Тя беше същински скелет, в сравнение с нея и Настася Кински изглеждаше дебелана. Но Турецки запомни не това, а че никога в живота си не бе виждал толкова тъпо и неизразително лице.

И сега, докато отиваше към стаята, където лежеше участничката в конкурса за красота, Турецки изпитваше съвсем излишно за следовател от прокуратурата любопитство.

Бодигардът внимателно провери служебната му карта и мълчаливо го пропусна в стаята.

Помещението беше просторно, а в средата му стоеше болнично легло, оборудвано по последна дума на медицинската техника. На шкафчето до леглото, покрита с белоснежна салфетка, се кипреше фруктиера с плодове.

Беше така тихо, че Турецки за миг се изплаши — жива ли е Татяна, но откъм леглото нещо се раздвижи — жената лежеше, заровила лице във възглавницата, така че единственото, което Саша можа да разгледа веднага, беше гъстата й кестенява коса, преливаща в златно, сега разпръсната по одеялото.

Без да знае какво да направи, Турецки се изкашля.

Касата на леглото помръдна и след миг към него се извърна бледо лице с огромни, тъмни очи.

Турецки онемя.

Лицето, което сега го гледаше, сякаш не принадлежеше на жена, а на момиче, то съвсем не приличаше на онзи образ на красива, уверена в себе си и знаеща цената си жена, който той си бе изградил по снимките. Тя изглеждаше безплътна и неизразимо прекрасна, като ангел. Изглежда, лицето й се беше променило заради преживения шок и липсата на козметика. Кожата й изглеждаше прозрачна, а очите й гледаха предпазливо и малко изплашено.

— Здравейте, Татяна Ивановна — каза Турецки и сам се учуди колко странно прозвуча гласът му. — Аз съм старши следователят по особено важни дела от Московската градска прокуратура Александър Турецки, ето вижте картата ми.

Той се приближи до леглото и протегна разтворената си служебна карта.

Татяна, без дори да погледне документа, продължаваше мълчаливо да го наблюдава. Турецки се почувства малко смутен от тези огромни тъмни очи.

— Лекарят ми разреши да поговоря малко с вас — продължи той и придърпа един стол. — Нали не възразявате? Искам да ви задам няколко въпроса.

Татяна Бурмеева мълчеше.

„Дали разбира какво й говоря? — мина през ума на Турецки. — Но лекарят твърди, че тя е в пълно съзнание…“

Той направи още един опит.

— Татяна Ивановна, ако знаете нещо за делата на покойния си мъж, трябва да го разкажете. Това ще помогне на следствието да открие убийците…

Татяна пак не отговори, но отмести поглед.

Сега тя лежеше по гръб, като се вглеждаше внимателно в някаква невидима точка на тавана. Отпуснатите й върху одеялото ръце и безучастното бледо лице напомниха на Турецки за смъртта. Но сега не му беше до подобни сантименти. Трябваше на всяка цена да се опита да разговори тази странна жена.

— Татяна Ивановна — пак започна Турецки, като се опитваше да говори спокойно, но убедително, — помогнете ни. Нали ние искаме да ви помогнем и да открием тези, които са убили Леонид.

— На мен сега никой не може да ми помогне — чу се тих, гръден глас. — Всичко е свършено, другарю следовател, или как е по-правилно да се каже? Господин следовател?

За последното самият Турецки не беше сигурен. В прокуратурата служителите сега се обръщаха един към друг само по име и бащино, защото думата „другарю“ вече излезе от употреба и изглеждаше политически неправилна, а да се наричат един друг господин, езикът им не се обръщаше.

— Гражданино следовател — отвърна той на Татяна — или Александър Борисович. А може и просто Александър.

— Както искате — все с този безразличен глас продължи Татяна Бурмеева. — Всичко свърши, Александър Борисович.

— Не бива да се отчайвате така — опита се да намери нужните думи Турецки. — Аз ви разбирам, загубили сте мъжа си…

— Загубих мъжа си — като ехо повтори Татяна.

Турецки си спомни снимките. Нима тя наистина е обичала този нисък дебеланко, очилат при това, на когото и най-елегантните костюми на Слава Зайцев4 седяха като на крава седло? Нима той е можел да събуди любов у нея? Кой знае — сърцето на жената е пълен мрак…

— И все пак вие сте толкова млада още. — На Турецки му беше противно да се слуша. Никога не беше предполагал, че е способен да изтръгне от себе си такива пошлости. — Вашият живот едва започва. Ще срещнете добър човек…

— Е, това вече не! — изведнъж рязко възрази Татяна. — Стига ми толкова! Никога вече! — Турецки дори трепна, с такава ярост бяха произнесени думите.

— Искате да кажете, че толкова сте обичали съпруга си, че повече никога няма да се омъжите? — попита той с известно удивление.

— Аз не го обичах — спокойно каза Татяна, като разглеждаше, както и преди, тавана. — Нима не е ясно? Нима такива бракове са основани на любов? Богатият човек си купува още една престижна вещ…

— … А момичето най-накрая постига мечтата си — да се омъжи за милионер — завърши заради нея Турецки. — А после се оказва, че животът въобще не е толкова сладък, колкото си го е представяла преди това. Така ли е?

Татяна се извърна към него, приповдигна се на лакът, така че гъстата й кестенява коса се разпиля по раменете и изведнъж тихо каза:

— Я върви, следователю, знаеш ли къде…

— Какво, прекалено точно ли отгатнах?

Турецки се опита да си придаде иронично изражение. Татяна Бурмеева явно принадлежеше към хората, които трябва да бъдат ядосани, за да измъкнеш от тях истината. Като ги притиснеш към стената, те започват да се огъват и те замерят с факти като с камъни. За да достигне целта си, Турецки добави:

— Златната верижка все пак си остава верига, нали? Само че го разбираш, когато вече си я надянал.

Лицето на Татяна леко порозовя, като съхрани при това прозрачността си.

— Всичко съвсем не е така, както си мислите — тихо каза тя. — Ние с Леонид не се обичахме, но съвсем не заради това, че ме беше купил. Не се обичахме, както окованите в една и съща верига, както двама затворници в една килия. Как мислите, двама, затворени зад решетките, дали се обичат?

— Не знам — объркано сви рамене Турецки.

— Затова пък аз знам — каза Татяна.

Те замълчаха. Татяна го гледа още известно време, после, изморено отпусна глава на възглавницата и затвори очи. Турецки изпитваше някаква неприсъща за него неловкост. Татяна Бурмеева му харесваше. Той очакваше хищна преследвачка на милионите или красива глупачка, а видя страдаща и съвсем не глупава и празна жена.

— Съкилийниците поне могат да знаят доста един за друг — прекъсна Турецки мълчанието. — Затова и разчитам на вашата помощ. Имате ли някакви предположения кой би могъл да го направи? Заплашвали ли са в последно време Леонид? В какво настроение беше той? Не ви ли е казвал, че се страхува от нещо или от някого?

Татяна известно време лежа неподвижно, после отвори очи и отговори:

— Какво беше настроението му? Вие в какво настроение щяхте да бъдете, ако по цял ден носехте бронирана жилетка? Ако навсякъде ви съпровождаха бодигардове, навсякъде, разбирате ли какво значи това? Вие виждате „новите руснаци“ някъде на презентация на ново казино, те пилеят стотици и хиляди долари, пият скъпи вина, обличат се при Карден, а под тези костюми носят бронирани жилетки. И докато седят на скъпата американска тоалетна чиния, четирима бодигардове чуват пъшкането им, а пъшкат, защото всичките имат запек. И половината страдат от язва, хипертония, импотентност и дявол знае още какво. И мерцедесите им са бронирани, и любов правят, когато бодигардовете им ги слушат зад стената. Те могат много неща, но не и да се помотаят по булеварда или да отидат в някое обикновено кино, нито пък да седнат в някой влак и да тръгнат накъдето им видят очите. Та какво настроение може да има човек, затворен в клетка? Съответното.

— И все пак…

— Питате дали се е страхувал от нещо конкретно? — продължи Татяна. — Не знам. На мен не ми е казвал нищо такова. Той въобще не говореше вкъщи за работа, смяташе, че е затънал до гушата в тези неща в офиса си. Но аз знам, той не говореше, но през цялото време мислеше за това. В известен смисъл — Татяна отново се обърна към Турецки — той постоянно работеше, двадесет и четири часа в денонощието. Именно двадесет и четири, защото и насън мислеше за скапаната си банка. И никога не можеше да се отпусне — нито в сауната, нито на моден купон, нито на Канарските острови.

— Точно това никак не ме учудва — усмихна се Турецки. — Аз работя практически по същия начин.

Той долови съмнение в очите на Татяна.

— Татяна Ивановна, ето, аз сега разговарям тук с вас, питам ви за какво ли не… Нима предполагате, че после ще съставя протокол, ще зафиксирам акуратно всичко на хартията и ще си ида вкъщи при телевизора, без да си спомня нито веднъж през цялата вечер, че има на света такава Татяна Бурмеева? Как е впрочем моминската ви фамилия?

— Христофориди — усмихна се Татяна. — Дядо ми е бил грък.

— Казват, че смесването на нациите подобрява породата — философски забеляза Турецки.

— Така ли смятате? — пак се усмихна Татяна, лукаво и леко високомерно, като жена, която добре си знае цената.

— Да, а и вие така смятате.

В този момент в стаята влезе лекар, съпровождан от медицинска сестра, която носеше покрити с бяла салфетка прибори за инжекция. Това означаваше, че за днес разпитът на Бурмеева е приключен. И макар че, обективно казано, Саша Турецки успя да измъкне от нея твърде малко, докато излизаше от стаята, той усети невероятен душевен подем. „Каква жена — въртеше му се из главата още една банална фраза. — Господи, каква жена!“ Той пак си спомни Леонид Бурмеев и изведнъж усети невероятна злоба към него. Дребосък, очилатко, урод, страдащ от хроничен запек, как е смеел той да се докосва до тази жена! Тя не е родена за такива. Възможно е в някакъв друг, идеален свят Татяна Бурмеева-Христофориди да е била предопределена за него, Александър Турецки, но в реалността той не можеше да разчита на любовта на участничката в конкурса „Московска красавица“.

„Но нали преди това Бурмеев е имал друго семейство — спомни си Турецки. — Трябва да се срещна с бившата му жена.“ Колкото и да е странно, това решение беше продиктувано не само от добросъвестността на следователя, но и от някакви не съвсем ясни и за самия него мотиви.

Глава осма Мистър Хикс

Капитан Сивич помоли да не пускат при него никого и да не го търсят по телефона. Искаше поне половин час да поседи и да помисли спокойно. Както винаги пак се беше натрупала безкрайно много работа, неразкритите престъпления валяха едно след друго, времето мъчително не достигаше. Василий Василиевич беше уверен, че ако не затрупваха до ушите оперативните служители с дела, разкриваемостта щеше да бъде по-висока. Нали разкриването на едно престъпление е работа на мисълта, на въображението, то не става само в работното време от девет до седем. В действителност дори когато се прибере вкъщи, даже докато седи на чай със семейството си, в театъра или в отпуск, следователят продължава да работи. Капитанът неведнъж беше сънувал сънища, където намираше отговор на някоя от измъчващите го загадки.

Но възможно ли е това, когато те чакат толкова случаи едновременно! Капитан Сивич погледна към сейфа си, два рафта от който бяха наблъскани с папките по текущите дела.

А и постоянно го разсейваха посетителите, телефонните разговори и какво ли не още.

И ето сега убийството на Хамлет Карапетян. Веднага го връчиха на Василий Василиевич, тъй като той се беше специализирал по „мокрите дела“, свързани с покупко-продажбата, приватизацията на недвижими имоти и прочие жилищни проблеми.

И все пак нещо в цялата история още от самото начало се струваше неправилно на Сивич. На пръв поглед обстоятелствата около гибелта на Карапетян изглеждаха дори банални, ако тази дума въобще е приложима към убийство.

След като излязъл късно през нощта (или рано сутринта) от блока, където бил наел квартира, Карапетян седнал в колата си, която се взривила веднага след като изминал няколко метра във вътрешния двор. Взривът бил толкова силен, че едва успели да идентифицират Карапетян, точно както трудно установили и чия е колата. По дребните, изкорубени и силно обгорели останки криминолозите познали, че е лада деветка, но регистрационните номера били предварително свалени. В края на краищата успели да възстановят номера на двигателя, а идентификацията на колата по него също отнела известно време.

Така че според първата версия колата положително принадлежала на Карапетян (възможно е да му е била преотстъпена за каране) и някой решил да се избави от него по този не особено оригинален в наши дни, но сигурен начин.

И все пак на старши инспектора от Московската криминална милиция капитан Сивич много неща не му харесваха. Първо, ако се съди по данните, които успяха да съберат, Карапетян не е бил пряко свързан с мафиозните групировки. Бил просто дребна риба, която се опитвала да измъкне някоя благинка в мътната вода. Той дошъл от Армения в Московска област и отначало се заел с препродажбата на продукти, разпънал в Подолск сергия, после преминал на алкохол и цигари, но по-горе от това не стигнал, останал си дребен търговец. Изглежда, на Хамлет не са му достигали търговските способности, а може и да го е подвеждало желанието да изпързаля партньора на дребно, което в крайна сметка не може да е помагало на начинанията му.

В последно време Карапетян започнал да купува и препродава жилища в Подолск, но тамошните цени в сравнение с московските били ниски и печалбата излизала съответно малка, а той искал да забогатее бързо. Всъщност точно този натрапчив стремеж веднага да направи удар подвеждал Карапетян.

Новата му акция била да купи стаята в сградата на улица „Милников“ — начинание, на което той възлагал големи надежди, също толкова нечистоплътно и дребно, както всичко, което правел в живота си.

Служителят от милицията — Василий Василиевич Сивич беше уверен в това от самото начало на службата си — не трябва да изпитва симпатия към престъпниците или, напротив, ненавист и неприязън. За него законът и справедливостта трябва да стоят над всичко. Но сега, докато се вглеждаше на снимката в подпухналото лице с тежък поглед, Сивич се хващаше, че този Хамлет му е дълбоко противен.

И колкото и да е странно, съвсем не защото той е извършвал незаконни действия, всъщност Карапетян не престъпвал много Наказателния кодекс, поне не по този начин, който вече негласно беше станал практика. Той търгувал с продукти, имал регистрирана фирма, купил стая — всичко в съответствие със закона. И в същото време в лицето му имаше нещо подло.

Колкото повече Василий Василиевич Сивич си изясняваше начина на живот и на мислене на Хамлет, толкова по-неприятен му ставаше адашът на датския принц. Хамлет Карапетян беше дребен мошеник и вредител, готов да изработи за дребни стотинки и най-близкия си приятел. Няколко свидетели, които го познаваха, си спомняха, че той често обичал да повтаря: „Сега у нас е капитализъм, драги. Това значи, един изплува, а друг се дави.“

Сега обаче беше се удавил самият Карапетян.

Какво отношение към това произшествие можеше да има богатият му познат, когото Крутикова беше видяла край станция „Мясницка“? Навярно той е изиграл някаква роля — в това Сивич беше сигурен, макар че на какво се основаваше тази увереност, той самият не можеше да обясни логично. Оставаше само да получи някои сведения, които той очакваше всяка минута, докато преглеждаше документите по случая Карапетян.

Онова, което се съдържаше в тях, изглеждаше съвсем недостатъчно като мотив за такова типично мафиотско убийство. Така ликвидират само хората, с които се разчистват крупни сметки. На пръв поглед Карапетян нямаше подобни врагове. Дребни игрички, дребни парички… На кого е потрябвало да наема за отстраняването му професионален убиец?

Но Крутикова с феноменалната си наблюдателност и зрителна памет насочи мислите му в съвсем друга посока. Ладата деветка би могла да принадлежи съвсем не на Карапетян, а на неговия богат познат, когото Сивич нарече за себе си „мистър Х“.

Капитан Сивич беше оперативен служител, а не следовател, но изграждането на версии не му беше чуждо. Василий Василиевич се почеса по тила, взе молива и написа на чист лист хартия:

1. Да се изясни кой е собственикът на колата: Хамлет? Х?

2. Самоличността на Х (виж показанията на Крутикова).

3. Маршрутите на Хамлет и Х в деня на убийството.

Ако убиецът или по-точно поръчалият убийството се окаже действително „мистър Хикс“, познатият на Карапетян, то може да се каже, че този случай ще бъде разкрит изключително благодарение на удивителната наблюдателност на Галина Крутикова.

Турецки беше чел някъде, че нормалният човек за тридесет години след завършване на училище абсолютно забравя не само имената и фамилиите, но и лицата на своите съученици. Засега той още не можеше да провери това твърдение на собствен опит, тъй като от завършването на училище не бяха минали тридесет години, но някои образи наистина започваха да се заличават от паметта му. Още повече че през живота си Саша беше сменил няколко училища и две години даже учи в специален интернат за деца, чиито родители работеха в посолствата в чужбина. Това беше, когато от Комитета по спорта изпратиха втория му баща Павел Петрович Сатин за две години в Будапеща.

Турецки не обичаше много да си спомня този период. Публиката в интерната беше най-различна и в повечето случаи — неприятна. Всеки ученик се фукаше с положението на родителите си, макар че на кого да се перчиш там. Но попадаха и симпатични момчета, макар и не много. Саша се сдружи с ленинградчанина Вадим Дроздов, чиято майка, известна изкуствоведка в Ермитажа, работи почти цяла година по линия на културния обмен в самия Лувър.

Дроздов порази Саша с много неща — с начетеността си и в същото време със своята скромност (той никога не демонстрираше познанията си), както и с някакво изострено чувство за справедливост. Впоследствие всеки път, когато животът го срещнеше с жители на Ленинград, станал сега Санкт Петербург, си представяше Вадик Дроздов, който напълно отговаряше според Турецки на понятието „интелигент“. И това първо впечатление не се разколеба дори от запознанството с някои други хора от града на Нева, които опровергаваха тази представа.

След като родителите на Саша се върнаха от чужбина, той отново се прехвърли в обикновено московско училище, но продължи още цяла година да се среща с Дроздов, който остана в интерната. А после и неговата майка се върна от Франция и отведе Вадим в Ленинград.

В детството и училищните години връзките се късат по-лесно, отколкото при възрастните и независимо от слабите опити да поддържат кореспонденция, пътищата на Саша Турецки и Вадим Дроздов се разминаха и те загубиха връзка. При това приятелството им не изчезна, то остана да си живее така — в общите спомени.

И сега, когато Саша вдигна слушалката и чу непознат глас, който търсеше Александър Борисович Турецки, нещо в интонацията му се стори не точно познато, но смътно напомнящо за някого.

— Слушам — късо отвърна Турецки.

— Саша — чу се в слушалката, — мисля, че ме помниш. На телефона е Вадим Дроздов.

— Вадик! Какъв сюрприз! — Турецки така се зарадва, че за миг дори забрави, че сега е деветдесет и четвърта година, че някой убива банкери, а в болницата лежи най-привлекателната жена на света. Той пак се превърна в Сашка Турецки, ученик от специнтерната. — Ти какво, в Москва ли си? — неизвестно защо закрещя Турецки. — Трябва да се видим!

— Да — отвърна невидимият Дроздов, — непременно трябва да се видим. Затова и ти се обаждам.

Нещо в гласа на стария училищен приятел накара Турецки да пусне парата и да си припомни все пак, че сега е 1994 година.

— Разбира се, Вадик, иска ли питане — каза той. — Идвай при мен, ако искаш веднага.

— Не — отговори Дроздов. — Добре би било да се срещнем през деня и някак така, че да не привличаме внимание. В центъра, но по-далеч от службата ти.

— Ясно — късо каза Турецки. — Тогава… — Той се замисли. — Закусвалнята до централната каса на „Аерофлот“ става ли? Знаеш ли я, на ъгъла срещу магазин „Детски свят“.

— Знам я — отвърна Дроздов. — Можеш ли да дойдеш след час?

Турецки погледна часовника си:

— Ще се опитам.

В слушалката противно запищя сигналът „свободно“.

И така, не стана чудо. Изплувалият от миналото приятел търсеше не съученика си Сашка, а следователя Александър Турецки.

Глава девета Среща на съученици

След като влезе в непретенциозната закусвалня на ъгъла на Лубянския площад, Турецки огледа малобройните посетители и веднага видя Дроздов. Всъщност, ако не знаеше, че Вадим го чака тук, той може би нямаше да го познае, а само щеше да плъзне разсеян и леко удивен поглед по високия, добре облечен мъж, който изглеждаше доста странно в това заведение, където командированите хапваха на крак вчерашни кифлички с рядко кафе.

Но когато се приближи, Турецки видя, че това все пак е той — Вадик Дроздов, само че поостарял и намръщен. В първия момент му стана някак криво, порази го промяната у приятеля му.

— Здрасти — каза той, изстисквайки от себе си доволна усмивка.

— Здравей, Сашка — отвърна Дроздов и се усмихна.

А усмивката му се оказа предишната — открита и добра. И лицето му веднага загуби сериозния си и мрачен вид, сякаш иззад рамото на суровия мъж Вадим Дроздов за миг надзърна предишният Вадик.

— Е, какво, ще ударим ли по едно кафе? — попита Турецки.

— Аз имам нещо по-силно — намигна Дроздов. — Но трябват чаши.

„Депозит за чаша — пет хиляди рубли“ — гласеше табелката, изложена на тезгяха.

— А после връщате ли депозита? — поинтересува се Турецки при бюфетчийката.

— Като върнете чашите, ще си получите парите — отвърна безразлично тя.

След като заплати десет хиляди за две съмнително чисти стъклени чаши, Турецки се върна при Дроздов, който вече вадеше от куфарчето си плоско метално шишенце.

— Уиски? — попита Турецки, докато приятелят му наливаше кафеникавата течност.

— Коняк — усмихна се той. — Съгласен съм, твърде е светъл, няма да лъжа, че е арменски.

Те отпиха и си замезиха с шоколадчета „Марс“.

— Помниш ли какви шоколадови десертчета по тридесет и две копейки имаше преди?! — Дроздов с отвращение разглеждаше ярката опаковка на „Марс“. — А това е просто гадост.

Турецки внимателно огледа училищния си приятел, едва ли го бе извикал тук, в тази евтина закусвалня, да се занимават със сравнителен анализ на шоколади.

Те помълчаха.

Дроздов наля пак. Турецки чувстваше, че на Вадим му е трудно да започне разговора.

— Добре, Сашка — каза накрая той. — Сигурно ме гледаш и си мислиш: „За какво ли ме е домъкнал тук този глупак?“ Виж сега, понеже работиш в прокуратурата, създал си си добро име. В досието ти има такива неща… Та си помислих…

— Ти какво, Дрозд? — изсумтя Турецки. — Да не би в службата на тъща ти да й досажда счетоводителят, а ти гледаш да й опазиш нравствеността, та ме викаш за частен детектив?

— Може и така да се каже. — Дроздов тъкмо наливаше по още една. — Само че, разбираш ли, тъща ми не се оплаква — вярва на счетоводителите си. — Той протакаше и въртеше чашата в ръцете си. — Ти ожени ли се?

— Да. Имам дъщеря, расте.

— А аз още не съм… А и тъщата ни е обща. — Вадим направи подканващ жест с ръка и вежди и гаврътна чашата.

Турецки физически усети тревога. „По гърба му пробягаха хладни тръпки“ — изплува в ума му фразата от някакво пошло криминале. Но някъде между плещите му действително се появиха хладни тръпки.

Вадим помълча около минута.

— Знаеш ли, сега съм в охраната на президента. — Той пак извади шишенцето.

— Тая работа бездънна ли е?

— Спецшише номер 08. Служебно — насила се засмя Вадим.

— А конякът?

— „Метакса“. Гръцки.

Пиха пак. Около три минути съсредоточено дъвкаха сардели. После мълчаливо си доядоха салата, тип „витаминозна“. И двамата бяха радостни, че възникналото напрежение постепенно спадаше.

— Как са старците ти? Знаеш ли, видях майка ти преди няколко години в Ермитажа, но някак си ми беше неудобно да я заговоря — каза Турецки.

— Скърцат по малко… Е, какво, ще го довършим ли?

— Къде ще се дяваме, наливай…

Пак пиха и без да се наговарят, тръгнаха към изхода.

— Е, какво, ще запушим ли с откривателя на печатането?

— Саня, разбираш ли, без нужда нямаше да ти се обадя…

Приятелите поседнаха на пейката край паметника на Иван Фьодоров.

— За разбиране, разбирам, но по-добре би било да се обадиш и без нужда: да седнем в „Узбекистан“, в „Арагви“, от колко време не сме се виждали? Макар че не знам как е при теб, но на мен не ми е до ресторанти… Та какво става с „тъщата“?

— За Ирландия чу ли? „Натряскал се“, „проспал“…

— Как да не чуя? — отвърна Турецки.

— Е, да, вдигнаха шум и вой до бога! А там стана покушение.

Покушение срещу президента на Русия? Турецки поклати глава — направо не му се побираше в ума. Как може да се случи такова нещо, когато наоколо е пълно с бодигардове?

— А вие къде гледахте? — наивно попита той.

— Там е работата я — отговори Дроздов.

Когато Галя влезе в кабинета, се огледа любопитно. Тя никога не беше идвала в Московската криминална милиция на „Петровка“ 38 и обстановката тук я порази не със скромността, а просто с бедността си. В кабинета на капитан Сивич имаше стари, видели какво ли не мебели, бюрото беше затрупано със зелени папки с вързанки и нищо, в това число и обикновеният съветски телефон на бюрото, не можеше да наведе човек на мисълта, че в света съществуват факсове, компютри и удобна офисна мебел.

— Гражданката Крутикова? — Сивич надигна глава. — Помня вашата молба да се видите с Константин Дмитриевич. Но сега го няма в Москва. Щом си дойде, ще ви се обадя. Но аз ви помолих да дойдете по друг повод. Чухте ли вече, че Карапетян е убит?

Галя кимна.

— Подозираме, че го е убил същият човек, когото вие, изглежда, сте видели заедно с Хамлет — Сергей Саруханов. В навечерието на убийството между тях е станало нещо — съседите са чули. Колата е била на Саруханов, Както и предполагахте вие. — Василий Василиевич вдигна очи към Галя и се усмихна. — Не искате ли да станете наш щатен агент? Трябват ни такива кадри.

— Не, благодаря — поклати глава Галя. — Веднъж вече работих в… едно ведомство. Само като гардеробиерка. Но и това ми стига.

— Нямаме право да ви принуждаваме — разпери ръце капитан Сивич. — Но аз исках да ви задам няколко въпроса. Да се върнем към убийството на Карапетян — започна той. — Сергей Саруханов, тоест човекът, когото сте видели край станцията на метрото, е изчезнал веднага след убийството на Хамлет. Скрил се е.

— Навярно се е изплашил — предположи Галя.

— Обявено е издирването му.

— Тогава е най-добре да го търсите в Армения — забеляза Галя. — Или при роднините му тук.

Сивич въпросително вдигна вежди.

— Той е южен човек — поясни Галя, — при тях обикновено е силно развито чувството за родство. Такъв човек ще се крие сред своите.

— Разумно — кимна Сивич. — Но аз исках да ви питам за друго. Дали не си спомняте някои детайли в поведението или характера на Карапетян? Понякога и дреболията може да ни подскаже нещо. Помислете.

Галя се замисли, като се опитваше отново да възкреси в паметта си образа на невисокия пълен човечец с торбести панталони в зеленикав цвят и с мътни, лъжливи очи на подпухналото лице.

— Не знам — отговори накрая тя. — Струва ми се, че той беше такава дребна риба… Аз бих пожалила за него дори колата. Наложи им се да взривят хубава кола. Според мен той не струваше толкова. Може би Витя Станиславски ще ви подскаже нещо. Между другото — Галя внимателно изгледа Сивич, — какво ще стане с него?

— Нанасяне на особено тежки телесни повреди — Сивич смръщи чело, — член сто и осми. До осем години.

— Нанасяне? — удивено повтори Галя. — Значи Шура е жив? Имам предвид Шевченко? А във вестника писаха, че е умрял.

Сивич се усмихна. Той се сети за бъркотията в „Московски комсомолец“. Опровержение, разбира се, никой никъде не е изпращал и досега целият честен свят е сигурен, че в деветнайсети апартамент наистина се е разиграла страшна кървава драма.

— Жив е вашият Шевченко — пак се усмихна Сивич. — Оправя се. Макар че, разбира се, раната е била сериозна. Добре го е подредил този Станиславски.

— И какво ще стане сега с Витя?

— Нали ви казвам — до осем години. А има още и пиянство, побой. И защита ще му назначат съвсем проформа. Така че най-вероятно ще му тръснат максималния срок.

Галя се замисли.

— Ако Шура е жив, по-добре да попитате него — каза накрая тя. — Той познаваше по-добре Хамлет, обикновено той го посещаваше. Наистина през онази нощ те отидоха двамата… Попитайте ги. Сигурна съм, че знаят доста за Хамлет.

Глава десета Покушение номер три

Турецки реши да повърви към прокуратурата донякъде пеша. Искаше му се да го лъхне чист въздух, сякаш това, което научи от Вадик Дроздов, му пречеше да диша.

Той бродеше по улица „Николска“, която съвсем доскоро се наричаше „25 октомври“ (Турецки още не беше успял да свикне с новото й име). Покрай него нанякъде бързаха хора, търговците се суетяха около сергиите си, на които беше подредена стоката, хората купуваха и продаваха, модно облечени дами, излюпили се от скъпи западни коли, ходеха с важен вид от магазин в магазин, и никой от тях не знаеше каква заплаха е надвиснала над страната.

И наистина картината, която му обрисува старият училищен приятел, беше чудовищна по своята правдивост. Турецки веднага повярва на това, което му разказа Дроздов. Накратко смисълът се свеждаше до това.

От известно време срещу президента на Русия бяха извършени няколко покушения. Само случайността го спаси по време на полета до Испания. Тогава в личния му самолет, който, разбира се, се проверява най-старателно преди всеки полет, внезапно отказа електрооборудването. Теоретически това би могло да свърши с взрив във въздуха и тогава гибелта на президента и всички с него би се оказала неминуема. За щастие опитният екипаж успя навреме да изясни причината за нередностите и да оправи ситуацията. Но все пак се наложи да извършат кацане на малко летище, непригодено за приемането на големи машини, и в резултат на прекалено резкия сблъсък на самолета със земята руският президент си повреди гръбнака и се наложи да му правят спешна операция в Испания.

„Те се надяваха ако не да го унищожат, поне да го превърнат в инвалид, прикован към леглото или инвалидния стол — си спомни Турецки думите на Вадик Дроздов. — Но номерът не мина. Президентът удивително бързо си възвърна предишната форма.“ Обаче Дроздов още тогава беше настроен подозрително от факта, че според официалната версия аварията в самолета е била поради някакви технически причини и виновникът така и не бил открит. Всъщност не го и търсили.

Дроздов, а след него и Турецки бяха сигурни, че ако нещо подобно се беше случило с американския президент, с Горбачов или, не дай си боже, с Брежнев, щяха да разглобят самолета винтче по винтче, но да изровят точната причина за аварията и да намерят виновните. В този случай не беше сторено нищо подобно.

Измина известно време и съвсем неотдавна, буквално преди две седмици, стана нов и не по-малко странен случай. Президентът се връщаше от извънградската си резиденция по Рубльовското шосе. Колата се управляваше този ден от един от най-опитните шофьори — Николай Фомич Купавин, водач с най-висока квалификация, возил навремето премиера Павлов, Рижков, а веднъж и самата Нанси Рейгън, когато тя изрази желание да разгледа заедно с Раиса Максимовна Новодевичия манастир. Изобщо Николай Фомич беше изключително надежден човек, а за изправността на президентската кола няма какво да се говори — проверяват я почти по същия начин като самолета.

Струва ли си да се казва, че по цялото трасе, където минава президентът, катаджиите спират движението, така че вероятността от сблъсък с друг автомобил е практически нулева. И въпреки това сблъсъкът станал. На Кутузовски проспект, почти веднага след Триумфалната арка, от противоположната страна внезапно изникнала неизвестно откъде появила се волга без номера. Неизвестната волга преминала неочаквано и с най-висока скорост в насрещното движение точно в лентата, където идвал президентският „Линкълн“. Съдбата на държавния глава се решавала не от секунди, а от съставните им части.

За щастие реакцията на Купавин била мигновена. Разбирайки, че не може да избегне сблъсъка, той рязко завил вляво. Волгата се опитала да повтори маньовъра му, за да предизвика челен удар, но не й стигнало време и тя се врязала в десния калник на президентската кола.

Ударът бил чудовищен, очевидно сивата волга се движела с не по-малко от сто и петдесет километра в час. Цялата лява част от купето на волгата била смазана. Ако Купавин се беше объркал и за секунда, той щеше да бъде смачкан от изкорубилите се части на купето и никакви колани не биха му помогнали. А колата, изгубила управление, щеше да се превърне просто в килия за смъртници за всички, които се намирали вътре — за самия държавен глава и за седящия отзад бодигард.

— Разбираш ли — обясни на Турецки Вадим, след като забеляза недоумяващия му поглед, — обикновено президентът и другите членове на правителството седят сами в колите си, а охраната пътува в други автомобили — отпред и отзад. Но след Испания ние решихме да усилим охраната и едно от нашите момчета сега задължително стои до президента. Това, разбира се, не е много удобно за него, но нищо не може да се направи.

„Златна верига“ — спомни си Турецки израза на Татяна Бурмеева.

— Тогава все пак те пострадаха — продължи разказа си Вадим Дроздов. — Раздруса ги както следва. Ако не бяха коланите, които те закопчават по наше настояване дори на задната седалка, и на двамата не им мърдаше мозъчно сътресение. В най-добрия случай. Това си беше съвсем истинско покушение. Добре планирано и организирано. И гледай какъв малшанс — пак не намериха виновните. Шофьорът на сивата волга загина, а мъртвите, както знаеш, не са много приказливи.

— Я стига! — възмути се Турецки. — А милицията и ФСК5 не можаха ли да установят самоличността му? Извинявай, ама това вече е някаква фантастика.

— Представи си — отвърна Вадим — неизвестен маниак в неизвестно откъде взела се кола… Сякаш е изникнал направо от въздуха.

— Да, тук намирисва на високите етажи — поклати глава Турецки.

— Именно — потвърди Дроздов. — Толкова високи, че всеки опит да се обърнеш в тази същата ФСК или при вас, в правоохранителните органи, ще стане моментално известен. Така ми се струва. Ето затова реших да ти разкажа всичко, ако използвам думите ти, като на частен детектив.

— Значи две покушения за една година?

— Три, Саша, три покушения.

Турецки вече се приближаваше към „Театрална“ и се канеше да продължи към прокуратурата, но внезапно рязко се обърна и тръгна в друга посока.

— Ох, Саша, не ми говори за тези войски от спецохраната — раздразнено махна с ръка Романова. — Развъдиха си разни войски. Малко са им армията, милицията и частите на КГБ…

— ФСК — поправи я Турецки.

— Все един дол дренки!

— Шура, ти си официално лице.

— Добре, ФСК — с необичайна за нея покорност се съгласи Александра Ивановна. — Но ти си спомни, сега имаме тая президентска охрана, спецназ, спецпраз, и тия спецвойски, които на никого не се подчиняват. Обаче и това им се стори малко — появиха се още и някакви войски за държавна охрана. Направо и дяволът ще се оплете! Ти още ли не си чул за тях? Пак се подчиняват само на своя собствен маршал или какъв си имат там. Дай им да развъждат генерали. Кажи, Сашка, колко силови структури може да има в страната, а?

— Шура, съвършено съгласен съм с теб изобщо и въобще — усмихна се Турецки, когато видя искрения гняв на началничката на МУР, — но сега не става дума за това. Спецвойски има и ние сме длъжни да се съобразяваме с този факт. Въпросът е друг: какво конкретно би могло да направи твоето подразделение, Александра Ивановна, за да осигури безопасността на президента на Русия?

— Милицията ли имаш предвид? — Шура погледна в упор Турецки. — Сам знаеш, че практически нищо. Той си има своя президентска охрана, за какво изобщо ги храни? Докато всички се конкурират кой по-добре го пази, него ще го очистят. Но милиционерската команда не я канят в техния многобой, страхуват се, че ще им вземем хляба, така че обобщавам: не можем да си пъхнем там носа нито официално, нито полуофициално. А и сигурно все вътрешни хора пакостят.

Турецки не се и съмняваше в отговора на Романова. Ако се говори сериозно, то в последните години милицията стана безпомощна не само заради невиждания ръст на престъпността и не само за това, че вместо единичните престъпници се появиха бандитски групировки. На Романова й се струваше, че срастването на държавните структури с престъпните е станало толкова обичайно явление, че всяко действие срещу тях е предварително обречено на провал. А и в самата милиция, защо да крием, имаше немалко корумпирани кадри, като се започне от простите квартални милиционери или оперативни служители и се свърши с най-високите чинове.

Известно време седяха мълчаливо. Турецки пушеше и нервно тръскаше пепелта от цигарата си направо на пода. Романова, която за пореден път беше отказала цигарите, за да се отвлече с нещо, барабанеше с пръсти по бюрото.

Всички разбираха, че е безсмислено да се обръщат към милицията, към прокуратурата, към службата за охрана на президента, към войските на ФСК. Бандитският октопод така е разпрострял пипалата си, че едва ли биха могли да предприемат нещо, което да остане тайна за него.

Телефонът върху бюрото на Романова иззвъня. Тя вдигна слушалката и натисна вилката: звъненето й пречеше да мисли. Но телефонът пак зазвъня със същата настойчивост. Романова неохотно го вдигна:

— Да! — изрева тя, вместо „Началникът на МУР слуша“, което се изискваше по устав от нея.

Но след няколко секунди изразът на лицето й малко се смекчи:

— Съвсем не, Валентин, засега нищо ново. Установиха самоличността му — някой си Сергей Тотосович Саруханов. Да. Не, засега не са го открили. Какво? А на теб защо ти е? Какво? Ама ти си се побъркал с тая мафия! Разбира се, веднага ще те информирам.

— Нелюбин — кратко обясни тя, след като остави слушалката. — Интересува се как вървят нещата с „датския принц“.

— Принц ли? — учуди се Турецки, който трескаво започна да си припомня, че май преди няколко години застреляха краля на Швеция. Но какво отношение може да има Московската криминална към това?

Романова накратко го въведе в нещата:

— Имаше тук един Хамлет Карапетян, дребен спекулант с жилища. Взривиха го в кола. Шведов, както разбрах, подозира, че тези момчета са свързани с мафията, която премахва банкерите. Нелюбин е на същото мнение. Той води сега при нас организираната престъпност. Началник е на РУОП6.

— А ти какво мислиш?

— Засега нищо — отсече Романова. — Като намерим заподозрения по случая Карапетян, тогава и ще поговорим. — Тя въздъхна. — Само че не можем да го открием. Направо ми иде да пусна подире му Славка Грязнов! Във всички криминалета частните детективи се оказват по-умни от ченгетата.

— Грязнов? — замислено повтори Турецки. — Той какво, ще разпраща из цялата страна хората си ли? Скъпо ще му излезе. Но ти много навреме ми напомни за Грязнов, Александра Ивановна. Хрумна ми една нестандартна мисъл.

Слава Грязнов не много отдавна напусна милицията и основа частна детективска агенция. Отначало приятелите му от милицията се отнасяха към това начинание доста скептично — Шерлок Холмс се извъди, видиш ли. Но сега много от тях гледаха с известна завист прекрасното оборудване и екипировка на хората от агенция „Глория“.

Агенцията на Грязнов се занимаваше с най-различни случаи, основно издирване на изчезнали и проследяване. Така че предложението на Романова да се обърнат към Слава не беше чак толкова безсмислено — агенция „Глория“ имаше добре организирана мрежа от информатори и детективи с едно съществено предимство — много от тях засега бяха успели да останат в сянка.

Но всичко това струваше пари и то големи, а Грязнов не можеше да разчита на държавния бюджет. Затова, като знаеше, че Слава никога няма да й откаже, Романова можеше да се обърне към него само заради много важен случай, а убийството на дребния мошеник Карапетян не спадаше към този вид.

Глава единадесета Кебапчийница „Аштарак“

И милиционерите, както всички други хора, си имат своите слабости. Нищо човешко, както се казва, не им е чуждо.

За старши сержант Аникин такава слабост беше малко прекалената, но напълно извинителна любов към съгряващите питиета. Той самият обясняваше това с мъките на службата — работеше в транспортната милиция на гара Калуга-2 и за една смяна, денем или нощем, изминаваше по няколко десетки километра около гарата. Външен наблюдател би могъл да помисли, че той просто се разхожда, отпочива си. Но да трамбоваш така, дванайсет часа подред, беше доста досадно: караш се с бездомниците и проститутките, изслушваш жалбите на окрадените хора, водиш неравна битка с циганите, които си бяха харесали за табор чакалнята. А се случваше — не толкова рядко — скитниците да отдават богу дух и тогава пак на Аникин се налагаше да вика съответния транспорт. През първата година от службата Аникин все още виждаше в това… не точно някаква романтика, но поне му беше интересно: нови впечатления, срещи с хора с „трудна съдба“; той виждаше своя граждански и нравствен дълг в… Впрочем това беше отдавна, той вече беше забравил в какво виждаше тоя същия дълг на млади години. А сега, така — ежедневие и рутина. Наоколо мъка. Как да се удържиш да не удариш една-две чашки.

По-младите му колеги харесваха повече дневните дежурства, но той предпочиташе нощните смени, особено когато партньор му беше старият приятел старшина Калачов, а по-просто — Васка. Те деляха наполовина с Васка най-глухото време — от два до пет сутринта — и дремеха поред в дежурната стая.

Вечерта преди дежурството Аникин пи повече от обичайното: украинецът Гришка, който докарваше в Калуга различни стоки някъде от Черкаси и ползваше от време на време дежурната стаичка като склад, почерпи. След първата бутилка домашна скоросмъртница Васка се опъна на дивана, а те с Грицко, докато чакаха нощния влак от Черкаси, довършиха и втората, замезвайки със сланина. Аникин не помнеше как е заспал. Преди разсъмване Васка едва успя да разбуди партньора си. Аникин нещо измърмори и с огромно нежелание отвори очи. Той се протегна, погледна часовника си. „Охо! Шест и половина!“ Скочи мигновено от дивана и изхриптя:

— Защо не ме събуди по-рано?

— Да бе, може ли човек да те събуди…

Главата не го болеше — скоросмъртницата се оказа добра. Но в устата му не беше никак сладко. Аникин се прозя и се опита да оближе сухите си устни с грапавия си език:

— Нещо ми е залепнало гърлото, ще ида да се оправя.

Точно срещу гарата се намираше кебапчийницата „Аштарак“, където Аникин винаги се „оправяше“ безплатно, че го и нахранваха. „Май арменците още не са отворили, няма да има шишчета.“ Но Аникин беше готов да се задоволи с малко — бутилка бира или сто грама водка. „А за хапване сигурно е останало нещо от вчера.“

Той прокара с известно усилие ръка по лицето и косата си, за да си придаде относително приличен вид, оправи шинела си и излезе в залата. Там животът вече си вървеше по реда — циганите се бяха събудили и сега закусваха, лапайки направо с мръсните ръце, тук-там по ъглите дремеха скитници, край касите се тълпяха пътници. Аникин огледа всичко това с мътен поглед и излезе на улицата. Той пресече гаровия площад и застана пред входа на „Аштарак“.

Третото покушение срещу президента беше особено цинично и в същото време най-загадъчно. Докато се подготвяше за срещата с премиера на Ирландия, руският държавен глава реши да вземе таблетка тонусин, новото лекарство, повишаващо работоспособността и премахващо умората. Малкото шишенце с хапчетата тонусин винаги стоеше във вътрешния джоб на сакото му. Предния ден, по време на пребиваването в Съединените щати, той беше принуден да вземе лекарството, тъй като, независимо от умората трябваше да се продължат преговорите. И тонусинът подейства както обикновено. Когато след по-малко от едно денонощие руският президент реши да вземе още едно хапче преди срещата с ирландския премиер, стана нещо съвсем неочаквано. И той, и съпругата му внезапно загубиха съзнание и когато самолетът кацна на летище „Шенън“, бяха в състояние на дълбок припадък.

Всички в самолета бяха толкова потресени от случилото се, че забравиха за предстоящата среща, мислейки само как да спасят президента и жена му. Именно затова на ирландския премиер се наложи почти два часа да чака в пълно неведение.

Руският държавен глава беше спасен по чудо. На борда на самолета, освен екипажа имаше външен човек. В Русия се връщаше племенникът на съпругата на президента, младият лекар Евгений Точилин, който караше практиката си в болницата при Колумбийския университет в Ню Йорк.

За щастие той бързо съобрази, че президентът и съпругата му са в коматозно състояние в резултат на много силна алергия.

В друго време просто не биха го допуснали до президента, но охраната беше толкова деморализирана, че отстъпи и пропусна лекаря.

— Анафилактичен шок — констатира младият лекар и се хвърли към своето дипломатическо куфарче.

Бодигардовете мълчаливо следяха как той отваря ампула и пълни спринцовката с прозрачна жълтеникава течност.

— Но… — един от бодигардовете му прегради пътя.

— Първо на нея — късо заповяда Вадим Дроздов и пропусна лекаря.

Той направи подкожна инжекция на своята леля. Буквално след няколко секунди дишането стана по-равномерно, веждите й трепнаха. Женя Точилин вече подготвяше следващата инжекция — за президента.

Според всички инструкции Вадим Дроздов нямаше право да разреши на непроверен лекар да инжектира на президента неизвестен препарат. Но той пое отговорността за последствията и пропусна напред лекаря. Президентът вече започваше да се задъхва, когато племенникът развърза вратовръзката му и като разкопча ризата, вкара в рамото му няколко кубика от новия американски антиалерген.

Дишането на президента стана равномерно, той въздъхна дълбоко, обаче продължи да спи.

— Това е естествена реакция — обясни Точилин все още със спринцовката в ръце. — При вкарването в организма на много силен алерген кръвното налягане пада рязко, получават се спазми на бронхите, нарушава се сърдечната дейност. А после — парализа на дихателните центрове и — край. Летален изход.

— Но как е могло да се случи? — попита Дроздов. — Той като че ли не е вземал нищо.

— Президентът си взе лекарството — избоботи единият от бодигардовете. — И на жена си даде. Това е нещо за стимулиране на мозъка.

— Трябва да се вземе за експертиза — посъветва Точилин.

— Но той го взе и вчера — отвърна Дроздов. — Нямаше никакви последствия.

— Въпреки това, освен тонусина няма какво друго да се подозира — отговори Точилин.

В този момент президентът отвори очи.

Той доста се учуди, когато видя наведените над него лица. „Навярно съм припаднал — помисли той. — Здравето ми съвсем отиде по дяволите.“

— Андрей Степанович, как се чувствате?

„Май че е племенникът Женка.“ Президентът поклати глава, като се стараеше да отхвърли остатъците от неприятната тежест.

— Вие ми се свят, имам черни точки пред очите. Но вече ми става по-добре.

— Андрюша, какво ти е? — Жена му също дойде в съзнание.

— Къде ти е вратовръзката?

— Андрей Степанович — каза Дроздов, — на двамата със съпругата ви внезапно ви прилоша и вашият племенник — той посочи Точилин — направи необходимата инжекция.

— Браво, Женя — похвали племенника президентът, — ненапразно си се учил в Америка.

— Бихме искали да вземем за експертиза препарата, който сте поели — каза Дроздов.

— Но той си е наред — възрази президентът. — Вече колко пъти го вземам. Никога не ми е ставало така.

Дроздов погледна към младия лекар.

— Възможно е предозиране — съобрази бързо Женя Точилин.

— Кога го вземахте за последен път, Андрей Степанович?

Президентът за миг се замисли:

— Ами още в Ню Йорк. Мисля, че беше вчера? Или вече днес? С тези часови пояси не можеш веднага да съобразиш…

— Препаратът още не е окончателно проверен — каза Женя.

— Ами ако там има някакви примеси… Дайте, аз ще го занеса в лабораторията на нашия институт.

— Е, щом трябва. — Президентът извади от вътрешния джоб на сакото си шишенцето с тонусин и го даде на племенника. Той се върна на мястото си и старателно прибра шишенцето, но не в чантата си, а в малко куфарче.

— Тук си нося най-ценното — обясни той.

— Главата някак ми тежи — каза президентът. — А ми предстои среща с ирландския премиер… Кога ще кацнем?

— Ами че ние вече… — смути се Дроздов. — Момчета — обърна се той към стюардите, — от колко време стоим тук?

— Скоро ще станат два часа.

— Ето ти на! — възкликна президентът. — Та той ме чака!

— Андрей Степанович — твърдо каза Женя Точилин, — като лекар ви забранявам да излизате от самолета. Само това остава, да паднете или да се клатите насам-натам.

— Пак ще кажат, че съм се напил — измърмори президентът.

— А какво ще правим?

— Сега ще сляза и ще съобщя, че не можете да излезете заради заболяване. Няма друг начин.

Президентът само въздъхна и закопча ризата си.

Кебапчийницата „Аштарак“ срещу гарата на Калуга се намираше в префасонираната сграда на бившите билетни каси. Семейството бежанци от Спитак, което нае помещенията, разкраси помещението, доколкото можа — боядисаха стените в жълто и на тях старателно, но твърде непрофесионално нарисуваха шишчета на скара, оранжева кокошка върху чиния и чаши с питиета в такъв отровен цвят, че ако бяха истински, щяха да са смъртоносни. Над входа се кипреше дълъг лист ламарина с надпис „Аштарак“, изрисуван с големи неравни букви на фона на белеещи планински върхове.

Денем тук често можеше да бъде видян самият собственик — Васак Саакян, дебел, набит мъж, който се появяваше, съпроводен от поредния приятел, познат или просто нужен човек, настаняваше го на масата и го угощаваше до преяждане с шишчета, без да забравя и себе си, като ги поливаха обилно с червено вино, а понякога и с водка.

Собственикът нямаше никакво отношение към кухнята. Там работеше стопанката — силна, здрава жена със започнала да посивява черна коса. Тя се трудеше, без да скръства ръце, като въртеше кухнята, вземаше парите и обслужваше клиентите. Не можеше и за минутка да приседне на стола, както правеше мъжът й. Тя имаше и помощник, макар и не много сръчен — един изпосталял руснак, чиито задължения бяха да прибира масите, да мете пода, да бели картофите и другите зеленчуци, да прочиства ориза за супата харчо. Той я караше през пръсти, а понякога въобще не идваше: щом се усетеше с повече пари, го удряше на запой. Но по-лошото беше, че през цялото време трябваше да бъде държан под око да не задигне нещо.

Следобед идваха дъщеричките — кръглолики, пухкави близначки с ярки панделки в непокорните тъмни къдрици. Вместо да помагат на майка си, те започваха шумни игри, скачаха и тичаха из кухнята. Така че всъщност на Гаяне — така се казваше стопанката — се налагаше да върши всичко сама. Обаче мъжът й изпълняваше една много важна работа, която не можеше да довери на жена си — сам се разправяше с милицията и рекетьорите, уреждайки нещата на чаша вино и вкусни шишчета.

Затова, когато при семейство Саакян дойде Сергей, те нямаха нищо против. Той беше син на тяхна съседка още в Аштарак. След сватбата си те се преместиха в Спитак, но по време на голямото земетресение къщата им беше напълно разрушена и Саакянови със съвсем малките тогава дъщерички успяха да се настанят в Калуга. Това, разбира се, не е Ростов или Москва, но градът не беше никак лош, а главното — те се появиха още по съветско време като бежанци от земетресение, а не от война. Отначало всички им съчувстваха и градските власти не само че не се опитваха да се отърват от тях, но дори им помагаха. Като цяло те бяха доволни от живота.

Васак плащаше данък на местните рекетьори, хранеше и поеше безплатно кварталния и никой не закачаше заведението му. Търговията на гаровия площад вървеше бойко и само Гаяне от време на време се оплакваше, че е затрупана с работа. И точно тогава се появи Сергей.

В Аштарак съседът е близък човек, много по-близък дори от роднина в Москва. При съседите можеш да отидеш едва ли не по всякакъв въпрос и денем, и нощем, те винаги са в течение на всички житейски новини, споделят радостите и съчувстват на мъката. Не можеш дори да си представиш, че изведнъж може да забравят да поканят съседите на сватба, да речем, или на помен — а и никой не чака покана: жените просто отиват при съседката и предлагат помощта си.

Съседът си остава близък човек и на хиляди километри от родния град. Саакянови не разпитваха за нищо Сергей, макар да се досещаха, че той има някакви проблеми с милицията. „Ако поиска, сам ще разкаже“ — такъв беше обичаят. Но Сергей нищо не разказваше. Първите два дни Васак седеше с него на масата в ъгъла, далеч от чужди очи, и го гощаваше първокласно, на третия ден Сергей по собствена инициатива започна да обслужва клиентите и да пече шишчета в задния двор. До кухнята не го допуснаха — не е мъжка работа това.

В Калуга никой дори не забеляза, че в арменската кебапчийница се е появил още един човек. Можеш ли ги разбра тия кавказци — всички си приличат. Още повече че Сергей, който дойде при Саакян порядъчно брадясал, след няколко дни вече обрасна с черна брада.

Когато в „Аштарак“ идваха да се стоплят и да хапнат местните милиционери, Сергей благоразумно се скриваше в задния двор, макар че на никого не идваше наум да му обърне особено внимание.

Сергей не знаеше, че във всички руски отделения на милицията е получен портретът му. Наистина в сегашния му вид трудно можеше да бъде разпознат онзи гладко избръснат, добре облечен млад човек, който гледаше от милиционерската листовка с уморени и малко тъжни очи. Брадата доста го състаряваше, а в съчетание с широкото кожено яке, което му зае Васак, той изглеждаше като полуграмотен планинец, който може би и не разбира много руски.

Вратата като напук се оказа затворена. „Не са дошли още, кучите му синове“ — наруга арменците Аникин. Но за да се убеди напълно, че в кебапчийницата няма никой, той блъсна няколко пъти с всичка сила по желязната врата. Отвътре не се чуваше нито звук.

Аникин вече щеше да се обърне и да отиде в гаровия бюфет, където имаше далеч по-малка надежда да пийне на аванта, когато отвътре някъде от дъното на кебапчийницата се чуха тихи звуци.

Аникин удвои усилията си.

— Милиция! — викна той за всеки случай, за да им вземе страха. А после добави добродушно: — Свои сме!

Най-накрая вратата се отвори. На прага стоеше младеж, когото Аникин вече беше виждал някак в гръб. Васак казваше, че му е племенник.

— Няма никой — малко смутено, както се стори на Аникин, каза племенникът.

— Е, ти нали си тук! — бодро отвърна милиционерът. — Бъди човек, дай нещо да се оправя, че главата ми направо се цепи.

— Влезте — каза след секунда колебание „племенникът“ и пусна Аникин вътре.

Сергей Саруханов се вълнуваше. От една страна, той разбираше, че това ченге не е дошло тук за него и въобще заради махмурлука едва ли го интересува нещо друго, освен чаша водка. Но те навярно са обявили издирване и кой знае как може да се обърне работата…

Обаче, без да издава страха си, той започна бързо да обслужва постовия милиционер — сложи пред него чиста чаша и бутилка водка, донесе салата, кашкавал, салам.

— Нищо топло няма още — извини се той. — Елате след час, Гаяне скоро ще дойде.

Аникин вече беше изпил сто грама водка и замезваше със салата и кашкавал. Отвътре му олекна, по тялото му се разля топлина.

„Как добре говори на руски, кучият му син“ — изведнъж си помисли Аникин, като си спомни говора на Васак Саакян.

Той внимателно погледна лицето на „племенника“. Изведнъж му се стори, че вече го е забелязвал някъде или просто му се привижда на пияна глава?

Сергей сложи на масата горчица.

— Слушай — не издържа Аникин, — ти не търгуваше ли на гарата? Твоя ли беше сергията, дето я запалиха миналото лято?

— Не, не съм бил аз — отрицателно поклати глава Саруханов, като съобразяваше мъчително дали не беше по-добре да излъже, че той е бил този сергиджия? Но тогава ченгето пък ще започне да разпитва за подробности и ще усети нещо.

— Ааа, не си ти. — Милиционерът си наля още сто грама.

И все пак определено беше виждал това лице. Но къде, кога?

Както често става в такива случаи, кой знае защо много му се искаше да си спомни. При това като човек, който има правото да задава въпроси, той пак попита:

— А при нас в участъка прибирали ли са те?

— Не, не е имало такова нещо — отвърна Саруханов.

— Хм, откъде те познавам? — говореше си сам Аникин. — Аз, разбираш ли, имам упорит характер. Сега три дни ще се мъча да се сетя къде съм те виждал!

На Сергей му оставаше само да разпери ръце.

След два часа „оправилият се“ и ободрен Аникин предаде дежурството и замина вкъщи да си отспи. Пътьом трябваше да се отбие при лейтенант Карасьов в градското управление — да занесе „пратка“ от Гришка украинеца.

В коридора висеше голямо табло с портретите на обявените за издирване. Аникин щеше да отмине, но изведнъж рязко се обърна и впи очи в снимката на млад арменец. Надписът гласеше:

„Сергей Тотосович Саруханов, роден 1962 г., жител на град Аштарак, Арменска ССР Издирва се за предумишлено убийство.“

Аникин се вгледа още веднъж в снимката. Нямаше съмнения — оттам го гледаше племенникът на Васак, който го обслужи сутринта в кебапчийницата. Но дори да оставаха някои съмнения, магическата дума „Аштарак“ безусловно щеше да ги разсее.

Глава дванадесета Подлезът под Кутузовски проспект

Евгений Точилин беше много перспективен млад лекар ендокринолог. Това донякъде и определи изпращането му на стаж в болницата при Колумбийския университет в Ню Йорк. Разбира се, само донякъде. Главна роля изигра приятният за Женя факт, че някога по-голямата сестра на майка му, скромната и стеснителна, макар и много хубавичка Фая се омъжи за малко недодялания Андрей, който при първото си появяване порази всички вкъщи с високия ръст и боботещия си глас.

Като цяло Андрей, който тогава учеше във Висшата партийна школа, не изглеждаше толкова недодялан на фона на останалите слушатели в това заведение. Той беше достатъчно напорист, честолюбив и всичко подсказваше, че го чака добра партийна кариера. Но тогава на никого не можеше и да му хрумне до какви висини ще се добере в края на краищата.

Женя познаваше вуйчо си още от детските си години и винаги се поразяваше от неговата способност да улавя момента, бързо да избира правилното решение и упорито да го довежда докрай. От времето, когато той започна да се издига все по-нависоко по партийната стълбичка, Женя започна да го вижда все по-рядко и не можеше да не го удиви промяната на възгледите, която настъпи у вуйчо му, когато той, убеденият комунист, се превърна изведнъж едва ли не в дисидент.

В семейството много хора не го разбираха. И едва след август 1991 година видяха каква тънка игра е започнал, как ловко я изигра и какво постигна в резултат.

Лично за Женя това значеше стаж в Съединените щати и той не можеше да не бъде благодарен за това на вуйчо си.

След случилото се на летище „Шенън“ той, разбира се, както и Вадим Дроздов, не можеше да не се замисли какъв именно опасен примес е попаднал в хапчето тонусин и съжаляваше, че заяви на всеослушание за необходимостта от експертиза. Затова в Москва той реши да пътува до града с правителствена кола. Обаче, когато няколко часа по-късно вече в обикновено такси се отдалечаваше от улица „Есенна“, където беше жилището на президента, му се стори, че в същото време заедно с тях потегли паркирана наблизо кола. Женя кой знае защо помисли, че тя го следи.

Предчувствието не го излъга. Когато след двадесет минути той слезе от таксито на Кутузовски проспект до подлеза, видя, че същата коля спря на няколко метра отзад.

Точилин побърза по тунела към другата страна на проспекта в сградата, която преди беше украсена от многобройни паметни плочи, а сега радваше очите с полукръгъл надпис: „Магазин HOROSHIY“.

Женя вече беше в средата на подлеза, когато отзад се чуха припрени стъпки. Той бързо се огледа — настигаха го двама в кожени якета и малки черни шапчици, нахлупени до самите очи. Те бързо го догонваха. Женя носеше само куфарчето — останалите вещи вуйчо му обеща да изпрати на другата сутрин с личния си шофьор.

Нямаше съмнения за намеренията на тия двамата и Женя побягна по подлеза с надеждата да стигне до улицата, преди да го догонят преследвачите. В отговор двамата отзад също се затичаха и спипаха Точилин вече пред самите стълби, водещи нагоре. Единият го събори с професионален удар, другият измъкна от ръцете му куфарчето. След което двамата се отдалечиха с бавен тръс към противоположния край на подлеза и изчезнаха.

Женя се изправи, ругаейки, и тръгна към къщи. Слава богу, че навреме беше прехвърлил ключовете, парите и документите във вътрешния джоб на палтото си.

Възможно е и на него да се бе предало удивителното качество на вуйчо му — да излиза сух от водата. Във всеки случай, след като се озова вкъщи зад металната врата, Точилин въздъхна, облегна се на стената и затвори очи — всичко мина донемайкъде сполучливо.

— Ще може ли да върви сам? — попита капитан Сивич. — Не бива да провеждаме разпит в стая, където лежат още десет души.

— Мога да ви отстъпя кабинета си — каза завеждащият отделението. — Но там ще трябва да седите, а на него това безусловно ще му бъде трудно. Така че — лекарят се замисли — мога да ви предложа манипулационната. Но — той вдигна нагоре показалеца си — ще се наложи да си измиете ръцете и да облечете бяла манта.

— Моля ви се, така е много добре — кимна Василий Василиевич. — Няма да има въпроси — при кого е дошъл милиционерът и защо?

— Именно.

След десет минути по коридора на хирургическото отделение мина нов лекар. Никой не му обърна внимание. А след още десет минути в трета стая влезе медицинската сестра и кресна:

— Шевченко! В манипулационната!

— Вече ме боцкаха днес — замърмори Шевченко. — Ама вие сте направо садисти!

— Без повече приказки — отряза го сестрата. — На консултация.

Шевченко се изправи с мъка и както си беше в синята болнична пижама, бавно закуца по коридора към манипулационната.

Непознатият лекар не му хареса още от пръв поглед — имаше нещо съвсем нелечебно у него. И първите думи на завеждащия отделението потвърдиха най-лошите му подозрения.

— Капитан Сивич от милицията иска да поговори с вас. Ще ви е трудно да седите, затова легнете на кушетката — каза той и излезе от манипулационната.

Шевченко остана сам с милиционера.

— И тук ме намерихте — промърмори той. — Изпод земята ще изкарате човека, щом ви трябва. Е, какво има, питайте.

— Александър Юриевич — започна Сивич, — какво знаете за Хамлет Карапетян?

Шевченко се опъна на твърдата кушетка и затвори очи. Василий Василиевич търпеливо чакаше.

— Ами изобщо работата беше така. Ние с Витка — Станиславски де — останахме съвсем без пари. Витка предлагаше да клекнем с шапки в подлеза, ама нали знаете, трудно е някак, не сме го правили досега… Мислиш си, ами ако мине някой познат, а и изобщо… А ни се пие, та две не виждаме. Въобще стоим си ние край Курската гара, измръзнали, гладни. И тогава идва тоя: „Привет, момчета!“ Да си кажа право, не ми хареса много, обаче почерпи — не мога да отрека. Пари наистина не ни даде. И вика: „Има една работа.“ Ние питаме: „Каква работа?“ Ако е нещо престъпно — неее, това не е за нас.

Той, тоест Хамик, ни заведе при павилиона, взе бира, кренвирши и ни обясни кое как. Изобщо и въобще трябваше да се заселим с Витка в апартамента и да пречим на съседите — да крещим, да шумим и разни такива. А той ни обезпечава и пиячката, и мезето.

— Съгласихте ли се? — попита Сивич.

Шевченко почувства в тона му неодобрение и започна да се оправдава:

— Ами той Хамик така обрисува всичко — значи такива кофти хора, той им предлага едва не палати, а те все се дърпат. Та трябваше да им покажем, че комуналната квартира е кофти работа. За да станат по-сговорчиви. Ние помислихме, помислихме и се съгласихме. И без това нямаше къде да ходим.

Всъщност те мислиха не повече от минута, но Шевченко нямаше намерение да обяснява това.

Но стана така, че ролята на квартирни скандалджии и хулигани се оказа над възможностите им. Сутрин ги беше срам, и то така, че търчаха по коридора към тоалетната и не смееха да гледат никого в очите. А и в действителност Хамик изобщо не излезе толкова щедър, както те смятаха в началото. Мислеха си, че всеки ден ще има водка и бира, салам и кренвирши, а излезе — две бутилки от някаква гадост като ментето по хиляда и двеста, наречено „Оригинална“, а за мезе в най-добрия случай кучешка радост, че понякога и просто кубче китайска разтворима каша. А на Хамик и това му се свидеше за приятелчетата скандалджии. Той всеки ден им пилеше, че нищо не правят, за да вгорчат живота на съседите.

— Искаш ли водка? — питаше Хамик Шура Шевченко, който го посещаваше по-често. — А заработил ли си я?

В края на краищата Хамик ги постави пред дилемата — или те избират нова, по-ефективна тактика за мъчение на съседите, или той ги изритва от квартирата и заселва там други, по-подходящи хора.

Това стана точно вечерта на оная нощ, която завърши така плачевно.

— На мен какво ми е — каза на капитана Шевченко, — а виж, на Витка сега лошо му се пише. Ще ме изпишат и шапка на тояга, а него го откараха в ареста. Оттам никак не е лесно да се измъкнеш.

— Ще го съдят — каза! Сивич.

— Ох, Господи! Другарю капитан, не може ли да напиша заявление, че значи нищо против него нямам, в смисъл че аз съм си виновен? Честно казано, Витка сигурно е бил прав. Не знам. Само че аз много се плаша от вашего брата, ченгетата, извинявам се — милиционерите.

— За какво ви ръгна тогава с ножа Станиславски? Искаше да уважавате милицията ли? — иронизира го Сивич.

— Нее — проточи Шевченко. — Искаше да разкажа за една далавера. Аз я видях, а той — не. Той, да знаете, се е начел като дете на тия книжки за пионери герои, та значи много вярва на тая романтическа глупотевина.

— И какво сте видели вие? — попита капитан Сивич.

— Абе аз и така много се раздрънках, стига.

Шевченко демонстративно се обърна на другата страна — с лице към стената, като даваше да се разбере, че разговорът е свършен.

— Слушайте, Шевченко — усети се капитанът, — виждам, че не ви е безразлична съдбата на вашия приятел, имам предвид Станиславски. Обещавам ви, че ще направя всичко възможно, за да му намалят присъдата, ако ми разкажете.

— Да намалят! — замърмори Шевченко. — От пет години на четири и половина. Знам ви аз. Пуснете го съвсем! Толкова. Като дойде при мен — сам и без охрана, тогава може и да ви кажа.

— Но… — започна капитан Сивич.

— И какво толкова се кахърите заради тоя Хамик. Голяма работа, един боклук по-малко — измърмори Шевченко.

Василий Василиевич вече искаше да става, но последната забележка на Шевченко го накара да седне обратно. Според неговите представи Шевченко не знаеше и нямаше откъде да научи за смъртта на Карапетян. Колата се взриви същата нощ, когато бе станал неговият побой със Станиславски. След това Шевченко не беше излизал от болницата, а първите дни изобщо прекара в реанимацията.

— Откъде знаете, че Карапетян е загинал? — попита капитан Сивич.

— Откъде, откъде… — промърмори Шевченко и се обърна с лице към него. — Отникъде! Ние видяхме с Витка как той влезе в колата. Искахме само да отидем при него, да си поговорим от сърце, да му обясним какво и как… И тогава като тресна…

— Значи вие и двамата сте видели това?

— Ами да — потвърди Шевченко.

— Но нали казахте, че Станиславски не е видял.

— Не, другарю капитан — Шевченко намигна заговорнически, — аз отидох там малко по-раничко. Сам.

— И какво видяхте тогава? — Сивич дори се учуди малко, като почувства как изведнъж сърцето му — на него, опитния следовател — ускорено заби.

— Какво съм видял, ще кажа, като си дойде Витка — твърдо се запъна упоритият Шевченко и колкото и да се опитваше, Василий Василиевич не успя да измъкне от него нищо повече.

Глава тринадесета Шевченко и Станиславски

— Ама че работа, Александра Ивановна! — започна още от вратата капитан Сивич.

— Чакай, поеми си дъх — спря го Романова. — И ние имаме за теб добри новини. Люба — повика тя секретарката си, — направи, моля те, чай. Ще стигнат ли за всички чашките?

— Сега бих пийнал и нещо по-силничко. — Василий Василиевич огледа събралите се в кабинета на Романова за поредната оперативка. — Е, ще минем и с чай.

— Намериха убиеца на Карапетян — съобщи Романова. — Криел се в Калуга при свои земляци. И сега Анатолий Фьодорович се разправя с него.

— Мълчи гадът — забеляза Шведов.

— Сашка, и ти би трябвало да го разпиташ — обърна се Романова към Турецки. — Банкер е все пак.

— Какъв банкер е той? — намеси се в разговора началникът на втори отдел в МУР подполковник Нелюбин. — Ако той е банкер, аз съм президентът на САЩ! Само табелата му е такава. А реално — шантаж. Случаят е ясен.

— Ако догадките не се потвърдят с факти, случаят не може да е ясен — забеляза Мойсеев, който като криминолог и законник, не можеше да се съгласи с такива заявления.

— Не знам — поклати глава Сивич. — Аз добивам съвсем друго впечатление.

Веднага след разговора с Шевченко в болницата капитан Сивич отиде в следствения арест при Станиславски. Той напълно потвърди показанията на Шевченко. Оня ден Хамик не им дал и копейка, че и ги заплашил на това отгоре да скандалджийстват по-здраво, иначе ще ги изрита на майната им. Не им се искало да се махат от топлата квартира. Но и тормозът нещо не се получавал — нямали настроение. И през нощта, някъде след полунощ, Шурка Шевченко отишъл при Хамик да проси пари за водка.

Когато се приближил до входа, той видял, че край паркираната до блока кола се мотае някакъв мъж. Шурка дори се учудил — намерил време да се занимава с ремонти — наоколо мрак, очите могат да ти извадят. А впрочем какво ли му влиза в работата…

Той влязъл във входа и веднага разбрал, че не е дошъл в подходящо време. Хамик стоял на стълбището и диво се карал със своя приятел, друг арменец, който живеел на долния етаж. Шевченко изчакал известно време, но скандалът не затихвал. Тогава Шевченко разсъдил, че в такова настроение от Хамик не може да се очаква нищо хубаво, и решил да се върне вкъщи — на улица „Милников“.

Те поседели с Витка, изпили ментето и опитали да се скарат. Но нямали вдъхновение. Витка се разстроил и започнал да кълне всичко на света — Хамик, Шурка, себе си, своята съдба и проваления живот.

В края на краищата той поискал Шевченко да направи още един опит. Шурка се заинатил и тогава те отишли заедно, макар че обикновено връзката с Хамик поддържал именно Шевченко.

Като завили в двора, те чули как някой излязъл от входа. На слабата светлина от уличната лампа ясно разпознали набитата фигура на Карапетян. Той отишъл до колата си.

— Хамик! — извикал Шевченко.

Да тичат след много дни непробудно пиянство те не можели. И това ги спасило.

Без да обръща внимание на виковете им, Хамик отворил вратата на колата, седнал вътре, запалил двигателя и потеглил.

И тогава колата се превърнала в ярко огнено кълбо. Шевченко и Станиславски били още доста далеч и се отървали само с уплаха.

Потресени, те се върнали вкъщи. Преброили парите си, Шура поровил из кухнята и намерил в шкафчето на Серьожа Ройберг смачкана хилядарка. Отишли при денонощно работеща барака и купили пак менте. Изпили го. И тогава започнало всичко.

Шурка разказал на Витка, че е видял мъж, който се мотаел край колата.

— Това е колата на приятелчето на Хамик, с което се караха — казал Станиславски.

— Не, аз оня го знам! — отвърнал Шурка. — Оня беше друг.

И тук събутилниците загрели, че са видели как лепват бомба на колата. А по-нататък като се започнало! Станиславски искал Шевченко веднага да отиде в милицията. Шевченко се дърпал и тогава Станиславски, чиято гражданска съвест се пробудила вероятно под действието на ментето, започнал да го нарича „отстъпник“, „боклук“ и още кой знае защо „фабрикант“ и „лайнократ“. Но когато стигнал до това, че Шевченко е „продал съветския народ на мафията“, той не издържал. Сбили се — вече наистина точно както искал от тях Хамик. И боят свършил трагично.

— Кого е видял той там? Белези? — попита Нелюбин.

— Кавказец? — прокарваше своята линия Шведов.

— Шевченко мълчи. Иска да се прекрати следствието срещу Станиславски, дори написа заявление, че няма претенции към него и сам си е виновен за всичко — обясни Сивич.

— Виж ги ти — един за всички, всички за един — подсмихна се Романова. — Е какво пък, щом е така, може и да го прекратим. Гледай какви принципни хора имало още у нас. А ти чу ли, Саша? — обърна се тя към Турецки, сякаш изразът „принципни хора“ нещо й напомни. — Меркулов май се е върнал в Москва.

Меркулов се прибра в Москва едва предната вечер. Той още беше съвсем потънал в своите казански дела и продължаваше да мисли за „аверчетата“, които държаха в ръцете си цели заводи и фабрики на територията на Казахстан, когато в кабинета му влетя раздърпаният Турецки.

— Константин Дмитриевич — извика той от вратата, — трябва да поговорим!

— Саша, да не те гонят? — поинтересува се Меркулов. — Нещо ми се виждаш поразчорлен.

— Как да не съм, да знаеш какви неща стават тук — отвърна Турецки.

— По принцип вярно — съгласи се Меркулов. — Да не са взривили пак някой банкер?

Турецки се приближи до Меркулов и каза тихо и сериозно:

— Константин Дмитриевич, вярвам ви като на себе си. Трябва да се направи нещо. Страната е заплашена от хаос, разбирате ли? Някой иска да грабне властта.

— По-тихо, Саша — каза Меркулов. — Да не си празнувал нещо вчера? Някак странен си днес.

— Константин Дмитриевич, говоря сериозно. Обади ми се един приятел от училище, той сега е в спецохраната.

— Що за спецохрана е тая? Да не е при Корсиков? В службата за охрана на президента?

— Не, Корсиков е президентската охрана, като милицията да речем. А той е при Шилов в спецохраната, това е нещо като кремълското КГБ. Та той ми разказа, че срещу президента вече е имало няколко покушения.

Меркулов само поклати глава:

— Ако е сериозно, защо викаш тогава? Ето, Шура Романова не се доверява на никой от своите сътрудници без изключение и аз между другото натам отивам. Такива времена дойдоха…

Турецки запали цигара и започна подробно да излага всичко, което беше научил току-що от Дроздов.

— Отвратително — каза Меркулов, когато изслуша разказа на Турецки. — А какво е показала експертизата?

— Каквото трябва. Че освен тонусин в таблетките е имало някакъв много силен алерген, забравих му името, но не е там работата — каза Турецки.

— Не е — съгласи се Меркулов и продължи мисълта си: — А в това, как е попаднал там.

Двамата замълчаха. Турецки и Меркулов се познаваха отдавна, още от времето, когато след завършването на института младият и зелен Турецки попадна като стажант в Московската градска прокуратура при Меркулов — тогава още старши следовател. И сега нямаше нужда да говорят, и двамата мислеха за едно и също. Да подмени лекарството, което редовно взема президентът, може само човек, който общува отблизо с него. Някой от своите. Фаина Петровна? Едва ли. Тя самата едва не стана жертва на новото покушение. Значи не е имала и представа за опасността, която е представлявало безобидното на пръв поглед хапче тонусин. Остава да е някой от охраната.

— Между другото — попита Меркулов — началникът на спецохраната Шилов бил ли е в самолета?

— Не, нямало го е. И полетът е бил подготвен от неговия заместник — полковник Руденко — уверено отговори Турецки. — Вадим спомена за това. Но в самолета старши по звание е бил самият той. Затова именно той е допуснал лекаря до президента. И върху него е лежала отговорността за този полет.

— Така че в случай на нещо… — започна Меркулов.

— Щеше да отгърми пръв.

— Красива картинка се получава.

— Това още не е всичко, Константин Дмитриевич — продължи Турецки. — Само час след кацането е бил нападнат лекарят, племенникът на жената на президента.

— Едно не мога да разбера, Саша, защо Точилин е повярвал на Дроздов? — поклати глава Меркулов, когато Саша свърши. — Къде е гаранцията, че най-старшият от охраната не е изработил тоя номер? Аз бих си помисли десет пъти отначало.

— Вярно, Константин Дмитриевич — съгласи се Турецки. — Но нали именно Дроздов го е пуснал до президента, за да направи инжекцията. Ако той самият е подготвил акцията, за нищо на света не би го пуснал.

— Може би, може би — поклати глава Меркулов.

— А Точилин след три дни направил анализ на таблетките тонусин в своята лаборатория. Той знаел, че се води голяма игра и ще се опитат да му попречат, затова и подменил две хапчета тонусин с други — взети от личната аптечка на президента в жилището му. И ги сложил в куфарчето, което нарочно натъпкал със стари документи, никому ненужни хартийки. Въобще постъпил грамотно.

— Кой още знае за резултатите от анализа и изобщо за цялата тази история? — замислено попита Меркулов.

— Резултатите са известни само на Точилин и Дроздов, ако не смятаме нас двамата, Константин Дмитриевич — отговори Турецки.

И Турецки, и Меркулов разбираха, че се е създало повече от сериозно положение. Три отчаяни покушения срещу президента не бяха успели всеки път поради чиста случайност. Последния път, над Атлантика, неговите врагове бяха действали на сигурно. Ако в правителствения самолет не се бе озовал Женя Точилин със своите американски лекарства, ако не беше решителността на Дроздов, който не се уплаши да поеме голямата отговорност, в лишената внезапно от президент Русия безусловно щеше да настъпи пълна дестабилизация.

— Те са внедрили свои хора даже в спецохраната. Някой е подменил тези хапчета.

— Да, Константин Дмитриевич, тук не можеш да се оправиш без половин литър. Направо ти иде да се обърнеш към агенцията на Грязнов. Може пък тези шерлокхолмсовци да ни помогнат с нещо?

— Ти сериозно ли говориш, Саша?

— Ами не, шегувам се.

Глава четиринадесета Пасажерът от ферибота „Илич“

На връщане към къщи Турецки отново се сети за Слава Грязнов и едва сега се хвана, че кой знае защо през последните два дни мислите му упорито се въртят около Грязнов. Нима той сериозно мисли, че тази детективска агенция може с нещо да помогне? Не, едва ли. И все пак той отново си спомни за Грязнов…

Колкото повече мислеше за това, толкова по-отчетливо се промъкваше една смътна мисъл, която той не можеше никак да облече в думи. Сработваше неговата особена интуиция, която толкова пъти му бе спасявала живота и този на близките му. По някакъв начин Слава Грязнов беше свързан с руския президент. Не, не пряко… В подсъзнанието му се въртеше някаква идея, която никак не искаше да изплува на повърхността. Грязнов… Президентът… Какво общо може да има между тях?… Турецки разтри слепоочието си. Или само му се струва…

Саша така и не усети как се озова пред вратата на жилището си.

— Слушай, Ира — каза той на жена си, която излезе да го посрещне, — само не си мисли, че се побърквам. Кажи, свързан ли е Слава Грязнов някак с нашия президент, или само ми се струва?

— Грязнов? — учуди се Ирина и се замисли. — Ами разбира се! Помниш ли, когато бяхме заедно през лятото на петдесетгодишнината на Романова? Слава разправяше, че имал някакъв чичо, едва ли не в Далечния изток, който приличал като две капки вода на президента.

— Двойник! — възкликна Турецки. — Точно така! А аз все не можех да си спомня! Браво на теб!

— Благодаря — усмихна се Ирина, — какво друго ми остава?

На вечерята Саша мълчаливо ядеше каквото му беше сложила Ирина. Той мислеше. Ох, колко съблазнително беше да докарат тук чичото на Грязнов и за всеки случай да предпазят президента. Но дали ще се съгласи Грязнов? И самият чичо? Това си беше опасна работа. Поредното покушение може да успее и тогава… Турецки изобщо не беше сигурен дали би могъл да подстави собствения си чичо вместо президента.

Нито Ирина, нито дъщеричката му се решаваха да нарушат мълчанието, разбирайки, че таткото мисли. Внезапно рязък телефонен звън го върна към действителността.

— Попитай кой е — каза Турецки на жена си. — Няма ме за никого, освен… е, сама разбираш.

— Романова те търси — каза Ирина и му подаде слушалката.

— Да, Шура — отвърна той уморено, но това, което чу, го накара да забрави и за умората, и за Грязнов, и за неговия чичо.

— Саша, извинявай, че ти прекъсвам вечерята — каза Александра Ивановна, — но стана поредното чепе7: Шевченко е убит направо в болницата. Изглежда, сме бъркали по отношение на нашия Хамлет. Тук не всичко е така просто. И аз мисля, че това е по твоята част.

Вечерта беше провалена, но Ирина бе привикнала вече и не се сърдеше. Тя знаеше за кого се омъжва.

Турецки драсна към „Петровка“ 38, където тази вечер до късно се беше задържала Романова, и научи от нея всички подробности по случая Карапетян.

— Значи ти мислиш, че Саруханов не е убиецът?

— Нали Шевченко е видял оня, който е заложил бомбата. Ако Саруханов го е планирал отрано, за нищо на света не би вдигнал такъв шумен скандал. Веднага става главен заподозрян.

— Но откъде са знаели, че именно Карапетян ще седне на волана?

— Там е работата, че изобщо може да не ги е интересувал Хамлет. На кого е притрябвал? Саруханов е друга работа — директор на финансовата къща „Вяра“. Помисли сам, за какво му е да очиства Карапетян, и то по такъв начин? Защо да съсипва нова кола? При това своята.

— Значи той не се е скрил от нас…

— Именно! — Шура сви юмруци. — Той веднага е загрял кой е бил на мушката и е изчезнал. Е, сега е в Бутирка. Там никой не може да го докопа.

— Ама че си оптимистка, Шура — забеляза Турецки.

— Обаче друго ме вълнува — мрачно процеди Романова. — Откъде са разбрали, че Шевченко е проговорил?

Разбира се, нямаше нищо радостно в това, че бяха убити хора, независимо че единият бе скитник, а другият мошеник. Както и че е извършено още едно, наистина неуспешно покушение срещу банкер. Обаче този нов факт би могъл да проясни останалите. Турецки извади лист хартия и написа:

Срещу всички тези хора през последния месец бяха извършени покушения, при това все успешни. Сега към тях можеше да се прибави и шефът на неголямата финансова къща „Вяра“, който по чудо беше останал жив.

Нямаше съмнение — гибелта на тези хора бе свързана с професионалната им дейност. Значи трябва да се открие нещо общо в работата на банките, които те са ръководили. Обаче тук Турецки се объркваше. Честно казано, хич го нямаше по финансовата част, навремето не се научи дори да води ергенския си бюджет — добре, че сега Ирина пое тези проблеми.

Макар Саша да беше съвременен човек, никога не се беше интересувал от курса на долара или германската марка, а цените в магазините дори не се опитваше да запомни — какъв смисъл има, когато те се сменят толкова бързо. Затова, когато отиде на гости при майка си, той изобщо не можеше да поддържа най-увлекателния за нея разговор за цените, който бе заменил дежурните приказки за времето.

Турецки пак погледна списъка на банките. Някакво шесто чувство му подсказваше, че убийствата на банкерите са свързани помежду си — върху банките се оказва натиск, но от кого? Защо? С каква цел?

И защо това листче със съвсем чуждите за него имена на финансови структури изведнъж го наведе на мисълта за собствения му живот? Кой знае защо той усещаше към всички тях странна злоба — сякаш тези финансисти му бяха пресекли пътя, лично на него — Саша Турецки.

Той не би бил следовател по делата от особена важност, ако не можеше да открие отговора. Този отговор беше Татяна Бурмеева. Защо всичко най-хубаво се пада точно на такива?

Турецки пак си спомни за Татяна и за миг му се стори, че заради такава жена би могъл да жертва твърде много. Тя му изглеждаше измъчена и крехка — като заблудено дете, което ти се иска да прегърнеш и да приласкаеш. Саша се опитваше да прогони от съзнанието си нейния образ, но само да помислеше за финансистите и банкерите, веднага си припомняше онази снимка с Татяна и нейния мъж, дребосък и очилатко. Само че трябваше да мисли не за това, а как да открие убийците на Леонид Бурмеев.

Турецки пак погледна листчето. И така, финансова къща „Вяра“ Сергей Саруханов остана жив и без всякакво съмнение знае от кого следва да се страхува. Но дали ще проговори? Печалният опит на Шевченко говореше, че мълчанието сега е по-полезно.

В полунощ телефонът на Турецки пак иззвъня. Този път беше Вадим Дроздов, твърде разтревожен от всичко ставащо.

На другия ден двамата стари приятели се срещнаха на ъгъла недалеч от детективска агенция „Глория“.

Беше слънчев есенен четвъртък. На кея на стокхолмското пристанище Фрихамн се товареше фериботът „Илич“. Безгрижните потомци на викингите се качваха на него, за да се полюбуват на архитектурните и другите чудеса в града на Нева, а също и да извършат десант в неприлично евтините за тях магазини на бившия Ленинград. Запотени руснаци (ако се вярва на паспортите — все още граждани на СССР) се връщаха всеки отнякъде: четирима мъже сновяха насам-натам, всеки с куп автомобилни номера под мишница. Брадат шведски митничар премина с важна стъпка, след него ситно подтичваше раздърпана руска девица. Тя бърбореше на английски, като се опитваше да убеди господин офицера, че персоналният компютър, който носи, по никакъв начин не попада под никакво ембарго. Митничарят, без да я слуша, величаво се приближаваше към старателно опакованите кашони и въртеше на пръста си джобно ножче с трийсет приспособления. Господин офицерът искаше да се убеди лично.

До отплаването оставаха четиридесет минути.

Човекът, записан в паспорта си като Алексей Снегирьов, на пръв поглед нямаше особено имущество. Само кожена чантичка на колана и препатила яркочервена раница. В нея имаше безтегловен спален чувал, в който въпреки това човек можеше да преспи и на арктическия лед. Имаше още фотоапарат, няколко филмчета за него, касетофон „Шарп“ и малко дрехи. В това число два поизносени анцуга и стари маратонки. Ако тези анцузи бяха попаднали в ръцете на криминолозите, те щяха да намерят по тях растителен прашец от толкова много страни, че по тях би могла да се изучава ботаниката. Но това едва ли беше възможно.

Брадатият митничар извади наполовина от кашона процесорния блок и дълбокомислено изрече:

— Да. Това наистина прилича на тридесет и три мегахерца, който вкарахте тук миналата седмица. Удовлетворен съм, затваряйте.

И сам извади от джоба си дебела ролка скоч, за да залепи разкъсания кашон. Девицата смутено се усмихваше.

Човекът, който се наричаше Алексей Снегирьов, също се усмихна и се качи на кораба по дългия виадукт, покрит с яркожълта синтетична тъкан, ако случайно завали.

Билетът му беше от най-евтините и каютата му се намираше дълбоко в недрата на ферибота. Всъщност това дори не беше пътническа каюта, а едно ъгълче за някой шофьор на камион. Именно така беше обозначено в плана на ферибота. Когато слизаше надолу, Алексей Снегирьов надникна в случайно отворената врата на товарната палуба и действително забеляза през цепнатината гигантско мокро колело.

Неговата каюта беше разположена още по-надолу. На това място бордът на кораба вече се извиваше към кила: таванът на каютата беше значително по-широк от пода, а койката за спане беше на равнището на гърдите. Освен койката в каютата имаше още мивка, огледало и кресло с поставена върху него шарена диплянка, която представяше на шведски прелестите на отдиха в Санкт Петербург. На поличката под огледалото на най-видно място се кипреше пликче за бакшиши.

Алексей погледна в огледалото. Оттам доброжелателно се взираше в него слаб мъж с късо подстригана на таралеж безцветна коса — пепеляворуса или съвсем посивяла. На светлината на неоновата лампа не можеше да се разбере. Очите му също бяха почти безцветни, светлосиви, сякаш избелели. Общо взето, добре звучи, помисли за себе си Алексей. Донякъде даже предразполагащо.

„Срещу теб някога стреляли ли са свои?“

От това точно нямаше нужда. Очите на човека в огледалото започнаха да се променят. Сега те сякаш гледаха през лещите на оптически мерник. Нещо твърде рано започна да му се отразява близостта на историческата родина…

Вечерта, когато стокхолмските шхери8 останаха зад кърмата, той заключи каютата и тръгна да се поразходи из кораба. В първия салон показваха някакъв видеофилм. Алексей влезе в най-сърцераздирателния момент: млади мъж и жена, които ненавреме влязоха в някакъв бар, станаха свидетели на ужасно изнасилване. По всичко личеше, че през останалите час и половина, два на съпрузите им предстоеше мъчително колебание дали да дадат показания или не.

Това не го интересуваше и той отмина нататък. Намери си място на горната палуба зад димоходната тръба и подиша морски въздух, докато гледаше как потъва зад кърмата светлинката на далечния фар. После слезе обратно в каютата и си легна.

На другия ден рано сутринта трябваше да се проведе учебна тревога. След сигнала с корабната камбана на пасажерите се препоръчваше да се облекат по-топло, да надянат спасителните жилетки и кротко да чакат, докато дойдат да ги вземат, за да ги заведат до спасителна лодка номер еди-кой си. Сигналната камбана действително би събудила и покойник, още повече че висеше точно срещу вратата на каютата. Алексей се облече, послушно завърза спасителната жилетка и зачака, но никой не дойде да го вземе. Той свали жилетката, съблече се и взе от поличката фирменото пликче за бакшишите. После се усмихна и го подхвърли. Когато най-накрая пликчето падна на пода, в него личаха четири дупки. Алексей го скъса на ситни парченца и го пусна в тоалетната.

Над водата започна да изплува Санкт Петербург.

Алексей намери обърнат напред илюминатор на една от пътническите палуби и прекара край него три часа и половина. „Илич“ премина през Морския канал, внимателно се провря през теснините на пристанището и най-накрая пристана до кея.

След още известно време, като премина по най-легален начин границата, Алексей Снегирьов надяна раницата на гръб и влезе в града, където никой не го посрещна.

След цяло денонощие на кораба тялото му просто молеше за разкършване и той се запъти пеша към станцията на метрото „Приморска“: невзрачен, суховат мъж със среден ръст, каквито има много във всеки град по света. Само дето професията му беше такава, че обикновено не я вписват в никакви документи.