Грешката на президента

Пролог

В пътеводителите на Москва голямата масивна сграда на площад „Дзержински“, построена още преди революцията за акционерното дружество „Русия“, а през тридесетте години надстроена от архитекта Шчусев, е наречена скромно „административно здание на площад Дзержински“. Но кой из целия Съветски съюз не знае каква „администрация“ се разполага тук?!

Този мрачен дом внушава страх, изглежда, че само видът му може да накара всеки да потръпне. Разбира се, отминаха времената, когато тук от цяла Москва се стичаха „черните врани“9, докарвайки все нови и нови жертви. Тези времена отминаха, но дали завинаги… Наистина сега вече никой не притичва покрай сградата на КГБ, а хората просто си минават, но все пак сърцата им се поразтупкват.

Обаче в Москва има хора, които спокойно идват на площада, наречен в чест на железния Феликс. За тях този мрачен масив е просто място за работа. Всяка сутрин тук спират черни волги с тичащ елен на капака и от тях слизат сериозни мъже с чанти. През лятото те са в строги костюми, а през пролетта и зимата — в шлифери и с меки шапки, зиме — в хубави вълнени палта с кожени яки.

Поне това Галя Крутикова знаеше прекрасно. Шлифер, манто или зимно палто, шинел, мека шапка, фуражка — всичко това имаше за нея свое неповторимо лице, различно от другите. Галя помнеше прекрасно всеки предмет и никога не би го сбъркала с друг, както и лицето на човека. Галя беше гардеробиерка.

Нали в КГБ работят не само майори и полковници. Сред многобройните служители в тази солидна организация има портиери, бюфетчийки, електротехници, асансьорни техници, чистачки. Има, разбира се, и гардеробиерки. Естествено, всички тези хора, дори най-нищожният портиер, се проверяват по всички параграфи, всеки има лично досие, в което се вписват анкетните данни, отбелязват се всичките му връзки, а за всеки случай и компрометиращи данни, които при необходимост могат да се използват като средство за натиск.

Всеки от работещите тук прекрасно знае, че животът му е като на длан за когото трябва. Но те се примиряват с това, защото службата в такава солидна организация дава много привилегии — да вземем само прекрасните заявки за продукти, с които на съвсем скромни цени можеш да поръчаш деликатеси, за които съседите ти не са и чували. Ами отпуската в луксозните почивни станции и санаториуми?

На Галя й провървя. Тя дойде в Москва от провинцията и искаше да влезе в Московския държавен университет. Но не стана. Започна работа в един завод, за да остане в столицата. А после чрез един познат получи това място…

Освен спецпакетите с продукти и почивните станции Галя получи и нещо много по-важно — временното жителство се смени с постоянно, леглото в общежитието — с хубава стая близо до службата й, на улица „Милников“. Така че тя отиваше пеша на работа.

Ето и през днешния топъл септемврийски ден тя вървеше бързо към площад „Дзержински“. Сутринта беше прохладна, а денят обещаваше да бъде слънчев. Започваше циганското лято, но настроението на Галя беше отвратително.

В осем без петнайсет тя вече беше на работното си място. Облече синята униформена престилка, среса се пред огледалото, начерви устните си с бледо червило — гардеробиерката също трябва да изглежда добре.

— Галка, ти какво се киприш, годеник ли искаш да си хванеш? — Това беше леля Клава, най-старата служителка в учреждението, която беше подавала палтата и на Берия, и на Ежов, за което понякога обичаше да си припомня: „Лаврентий Палич, момичета, беше галантен мъж, вежлив, винаги ще ти се усмихне, ще ти каже някоя добра дума…“

— Къде ги тия годеници! — махна с ръка Галя. — Имаше някога, сега изчезнаха всичките.

— Внимавай, ще останеш стара мома, кой ще те вземе после — наставнически забеляза леля Клава и се върна при своите номера от 1000 и нагоре.

Галя прехапа устни. „Годеници! — горчиво помисли тя. — Докато те свалят, като килимче се стелят пред краката ти, а като опре до женитба, пардон, извинете.“ И макар тя да разбираше, че е грехота да се оплаква от другаря Потехин, защото с неговата протекция получи тази работа, жителството и стаята, кой знае защо не изпитваше благодарност. А нали от самото начало си знаеше, че той е женен и хората с неговото положение не могат да се развеждат, защото неизбежно ще им се отрази на кариерата. Само че какво да прави сега, когато стана ясно, че е бременна?

В осем вратата се отвори и заприиждаха първите посетители. Навън беше топло и много от хората, особено тези, които бяха дошли с коли, нямаха палта, други идваха с леки шлифери, така че й предстоеше сравнително лека работа. Не като през зимата, когато към края на деня направо я боляха ръцете от тежките зимни палта. Но сега Галя не би се отказала да мъкне шубите и подплатените палта — приятелки й бяха казали, че от претоварването може да стане спонтанен аборт и всичко да се уреди от само себе си.

Към Галя се приближи един от посетителите: зелен къс шлифер от модните с пухена подплата, мека шапка с леко обърната надолу периферия — вносна стока. А и в лицето на този човек имаше нещо не нашенско. „Чужденец“ — уверено констатира Галя, но не даде вид, че е разбрала — в сградата на площад „Дзержински“ беше прието всеки да скрива мислите си.

Тя взе с вежлива полуусмивка шлифера и шапката. Безусловно бяха направени в чужбина. Кога ли ще се научат в Русия да шият нормални дрехи! Ами цветът! Сега всички са луди по тия пухени шлифери, обаче цветовете им са само сини и кафяви, а този е съвсем друга работа.

Когато вече окачваше шлифера, Галя хвърли едно око на етикетчето, пришито от вътрешната страна на яката: Deutsche Demokratische Republik. Немец значи. Добре си живеят там в ГДР Другарят Потехин беше ходил във всички социалистически страни и разказваше, че немците живеят най-добре. Така описваше живота им, че Галя не можеше да се начуди, а след нея и приятелките й, на които тя преразказваше всичко. Самата тя също мечтаеше да отиде в ГДР или в България на Златните пясъци, само че това беше строго забранено за служителите от КГБ. Дори когато отиваше през лятото на почивка, Галя беше длъжна да информира когото трябва за това, къде се намира и къде смята да ходи по-нататък. За отношенията й с другаря Потехин, разбира се, също беше известно на когото трябва, но никога не бяха викали Галя по този повод, което значеше, че негласно й разрешават.

Галя откачи номерчето и го подаде на немеца, който го взе, усмихна се и каза, като бъркаше звуците:

— Шпасибо.

— Моля — усмихна се Галя.

Немецът се приближи към огледалото и се огледа. В ръцете си държеше хубава кожена чанта.

„Техен, дошъл е при нашите“ — помисли Галя, но вниманието й беше отвлечено от двама военни, които се появиха пред нея с тъмнозелените си шлифери. Галя познаваше единия, втория виждаше за пръв път. Военната униформа на пръв поглед би трябвало да бъде за Галя донякъде сложна, но всъщност воинското звание, родът войски и другите знаци за отличие правеха униформите не по-малко запомнящи се от цивилните дрехи. По-трудно беше с граничарите: от тях идваха много и всичките със зелени петлици. Истинските сътрудници не носеха шинели.

Галя откри своята потресаваща способност да запомня хората и техните дрехи чак когато започна да работи като гардеробиерка. Отначало тя се проверяваше сама — дали точно този дебелак дойде с палто с кафява кожена яка и големи, приличащи на шоколадови копчета, а този — със сиво демисезонно палто, тънко за зимата… Всеки път тя се оказваше права. Понякога даже отиваше за палтото, преди още изуменият посетител да й подаде номерчето.

След това я извикаха където трябва и й обясниха, че подобно поведение намирисва в най-добрия случай на хулиганство.

— Вие да не би да запомняте лицата на всички? — попитаха я подозрително.

— Не — скромно отвърна Галя, като почувства, че в този случай е по-добре да премълчи за своя талант. — Само тези, които идват всеки ден.

— И това не ви трябва — меко й направиха забележка. — Че току-виж си помислили, че при нас дори на гардероба има съгледвачи. Нали искате да си запазите мястото?

Галя само кимна и повече не показваше, че помни добре кой и какво й е подал.

Така и си вървеше денят. Шлифери, шапки, барети, шумолящи пухени палта и военни полушубки в цвят каки, сиви, черни… Работата не бе трудна, но Галя се чувстваше уморена. И как не, сигурно вече беше във втория месец. Тя дори не си представяше как ще каже за това на другаря Потехин, който сега беше в служебна командировка. Може пък да се разведе все пак, но не, по-добре дори да не мисли за това.

Гардеробиерките нямаха обедна почивка, но се заместваха една друга от време на време, за да отскочат до столовата и набързо да хапнат нещо. Така беше и този път. Обаче от миризмата на яденето на Галя изведнъж така й прилоша, че се ограничи с чаша чай и кифличка. Тя се върна на работното си място толкова бледа, че леля Клава прошепна:

— Галка, де си се разболяла?

Галя само махна с ръка в отговор. Сега най-много й се искаше да си е вкъщи.

Към шест часа посетителите ставаха все по-малко и закачалките се опразваха. Галя се огледа: в нейния сектор беше останал само една-единствена дреха — зеленикав, в преливащ се цвят пухен шлифер и шапката, с които дойде немецът. „Дългичко се задържа той там — тъжно помисли Галя. — Сигурно решават нещо сериозно.“

В шест без пет по стълбището се появи млад мъж, когото Галя бе виждала и преди, но не много често. Той без съмнение беше служител на КГБ, но не местен, тъй като се появяваше в „административното здание“ на площад „Дзержински“ само от време на време, и то доста рядко. Освен Галя с нейната фотографска памет друг едва ли го помнеше по лице. Той леко притича надолу по стълбището, спря пред Галя и й подаде номерче.

За миг тя се стъписа. На бялата алуминиева пластинка стоеше цифрата 396. Номерчето, което тя даде сутринта на немеца, номерът, на който досега висяха самотно шлиферът и шапката му. Но това не беше той!

Въпреки това младият мъж, сякаш нищо не се беше случило, й протягаше усмихнат номерчето. Галя го взе като насън и след минута му подаде шлифера и шапката.

— Благодаря — каза младежът на чист руски език.

Галя мълчаливо гледаше как той облича уверено шлифера, после си слага пред огледалото чуждата шапка. „Шапката му е по-малка“ — помисли Галя с неочаквано злорадство. Младежът през това време се обърна и най-спокойно излезе навън.

Случката толкова порази Галя, че тя забрави и за своето състояние, и за другаря Потехин. Първата й мисъл беше да съобщи където трябва, но после си помисли, че който трябва и без това навярно знае не по-зле от нея. „След като е изчезнал, значи така трябва — помисли Галя. — А аз ще изгърмя… Пак ще кажат, че работя като съгледвач, че и ще ме изгонят…“ Но тя запомни за цял живот лицето на младия мъж. Чертите му биха могли да се нарекат дори приятни: светла коса, сиви очи, високо чело, ако не се брои наглата усмивка, притаила се в ъгълчетата на устните, и мътният поглед, който имат хората, които постоянно лъжат. „Не бих искала да ни се пресекат пътищата с такъв“ — мина й през главата, докато го изпращаше с поглед.

Галя не видя повече нито немеца, нито младежа, който си замина с шлифера му, а скоро и тя беше принудена да напусне работата при доста неприятни обстоятелства.

Глава първа Районен център „Олга“

Още щом излезе от самолета и застана на стълбичката, Слава Грязнов усети, че не е в Москва. Облъхваше го пренаситеният с водни изпарения въздух на Приморието. Беше два часът следобед, но над град Артьом висеше противната мъгла, известна сред жителите на Владивосток като „пръскало“.

„Ама че гаден климат! — мрачно помисли Грязнов. — И защо чичо смени с него своя Урал? Какво му харесва тук?“

Грязнов слезе по стълбичката. Пътниците, които вече бяха получили багажа си, се тълпяха около автобуса, който трябваше да ги закара във Владивосток, и само Грязнов тръгна към касите на местните авиолинии.

„Сега остава и самолетите да не летят при това време — мрачно си мислеше той. — Нашият самолет как да е, ама кой ги знае местните кукурузници.“ Той се чудеше как въобще летят понякога малките АН-12, като се има предвид сложният и непредсказуем климат на Приморския край.

При това Слава Грязнов изобщо не беше въодушевен от целта на своята визита в Приморието — да уговаря родния си чичо да дойде с него в Москва и да вземе участие в някаква съмнителна авантюра, на всичкото отгоре и опасна за живота му. Нали ако срещу президента на Русия бъде извършено още едно покушение, независимо от всички усилия на Турецки и Дроздов, то може и да успее. А Слава Грязнов не се радваше особено на перспективата да подстави собствения си чичо. И все пак…

И все пак той беше тук, в Артьом, и послушно чакаше кога ще се вдигне мъглата и малкият дванайсетместен самолет ще може да излети към Олга.

Сега облеченият не според времето Грязнов се разхождаше на площада пред аерогарата и разглеждаше паркираните японски коли. Постепенно у него взе да се оформя впечатлението, че във Владивосток и околностите май въобще не са останали отечествените жигулита и москвичи.

Накрая по радиоуредбата повикаха пътниците за полета. Грязнов грабна чантата си и без всякаква радост забърза към самолета.

Майорът от запаса Григорий Иванович Грязнов живееше в Олга, неголям районен център в Приморския край. Той беше служил тук във войските на ПВО и остана след демобилизацията си. И ако племенникът му се чудеше, че той продължава да живее в такава дупка като градчето Олга, което едва ли имаше и пет хиляди жители, то самият Григорий Иванович беше доволен от живота си. Първо на първо, тук беше собственият му дом заедно с няколко кошера и градина, които му помагаха да оцелее през последните трудни години. Григорий Иванович с удоволствие се занимаваше и с градината, и с кошерите, но истинската му страст, колкото и да е странно, стана театърът.

По някаква ирония на съдбата градчето Олга се оказа истински извор на сценични таланти. Местният самодеен театър неведнъж печелеше първо място сред самодейните състави от Приморието. Най-голямото постижение на Олгинската самодейна трупа стана театралният спектакъл, посветен на 120-годишнината от основаването на селището. Членовете на театралния състав и някои други жители, облечени, доколкото е възможно, като селяни от края на миналия век, стояха на брега, изобразявайки първите преселници, дошли с кораб от Русия, за да покоряват дивите брегове на Японско море. По лицата им бяха изписани страх и отчаяние. До тях се бяха строили матроси, които окуражаваха нещастниците. Жени нареждаха, деца плачеха. Мястото, избрано за застрояване на първото селище в Руското Приморие, бе осветено от величавия поп Авакум, когото играеше самият Григорий Иванович, който собственоръчно си беше изработил брадата, расото и кръста на дебела верижка.

Обикновено всеки град, градче и дори малко село намират с какво да се гордеят. Градчето Олга имаше сериозни основания за това — то беше първото руско селище на брега на Японско море и по такъв начин се оказваше с две години по-старо от самия Владивосток. Това първородство даваше на олгинци възможност да говорят за столицата на Приморието с известно пренебрежение.

Обаче истинският звезден час на Григорий Иванович Грязнов настъпи, когато за президент на Русия бе избран Андрей Степанович Яблоков. Оказа се, че той не само има отмерения уралски говор на знаменития си земляк, но освен това прилича като две капки вода на президента.

Внимателният човек, разбира се, добре запознат с двамата, винаги би разпознал кой от тях е майорът от запаса Грязнов и кой — президентът на Русия, но при бегъл поглед и особено отдалеч приликата изглеждаше пълна.

Григорий Иванович сега постоянно забавляваше жителите на Олга и гостите с речи и призиви от трибуната. Той изучаваше внимателно по телевизора при всяка възможност походката на своя двойник, копира неговия начин на изразяване — гръмко, внушително, отривисто, специално ходи до Владивосток, за да си купи светлосив костюм, какъвто обикновено носеше президентът. С това пътуване също се получи куриоз.

В тези дни целият Владивосток се готвеше да посрещне Солженицин. На гарата специален вагон вече очакваше знаменития писател. Най-накрая дойде автобусът и Александър Исаич собственолично излезе пред хората.

В същия този момент Григорий Иванич в новия си сив костюм успя да се промъкне точно пред автобуса.

— Андрей Степанович — възкликна Солженицин, — не знаех, че и вие ще бъдете тук!

Страстта да подражава на президента дотолкова беше обхванала Григорий Иванович, че той преименува дори съпругата си, тиха и скромна жена, която се казваше просто Зина, във Фаина Петровна. Жена му отначало се възмущаваше, но след известно време привикна и когато чуеше той да я вика: „Фаина, къде си?“ — отвръщаше от градината: „Кво има?“

Струва ли си да се казва, че Григорий Иванович събираше всички снимки на своя двойник, които успяваше да намери, и от време на време, когато никой не можеше да го види, стоеше пред огледалото, като се стараеше да докара на лицето си, както той казваше, „държавническо“ изражение.

И трябва да му се признае — майорът от запаса и ръководител на самодеен театър успя да усвои поразителна прилика с руския президент.

Турецки невинаги се заемаше с възложените му случаи с такова настървение, каквото предизвика у него убийството на Леонид Бурмеев. Може да се каже, че сега той разпределяше работното си време поравно между случая Леонид Бурмеев и всички останали убити банкери. Като начало той изпрати запитване относно връзките на Бурмеев, предишния му живот, учение и работа.

Картината излизаше съвсем типична. Леонид Бурмеев завършил специалност „математическо моделиране“ в Московския енергетичен институт. Преподавателите и състудентите отбелязваха неговата рядка съсредоточеност, която в съчетание със способностите му го направила един от отличниците на курса. След института Бурмеев попаднал по разпределение в ЦНИИЦВЕТМЕТ, където се занимавал с компютърна обработка на данните за цветната металургия. Скоро след завършването на института той се оженил за своя състудентка, романът, с която започнал значително по-рано — когато във втори курс ги пратили на бригада да вадят картофи в колхоз.

Първата жена на Леонид Нина работела като скромен инженер в конструкторско бюро. Две години след сватбата им се родил син — Максим Бурмеев, който сега, както пресметна Турецки, би трябвало да е на дванадесет години.

С помощта на служителите в ЦНИИЦВЕТМЕТ Турецки успя да се снабди със снимки от тези години — любителски черно-бели фотографии, направени в отдела при посрещането на новата 1985 година. Саша не можеше да сдържи усмивката си, докато разглеждаше тези бедничко и старомодно облечени, но толкова весели хора, масите, отрупани с бутилки, мезетата в чиниите (явно взети назаем от учрежденския стол). Впрочем забеляза италиански вермут „Чинцано“ и коняк „Арарат“, при това не менте. За мезетата не си и струваше да се говори — имаше и шпроти, и шунка, и кашкавал. Донякъде го озадачи стандартната емайлирана кофа на края на масата.

— За миене на съдове ли е? — предположи Турецки.

— О, не — сподави смеха си бившият колега на Бурмеев, — това е салатиера: имаше много народ, празнувахме с цялата лаборатория… Весело си живеехме — заключи той след пауза и въздъхна.

Между другите — Леонид: в пуловер, оплетен от жена му, в очила с прости телени рамки. На една от снимките той бе хванат с бутилка шампанско в ръцете — на лицето му беше застинало учудване, а пенливата течност си течеше на воля. Дори по тези доста неизразителни снимки се виждаше колко буйно са се повеселили те тогава.

„Нали още го нямаше указът срещу алкохола“ — съобрази Турецки.

Ще минат десет години и този весел очилатко ще се превърне в солиден човек, банкер, който, без да бърза, се измъква от новия мерцедес, но иззад прекрасните очила в златни рамки гледат студени и невесели очи.

В началото на перестройката Леонид първо го ударил на политика — събирал подписи за разни открити писма, ходел по митинги, но много бързо се отдръпнал от това. Той разбрал доста по-рано от другите, че настъпва времето не на идеалистите, а на деловите хора. И организирал кооперативна фирма за ремонт и продажба на компютърна техника.

Това било през времето, когато думата „фирмаджия“ започнала да се асоциира у повечето хора с някакво ново подобие на непманите от двадесетте години — богаташи, които могат да си позволят това, което е недостъпно за другите: ресторанти, престижни коли (отначало дори не западни, а просто лади самари), прани дънки и подплатени дънкови якета. Времето на тези хора свърши поразително бързо. Родната занаятчийска промишленост не може да се конкурира с китайската и турската ширпотреба и повечето, изникнали като гъби след дъжд кооперативни фирми тихичко повехнаха. Повечето, но не всички.

Льонка Бурмеев бил не просто отличен студент и талантлив математик, той се оказал и прекрасен организатор и което е по-важно, не само отлично се оправял в днешния ден, но умеел да предвиди и утрешния.

Той бил разбрал отдавна, че бъдещето е в компютрите. Още по времето, когато дори неговите бивши състуденти, без да говорим за редовите служители в ЦНИИЦВЕТМЕТ и просто познати, при думата „компютър“ мръщели чела, съобразявайки за какво говори Леонид — за калкулатор или за тайнствената електронноизчислителна машина.

Никой още нямал и понятие, че такава машина можеш да имаш и вкъщи, в представите на много хора това било гигантско съоръжение, заемащо цяла зала, което се обслужва от учени в бели манти. И главното, за да ползваш тази машина, трябвало да се учат различни сложни програмни езици.

— Не, Льонка, аз по-добре да наблегна на английския — се засмяла Нина Бурмеева, когато нейният мъж й съобщил, че смята сериозно да се заеме с компютрите, и й предложил да ги овладяват заедно.

— Скоро компютрите ще бъдат толкова обикновено нещо, колкото газовите печки! — доказвал Леонид, но Нина само се смеела и махала с ръка.

Това било още преди перестройката, но от този кратък разговор у него останало неприятното чувство, че не го разбират. Именно в този ден Леонид започнал да подозира, че те с Нина мислят съвсем различно.

В следващите години пропастта между тях само се задълбочавала. Леонид бил зает от сутрин до вечер в своята кооперативна фирма — отначало той правел собственоръчно почти всичко. Едва после започнал да наема други хора, като се стараел да привлече най-добрите професионалисти. Скоро той вече не докосвал платките, кабелите и микросхемите, но правел вече нещо доста по-важно — ръководел своето предприятие. Простите хора често виждат в директора своего рода безделник, даром получаващ големи пари, но в действителност от таланта на мениджъра зависи много.

А Леонид Бурмеев се оказал гениален мениджър.

Неговата компютърна фирма се разраснала и станала една от най-големите в страната, официален дилър на компанията „Епъл Макинтош“ в Русия. Той попаднал в Щатите един от първите сред своите познати и макар Америка да му се сторила еднообразна страна на хамбургери, бензиностанции и миризма на шампоан, това не му попречило да сключи много изгодни договори.

Но той пътувал до Щатите само служебно. Леонид изобщо не можел да разбере някои от своите приятели, които буквално бълнували за тази страна. Самият той предпочитал Европа. Веднага, щом вече можел да си позволи почивка със семейството в чужбина, той посетил Париж, Ница, Кан.

Столицата на Франция го поразила. И съвсем не с красотата на историческите си паметници. Изобщо не е задължително да ходиш там, за да научиш как изглеждат „Нотр Дам дьо Пари“ или „Гранд Опера“. Привличало го друго, това как прекрасно е устроен този град за живеене — не за някакъв особен лукс, а за съвсем прост, обикновен, всекидневен живот. Париж сякаш специално е създаден за хората. В кафененцата, разположени буквално на всеки ъгъл, можеш на чашка кафе да прегледаш вестниците и да водиш делови преговори, можеш да зяпаш минувачите и да не мислиш за нищо, а можеш да дойдеш с лаптоп и два-три часа да си ближеш кафето и да работиш. Главното е — никой на нищо не се чуди, всички твои действия се приемат от околните като нещо нормално.

Разбира се, Париж си има и сенчеста страна. Задигнали чантичката на Нина още на летището, пет минути след като минали през митницата и паспортната проверка. За щастие документите и парите Леонид държал във вътрешния джоб на сакото си.

А Средиземноморието! След като Бурмеев видял как се плиска най-чистата лазурна вода край замъка Иф, над който с крясъци летят белоснежните чайки, след като се гмурнал в абсолютно прозрачната вода край вулканичния остров Фриул, той престанал да разбира какво привлича хората в пренаселения, миришещ на пот Сочи, който при това бил и доста скъп.

И той отново се сблъскал с поразителното неразбиране на жена си. Струвало му се, че колкото повече се отдалечават от някогашния студентски живот със зелевите пирожки в бюфета, толкова повече се проявява някакво основополагащо, базово несходство между тях.

Колкото и да е странно, на Нина повече й харесала Германия, съвършено никаква, удобна, чиста и безлична. Тя упорито твърдяла, че французите са прекалено високомерни в сравнение с простите и доброжелателни немци. Може и да е било вярно, но на Леонид му било доста по-приятно да гледа стройните, винаги обмислено облечени французойки, които, разбира се, си знаят цената (пък и какво лошо има в това?), отколкото дебелобузестите немски фрау и фройлайни, облечени просто, удобно и много скучно.

Но основните противоречия с Нина се разкрили не в чужбина, а вкъщи — в Москва.

Нина посрещала на нож всеки опит на Леонид да устрои живота им по-удобно, по-приятно, да не говорим изобщо за разкош. Ако той предлагал да отидат на ресторант, тя отвръщала, че предпочита да си седят вкъщи на бутилка вино, ако се измъквали някъде за три дни да си починат, то вземали в хотела съвсем не луксозните стаи. Но най-зле се оказало с тоалетите. Всички опити да превърне Нина в модерна жена се провалили с трясък. Леонид, независимо от своята твърде обикновена външност всъщност дълбоко в душата си обичал шика, просто по-рано не го показвал. Затова Нина и не подозирала, че мъжът й въобще не обожава изплетените от нея пуловери с кожени кръпки на лактите и евтините кадифени панталони, вечно издънени на коленете.

Със замогването на мъжа си Нина Бурмеева, която продължавала да работи за жълти стотинки в конструкторското бюро, започнала да се облича по-скъпо, но все пак много скромно и без излишества. Леонид няколко пъти й купувал и в Москва, и в чужбина рокли, които, както му се струвало, щели да й седят добре, да я направят по-ярка и интересна жена. Но тя не ги облякла нито веднъж.

Докато Леонид все още се занимавал предимно с продажба на компютри, това се понасяло някак. Но му се искало нещо повече. Той пресметнал и разбрал, че най-доходният и същевременно престижен бизнес е банкерството. Вече имал начален капитал и ето, преди три години в Москва наред с рекламите на другите търговски банки се появила и рекламата на „Универбанк“. Леонид изобщо не си блъскал главата над името — просто искал всички веднага да разберат, че тази банка извършва всякакви банкови операции както с организации, така и с физически лица.

Тези, които поне мъничко познавали Леонид, изобщо не се удивили, че „Универбанк“ много бързо си стъпила на краката и се превърнала в една от най-могъщите и надеждни банки на Русия. Той давал средни проценти по депозитите, но разбиращите хора и много организации си влагали тук парите, а не във фирми от типа на печално известните „Властелини“ или питерския пенсионен фонд „Надежда, Нравственост, Благородство“, главата на който, Михаил Микешко, буквално обещавал да облече своите вложители в сребро и злато, а в резултат им отмъкнал и последния грош.

Бурмеев смятал подобни машинации за толкова нечистоплътни, че когато на един коктейл Микешко заедно с изящната си съпруга (бивша манекенка) дошъл при него, за да засвидетелства почитта си, Леонид се държал толкова неучтиво, че почти граничело с грубост. Впрочем безпардонният Микешко преглътнал това съвсем спокойно. Той смятал Бурмеев и малкото подобни на него честни бизнесмени за чудаци от друг свят и между „своите“ не криел много собствения си стремеж да изпързаля простаците. В паметта на Леонид се врязало как на същия този коктейл някой попитал Микешко:

— Ваша ли е тази реклама — „Ние ще облечем цялата страна“?

— Моя, моя е! Първо ще ги облека, после — ще ги обуя! — изхилил се Микешко над двусмислицата, без ни най-малко да крие своето желание да изпързаля баламите.

В това време „Универбанк“ процъфтявала и заедно с нея се променял целият начин на живот на Леонид. Бурмееви се преместили в престижен апартамент на улица „Малая Филевска“, сдобили се с новичко „Ауди“, но не били щастливи.

Нина се притеснявала от своето ново положение на съпруга на крупен банкер. Разбира се, било й приятно да има вкъщи микровълнова печка и съдомиялна машина, тя, разбира се, се радвала, че синът й има възможност да учи в едно от най-престижните училища в Москва при най-добрите учители, че почивал на Средиземно море и играел тенис. И все пак, с ръка на сърцето, тя не можела да не си признае, че би сменила всичко това за предишния прост и разбираем за нея живот.

Но най-много от всичко на Нина й тежал новият свят, в който трябвало неизбежно да влезе семейството на едрия банкер. Леонид ходел на приеми, коктейли, делови обеди, за много от които получавал покана „със съпругата“. Обаче съпругата всеки път се опъвала и не искала да ходи никъде. Понякога Леонид се предавал, но в особено важни случаи настоявал и тогава Нина тръгвала на поредния прием с вид на овца, която водят на заколение. И се държала по този начин и там. Не докосвала почти нищо, на въпросите отговаряла едносрично, не само не вземала участие в общия разговор, но и почти не слушала за какво говорят.

Струва ли си да се казва, че Нина Бурмеева категорично отказа да ходи на конкурса „Московска красавица“. Леонид можеше да я закара там само насила — Нина решително не одобряваше подобни мероприятия и беше много недоволна, когато разбра, че мъжът й е получил такава покана.

— Щом искаш да зяпаш голи безсрамни мадами, върви сам! — заяви Нина. — Да бяха ви поканили направо в публичен дом!

— Това не е публичен дом, а конкурс за красота — уморено възрази Леонид.

— Конкурс за красота! — Нина внезапно премина в крясък, което беше съвсем необичайно за нея. Тя бе сдържана, дори тиха жена и този взрив свидетелстваше, че се намира на границата на нервен срив. — Там има само курви! Нима порядъчна жена ще тръгне да си друса циците пред мъжете! Върви, любувай се!

— Успокой се — само каза Леонид. — Аз отивам там не за да се любувам, както ти се изрази, на цици. Това ми е нужно за поддържане на престижа.

— Че на кого е нужен тоя престиж! — беснееше Нина. — На мен ли? На детето? Не виждаш ли, че заради този престиж те е страх и на улицата да излезеш без охрана! Кому е нужно това?

Нина говореше още нещо, но той не отговаряше. Сега беше разбрал окончателно — пътищата им с Нина се бяха разминали, едва ли можеха да живеят заедно занапред. „За нея ще бъде по-добре, ако може отново да стане обикновена, скромна жена, а не съпруга на банкер“ — помисли Леонид, облече се и отиде на конкурса „Московска красавица“.

Там между участничките той забеляза една — потресаващата Татяна Христофориди. Висока, стройна, с разкошна коса, тя се отличаваше от останалите красавици с изражението на лицето си — в него имаше нещо решително, твърдо и същевременно детско.

Обичащият всичко красиво Леонид, разбира се, ценеше и женската красота, но в предишния живот преди перестройката той не можеше и да мечтае за такава жена. Но сега всичко се беше променило. Макар външността му да си беше останала същата, той не беше вече скромният сътрудник на ЦНИИЦВЕТМЕТ. И когато конкурсът завърши, Леонид решително се приближи към Татяна.

Той никога не би станал банкер, ако не умееше да взема веднага важни решения. Дори Татяна да не му стане близка, то поне си струва да я покажеш. В това се състоеше нейното решително предимство пред Нина, която вече беше отмиляла на Леонид.

Всичко това Турецки научи, докато разпитваше тези, които познаваха предишния и сегашния живот на Леонид Бурмеев.

Глава втора Защитникът на Белия дом

Ако жената на Бурмеев беше друга, Турецки едва ли би я разпитвал отново и отново, но той всеки път измисляше нови дребни въпроси, на които можеше да отговори само Татяна. Затова някак от само себе си се получаваше, че той я посещаваше ако не всекидневно, то в краен случай през ден. Охраната пред стаята на Бурмеева впрочем скоро беше свалена.

Всъщност Турецки не научи нищо принципно ново от Татяна. Тя му разказа как е участвала в конкурса „Московска красавица“ и как не влязла даже във финала.

— Там е истинска мафия — разказваше тя. — Ако не преспиш с когото трябва, дори да си София Лорен на млади години, нямаш никакъв шанс. — Тя помълча. — Пак там се запознах с Леонид.

— Но той е имал семейство — предпазливо започна Турецки. — Жена, син…

— Да бяхте я видели! — подсмихна се Татяна. — Съвсем не му подхождаше. Както си е била, така и си остана жена на прост инженер. Нито може да се облече, нито да се държи както подобава. Така че всичко стана съвсем закономерно.

Турецки беше малко засегнат от отношението на Татяна към жената, чието място беше заела. В думите й като че ли нямаше презрение, но липсваше каквото и да е съчувствие. Предметът си бе изживял времето — хвърляй го.

— Но вие нали знаехте, че той е женен — продължи Турецки.

— Да — кимна Татяна.

— И не ви ли притесняваше това?

— А защо да ме притеснява? Преди всичко — нали той искаше да се омъжи за мен.

— А вие не искахте ли?

— Аз просто се съгласих.

Турецки и сам не знаеше защо го вълнуваше този разговор. Нали той нито за секунда не допускаше, че може да се раздели с Ирина.

— Между другото неговата Нина се уреди прекрасно — наруши мълчанието Татяна. — Няма защо да я жали човек. Първо Леонид й направи много хубав апартамент, а това лято изобщо ги пресели в чужбина.

— В чужбина?

— В Австрия. Не се учудвайте — усмихна се Татяна, — там прилична къща е по-евтина, отколкото апартамент в Москва. Така че тя има собствена къща, а синът й ходи в добро училище. Леонид не ги е захвърлил на произвола на съдбата.

— Знаете ли адреса им? — попита Турецки.

Татяна поклати глава:

— Не. Не съм се интересувала.

— Татяна — изведнъж каза Турецки, — защо Леонид реши да прати семейството си, бившето си семейство — веднага се поправи той, — в чужбина? Може би се е страхувал от нещо? Например че може да отвлекат сина му? — Турецки си спомни хипотезата на Шведов, че банкерите са шантажирани от група рекетьори.

— Той не беше забъркан в нищо — сви рамене Татяна. — В никакви спекулации…

Турецки погледна в очите й и отново — за кой ли път вече! — беше поразен: откъде се е взела на света такава жена.

— Привет на служителите от правозащитните органи — Григорий Иванович посрещна племенника си така, сякаш предварително знаеше за идването му, макар Грязнов поради конспиративни съображения да беше дошъл внезапно, като се стараеше да не използва телеграфа, още повече телефона. Цялата операция се провеждаше в пълна тайна, така че никой, освен Дроздов, Меркулов и Саша Турецки нямаше представа защо бившият майор от милицията, а сега шеф на частна детективска агенция, внезапно взе отпуска „по семейни причини“ и изчезна от Москва.

Когато видя преди няколко секунди чичо си, който се появи иззад къщата в тъмно яке и малка плетена шапчица, Слава за миг се обърка. Той, разбира се, си даваше сметка, че родният му чичо Гриша прилича на сегашния президент, но въпреки това първото впечатление бе просто потресаващо. Григорий Иванович беше заприличал на президента много повече, отколкото преди — в неговия глас, интонацията, походката се бяха появили нови черти, свойствени на този, на когото подражаваше.

Разбира се, като се вгледа внимателно, той забеляза разликата — носът имаше малко по-различна форма, а и изражението в очите на чичо Гриша все пак не беше президентското. В тях струеше нещо простовато, някаква палава хлапашка радост: виждаш ли как хубаво го правя.

— Влизай, какво стоиш! — каза пак с „държавнически“ глас Григорий Иванович. — Сега ще викна моята Фаина да сложи бързо масата. Е, какво те води при нас в Приморието? Защо не се обади? Щяхме да се приготвим тук за посрещането на високия гост. Можеше да ти представим пиеса. А сега кого да събереш? Кой заминал във Владик, кой в Кавалерово. Ти сигурно от сто години не си ходил на театър?

— Че откъде време за театър, чичо? — махна с ръка Слава.

— Там е работата — кимна Григорий Иванович. — Живеете в столицата, а каква полза? Никъде не ходите. Аз например съм бил в Москва само три пъти, но обходих всичките театри. Даже в Болшой театър попаднах.

— А аз никога не съм бил там — призна си Грязнов. — Нямам време да вися на опашка за билети, а да ги купувам на черно пет пъти по-скъпо, не мога.

— Виждаш ли, поне при нас в Олга щеше да се приобщиш към високото изкуство.

Григорий Иванович свали шапчицата, метна на закачалката якето си и като приглади леко пред огледалото косата си и изпъна рамене, се изправи пред своя племенник.

— А у нас върви пиесата „Август 91-ва“ с мен в главната роля. Между другото, радва се на голям успех. Показвахме я в Кавалерово, в Чугуевка, в Яр, представихме я в ловното стопанство. Та там — чичо му самодоволно се усмихна — ми подариха тази шапка.

Той извади от шкафа красива шапка от норка и тържествено я продемонстрира пред племенника си. Слава не можеше да отрече, че шапката наистина е разкошна.

— И на истинския президент би стояла добре — гордо каза чичото. Той въздъхна: — А аз така и не съм я слагал още. Къде да я нося? Няма да ходя с нея из нашата Олга я! Все си мисля да я надяна, като отида във Владик.

— Знаеш ли, чичо Гриша — предпазливо започна Слава, — може и да ти се отвори възможност да поносиш тази шапка. Дошъл съм при теб по работа. Има едно предложение. Само те моля, да си остане строго между нас. Ти си военен човек, няма нужда да ти обяснявам за държавната тайна. Ако се съгласиш — добре, ако не искаш, договаряме се така — между нас не е имало никакъв разговор. Просто съм дошъл да навестя чичо си. Отдавна не съм те виждал, домиляло ми е.

— Говори де, какво има, не ме мъчи?! — нетърпеливо попита Григорий Иванович, като продължаваше да държи в ръце своята разкошна шапка.

Слава Грязнов не се съмняваше в Григорий Иванович, той добре познаваше своя чичо, който, ако се бе родил преди двеста години, непременно щеше да бъде авантюрист. Слава разбираше това и не се опитваше да скрие, че забърква роднината си в много опасно приключение, което може да свърши не само с покушение срещу живота на Григорий Иванович, но и с гибелта му.

— Да не мислиш, че един офицер ще се уплаши от опасността! — с гръмоподобен глас възкликна чичо Гриша. — За кого ме вземаш?!

Той явно вече влизаше в образа от пиесата „Август 91-ва“, която беше написал в съавторство с учителката по литература и един журналист от вестник „Победа“, който излизаше в съседния район (Олгински район поради своята малочисленост нямаше собствен вестник).

— Добре, чичо Гриша, тогава да тръгваме още днес. Всяка минута е скъпа.

— Какво да кажа на Зина… — обърка се Григорий Иванович и веднага престана да прилича на президента.

— Аз ще поговоря с нея — каза Слава. — Ще й кажа, че изпълняваш важна задача.

— Не, не — махна с ръка Григорий Иванович, — тя ще се вкопчи в мен с мъртва хватка, докато не й разправя всичко. Ти по-добре й кажи — той се замисли, — че вие там в Москва сте решили да развивате художествената самодейност в милицията и ме каните значи като консултант. Чули сте в столицата за нашите олгински успехи и сте решили да ме повикате в Москва за укрепването на самодейния театър.

— Е, това е някак… — неуверено започна Грязнов — неправдоподобно.

— Много даже е правдоподобно. Знам какво говоря — заяви чичо Гриша и пак заприлича на президента.

Григорий Иванович зае величествена поза, прокашля се и внезапно с гръмък, почти тръбен глас започна да декламира:

И така нататък, цели триста шестдесет и осем стиха, без да се броят прозаичните откъси.

— А аз го научих за една нощ — гордо забеляза чичо Гриша.

Грязнов искаше да каже нещо, но Григорий Иванович го прекъсна:

— Това е от нашата пиеса, сигурно вече разбра. Монолозите в стихове, диалозите в проза — както е при Шекспир. Ти май си мислеше, че там при вас е съчинена… Нали си го мислеше, признай си? Знам ви аз, московчаните, смятате, че освен в Москва никъде никой не може да напише нищо.

— Съвсем не, чичо Гриша… — измърмори Слава. — Аз въобще…

— Знам, знам, не отричай. Аз вас, московчаните, ви виждам като на длан. — Той самодоволно се ухили и после отново зае същата важна поза. — А сега идва при мен К. и ми казва: „Вие, като руски президент, трябва да мислите за своята безопасност. Свързахме се с американското посолство. Там всичко е подготвено да ви посрещнат. Целият свят е с нас“. И тук аз, президентът на свободна Русия, като чувам това, му казвам: „Ти казваш, целият свят е с нас. Защо да бягам тогава? А помисли ли за народа? Какво ще каже той, когато разбере, че пълководецът, лидерът е избягал? И къде? В американското посолство? Не, не. Не идвай при мен с подобни думи!“

Слава, който много се интересуваше от президента в този момент, но не откъм тая страна, пак искаше да каже нещо за работата, но чичо Гриша беше дотолкова упоен от своето изкуство, че въобще не желаеше да го прекъсват — той беше готов да играе до безкрай, щом се е появил слушател.

— Е, тук ще пропусна малко. Предлагат ми да мина по подземен тунел под Москва-река и да изляза при хотел „Украйна“ на другия бряг… Това е почти същото, аха, ето какво ще прочета: обръщение към патриарха. Между впрочем то е дословно, дума по дума, както Той го е написал: „Случи се въпиещо беззаконие — група високопоставени корумпирани партократи извърши антиконституционен държавен преврат. Погазена е не само нашата държавност, не само прохождащата демокрация. Погазена е свободата на гражданския избор. Над страната е надвиснал мракът на беззаконие и произвол!!!“ — Чичото произнесе последните думи, размахвайки юмрук във въздуха.

Всичко това кой знае защо напомни на Слава Грязнов някаква древногръцка трагедия, която с крайчеца на окото си беше зърнал по телевизията.

— И тук влиза Ростропович! — изрева чичото.

За щастие на Слава вратата наистина се отвори и на прага застана леля Зина.

— Какво си се разкрещял, президенте — заяде го тя. — Ти самият на чия страна беше?

— Обаче никога не съм уважавал Язов10 — с достойнство парира удара чичо Гриша.

Глава трета Кой се интересува от курса на долара?

Минаха тези благословени дни, когато в стола на Московската градска прокуратура на обед имаше опашка и всички сядаха с пълни подноси. Сега тук влизаха значително по-малко хора, а тези, които идваха, се хранеха доста по-скромно. Независимо че прокуратурата на Русия дотираше стола, цената на обеда беше твърде скъпа за служителите, които като държавни чиновници на бюджетна издръжка се превърнаха в най-нископлатената група в обществото.

Някои си носеха от къщи сандвичи и кифлички и минаваха с по чаша чай или кафе. Когато Турецки се приближи до шубера, пред него имаше само един човек. Застаналият отзад Саша го разпозна без труд — че кой друг в градската прокуратура имаше такива прегърбени рамене и такава смешна плешивина. Това беше, разбира се, Мойсеев. И макар сега благодарение на помощта на синовете си от Израел той да живееше по-добре от много колеги в прокуратурата, в целия му облик се беше запазило завинаги срасналото се с него впечатление за бедност и неустроеност.

— Как сте, Семьон Семьонич? — попита Турецки, докато заставаше зад стария криминолог.

— А, Саша, добър ден! — Мойсеев сложи на подноса си яйце с майонеза и се обърна. — Как да ви кажа… — Той посочи към подноса си, където имаше чиния супа и порция пържено пиле с картофи. — В някои отношения дори по-добре от другите. Сега такъв обяд могат да си позволят само заможни хора. Никога не съм си мислил, че ще стана по-богат от много други. Някак си дори ми е неловко.

Когато Мойсеев мина напред, Турецки сложи на подноса си скромна порция салата от цвекло и кюфтенца с каша. До заплатата оставаха още няколко дни, а парите му вече бяха почти привършили.

Най-много от всичко в последно време Саша Турецки се дразнеше от тази необходимост да пести, да мисли не за това, което му се искаше, а какво може да си позволи — не, не в шикозен ресторант, а в до болка познатия стол на градската прокуратура. В това имаше нещо неправилно и унизително. Никой от служителите в прокуратурата не разбираше защо например старши съветник от правосъдието не може да издържа нормално семейството си — без да се ограничава само с най-необходимото, а за лятна почивка или ново палто и дума да не може да става. Създаваше се впечатлението, че държавата сама тласка служителите от правозащитните органи по хлъзгав път. В най-добрия случай хората търсеха допълнителна работа като юрисконсулти на фирми (а за това беше необходимо допълнително време, което катастрофално не стигаше), в най-лошия — просто започваха да вземат подкупи.

На Турецки му беше по-леко — Ирина печелеше сравнително добре от частни уроци, а и от време на време акомпанираше на концерти. Затова той, както и преди можеше да не търси други начини за изкарване на пари и независимо от всичко да се занимава със своята основна и единствена работа. И все пак в тяхното семейство се чувстваше немотията.

Преди вкъщи можеше да извадиш набързо от хладилника салам, кашкавал, шунка. През зимата не свършваха киселото зеле и маринованите краставички. А сега… Турецки се замисли откога не е вкусвал шунка, не онази саламената, а истинска, розова, тънко нарязана…

— На мен ми провървя — чу той тихия глас на Мойсеев, който сякаш беше прочел мислите му. — Сега живея сам, синовете ми помагат. Жалко наистина, че са далеч, но скоро ще взема отпуска и ще ида да ги навестя.

— Виждате ли, Семьон Семьонович, а вие така преживявахте! — усмихна се Турецки.

— Аз и сега преживявам, Саша — отвърна Мойсеев.

— Помислете, какво щяха да правят те тук? По три месеца да не получават заплата? Или да седят зад някоя сергия?

Мойсеев само въздъхна и се зае със супата си.

— Знаете ли, Саша, ненапразно ви срещнах — забеляза той и остави чинията си. — Нали се занимавате с банкерите? Нещо странно и много неприятно става в тая област.

— Да, твърде неприятно.

Турецки си спомни Татяна Бурмеева, нейните големи очи, в които, независимо от старанието й да изобрази равнодушие, той виждаше страх.

— За разлика от вас — продължи Мойсеев — аз съм принуден постоянно да се интересувам от курса на долара. Нали живея, вие разбирате, частично от… — Той се запъна, а Турецки с пълна уста енергично кимна, като показваше, че го разбира. — Та значи с курса на долара стават удивителни неща. — Саша забеляза учудено, че криминологът понижи глас. — Отначало доларът, както знаете, упорито стоеше някъде около хиляда, а после започна тихичко да пълзи нагоре. И ето днес, представяте ли си, поскъпна изведнъж с двеста рубли! Такова нещо отдавна не се беше случвало.

— Инфлация — промърмори Турецки.

— А нима, когато доларът кротуваше, нямаше инфлация? — с известно ехидство се поинтересува Мойсеев. — Имаше, и то много голяма даже. Но на някого там — той още повече понижи глас и вдигна очи нагоре — това беше изгодно. Доларът трябваше да кротува. И той не поскъпваше не защото нямаше инфлация, а защото преливаха валута в банките. Води се игра, Александър Борисович, и то много голяма. Представяте ли си какви суми може да се натрупат от разликата в курса?

Турецки кимна.

— Не кимайте, Саша! — Мойсеев дори леко се разсърди. — Аз ви казвам, че от това може да се натрупат милиони. Нали сте чели класическата литература от миналия век? Там често действат герои, които са натрупали пари от борсови спекулации. Това винаги го е имало. А сега го има и у нас. И както е прието в нашата страна — в особено крупни размери.

— А помните ли преди повече от година аферата с тези… авизо за двайсет милиарда…

— Саша, Саша… — укорително поклати глава Мойсеев, — какво са двайсет милиарда?… Представете си, че вие можете да управлявате курса на долара…

Турецки се подсмихна.

— Можете да регулирате търсенето и предлагането, от които между другото зависи и цената.

Турецки махна с ръка:

— Аз тая политикономия…

— Преди да, но сега не можеш да се отървеш от нея. Та ето — продължи Семьон Семьонович, — вие уреждате нещата така, че първо доларът скача нагоре, после пада. Да предположим, че малко преди това сте купили от спестяванията си хиляда долара…

Турецки се изсмя на това предположение.

— А когато доларът скача с двадесет процента, вие пак купувате рубли — и слагате в джоба си триста хиляди.

— Рубли ли?

— Изтрайвате още няколко дни — доларът пада и вие си купувате долари, щом така ви харесва.

— Ако знаех, щях да си купя и да живея в Сочи! — пошегува се Турецки. — Това си е чиста проба спекулация.

— Както казва малкият ми син, ние руснаците сме умни винаги със задна дата. Гледам ви — вие сте непоправим, Саша. Говоря ви за сериозни неща. Доларът внезапно подскочи с двеста рубли, а вие…

— Но нали току-що казахте, че двайсет милиарда са трохи. Така че цялата печалба от тия скокове също е трохи. Голяма работа — двайсет-трийсет милиарда.

— Рубли да, но в долари — не. Разбира се, ако вие наистина имате само хиляда долара и отидете с тях в чейнджбюро от типа „Гепи мъните“, ще заработите от това колкото за една вечеря в ресторант. Но ако участвате във валутните търгове от името на някоя банка или от още по-високо, ще имате вила не в Пахра или Пехорка, а на Хавайските острови. Сега всички знаят курса на долара, а никой не се интересува от обемите на валутните търгове. Сметнете: ако купите и продадете само петдесет милиона долара, а толкова малко никога не се търгуват, и спечелите само два процента, ще получите някакви си три милиарда рубли. Но ако организирате скок на долара, то вече ще бъдат не два, а десет-двадесет процента. Това вече не са трохи. Такава дневна печалба е съпоставима с годишния бюджет на нашата прокуратура. Пари, пари… При нашата евтина работна ръка, помислете, Саша, колко началства можете да купите за тези пари! И какви началници! Ето ви и спекулантите.

Турецки искаше да каже дежурното: „Да, да, много интересно“ — но нещо в думите на Мойсеев го засегна. Той вече беше чувал нещо подобно. Това беше свързано по някакъв начин с Татяна Бурмеева. Но не само. Трябваше да обмисли всичко както следва.

— Тук има нещо — замислено каза Турецки на глас и веднага чу:

— Безусловно, Саша, безусловно. Следете курса на долара.

2.

„Забогатяха от борсови спекулации“ — спомняше си Турецки думите на Мойсеев. Татяна говореше за друго. „В никакви такива спекулации“ — каза тя, когато разговорът засегна работата на Леонид Бурмеев. Значи все пак знае нещо за дейността му, макар на всички преки въпроси да отговаря отрицателно — нищо не знаела, за нищо не се досещала. И все пак тя произнесе думата „спекулация“. Макар че възможно бе това да е просто съвпадение и нищо повече.

Седнал зад бюрото в своя служебен кабинет, Турецки беше стиснал глава с ръце и се опитваше да възпроизведе дословно в паметта си този разговор.

„Той в нищо не беше замесен — в никакви такива спекулации.“ Да, май тя каза точно така. Наистина в този момент Турецки не придаде значение на думите й. Той помисли, че Татяна говори за търговия, имайки предвид, че Леонид не се занимава с препродажба на стоки и затова не може да представлява интерес за рекетьорите.

„Но това е глупост — разбра Турецки след разговора с Мойсеев. — Банкерът също може да бъде спекулант, и то такъв, какъвто на собственика на магазин не се е и присънвало!“

Нима Мойсеев е прав и се подготвя някаква крупна финансова операция? Кой може да знае за това…

„Трябва да поговоря със Саруханов — помисли Турецки. — Той сигурно ги разбира тия неща.“

Без да отлага нещата, той набра номера на Романова:

— Шура, можеш ли да ми уредиш среща с този банкер, когото задържаха в Калуга? Да, заподозреният по случая Карапетян. Какво? Нима е още под подозрение? Кой, Шведов ли мисли така? Глупак е твоят Шведов.

Той ядосано тресна слушалката.

Оказваше се, че Шведов, независимо от всичко, както и преди, смята, че Саруханов е ликвидирал Карапетян. Безсмислица някаква.

Турецки набра номера на Шведов.

— Анатолий Фьодорович, какво става със Саруханов?

— Мълчи, мамка му — отвърна Шведов. — Костелив орех, но ще го строша, ще видиш.

— Нали беше решено, че той няма отношение към убийството на Карапетян. А и това убийство е станало по погрешка, не е ли така?

— Възможно е — уклончиво отвърна Шведов. — Но Нелюбин ми подхвърли тук някои оперативни данни… Извинявай, Саша, сега не мога, още повече по телефона. Работата е много сериозна. Карапетян, разбира се, загина по погрешка, но в какво е грешката — това е въпросът. Така че потърпи още малко.

— А не може ли да разпитам Саруханов? — попита Турецки.

— Нали ти казвам — потърпи.

Турецки разбра, че няма да постигне нищо повече, и затвори.

Тъпоумието на Шведов и Нелюбин започваше да го дразни.

Какво си мислят, че няма кой да им намери цаката? „Ченгета скапани — помисли Турецки. — Ще си намерите и вие майстора.“

Той пак вдигна слушалката и решително набра номера на Меркулов:

— Константин Дмитриевич, Шведов държи незаконно в ареста Саруханов. Да, да, оня същия, от финансовата компания „Вяра“. Навярно той знае нещо. А Шведов пречи на разпита, ти се оправи с него, той е длъжен… Е, да, обаче той имал, виждаш ли, пак тези прословути „оперативни данни“…

„Да видим как ще се опъне на Главната прокуратура“ — помисли Турецки, докато оставяше слушалката.

Глава четвърта Градът на капиталистическото утре

Григорий Иванович не беше идвал в Москва повече от десет години. Последния път дойде да навести роднините и сега новият, коренно променен облик на града го потресе до дъното на душата.

— Градът на капиталистическото утре — казваше той, поклащайки глава с недоволство и известна ирония, когато Слава го возеше с колата по Новия Арбат, който запасният майор наричаше по навик Калинински проспект. — Виж „Кутузовски“ не се е променил толкова — удовлетворено заяви той.

— Чичо, ти май изказваш доста ретроградни мисли! — отбеляза със смях Слава. — Все пак си без малко президент. Трябва да си в крак с демократичните реформи.

— Да бе! — махна с ръка Григорий Иванович. — Какво дадоха тези ваши демократи на народа? Че ти питай когото искаш там при нас, в Олга. На кого беше притрябвало това? Живееха си хората и изведнъж, на ти… Да вземем например мен и моята бабичка… Мислехме си, че ще вземем висока пенсия, ще живеем на старини като хората, а какво излезе? Само градината ни спасява и прасенцата, дето гледаме. А какво блъскане е…

Грязнов-старши само махна с ръка от досада.

Слава искаше да възрази, но навреме се сдържа. За какво да продължава този спор, който течеше вече повече от година. Макар да си оставаха напълно любещи чичо и племенник, в политиката те се придържаха към коренно различни възгледи. Слава разбираше, че за стареца е трудно да зачертае целия си живот — на кого е приятно да чуе на старини, че идеалите, в които си вярвал цял живот, са се оказали пълна глупост. Немалка роля изигра и икономическият фактор — военната пенсия, някога напълно достатъчна за приличен живот, се съкрати до жалка помощ, която не покриваше дори границите на бедността.

За съжаление много пенсионери, и не само военни, действително се оказаха извън борда на съвременния свят и Слава Грязнов не им се надсмиваше, а искрено ги жалеше. Не е никак лесно на старини да наблюдаваш пълния крах на привичния си начин на живот и внезапно да се озовеш в един чужд и съвсем непонятен свят.

При това чичо му беше неприятно изненадан, че Слава е напуснал милицията и сега работи в някакво крайно подозрително учреждение — частна детективска агенция. В очите на Григорий Иванович това беше нещо средно между търговска сергия и мафиозна групировка.

— Ти по-добре повтори как трябва да те нарича човек сега? — напомни Слава, за да смени темата.

Грязнов-старши доволно изсумтя. На него, артиста по душа, му харесваше целият този маскарад.

Какво да крие, в мечтите си Григорий Иванович Грязнов неведнъж се бе срещал с руския президент. Той си представяше как по време на неговата визита във Владивосток ще се промъкне по-близо до президента и как ще бъдат шокирани и охраната, и самият държавен глава, когато види сред публиката почти огледалния си образ. Но това бяха само мечти, а сега, кой знае, може все пак да се срещне със своя двойник. И той старателно, като първолаче-отличник, издекламира:

— Николай Петрович Шумихин, роден през 1931 година, пенсионер. Живея в Екатеринбург, улица „Заводска“ 17, апартамент 4. Бивш сътрудник на Свердловския обком на партията. Дошъл съм по покана на другаря, тоест тфу… как се казва, Славка, господин или как?

— Кажи — на президента на Русия.

— На президента на Руската федерация. Той самият ме е извикал. Само че с мустаците според мен се престарахте, момчета. Обкомовските кадри никога не са носили мустаци.

Григорий Иванович за кой ли път опипа непривичното украшение на горната си устна.

— И поне да бяха някакви мънички, незабележими, а то едва ли не будьоновски ми лепнахте. Ако бях на мястото на охраната, за нищо на света не бих се хванал. Щях веднага да се усъмня в мустаците.

Слава Грязнов не можеше да не се съгласи, че в думите на чичо му имаше истина, но мустаците бяха единственото, което можеше да промени твърде забелязващата се външност на Григорий Иванович.

Григорий Иванович бързо свикна с мустаците. Само след два дни Слава завари чичо си пред огледалото — той приглаждаше с доволен и горд вид мустаците, като се стараеше да им придаде формата, която смяташе за най-правилна.

— Какво ще кажеш, Славка? — попита той, когато забеляза племенника си. — Не ми стоят лошо, нали? Никога не съм имал — по устав в армията не се полагат, а сега почвам да си мисля защо пък да не си пусна, като съм в запас. Какво ще кажеш?

Честно казано, Слава нямаше мнение по въпроса.

— Макар че как ще играя президента с мустаци… — мислеше на глас чичо му. — Не, види се, не са ми писани…

Той се дръпна от огледалото и започна да навлича палтото си.

— Къде отиваш, чичо Гриша? — попита Грязнов, който все пак малко се безпокоеше за ексцентричния си чичо — току-виж решил да шашне народа на Червения площад и си отлепи мустаците…

— Просто така, ще се поразходя, не обичам да се застоявам между четири стени. Не изтрайвам.

— Само че, моля те, без изненади, бива ли? — помоли Грязнов.

— Добре — сви рамене чичото. — Ти за кого ме вземаш? Сякаш не разбирам, че съм дошъл не просто да зяпам хората, а по важна държавна работа.

— Не се и съмнявам — отвърна Грязнов.

И все пак, когато след четири часа Григорий Иванович още не се беше върнал, Слава започна да се тревожи не на шега. Той дори реши — още един час, и ще звънне на Романова с молба да организира издирване на Грязнов-старши. Докато чакаше чичо си, той излезе на балкона и се втренчи в арката на прохода, който водеше към вътрешния двор — дали няма да се появи високата, едра фигура на майора от запаса.

Внезапно вниманието му беше привлечено от група старци, които седяха по пейките в срещуположната страна на двора. На Слава му се привидя нещо познато, той се вгледа — така и си беше. Старците се бяха скупчили около Григорий Иванович, който оживено разказваше нещо и размахваше ръце из въздуха. Слава напрегна зрението си, като се опитваше да различи на него ли са още мустаците. Май че да. Той тежко въздъхна и излезе на двора.

Докато се приближаваше към групата слушатели, Слава се опитваше да определи какво ги забаламосва чичо му. Скоро до него достигна:

— Есента при нас на Урал изобщо е хладна, бързо идва, а на седми ноември вече пада и снегът. И тогава ми дават значи като инспектор в обкома задача — след два дни всички коли в областта да са готови…

„Охо, той май играе Шумихин! — порази се Слава. — Какъв артист пропада!“ — И когато се приближи съвсем, той каза:

— Николай Петрович, а аз ви чаках.

— Да, заседях се нещо — кимна Грязнов-старши. — Сега ще доразкажа на другарите случая и идвам.

Слава не остана да доизслушва историята, а се прибра във входа, като само поклащаше в движение глава.

Докато Григорий Иванович си живееше на спокойствие у племенника си, сякаш напук настъпи затишие. Вадим Дроздов не забелязваше никакви странности в поведението на частите от спецохраната, а и полковник Руденко се държеше съвсем нормално, без да предизвиква и най-малките съмнения. На Вадим дори взеха да му минават безумни мисли — ами ако е сбъркал, ако Руденко няма никакво отношение към покушението срещу президента? Но той веднага отхвърли това нелепо предположение — тогава някой друг е виновен, нали имаше покушение, и то не едно. Най-вероятно, разсъждаваше Дроздов, Руденко е усетил, че го подозират, и е решил за известно време да се притаи. Тормозеше го още една мисъл — защо? Защо му е на Руденко да отстрани президента? Дроздов не намираше отговор на този въпрос.

Затишието беше толкова пълно, че изглеждаше зловещо. На Дроздов му се струваше, че всеки момент може да се случи непоправимото. Изглежда, никой от обкръжението му не споделяше неговите опасения. Самият президент изглеждаше спокоен, когато реши да скрие от обществеността информацията за покушенията. Той не предприе никакви сериозни опити да организира разследване по случая. Това вече изглеждаше доста непредвидливо, защото той като частно лице може и да не се интересуваше кой така настойчиво иска да го отстрани, но Яблоков, като държавен глава, просто беше длъжен да изясни това.

Впрочем, както подозираше Вадим, президентът може да е беседвал по тая тема със самия Шилов. Възможно беше двамата заедно да са разработили план, който, естествено, трябва да се пази в тайна, защото, ако някой от шефовете на спецохраната се окаже замесен, е необходима свръхпредпазливост и свръхсекретност. Кой знае по какви канали се разпространява информацията.

Външно навсякъде царуваше пълно доволство и благодушие. Инфлацията все повече забавяше темпа си и според прогнозите на експертите към края на декември обещаваше да стигне най-ниското си ниво за последните три години. Аналитиците предричаха стабилизация на рублата и спиране на спада в производството. А някои от най-горещите глави даже прогнозираха, че то ще започне и да нараства. Белорусия и Казахстан все повече узряваха за създаване на единна рублева зона, затихнаха проблемите около Крим и Черноморския флот. Президентът се готвеше да лети в Кемерово за среща с вечно недоволните миньори от Кузбас.

И все пак шестото чувство подсказваше на Дроздов, че трябва да е нащрек, че точно в такова спокойно време изведнъж може да се случи непоправимото.

Глава пета Новият квартирант

Сергей Саруханов лежеше на нара и гледаше в стената. Времето сякаш беше спряло. Обхванат бе от пълно отчаяние и безизходица, от усещането за безсмислието на всичко. Чувстваше се залостен в ъгъла, преследваха го от всички страни, навсякъде имаше врагове — и тези, реалните, които искаха да се разправят с него, и сляпото правосъдие.

Саруханов си спомни нюйоркската Статуя на Свободата, по-точно как я изобразяваха в списание „Крокодил“ някога в съветско време — с плътна превръзка на очите. Примерно така си представяше и руската Темида.

Не, тя е значително по-лоша от американската, защото я олицетворява не девица с факел в ръката, а тъп милиционер или някакъв смотан следовател, старши съветник от правосъдието, каквито за тези дни се смениха няколко, и всичките питаха еднакво тъпо:

— Е, Саруханов, ще се опъваме ли още? Та защо убихте Карапетян?

А най-лош от всички е този Шведов, който не минава и ден, без да изкаже нови идиотски предположения, стараейки се да натопи подследствения в някаква особена „арменска“ мафия, специализирана в рекет срещу банкерите. Значи, щом той, Саруханов, е основал финансова компания, то е било изключително с цел да проучи по-добре финансовото състояние на потенциалните обекти за шантаж.

„Арменска мафия — мислеше си Саруханов с отчаяние и дори без злоба. — Как само го измисли! То е все едно като «белоруска мафия». Нищо не разбира човекът.“

Всъщност Шведов малко го тревожеше, по-лошо беше другото — той се страхуваше. Всички тези ченгета го принуждават да говори, но той си знае, че само да си отвори устата, и е покойник.

Тези тъпанари смятат, че стените на Бутирка са кой знае колко непристъпни. Ами че те са тънки като хартия. И ако ТЕ решат да го ликвидират, то никакви съветници от правосъдието няма да му помогнат.

Саруханов се ослуша. По коридора, като си напяваше приспивно под нос, вървеше татаринът тъмничар, или както сега ги наричат, надзирател-контрольор от следствения арест. Сергей го отделяше от другите, защото той рязко се различаваше от останалите със своя акцент и можеше да каже поне някаква добра дума. Другите нямаха нито лица, нито характери, а бяха еднородна тъпа маса.

Саруханов се вбесяваше най-много, че цялата грамадна наказателна система не разбираше, че действа в интерес съвсем не на правосъдието, а на много опасен враг, всъщност общ. Безсмислеността на ситуацията толкова го гнетеше, че Саруханов изведнъж се озлоби.

Стига! Той повече не може да изтрае този вонящ дюшек, тази килия. По-добре смърт! Колко още ще прекара в тази клетка? Ще му лепнат убийството на Хамик и колко ще му дадат — десет, петнадесет години? Смърт? По-добре смърт! Иначе през всичките тези години все едно ще трябва да мълчи, защото само една дума — и е мъртъв.

На Саруханов му се струваше, че полудява. Той внезапно скочи от нара и се хвърли към желязната врата.

— Ей! — извика той. — Чуваш ли? Ела тук!

Монотонното пеене стихна. За известно време в затворническия коридор се възцари тишина, после се чу познатото тътрене и гласът на надзирателя Керим:

— Защо викаш? Не се разрешава да викаш.

Вадим Дроздов делеше сега времето на две неравни части — „преди Ирландия“ и „след Ирландия“, при това втората част, макар и значително по-малка от първата, беше много по-актуална.

Ако „преди Ирландия“ той изобщо и изцяло се доверяваше на момчетата от спецохраната, то „след Ирландия“ вярваше само на хората от своята оперативна група, които му бяха лично подчинени и знаеше и душите им. Макар че с ръка на сърцето и на тях вярваше просто защото човек все пак трябва да се опре на някого, иначе става съвсем безсилен.

А нали скоро ще настъпи моментът, когато ще му потрябват хора. И сам воинът е воин, само не и срещу командосите от спецохраната.

С него наистина бяха още Турецки и Меркулов, лекарят Женя Точилин, Грязнов и неговият чичо, но какво могат съветниците от правосъдието, лекарят и пенсионерът срещу горилите, които убиват с един ритник? Турецки убеди Дроздов, че трябва да се свържат и с милицията, макар това ведомство да не предизвикваше у Вадим никакво доверие. Освен може би да се посъветва с Романова, на която Меркулов и Турецки се доверяваха като на самите себе си.

Рано сутринта в понеделник Дроздов влезе в кабинета на началничката на МУР. Турецки, Меркулов и Грязнов вече го чакаха там.

— Не, момчета — казваше Грязнов, като клатеше глава, — няма да стане така. Дори за хиляда президенти няма да заложа главата на чичо. Вие какво, шегувате ли се, нека чичо Гриша да заеме мястото му, да го пречукат и всичко значи свършва добре! Не, решително съм против.

— Даа — почеса се Турецки по врата, — аз на твое място, Слава, бих разсъждавал по същия начин. А и на мое — също. Александра Ивановна! — обърна се той към Романова. — Какво се получава, всъщност излагаме чичото на сигурна смърт, така ли?

Романова вместо отговор скръсти ръце на гърдите си и мрачно погледна Дроздов.

Известно време всички мълчаха.

— Вадим, как мислиш — попита най-после Турецки, — какво искат тия ваши орли? Да очистят президента, да го отвлекат?

— Ами — глухо каза Дроздов, — ако се съди по това, което стана в Ирландия, най-вероятно да го убият.

— Не! — Турецки скочи от мястото си и нервно закрачи из кабинета. — Този случай нищо не обяснява, разбирате ли? Тогава покушението е било подготвено така, че да може да се припише всичко на естествени причини: сърцето му отказало, внезапен инфаркт, инсулт, удар — въобще щяха да измислят нещо подходящо.

— Само че не вземаш под внимание експертизата — вметна Романова.

— Каква експертиза, Шура! — Турецки вече почти крещеше. — Щом са успели да пробутат на президента някаква гадост вместо лекарство, и експертиза ще си нагласят каквато им трябва. Ако решат, че е най-добре президентът да се спомине внезапно от остър пристъп на слонска болест или прищипване на лявото ухо на вратата, точно това ще установи и експертизата!

— Но… — искаше да каже нещо Романова, обаче Турецки пак я прекъсна:

— А сега те най-вероятно ще измислят нещо друго. Ще заловят президента и ще обявят на всички, че се е разболял.

— Народът, разбира се, пак ще се размърмори, че се е натряскал — мрачно констатира Дроздов.

— Да, според мен вашите момчета правят всичко, за да го опозорят.

— Да му свалят рейтинга — поправи Романова с мрачна ирония Турецки. — Сега така е прието да се казва. Изоставаш от живота.

— Майната му! — извика Турецки.

— Разбираш ли, Саша — Дроздов говореше тихо и всички млъкнаха, за да чуят думите му, — най-лошото е, че президентът не вярва в тези покушения. По-точно вярва, но… и не вярва. Той, както и преди не допуска мисълта, че това е работа на някого от нашите. Говорих с Шилов и останах с впечатлението, че и той не ми повярва напълно. Макар че… отстрани временно Руденко от важните операции.

— Може би го проверява — предположи Турецки.

— Може би — отвърна Дроздов и продължи: — Такива работи. Сега аз, доколкото е възможно, се старая да следя всички размествания на частите от спецохраната. Ако стане нещо подозрително, би имало смисъл да пратим там двойника — за петнайсет минути, за половин час. За да се убедят накрая и самият президент, и Шилов, че това не са мои илюзии, не е моя фиксидея… — Гласът на Дроздов трепна.

— Възможно е това да е работещ и остроумен план — забеляза Грязнов, — но аз съм категорично против.

По време на целия разговор Грязнов изпитваше остра досада. Той отдавна вече се ругаеше, че се съгласи да забърка чичо си в подобно рисковано начинание, което, както сега го представи Дроздов, изглеждаше и доста опасно. На Григорий Иванович се отреждаше край неблагодарната роля на примамка да бъде застрелян или отвлечен вместо президента. И едното, и другото никак не харесваше на Слава Грязнов.

— Добре — Романова отново запали цигара. — Разбирам Слава, момчета. Ти помисли, Саша. Ако това беше твоят чичо, така лесно ли щеше да го пратиш срещу куршума. Сега още е рано да се реши нещо конкретно. Може чичото и да не потрябва. Ще изчакаме.

— Ще видим — усмихна се невесело Дроздов. Той най-добре от всички разбираше колко опасен е неизвестният враг и на какви принудителни жертви ще трябва да се съгласят, за да го разобличат.

След като се помота час и половина около станцията на метрото „Чернишевска“, човекът, който се наричаше Алексей Снегирьов, изясни при бабичките къде може да наеме стая за прилични пари. Праисторическата монументална врата, преживяла както си личеше по всичко не само блокадата, но и всемирния потоп, се охраняваше от изваяни амурчета. На вратата имаше кодирана брава, но приличните хора се оправят с такива брави в движение. Алексей натисна трите най-малко прашни копчета, отвори вратата и влезе.

Тридесет и втори апартамент, както и му го описваха, се намираше на четвъртия етаж. Девет различни звънци съответстваха, изглежда, на броя на съседите в комуналното жилище. Копчетата на звънците напълно илюстрираха фразата „Тук не идват чужди хора“. Хартийките с половината от фамилиите или се бяха отлепили, или бяха замазани при последното боядисване. Алексей избра най-замърсената, позвъни и се приготви да чака.

Несмазаната брава заскърца удивително бързо. Вратата, дръпната от енергична ръка, се разтвори изцяло. На прага се появи мрачен, широкоплещест здравеняк с две сребърни колелца в ухото. Мощните му челюсти премятаха дъвка. Зад него се проточваше коридор, оскъдно осветен и тайнствен като египетските гробници.

— Прощавайте, ради бога, за безпокойството — интелигентно му се усмихна Алексей, гледайки го отдолу нагоре. — Май съм натиснал погрешен звънец. Търся Анна Фьодоровна Погореловска…

Комуналният Шварценегер избоботи нещо през зъби, обърна му необятния си гръб и закрачи навътре, като тресна пътьом по първата врата с лявата си ръка. Човек можеше да си представи как задрънча вътре посудата и изплашено подскочи старата хазяйка. Алексей щракна секрета след себе си и потри с маратонката по пода.

— Анна Фьодоровна? — обърна се той към възрастната жена, която надзърна от стаята. Тя мълчаливо кимна и той каза: — Здравейте, Анна Фьодоровна. Казаха ми, че май давате стая под наем?

Анна Фьодоровна, суха, в домашни пантофи от кече, обути върху сивкавите й боси крака, се гушеше в голям плетен шал. На ръст стигаше до рамото на Алексей. До хазяйката стоеше голям котарак в забележителен сивкаво метален цвят и въпросително гледаше към влезлия. Непознатият приклекна на пръсти и внимателно протегна ръка. Котаракът помириса пръстите му и изведнъж съвсем като куче протегна лапа.

Анна Фьодоровна живееше в две стаи, които гледаха към бившата улица „Салтиков-Шчедрин“, сега „Кирочна“. От коридора ги отделяше мъничък килер. В по-голямата стая имаше полукръгъл прозорец едва ли не върху цялата стена, от който през зимата навярно безбожно духаше. На прозореца стояха в саксии четири узамбарски теменужки (Алексей беше виждал как растат те в родните си планини) и малък жасмин. Що се отнася до мебелировката, примерно така изглеждат небогатите стари вили, където стопаните с години трупат всичко ненужно от градския апартамент. В дадения случай видимо някой нямаше вила, но затова пък имаше майка, живееща в комуналка.

Другата стая се оказа тясна и дълга като чорап. В нея имаше диван, връстник на мамутите, и до него малка масичка. Алексей веднага определи, че Анна Фьодоровна е решила за пръв път да даде стаята под наем и това решение е било трудно за нея. На всичкото отгоре тя се беше наслушала на всякакви ужасии и до смърт се страхуваше от бъдещия си квартирант. След като разбра това, Алексей й показа паспорта си и документи, според които той беше бежанец от Киргизия, електроинженер по професия. И ненатрапчиво й даде да разбере, че от известно време няма нито дом, нито семейство, а цялото му имущество се състои от това, което носи със себе си.

— Намерих си тук работа — поясни той на Анна Фьодоровна. И това си беше самата истина. Както впрочем и за семейството.

Подейства. Той знаеше, че ще подейства.

Само че тя съвсем не можеше да се реши да каже цената, която и сама смяташе за грабителска за бежанеца от Киргизия.

Той й обясни, че изобщо не гладува с майсторлъка си (пак самата истина). И сам предложи това, което чу от бабичките по пейките, прибавяйки и нещо отгоре от себе си — двеста и петдесет хиляди.

— Как ги искате, Анна Фьодоровна? — поинтересува се той. — В долари или в рубли? Защото ми заплатиха за целия пробен период, за три месеца. Та ги обърнах в долари, да не се обезценят. Не вярвам на Корсунски: докато мигнеш и пак както преди ще ни ги прибере…

Тя закима в съгласие. Алексей започна да брои сумата, която навярно многократно надвишаваше пенсията й. Беше си приготвил предварително обяснения, ако старицата реши, че за бежанец твърде лесно се разделя с парите.

— Ти… Вие как искате, Алексей Алексеевич? — развълнува се старицата. — Както вие самият…

Той се усмихна:

— Просто Алексей, Анна Фьодоровна. И ми говорете на „ти“. Аз мога да ви бъда внук.

Неговият багаж трябваше да пристигне след няколко дни по съответните канали и затова вечерта той излезе да се поразходи. От последното му идване насам Питейният проспект беше успял порядъчно да се промени. В железарията продаваха ленти самозалепващ се поролон — за уплътняване на прозорците през зимата. Алексей веднага си спомни полукръглия прозорец в стаята на Анна Фьодоровна, но реши да отложи това за после. Той купи в „Бабилон“ (кой би могъл да измисли подобна транскрипция?) благороден беличък електрически чайник, после в един павилион — пакетче цейлонски чай и дълъг кекс в блестяща златиста опаковка.

Когато се върна, той покани хазяйката си на чай. Анна Фьодоровна извади от бюфета две порцеланови чашки, опита мекия, точно като за нейните зъби датски кекс и се разчувства почти до сълзи:

— А така ме плашеха: ще вкараш някой ужасен тип вкъщи, Фьодоровна…

Ужасният тип, който седеше на отсрещната страна на масата, се съгласи с кимване и увери старицата, че все пак добрите хора на света са значително повече от лошите. Против това не възрази дори котаракът. Той скочи на коляното на Алексей и замърка, просейки си да го погалят.

Саруханов не се инати, той мълчи. А мълчи, защото се страхува. Меркулов стигна до тая мисъл веднага след обаждането на Турецки, а когато се запозна по-отблизо със случая и разбра за внезапната смърт на Шевченко, мисълта прерасна в увереност. И този, от когото се страхува Саруханов, не е някоя дребна риба.

Константин Дмитриевич прелистваше делото на Саруханов. Показанията на Галя Крутикова, на съседите, които разказваха за познанството му с Карапетян и за това, че точно вечерта, когато Карапетян бил взривен в колата, двамата се скарали жестоко. По-нататък вървяха протоколи от разпитите на самия Саруханов, които въпреки многочислеността си поразяваха със своето еднообразие. Саруханов не признаваше нищо и отказваше да отговаря на въпросите.

Меркулов все повече започваше да мисли, че идеята на Саша Турецки да се свърже случаят Саруханов с поредицата убийства на банкери не само е основателна, но и съвсем правилна. Но единствено Саруханов можеше да потвърди това.

Сега, когато очистиха Шевченко, не остана нито един свидетел, че Саруханов не е убил Карапетян. Срещу него имаше много косвени улики, толкова много, че стигаха и за пред съда.

Трябва да го заставят да говори, но как?

— Гражданино началник! — На вратата изникна надзирателят Керим Керимов. — Вчера дългуч арменец крещял, на разпит иска.

„Нима ще проговори?“ — помисли Меркулов и каза:

— Доведи го.

Глава шеста Време е да се пусне Чичото

Когато след няколко минути Саруханов се озова в стаята за разпити, видя, че вместо Шведов там седи друг човек — с уморено, умно лице, съвсем неприличащ на популярната представа за „ченге“.

— Държавен съветник от правосъдието трети клас Константин Дмитриевич Меркулов — представи се той. — Сядайте, Сергей Тотосович.

Саруханов седна.

— Прочетох протоколите от вашите разпити — съобщи Меркулов.

— Там няма нищо — каза Саруханов. — И искате ли да знаете защо? Защото този ваш, извинявам се, че го казвам, следовател не искаше да чуе нищо от мен. Дори ако му бях казал всичко, той щеше да направи така, че тези данни да ги няма. Защото той е заедно с тях.

— С кого „с тях“? — тихо попита Меркулов.

— С тях — повтори Саруханов. — С тези, които искат да ме премахнат. Само да кажа една излишна дума, и съм труп. Знам го прекрасно. Но вече ми писна да се страхувам. Писна ми! — Саруханов почти изкрещя последната дума.

— Разбирам — кимна Меркулов. — И то много добре.

— Вярвам, че разбирате. — Саруханов сведе глава. — И все пак е трудно да се направи първата крачка.

— Но тук нищо не може да ви се случи — каза Меркулов, макар и сам да не беше сигурен в думите си.

— Вие сериозно ли? — Саруханов вдигна очи към него. — А аз си мислех, че сте професионалист.

— Е, поне ще се опитаме да осигурим безопасността ви — каза Меркулов с тежка въздишка. Той не по-зле от Саруханов знаеше, че за определени сили стените на Бутирския затвор не са преграда.

— Обаче на мен ми писна, разбирате ли! — Саруханов пак заговори силно, почти истерично и за миг Меркулов се изплаши, че той ще получи истински припадък. — По-добре смърт, отколкото такова съществуване! Тая миризлива килия, тоя дюшек, тези стени, каква нищета! Тая нищета, която съм ненавиждал цял живот.

Меркулов си припомни, че в протокола от обиска в жилището на Саруханов бяха записани вана джакузи, портативна сауна, тренажори. Очевидно този човек старателно поддържаше тялото и кондицията си. За него килията беше двойно мъчение.

— Вие няма да успеете да ме защитите — продължи Саруханов, след като се успокои малко. — Те са по-силни. Неприятно ли ви е да го чуете? — попита той Меркулов. — Или сериозно мислите, че нашата доблестна милиция и прокуратурата все още упражняват някакъв контрол в страната? Отворете си очите, гражданино следовател!

Саруханов можеше и да не казва това. Меркулов прекрасно познаваше ситуацията в страната, както и това, че откакто се помнеше, милицията и прокуратурата никога не са били толкова безсилни.

— Разбирате ли какво искам да кажа? — Тонът на Саруханов пак стана истеричен.

— Пушите ли? — попита Меркулов. — Или може би ще пийнете вода?

— Нищо не искам — отвърна Саруханов. — Впрочем дайте.

Той взе подадената му от Меркулов цигара, опъна дълбоко и веднага се закашля.

— По принцип не пуша — обясни той. — Но това някак си успокоява.

Меркулов търпеливо чакаше кога Саруханов ще заговори пак. Той разбираше, че този човек е стигнал до последната степен на отчаянието, когато вече всичко му е безразлично. Страхът, неудобствата на затвора, обвинението в убийство, което, както все повече започваше да вярва Меркулов, той не е извършил — това може да сломи много хора.

— Изобщо така — каза накрая Саруханов. — Аз имам още какво да губя. — После вдигна към Меркулов умните си тъмни очи. — Страхувам се от насилието.

Меркулов мълчеше, очаквайки продължението.

— Може и да ви се стори малодушно — каза Саруханов, — но не ми е безразлично как именно ще умра. Бих предпочел евтаназия, ако знаете какво значи това. Впрочем сигурно разбирате, изглеждате образован човек.

Меркулов се усмихна. Не му се случваше често да чуе комплименти от разпитваните.

— Щом няма друг изход, бих предпочел да умра леко — продължи Саруханов, — защото ТЕ! — Той отривисто махна с ръка някъде встрани. — ТЕ ще ме умъртвят мръсно, грубо, ужасно. Точно от това се страхувам. Да, вие ме гледате сега с презрение, но аз ви признавам — страхувам се! Много повече, отколкото от самата смърт!

След като се изговори, Саруханов замълча, стиснал главата си с ръце.

Меркулов се колебаеше. Може би трябваше да прекрати разпита и да остави Саруханов за два-три дни в затворническата болница, докато той дойде малко на себе си? Или да му даде да се изприказва докрай?

— Та ето, гражданино следовател — вдигна глава Саруханов, — предлагам ви сделка. Аз ще ви разкажа всичко, което знам, вие фиксирате моите показания, даже по-добре ще е да е със свидетели, за да не ги унищожат после, възможно е заедно с вас.

— По лицето му премина нещо като усмивка, която повече приличаше на озъбване. — А след това се появява медицинската сестра със спринцовка, или не, не мога да понасям убожданията, с бонбонче, натъпкано с мигновено действаща отрова, и аз заминавам на оня свят. Спогодихме ли се, гражданино следовател? Какво ще кажете?

— Не сте на себе си, Саруханов — тихо заговори Меркулов. — Трябва да си починете. Ще уредя да ви преместят още днес в затворническата болница. Там ще можеше да се измиете, ще ви дадат чисто бельо, ще се успокоите, а после ще поговорим.

— Кога после? — попита Саруханов.

— След ден-два — отвърна Меркулов.

— Нима наистина не разбирате, чуден човек сте вие! Още един ден, и от мен ще останат само рога и копита, след всичко, което ви наговорих тук.

— Първо на първо, вие така и не ми казахте нищо — забеляза Меркулов, — но дори да беше иначе, всичко, което чуех от вас, щеше да си остане у мен.

— Нима? — подигравателно попита Саруханов. — Достатъчно е, че сам поисках да отида на разпит. Разбирате ли? Това бе чуто от мнозина.

— Аз и без това се канех да ви извикам днес на разпит — отговори Меркулов. — Вие просто изпреварихте събитията.

— Уви, признавам — криво се усмихна Саруханов. — Цял живот все в това бъркам. Аз и сега съм тук заради същото. Изпреварих събитията. По-добре да бях загинал тогава аз, а не Хамик. Жал ми е за него все пак, макар и да беше такъв негодник.

— Значи не сте го убили вие? — попита Меркулов.

— Разбира се, че не съм аз. Гражданино следовател, вие навярно и сам сте разбрали, че не съм аз. А ако не сте разбрали, защо решихте да ме пратите в лазарета на чистите чаршафи?

— Кажете, какво знаете за обстоятелствата около гибелта на Хамлет Карапетян?

Саруханов замълча. Меркулов разбираше, че сега пак започнаха да го измъчват съмненията. Истеричната решителност мина, отстъпвайки място на страха, на боязънта за собствения му живот.

— А къде е медицинската сестра с отровата? — попита Саруханов. — При това нека да е хубава блондинка. Няма да се любувам на вас преди смъртта си я! А и свидетелите… Не, пригответе всичко, тогава ще говоря. И моля, още днес. Или не — утре.

Той пак отпусна глава върху ръцете си. За миг на Меркулов му се стори, че той плаче.

— Добре, Саруханов, днес ще ви прехвърлят в лазарета, а утре сутринта ще поговорим, става ли?

— Не знам, нищо не знам — повтаряше Саруханов.

— Кудряшов — открехна вратата Меркулов и повика дежурния, — придружете арестувания до килията, докато оформя прехвърлянето му в лазарета.

След секунда Кудряшов влезе в следствения кабинет.

— Да вървим, гражданино арестуван — ласкаво се обърна той към Саруханов.

Той се надигна. На лицето му беше застинала маска на отчаяние.

След като отведоха Саруханов, Меркулов още дълго остана на бюрото, като прелистваше делото му, но всъщност само се правеше, че го чете.

Алексей Снегирьов се събуди в шест часа сутринта, надзърна към двора през покритото с геологически пластове мръсотия стъкло и започна да се стяга за крос. Ако не бягаше повече от седмица, тялото му започваше да си припомня старите рани. Което той, разбира се, не можеше да си позволи. Обаче този път утринната гимнастика започна малко по-иначе, отколкото той предполагаше.

Предишната вечер Алексей успя да проведе кратко разузнаване на квартирата. Особено го впечатли кухнята с размери на половин хокейна площадка и с величествена печка по средата. И ето сега, докато си миеше зъбите, в тая същата кухня започна някакъв скандал. Наемният убиец изплю пастата, отвори вратата и погледна в коридора, като държеше четката си за зъби в ръка.

Право срещу него се спасяваше с бягство младичка жена с бебе в ръцете. Ританките на бебето бяха мокри и на пода жизнеутвърждаващо капеше. Отзад се раздаде страшен мъжки рев. Доколкото Алексей разбираше, гласът принадлежеше на вчерашния Шварценегер — оня същия Тарас, с когото според Анна Фьодоровна, нейният квартирант, мило и интелигентно момче, не можеше да има общи интереси. Тарас се подвизаваше в застрахователния бизнес — охраняваше павилиончетата по пазара, носеше много скъпо кожено яке и изобщо беше корав тип, както сега е прието да се казва.

Алексей за всеки случай набута младата майка в банята. Почти веднага иззад ъгъла на Г-образния коридор излетя шишенце с биберон, в каквито затоплят млякото за бебетата. Бутилката беше прихваната до самата стена и благополучно върната на собственичката й.

— Льошка… такова… направо в кухнята — произнесе жената. — Вие според мен… не сте ли у Анна Фьодоровна?

— И също ми викат Льошка — усмихна се Алексей. — А вие навярно сте Оля? Много ми е приятно, Анна Фьодоровна разказваше, че й купувате хлебец. Почакайте минутка, не си отивайте.

Той изплакна устата си и отиде в кухнята.

Охранителят наистина можеше да избие мерака на когото и да е да ограбва поверените му павилиончета. Мераклиите да трошат витрините и да крадат цигари оттам се страхуват точно от такива. Тарас беше почти метър и деветдесет и пет, напомпаните му на тренажорите мускули опъваха модния черен потник. Косата му бе стегната на пищна опашка, в лявото му ухо проблясваха две сребърни обички. Той разбъркваше нещо в тенджерка, обърнал към входа внушителния си мускулест гръб. Но по гърба можеше да се познае, че човекът е станал накриво.

Алексей мълчаливо се подпря на рамката и зачака кога ще му обърнат внимание. Не се наложи да чака дълго. Юначагата усети присъствието му и се обърна, като тресна тенджерата от неръждавейка на масата. Алексей го измери, без да бърза, с насмешлив и не много доброжелателен поглед и на Тарас това никак не се хареса. Не беше изключено дори да е заподозрял някаква връзка между неотдавнашното произшествие и появата на новия квартирант.

— Ти кво… — поинтересува се той мрачно.

Алексей го изгледа как разставя краката си и се убеди — кунгфу. Но не много дълго. Година-две, едва ли повече. Достатъчно, за да му е Нева до коленете. Но съвсем недостатъчно за що-годе майсторство.

— Ами така, нищо — каза той и сви рамене. — Чакам кога ще се обърнеш на другата страна. Вие, педитата, и двете уши си си пробивате?…

На самия него такова нещо не би му направило никакво впечатление. Но Тарас подскочи до тавана и се хвърли напред. Човекът с безцветния таралежов перчем и също такива безцветни очи беше сигурно наполовина по-лек от него. И наполовина по-стар. На такава възраст вече е време да мислиш за Бога…

Според замисъла на нападателя Алексей трябваше, както става в екшъните, да излети с гърба напред в коридора и с трясък да се забие в стената. Желателно беше също на главата му да се стовари картина. Или в най-лошия случай детското коритце, окачено на огромен, разклатен гвоздей.

Обаче в Холивуд не снимат екшъни за комуналните кухни. Нелошият „казани-дзуки“ пропадна в нищото. Хилавият съперник успя да изчезне някъде, но къде именно, Тарас така и не разбра. Ръката му сякаш беше всмукана от вакуум, на лакътя му се стегнаха твърди пръсти и от рамо до рамо го блъсна такава болка, че квартирният Шварценегер ахна и спасявайки се от по-нататъшни мъчения, рухна по лице на пода.

— Пусни ме, гад!… — тихо зави той, опитвайки се да се измъкне от убийствения захват.

— Ставай! — заповяда новият квартирант.

Той вдигна Тарас на крака, като го принуди да забие нос в коленете си, без да бърза, го проконвоира по коридора, отвори със свободната си ръка вратата и го изхвърли на студената стълбищна площадка, като го напътстваше тихо:

— И къде, козел такъв, се вреш на дявола в…

Вратата се затръшна като клюна на птицата таманго. След още две секунди Тарас успя да осъзнае, че е цял и невредим.

Охранителят на павилиончета излезе по-досетлив, отколкото очакваше Алексей. Когато той навлече кецовете и горнището на анцуга и излезе да тича, Тарас унило седеше на нащърбения мраморен перваз.

— Няма ли да закъснееш за работа? — осведоми се Алексей.

— Аз съм довечера — избуча Тарас, запазвайки мрачно достойнство.

Алексей задържа вратата:

— Влизай тогава…

През последните няколко дни Вадим Дроздов се подготвяше за минутата, когато ще трябва да мобилизира всичките си сили, за да защити президента. И все пак, когато тази минута настъпи, той почувства, че се вълнува повече, отколкото би трябвало. Вадим мислеше, че вече е подготвен психически за всичко, а се оказа, че не е съвсем готов.

В десет вечерта се очакваше президентът да долети от Кемерово. Самолетът трябваше да кацне на неголямото военно летище в Митяево, откъдето предварително приготвената кола да го докара направо в Кремъл. Тази нощ той щеше да прекара в кремълския си апартамент: на сутринта му предстоеше телефонен разговор с президента на Украйна.

Обаче, както съобщиха на Вадим Дроздов верните му хора от спецохраната, освен големия отряд, който се насочва направо към летището, още един отряд ще се разположи по пътя от Митяево към Москва, при това встрани от населените места. Именно този отряд трябваше да командва полковник Руденко.

Разбира се, Дроздов знаеше, че понякога за по-голяма сигурност се разставят патрули и по трасето за придвижване на президента. Те стоят на равни разстояния един от друг по целия път и поддържат връзка по радиостанциите.

Сега ставаше дума за съвсем друго — в едно съвсем пусто място по трасето на президента ще се намира голям въоръжен отряд, който (Дроздов специално провери това) не отговаряше на позивните на спецвойските.

И пак този Руденко…

Нямаше място за съмнения — готвеше се ново покушение срещу президента на Русия, което този път имаше всички шансове да успее.

Телефонът на бюрото отчаяно зазвъня.

— Турецки слуша.

В отговор той чу леко променения от вълнение глас на Вадим Дроздов:

— Май че е време да пуснем чичото.

Глава седма Сблъсък

Твърде опасно бе да се говори по телефона и Вадим Дроздов се понесе в кола с виеща сирена към блока, където живееше Вячеслав Грязнов и към който от другите краища на Москва вече бързаха Турецки и Романова.

— Значи така — Александра Ивановна решително загаси цигарата си в пепелника, — аз ще осигуря съдействието на КАТ. От тази страна гадости няма да има.

— Слушай, Вадим — каза Турецки, — аз мисля да пуснем чичото половин час по-рано. Това не би трябвало да предизвика подозрения — какво ли не става, може самолетът да е долетял по-рано.

— Не, вие както искате, но аз няма да подложа чичо си под куршумите — отряза Слава. — Президентът си е президент, а на мен родният чичо ми е по-скъп.

Възцари се тежко мълчание. Макар всички събрали се в кухнята на Грязнов отдавна да очакваха поредното покушение, никой не знаеше кога и как ще се случи. Всеки разбираше, че целият им план се изчерпваше засега единствено с решимостта да направят нещо, да спасят някак президента. Но само това не стигаше. Трябваше да провокират все още неизвестния противник към сериозни действия, а после да го обезвредят веднъж завинаги.

— Доколкото разбирам, възложена ми е много важна мисия — внезапно се раздаде силен глас някъде отзад.

Турецки се огледа и трепна от изненада. Точно пред него стоеше самият президент.

— Чичо Гриша — каза Грязнов, — ти забрави ли какво се разбрахме? Да си беше седял там и да си гледаш телевизора.

— Гледах — започна да се оправдава Григорий Иванович. На лицето му се появи виновно изражение и илюзията, че в стаята е влязъл руският президент веднага изчезна. — Обаче вие така викахте, че щях да ви чуя и със запушени уши.

Той се поизпъчи и пак заговори с „държавнически“ глас:

— Готов съм да служа на своя народ!

— За какво говориш, чичо Гриша? — уморено попита Слава Грязнов.

— За същото — гръмогласно продължи Григорий Иванович. — Цял живот съм служил на родината. Не успях да воювам заради непълнолетие, но и в мирно време служех добросъвестно. И сега, щом родината ме зове…

— Успокой се! — Слава умолително погледна чичо си. — Не си на самодейно представление. Запази си таланта за сцената.

— Не говоря за сцената!

Григорий Иванович внезапно замахна и тежкият му юмрук удари така по масата, че чак чашите в бюфета задрънчаха.

— Аз съм офицер от Съветската армия! И съм готов да поема всякакъв риск. Накратко — Григорий Иванович се обърна към Дроздов, — готов съм. Кога трябва да тръгнем?

— Сега — късо отвърна Дроздов.

— Чичо Гриша! — отчаяно възкликна Грязнов. — Ти си откачил. Та това е опасно! Можеш да загинеш.

— Готов съм — с достойнство повтори Григорий Иванович.

— Е какво, това променя нещата — мрачно забеляза Романова. — Значи предлагам такъв ход: пътят от летището до това място е двадесет, двайсет и пет минути. Появяваме се там точно в разчетеното за кацане време. И неутрализираме цялата тая компания. До появяването на президента там трябва да е тихо и кротко като в божиите градини. Това е в общи линии. В детайли сега ще се уговорим. Става ли?

— А ще успеем ли за двадесет минути? Че току-виж приближава президентският кортеж, а там — пукотевица.

— Трябва да успеем. Прекалено рано също не бива да се появяваме.

— Вадим, говори ли с Купавин?

— Да, той веднага загря. Каза, че ще излезе от гаража по график и след половин час ще звънне на заместника си, уж го е стегнало сърцето, и ще го помоли да го дублира. В седемнайсет нула-нула аз отивам при Купавин и му съобщавам къде ще се срещнем и другите детайли. По телефона не бива — опасно е. Така че времето ни за планиране е страшно малко — не повече от час.

— И така, с какво разполагаме? Като президентски кортеж — не повече от пет-шест коли.

— Аз предлагам да се приближим откъм летището. Челната кола и „президентската“ си пробиват път и като отминат засадата, веднага спират. А останалите набиват спирачки малко преди нея и за всеки случай блокират с колите пътя откъм летището. Личният състав се разпръска като ветрило, за да не се измъкне никой. И точно в този момент някой трябва да дойде откъм Москва. Но кой? Малко са ни наличните силици.

— Не се безпокойте за това. А отдавна се договорих с Глебов от Висшата школа на милицията за всеки случай: да вдигне по учебна тревога една рота.

— Че каква е ползата от тези курсанти?

— Не ги подценявай. Момчетата са обучени, умеят да действат по команда. Ще ги подсиля с още някой. Не наши, не от милицията. Имам си скрит НЗ10: екип за бързо реагиране от десет човека. Като искаш да оцелееш, щеш не щеш, се изхитряш — подбирала съм ги от различните отделения за всеки случай. Всички са ергени, но малко пият. От опит знам: за час ще ги събера. Проверено е. И въобще — трябва ни повече видимост. А така, като пристигнат три „Урала“, ще вдигнат шум, и всичко ще е наред.

— На думи като песен…

— Ама пилците се броят наесен — продължи Романова. — Помня, момчета, помня за всички препятствия! Помня! Но нима имаме друг изход. Нищо, ще се оправим.

— Но в такъв случай чичо Гриша не е нужен. Стига и президентската кола — започна Грязнов-младши.

— Ти какво, племеннико, май съвсем ме отписа при старите пръдльовци? Ние тук само разсъждаваме — всичко е просто и чичо не е нужен, а там може да се окажат корави типове, кой знае как ще се обърнат нещата на място!

— Та нали и аз затова…

— Стига, не опявай. Казах, че идвам, значи идвам — и точка.

Президентският самолет долетя от Кемерово малко по-рано, отколкото беше планирано. Такива неголеми промени в разписанието бяха нормални, много е трудно да се изчисли кацането до минута и никой не се вълнуваше. Президентът и придружаващите го знаеха, че отрядът от спецохраната ще бъде на летището значително по-рано от планираното време, така че нямаше причини за тревога. Никой не се и вълнуваше. Само държавният глава усети изведнъж някакво тревожно чувство. Кой знае защо той си спомни разтревоженото лице на племенника Женя, който го уверяваше, че тогава в Ню Йорк са подменили шишенцето с тонусин. Той не повярва съвсем на племенника и помоли Шилов да направи анализ на препарата. Оказа се, че всичко се е случило по съвсем естествени причини, той е поел прекалено голяма доза и затова са се появили странични ефекти. Лекарството все още е ново, непроверено… Така че не е имало никакъв зъл умисъл. Разбира се, добре, че Женя се оказа там и успя да му бие нужната инжекция…

Самолетът направи кръг над военното летище Митяево и колесниците му докоснаха земята. След няколко минути спря.

Президентът слезе по стълбичката.

В този момент се върна полковник Сухих и докладва, че колата сега ще дойде, но ще я кара не Купавин, а другият не по-малко опитен шофьор.

И пак нещо тревожно пробяга някъде вътре в него. Президентът се чувстваше спокоен само с Николай Фомич, който го возеше вече няколко години.

Те бяха попадали заедно в различни премеждия. А наскоро само майсторството на Купавин спаси живота и на двама им. Тогава, на Рубльовското шосе. Неприятният спомен накара президента да въздъхне тежко. „Нима тогава пак е било…“ — помисли той. Но Шилов отново го успокои, като обясни, че е било някаква случайност. И все пак не му беше спокойно на душата.

Руският държавен глава седна по навик отдясно на задната седалка, до него се настаниха двамата бодигардове. Отпред заработиха двигателите на съпровождащите коли и лимузината, в която се намираше руският президент, плавно потегли.

Автомобилът се движеше меко, но бързо. Президентът не знаеше, че на десет минути път пред тях се движи с кортеж същата кола, в която седи приличащ на него като две капки вода висок едър мъж с посивели коси. Между двете коли имаше само една разлика — предната се управляваше от Николай Фомич Купавин. Той беше отделен от пътниците с преграда от бронирано стъкло и сега, без да се обръща, виждаше в огледалото за обратно виждане седналите отзад. До двойника на президента бяха Вадим Дроздов и преоблеченият в униформа на спецохраната Саша Турецки.

Вадим успя лесно да убеди Николай Фомич да участва в това рисковано дело — старият шофьор не само беше чувал за покушенията, но и самият беше попаднал в едно от тях. Ако не беше той, всичко можеше да свърши доста по-печално.

— Не се ли боиш? — попита го Турецки.

— Купавин никога не се е боял от нищо — забеляза шофьорът.

Той се извърна от пътниците, няколко секунди се вглежда в пътя пред себе си, където се движеше новичкият милиционерски мерцедес, в който седяха Слава Грязнов и отряд милиционери. Колоната затваряха три коли с верните на Дроздов хора от спецохраната.

Турецки погледна часовника си.

— Сега трябва да каца вече.

— Ще им покажем на тия боклуци къде зимуват раците — измърмори Купавин.

Колата се приближаваше към мястото, където според сведенията на Вадим Дроздов, беше засадата. Предната кола намали.

— По дяволите — процеди през зъби Дроздов, — не бива да губим скорост.

Отпред се появи знак „Внимание: опасни завои“. Седящите в колата леко се поклатиха надясно, после наляво. Внезапно отпред избухна нещо ярко, после се разнесоха пукащи звуци и затварящите колоната коли плавно намалиха: засега всичко вървеше според плана. Турецки за пореден път включи радиотелефона.

— Урал, Урал, започна се.

— Разбрах ви — отзова се гласът на Романова, — ние не сме толкова пъргави, но след три минути идваме.

Изведнъж челната кола рязко изпищя със спирачките, фаровете й осветиха някакъв запорожец, който беше преградил пътя.

Николай Фомич, вместо да намали, натисна газта и рязко сви наляво с намерението да заобиколи препятствието и да се промъкне напред. Отпред отново пламна изстрел, всички в купето чуха удара на куршума по стъклото.

Отдясно за миг зърнаха спрелия мерцедес, но Николай Фомич уверено водеше колата напред и се изплъзваше.

Сега проблясванията се появиха отзад, стреляха на къси откоси. Колата изведнъж рязко поднесе надясно, после наляво. Николай Фомич не можеше да се справи с управлението — стреляха по гумите.

Президентската кола изскочи от шосето с пълна скорост и се понесе по полето, независимо че задните гуми бяха спукани.

Отпред внезапно изникнаха тъмните силуети на дървета. Всички в колата инстинктивно свиха глави между раменете си. Колата се блъсна в някакво дърво и смачка предницата си, която независимо че автомобилът беше брониран, не можа да издържи на силния удар.

— Григорий Иванович, бягайте в гората! — извика Турецки. Той се опита да отвори вратата, но не можа веднага, от удара тя беше заяла.

Първи от колата излезе Николай Фомич. Откъм шосето веднага пламна огън. Николай Фомич пристъпи неуверено напред, някак неестествено се извъртя и започна бавно да се свлича надолу.

— Излез и залегни! — изкомандва Дроздов.

Дясната врата така и не можа да се отвори. Седящият отляво Турецки се хвърли на земята направо от колата. Предателското осветление на купето се включваше автоматично при отварянето на вратите, затова Турецки веднага се претърколи в сянката и само с миг изпревари невидимия враг. Стреляха от пистолет със заглушител.

Турецки затича с прибежки срещу стрелящия. Беше тъмно и враговете нямаха никакви предимства. Те можеха да виждат тичащия Турецки не по-зле, отколкото той тях. За миг Саша замря, като се опитваше да се ориентира по звука. Отначало всичко беше тихо, после недалеч отпред под нечий крак изпука клонка. Турецки тихо се просна на земята, пистолетът вече беше в ръката му. Врагът, без да се досеща, че той вече е съвсем наблизо, направи още няколко крачки и сега беше почти до него.

Откъм шосето долитаха изстрели, викове, ругатни. Но Турецки нямаше време да се вслушва какво става там. Цялото му внимание се съсредоточи върху тъмнеещата на няколко крачки от него фигура. Очите му вече привикнаха към тъмнината, той успя да хване на мушка силуета на фона на малко по-светлото небе. Изстрелът беше сполучлив.

— Дроздов! Чисто е!

Но той вече и сам беше съобразил, че се е появила секундна пауза и двамата с чичото изскочиха от колата.

Отляво ръмжаха двигателите на камионите.

„Идат на помощ!“ — успя да помисли радостно Турецки, но ликуването му веднага изчезна: отдясно също се чу рев на мотори, виждаха се и фаровете на стремително приближаващи се коли. Дроздов съобрази секунда по-бързо.

— Григорий! Бягай в гората! — Той блъсна чичото, а сам се хвърли към звука от автоматните изстрели.

Турецки тичаше зад него почти без да изостава. Но да преодолееш в пълна тъмнина сто метра по прогизналия край на гората не беше толкова просто.

Колите, които дойдоха отдясно, спряха на около триста метра от основната схватка. Там кой знае защо също започна стрелба. „Президентският кортеж? Рано е! Или още една тяхна група? Или все пак е президентът?“ Турецки сви надясно и почти излезе на шосето точно до злополучния запорожец. Тук вече нямаше никой. Отляво се дочуваха непрекъснати автоматни откоси, отдясно беше по-тихо, но главните събития протичаха точно там.

По асфалта се тичаше вече съвсем леко, но неочакван откос застави Турецки да се хвърли на земята. „Дявол да го вземе! Какво става? — трескаво мислеше той. — Нима някой от нашите ни е предал?“ Той пак скочи, но пробяга само десетина крачки: с поредното просвяткване на изстрелите мигновено остра болка проряза рамото му. Саша се препъна, полетя напред по инерция и докато падаше, успя да съобрази, че е лявата ръка, значи може да стреля. И в този момент главата му рязко се блъсна в нещо твърдо и всичко изчезна.

Глава осма Нощта след боя

Когато дойде в съзнание, Турецки дълго не можеше да разбере къде се намира. Всичко плуваше пред очите му, пред себе си виждаше само някакво неясно сиво петно. Следващото му усещане беше меко поклащане, може би се намираше в кола. После на сивия фон се появиха размити цветни проблясъци. Турецки отново затвори очи, а когато пак ги отвори, петното стана по-отчетливо — Саша разбра, че това е лице. Сега го позна — беше Слава Грязнов.

Турецки искаше да попита как е завършила схватката, но устните не го слушаха и можа само да прошепне:

— Е, какво?

— Отблъснахме ги — сериозно каза Слава. — Той замина в Кремъл. А чичо… — той замълча.

— Какво с него?

— Изчезна — отвърна Грязнов и се извърна.

— Аз му извиках да бяга в гората — изхриптя Турецки.

— Търсихме го в гората. Няма го. Там останаха наши момчета, може и да го намерят. Жив или мъртъв, но трябва да го открият.

— А Руденко? — пак попита Турецки.

— Измъкна се. Малко встрани ги чакаше кола. Изглежда, се изплашиха. За миг дори си помислих, че ни надвиват, а те драснаха в колите и дим да ги няма. Но сега вече няма да се измъкнат. Първата работа на президента ще бъде да изложи всичко на Шилов, за да прочисти той хората си.

Докато пътуваха, Саша още няколко пъти изпада за кратко в безсъзнание.

Най-накрая колата спря и гласът на Грязнов каза:

— Ранен е, докторе. Изгубил е много кръв.

— Сега ще се заемем с него.

Изпадайки пак в безсъзнание, Турецки усети, че нечии силни ръце го измъкват от колата. Той разбра, че са го довели в болница.

Следващото, което си спомняше, беше докосването на твърдите ръце на медицинската сестра, която му биеше инжекция, и нейния полусъвет-полузаповед:

— А сега спи!

— Глей го ти, развика се и веднага го местят в лазарета. Демокрация! — шеговито каза Кудряшов на Керим, който отвори вратата. — Виждаш ли как става сега.

Другият без особени сантименти набута Саруханов в килията, като дрънчеше с ключовете, заключи вратата и се отдалечи, подсвирквайки си.

Сергей легна на койката. Усещаше някакво странно виене на свят, сякаш се пързаля по хлъзгав заледен хълм и не може да спре, или сякаш пада в пропаст. Държа се през цялото време в Бутирка и ето днес не издържа.

Обаче го топлеше надеждата, че новият следовател ще удържи на думата си и ще го прехвърлят в лазарета. Как му беше името? Меркулов? Саруханов не беше чувал за него. Чувал бе за някакъв Турецки, който води следствията за убийствата на банкерите, но Хамик Карапетян, уви, не беше банкер. Затова и го предадоха на оня пън Шведов.

И времето пак се заточи — дълго и скучно, като безкраен сив лист, като магнетофонната лента, изхвърлена през прозореца от някой идиот, която вече втора година се развяваше на тополата пред неговия дом. „Ето така откачат в единичните килии“ — помисли Саруханов. Но да попадне в общата килия с криминалните му се искаше още по-малко.

Колко време мина той не знаеше — може час, а може би и ден.

Внезапно в коридора се чуха стъпки. Те се приближиха към килията на Саруханов и спряха. „Нима?“ Сърцето му се разтупа. Саруханов се надигна и седна на койката.

Задрънчаха ключове и вратата със скърцане се отвори. На вратата стоеше млад, здрав надзирател, когото Саруханов виждаше за пръв път. Зад него се мяркаха още двама.

— Саруханов, с вещите! — заповяда здравенякът.

Той имаше съвсем малко вещи и след няколко секунди вече стоеше на вратата.

Якият надзирател го поведе по коридора, в края на който пак дежуреше Керим. Като видя Саруханов с вещите му в ръце, той каза:

— Лазарет те водят, а? Провървя ти, момко.

— Какъв лазарет! — възкликна мутрата. — Как ли не!

Сърцето на Сергей пропадна. „Започва се“ — помисли той.

Той отмина нататък по коридора заедно с конвоирите. После главният отвори вратата на една килия и без излишни думи блъсна Саруханов вътре. Отзад вратата се тресна шумно. Наоколо се разнесе кикот.

Първото, което усети Саруханов, беше задушаващата миризма на немити тела. Той отвори очи и се огледа. Зяпаха го четирима и се хилеха.

— Ей, късокрачко, кво се звериш! — каза единият с ужасяващо лице на садист маниак. — Кво си се облещил?

Саруханов не отвърна нищо.

— Басмач, да му претараша ли партакешите? — угоднически попита друг.

— Давай — разреши главният.

От групата се отдели неприятен тип — недорасъл и крехък, който съпровождаше всяко свое движение с противни гримаси и жестове.

— Айде, миличък, покажи партакешите — обърна се той към Саруханов, протегна ръка и хвана чантата му.

— Не пипай, не е твое — отвърна Саруханов.

— Затваряй си плювалника, ще си изръсиш езика! — кресна типът и изведнъж противно заквича: — Басмааач, той не даава! Иска да обиди Ситния!

— Сега ще сменим плочата. — Басмача се надигна от нара, на който седеше, и се оказа много едър и як. Като гледаше изпод вежди Саруханов, той се приближи към него и с всичка сила го блъсна с длан в брадичката. Сергей падна, но продължаваше да стиска чантата си в ръце.

— Ах ти, цицийо! — Ситния срита Саруханов с върха на обувката си в ребрата. Беше безумно болезнено. Ситния се наведе и вече без всякаква съпротива от страна на Сергей му издърпа чантата от ръцете.

— Басмач, сега кво — в общия казан ли? — попита той, докато изтърсваше съдържанието й на нара. Шотландски пуловер, два чифта чорапи, четка за зъби, други дреболии.

— Ъхъ — промърмори Басмача, който вече беше успял да си седне на мястото. Ясно беше, че нещата на Саруханов са му безнадеждно малки. — Егати смотаняка, нямам никаква аванта от него.

— Що не пробваме дали е девствено арменчето? — каза един.

— Неее… Ти, Чума, както щеш, а аз не си падам по черните, много са им космати задниците.

— Е, кво, баровец, пльока ли ти халката? — надигна се Чумата от мястото си.

Саруханов се разтрепера. Той почти не се съмняваше, че тези типове ще го убият, длъжни са да го убият, получили са разрешение или даже заповед да го убият. Но ако при това и го насилят… Ставаше същото, за което той преди час говореше в кабинета на следователя. На ти сега лазарет.

И Сергей без да размисля, взе решение. Нека го убият, но няма да позволи да го правят на педал. Нека го убият първо.

Без да забелязва болката, той се изправи и се дръпна към вратата. Това беше единствената позиция, откъдето можеше да вижда всичко, което става в килията.

— Не се приближавай! — изхриптя той.

— Виж го ти девственика — „не се приближавай“! — проточи гъгниво Ситния. — Нашта мадам от Амстердам! Трябва да му смачкаме фасона.

Саруханов мълчаливо го пронизваше със съвсем черните си сега очи. Той се сви на топка, готов да се хвърли срещу всеки, който пристъпи пръв към него. Знаеше, че сега е готов на всичко — да удря, да избожда очи, да дере коси, да ръга в корема. Нека в началото да го пребият до смърт.

— Я, баровчето му нагло, здрав пердах му се пада — прокоментира мълчалият досега риж тип на около двайсет и пет години.

По лицата на четиримата се появи хазартно изражение. Очите им, които преди изглеждаха покрити сякаш с пелена, сега горяха. Стана интересно. Басмача пак се надигна от нара и тръгна срещу Саруханов. Той не изчака удара и с внезапна атака удари противника си в окото. Басмача само изохка, по скулата му потече кръв.

— А, така ли! — изръмжа той и гласът му повече приличаше на рев на ранено животно, отколкото на човешки. Той се стовари върху Саруханов и така го смаза под себе си, че сякаш наведнъж изпращяха всичките му кости.

„Край!“ — успя да помисли Сергей.

Турецки рядко сънуваше, а може би просто не си спомняше сънищата си, когато скачаше сутрин от резкия звън на будилника, измиваше се набързо и тичаше натам, накъдето в този ден се налагаше.

И ето днес, когато нямаше будилник и значи можеше да спи колкото му душа иска, той сънуваше тревожни, разпокъсани сънища. Мяркаха му се президентът, Слава Грязнов, Меркулов. После кой знае защо се появи чистачката от Московската градска прокуратура. Мойсеев назидателно говореше: „Това, Саша, е истински валутен заговор. Шшттт! Чуваш ли?“ Изскърца вратата, чу се някакво шумолене. Турецки едва се набута в някаква тясна цепнатина и приведен започна да тича на зигзаг между дърветата, отзад се чуваха тежки стъпки, отмерени, но все по-силни, тържествуващ глас крещеше: „Аха, падна ли ни!“ Някой го догонваше, той бягаше, макар сам да не разбираше от кого. Този някой все повече се приближаваше… И изведнъж всичко свърши. Жив беше, стъпките изчезнаха, той лежеше по гръб някъде на зелена ливада и над него се бе свело прекрасно женско лице. Татяна. Таня.

— Татяна, Таня — зашепна Турецки.

— Как си? — чу се познат глас.

Турецки отвори очи. Лежеше на болничното легло. Цялото тяло го болеше, особено го мъчеше рамото. И над него наистина се беше свело едно лице — лицето на Татяна Бурмеева.

— Това сън ли е? — попита Турецки.

— Едва ли — отвърна Таня. — На мен лично досега не ми се е присънвала болница.

— Чудесно! Не, не че не ти се е присънвала болница, а че си дошла.

— Не се наложи да вървя много — усмихна се Таня. — Качих се един етаж по-горе и направих няколко крачки по коридора. Ние сме съседи.

Турецки се опита да се надигне на лакът, но рамото го проряза с такава болка, че той се намръщи и се отпусна обратно на възглавницата. Таня го гледаше с очи, изпълнени със състрадание. Сега съвсем не приличаше на онази студена и непристъпна красавица, с която Турецки беше говорил само преди няколко дни. Тя беше станала друга — някак по-мека, добра, отзивчива. И при това съвсем не беше престанала да бъде красива, напротив. На Турецки му се прииска да я прегърне, да я притисне към себе си и да не я пуска никога, никога.

— Таня — само успя да каже той.

Тя протегна ръка и нежно докосна лицето му. Той целуна крайчетата на пръстите й.

— Никога не съм мислила, че следователят може да бъде такъв… — замислено проговори Таня.

— Какъв?

— Такъв… като теб.

— Наведи се по-близо — помоли той.

Тя приседна на ръба на леглото и лицето й се склони над неговото. Той почувства как на челото му падна гъстата й коса и усети на устните си вкуса на нейните.

— Какво е това! — чу се до тях сърдит глас. Татяна отскочи и Турецки видя на вратата дежурната сестра. — Намерили с какво да се занимават в болницата! Тук е военнополева хирургия!

Татяна смутено гледаше сестрата, а Турецки кой знае защо само се разсмя.

— Именно. Не е пансион за благородни девици и дори не е инфекциозна болница.

— Е, аз си тръгвам — каза Таня.

— Пак ела — помоли Турецки, — моля те.

Саруханов, колкото и да е странно, не чувстваше болка. Усещането беше такова, сякаш ритат, блъскат и удрят по чувал с пясък, макар да разбираше, че този чувал е собственото му тяло.

Внезапно той падна назад. Опората, на която беше опрял гръб, изчезна. Саруханов изведнъж разбра, че очите му са затворени. Той се опита да ги отвори, но всичко бе закрито от червена пелена и той пак ги затвори. Сякаш през памук чу мърморене:

— Ти него малко-малко го убивай! Ай, колко нехубаво!

— Млък, куко, ще ти избия пломбите! — разнесе се ревът на Басмача.

— Не трябва плаши Керим. Керим много плашен — прозвуча отговорът.

После повлякоха Саруханов за краката, влачиха го дълго, сетне той усети как някой го плиска със студена вода по лицето. Той пак опита да отвори очи — червената пелена малко се разсея. Над него се наведе лицето на надзирателя Керим.

— Жив си — констатира той. — И къде дявам тебе сега? В лазарета ли?

— Не трябва в лазарета — изхриптя Саруханов. — Там все едно ще ме пребият.

— Кой? — попита Керим.

— Който трябва. Казвах аз на следователя.

— Ай-яй — промърмори Керим, — лазарет ти трябва, а не бива. Старата килия ще те затворя, там няма никой. Ще лежиш, няма да умреш, нали?

— Ще се опитам.

— Само тихо-тихо стъпва — предупреди го Керим. — Мълчи. Сам да не чуваш стъпките си. Нека мислят, че си умрял.

За щастие не се наложи да вървят много. Керим отвори вратата и Саруханов се озова в своята единична килия, същата, която напусна съвсем неотдавна. Колко родна и спокойна му се стори тя сега!

Той легна на койката. Сега започна да го боли цялото тяло. Шокът беше минал. Много го болеше, при това не външно, а някъде вътре. „Смазаха ми гадовете всички чаркове. Сигурно ще умра — спокойно помисли Саруханов. — Но пък не им се дадох.“

Глава девета Нужен е труп

Телефонът се раззвъня рано. Отначало на Романова й се стори, че сънува — тя отдавна бълнуваше нощем почти без варианти само за следствената работа, — но после разбра, че е наяве, и като навличаше пеньоара си в движение, се приближи към телефона.

— Казвайте — с хриплив сънен глас каза Романова.

— Шура — разнесе се от слушалката познатият глас на Меркулов, — извинявай, че те събудих, но работата е спешна. Имаш ли труп?

— Какво? — успя само да промълви Романова.

— Това, разбира се, не е за телефонен разговор. Чакам те на „Петровка“, а ти засега помисли няма ли някъде неразпознат труп.

В слушалката се чу сигналът „свободно“. Романова стоя така още известно време и го слуша и чак след това остави слушалката. Тя въобще не разбираше нищо.

Но милиционерската хватка действаше. Докато пържеше набързо яйца в кухнята, Александра Ивановна вече пресмяташе имаше ли в последните дни някъде неразпознати трупове. Имаше, разбира се, сега това беше станало привична работа. Ако така вървеше и нататък, скоро в гората щеше да има повече разпарчедисани трупове, отколкото гъби.

„Имаше някакъв удавник в Яуза, в парка «Дубки», в Петровско-Разумовск — тяло без глава, в Лефортово — глава в полиетиленов чувал, но не същата. Какво още… И за какво му е на Меркулов труп?“ Това беше най-интригуващият от всички въпроси.

Той ще я чака на „Петровка“, а пък тя трябваше да намине при Саша Турецки в болницата, да разбере как е той… Тя се замисли за миг дали да му разказва за последните събития и реши, че не си струва. Нека да си почива.

След час, когато отвори вратата на болничната стая, Романова се сблъска с отиващата си Ирина, която беше наминала преди работа в болницата. Като я видя, Александра Ивановна викна още от вратата:

— Я виж ти, Саша, при теб пак има жена! Ама че си Казанова!

— Приятно е, когато говорят хубаво за теб — въздъхна Турецки, — дори да е незаслужено.

— Хайде, хайде — заплаши го с пръст Романова.

Тя седна делово на стола до леглото му и извади от чантата си кутия портокалов сок, пакетче сладкиши и чепка грозде.

— Шура, какво правиш! — възмути се Турецки. — Вземай всичко и го дай на децата.

— Децата отдавна пораснаха, сами ще си купят — отряза Романова, — а ти трябва да оздравяваш. Такива работи стават, ама карай, сега не му е времето…

Нещо в тона на началничката на МУР никак не се хареса на Турецки. Той познаваше Александра Ивановна от много години и добре разбираше какво означава сухият й език и угриженият вид.

По всичко личеше, че се е случило нещо безпрецедентно.

— Нещо с чичото ли, с Григорий Иванович? — разтревожено попита той. — Намериха ли го? Слава ми каза, че е изчезнал.

— Нищо не знам — неволно отвърна Романова. — А Грязнов би могъл да си държи езика зад зъбите. Дрънка наляво и надясно…

Турецки си спомни за Славя Грязнов. Как не искаше да забърква чичо си в тази рискована работа! Ами ако това беше близък роднина на самия Турецки? Можеше да разбере човека. Но щом тялото не е намерено, значи още има надежда.

— Аз му викнах да бяга в гората. Може да е излязъл на друг път, какво ли не става… А шофьорът? — попита Турецки.

— Шофьорът загина. Прерязаха го с автоматен откос. Има и няколко ранени, освен теб. Двама милиционери от отряда на Грязнов са в много тежко състояние.

— И какво смята да предприеме президентът? — попита Турецки. — Сега трябва да прочисти из основи спецохраната.

— Е, това не е мой въпрос — уклончиво каза Романова. Тя погледна часовника си. — Време е. И така едва успях да отделя малко време. А и започна една лудница. Курсът на долара нещо пак подскочи.

— Курсът на долара ли? — по инерция повтори Турецки, когото сега това го интересуваше най-малко от всичко. — На теб какво ти пука, Шура? Ние с теб нямаме долари и никога няма да имаме.

— Абе нещо шумят всички. Е, няма да се разпростирам повече, самата аз нищо не разбирам, че сега и тоя труп… — каза Шура. — Добре, оправяй се, трябваш ни.

Турецки изпрати началничката на МУР с поглед. Независимо от многото години, откакто я познаваше, тя не преставаше да го учудва.

Когато вратата след Романова се затвори, Саша се отпусна на възглавниците. Мислите се гонеха бясно из главата му, застъпвайки се една друга. Григорий Иванович е изчезнал, Купавин е убит… Но затова пък президентът си е в Кремъл — жив и невредим, а най-главното е, че при него, Турецки, дойде Татяна… Таня… Ето това е наистина най-важното, а не всякакви глупости от рода на курса на долара.

И тя пак ще дойде, Турецки беше сигурен.

Известно време той лежа неподвижно. После чу как вратата тихо скръцна и се разнесоха леки стъпки, явно женски. С надеждата, че се е върнала Таня, Турецки се извърна и погледна влязлата. Оказа се медицинска сестра, която още не беше виждал — тъничко момиче с големи черни очи.

— Донесоха ви още едно пакетче — каза тя. — Но скоро ще дойде обядът.

В гласа й се усещаше някаква сдържаност, дори плахост — изглежда, в болницата вече се беше разпространил слухът, че тук лежи смел следовател, ранен при задържането на особено опасен престъпник.

— Какво имате за обяд? — весело попита Турецки, опитвайки се да покаже с целия си вид, че всичко е наред и няма защо да се страхуват от него.

— Вегетарианска супа по селски, кюфтенца с макарони, кисел, хляб и, разбира се, масло — плахо докладва сестрата и попита с надежда: — Ще хапнете ли?

— Вегетариаааанска, че още и по сеееелски — страхотно! — дълбокомислено издевателски проточи Турецки. — Не, знаете ли, зелев лист в топла водичка не ми е точно на вкуса. А и хляба го предпочитам на филийки, а не на кайма, така че отказваме и кюфтенцата. Изобщо, давайте вашия разтворим кисел с хляба — резюмира той.

— Защо говорите така, киселът е малинов. А кюфтенцата са вкусни, честна дума — обиди се момичето. — Ще ви донеса двойна порция и без гарнитура, ще видите, че ще ви харесат.

Тя щеше да се обърне и да хукне за кюфтетата, но Саша я спря:

— Искам да ви помоля нещо: дали нямате днешни вестници? Или поне някакъв транзистор? Чувствам се съвсем откъснат от света. Там постоянно става нещо, а тук от сутринта каша от грис, на обяд — зеле с вода и кюфтета с болничен сос, накратко — застой, нищо ново.

— На вас не ви трябват новини, а спокойствие — отвърна медицинската сестра, като поклащаше глава. — Спокойствие ви трябва, така ще оздравеете по-бързо.

— Какво спокойствие, по дяволите? — избухна Турецки. — Ако не знам какво става навън, направо ще откача.

— В стаята не е предвидено радио — каза сестрата, — но ще измисля нещо.

„Ама и Шура — помисли Турецки — не можа да донесе вестници. Все няма време. Ами Ирина? Тя поне знае, че не мога и ден да изкарам без вестници. Кой знае защо не забравиха да донесат сокове, а за чий са ми те… А тая мацка сигурно никога не чете вестници. Мацката впрочем е доста симпатична.“

Обаче сестрата не се задържа дълго в мислите на Турецки. Той тъгуваше по новините и ругаейки наум, продължаваше да кълне жена си, а с нея и Шура Романова. Тук неочаквано съобрази, че краката му не са ранени. Внимателно избута одеялото, стана от леглото и като придържаше ранената си ръка със здравата, излезе в коридора.

Ходещите болни гледаха телевизия.

На екрана се появи лицето на президента, който държеше в ръцете си предмет, приличащ на неголямо куфарче.

— Днес президентът на Русия се запозна с действието на най-новата военна техника, позволяваща за броени секунди да се засече появата на чужди ракети и други летящи обекти във въздушното пространство на Русия. На екрана при това се появяват всички параметри — направление, височина на полета, скорост и така нататък.

— А разправят, че армията ни е слаба — каза руският държавен глава. — Каква апаратура имаме на въоръжение! Веднага видях всичко: откъде идва, накъде лети, с каква скорост.

По лицето на президента се появи безкрайно щастлива усмивка, като на момченце, на което за пръв път са дали да покара камион.

„Дявол знае какво е това — с раздразнение помисли Турецки. — Като глупак някакъв. И това е след всичко, което стана вчера.“

Той искаше да се обърне и да излезе от стаята, но изведнъж сякаш врасна в пода. Нещо в изражението на президента му се стори много познато. Нещо в този глуповат ентусиазъм никак не се връзваше с образа на онзи президент, който си представяше Турецки.

„Това е чичото!“ — проблесна в ума му.

Ето защо Романова бе така угрижена и не искаше нищо да говори. Значи те са изпратили в Кремъл чичото на Грязнов… Сърцето на Турецки се разтупа. Но къде е тогава самият президент?

Той се прибра в стаята си, като продължаваше да кълне с каквото се сети сестрата, Романова и собствената си жена.

Но „мацката“ се оказа доста по-оправна, отколкото предполагаше Турецки. Когато тя се появи след десетина минути, на подноса имаше чиния с прословутите кюфтенца, чинийка с две филии бял хляб, кисел, а също и малък транзистор „Звездичка“.

— Ето — каза тя, — взех го от един от болните.

Турецки изчака, докато сестрата излезе, и бавно включи транзистора. Искаше му се да се увери, че видяното на екрана само му се е сторило, а животът в страната върви нормално и вчерашният опит за държавен преврат (Турецки беше сигурен, че е бил планиран именно преврат) е излязъл неуспешен.

Той повъртя копчето за настройка, като се опитваше да намери „Ехото на Москва“. Най-накрая успя да хване новините.

„Днес сутринта президентът на Руската федерация имаше телефонен разговор с президента на Украйна“ — каза дикторът и Турецки машинално забоде вилицата си в едно кюфте.

„Е, слава богу, явно ми се е сторило“ — въздъхна Турецки.

— Пак не са се разбрали за нищо — промърмори Турецки. — Украйна изобщо не може да издържа този флот. За чий му е на свинчето звънче?

Турецки нетърпеливо завъртя копчето, за да намери нещо по-интересно, и разсеяно дъвчеше омразните болнични кюфтета. „Пак този долар! Сякаш всеки къта под дюшека си стотици долари“ — мрачно помисли той.

Турецки спря радиото. Вече беше чул достатъчно. Президентът е в Кремъл, всичко върви както трябва. Все пак успяха да ги спрат вчера. Разбира се, жалко за Григорий Иванович, а и за Слава Грязнов също. „Слава е прав — помисли Турецки. — Защо обикновеният човек да загива за спасението на друг само защото оня заема по-висок пост? Дори това да е президентът. Не — хрумна му следващата мисъл, — работата не е в спасението лично на президента. Става дума за бъдещето на страната. Ако той загине сега, ако се окаже заложник на тези хора, които и да са те, в страната ще започне дявол знае какво.“

Мислите му бяха прекъснати от поредното появяване на медицинската сестра.

— Нали ви казвах, че са вкусни — искрено се зарадва тя на празната чиния. — Ето ви сега термометъра. Ама вие защо така се натъжихте? Всичко е от времето, да ви кажа, сега ще светна лампата, та да стане по-весело.

Наистина навън, независимо че беше едва средата на деня, времето бе доста гадно: сумрачно и неуютно. От небето се сипеше някаква каша.

Турецки погледна есенното небе, което изглеждаше още по-мрачно заради отдавна немития прозорец, и кой знае защо се зарадва. На мнозина това можеше да се стори странно, но той нямаше нищо против да се потъркаля на болничното легло. Всъщност това бяха единствените дни в живота му, когато успяваше просто да си помисли за живота въобще, а не за това кой именно е крал строителни материали в особено големи количества. Само в болницата можеше поне мъничко да си почине. Разбира се, този отдих беше неспокоен, нали тревогите за работата не напускаха нито за минута Турецки, но все пак тук имаше мигове на покой.

И ето сега, докато гледаше в тавана, по който се редуваха светли и тъмни кръгове от лампата, Турецки се замисли кои биха могли да са тези досега неизвестни хора, организирали вече няколко покушения срещу президента. Полковникът от спецохраната Руденко? Той е само изпълнител, не може да е начело на заговора, целта на който е да промени политическата система в Русия.

Полковник Руденко, разбира се, не е действал по своя инициатива, но кой стои зад гърба му — това беше съвсем неясно. „Нима е ФСК? — размисляше Турецки. — Прилича на техния почерк — да организират автомобилна катастрофа или внезапен сърдечен удар… Мерзавци!“ — помисли Саша.

Ако не беше проклетото рамо, Турецки, разбира се, не би се търкалял в болницата, но знаеше от опит, че трябва да прекара тук поне три дни, иначе може да изключи в най-неподходящия момент — той самият чувстваше, че още е много слаб.

Постепенно Турецки задряма. Не знаеше колко време е минало, но внезапно усети нечие чуждо присъствие. Това беше учудващо, но Саша отдавна бе забелязал, че от някакъв момент нататък в съня той не се изключва напълно от реалността, мозъкът му през цялото време е нащрек. Ето и сега той усети в съня си, че в стаята има някой, макар да спеше, без да се събужда.

Глава десета В Кремъл

Всичко стана толкова бързо, просто мигновено, че Григорий Иванович не успя да се опомни, когато колата го докара пред самите кремълски стени. Вратата се отвори, часовите ги пропуснаха вътре, като му отдадоха чест, и след минута един от офицерите на спецохраната му отвори вратата на лимузината.

Григорий Иванович излезе навън. Навярно никога през живота си, дори когато за пръв път се запозна с родителите на своята Зина, той не се бе чувствал толкова неуверено. Беше страшно да направи първата стъпка, да се обърне, да тръгне, без да говорим, че не смееше да отвори уста и да каже нещо. А и къде да върви? Григорий Иванович си нямаше и представа. Той безпомощно се огледа, чувствайки, че още секунда — и ще започне да се паникьосва.

„Майор Грязнов, овладейте се!“ — заповяда си Григорий Иванович. Той изправи рамене и се опита да си представи, че играе на сцената. Продължението на „Август 91-ва“. А наоколо са статистите, целта на които е да му партнират. И веднага му стана значително по-леко — на сцената майор Грязнов се чувстваше съвсем уверено.

— Е, как е тук без мен? — обърна се той към офицера, който му отвори вратата на колата.

— Всичко е наред, Андрей Степанович — увери го той.

— Това е добре! — гръмогласно отвърна Григорий Иванович. — Да вървим тогава. Какво имаме за тая вечер? Нищо, надявам се.

Сякаш изпод земята се появи невисок здравеняк в цивилно облекло.

— Добре дошли, Андрей Степанович — каза той.

Григорий Иванович кимна. Той не знаеше как се казва цивилният здравеняк и затова реши да мине с дружелюбно кимване. От страна на началството това би трябвало да мине за добро отношение. Григорий Иванович, разбира се, не знаеше какви са нравите в Кремъл, но изхождаше от предположението, че едва ли се различават много от нормалните.

— Засега следва вечеря и сън — започна цивилният, — а утре имате телефонен разговор с Украйна, заседание на Съвета за сигурност, а вечерта прием на венецуелския посланик.

— Той пък какво иска? — учуди се Григорий Иванович, като се напъваше да се сети къде се намира Венецуела.

— Венецуела е производител на нефт, член на ОПЕК — подсказа здравенякът.

„Адютант — разбра майорът. — Как се казваше при цивилните? Помощник? Референт? Добре би било незабелязано да си изясня името му.“

— Е — сериозно кимна Григорий Иванович, — значи има за какво да поговорим.

Той направи крачка встрани от колата. Референтът също тръгна. Григорий Иванович вървеше след него, като се стараеше да не го изпреварва, но така, че да не се забелязва. За щастие „президентската“ походка му се отдаде напълно. Чувстваха се театралните репетиции.

Референтът заведе „президента“ в неголям уютен кабинет, който кой знае защо напомняше на Григорий Иванович една стая, която беше видял някога в дома музей на Чехов в Ялта.

Григорий Иванович се огледа с надеждата да види сложена маса, но нищо подобно на подготовка за вечеря не се забелязваше. А в това време Грязнов-старши внезапно усети остър глад. За разлика от някои други хора вълнението винаги му изостряше апетита. А през последните няколко часа имаше от какво да се развълнува! Той внимателно изгледа референта и каза:

— Слушай, ти вечеря ли?

— Да, Андрей Степанович. Но вие навярно сте огладнели. Сега ще се разпоредя. В столовата ли ще отидете, или да ви сервират тук?

— В столовата. А и ти ела с мен, че ще ми е скучно сам — каза „президентът“, като се сети, че ще е доста по-добре, ако сега се разходи из помещенията, за да се ориентира малко кое къде се намира.

Референтът вдигна слушалката на един от телефоните, стоящи на покритото със зелено сукно бюро, набра трицифрен номер и попита:

— Кухнята ли е? Имате ли нещо за Андрей Степанович? — Той мълчаливо изслуша отговора, после каза: — Само това ли? Добре, сега ще попитам. Андрей Степанович — обърна се той към чичото, — останало е само студено предястие от риба и месо асорти, а от топлите ястия — лангет и печено „Биф Строганов“.

„Не е лошо — помисли Григорий Иванович. — Добре би било да опитам и едното, и другото. Но май не бива. Да не си помислят нещо.“ И като се стараеше да придаде на гласа си колкото се може повече „държавнически“ нотки, каза:

— Най-добре риба и лангет.

— Риба и лангет — повтори като ехо референтът. — Добре, след петнадесет минути. — Той затвори слушалката и пак се обърна към Григорий Иванович: — Засега си отдъхнете, Андрей Степанович.

Чичото вече се канеше да седне в тапицираното с тъмно кадифе кресло, но референтът го изпревари навреме и отвори една от страничните врати. Зад нея се показа доста голяма спалня с кресла, ниска масичка и библиотека. Като цяло тя доста приличаше на хотелска стая — такава, в каквато самият майор Грязнов никога не бе попадал, но беше виждал подобни в киното и по списанията.

— Почукай, когато стане готово — каза той, като съобрази навреме, че щом това всъщност е хотел, значи някъде тук трябва да има баня и тоалетна. Той, разбира се, имаше добрия навик да си мие ръцете преди ядене, но сега в доста по-голяма степен го занимаваше тоалетната.

Вратата за там той откри почти веднага. Отначало, когато видя, че и тоалетната и банята са в едно помещение, изпита известно разочарование. „Общ санитарен възел — неодобрително поклати глава той. — Място колкото щеш, не можеха ли да ги преградят?“ Но когато влезе вътре, не можеше да не признае, че всичко е направено много удобно — в ъгъла имаше масивна синя тоалетна чиния под също такъв тежък капак — съвсем неприличащи на онези, които чичото бе виждал досега. По-нататък имаше шкафче с вградена в него мивка. „Мрамор — реши чичото, но когато го пипна, установи, че е някаква синтетика. Зад шкафчето с раковината се намираше кабината на душа, скрита зад полупрозрачни пластмасови стени. — Не е лошо — поклати глава той. — Да можеха да видят това нашите в Олга.“

Той си спомни Зина, която, както и преди ходи в дървения клозет на двора и се мие под металическия умивалник, и въздъхна. „Жалко, че тя не може да види това — тъжно помисли Григорий Иванович. — И няма как да й разкаже човек… Държавна тайна.“

Изненадите причакваха чичото на всяка крачка. И тоалетната чиния излезе някак чудна, а на раковината ги нямаше двете привични кранчета — червено и синьо, а някаква сложна джаджа, каквато майор Грязнов още не беше виждал. Трябваше му известно време, докато съобрази, че тя отговаря едновременно и за напора, и за температурата на водата.

Григорий Иванович се огледа в огледалото, висящо над мивката. Оттам го гледаше — не, не руският президент, а някакво малко изплашено и объркано лице, което можеше да принадлежи само на запасния майор Грязнов от градчето Олга. Държавният глава не можеше да има такова изражение.

Чичото се изправи, разпери рамене и се погледна решително и целеустремено. Получи се малко по-добре. Не достигаше обаче стаената в очите дълбока мисъл. Григорий Иванович се опита да се сети за нещо значимо, държавно, като например американския империализъм. Стана още по-добре. „Горе главата, майоре!“ — заповяда си сам Григорий Иванович и се отдалечи от огледалото.

Най-после той приключи с тоалета си. Чичото излезе от стаята за отдих, която кръсти за себе си „хотелската“, и седна на едно кресло. Над ниската масичка имаше няколко рафта с книги.

„Интересно какво чете Той?“ — помисли Григорий Иванович. Отдавна наричаше своя двойник просто Той и чувстваше някаква вътрешна връзка с него. А сега непознатият президент започна да му се струва едва ли не роднина.

Обаче той не успя да се запознае със съдържанието на книжните рафтове. На вратата се почука и гласът на набития референт каза:

— Андрей Степанович, всичко е готово.

Григорий Иванович стана, изправи рамене и като се стараеше да запази на лицето си „държавническото“ изражение, отработено пред огледалото, влезе от стаята за отдих в кабинета. Референтът се усмихна:

— Да вървим, Андрей Степанович.

Те тръгнаха по вътрешните коридори на Кремъл. Не се наложи да вървят дълго. Референтът отвори една врата пред чичото и те се озоваха в неголяма, но уютна трапезария, която в кремълската столова наричаха „първа зала“. Това беше личната стая за хранене на президента, където той понякога обядваше или вечеряше с тесен кръг приятели или с някого от по-обикновените чуждестранни гости.

Тук имаше старинни мебели от червено дърво. Масата бе застлана със снежнобяла колосана покривка. На нея вече бяха сервирани мезета за един човек — салати и филе от риба.

— Ами ти? — обърна се чичото към референта, като се опитваше мъчително да съобрази какво да измисли, та да си изясни как го наричат, без да се издава. — Сядай, направи ми компания. Вземи поне салатка.

„Интересно, а как ли е тук с оная работа? — помисли чичото, докато се настаняваше на стол с висока облегалка. — Дали да ги помоля, ама пък неудобно е някак.“ Той придърпа към себе си чинията с рибното филе. Бяха сложили от всичко — и пъстърва, и есетра, и парченце чига. Тъкмо за биричка. „Че какво пък? — възкликна наум Григорий Иванович, докато продължаваше вътрешния си диалог. — Той да не би да не е мъж? Не е ли наш, съветски руснак?“ И като набоде парченце розова, прясна пъстърва, замислено каза:

— Рибата не върви на сухо.

По лицето на референта се появи разбиране.

— Сега ще се разпоредя — каза той и стана.

„Дори не попита какво да донесе — помисли Григорий Иванович. — Значи си знае. Ще донесе това, което Той обича. — И започна да гадае какво ще се появи пред него. Но каквото и да излезеше, трябваше да го пие, все едно че си го е поръчал. — Ако донесат ликьор от киви или десертно вино, пак ще трябва да го изпия с удоволствие“ — реши той, надявайки се, че ще бъде „Абсолют“ или водка „Смирнов“, коняк в най-лошия случай, макар че конякът едва ли върви с риба. И въобще кой ги знае какви са им тук обичаите.

Всичко това мина през главата на Грязнов-старши за броени секунди. Скоро референтът се върна, а след още няколко минути в „първа зала“ влезе приятна на вид жена с колосана бяла престилка и подобна шапчица на косата. На подноса имаше две чашчици и достатъчно голяма гарафичка. „Е, виждаш ли, предрекох си: коняк са домъкнали…“ — мина през ума на Грязнов. Референтът наля тъмната течност по чашките.

— За нашите успехи! — произнесе Григорий Иванович тържествено и без особен ентусиазъм надигна чашката. „Господи, та това е старка11!“ За такова нещо не можеше и да мечтае.

„Андрюша е наш човек!“ — помисли си той. Руският президент изведнъж му стана още по-близък и роден. От прилив на чувства Григорий Иванович едва не се просълзи, но навреме се овладя. На президента не се полага да плаче за щяло и нещяло. В това поне беше сигурен.

Президентът не разбра веднага какво се случи. Той наистина малко се огорчи, че не Купавин кара колата, но не придаде на това особено значение. По време на пътуването той обикновено обмисляше спокойно резултатите от изминалия ден и си набелязваше плана за следващия.

Президентът все още анализираше резултатите от срещите в Кемерово, когато му направи впечатление, че отпред по трасето става нещо не съвсем обикновено. Оттам се чуваха изстрели и цели автоматни откоси, той не би могъл да ги сбърка. Първата му мисъл беше: „Нима са мафиотски групировки? Това вече е прекалено.“

Обаче, когато излязоха от завоя и се появи видимост, президентът разбра, че не са бандити, а военни. Но защо са открили огън на президентското трасе?…

В следващия момент челната ескортираща кола рязко наби спирачки и спря.

— Какво е това, дявол го взел? — изруга шофьорът.

Президентът се намръщи, той самият никога не си позволяваше груби изрази и никак не обичаше да ги чува от другите. Жалко, че Купавин го нямаше, старият шофьор знаеше как да се държи в присъствието на президента.

След още миг спря като вкопана и президентската лимузина. Някъде недалеч се разнесоха изстрели, а вратата откъм страната, където на задната седалка седеше президентът, широко се отвори. На мъждивата светлина от лампичката в купето президентът видя пред себе си лицето на полковник Руденко. И веднага разбра — случило се е най-лошото.

Плен. Или смърт.

Полковник Руденко внимателно погледна държавния глава, а после каза някак твърде официално:

— Господин президент, моля ви да слезете от колата.

Мина му мисълта да не се подчини. Но като си представи колко унизително ще е, ако започнат да го теглят насила, държавният глава бавно излезе от колата и с достойнство изгледа полковник Руденко.

Той не произнесе нито дума. Не попита нищо.

Нека първо да обяснят какво значи всичко това.

— Господин президент — продължи Руденко все със същия официален тон, — моля ви да ме последвате.

Президентът се подчини и закрачи с тежки стъпки, шляпайки в есенната кал край пътя. Мислите му бяха объркани. Недалеч от канавката чакаше друга кола със загасени фарове. Това вече не беше президентският линкълн, а неутрална лада.

— Чакам обяснения — поиска президентът.

— Сега ще ги получите — чу се наблизо познат глас.

Президентът рязко се извърна.

Предадоха го.

Колко пъти през последните години се случваше това. Предаваха го хора, които той смяташе за верни свои последователи, ако не и за другари в борбата за нова Русия. Предаваха го на едро и на дребно. И все пак той не можеше да свикне. Може ли човек да свикне с предателството? Възможно е някой друг да можеше. Но не и той. Това всеки път го потрисаше.

Да, предупреждаваха го, и то неведнъж. Но предупрежденията твърде често приличаха на доносничество, на желание да му се подмажат — вижте ме, аз съм единственият надежден човек.

Президентът си спомни как след августовския преврат един от най-близките му помощници Сергей Скачков все ходеше и повтаряше: „Вие сте обграден от врагове. Аз съм единственият предан вам човек.“ Той го говореше толкова често, че се промъкваха подозрения. Не, не, че руският президент наистина е обкръжен от врагове, а дали пък самият Скачков не страда от мания за преследване.

Всичко това мина през главата на президента за броени секунди.

— Сядайте в колата — каза все същият добре познат глас. — Ще ви отведем на сигурно място.

Значи — плен.

Президентът се огледа — беше сам. По-точно наоколо имаше много хора, при това хора, призвани да го охраняват. Но те бяха станали врагове. И той беше сам пред тях.

— Съпротивата е безполезна.

Това знаеше и сам. Без да каже нито дума, той седна в колата. От двете му страни веднага заеха постовете си командосите. Охрана.

Глава единадесета В плен

Да, взеха го в плен. Това беше едновременно и ясно, и немислимо. Трудно е да се повярва, че без да си извършил нещо противозаконно, изведнъж се оказваш затворник, откъснат от целия свят пленник. Ти, който само преди пет минути си държал кормилото на властта на огромната страна. Но нали той не е първият. Нима не стана същото с Хрушчов, с Горбачов? А ако си спомним руската история, то ще се окаже, че в предишните векове със силните на деня са се разправяли и по-лошо — не са ги държали под домашен арест, а са им отнемали живота. Така че струва ли си да се учудваме на това, което става сега?

Колата плавно потегли. Зад прозореца беше тъмно, но президентът разбираше, че продължават да го водят към Москва. „Къде?“ — постоянно припламваше тревожна мисъл.

Ето че отпред се появиха светлини. „Околовръстният път“ — разбра президентът. Значи го карат право в Москва. Но този факт ни най-малко не го радваше. Дори напротив — та нали той свидетелстваше, че враговете му се смятат за толкова всесилни (или наистина са такива), че са решили да настанят отвлечения президент направо в столицата. Затрептя надежда — може би, като разбере къде го държат, той ще намери все пак някакъв начин да даде знак за себе си…

Околовръстният път остана назад. Наоколо беше пълен мрак, не се виждаха автомобилни фарове или осветени прозорци. „Забутаха ме някъде“ — помисли президентът. А след още една минута колата спря и му заповядаха вежливо, но твърдо да последва охранителите.

— По-добре да бяхте казали конвоирите — не можа да се сдържи президентът. — Предпочитам нещата да се наричат с истинските им имена.

Скоро той се озова в неголямо помещение без прозорци. Впрочем то не приличаше на затворническа килия — тук имаше удобен диван, маса, библиотека, в ъгъла — телевизор „Панасоник“. Но на президента стаята му се стори само мъничко по-добра от средновековна килия с наръч слама в ъгъла — нали това си беше затвор. Тук щеше да бъде откъснат от целия свят.

— Ето тук ще живеете на първо време.

— Как ще обясните на света внезапното изчезване на президента на Русия? — попита Андрей Степанович. — Та това е световен скандал! Всички силови министерства, спецслужби и милицията ще бъдат вдигнати на крак… И Интерпол може да се включи.

— Светът дори няма да забележи — прозвуча насмешка в познатия глас.

— Това просто не може да бъде! — възмути се президентът.

— Вижте сам.

Беше дадено някакво разпореждане и след няколко минути заговори радиоприемникът.

— Новини от последния час — каза дикторът. — Тази вечер президентът на Русия се завърна от Кемерово, където имаше среща с миньорите от Кузбас. По повечето спорни въпроси бе постигнато споразумение. За утре е предвидена среща на президентите на Русия и Украйна.

Президентът не вярваше на ушите си.

Нямаше никаква реакция. Светът не се разклати. Кореспондентите на чуждите вестници и телевизионни компании не се блъскаха край телефоните и факсовете, за да разпратят по планетата сензационната новина за изчезването на руския държавен глава. Никой просто не забеляза това!

— Може би повече ще ви заинтересува телевизията — каза познатият глас.

Президентът премълча.

— Сега тъкмо ще покажат новините по канал „2 по 2“.

— Не ме интересува — твърдо каза руският президент, разбирайки, че няма да види нищо хубаво.

Въпреки това екранът на телевизора светна и се появи симпатична говорителка в ярка рокля. Тя започна да изброява в скоропоговорка събитията от последния час и най-важните произшествия през деня. Кметът на Москва подписал разпореждане за започване на строителството на храма на Христос Спасител, голяма катастрофа на Шчелковското шосе с десетки жертви, в това число петима загинали, ресторант „Витяз“ на „Маросейка“, бивша „Богдан Хмелницки“, бил обстрелван от неизвестни лица.

— По града на Нева премина цяла вълна от поръчкови убийства — продължи дикторката със скорост, превишаваща три пъти нормалния темп на речта. — Жертвите са, уви, както вече е обичайно, видни борсови дейци, бизнесмени, политици.

Главното събитие в страната, станало през последния час, дикторката, разбира се, не каза. А страната се лиши от своя всенародно избран президент.

Вечерта мина сполучливо и постепенно Григорий Иванович се почувства по-уверено. Той вече не се съмняваше, че ще съумее да издържи толкова време, колкото потрябва. Донякъде го безпокоеше, че не познава никого от приближените на руския президент. Разбира се, той веднага би разпознал Жириновски, Рибкин или Бабурин, но във всекидневния живот руският президент съвсем не беше в обкръжението на тези хора. Имаше референти, секретари, шофьори, камериерки, много от които Андрей Степанович, разбира се, познаваше по лице и наричаше по име. Ето в това беше главната уловка.

— Та какво имаме за утре с Украйна? — попита той по пътя, докато обмисляше утрешния ден.

— Общо взето, нищо — отвърна референтът. — Главното е да не се обещава нищо конкретно. Никакви цифри, никакви стъпки, а всичко въобще.

— Добросъседски отношения, взаимопомощ, взаимно уважение — кимна „президентът“. — Защото той ще започне да проси безплатен нефт. Няма да му дадем, мисля.

— Така решихме — каза референтът.

— И правилно — махна с ръка Григорий Иванович. — Нефтът — това са долари, а тези хохоли12 са хитреци. Все гледат да те завлекат. Само да се зазяпаш и ще те оберат. С Черноморския флот само какво устроиха, ама хайде, не му е сега времето!

Те дойдоха до личния кабинет на президента.

— Слушай — каза Григорий Иванович, — аз искам още малко да поработя. Има нещо, не искам да казвам точно какво още. Налага се да подбера някого от най-близкото обкръжение. Трябва да помислим кого. Донеси ми личните досиета на всички секретари, референти, помощници всякакви. И своето донеси. Трябва да подбера кандидатурата…

— Дайте тогава да ви помогна, Андрей Степанович.

Грязнов-старши забеляза по лицето на референта безпокойство и дори страх.

— Не се бой — усмихна се той, както обикновено се държаха проверяващите в неговото поделение. Вежливо, но с хумор, малко панибратски, но едновременно давайки да се разбере — аз съм началството и вие пред мен сте пешки. — Мъкни тук личните дела.

— Ей сега — отвърна референтът и се скри зад вратата.

Григорий Иванович се отпусна на креслото, много доволен от малката си хитрина.

„Виж ти — мислеше той, — че аз мога и президент да бъда. Добре хранят, поят, условията си ги бива. Нищо — ще се справим.“

Когато референтът донесе купчината папки, Григорий Иванович му кимна:

— Върви да си почиваш. А аз ще поседя още малко, ще поработя.

Когато референтът излезе, той разположи пред себе си папките с личните досиета. Тук трябваше да бъде всичко — имената, възрастта, биографиите и най-главното — снимките. Григорий Иванович преглеждаше досиетата бавно и замислено, отчасти за да запомни всичко както трябва, защото да си води записки в този случай не намираше за правилно. Той имаше и смътното подозрение, че могат да го наблюдават, така че не биваше да прави нещо, което би изглеждало странно. Трябваше да помни постоянно, че сега е президент на Русия, който иска да подбере някого от най-близките си сътрудници за някаква важна работа.

В третата поред папка откри и нисичкия референт, с когото вечеря. От снимката 5 на 6 сантиметра го гледаше сериозен човек в костюм, бяла риза и вратовръзка. „Павел Сергеевич Панов — прочете чичото. — Значи ако се появи утре, трябва да се обърна към него по име — реши той и веднага в главата му мина друга, по-разумна мисъл: — А няма ли да му се стори странно, че предната вечер все му говорех на «ти», сякаш съм забравил как го наричат, а щом прегледах личните дела и веднага си спомних. Не, по-добре и утре да наричам всички без имена, а после да ги вмъквам ей така, между другото.“ Панов се оказа на тридесет и четири години, московчанин, завършил Института за международни отношения, референт за страните от близката чужбина. „Тоест бившите наши републики“ — съобрази Грязнов-старши.

По-нататък вървяха папките на референтите за страните от Европа и Америка, по въоръжението, по икономиката, селското стопанство, секретари, помощници. Григорий Иванович се стараеше да запомни като начало поне имената и длъжностите и, разбира се, да свърже всичко това с лицата на снимките. Между впрочем всички, както референти, така и секретари, имаха някак мрачен, суров вид. В папките нямаше никой от спецохраната. Но това беше разбираемо. Григорий Иванович не беше споменал за охраната.

Накрая той почувства, че очите му съвсем се затварят и вниманието му се притъпи. „Добре — реши Григорий Иванович, — тъй или иначе нищо повече не мога да запомня. Но това, което научих, е по-добре от нищо.“

Той подреди старателно папките в ъгъла на бюрото и тръгна към „хотелската“ — стаята за отдих на президента. На оправеното за спане легло лежеше изгладена пижама. „Кога са успели да я сложат? — учуди се «президентът», но после разбра, че вероятно е станало по време на вечерята. — Доста пъргави са тук“ — кимна той удовлетворено с глава. Радваше го, че пижамата е изпрана и изгладена — не му се искаше да навлича носено бельо, ако ще и да е на руския президент.

Майорът от запаса Грязнов имаше навик да почете малко преди заспиване. При това се стараеше да не взема в леглото нищо увлекателно — не дай боже да се зачетеш в някой детектив — ще откараш до сутринта, докато не разбереш как все пак свършва цялата история. Той се опитваше да си подбира нещо по-спокойно, такава книга, която може да остави на която и да е страница. През последния месец тази роля изпълняваха „Животописите“ на Плутарх. От една страна, беше приятно, че четеш такава мъдра книга, постепенно опознавайки живота на великите, а от друга — тя съвсем не пречеше, а дори доста помагаше за по-бързо заспиване.

„Какво ли чете Той?“ — помисли Григорий Иванович, докато отиваше към библиотечните рафтове.

Тук имаше книги по история, икономика, география. Но на най-долната полица беше подредено по-леко четиво — пътешествия, приключения, кримки. Григорий Иванович измъкна наслуки „Панаир в Соколники“13, но после я остави обратно. Днес трябваше да се наспи както трябва, а не да чете до съмване.

Той си легна и угаси светлината. Но сънят не идваше. Григорий Иванович дълго лежа, вглеждайки се в тъмнината, и отново и отново се поразяваше от превратностите на съдбата. Не стига, че той случайно, по някакъв каприз, стана двойник на руския президент, но сега зае временно и неговото място. „Вероятно ще се наложи да изкарам тук поне три дни“ — мислеше той. Изпитваше някакво безпокойство, впрочем не много силно. Тази вечер всичко мина сякаш нормално, дай боже така да върви и нататък.

Глава дванадесета Чичото си е чичо

— Не, дявол знае какво е това! — Романова не беше в настроение. Не че й беше за пръв път, но сега това състояние й ставаше постоянно.

С всяка година ставаше все по-трудно да се работи. „Застойните“ години вече се възприемаха почти като идилия. Да, имаха си своите трудности, и немалко, но такова беззаконие като сега Романова тогава не можеше и да си представи.

Неудържимият ръст на престъпността се асоциираше с Америка. Чикаго по времето на сухия режим. А и в сравнение с това, което ставаше сега в Москва, Чикаго си беше детска градина! Правели „разстрел в гаража“! Че у нас такива разстрели има всеки месец. И никакви следи!

А сега какво доживяха? Държавният глава е изчезнал безследно, възможно е да е отвлечен и никой не реагира! Всичко си върви, сякаш нищо не е станало. Знаменитата Московска криминална милиция, прокуратурата нищо не могат да изяснят. Докъде я докарахме?!

Александра Ивановна извади цигара, запуши и почти веднага я смачка с все сила в пепелника. Дори „Ява“ вече не са същите, направо боклук някакъв!

На вратата се промуши някой, но Романова само кресна:

— Не приемам!

Звънна прекият телефон. Първият импулс на Александра Ивановна беше да вдигне слушалката и веднага да я затвори — нямаше желание да разговаря с никого. Но като съобрази, че работният ден беше свършил формално преди два часа, разбра, че едва ли ще й звъни някой с някаква глупост.

— МУР — сухо произнесе тя.

— Шура — чу се от слушалката гласът на Слава Грязнов. — Току-що гледах по телевизията. Това е чичо Гриша! Какво става при вас, къде е президентът?

— Там, където трябва — отговори Романова. — А ти, Славка, да не си мръднал, за какво говориш? Чичото си е чичо и въобще този разговор не е за телефона!

Григорий Иванович отвори очи и не можа да осъзнае веднага къде е. След секунда си спомни всичко, но действителността се оказа по-странна от всякакъв сън. И ако Грязнов-старши още известно време се съмняваше дали не му се е присънило всичко това, то достатъчно беше да се огледа, за да разбере, че е наистина. Той се събуди като президент на Русия. Разбира се, не завинаги, но в известен смисъл съвсем истински.

Часовникът на стената удари седем. Това значеше, че е спал по-малко от шест часа, което беше нормално за него. Военните са свикнали с малко сън. Григорий Иванович и представа си нямаше кога става руският президент, но за всеки случай реши да не предприема нищо.

Той застана в центъра на стаята и направи няколко традиционни упражнения от утринната гимнастика — две прикляквания, няколко наклона и махове с ръцете. После влезе в кабината с душа. Душът беше хубав, това Григорий Иванович не можеше да не признае — напорът на водата беше мощен, струите биеха по тялото му и го масажираха. „Гледай ти — помисли той, — като вземеш такъв душ сутринта, и сякаш наново се раждаш.“

Като се върна в „хотелската“ стая, той искаше да облече предишния си костюм, но навреме си спомни, че не е лошо да си смени чорапите. Григорий Иванович си знаеше една своя особеност. Зина винаги му казваше: „Гриша, не си разхвърляй чорапите, не може да влезе човек в стаята.“

„Дали да наредя за чорапите? — помисли Грязнов-старши. — Но как?“

И тук погледът му бе привлечен от вратата на вградения гардероб. Той я отвори и с удоволствие видя, че наистина е гардероб. Отдясно на закачалки висяха ризите и два хубави, добре изгладени костюма — съвсем еднакви, светлосиви. Отляво на рафтчета беше подредено чисто бельо, чорапи, носни кърпички и всякакви такива неща.

Чорапите бяха тъмни. Чичото извади един чифт. Явно съвсем нов, макар и без етикетче. „Интересно — помисли Григорий Иванович, — той всеки път нови чорапи ли обува? А ризите?“ Обаче, след като ги разгледа по-отблизо, той стигна до извода, че ризите вече са били прани, но прекрасно колосани и изгладени.

Григорий Иванович си избра риза, бельо и чорапи и се облече. Прохладният душ, чистото бельо, хубавият костюм му вдъхнаха бодрост и увереност.

Той се приближи до прозореца. Отдолу във вътрешната част на Кремъл вятърът гонеше жълти листа. На постовете стояха часови, някъде на заден план се виждаше познатият още от детски години силует на Цар Камбана. Григорий Иванович вдиша с пълна гръд, изправи рамене и с решителна крачка тръгна към кабинета.

Той беше готов за всякакви подвизи. Дори да се жертва за своята страна, в тази минута той беше готов на всичко. „Бедната Зина“ — мина му за миг през главата, но веднага изчезна.

Папките, както и преди стояха накуп в ъгъла на бюрото, но на Григорий Иванович му се стори, че са подредени някак поравно, отколкото той ги остави вчера. В очакване да се появи някой, той се канеше да седне зад бюрото, но в този момент на вратата се почука.

— Влезте — с гръден „държавнически“ глас разреши чичото.

Вратата се отвори. Честно казано, Грязнов-старши очакваше да види вчерашния референт Панов, обаче се появи съвсем друг човек. За миг чичото се паникьоса, защото това лице го нямаше в прегледаните лични досиета.

— Добро утро, Андрей Степанович — каза влезлият.

— Добро утро — мрачно отговори чичото. — А къде е Павел Сергеевич?

— Разболя се нещо и си взе болнични. Пренапрежение — обясни непознатият. — Позволете да ви се представя: Валерий Олегович Рибников. Ще бъда откровен с вас — след вчерашните събития решихме временно да усилим вашата охрана. Сега аз ще бъда постоянно до вас. Вие разбирате, че това, което стана вчера, е безпрецедентно произшествие. И генерал Шилов е много обезпокоен от събитията.

— Съгласен съм с вашите мерки — кимна Григорий Иванович. — И аз самият вчера мислих кого от най-близките помощници трябва да уведомя. — Той посочи към купчината папки с лични дела.

— Не трябва да уведомявате никого — поклати глава Рибников.

— Как така, ами моите референти, помощниците? — попита „президентът“. — Разберете, каквото и да се бе случило вчера, моята работа не бива да спира. Имам преговори, времето е разпределено за няколко дни напред. Трудно ми е да помня всичко. Затова не мога да се откажа от помощта на референтите.

Ако Григорий Иванович имаше възможност да спре и да се види отстрани, сам щеше да се порази от увереността, с която играеше ролята на президента. Но той беше не само роден артист, но и патриот на своята страна. Това и му даваше сили.

— Разбира се, Андрей Степанович, разбира се — побърза да го увери Рибников, — вашите референти няма да се дянат никъде. Но при вас през цялото време ще бъда аз.

— Не възразявам — кимна „президентът“. — Днес имам телефонен разговор с украинския президент, разбира се, за него ще ми трябва Панов, но щом се е разболял… — Григорий Иванович сви рамене и се замисли: — Тогава дали да не поканим тук референта за Латинска Америка, трябва да уточним някои неща — вечерта имам среща с посланика на Венецуела. Това е държава производителка на нефт, така че има за какво да поговорим.

Григорий Иванович замълча, като се опитваше да определи какво впечатление прави на охранителя. Той само кимна разбиращо:

— Говоря за Игор Хлебопеков — продължи Григорий Иванович, като се радваше, че снощи назубри наизуст имената на своите помощници. — Надявам се, че той е здрав.

— Ще разбера — кимна Рибников. — Мисля, че е здрав.

— Точно така, разберете — каза „президентът“. — И щом сте взели инициативата в свои ръце, разпоредете се да приберат тези папки. Засега не ми трябват повече.

Нещо нерешително премина за миг в очите на Рибников, за миг на чичото му се стори, че той е учуден, но в следващия миг кимна и каза:

— Сега ще наредя.

Той излезе и плътно затвори вратата след себе си.

За миг, само за съвсем кратък миг по лицето на „президента“ пробяга дяволита, почти момчешка усмивчица: „Ама как ги въртим, Гришка.“ Но веднага изчезна, отстъпвайки място на най-сериозна съсредоточеност, подобаваща само на държавен глава.

След няколко минути Рибников се върна и докладва, че Игор Хлебников ще дойде след половин час.

— Отлично — каза „президентът“, — тъкмо ще имаме време да закусим.

— Е, влизай, Костя — каза Романова, — и извинявай, че ти се развиках. Нервите ми хич ги няма. Какво има, разправяй.

— Добре, не се извинявай — махна с ръка Меркулов. — Разбирам те. Да минем веднага на въпроса.

— Искаш ли кафе? Кажи за какво ти е притрябвал труп? — попита Романова и без да чака отговора на първия въпрос, изсипа в чашките по две лъжички нескафе, наля гореща вода, разбърка ги и предложи с жест едната на Меркулов.

— Сега ще ти обясня всичко. Помниш ли случая Карапетян? Как оня милиционер от Калуга разпозна заподозрения?

— Разбира се, че помня. Хамлет от Подолск.

— Точно така. Арестуваха заподозрения. А тъй като Карапетян беше регистриран в областта, а и нишките се точеха някъде към Краснодарския край, предадоха следствието в руската прокуратура. Заподозреният Сергей Саруханов мълчи. Не че отрича всичко, а въобще мълчи. Следствието пое по оперативна линия Шведов и така обърка нещата… но за това после. И тогава Саша Турецки ме помоли да се заема със Саруханов. Нали е банкер.

— А Сашка сега точно от банкерите се интересува. И от жените им между впрочем — забеляза Романова. — Особено от по-интересните.

— Е, той винаги се е интересувал от интересните — усмихна се Меркулов, — но сега не става дума за това.

Меркулов разказа накратко на Романова за Саруханов и поведението му по време на разпита.

— Разбираш ли, Шура, ти както винаги ще кажеш, че фактите са по-неумолими от психологията, но в дадения случай нали нямаме факти. Останах с впечатлението, че Саруханов не е виновен, но знае кои са убийците и ги смята за всесилни. Стори ми се, че той преувеличава. Едва ли има такива.

— Има си хас. Както се казва, на страха очите са големи — кимна Романова.

— Но се оказа, че е бил прав. Когато си тръгнах, помолих да преместят Саруханов в затворническия лазарет, защото ми се стори, че е на ръба на нервна криза. Но вместо това са го преместили в килия при рецидивисти, които едва не го убили. И са щели да го довършат, ако не е бил един надзирател от следствения арест.

— Това най-много ме учудва в твоята история, Костя — каза Романова, докато отпиваше от кафето си. — Решат ли да го очистят, никакъв надзирател не може да помогне.

— Значи на Саруханов му е провървяло. Надзирателят го затворил в единичната килия, където лежал преди това, а когато смяната му свършила рано сутринта, ми се обади по телефона. Работата е много сериозна, Шура. Хората, които искат Саруханов да млъкне, видимо наистина са много силни. А аз напразно не му повярвах.

— Е, ще го приберем на „Петровка“ за разпит, а тук някак ще го скрием. Умрял, избягал, убит при опит за бягство. Малко ли неща стават.

— Други документи — подсказа Меркулов.

Романова подпря лице на дланта си и тъжно въздъхна:

— Костя, помисли си откога взе да ни се налага да действаме, сякаш сме престъпници. Това са техни номера, не наши.

— Знаеш ли, Шура — каза Меркулов и на лицето му се появи изражение, което Романова никога досега не беше виждала, — когато престъпник е самата държава, трябва да използваме всички възможни средства, за да спасим невинните.

Глава тринадесета Съветът за сигурност

Впоследствие Григорий Иванович се учудваше на лекотата, с която му се удаваше ролята на президента. Най-трудна беше първата вечер, а после всичко тръгна като по вода.

Телефонният разговор с Украйна мина без всякакви проблеми. „Руският държавен глава“ се придържаше към тактиката, която му подсказа вчера референтът по страните от близката чужбина. Разговаряше много доброжелателно, без впрочем да забравя, че той все пак е, така да се каже, „старши по звание“, но при това не даваше никакви конкретни обещания. Значи всичко ще се уреди, сътрудничеството е необходимо, но засега не е готов да говори за никакви конкретни стъпки.

После след кратък отдих той се отправи на заседание на Съвета за сигурност, което се провеждаше тук, в Кремъл. На съвета присъстваха всички силови министри, а също така и някакви цивилни, които Григорий Иванович не познаваше, но, разбира се, не показа това. Заседанието беше закрито и един от най-важните въпроси беше чеченският проблем.

Галкин се изказа много рязко. Говореше за наглостта на чеченския бос Дешериев. „Ами ако и у нас всеки генерал се обяви за президент, къде ще му излезе краят!“

„Ще свършим като Московско княжество!“ — каза някой.

„Чечня ще даде пример и после всички ще се разбягат. Стига са разбивали Русия!“

„Преди не смееха да гъкнат.“

Григорий Иванович беше напълно съгласен с изказалите се. И него самия го дразнеше някак глупавата мекушавост на властващите. Не стига дето тия черномутрестите наводниха Русия. Къде ли само ги няма! Даже и в Олга организираха кооператив „Адигей“, наслагаха сергии и продават всичко на луди цени. Когато се появи първата сергия, Зина мина край нея и от тия цени очите й направо щяха да изпаднат. Правилно казват другарите — трябва най-после да ги смачкат.

Докато останалите говореха, Григорий Иванович се вглеждаше в тия, които познаваше по лице от вестниците или телевизията. Отблизо всички изглеждаха някак по-различни. Едновременно обикновени — нормални хора, събрани в стаята, но в същото време се проявяваха и някакви нови, непознати черти. Да вземем например шефа на безопасността Степанов. Той не се хареса на Грязнов-старши. Сухар някакъв и май се мисли за голяма работа. Седи си, присвил устни, малко говори и повече слуша. Министърът на милицията Еркин е по-жив, но в очите на Григорий Иванович силно го изпортваше това, че прилича твърде на техния замполит. А оня си беше между впрочем гад на гадовете.

А виж, Галкин се хареса на Григорий Иванович. „Мъж на място“ — помисли той, когато Галкин започна да говори. Истински офицер. Млад наистина, но вече е Герой на Съветския съюз. Такава награда не се получава просто така. А и това, което говореше министърът на отбраната, беше много съзвучно с мислите и чувствата на самия Грязнов-старши. Цялата тая игра на демокрация не му се нравеше от самото начало. Кога е било такова нещо — разсипаха цяла държава, а сега още и се церемонят с тая Чечня. Малко им беше, че профукаха Прибалтика. Украйна с разните там Кавказ и Средна Азия чичото не смяташе за окончателно загубени.

После, когато настъпи пауза, Григорий Иванович се поизпъчи и с онзи глас, с който обикновено вещаеше на спектаклите на „Август 91-ва“, каза:

— Изслушах различните мнения и искам да изкажа своето. Въпросът с чеченските бандитски формирования трябва да се реши. И то да се реши сега. Ако се наложи — с военни средства. Не можем да се примиряваме с разпадането на Русия. Русия трябва да си остане неделима.

Григорий Иванович не можеше да не забележи, че кратката му реч произведе най-благоприятно впечатление на повечето от присъстващите.

— Отдавна казвам, трябва да се приложи сила! — сурово каза Галкин. — Ще превземем Грозни за два дни и ще смажем на място това гнездо на осите. Време е да се приключи с чеченския проблем.

— Уверен съм, че руският народ ще ни подкрепи — поддържаше го „президентът“. — Всички вече се умориха от наглостта на тези бандити.

Когато съветът завърши, Григорий Иванович реши да се приближи до Галкин. Искаше му се да се запознае по-отблизо с този отличен момък, който се оказа министър на отбраната.

— Нил Сергеич — каза той, — би било добре да обсъдим по-подробно чеченския проблем. Може би да се срещнем някак в по-проста обстановка.

— Разбира се, Андрей Степанович — разтопи се в усмивка Галкин, — отдавна трябваше да помислим какво да правим с тоя самозабравил се пилот Дешериев. Прави ми се на…

Той употреби една солена думичка, характеризирайки бившия генерал от авиацията. Това направи на Григорий Иванович отлично впечатление. „И в Кремъл имало нормални мъже“ — помисли той.

— А още искам да ви запозная с новата военна техника. Невероятна работа. — Галкин се усмихна. — Най-новата разработка по линия на ПВО.

Григорий Иванович се заинтересува — той приемаше присърце всичко, което касаеше ПВО.

— Само да влезе вражеска ракета в нашето пространство, този прибор веднага я засича и дава на екрана пълна характеристика.

— Бих искал да го видя — удивено поклати глава Григорий Иванович.

— Мога още днес да ви го покажа.

— Не възразявам. След обяда с посланика на Венецуела. Ще опитам да изпратя по-бързичко тоя посланик и тогава ще поговорим — кимна с глава „президентът“.

Денят се случи слънчев. Алексей предложи на Анна Фьодоровна да измият най-после стъклата и да ги запечатат за зимата.

— Синът ми беше обещал — тихо каза тя, гледайки настрана.

Нямаше нужда Алексей да гледа изпопадалата замазка и отлепената хартия. По гласа на Анна Фьодоровна беше ясно, че обещанието на сина й тия дни ще навърши юбилей. Най-малко петгодишен.

Време беше да се вземе работата в мъжки ръце.

— Защо да безпокоим заетия човек — каза той без най-малък намек на ирония. — Сами ще се оправим.

И веднага изпрати Анна Фьодоровна на гости при съседката Оля и мъжа й, очилат интелигент от института „Херцен“. Приватизира от Тарас взаимообразно флакон нитхинол (той го държеше за ладата си) и започна да къса от стъклата първородния грях. И процесът, както се казва, тръгна. Скоро Анна Фьодоровна и Оля варяха в кухнята лепило, Олиният мъж Гриша подаваше парцали и завистливо се възмущаваше от самонадеяността на Алексей, който преспокойно се разхождаше по корниза на четвъртия етаж.

Алексей с половин ухо го слушаше и мислеше какъв късмет се е паднал на неподозиращия за това глупак. Ако се сравни светът на Гриша с оня, в който живееше той самият, излизаше, че двамата обитават различни планети. Гриша не умееше нито да се бие, нито да стреля, страхуваше се от високото, боеше се от хулиганите в подлеза и от още много неща, бързаше вкъщи при жена си и мъкнеше от млечната кухня топли бутилчици за хлапето си. Какво, пита се, още не му стигаше? Мезонет на два етажа, вила, кола?… Нали ви казвам — глупчо.

Шарпът, настроен на „Европа плюс“, тихичко мърмореше върху табуретката.

— Група „Целите в синини“! — жизнерадостно обяви говорителят.

— Ето! — обречено изкоментира Гриша. — Ту „Счупен крак“, ту „Поголовна сеч“, а сега и „Целите в синини“. Какво ли не измислят от безделие. Що не го изключим?

— Недей — каза Алексей. — Нека си дърдори, само да не е за политика.

Солистът на „Синините“ направо излизаше от кожата си, докато имитираше покойния Цой, но Алексей все пак съжали, че това не е касета. Трябва да се огледам по сергиите, реши той, може пък да я намеря. Помисли за това още малко и се усмихна сам на себе си, докато лъскаше връхното прозорче. Беше му се случвало вече. Набиваше му се в паметта парченце от случайно чута песен и въображението му дорисуваше всичко останало. После, когато успееше да си набави записа, обикновено се разочароваше.

— Май — каза Гриша — започвам да разбирам, защо младежта харесва чуждите песни.

— И какво? — разсеяно попита Алексей.

— Когато не знаеш езика, по-лесно възприемаш всичко заедно, като музика. И дори да разбираш, на английски дебилността на текста не е толкова очевидна.

Алексей реши да не спори. И въобще той не обичаше да спори.

След като свършиха работата, Гриша беше изпратен в магазина за кефир и Анна Фьодоровна изпържи палачинки за цялата честна компания. Железният Тарас, на когото върнаха наполовина опразнения флакон с нитхинол, пробуча в отговор на поканата, че диетата му не позволява. Обаче после миризмата го привлече и дори донесе две бурканчета сметана.

След като се справиха с палачинките, Анна Фьодоровна включи телевизора, който си доживяваше живота на скрина. Като всички възрастни хора и тя изобщо не можеше да мине без новините. („Альоша, ама откъде у вас подобно безразличие? Та нали това е нашият живот!“) Альоша му беше през оная работа за такива дреболии, като Думата и правителството, но градската хроника го накара мигновено да наостри уши.

— … Нима вие не ме разбирате чисто по човешки? — възмущаваше се от черно-белия екран охранена лелка. — Тези кутийки… такива са шарени, такива вкусни… а заплатата! Че аз имам и внуци, те също искат!…

Леличката се казваше Алевтина Викторовна Нечипоренко. Както стана ясно, оглавяваният от нея доблестен колектив се изхитрил да измъкне в чантите си едва ли не половината деликатеси за детския дом, изпратени от милозливите немци. Архаичният „Рекорд“ не предаваше цветовете, но Алевтина Викторовна явно беше поморавяла от обида. Тя дори не мислеше да се оправдава. Тя имаше право. Нейните внуци искаха.

Гадове такива!!! — крещеше погледът й. Да ви смаже човек всички като хлебарки, че поне да не му тровите въздуха…

Погледите им се срещнаха и телевизорът не издържа взаимното напрежение. Нещо в него щракна, замириса на изгоряло и първо пропадна картинката, а после и звукът. Котката измяука и изчезна под леглото. Тарас, който седеше най-наблизо, пъргаво измъкна щепсела.

Когато телевизорът изстина, мъжете домъкнаха мултицет и Алексей — нали той беше електроинженерът? — дълго се рови в прашните лампи. Звукът най-накрая се появи, но така и не му се отдаде да възстанови изображението.

Сергей Саруханов отдавна бе загубил усещане за времето. От момента, когато Керим го прехвърли в единична килия, можеше да е минал и ден, и само час. Тялото жестоко го болеше и всяко движение му причиняваше болка.

Саруханов знаеше кои са враговете му и ни най-малко не би се учудил, ако сега те дойдеха и го довършеха. И той не би се съпротивлявал, нямаше повече сили за нищо.

Затова, когато загърмя катинарът на вратата, даже не вдигна глава. Който и да дойдеше, вече му беше все едно.

— Ставай, младежо, отиваш където трябва — разнесе се над него гласът на Керим.

Саруханов само помръдна глава. Той не можеше да стане, дори да искаше. А и нямаше никакво желание да се насилва.

— Помогнете му, Керим — разнесе се още един много познат глас, но сега Саруханов не можеше да се сети чий е.

Той усети как нечии ръце се опитват да го повдигнат от койката. Докосването им беше болезнено и Саруханов, колкото и да се сдържаше, тихо застена и изруга.

— Жив е, виж го ти, ругае — каза Керим. — Като не щеш да умираш, ставай, че иначе ще те довършат.

— И по-добре — промърмори Саруханов.

— Сергей Тотосович — пак прозвуча вторият глас, — съвземете се. Опитайте се да станете. Трябва да слезете долу и да стигнете до колата. По-нататък ще е по-просто. И се опитайте да вървите, за да ни пуснат. Карам ви на разпит на „Петровка“.

— Петровка, трийсет и осем — като насън повтори Саруханов. — Това е МУР.

— Именно — каза гласът.

Саруханов отвори очи. Пред него стоеше вчерашният следовател Меркулов. Онзи, който обеща да го изпрати в лазарета.

— Е, къде е вашата сестричка със спринцовката? — попита Саруханов.

— Виждате ли, още имате чувство за хумор.

— Щом се шегува, ще живее — кимна с глава Керим.

— Да тръгваме — каза Меркулов.

Най-трудна се оказа първата крачка, нататък тръгна по-лесно. Заедно с Меркулов бяха дошли двама оперативници от МУР, които надянаха на Саруханов белезници и го поведоха надолу. Охраната, след като се увери, че прибират арестувания по нареждане на началника на МУР Романова, пропусна Саруханов и конвоирите, които го вкараха в патрулна милиционерска кола.

— Направо си се родил в риза — каза Меркулов на Саруханов, когато колата потегли. — Ако не беше Керим, щяхме да те караме сега не на „Петровка“, а малко по-наблизо.

Саруханов мрачно гледаше как пробягват зад зарешетеното прозорче на колата мрачните есенни улици.

— Тук спри — чу той гласа на Меркулов. — Трябва да се отбия в болницата да навестя един човек.

Глава четиринадесета Турецки

Турецки рязко отвори очи. До прозореца с гръб към него стоеше Меркулов.

— Константин Дмитриевич! — зарадва се Турецки. — Вие ли сте?

— Да. — Меркулов се обърна и се приближи до леглото. — Какви пак ги вършиш, братле? Така по теб вече здраво място няма да остане!

— Пита се, кой пита! — парира Турецки. — Като че вие цял живот сте на курорт.

— Да, почти. — Меркулов уморено се усмихна и Турецки забеляза, че бившият му шеф изглежда просто съсипан.

— При нас… такива неща се развихриха… — Турецки размаха здравата си ръка. — Вие сигурно сте в течение вече.

— Да, Шура ми поразказа. — Меркулов стана по-сериозен и поради това започна да изглежда още по-уморен. Сега приличаше на старец. — А и тия събития на валутната борса… Ти навярно нищо не си чул тук.

Турецки се изуми. Меркулов беше последният човек, когото можеш да подозираш във внимателен интерес към курса на долара.

— На вас пък за какво ви е, Константин Дмитриевич! — възкликна Турецки. — Вие засега поне не сте банкер. Не ви го препоръчвам. Според мен това сега е най-опасната професия.

— Според статистиката най-опасната професия в двадесети век е държавен глава — отвърна Меркулов. — Те най-често умират от насилствена смърт. А ако се прибавят и покушенията… Да, Саша, бива си ви. Но това засега е задачка с много неизвестни. А колкото до курса на долара — напразно говориш така. Нали това е отражение на икономическото положение. Добре — Меркулов се усмихна и в очите му блеснаха за миг предишните закачливи искрици, — в най-лошия случай здраво сте им объркали картите.

После заговориха за своите неща. Лидочка Меркулова се канеше да кандидатства в Гнесинското училище.

Внезапно вратата на стаята се отвори.

— Саша! Чу ли за долара?

Едва сега Таня Бурмеева видя, че Турецки не е сам. Тя оправи с нервен жест халата си и неуверено застина на прага.

— Влизай! — Турецки показа към Меркулов. — Това е първият в живота ми, сега за съжаление бивш началник. И приятел. А това е Таня. Татяна Бурмеева.

— Аха — каза Меркулов и любезно се усмихна, — много ми е приятно да се запознаем… Константин Дмитриевич Меркулов.

Турецки твърде добре познаваше Меркулов, а Меркулов — Турецки. Те се разбраха от половин дума. Меркулов, разбира се, беше чувал фамилията Бурмеев и разбираше коя е Татяна Вурмеева и защо е тук в болничен халат. А по това как тя се обърна към Турецки със „Саша!“ и по изражението на лицето му той разбра, че за Турецки тя вече не е просто жертва и свидетелка по важно криминално дело, а нещо много повече. „Каква красавица — помисли Меркулов. — И откъде ги изравя само Саша?“

— Таня — протегна му ръка Бурмеева. — Извинете, не знаех, че… — тя се запъна, — просто току-що чух…

— Какво, Таня? — попита Турецки.

Таня нервно хапеше красивите си устни. Саша разбра, че тя не иска да говори нищо пред Меркулов.

— Ще намина по-късно. — Таня припряно излезе.

— Е, Турецки! — само каза Меркулов, когато вратата след нея се затвори. — Наоколо такива неща стават, а ти… Направо ме поразяваш!

— Андрей Степанович, ако вие не искате да назначите за премиер този, когото настоятелно ви препоръчваме, сега това може да направи вместо вас друг човек. С него ще се договорим, уверявам ви.

Президентът премълча. Погледът му беше устремен към екрана на големия цветен телевизор, където той виждаше сега руския президент. По-точно, самозванеца, подставеното лице.

— Значи не е слаба армията ни — говореше лъжепрезидентът, като се усмихваше самодоволно.

— Виждате ли, Андрей Степанович, той прекрасно се справя. Може и да остане на вашия пост.

Сега камерата показваше в едър план лицето на лъжепрезидента. Яблоков беше поразен доколко лицето на този човек приличаше на неговото. Лицето, но не и изражението. Докато гледаше новия „президент“, руският държавен глава си спомни кой знае защо за Иван Кузмич, своя отдавнашен свердловски съсед. Бяха го произвели полковник в края на април, но жегата си беше съвсем лятна, а бедният Иван Кузмич две седмици, обливайки се в пот, но с цветуща физиономия ходеше в полковническата папаха15, с която предварително се беше уредил.

Как се пипка с тоя идиотски прибор! Като дете, на което са подарили нова играчка. И такъв го вижда цялата страна.

Стана му мъчително срамно — и за себе си, и за този недалновиден човек, така лесно станал играчка в ръцете на враговете.

— Да, именно такъв ви вижда сега страната — продължаваше все същият глас. — И колкото повече упорствате, толкова по-дълго той ще заема президентската длъжност.

— Кой е той? — попита през зъби президентът.

— Запасен майор от градчето Олга в Приморския край. Играел е там в любителски спектакли вас, Андрей Степанович, при това талантливо. Впрочем вие сам виждате.

Руският държавен глава през целия си живот беше вярвал в късмета. Тоест не че го формулираше така, това би било суеверие, а той никога не се бе смятал за суеверен. И въпреки това увереността, че ще постигне своето, че ще спечели, никога не го беше напускала. И на практика ставаше така. Кой би могъл да помисли, че той ще оглави великата държава? А той си постави тази задача и успя да го постигне. Всеки път, когато ситуацията ставаше особено тежка, когато дори най-близките му съратници казваха, че трябва да се съгласи на компромис, че шансовете за победа са много малки, късметът му помагаше. Той тръгваше вабанк и печелеше. Така беше през август 91-ва, през октомври 93-та, после на изборите през декември същата година, когато успя да прокара конституция с широки президентски пълномощия. Нима сега късметът го е изоставил? Да, в последно време неведнъж го предупреждаваха, че се готви заговор, че животът му е в опасност, но той беше свикнал да си пробива път напред, без да се съобразява с нищо.

Нима сега тези хора мислят, че той ще им стане кукла на конци и ще назначи протежето им за премиер? Не е трудно да се пресметне следващият им ход — с президента нещо ще се случи, той заболява или дори загива, а новият премиер заема мястото му.

— Кого гласите за премиер? — попита президентът.

— Това, Андрей Степанович, засега не можем да ви кажем. Когато се съгласите да потвърдите нашата кандидатура, подпишете указа и ще разберете.

— Какво, значи трябва да подпиша указа, без да знам кого назначавам на втората по значение длъжност след президентската?

— За нейната значимост няма да говорим. Но като цяло сте прав.

— Това няма да стане! — Президентът удари с юмрук по масата.

— Както искате, Андрей Степанович, изборът е ваш.

Таня дойде едва късно вечерта на следващия ден, когато бяха минали всички процедури. След като угасиха осветлението на нейния етаж, тя изчака половин час, после излезе на стълбището. Етажът на Турецки също потъна в тъмнина. Само на масата на дежурната сестра гореше лампа. Таня изчака удобен момент, когато в коридора нямаше никой, и бързо се вмъкна в стаята на Турецки.

— Саша — попита тя шепнешком, — нали не спиш?

— Не — отвърна Турецки, — чакам те.

Без да пали светлината, Таня се приближи и седна на края на леглото. Отблясъците от уличните лампи падаха върху тавана и в полумрака Турецки само смътно виждаше лицето й. И въпреки това в целия й облик, в начина, по който беше наклонила врата си, раменете, в разкошната коса му се привиждаше нещо величествено, сякаш Таня Бурмеева-Христофориди беше принцеса от приказките.

— Знаеш ли — каза Турецки, — когато те гледам, започвам да вярвам в синята кръв или в това, че има хора, белязани още от рождението си. В теб има нещо неземно.

— Глупчо — каза Таня, — аз съм като всички. Ако ти кажа, че ми е омръзнало да бъда красива, не ми вярвай. Това не може да омръзне, то е като наркотик. Затова за красивата жена стареенето се превръща в истинска трагедия. Но да знаеш как омръзва понякога!

— Да си красива? — учуди се Турецки.

— Не, не това. А че другите не виждат зад външността човека. Още когато учех в института, половината ми колеги бяха сигурни, че главата ми е празна като тапа, а шестиците ми ги пишат заради красивите очи. А някои подозираха, че не само заради очите, но и за различни услуги. Когато постъпих на работа — това не продължи дълго, — на всички беше ясно: това е кукла, значи нищо не разбира и нищо не може. Всички смятат, че съм пълна глупачка.

— Странно — прошепна Турецки, — ти си много умна жена.

— Само без празни комплименти. — В гласа на Таня се върна онзи рязък тон, с който посрещна Турецки при първия им разговор. — Знам ги всички тия: ах, вие сте такава! А после всеки те мъкне към леглото.

— Да не би да смяташ, че ако действително смятат една жена за умна, то вече никой не се опитва да я замъкне в леглото? — попита Турецки.

— Не — засмя се Таня. — Точно с това някога окончателно ме купи Леонид. Не само че беше толкова силен, надежден, но действително не ме смяташе за глупачка. Знам го. Той въобще не можеше у никого да търпи глупостта. И за него беше просто немислимо да прекара вечерта с някоя хубавичка патка.

— Обичаше ли го? — попита Турецки и в гласа му прозвуча тъга, която въобще не му се искаше да показва.

— Дали съм го обичала? Разбира се — отвърна Татяна. — Но ти навярно не питаш за това. Била ли съм влюбена в него? Нали знаеш, онова чувство — той влиза и дъхът ти секва. Така никога. Никога.

Турецки сам не очакваше как ще го зарадва този отговор.

— Само не си мисли, че не съм го обичала. — Турецки видя как в тъмнината блеснаха очите й и се удиви колко правилно беше отгатнала мислите му. — Обичах го, и то не като баща или брат, а като мъж. И в леглото получавах от него голямо удоволствие. Биваше го като любовник. И не мога да се примиря със смъртта му.

„Е, това е — помисли Турецки. — А ти вече всичко беше пресметнал за бъдещето, нали си го беше нагласил! Как ще й покажеш какво е наистина с любим мъж?“

Глава петнадесета Таня

Поразително е на какво е способен човек в екстремална ситуация. Това, разбира се, е общоизвестно, но всеки път отново учудва.

Така и сега: кой би могъл да помисли, че с простреляно рамо на неудобното (за тази цел) болнично легло може с такъв плам да се отдадеш на любов! Косата на Татяна се разстла по възглавницата и Саша притисна буза до копринените къдри, вдъхвайки тънкия им аромат. В тази минута му се струваше, че не е обичал никоя жена на света както Татяна Бурмеева. Макар че все пак той си даваше сметка, че това само му се струва. Нали ги имаше и Рита, и другите жени, които той бе обичал не по-малко. Разделиха ги трагични събития, съдбата. Но в тази минута, когато притискаше в обятията си Таня, Турецки не искаше да разрушава илюзията, той вярваше, че я обича така, както никога досега в живота си.

Той нежно я целуна по устните и тя му отвърна.

— Любима моя — прошепна Турецки. — Таня.

Даже в името й му се привиждаше сега някакво особено звучене. Татяна. Татяна Христофориди.

— Всички гъркини ли са такива невероятни жени? — попита той.

— Аз съм само наполовина — усмихна се Таня. — А въобще на южнячките им се полага да са страстни.

— Ако те са поне наполовина като теб, представям си какво става в Гърция.

— Добре — усмихна се Татяна, — стига комплименти.

Тя се освободи от прегръдката на Турецки, смъкна краката си на пода и седна, напипвайки в тъмното нощницата и халата си.

— Не искам да те пускам — каза Турецки, — хайде да полежим още малко.

— Ти си ранен — възрази Татяна, — ами ако изведнъж ти стане нещо.

Тя се изправи и вдигна от пода дрехите си. Мъждивата светлина от уличната лампа осветяваше изваяното й тяло.

— Почакай, Таня — помоли Турецки, — постой така, една секунда само. Искам да те погледам.

— Има време, ще ме видиш — усмихна се Татяна, но се приближи до прозореца и без всякакво стеснение направя няколко танцови стъпки. Усещаше се, че тя не само не се стеснява от голотата си, но и се гордее с прекрасното си тяло, че твърдо и без уговорки вярва в своята рядка красота. Но тази увереност у нея беше толкова органична, че ни най-малко не дразнеше. В Татяна нямаше самолюбуване, високомерно презрение към другите, които не притежаваха такива безупречни тела. Тя си знаеше цената, но знаеше също и че не всичко се купува.

— Ела при мен — повика я Саша. — Моля те.

— Желанието на болния е закон — отвърна тя и доплува в прегръдката му.

Той пак се притисна към нея, както жадният човек към извора, и все не можеше да се напие.

— И все пак трябва да тръгвам — каза Татяна, когато след няколко минути те отново лежаха мълчаливо, притиснати един към друг. — Впрочем аз всъщност дойдох за друго. По-точно не само за това. Какво мислиш за курса на долара?

Трудно можеше да се намери друг въпрос, който да подейства по-отрезвяващо на Турецки. Той мигновено се спусна от небесата на земята, където беше следовател по особено важни дела, където застрелваха банкери, където хората се интересуваха не от любовта, а от курса на долара.

— Таня — прошепна той, — каква разлика има колко хартийки можеш да смениш за други хартийки. Главното е, че те обичам. И съм готов за теб на всичко.

Татяна въздъхна. На слабата светлина Турецки по-скоро отгатна, отколкото видя, че на лицето й се появи усмивка — едновременно и тъжна, и иронична.

Той взе ръката й и я вдигна към устните си.

— Саша — каза Татяна, без да отдръпва ръката си, — ти си противоречиш. Ако си готов да направиш за мен какво ли не, то тогава ще се наложи да мислиш за курса на долара. Ако ти действително… — Тя замълча.

Турецки отпусна ръката й и зачака продължението. Разговорът вземаше сериозен обрат. Той го почувства по променения тон на Татяна и по това как изведнъж у него се пробуди не Саша, а следователят Александър Турецки.

И Татяна заговори. Най-накрая, в тази нощна стая, на леглото, където току-що се бяха отдавали на любов, той чу това, за което беше дошъл при нея някога и което тя по-рано не искаше да каже.

Да, тя знаела, че в последно време върху Леонид се оказва натиск. Той се стараел колкото се може по-малко да говори за това пред нея, но тя прекрасно чувствала настроението му и той не можел да скрие безпокойството си, избиващо в тревога. Няколко дни преди взрива, който го уби, Леонид имал сериозен разговор с Татяна. Не, това не било скарване или семейна сцена, макар че ставащото можело да изглежда и така.

В този ден Леонид съобщил на Татяна решението си да я изпрати в чужбина. Където иска — в Париж, в някакъв средиземноморски курорт или — напротив — в спокойно, тихо място, където ще да е — само да е далеч от Москва. Това негово внезапно решение се видяло подозрително на Татяна. До този момент те почти не се били разделяли с Леонид, поне не за повече от няколко дни, а на курорт винаги ходели заедно. И внезапното му желание да я изпрати в чужбина се видяло подозрително на Татяна.

Не, тя не подозирала, че иска да я разкара, за да вкара вкъщи друга жена. Стига да искал, Леонид можел да го направи и без да я отпраща от Москва. Тя почувствала, че някаква заплаха грози Леонид, и той, разбирайки, че това може да е опасно и за нея, иска да я изпрати някъде, където тя ще бъде в относителна безопасност.

Нина, първата си жена, и сина си Максим Леонид вече бил преселил преди две години в Австрия. Отчасти за да облекчи и за тях, и за себе си тази ситуация, отчасти за да заглуши упреците на съвестта си. Но в по-голяма степен и заради това, че той, както и преди ги обичал и се чувствал отговорен за тях, затова искрено искал да уреди живота им колкото се може по-удобно и щастливо.

Сега Нина Николаевна Бурмеева живеела в собствена къща в едно от тихите предградия на Виена, а синът Максим учел в скъпо частно училище.

Но не само това движело Леонид Бурмеев, когато той изпращал бившето си семейство по-далеч от Москва. Той се страхувал за тях. Та нали семейството при повечето хора е най-уязвимото място. Най-сигурният начин да притиснеш някого, да го накараш да прави каквото искаш, да плати каква ли не астрономическа сума — е да откраднеш детето или жена му. Леонид обичал своя Максим и като човек пресметлив и практичен, разбирал колко опасно е да бъдеш не само банкер, но и близък роднина на банкер.

Татяна той държал при себе си. Но и към нея денем и нощем била прикрепена охрана. Това изглеждало достатъчно. И изведнъж — идеята за чужбина. Татяна не само не била глупачка, тя доста добре съобразявала. Но в тази ситуация всяка би разбрала — облаците над главата на Леонид се сгъстяват. Животът му и този на неговите близки е в опасност.

— Какво става? — попитала тогава Татяна. — Какво се е случило?

— Нищо — свил рамене Леонид. — Просто ми се струва, че имаш нужда от почивка. Есен е. Времето се разваля. Помисли си, само след ден — и си на плажа някъде на Канарските острови.

Той се опитвал да говори спокойно и уверено, но Татяна усещала фалша.

— Леонид — казала тя също тъй спокойно, — хайде да си поговорим открито. Какво става? Някой те заплашва ли? Искат ли нещо от теб?

Леонид заговорил за нейната мнителност и развинтеното й въображение, но Татяна явно усещала в тона му тревогата. И твърдо решила да не заминава никъде. Отчасти това било предизвикано от инат: или да й обясни всичко открито, или тя никъде не мърда.

И тя останала.

Струвало й се, че усеща как с всеки изминат ден се нажежава атмосферата в дома им. Леонид станал мрачен и раздразнителен. Не разговарял с никого и два дни поред, седейки сам в своята шикозна кухня, обзаведена по последната дума на западната битова техника, се напивал тихо и по руски. Сам.

После започнали обажданията по телефона. Всичко това не било случайно, защото домашния телефон на Бурмееви знаели само най-близки хора. Веднъж Татяна сама вдигнала слушалката. Когато Леонид я видял, грубо я изтръгнал от ръцете й — такова нещо досега не се било случвало. Той дори не искал да чуе какво му говорели, а само мръсно изпсувал и треснал слушалката.

— Откъде са научили номера? — попитала само Татяна, която била достатъчно умна, за да не се обижда.

— Тия ли? — попитал тогава Леонид. — Те всичко знаят.

Повече тя нищо не питала, а само чакала края. И когато гръмнал взривът, изобщо не се удивила, само през главата й минало: „Ето. Започна се.“

— Значи ти не си разбрала кои са тези хора и какво са искали? — попита Турецки, когато Татяна завърши разказа си.

— Дълго мислих за това — отвърна Татяна, след като помълча. — Но на мен какво ли не може да ми щукне! Та аз нищо не знам със сигурност. Нямам факти. И никога не съм ги имала.

— А сега? — попита Турецки.

— Да изчакаме малко — отвърна Татяна, — да видим как ще се развият събитията. Ако стане това, което предполагам, ще се намерят заинтересованите. Всичко ще се изясни. И то скоро.

— Обясни ми — помоли Турецки.

— После — измъкна се тя.

Тя го погали по косата и като скочи леко от леглото, тихо се измъкна в тъмния болничен коридор.

Турецки лежеше и се вглеждаше в мрачния таван на стаята. В главата му всичко се беше объркало. Имаше твърде много неясни неща. Тайнствените изнудвачи на Леонид Бурмеев, странните намеци на Романова, всеобщото безпокойство за курса на долара. Но в същото време му се струваше, че е достатъчно да направи една крачка — и всичко ще се изясни. Още утре. Татяна подозира някого и Турецки беше сигурен, че тя е права в подозренията си. „Скоро — помисли той — всичко ще се проясни. Главното е да изтърпим до това «скоро». Тогава пак ще дойде Татяна и той ще я види, и никога няма да се разделят. Искаше му се да вярва в това.“

— Е, как е нашият подопечен? — попита Меркулов, застанал пред вратата на болничната стая.

Той самият се учудваше колко често се налага на един прокурор да ходи по болници и му се натрапваше впечатлението, че напоследък го прави по-често, отколкото преди.

— Като че е по-добре — отвърна младичката русокоса сестра.

— Само почакайте, докато му бия инжекцията.

— Да не е отровна? — пошегува се Меркулов.

Очите на сестрата се вдигнаха удивено:

— Поливитамини и антибиотици. Защо решихте…

— Моля ви се, нищо не съм решил.

Меркулов изчака, докато сестрата завърши необходимите процедури.

— Как се чувствате, Александър Гаврилович? Привиквате ли към новото? — бодро попита той.

Лежащият на кревата човек отвори очи.

— Здравейте, гражданино следовател — каза той. — Значи удържахте на думата си — и сестричката е такава, за каквато ви молех, че и с инжекция в ръка. И Саруханов умря. Няма ме вече. А се появи Александър Гаврилович Костаки. Грък. Някак си не ми прилича, а?

— А вие какво искате? — усмихна се Меркулов. — Затова пък сега сте игла в купа сено. Хора с такива имена в страната има хиляди. Да не би да искахте да станете Николай Иванович Петров — с вашите черни очи?

— Но защо пък грък? — примоли се новоизлюпеният Костаки.

— Бихте ли предпочели да станете Рамазан Курдоев? — попита Меркулов.

— Е, не — усмихна се Саруханов.

— И така, да се върнем към нашия последен разговор — каза Меркулов, минавайки на по-сериозен тон. — Аз май си изпълних обещанията, щом дори медицинската сестра ви харесва. Сега вие трябва да ми разкажете как загина Хамлет Карапетян.

Глава шестнадесета Празната стая

Когато Турецки се събуди, хладното есенно слънце надничаше в стаята. Зад прозореца широките жълти листа капеха от кленовете. В стаята влезе вчерашната сестра с термометър.

Турецки размисляше дали да не я помоли да повика Татяна Бурмеева. „Защо всъщност раненият следовател да не може да си води следствието, ако нужният свидетел е на долния етаж?“ Не, май ще бъде прекалено. Само това оставаше, целият болничен персонал да разбере за отношенията им. Докато чакаше закуската, той пусна транзистора.

— … паниката продължава — чу той края на фразата. — Вчера курсът на долара стигна две хиляди и деветстотин рубли.

„Пак доларът — със злоба помисли Турецки, но почти веднага злобата отстъпи място на учудване. — Как, с хиляда по-малко? Ама че работа.“

— Много търговски банки, изкупуващи валута, понесоха значителни загуби — продължи дикторът.

„Да изчакаме до утре — спомни си Турецки думите на Татяна Бурмеева. — Скоро ще се намерят заинтересованите.“

Нямаше съмнения. Татяна беше предвидила развитието на събитията. Доларът излита нагоре с хиляда рубли, а после буквално след няколко дни стремително пада. Някой търпи огромни загуби, а друг печели. При това печелят тези, които са знаели предварително, че курсът ще падне.

Турецки, без да обръща внимание на болката в рамото, отметна одеялото и скочи от леглото.

— Александър Борисович, не бива да ставате! — чу той протестиращия глас на сестрата. — Сега ще ви донесат закуската.

— Майната й на закуската! — възкликна Турецки. — Чухте ли за курса на долара?

— Какъв е тоя шум? — В стаята влезе лекуващият лекар Генадий Иванович, който съвсем неотдавна извади от рамото на Турецки куршума. — Доларът си е долар, драги Александър Борисович, а вие, ако искате по-бързо да ви изпишем, трябва да бъдете по-предпазлив. Огнестрелните рани не са толкова безобидни, колкото смятат някои. Нали не искате да останете без ръка.

Наложи се да се подчини. Турецки и досега не можеше да разбере какво заставя следовател по особено важни дела като него така да се свива пред лекарите. Нали в края на краищата той е зрял, свободен човек. И пред него стои просто лекар, а не представител на поредната силова структура. Там беше и работата, че ако пред него беше ченге или кагебист, Турецки без всякакво съмнение щеше да му се опъне. А човекът с бяла престилка и стетоскоп, или както му викат там, на гърдите, съвсем го омагьосваше и го караше да се подчинява, особено сега, когато говореше с тон на по-старши.

Турецки послушно се върна и легна, макар че единственото му желание беше незабавно да изхвърчи при Татяна и да обсъди с нея проблемите на тоя дяволски курс. Нали вчера тя точно затова дойде при него, а въобще не за… Турецки въздъхна. Дълбоко в душата си въобще не съжаляваше, че работата се обърна така.

Лекарят огледа рамото му, прелисти записите на температурата му в дневника и доволно забеляза:

— Днес следобед превръзка.

— Кога ще мога да си отида? — попита Турецки.

— Вкъщи? — усмихна се лекарят. — Вие имате огнестрелна рана, драги мой. На теория има още дълго да лежите.

— А на практика? — попита Турецки. — Нали разбирате, че не мога да се търкалям тук. Аз съм следовател.

— Нищо, нека вашите престъпници още малко да походят на свобода — изсмя се лекарят. — В сегашното ви състояние все едно никого няма да хванете. Изобщо нищо не мога да ви обещая. Ще видим след превръзката.

Той даде някакви указания на сестрата и след няколко минути тя се върна със спринцовка. Турецки покорно изтърпя инжекциите, от които тайно се боеше още от детството си, и едва след това го оставиха на мира. Известно време той лежа, вслушвайки се в припрените стъпки на сестрите по коридора, и вече искаше решително да отметне одеялото, но изведнъж го обхвана някакво вцепенение. По тялото му се разля ленива отмала. „Какво са ми вкарали? — помисли Турецки, затваряйки очи. — Да не са решили, че съм някакъв психар?“

И въпреки това, независимо от голямата доза успокоително, той продължаваше да мисли за своето.

Нямаше съмнение — Татяна Бурмеева знаеше или се досещаше кой е заплашвал мъжа й. И това беше пряко свързано с рязкото колебание в курса на долара.

„Може би — бавно мърдаха мислите в мозъка на Турецки, — може би са искали от Леонид Бурмеев да се държи по определен начин на валутния пазар, за да предизвика този скок.“ Той се опита да си припомни всичко, което беше останало в главата му от политикономията на капитализма, но това се оказа сложна работа. Докато учеше в института, Турецки искрено ненавиждаше всичките тези истории на КПСС и политикономии, които за него се бяха сплели в едно кълбо от неприятни спомени, свързани с тъпо зубрене на догми. Вместо да си спомни какво бяха изучавали от теорията на Карл Маркс, той кой знае защо си представи преподавателката по марксизъм Нина Поликарповна — младееща особа на неопределена възраст, — която изискваше моментални отговори на въпроси от типа на: „Какво е сгрешил Хегел в петия?“

Изплува му заглавието на Лениновото „Развитието на капитализма в Русия“ и кой знае защо го обхвана злоба, че се налага да се изживява втори път такъв неприятен и болезнен процес.

Въпреки това имаше достатъчно представа, за да разбере, че цената на каквото и да е, в това число и на долара, зависи от търсенето и предлагането. И ако търсенето внезапно се увеличи значително, а едновременно с това предлагането спадне, то може да се очаква рязък скок на цената. Но то трябва да се организира. При това банките, които купуват, ще понесат значителни загуби. Ако следователят Турецки го разбираше, значи задължително трябваше да го разбират и банкерите — нали от това си вадеха хляба. С масло и чер хайвер. Как можеш да ги заставиш да тръгнат срещу интереса си? Само принудително, насила. „Направо е започнал някакъв отстрел на банкери“ — спомни си Турецки думите на Шура Романова. Съвсем точно. Той го схващаше като метафора, без да вярва особено, че може да обедини всичките убийства на банкери в едно дело.

— Какъв идиот съм! — каза изведнъж той на глас. — Кретен! Че и още старши следовател по особено важните дела!

— Ние дружахме с Хамик. Може и да ви е трудно да го повярвате, защото кълна се, като човек, е — като страничен човек — аз не го обичах. Той беше гадняр. Все измисляше разни далавери, как да го кажа по-точно — такива, нечистоплътни машинации. Все се опитваше да излъже някого, да го изпързаля. Но ние бяхме от едно градче, съседи. Разбирате ли? На вас, московчаните, ви е трудно да разберете какво е това земляк. Идваш в град като Москва, уж има много хора наоколо, а всъщност си сам, никой няма да ти помогне, че и черна мутра ще те нарекат. А ние вкъщи сме привикнали един към друг. Там си пред очите на всички, ако нещо ти се случи, хората веднага ще дойдат, няма нужда да ги викаш.

С Хамик бяхме съседи. Родителите ни си ходеха на гости. У нас в Армения съседите идват просто така, жените ходят при съседките, мъжете също. Няма нужда да предупреждават от рано или да звъниш по телефона. Отиваш и хората те посрещат. А Хамик ми беше съсед, значи почти роднина. Какво да ви кажа — при нас съседът е по-близък, отколкото у вас в Москва родният брат.

Хамик беше по-голям от мен с две години. Това сега изглежда дреболия, но когато си малък, е много. И винаги ме защитаваше. Брат нямах, само сестри. И той ми беше вместо брат. Защитаваше ме, когато се биехме с момчетата. Ако ми се накарат вкъщи, успокоява ме. Джобно ножче ми подари. Той и като момче си беше подличък, все правеше разни гадости на другите, но на мен никога. Това не се забравя, разбирате ли, гражданино следовател?

После аз влязох в икономическия институт, Хамик, разбира се, не успя никъде. Взех временно жителство в Москва, сключих фиктивен брак — обясни Сарухаиов-Костаки, след като забеляза въпросителния поглед на Меркулов. — Работех във външната търговия. После основах своя банка. И тогава се появи Хамик. Регистрира се в Подолск, но далаверите си, естествено, въртеше в Москва, ту едно, ту друго. Искаше да разменя някакво жилище. И все ми искаше пари назаем.

— Без да ги връща — уточни Меркулов.

— Да не мислите, че това е повод за убийство? Обикновено убиват не длъжника, а този, който е дал — отвърна Саруханов. — После взе да преспива при мен. И се скарахме точно когато… Изобщо, вечерта имах гости, седяхме си културно. И изведнъж нахълтва Хамик, натряскан, и с него някаква… Знаете ли, има жени, които дори не ти се иска да наречеш така. Влиза и тряс на масата бутилка водка. Помолих го културно да иде с нея някъде другаде. А той, разбирате ли, много пиян, нагледал се на какво ли не по видеото и ни предлага всички заедно да я… Тогава го изведох в коридора, казах му всичко каквото си мисля, и го помолих да си ходи. Е, по-точно изхвърлих го от квартирата. На стълбището той се разкрещя, взе да рита по вратата. После се успокои и си отиде. Но, разбира се, беше късно и съседите чуха всичко. Това е цялата история, но за такова нещо не убиват.

— Като че ли не — съгласи се Меркулов.

— А после… изглежда, е изтрезнял малко, пак позвъни, извини се вежливо. Всичко разбрах, казва. Но щом е тъй, помоли да му дам колата — щял да иде някъде. Поиска още палтото и куфарчето ми — за солидност. Той има само кожени якета, не подхождали. Реших, че сигурно ще иде в някой нощен ресторант — да се прави на баровец, за да свали нещо по-прилично. Дадох му всичко само и само да ми се махне от очите, така ми беше писнал. Той взе ключовете от колата, касетофона, та да слушал по пътя. Слезе долу, седна в колата и изведнъж тя гръмна. Това е всичко, гражданино следовател. — Саруханов замълча.

— Значи са искали да убият вас — резюмира Меркулов.

— А вие защо мислите, че се покрих? Защо ще бягам от милицията? От какво да се боя, след като нямам нищо общо? Това са те?

— Кои са тези те?

— Така или иначе няма да ги хванете — каза Саруханов, — къси са ви ръцете.

Турецки прекара този ден като в мъгла. Непрекъснато имаше посещения — отначало Ирина, с която Турецки беше много нежен, но не прекалено, иначе тя можеше да заподозре нещо.

Слава богу, тя не плака, макар че Турецки знаеше най-силното й желание — да остави тази работа. Разбира се, можеше да отиде в детективската агенция при Слава Грязнов и да се заеме с проследяване на шавливи жени и мъже, но само от тази мисъл на Турецки му се повдигаше.

После дойде майка му. Тя плачеше и на глас го молеше да си смени работата. Турецки едва не й се развика, но навреме се сдържа. Внезапно, докато тя изтриваше сълзите си с крайчето на носна кърпичка с някакви идиотски патенца, Турецки видя, че неговата майка красавица, интересна светска жена, се е превърнала в съсухрена старица. Изведнъж му стана до болка мъчно за нея, цял живот се стреми към „красивия“ живот, както тя го разбираше, а така и си остана на старини при разбитите си надежди.

Идваха колеги от прокуратурата, между тях и Мойсеев, който вдигна заговорнически палец и каза с тайнствен глас:

— Виждате ли, Саша, какво става с курса. Нали ви казвах.

— И какви са версиите ви? — Турецки се приповдигна на здравия си лакът, но веднага рухна пак върху възглавницата.

— Като се оправите, ще си поговорим подробно — обеща Мойсеев.

Турецки се чувстваше значително по-слаб, отколкото предишната вечер — нощните приключения не бяха минали безследно и рамото отчаяно го болеше. Но той се стараеше да не му обръща внимание — дреболия, до сватбата ще зарасте, както се казва. „Макар че сватбата всъщност се състоя.“

И в същото време в дълбините на съзнанието му продължаваше работата. Тази същата, на която беше посветил живота си. Отново и отново той си спомняше всичко, което му беше известно за катастрофалното сриване на рублата. Такава акция в мащабите на цялата страна може да организира само много силна структура — това не е по силите на една банка, а единствено на група банки, обединени от общи интереси. Или на банка, която предварително е открила няколко подставени компании. Всъщност да се намери на кого е изгодно това, не беше чак толкова сложно. Но трябваха неопровержими доказателства. А засега имаше само натиска върху банкерите.

Сега Турецки вече не се съмняваше, че целта на „отстрела“ на банкерите, тази кървава диря от взривове, поръчкови убийства, организирани нещастни случаи, е не само да се разправят с непокорните, но и да наплашат останалите, за да играят те по една свирка. И те изиграха такова търсене и предлагане на валута, което доведе до резките колебания.

Всички участници във валутните търгове през оня вторник, който вече бяха успели да нарекат „черен“, са били само марионетки в нечии умели ръце. Но кой им дърпаше конците?

Татяна Бурмеева се досещаше, Турецки вече не се съмняваше в това. Трябваше непременно да я види.

Той превъзмогна слабостта си и изпълзя от леглото. Виеше му се свят — може би още действаше успокоителното, което му дадоха. „Повече няма да им мине номерът — помисли той със злоба. Турецки направи няколко крачки. — Стегни се!“ — заповяда си той. После излезе в коридора с твърдото намерение да поговори с Татяна и нито главният лекар, нито сестрата, нито самият министър на здравеопазването можеха да му попречат.

Турецки добре помнеше думите на Татяна, че лежи на долния етаж, значи някъде съвсем наблизо. Той бързо откри стълбището и слезе на долния етаж. Погледна в една стая — там двама мъже играеха на шашки. Следващата стая — пак не е нейната… Турецки вървеше по коридора и надзърташе във всички врати.

— Болният, върнете се в стаята си, сега ще има визитация — строго каза една минаваща край него сестра. — И въобще, защо не съм ви виждала. От хирургията ли сте?

— Да — отвърна Турецки и се удиви, че пак малко се смути.

— Веднага се връщайте на етажа си — разнесе се надменно-заповеден глас.

Турецки избухна.

— Аз какво, да не съм в затвора! — заплашително попита той. — Още не са ми забранили свободата на придвижване. И не ми говорете с такъв тон.

В отговор сестрата бързо-бързо замига с нарисуваните си мигли и Турецки разбра, че тя всеки момент ще се разплаче. Войнствеността му веднага се изпари и той попита вече миролюбиво:

— Защо вие, такава мила и хубавичка девойка, се правите на някой старшина. На мен и в службата са ми омръзнали такива. Обаче поне са мъже. Извинете.

Сестрата подсмръкна:

— Добре, стига. Но все пак по-добре се върнете в стаята си, че и аз ще си изпатя, ако се мотаете тук и надзъртате в стаите.

— Търся една позната — каза Турецки. — Тук някъде трябва да лежи една жена… момиче. Млада й много красива. Таня Бурмеева.

— Сигурно е в петнайсета — промърмори сестрата, като продължаваше да подсмърча обидено. — Чакайте, аз ще погледна.

Те отидоха заедно до бюрото на дежурната по отделение.

— Ето — каза сестрата, — как я казахте? Бурмеева. Петнайсета стая. Само че днес е изписана. Сигурно вече си е отишла. Изписването става преди обяд. Къде тръгнахте?

Но Турецки, без да я дослуша, бързаше към петнайсета стая. Той отвори вратата със здравата си ръка. Санитарката, пълна жена с бяла манта, оправяше леглото. Стаята беше празна.

Турецки диво се огледа.

— Къде е тя? — извика той. — Тук имаше жена?

— Ами изписаха я — учудено отговори санитарката.

Турецки, без да обръща внимание на болката в рамото, изтича навън от стаята.

— Господи — каза осъдително жената, — въобще не умеят да се държат прилично. Това все пак е болница.

Глава седемнадесета Къде си ти?

„Ето защо беше дошла значи. Знаела е, че следващия ден ще я изпишат и повече няма да се видим. Като оная кралица, която на следващата сутрин убивала любовниците, с които е прекарала нощта.“

Внезапното изписване на Таня все повече не му харесваше. И оная вечер тя му каза: „Всичко ще се изясни. Скоро“ — а после изчезна. Разбира се, на Турецки не му се искаше да вярва, че тя от самото начало е играела някаква хитра игра с него. Нали тогава всичко щеше да излезе лъжа.

Впрочем това можеше да се изясни. Той решително се запъти към кабинета на завеждащия отделението.

— Андрей Егорович е зает — опита се да го спре възрастна сестра.

— Работата е много спешна — каза Турецки и решително влезе в кабинета.

Завеждащият отделението вдигна очи към него.

— Моля да не ми пречите — сухо каза той. — Приемното време е написано на вратата.

— Искам да знам защо е изписана предсрочно Бурмеева. Много е важно.

— Кой? — учуди се завеждащият.

— Татяна Бурмеева. Предната вечер още не се знаеше. Това е станало тази сутрин. Подозирам, че не е случайно.

— Моля ви, млади човече. — Лекарят най-после вдигна глава от бумагите си. — Първо, още един път повтарям, че не може да нахълтвате така при зает човек. Второ, от къде на къде решихте, че болната Бурмеева е изписана предсрочно? Сега — той внимателно изгледа Турецки над очилата си — от моя страна най-правилно би било да ви изхвърля навън. Но щом работата е толкова спешна, както казвате, ще направя справка.

Той излезе заедно с Турецки в приемната.

— Андрей Егорович — надигна се насреща им възрастната сестра, — аз го предупреждавах, но…

— Нищо, нищо — махна с ръка лекарят, — трудно е да бъде спрян този млад човек. Вижте, моля ви — продължи той, — как стоят нещата с Татяна Бурмеева? Била е изписана тази сутрин. Този младеж твърди, че е изписана внезапно, не разбрах какво точно има предвид — дали че са я изгонили, или че са я откраднали…

— Бурмеева? — повтори сестрата и отвори дневника. — Така, лекувала се е от мозъчно сътресение. Постъпила на четвърти октомври, изписана днес след заключение на лекуващия лекар. Според мен всичко е нормално.

— Виждате ли, младежо? Вашата прекрасна Татяна е изписана на дванадесетия ден. Съвсем нормално при леко мозъчно сътресение. Няма за какво повече да я държим. Разбира се, рецидивите могат да се проявят след доста време, но като цяло прогнозата е благоприятна.

— А кой е бил лекуващият лекар?

— Пьотр Николаевич Варварин — сухо отвърна сестрата и присви устни. — Но сега той е на визитация. Така че моля ви да го потърсите по-късно.

Турецки, без да каже нищо повече, изхвърча от кабинета и се понесе по коридора, надзъртайки във всички стаи подред. Оттам го гледаха изненаданите болни, неочакващи такова нахълтване. Но Турецки не им обръщаше никакво внимание. Той дръпна следващата врата и видя в стаята лекар, съпроводен от две сестри. Това, изглежда, беше самият Варварин.

— Пьотр Николаевич! — извика го от прага Турецки.

Лекарят, който се беше навел над един пациент, учудено вдигна глава.

— Защо изписахте Бурмеева?

— Почакайте зад вратата — късо отвърна лекарят.

Турецки затвори вратата и като скръсти ръце на гърдите си, облегна тила си на хладната боядисана стена. Главата му пулсираше. Той не предполагаше, че толкова ще се развълнува заради Татяна. Нима наистина е хлътнал по нея? Ами Ирина? Но сега работата не беше в това? Татяна изчезна, при това веднага след като обеща да му разкаже нещо. Могли са да я чуят. Разбира се, в онзи момент и той, и тя бяха сигурни, че в коридора няма никой, но дали наистина е било така. Не трябваше да свалят охраната й!

И ето, на следващата сутрин Таня изчезва. Турецки не се съмняваше — това безусловно беше свързано с нейните думи: „Всичко ще се изясни. Скоро.“

Някой е чул, някой е разбрал, че тя може да проговори, да каже всичко, което знае, и тогава ще се проточи следа към убийците на Бурмеев, а може би и към другите поръчкови убийства на банкери. И ето, отстранили са я, или поне са направили така, че тя да не може да каже нищо. Турецки изстина от страшната мисъл: „А може би вече не е жива.“

Визитацията най-после свърши. Доктор Варварин излезе от стаята. Турецки вече се бе овладял. Служебната му карта беше в джоба на болничния халат.

Той мълчаливо я протегна към доктора, после каза:

— Обстоятелствата, при които Бурмеева попадна в болницата, вероятно са ви известни в общи черти. Аз разследвам този случай и сега ме интересуват обстоятелствата, при които тя е напуснала болницата.

— Да идем в кабинета ми.

— И така, какво конкретно ви интересува? — попита доктор Варварин.

— Искам да знам — каза Турецки — как е станало така, че са изписали днес Татяна Бурмеева?

— Какво имате предвид? — вдигна вежди лекарят. — Изписана беше, защото лечението й завърши. Сега й е нужно само спокойствие, възможно е сънотворни нощем, седуктивни средства. Няма повече нужда от болнично лечение.

— Но тя е разбрала това едва днес. — Турецки не питаше, а го каза като констатация.

— Защо решихте така? — вдигна рамене Варварин. — Още преди три дни й казах, че когато окончателно възстанови съня си, ще я изпишем. И тя прекрасно знаеше, че й предстои изписване.

— Но… — започна Турецки и се запъна.

— Удовлетворих ли вашето любопитство? — попита лекарят с лека ирония, както се стори на Турецки.

— Да, благодаря.

Турецки тръгна към вратата.

— Тя е красива жена — чу той гласа на Варварин.

Но не отговори.

Тя се беше изписала и дори не се отби при него. След всичко, което се случи. Това беше немислимо. А и Турецки съвсем не разбираше къде щеше да иде тя след болницата. Не можеше да се върне в разгромения апартамент на „Малая Филевска“. Значи няма да е никак просто да я намери — най-вероятно тя ще бъде при някой роднина или приятел. Наистина, грееше го надеждата, че може би тя сама ще му се обади, но след внезапното й изписване Турецки не можеше да се надява на това. Нали предната вечер тя, разбира се, е знаела и въпреки това не му каза и дума. От досада Саша прехапа устни.

Вероятно тя беше премълчала за изписването си именно за да не се връщат към онзи разговор. „Какво е намислила? — мъчително мислеше Турецки, а че тази неукротима жена нещо е намислила, изобщо не се съмняваше. — Ако е решила да се прави на съвременен граф Монте Кристо в женски вариант, това може да свърши много лошо.“ Кой знае защо Турецки си спомни за Рита Счастливая. Как бавно се свличаше пред очите му тялото й, пронизано от автоматен откос. Не, това повече няма да стане. Но той е в болницата, дяволското рамо зараства бавно, а тя може да направи толкова глупости!

Разбира се, ако разсъждава хладнокръвно, най-просто би било да намери Бурмеева, да й организира проследяване и тя ще го изведе при ония, които смята за виновни за смъртта на мъжа й. Наистина, това би значило, че гибелта й е твърде вероятна. А на Турецки сега му се искаше да изключи всякаква подобна вероятност. Той би бил по-спокоен, ако Татяна, както и бившата жена на Леонид Бурмеев, вече се намираше някъде в Австрия.

Не, не биваше да губи повече и минута. Турецки погледна часовника си. Седем. Всички от прокуратурата най-вероятно са си тръгнали. Той стана и излезе в коридора. Трябваше да се обади непременно на Романова, за да намерят на всяка цена Бурмеева. Вероятно това няма и да е толкова трудно — може да се е върнала при родителите си.

Той изскочи в коридора, без да иска разрешение от сестрите, вдигна телефона на бюрото им и набра номера на Романова. В дома й нямаше никой. И на работа я нямаше.

Турецки се върна в стаята и се замята от единия ъгъл до другия, без да знае какво да предприеме. Рамото ужасно го болеше, но от слабостта му нямаше и помен — в отговорни минути Саша умееше да напряга умствените и физическите си сили. И сега той прие единственото възможно решение: вън от тази болница, повече не може да остане тук и минута. Стига му толкова.

Глава осемнадесета Човекът в чуждия шлифер

Когато сестрата, която му правеше процедурите, влезе в стаята при Турецки, за да му бие инжекция, тя видя, че болният, на когото беше предписан строг режим на легло, стои до прозореца. Слухът, че раненият следовател е вдигнал скандал в съседното отделение, вече се бе разпространил из болницата. Изглежда, на болния трябваше да се даде сънотворно.

— Легнете, моля, ще ви направя инжекция — вежливо помоли сестрата.

Тя не можеше и да предположи, че в отговор Турецки ще се взриви, и още как.

— Я ме оставете на мира с вашите игли! — ревна той. — Въобще не желая да ме дупчат с разни гадости без моето съгласие. Да не съм ви дете или смахнат! Ясно ли е?!

— Александър Борисович… — промърмори сестрата.

— И въобще, изписвам се.

— Но това е невъзможно!

— В живота няма нищо невъзможно — вече по-спокойно отвърна Турецки. — Имам пълното право да се откажа от болницата и да си тръгна когато си поискам. Ако, разбира се, се считам за дееспособен.

— Но вие сте ранен…

— Е, и какво? Краката ми са си на място. И незабавно си тръгвам. Така че моля ви да ми донесете дрехите. Иначе ще си тръгна в пижама. Разбрахте ли ме?

— Разбрах — отвърна сестрата и в гласа й се усетиха сълзи. — Но защо така?

— Значи си имам причини — отговори Турецки вече по-меко.

— Извинете ме, моля ви, вие нямате нищо общо.

Сестрата излезе, а Турецки се измъкна в коридора и отиде до телефонния автомат. Той се опита пак да се свърже с Романова, но както и преди безрезултатно. Тогава набра домашния номер на Слава Грязнов. За негово голямо облекчение Слава се оказа вкъщи.

— Славка, Турецки е, обаждам се от болницата, но днес смятам да си тръгна. Омръзна ми да се търкалям.

— Искаш ли да те взема?

Грязнов говореше с някакъв странен глас, не се шегуваше както обикновено, но това беше естествено, като се има предвид, че родният му чичо беше изчезнал безследно. Турецки за миг си спомни странната идея, която му хрумна, когато гледаше с крайчеца на окото си президента по телевизора, но сега не му беше до шеги.

— Няма смисъл, сам ще се добера. Имам молба по съвсем друг повод. Помниш ли случая Леонид Бурмеев? Жена му беше в болницата и тази сутрин са я изписали. Трябва непременно да я намерим, разбираш ли? Татяна Бурмеева, моминска фамилия Христофориди.

— Добре — пробуча в слушалката Грязнов, — ще я открием твоята Христофориди. При нас тук такива неща стават… добре, скоро сам ще научиш всичко. Не е за телефона.

— Само че за Татяна е спешно — каза Турецки.

— Добре, сега ще звънна на моите орли, до утре сутрин ще я намерят. Изпод земята ще я измъкнат. Адресът й поне знаеш ли?

— Апартаментът е запечатан след взрива, а и въобще всичко е обърнато с краката нагоре…

— Тогава виж какво — предложи Грязнов, — утре сутринта ще мина да те взема. Не върви да пътуваш в метрото с тая простреляна ръка. А дотогава може би нещо ще сме научили.

— Става — отговори Турецки. — Сигурно си прав.

След разговора с Грязнов малко му олекна. Наистина можеше да изчака до другата сутрин. Но нито минута повече.

Капитан Сивич беше забравил за молбата на Галя Крутикова да й уреди среща с Меркулов. Идеята още от самото начало му се струваше странна — каква работа може да има тя при такъв зает човек? И макар да разбираше, че такива като Крутикова няма да досаждат с глупости, все пак целият разговор му беше излетял от главата. Толкова събития станаха през това време: хванаха Саруханов, Шевченко внезапно умря в болницата при много странни обстоятелства, въобще имаше над какво да си поблъска главата.

Обаче Галя сама напомни за себе си — в един прекрасен ден тя се появи на вратата на кабинета му.

— А, гражданката Крутикова — усмихна се Сивич. — Как сте? Нима сте размислили и сте решили да поработите за нас?

— Не — усмихна се Галя. — Но разбрах, че Меркулов е в Москва. Върна се Витя Станиславски, той го чул от някого.

— Станиславски е идвал при вас? — повтори Василий Василиевич.

— Че къде да се дява? — отвърна Галя. — Следствието е приключено, пуснали са го, а няма къде да иде. И си дойде на стария адрес.

— И какво — учуди се Сивич, — вие го пуснахте?

— Обеща да не пие, постъпи на работа. Стаята и без това е празна — сви рамене Галя.

— Е, и?

— Вече няколко дни не пие. Май ще го вземат за портиер в нашия блок.

Капитан Сивич въобще не очакваше подобна постъпка от страна на живеещите в деветнайсети апартамент. „Кой го знае, може след такова потресение да се оправи човекът — помисли той. — Рядко, но все пак се случва.“

И ако преди пет минути той все пак се съмняваше струва ли си да безпокои самия Меркулов за такава дреболия, сега решително вдигна слушалката и набра номера за справки на Главната прокуратура.

— Обаждам се от МУР. Капитан Сивич. Бихте ли ми дали телефона на Константин Дмитриевич Меркулов? — Той си записа нещо в календара-бележник. — Разбрах, благодаря. — После проведе още няколко разговора и накрая се обърна към Галя: — Май ви върви, гражданко Крутикова. Меркулов се намира сега в МУР, в кабинета на Романова е. След като се освободи, ще намине тук. Почакайте в приемната.

Вратата се отвори. Галя извърна глава и видя възрастен посивял мъж, в когото веднага позна младия и обаятелен следовател-стажант Костя Меркулов.

— Константин Дмитриевич! — възкликна тя, като се удържа да не добави: „Колко сте се променили!“ — Нали и тя самата отдавна не беше някогашната миловидна млада жена.

Меркулов внимателно се вглеждаше в лицето й.

— Някъде съм ви виждал. — Той поклати глава. — Не, не помня. Василий Василиевич ми предаде, че искате да ме видите, но така и не обясни защо. Той и името ви каза, но то за съжаление ми е непознато. — Меркулов безпомощно разпери ръце. — Най-покорно моля за извинение.

— А аз веднага ви познах — усмихна се Галя. — Но вие откъде ще ме помните. Тогава бях свидетелка. Помните ли? В края на шестдесет и седма година вие заедно със следователя Мойсеев разследвахте делото за нелегалните аборти.

Той, разбира се, прекрасно помнеше този случай, нали беше първият на стажанта Костя Меркулов. Всъщност делото беше много просто и ясно от самото начало, затова и го повериха на неопитния стажант. Някакъв московски гинеколог Фьодор Фьодорович Турин, между впрочем с голям стаж и уважаван в своята поликлиника, припечелвал вкъщи с аборти. Историята се разкрила, когато една от жените получила маточен кръвоизлив и се наложило да я закарат в болница. Чрез нея стигнаха до Турин, когото хванаха на местопрестъплението, тоест непосредствено в момент на операция.

Меркулов прекрасно помнеше невероятното смущение, дори срам, когато му се наложи да разпитва пациентката на Турин. Това беше млада жена, много бледна, дори жълта, което впрочем не беше учудващо. Той все се опитваше да изясни какво я е довело тук, когато спокойно би могла да се възползва от услугите на лечебно заведение, нали в СССР абортите са разрешени от 1955 година. Меркулов искрено съжаляваше тази жена, но към самия лекар не изпитваше никаква симпатия и по-късно в съда беше неприятно учуден, че съдията даде на Турин най-мекото от всички възможни наказания — лишаване от свобода за една година. Впрочем, както научи впоследствие, Турин не лежа дори толкова. Присъдата бе заменена с условна. Тогава за първи път Меркулов заподозря, че е възможно съдът да бъде подкупен.

Той пак изгледа Крутикова. Нима това е същата нещастна пациентка на Турин? Да, май че е тя. Все тъй слаба и бледна, само че тогава можеше да се нарече хубавичка, а сега от това не бе останала и следа.

— Виждате ли, познахте ме — усмихна се Галя.

— Отдавна не сме се виждали — поклати глава Меркулов. — Спомням си, вие през цялото време нервничехте, че ще научат в работата ви.

— Е, от работа веднага ме уволниха — с усмивка продължи Галя. — Може да е било и за добро. Но аз всъщност исках да ви видя не за да ви укорявам. — Тя се обърна и погледна към Сивич. — Трябва да ви съобщя нещо.

Сивич разбра мълчаливия намек и се надигна. Беше му любопитно да разбере какво може да съобщи Крутикова на Меркулов и защо точно на него, но не оставаше нищо друго, освен да каже:

— Ще ида да видя какво ново има при шефа. При Нелюбин.

Когато останаха сами в кабинета, Галя се приближи до прозореца и като гледаше потока от коли, бавно движещи се по „Петровка“, каза:

— Помните ли шестдесет и седма година? Колко малко бяха тогава колите!

— Да — съгласи се Меркулов, леко учуден от такова встъпление, — а сега понякога пеша стигаш по-бързо, отколкото с кола.

Те помълчаха.

— Та всъщност какво… — започна Меркулов.

— Сега ще разберете всичко. Тогава, в шестдесет и седма година, както си спомняте, аз работех в сградата на КГБ на площад „Дзержински“. Като гардеробиерка. Това се случи малко преди нашата среща при Турин. — Галя се усмихна. — Затова и отидох тогава при него, страхувах се да не разберат в службата, нали не бях омъжена. Макар че, разбира се, те всичко знаеха прекрасно. Много глупаво стана. Но сега това не е важно. Ние с вас се срещнахме в края на октомври, а през септември стана един много странен случай.

Меркулов внимателно слушаше обстоятелствения разказ на Крутикова за изчезналия немец и за оставения от него шлифер, който после бил взет от съвсем друг човек — руснак.

Ако някой друг разказваше това, Меркулов най-вероятно би се усъмнил — какво ли не може да му се привиди на човек, не е толкова трудно да се припознаеш, особено като се има предвид, че Галя беше работила в КГБ. Много от най-простите служители в това ведомство дотолкова се проникваха от чувството за собствената си значимост, че развиваха нещо като комплекс за преследване — навсякъде им се привиждаха тайни, шпиони, врагове. Но на тази жена Меркулов беше склонен да вярва, той помнеше какво разказа за нея Василий Василиевич Сивич.

— При това, разбирате ли, Константин Дмитриевич, може и да не са търсили този немец. Той не излезе обратно, аз разглеждах много внимателно всички и не само тези, които се събличаха при мен. Не знам защо, но ми се струва, че той… той е изчезнал неслучайно.

— Така, разбрах ви — кимна Меркулов.

— И което е интересно, човекът, който си отиде с шлифера на немеца, също не го видях повече. Макар че както знаете, поработих в КГБ около месец след това. След историята с Турин ме уволниха.

— И досега се чувствам неловко, че се получи така — искрено каза Меркулов.

— Недейте, мисля, че беше за добро — махна с ръка Галя. — Та ето, наскоро го видях. Отначало се усъмних, а после го показаха в едър план. Това, без съмнение беше той. Оня същият.

— В едър план? — учуди се Меркулов и предположи: — Да не сте го видели в киното.

— Не, по телевизора. Оказа се, че заема доста голям пост и въобще не е в КГБ. Струва ми се, че той е много опасен човек, затова реших да ви разкажа всичко, защото ви вярвам.

Това беше голям комплимент, защото Галя Крутикова благодарение на своята уникална наблюдателност знаеше за хората около себе си много повече, отколкото те можеха да предположат, и поради това имаше немалко основания да не се доверява на човешкия род въобще. Меркулов, който беше изиграл в съдбата й, както изглеждаше, не най-положителна роля, се отнасяше към малобройните изключения от общото правило — Галя го смяташе за честен човек.

— И кой е той? — попита Меркулов по-тихо.

Галя се приближи плътно до него и прошепна още по-тихо нещо.

— Така — каза Меркулов. — Звучи отвратително.

Глава деветнадесета Служителката от банка „Менотеп“

— Какво става? — попита Турецки вместо поздрав.

Той стоеше пред приемната на болницата, откъдето, макар и със скандал успя все пак да излезе. Рамото ужасно го болеше. Докато навличаше ризата си върху превръзката, Саша успя да разбута доста раната, затова се наложи просто да наметне сакото. Грязнов, както се бяха договорили предната вечер, дойде да го вземе с кола.

— Сядай, тогава ще поговорим. И въобще — привет.

— Привет — промърмори Турецки и с мъка се намести в колата. — Какво открихте около Бурмеева?

— Слаба работа — отговори Грязнов, докато палеше двигателя. — Не знам дали ще повярваш, старче, обаче много слаба работа. Аз самият не очаквах. Проверихме всичките й връзки, които успяхме да установим — времето беше ужасно малко. Вкъщи при родителите си не се е появявала, нещо повече — те не са знаели, че тя ще бъде изписана. После започнахме да проверяваме приятелите й — с повечето от тях Бурмеева отдавна не се е виждала. Остана само училищната й приятелка Алла Зуева, с която тя още поддържа отношения. Тази Алла я е навестявала и в болницата. За нея изписването на Бурмеева също е било съвсем неочаквано.

— Разбрах те — каза Турецки. — Адресът на тази Алла?

Василий Василиевич Сивич като всички останали хора, разбира се, също страдаше от известно любопитство и му се искаше да разбере какво толкова би могла да разкаже на Меркулов Крутикова. Но капитанът от милицията нямаше време за празно любопитство. На следващия ден, едва Сивич се беше появил на работа, и пак дойде спешна задача — в едно жилище на улица „Пясъчна“, собственикът на което през повечето време живееше в чужбина, бе избухнал взрив.

— Няма ли кого друг да изпратят — мърмореше Сивич, докато сядаше в милиционерската кола. — И без това всички жилищни разправии са ми на главата, че и това сега.

Той дойде на местопроизшествието един от първите — по-рано, отколкото успяха да пристигнат оперативните служители, криминалистите и съдебният лекар. Жилището имаше практически необитаем вид — гъст слой непобутнат прах застилаше новата италианска гарнитура, изсъхнала хлебарка красеше дъното на синята вана джакузи.

И въпреки това — взрив и неопознат труп в коридора, обезобразен до такава степен, че и без съдебния лекар беше ясно — практически бе невъзможно да го идентифицират, ако не се появят някакви допълнителни обстоятелства.

В кухнята царуваше същото запустение. Капитан Сивич се огледа. Внезапно той забеляза върху микровълновата печка някакъв неголям правоъгълен предмет. „Каква е тая джаджа?“ — помисли Сивич и го взе в ръце.

Сърцето на Алочка Зуева затрептя, когато чу в слушалката приятен мъжки баритон.

— Може ли да говоря с Алла Зуева?

— Аз съм — радостно изчурулика тя.

Но в следващата минута радостта й се изпари, защото приятният мъж на другия край на линията каза:

— Обажда се старши следователят по особено важни дела от Московската градска прокуратура Турецки. Трябва да се срещна с вас. Свободна ли сте днес по време на обедната почивка?

— Момент да помисля. — Алочка беше съвсем свободна и прекрасно го знаеше, но й се струваше, че да си признае това — значи да се подпише под собствената си безполезност. По-правилно би било да се покипри, да пренесе срещата за утре или даже за вдругиден, но много й се искаше да разбере какво е притрябвало на следователя. Освен това той имаше толкова вълнуващ глас… И след кратък размисъл тя каза: — Имам някои неща, но те не са спешни. Мога да ги отложа и да се срещна с вас.

— Къде ви е удобно?

— Обедната ми почивка започва в един часа. Улица „Дубининска“, това е близо до Павелецката гара. Клонът на банка „Менотеп“.

— Добре, ще ви чакам точно в един пред входа на банката.

Алочка въздъхна, остави слушалката и се върна на работното си място до прозорчето на касата.

Нямаше много клиенти и тя започна да разглежда маникюра си — предмет на постоянните й грижи. За съжаление лакът постоянно се съсипваше заради това, че се налагаше да работи на компютъра. За външния си вид тя не се вълнуваше особено — идваше на работа в клона на търговската банка така, сякаш се канеше вечерта да ходи на театър или на ресторант. Поддържаше макиажа си през целия ден, а през обедната почивка правеше генерална проверка — не просто червеше устните си, но и отново си нанасяше руж, прекарваше спиралата по миглите си, нали трябваше всяка минута да е във форма. И въобще не защото го изискваше шефът — Алочка искрено се надяваше, че един прекрасен ден в банката ще влезе ТОЙ. Ще се приближи до прозорчето, ще види колко ловко работи тя — изчислява най-сложните проценти или други операции — и ще бъде покорен. Всъщност заради това седеше тя в банката, където, най-меко казано, работата бе скучна, направо досадна. С ръка на сърцето, Алочка можеше да признае, че направо я ненавижда. Но тук я задържаха три съображения — престижът на фирмата, хипотетичната възможност да се запознае с богат мъж и достатъчно приличната заплата. Всъщност заплатата беше мизерна — някакви си седемстотин-осемстотин хиляди, това явно не стигаше за тоалетите й, за скъпата козметика.

Но на друго място Алочка не би имала и толкова, та тя всъщност нямаше никаква специалност.

Вече три години тя седеше в банка „Менотеп“, но принцът така и не идваше. Няколко пъти действително се запозна с разни мъже, но отблизо те въобще не се оказваха като оня, когото тя чакаше. На нея й трябваше мъж като оня, когото хвана Танка Христофориди.

При спомена за Татяна Алочка се намръщи. Те бяха приятелки от училище и през целия си живот, още от първи клас, Алла Зуева завиждаше на Таня Христофориди. Тя винаги беше по-умна, по̀ късметлия, по-красива. А сега ще получи и наследството от мъжа си. На Алочка й идеше да си гризе ноктите от завист, но се удържа. Нали й предстоеше среща с мъж, ами ако се окаже млад и интересен!

В един без една минута Турецки стоеше до входа на клона на банка „Менотеп“. В един и две минути от вратата излезе момиче — отдалеч напомняше картинка от модно списание или героиня на някой рекламен клип. Направи няколко крачки и спря, като се огледа наоколо. „Тя е“ — реши Турецки и тръгна насреща й.

— Алла? — попита той.

— Да — отвърна тя и лъчезарно се усмихна.

Следователят много й хареса. Макар че едва ли беше богаташ, но затова пък се оказа много симпатичен, приличаше дори на един американски артист. Наистина имаше нещо странно в движенията му…

— Александър Турецки — представи се следователят. — Алла, хайде да седнем някъде и да поговорим. Има ли наоколо някое подходящо място?

В края на краищата се наложи да се задоволят с ресторанта на Павелецката гара. Турецки поръча кафе и по сто грама коняк. На Алочка всичко това й хареса — така приличаше на необичайно романтично приключение.

Но веднага след като красивият следовател й обясни каква е всъщност работата, настроението й се развали. И него го интересуваше Танка Христофориди! Пак тя!

— Може би знаете къде е сега? Спешно трябва да я открием — говореше Турецки и Алочка веднага разбра, че това множествено число включва не само милицията и прокуратурата, но и него лично. „И тоя е хлътнал — унило помисли Алочка и й стана до невъзможност обидно. — Но защо всички хлътват по нея, а по мен никой? С какво съм по-лоша?“ Това беше толкова несправедливо, че тя едва не се разплака.

Турецки забеляза, че настроението на събеседничката му внезапно се промени, но придаде на това съвсем друг смисъл.

— Разбирате ли, може да я заплашва опасност, а нали вие сте й приятелка — продължи той.

Какво беше учудването на Саша, когато, след като изслуша дългите му обяснения, момичето изведнъж заподсмърча и каза:

— И вие сте се влюбили в нея. Не й вярвайте.

— Откъде го измислихте? — Турецки беше шашнат, сякаш изведнъж го удари ток.

— По лицето ви е изписано — сви рамене Алочка. — Когато произнасяте името й, очите ви се променят. Но не го преживявайте, не сте само вие. Тя така действа на мъжете. Аз поне знам. Своя Леонид за един миг го замота. А той не беше единственият, който се мъкнеше след нея.

— Но тя е омъжена — промърмори Турецки — и си има охрана…

— Е, да, охрана — съгласи се Алочка. — Затова тя тъгуваше толкова в последно време. Омъжи се за богаташ, мислеше си, че ще има красив живот, а се оказа, че е почти като в затвора. Макар и така да си намираше… — Алочка замълча и прехапа устни, явно не желаеше да продължи.

— Разкажете ми — помоли Турецки. Той непредпазливо се отпусна назад и закачи ранената си ръка в облегалката на стола. За секунда на лицето му се появи инстинктивна гримаса на болка и той дори простена.

— Какво ви стана? — удивено попита Алочка.

— „А, дреболия, бандитски куршум“ — машинално реагира Турецки с реплика от стар филм. Той отдавна беше установил, че на определен тип жени този цитат в устата на следователя действа като заклинанието „Сезам, отвори се“. Алочка беше от тях. Александър Борисович изобрази на физиономията си извинителна усмивка, после стана по-сериозен и нарочно натърти: — Проходна огнестрелна рана. Миналия понеделник. Но нямам право да се търкалям в болницата до пълно оздравяване — завърши той тихо, но патетично.

Глава двадесета Социологът Игор

След кратко колебание Турецки поръча още две по сто коняк и шоколад, трескаво пресмятайки колко ще му струва тази приятна беседа, ако всеки къс информация трябва да се добива по този начин. Но постепенно, редувайки почерпката с комплименти и гримаси на болка — последствие от „бандитския куршум“, — успя да изясни някои неща.

Преди известно време, може би две-три седмици (Алочка обеща да си спомни точната дата), в банката дошъл доста интересен мъж на около тридесет години. Обслужила го Алла и той я поканил на кафе. Така се запознали. Той се оказал социолог, изучавал живота на различни слоеве от обществото. Бил много остроумен, интересен човек, разпитвал Алла за живота й, за детството, за нейните приятелки. Тя му разказала за Таня, той се заинтересувал и я помолил да го вземе със себе си, когато отиде следващия път. При това не непременно на гости — просто искал да види как живеят „новите руснаци“. Трябвало му за научната работа.

Алочка разказала това на Таня и се договорили да доведе Игор (така се наричал мъжът). И за какво се старала тя? Щом Игор видял Татяна, веднага се размазал, не свалял очи от нея. Това било просто неприлично. После пуснали музика и започнали да танцуват, а той така я притискал, че на Алла й било неприятно да седи с тях в стаята.

— Разбирате ли, тя използваше случая — възбудено говореше Алочка. — Нали не можеше да мръдне никъде без охрана, значи нямаше как да си спретне нещо по-така, мъжът й веднага щеше да разбере. Представяте ли си какво е да живееш така, да те следят на всяка крачка. Направо ужас! А за Танка още повече, тя е свикнала да я спират на улицата, прави мили очи на всички. А сега се оказа — не може. Направо да те хване мъката. И ето, идва симпатичен тип, при това с мен. Ако мъжът й попита нещо, ще каже, че приятелката й е идвала с гаджето си. Тя би могла спокойно да го вкара и в леглото си, но все пак се стесни пред мен.

— И какво стана после? — попита Турецки.

— Това беше — въздъхна Алочка. — Повече не видях Игор. А той беше някак особен. И не като тия при нас в банката — набутал в джоба си хиляда гущера и се надува като жаба. Но не беше и от смотаните бюджетници, които и един сладолед не могат да ти купят — скъпо им е. Игор беше точно каквото трябва.

Турецки я слушаше, стиснал зъби. Навярно и той самият беше точно каквото трябва. Във всеки случай Алочка от време на време му хвърляше доста нежни погледи. А той си мислеше, че е бил за Татяна Бурмеева нещо повече от подходящия „млад човек“, с когото може да се поразвлече. Всъщност след смъртта на мъжа си тя веднага беше влязла в болницата и Турецки бе първият, който й попадна, няма с доктор Варварин да върти роман я! Пък той си въобразяваше… Турецки прогони тези мисли и се вслуша в това, което продължаваше да бъбри Алочка:

— Не знам имало ли е нещо между тях, или не. Не беше лесно да се уреди заради охраната, но аз мисля, че ако Татяна наистина иска, тя някак ще се изхитри да го направи. В края на краищата охранителите не седят на стълбите през цялата нощ.

— Вероятно — кимна Турецки, — иначе как щяха да им сложат бомбата?

— Е, това още повече — каза Алочка. — Значи те са могли и него да го изпуснат. — Тя замълча и нарисуваната й муцунка изведнъж прие съвсем неподхождащо за лекомисления й тоалет и светлите весели къдрици изражение на пълно отчаяние. — Ето, вие сте следовател, Саша — каза тя и вдигна насълзени очи към него. — Значи разбирате хората. Какво не ми е наред? Защо никой не се влюбва в мен? А в нея — всички. Защо е така, а?

— Е, следователите не се занимават точно с това — отвърна Турецки. — Нима наистина никой не се влюбва?

— Не — поклати глава Алочка, — по-точно има един. Той е добро момче и ми харесва, но е беден.

— Смотан бюджетник? — усмихна се Турецки.

Алочка кимна.

— Ами че и аз съм такъв. Знаете ли колко получава старши следовател от прокуратурата? Триста хиляди на месец. Не можеш да му пуснеш края.

— Моят май получава още по-малко. Но работи допълнително, това лято иска да иде на гурбет, нещо да строи.

— Значи всичко е прекрасно. А вие искате като Таня — в килия? Много ви е провървяло, че Леонид Бурмеев не е избрал вас. Сега и вие щяхте да се криете.

— Така ли мислите? — Алочка се усмихна през сълзи. — Може и да сте прав.

— Последен въпрос — каза Турецки. — Не сте ли виждали повече този Игор?

— Никога.

— Но ще си го спомните, ако го видите?

— Разбира се.

— Тогава може ли да прескочите след работа на „Петровка“ и да направим с ваша помощ фоторобот?

— Вие мислите, че Игор… — Алочка от страх притисна с ръка устата си и окръглила очи, погледна Турецки.

— Нищо не мисля — отговори той. — Просто случаен външен човек, който се е появил у Бурмееви малко преди взрива. Това винаги е подозрително.

— Никога не бих помислила — поклати глава Алочка. — Впрочем имаше у него нещо странно, нали ви казах, не беше като другите. И Танка веднага му клъвна…

„Тя и по мен клъвна“ — мрачно помисли Турецки, но не го каза.

— Едно не мога да разбера — каза той, — така говорите за нея, като че ви е враг. А нали сте приятелки още от първи клас. Какво е това — женска дружба?

— Вие, мъжете, всичко опростявате — отвърна Алочка. — Аз й завиждам през целия си живот. А завистта — това е и преклонение, и любов, и ненавист. Ако не се възхищавах от нея, нима щях да й завиждам? И ето какво се получава — всички чувства заедно, сплетени на кълбо. Тя ме привличаше винаги — всичко при нея излизаше ярко, необикновено. Това е.

„Това е — мислеше Турецки, когато, след като се раздели с Алла Зуева, се спускаше по ескалатора. — Приказката свърши. А може и да е за добро.“

Меркулов може би не би придал на съобщението на Галя Крутикова толкова голямо значение, ако не беше един разговор, станал през това лято.

В ресторант „Дубровник“ отбелязваха шестдесетгодишнината на Георгий Романович Соболев, запасен полковник от КГБ, а някога приятел на Костя Меркулов от аспирантурата.

По онова време дружаха, но после пътищата им се разделиха и едва когато излезе в пенсия, Гера Соболев започна да събира старите си приятели — по всичко изглежда, в службата си не беше намерил нови.

Вдигаха се тостове, трапезата си я биваше и към края на юбилея някои даже се понапиха. Меркулов пиеше малко — здравето не му позволяваше, а и с възрастта престанаха да го въодушевяват обилните запои. Докато другите пееха, танцуваха и въобще се радваха на живота, той приседна до юбиляря.

Започнаха да си спомнят старите времена, после превключиха на съвременните, наругаха правителството, оплакаха се от развихрянето на мафията и от ниската разкриваемост на престъпленията.

— Но нали това и преди го имаше, Гера, спомни си — каза Меркулов.

— Имаше го, Костя, защо да си кривим душата — кимна юбилярят. — Аз и досега не мога да забравя един случай, макар че беше… сега коя година сме, деветдесет и четвърта? Е, значи… Преди двадесет и седем години.

Соболев и Меркулов седяха на края на масата, настрана от веселящите се гости. Такива разговори предразполагат към откровеност, пък и защо да не споделиш с приятел, нали случаят е стар, отдавнашен…

— И при нас в КГБ такива случаи имаше, че само можеш да разпериш ръце. Като тоя, който искам да ти разкажа. Пропадна наш агент, източен немец от ЩАЗИ. Изпълни си задачата, дойде в Москва, за да доложи, и пропадна. А нашите хора го „водеха“ до самото здание на „Лубянка“. Сигурно е, че е влязъл, но така и не се появил при когото трябва, а навън не е излизал. Никой и досега не знае какво е станало с него. Какво ще кажеш! Неразкрито престъпление в щаба на КГБ!

Меркулов поклати глава.

— Я стига, старче, който трябва сигурно знае.

— Не! — извика Соболев така, че някои от танцуващите го изгледаха учудено. — Там е работата я. Този немец — той понижи глас до шепот — внесъл в една швейцарска банка много крупна сума — на предявител. Защо немец, сам разбираш.

— Да, вашето ведомство обичаше да действа чрез трети лица.

— Вярно — съгласи се Соболев. — Парите бяха предназначени за поддръжка на братски партии и за какво ли не още, няма да се разпростирам. Можеше да ги получи онзи, който знаеше кода, а немецът трябваше да предаде този код на нашето висше ръководство. Той нямаше право нито да го записва, нито да го съобщава на някого, освен на Главния. Но не успя да го съобщи…

— Значи ти мислиш…

— Че какво да мисля? Като знаеш кода, получаваш няколко милиона долара — подсмихна се Соболев.

В това време се приближи жената на един от старите приятели:

— Защо сте такива мрачни? Герка, ти имаш юбилей! Хайде да танцуваме!

Тя хвана ръката на Соболев и го вдигна от стола му.

— Слушай, това не е ли оня тип, който е взривил Карапетян? — попита Александра Ивановна, като посочи към лежащия на бюрото й фоторобот на „Игор“. — Трябва да се провери. По описание сякаш е той, обаче описанието, както и да го съставяш, пак няма да ти даде портрета му. Макар че — Романова се намръщи — Шевченко го няма.

— Но нали вторият май е жив. Като че ли са закрили делото…

— Е да, само че той самият никого не е видял, всичко знае от думите на Шевченко. А Шевченко… аз мисля, Саша, са го очистили само защото е видял този твой „Игор“.

— Може би — замисли се Турецки.

— Слушай, Саша — опомни се изведнъж Романова и пак го погледна, — ти си бледен като смъртта! Трябва да пазиш леглото!

— Шура — каза Турецки, — и ти ли почна? Не ми стига Ирина вкъщи.

— Какво ми се правиш на някакъв Шварценегер! — разсърди се Шура. — Разбери, не ни трябва скапаният Турецки, трябваш ни здрав. Каква полза от теб, като се влачиш в полуприпадъчно състояние? Можеш да се заемеш с това и утре, и вдругиден.

— Според мен преувеличаваш, Шура. Какъв вдругиден? Тогава ще бъде късно, а може и днес вече да сме закъснели…

— И все пак трябва да мислиш за здравето си.

— Ти лекции ли ще ми изнасяш?

— Добре, Саша, сигурно ми е време да си сядам над мемоарите. Току-виж излязъл бестселър.

— Добре. Само че от утре. А сега трябва да поработим.

Глава двадесет и първа Старците

Както написаха по-късно в некролога, нелепата случайност застигна Алевтина Викторовна Нечипоренко в коридора на собствения й дом. Беше събота и дъщерята с внуците отидоха да зазимяват вилата. След като остана сама, Алевтина Викторовна спа до единайсет и половина, после пи кафе с остатъците от вчерашната торта и реши да намине в универмага. По агентурни данни там тъкмо трябваше да пуснат френски сервизи от огнеупорно стъкло. Розови и зелени.

След като се направи на красива пред огледалото (че какво, за петдесет и двете си години не изглеждаше никак зле!), тя отвори външната врата… И точно тук „нелепата случайност“ се надигна от стълбището, на което търпеливо седеше, и с лека походка се запъти към нея покрай асансьора.

— Алевтина Викторовна? — полуутвърдително се осведоми той, докато се приближаваше. Тя не беше виждала никога преди този човек, но усетът безпогрешно й подсказваше какво ще стане сега. Смъртта витаеше около него, както димът от парче сух лед върху кутия сладолед. Алевтина Викторовна понечи да затвори вратата, но не успя. В работата — естествено, зад гърба й я наричаха „Биг Аля“ заради гренадирския ръст и внушителната комплектация. Мъжът беше доста по-дребен и лек и тласъкът в рамото й се стори не съвсем силен, но тя отлетя обратно в коридора като перце.

— Ето… — Тя извади от чантата си закачилото се за нещо портмоне с парите, езикът й се плетеше. Да крещи и дума не можеше да става. — Ето… на, вземи… вземай всичко…

— По-добре да го беше дала на детския дом, който окраде… Само че е късно.

Стори й се, че той направи някакво движение и светът се разлетя на парчета, пропадайки в тишина. По-късно експертите стигнаха до извода, че ударът е нанесен с тежък предмет — гаечен ключ или лост, омотан в парцал. Всъщност килърът действаше просто с ръка. Той не влезе в апартамента, дори не си направи труда да притвори вратата след себе си. Просто слезе по стълбището и изхвърли в близкия контейнер тънките кожени ръкавици. Нека милицията си ги приобщава към делото. Ако преди това не ги приватизира някой скитник.

Убиецът нямаше закъде да бърза, затова се запъти пеша през целия град към Финската гара. На Невски проспект продаваха модните дълги кифлички с кренвирш и кетчуп. Той подаде на продавачката три банкноти по петстотин рубли и се прикри зад ъгъла, където вятърът не се усещаше толкова.

— Чичко, остави малко кренвирш — изникна пред него професионален бездомник. Килърът мълчаливо му показа кукиш.

Той вече беше смачкал салфетката и се оглеждаше за кошче, когато от близкия двор изскочиха четири по-големи гаменчета, на по петнайсет-шестнайсет години. Предишният просяк се държеше малко встрани и наблюдаваше заинтересовано. Килърът изстреля с пръст хартиеното топче пред краката на четворката и приканващо се усмихна. В този момент му идеше да плюе на всичко. Глутницата инстинктивно усети това и се отдалечи също така ненатрапчиво, както и се беше появила.

Когато се влюбиш, ти стават интересни най-различни неща — как е изглеждала тази жена като малко момиченце, в кое училище е ходела, какви са родителите й и какво ли още не, за което по отношение на друг човек изобщо не се замисляш.

Тези съвсем странични за работата мисли се въртяха из главата на Саша Турецки, докато се качваше по стълбището на един съвсем скромен пететажен жилищен блок в Кузминка. Да, по всичко личеше, че родителите на Татяна бяха средна ръка хора, ако не и по-надолу. Хрушчовската панелна пететажка говореше сама за себе си. Богатите хора не живеят в такива. Четвърти етаж без асансьор. Ето го и стълбището, по което Таня е тичала като момиченце.

Турецки се постара да прогони тази представа от себе си и като се приближи до петдесет и трети апартамент, позвъни. Дълго не му отваряха, после се чу изплашен въпрос:

— Кой е?

— Аз съм от прокуратурата — с железен глас отвърна Турецки. — Ако открехнете вратата, ще ви покажа служебната си карта.

Вътре се засуетиха, закачайки верижката на вратата, после бравата щракна и в образувалия се отвор Турецки видя внимателни тъмни очи.

Турецки извади служебната си карта и я представи в разгърнат вид на стареца.

„Сигурно е дядо й“ — реши той.

— Влизайте — каза старецът. — Макар че вече ни се обаждаха от милицията и ние им казахме всичко.

— И все пак бих искал да побеседвам с вас лично — отговори Турецки, когато старецът го въведе в стаята и го покани да седне в едно кресло. — Въобще за Бурмеев и неговите отношения с Татяна. Нали знаете, че по-рано той е имал друго семейство.

— Сега ще повикам жена си — каза старецът. — Заедно ще ни е по-лесно да отговаряме. Така се вълнуваме за Таня. Тя ни е едничка.

„Нима все пак е баща й?“ — учуди се Турецки.

Старецът излезе и след няколко минути се върна заедно с една жена, която Турецки в никакъв случай не можеше да нарече бабичка. Тя беше възрастна, но много добре запазена. Истинска севернячка — сиви очи и много красиво лице с тънки черти, съвсем не приличаше на своя мъж средиземноморец. Поразително, но Таня едновременно приличаше и на двамата си родители. От майка си бе наследила аристократичните черти на лицето, гордо изправената глава и гъстата коса, а от баща си — черните издължени очи, смуглата матовост на кожата и някакъв източен колорит. Тя беше значително по-красива от всеки от тях. Те бяха обикновени хора, а тя — красавица. Но дали това е щастие? Турецки си помисли, че и неговата дъщеря расте. Дали той би искал да порасне тя такава знойна красавица като Татяна? Май че не. По-добре да си бъде обикновено хубаво момиче.

— Кажете — след кратко мълчание попита Турецки, — беше ли щастлива Татяна с мъжа си?

Родителите се спогледаха. После, сякаш се посъвещаваха без думи, заговори майката:

— Мисля, че Таня беше доволна от този брак. Не бих казала много щастлива, но доволна. Леонид я обичаше, той беше много порядъчен човек. Ние сме потресени от гибелта му, а и за Таня това, разбира се, беше голям удар. Бедното момиче!

— Но той е имал и друго семейство — напомни Турецки.

— Браковете се разпадат — разпери ръце майката, — случва се навсякъде. По времето, когато Леонид срещна Таня, неговият брак съществуваше само на книга. Освен това той постъпи с жена си и сина си доста благородно според мен. Обезпечи ги до края на дните им. Съгласете се, че при разводите невинаги става така.

Турецки разбра, че тук е попаднал в една цитадела на защитниците на Татяна, които ще отстояват правотата й до последна капка кръв. Разбира се, за нейните връзки, а още повече за изневерите й едва ли ще може да получи някаква информация дори при условие че все пак нещо им е известно. Тези хора, разбира се, бяха я носили на ръце още от детството й. Още повече че за бащата тя явно е била късно дете, а към такива мъжете се привързват повече. На колко ли години е бил, когато тя се е родила, съобразяваше Турецки. На петдесет примерно или някъде там. По принцип нищо особено. А жена му е по-млада с двайсетина години, което също не е чак толкова удивително.

„Интересно, дали те са били доволни от този брак?“ — запита се Турецки, докато разглеждаше стария Христофориди и неговата жена.

— А вие доволни ли бяхте, когато Татяна се омъжи за Леонид Бурмеев?

Родителите отговориха веднага, по-точно почти веднага. Но имаше момент на объркване. Те се спогледаха. След това заговори бащата. Той някак се изпъна целият и като гледаше право в Турецки, каза:

— В първия момент не ни се хареса, че женен мъж ухажва Таня. И мисля, че това не би се понравило на някой родител. Но когато опознахме Леонид по-отблизо, ние одобрихме този брак. Да. Той се оказа много добър мъж, любещ и внимателен. Таня е прекрасно осигурена.

— Често ли сте били при нея, след като се омъжи?

— Е — по лицето на стареца се появи някакво изражение, което Турецки не разбра веднага, — не особено често. Обикновено тя сама ни навестяваше.

„Така — помисли Турецки. — Значи не са ги канели много там. Старецът и досега е обиден от това.“

— Но след гибелта на Леонид сте се виждали — каза той. — А и, разбира се, сте навестявали дъщеря си в болницата. Знаете ли диагнозата й, знаете ли, че са я изписали?

Майката два пъти кимна с глава, после сякаш внезапно си спомни нещо, припряно каза:

— Да, обаждаха ни се от милицията, казаха, че са я изписали.

— А вие не знаехте ли?

Старецът скръбно поклати глава:

— Тя не ни е казвала.

— Къде може да е сега?

— Не знам — твърдо отговори старецът.

„Лъжеш, стара лисицо, знаеш“ — помисли Турецки.

„Знам, но няма да кажа“ — сякаш казваха тъмните очи, които го гледаха в упор.

Настъпи пауза. Турецки разбираше, че хората чакат да стане с дежурното „извинете за безпокойството“ и да си отиде. Разговорът с него им беше неприятен не само защото беше разпит, но главно защото им се налагаше да си кривят душата, казано по-просто — да лъжат. Естествено, за да отърват дъщеря си. Мълчанието им убеди Турецки повече от всичко друго, че Татяна не е похитена от болницата, не е отведена насила. Тя си е отишла сама и най-вероятно още тогава, в стаята на Турецки, е знаела, че никакво „скоро“ няма да има.

А и така ли се държат родители, чиято дъщеря е изчезнала? Те самите биха засипали с въпроси следователя, щяха да тъгуват и да се оплакват, а не да пазят такова вежливо, официално мълчание. „Те безусловно знаят къде е Татяна“ — разбра Турецки. Мозъкът му работеше с бързината на компютър, който търси нужния файл. Тя би могла да се крие при някого от приятелите или любовниците си, които родителите не познават. Единствената приятелка от старите времена, която й е останала, е Алочка Зуева. Татяна беше сменила цялото си останало обкръжение веднага след като от Христофориди се бе превърнала в Бурмеева. Ако това е така, значи родителите й с нищо не могат да помогнат. Но пък има и шанс тя да се крие при някой роднина.

Паузата се проточи. Родителите на Татяна продължаваха да гледат очаквателно младия човек, който никак не искаше да си тръгва. Турецки направи някакво движение, което те в първия момент приеха като знак, че той най-после се кани да се надигне. Обаче вместо това следователят извади от вътрешния джоб на сакото си сгънат на две лист. Това беше фотороботът на „социолога Игор“.

— Познат ли ви е този човек? — попита Турецки, като им показа портрета.

— Не — съвсем искрено отговори бащата, — никога не съм го виждал.

Майката на Татяна също не позна човека, изобразен на портрета. Както се стори на Турецки, те говореха напълно чистосърдечно, между впрочем той и не очакваше, че Татяна би запознавала родителите си с подобни хора.

— Е, какво пък, тогава всичко е ясно. — Турецки небрежно пъхна портрета на „Игор“ в страничния си джоб, давайки да се разбере, че разпитът е приключил. В очите на Татянините родители се появи облекчение.

Когато вече се надигаше, Турецки забеляза:

— Аз, да си призная, отначало ви взех за дядото на Татяна, Иван Афанасиевич.

— Нищо чудно — поклати глава старецът. — Все бях млад, а изведнъж, като се погледнах в огледалото — побелял съм като сняг. Когато Танюшка се роди, все още младеех. Бях на петдесет и пет.

— Как? — Турецки смръщи чело. — Значи сега сте…

— На седемдесет и девет, скоро започвам осмата десетица — отвърна Иван Афанасиевич.

— Е, тогава просто прекрасно изглеждате — каза искрено поразеният Турецки.

— В техния род са все дълголетници — каза Елена Александровна, — неговата майка още е жива, бабата на Таня.

Едва сега Елена Александровна разбра, че се е изтървала.

Мъжът й я стрелна с очи и тя си прехапа езика. Турецки се престори, че не е забелязал настъпилото неловко мълчание, и каза колкото се може по-небрежно:

— Така е, вероятно климатът. Тя навярно не живее в Москва.

— Разбира се — припряно се съгласи старецът. — Живее във Витязев, около Анапа. Наистина трябва да я навестим тая година. Та тя вече е на сто и една година.

— Не знам дали бих искал да доживея тази възраст — поклати глава Турецки. — Май че не.

— Да можехте да видите нашата баба — махна с ръка Елена Александровна, — тя прекрасно се движи, още домакинства вкъщи, сама слиза… — Тя отново се запъна.

— Сама слиза по стълбите на двора — подхвана недовършената фраза мъжът й. — Там, знаете ли, е прието да се правят високи преддверията. И тя слиза сама, храни кокошките, жизнена е още.

— Е, извинете, че ви задържах. — Турецки се надигна, без да разпитва повече нито за Татяна, нито за баба й.

Танините родители излязоха да го изпратят в коридора.

— Вие сигурно се безпокоите за дъщеря си — каза Турецки.

— И още как! — побърза да го увери Иван Афанасиевич. — Направо сърцето ми се разхлопа.

„Точно така“ — отбеляза си Турецки. Докато затваряше след себе си вратата, той буквално видя сцената, която се разиграваше сега в апартамента на Христофориди: Танините родители отначало облекчено въздъхват, а после старецът започва да се кара на жена си, че тя едва не се изтървала.

Още не беше късно, можеше пак да отиде на „Петровка“ или да се запъти към „Милников“, за да поговори със Станиславски, но Саша Турецки изведнъж усети, че силите му всеки момент ще го напуснат. „Права беше Шура“ — мрачно помисли той и се запъти към къщи.

Глава двадесет и втора Баба Ставрула

Старицата, цялата в черно, седеше в креслото с чашка черно кафе в ръцете.

— Пийте — каза тя на седналия пред нея, — а после ще ви погледам на кафе. Много познавам. Всичко, което кажа, се сбъдва.

Тя помълча и отпи малка глътка. Сбръчканото й лице беше старо, дори древно, слабите ръце, държащи чашката, бяха покрити с жълта пергаментова кожа. Но очите й бяха живи и се взираха с интерес в света.

— Когато се омъжвах за пръв път — продължи тя с мек, леко съскащ акцент, — веднага казах, че няма да излезе нищо добро от тази сватба. Но женихът се смееше, не вярваше. Уговори ме. И по време на венчавката, когато стоях със свещта в ръце, ми пламна булото. Пламна и изгоря. Лош знак. И наистина минаха няколко месеца. Мъжът ми имаше голяма къща в Сухуми точно на крайбрежната улица. Веднъж взе файтон, излезе извън града право на брега и както си беше в скъпия костюм, се хвърли в морето, та се удави. Хората му наговорили за мен всякакви глупости и той взел, че повярвал. — Тя се обърна към Татяна. — Така и ти, чедо, не ти трябваше да се жениш за тоя човек. Е, какво, доизпихте ли го? Сега обърнете чашките ето така на чинийките. Покажи ми твоята!

Татяна подаде на баба си своята чашка, по дъното на която причудливо се беше разляла утайката.

— Ох, Таня, трудно ти е, облаците край теб съвсем са се сгъстили. А дали ще се измъкнеш… — Бабата помълча, разглеждайки плетениците на кафето, — не знам, и да, и не май. Тъмна ти е съдбата, погубила си един човек и другия ще погубиш, а може и още някой.

— Ама че гадаене! — усмихна се Татяна. — Че аз това и сама си го зная. Нищо ново не ми каза, бабче.

— Не искам да те лъжа — отвърна бабата. — Търсят те и ще те намерят тези, дето те търсят. А после те чака път, но е много мътен нещо.

— Ох, бабче, по-добре да не ми беше казвала! — Таня стана и като взе от ръцете на баба си чашката, я пъхна под струята на умивалника, докато изми предателската кафеена утайка.

— А мен какво ме чака? — попита третият от присъстващите.

Баба Ставрула взе от ръцете му чашката и дълго се вглеждаше в съдържанието й, като клатеше глава:

— Теб, момче, също те търсят.

— Ама ти все едно и също! — раздразнено я прекъсна Татяна.

— И ще те намерят… а после… — Тя тежко въздъхна. — Пази се, момче!

— Благодаря — каза младежът. — В Армения също гледат на кафе.

В кухнята влезе пълна черноока жена:

— Хайде, бабо, трябва да подишате чист въздух. Отворих вратата на балкона.

— Старост-нерадост — проговори старицата, докато тежко се надигаше от мястото си.

Когато младите хора останаха сами, се възцари мълчание. После младежът попита:

— Вие внучка ли сте на баба Ставрула, или правнучка?

— Внучка — разсеяно отвърна Татяна, потънала в мислите си. — Аз съм късно дете.

— Удивителна жена е баба ви — каза младежът.

— При вас в Армения няма ли столетници? — откликна Татяна.

— Има, но всеки път се удивявам. Възхитен съм — продължи той — и от нея, и от вас.

— От мен пък защо? — Татяна се усмихна, прекрасно разбирайки какво обяснение ще последва.

— Възхищавам се от всичко прекрасно, в това число и от прекрасната жена.

— Шегувате се — кокетно каза Татяна и го погледна право в очите, но веднага се извърна, стана нервно и се приближи до прозореца. — Как ми омръзна всичко! Кой сте вие?

— И аз самият вече не знам — отвърна младежът.

— Корина ви наричаше Серьожа, така че си имате име.

— Някога — отвърна Сергей. — Сега вече е някакво друго. Никак не мога да привикна към него.

— Добре — нетърпеливо махна с ръка Татяна, — стига сте се обвивали в тайнственост. Или това ви е номерът с жените? Те нали обожават романтичното?

— Колко сте зла — каза Сергей.

— А от какво да бъда добра? — усмихна се накриво Татяна.

Григорий Иванович невероятно бързо навлизаше в ролята си. Разбира се, голяма помощ му оказваха референтите и помощниците, които успяваха винаги навреме да му прошепнат на ухото нужните имена, преди важни заседания и преговори подготвяха проектите за речите, написани така, че някои места лесно можеха да се променят в зависимост от развитието на събитията. Но Григорий Иванович също не се объркваше, той все по-често започваше да говори със свои думи и по всичко изглежда се получаваше нелошо.

Единственото, от което се опасяваше, бе срещата с истинската Фаина Петровна. За щастие нейният племенник Женя Точилин, който чрез Дроздов беше в течение на събитията, навреме уговори леля си да замине за Сочи и там да си почине и едновременно да си направи пълно медицинско изследване. Това значително облекчи задачата на чичото и като се оправдаваше със заетост, той през цялото време живееше в Кремъл, без да се отбива до жилището си, където роднините лесно биха могли да го заподозрат.

Останалите, изглежда, не забелязваха нищо. Минаха само няколко дни, а Григорий Иванович започна малко по малко да забравя кой е всъщност. И ето тази сутрин той с уверена крачка влезе в съвещателната зала, където се провеждаше извънредно заседание.

Думата взе Степанов.

— Антинародният режим на Дешериев е изпаднал в дълбока криза и няма перспективи за изход от нея — четеше той от един лист. — Дешериев не успя да си осигури поддръжката на чеченските граждани и авторитетните чеченци извън пределите на републиката. Като се опита да стане едноличен лидер на републиката, Дешериев бързо се озова в ръцете на мафиотските групировки, които защитават своите престъпни интереси. Той има надеждни покровители и съюзници сред реакционните политици в Русия. Чеченският народ е уморен, той не иска повече да търпи дешериевщината. Силите на опозицията се сплотяват. Разбира се, има някои незначителни проблеми, но прогресивните лидери на Чечня надмогват своите лични амбиции и районът на Надгерек в очите на всички чеченци стана символ на надеждата за скорошно освобождаване от продажния режим. Според нашите оперативни данни във всички райони, контролирани засега от Дешериев, са създадени нелегални комитети за съдействие на опозицията. Комитетите се въоръжават. Сигнал за съвместното настъпление срещу дешериевщината ще бъде щурмът на Грозни от силите на опозицията.

— А ще има ли сили за щурм опозицията? — попита някой.

— Що се касае до оръжието, като че ли всичко е наред — отвърна Степанов. — Те обещаха да осигурят и личния състав. Не им стигат опитни командири, обаче има изход. В армейските части има офицери, готови да помогнат. И Нил Сергеевич не възразява срещу уволнението им от Въоръжените сили, временно, разбира се. А и безработните където искат, там си ходят. Може някой да замине за гъби, друг със семчици да търгува — подхилна се докладчикът. — Но Нил Сергеевич Галкин уверява, че момчетата са проверени, няма да посрамят честта на пагона, ще поработят по основната си специалност. Двеста човека. За нашата армия това не е голяма загуба, при това е временно.

— Аз познавам чеченците. Ако се набутаме във вътрешни те им разпри, само след ден от цялата опозиция ще останат десет души последни авантюристи, а оръжието ще се обърне срещу руските „окупатори“ — заяви някой, явно цивилен. — А как смятате да се оправите с тежкото въоръжение?

— Ще се оправим. Под бронята не се вижда националността, в самолета пък съвсем.

— Вие чувате ли се какво говорите? — не се спираше цивилният. — Та това е нашето въздушно пространство? Дори без опознавателни знаци, или ще се наложи да си признаем, че това са ВВС на Русия, или че ПВО съвсем не работи! Как ще обясните това? И у нас вече няма глупаци, а на Запад пък съвсем…

— Не нервничете. Ще намерим какво да кажем. Имаше разговор с министъра на външните работи. Той по принцип не възразява.

Цивилният все по-малко се харесваше на чичото. Театралният опит му помогна да приключи авторитетно дискусията.

— Работата е ясна — по президентски решително каза той. — Трябва да се помогне на опозицията. Минаваме към следващия въпрос.

В коридора на милицията Турецки се сблъска с капитан Сивич, който изведнъж взе да се държи по съвсем необичаен начин. Той хвана Саша за ръкава и го замъкна в един тъмен ъгъл, после, като се увери, че наоколо няма никой, каза:

— Точно теб търся, Александър Борисич. Чу ли за взрива на улица „Пясъчна“? Това те засяга. Току-що ми се обади експертът пиротехник.

— Вчера следобед целия ден се търкалях вкъщи — обясни Турецки. — И какво е станало там? Пак ли банкерите? Или просто „невнимателно боравене“?

— Може да се приеме, че е невнимателно — все така тайнствено отговори Сивич. — Само че е гръмнала същата дяволия като на „Малая Филевска“.

— На теб ли е възложено следствието?

— Случайно се оказах там. Нямаше кого да пратят. Въобще случаят е такъв. Апартаментът е нает от някой си Григориев, платено е до края на годината, самият Григориев е с бизнес виза в Канада. Крупен бизнес — нефт, конверсионни технологии. По всички данни като че ли е чист, така че не можеш го пипна с Интерпол, а сам едва ли ще дойде в милицията. Трупът практически не може да се разпознае, на това, което е останало от него, няма никакви особени белези. Съседите в хор твърдят, че след заминаването на Григориев никой не е влизал в апартамента. Обаче имаше една зацепка. В кухнята намерих пейджър. Не са го забелязали веднага — лежеше върху микровълновата печка.

— Пейджър ли? — повтори въпросително Турецки.

— Ами да. Такава електронна джаджа, по-малка от кутия цигари. Носиш я със себе си и когато има съобщение за теб, тя писука. Има малко екранче, може да предаде няколко изречения.

— Е и какво?

— Ето какво. — На лицето на Сивич се появи някакво странно, виновно изражение. — Пейджърът изчезна.

— Как изчезна?

— Изпари се. Аз иззех на място някои неща, останките от взривното устройство пратих тук за експертиза, а пейджъра и разни дреболии предадох по опис в сейфа на Нелюбин. Тази сутрин отивам при него, исках да видя дали не се е появило някакво съобщение на пейджъра. Няма го. Всичкият друг боклук си е на мястото, а от пейджъра няма и следа.

— И ти какво?

— Какво, какво… Веднага при Романова. Назначиха служебно разследване. Само че нали разбираш…

— Всички са заети…

— Точно така… На мен от тревога стомахът ми цвърчи. Знаеш нали, някои, когато нервничат, не могат да хапнат, а на мен ми идва направо вълчи апетит. Е, кой както иска, а аз ще ида да хапна нещо. Ще дойдеш ли, Саша?

Докато слизаха по стълбите, Сивич тихо каза:

— Аз поразгледах пейджъра. Само че не го писах в доклада и не смятам.

— Имаше ли нещо интересно?

— Иди го разбери! „Свържи се с Валентина“, „В пет иди при Филип“. Има една следа, много редки прякори: „Пъпа търси Скронц.“ Знаеш ли, Саша, аз съм просто ченге и не искам да се забърквам в тия неща. Разбира се, и преди са изчезвали веществени доказателства, но не и в МУР… Сега се боя самият аз да не изчезна.

Турецки се засмя:

— Преди беше по-просто: Келявия и Пломбата, Осетинеца и Китаеца, Колка Умника и Петка Заека. А сега: Пъпа! Че и Скронц! Това да не е някакъв торбест звяр?

— Не знам, не съм чувал. — Василий Василиевич нямаше настроение за шеги.

— Не провери ли по картотеката?

— Ти чуваш ли се? Да не искаш да го раздувам из целия МУР? Не съм проверявал и нямам намерение. И въобще нищо не съм ти казвал. Ако искаш — ще ти дам да погледнеш делото.

— Разбрах. А как въобще се работи с този пейджър?

— Набираш по който и да е обикновен телефон номера на оператора и казваш: „Предайте еди-какво си на еди-кой си абонат.“ Между впрочем никога не дава заето.

— Слушай, че то е съвсем проста работа да се научи кой е абонатът.

— Тъкмо с това смятах да се заема днес.

— Ако има нещо ново — обади се.

Глава двадесет и трета „При Поля“

Главата му се цепеше. Изглежда, като резултат от недоизлекуването и от това, че Турецки още от сутринта отиде в МУР, а оттам в градската прокуратура. Но той просто не можеше да лежи и да чака кога ще зарасте това злополучно рамо.

В джоба му лежеше фотороботът на „социолога Игор“, когото засега никой не разпознаваше. Романова и паралелно с нея Грязнов търсеха бабата на Татяна Бурмеева. — След разговора с нейните родители Турецки беше вече сигурен, че Татяна е именно при нея. А сега и този пейджър. Турецки чувстваше, че трябва да се посъветва. Къде ли беше Меркулов…

На бюрото пронизително иззвъня телефонът. Саша вдигна слушалката:

— Как е самочувствието?

— Константин Дмитриевич! — възкликна Турецки с нескрита радост. — Тъкмо за вас си мислех.

— Трябва да се видим.

— И аз точно затова…

— Знаеш ли ресторанта „При Поля“? — прекъсна го Меркулов.

— Знам го.

— След половин час там.

Имаше нещо такова в гласа на Меркулов, че Саша само отвърна кратко:

— Ще дойда. — А в себе си си помисли: „Ама че местенце намери!“

Ресторантът „При Поля“ се намираше в едно от големите здания на улица „Полина Осипенко“. Досега Турецки познаваше това заведение само отвън. И то не предизвикваше у него рефлексивно слюноотделяне, напротив — по-скоро можеше да се очаква активизиране на жлъчката. Входната врата беше съвсем обикновена, тоест преди пет години, когато той за пръв път обърна внимание на това заведение, такива дървени лакирани врати с масивна излъскана месингова дръжка имаше единици, но сега те не се набиваха на очи на фона на московските фасади. Мраморната козирка над вратата също не будеше учудване. Но тесният и висок прозорец-витрина поразяваше, както и преди. На стъклото беше наплескана радушно усмихваща се жена в предвоенна лятна униформа. Тоест не беше наплескана, картината беше съвсем реалистична. Саша и представа си нямаше как е изглеждала истинската Полина Осипенко, но някак си не се съмняваше, че портретната прилика е спазена. Но главата на тази Полина се увенчаваше от невероятно грамаден и нескопосен кокошник16. Това беше достатъчно Турецки всеки път гнусливо да се извръща само като види вратата на ресторанта.

Но този път той разгледа подробностите.

Във вдигнатата си ръка Полина Осипенко държеше ченгел. Именно на такива, по смътните спомени от детството, в месарниците някога окачваха месото. Вместо прасенце на ченгела висеше дъска за менюто с надпис: „ХАПНИ СИ ЛЪНЧА“, направен с нелепо неуместен черковнославянски шрифт. По-долу се кипреше старателно изписано с тебешир меню:

Турецки влезе. От миниатюрната — метър на метър — площадка стълбите слизаха надолу към подземието. Някъде отстрани изплува гардеробиерът, външността на когото не оставяше и грам съмнение, че служи и като бияч: рижав, къдрав здравеняк с широка, мускулеста фигура, на ръст поне метър и деветдесет. Впрочем обсипаната му с лунички физиономия добродушно се усмихваше:

— От сърце ви се радваме, моля заповядайте.

Турецки съблече шлифера си и застина за секунда, очаквайки номерчето.

— Не се безпокойте, Александър Борисович, при нас е по домашному. — Наистина закачалката изглеждаше съвсем по домашному, там имаше не повече от десетина дрехи. — Влизайте, влизайте, Константин Дмитриевич вече е тук — завърши здравенякът и гостоприемно разтвори вратата към залата.

По-точно това беше неголяма стая, всичко на всичко със седем масички, и посетителите бяха съвсем малко. Срещу Турецки се устреми невисок здравеняк с маслени очички:

— Здравейте, Александър Борисович, заповядайте в кабинета.

Това беше стопанинът на заведението Пал Палич Манко.

Независимо от размерите си ресторантът „При Поля“ веднага след откриването си привлече вниманието на един от местните чиновници. Той взе ресторантчето „под крилото си“, в резултат на което Пал Палич първо изрева, а после взе да се замисля сериозно дали да не се омита някъде по-далеч от Москва, а и въобще от Русия.

Така и щеше да стане, ако Главната прокуратура не беше започнала борбата с рушветчиите. На Манко му провървя — неговият случай се водеше от началника на следствения отдел Меркулов и в резултат „Поля“ се освободи от незаконните данъци. Доколкото Пал Палич знаеше, това беше едва ли не единичен случай, и той започна да счита след това Меркулов за свой ангел-хранител. Разбира се, за такъв гост, че и в дванадесет на обед, мъничкият шестметров кабинет беше винаги свободен. Точно там Манко заведе и Турецки.

— Константин Дмитриевич — суетеше се Манко, — имаме прекрасен арменски коняк, съвсем оригинален, или по-добре да ви донеса водка или вино?

— Донеси минерална вода — отвърна Меркулов и се обърна към Турецки: — Ти какво предпочиташ, Саша?

— За мен водка — отговори той.

След минута всичко стоеше пред тях, а освен това предястия от месо и риба, салата, която в друг ресторант щеше да се нарича „Столична“, а на домашната празнична маса — „маслинова“, отделно — краставички, домати, маруля. Пал Палич май се канеше да донесе още нещо.

— Стига де, какво правиш — спря го Меркулов. — Не сме дошли да обядваме, търсехме си тихо място. Сега в Москва не е лесно да намериш такова, сам знаеш.

Манко разбиращо кимна и веднага изчезна. Турецки и Меркулов останаха сами.

— Заплитат се сериозни неща, Саша — каза Меркулов. — Нали ти разправих какво ми разказа в болницата Саруханов, преди да го прехвърля при роднините му?

— По повод покушенията срещу банкерите ли? — попита Турецки. — Като че ли е настъпило затишие с тях, не ви ли се струва?

— И това е съвсем разбираемо — кимна Меркулов. — Постигнаха целта си, устроиха „черния вторник“, валутна спекулация в особено крупен мащаб. Това трябваше да се организира и те отстраниха или уплашиха всички неудобни. Работата е свършена.

— Но Саруханов…

— Накратко, няма да те измъчвам. Според Саруханов аферата произлиза от държавните структури, а ако се говори конкретно — лично от другаря Корсунски.

— Е, разбира се! Винаги съм подозирал, че тук няма никаква „кавказка“ мафия, както и досега мисли Шведов. Все пак тъпак е той, заповядаха му да се бори с определен тип организирана престъпност и сега навсякъде само такава вижда. А че престъпността може да бъде и държавна, изобщо не му минава и наум. Имам предвид висши държавни чиновници. Но ще бъде много трудно да се доберем до тях, макар че имам някои нишки.

Турецки изпи чашката си и набоде на вилицата парченце пушен салам, после подробно преразказа на Меркулов историята на „социолога Игор“.

— Добре би било да покажем този фоторобот на Саруханов, може пък да го познае… Ще взема да ида при него.

— Добре, Саша — съгласи се Меркулов. — Доверявам ти се, но помни, че животът на Саруханов виси на косъм.

Известно време мълчаха. В кабинета надникна Пал Палич и като видя, че гостите са заети с храната и за известно време са прекратили секретните си преговори, донесе желирана бяла риба и към нея бутилка бяло вино.

— Стига, Пал Палич — запротестира Меркулов. — Така ще се разориш накрая.

— Съвсем даже няма да се разоря — многозначително отбеляза Манко и пак изчезна.

— Да, Константин Дмитриевич, действително се заплетоха нещата. А сега и чичото.

— Точно затова исках да поговоря с теб. Корсунски е цветенце. Е, настанил се някакъв далавераджия на високо кресло, но когато престъпник и убиец охранява президента, това вече е доста по-лошо.

Турецки изумено замълча.

— Виждаш ли, Саша — Меркулов замислено потри брадичката си, — аз, разбира се, може и да греша, но ми се струва, че има всички основания да заподозрем един човек, който лесно би могъл да организира и трите покушения. И най-вероятно е отвлякъл президента. Ти, разбира се, ще ми възразиш, че това са догадки. Съгласен съм, така е. Но нещо ми подсказва, че нещата никак не са прости. Този човек е самият Шилов.

— Самият началник… — възкликна Турецки, но навреме понижи глас — на спецохраната? Константин Дмитриевич, това е невъзможно.

— Една жена го е разпознала по телевизора… Преди тридесетата години беше свидетелка при мен по едно глупаво дело… — Меркулов помълча, разбирайки колко несериозно изглеждат основанията за тези подозрения. — Тази жена има феноменална памет, попитай Сивич, той нееднократно се е убеждавал в това. И тя е познала Шилов на екрана на телевизора. Не го е виждала тридесет години и все пак го е познала. Той тогава още служел в КГБ и видимо е бил един от основните участници в случая с изчезването на секретен агент от източногерманската ЩАЗИ, който по заповед на нашите върховни е внесъл в швейцарска банка известна сума на предявител. Та той е трябвало да съобщи кода на тази сметка лично на Андропов, който тогава оглавявал комитета. Без тези пари братските работнически партии по цялата Южна Америка са щели да останат на сухо. Само че на сухо, както винаги, сме се оказали ние — партиите получили своето, макар и със забавяне. Изтръскали за пореден път златния запас и подхранили братята. А парите са такива, че дори е страшно да си помислиш: Парагвай и Уругвай можеш да купиш. Та значи пристигнал „вносителят“ в Москва и изчезнал. Дошъл до комитета, а до Андропов не стигнал. И кода не успял да съобщи, както разбираш. Случаят е бил засекретен, аз научих за него неотдавна съвсем случайно. Влязъл в сградата и повече не излязъл. Както се казва: „В една стая отивал — попаднал в друга“, така и си останал там. Значи някой е получил тези пари вместо братските партии.

Когато немецът вече го нямало и от него останала само така да се каже телесната обвивка, Шилов и неговите съучастници обърнали джобовете на агента на ЩАЗИ и намерили номерчето от гардероба — той си предал шлифера и шапката на влизане в КГБ. За да не събуждат подозрения, които без съмнение биха предизвикали непотърсените вещи, Шилов лично ги взел и ги облякъл, а после, ни лук ял, ни лук мирисал, излязъл на улицата. Той не можел да знае, че гардеробиерката Галя прекрасно помни лицето на всеки, който й предавал връхната си дреха, и че тя за цял живот ще запомни лицето на този, който е навлякъл чуждите шлифер и шапка. Убедително ли е, Саша?

— Не много — поклати глава Турецки.

— На твое място аз може би също щях да се усъмня. Но ако не вярваш на гардеробиерката с феноменалната памет, дай все пак да приемем като работна версия, че под президента рови Шилов. Ти самият каза, че това може да бъде само някой от най-близкото му обкръжение.

— Но нали го е нямало в самолета? — възрази Турецки.

— Е, Саша, това е въпрос на техника. Когато казвам „рови“, нямам предвид, че той лично търчи около президента със сапьорска лопатка! На теб ли да обяснявам — него го е нямало, но подчинените му са били там. Малко ли начини има да ги притиска — а и с такива пари. Ако Крутикова не греши, а аз някак си съм сигурен, че това е така, значи той не е бедняк и може да си позволи да похарчи малко, за да подкупи когото трябва.

— Добре, нека да е така. Но какво ще правим, Константин Дмитриевич? — вдигна очи към него Турецки. — Не бива да седим и да чакаме!

— Не бива — съгласи се Меркулов.

На вратата се появи Пал Палич:

— Константин Дмитриевич, току-що докараха пресни плодове: папая, манго, ягоди, много сладки. Искате ли?

— Не — решително поклати глава Меркулов. — По една чаша чай с лимон и стига толкова.

Турецки се върна от обеда много объркан. Дори чистачката леля Люся, която, общо взето, го обичаше, промърмори, че се носи по коридора „като смахнат“, без да гледа къде стъпва. Той се втурна в кабинета си и като се тръсна на стола, нервно запуши. Телефонът иззвъня.

— Саша, обаждам се от Останкино — раздаде се в слушалката гласът на Сивич.

— И какво, разкараха ли те?

— Напротив, всичко върви по мед и масло. Обаче нямаше да имам късмет, ако не бяха задигнали БМВ-то на тукашния бос. Поомачкали шефа в метрото и сега е зъл като дявол. Вика: „Пипнете ми ги тия!“

— Установи ли абоната?

— Даже двама. Този началник устрои издирване на Скронц из цялата база данни и освен нашето „Пъпа търси Скронц“ излезе още „Скронц търси Пъпа“. Естествено на различни номера. Но номерата са регистрирани все на една и съща Даря Лукинична Арзамасцева. Между впрочем родена в 1908 година. Искаш ли адресчето?

— Менте! Може дори да не го проверяваме.

— Това не е всичко. За всеки абонат, се пази архив от сто съобщения. Загиналият има три непълни денонощия, но затова пък другият абонат за половин година е получил само седемдесет и едно. Преписах архива.

— Пердаши веднага при мен. В МУР не се пъхай.

— Както кажеш. За да не ти е скучно да чакаш, мога да ти съобщя, че три пъти е било предадено: „Скронц разрешава.“ И датите са много интересни — последната е 10 октомври. Досещаш ли се какво може да разрешава?

— Я не ме мъчи, карай направо!

— „Хладнокръвно, Маня, не сте на работа.“ Според мен е по-добре ти да дойдеш тук. Местният бос те чака.

Глава двадесет и четвърта Даря Лукинична Арзамасцева

Не може да се отрече, че понякога дори най-отрицателните факти от живота изиграват положителна роля. Турецки, както и Романова, и Меркулов, и много други техни колеги по нелекия труд в правоохранителните органи, разбира се, ратуваха Русия да се превърне в правова държава.

А в правовата държава между впрочем съществува тайна на кореспонденцията и други подобни тайни и едва ли така просто можеш да получиш копие от съобщенията на чужд пейджър, още повече ако нямаш съдебно решение или поне някакъв документ, та бил той и за красивите ти очи. Но на Турецки никак не му се искаше да се обръща към висшестоящите структури за разрешение — и тъй като не живеехме в правова държава, това трябваше да се използва.

Примерно така разсъждаваше той, докато пътуваше към телевизионната кула в Останкино.

Изобщо и в частност нещата се оказаха така, както казваше Сивич. На Турецки много му провървя, че през нощта бяха задигнали новичкото БМВ на началника на отдела за радиовръзка. Началникът, макар да не беше от бедните, все пак не бе от хората, които в такива случаи само тежко въздъхват и на следващия ден си купуват нова кола. Затова направо му се плачеше за новичкия „баварец“ и за да почнат веднага да го издирват, беше готов да даде не само копията от съобщенията на пейджъра с номер 20573, но и копие на самия пейджър.

— И какво излиза? — попита Турецки. — Те ще предават нещо на този пейджър, който ни задигнаха направо от МУР…

— А съобщението ще се дублира — и на техния, и на вашия пейджър — спокойно забеляза началникът, започнал вече да пълнее млад мъж в тъмносив костюм с жилетка. — Само че ви моля да не ме афиширате…

Началникът на отдела за радиовръзка също знаеше, че не живее в правова държава, и резонно предполагаше, че откраднатите коли не ги намират предимно защото не ги търсят особено, но ако много искат, могат случайно и да намерят дадена кола.

— Добре — отвърна Турецки. — Ще направя всичко, което е по силите ми. — Направо от Останкинската кула той се обади по телефона на Романова и Грязнов, дори и на Меркулов в прокуратурата на Русия и с открит текст им предаде, че на него — Турецки — тази кола му трябва като въздуха. Романова обеща от своя страна да се свърже с КАТ и областната милиция.

— Е, както виждате — разпери ръце Турецки, — вдигнах на крак милицията, прокуратурата и частна детективска агенция. Направих всичко, което мога.

Той излезе от Останкинската кула, отнасяйки в джоба си пейджър, дублиращ съобщенията, постъпващи на номера на Даря Лукинична Арзамасцева.

2.

Турецки се приближаваше към старата тухлена сграда в двора. За разлика от повечето постройки от миналия век тази беше съвсем неугледна, дори уродлива. Види се преди сто и повече години я бяха построили за даване под наем на по-бедни и по-обикновени хора. Никакви архитектурни излишества, неизмазани тухлени стени, боядисани в мръсножълт цвят. В съветско време отвън бяха пристроили асансьорни шахти, които сега застрашително надвисваха над козирките на входовете. Преди сто години този район сигурно не се е смятал за централен — оттук беше далеч и до „Охотний ряд“, и до Червения площад, далеч, разбира се, според мащабите на миналото столетие. Сега биха казали — на една ръка разстояние.

„Барашевска, пет — четиринадесет“ — спомни си Турецки.

Когато напускаше гостоприемния Пал Палич, Саша попита Меркулов за местонахождението на Костаки, бивш Саруханов. Той му даде адреса, но го помоли да не го записва никъде. Когато враг ти е цялата банкова мрежа, оглавявана от самия господин Корсунски, налага се да си предпазлив. Успяха да скрият Саруханов, но и най-малката грешка можеше да провали всичко.

Турецки се качи на четвъртия етаж и позвъни. Той забеляза, че преди да се отвори вратата, шпионката мигна — значи първо внимателно го огледаха. Саша нарочно застана така, че да го виждат по-добре. След което се разнесе глас:

— Кого търсите?

— Трябва ми… Сергей или… — каза Турецки и като понижи глас, добави: — Идвам от Константин Дмитриевич.

Зад вратата известно време се побавиха, после отвориха. На прага стоеше пълна арменка на средна възраст в тъмна рокля.

— Влизайте — каза тя.

Турецки влезе и жената припряно затвори вратата след него.

— Сам ли сте? — попита тя.

— Както виждате — отговори Турецки.

Жената не го покани в стаята и Саша остана в просторния коридор. Виждаше се, че тук живеят небогати, но достатъчно заможни хора. В специално вградения гардероб висяха хубави палта, кожени якета. През пролуката от недобре затворената врата се виждаха кристален полилей и скъп килим на пода.

След няколко минути жената се върна и късо каза:

— Елате.

Тя заведе Саша в голяма светла кухня, където го чакаше висок слаб мъж с тъмни очи и тънък, леко изгърбен нос. Това беше Саруханов. Всъщност от последната им среща не беше минало много време, но се виждаше, че Сергей се е променил. Ако тогава в очите му се четеше безпокойство и страх, то сега ги бяха сменили умора и някакво безразличие към собствената съдба.

— Здравейте, гражданино следовател — каза Саруханов, който също позна Турецки. — Какво, дойдохте да навестите своя подопечен ли?

— Не, Сергей Тотосович, по работа.

Турецки седна на стола, запуши и едва след това извади от джоба си старателно сгънатия лист с фоторобота на „социолога Игор“.

— Разгледайте го внимателно, познат ли ви е този човек?

Саруханов взе портрета и няколко минути съсредоточено се взираше в неживите, малко схематични черти, неизбежно присъщи на тези изкуствени портрети.

— Не, май не — каза накрая Саруханов.

В гласа му Турецки усети неувереност.

— Сигурен ли сте, че никога не сте го виждали?

— Сигурен съм, че сред моите познати е нямало такъв — отвърна Саруханов. — А дали съм го виждал или не, не мога да ви кажа. Може и да съм го виждал. Толкова хора съм срещал и така, и по работа, трудно мога да си ги спомня всичките.

— Но не можете да твърдите, че със сигурност не сте го виждали?

— Не мога.

— Знаете ли, Сергей — каза Турецки, — ще ви оставя този портрет. Може изведнъж да си спомните, че сте го виждали все пак. Вие нали нещо си спомняте май?

— По-скоро ми се струва, че нещо си припомням — усмихна се Саруханов. — Но дайте го, ще помисля. Аз имам доста добра зрителна памет, но не можеш да запомниш всички, с които си пътувал в трамвая, нали?

— Така е, и все пак…

Турецки се надигна. Той не искаше да се задържа дълго при роднините на Саруханов, това не беше безопасно, някой можеше да види, че тук идва следовател.

— И още нещо. — Турецки се усмихна. — Константин Дмитриевич ви моли да бъдете колкото се може по-внимателен. Постарайте се засега да не излизате навън.

— Аз се старая — мрачно отвърна Саруханов, — само че никак не ме свърта. Поне на двора може ли да излизам?

— Не ви съветвам. За собствената ви безопасност — каза Турецки.

Той пак излезе в коридора. За миг му се стори, че някакъв тъмен силует бързо се скри в банята, но той не му обърна внимание.

Сергей Саруханов взе портрета, който му даде Турецки. Нещо в това лице му се струваше смътно познато, но само едва-едва. Той беше съвсем сигурен, че не познава лично този човек, и все пак не можеше да твърди, че никога през живата си не го е виждал. Някъде в ъгълчетата на паметта му бяха запечатани тези черти.

Саруханов се вгледа в тъмнината зад прозореца. „Колко ли е сега? — помисли той. — Сигурно вече два часът.“ В апартамента всички спяха. Сергей усети смъртна мъка — колко време ще се наложи да проседи тук, без дори да може да излезе на улицата. Що за живот е това… Първо той се кри в Калуга при познати, където все пак милицията го намери, сега пък трябва да стои при тези съвсем далечни роднини. И колко ще се наложи да се крие така? Най-просто би било да замине за Армения. Меркулов обеща да го уреди, но засега трябваше да почака. Само че колко може да чака човек… Тази пълна неизвестност го мъчеше най-много от всичко.

Саруханов пак погледна портрета. Не, той решително не можеше да си спомни къде е виждал този човек и дали въобще го е виждал.

Внезапно отзад върху листа падна сянка. Сергей рязко се обърна. Зад гърба му седеше Татяна, внучката на баба Ставрула. Сега, с гъстата си тъмна коса, разпусната по раменете, в червено-черен копринен халат с белоснежна пяна от дантелите на нощницата на гърдите, тя приличаше на приказна фея. В нейната красота имаше нещо омагьосващо. Тя пристъпи напред и застана до масата, където лежеше портретът. Погледна Сергей, после към листа пред него. На Сергей му се стори, че очите й блеснаха.

Тя застина за миг, после се обърна към Сергей и попита с усмивка:

— Така значи, вие предпочитате мъжете?

— Какво? — В първия момент Сергей не схвана смисъла на думите й.

— Ами седите сам в кухнята, когато всички спят, и се любувате на портрета на мъж.

— Не, това е… — замърмори Сергей, опитвайки се някак си да се оправдае и едновременно с това да не обяснява що за портрет разглежда.

— Приятел ли ви е? — пак попита Татяна, като посочи небрежно към портрета.

— Не, никога не съм го виждал. Просто… — Сергей отново се обърка. — Питат ме дали не го познавам, та се опитвам да си спомня къде съм го виждал, но най-вероятно никога не съм.

— Майната му тогава — усмихна се Татяна. — Че вече се бях разстроила, дето не ми обръщате внимание.

Тя се приближи още по-плътно към Сергей, така че той усети топлината на тялото й. Блестящите й очи го примамваха. И макар тя да не се притискаше до него, не му протягаше ръка, въобще не се докосваше, а само го гледаше с някаква загадъчна полуусмивка, той разбра, че тя го взема, решително и безвъзвратно.

— Аз… — каза той с прекъсващ глас, сякаш беше ученик, който се опитва за първи път да се целуне с вече опитна в тези неща приятелка.

— Няма нужда от думи — каза Татяна и го привлече към себе си.

Глава двадесет и пета Човекът с червената раница

Да се намери официално регистриран в Москва човек не представлява особена трудност — всички се водят на отчет и такива издирвания дори преди, в докомпютърната епоха, отнемаха не повече от петнайсетина минути, а сега по-малко и от минута. Но ако човекът не е официално регистриран, то издирването му повече напомня търсене на игла в купа сено. И пак добре, ако е някакъв престъпен авторитет, когото мнозина познават, или свързан с някого човек, но когато това е стогодишна старица, неизвестна на никого, освен на най-близките си роднини, проблемът става още по-сложен и издирването може да отнеме ден, два, три…

Както успяха да изяснят, майката на Иван Афанасиевич Ставрула Христофориди наистина е била регистрирана някога в селището Витязев в Краснодарския край, обаче не живееше там вече от двадесет години. Според съседите тя живеела при някое от децата си, които се оказаха пет, и нито местната милиция, нито съседите знаеха точните им адреси. Ето защо измина цяло денонощие за запитвания, телефонни обаждания до други градове, проверки по картотеките и прочие, докато успяха да установят, че в Москва, освен най-големият син живее и дъщерята на Ставрула Елена Мкъртичян, омъжила се навремето за арменец. По-нататък работата тръгна по-лесно — да се открие Елена се оказа вече не толкова трудно.

Турецки седеше в кабинета си и разглеждаше пейджъра, неголямо устройство с миниатюрно екранче, на което всеки момент можеха да изникнат буквите на секретно съобщение, Турецки не се съмняваше, че адресатите имат най-пряко отношение към организирането на „черния вторник“, а следователно и към убийството, подкупа и сплашването на дейците от банковите структури. Много неща съвпадаха — същият тип експлозив, както и на „Малая Филевска“, разрешението, което бе дал тайнственият Скронц в навечерието на „черния вторник“…

Обаче сега пейджърът мълчеше — екранът му беше празен. Турецки стана и започна нетърпеливо да се разхожда по кабинета от ъгъл в ъгъл. Всеки момент той чакаше информация за бабата на Татяна Христофориди. Времето пълзеше бавно.

„Скронц“, това ми напомня нещо — мислеше Турецки.

Когато телефонът иззвъня, Турецки бързо вдигна слушалката.

— Александър Борисович — разнесе се гласът на Петя Бояркин, преминал от милицията в агенцията на Слава Грязнов. — Направо е чудо, че я намерихме. Записвате ли?

— Да, да — потвърди Турецки.

— Елена Афанасиевна Мкъртичян, вдовица, живее заедно със старата си майка и дъщеря си Корина на адрес: „Барашевска“ — 5, апартамент четиринадесет.

Турецки машинално записа адреса върху настолния календар пред себе си, избоботи в слушалката „благодаря“, остави я на мястото й, пак погледна записания адрес и подскочи от мястото си.

„Саруханов! — мина му през главата ужасяваща мисъл. — Веднага трябва да предупредя Саруханов.“

Саруханов прекара в жилището на своята далечна леля само три дни, а му се струваше, че е минала цяла вечност. Най-много от всичко го угнетяваше неизвестността — колко още ще се наложи да седи в това апартаментче, което изведнъж започна да му се струва тясно, дребно, мъничко.

Той още търпеше всичко до вчерашната вечер, докато го владееше страхът, но това, което стана тогава, внезапно нахлулата страст, събудиха в изплашеното животно човека. Искаше свобода, искаше просто да се разходи по улицата. Та нали от онази минута, когато се взриви колата с Хамик, страхът не го беше отпускал и за минута. И ето че това време дойде.

Той се събуди и сега лежеше с отворени очи. Мрачното есенно развиделяване зад прозореца идваше тягостно бавно. Но Сергей нямаше закъде да бърза. Той още усещаше топлината от тялото на Таня, вкуса от целувките й на устните си, и му беше радостно да съзнава, че това може да се повтори и днес, и утре, непременно трябваше да се повтори.

В коридора се чуха леките стъпки на Таня. Зашумя водата в банята, после се разнесоха стъпки в коридора, отвори се и се затвори вратата на кухнята. Сергей още няколко минути лежа, като се вслушваше, после се надигна и отиде в кухнята, където, както му се стори, влезе Татяна.

Тя наистина беше там. Стоеше до масата пред телефона и гледаше постепенно топящата се тъмнина зад прозореца. Започваше да просветлява.

— Таня — каза Сергей.

Тя трепна и рязко се обърна. Лицето й беше напрегнато и загрижено.

— Събуди ли се? — попита тя, като го гледаше внимателно.

— Да — отговори Сергей. — Чух как влезе в кухнята и помислих, че и на теб не ти се спи.

Лицето на Татяна се отпусна и тя пак стана красива.

— Да — каза тя, — така и не успях да заспя. Исках да разбера колко е часът. — Тя кимна към телефона. — Моят часовник беше спрял.

— А аз лежах и си мислех за нас — каза Сергей.

— И аз мислих за това — каза Татяна и се усмихна. Лицето й пак стана такова, че Сергей не успя да се сдържи, пристъпи и силно я прегърна.

— Недей, ще ни види Корила — прошепна Таня. — Не мисля, че трябва да афишираме отношенията си. Поне тук. По-добре да не повтаряме това, което се случи. И още повече да не се прегръщаме всяка минута.

— Но ако искам да те прегърна — отвърна Сергей. — Какво лошо има в това? Че един мъж се е влюбил в една жена, а тя — в него.

Татяна го слушаше с притворени очи.

— След това, което се случи — тя го погледна в очите, — някак си през цялото време не мога да се опомня. Станах някак друга. Иска ми се да направя нещо такова… Но не бива. Тук са Корина, баба Страврула. Иска ми се да въздъхна с пълни гърди. Знаеш ли — тя се притисна към Сергей, — можем да излезем на стълбището. Корина нещо казваше и аз разбрах, че не бива да излизаш на улицата. Наистина ли е толкова опасно? Криеш ли се? Страхуваш ли се от нещо?

Последният въпрос удари Саруханов сякаш с ток. Той да се страхува? Можеше ли той да покаже това пред жена, при това толкова прекрасна? По-скоро би умрял, отколкото да си признае страховете, още повече че ги имаше.

— От нищо не се страхувам — каза той, като я притисна до себе си. — Разбира се, че можем да излезем на улицата. Дори сега.

— Сега не си струва — усмихна се Татяна, — а след като разсъмне съвсем. Така обичам ранното утро…

Саруханов не разбра веднага какво стана. Отзад върху него скочиха двама. Той се обърна и удари единия, трескаво търсейки с очи Татяна. Но нея никъде я нямаше. „Добре, че се е измъкнала — помисли той. — Засада!“ — мина му втора мисъл. Той си спомни за телефона на кухненската маса. Но тази мисъл прелетя и веднага изчезна — защото в ръцете на единия от нападателите блесна нож.

Сряза го, но нямаше болка. Сергей очакваше нов удар, но той не последва, напротив — стана му по-леко да диша. Той с мъка вдигна глава и видя тичащия Турецки.

Турецки запъхтян влетя в уличката. Положението беше критично. Саруханов тихо се свличаше по мръсножълтата стена, пред него в боева стойка стоеше плещест младеж и от края на широкия му нож на асфалта капеше кръв. Младежът явно току-що беше нанесъл удар и сега сякаш размисляше дали си струва да наръга още един път Сергей за по-сигурно, или да изхвърли оръдието на престъплението и да изчезне. Вторият, който стоеше малко встрани, се обърна при звука от крачките.

— Стой!… Мамка ви!… — с цяло гърло се разкрещя Турецки, като се надяваше не толкова да отвлече наемниците, колкото да събуди някого зад тъмните прозорци. Защото всичко досега бе станало много тихо и бързо.

Младежите се спогледаха. Първият кимна на втория, който с пружиниращи скокове тръгна срещу Турецки. В ръката му сякаш от само себе си изникна нож, назъбен по горния край.

Турецки нямаше време за повече размисли и само благодарение на това той пресрещна наемника по всички правила. Изплъзна се от линията на атаката, успя да захване прелетялата ръка, извъртя се вдясно и усука китката на младежа. Нататък се полагаше да го хвърли с главата надолу, но в най-решителния момент недоизлекуваното рамо предателски щракна, ръката му безволево увисна и вместо хвърляне се получи някакво бездарно блъскане. Младежът меко се претърколи назад и веднага скочи на крака. Съучастникът му остави омекналия Саруханов (Турецки забеляза, че очите на Сергей се подбелиха) и тръгна на помощ на първия. Не че той не можеше да се справи и сам, младежите бяха опитни и разбраха, че непознатият едва ли ще успее втори път да се изплъзне от ножа. Просто шумът, който наистина можеше да разбуди някого, трябваше да се прекрати, и то по-бързо.

Турецки разбра, че е загинал, трескаво вдигна здравата си ръка към устата, опитваше се поне да изсвири… и в това време иззад ъгъла на сградата излезе човек с червена раница на гърба, а на улицата едва чуто изръмжа заминаваща кола. Турист, съобрази Турецки. Връща се вкъщи от уикенд в гората или от пътешествие с канута. Дяволът ги води в такова време. Господи, само той липсваше тук!…

Вторият, без да се оглежда, продължаваше да избутва Турецки в ъгъла на двора. Първият се обърна към туриста и направи срещу него заплашително движение с ножа: значи, омитай се доброволно и гледай да забравиш всичко, което си видял и чул. Туристът първо удивено спря, после хвърли раницата и тръгна срещу наемника.

Вторият самоуверено хвърли поглед назад, да види какво е отвлякло съучастника му, за миг се отвлече и Турецки все пак успя да се гмурне под блестящото острие, летящо към гърлото му. Той видя носещия се насреща му асфалт, изпъна болната си ръка, за да се претърколи, и разбра, че сега вече май е загинал — ръката щеше да се подгъне. Но тя не го подведе и Турецки получи още няколко секунди живот. Едва ли повече от пет. Той лежеше по гръб и независимо от проблясващите в очите му звездички теоретически не беше още съвсем безпомощен, но…

Всъщност той не им трябваше. Най-вероятно те биха го оставили и биха избягали, ако не беше туристът. Разнесе се ужасен вик. Турецки и вторият наемник се извърнаха. Туристът стоеше на колене над разпластения на земята младеж, беше му свил крака и енергично извиваше стъпалото му. Ножът се търкаляше на около пет метра нататък на асфалта. Младежът виеше като ранено животно.

Ето сега вероятно в близките жилища вече въртяха шайбите на телефоните. Мъжът пусна изгубилия съзнание наемник, веднага се оказа на крака по някакъв невероятен начин и бавно пристъпи към втория.

Вторият веднага разбра, че е най-добре да не го пуска до себе си. Той хвърли ножа, но от объркване и уплаха не уцели. И със скоростта на спринтьор драсна.

Мъжът не тръгна да го гони.

— Жив ли си? — попита той, като спря над Турецки.

— Май че да — отзова се Саша. — Благодаря…

Би могъл да се закълне, че нито веднъж не е удрял главата си, но фактът си беше факт — от разбитото чело по лицето му течеше кръв. Той си спомни за Саруханов и побърза да стане.

Когато Турецки дотича до Сергей, той застена и извърна главата си.

— Дръж се — каза Турецки, осъзнавайки, че целият бой е продължил само няколко мига. — Сега ще извикаме „Бърза помощ“.

Мъжът извади от раницата си тънък шнур и делово започна да увързва първия, без да забравя да увие с примка и осакатеното му стъпало. Наемникът се дърпаше и хриптеше от болка. Саруханов притисна вяло ръка към раната си. Дланта му почервеня от кръв.

Турецки виждаше, че под тялото на Срегей се разлива гъста, тъмна локва. Той свали бързо и внимателно якето му и като раздра ризата, се опита здраво да превърже гърдите му — ударът беше попаднал между ребрата.

— Защо бе, глупако, излизаш, нали те предупредихме! — говореше Турецки, припряно усуквайки превръзката. — Ама и временце си избрал!

— Тя — само с устни прошепна Саруханов.

Турецки мигновено разбра за кого става дума.

— Кучка!… — извика той. — Значи и теб те е намотала на пръста си!

— Тя видя фоторобота — каза Саруханов и изгуби съзнание.

Саша завъртя глава, търсейки с поглед „туриста“, но той никъде не се виждаше. Нямаше я и червената раница.

— Гражданко Бурмеева, арестувана сте.

Всъщност Татяна не се учуди много, когато след час отвори вратата и видя на прага двама милиционери, а с тях и следователя Турецки, не я порази и произнесената фраза.

Дългото утро все не искаше да свърши. Татяна беше облечена все в същия копринен костюм от сако и панталон, който беше навлякла, когато излязоха от къщи със Сергей. От едната стая надникна сънената, раздърпана Корина в халат, която изглеждаше поради това още по-стара и объркана.

— Какво има, Танюша? — попита тя стреснато, гледайки хората в униформа, без все още да разбира как са се оказали в коридора.

— Сергей реши да излезе и го нападнали. Той е в болницата. Аз бях с него. Викат ме на разпит — съвсем кратко изложи Татяна същността на нещата, като пропусна само детайла, че е арестувана.

— Как така! Серьожа! — плесна с ръце Корина. — Та той не биваше да излиза.

— Омръзнало му да седи вкъщи — сви рамене Татяна.

— А те са го дебнели подлеците! — възкликна Корина и като се обърна към Турецки, с когото беше разговаряла преди няколко часа, попита: — Как е той? Къде го закараха?

— В Склиф17 — отвърна Турецки. — Състоянието му е тежко. Много голяма загуба на кръв.

— Мерзавци! — Корина заплаши някого с юмрук в пространството.

Турецки изумено наблюдаваше съвършено безизразното лице на Татяна. Трудно беше дори да си представи такова самообладание. Тя изглеждаше угрижена, мрачна, но не и виновна. Ако се съди по вида й, по-скоро можеше да се предположи, че преживява заради Саруханов, отколкото, че се опасява от правоохранителните органи.

— Не се тревожете, Корина Аршавировна — каза тя. — Всичко ще се оправи. Да вървим. — И кимна на милиционерите, без да погледне изобщо към Турецки.

Турецки си отиваше към къщи, стиснал зъби. Рамото, така и недоизлекувано окончателно, го болеше зверски. По време на схватката беше забравил за него, но сега то си връщаше с тъпа болка. Но главното не беше физическото страдание — то невинаги е най-мъчително. И сега Турецки дори се радваше, че го боли рамото — поне го отвличаше от другата болка — от смесицата обида, досада и ярост, които преливаха от душата му.

Как е могъл да се влюби в тази жена! Продажна, лъжлива, подла. И всичко това скрито под лице на ангел. Тя му се е присмивала, както се е надсмивала и над другите, без нито за минута да се усъмни в себе си. Тя вървеше в пълния смисъл на думата по труповете на влюбени в нея мъже, използвайки властта си над тях. Но освен ненавист и презрение към нея Турецки се измъчваше от презрение и омраза към себе си. Какво излиза, че той не може да устои на никоя по-засукана фигурка и хубавичка муцунка? Какво го накара да мечтае за тази жена? Сега му беше трудно да повярва на това, но нали имаше един подъл момент, когато той беше готов заради Татяна да захвърли Ирина и дъщеричката си. На Турецки му се искаше да вярва, че той никога не би го направил, но някакъв вътрешен глас му нашепваше, че ако Татяна много го поискаше, ако Турецки й беше нужен, тя най-вероятно щеше да постигне каквото искаше. Какво щастие, че той принадлежеше към безинтересната за нея каста на държавните служители голтаци.

Мъчеше го още и закъсняло разкаяние пред Ирина. Нали тя му е предана до гроб. „Край — взе твърдо решение Турецки, — неделя ще прекарам със семейството. Че те съвсем не ме виждат. Скоро щерката ще забрави как изглежда родният й баща.“

Той отвори вратата на своя малък апартамент.

— Тате, татенце! — закрещя дъщеря му.

Турецки вдигна детето на ръце и веднага се сгърчи от болка в рамото. Той внимателно остави момиченцето на пода.

— Почакай да се измия, нали виждаш колко е мръсен татко.

— Саша, какво се е случило? — разтревожено попита Ирина.

— Имаш такъв вид, сякаш… Бил ли си се?

— Да — махна със здравата си ръка Турецки. — Арестувахме един тип, който малко се поопъна. Нищо особено. Само рамото ми нещо е недоволно.

Ирина му помогна да свали от болната ръка якето, пуловера и ризата си.

— Иди да се измиеш — каза тя, като се сдържаше да не заплаче. Знаеше от опит, че щом мъжът й не се впуска в подробности, по-добре да не го разпитва. — Днес съм направила за обяд гъбена супа.

— Мила моя! — Турецки прегърна със здравата ръка жена си. — Направо си разкошна.

Той гледаше жена си със съвсем други очи и не разбираше как е могъл дори за миг да си помисли, че може да се раздели с нея, та нали в целия свят нямаше за него по-близък, по-обичен човек от нея.