Грешката на президента

Пролог

Човекът, който наричаше себе си Алексей Снегирьов, беше на тридесет и шест години. Последните дванадесет от тях той бе килър. Изгубен сред тълпата пътници, в бившия Ленинград влезе наемен убиец. Пристигна с истински руски паспорт, изработен по негова молба от израелците. Дойде, защото тук имаше клиенти. Но това — на второ място.

На първо — този беше родният му град.

В теб някога стреляли ли са своите?…

Полетът от четиринадесетия етаж трае примерно три и половина секунди. Има време да съобразиш откъде се е взел куршумът, който ти е пробил дроба. Навярно той вече се е въртял в дулото, когато ти си усетил нещо, и затова си започнал да се отместваш встрани. Затова и не си го получил в сърцето.

Санка Веригин работеше в американски стил и се целеше изключително в торса, смятайки всичко останало за аматьорство. Твоят партньор, на когото ти по силата на вродения си идиотизъм вярваше като на себе си. „Почеркът“ на когото би узнал сред хиляди.

Отначало ти се зарадва, че падна все пак във водата, а не на асфалта…

Някога окачвали ли са те в облицования с белоснежни плочки ъгъл на голямо светло помещение, приличащо на научна лаборатория? Изчовърквали ли са ти без упойка Санкиния подарък? Пъхали ли са ти на негово място електрически кабели?…

И най-забавното — ти известно време все още се надяваше, че ще те измъкнат. Защото си се родил идиот. А и знаеше как се прави това. Самият ти беше участвал. Всичко протича до безобразие делнично. В един момент вратата се отваря без излишен шум и те вдигат на ръце, като ти прошепват кратко на ухото: „Жив ли си? Дръж се…“

Ти се надяваше. Макар в минутите на просветление да разбираше отлично, че е напразно. Ти беше виждал това деветдесет и девет пъти в ужасяващи подобия на сънища. Виждал го бе с такива подробности, че действителността не стигаше веднага до съзнанието ти. И най-забавното: всичките деветдесет и девет пъти се явяваше да те избави именно Санка.

Ти чуваше гласа му. Усещаше докосването на ръцете му. Чувстваше миризмата му.

Господи, та след половин година такъв живот дори клиничен идиот ще съобрази какво значи акт на добра воля.

Това е, когато се променят обстоятелствата и на съветската родина до смърт й става нужен доктор Морис Ботамунда, който е провъзгласил социалистическа ориентация.

Когато твоят другар Санка получава отделна заповед, а теб те предават с парцалите. Защото доктор Ботамунда е поставил някои условия. На доктор Ботамунда, който е замислил да строи социализъм, в частност му трябваш ти — човекът, който е преминал през специално подготвените телохранители и е очистил командващия армията на суверенната република. Едноутробният брат на доктора.

Бившето царче на племето атси, а сега президент на Републиката на Сребърния бряг би го устроило и мъртво тяло. Но живо, разбира се, би му допаднало повече.

Акт на добра воля — това е, когато никой не дойде за теб. Ето какво значи това.

Такива работи.

Те там въобще бяха съчетали прогреса с красивите старинни традиции. И настъпи денят, когато те извлякоха на божия бял свят и те помъкнаха, за да те хвърлят в кратера на свещения вулкан Катомба. До това време ти вече три месеца разиграваше побъркване. Напикаваше се, точеше лиги и с часове лежеше на бетонния под, свит като зародиш в утроба. Навярно затова войниците в камиона се оказаха само шестима. Плюс офицер в кабината. И никой от тях нямаше и представа, че ти беше съхранил някои остатъци от предишната си форма.

Офицерът умря последен, след като успя да ти забие един куршум. Следите, оставени на ръба на кратера, свидетелстваха неопровержимо, че сте се били вкопчили в жестока схватка и заедно сте паднали в димящите недра. Всъщност ти му свали униформената риза, разкъса я надве и си омота ходилата, за да можеш някак си да стъпваш с тях по земята.

Ти знаеше, че зад планините започва пустиня. А в пустинята живееше номадското племе мавади, с което доктор Ботамунда имаше леки разногласия. Неясно дали относно някои нюанси в строителството на социализма, или заради обстоятелствата около изяждането на нечий прадядо преди двеста години: Тоест престрелките, доколкото ти беше известно, се водеха почти без прекъсване. И ти разбра, че съдбата най-после ти е подхвърлила шанс.

След три седмици мавади намериха в пясъците бял човек, който бълнуваше на неизвестен за тях език. Белият човек умираше от раните си и от жажда и младите воини измъкнаха кинжалите си, за да му направят последно благодеяние. Но Майката на племето спря своите деца. Дадоха ти малко вода, намазаха раните ти с люта смола и те качиха на камила.

А след още няколко месеца лидерът на социалистическата революция, народният герой на Сребърния бряг доктор Морис Ботамунда беше злодейски убит от агентите на западните разузнавателни служби. Ти се скри там, където беше невъзможно да се скриеш. Охранителите на президента минаха с кучетата само на метър от теб, но нито хората, нито кучетата се обезпокоиха. После кратко изджавка марлинът, който несъмнено заслужаваше повече доверие от когото и да е от хората. И мозъкът на царчето от племето атси се лепна по тъмните лица на телохранителите.

За разлика от Санка ти предпочиташе да се целиш в главата.

Да се измъкнеш от мястото на покушението беше невъзможно. Ти се измъкна. На прощаване мавади ти връчиха старинно гърне, натъпкано с необработени изумруди. Ти се опита да откажеш. Това не е заплащане, каза Майката на племето. Това е подарък.

Знай, бели синко, каза тя, докато е жив поне един воин мавади, всяка година в първия ден от Месеца на бурите до подножието на Спящия великан ще идва конник.

Знай, бели синко, където и да си, че при свещеното огнище под покривите на черните шатри винаги те очакват любов и грижа…

Когато от време на време ти подаряват необработени изумруди, в живота се появяват определени перспективи. От само себе си се намират скъпи и добри клиники. И в тях лекарите не само не са любопитни, но и страдат от известни бели петна в паметта. Може да си сложиш нови зъби. Всичките тридесет и два. Може без бързане да обсъдиш с хирурга ескизите и да си скроиш от безформената пържола напълно прилична външност. Много хубави неща можеш да направиш.

Оттогава ти неведнъж гостува на мавади. Първият път се спомина правителствен чиновник, който беше намислил да прибере в джоба си лекарствата от хуманитарната помощ, предназначена за номадите. Откриха крадливеца чиновник без никакви признаци за насилствена смърт в личния му кабинет, където не беше влизал никой външен човек. Втория път умряха двама полицаи-атси, които бяха задигнали кошница фурми от един млад мавади. Някой ги причака в една задънена уличка и размаза стражите на реда по глинената стена.

Струва ли кошница фурми два човешки живота?

Да попитаме иначе. Струва ли си повече да живеят хора, които са способни заради кошница фурми да унижат човек?

Определено не си струва.

Но този път мавади не успяха да ти връчат никакъв подарък. „Работя за пари за другите — каза ти на Майката на племето. — А тук си изпълнявам дълга. Синовният си дълг.“

Тогава ти вече имаше нелоша репутация в определени кръгове, както се казва. И клиенти по целия свят. Ако ти приемеше договора, обектът можеше да си поръча китката. Но понякога ти казваше „не“ и твоят отказ се приемаше с разбиране и уважение.

Въпросът за кошницата с фурми ти всеки път решаваше сам.

Наемните убийци от твоята класа имат право на известни капризи…

Много е хубаво, когато услугите ти се заплащат не само с пари, но и с информация. Добре е, когато длъжници ти стават не само отделни граждани, но и някои държави.

Последното — от времето, когато на летище „Бен Гурион“ се приземи без голямо закъснение самолетът, с който ти летеше на почивка, а четирима мустакати мургави красавци слязоха по стълбичката, внимателно крепейки пред себе си счупените си ръце. Първоначално те бяха петима, но петия, тоест петата, ти я уби. По принцип ти нямаше нищо против арабското освободително движение. Но все пак човек трябва да има и съвест.

Изобщо ти си изясни, че на благословените Канарски острови, потънали, както е известно, в цветя и в океански лазур, се кани да пристигне някой си Антон Андреевич Меншов. Перспективен млад бизнесмен, направил състояние от търговия с компютри.

Ти беше пресметнал всичко предварително, знаеше как, къде и кога ще се случи това. „Здрасти, Санка“ — ще му кажеш ти. А той на теб… Е, това вече ще видим.

Може би първо ще поговорим.

Някога вие с него бяхте примерно еднакво добри. Сега той не беше противник за теб. И навярно веднага ще го разбере. Защото самият той е професионалист.

Санка обаче се задържа за два дни в Москва по работа и жена му долетя първа. Ти се мотаеше сред посрещачите и веднага я позна по снимките. Тя държеше в ръка листче с предварително приготвените чужди думички и се озърташе с радостно-объркан вид, явно сравнявайки с детските си впечатления от Сочи.

По-малката дъщеря, която малко неуверено стъпваше с крачетата си, бдително пазеше куфарите. По-голямата жадуваше да пробва училищния си английски и се обиждаше, че мама не я приема на сериозно.

Ти се приближи…

Точно това се нарича на руски — дяволът обърка всичко.

Ти се приближи, весело поздрави сънародничките и предложи да им помогнеш.

За два дни Лена Меншова искрено се привърза към теб. Тя предвкусваше как ще те запознае с Антон. Вие непременно трябваше да се харесате с него. Съпругът се беше паднал на Леночка като небесен дар и тя можеше да говори безкрай за него. Първият й посерко-мъж я захвърлил, когато малката Танюшка заболяла тежко. Лена се съсредоточила върху децата и вече съвсем забравила да мисли за каквото и да е лично щастие, което, както е известно, дори не съществува на света. И точно тогава в живота й влязъл на сиво БМВ принцът от приказките. В една дъждовна вечер, когато тя се промъквала през локвите към къщи с провиснали от чантите ръце (взела от химическото чистене своето палто и двете детски, за чадър не й стигали ръцете), до нея меко спряла разкошна кола. Оттам надзърнал симпатичен мъж и предложил да я откара до къщи.

Отначало тя изплашено отказала. После седнала в колата.

Красивият млад мъж я докарал до дома й и рицарски помогнал да внесе чантите. Запознал се с момичетата. Подържал на коленете си Танюшка. След месец немските лекари вече оперирали момиченцето. А след още половин година нейната мама се омъжила за втори път.

Колко жалко, съкрушаваше се ти, че твоят самолет излита точно час преди да кацне този на Санка.

Всъщност ти, разбира се, никъде не отлетя.

Ти го причака, когато той се разхождаше сам по плажа. Антон Антонович не те позна и замислено премина край теб. „Санка“ — хрипкаво каза ти зад гърба му. Той направи още две крачки, после трепна, сякаш го удари ток, и се обърна. Ти свали слънчевите си очила и го гледаше, седейки на бялата пластмасова скамейка. Ти имаше ново лице. И променени, обезцветени очи.

„Альошка! — каза бившият ти другар. — Альошка! Скунксик…“ Пристъпи към теб, сякаш се канеше да те прегърне. Спря. Извърна очи. И заплака.

Самият той бе почти същият. Дори не беше напълнял.

Ти плесна с ръка на мястото до себе си. Санка седна, изсекна се и въздъхна. „Хайде — каза той. — Аз въобще си знаех, че си жив и ще дойдеш. Вече съм им оформил документите за всичко. На тях.“ — И той кимна с глава към розовеещата от вечерното слънце фасада на хотела.

Ти можеше да направиш едно премерено движение с показалеца и щяха да намерят Антон Андреевич Меншов, скоропостижно починал от сърдечен пристъп. Той го разбираше не по-зле от теб.

„Как я караш, как са нашите? — попита ти. — Как е Дрозда?“ Санка започна да разказва. Говореше кратко, без да се опитва да печели време. „Ти самият как си?“ — попита той, след като изложи нещата, повечето от което ти знаеше и без него. Ти се усмихна: „А аз, Санка, се писах килър. Чу ли за дъщерята на Тарантино?“

Санка искаше да се възхити, после сведе глава и каза: „Няма да се опъвам. Само направи ми тая добрина… въобще… Ленка да не се досети. Става ли?“

„Един въпрос — каза ти. — Тогава нарочно ли не ме улучи?“

Той поклати глава:

„Не. Ти мръдна.“

Да, Санка беше получил отделна задача. От самия Шилов. Лично. Какво да прави…

Ти почувства как те заболя отвътре, там, където на сантиметри от сърцето беше минал някога Санкиният куршум.

„Лъжеш! — каза ти, давайки му шанс. — От такова разстояние ти прострелваше задниците на мухите!“

Той попита:

„Аз какво — да стана? Или да легна?“

Ти каза:

„Върви си, Санка.“

Той те погледна с неразбиращи очи и ти търпеливо повтори:

„Върви, Санка. Момичетата те чакат.“

Десет крачки той не се оглеждаше, чакаше кога ще се случи това. После се огледа, но теб вече те нямаше на бялата пластмасова пейка. И въобще никъде на пустия, открит от всички страни плаж.

Ти се шля по брега, докато слънцето не докосна водата. Тогава се съблече, влезе в океана и заплува. Без да бързаш, гребеше далеч от брега. Просто напред и напред. Ти беше много добър плувец, но всеки плувец рано или късно се уморява. Или, което е по-вероятно, ще се появи някоя акула, излязла на вечеря. Интересно, дали ще усетиш приближаването и?… Или ще забележиш едва когато ти отхапе половината тяло…

Ти гледаше надолу в топлата дълбина и съвсем спокойно мислеше как ще се гмурнеш и на пределна дълбочина ще вдъхнеш вода. Обръщаше се по гръб и съзерцаваше ярките тропически звезди, които бавно въртяха своя кръговрат в небето. Нещо беше умряло в теб. Навярно животът.

За кой ли път ти се опитваше да мислиш какво би се случило, ако на теб ти беше провървяло по-малко и отделната заповед беше получил не нещастният Санка, а ти самият.

Дали би могъл да я изпълниш?

А ако беше могъл, дали после би ти стигнало мъжество да живееш?

Може и да ти беше стигнало. Може би също би прибрал жена с две чужди деца.

Макар че кому ли е интересно сега, какво би било, ако…

Акулата така и не се появи. Акулите усещат страха и плуват към него, а ти не се страхуваше. Небето бе тържествено и чудно. Земята спеше в синьо сияние. А на теб така ти бе опротивяло всичко, че постепенно ти се отщя дори да се давиш.

После изсветля и по бисерния сутрешен океан при теб доплуваха делфините. Те бяха много по-добри от хората. И много по-разумни. Две гладки еластични тела мощно се съединиха под теб, избутвайки те от водата. И те повлякоха към далечния бряг. До който ти беше напълно в състояние да доплуваш и сам. Но ако не бяха те, тогава ти едва ли би обърнал назад.

Глава първа „В нашето пристанище доплаваха кораби“

Когато Турецки се събуди в неделя сутринта, дъщеря му още сладко похъркваше в креватчето си. Ирина също спеше. Предната вечер, след като сложиха детето да спи, те дълго седяха в кухнята, разговаряха, смееха се. Турецки разиграваше сценки за персонала в болницата, където лежа, после описа схватката, смалявайки броя на противниците до един. Той се опитваше да придаде шеговит характер на разказа, но Ирина така пребледняваше и се вълнуваше, че Саша реши да не я травматизира повече и в края на краищата сведе работата до просто сблъскване.

Рамото, което слава богу, не подведе Турецки по време на битката, сега съвсем взе да капризничи. Ирина прегледа раната, превърза я и взе дума от мъжа си, че утре целия ден ще прекара вкъщи.

— Внимавай, накрая ще вземат да ти ампутират ръката, какво ще правиш тогава? — опитваше се тя да го сплаши, макар да разбираше, че е почти безполезно.

Те решиха, че ще прекарат спокойно неделята вкъщи, Саша ще прочете нещо на дъщеря си, ще поиграе с нея, после ще обядват заедно. Такива тихи почивни дни отдавна не бяха им се случвали.

Заседяха се до среднощ. Момиченцето въобще не искаше да си ляга и в края на краищата заспа на креслото.

Сутринта първа се събуди дъщеричката, прехвърли се на родителското легло и разбута баща си. Саша я помоли да полежи тихо и да не буди мама.

— А аз ще ида да приготвя закуската.

Той влезе в кухнята. Утрото, за разлика от вчерашното, беше слънчево и ясно. В унисон с времето беше и настроението му. В кухнята бе светло и уютно, светло и радостно беше в душата на Турецки. Тягостните проблеми останаха някъде там, във външния свят. Дори раната почти не го болеше, макар че се налагаше да работи главно със здравата дясна ръка. Докато „неговите жени“ станат, Турецки сложи на печката чайника и като си подсвиркваше нещо весело, измъкна от хладилника кашкавал за печени филийки.

По стар ергенски навик, докато шеташе из кухнята, той обичаше да слуша радиото, затова и сега почти машинално врътна копчето на античната радиоточка, висяща на стената още от времето, когато получи тази квартирка на „Фрунзенска набережна“.

— В нашето „Пристанище“ днес постоянни участници са Юрий Чернов и Григорий Гладков, техния грубоват мъжки хумор облагородява обаятелната и симпатична Ирина Муравьова — разнесе се от радиото познатият глас на Едуард Успенски.

Турецки се усмихна — хвана го точно навреме. Започваше любимото му предаване „В нашето пристанище доплаваха кораби“. Той влезе в стаята, за да повика Ирка, но видя, че тя още спи, задрямала беше и дъщеричката, навряла личице в маминото рамо. Саша внимателно притвори вратата и на пръсти се върна в кухнята.

— А ето и едно писмо от Калужка област, от град Сухиничи — говореше в това време Едуард Успенски. — Иван Петрович Бакланов, който живее там, ни праща много интересен вариант на песента „Момичето от Нагасаки“. Ние вече неведнъж сме я изпълнявали, но тук има още един цял куплет.

— Колко интересно, Едуард Николаевич.

— Сега ще я изпеем. Но ето какво още ни пише Иван Петрович: „Драги водещи. Много ви моля да изпеете тази песен така добре, както я пееше моят брат Николай.“ Скъпи Иван Петрович! За съжаление ние не сме чували как пее вашият брат, но ще се опитаме да я изпълним колкото се може по-добре.

— Аз съм готова, Едуард Николаевич.

Турецки не можа да сдържи усмивката си, когато Едуард Успенски подкара:

Тази песен го накара да си спомни блока на „Трета Мешчанска“, момчешката банда от двора, играта на челик, разбитите от футболната топка стъкла на първите етажи. Той дори започна да си тананика под носа песента, пригласяйки на Успенски.

— А ето още едно писмо, този път от град Князев, Владимирска област. Пише ни учителка по руски език и литература. Да-да, Ирина Владимировна, не се учудвайте. Между впрочем много трогателно писмо. Просто не мога да се удържа да не го прочета цялото.

— Прочетете го, Едуард Николаевич.

— „Скъпи, Едуард Николаевич.“ Е, от себе си ще добавя — и Ирина Владимировна. „Аз много обичам вашето предаване. Винаги ще си спомням лятото, което прекарах в Москва. Това беше в годината на Световния фестивал на младежта и студентите. Гостувах при своя роднина и се запознахме с две момчета. Наричаха ги много необичайно — Скронц и Пъпа. Тогава още не беше минала модата на разните смешни прякори. Аз тогава бях притеснителна (такава си останах цял живот) и не можах да призная на Костя (същият Скронц), че съм се влюбила в него. Той, разбира се, така и не се досети. А аз го сънувах после много години. Но нали не знаех нито адреса му, нито фамилията, и всичко, което ми остана, е една стара фотография, на която сме снимани всички ние.

Изпращам ви думите на тази песен, която пеехме някога заедно (помня за съжаление само два куплета).

Вие сигурно няма да ми повярвате, но аз никога не успях да забравя Костя. Той беше толкова благороден, умен, добър, приличаше на рицар или мускетар.

Неотдавна пак ми попадна пред очите тази снимка и отново си спомних всичко. Костя, с прякор Скронц, или неговите приятели, ако ме чувате, отзовете се. Валентина Андреевна Лисицина, град Князев.“

Успенски говореше още нещо, после зазвуча песента. Турецки продължаваше да чува с края на ухото си нещо жалостиво за новите обувчици, които богатият търговец купил на бедното момиче. Но прекрасното му настроение се изпари мигновено и в главата му пулсираше само: „Скронц и Пъпа“, „Скронц и Пъпа“ и още: „Стара снимка, а на нея — всички ние. Валентина Андреевна Лисицина, град Князев.“

Филийките започнаха да прегарят, но Саша се сепна не от миризмата. От коридора се разнесе някакво настойчиво писукане. „Пейджърът!“ — съобрази Турецки и като изтриваше в движение ръцете си, се хвърли към якето си, в джоба на което, както и преди си лежеше електронното чудо. На екрана се появи зловещо съобщение: „Пъпа вика Скронц.“

„Нима и те са го чули?“ — помисли Турецки.

За миг той превъртя в главата си цялата картина: „Има снимка, където са запечатани Скронц и Пъпа преди почти четиридесет години, отдавна естествено, но все пак много важна следа. Второ: престъпниците също са чули съобщението по радиото и то също им се е сторило важно. Трето: животът на учителката по руски език от Князев е в опасност.“

Какво да прави?

— Предаването водеха както винаги нашият постоянен редактор Елеонора Филина… — продължаваше да се носи от радиоточката.

— И писателят Едуард Успенски — като ехо подхвана женски глас.

Турецки скочи към телефона и започна да набира номера на радиото. Там дълго не вдигаха слушалката — неделя, дявол да я вземе! Накрая женски глас не много любезно, но все пак без озлобление обясни, че предаването „В нашето пристанище доплаваха кораби“ върви на запис и никакъв Едуард Успенски няма сега в студиото. Когато Турецки помоли за домашния телефон, му обясниха значително по-нелюбезно, че това не влиза в компетенцията на радиото.

По-нататък започна истинска лента на успеха. Турецки успя да набере закритата адресна служба на милицията, там имаше дежурен и в почивните дни, който съобщи на Турецки интересуващия го телефон. После се оказа, че Едуард Николаевич си е вкъщи и писмото му е подръка. Така Турецки успя да изясни, че учителката по руски език Валентина Андреевна Лисицина живее на улица „Алексей Фатиянов“ 15.

— Разбирате ли — каза Турецки, — това е много важна информация. Преди известно време попаднахме по следите на престъпници с такива прякори, но никой никога не ги е виждал. Доста вероятно е те да се обадят и също да се заинтересуват от старата снимка. Много ви моля, не давайте повече на никого този адрес.

В отговор се разнесе добре известният от радиопредаванията насмешлив глас на Едуард Успенски:

— Но нали вие не можете да ми докажете по телефона, че сте действително знаменитият Саша Турецки от прокуратурата! Налага се да ви повярвам на дума. Ами ако случайно вие сте този същият Скронц или Пъпа и не искате адресът да попадне в ръцете на милицията?

— Разбира се, всичко е възможно — отговори Турецки, на когото сега съвсем не му бе до шеги. — Дори да ме видехте лично и да ви бях представил служебната си карта, това също не би могло да даде пълна гаранция, че аз съм Турецки, а не Скронц. Картата може да е подправена. Така че както искате.

— В гласа ви има нещо, което внушава доверие — изсумтя Успенски, — макар че точно професионалният мошеник трябва да предразполага и да изглежда абсолютно честен, но това го казвам между другото. Ще мълча като риба дори при мен да нахълтат Скронц и Пъпа.

— Благодаря ви, Едуард Николаевич — от сърце каза Турецки.

След това той се обади на гарата и разбра, че до Князев се стига с влака за Нижни Новгород и напълно може да успее за експреса „Буревестник“, който пристига там късно вечерта. Това означаваше, че рано сутринта може да се срещне с учителката.

Той влезе в стаята и започна колкото се може по-тихо да си стяга багажа — чиста риза, чорапи, кърпа, четка за зъби.

— Ти къде, Саша? — учудено попита Ирина.

— Ирочка, мила — отвърна Турецки, — налага се спешно да пътувам.

— Но как така… Нали си ранен… Вчера не ти казах, но изглеждаш толкова изтормозен и уморен… Ти се убиваш, Саша… Нали се договорихме — прошепна жена му и миглите й ситно-ситно затрепкаха, а по бузата й се плъзна една сълза.

Това беше ужасно. Турецки чувстваше, че се държи по отношение на семейството си като последен негодник, но той помнеше, че в неизвестния му Князев е заплашена от смъртна опасност старата учителка, която знае кои са Скронц и Пъпа. И това за него беше по-важно, отколкото собственото му здраве, отколкото тихата неделя заедно със семейството, отколкото дори настроението на Ирина.

— Ира. — Той погледна часовника си. Имаше още време. — Представи си, че в един друг град има възрастна жена, която е обявила по радиото, че издирва момъка, когото е обичала някога. Тя има снимката му. А този момък е станал престъпник, когото ние търсим и никак не можем да пипнем.

— И затова трябва да се хвърлиш презглава към нея — продължи Ирина, — ранен, в неделя, захвърлил всичко, забравил за семейството си. — Тя още се сдържаше, но Саша виждаше, че ей сега ще се разплаче. Това се случваше, макар и много рядко. — А ние не влизаме в сметката. Непременно трябва да го хванете днес, а не утре.

— Аз мога и да остана. — Турецки започна да съблича сакото си. — Добре, хайде включи телевизора, ще гледаме „Раираният рейс“ или каквото там искате… Аз ще си лежа, ще се оправям, трябва ми режим на легло, ти как мислиш? Но ако убият учителката, ще си виновна само ти. Съгласна ли си?

— Защо си сигурен, че ще я убият? — шепнешком попита Ирина.

— Да не мислиш, че само аз в Москва съм слушал сутринта радио? — попита Турецки. — Е какво, съгласна ли си?

— Заминавай — кимна с глава Ирина, — ние с малката ще поседим сами.

— Не тъгувай! Вече съм си поръчал билет, ще се стегна за пет минути, така че имаме още четири часа на разположение за семеен живот.

Впрочем тих домашен празник не се получи.

Глава втора Князев

Турецки излезе на площада пред гарата на районния център Князев. Веднага, още от първата минута си личеше — провинция. Ако не бяха две-три унили търговски павилиончета на другата страна, можеше да си помисли човек, че експресът „Буревестник“ е преместил пасажерите си не само в пространството, но и във времето. Наоколо ходеха някакви чичовци във ватенки и подшити валенки, бабичка в забрадка продаваше семки, като ловко сгъваше кесийки от страничките на стар учебник, гръмко псуваха някакви мъже, притичваха бездомни кучета.

„Не, това не е Рио де Жанейро“ — спомни си Турецки фразата на великия комбинатор.

Той се огледа. Повечето пътници, слезли в Князев, делово се запътиха по задачите си. Някои бяха посрещнати от приятели и роднини, а ето един — явно московчанин, с хемингуеевска брада и неголяма спортна чанта — също се оглеждаше наоколо, видимо беше тук за пръв път.

Турецки се приближи до младеж, който имаше вид на местен, и попита:

— Имате ли тук хотели?

— Хотели ли? — проточи момъкът, натъртвайки на „о“-то почти като Максим Горки. — Имаме само един.

— И къде е?

— Ей там, на улица „Парокомуна“. — Младежът махна с ръка някъде встрани.

— На улица коя? — попита Турецки.

— „Парокомуна“ — повтори младежът непонятната дума. — Ей нататък, надясно. Голяма такава къща, ще я видите.

Турецки послушно тръгна надясно и скоро излезе на широка улица, застроена с три-четириетажни блокове. На един от тях успя да открие табелка: улица „Парижка комуна“.

Отпред се показа сграда, която тук, в Князев, изглеждаше доста импозантно. Хотел „Волга“. Места, разбира се, имаше и Турецки получи регистрационното листче, където трябваше да напише своите данни и да посочи целта на пристигането. Той въздъхна и написа: „Александър Борисович Турецки“. Само в американските криминалета човек, като отива в хотел, се записва просто „мистър Смит“. У нас проверяват паспорта. За щастие професията не беше обозначена в паспорта му и като се усмихна.

Саша написа: „сътрудник на НИИ по ППШ“, а в графата „Цел на пътуването“ попълни: „По лична работа.“

Докато пишеше, отзад тропна входната врата. Саша се обърна и видя, че към бюрото на дежурната пристъпва хемингуеевската брадичка. „И този е тук“ — помисли Турецки.

Когато брадатият се отдръпна, той подаде на дежурната паспорта си и попълнения анкетен лист, а след няколко минути получи ключа от самостоятелната стая на третия (последен) етаж. Телефон в стаята, естествено, нямаше и Турецки, след като попита дежурната откъде може да позвъни в Москва, се запъти по тъмните улици да търси пощата, където имаше денонощно телефонно гише.

Той набра номера на Меркулов.

— Костантин Дмитриевич, моля да ме извините за късното обаждане: но през деня не успях да позвъня, а сега съм в Князев. Отпътувах спешно, тук една жена има ценна стара снимка. Каква ли? Приятелите на бабичката Арзамасцева. Да, двамата.

— Ходи ли в местната милиция? А в прокуратурата? — попита Меркулов.

— Не, още не съм. Пристигнах чак в единайсет часа. Може би утре ще се отбия.

— Виж там, действай според обстоятелствата — отвърна Меркулов. — Но помни, че може да си имаме ушички.

— Защо? — наостри се Турецки. Никак не му хареса някак непонятно игривият тон на Меркулов. Той говореше така само в изключителни случаи. — Случило ли се е още нещо?

— Вчера арестуваха една гражданка, както знаеш — каза Меркулов. — Е, тя изчезна. Разбра ли?

— Какво? — извика Турецки, който едва сега схвана смисъла на това, което каза Меркулов — изчезнала бе Татяна Бурмеева. Но нали той сам я закара на „Петровка“. — Как е станало?

— Никой не знае — съвсем спокойно отговори Меркулов и макар сега Турецки да не виждаше лицето му, той ясно си представи как неговият бивш шеф невесело се усмихва. — Ако знаехме, щеше да ни е по-леко.

— А Саруханов?

— Почина в болницата.

Когато разговорът завърши, се разнесоха къси сигнали. Турецки все още седеше неподвижно, стискайки слушалката в ръце. После машинално я окачи на мястото й и излезе на улицата.

Той броди известно време без посока из непознатия град. Мислите му объркано се преплитаха, без да може да ги построи в нещо стройно и логично.

Той лично предаде Бурмеева на „Петровка“. Посъветваха се с Романова и решиха за няколко дни да я оставят във вътрешния затвор на ГУ на МВР, там имаше и килии за подследствени. Спомниха си за неотдавнашния опит, когато в Бутирка се опитаха да ликвидират Саруханов, като нагло пренебрегнаха заповедта на Меркулов да го преместят в лазарета. Нямаха никаква сигурност, че и с Татяна няма да се случи нищо в затвора. Затова я оставиха в ГУ на МВР, но тя изчезна и оттам! Как е могло да се случи?

И така, явно действаха някакви вътрешни хора, същите, които измъкнаха пейджъра от сейфа. Тук не можеш да обвиниш прост патрулен или оперативен служител. Това са свои хора — от Главното управление и навярно заемащи високи постове. Значи Татяна е изчезнала… Дали са я отвлекли, задигнали са я, защото знае много? Турецки се замисли. Не, кой знае защо той беше стопроцентово сигурен, че нищо лошо няма да й се случи. „Лайното не потъва“ — промърмори си през зъби той.

После си спомни Саруханов. Не му провървя на човека. Турецки изобщо не помисляше да обвини Сергей. В края на краищата нали и той самият се хвана на въдицата на тая… И значи също можеше да се окаже на неговото място. Но той е жив и здрав и трябва да направи всичко зависещо от него, за да няма повече жертви сред хората, свързани с Татяна.

Беше станало съвсем късно. Време бе да се връща в хотела. Турецки не беше съвсем наясно накъде да върви, а и нямаше кого да попита за пътя. Наближаваше полунощ и отсъствието на минувачи не го учудваше. Удивяваше го другото — абсолютната тишина. Съвсем нарядко я разкъсваше ту отдалечен, ту по-близък кучешки лай, но той не разваляше тишината, а само подчертаваше нейната непроницаемост и някаква плътност. За щастие професионализмът не подведе Турецки и той правилно определи посоката към хотела.

„Сега престарялата учителка навярно спи дълбоко — размишляваше той по пътя. — Но вероятно тя става рано. И така, ставане в шест. За да съм точно в седем при… — той напрегна паметта си, за да се сети как я наричаха — Валентина Андреевна Лисицина“.

Когато държавата ти връчва снайперска винтовка и те праща да очистиш лидера на друга държава, като ти плаща и пари за това, ти си истински патриот и герой от невидимия фронт. Когато това правят за своя сметка отделни граждани на същата тази държава, всички викат „милиция“ и дружно осъждат наемните убийци.

В Питер винаги имаше само един човек, чрез когото Алексей Снегирьов общуваше с клиентите. При предишното му идване го наричаха много просто: чичо Кемал. Отначало той се справяше нелошо, но после направи грешка, като не прояви необходимото разбиране, когато Алексей каза „не“.

„Какво е това, драги? — обиди се чичо Кемал. — Аз разбирам, работата е сложна, но нали и клиентът е… много, много уважаван човек… Знаеш ли къде седи? Десет отгоре, а, драги?“

Господи, десет отгоре.

„Няма да убия този човек — повдигна безцветните си очи и повтори с равен глас килърът. — И още нещо, чичо Кемал. Не знам и не искам да знам къде седи твоят авторитет, но договор срещу този човек повече няма да има. Нито с мен, нито с някой друг. Той е под моя защита. Ако се интересуват, направо им кажи така.“

Ако това беше прозвучало в страните от далечната чужбина, биха посъветвали упоменатия клиент да забрави колкото се може по-бързо и трайно първоначалните си планове. Иначе го очаква отмъщение — бързо, неотвратимо и жестоко. На просветената Европа й стигаха два прецедента. За майчицата Русия потрябва трети.

Чичо Кемал започна да го кандърдисва и да вдига цената. После направи наистина съвсем непростима глупост: опита се да го притисне.

„Ти ме чу“ — каза тогава Алексей и затвори вратата след себе си.

Вечерта му преградиха пътя двама решителни младежи.

„Не се сърди, приятел — каза едната от горилите. — Ние нямаме нищо лично срещу теб.“ „Работата е такава“ — добави вторият.

Те скочиха едновременно напред. След по-малко от минута и двамата се гърчеха върху мокрия асфалт. Алексей също нямаше нищо лично срещу тях, но продължаваше методично да изтръгва истината от двамата, докато не си изясни съвсем точно кой ги е изпратил.

През тази нощ чичо Кемал не можа да заспи до три часа: все чакаше обаждането на момчетата. Телефонът така и не иззвъня и в края на краищата той задряма, но скоро се събуди от докосването на една внимателна ръка. Той отвори очи, като предполагаше, че вече е сутрин и го буди телохранителят, но това не беше той.

— Жал ми е за ония балами — тихо му каза килърът. — Те нямат мозък, за да мислят. Но ти имаш. За теб не ми е жал.

Човекът, заради когото се прекратиха техните отношения, а заедно с това и земният път на чичо Кемал, беше някой си Антон Андреевич Меншов. Но това вече не засягаше никого.

Както винаги никак не му се искаше да става и Турецки си наложи с усилие на волята да се вдигне не в шест, а чак в шест и половина. За закуска вече нямаше време, оставаше му колкото да се измие и обръсне. Впрочем къде ли тук ще закусиш толкова рано?

Турецки слезе във фоайето, като реши предвидливо да не дава ключа на дежурната, както изискваха правилата на хотела. Той излезе на улицата. Духаше пронизващ вятър и той вдигна яката на якето, като съжали, че не е облякъл палто.

Първият срещнат минувач му показа как да стигне до улица „Алексей Фатиянов“.

Глава трета Самотната учителка

Безсънието отдавна мъчеше президента. Всъщност още от времето, когато последният генерален секретар го покани в Москва и после, като разбра бързо, че има работа с мислещ човек, който се стреми да провежда собствена политика, а не с покорен изпълнител, го свали от всички длъжности. Тогава Андрей Степанович, който още и не помисляше да става президент, доби навика да лежи и дълго да се вглежда в тъмнината. Просто не можеше да легне и да заспи спокойно, както някога.

Той често си спомняше младостта — как живееха с Фаина в общежитие, как деляха с момчетата от съседните стаи всичко, което имаха. А какво щастие беше, когато им дадоха отделно жилище! Не къща и не апартамент, а само една стая. Но своя. Там се роди и първата дъщеря.

Ако оценяваш този живот по съвременните мерки, ще ти се стори, че е бил безпросветна беднотия, нито можеше да се облечеш, нито да си починеш както трябва, а на масата само варени картофи със сельодка и лук. Но беше хубаво.

От тези спомени му стана така тъжно, че му идеше да завие, честна дума.

А после започна издигането нагоре — той стана началник, отначало дребен, после среден, сетне оглави областния център. Налагаше се да решава буквално всички въпроси — от нови жилища за работниците, до графика за доставка на тръби.

И все пак никога не му е било така тежко, както последните три години. Андрей Степанович си спомни президента на СССР. Отношението му към него винаги бе двойствено. От една страна, му беше неловко заради този самовлюбен професионален докладчик: каже нещо витиевато, гладко, но съвсем празно и като наклони леко глава в очакване на аплодисментите, победоносно оглежда аудиторията. Чист Мусолини — мина му веднъж през ума.

От друга страна, Андрей Степанович все по-често му завиждаше. Не затова че той охотно се среща с журналистите, че често се кипри на телевизионните екрани. И, разбира се, не заради съпругата, която не по-малко от мъжа си обожаваше различните официални и неофициални визити, срещите по работа и без работа. Андрей Степанович му завиждаше за това, което преди презираше у подчинените си и в равните на себе си: за светските маниери. Преди той като че ли бъркаше това чуждо му свойство с перченето или с подмазването. Сега разбра, че това са различни неща и, изглежда, на държавния глава се налага да води светски живот. „Може да си делови човек и пак да мислиш за лака на ноктите си“ — каза му веднъж по някакъв повод по-малката дъщеря. С разума си той беше съгласен с нея, но характера си не можеш да преправиш.

Накратко, за разлика от руския президент президентът на СССР беше светски човек. Макар празен и приказлив, той умееше да бие на очи, да се харесва (особено когато го превеждаха умни преводачи).

Но когато зае мястото му, Андрей Степанович дори не подозираше колко трудно ще му се удава тази роля. Той беше по-силен, по-значителен, по-внушителен от президента на СССР, но съвсем не умееше да се държи пред обективите.

Нещо повече, оказа се, че срещите с лидерите на чуждите държави са истинско мъчение за него. Той не можеше да се отпусне и за секунда. И затова никога не предприемаше визити, освен ако не са съвсем наложителни.

Точно така неуютно и неуверено се чувстваше руският президент и пред камерата. А после, когато се гледаше на екрана на телевизора или в кинохрониката, то категорично не се харесваше — някакво натровено изражение на окаменялото лице, отривисти фрази. Изглеждаше дори, че не говори със собствения си глас.

Разбира се, на него му помагаха. Той беше особено благодарен на Бил Клинтън. Когато във Ванкувър съветският и американският президент трябваше да дадат съвместна пресконференция, главата на Руската федерация се вълнуваше ужасно. Ами ако изведнъж каже нещо не както трябва, ако обмисля прекалено дълго отговора си, а в същото време Клинтън и Мълруни отговарят бързо и ясно. Той наистина беше уверен, че наоколо никой не забелязва неговата несигурност, във всеки случай руският държавен глава се стараеше да се държи нормално. Но чувстваше, че го чака голямо изпитание.

Помощта дойде оттам, откъдето най-малко можеше да я очаква. Вечерта преди пресконференцията Клинтън внезапно се обърна към руския президент с предложение да обсъдят възможните въпроси и отговори. Руският държавен глава с радост откликна на предложението. Макар че към радостта се примесваше и безпокойство — нима този американец се е досетил, че руският му колега малко се вълнува преди предстоящата среща с журналистите, да не кажем — страхува се от нея. Той внимателно се вгледа в лицето на Клинтън, но не прочете в него нищо друго, освен искрена доброжелателност и желание да работят заедно.

Час преди обявеното време президентите се срещнаха на четири очи, ако не се брои преводачът, този необходим и неизбежен вечен свидетел. Колко пъти руският президент съжаляваше, че така и не научи както трябва поне един чужд език. В училище някога учеше немски, после в института започна английски, но езиците съвсем не му се удаваха. А колко прекрасно би било да общува с чуждестранните официални лица без посредници. Но, уви, налагаше се да прибягва до услугите на преводачите. Наистина това бяха висококвалифицирани хора, които, без да се замислят и без да спрат нито минута, дословно предаваха на една от страните какво говори другата, като оставаха при това някак в сянка. От време на време руският президент се хващаше, че понякога забравя, че освен него и Клинтън в залата за преговори присъства и някой трети.

Така и в този ден, час преди обявената пресконференция в неголямата, но уютна зала се събраха тримата президенти.

— Всъщност по обща площ нашите страни заемат почти половината земно кълбо — забеляза президентът на Канада Мълруни.

Да, това беше действително важна среща. В хода на разговора бяха отделени осем блока с проблеми, по които най-вероятно се очакваха въпроси от журналистите. Главите на най-големите държави поработиха заедно над отговорите им.

„Направо сме като ученици или студенти — изведнъж си помисли руският президент. — Готвим се за изпит. А на мен, като двойкаджия, ми помагат другите, които знаят по-добре материала.“

Но той, разбира се, не каза това на глас.

Затова руският президент така и остана в неведение какво мисли по този въпрос Клинтън. Но дори неговият американски колега да мислеше нещо подобно, той не го намекна нито с дума, нито с жест.

Андрей Степанович му беше искрено признателен.

Пресконференцията тогава мина като по вода. Президентите отговаряха ясно, гладко, нямаше нито проточили се паузи, нито запъвания, които понякога изглеждат по-красноречиви от самите отговори. И когато на следващия ден руският президент прочете във вестниците колко високо оценяват журналистите професионализма на тримата държавни ръководители, той не можеше да не благодари в душата си на Бил Клинтън, който така му помогна в трудна минута.

Колкото и да е странно, след като стана затворник в собствената си страна, предаден от хора, които смяташе за свои верни съратници, руският държавен глава продължаваше да се надява на помощ не от Русия, а именно отвън, и преди всичко от Вашингтон.

Президентът въздъхна тежко и се обърна на другата страна. Сънят не идваше. А и как ли можеше да дойде.

Да, помощ от Вашингтон. Това би било реално. Но само в случай че във Вашингтон стане известно за изчезването му. Засега, съдейки по всичко, светът е в неведение, че е извършено съвсем безпримерно по наглостта си престъпление. Президентът е отвлечен! А светът си живее спокойно, както и преди…

Но как е възможно това!…

„Колко могат да ме държат тук? — мислеше президентът. — Най-вероятно са обявили, че съм болен или някаква друга глупост. Или че изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, съм заминал някъде да си почивам. — Той отново въздъхна тежко. — А едновременно с това ще пуснат слух сред народа, че пак съм влязъл в запой.“ — От тази мисъл го стегна сърцето.

Нали това вече се бе случвало, и то неведнъж.

Разбира се, те имат няколко дни — президентът е тежко болен, възможно е да му правят операция. Между впрочем той наистина смяташе да влезе в болница за малка операция на носната преграда. Това, разбира се, ИМ беше добре известно.

„Но какво ще обяснят на Фаина, на момичетата? На тях не можеш да кажеш, че президентът значи е заболял, и толкова.“ — При мисълта за жена си и как ще се развълнува тя, президентът пак въздъхна тежко.

Разбира се, Фаина, за разлика от съпругата на президента на СССР никога не се буташе във високата политика, а заемаше скромно, но достойно място. Даже ако тя нещо заподозре, едва ли ще има възможност да се свърже със Запада. Те ще се постараят да я блокират.

„Може би Женя, нейният племенник… — мина му нова мисъл, но веднага се смени с друга: — И него ще се постараят да го отстранят някак.“

Президентът си спомни как племенникът ги спаси със съпругата му в Ирландия. Сега вече не оставаха никакви съмнения — тогава действително беше покушение, както го убеждаваше полковникът от спецохраната Дроздов. Но другите казваха друго…

Едва сега президентът разбра колко струват тези думи на другите.

На утринна светлина Князев се оказа далеч по-интересен, отколкото вечерта. Дори романтичен. Някои от тези улички, които стръмно се прехвърляха от хълмче на хълмче, изглеждаха, сякаш на земята не е имало никакъв индустриален век. Почти на всички къщи имаше изрязани от дърво украшения, тенекиени петлета увенчаваха билата на покривите. Тук се отопляваха с дърва и носеха вода от кладенци, заковаваха на дърветата къщички за птици и гледаха кокошки. Само телевизионните антени и колите зад оградите показваха, че всичко това става в наши дни. Макар, разбира се, не и в компютърната епоха.

Турецки се приближи до петнайсети номер. Стегната синя къщичка, оградена с дървен стобор. Саша хвана портичката, но в двора гръмко залая куче.

„Ама че дявол — помисли той. — Нямат звънци. Ако тя още спи, има да си стоя на вятъра.“

— Кой е? — разнесе се женски глас.

— Валентина Андреевна! — викна Турецки с всичка сила, за да го чуят.

— Ей сега, сега — каза жената и пак изчезна в къщата.

Помиярчето продължаваше да се дере от лай.

Накрая, когато Турецки вече реши, че съвсем ще измръзне, вратата отново се отвори и към портичката забърза невисока, възрастна жена в очила с дебели стъкла.

— Вие сте от Москва — каза тя утвърдително.

Турецки кимна.

— Влизайте, колко е хубаво, че дойдохте, аз наистина не ви очаквах — говореше Валентина Андреевна, докато се суетеше с резето. — Палма, по-тихо, това е свой. Палма, свой! Влизайте де, не се бойте, тя няма да ви закачи! — Жената отвори портичката пред Турецки. — Ама че работа, едва вчера го прочетоха, а днес вече идвате. Не можех и да предположа… — Тя замълча и внимателно погледна Турецки. — Вие по повод на моето писмо до радиото или не? А аз някак си веднага реших…

— Да, Валентина Андреевна, по повод на писмото, а по-точно по повод на снимката — потвърди Турецки, когато тя го въведе в къщата.

Вътре всичко се оказа така, както в съветски филм биха изобразили дома на селска учителка по руски език и литература. Идеална чистота, кухненска маса, покрита над мушамата с бродирана покривка, до прозореца бюро, няколко етажерки с книги. На бюрото — купчини тетрадки, старинен мраморен писмен прибор с мастилница.

Валентина Андреевна го настани до масата и започна да се суети, слагайки пред него кисело зеле, краставички, някакви домашни сладка.

— Ей сега ще изпържа картофки — говореше тя. — Аз нали не ви чаках, или може би по-добре да изпържа яйца?

— Не се безпокойте, Валентина Андреевна — поклати глава Турецки. — Идвам по работа. Казвам се Саша. Саша Турецки. Не се ли учудихте, че дойдох толкова рано?

— Май да — отвърна учителката и изведнъж някак отпусна ръце. — Какво се е случило?

Едва сега Турецки разбра, че първоначалният му план да изложи веднага на старата, романтично настроена учителка, че първата й любов Костя, по прякор Скронц, е станал истински мафиот, не е много уместен. Първо на първо, тя много ще се разстрои, а второ — най-вероятно няма да повярва. Хората понякога са поразително слепи към онези, които обичат.

Налагаше се да променя плана в движение.

— Аз съм от прокуратурата, Валентина Андреевна — каза Турецки, който реши в тази точка да не се отдалечава от истината, и извади служебната си карта.

Валентина Андреевна, както винаги ставаше с подобни хора, дори не погледна документа. Тя се отпусна на стола и на Турецки му се стори, че дебелите стъкла на очилата й някак странно се замъглиха.

— Не, с него нищо не се е случило — продължи Турецки. — Засега. Но ако снимката, която пазите, попадне в ръцете на някои хора, не искам да ви плаша, но може да се случи непоправимото. Нали снимката, независимо че е била направена преди почти четиридесет години, може да помогне да бъде идентифициран Скронц. Колкото и да се е изменил външно.

Турецки се стараеше да говори така, че всяка дума да бъде истина. Друг въпрос е, че старата учителка го разбираше не съвсем правилно.

— Вчера — продължи Турецки — в популярно радиопредаване вие съобщихте на цялата страна, че имате тази снимка. Затова и аз дойдох веднага. За да изпреваря тези, които също може да са чули предаването, и да дойдат при вас за снимката.

Учителката го гледаше изумено, без да забелязва, че чайникът на печката кипи и плюе вода.

— А какво е станало? — най-накрая успя да промълви тя. — Нещо с Костя ли?

— Тази снимка ще търсят престъпници — кратко отвърна Турецки. — Да — сепна се той, — всъщност вие имате всички основания да не ми вярвате. Вижте все пак служебната ми карта. Александър Борисович Турецки, старши следовател по делата от особена важност при Московската градска прокуратура.

— Ама защо, аз ви вярвам — каза Валентина Андреевна, но все пак взе картата.

Докато й даваше подвързаната в кожа книжка, Саша забеляза как треперят пръстите й. Тя се вълнуваше, но не за себе си, а за този Скронц. Турецки за миг усети злоба — намерила в кого да се влюбва, в престъпник, какъвто светът още не е виждал, но навреме се сдържа. По-добре да мисли, че опасността заплашва не толкова нея, колкото него.

— Чайникът изкипя — каза той.

— Ах, да, да! — стресна се учителката. — Аз някак си се обърках…

Тя сложи пред Турецки чаша чай, после отиде до бюрото и извади от чекмеджето снимка с изрязани зъбчета по ъглите.

— Тук сме се снимали на езерото край Тимирязевската академия — обясни тя. — Седяхме на брега, пеехме, смеехме се. Костя беше такъв внимателен, дори галантен, макар че тогава не говорехме такива думи. Аз бях получила през тази година за отличен успех фотоапарат „ФЕД“, та с него дойдох в Москва да погледам фестивала. Колко щастлив беше животът тогава… Какво настроение имаха всички… Изглеждаше, че започва нова епоха.

Турецки се вгледа в младите лица, усмихващи му се от огрения от ярко слънце бряг на езерото. В хубавичкото момиче с луничав нос, облечено в рокля на цветя с презрамки, той трудно разпозна седящата сега срещу него уморена възрастна жена.

— Тук сте без очила — забеляза Турецки.

— Аз още тогава имах силно късогледство — отговори Валентина Андреевна, — но се притеснявах да нося очилата. Слагах ги само когато четях или гледах кино. Остаряла съм естествено — въздъхна жената, докато гледаше над рамото на Турецки снимката. — Какво да говорим, остават ми две години до пенсия…

Но не това момиче Валя привличаше основното внимание на Турецки, а двете момчета, застанали до нея и до още едно момиче, видимо тази същата роднина, при която Валя била на гости. Малко по-встрани се виждаха още двама младежи, около двадесет и пет годишни.

— Ето това е Костя. Скронц — каза Валентина Андреевна, като посочи висок, слабоват младеж с умно и приятно лице, който въобще не приличаше на хулиган, а на момче от интелигентно семейство. — А това е Пъпа. Забравих даже как му беше истинското име. Май Павлик.

Пъпа бе къде-къде по-прост от Скронц. Това се виждаше дори на старата снимка. Той беше с каскетче, а над ухото му беше втъкната цигара. И се хилеше някак неприятно, или просто така се стори на Турецки?

Той пак се вгледа в тези лица, опитвайки се да си представи какви са станали тези момчета сега, след почти четиридесет години.

— Това вашата приятелка ли е? — попита Турецки, като посочи второто момиче, кръглолико с вирнат нос.

— Да, това е Вера, ние се сприятелихме с нея на фестивала. Тя беше от Волгоград, а в Москва живееше нейната братовчедка. И как можа да се случи такава беда?

— Какво е станало? — машинално попита Турецки, който повече се интересуваше от Скронц и Пъпа.

— Ох, ама аз не ви казах! Представяте ли си — аз си заминах вкъщи, а тя загина. Някакъв гад я изнасилил, бедничката, и после я убил. А аз разбрах за това едва след половин година. Попаднах отново в Москва чак в шестдесет и пета. Бях завършила вече педагогическия институт във Владимир, идвах с учениците през лятото. Живеехме с тях в едно училищно общежитие, аз намерих време, отидох да навестя старите места, а там вече всичко се беше изменило: наоколо нови пететажни блокове, дори гребната база бяха пренесли на другия бряг на езерото.

Никакви познати не намерих, разбира се, а чуждите хора не можеш да разпитваш: „Знаете ли къде е Скронц?“

— Вие и адреса му ли нямахте? — учуди се Турецки. Трогна го тази смешна и в същото време толкова искрена привързаност.

— Представете си, не — усмихна се Валентина Андреевна. — Когато си заминавах, не мислех, че той ще започне да означава за мен толкова много. Разбрах едва когато се върнах вкъщи. Написах на Вера, исках да разбера адреса на московската й братовчедка, но отначало никой не ми отговори. А после й пратих картичка за Нова година. И получих кратко писмо от нейните родители: „Така и така, няма я повече нашата Верочка.“ Тук вече, разбира се, не ми беше до адреси.

Турецки продължаваше да разглежда снимката.

— А тези младежи не си ли спомняте?

— Ами толкова години минаха! Но те са от тяхната компания, това е сигурно. Ето тук в кадъра е влязъл ъгълът на една къща, виждате ли. Единият живееше точно там. Забравих как му викаха, разбира се.

Часовникът на стената удари осем.

— Ой, хапвайте, моля ви, а аз трябва да се приготвям — сепна се учителката. — Днес имам първи час. Свикнала съм да идвам в училище поне двайсет минути преди началото на занятията, а най-добре — половин час по-рано. Цял живот така правя. А сега имаме такива учители, особено от по-младите, които тичат в училище чак когато удари звънецът, едва ли не заедно със закъсняващите. За какъв авторитет сред учениците да говорим тогава?

— Няма да ви задържам повече — каза Турецки. — Отивайте в училище, Валентина Андреевна, но ако стане нещо… Например дойдат при вас да искат снимката и попитат как да намерят Скронц, просто ако забележите нещо необичайно, например че някой ви следи, и изобщо каквото и да е, елате при мен в хотела, трети етаж, стая триста и девет.

Турецки стана и докато си обличаше палтото, каза:

— И още нещо, Валентина Андреевна, не казвайте на никого, че сте ми дали снимката. Ако дойдат при вас в училище — кажете, че тя е вкъщи, ако дойдат вкъщи, кажете, че я пазите в училище, в бюрото си, обещайте да я донесете вечерта. Опитайте се да измислите нещо. Ще можете ли?

— Ще се постарая — неуверено отговори учителката. — Никога не съм умеела да лъжа…

— А вие не го приемайте за лъжа — посъветва я Турецки. — Това е спектакъл, така е по-просто. Или самоотбрана. Значи триста и девета стая.

— Ще си запиша.

Турецки поклати глава:

— Не трябва. Опитайте се да го запомните.

Глава четвърта Доверено лице

При това идване Алексей Снегирьов се сдоби с ново доверено лице — Борис Лвович Смелянски. Той живееше в Лиси Нос, в скърцаща двуетажна къща, която никой не би се осмелил да нарече нито крепост, нито дворец. Борис Лвович беше равнодушен към материалните блага, с изключение на гастрономическите, а от крепост не се нуждаеше. Алексей отиде при него с влака, като купи по пътя шоколадова торта, каквато старецът много обичаше.

— Шалом18, Борух Лейбович! — приветства той стопанина, докато затваряше портичката и рошеше пухкавата козина по врата на черно-бялото куче. — Не знам какво се говори тук, но трябва да вдигате чуковете. Та кога заминавате за Израел?

— Боже опази, Алексей Алексеевич! — прозвуча в отговор. — Ами ако замина, а тук без мен ще започнат да раздават кълки от Буш за петдесетгодишнината от победата?… Нали разбирате.

Косата на стареца приличаше на облаче снежнобяла пяна. Той безметежно яхаше инвалидната си количка, за която на площадката пред входа беше направена специална пътечка за слизане. Алексей влезе в къщата и по навик хвърли поглед надясно. Там над дивана висеше голяма цветна снимка на щастливо италианско семейство. Ослепително мъжествен красавец татко, русокоса красавица мама и между тях — тринадесетгодишна красавица дъщеря, прегърнала грамаден нюфаундленд. Всеки музикален фен веднага би познал на снимката семейството певци Тарантино. Борух Лейбович я окачи веднага след като се запозна с наемния убиец. Защо наистина да не доставиш удоволствие на добрия човек?

— Искате ли кафе, Алексей Алексеевич? Или нещо по-съществено за сгряване след пътя?

— А какво имате?

— Цимес-кнедли и бульонче. Пилешко.

— Уговорихте ме. Носете.

Багажът, който не смееше да докосне нито една жива душа, представляваше продълговат сандък, окантован с метални ъгли. В сандъка се пазеха много полезни неща. В това число малък, но много мощен компютър, който, ако бе попаднал пред очите на шведския митничар, би вкарал бедния човек в дълбок шок. Когато се налагаше, Алексей включваше компютъра към телефонната кутия (за щастие в къщата имаше регистриран електронен адрес) и по своите канали разузнаваше липсващите подробности за лицата от списъка, който Борух Лейбович му предлагаше. Този път, след като прегледа набързо списъка, килърът се ограничи само да кимне удовлетворено. Пет души и всеки отдавна вече беше изял всички фурми от своята кошница. Номер първи беше Михаил Максимович Микешко, роден през 1960 година. Архитект и творец на ННБ — финансовата пирамида, замаскирана като пенсионен фонд. Официално ННБ се разшифроваше като „Надеждност, Нравственост, Благородство“. Злите езици впрочем твърдяха, че абревиатурата кой знае защо съвпада с моминските инициали на мадам Микешко. Преди два месеца в новините едва ли не всеки ден показваха тълпите пенсионери, плачещи и псуващи пред затворените клонове на ННБ. Сега скандалът отшумя, телевизионните журналисти замлъкнаха като по команда. Микешко неизвестно как беше пуснат от ареста и дори говореха, че май се кани да се кандидатира някъде за депутат.

Възможно беше точно сега той вече да съставя предизборната си платформа. Или да дава ценни указания по телефона. И сигурно си нямаше и представа, че трябва да зареже всичко и да изчезва по най-бързия начин. Защото на петдесетина километра от него човекът с побеляла, подстригана на таралеж коса и неизразителни, обезцветени очи доизяде цимес-кнедлите си и каза:

— Нека да намерят книгата на Сиграм и Конрад „Бамбина бамбина“. Желателно да е доста опърпана.

Неговият събеседник старателно си записа заглавието и попита:

— Още нещо, Алексей Алексеевич? Лично за вас?

Килърът сви рамене и извади от джоба на джинсите си хартийка. Това беше списък на радиолампите, които не беше успял да намери даже на битака.

— Мазелтов! — изуми се Борух Лейбович. — Да не се каните да търгувате с антики?

— Телевизорът на хазайката ми се повреди — поясни Алексей, докато вадеше от сандъка малко стъклено шишенце с дебели стени и прозрачно гъсто съдържание.

Той скри шишенцето в чантичката на колана си, сбогува се и изтича да хване обратния влак.

След два дни му предадоха в подлеза на метрото ярка книга с голяма пъстра жаба на обложката. След още седмица килърът се яви за хонорара си: една част поиска в брой — за текущи разходи. За известно негово удивление под портрета на семейство Тарантино стоеше голям кашон. Вътре, в уютно пенопластово гнездо, кротуваше телевизор „Тошиба“.

— Това е за вашата хазайка — каза Борух Лейбович. — От възхитените почитатели.

Алексей предположи наум, че дори мафията не е успяла да намери лампите от ерата на динозаврите.

След като излезе от дома на Валентина Андреевна, Турецки се върна в хотела. Беше му неспокойно на душата, кой знае защо бе съвсем сигурен, че при Лисицина ще дойдат, и то доста скоро.

Улица „Алексей Фатиянов“ беше застроена с дървени къщи: все със същите резбовани украшения по покривите, тук-там с масивни дървени порти, пак резбовани. Той май не бе забелязал никъде над портите към двора да се издига двускатен покрив. За миг Турецки забрави, че е дошъл тук по важна и доста опасна работа. Стана му даже малко обидно, че всъщност е лишен от много неща, достъпни на всеки човек. Вече доста отдавна не е пътувал някъде просто така, а не по служба, не се е разхождал по улиците, не е разглеждал къщите, той винаги, всяка минута от живота си е изпълнявал някаква важна задача.

Минаваше девет часът и макар хората отдавна да бяха станали, не се виждаха много минувачи — улица „Фатиянов“ беше тиха по всяко време на денонощието.

Когато вече завиваше по улица „Парокомуна“, Турецки внезапно видя притежателя на хемингуеевската брада, който идваше насреща му. „Оня, който пристигна вчера със същия влак — помисли Саша и изведнъж една догадка прониза мозъка му: — Той е!“

Щом се изравниха, брадатият му хвърли разсеян поглед и отмина. Турецки също се постара да не дава вид, че го е познал. Обаче след няколко крачки той се огледа бързо. Най-лошите му подозрения се потвърдиха — брадатият зави в улица „Алексей Фатиянов“.

Това промени първоначалното намерение на Турецки да се върне в хотела и той отново тръгна към пощата. Разбира се, винаги съществуваше вероятността да го подслушат, твърде влиятелни хора се вълнуваха заради старата любителска снимка, която беше направила някога гимназистката, гостуваща в Москва. Можеше, разбира се, да отиде в местната милиция, но Турецки още не искаше да им се разкрива, кой знае какви приятелчета и авери може да имат местните ченгета.

— Шура — извика той в слушалката, — чуваш ли ме?

— Чувам те добре — отговори Романова. Гласът й звучеше така, сякаш тя се намираше най-малко в Ню Йорк (при това Турецки знаеше, че точно от Ню Йорк се чува далеч по-добре).

— Какво ново? — попита по навик Турецки.

— Е, това всъщност вече не е новина. Получих сводката от Питер. И там е неспокойно. Тая седмица са станали няколко поръчкови убийства. Смятат, че са свързани помежду си — твърде си прилича почеркът.

— Що за хора са?

— Сред тях има и банкер. Михаил Микешко, помниш ли нашумялото дело — шефът на оня фалшив пенсионен фонд, дето фалира?

— Така му се пада — пренебрегна това Турецки. — Шура — налагаше му се да говори високо и той се стараеше да го направи така, че да го разбере само Романова, — Константин разказвал ли ти е защо съм в Князев? Не? Обади му се. Кажи, че се е появил конкурент. Трябва да ми изпрати подкрепление. Или се свържи тук със своите, също да го проследят.

— Особени белези? — попита Романова.

— Пристигна вчера заедно с мен, отседна в хотела. Брадата му е като на писателя Хемингуей.

— Ето какво значи интелигентен човек — засмя се отдалеч Романова.

— Така че ти предай тук на своите…

След което Турецки се върна в хотела.

Той влезе в стаята си и я огледа внимателно — сякаш не бе влизал никой външен. „Интересно дали ме е познал, или не? — помисли той за брадатия. — Поне се направи, че не ме е познал. А аз го запомних от пръв поглед. И защо ли изпращат такива типове, веднага се набиват на очи, можеш да го нацелиш дори в тълпа. Какво е това, непрофесионализъм? Не му се вярваше. По-скоро си правеха някакви свои сметки.“

Той се увери, че вратата е заключена, и извади от вътрешния си джоб старателно опакованата между две парчета картон снимка. Младите весели лица му се усмихваха от брега, на заден план се виждаха хора, возещи се на лодките. Турецки не познаваше много добре този район на Москва. Май точно тук се намираше стадион „Наука“. Някога, още като хлапе, той идваше тук да вика за своя съсед по чин, който играеше ръгби. „Но там вероятно може да се открие някой, който помни тия момчета.“

Той пак се вгледа в лицето на Скронц. Напомняше му някого. Много даже. Турецки беше виждал някъде този човек, нещо повече: той беше сигурен, че го е виждал скоро. А и у Пъпа му се привиждаше нещо познато, макар и в значително по-малка степен.

Глава пета Bambina, bambina

Михаил Микешко отдавна вече не излизаше от къщи без поне двама бодигардове. А от известно време си въведе като правило винаги да облича противокуршумна жилетка. Това, разбира се, беше неудобно, особено когато Петербург биваше затиснат от влажната лятна жега, която се понасяше далеч по-трудно от къде по-високата температура при сух въздух.

Но сега, в късната есен, това неудобство не се усещаше толкова, а въпросът за личната му безопасност стана значително по-остър, след като основаният от него пенсионен фонд обяви неплатежоспособност и спря плащанията на вложителите.

Пред затворените врати се тълпяха отчаяни вложители, които обсъждаха помежду си как да го съдят. Но по този повод Микешко беше съвсем спокоен — за разлика от пенсионерите той добре познаваше руските закони и си даваше сметка, че няма абсолютно нищо, заради което да го подведат под съдебна отговорност. Той беше организирал частно предприятие, което действаше на свой риск, и хората, които бяха вложили при него парите си, също рискуваха. Не стана, момчета, случва се…

Наистина за самия Микешко фалитът на неговата компания изобщо не беше изненада. Така и беше замислено от самото начало. Всичко бе пресметнато и изчислено. Както и че в резултат на тази операция значително ще нарасне личното състояние на семейство Микешко. А че това ще е за сметка на доверчивите хора, дали му последните си спестявания, ни най-малко не вълнуваше Михаил.

Той мислеше изключително с големи числа, останалото не го интересуваше.

Малко хора обичаха Микешко, а самият той, както твърдяха някои, които го познаваха отпреди, беше истински привързан само към своите жаби.

У всеки може да се открие нещо човешко. Ако се поровиш, ще откриеш, че всеки си има някоя слабост. Ахилесовата пета на Михаил Микешко беше любовта към терариума и неговите обитатели: жаби, тритони, гущери, костенурки. Разправяха, че в новата триетажна къща, която Михаил си построи в Озерки, две големи зали са предназначени само за терариумите. Тук през цялата година се поддържаше определена температура, влажност и режим на осветлението, растяха вечнозелени тропически растения, а зад стъклата на просторните терариуми пълзяха най-фантастичните влечуги и земноводни на планетата.

Само тук Микешко се чувстваше наистина щастлив.

Да научиш такова нещо за врага е все едно да спечелиш на лотария.

При това Михаил Микешко беше рационален човек и обичаше точността във всичко. Ако вземаше някакво решение, то обикновено самият той го изпълняваше безусловно. Така той постанови, че непременно трябва да прекарва почивните дни в извънградския си дом. (Той купи на брега на Вуокса парцел от карелската гора, голям няколко хектара, който огради с висока ограда с бодлива тел. Когато стопанинът си беше вкъщи, по оградата пускаха ток с високо напрежение.)

В петък следобед по улиците на Питер често стават задръствания, колите ръмжат нервно, докато чакат нетърпеливо зелен светофар. Уви, на червен не може да мине никой, дори тъмносивият с издължени фарове форд „Скорпио“ на Михаил Микешко.

Нищо не можеше да се направи. Известният финансист, скрит от света зад бронираните стъкла на колата, мрачно разглеждаше минувачите по Литейния проспект. Всички му се струваха безполезни и жалки (мисълта за това, че някои бяха станали такива благодарение лично на него, никак не го смущаваше).

Между редиците спрели пред светофара коли се промъкваха всевъзможни търговци. Внезапно вниманието на Микешко беше привлечено от ярка зелена картинка. Той се вгледа по-внимателно — точно така, жаба. Пред него стоеше някакъв невзрачен мъж с късо подстригана на таралеж безцветна коса, който предлагаше книгата „Bambina bambina“. Едва ли някой от седящите в колите знаеше, че това е латинското наименование на гигантска тропическа жаба.

Удивително, но в обширната библиотека на Микешко нямаше такава книга!

— Ама че идиот! — промърмори Микешко. — Намерил какво да предлага. Да търгуваше с „Пентхаус“, по щеше да е на сметка. Или съвсем се е пропил.

— Сигурно я е откраднал — обади се шофьорът.

— Майната му — каза Михаил и свали стъклото. — Ей, приятел — повика той нещастния търговец на невървящата стока.

Веднага към скорпиото подскочи пъргав хлапак с цяла купчина различни вестници и списания, започвайки от „Духовен вестник“ и свършвайки със „СПИН-инфо“.

— Не ти — с ленив жест го отстрани Микешко. — Ето ти — той помами с пръст мъжа, който се опитваше да продаде книгата за рядката тропическа жаба. — Колко?

— Пет — отвърна мъжът.

— Пет какво? — презрително попита пак Микешко и като забеляза, че светофарът мигна в жълто, каза: — Давай по-бързо, стига гада!

С тези думи той извади от джоба си десетдоларова банкнота. В действителност Микешко изобщо не беше от обичащите да се перчат „нови руснаци“, които за фукня хвърлят „гущерите“ наляво и надясно. Просто на светофара вече пламтеше зеленият цвят и нямаше време да търси по-дребна банкнота.

Мъжът обаче не бързаше. Той взе банкнотата и замря, докато я разглеждаше.

— Ти какво, за пръв път ли виждаш зелените? — разсмя се Микешко. — После ще я разглеждаш, не се бой, не е фалшива!

Мъжът скри банкнотата в джоба на изтърканите си джинси.

— Давай книгата! — започна да губи търпение Микешко и протегна ръка.

Мъжът, без да продума, му пъхна книгата и финансистът внезапно усети, сякаш нещо го убоде в дланта.

— Ти какво? — попита той, но мъжът изчезна и сякаш се изпари.

В този момент шофьорът на скорпиото натисна газта и колата се устреми напред. Михаил веднага забрави и за мъжа, и за убождането. „Сигурно ми се е сторило“ — помисли той. После съсредоточи цялото си внимание върху книгата. В бамбина бамбина той се влюби от пръв поглед и реши, че при пръв удобен случай ще помоли търговците, които пренасяха нелегално животни през границата, да му доставят такава. Колкото и да струва! Той вече започна да обмисля къде ще е най-добре да постави нейния терариум.

Изведнъж му стана лошо. Стори му се, че в колата е нетърпимо горещо, макар климатикът винаги да работеше. Микешко докосна шофьора по рамото, сякаш искаше да каже нещо, но в очите му притъмня, а главата му безжизнено клюмна на гърдите.

Бодигардът, който стоеше до „шефа“, веднага разбра, че е станало нещо лошо.

— Паркирай! — изстреля той така разтревожено, че шофьорът засече колите в съседната лента и зави към тротоара.

Колата меко спря и бодигардовете се опитаха да свестят шефа. Накрая единият от тях, който някога беше завършил медицинско училище, се сети да опипа пулса на боса и вдигна клепачите му. Пулсът не се напипваше и зениците му не реагираха на светлината.

На пристигналата „Бърза помощ“ остана само да констатира смъртта. Първоначалната диагноза бе — внезапен инфаркт.

Впоследствие аутопсията установи, че Михаил Микешко е бил отровен. Как е могло да се случи това и по какъв начин тази практически неизвестна в Русия отрова е попаднала в организма на финансиста, така и не се изясни, макар че бодигардовете, а след тях и служителите от правоохранителните органи бяха почти сигурни, че отравянето е било свързано с покупката на книгата за тропическата жаба. И значи е майсторски планирано поръчково убийство. Това, уви, беше единственият извод, който успяха да направят.

Малко хора съжаляваха, че Михаил Максимович Микешко е изчезнал от белия свят. Само най-доверчивите от бившите вложители на ННБ, които още се надяваха да получат някога парите си, се съкрушаваха, че е изчезнала и тази надежда.

Що се отнася до мадам Микешко, то тя въобще не се чувстваше безутешна вдовица и дори не се опитваше да разиграва тази роля. Напротив, тя цъфтеше както никога. Кой би помислил, че така ще й провърви! Тя стана свободна и богата жена — много богата. Когато се съгласи на този брак, тя, разбира се, мечтаеше, че някога ще дойде такъв ден, но въобще не можеше да разчита, че ще настъпи толкова скоро.

Да оплакват смъртта на Микешко можеха само неговите земноводни приятели, но дори крокодилът не заплака. „Животинската ферма“, както сега събирателно наричаше мадам Микешко тези, които преди седмица само назоваваше „нашите зверчета“, нищо не забеляза. Сякаш нищо не беше станало, рептилиите се грееха на изкуственото слънце, докато новата им собственичка не направи щедър жест и не подари цялата колекция заедно с ценното оборудване за терариумите на Петербургския зоопарк.

Спонсорската акция получи дължимото отразяване по телевизията и в печата, тъй като беше съпроводена от коктейл. Кореспондентите намериха, че траурният тоалет с брилянти много отива на овдовялата милионерка.

Турецки се приближи до прозореца. Не можеше да излезе от хотела, нали обеща на Лисицина, че ще стои тук. Неизвестно защо пак го заболя рамото и въобще той изведнъж усети, че е останал съвсем без сили — отразяваха му се неотдавнашното раняване, битката, вечното недоспиване. Радваше се, че няма кой да го види сега, не му се искаше да показва слабост пред чужди очи. „Аз не съм Пери Мейсън, нито агент 007 — помисли той. — В реалния живот въобще няма такива железобетонни детективи. Но хората очакват от нас именно това.“

С тези мисли той легна направо върху одеялата и след секунда заспа.

Събуди го внимателно почукване на вратата.

Турецки мигновено скочи от леглото и като приглаждаше в движение косата си, побърза да отвори.

Както и предполагаше, на прага стоеше Валентина Андреевна. Тя изглеждаше някак объркана. Рижата й коса със сиви кичури се беше измъкнала изпод шала и у нея се беше появило нещо от момичето на снимката, някаква наивност, макар че сега бе свързана по-скоро със страх.

— Александър Борисович — каза тя малко задъхано, сякаш беше бързала нагоре по стълбите, — той дойде веднага след вас.

— Брадатият ли? — попита Турецки.

— Да — учуди се учителката и облещи очи зад дебелите стъкла на очилата. — Откъде знаете?

— Срещнах го на улицата. Забелязващ се тип. Пристигна с мен от Москва и го запомних още на площада пред гарата. И той живее тук, в хотела.

Като чу това, Лисицина затрепери. Турецки буквално физически усещаше излъчващите се от нея вълни страх.

— Той престъпник ли е? — попита тя.

— Като служител на прокуратурата не мога да обявя някого за престъпник, докато вината му не е доказана — отговори той, — но предполагам, да.

— А като го гледаш, няма и да си помислиш такова нещо — поклати глава Валентина Андреевна. — Такъв интелигентен. Само че очите му…

— Виж, очите му не можах да разгледам, признавам си — усмихна се Турецки.

— Такива неприятни очи, не лъжливи, а някак празни. Когато видях очите му, си помислих, че не е истински интелигент.

— Нима очите на интелигентите се отличават с нещо? — попита Турецки.

— Разбира се! — разпалено произнесе Лисицина и веднага стана ясно, че е литераторка. — Очите са огледало на душата и при наистина интелигентния човек в тях се усеща дълбочина, честност, искреност.

— И случвало ли ви се е да срещнете хора с такива очи? — поинтересува се Турецки, който класифицираше хората по съвсем друг начин, във всеки случай съвсем не по изражението на очите. Очите, уви, толкова пъти го бяха подвеждали. Само Татяна Бурмеева да вземем например, впрочем не — той се беше зарекъл да не си спомня за нея.

— Разбира се — отвърна Валентина Андреевна, — ето вие например.

Турецки се смути, но веднага си спомни снимката и попита:

— А Костя, Скронц, също ли имаше чисти очи?

Валентина Андреевна кимна:

— Той беше от много интелигентно семейство, баща му бе професор по география и това се виждаше във всичко. Той толкова се отделяше на фона на другите младежи, вие само вижте снимката и го сравнете с Пъпа. Съвсем различни са. Кажете, заплашва ли го нещо? Сигурно ще ви се стори смешно, но аз кой знае защо се тревожа.

— Разкажете всичко поред? — предложи Турецки.

— Когато си тръгнахте, започнах да се приготвям за училище, вече почти не ми оставаше време. До училището имам пеша двадесет минути, не е много далеко, в Князев въобще няма далечни разстояния. Но аз предпочитам да отида по-рано, вече ви казвах. А и трябваше да не забравя тетрадките на осми „б“ със съчинението, после да взема някои книги и самата аз да се наглася. Учителят трябва да дава пример на учениците включително и с външния си вид.

Турецки погледна поизтъркания й костюм с английска кройка и бялата блуза с якичка, извадена над реверите, също доста поизносена вече, и се постара да сдържи усмивката си.

Валентина Андреевна, разбира се, не успяла да се приготви, когато кучето на двора пак залаяло. Тя излязла отпред и видяла, че пред портичката стои висок представителен мъж с брада — явно не местен. Като си спомнила какво й говорил буквално преди пет минути Турецки, Валентина Андреевна малко се уплашила, но после се постарала да се овладее, разбирайки, че със страха само ще се издаде.

Тя любезно поканила непознатия да влезе, но веднага го предупредила, че почти няма време за разговор, защото закъснява за училище.

Непознатият се представил като племенник на Скронц, Дмитрий Николаевич, фамилията си не казал, което малко учудило учителката, но тя не започнала да задава излишни въпроси.

Дмитрий разказал сърцераздирателна история как чичо му чул предаването по радиото, където прочели писмото на Валентина Андреевна, и си спомнил за нея. Оказва се, че той също не забравил момичето, но не знаел адреса й и така те се изгубили един друг. За съжаление сега той, уви, е болен и при това доста сериозно (от какво именно, учителката също за всеки случай не започнала да изяснява), затова изпратил в Князев любимия си племенник.

— Но защо такова бързане? — попита Валентина Андреевна. — Той би могъл да дойде сам по-късно, след като оздравее.

— Писмото ви така го развълнува — отвърнал Дмитрий, — че нямаше търпение да се свърже с вас.

Дмитрий явно малко преигравал и това би направило подозрителна дори по-романтично настроена личност от Валентина Андреевна. Какъвто и да е Скронц, трудно е да се предположи, че той би заставил своя любим племенник да захвърли всичко и веднага да отпътува за Князев.

— Вие да не сте тръгнали в същия ден, когато излъчиха предаването? — попитала тя Дмитрий.

— Да — отговорил племенникът на Скронц. — Той не бива да се вълнува, затова реших, че ще дойда при вас сам и ще взема снимката.

— Снимката ли? — вдигнала вежди Валентина Андреевна. — Вие ми казахте, че той иска да възобновим връзката си, тоест аз така ви разбрах. Значи сте дошли само за да вземете снимката?

— Не, разбира се — разсмял се Дмитрий, както се сторило на учителката, доста принудено. Той видимо не очаквал, че за да вземе снимката, ще трябва да отговаря на толкова много неудобни въпроси. — Но чичо би искал да се увери, че действително сте вие. Какви ли не съвпадения стават.

— Възможно е — мъгляво отвърнала учителката. Тя погледнала към стенния часовник и изиграла изненада: — Боже мой, осем и половина! Обикновено по това време вече съм в училище!

— Добре. — Изглеждало, че племенникът на Скронц почва да губи търпение, и на Валентина Андреевна й се сторило, че ако тя каже или направи нещо не както трябва, той ще употреби и сила. — Покажете ми фотографията и аз сам ще мога да ви кажа има ли го там моя чичо, или не.

Валентина Андреевна погледнала в очите, които още от началото не й харесвали, и смътно усетила опасност. Дори преди половин час Турецки да не я бил предупреждавал, че трябва да измами този човек, тя вероятно и сама би се сетила интуитивно. Кой знае защо й се сторило, че дори снимката наистина да била у нея и тя да я била дала на „Хемингуей“ (за щастие снимката вече била у Турецки и затова Валентина Андреевна не би могла да я даде и под страх от изтезания), то било съвсем очевидно, че не би останала жива след това. Едва ли с това би се заел самият брадат „интелигент“, но бандитското нападение й било в кърпа вързано.

— Да — отвърнала Валентина Андреевна с най-лекомисления си тон. — Правилно! Много вярна мисъл!

После тя се чудела как й е стигнала смелост и актьорски талант да говори убедително, нали цялата се била смръзнала вътрешно от страх.

— Тогава да отидем заедно в училището — казала тя. — Снимката е там, в учителската стая. Писах писмото тъкмо през голямото междучасие, гледах тази стара снимка и тя така си остана в бюрото. Имах да нося много тетрадки този ден, страхувах се да не я измачкам. Да вървим.

„Ако той е престъпник — хладнокръвно помислила Валентина Андреевна, — за нищо на света няма да дойде с мен. После ще го разпознаят десетки свидетели.“

— Сега имам работа — отвърнал племенникът на Скронц. — Но мога да намина при вас след занятията. Ще донесете ли снимката?

— Разбира се — уверила го Валентина Андреевна, — днес имам шест часа, така че ще свърша в три и някъде към три и половина ще си бъда вкъщи. Хайде за по-сигурно да се уговорим за четири.

— Добре — отговорил Дмитрий. — Но много ви моля, не забравяйте снимката, че чичо много ще се разстрои. Ако отново ви изгуби, просто няма да го преживее.

Валентина Андреевна така и не разбрала защо получаването на снимката е толкова здраво свързано с продължаването на приятелството, но и този път не взела да уточнява.

— И какво стана после? — попита Турецки.

— Ами после, както виждате, отмених всичките си часове, което правя само в изключителни случаи като например истински тежко заболяване, и дойдох при вас — завърши своя разказ учителката.

— Постъпили сте много правилно — ободри я Турецки.

— Този човек нали няма никакво отношение към Костя? — с надежда в гласа попита Валентина Андреевна.

— Той му е толкова племенник, колкото и аз — избяга от пряк отговор Турецки, — това е съвсем очевидно. И цялата тая история с тежко болния чичо, който спешно изстрелва племенника си да търси жената, с която се е познавал само три дни преди четиридесет години, изглежда твърде неправдоподобна. Направо сцена от розов роман, при това най-долнопробен. Без да говорим за настойчивото му желание да завладее снимката.

— А мен най-много ме усъмни, че той не поиска да дойде с мен в училището — поклати глава Валентина Андреевна. — Нали, ако наистина смяташе да погледне снимката и да се убеди, че там е именно чичо му, можеше да го направи съвсем просто, като дойде с мен в учителската стая. Но веднага му се появиха някакви много спешни работи.

— Вчера съвсем неочаквано за себе си дошъл в Князев, а днес тук веднага му се явяват неотложни дела — подсмихна се Турецки. — Въобще, скъпа Валентина Андреевна, ще ви се наложи да се скатаете.

— За какво говорите, Александър Борисович? — учуди се учителката.

— Налага се да пропуснете занятията си в училище — отвърна Турецки. — Седмица или повече, засега е трудно да се каже, а може и да е само за три дни. Трябва да заминете. Имате ли някъде роднини, при които можете да погостувате известно време? Най-добре някъде на село.

— Имам — решително отговори Лисицина. — В Мстера живее сестра ми, а в Удоли — братовчедка ми…

— Отлично — отговори Турецки. — Тогава заминавайте за Удоли. Веднага, без да се връщате вкъщи, разбирате ли?

— Направо така, без багаж, в този костюм? Аз и пари нямам, само седем хиляди са ми останали до заплатата.

— Мога да ви дам малко. — Турецки потършува в джобовете си и извади банкнота от петдесет хиляди. — Това ще ви стигне за билет и на първо време. Налага се да пътувате без багаж и в този костюм. Разбирам, че ви е жал за него, но животът все пак е по-скъп. Не можете да отречете това. Струва ми се неразумно да се приближавате сега към къщата си.

— Може и да сте прав — отговори Валентина Андреевна. Тя погледна часовника си: — Преди имаше автобус в дванадесет, а сега не знам върви ли още.

— До спирката ще идем с такси, а там ще видим — каза Турецки. — Няма защо да се показвате излишно на улицата.

— С такси?! — засмя се Валентина Андреевна и каза съвсем по селски: — У нас, тук да не е Москва! У нас нивга не е имало: кого да возят? А и автобусът спира пред райсъвета — на една ръка оттук.

Глава шеста Нови Васюки

Сега в нашето отечество всички живеят трудно. Отдавна мина времето, когато можеше спокойно да си пиеш кафето на работа, знаейки, че законните аванс и заплата са ти осигурени във всички случаи. Макар и неголеми, но достатъчни, за да живееш и дори да си позволиш някои дребни радости.

Вече всичко се промени. На всички им стана по-трудно. В столицата хората получават повече, но и цените на основните хранителни продукти тук са направо умопомрачително високи. В провинцията спасяват личните градини, но затова пък заплатите са такива, че с тях и един човек не може да преживее половин месец, камо ли цяло семейство.

Не беше изключение и неголемият районен център Олга.

Макар че тук и досега действаха повишените далекоизточни коефициенти, умножената с тях заплата на бюджетните служители все пак си оставаше мизерна. А и нали цените в Приморието сега бяха едва ли не най-високите в цялата Руска федерация, така че в това отношение Владивосток би могъл да съперничи на Москва, а и по много показатели (например цената на хляба) значително я изпреварваше.

Впрочем Владивосток не отстъпваше на Москва и по броя на „новите руснаци“. Тук наистина те търгуваха не с Полша, а с Китай, Корея и Япония, а японската йена се приемаше във всяко от многобройните обменни бюра наравно с долара.

Що се отнася до вносните коли, в дадения случай, разбира се, японски марки, в Приморието те бяха значително повече, отколкото родните. При това бяха толкова евтини, че всяко средно семейство можеше да си купи кола (обаче невинаги можеха да я карат заради скъпия бензин).

Улиците на Владивосток, Находка и другите големи градове, неприспособени към такъв ужасяващ транспортен поток, денем буквално се оказваха блокирани. Така че на този, който бързаше за някъде, не му оставаше нищо друго, освен както едно време да си върви пеша.

В Приморието населението бързо се беше разслоило на много богати и много бедни и тук това ставаше значително по-бързо, отколкото в много други райони на страната.

А колкото до Олга, тя се бе превърнала в съвсем истинска провинция.

Обаче от известно време тук започнаха да се случват неочаквани и може да се каже, учудващи всички събития.

Всичко започна с това, че един прекрасен ден в администрацията на Олгински район се появи брадат млад човек в джинсов костюм с фотоапарат, касетофон, бележници и цял куп красиви вносни писалки. Той обяви още от прага, че е дошъл в командировка, за да напише книга.

— Предварителното заглавие е „Олга — първото руско пристанище на Японско море“ — делово обясни той. — Дългичко е, разбира се, но има време да помислим за него. — И младежът показа карта от Съюза на журналистите.

— От Владивосток ли сте? — попита Ванда Михайловна Фоменко, секретар на администрацията, която цял живот беше работила като секретар на районен съвет, с други думи, вторият човек в градчето и в района.

— Не, аз съм от Москва — небрежно отговори младежът.

Ванда Михайловна разбиращо кимна, макар че това беше нещо необичайно — в Олга рядко идваха кореспонденти, освен тия от съседния Кавалеровски район. А пък направо от Москва съвсем…

— Значи ви интересува историята — каза тя.

— Не само историята — възрази брадатият журналист. — Интересува ме абсолютно всичко в Олга: и историята, и днешният ден, трудовите, така да се каже, делници. — И разбирате ли, книгата трябва да се напише много бързо. — Той се наклони към Ванда Михайловна. — Правителствена задача.

— Че кой там си е спомнил за нашата Олга? — не можа да сдържи учудването си Ванда Михайловна.

— Спомнили са си. Дошло й е времето — отговори журналистът. — Така че ви моля да ми подготвите списък на всички интересни хора, които имате. Първо, най-старите жители, после краеведите, отлични производственици. И особено — той дори вдигна пръст нагоре — ме интересува вашият културен живот. Тук имате някакъв знаменит самодеен театър.

— Как, нима и в Москва са чули за него? — удиви се Ванда Михайловна, която, разбира се, като всички местни хора се гордееше със самодейния театър, който зае първо място на областния преглед, но все пак не беше очаквала, че слухът за местните таланти ще долети чак до самата столица.

— Чували са — отвърна младежът.

— Само че сега за съжаление го няма ръководителят — започна Ванда Михайловна. — Григорий Иванович замина… Аааа — разля се тя в усмивка. — Навярно той пропагандира там в столицата нашия театър. Григорий Иванович Грязнов, нали?

— Не — поклати глава младият журналист. — Не съм чувал за такъв. Моята задача идва от високите правителствени кръгове. Там се интересуват от историята и въобще… — Той замълча, без да знае с какво още да мотивира важността на получената задача.

Когато московският журналист получи всички необходими сведения и излезе, Ванда Михайловна още дълго клати учудено глава.

Но това беше само началото.

След седмица дойде сензационното съобщение, което потресе до дъното на душата всички олгинци. В държавния бюджет на отделен ред бяха записани няколко милиарда рубли за развитието на Олгински район в Приморския край.

Имаше на какво да се чудят.

След седмица излезе първият брой от районния вестник на Олгински район, който помпозно беше наречен „Кореняк далекоизточник“. Тъй като в района живееха само единадесет хиляди души, тук отдавна нямаше собствен вестник. И ето сега, когато в много други райони закриват вестниците, тук, напротив, основават. Печатаха го наистина в Кавалерово, защото в самата Олга нямаше никакви печатни мощности.

Вестникът беше на пълна бюджетна издръжка.

Първият брой бе посветен на перспективите за развитието на градчето. Предполагаше се да се построи ново пристанище, за да може Олга да приема не само средноголеми пътнически кораби, но и големите океански лайнери. Редом трябваше да се издигне голямо товарно пристанище, което с годините да се превърне в едно от най-големите (ако не и най-голямото — четеше се между редовете) в южния Далечен изток.

Едновременно с това предстоеше Олга да се превърне в място за културен отдих на Японско море.

„Едва ли ще минат и няколко години, и няма да можете да познаете нашата Олга — възторжено пишеше «Кореняк далекоизточник». — По бреговете на морето ще се издигнат високите корпуси на суперсъвременни санаториуми, пансионати, хотели. Ще бъдат построени стадиони, заведения за обществено хранене, развлекателни заведения. Гости не само от страната, но и от чужбина с удоволствие ще идват в новия международен център за екотуризъм Олга.“

Как екотуризмът ще се съчетае с най-голямото товарно пристанище, не ставаше много ясно, но това видимо не смущаваше „Кореняк далекоизточник“.

Колкото и да е странно, самите олгинци кой знае защо не изпаднаха във възторг от тези проекти.

— Ще надойдат всякакви — говореха едни. — Няма да може да се диша от колите им.

— Че като наоткрият разни казина, всякакви барове, проститутки ще налетят, какъв срам ще бъде. Направо ще трябва да си заключваме щерките вкъщи, да не гледат такива неща — пригласяха им други.

Обаче ги обземаше и гордост за тяхната Олга, която все пак беше оценена по достойнство.

От друга страна, не им се вярваше много във всичките тези проекти. Колко пъти бяха правени такива гигантски планове, като например обръщането на сибирските реки към ледовития океан. Всички си останаха на хартия (и слава богу!).

Но когато пристигнаха работници и асфалтираха улицата към клуба, цялото селище се събра да гледа.

„Кореняк далекоизточник“ веднага откликна на това събитие:

Поради отсъствието на Григорий Иванович началото на театралния сезон се отлагаше и движението по пътя към храма на културата не беше много претоварено. Но в селището имаше още един храм на културата, гордо наречен „Център за отдих на ловеца и рибаря, Приморски тигър“. Преди той беше склад на потребителната кооперация, но в хода на перестройката постепенно запустя и преди три години го нае някой си Сергей Пак.

В Олга не обичаха корейците, особено след като в областния вестник в края на осемдесетте се обсъждаше проблемът за „връщането им в историческото местоживеене“. Времето си минаваше, а на „историческото местоживеене“ се появи само Сергей Пак. Той оборудва видеосалон в бившия склад, а скоро повика от Ташкент приятеля си Саид и денем във видеосалона започнаха да поднасят вкусни шишчета и узбекски пилаф.

Постепенно „видеокиното“ престана да бъде чудо и приходите от салона намаляха. Тогава Серьога организира видеотека (за началството — безплатно), а когато успя да получи разрешение за сервиране на алкохол, закусвалнята окончателно се превърна в център за отдих. Патриархалните олгински нрави бяха несъвместими с рекета, особено след като личният състав „по служба“ опитваше на аванта шишчетата.

Сергей ходеше за нови касети във Владивосток, обикновено отсъстваше по три-четири дни, но миналата година изчезна почти цялото лято. Върна се от Владик с парахода и с товарен контейнер. Скоро обновеният и ремонтиран „Тигър“ се обогати с „Еднорък бандит“ и други игрални автомати.

— Бива си те, Серьога! — възхищаваше се местният милиционер чичо Федя. — Наш човек, руснак, за цял живот не може да спести толкова пари от шишчета.

— Ходих с морското началство като преводач в Корея. Продавахме старо желязо.

— Доживяхме! Скоро няма да има на какво да плават — мърмореше чичо Федя, докато нагъваше шишчета. — Докъде я докараха, вече нямат и собствени преводачи във флота.

— Преводът не е проста работа. Техните преводачи могат да превеждат само за зюдвест, а тук става дума за бизнес.

— Поне платиха ли ти прилично?

— Умният човек, чичо Федя, не моли за малко. Трябва да можеш! Като превеждам от руски на корейски — плащат продавачите, от корейски на руски — купувачите — подсмихваше се Серьога.

Вървяха упорити слухове, че в трюмовете на корабите, продадено като старо желязо, за Корея е отплавало същото онова оръжие, което после се взриви в складовете на Тихоокеанския флот. Само че що за глупост — нали не може и да отплава, и да се взриви!

Точно на пресметливия Сергей повериха да ръководи асфалтирането на пътя към храма на културата. Естествено „режимът на икономии“ му позволи да асфалтира и площадката пред „Тигъра“, и петдесетината метра, които го деляха от шосето.

Патрулната милиционерска газка спря точно пред центъра за отдих.

— Дяволска мъгла, нищо не се вижда! Ако не беше закачил табела на шосето, направо щях да мина покрай твоя „Тигър“ — мърмореше чичо Федя, докато неутрализираше въздействието на дъжда и мъглата с чаша женшенова водка. — Видя ли какво пишат женорята в „Кореняк“? — Той разгъна вестника. — „Жените и майките няма да допуснат проникването на разврата в Олгински район!“ Мойта също яхна метлата: ний, вика, ще направим жива верига пред клуба срещу вашите проститутки.

Саид донесе димящ ароматен пилаф. Чичо Федя обърна още една чашка и продължи:

— А аз й викам: „Ама си патка! Какви ти отбира акълът от казино! Вместо да киснеш при съседките, да беше отишла да правиш жива верига на градината или да миеш казаните при Саид, може пък да се научиш да правиш пилаф.“ Че бях и поръчал да сготви пилаф за рождения ми ден — тя свари някаква лепкава каша, после всичката я дадохме на прасето.

— Ай, яй, яй, началник, защо не ми каза, че имаш рожден ден? Друг път не бива — кажи, всичко ще направя — сякаш някак обидено проговори Саид. Застаналият до него Сергей само кимаше и гостоприемно се усмихваше.

Загрелият се и отпуснат чичо Федя изпъна крака, запуши, притвори очи и се замечта. После се обърна към Сергей и доверително му каза:

— Не, Серьога, каквото и да викат женорята, а казиното си е хубава работа. Само че нашите, олгинци, не могат да го развъртят. На япончетата също не бива да го даваме. Ще се наложи пак ти да го направиш — няма кой друг. Само че знаеш ли, при нас с един пилаф няма да стане казиното — тайга е все пак. Непременно трябва да има и пелмени.

Активността на женското движение значително изпреварваше събитията. До появата на чужди туристи и проститутки имаше достатъчно време, а да правят жива верига срещу асфалтаджиите беше някак глупаво. Впрочем пътните подобрения малко засягаха живота на обикновените жители: въпреки всичко есен не можеше да минеш без ботуши. Но затова пък от краевата администрация долетя съобщение — Олгински район е приравнен към районите на Крайния север. Следователно към обичайния далекоизточен коефициент се прибавя още един — северен, а значи и заплатите на работниците и служителите автоматично се повишават с петдесет процента, че и повече.

Тук вече всички олгинци бяха единодушни.

— Отдавна беше време — говореха те и ни най-малко не ги смущаваше фактът, че след като приравняват към Крайния север Олгински район, където през лятото три месеца има едва ли не четиридесетградусови жеги, а и зимите не са толкова сурови, а просто ветровити, то следващият поред северен град ще се окаже примерно на Черно море.

Всички останаха доволни и все пак тези промени бяха толкова неочаквани, че жителите на района недоумяващо се почесваха по вратовете.

И само най-големите фантазьори твърдяха, че всички тези благодеяния са дело на техния земляк Григорий Иванович Грязнов, който точно по това време бе в Москва. По-трезвомислещите им възразяваха, че не може един майор от запаса да издейства такива неща, особено бюджетното финансиране, но фантазьорите им напомняха за едно много съществено обстоятелство, което според тях би могло да отвори много врати пред Григорий Иванович.

— Не помните ли на кого прилича той? Не на нас и вас!

Според тяхната версия излизаше, че като отишъл в Москва и се разхождал по Арбат или някъде другаде, Григорий Иванович привлякъл вниманието. Веднага докладвали на Най-главния. И той веднага заповядал да доведат при него двойника му. Всеки на негово място би се заинтересувал — най-естествено желание.

— А по-нататък навярно са се разговорили — продължаваха да фантазират фантазьорите. — Самият той разпитал нашия как я кара, откъде е значи, как живее, каква му е заплатата, стига ли. С какво се занимава? А нашият му е разказал — и за клуба, и за театъра и че калта не можеш я изгази, и че вестник си нямаме. А той се разпоредил.

— Аха — не се отказваше някой неверник. — „Утеши ме ти, приятелю сърдечен Гришка, а сега искай каквото ти се ще: ако щеш царкинята, ако щеш половината царство.“ Така ли? А това товарно пристанище? Ами всеруската здравница?

— Е, това трябва Самият Той да е измислил — клатеха глави фантазьорите. — Нашият Иванич едва ли ще измъдри такова нещо, чак пристанище значи.

Но дори буйната им фантазия не стигаше, за да предположат, че техният земляк, познатият на всички запасен майор, който обичаше да чопли градината си, макар и да бе ръководител на самодеен състав, може да решава важни държавни дела.

Глава седма „Хемингуей“ започва да действа

До автобусната спирка наистина имаше само двеста метра, но още на половината път Турецки се убеди, че плановете му са добри за Москва, но не и за Князев. С Валентина Андреевна се поздравиха трима души, а една жена успя да й съобщи, че Наденка се омъжва, и я покани на сватба. Стана очевидно, че ако тя стърчи тук половин час, докато си чака автобуса, за това ще научи целият град.

— Валентина Андреевна, здравейте — подхвърли поредният познат, който товареше кашони в багажника на очукано жигули.

— Здравей, Петенка!

— Дали не можем да се доберем по-бързо с прекачване? — започна да се вълнува Турецки.

— Разбира се, че можем. Автобусът въобще може и да не дойде. — Тя помисли малко, обърна се назад и попита: — Петенка, ти случайно да не си отиваш към къщи?

— Вкъщи, вкъщи. Само да натоваря още нещо.

— Ще ни закараш ли до водната кула?

— Иска ли питане! Сядайте. А вие какво сте намислили да правите в нашия квартал?

— Дойде един познат от Ленинград, показвам му забележителностите. Вече ми е трудно да ходя много пеша, а автобусът сам знаеш колко е редовен. — Учителката така бързо влизаше в ролята на конспиратор, че Саша искрено се учудваше.

Около водната кула неочаквано попаднаха на някакъв „чичо Степан“ на мотоциклет с кош, който след час се канеше да се връща тъкмо в същото Удоли. Щеше да бъде хладничко, разбира се. Но затова пък минимум свидетели. Валентина Андреевна убеди Турецки, че „хич не настива“, и той със спокойна съвест реши да я прати с чичо Степан.

Докато чакаше да тръгнат, Турецки се поинтересува дали не може да се приближи незабелязано до дома на Лисицина, но не откъм улицата.

— Всякак може: оградите са направени като за честни хора. Може от Волшник, имаме една такава рекичка, ще преминете през оврага, а там започва Верьовкината уличка, точно зад моята къщичка излиза. Оградата е висока, но има дупки: хлапетата цяло лято минаваха оттам за ябълки, спасение няма от тях. Но през оврага май ще се заблудите. По-добре ще бъде да минете отзад, където садя картофи, оградата там е само за фасон. Там нататък живее чичо Филат, стар е вече, деветдесетгодишен. Неговата къща се води на улица „Червеноармейска“. От „Съветска“ не завивайте към нас, а ще минете покрай банята, там е улица „Муромска“ и веднага завивате наляво към „Червеноармейска“. Като почнете да се качвате нагоре, ще видите. Вдясно се точат къщи, а отляво започва оврагът. Преди да стигнете до оврага, е къщата на чичо Филат. Тя е малко нависоко. Развалина вече. Ако си е вкъщи, поздравете го и кажете, че идвате при мен. Вървете смело, той няма кучета… Ох, каква съм глупачка, съвсем изумях! Ами Палма остана сама! — стресна се Валентина Андреевна. — Е, нищо, ще наминете при чичо Филат, кажете му, че са ме извикали във Владимир в областния отдел „Образование“, нека да нахрани Палма.

Турецки се върна в хотела, предаде ключа на дежурната на рецепцията долу, после пак излезе в града, обаче тръгна не по улица „Фатиянов“, а по успоредната й „Муромска“. Като намери нужния му номер, той спокойно мина през парцела и се увери, че оградата отзад наистина е символична. Изведнъж Турецки чу някакво хрипливо скимтене. Рижото тяло на Палма не се забелязваше много сред пожълтялата трева покрай къщата. Кучето пълзеше, по-точно опитваше се да пълзи към него. Подире му оставаше кървава следа.

„Хемингуей вече е тук“ — разбра той и извади пистолета от вътрешния си джоб.

Турецки се промъкна внимателно към къщата, но голите клони на ябълката и вишната бяха ненадеждно укритие. Палма изскимтя за последен път и тялото й замря неподвижно. Като се промъква известно време през градината, Турецки излезе право пред къщата, където беше идвал сутринта.

Той се ослуша. Отначало беше тихо, както и трябва да бъде в празна къща, но после чу някакъв шум. Турецки се прокрадна към прозореца, същия, зад който стоеше бюрото на учителката. Той се притисна към стената и внимателно надзърна в стаята.

И веднага се дръпна.

Брадатият интелигент се ровеше из чекмеджетата на бюрото. За щастие той беше така погълнат от заниманието си, че не видя появилото се за миг на прозореца лице. А Турецки повече не повтори опита си — вече беше видял достатъчно.

Алексей Снегирьов вървеше по „Фрунзенска набережна“ и си спомняше как започна всичко.

В онази вечер при Борух Лейбович го очакваше сюрприз.

— Постъпи коленопреклонна молба от московчани — каза гостоприемният домакин, когато килърът включи компютъра си и се убеди, че цюрихската банка действително е заприходила поредния му хонорар. — Само че, разберете ме правилно, Алексей Алексеевич. Аз само ви предавам и изобщо не настоявам. Не съм си враг. Вие разбирате.

— „Александър Борисович Турецки“ — замислено прочете килърът. — Никога не съм обичал Москва. Това май е следовател?

— Точно така. От прокуратурата. По делата от особена важност. Аз, както разбирате, не съм напълно в курса на нещата, но доколкото ми е известно, сега той се занимава с така наречения отстрел на банкери.

— Ами нека се занимава — прозя се килърът. — Бог да му е на помощ.

Разходката из града частично беше прогонила стреса и той искаше да спи.

— Московските колеги се обиждат — внимателно каза Борух Лейбович. — Вие, разбира се, всичко ще препроверите и е възможно да се убедите, че информацията е лъжлива, но на мен ми казаха много, много конкретни хора, че уж гореупоменатият господин, как да кажа, е започнал да се черпи не с когото трябва. Впрочем кой съм аз? Само беден стар човек, когото може да излъже дори дете…

Килърът взе от него тъничка папка с няколко снимки и ксерокопия. Там имаше още касета със запис на телефонен разговор. Всичко заедно свидетелстваше, че следователят Турецки е действал основно по указания на групировката от Грозни. На което съвсем справедливо се обиждаха московските босове.

Заедно с това имаше и нещо, което накара килъра да настръхне вътрешно. Нещо определено не му харесваше, но какво именно — не можа да схване веднага.

— Засега не обещавам — промърмори той. — Но ще видя.

— Да ви купя ли билетче? — зарадва се Борух Лейбович. — За кой самолет? Или предпочитате с влак?

— С влак — каза килърът. — Дневния. Че в нощния като нищо могат и да ме ограбят.

В електричката той отначало разглеждаше светлинките на станциите, пробягващи зад прозореца в есенната чернилка, и се опитваше да съобрази какво не беше наред с този Турецки. После се стопли и заспа.

Присънваха му се тънички ръце, плътно прегръщащи врата му, топлината на детско телце, доверчиво притискащо се към гърдите му, невероятни очища и шепот: „Тате ли те прати“? Единственият договор, за който той така и не взе нито грош.

Преди тридесет и шест години на стълбите пред детската поликлиника на улица „Двинска“ намериха момченце на месец и половина, загънато в сиво-розово памучно одеяло. Бележката, надраскана на парче от вестник, гласеше, че обитателят на този пакет се казва Петенка. Скоро Петенка порасна и разбра, че мама няма да дойде за него. После се намериха доброжелатели и му обясниха що е това аборт и каква е вредата за здравето от него. Кажи значи мерси, че не те е закопала някъде на бунището или не те е изхвърлила в контейнерите за боклук. Така той разбра, че още преди раждането си не е бил нужен на никого.

Всъщност той и по-късно не беше особено нужен на никого. Нито на възпитателите от детския дом, които бяха лика-прилика на Алевтина Викторовна Нечипоренко, нито на държавата, която го научи да убива, нито на собствения си партньор. Нито на сегашните клиенти. А в крайна сметка — и на самия себе си.

Имаше наистина на света едно номадско африканско племе. И италианско момиченце, на което не му остана даже негова снимка, за да си я закачи на стената. Това вече съвсем на нищо не прилича — малки момиченца да казват „лека нощ“ на снимките на наемни убийци.

На другия ден, рано сутринта, по време на ритуалния крос му предадоха билета за московския влак. Той го пъхна в джоба на анцуга си, но в Москва замина все пак с кола. Познатият шофьор, който трябваше да закара в Москва разкошно тъмносиньо „Волво“, бе доволен от компанията. Той вече бе имал работа с Алексей и знаеше, че докато на задната седалка спи този тип, може да се страхува най-много от базука в храстите или танк на пътя.

Мощната комфортна кола пристигна в Москва на разсъмване.

— Значи се връщаш? — попита Романова, когато Турецки й се обади по телефона в края на работния ден.

— Не, оставам — отвърна Саша. — Струва ми се, че сега ще започне най-интересното.

— Аз между впрочем се свързах с князевската милиция, те установиха наблюдение над твоя „Хемингуей“. Между другото при настаняването си в хотела той е представил документи на името на Дмитрий Николаевич Белов, регистриран в Москва на улица „Совхозна“ 16, апартамент 42. Та значи на този адрес няма никакъв Белов… Това е положението, Сашка.

— Повече би ме учудило, ако той наистина живееше там, че и се окажеше честен инженер — отговори Турецки.

Отстрани можеше да изглежда парадоксално, че Турецки поддържаше връзка с князевската милиция през Москва, обаче беше съвършено необходимо, само това оставаше — да се разкрие. Още повече че сега той имаше снимката. Още не разбираше напълно защо тя предизвика такова суетене в лагера на Скронц и Пъпа, но се досещаше, че не е само защото е станало възможно да ги разпознаят и дори не затова че сега можеше да се види връзката между тях. Това не даваше мира на Турецки. Той вече разбираше какво трябва да направи, когато се върне в Москва, но все пак реши да изчака в Князев още един ден. Тайнственото изчезване на учителката трябваше да подтикне Скронц и Пъпа към някакви решителни действия. Нали тя е изчезнала, значи се страхува и следователно се досеща… Това беше повече от опасно.

Глава осма Снимката

Изминаха няколко дни мъчително и позорно заточение. Президентът вече не се учудваше, че светът досега изобщо си няма понятие за престъплението срещу държавния глава на Руската федерация. Дяволската хитрост на враговете му го лиши дори от надеждата, че Западът ще се застъпи за него — ако ще и в косвена форма, като замразяване на кредитите.

Сега радиоприемникът и телевизорът в неговата стая, която той в себе си наричаше килия, неизменно се включваха всеки път, когато по тях предаваха нещо така или иначе свързано с името на президента.

Радиото не го угнетяваше толкова. С ръка на сърцето президентът бе принуден да си признае, че и неговите собствени речи обикновено не звучаха по-добре — някак отривисто, без обертонове и емоции. Двойникът го копираше доста точно.

Къде по-лоши бяха телевизионните предавания. Когато виждаше на екрана своето копие, но тъпо, самодоволно и от време на време някак замразено, президентът стискаше юмруци в безсилна ярост. Ставаше му безумно срамно, че руските граждани и целият останал свят го виждат ТАКЪВ. И макар да разбираше с разума си, че срамно трябва да бъде не на него, той неведнъж забелязваше, че се изчервява, когато лъжепрезидентът гледаше срещу камерата с някакво възторжено-идиотско изражение.

Но не стига това, ами той провеждаше и политика! И макар истинският държавен глава прекрасно да разбираше, че двойникът му е само марионетка в чужди ръце, послушна кукла, изпълняваща каквото й кажат, той все пак не можеше да не се ядосва на този недалновиден човек.

Обаче мислите му заемаше все пак не запасният майор от Приморския край. Много по-често президентът мислеше за тези, които го предадоха. За нещастие, а може би за щастие, по природа той беше простосърдечен човек, привикнал да се доверява на хората и на това, което говорят. И трябва да се каже, някога действително му се струваше, че го заобикалят честни, порядъчни хора, много от които той и досега смяташе за свои приятели. Така беше още по времето на свердловските общежития и комунални квартири. Но колкото по-високо се издигаше по обществената стълбица, толкова повече се появяваха около него хора, които му се усмихваха, ласкаеха го, а после се оказваше, че държат камък в пазвата си.

Президентът си спомни какъв удар се оказа за него, когато изпадна в немилост при бившия генерален и изведнъж усети около себе си вакуум. Телефонът на бюрото замълча, тези, които до вчера звъняха от сутрин до вечер, видимо забравиха неговия номер.

Затова пък се обадиха старите приятели от общежитието — тези, които и не мислеха да се появяват, докато той беше голям началник. Именно те го подкрепиха в трудния час.

А още и семейството. Жена му, дъщерите, старата майка.

Това беше първото потресение, най-силното. След него дойдоха други и макар че президентът така и не можа да привикне към предателството, вече не се поразяваше толкова. Дори когато хората, които заедно с него мъжествено защитаваха сградата на руското правителство, изведнъж се оказваха не просто предатели, а дребни лъжци, които говорят в очите ти едно, а зад гърба ти съвсем друго, дори когато предишните скромни професори по история и политикономия, след като се изявяваха година-две като „рупори на демокрацията“ в „Огоньок“ или „Московские новости“, при изпитание се оказваха обикновени демагози.

Едни бързо излизаха от политиката, след като успееха да отмъкнат за своя институт едно-две помпозни здания в центъра на Москва, а за себе си лично — някаква партийна виличка с мецанин (между другото и децата им изведнъж се сдобиваха с някакви имоти: кой в Ница, кой в Санта Барбара, че и в Бевърли Хилс). Впрочем те манкираха академична дейност, но цялата им наука се свеждаше до четене на лекции зад океана. Лекциите им (както докладваха тези, които трябва) бяха скучни и еднообразни и нито един университет не издържаше повече от три-четири. Спасяваше ги изобилието от университети и гастролите на някои продължаваха повече от година.

Други ограничаваха своя принос към науката в основаването на някоя нова академия, назначаваха се там за действителни членове и не слизаха от трибуната, изцяло потънали в политически дрязги. Президентът не обичаше да ходи нито в стария Върховен съвет, нито в сегашната Дума. А когато присъстваше на заседанията, през цялото време се опасяваше да не стане свидетел на побой и псувни. Съратниците от деветдесет и първа не се проявяваха с нищо по-добре от наглия „юрист по баща“.

Президентът се умори от разочарования. Той постепенно се примири, че такава е човешката природа. „Нашата главна задача е възпитанието на новия човек“ — спомни си той една от страните на триединната задача за построяването на комунизма. Колко просто и логично се струваше това на слушателя от Висшата партийна школа. И не предизвикваше никакви съмнения. Едва сега, след като бе преминал през цялата горчива школа на ръководните длъжности, включително и най-висшата, президентът осъзна цялата утопичност на този постулат.

Човекът е егоистичен, честолюбив и нечестен.

— Не! — каза президентът и тутакси се хвана, че говори на глас.

„Не — помисли той, — има егоистични, честолюбиви хора, готови да вървят по трупове и да предадат всеки, стига да им е изгодно. Но има и други.“ И в това той също не можеше да се съмнява. Защото винаги се намираха хора, които вървяха след него, независимо от всичко.

Но как да различи едните от другите?

„Какво да мъдрувам — тягостно мислеше той, докато се мъчеше в своята килия, — не умея да усещам хората. Трябва да си го призная. Това поне е ясно.“

В такава ситуация би било много лесно да се озлобиш срещу целия свят, да виждаш предателство и врагове във всекиго — и в далечния, и особено в близкия. А като следствие на тази тотална подозрителност да разгърнеш цяла мрежа за подслушване и следене, при това едните шпиони непрекъснато трябваше да следят другите. Сталин така и свърши. От нарастваща параноя, от мания за преследване. Нима в Русия е неизбежна тази съдба на вождовете, както в източните сатрапии?

Не му се искаше да го вярва.

Защото това би значило, че руският народ е обречен на вечно робство, че тук по предопределение не може да се построи никаква демократична държава.

Но нали има и други. Такива, какъвто беше Андрей Дмитриевич Сахаров. Има го Солженицин, който е откъснат от реалността романтик, но честен човек. Има го накрая Гайдар… Президентът си спомни лицето на своя млад премиер-министър, когато му съобщи, че трябва да подаде оставка. „Само да се измъкна оттук… — реши той. — Само че лесно е да се каже — да се измъкна.“

Та нали, изглежда, никой и не подозира, че начело на държавата стои самозванец, подкрепян от шепа заговорници.

„Ами Фаина? — помисли президентът. — Жена ми не можеш излъга. Ами дъщерите? А внукът? Най-вероятно някак си са ги неутрализирали. Може да са ги пратили на почивка и изобщо какво ли не.“

Мислите за близките му, за съдбата им бяха особено тежки.

„А може би да се примиря и да подпиша всичко, каквото искат? — мислеше мрачно президентът от време на време. — Да изляза оттук и тогава…“

Но идваше и друга мисъл: „Ако подпиша, няма да изляза оттук никога.“

Да подпише такова назначение — беше все едно да подпише смъртната си присъда.

Действително, при положение че нужният им човек стане вицепрезидент, именно той без всякакви избори става автоматично държавен глава на Руската федерация, ако със сегашния президент се случи нещо. А съмнения, че може да бъде организирана всякаква случайност, нямаше. Щом успяха да пленят самия президент.

Президентът не знаеше и, разбира се, не можеше да знае едно много важно обстоятелство — подмяната му с двойника изобщо не влизаше в коварния план. Хората, които се опитаха да отклонят от него смъртната заплаха, сами неволно помогнаха на заговорниците.

Президентът не знаеше и че не американският президент и не световната общност, а хора, за много от които никога не бе чувал, правят всичко, за да му помогнат.

На следващия ден Князев беше потресен от злодейското убийство, станало предната вечер. На три километра от града бе намерен прострелян в гърдите Павел Афонин, работник от князевския месокомбинат. Той лежеше в храстите покрай шосето и трупът му бе открит рано сутринта от съпрузите Тихомирови, които спрели покрай същите храсти по молба на съпругата. Жената направила буквално няколко крачки и се натъкнала на лежащия по очи труп. Тихомирови повикали милиция, трупът бил идентифициран бързо и не по-малко бързо установили, че Афонин се връщал късно вечерта към къщи от Мстера със собствената си кола „Москвич“ с номер И56-29ВЛ. Вкъщи обаче не пристигнал, колата също я нямаше на местопрестъплението, от което милицията заключи, че е бил убит, за да му задигнат москвича.

Стана и едно доста по-дребно произшествие, което не развълнува града, но всъщност имаше пряко отношение към убийството на Афонин.

На площада пред гарата беше паркирано БМВ в онзи светлосив цвят, който обикновено се отбелязва в паспорта на колата като „сафари“. Такива коли в Князев виждаха рядко. БМВ-то се появи там късно вечерта в понеделник и поне цяло денонощие до него не се приближи никой. Малко хора забелязаха това, нали на гаровия площад минават все различни люде, но има и някои, които постоянно се мотаят там. Първи обърнаха внимание на безстопанствената луксозна кола продавачките на семки. „Ще му задигнат колата на тоя“ — говореха си те, представяйки си собственика като висок красавец в широко вълнено палто с бял шал, като героите на известната реклама, които внасят парите си в престижна банка.

Но мина и вторникът, а към БМВ-то не се приближаваше никой, след което нервите на един от вечно мотаещите се на площада чичовци не издържаха и той съобщи в милицията за безстопанствената кола.

При проверката се оказа, че БМВ-то е регистрирано в Москва, но под този номер се води още една кола — „Ока“, принадлежаща на инвалид втора група. Закараха лимузината с фалшивия номер в двора на князевското управление на КАТ, където и остана. Възникна подозрение, че убийството на Афонин и появата на безстопанствената скъпа кола са свързани, обаче беше съвсем непонятно защо му е на някого да задига нещастния Москвич и да захвърля собственото си БМВ.

По цялата Владимирска и съседните Горковска и Ивановска области започна издирване на москвича, принадлежащ на Афонин.

Едва след това Турецки се върна в Москва.

Най-старият криминален експерт на Москва Семьон Семьонович Мойсеев дълго и внимателно разглежда снимката, отначало през очилата, после под лупа.

— Семьон Семьонович, издирваме тези хора, а снимката е направена преди четиридесет години. Нали има начини, позволяващи да се определи как ще изглежда лицето на човека след тридесет-четиридесет години?

— Разбира се, вие сте прав, Саша, има такива неща. — Мойсеев поклати глава. — Базират се на общата теория за стареенето на тъканите на лицето. Но — той свали очилата си — те могат да дадат твърде приблизителна картина. Вземете само мастните натрупвания. Те могат да изменят лицето почти до неузнаваемост. Ако вие напълнеете с четиридесет килограма, на улицата няма да ви поздравят дори близките ви приятели. Престъпниците наистина рядко използват този метод, защото да надебелееш нарочно е много трудно.

Той пак погледна снимката.

— Разбира се, напълняването може да се прогнозира в много случаи, но не във всички, повярвайте ми. Колко слабовати лица за четиридесет години се превръщат във физиономии с двойна брадичка, питам ви? Множеството! Значи по-малко пълни отслабват, основно това става заради болести на стомаха.

— Значи смятате, че нищо няма да излезе?

— Е, не съм казал такова нещо, Саша, какво говорите — усмихна се Мойсеев. — Ще опитаме, ще видим. Доколкото разбирам, трябва ви спешно?

— Добре би било да я имам вчера, само че…

— Щом ви трябва за вчера, ще я получите утре — отвърна Мойсеев. — А днес ще направим няколко копия от вашата снимка, да не й се случи нещо. Както разбирам, негативът е загубен.

— Уви — разпери ръце Турецки.

— Елате след два часа, ще бъде готово.

Двата часа, които му отпусна Мойсеев, стигнаха на Турецки да намине вкъщи и да се види с Ирина. Той й звъня няколко пъти от Князев, но както винаги се ограничаваше само с общи фрази.

— Господи, Сашка, как се радвам, че си жив — заплака Ирина.

— Откъде ти хрумна пък това, глупавичката ми?

— Знаеш ли, вече разбрах, че колкото по-малко разказваш, толкова по-опасна е работата — отвърна Ирина. — А в последно време ти само мълчиш. Затова и се боя.

— Непременно ще ти разкажа, само че не сега — обеща Турецки. — Става ли?

— Ето ги вашите картички, познахте ли ги? — Мойсеев подаде с усмивка на Турецки три еднакви снимки. — Според мен стана по-добре. Съвременна техника, Саша.

Турецки погледна новите снимки. По-точно това не бяха вече снимки, а лазерни разпечатки. Бяха станали първо няколко пъти по-големи от оригинала, копиран преди четиридесет години в Князев, освен това бяха махнати драскотините, петната и другите дефекти, увеличена резкостта, така че предметите и лицата изглеждаха значително по-отчетливи. И ако не бяха роклите и прическите от петдесетте години, по качество тези изображения лесно можеха да минат за снимки от съвременно списание.

— И да ви посъветвам, Саша — каза Мойсеев. — Вземете снимката и вървете с нея в милицията. Не, не при Романова. Намерете стария квартален, оперативен служител или някой от паспортния отдел, в краен случай, които са работили преди четиридесет години там, където са живели тези момчета.

— Но все пак са минали четиридесет години, Семьон Семьонович!

— И какво от това? Да не искате да кажете, че тези, които са работили преди четиридесет години, вече са в гроба? Тогава и на мен ми е време, нали аз преди четиридесет години работех в Коминтерновската районна прокуратура на Москва. И не за първа година. Бях вече над тридесетгодишен. На колко мислите, че съм сега? Разбира се — продължи той, — тези хора са се пенсионирали, може да са заминали някъде, но си струва да се опита, много даже си струва. Ако тези момчета, а особено ето тези не са и момчета — Мойсеев посочи с пръст към другите двама младежи, стоящи редом до Скронц, Пъпа и момичетата, — някак са били регистрирани при тях, то те, разбира се, ги помнят. Може да излезе и нещо много, много интересно. Припомнете си тогава думите на стареца Мойсеев.

— Благодаря, Семьон Семьонович, подхвърлихте ми гениална мисъл.

„Тимирязевската академия — размисляше Турецки, докато прелистваше ведомствения справочник. — Това май е 74-и участък. Ето: Ивановска 30.“

Началникът на 74-и участък прие веднага Турецки. След като изслуша молбата му, се замисли, а после каза:

— Аз съм нов човек тук по вашите мерки, преди седем години ме прехвърлиха от 21-ви. Имаме една служителка, тя работи от младини тук, с всички се познава, и въобще — както казваха при „застоя“ — работническа династия, а паметта й е — не ти трябва нито компютър, нито картотека.

И той набра номера на вътрешния телефон:

— Зинаида Дмитриевна, елате за минутка.

Той още не беше свършил да говори, когато вратата се отвори и влезе възрастна секретарка.

— Колегата от прокуратурата се интересува от една история с четиридесетгодишна давност. Струва ми се, че вие най-бързо ще съобразите кой би могъл да му помогне? — помоли началникът.

Когато изслуша Турецки, тя се замисли за момент.

— Страхувам се, че малко сте сбъркали адреса. Формално цялото езеро е на наша територия, но онзи бряг попадна при нас малко случайно.

— Да, знаете ли! — прекъсна я началникът. — Направо кошмар някакъв! Кога основаха този Железопътен район?

— В седемдесет и седма.

— Значи нашият участък едва ли не двадесет години се мъчи. Четната страна от началото на „Голяма академическа“ оставиха в Тимирязевски район, а до нея се стига през Железопътния район. Може и направо, но или през Тимирязевския парк, или с плуване през езерото. При нас един умник нарече това парче Калининград: нали знаете, че за да попаднеш сега в Калининградска област, трябва да получиш едва ли не литовска виза. Жилищни блокове в този „Калининград“ почти няма, но стадион „Наука“ е наш и плажът също. Направо главоблъсканица! Моята кариера започна с това, че опразниха джобовете на един академик на плажа, той забелязал тия боклуци, настигнал ги, набили го, а те минали пътя и вече са в Железопътния район. Човекът беше досетлив, успял да ми позвъни след петнадесет минути от гребната база, описа цялата компания. Аз звъня в шестнайсети, оттам някакъв идиот вика: „При нас не са постъпвали сигнали, свържете се с районното управление“…

Турецки реагира мълчаливо, макар че, разбира се, не можеше да не посъчувства.

— Е, извинете, че се намесих… Наболяло ми е! Цял живот от Копен в Хаген през Крижопол…

— Значи така — продължи Зинаида Дмитриевна. — Паркът на Тимирязевската академия и преди беше на наша територия, но на нашата страна са студенти, а вас ви интересуват хулиганите — от Виселки, от Лихобор, може и от Коптев. Нашето семейство живее в Лихобор от петдесет и осма. Аз, естествено, съм била дете, но покойният ми баща — той работеше като оперативник в нашия участък — би могъл да ви помогне. Но май че е по-добре да идете в шестнайсети… Сельодкин да можехте да откриете… Ако е жив.

— Сельодкин?

— Моят баща му викаше така. Те дружаха и се наричаха на бащино име. Баща ми — Петрович, а другия — Поликарпич. А „поли“ значи „много“, та баща ми го майтапеше: и в очи, и зад гърба му. Как само не го наричаше, ту Многорибин, ту Полураков, а най-често — Сельодкин: защото той винаги вземаше за мезе пушена сельодка… Пьотър Поликарпович Бобрецов. Служеше в шестнайсети като оперативник. Дали е жив?… Борис Иванович, обадете се в шестнайсети.

Началникът вече набираше номера.

— Виктор? Позна. Как е при вас? Не, точно патрулът тоя път няма отношение, в „Калининград“ е спокойно. Ти завари ли някакъв Пьотър Поликарпич? Ами?… Виж ти… Е, добре, сега не ми е до вицове. При мен е Турецки от Градската прокуратура: сега ще дойде при теб за препоръки. Добре, бъди здрав! — След като остави слушалката, той се обърна към Турецки: — Александър Борисович, съдейки по всичко, точно това е човекът, който ви трябва. Но трябва да докладвам, човекът явно е труден… Късмет! Желая ви успех! — И му протегна ръка. После набра един вътрешен номер: — Прохорчук, хвърлете колегата от градската прокуратура до шестнайсети. На бента поспрете, покажете му местността…

Глава девета Мастера

Князев, разбира се, не е село, но не бе кой знае колко трудна задача да се изясни има ли роднини възрастната учителка по руски език, учила едва ли не половината град, и къде именно живеят те. Дори ако разпитва не местен човек, а никому неизвестен градски брадатко, изглеждащ ту като далечен роднина, ту като представител на Института за усъвършенстване на учителите, който иска да награди Валентина Андреевна като опитен педагог.

Впоследствие много съседи, живеещи на улица „Алексей Фатиянов“, в един глас потвърдиха, че тук е ходел един такъв и търсел Лисицина. Посъветваха го да иде в училището и „Хемингуей“ се появи даже там, видимо вече плюл на всякаква конспирация.

В училище след занятията, освен леличката (едновременно пазачка и чистачка) беше останала само директорката, неомъжена жена на средна възраст, която често се заседаваше тук до късно — нямаше закъде да бърза.

Брадатият вежливо се осведоми дали тя не може да му каже как да намери Валентина Андреевна.

— Лисицина? — вдигна вежди директорката. — Навярно си е вкъщи. Днес си взе болничен. Замина си още първия час.

— Болничен? — като ехо се отзова „Хемингуей“.

— Да, представете си. Значи има нещо сериозно. Ние познаваме Валентина Андреевна като много отговорен човек, тя просто така няма да си вземе болнични. Не е като младите учителки — въздъхна директорката. — Педагог от старата школа.

— И какво й има? — На брадатия дори не му се наложи да разиграва безпокойство. Тази болест на учителката хич не му харесваше.

— Не знам, но аз разговарях с нея сутринта. Направо не приличаше на себе си. — Директорката стана и се обърна към дневниците, старателно подредени на етажерката. — Сега ще погледна разписанието й за седмицата…

Тя говореше още нещо, но когато се обърна към посетителя, него вече го нямаше.

Младши сержант Прохорчук явно беше доволен от новата западна кола и я караше с известен шик. Слухът, че знаменитият следовател Турецки е при шефа, вече от половин час възбуждаше дежурната стая. Затова молбата „да му покаже нашите места“ Прохорчук възприе творчески и започна „екскурзията“ дълго преди Бента:

— Музеят на коневъдството. Пред входа стояха две бронзови кончета. В натурална големина. Гепиха ги. Цветни метали — сами разбирате, дефицит.

— Намериха ли ги?

— Къде ти! Затова пък тук се реваншираха: успяха да спасят паметника на Турски. Виждате ли — той наби спирачките, — ето там, зад дърветата. При нас е пълно със статуи — не можеш ги проследи всичките. Тук сега основаха университет на името на Белогорячкин.

— На кого? — изумено попита Турецки.

— Имало такъв учен: Белогорячкин, май цветя развъждал. Тук са живели много учени, всеки има паметник. Тимирязев. Вилямс. Докучаев. Накратко — един аспирант на този университет от Естония искал да, еее… гепи Турски. И да го върне в историческата родина. Спасиха го. Национално богатство е все пак: цветен метал. А ето тук, в манежа, е живял Наполеон, тоест не той самият, а някакъв негов маршал. Ето го и Бента, тук е живял Достоевски. Какво да ви покажа още?

„Кошмар някакъв“ — помисли Турецки и неприязнено огледа патриота екскурзовод.

— Не, няма нужда от повече, да вървим в шестнайсети участък.

Впрочем голямото езеро отляво под есенния дъжд изглеждаше мрачновато, точно в духа на Достоевски.

На Турецки му провървя. За по-малко от десет минути той успя да изясни, че бившият оперативен служител на шестнайсети участък Бобрецов е жив и здрав, живее буквално на съседната улица.

— Само че вие първо му се обадете по телефона — посъветва Турецки възрастна секретарка. — Той е интересен старец, но си има някои странности. Ако не му харесате, за нищо на света няма да разговаря с вас. При него идваха и от телевизията, искаха да им разкаже как е било някога тук на Бента и разни други такива, само че нещо не му угодиха и той категорично отказа да работи с тях. Хем му бяха обещали и пари за консултацията.

— Може ли да звънна от вас? — попита Турецки.

— Моля. Сега ще ви дам номера му. — Секретарката извади един доста пораздърпан бележник. — Така, Бобрецов… Не, тук има някаква грешка — телефонът е с петица. Това е областта, а той живее съвсем наблизо. Аха, ето: 154, това е друга работа.

За всеки случай Турецки записа и двата номера. Започна от по-близкия. На другия край на линията се обади възрастен женски глас:

— Ало!

— Добър ден — започна Турецки колкото се може по-ласкаво. — Може ли да извикате Пьотър Поликарпович?

— Ама той още не се е прибрал, преди празниците няма да се пренесе.

Като пришпори съобразителността си, Турецки разбра, че „празниците“ това е „Октомврийската“, тоест 7 ноември. А колкото до пренасянето…

— Извинете, за бога, не разбрах, къде трябва да се пренесе?

— Не къде, а откъде, той живее постоянно на вилата. Простете, с кого разговарям?

— Фамилията ми е Турецки, работя в прокуратурата като старши следовател…

— Ами тогава обадете му се на вилата.

Турецки пак набра номера — този път областния.

На другия край дълго не вдигаха слушалката, после се разнесе мъжки глас, съвсем не старчески:

— Бобрецов слуша.

— Здравейте, Пьотър Поликарпович, безпокои ви старши следователят от Московската градска прокуратура Турецки — отсече Саша. — Трябва ни вашата помощ.

— С какво мога да ви помогна? — разнесе се в отговор насмешлив глас. — Аз отдавна съм в пенсия.

— Интересуват ни отдавнашни работи — отговори Турецки, напипвайки, както му се струваше, верния тон. — Помните ли фестивала през петдесет и седма година?

— Какво значи дали помня? — попита го Бобрецов. — Ако смятате, че съм изпаднал в маразъм, тогава няма какво да се обръщате към мен.

— Не, простете, това не беше въпрос, а констатация — измъкна се Турецки. — Вие добре помните това лято, а нашите въпроси засягат точно този период.

— Лятото на петдесет и седма — замислено, даже замечтано произнесе пенсионерът, а после рязко каза: — Идвайте. Станция Жаворонки, „Кооперативна“ 6. По Белоруското шосе.

— Е, какво? — вдигна очи към Турецки секретарката.

— Каза „идвайте“.

— Значи ще говори с вас. Ама че опърничав старец! Аз също прекрасно го помня, на младини живеех там, на Бента.

Турецки едва я доизслуша и побърза към чакащия го пенсиониран оперативник.

Известно е, че Москва не е Ню Йорк, където полицията е оборудвана по последна дума на техниката. В руската столица се бяха появили милиционерски мерцедеси, но те катастрофално не стигаха и се случваше ченгетата да отиват да задържат опасен престъпник с трамвая.

Но Владимирска област дори не е Москва. Тук и мерцедесите се броят на пръсти — и всичките са в областното управление, а местните участъци се задоволяват, както и преди със старички москвичи и волги, много от които отдавна са си изпели песента.

Затова е много трудно да се спрат появилите се в областта бандити.

Засега князевската милиция извести Владимир. Докато оттам предадат съобщението на всички контролни постове на милицията и КАТ, мина известно време. Макар и не толкова много, но достатъчно, за да оставят убийците забележима следа след себе си.

Всъщност съобщаваха се два различни факта, които самите милиционери не свързваха. Главният — издирване на тъмносин москвич с номер И56-29ВЛ, в който се намираха хората, заподозрени за убийството на Афонин. Вторият, който разглеждаха като второстепенна задача — издирването на подозрително лице с документи на името на Дмитрий Николаевич Белов, за което молеше Москва. След като разбраха, че отличителният му белег е брадата, владимирските ченгета само разпериха ръце — намерили кого да търсят. Обръснал си е брадата и върви го търси. Изобщо търсеха „Хемингуей“ между другото. Но затова пък неизвестните, убили за нищо свой, князевски човек, предизвикваха праведния им гняв.

Обаче още по тъмно, преди съпрузите Тихомирови да открият трупа на Афонин, и много преди всички постове на милицията и искат да получат данните за тъмносиния москвич, той влетя с максимална скорост в още спящото село Мстера.

По-голямата сестра на Валентина Андреевна, Наталия Андреевна, както и много жители на селото, работеше като майстор в местния художествен комбинат. Тя още спеше, когато на вратата настойчиво почукаха.

Сънената Наталия Андреевна не разбра веднага какво става и сръга мъжа си, който спеше доста по-непробудно и нищо не чуваше.

— Толя — тревожно прошепна тя, — събуди се. Чуваш ли — чукат.

— Какво има… — измърмори мъжът й, като отвори очи.

— Чуй, чука се. Иди да видиш какво искат…

Анатолий Иванович неохотно се надигна от кревата и като прекоси студения коридор, се приближи до външната врата, залостена с резе.

— Идвам, идвам! Кой е пък сега? — сърдито мърмореше той и когато се приближи към вратата пак попита: — Кой е?

— Идваме при Наталия Андреевна — отвърна непознат мъжки глас. — Трябва ни Валентина.

— Че за какво? — недоволно попита Анатолий Иванович.

— Отваряй, отваряй — отговориха отвън.

Този тон така не се хареса на Анатолий Иванович, че той с две думи каза на неканените гости какво си мисли за тях и се обърна, за да си легне пак. Но не беше направил и две крачки, когато вратата отзад изтрещя — резето изхвърча с треските. В коридора с грохот изпопадаха кофите и старецът изведнъж усети, че отзад го стиснаха нечии силни ръце.

Той захриптя, опитвайки се да се измъкне, но хватката беше желязна.

Двама други го заобиколиха и влязоха в къщата, като тропаха безцеремонно с тежките си обувки.

— Какво е това? — строго каза Наталия Андреевна, докато навличаше бързо халата си. — Хулигани!

— Трябва ни сестра ви — без да обръща внимание на думите й, процеди един от нахълталите.

— Валентина? — шепнешком повтори жената, едновременно учудено и изплашено.

Младежът кимна.

— Ами че тя навярно си е вкъщи. Тук я няма и отдавна не ни е навестя…

Наталия Андреевна не довърши, защото единият от биячите грубо я хвана за ръката и я изви зад гърба й. Жената застена от болка.

— Бързо казвай къде е сестра ти, че ще стане по-лошо — спокойно каза този, който видимо беше шефът.

— Не знам — едва не плачеше жената.

Другият изви още по-нагоре ръката й — болката стана нетърпима.

— Да започнем със стопанина, давай го!

Вкараха вътре стареца. Зрелището беше доста жалко. Дебеловрат, здрав катил го държеше за врата. Изплашеният старец беше само по долно бельо и пристъпваше с боси крака в мръсната локва, която постепенно се топеше от обувките на неговия „опекун“.

— Е, старче, и ти ли нищо не знаеш? — попита главният. Онзи, който държеше стареца, неочаквано го удари със свободната си ръка под ребрата отдясно, като продължаваше да се хили простовато и глупаво.

Старецът само охна, а жена му зави:

— Майчице мила! Какво правите, изверги такива! Не знаем нищо! Няма я тук Валентина, от лятото не е идвала!

Главният, на когото видимо му омръзнаха нейните вайкания, блъсна възрастната жена в гърдите и тя падна, като събори етажерката. Мъжът й се дръпна, за да й помогне — горилата го пусна и той бързо се наведе над жена си, но в този миг получи отзад такъв удар по ребрата, че сам се просна до съпругата си.

— Кеша, наглеждай дъртаците — заповяда главният на „добродушния“, — а ние ще се огледаме.

Двамата излязоха, подрънчаха в коридора с кофите, после гласовете им се чуха от улицата, а в стъклото на прозореца се отразиха отблясъци от джобно фенерче.

Заръмжа Полкан, голямото сиво дворно куче, което нощем пускаха от веригата. Някой от бандитите мръсно изпсува, чу се удар, после кучето жално заскимтя и замлъкна.

След като не намериха нищо нито в банята, нито в хамбара, бандитите се върнаха със злобни псувни и поискаха от Анатолий Иванович да им обясни как най-пряко да отидат до Удоли. Това село беше номер две в списъка им. Старецът, охкайки и без да се надига на крака, обясни:

— Е, за да ви е по-напряко, не трябва да излизате на шосето. Щом стигнете до камбанарията — надясно. Като излезете от Мстера, ще видите кръстопът, вземете пак надясно и все надясно. Ще минете Чулково, после веднага Глинишчи, а като излезете от него, завийте наляво и там вече е Удоли. Пътят, разбира се, не го бива, но е поне с десет километра по-кратък, отколкото по шосето.

В този момент от заемащата половината стая руска печка се чу някакъв шум.

— Аха! — победоносно възкликна главният, хвърли се към печката и дръпна завеската.

Право пред лицето му се оказа големият, страшно съскащ котарак Тришка: извил гръбнак. Козината му стърчеше, опашката бясно биеше от едната на другата страна, очите му горяха.

Бандитът се стресна и малко объркан отстъпи половин крачка назад. Котаракът, напротив, вдигна лапата си с разперени нокти, съскането му премина в истински рев, след което смело се хвърли срещу нахалника. Той не успя дори да разбере какво става, когато рязката болка го принуди да стисне с две ръце лицето си. Котаракът, без да губи собственото си достойнство, бавно заситни към вратата и изчезна. Бандитът дръпна ръцете си: от лявата му скула до брадичката минаваха три кървящи ивици, три други по-плитки се точеха от дясното ухо надолу по шията.

— Да вървим! — рязко изкомандва старшият, пак изпсува и си изкара злобата на все още лежащия насред стаята старец, като го ритна отново и избяга от стаята, трясвайки вратата. Другите двама мълчаливо го последваха.

— Толенка, ти какво… — прошепна Наталия Андреевна, когато трите чифта тежки обувки изтрополиха по стълбичките и се разнесе шумът на двигателя. — Нали те няма да открият Удоли, ще се върнат тук и ще ни убият.

— Нищо, бабо, нека се полутат малко, току-виж заседнали в блатото. А ние ще се скрием у съседите. Ставай! Ама нашият Трифон славно го подреди! — развесели се малко старецът.

Като се подкрепяха един друг, мъжът и жената, едва влачейки крака, минаха през градината към съседката. Там Анатолий Иванович остави плачещата си жена и тръгна да буди пощальонката, за да отвори пощата. Трябваше спешно да се обади в милицията.

Предвидливостта на Анатолий Иванович се оказа напразна — биячите, макар и да не намериха Удоли, и да кълняха стареца с люти псувни, не се върнаха — вече разсъмваше и всяка минута им беше скъпа.

Глава десета Ченге в пенсия

— Александър Борисович Турецки — каза Саша още от вратата. — Ето ми служебната карта.

— Добре, добре, прибери си книжката — добродушно махна с ръка Пьотър Поликарпович. — Ама че обичате вие, младите, тия формалности.

Заради справедливостта би следвало да отбележим, че ако Турецки не беше показал служебната си карта, Бобрецов непременно би я поискал, добавяйки нещо от сорта на: „Защо вие, младите, не спазвате реда? Положено е да показвате документче.“

— Хубава градина имате — започна Турецки, помнейки, че „Сельодкин“ се гордее със своите селскостопански успехи.

— Е, не е кой знае какво — отвърна Бобрецов. — Но при мен всичко е по науката. Ненапразно, виждаш ли, почти целия си живот проработих покрай Тимирязевската академия, започнах да загрявам някои работи. Така значи. Тук имам градински ягоди. Някои ги наричат ягодки, а това е неправилно. Тия ягоди са по-тежки, искат труд, но пък ги бива и за хапване, и за сладко. Но сега няма смисъл да ги разглеждаме, а виж тука… Ела, ела!

Полюбувай се! — Бобрецов отвори парника. — Това е сорт „Ремонтан“. Дава плод от май до октомври. Та реших да зарадвам бабичката за 7 ноември и ги присадих в парника. Виж каква работа! Октомври мина, а те цъфтят!

— Да — с малко пресилено възхищение проточи Турецки и за всеки случай реши нищо повече да не хвали.

— Да идем нататък, ще те нагостя със сливи! Имам тук две дръвчета — не окапват и това си е. Държа ги до последно. Нощем, ако пада слана, разпалвам огънче от влажни дърва, така че да има повече дим.

Турецки си тегли една наум, но пак промълви възхитено:

— Дааа…

Впрочем сливите наистина бяха вкусни.

Турецки разбра, че е направил голяма тактическа грешка, като е зачекнал темата за градината, но нямаше къде да се дява.

Пьотър Поликарпович, вместо да го покани в къщата, го поведе из мократа, оголяла градина и като показваше някакви сиви наглед храстчета, говореше:

— Това е черна смородина, сорт „Зимна“, току-що я посадих, така че още е рано да я хваля. А виж, вишната взе да дава плод, „Шубинка“, не я обичам, за сладко горе-долу става, ама за ядене не я бива — киселичка е. А владимирката — ей там — направо е чудо, но при мен нещо не расте добре, ту измръзва, ту изсъхва.

По-нататък имаше някакви „дамски пръстчета“, арония и още нещо загадъчно английско „от графство Кент“. На Турецки не му оставаше нищо друго, освен да ходи из градината заедно със „Сельодкин“ и от време на време да кима с глава, мърморейки нещо нечленоразделно. От градинарство той не разбираше и нямаше желание да разбира, още повече сега, когато го интересуваше нещо съвсем друго.

— Е, видяхте ли как живее ченге в пенсия? — попита Пьотър Поликарпович, след като го мота из градината почти четиридесет минути.

— Да, доста добре сте се устроили тук — с готовност отговори Турецки, надявайки се, че екскурзията е свършила.

— Така е — ентусиазирано подхвана Бобрецов. — Когато казах на моите, че ще живея тук, извън града, такъв шум вдигнаха: „Ти да не си мръднал, това е Москва! С топли клозети!“ Е, сега съм тук и нито минута не съм съжалявал за топлите им тоалетни. Нито една минута!

— Да, хубаво е при вас — съгласи се Турецки.

— Още не сте видели всичко — засмя се Пьотър Поликарпович. — Да знаете само колко е хубава гората наоколо! На триста метра от къщичката и веднага гора!

Турецки истински се уплаши, че „Сельодкин“ ще го помъкне в гората. Той наистина вярваше, че е забележителна, но хич не му се искаше да я разглежда, особено без подходящи обувки.

— Само че обувките ми… — промърмори той.

— Това не е проблем! Имам много ботуши. Кой номер носиш? — поинтересува се „Сельодкин“.

Но Турецки твърдо реши да се противопостави на похода в гората. Той смяташе, че след като разгледа подробно градината, вече е изпълнил задълженията си на вежлив гост. Време беше да пристъпва към работата, заради която дойде.

— Бих се радвал, но времето ми е съвсем малко… Нали знаете, понякога в нашата работа всяка минута е скъпа. Следствие.

— Да, да — горещо потвърди Бобрецов, — кучешки живот, да ви кажа. Когато излизах в пенсия, мислех, че ще скучая и представете си — не скучая нито за миг. Дори да ми плащаха повече, не бих се върнал на работа, такава нервомелачка е, макар че вие, разбира се, знаете. Особено сега. Като четеш вестниците, направо ти става страшно. Уж и аз самият съм милиционер, кука, както казваха преди, но направо се ужасявам. В наше време, струва ми се, беше по-просто.

С тези думи Пьотър Поликарпович се обърна към къщата. Ободреният Турецки тръгна след него.

Дните в плен се точеха толкова бавно, че сякаш всеки се състоеше не от двадесет и четири, а поне от сто часа. Така става обикновено в затвора.

Върху президента не оказваха никакъв особен натиск. През последните три дни той не виждаше никого, освен пазача, който му носеше храна и прибираше празните чинии.

И в същото време натискът течеше непрекъснато — достатъчно беше да включи радиоприемника или телевизора, когато там се появява лъжепрезидентът.

Този човек, за разлика от истинския държавен глава явно нямаше нищо напротив да се показва пред публика.

„Артист“ — мислеше президентът, докато гледаше глупашкото му, надуто от важност лице.

Самият той изобщо не беше артист дори в най-малка степен. Нещо повече: славата, известността — тези атрибути на властта, които привличат много хора — го оставяха съвсем равнодушен. Направо му досаждаха.

Той изобщо не понасяше изостреното внимание на околните, но къде ще се денеш от него, щом си държавен глава. Вярно, че премиер-министърът на Исландия ходи на работа с обществения транспорт, но там и населението е двеста хиляди — по-малко отколкото във Владимир.

В нашето общество хората, облечени във власт, а същото се отнася и до видните артисти, певци и прочие широко известни хора, фактически са отделени от останалите. И ако попаднат пред очите на хората, те ги разглеждат „като слон в зоопарка“, по израза на самия президент.

Ето това чувство, че си престанал да принадлежиш на себе си, го потискаше най-много, откакто зае високия си пост. И нямаше никакъв изход. Той неведнъж правеше опити да бъде като другите, да се държи като обикновен човек — нищо не излизаше. Опита да ходи в закрит клуб по тенис, а после забеляза, че служителите водят там едва ли не всичките си роднини — да позяпат истински президент. Сякаш е някакво чудовище. Наложи се да се махне от този клуб…

А как страда Фаина! Наложи й се да напусне работа, защото постоянно ходеха при нея с молби, предложения, идеи — стараеха се да му повлияят чрез жена му. Вижда се, тези хора се ръководеха от поговорката „Където шията, там и главата.“ С подобни молители също се налагаше да постъпва доста рязко.

Всичко това си спомняше сега, по време на принудителното безделие в заключената стая.

Но най-често от всичко президентът мислеше как можа да се случи това, което стана. Отново и отново анализираше фактите от последните три години, а особено последните месеци. Той наистина започна постепенно да губи чувство за реалност, чувството на единство със своя народ и страна. И от това започнаха тези мъчителни депресивни състояния, тези изнурителни безсъници.

Всички, които го заобикаляха, изглеждаха някак неистински, сякаш изрязани от картон фигурки, а не хора. Те се стараеха да направят живота на президента безпроблемен и удобен. И действително животът ставаше удобен, после още по-удобен и постепенно на президента започваше да му се струва, че го обвива вата. Че ако сега започне да вика, няма никой да го чуе.

Оставаше семейството. Единствените живи хора. Но и с тях започваше да се вижда все по-рядко и по-рядко.

Кога ли ще ги види пак?

Ще ги види ли?

„Трябва да се взема в ръце — каза си президентът. — Трябва да събера в юмрук цялата си воля и да не се разкисвам. Нали точно на това разчитат враговете ми.“

Руският президент наистина беше силен човек, целият свят знаеше фантастичното му умение да постига нужните решения, да печели, когато делото изглежда окончателно загубено, да открива най-неочакваните ходове.

Но всичко това ставаше, когато играта се водеше открито. Какво може да направи сега, когато са му вързани ръцете?

— И къде е тази ваша снимка? — попита Бобрецов, когато Турецки му разказа за своите приключения в Князев, пропускайки, разбира се, че лично той изпитва големи подозрения срещу тези Скронц и Пъпа.

Саша сложи снимката на масата — не оригинала, а лазерната разпечатка на Мойсеев.

— Да… Техниката ви сега направо е за завиждане! — каза старецът и започна внимателно да я разглежда. Очите му веднага пламнаха. — Аха, ами разбира се! Дааа, интересна снимчица!

Той излезе иззад масата и отиде в спалнята за очилата си. След като ги намести на носа си, старецът пак взе снимката.

— Интересно — отново проточи той. Турецки разбра, че ненапразно е разглеждал чудесата на агротехниката и трудолюбието.

— Най-много ме интересуват ето тези момчета — каза Турецки и посочи усмихващите се Скронц и Пъпа.

— Така ли? — вдигна очи към него старото ченге. — Жалко.

— Тоест? — не го разбра Турецки.

— Точно тези не познавам — обясни Бобрецов, — а виж, останалите ги знам като петте си пръста. И това момиче, царство й небесно. — Той показа кръглоликата Вера, приятелката на Валентина Андреевна.

— Да, нали са я убили… — спомни си Турецки.

— Точно този я уби. — Пьотър Поликарпович показа с пръст Пръдлето. — Висша класа джебчия беше! Но опитай се да хванеш джебчия на местопрестъплението! Изкупуваше и по малко крадени неща. Имахме улики срещу него, но все недостатъчно. А той предаваше от време на време по някого от своите, така че ние го държахме под око, но не го закачахме до време. И изведнъж тоя дивашки случай — изнасилил момичето, че и го убил. И досега не мога да разбера какво му беше станало.

Макар това да не засягаше пряко нито Скронц, нито Пъпа, Турецки се заинтересува от този случай с четиридесетгодишна давност. А и едно обстоятелство изглеждаше много странно — какво би могло да обединява културния професорски син Костя с джебчия, насилник и убиец.

— И този познавах — посочи Пьотър Поликарпович към Льоха. — Това коя година е, почакайте? Петдесет и седма? Лятото на знаменития фестивал. Да, имахме си работа тогава, да не дава господ. Всички трябваше да следим. Сакън нашите хулиганчета да не направят нещо на чуждестранните делегати.

— Тогава не прочистиха ли Москва, както през осемдесет и пета? — забеляза Турецки.

— Нещо не си спомням — поклати глава „Сельодкин“. — Например Льошка тогава тъкмо се бе върнал от лагер. Никой не му забрани да дойде в Москва. Така че на вашата снимка той е съвсем пресен, току-що се е върнал от лагера.

— Той имаше ли прегрешения после? — поинтересува се Турецки. — След петдесет и седма.

— Льоха излезе хитър. Подозираха за най-различни престъпления, вървяха упорити слухове, че той е станал голям бос и държи целия Тимирязевски район. Но нито веднъж не успяха да го хванат в нещо. Имаше случай, когато ограбиха бижутерски магазин някъде в центъра на Москва, следите водеха тук, към Бента, но Льоха успя да се измъкне. Прекратиха делото срещу него поради недостатъчно доказателства.

— А аз и досега съм уверен, че беше Льошкина работа — поклати глава старото ченге. — Интуиция. А и ми пошушнаха някои неща. Вие сте следовател, млад човек, и за вас не е тайна, че престъплението разкрива не Шерлок Холмс с лупа в ръката, който намира косми и фасове, а нашият брат ченгето с неговата мрежа от информатори. Следователят после събира само доказателства за съда.

— Е, вие малко го опростявате, Пьотър Поликарпович — не се сдържа и възрази Турецки, макар да разбираше, че сега словоохотливият старец ще яхне любимото си конче и ще започне да обяснява всичко от сътворението на света насам.

Така и стана. Наложи се Турецки да си плати за репликата и да изслуша всички съображение на „Сельодкин“ за организацията на милицията и основната роля на оперативните служители в разкриването на престъпленията.

Когато Бобрецов направи пауза, Турецки бързо го върна в нужното русло:

— И какво стана с тоя Льоша? Къде се дяна после?

— Къде се дяна Льоша ли? — замисли се старото ченге. — Ето че не мога да ви отговоря. Честна дума, изпуснах го някак си от очи. Той замина някъде. Кога? Сега ще помисля… Тъкмо на мястото, където живееше, построиха хрушчовските блокчета, там сега е булевард „Матросът Железняк“. Значи годината е шестдесет и втора, шестдесет и трета. Да, навярно някъде от средата на шестдесетте не съм чувал за него. Но той си замина като „престъпен авторитет“, както пишат сега във вестниците. Виждате ли колко уважително го дават вече към тия. А преди казваха просто „бандит“. Трудно е да се каже къде се дяна той после. Може пак да са го затворили, а може и не. Тоя умееше да излиза сух от всяка каша. Не мога да ви подскажа.

— Или се е отказал?

— Не — засмя се ченгето, — това го разказвайте на някой друг, на тия, дето снимат филми за разкаялите се престъпници или дето пишат сърцераздирателни статии. Аз нали рекох „почти не съм чувал“. Замина си значи Льоха Алай и пропадна, повече не се появи. А после чух по своите канали новина: избрали го за мафиотски бос. Кога е било това? Нещо паметта ме подвежда… Помня, че беше лято, тъкмо въведоха гумените палки. Не като тия сегашните — боклук някакъв, тогава палките бяха акуратни — телескопически, изхвърляха се сами. Жалко, че ги забраниха почти веднага. Казваха — много злоупотреби стават. А какви палки бяха! Сегашните „демократизатори“ не им стават и за подметки.

— Нима все пак мафиотски бос? — демонстративно се учуди Турецки, надявайки се да прекрати сравнителния анализ на палките.

— Да, представете си. И получил препоръка от Вася Брилянта. Така че този Алексей не е някоя дребна риба. В киното може и да хващат босовете, но аз нещо не съм чувал. Не стават такива неща. Сега те не тичат по бардаци и купони и имат най-цивилизован вид, само че каквито бандити са били, такива и си остават. Това мога да ви кажа. Обаче къде е той и как, не знам.

— Но поне фамилията му помните, нали?

— Как да не я помня. Шилов му е фамилията.

Турецки трепна, но после се опомни: „Не може апрестъпен бос от Бента да работи в КГБ. Но съвпадението е странно.“

Старото ченге в това време продължаваше:

— А по баща май Николаич беше… Ние тогава рядко ги величаехме с бащино име. Така, само когато го четеш по протокола. А повече по фамилия и на прякор. Както те си викаха, така и ние. Това е нормално.

Старецът започна да разказва за другите знаменити бандити от Тимирязевски район, после мина към историите от началния период в работата си — към следвоенния разгул на бандитизма, когато действала знаменитата банда „Черната котка“, и Турецки разбра, че трябва да си ходи. Старецът беше разказал всичко каквото знаеше. То беше не много, но и не малко. Добре би било да намери този Алексей Шилов, макар че ако той е такъв, какъвто излизаше от разказа на Бобрецов, може да се окаже доста труден за откриване. И фамилията си може да е сменил, и каквото щеш, а може би дори си живее в чужбина в собствена вила. Това също се случва.

— Е, аз трябва да тръгвам. — Турецки решително се надигна от стола. — Неудобно е да ви задържам повече.

— Че вие не ме задържате — отвърна старецът. — Напротив, приятно е да поговоря с колега, така да се каже. Жалко, че си тръгвате, аз исках да ви покажа какво забележително мазе съм си изкопал, че то в тази къща, когато я взех, имаше само една дупка отдолу, на три се сгъваш, за да слезеш, а сега…

— Благодаря, някой друг път… — забърза Турецки, на когото хич не му се искаше да се пъха в никакви мазета.

Той взе снимката от масата.

— И снимчицата ли вземате? — огорчи се старецът. — Жалко.

— Той въздъхна с искрено съжаление. — Ще се смеете на стареца, но тя ми напомни младостта. Фестивалът, гребната база на езерото, аз в униформа. Помните ли, тогава цялата милиция беше с ботуши? Приятно е понякога да си спомни човек.

— Да, но не мога да ви оставя снимката — твърдо каза Турецки. Той не започна да обяснява на стареца, че е опасно да я притежава и учителката от Князев вече се убеди в това.

— Жалко — пак каза старецът. — Аз на никого няма да я покажа, то и на кого ли. Макар че, знаете ли — продължи да говори той, докато изпращаше Турецки в антрето, — преди няколко години отидох за гъби през септември. Аз и тук бера по малко, но това е така за развлечение. „Тих лов“, както се изразяват писателите. А два-три пъти през сезона се отправям така капитално на лов. Тук си имаме гора, нали ви казах, но гъби няма, по-точно има, но и гъбарите са доста. Та значи аз знам много хубави места по-надалеч, там — старецът махна някъде зад прозореца — при Озерецкото водохранилище. Пътуването, разбира се, е доста неудобно. Но затова пък малко хора ходят. А аз заминавам вечерта с последния влак до Кубинка, а заранта тихичко си тръгвам и търся попътна кола до Руза. През последните години стана лошо с автостопа — не вземат, всеки бърза по своите си работи.

„И правилно“ — помисли Турецки, който вече започваше да се дразни от бъбривостта на старото ченге.

А той продължаваше:

— Е, в краен случай изчаквам първия автобус. Ти, казваш, си гъбар? Следващата година непременно ще те взема. Такива места ще ти покажа! След Орешки е завоят за Анино. Точно оттам започват истинските гъби. — Старецът мина на скоропоговорка, виждайки, че Турецки се е облякъл и се кани да отвори вратата, за да излезе. — Та значи набрах аз пълна кошница бели — не събирам всякакъв боклук. Стига ми, мисля си. Излизам на шосето и си вървя лекичко. Гледам отпред мъж с кошница, наш човек — гъбар. Приближавам се и кого мислите виждам — Пръдлето!

— Кой? — попита Турецки.

— Славка Тимофеев — обърка се старото ченге, — оня от вашата снимчица, собственолично! Който изнасилил и убил онова момиче от снимката, а после отпрашил в Ташкент, едва го откриха.

— Тоест този, който е на снимката? — Турецки едва не се развика срещу стареца: — Защо не ми казахте по-рано, Пьотър Поликарпович!

— Ами нали разказвах, обаче вие се разбързахте, докато още говорех — взе да се оправдава старото ченге. — Вие не ме слушахте.

— Аз мислех, че не е вече между живите, вие така говорехте за него — отвърна Турецки.

— Жив е, не по-зле от нас двамата — отвърна Бобрецов. — Излежал си присъдата, излязъл по-рано и като че ли май се е отказал. Или поне повече не са го хващали. Живее някъде в Можайск, работи като пазач в млекозавода. Не си каза адреса, а и аз не го питах. Но ако трябва, може да го намерите, този поне живее с истинската си фамилия.

Глава единадесета Кошница с фурми

Ира вървеше по „Фрунзенска набережна“, стиснала здраво чадъра, който се опитваше да се изтръгне от ръцете й. Късно вечер, когато се връщаше след концертите вкъщи, тя по собствените й думи се тресеше като кленов лист. Би могла, разбира се, да се обади от консерваторията на Саша да я посрещне, но някак си все си мислеше — ще се размине.

Ето и сега тя твърдо се убеждаваше, че когато вали сняг и дъжд едновременно, всички уважаващи се бандити си седят мирно по къщите. А неуважаващите се — още повече. А и що за проблем — да притича двеста метра от спирката до къщи. Удивително, Ирина въобще не беше страхливка, а в решителни моменти ставаше смела, дори безстрашна, но все пак се боеше от тъмните входове… И нищо не можеше да направи със себе си. Срам и позор. Върви си по оживена улица, ето и коли минават.

До арката в двора оставаха броени крачки, когато сякаш подслушвайки мислите й, една от колите, без да бърза, задмина Ира и меко спря край тротоара. После тя не можа да си спомни нито марката, нито дори цвета й. Просто голямо петно, тъмно разплескано и блестящо. Младата жена някак изведнъж разбра, че е дошла за нейната душа, и сърцето й падна някъде в дъното на стомаха.

Вратичката се отвори и навън погледна непознат мъж. Той беше млад и явно се намираше в прекрасна физическа форма.

— Ирина Хенриховна — тихо каза той, — сега ще дойдете с нас. Сядайте в колата.

Някъде редом, почти над главата й, светеха познатите прозорци. Но тя вече няма да попадне там. Никога.

Ира се вкопчи с мъртва хватка в дръжката на чадъра. Така човек се вкопчва в ръчките на зъболекарското кресло, когато идва време да разтвори трескаво уста и да зажуми. Мокрият сняг лепнеше по късата й шуба и бодеше покритите й с тънък чорапогащник крака, заплашвайки да съсипе синята вълнена рокля, която тя обличаше за концертите. Но това вече нямаше значение. Когато в новините показваха поредния разтерзан труп, Ирина понякога си мислеше: ето, човекът се е обличал сутринта, нищо такова не е предполагал, напъхвал е ризата в панталона си. Сигурно и се е гласил пред огледалото. С някаква част от съзнанието си тя разбираше, че е безполезно да бяга. Да вика, видимо също. Навярно тя все пак отстъпи към арката, защото и другите врати на колата започнаха да се отварят. Мъжете бяха четирима, заедно с шофьора. Ами да — тъкмо да има място за третия пътник на задната седалка.

— Ирина Хенриховна, хайде по-бързо и без глупости — каза старшият. — Лично на мен би ми се искало да минем без употреба на сила.

Ненапразно, види се, казват, че заекът уж сам отива към устата на питона. Четиримата спокойни, въобще несуетящи се мъже внушаваха на Ира парализиращ волята й ужас. Като в кошмар тя направи малка крачка напред, краката й омекнаха.

— Според мен дамата не иска да дойде с вас — прозвуча глас зад гърба й. Четиримата веднага се втренчиха зад Ира, ръцете на двама инстинктивно се метнаха към вътрешните джобове. Младата жена се огледа.

Изникнал неизвестно откъде, изпод арката, без да бърза, излезе човек, когото Ира, както и онези четиримата, определено виждаха за пръв път. Парализата й внезапно мина, прииска й се да се разплаче от облекчение и да му увисне на шията, макар тя да разбираше, че инцидентът всъщност далеч не е приключил. Действително по лицата на квартета се отрази само леко раздразнение. Старшият извади малка червена книжка с вдълбани златни букви и я размаха пред себе си:

— Виждал ли си това? Не ти е работа, приятел. Свободен си, изчезвай.

Ира успя да разбере, че пак остава сама, но първият шок беше отминал и сега страхът й стана действен, помагащ в случай на нещо да крещи и да се спасява.

— Какви хора са дошли — поклати глава мъжът, невъзмутимо крачейки напред. — Само че дамата според мен все пак никъде не иска да ходи с вас…

Той отмина Ира и като се премести неуловимо, се оказа между нея и похитителите. Старшият отреагира с кратка заповед:

— Разкарайте го!

Двамата, седящи от близката страна на колата, се засилиха да изпълняват… Ира усети на врата си твърди пръсти и се просна на сивия от кишата сняг. Мина й за миг мисълта за скъсаните чорапи и вдигналата се нагоре пола. Чадърът излетя от ръцете й, бавно се търколи към стената и спря, счупвайки няколко спици.

Двамата юнаци бяха погубени от самонадеяността си. Те в никакъв случай не очакваха, че тоя незабележим тип — дали глупак или просто луд — първо ще отклони дамата изпод удара с похват, известен на добрите професионални телохранители, а после ще излети метър и половина нагоре и в полет прицелно ще изтресе с мократа си маратонка по физиономиите първо единия, а после и другия. Повдигналата глава Ира видя две падащи тела и самия финал на полета, който завърши непосредствено до колата. В ръцете на старшия блесна оксидирано дуло, нещо чмокна в асфалта на мястото, където само преди миг се мерна пъстрата шапчица на непознатия. Навярно стрелецът имаше много добра реакция. В следващия момент огледалните стъкла изиграха много лоша шега на предявителите на червени книжки от гадната служба: техният противник изплува иззад колата съвсем не там, където го очакваха. След като се претърколи по капака, кракът му пак се изстреля нагоре и още един човек изтърва пистолета си и заби глава с ужасяващо хрущене върху здравия капак на колата. Ръката на старшия през това време непрекъснато се мърдаше и Ира накрая се досети, че той непрекъснато стреля, макар да не се чуваха изстрели, а само някакво слабо покашляне. Защо така и не улучваше непознатия, беше тайна, покрита с мрак. Той го хвана, издърпа го в колата и Ира, слава богу, не видя какво ставаше вътре.

Колите се носеха по улицата насам и натам. Никой не обръщаше никакво внимание на ставащото. Може и да виждаха през размахването на облепените със сняг чистачки, но благоразумно предпочитаха да не забелязват.

Ира не се решаваше да стане: надигна се на ръце и колене и запълзя към чадъра си, който се търкаляше до стената. Почти веднага по тревата изджвакаха същите мокри маратонки.

— Е, Ирина Хенриховна, жива ли сте? — измърмори насмешлив глас.

На вратата се позвъни не както обикновено звънеше жена му.

— Кой е? — попита Турецки и замря отвътре.

— Саша… — сподавено долетя от площадката. — Отвори…

Турецки отвори вратата, очаквайки да види няколко десантни „калашници“, нацелени в гърдите му. Ира действително сякаш я бяха хапали зли кучета, но до нея стоеше само един човек и дори май не беше въоръжен. Той преспокойно изстискваше скиорската си шапчица, която видимо преди това беше плакнал в някоя локва. По бетона на площадката течеше струйка вода. Човекът не възрази, когато Ира се хвърли към мъжа си, като мигновено намокри тениската му с мократа кожа на палтото си, и се разплака на рамото му.

Саша почти я внесе в коридора и разстроено каза на непознатия:

— Влизайте, моля ви…

Той не чака да го молят. Затвори вратата, свали коженото си яке и се събу. Краката му в черни вълнени чорапи оставиха мокри следи по линолеума.

— Може би вие ще ми кажете какво се е случило — попита го Турецки. — Засега е безсмислено да разпитвам Ира.

Мъжът прокара длан по съвсем посивялата си късо подстригана коса, която не се връзваше с доста младото му лице, и сви рамене:

— Четирима граждани с маниерите на типични шиловски командоси се канеха да вкарат твоята благоверна в една кола и да я замъкнат някъде. Вероятно да я навечерят в някой ресторант.

— И?… — едва проговори Саша, чувствайки как бясно тупа сърцето му.

Сивият мълчаливо му посочи с очи към Ира. Турецки припряно се освободи от ръцете й, започна да разкопчава окаляното й кожухче, после заведе хлипащата Ира в банята. Докато той се занимаваше с това, непознатият влезе в кухнята и без да моли за разрешение, сложи на печката чайника.

— Направи го по-сладък — каза той, като прибута към появилия се Турецки най-голямата от чашите. — Къде е захарта в тази къща? Нека да го изпие и да си ляга.

Ира беше уверена, че няма да заспи, но горещият сладък чай си свърши работата и тя почти веднага се унесе.

— Споменатите граждани седят в колата си на двора — без предисловия съобщи на Турецки непознатият, когато останаха само двамата. — Надявам се в следващия половин час никой да не ги намери там.

— Какво значи седят? — Саша смяташе, че се е нагледал на какво ли не, но чайникът едва не падна от ръцете му.

— Това значи, че под прозореца ти стои кола с четири млади, красиви трупа. — Мъжът завъртя на пръста си ключовете. — Когато си отида оттук, ще я захвърля в Москва-река. Или в Яуза. Още не съм решил.

Саша напълно допускаше, че ТЕ не са пратили за жената най-печените. Но все пак четирима. „Господи, откъде го довя този тип?!“ Той сложи чайника и попита:

— А ти кой си?

— Килър — прозвуча в отговор. — Наемен убиец. Ти с такива като мен не сядаш на една маса.

Турецки тихо седна на табуретката. Килърът взе чашката си и с видимо удоволствие започна да пие изгарящия чай.

Мислите на Турецки се впуснаха в луд галоп. Килър. При това не някакъв евтинджия, а професионал от лукс класа. На масата му. Четирима срещу един, да… Сивият взе от купичката късче вкоравено геврече и започна да го гризе, без ни най-малко да се смущава от внимателния поглед на Турецки. На Саша изведнъж му се стори, че е виждал някъде тази физиономия. Той направи неопределен жест във въздуха и попита полуутвърдително:

— Някъде сме се срещали, нали?

Килърът кимна.

— В Барашевската уличка. — Той се наведе, събу мокрите си чорапи и ги сложи на радиатора да съхнат. — Дали няма да ти се намерят сухи?

Саша механично се отправи към стаята, чувствайки как се руши мирозданието. Ира спеше, свита на кълбо и скрила глава под одеялото. Господи. Наемен убиец. Който я е спасил. От ОНЕЗИ. Който, между нас да си остане, и самия него тогава в оная уличка…

Тоест пълно побъркване.

Килърът нахлузи сухите чорапи, кимна му благодарно и доверително съобщи:

— Предлагат ми договор за теб, Александър Борисович.

Турецки не бягаше особено от боя и като стар самбист си го биваше в схватките. Именно благодарение на това обстоятелство той мигновено и съвсем определено разбра: нямаше никакъв шанс срещу посивелия светлоок човек, който спокойно разбъркваше чая с лъжичката си. Никакъв шанс. Ако този човек поиска, просто ще помръдне ръка и лъжичката, купена някога за шестдесет копейки, ще влети като куршум в окото на Турецки. Или в сърцето му. По избор.

И тук го озари просветлението. Барашевска. Ранната сутрин… раницата… майчице мила, шумът на заминаваща кола. Серията поръчкови убийства, от които едва ли не плачеха в Петербург.

Разгадката на тайната гризеше геврече срещу него.

Откъде да знае, че само преди няколко минути килърът беше решил собствената си главоблъсканица и бе разбрал ЮУСВО го смути подсъзнателно в неопровержимото досие, което разучаваше в Лиси Нос. Почеркът на родното ведомство, както се казва. Тогава в уличката той се оказа, общо взето, случайно. И се намеси в боя главно защото не обичаше разни сополанковци да размахват ножчета под носа му. Позна Турецки едва после, когато всичко беше отминало. И той въобще не му заприлича на продажна кожа, макар че кой на какво ли не прилича. Затова пък днес, както се казва, им хвана спатиите. Той би разпознал хватката на бившите колеги от километър. А после и старшият им му даде окончателното потвърждение. Когато се усукваше от болка на задната седалка на тъмнозеленото ауди.

Килърът изведнъж заповяда с нетърпящ възражения тон:

— Хайде, носи фурмите.

— Какви фурми? — бавно попита Саша. В устата му беше противно и сухо.

— Разказвай, викам, защо не трябва да те убивам.

Все пак кухните са особено място. В кухните някак от само себе си се произнасят неща, които за нищо на света не могат да се кажат например в гостните. По-късно Саша се учудваше на собственото си безразсъдство, но в този момент той просто взе и изтърси на килъра абсолютно всичко. Като че ли той тичаше между хладилника и печката, размахвайки ръце. Килърът слушаше внимателно, без да го прекъсва и без да задава въпроси. Той би могъл да произнесе нелоша ответна реч, но откровеността някак не съвпадаше с неговите разбирания за здравословен начин на живот.

— Това ли е? — попита той, когато Саша опустошено млъкна. Турецки кимна. Килърът взе от радиатора неуспелите още да изсъхнат чорапи, напъха ги в джоба си и се надигна.

— Ще се свържа с теб след няколко дни — каза той, вървейки към коридора. — Ще проверя какво ми наговори тук.

С разума си Саша разбираше как може да свърши за него тази проверка. Странно, но това почти не го вълнуваше. Той само попита:

— Как те викат?

— Алексей.

Когато бравата изщрака след него, Турецки се облегна с гръб на вратата и известно време остана така със затворени очи. Изпод вратата духаше, мокрият му гръб бързо изстиваше. Имаше чувството, сякаш съвсем наблизо, облъхвайки го с леден вятър, се е срутила лавина. И не го е закачила.

— Слушай, Саша, дявол знае какво става! — развълнувано говореше Романова, когато Турецки й се обади по телефона, за да изясни координатите на Тимофеев. Той живееше в областта, а с областните ченгета тя имаше отдавна установени връзки. Но Александра Ивановна, което съвсем не й беше присъщо, не му даде да отвори уста. — Извадиха от Москва-река ауди, което отдавна е обявено за издирване…

— Не е ли на онзи тип от Останкино? — напомни Турецки.

— Не — раздразнено отговори Романова. — На оня беше БМВ. Дай ми да завърша. А в колата четири трупа. Никаква кръв. Първото впечатление — някой хулиган е набил четирима „вратове“, те са умрели от страх, а той ги натоварил в колата и ги потопил. Направо чудеса някакви!

— Успокой се, Шура. Можеш да приключиш това дело предвид неизвестен извършител и никого да не търсиш. Май някъде чух за това, имам предвид, преди да потъне колата. После ще ти разкажа. А сега може би ти ще ми помогнеш да открия един тип от Можайск…

Слава Грязнов завъртя с привичен жест ключето на пощенската кутия. Както винаги имаше безплатен вестник, „Екстра М“, който той, без да чете, даваше на жена си за домакински нужди, после изпадна плик. Служебната поща Слава получаваше в офиса си, значи това беше нещо лично.

Той прочете обратния адрес: Приморски край, Олга, ул. „Арсениев“ 7, 3. Н. Грязнова.

Писмото беше адресирано до Вячеслав Иванович Грязнов.

Слава само въздъхна.

„Разбира се, леля Зина се вълнува, а аз какво да й отговоря“ — мислеше той, докато се качваше по стълбите.

Преди няколко дни той пусна препоръчано писмо до леля си във Владивосток. Написа й, че чичо му сега го няма в Москва, защото пътува по военните окръзи и организира там художествената самодейност. Измислицата не беше особено сполучлива, но нищо друго не му дойде наум. Той с ужас си мислеше какво ще каже на леля Зина, ако с чичо му се случи нещо. Че случайно е загинал по време на репетиция? Идиотщина някаква!

Като влезе вкъщи, той разпечата плика и извади оттам две изрезки от вестник и прилежно сгънати листи на квадратчета, изписани със закръглен, явно женски почерк:

Тук племенникът Грязнов се откъсна от писмото, гледа около минута замислено през прозореца сивия московски здрач, тежко въздъхна и се протегна към телефона, но поклати глава и продължи да чете:

Слава разтвори изрезките от вестник: „Да увековечим нашето общо дело с отец Авакум“, „Олга-2000“. Той бегло пробяга с поглед по първата: „В епохата на хуманизацията и връщането към първоизточниците… пуснал святи корени в руското Приморие… десницата на отец Авакум навеки ще осени с кръстно знамение процъфтяващия град…“ — глупости някакви. Втората информация беше в същия тон: „Крупен рекреационен център за японски туристи… иновационни технологии за рибообработка… плантации от женшен и рога от арали… водещ авиовъзел на руското Приморие…“

— Ама че ги е забъркал старият глупак — промърмори Грязнов-младши и едва не смачка статийките, но после внимателно ги сгъна и ги пъхна в плика заедно с писмото.

Глава дванадесета На гости у Пръдлето

Не представляваше особен труд да се разбере къде в Можайск живее Вячеслав Михайлович Тимофеев, роден в 1934 година, с изтекла присъда. Бившият Пръдлето не мислеше да се крие, живееше под собствената си фамилия, служеше като пазач и Можайския млекозавод и през тази година трябваше да се пенсионира, но смяташе да продължи да работи. Сега, както е известно, не можеш изкара с едната пенсия.

Турецки категорично забрани на Ирина да излиза от къщи и да отваря вратата на когото и да било, а сам той замина за Можайск. Този град много напомняше за Князев, но публиката все пак не беше толкова провинциална — усещаше се близостта на Москва.

Пръдлето, наречен още Вячеслав Тимофеев, живееше в малка къщичка в покрайнините на Можайск недалеч от същия тоя млекозавод, който пазеше през денонощие — на две смени.

Той самият отвори на Турецки.

— Трябва ми Вячеслав Михайлович — вежливо попита Турецки.

— Аз съм, а вие кой сте? — хитро присви очи стопанинът.

Турецки се изуми. Той никога не би познал в неугледния старец, от когото идваше някакъв кисел мирис, онзи млад човек от снимката. От стопанина не убягна неговото объркване. Той ехидно изгледа Турецки и пак попита:

— Да не сте забравили кой сте?

— Следователят Турецки. — Саша бързо извади картата си и я подаде на Тимофеев.

Той я взе и все със същата иронична усмивка прочете:

— Александър Борисович Турецки, старши следовател по особено важните дела при Московската градска прокуратура, съветник от правосъдието… Е, какво, много ми е приятно, гражданино следовател и съветник от правосъдието, че сте си спомнили за мен, стареца. И за какво съм ви потрябвал? Или пак сте решили да ми лепнете някоя пакост?

— Е, защо така веднага, Вячеслав Михайлович — каза Турецки. — Просто исках да поговоря с вас.

Той говореше колкото се може по-любезно, макар Тимофеев дп не му хареса от пръв поглед, а от втори — още по-малко. Имаше и него нещо мръсно, дори лигаво, и Турецки изведнъж помисли, че май би се погнусил да яде храна, приготвена от този човек, макар и да се надяваше, че той няма особено да се натиска да го гощава — стопанинът изглеждаше беден и едновременно алчен.

— Е, влизайте в собата — каза Тимофеев. — Добре, щом е така, да поговорим. Все пак жив човек, макар и следовател — каза той в гърба на Турецки, когато го пропускаше напред в стаята.

Турецки влезе в „собата“. Това се оказа ниско помещение с опушени, невероятно мръсни стени, които някога, изглежда, са били зелени. Вътре имаше няколко мебели — маса, бюфет, диван. Мебелите някога са били обикновени — полирани, лакирани, но после кой знае защо са били боядисани с блажна боя, видимо зелена, но придобила постепенно неопределен мръсносив цвят. На прозорците нямаше завески, а и едва ли бяха нужни, все едно — отвън почти нищо не можеше да се види през мътните стъкла.

— Сядайте — махна с ръка Тимофеев. — Виждате ли как живее днес руският човек. Всичко е заради тях, проклетите!

Турецки не взе да уточнява, които са тези „те“, защото това би го отвело твърде далеч, а и внезапно му се прииска да напусне това помещение. Затова реши веднага да пристъпи към въпроса.

Той извади от папката снимката и я подаде на стопанина:

— Вячеслав Михайлович, погледнете тази снимка. Какво можете да кажете за тези хора?

Тимофеев взе подадената снимка. Внезапно лицето му се изкриви от дива гримаса. Турецки изведнъж се усети неловко, той и представа си нямаше, че човешкото лице може така бързо да сменя изражението си. Предишната насмешливо-иронична маска съвсем изчезна и нейното място беше заето от смъртна злоба, ненавист, някаква животинска ярост. Практически не оставаха никакви съмнения способен ли е този човек да извърши убийство.

Изминаха няколко минути. Тимофеев мълчеше, продължавайки да се вглежда в снимката, сякаш искаше да изпепели някого с поглед. Накрая той се откъсна от нея и като се обърна към Турецки, попита:

— И какво искахте да научите от мен?

Дори гласът му се промени — нямаше никакви игрички, иронични нотки, той започна да говори с по-нисък тон, по-хрипкаво, със своя истински глас, който отдавна никой не бе чувал.

— Бих искал да чуя всичко, което знаете — отвърна Турецки — или което бихте искали да кажете.

— Всичко? — Тимофеев се усмихна, но вече не с шутовската си насмешка, както преди. — А няма ли да ви дойде много? Така ще се наложи да говорим до вечерта. А и после кой ще ми постави охрана, когато вземат да се оправят с мен. Защото те ще дойдат, ръцете им, ох колко са дъъълги!

— Чии ръце?

— А вие не знаете ли? — поинтересува се Тимофеев. — Стоят, така да се каже, на държавното кормило, а вие да не ги знаете. Защо тогава сте дошли при мен?

— Засега не знаем що за хора са — отговори Турецки. — Минали са четиридесет години. И нищо не е известно, освен прякорите. Скронц и Пъпа. Алай, същият Алексей Шилов.

— По-тихо — вдигна пръст Попердяка.

— И все пак, Вячеслав Михайлович.

— Е, както се казва, две смърти няма. Добре, ще ви кажа всичко. Но изобщо не защото желая да помогна на вашето правосъдие, а за да им отмъстя. Макар че те ще се измъкнат от вас, ще се измъкнат… Печени типове са. Това и тогава беше ясно, когато ми пришиха мократа работа!

Тимофеев скръцна със зъби. В очите му светеше такава нескрита омраза, че Турецки разбра — какъвто и да е този човек, сега той говори истината.

Тимофеев започна да разказва. И се виждаше, че помни всичко, сякаш е било вчера — топлият летен ден, той спечелил от Скронц, после Льоха със своя топ. Всичко е станало бързо, за някакъв си половин час. И ето в същата вечер Тимофеев лети във влака Москва-Ташкент, крие се няколко седмици по бърлогите, а после все пак го откриват. По-нататък — обичайният разказ на затворника: арест, съд, лагер.

— Падна ми се добър адвокат, загря, че в обвинението не всичко пасва, иначе като нищо можеше да получа разстрел. Обаче имаше гафове. Но аз все пак си избачках своите десет години, пуснаха ме по-рано за примерно поведение. Докато седях в лагера, премислих всичко — като изляза, ще си отмъстя. Ще умра, но ще ги избия кучетата. Но когато се върнах, вече беше шестдесет и седма година, къде ще стигнеш до тях! Този, Пъпа, вече имаше чин в КГБ, а Скронц беше по финансовата част, ходеше в чужбина, май в самата Швейцария работел, какво да правиш? Къде ти ще идеш до Швейцария?

Глава тринадесета Смешници

— А сега гледай, всички се возят във фордове и мерцедеси. Единият значи охранява нашия президент, другият командва финансите. Че аз живота си не бих му поверил и за секунда, ще го продаде, при това евтино. А и този вторият, чистофайник, интелигентче, ама нали той закла нашата Верка, професорското синче, чистофайничето наше!

Тимофеев замълча. Турецки също мълчеше, поразен от чутото. Ето значи какво било — началникът на спецохраната Шилов, фактически вторият човек в страната, и самият другар Корсунски, той вече е човек номер три в държавата, са всъщност Скронц Пъпа и… И веднага всичко си дойде на мястото, по-точно започва да идва, защото новините бяха прекалено неочаквани и сериозни, за да ги смелиш ей така, без подготовка. Турецки моментално започна да премисля какво знае за тези хора.

— Значи, казваш, на карти са я загубили? — замислено попита Турецки.

— Имаше такава мода, а на Скронц му трябваха пари — уж за баща му. Какво имаше там той с баща си, не знам. Може да са го пипнали като краде, а може и нещо друго да е било. Няма да те лъжа. Но двамата с Пъпа обираха хората на плажа. И изведнъж значи стана гаф, и той загубил.

— От кого, не знаете ли? — попита Турецки.

Тимофеев някак странно присви устни, накокошини се и отговори:

— Кой го знае от кого е загубил. При нас на Бента имаше всякакъв народ.

„Аха, ето какво било значи — просветна в ума на Турецки. — От теб самия е загубил. Значи не си чак толкова невинен за смъртта на Вера Сьомина.“

— А този? — попита той, като посочи Льоха Шилов. — Той ме интересува най-много.

— Не сте глупак, гражданино следовател — подсмихна се Тимофеев. — Точно той им е най-главният. Къде е сега, не знам и няма да лъжа. Но е силен човек, ох колко силен. От него се пази най-много, той е способен на всичко. Къде е сега, не знам, но е някъде. И сигурно върти големи неща. Явно не е далеч от тях, нали са си една шайка. Той се пада братовчед на Пъпа.

Тимофеев отново взе в ръка снимката:

— Така, по тая снимчица, върви го познай. Аз сигурно и Пъпа не бих познал, такава мутра е отхранил сега. За тия години го виждах няколко пъти, затова разбирам какъв е сега. Преди той не се набиваше много на очи, особено когато беше в КГБ, а сега така е изнаглял, че понякога и на телевизора се мярка, от нищо не се бои.

— Да, Вячеслав Михайлович — поклати глава Турецки, — зададохте ми загадка.

— Това не е загадка — злобно се ухили Тимофеев. — А ако ви е нужна загадка, тогава слушайте: какво да правиш, ако не си извършвал престъплението, за чужд грях си излежал десет години по лагерите, похарчил си си здравето и всичко за тоя, дето духа! Какво ще правиш, а? Кажете ми?

— Не знам, Вячеслав Михайлович — честно отговори Турецки. — Делото е било отдавна, почти преди четиридесет години. Дори да е имало някакви улики срещу Корсунски и Шилов, вече отдавна ги няма. Настоявате ли за преглед по реда на надзора?

— Боже опази, Александър… как те викаха по баща, какъв преглед на делото? Какъв надзор? И съдимостта ми е отдавна снета. Какво ще промени това в живота ми? Нищо! Както си живея, така и ще си пукна, малко ми остана. Само злобата кипи вътре в мен, не изстива. Как да му отмъстя на този душегубец.

Тимофеев сви устни и в тесните му очи пламна истинска животинска омраза. Турецки помисли, че не би му се искало някой ТАКА да го мрази.

— Кого имате предвид? — попита Турецки. Не последва отговор и Саша продължи: — Всъщност вие вече направихте много за тяхното разобличаване.

— Не е същото! — процеди през зъби Тимофеев. — Какво е това! Вие ще ги натиснете културничко, а те ще се изплъзнат, ще видите. Прекалено голяма сила получиха. Че те самия президент въртят на пръста си, както си искат, какво си мислите. — Той пак се подхилна и погледна Турецки от упор. От този немигащ поглед на Саша му стана някак страшно. — Вие какво мислите, седи си тоя смотаняк в своята миризлива дупка и разсъждава за държавните дела? Какво ли пък разбира той? Разбира, представете си, гражданино следовател. Аз отдавна следя тази двойчица. Ако ги знаеш какви са, много неща стават понятни.

Турецки напрегнато мълчеше, без да прекъсва събеседника си, но и без да се съгласява с него. Той чакаше какво още ще каже този странен човек.

— Вие ще ги бутнете културничко в „Матроска тишина“ — и то ако имате късмет. Е, ще полежат годинка, ще си починат. Както е положено сега при вашата демокрация: ще си поръчват вечеря от ресторанта, и телефон, и цветен телевизор. А после или амнистия, или поради „недоказано престъпление“. Не, ако беше по моя воля, те биха сърбали чорбата от кенефа. — Тимофеев замълча, но още половин минута очите, лицето му, стиснатите юмруци продължаваха присъдата. Като се успокои малко, той продължи: — Аз бих намерил, бих измислил такива мъчения, каквито не са и сънували. И главното, ТОЙ да ми падне, аз бих го разкъсал, бих го убил, но отначало щях да му припомня оня ден. И щях да се къпя със сълзите му. Той щеше да ме моли за милост, но аз нямаше да го пощадя…

Турецки помисли, че скромният пазач на млекозавода би могъл при други обстоятелства да израсне като първокласен офицер от вътрешните войски, да дослужи до началник на лагер, да заслужи за старанието си орден „Трудово Червено знаме“, не по-малко. Може и Герой на соцтруда. При такъв щяха да преизпълняват всички планове.

Постепенно речта на Тимофеев ставаше все по-несвързана, напомняйки повече бълнуванията на болен или безумец, отколкото речта на нормален човек. Турецки разбра, че няма да получи повече нищо ново, и реши, че е време да си тръгва.

Той се надигна:

— Е, Вячеслав Михайлович, благодаря ви много. Съобщихте ми много ценна информация.

Той се измъкна иззад масата, прекрачи през разхвърляните по пода мръсни предмети, предназначението на които не знаеше и не искаше да знае, и се отправи към вратата. Той би побягнал, така му се искаше да се измъкне по-скоро от тази воняща бърлога, но сдържаше крачка, стараейки се да не издава отвращението, което предизвикваха у него и самият стопанин, и жилището му.

Като видя, че гостът си отива, а при Пръдлето не идваха често хора, той забърза след Турецки. При това Саша не беше просто гост, а всъщност първият човек, с когото Тимофеев можеше да обсъди главната мъка и главната страст на своя живот — жаждата да отмъсти на враговете си, от който Скронц и Пъпа заемаха едва второ място, първото държеше той — Льоха, Алексей Шилов.

И сега в лицето на този следовател в неговия дом изведнъж почука съдбата. Той разбра, че ще може най-после да си отмъсти, макар и не така, както бе мечтал с години, търкайки наровете, изпохапан от дървеници, както си го представяше, докато режеше дървета с триона, когато хранеше комарите в Заполярието. Нека да не се сбъдне това, което искаше, и все пак много му се щеше самият Льоха да изгърми. Макар да е „културничко“ в затвора, но да му лепнат най-тежката присъда или поне до живот.

— Александър, как ви викаха — задъхвайки се, подхвърли той след отиващия си Турецки.

— Борисович — отговори той.

— Александър Борисич! Къде се разбързахте, нека да поседим, да поговорим. Разбъркахте ми душата… Ей сега ще ви сипя млечице, можайско — сети се стопанинът. Отнякъде — на Турецки му се стори, че едва ли не от пазвата си, той извади очукана омазнена чаша.

— Не, не! Не обичам мляко — припряно реагира Турецки и си помисли: „Интересно, ако много се налагаше, щях ли да се насиля да изпия тези 200 грама млечице, или все пак щеше да ми се повдигне?“

— Александър Борисич, я ми кажи, как да те намеря в Москва? Че, току-виж, науча по моите си канали нещо. На мен все пак са ми останали някои връзчици.

— Сега ще ви запиша телефона си в Московската прокуратура, а ако ме няма там, можете да се обадите на началника на МУР Романова.

— Жена? — недоверчиво поклати глава Тимофеев. — Макар че съм чувал за нея, май си я бива. Добре, разбрах.

— Така че, ако научите още нещо, ще бъде от голяма помощ.

— Тогава имам една молбица. — Тимофеев гледаше Турецки странно, някак хитро и умолително едновременно й това кой знае защо изглеждаше ужасно противно.

— Преглед на делото? — попита Турецки.

— Какъв преглед — махна с ръка Тимофеев. — Дори не се опитвайте, няма да стане. Да не би да не разбирам в каква страна живеем. Не, когато го залавяте, Льоха, тоест, вие само му кажете една дума: „Помниш ли Пръдлето, гад?“ Дори и без „гад“, ако не ви позволява длъжността. Погледнете го в очите и попитайте: „Помниш ли Пръдлето, куче?“ Обещавате ли?

Турецки се заколеба.

— Гражданино следовател, аз само за това се старая.

— Добре, но без „куче“.

— Нека да е без — махна с ръка Тимофеев. — Само да разбере, че аз съм го предал.

2.

— Александра Ивановна, пак се обаждат от Князев — влезе и кабинета секретарката на Романова Любочка и изведнъж, без да може да се сдържи, се разсмя.

— Какво, да не са ти разказали виц? — поинтересува се Романова.

— Не, просто там има един такъв смешен, каквото и да каже — направо си падаш от смях.

— Да бе, да си паднеш — измърмори Романова, на която съвсем не й беше до смях. — Добре, какво става при тях?

— С две думи — задържали са всички. Засега са в изолатора в Князев, интересуват се какво да ги правят.

Всъщност новините би трябвало по-скоро да зарадват Романова. Тя научи от князевските колеги, че откраднатият Москвич с тримата биячи е бил спрян около село Удоли. Единият е бил убит на място, двамата други (единият леко ранен) са задържани. Малко по-късно в самия Князев е арестуван и „Хемингуей“ — това се оказа съвсем просто, защото знаеха, че той живее в хотела.

— Намерихме и крадено БМВ, цвят „сафари“, номер на двигателя 20937508 — завърши разказа си князевецът.

— Виж, за това много благодаря, момчета. — Едва сега по лицето на Романова пробяга подобие на усмивка. — Нали мина без загуби?

— Почти без. На единствения пострадал от наша страна е оказана ветеринарна помощ. Ще живее.

— Как така? — шашна се Шура.

— В престрелката удолският разплоден бик Генерал загуби левия си рог и получи малка драскотина.

— Наистина смешници — каза Романова на Любочка, след като затвори слушалката.

Люба, като по-неофициално лице, получи детайлно изложение за „пленяването“ на московските биячи в просторите на Нечерноземието. Историята излезе наистина доста комична. Като сдържаше смеха си, Люба преразказа на Романова подробностите.

Откраднатият москвич бил забелязан от пост на КАТ по шосето Москва — Нижни Новгород. После той завил към село Удоли, където и го догонила оперативната група. Селото било голямо и се състояло от две части, които и досега хората наричали помежду си Удоли Господарски и Удоли Волни. Точно в долчинката, разделяща селото на две части, се разиграло сражението. Бандитите забуксували в дълбоката канавка и стражите на реда пристигнали точно в момента, когато двама от тях се опитвали с всичка сила да избутат отзад колата, а третият налягал с рамо на отворената предна врата. Трудно е да се измисли по-удобна за задържане ситуация. Милиционерите по домашному спрели близо до москвича и без да бързат, слезли от колата.

— Да ви помогнем ли, момчета? — попитал лейтенантът, изваждайки пистолета си от кобура. Шофьорът точно в този момент дал газ и неочаквано освободилото се от калния плен колело метнало половинка тухла право в стъклото на милиционерската кола. Звънът на счупено стъкло спрял операцията, инициативата се изплъзвала от ръцете на милицията. Биячите вече били наскачали в колата и започнали да се измъкват със стрелба. Но неочаквано на пътя им се изпречил разплодният бик Генерал, гордостта на Удоли. Колата се приближавала към него на първа скорост, като непрекъснато бибипкала. Звукът не се харесал на Генерала, той навел глава и тръгнал срещу врага. При това заревал така, че звукът от клаксона вече не се чувал. Опомнилите се оперативници простреляли задните гуми на опитващия да се измъкне москвич. Като разбрали, че колата повече няма да им послужи, двама бандити изскочили навън и като се прикривали зад москвича, открили огън.

Обаче в тила им се намирал Генерала, който не смятал да напуска бойното поле и само леко приглушавайки рева си от баритон на дълбок бас, без да бърза, се приближавал. Единият от биячите стрелял в главата на надигащото се срещу него чудовище. Куршумът раздробил левия му рог, това задържало за няколко секунди нападението, но съдбата на стрелеца вече била решена. Без да обръща внимание на милицията, той скочил и с вик на непресторен ужас се хвърлил да бяга където му видят очите. Бикът се спуснал след него. За щастие на бияча Генерала го надигнал със здравия си рог над ръба на някаква яма и като се откачил от рога, бандитът полетял в запълващата я воняща каша.

В това време изстрелите покрай колата спрели: единият от бандитите бил застрелян, а този, който останал в колата, се предал без бой и вече стоял с белезници.

Генерала бил доволен от първите резултати на сражението, но и не на шега сърдит. Мятащият се във фъшкиите противник вече не го интересувал, сега той тръгнал срещу останалите участници в сражението, колебаейки се от кого да почне. Оперативниците, като държавни служители, не се решили да вдигнат оръжие срещу народното имущество и се оттеглили в колата си, замъквайки там и задържания. Това напълно устройвало Генерала, за разлика от милиционерите той не разбирал ценността на държавното имущество и атакувал челно милиционерското жигули.

— Гена, Гена! — викал притичалият на бойното поле чичко с незакопчана ватенка, изпод която се виждало голо тяло. — Кротко, малкият ми, кротко, добричкият ми! Какво се занимаваш с тия, ела по-добре да ти дам комбиниран фураж.

Генерала се обърнал към гласа, нещо промучал, видимо се оплаквал от обидилите го. Селянинът се приближил плътно към своя подопечен, ласкаво го потупал по ухото, после го чукнал по носа:

— Е, глупчо, какво ще правим сега с рога ти? Хайде, да вървим.

Бикът тежко въздъхнал, засумтял и почти щял да тръгне след гледача си. Но усещал, че за пълната победа нещо не му достига. Той се обърнал към колата, пълна с тези досадни същества, закачил я под левия праг със здравия си рог и я катурнал настрани. След което, без да бърза, закрачил след селянина. Като минал двайсет метра, той се извърнал, изревал накратко какво мисли за своите презрени противници и бодро закрачил към обещания комбиниран фураж.

За известно време над бойното поле стояла пълна тишина. После ченгетата се измъкнали с ругатни от колата и я обърнали пак на колелата й. Извлекли от торната яма вече омаломощения последен бияч и взели да се стягат за обратния път.

Това не била лека задача. Оказало се, че при първата си атака срещу милиционерската кола Генерала Гена е пробил радиатора. В резултат те се отправили обратно с колата на покойния Афонин, като й монтирали гумите от служебното жигули. Всички не успели да се съберат там. Някой от местните закарал двама до поста на КАТ и те се прибрали първи в Князев. Когато колата със задържаните, изгубила по пътя си ауспуха, който, както се изяснило, бил прострелян заедно със задните гуми, с рев се вмъкнала в двора на милиционерското управление, ги посрещнал със смях целият личен състав. Главатарят на биячите потривал с окованите си ръце раздраната сутринта буза, която вече започвала да забира, и от време на време злобно повтарял: „Егати краварника!“ След къпането в торната яма той излъчвал такова зловоние, че преди разпита, противно на правилата, го пратили в банята.

„Уморени, но доволни, всички се прибрали невредими от операцията“ — така по думите на Любочка завършил разказа си „смешният“ князевец.

— Трябва да повишим в звание Генерала, неизвестно как би свършило всичко без неговата помощ — каза Романова, след като изслуша историята. — Добре, да се захващаме за работа.

Тя свери номера с онзи, който й продиктува Турецки. Нямаше място за съмнения — колата беше на онзи човек от Останкино.

И едва сега тя си спомни за пейджъра. Машинката замълча нещо… Или те са се досетили. Не са ли прекалено досетливи?

Глава четиринадесета Усещаш ли на какво мирише?

Когато на другия ден се върна от Можайск, Турецки отиде в кабинета по криминалистика при Мойсеев.

Старият криминалист изглеждаше разтревожен от нещо. Той току потриваше ръце, оправяше очилата си и въобще се държеше някак неуверено. На Турецки не му беше трудно да се досети каква е работата — Мойсеев вече знаеше кой именно е изобразен на снимката.

— Знаете ли, Саша, аз направих не по-малко от десет варианта на тези лица и… приликата…

— Не се вълнувайте, Семьон Семьонович — усмихна се Турецки, — знам на кого приличат. Всъщност не приличат, а са точно те. Спокойно можеше да унищожите тези варианти. Мисля дори, че така ще бъде по-добре. А, виж, третият…

— Но там има шест души! — възрази Мойсеев. — Четирима младежи и две момичета.

— Всички ли състарихте?

— Разбира се, вижте.

Турецки взе шест снимки. На всяка от тях беше изобразен човек на средна възраст, около петдесет и пет годишен. Сега Турецки можеше да съди за изкуството на Мойсеев съвсем нагледно — защото от два от портретите го гледаха хора, с които бе разговарял съвсем скоро — Валентина Андреевна Лисицина и Вячеслав Тимофеев-Пръдлето. Беше невъзможно да не ги познаеш, макар че, разбира се, „състарените“ портрети малко се различаваха от реалните хора. Валентина Андреевна беше без очила и лицето й изглеждаше по-радостно, по-оптимистично, отколкото в действителност. Тимофеев изглеждаше такъв, какъвто може би би станал, ако животът му бе протекъл по друг начин, ако ги нямаше нито обвинението, нито съдът, нито десетте години затвор. У него нямаше озлобеност и омраза, макар че присъстваше елемент на някакво кълчене и уродство. Това Пръдлето винаги го е имал.

От другите две снимки срещу Турецки гледаха, усмихвайки се непонятно на какво, началникът на президентската спецохрана Шилов и едва ли не първото лице във финансовата система на Русия Константин Корсунски. Те бяха определено разпознаваеми, макар все пак малко да не приличаха на себе си. Погледът на Шилов въобще не беше толкова тежък, колкото в действителност, но ако в реалния живот той правеше впечатление на рязък, дори груб човек, то на портрета, направен от Мойсеев, беше по-мек и: човечен. А Корсунски въобще не приличаше на днешния финансист, умен, предпазлив и опасен човек, а на някакъв професор, витаещ в облаците. Този Костя някога бе обикнала, бъдещата учителка Валя Лисицина и това въобще не изглеждаше учудващо.

„Да — помисли Турецки, като взе последния портрет. — Нали тук Вера още е жива. Те още не са престъпници, още не знаят какво ги чака в бъдеще.“

А ето и Вера, на която не й е било съдено да доживее до петдесет. Тя така и си останала петнадесетгодишна. От снимката срещу Турецки гледаше обикновено, съвсем средно женско лице. Вера не бе обещавала да стане красавица, но напълно е можела да бъде нормална жена и майка, щяла е да работи, да върти домакинство и би била ето такава — леличка с добродушно лице. Но не станала.

И накрая Алексей, братовчедът на Шилов, същият, когото Тимофеев нарече най-опасния и когото ненавиждаше най-много от всички.

Това беше мъж с едри черти на лицето, при това не би могло да се каже неприятни. Лицето изглеждаше волево, макар и грубовато. Устата беше плътно стисната, очите гледаха сурово. „Ами да, той току-що се е върнал от лагера — помисли Турецки. — Интересно какъв ли е станал сега?“

Саша пак подреди пред себе си всичките шестима. Той се вглеждаше в лицата, каквито можеха да имат тези хора, ако животът им се бе стекъл малко по-иначе. Тук, независимо че бяха състарени с четиридесет години, те съхраняваха младежкия оптимизъм, този израз, който никой компютър не би могъл да премахне. В живота, съдейки по лицата, които Турецки познаваше реално, те бяха съвсем други.

Всъщност сега от всичките шестима го интересуваше само едно лице — тайнствения Льоха, Алексей Шилов, братовчедът на началника на спецохраната и голям престъпен бос.

— Е, Саша, как ви се виждат резултатите? — попита Мойсеев, като се приближи до Турецки. — Впечатляват, нали?

— Да — замислено отговори Турецки. — Но да ви кажа честно, Семьон Семьонович, те не ме изненадаха.

— Значи прословутият „черен вторник“ все пак не е станал случайно — замислено каза Мойсеев. — Помните ли, като ви казвах, че курсът на долара не е толкова просто нещо. Някой доста е намазал от цялата тая работа. И ви съветвам: проверете кои банки са загубили от това и кои са спечелили. Винаги, естествено, има елемент на случайност, но тази акция е била планирана.

Турецки си спомни за „отстрела на банкери“, с който се занимаваше преди раняването си. Действително, веднага след „черния вторник“ всичко свърши — нямаше повече поръчкови убийства, нито взривове под вратата, нито избухващи коли. Значи Скронц е подготвял почвата за гигантската си финансова афера. И банките е трябвало да играят така, както му е било изгодно — да обявят такова търсене, което значително би надвишавало предлагането на валута, което по естествените икономически закони води до рязко повишаване курса на долара и другите твърди валути.

— Виждате ли, хората са се съгласили — тихо каза Мойсеев.

Животът все пак е по-скъп.

— Какви ли печалби е награбил? — промърмори Турецки.

— Големи, Саша — отвърна Мойсеев и печално поклати глава. — Аз мисля, дори по-големи, отколкото можете да си представите. Нали той, като е знаел за колебанията отрано, всичко е пресметнал. И е продал скъпо, а после пак е купил — вече евтино. Съвсем проста финансова операция.

— Съвсем проста, ама спекулация — отговори Турецки.

Последните дни Александра Ивановна не си намираше място. Нямаше и ден в МУР да не се случи извънредно произшествие, дребно или голямо. Романова даже се чудеше на самата себе си — преди, ако се случеше нещо подобно на изчезването на пейджър от следователска каса или бягството на Татяна Бурмеева, тя навярно би подала оставка, а сега нищо — работи си. Обаче едно бе ясно — в Градското управление на вътрешните работи или в Московската криминална милиция има предател, възможно е дори не един, а цяла организация. И безусловно начело е не някоя чистачка, не лостовият милиционер, я някой по-високо. Романова си припомняше всички служители и всеки път мислеше: „Не, разбира се, не може да бъде той. Били сме заедно в толкова битки.“

Та се получаваше, че не можеш да заподозреш сериозно никого, а Татяна Бурмеева избяга и не би могла да направи това без помощта на някого от Градското управление или от МУР, при това човек, облечен във власт. После направо от касата пропадна онзи пейджър, дяволите да го вземат. Кой, пита се, би могъл да извърши кражба направо от сградата на „Петровка“ 38?

И какво да прави? Да организира вътрешно следене, провокации, проверки? Романова знаеше, че така е прието навсякъде по света, включително и в държавите, които се славят с демокрацията си. И въпреки това силовите структури си остават силови. В САЩ например не са редки случаите, когато уволняват полицаи за длъжностни престъпления.

Романова седна зад бюрото и запуши. Тя мислеше все за същото — какво става в подчинената й служба. „Аз губя повече време за разкриване на нечестни милиционери, отколкото за разкриването на престъпници — раздразнено помисли Шура. — И ето докъде я докарахме — президентът на страната е в неизвестност, най-вероятно са го отвлекли престъпници, милицията нищо не може да направи, а страната си живее, сякаш нищо не се е случило. Това е немислимо! Такова нещо не се е случвало в историята!“

Влезе секретарката и докладва:

— Александра Ивановна, Турецки е дошъл при вас.

— Покани го — кимна Романова и въздъхна с облекчение: „Може Саша нещо да измисли. Той е мозък.“

Когато Турецки влезе в кабинета, тя каза:

— Сашка, какво се получава? Под носа ми си правят каквото си искат! Твоята Бурмеева избяга, Саруханов умря в болницата. Оня пейджър изчезна. Докога, Саша? Между другото, намериха колата на твоето протеже от Останкино, чу ли?

— Ето, виждаш ли, Шура — и други неща стават. А ако те слуша човек, то…

— А ти послушай, послушай… Преди как казвахме: ние сме на стража на реда и закона. А сега? Ние, самите стражи, получаваме по триста хиляди, тоест точно биологическия минимум, и то само за един човек, забележи. А престъпниците, както и да ги наричаш сега — босове, депутати, делегати, — си купуват къщи във Виена, на вносни коли се возят. А в затворите си живеят като крале, както не сме и сънували. Имат си там и момичета, и лукс, и всичко каквото поискат. Та те дори въобще не лежат, ние ченгетата ги ловим, нощем не спим, не се храним нормално, а после виждаш как ги пускат под гаранция. И изобщо какво да говорим! Ти иди на Ваганковското гробище, там, където лежи Висоцки, сега погребват бандити. Вече най-малко десет станаха. И как ги погребват — с почести, помпозно! Ако ние умрем или паднем от техните куршуми, няма да ни погребат така — ще ни набутат някъде в блатото на Домодедовското и прощавай.

— Е, стига си рови душата, Александра Ивановна. — Турецки се приближи и неочаквано за себе си прегърна през раменете страшната началничка на Московската криминална милиция.

— Добре, Сашка, няма — подсмръкна Романова. Тя седна зад бюрото и пак измъкна цигара. — Казвай какво има при теб.

— Не се безпокой за пейджъра — каза Турецки. — Рано или късно ще разберем кой го е взел. Пейжърът сега не ни вълнува много. Между впрочем съобщенията по него почти веднага спряха. Явно след като заминах за Князев, те са разбрали, че съм чул за Скронц и Пъпа. А няма откъде да науча прякорите им, освен от пейджъра.

— Ето, виждаш ли — пак го прекъсна Романова. — Веднага са надушили всичко. Как? По какъв начин?

— Почакай, Шура, не кипвай. Скронц и Пъпа — това са господата Корсунски и Шилов. Сега става ли ти ясно?

Александра Ивановна гледа известно време в упор Турецки. Мозъкът й мигновено се задейства — Романова съпоставяше фактите, спомняше си детайли, преценяваше догадките си.

— Да, напълно е възможно — каза тя най-после. — Можехме да се сетим и по-рано.

— Можехме, но виждаш ли, все пак ние сме обикновени хора — отговори Турецки. — Поотделно те и по-рано ми идваха наум. Главното е друго — сега знаем, че са съучастници.

— Това прояснява ситуацията — забеляза Романова и след минутно мълчание попита: — Значи мислиш, че те искат да извършат държавен преврат?

— Да, но не толкова шумен, както се канеха гекапечистите или Руцкой и Хасбулатов. Там имаше твърде много шум, това веднага привлече голямо внимание към ставащото у нас. А така всичко може да стане съвсем просто — премахват президента, при това пак тихо, като имитират естествената му смърт или нещастен случай. Това прави Пъпа. Едновременно Скронц устройва паника във финансовите среди. Такава, видимо, е била сметката им. Сега, разбира се, плановете им са се променили. Президентът е в ръцете им и кой ги знае какво замислят.

— Не, ти само си представи! — възкликна Романова, но веднага се усети и премина на шепот: — Президентът е отвлечен, той е някъде тук, край Москва, а ние седим и дори не знаем за какво да се хванем. Това е просто кошмар някакъв. Ако ми бяха казали преди пет, какво говоря, преди две години, че ще стане така, не бих повярвала, бих го приела като лоша шега. И ето ти на. — Тя пак се замисли. — Значи Шилов сам е отвлякъл президента. Ами чичото? Той нали не се досеща, че Шилов е враг, и сигурно вече всичко му е изтърсил.

— Той няма какво особено да изтърси — махна с ръка Турецки. — А иначе се справя. Шилов и Корсунски трябва да са доволни. Аз научих чрез Дроздов — лепнали са му някакъв нов помощник, който не се отделя и на крачка от него.

— Ето, виждаш ли, пипнали са го здраво. Като гледам проявите му, направо ми иде да плача.

— Не плачи, Шура. Не всичко е така безнадеждно. Ще освободим истинския президент…

— Ти да не мислиш, че тия твои деятели — Шура направи красноречив жест нагоре — го държат в собствените си вили? Да, ама не. Дори да можех, техните вили биха били последното място, където щях да търся. Те не са глупаци, сигурна съм, че всичко са премислили и за всякакви случаи.

— Знам кого трябва да намерим. — Турецки извади портрета на „остарелия“ Льоха в три различни варианта. — Ако открием този, ще намерим и президента.

Романова се вглежда няколко минути в снимките.

— Май има нещо познато, бил е съден навярно. Може, естествено, да го разпратим на нашите стари кадри, току-виж, някой си го спомнил. Име, фамилия?

— Шилов. Алексей Шилов. Но най-вероятно е сменил и името, и фамилията си.

— Но е в Москва, нали?

— Кой го знае? Вероятно, да.

— Разбира се, ако разпратя портрета по управленията, ще го познаят, но аз, Саша, се боя. Сам знаеш какво става при нас. Разговарям с теб в собствения си кабинет и се опасявам да не кажа на глас нещо излишно, ами ако вече са ми поставили подслушватели. Разбираш ли, след тази история с пейджъра и с твоята Татяна вече на нищо не се учудвам. Ако изнесем снимката от тази стая, след половин час този Алексей ще научи, че го преследват. Така че този начин отпада.

— Да, като че ли.

На бюрото зазвъня телефонът:

— Останкино ли? Намерихме ви колата. В Князев, Владимирска област. Засега стои там, в двора на градското управление. Какво? Както искате — или сам идете да си я вземете, или почакайте да я докарат тук. Добре. Само не забравяйте да вземете документите. — Шура остави слушалката и се обърна към Турецки: — Твоят човек от Останкино. Да, между другото — сети се тя, — хванаха твоя „Хемингуей“.

— Брадата му фалшива ли беше? — поинтересува се Турецки.

— Фалшива — кимна Романова. — Това е някой си Дегтяр, два пъти осъждан за мошеничество. Много прилича да е твоят тайнствен „социолог Игор“. Белезите съвпадат.

— Виждаш ли, Шура, нещата не са толкова зле — усмихна се Турецки.

— Слушай, Сашка — оживи се Романова, — бъбрим си тук всякакви глупости, а аз имам новини за теб. Установихме някои интересни съвпадения. Този инженер Григориев, помниш ли, в апартамента на когото намериха труп. Оказва се, че той работи във фондация с някакво странно име „Съдействие на демократизацията на икономиката“, нещо такова май беше… Според мен всички тези фондации са ментета някакви, защо ли ги разрешиха… Направо перачници за пари.

— Шура, все мислиш постарому — усмихна се Турецки. — „Защо ли ги разрешиха?“ Че те само за това и са създадени. Я си спомни кой управлява фактически у нас? Скронц и Пъпа! А какво може да очакваш, когато на власт е мафията?

— Тоя значи Григориев заминал в Канада по линия на тази фондация. А Даря Лукинична Арзамасцева, родена през 1908 година…

— Какво, да не е председател на фондацията?

— Не се будалкай, Саша — прекъсна го Романова, — нещата са сериозни. Тази Арзамасцева има внук, за щастие със същата фамилия — Юрий Александрович Арзамасцев. Който между другото е заместник-председател на управлението на фондацията. Усещаш ли на какво мирише тук?

Турецки усещаше, дори много добре. След нападението срещу Ирина, след всичко, което научи от онзи странен човек с посивялата, късо подстригана коса — страшен и едновременно внушаващ доверие, — той разбра, че играта доста е загрубяла.

За себе си не се страхуваше, в края на краищата сам си бе избрал конфликтната и опасна професия на следовател. Вълнуваше го друго — Турецки прекрасно разбираше, че поставя под удар не само себе си, но и Ирина с малката. А виж, за тях наистина му беше страшно. След чудовищното нападение срещу Ирина (и то къде — на няколко крачки от собствения им вход, на улицата, по която никога не спира движението!) Саша разбра, че излага на удар семейството си. Ирина бе спасена от случайността. Човекът, когото бяха изпратили да се разправи тихо и без шум с Турецки, вместо това го предупреди и спаси жена му. Но кой знае дали следващият опит да вземат жена му за заложничка ще завърши така благополучно. Ами ако решат да отвлекат детето? Само от тази мисъл Турецки усети как се свива сърцето му.

Имаше само един изход — да изпрати веднага Ирина и дъщеря си някъде. Но къде? При майка си? Турецки се намръщи, като си спомни, че всичките тези години майка му, която се мислеше за светска жена, макар и леко обедняла, но все пак дама, така и не можа да намери общ език със снаха си. За мъжа й, пастрока на Саша, нямаше смисъл да се говори — Ирина просто не го понасяше, а ако говорим честно — самият Турецки също.

Но дори това съображение не беше главното — ако започнеха да търсят Ирина, първо щяха да проверят дали не е при свекърва си, нали тя нямаше никакви други роднини в Москва. Само една братовчедка на майка й, сега вече съвсем престаряла, бивша съседка на Турецки от комуналната квартира.

„Виж, това е мисъл.“ — помисли Турецки.

Не беше трудно да уговори Ирина. Тя изпита такъв потрес онази вечер, когато четиримата биячи я вмъкваха в колата, а неизвестно откъде появилият се спасител уби пред очите й и четиримата… Ирина би се радвала да замине, разбира се, и най-добре би било да вземе със себе си не само дъщерята, но и мъжа си…

— Саша — говореше тя, когато Турецки ги настаняваше с момиченцето в колата, — моля те, обаждай се. Колкото се може по-често. Иначе място няма да мога да си намеря.

— Е, няма да е на всеки половин час — усмихна се Турецки.

— Ако ще и на петнадесет минути да е. Да знам, че си жив.

Ирина се разплака, а след нея захленчи и дъщеричката. В гърлото на Турецки заседна някаква горчива буца, но той решително запали двигателя на взетата назаем от Грязнов кола и гумите се затъркаляха по мокрия асфалт.

Сега той остана сам.

Глава петнадесета Късен гост

Шура отново и отново въртеше из ръцете си князевското спецдонесение.

За няколкото дни, откакто Бурмеева изчезна от следствения арест, Романова забележимо се състари. Тя не само побледня и отслабна — започна да я изоставя нейната сякаш непоколебима увереност в себе си и в собствените й сили. Тя за дълго се затваряше в кабинета си, а когато приемаше служителите, те вече не намираха у нея предишните енергичност и решителност. Нещо ставаше с Александра Ивановна.

Романова имаше защо да страда — вече няколко дни тя се опитваше да престъпи собствените си принципи и представи за порядъчност и да организира провокация. Най-обикновен, подъл капан с единствената цел да открие врага в собствения си дом. Това трябваше да бъде нещо сериозно и напълно конкретно, за да клъвне той веднага и така да се издаде.

При това се налагаше да подложи всички на проверка, дори тези, в които Романова не се усъмняваше и за секунда, но там беше цялата работа, че тя не желаеше да се съмнява в никого. Обаче нали все пак някой беше измъкнал от заключената муровска каса пейджъра.

Няколко дни тя не предприе нищо, оправдавайки се пред себе си, че няма подходящ случай за проверката, но препращането на Дегтяр от Князев в Москва можеше да стане точно пробният камък. Дегтяр беше нужен на хората на Скронц — той явно знае много и ако пропее, за тях ще стане твърде неприятно. Най-вероятно те просто ще се опитат да го премахнат. Но дори такъв опит ще ги издаде напълно.

Романова разсъждаваше така: „Предавам на особено доверени хора (тя все отлагаше момента, когато ще трябва да ги назове по имена) съобщение за прехвърлянето на Дегтяр в Москва. Тъй като след бягството на Бурмеева не може да се разчита на следствения арест, аз им съобщавам адрес на някоя тайна квартира, където ще държим Дегтяр. Съобщенията ще бъдат с гриф «Строго секретно» и ще се различават само по едно — адресите ще са различни. Те ще ги получат… а после ще видим…“

Тя въздъхна тежко и запали цигара. Не й харесваше тази операция, ама никак не й харесваше. Защото щеше да се наложи да подозира само най-близките си сътрудници. Въпросът КОЙ беше застанал вече ребром. Кой ще получи фалшивите спецдонесения? Шура взе чист лист и химикалка. Но нещо не й се пишеше. Тя седя известно време, втренчена в бялото пространство на листа, после рязко загаси недопушената цигара в пепелника.

— Ама и ти, Шура, направо като някаква жена — промърмори тя през зъби, решително хвана химикалката и написа:

1. Нелюбин

2. Мойсеев

3. Сивич

4. Шведов

Сега трябваше да помисли над адресите. Разбира се, Московската криминална милиция имаше немалко конспиративни квартири, където ставаха необходимите срещи, от време на време се провеждаха разпити и дори понякога държаха арестувани, но последното, разбира се, беше изключение, а не правило. И сега Романова мислеше кои от тях да избере. Нали не беше изключено някоя от квартирите да бъде нападната. Затова тя се спря на селата, разположени в чертите на града. Да, това беше безусловно оптималното решение. Дори да гръмне взрив или да започне престрелка, поне няма да пострадат съседите, както неизбежно би се случило в някой блок с много апартаменти.

— Александра Ивановна, Нелюбин иска да го приемете — каза секретарката.

Първият импулс на Романова беше да каже: „Нека почака“, но после тя обърна листа с лицето надолу и каза:

— Нека влезе.

Полковник Валентин Сергеевич Нелюбин беше началник на втори отдел в Московската криминална милиция, едновременно с това и шеф на оперативната служба и на вътрешния муровски затвор — ДПЗ. Той зае този пост преди три години, когато Романова стана началник на МУР.

Тя сама предложи кандидатурата на Нелюбин, защото го познаваше вече не една година. И сега й беше даже някак неловко да го гледа в очите. Но кой знае какво може да изкуши човека. Заплатите в милицията са жалки, а всеки си има проблемите.

— Здравей, Александра Ивановна — каза Нелюбин. — Как сме?

— Ти какво, Валентин — озъби му се Романова, — да не би да не знаеш колко зле са нещата?

Нелюбин разбра, че началничката не е настроена за шеги, и каза:

— Чух, че ще прехвърлят този момък от Князев, та тъкмо исках да ти кажа…

— Откъде знаеш? — изведнъж освирепя Романова.

Нелюбин чак се обърка.

— Тоест как откъде? Имаше донесение. Аз наистина не съм го виждал, но казват…

— Не, не се измъквай — кресна Романова, — отговаряй ми конкретно — кой, кога, при какви обстоятелства ти е казал! Не милиция, ами направо седянка, всички шушукат, подслушват. Е, спомни ли си?

— Ами аз и не съм забравял — отговори Нелюбин. — По телефона ми позвъни Турецки, каза, че са хванали някакъв Дегтяр и ще го конвоират при нас, тоест във вътрешния затвор, та аз значи да помисля отрано за охраната, да не стане като с Бурмеева. Той каза, че и сам ще помисли кого да препоръча за охрана.

— Аха — Романова стисна химикалката в ръце така, че пластмасата изпращя. — Кога беше този разговор?

— Преди около час — отговори Нелюбин. — Аз все си мисля, просто непонятно стана това с Бурмеева. Може да е подлъгала някого от охраната. Красавица, а иначе видът й, как да кажа — като на невинна овчица. Сякаш са я затворили за нищо. Макар че едва ли, всичките ми хора са проверени.

— Проверени, пък птичката отлетя — мрачно каза Романова. — Изобщо, така — изпревари тя Нелюбин, който се канеше да каже нещо. — Ще го настаним в един от нашите обекти, още не съм решила къде. Ще ти съобщя, но това са съвършено секретни данни. Ако преценя, че е нужно да се каже на Турецки или някой друг, сама ще го направя. Разбра ли?

— Разбрах, Александра Ивановна.

Когато вратата след Нелюбин се затвори, Романова отпусна глава на бюрото. Такава слабост тя можеше да си позволи само насаме. „Турецки — повтаряше си тя. — Саша Турецки. Не може да бъде. Или Нелюбин нарочно го каза, за да отклони подозрението от себе си? Също е възможно. И също много неприятно.“

Романова се постара да се овладее. Сега нямаше път назад, трябваше да подготви капаните за своите. Иначе нямаше да намери предателя.

Като помисли, тя зачерта на листа фамилията на Мойсеев и вписа там Турецки.

След като изпрати Ирина, Турецки легна на дивана, както си беше с дрехите, и задряма. Всъщност той не се канеше още да спи, но умората го надви. Събуди се, защото някой отчаяно звънеше на вратата. Той погледна часовника — единадесет и половина вечерта.

— Кого е довлякъл дяволът? — изруга той.

Звъненето не спираше.

Турецки скочи от дивана и като нахлузваше в движение домашните си чехли, се приближи към вратата:

— Кой е? — с хриплив от съня глас попита той.

— Аз, другарю началник — разнесе се много познат глас, който Турецки не свърза веднага, — вашият стар познат от Можайск.

Едва отвори вратата, в цепнатината се мушна Тимофеев и веднага се оказа в коридора. После, като затвори плътно вратата след себе си, каза със злобна усмивчица:

— Всичко научих, началник.

— Влизайте — избоботи Турецки, още не съвсем разсънен.

Той поведе госта към кухнята, без дори да го покани да се съблече, а самият Тимофеев не се сети да свали палтото си и окаляните с тлъста кал обувки и така и си зашляпа с тях по коридора, оставяйки на чистия линолеум кални следи.

Турецки машинално включи котлона и сложи чайника.

— Нещо по-силничко няма ли да се намери? — попита Тимофеев. — Че докато пътувах, едва не се вкочаних от студ. Страшен ветрилник, пък на мен кожухчето ми е с рибя козина подплатено. — Той се ухили и посочи изтърканото си старо палто.

Турецки смръщи чело, като се опитваше да съобрази има ли вкъщи алкохол. Имаше бутилка „Киндзмараули“, но Ирина я пазеше за рождения си ден, а и едва ли червеното сухо вино би удовлетворило госта.

— Май имаше някъде спирт — неуверено каза Турецки.

— Давай, началник, спирта — зарадва се Тимофеев и загрижено попита: — Той при теб сигурно е разреден? Не ми го разреждай, само ми дай чашка студена вода за прокарване.

Турецки откри в шкафа бутилка спирт „Роял“, на дъното на която още се плискаха стотина грама. Изля ги в чашата, напълни и чаша студена вода от чешмата и я сложи пред Тимофеев. Той рязко издъхна и изля спирта в устата си, веднага го прокара с вода и едва след това крякна и дълбоко, с наслаждение въздъхна.

— Хубаво — каза накрая той.

— Е, Тимофеев, какво има, нали сте дошли по работа? — попита окончателно разсъненият Турецки.

— Да, началник, по работа. Намерих го все пак Льоха подлеца. Как го намерих — не питай, моя си работа и по-добре да не си пъхаш там носа. Тоя негодник сега е станал такъв чистичък, началник на някакъв фонд, не е лукова глава. Що за фондове са тия, не знам и не ща да знам. Преди ги наричаха „далавера“, а сега видиш ли — фондация. Та значи на тоя същия фонд той се води изпълнителен директор. А най-главното, че сега дори не е и Льоха, и даже не Алексей, ами видиш ли Аркадий Сотников. Целият такъв опакован в кожа и с вносна кола. Едва го познах.

— Почакайте, Тимофеев — прекъсна го Турецки, — според вас излиза, че той си е сменил фамилията?

— Не според, а наистина. Сменил я е гадът! Затова го открих толкова трудно. И в мутрата се е изменил, и по име.

— Ама как… — започна Турецки, но Тимофеев се засмя, оголвайки пожълтелите си зъби:

— Прякорът, началник, прякорът ще го надживее. Ако щеш пластическа операция си направи, очите си срежи, на китаец се превърни, а прякорът ти все същият ще си остане. Та и Льоха, както си беше Алай, така и си останал. Бяха го нарекли така, защото в евакуацията търгуваше с парцали на алайския пазар.

— Ами ако е грешка?

— Няма грешка, началник — сериозно каза Тимофеев. — Той е, кълна се. После го разгледах по-отблизо, мутрата му си е неговата, макар че си е сложил порцеланови зъби, и се е наклал, но все пак — той е.

— И къде живее? — попита Турецки.

— Това не знам. Не успях да науча. Обаче при вас в ченгеджийницата всичко ще ти кажат.

Тимофеев пак намигна хитро на Турецки. Той си седеше на табуретката все така в палто, с мръсните обувки, пушеше вонлива цигара без филтър, която беше залепил за устната си и тя подскача в ъгълчето на устните му, когато говореше. На Турецки изведнъж му стана противно и му се прииска този тип веднага да си тръгне. Добре, че поне Ирина я нямаше. Съвсем не му се искаше жена му да се любува на такъв гост.

— Е, благодаря за помощта — разсеяно каза Турецки, мислейки как по-бързо да разкара Пръдлето. — Ще се опитаме да открием вашия, как казахте, Аркадий Сотников. Значи той работи във фирма?

— Във фондация, началник, във фондация, май не ме слушаш! Фондация с едно такова засукано име: „За демократизация на икономиката“. Видиш ли как!

— Какво? — попита Турецки.

— „Демократизация на икономиката“ — повтори Тимофеев, доволен от предизвикания ефект. — А повече нищо ли няма за пийване, а, началник?

— Няма — поклати глава Турецки. — А какво още знаете за тази фондация, Тимофеев?

— Нищичко — озъби се Тимофеев, — но съм сигурен, щом там командва Льоха, или, как беше сега, Аркадий — то нищо добро не правят. Точно така.

— Е, благодаря за помощта… — започна Турецки.

— Но обещай ми, началник, когато го пипнеш, да го погледнеш в очите и да кажеш: „Помниш ли Пръдлето?“ Ще го направиш ли, началник?

— Да — отговори Турецки.

Като разбираше, че неканеният гост не се кани да си ходи, а така и ще се клати на табуретката насред кухнята, докато се окаже, че вече са затворили метрото, Турецки се реши на крайни мерки:

— Слушай, Тимофеев, ще дойдеш ли с мен до будката, имаме тук една наблизо, работи денонощно, трябва да си купя цигари. Там се намира и водка „Кристал“ по четири…

— Хайде, ако не се майтапиш.

Тимофеев най-после се надигна. Двамата с Турецки излязоха в коридора и Саша, ругаейки вътрешно, напъха крака в обувките и навлече палтото си. Най-просто би било да изпие с Тимофеев бутилка някъде на улицата или във входа, оправдавайки се с това, че жена му все пак ще ги изгони, а после да се прибере и да се наспи спокойно. Ама не, какво ти наспиване, трябва веднага да се обади по телефона на Дроздов, на Романова, на Меркулов и да се опита сега, а не утре сутринта да научи колкото се може повече за тайнствената фондация „Демократизация на икономиката“, където според думите на Тимофеев управлява такъв пъргав директор.

Тимофеев не можа да измине само някакви си последни сто метра до своята развалина в Можайск. На сутринта го намериха до оградата със счупена глава. Както образуваха следствието, така и го прекратиха — необщителният пазач на млекозавода не интересуваше никого и смъртта му мина незабелязано.

Глава шестнадесета Предателят

Александра Ивановна извади от сейфа папката със списъка на всички „муровски“ точки. Центърът и новостроящите се квартали не я интересуваха и тя веднага мина към последните странички, където се изреждаха частните къщи на територията на Москва. Трябваше да избере четири. За охраната тя реши да се договори с областната милиция — това беше друго ведомство и вероятността сведенията да прелетят оттам изглеждаше значително по-малка, отколкото ако охраната на обектите трябва да се организира в Москва. Романова беше уверена, че предателят не работи сам, той има мрежа от подчинени, при това също „свои“.

След като прегледа няколко дела, Романова се спря на четири адреса: 1. Митино, Първа Пинягинска улица, дом 39; 2. Южно Бутово, ул. „Богучарска“ 4; 3. Терехово, ул. „Нижни Мневники“ 16. Това беше загадъчен селски анклав между Крилатско и района Октомврийско поле. Какво да избере още? Романова прегледа още веднъж списъка и накрая записа на листа под номер четвърти село Востряково, Солнцевски район, „3-а Дачно Мешчерска“ 18.

Спецдонесенията тя написа сама на машината, разбирайки, че колкото и добре да се отнася към своята секретарка Любочка, тя също беше под подозрение.

Шура препечата този документ четири пъти, като променяше само името на получателя, а също и адреса, на който се предполагаше да бъде настанен Дегтяр, а той всъщност щеше да си остане няколко дни там, където си беше — в Князев.

Сега трябваше да се договори с областната милиция, най-добре беше да го стори лично.

— Люба, помоли да ми докарат кола — заповяда тя на секретарката си.

Сега всичко се заплете в здрав възел: Даря Лукинична Арзамасцева, на която бяха регистрирани злополучните пейджъри, князевският „Хемингуей“ Дегтяр (той също и социологът Игор) и накрая Льоха А лай, станал Аркадий Сотников.

„Фондацията за съдействие на демократизацията на икономиката“ беше доста известна. Турецки си припомни, че неведнъж е чувал това словосъчетание — за нея говореха и по радиото, и по телевизията, пишеха във вестниците, и винаги с голяма доза уважение, като за солидна демократична организация, една от тези, в които още е останала надежда.

Възможно бе половината чаша водка, изпита на гладно с мезе във вид на половинка от „сладката двойчица Туийкс“ окончателно да изостриха паметта на Турецки, но той ясно си спомни, че само преди няколко дни мерна с крайчеца на окото си в програма „Време“ по телевизията как самият президент посещава ръководството на фондацията и изказва удовлетворение от нейната работа, заявявайки, че именно такива организации показват на страната реалния път за изход от кризата.

„Ох, Григорий Иванович — мислеше Турецки, — правят те на глупак, при това напразно. — Сговорчивостта на Грязнов-старши, напълно обяснима, беше, разбира се, удобна на Корсунски и Шилов. Сега те можеха като опитни кукловоди да дърпат нужните връвчици и президентът подобно на марионетка изпълняваше всичко каквото искаха. — Защо се набута в тая фондация, стар глупако“ — с досада помисли Турецки, макар и да разбираше, че единствената възможност за чичото Грязнов да изпълнява тази роля, беше да слуша помощниците и референтите си. А референтите му явно бяха такива, каквито трябва.

Когато Турецки пристигна в МУР преди началото на работното време, се сблъска в коридора със Слава Грязнов.

— Саша! — възкликна той. — Тъкмо теб търся. Звъних ти цяла сутрин, а ти си изскочил още по тъмно. И Ирина я няма. Та аз реших, че си тук.

— Да, идвам при Романова — отвърна Турецки. — Тук стават едни… Е, казвай какво има при теб?

— Слушай, трябва да намерим Точилин, племенника. Можеш ли да се свържеш с него чрез Дроздов или въобще някак?

— Какво е станало?

— Не мога повече, разбираш ли, щом пусна телевизора или просто разгъна вестник — все чичо Гриша! Какви ги е забъркал само за две седмици! Чу ли речта му пред Съвета за сигурност? Тоя идиот според мен иска да забърка война. Не се е навоювал в своята ПВО!

— Слава, какво зависи от него? Помисли. Той може да прави само каквото му кажат. Не трябва да си блъскаме главите как да направим от глупава глава умна, а как да върнем умната на мястото й.

— Не ми говори, Сашка — махна с ръка Грязнов. — Винаги съм знаел, че чичо Гриша не е професор, обаче да се окаже такъв идиот… Срам ме е, разбираш ли, срам ме е да гледам хората в очите.

— Да не ти пука, Слава. Чувал ли си за някаква „Фондация за съдействие на демократизацията на икономиката“?

— Май че да. Ами да, точно преди няколко дни моят глупак ходи там, държа речи… А аз го слушах и знаеш ли — лицето на Грязнов се изкриви, сякаш внезапно го заболя зъб, — като чух, че той е „дълбоко удовлетворен от работата на тази фондация“, веднага си спомних Брежнев. И лицето, и изражението — направо Леонид Илич. А не го виждам само аз, цялата страна го гледа. Какъв срам, а, Саша?

— Стига с тоя срам! — Турецки нетърпеливо сви юмруци. — Можеш ли да изясниш всичко за фондацията? Ние чрез МУР и Прокуратурата ще получим официалните данни, обаче ми се иска и малко да ги погъделичкаме… Нямат ли някакви извънградски вили, домове за отдих, нещо такова.

— „Фондация за съдействие на демократизацията на икономиката“ — повтори Грязнов. — Ще опитаме да разберем.

Сградата с номер 18 на „Дачно Мешчерска“ беше особена. Високата двуетажна постройка се издигаше сред гигантска за краймосковските парцели площ — не по-малко от половин хектар. При това на него нямаше нито старателно разкопани лехи, както на съседните участъци, нито многочислени хамбари и постройчици. Само най-накрая стоеше здрав тухлен гараж.

Къщата беше обградена от стара ябълкова градина, така че пролет потъваше в бяло-розовата пяна на цветовете.

Втора такава трудно можеше да се намери, затова и кинаджиите се влюбиха в нея — тук се снимаха вилни сцени, когато правеха филми за живота през миналия век. Собственици бяха старец с побеляла брада и неговият възрастен син, който рано сутрин отиваше с колата си в града и се връщаше едва късно вечерта. Впрочем понякога при него идваха приятели с колите си и тогава от къщата се чуваха музика и смях.

В парцела се влизаше не от главната, а от страничната улица, което също беше много удобно, така че вечер никой не забелязваше как идват и си отиват хора, а само чуваха ръмжащите им коли.

Никой не обърна внимание и на това как през един дъждовен и ветровит ден (изглеждаше сякаш дори денят не е настъпил както се следва, а над Москва висяха само сиви премръзнали облаци) от страничната уличка към къщата се приближи старо жигули с частен номер. От предната врата излезе човек в тъмно палто. Той отвори задната врата и оттам се показа мъж с брада, а веднага след него се появи още един в кожено яке.

И тримата се отправиха към къщата. Внезапно иззад хамбара на съседния парцел до самата ограда се разнесоха сухи щракания — мъжът с брадата някак странно трепна и започна бавно да се свлича на земята. Двамата други се хвърлиха към него.

В същия момент от гаража се разнесе автоматен откос, а след миг оттам изскочиха няколко яки момчета в петнисти униформи и се хвърлиха през оградата към хамбара, откъдето се стреля.

Човекът с брадата, както и преди лежеше на земята. Двамата други му помогнаха да стане.

— Жив ли си, Петро? — попита мъжът в коженото яке.

— Като че ли да — отвърна Петро, размърда рамене и потъпка на място, за да определи дали наистина се е отървал с лека уплаха. — А като взеха да гърмят в мен, помислих, че наистина ще ме прережат накръст.

— Бронята държи — каза онзи в палтото и потупа другаря си по рамото. — Виждаш ли какъв си железобетонен.

— Обаче си е тежко, как само са ходели рицарите в техните доспехи — поклати глава Петро. — Е, хайде обратно в колата. Правете се, че не мога да вървя, да не ми пуснат някой контролен изстрел, та да ме пробват на издръжливост.

— Няма — отвърна мъжът с коженото яке. — Сега нашите момчета ще пробват хубавичко тях самите.

„Значи Шведов“ — разбра Романова, като чу за нападението във Востряково. Стрелците са били само двама, но се оказаха въоръжени с оръжие със заглушители. Действали са сигурно, нали се предполагаше, че никой не очаква засада и ще докарат Дегтяр в секретната база с обикновен конвой, облечен цивилно.

Единият от нападателите почина на място, другият успя да се измъкне. „Дали се е досетил, че е капан?“ — помисли Романова. Това беше много важно. Нали ако Шведов разбере, че Романова просто е устроила комедия с единствената цел да разобличи предателя, той ще направи ответен ход. Александра Ивановна реши засега да си мълчи. Само тя в целия МУР знаеше, че кражбата на пейджъра и организирането на бягството на Бурмеева е дело на Шведов.

Тя се замисли. Трудно й беше да повярва, че Толя Шведов, когото тя познаваше вече не една и две години, се е продал. Бива си го — да стреля срещу своите!

Романова си спомни как преди три месеца Шведов май се премести в нов апартамент. Той много не разказваше за това, а и самата Романова не се интересуваше твърде — разменил е жилището си човекът, какво толкова. Тогава тя не го разпитва за нищо — не й беше до това, както винаги имаше работа до гуша, само записа новия телефон и адрес. А сега се замисли, що за размяна е това, интересно. Всички прекрасно знаеха, че Шведов живее със семейството си в малък едностаен апартамент на улица „Кастанаевска“ в пететажен панелен блок. Къде се е преместил, дявол да го вземе? Романова отиде до шкафа, където стоеше картотеката с данните за сътрудниците на МУР, намери в нея Шведов и видя новия му адрес: „Рубльовско шосе“ 27. Без да размисля много, тя набра номера на съответното районно управление, където й съобщиха, че Анатолий Фьодорович Шведов със семейството си е регистриран в апартамент на третия етаж в нов блок — апартаментът е четиристаен, с обща площ 95 квадратни метра.

„За апартамент се е продал, кучето“ — помисли Романова и ядосано тресна слушалката.

Сега главната й задача бе да отстрани Шведов от важните операции. Все още нямаше никакви основания да го сваля от работа или още повече да възбужда срещу него следствие. А и Александра Ивановна разбираше, че ако се реши на такава стъпка, още не е ясно кой ще бъде отстранен от работа — тя или той. Всъщност такъв обрат на събитията ще бъде даже удобен на властимеющите — те ще получат напълно покорна Московската криминална милиция, както вече получиха послушни банкери, войските на спецохраната и кой знае още какво.

Преди да започне кампанията за освобождаването на президента, трябва непременно да се освободи от Шведов.

„Нали той тогава насочи Саша по лъжлива следа — с тези кавказци — с досада си спомни Романова. — Ами ако…“ — хрумна й нещо остроумно.

— Любочка! — извика тя секретарката си. — Свържи ме с Шведов. Той трябва да си е в кабинета.

Глава седемнадесета Фондацията за демократизация на икономиката

— Александра Ивановна, викала си ме. — На вратата се появи Шведов.

Той доволно се усмихваше и изведнъж й се стори толкова противен, дори лигав, на началничката на МУР, че й струваше големи усилия да се сдържи и да не му изтресе всичко, което мислеше за него. Александра Ивановна Романова беше прям човек и всякакви игри, преструвки, интриги й бяха противни. Но сега нямаше друг изход.

— Сядай, Анатолий Фьодорович — промърмори тя, като се стараеше да не гледа Шведов.

— Шура, случило ли се е нещо? — загрижено се заинтересува той.

— Да — махна с ръка Романова, — пак някаква глупост. Но да го оставим настрани. Извиках те по съвсем друг повод. Обадиха се от Питер. При тях се е развихрил някакъв наемник. Казват, че някои следи водят към Москва. Въобще задачата е за теб — спешно отпътуваш за там и изясняваш кой и какво. Още днес.

— Но, Александра Ивановна — обърка се Шведов, — някак не съм готов…

— Милиционерът трябва да бъде готов всяка минута! — от сърце кресна Романова. — Ако ще се занимаваме с работата, когато ни е удобно или когато имаме време, знаеш какво ще стане тогава… Това е заповед. Разбра ли?

— Разбрах — сви рамене Шведов.

— Ще държиш постоянно връзка с мен — добави Романова и внезапно, някак по вдъхновение добави: — Има версия, че питерският наемник е свързан с убийството на Дегтяр.

— Убили ли са го? — престори се на учуден Шведов.

— Да — мрачно процеди през зъби Романова. — Организирали са засада при конспиративната квартира, където го водели, и го разстреляли с автомат. Там дежурели и наши, но го проспали. Винаги става така…

— А беше такъв свидетел… — поклати глава Шведов.

Присъствието му стана непоносимо за Романова. За да завърши колкото се може по-бързо, тя каза:

— Въобще така, Анатолий Фьодорович. Свободен си. Отиваш вкъщи, стягаш си багажа и пердашиш към летището. Полетът е четиридесет минути, така че привечер ще бъдеш в Питер. През цялото време ме дръж в течение на нещата. Разбра ли?

— Разбрах — кимна Шведов. — Макар че Ленинград през късната есен не е най-приятното място.

— А ти къде би искал? — мрачно се поинтересува Романова. — В Сочи сладкият сезон също свърши. Върви!

Когато Шведов излизаше, тя не се сдържа и попита:

— Слушай, когато си бил в училище, не си ли мечтал случайно да станеш артист?

— Не… — учуди се Шведов. — А защо питаш?

— Просто така — махна с ръка Романова.

Щом вратата след Шведов се затвори, Александра Ивановна вдигна слушалката и се свърза с Питер — там трябваше да са готови за посрещането на московския гост.

„Фондацията за съдействие на демократизацията в икономиката“ беше солидна организация, заемаща красива сграда в стил модерн на улица „Воровски“, недалеч от Дома на литераторите. Преди тази сграда принадлежеше на някакво посолство, но преди около година то получи друга, по-просторна, макар и не толкова красива, а тази бе заета от фондацията. Зад витата чугунена ограда се виждаха красиви коли, с руската реч се смесваше и чуждестранна. Вътре всичко бе оборудвано по последна дума на техниката — компютри, факсове, модеми, радиотелефони. Мнозина знаеха, че фондацията се намира под крилото на правителството, и не само на висши чиновници от министерствата, но и на самия руски президент. Това стана особено очевидно след посещението на президента във фондацията.

Влиянието на тази организация върху руската икономика отбелязваха и чуждестранните наблюдатели. Така „Файненшъл Таймс“ в голяма статия, посветена на развитието на пазарните отношения в Русия и другите републики от бившия СССР, специално посочваше важната роля, която играе тази фондация в развитието на здравите икономически връзки.

На всички беше известно, че като акумулира немалки средства, фондацията поддържа прогресивни икономически проекти, а също дейността на отделни учени и цели политически движения. Наистина някои икономисти, такива като Ясински и Тимуров, се изказваха неласкаво за фондацията, наричайки я „псевдодемократическа“, но тези изказвания потъваха в общия фон от дитирамби, към които наскоро се присъедини и президентът.

Освен сградата на улица „Воровски“ фондацията разполагаше и с още някои недвижими имоти — складови помещения, няколко луксозни апартамента за служителите, неголям, но много уютен хотел със сауна, бар, и казваха — дори казино. Имаше и извънградски резиденции в Московска област, и неголям вилен парцел на Черно море, в Дагомис.

Но не това бе най-интересното. Покрай всички тия къщи и парцели „Фондацията за демократизация на икономиката“ владееше доста обширна територия в чертите на Москва — в района на така наречения Сребърен бор, където още от предвоенно време се разполагаха близките вили на различната номенклатура. Официално тази територия се наричаше „Лечебно-оздравителен комплекс“, обаче да се разбере какво точно става там, не се оказа по силите не само на частната детективска агенция на Грязнов, но и на МУР и на самата Главна прокуратура. Като че ли тук се намираше неголяма, но добре охранявана държава в държавата. Територията се пазеше от собствени командоси, обучени не по-зле от момчетата от знаменитата „Алфа“, които може би бяха въоръжени и по-добре.

„Тук“ — помисли Турецки.

Защо реши, че руският президент е скрит именно тук, Турецки така и никога не можа да обясни. Но веднага след като Слава Грязнов разгърна пред него картата, на която с тлъсти червени точки бяха отбелязани владенията на фондацията, той усети интуитивно, че тайникът се намира тук и никъде другаде.

— Време е да действаме, Саша — каза Грязнов. — Трябва да съберем всички сили. Свържи се с Дроздов.

Лесно е да се каже — свържи се. Турецки от известно време престана да се доверява стопроцентово на телефонната мрежа. Защото едно е да воюваш дори с КГБ, могъща, всесилна, вездесъща сила, но все пак отделна организация, макар и да е пуснала пипалата си във всички слоеве и структури на обществото. Сега той и шепата негови другари се канеха да излязат лице в лице срещу хората, които фактически бяха узурпирали властта в страната, като извършиха тих и от никого незабелязан държавен преврат.

И чичото Григорий Иванович ги устройваше далеч повече от Яблоков.

Но Турецки разбираше, че те не могат да държат чичото на Грязнов постоянно в ролята на президента — нали имаше хора, които добре познават истинския държавен глава, да вземем само собствената му жена, децата, внуците, тези, които са работили преди с него. Измамата рано или късно щеше да се разкрие. Значи най-вероятно те обработват истинския президент, за да стане толкова послушен в ръцете им, колкото е сега Грязнов-старши.

Щом тези хора са успели да отвлекат истинския президент, то къде е гаранцията, че не подслушват всички интересуващи ги телефони, че не следят движението на неугодните им лица? За другите не се знае, но от известно време насам следователят Турецки явно ги дразнеше. Неслучайно оня човек идва при него…

И все пак Турецки не разбираше напълно тактиката им. Те се въздържаха да нанесат сериозен контраудар. Защо? Най-вероятно именно защото не знаят колко далеч са стигнали той и неговите другари в догадките си. Нито Шилов, нито Корсунски, нито Сотников биха могли да знаят за феноменалната памет на гардеробиерката Галя и за това, че пак ще изплува историята на изчезналия агент от ЩАЗИ. Разбира се, те вероятно се досещаха, че снимката е попаднала в ръцете на милицията, иначе би било невъзможно да се обясни изчезването на учителката по руски език от Князев. Но кой можеше да знае, че Турецки ще открие бившето ченге „Сельодкин“, а Тимофеев-Пръдлето ще разпознае в солидния „прогресивен“ бизнесмен Аркадий Сотников някогашния Льоха-Алай? Явно, те продължаваха да смятат старши следователя от Московската градска прокуратура само за дребна риба, способна да разкрие най-много Дегтяр. Къде ти ще се добере той до фондацията и нейния изпълнителен директор!

Вадим Дроздов излезе от служебната кола и се вмъкна във входа. По стар навик бързо се огледа, а преди да тръгне по тъмното стълбище, за миг се ослуша. Отгоре се разнесе някакво слабо шумолене. Дроздов разбра, че между втория и третия етаж някой стои, като се опитва да не привлича вниманието. Без да намалява ход, той бръкна с дясната си ръка в джоба. В последните дни вече беше готов за всякакви случайности.

Каква беше изненадата му, когато, след като мина една площадка, той се сблъска със слабичко момиче. Като го видя, то трепна и едва чуто прошепна:

— Вадим Евгениевич?

Дроздов кимна, като гледаше учудено непознатата.

— Праща ме Турецки — още по-тихо каза момичето. — Той помоли да ви предам: днес в шест часа на същото място.

Момичето още един път погледна Вадим — въпросително или очакващо, после се обърна и започна бързо да слиза по стълбището.

Вадим отдавна беше свикнал да не се учудва на нищо. По време на краткия им разговор, ако това може да се нарече разговор, той практически не спря. И ако някой страничен човек беше видял тази сцена, той не би й придал никакво значение, дори не би я забелязал — мъж и момиче случайно се сблъскаха на стълбището и се разминаха.

Лидочка Меркулова излезе с нормална крачка от входа, пресече, без да бърза двора, и едва когато се озова на улицата, си позволи да се забърза. И чак като мина два квартала, си позволи да се затича. Тя би побягнала още от самото начало, но баща й и чичо Саша Турецки я накараха да даде честна дума, че ще върви, без да бърза — така, сякаш никого не е видяла и на никого нищо не е предала.

Глава осемнадесета Военен съвет

Наложи се да устроят военен съвет пак там — под разкошния кокошник на Полина Осипенко. Идваха по един. Турецки и Дроздов пристигнаха последни.

Манко се стараеше какво винаги, но нямаше и помен от никакво величие, никакво вдъхновение по лицата, подобно на изобразеното на известната картина „Военен съвет във Фили“. И работата не беше там, че селянинът на заден план бе заменен от непохватния Пал Палич — просто цареше пораженческо настроение.

— Разбира се — говореше Романова, — аз мога да събера много хора — от Висшата школа на милицията, редовия състав…

— За да ги похарчим всичките — отвърна Дроздов. — Това ще бъде просто месомелачка. Какви милиционери, по дяволите, срещу обучени командоси. Шегувате ли се? Моите хора го обиколиха отвсякъде — да се превземе комплексът е много трудна задача. Виж, ако имахме вертолети…

— И танкове — добави Романова.

— Не — поклати глава Меркулов, — нито вертолети, нито танкове, дори да ги имахме. Веднага след като започне атаката, те ще довършат президента.

Възцари се тежко мълчание. Всички разбираха, че точно така ще стане.

— Аз, разбира се, имам професионално обучени хора — замислено каза Дроздов, — но колко са те? Десетина? Това е малко.

— А президентът в това време… — каза Женя Точилин.

Докато течеше този невесел разговор, Турецки мълчеше.

Струваше му се, че има някакъв изход, само дето не можеше да съобрази какъв. Мисълта се въртеше из мозъчните му извивки, но щом се опиташе да я хване, се изплъзваше.

— Ами ако вкараме там някого, за да охранява президента? — мислеше на глас Грязнов.

— Шегуваш ли се? Кой може да се промъкне?

— Има такъв човек! — изведнъж извика Турецки.

Той припряно и задъхано взе да разказва на поразените си приятели за запознанството си с наемника, с килъра-професионал, който може определено всичко.

— Помниш ли оная кола, дето я извадиха от реката, това беше той! Сам, практически с голи ръце. А после си суши чорапите при мен в кухнята.

— Така — каза Романова, — хубави познанства имаш, Турецки. А в Питер не са ли пак неговите ръчички? Чух за доста подобни неща.

— Може би — спокойно отговори Саша, — той самият е оттам, както разбрах.

— Не, Саша, това е несериозно — опитваше се да го вкара в пътя Меркулов.

— Много е сериозно даже, Константин Дмитриевич. Този човек, разбирате ли, може да убива с голи ръце, може… — Турецки не намираше аргументи — да се просмуче по канализацията, да ходи по тавана, да се разтвори във въздуха. Виждал съм го в действие.

— Кога? — заинтересува се Романова.

— Той ми помогна да измъкна Саруханов. Просто изведнъж изникна насред двора и претрепа двамата биячи. Жалко, ако беше се появил пет минути по-рано, Саруханов щеше да остане жив.

— Много добре — каза Дроздов, по лицето на когото се появи странно, сурово изражение. — Знам я аз тази публика. Срещал съм такива. Да, възможно е той да се просмуква по канализацията. Почти без преувеличение. Но ти не си прави майтап с него. Това са страшни хора. Отчаяни, озлобени. Между другото, той сигурно ще поиска пари. Много пари.

— И колко? — попита Точилин.

— Половин милион — сви рамене Дроздов. — Долари, разбира се — добави той, като видя изумлението по лицата на другите.

Точилин само подсвирна, когато чу сумата.

Той разбираше, че ако стане нещо, тези пари ще трябва да намери семейството на президента. Няма да ги събират милиционерите я! А в бюджета имаше само дупки.

— Значи пак за сметка на здравеопазването и добавките към пенсиите — мрачно процеди той. — Тъкмо се опитвахме да измъкнем увеличение за дотациите за болниците, и пак всичко на кучето под опашката!

— Толкова им плащат. Работата им е трудна — мрачно се усмихна Дроздов. — И въобще, Саша, не поддържам твоята идея. Разбра ли?

— Добре, не поддържаш! — горещеше се Турецки. — Тогава да чуем други предложения. Какво предлагаш ти, Дрозд? Спецчастите? Или да съберем отряд от запасняци катаджии? Това Шура бързо ще го организира.

— Спецчастите биха могли и да се справят — промърмори Дроздов.

— А президента, докато те се справят… Какво ли говорим! — От излишък на чувства Турецки се изправи.

— Е, добре, да предположим, че приемем твоя вариант — меко каза Меркулов, като се опитваше да потуши назряващото скарване. — Знаеш ли как да се свържеш с него, с този нов твой познат?

— Не — разстроено отговори Турецки. — Не знам.

В същия ден иззвъня телефонът.

— Александър Борисович? — попита гласът в слушалката. — Как е съпругата ви?

Турецки не очакваше този въпрос и отговори:

— Благодаря, добре…

— Е, тогава привет — каза слушалката. — Ще пусна чорапите ти в пощенската кутия.

— Почакай! — закрещя Турецки, съобразявайки с трескава бързина. — Недей в пощенската кутия! При нас постоянно ги разбиват, а на мен мама ми ги е плела. Защо не прескочиш, а? Да поседим като бели хора. Още повече че сега съм ерген… Наистина, защо не дойдеш?

Килърът мълча няколко секунди, които се сториха на Саша цяла вечност.

— Е, щом си ерген — промърмори той после. — Приготви нещо за хапване, след половин час идвам.

Разнесе се сигналът „свободно“. Турецки стиска още известно време слушалката в ръка, усещайки как се е изпотила дланта му. После я остави на апарата и отиде в кухнята да приготви омлет, макар че имаше още много време. Той наистина вярваше, че килърът ще дойде. Доколкото Турецки въобще разбираше този човек, наемният убиец не се страхуваше абсолютно от нищо. И ценеше живота си — но също до известни граници.

Гостът се появи след четиридесет минути. Турецки не чу шума от асансьора: посетителят по напълно обективна причина предпочиташе да не го ползва.

— Мама значи ти ги е изплела? — тихо се поинтересува Алексей, като влезе и поклати из въздуха сивите фабрични чорапи. Турецки искаше нещо да каже, но килърът го спря с жест и като стъпваше безшумно, бързо обиколи цялото жилище, държейки на дланта си малка пластмасова кутийка. Зеленото й оченце успокояващо мигаше. Килърът седна на кухненската маса и сложи кутийката пред себе си:

— Е, докладвай, защо ме повика. При мен времето е пари.

Ситуацията се повтаряше: гостът ядеше, а Турецки разказваше. При това с известна част от съзнанието си той се наблюдаваше, сякаш отстрани и от време на време се учудваше от безумието на ситуацията. Килърът подбираше омлета с дървена лъжица направо от тигана, пренебрегвайки чинията и вилицата, напук на разлагащата се Европа.

— А какво е направил за мен вашият президент? — попита той, когато Турецки млъкна.

— Никой не казва, че работата е безплатна — отговори Саша, чувствайки се като пешеходец по тънък лед. Досега нито веднъж не му се бе случвало да се пазари с наемник. „Свиквай, Турецки, свиквай — каза си той. — Кой знае какво още ще доживееш.“ — Ще ти бъде заплатено.

Килърът изведнъж се разсмя:

— Само не казвай, че ще ми дадеш за награда самия Шилов! Все едно няма да повярвам.

Саша изпита невероятно облекчение: ако килърът смяташе да заяви безвъзвратно „не“, той навярно щеше да го направи веднага.

— Ама моля ти се, вземай когото искаш — отвърна Саша. — И другаря Корсунски заедно с него, и Аркаша Сотников. Избирай си когото искаш, скъпи. Турецки разрешава!

Килърът се усмихна, но нищо не каза.

— Значи — започна Алексей, след като помълча, — според замисъла на командването аз се просмуквам по канализацията, намирам вашия президент и го охранявам, докато вие щурмувате. Така ли?

— Примерно така — кимна Турецки.

— Като я няма котката, мишките танцуват… — Килърът излъска до блясък тигана с парченце хляб. — Мина ми меракът да чистя добри момчета… — Той внимателно се вглеждаше някъде в стената малко вдясно от главата на Турецки, който внезапно разбра, че разумът на опитния професионалист всъщност вече се труди, пресмятайки възможните варианти. — Не можахте ли да си изберете още по-голям гардероб за президент?… Опитай се да измъкнеш такъв тихо. Макар че… Има ли макет на комплекса? Или поне план?

— Ще има — каза Турецки.

Глава деветнадесета Не го очакваха

Възложиха на екипа на Слава Грязнов да намери план, чертеж или макет на „Спортно-оздравителния комплекс“ в Сребърен бор. Задачата не се оказа толкова сложна, колкото можеше да се предположи първоначално. Изясни се, че комплексът е бил строен някога за Московския ГК на Комсомола, и хората на Грязнов успяха да открият в прашните мазета на бившата му сграда напълно приемливи чертежи от времето на строежа. Едва ли оттогава съществено са го преустройвали.

Здраво им потръгна и в друго. Веднага след комплекса започваше неголяма брезова горичка, а зад нея се извисяваха корпусите на спортната база на МВР. На Романова нищо не й струваше да „наеме“ базата за два дни, още повече че през късната есен там нямаше много желаещи да почиват.

Към зимния стадион на милиционерската спортна база започнаха да се стичат силите на „дроздовци“, както кой знае защо всички започнаха да се наричат в противовес на „шиловци“.

Точно тук Турецки доведе Алексей Снегирьов.

— Това ли е твоят супермен? — недружелюбно попита Дроздов. Той разглеждаше с остър поглед дошлия с Турецки „другар“. Той му се стори доста слабоватичък и при това някак отнесен. — Откъде ли се вземат такива!

Турецки беше наясно, че всъщност Вадим разбира от супермени доста повече от него и знае, че не всеки има плещи като гардероб и врат по-широк от ушите. Просто самообладанието на полковника явно не беше безпределно. Все пак го хвана злоба и обида за държавата. Нали първо държавата разгони или доведе до негодно състояние най-добрите си спецчасти, а сега прибягваше към услугите на такива… „другари“. И им плащаше луди пари. За наемните убийци пари кой знае защо се намираха. А виж, за момчетата от отряда „Алфа“ и други по-достойни хора оставаха само ритниците.

— Вадим… — започна Турецки (наистина нямаше сега пък да се карат), но килърът изведнъж го прекъсна:

— Глупак си ти все пак, Дрозд. Колко време мина, до полковниче си дослужил, а си все същият.

За изумление на Турецки, Дроздов сякаш го ужилиха. Изведнъж безцеремонно сграбчи килъра за раменете, обръщайки го към светлината и той, което бе най-любопитно, не се противеше. Дори когато полковникът свали огледалните му очила и ги хвърли така, че изтропаха на перваза на прозореца. Няколко секунди Дроздов внимателно се вглеждаше в слабата, ехидно ухилена физиономия. После свали ръце, обърна се и хрипливо проговори:

— Глупости…

Виждаше се, че едва не взе Алексей за някого другиго, и сега се ядосваше на грешката си.

— Глупости, Вадик, глупости — ласкаво каза килърът. — Мен ме няма. Мен Санка Веригин още през осемдесет и втора ме застреля. А каквото остана, негрите след половин година кремираха във вулкана. Катомба се нарича. Не си ли чувал никога?… Природата, казват, там е изумителна — направо ще се шашнеш…

Дроздов рязко се обърна към него:

— Ти!

Килърът изхъмка:

— Картината на великия художник се казва „Не го очакваха“. — И добави: — А мен наистина ме няма, Дрозд. Честна дума, няма ме и това си е.

Турецки се усети излишен. Полковникът кой знае защо обходи в кръг Алексей, май че му се искаше и да го опипа. После попита:

— Санка ли?…

Килърът кимна:

— Аз му се показах през деветдесет и втора, когато заведе семейството си на Канарските острови. Е, води ме, показвай си бандата.

За това, че знаменитият килър също има нерви, Турецки се досети едва когато забеляза на перваза забравените очила. Той ги взе и си ги сложи, докато вървеше по коридора. Очилата, както и очакваше, се оказаха не съвсем обикновени. Огледалният слой въобще не се усещаше, във всеки случай не даваше никакви бликове и не пречеше нито при нормална светлина, нито в тъмното. Дори напротив, в полумрака очилата сякаш събираха светлината. Затова пък при ярко блясване веднага потъмняваха. Какво ли не са измислили буржоата.

Момчетата, облечени в пъстри камуфлажни униформи, седяха на матраците в просторната спортна зала и разговаряха за нещо, смееха се. Турецки веднага позна някои, които участваха в операцията на шосето, но имаше и нови лица. Момчетата обкръжиха влезлите, като разглеждаха любопитно човека, за когото им беше известно само, че в предстоящата операция му е отредена главната роля.

— Прякор Скунс — каза килърът.

— Нима? — със силен шепот предположи някой. Чу се смях.

— Никой умен не се заяжда със Скункс — каза Дроздов. — Прякорите!

— Окото.

— Ютията.

— Макс.

— Песа.

— Монгол.

— Метлата.

— Сам.

Последният бе здрав албинос с естонската фамилия Там, която естествено роди прякора „Сам“.

Алексей внимателно слушаше. По-нататък той нямаше да ги сбърка нито веднъж. Такава беше професията.

— Нека да сложат маските — каза той на Дроздов. — И да походят в тях, да се движат.

Саша едва не попита защо, после забеляза внимателния поглед на Алексей: той запомняше всяка особеност на движенията им, записвайки в паметта си визитна картичка не по-лоша от лицето и прякора. Килърът пристъпи към работа.

Глава двадесета И тогава той тръгна сам…

Определено трябваше да се каже, че все пак Господ бог съществува. Времето се развихри по най-гадния начин. Тъкмо каквото трябваше на диверсанта за пълното щастие. Защото, когато приличните хора кълнат и мърморят („Пропадна неделята!“), диверсантът се радва и се настройва за творчески дела.

Обградиха „Лечебно-оздравителния комплекс“ по всички правила, доколкото това бе възможно със силите на Дроздов.

— Дроздовци вървяха с твърда крачка — изкоментира Алексей, като вдигаше ципа на черния комбинезон (затвориха го, подръпнаха го, запомниха, че са го подръпнали, запомниха, че запомниха). Под комбинезона тялото му бе обгърнато в тефлонова бронирана жилетка от специална куршумоустойчива тъкан на основата на арамидно влакно. Отгоре имаше множество джобове с най-различно предназначение и размер. — Настъпи тъмна и мъглива нощ. Дай ми флумастер, Дрозд!

— Защо?

— Да напиша номера на банковата си сметка на челото на най-важния мъж в цяла Русия, че иначе ще го забравите. Знам ви аз, цициите.

— Защо не поиска милионче? — поинтересува се Дроздов. — От пенсионерите го вземаш.

Килърът ядосано изръмжа:

— От пенсионерите, а? Половината държава профукаха, останалото окрадоха. Скоро няма да стига за специалните вили, къде ти за пенсионерите.

Дроздов мрачно премълча.

— И тогава той тръгна сам — каза килърът. — Сребърният бряг, сега Сребърен бор… не можеш да се разминеш от президенти. Пожали бандата, Вадик. Само ако почна да шумя. Е, засега прощавай.

Турецки така и не разбра къде изчезна той изведнъж. Уж стоеше до него, държейки голямата си, плътно натъпкана раница. А после изведнъж изчезна.

Те се вмъкнаха обратно в колата. Вътре беше тъмно и топло.

По стъклото безшумно се плъзгаха чистачките, като загребваха обичайната за ноември каша от сняг и вода, която гъсто валеше от непрогледните небеса. Върховете на дърветата се очертаваха на фона на заревото от столичните светлини. Гората бучеше и попъшкваше под ударите на вятъра. Ако тук беше навлязъл външен човек, той би могъл да се скита до сутринта, без да забележи признаци на скрит живот.

Вадим тихо псуваше през зъби, сложил ръце на кормилото. Турецки гледаше как на часовника му секундната стрелка едва се влачи и мълчеше. До началото на решителните действия оставаха седемнадесет минути.

В 2,07 през нощта по мокрия път към вратите на „Лечебно-оздравителния комплекс“ с неуверено криволичене се приближи вишнев мерцедес със запалени дълги светлини. След него се показаха две стари волги, водени от малко по-уверени ръце. В колите касетофоните гърмяха с пълна сила. Волгите и мерцедесът спряха пред вратите, като едва не се нанизаха една в друга и всичките заедно — в плътно затворените порти. От колите се изсипа смееща се компания: няколко младежи и момичета, всички облечени, сякаш излизат от ресторант. Едно от момичетата беше с кремава рокля до петите, две други се опитваха да отворят над главата й чадър. Чадърът упорито не искаше да се отвори, уговаряха кремавата дама да се скрие в мерцедеса, но тя не искаше и викаше някакъв Серьожа. По-възрастен мустакат мъж от „кавказка националност“ държеше в едната си ръка бутилка шампанско, а в другата две кристални чаши и явно се канеше да ги напълни направо пред колите. Двама младежи нахлузиха на главите си саката и смеейки се, по несигурна синусоида се устремиха към вратите:

— Вартан Нахапетич… Отваряй!…

И заблъскаха с юмруци по вратите.

— Чичо Вартааан!

Това безобразие внимателно се наблюдаваше от няколко видеокамери и множество очи, инстинктивно обърнати към тази посока. След няколко минути вежливо обясниха на шумната компания, че е станала грешка. Младежите едва не паднаха на земята от смях: спомените обещаваха да бъдат незабравими. Шофьорът на мерцедеса се сконфузи, потупваха го по рамото, без много мислене го нарекоха Сусанин и го утешаваха: Сребърен бор значи е голям и има много вили, ще действаме по метода на науката — чукаме наред. Кавказецът черпеше охраната с шампанско, охраната скромно отказваше, благородната течност се пенеше и течеше на асфалта. Младежите молеха да не им се обиждат, ако пак свърнат не където трябва и се окажат пред същите врати. Едва след двадесет минути успяха да разкарат заблудилата се сватба.

Пак стана тихо.

Никой не забеляза как в самото начало на смешното недоразумение една лека сянка прескочи триметровата ограда от другата страна на комплекса.

Когато нещата стават не на шега, често трябва Човек На Когото Не Му Е Провървяло. В дадения случай този човек сънуваше сладки сънища на дивана в един от холовете на комплекса. Здрав, малко пълничък юнак хъркаше облечен, като се беше сетил да свали само високите кубинки с дълги връзки, и въобще не подозираше за фаталната си липса на късмет.

Докосването от пръсти превърна съня му в дълбок припадък. Когато след известно време много невежливо разтърсиха момъка, той се опита да скочи, но не можа: китките и глезените му бяха вързани с тънък, но много здрав шнур. Един парцал болезнено издуваше челюстите му, като изключваше не само вик, но дори каквото и да е мучене. Командосът седеше на пода, привързан към дебелата тръба на парното в съвсем тъмния килер. Единствената светлина идваше от малко синкаво фенерче. Слабичкият лъч падаше върху неголяма, не повече от длан, но много ясна рисунка на плътна хартия, която някаква невидима ръка държеше пред носа на младежа. Планът на комплекса.

— Къде дянахте Андрюха? — зловещо дъхна гласът в ухото му. — Показвай!

Пленникът се дръпна, опита да замучи. В синия лъч изникна двуострият край на кама и се заплъзга по рисунката: Тук? Тук?… Не последва разумен отговор и в тъмнината зашумоля разгънат банален полиетиленов плик. Безжалостните ръце го надянаха на главата на момъка и го притегнаха към шията.

— Ти си здрав мъж, дано и сърцето ти да е здраво — каза гласът. — Ние с теб заникъде не бързаме…

Както се изясни след няколко минути, командосът се случи идеен, въобще нямаше намерение да се пречупва при най-малък натиск. Това беше и добре, и не много. Добре, защото видимо той знаеше, но не много — защото щеше да се наложи да губи време с него.

Младежът наистина искаше да запази верността си към своите незаслужаващи това босове, но схватката беше неравна. Когато ти разкопчеят панталоните, после ти разпорят слиповете и усетиш хладното докосване на острието, което като че ли ти дава уж някаква отсрочка, но въпреки това порязва кожата, и то доста делово — тогава светът ти се представя в малко пречупен вид. Краят на ножа отново се премести към рисунката и настъпи момент, когато пленникът трескаво кимна.

— Сигурен ли си? — Ножът показваше доста обширно помещение на мецанина, наречено „стая за релаксация“.

Кимване.

— Съвсем сигурен?

Кимване.

— Да не ме лъжеш?

Ножът се забоде в корема му. Отрицателно движение с мокра от пот глава.

— Той и сега ли е там?

Кимване.

И така нататък, и така нататък. Колко човека го пазят, скоро ли се сменят. Пленникът не усети краткия удар, който го прати в небитието.

Глава двадесет и първа Дадено е: Някой влиза през прозореца

По телевизора показваха американски филм, в името на който имаше „юмрук“, „ярост“ и май „закон“. Президентът мрачно гледаше екрана, където тичаха, стреляха, биеха се и натискаха красавици, които нямаха нищо против. Той се опита да съобрази дали това беше късно предаване или местна кабелна телевизия, отразяваща вкусовете на тукашния контингент. Телевизорът работеше доста силно и затова президентът не забеляза как един от шумоизолиращите панели на тавана неочаквано се размърда, отрони няколко люспички засъхнала боя и клюмна на една страна. Президентът не подозираше, че в стаята има външен човек, докато не усети ръката му на рамото си. Край креслото, в което се бе разположил отвлеченият държавен глава, седеше на пръсти привидение, облечено в черен комбинезон. Привидението протягаше към президента извадена от раницата бронирана жилетка.

— Обличай я.

На лицето му, почернено със специална боя, се открояваха само очите — безстрастните, ужасяващи очи на човек, несвикнал с парламентарните аргументи. Пришълецът говореше тихо, за да не го чуе дежурещата зад вратата охрана, и това навеждаше на определени догадки. Президентът все пак го попита:

— Кой сте вие?

— Дроздов ме прати — каза човекът. — Мърдай!

Той издърпа дивана от стената и заповяда на подопечния си да легне на пода. Закопча му бронирания шлем и заповяда:

— Като ти кимна, викай охраната.

Той притича през стаята, като загаси пътем телевизора и се разпласти до стената при вратата. Пазачите лениво разговаряха отвън. Двама. Ако в „стаята за релаксация“ работеха скрити камери, те вече щяха да знаят за произшествието. Той кимна с глава.

Зовът, който се разнесе иззад дивана, прозвуча вдъхновено и силно. Старата като света уловка пак проработи. Вратата се отвори. Влезлият умря мигновено и безшумно, без да успее да разбере какво всъщност стана. Неговият партньор вместо веднага да разбуни мравуняка, го извика: „Женя, ти какво?“ Иззад дивана последва съвсем нелоша импровизация — сподавен стон. Охранителят нахълта вътре. И веднага се присъедини към партньора си.

Килърът огледа дупката в тавана, като мислено сравняваше размерите на тръбите, по които се добра дотук, с телесните габарити и теглото на своя подопечен. Дадено е: някой влиза през прозореца. Да допуснем: ние няма да го пуснем. Да се докаже: как ще го размажем…

Умните хора отдавна бяха забелязали как се преобразява руският президент пред лицето на пряка и явна заплаха. Той и сега усещаше едва ли не момчешки хазарт, докато бързо вървеше из коридорите на комплекса, по които го мъкнеше мълчаливото нинджоподобно привидение. За щастие в коридорите беше пусто. Тази нощ не очакваха нищо особено и комплексът, с изключение на дежурната охрана просто спеше. Оставаше да минат дългия коридор, да се измъкнат през предварително приготвеното прозорче, после да пресекат двора в тънката ивица от тъмна вихрушка, там, където килърът предварително си беше поиграл с външната лампа. А по-нататък истинска дреболия — да прекарат часовия, да прескочат оградата и — в гората. Алексей не изпитваше голяма еуфория по този повод. Някога той беше прескачал и по-жестоки препятствия, но сам. Е, в най-лошия случай с малко момиченце в ръцете. Сега дори този коридор не можеш да прелетиш с двайсет безшумни стъпки. Нито можеш да увиснеш като паяк над вратата, в която някой се кани да влезе от другата страна.

Президентът на огромната държава тежко ситнеше отпред по чорапи. Той се чувстваше стар, неповратлив и уязвим отвсякъде, но кой знае защо не изпитваше страх. Великото чакане свърши, настъпи развръзката. Всичко е по-добро от безсилието и неизвестността.

Килърът усети присъствието на враговете миг преди да се появят в далечния край на коридора, там, откъдето дойдоха самите те. Именно усети, защото тримата в камуфлажни униформи се движеха тихо и предпазливо, независимо от скърцащия линолеум. Професионалисти, дявол да ги вземе. Килърът успя да блъсне подопечния си в някакво помещение, което се оказа тренировъчна зала, и да се вмъкне веднага след него. А виж, вратата не успя да затвори.

И това бе забелязано. Късметът свърши.

Килърът помнеше наизуст плана на комплекса, така че се ориентираше като у дома си. До тренажорната зала имаше просторна баня. До нея — тоалетна с осем кабинки. По-нататък. Някаква кабина, откъдето пускаха музика на момичетата, които се занимаваха с каланетика. „Лечебно-оздравителният комплекс“ беше строен естествено като за свои, но скъпата, качествена апаратура при всички обстоятелства пазят като зеницата на окото си. Точно както е предписал докторът. В залата беше доста по-тъмно, отколкото в коридора. От тази страна на сградата брегът бе по-висок и външната светлина (в случая мрачна оранжева светлина от натриеви лампи) влизаше през няколко мънички прозорчета под тавана. Килърът се устреми към нужния ъгъл, влачейки на буксир след себе си президента, който се спъваше в уредите. Озвучителната кабина се оказа с желязна врата, впрочем заключена — има Господ на небето! — с милия за сърцето на всеки взломаджия катинар.

Килърът внезапно се развърна и хвърли президента на пода, застлан с дебел синтетичен мокет. На първия от шиловските командоси му стигна акълът да вдигне оръжието, което ясно се очерта в рамката на вратата. Когато си имаш работа с професионалисти, не можеш да допускаш такива грешки. Някой тихо се изкашля зад ухото на президента, момъкът в рамката на вратата картинно се хвърли назад и изчезна. В следващия миг тишината бе раздрана от грохота на два автомата „Узи“. Куршумите рикошираха в щангите и металните тежести, оставяйки вдлъбнатини по желязната врата. Автоматните откоси засега минаваха високо над главите им. Тихите ответни пукания съвсем не се чуваха, но автоматите замлъкнаха — единият, а после и другият. Затова пък в коридора някой ужасяващо закрещя. Човекът се търкаляше по пода и тропаше с подметки. Президентът усети, че пот залива очите му. Неговият защитник, на когото страшните викове не правеха видимо впечатление, вече извличаше цялата възможна изгода от паузата: живо се справи с катинара, отвори вратата. Президентът запълзя вътре на ръце и колене, държащата го за яката ръка не му даваше да се надигне. След него се вмъкна и килърът, влачейки гимнастически дюшек и няколко тежести от щанги. Виковете в коридора се отдалечиха. Чуваше се тичане, някой даваше заповеди с рязък глас. Да се премине между командосите в тази суетня, не можеше и да се мисли. От залата имаше още един изход — през съблекалнята, — но той пак водеше в коридора.

Глава двадесет и втора Разчистване на сметки в стил „Джон Уейн“

— И сега какво? — прошепна президентът, докато помагаше на килъра да нагласи бронирана дупка от матрака и железните тежести.

— Ти ще седиш, аз ще воювам — отвърна той, невидим в тъмнината. На озвучителната кабина, естествено, въобще не се полагаше прозорец. — Ако се държим добре, може и да дочакаме Дроздов. Дръж респиратора. Можеш ли да го наденеш?

— Да. А аз може ли някак?… — попита с надежда президентът. Много му се искаше да вземе дейно участие в собственото си освобождение. Ролята на чувал с картофи, когото пренася всеки, който не го мързи, беше успяла да му опротивее.

— Тресни по-силно някого, ако ти падне — каза килърът и без предупреждение се изтъркаля навън, като блъсна вратата след себе си. Държавният глава остана в пълна тъмнина. И изведнъж пак се разнесоха изстрели. Чуваше се как куршумите се сплескват в желязото. Удряха по вратата като чукове. Президентът си представи какво става навън. Едните не жалят патроните, за да заставят самотния противник да притисне глава към пода, другите през това време се промъкват в залата.

Президентът се надигна на колене и започна опипом да изучава сложената на дървени рафтове апаратура. Скоро впрочем откри, че беше доста неудобно да прави това на колене, и той се изправи в цял ръст. Искаше му се да включи осветлението, но здравият разум му подсказа да се откаже от тая идея.

Килърът си устрои нелошо укритие от съборения гимнастически кон и тренажора за делтовидните мускули, който стоеше точно край вратата. Разтворената му раница лежеше до него. Алексей пъхна ръка в нея, без да гледа, докато изваждаше нужното.

В детския дом, където го възпитаваха, имаше пазач — чичо Роман. Той беше изкарал половината война в разузнаването на танкова армия и не може да се каже, че спомените му не повлияха на момчето, което тогава не наричаха Алексей. Веднъж пазачът произнесе думи, които отначало възмутиха момчето, а после го накараха дълбоко да се замисли. „Какво ми пеят като папагали: разузнаването, та разузнаването! — примерно така се изрази чичо Роман. — Кой с кого ще тръгне на разузнаване, и с кого няма… А аз знаеш ли какво ще ти кажа: тук няма нищо геройско. Който се хвърля в атака в окопа, гърди срещу гърди, ето това признавам аз за герой. А ние какво? Нощем, с ножчетата, мъкнем «език» — чист бандитизъм си е това, а не геройство!“

Дроздовците сега навярно щурмуваха оградата и по целия район на комплекса ехтеше стрелба, но в залата гърмеше така, че не би могла да се чуе дори архангелската тръба. Когато в близкия ъгъл се взриви граната и в носа го удари познатият мирис на „черьомухата“, килърът надяна респиратора. Ако се решат да използват нещо по-сериозно, това ще значи само, че при Вадик всичко върви както трябва. Защото ТЕ до последно ще се опитват да получат президента жив. Обаче дори добре подготвените командоси не успяваха да преодолеят вратата и при това да оцелеят. Килърът стреляше бързо. И много точно.

Грамадните тонколони, поставени в различните ъгли на залата, изведнъж пресилено захриптяха, прокашляха се и гръмнаха с оглушителна музика, която заглуши дори стрелбата.

— „На плажа Сен Тропе ти ми разказваше за любовта…“ — заливаше се в английско веселие чуждестранна рокгрупа.

В коридора и съблекалнята за няколко минути объркано притихнаха. После… в залата се включи осветлението, по някакъв начин заобикаляйки или дублирайки ключа на стената. На Алексей светлината не му трябваше и той я угаси. По единствено достъпния му начин.

Зад него, в озвучителната кабина, също от само себе си се включи осветлението. Без да губи напразно време, президентът започна да търси гнездото на микрофона и нещо, което поне малко да напомня за изход към външни комуникации. Главата му работеше удивително ясно. Нали все пак трябва да имат външни високоговорители? За гимнастика на чист въздух…

Президентът погледна бегло към пода на засега невлязлата в действие бронирана дупка и видя прясна кръв по тежестите и на матрака. Сърцето му подскочи: неговият защитник беше ранен.

Светлината мигна и пак се изключи. Но апаратурата светеше с индикаторите си и тонколоните, всяка в дървена кутия, продължаваха да гърмят.

Турецки прескочи след Дроздов през димящата дупка в оградата, като успя да забележи на земята нечии крака, разтворени така, че му стана ясно — техният притежател едва ли вече ще се вдигне. От външната страна на ниското здание светеха оранжеви лампи. Отнякъде глухо, сякаш изпод земята, се дочуваше интензивна стрелба. И музика. Силна, самозабравено весела танцова музика.

— Спортната зала! — мигновено съобрази Дроздов. — Макс, Ютия!… Обкръжете ги!…

Момчетата скочиха и изчезнаха, а Турецки и полковникът трябваше да залегнат и да се отбраняват със стрелба: от всички обърнати срещу тях прозорци на комплекса летяха куршуми.

В това време някъде наблизо оживяха закачените на стената тонколони. Оживяха, пробиха си път с музика, замълчаха, пак оживяха и тържествено изрекоха:

— Говори полковник Дроздов от войските на спецохраната! Вие сте обкръжени, предайте се! Излизайте един по един с вдигнати ръце и без оръжие! Повтарям: Предайте се! Вие сте обкръжени!

Президентът не умееше да имитира гласове, така че характерната му интонация се познаваше без усилие. Но всеобщият подем от това въобще не заплашваше моралния дух на обкръжените.

— Ама че го дава! — каза истинският Дроздов. Той ловко се претърколи по земята, без да спира да стреля, и се гмурна след Макс и Ютията.

Когато неприятелският огън започна да оредява и накрая съвсем спря, килърът включи лампичката на часовника си. Разчистването на сметки в стил Джон Уейн продължи по-малко от половин час. Той внимателно остави димящия „Кипарис“ на изпотрошените останки от гимнастическия кон и извади от джоба си бинт. Днес на лявата му ръка не й провървя. Още в самото начало я улучи рикоширал куршум и ето сега на финала в същото място се заби още един куршум, като счупи костта над лакътя му. Добре все пак, че не довлякоха гранатомет. Отначало се страхуваха да не улучат задигнатия арестант. А после някак си вече не им беше до това. Е, слава на Аллаха, милостивия и милосърден.

Алексей се претърколи на дясната си страна и натисна с крак желязната врата. Оглушителната музика затихна и гласът на президента попита:

— Да излизам ли?

— Стой там! — кресна килърът. — Диджей такъв…

Той заби иглата направо през ръкава, изпразни еднократната спринцовка и веднага се почувства по-добре. Свирепата болка се смени с тъпа, пулсираща тежест. От коридора, опразнен от избягалите командоси, се чу предпазлив шум.

— Кой? — изрева Алексей, вдигайки кипариса.

— Свои, свои! — отвърнаха от коридора. Гласът принадлежеше на Макс.

— Застани на вратата! — заповяда килърът. В мъгливо оранжевия правоъгълник изникна силует с бушмен в ръцете и в шлем с вдигнат предпазител. Наистина Макс. — Влез — разреши Алексей.

Той излезе иззад барикадата си и хвърли на пода респиратора. Няколко прозорчета бяха счупени от куршумите и течението вече беше изтеглило отровната мъгла.

— Къде е Дрозда? — попита той Макс.

— Идва насам. А той къде е?

— Там — извъртя глава Алексей и Макс мина покрай него към кабината. Отзад, откъм вратата, леко го осветяваше и затова килърът успя да забележи внезапното движение и разбра какво означава то. Дясната му ръка вдигна към бедрото неуспелия да изстине кипарис, палецът натисна спусъка. Така че изстрелите се разнесоха почти едновременно.

Макс се срути някъде в тренажора, шлемът му се търкулна с глух удар: главата, към която беше притегнат, просто изчезна. Няколко куршума от упор отхвърлиха наемния убиец към стената, обшита с дървена ламперия. Той се свлече на пода, като подгъна неестествено десния крак под себе си и остана така.

Той не изгуби съзнание, просто сякаш се отдели от собственото си тяло и известно време плува в пустотата, недосегаем за грижите на тоя свят. После тялото опита да се помръдне, сгърчи се от болка и разбра, че в прастария спор на куршума и бронята, последната дума все пак е на куршумите.

— Санка — изговори той. — Защо, Санка.

От устата към брадичката му потече кръв. Отвън се приближаваше тропотът на тичащи крака, чуваха се гласовете на Турецки и Дроздов.

В тренажорната зала цареше мъртва тишина. Осветявайки си пътя със силни фенерчета, дроздовците начело със своя командир пъргаво заеха стратегически позиции и отвориха желязната врата на озвучителната кабина. Президентът стоеше вътре, вдигнал над главата си тежкия усилвател, и беше готов в случай на нужда да тресне по руски с него всеки влязъл.

Турецки огледа съблекалнята и банята, но не намери нищо, освен трупове в камуфлажна униформа.

— Алексей!… — повика той предпазливо. Не последва отговор.

Автомобилната колона вече отнасяше руския президент по Хорошевското шосе. Върналият се Дроздов стоеше над тялото на Макс, когото най-после бяха измъкнали от тренажора и го бяха сложили на пода, като прикриха останките от главата му с нечия сгъната куртка. Полковникът гледаше проснатото тяло и мислеше, че така стреляше някога само един човек. И почеркът му беше разпознаваем като автограф. Но защо?… Внезапна догадка порази Дроздов. Той вдигна бушмена на Макс, който лежеше до гърдите на покойния, и извади пълнителя.

— Господи! — изтръгна се от него.

Куршумите. Куршуми с особени накрайници, които пробиваха тефлона. За втори път предаваха Алексей Снегирьов.

На килима до противоположната стена, с лице към която Макс бе стоял в последните мигове от живота си, тъмнееше голямо петно. От петното встрани се проточваше отчетлива диря. Дроздов се обърна към Турецки и те се разбраха без думи…

Следата свършваше до разбития прозорец.

— Скункс! — отчаяно завика Вадим. — Альошка!…

В прозореца, бясно въртейки се, плющеше мокър сняг и огромните борове шумяха, разклащани от бурните пориви на вятъра.

В това време наемният убиец куцукаше по пътя на километър и половина от тях. Отначало той се измъкваше с всичката мислима в неговото положение бързина, сега просто вървеше — вече зле съобразявайки къде и главното защо. Пред него се гънеха черни вълни и величествено се движеше ледена планина, неописуемо страшна и също така неописуемо привлекателна. Краката му се преплитаха. Килърът започна да се свлича на колене и разбра това едва когато ранената му ръка влезе до дланта в снежната киша. Градското зарево осветяваше ниските облаци, тук беше доста по-светло, отколкото в долния етаж на комплекса и той много добре виждаше айсберга. На един от кристалните върхове удобно се бе настанил Санка и внимателно го гледаше през мощна оптика. Но в зелената дълбина гореше огънче и Алексей се опитваше да пълзи към него, докато не заби лице в топящия се сняг. Скоро болката ще го отпусне, разбра той.

Смътно дочу как нещо голямо мина покрай него по пътя, като се появи от тая страна, където светеше Москва. Обидено скимтене на спирачки, несвикнали с такова отнасяне. Сивото БМВ обръщаше на тесния път.

Нима…

Сънува ли Алексей, или бълнува…

„Бетонният под на килията вледеняваше обезобразеното тяло, застинало в неудобна, безпомощна поза. Тежката врата се отвори с характерното скърцане и влезе Санка. Познатите ръце обърнаха килъра с лицето нагоре.“

— Жив ли си? — за стотен път го попита Санка. — Дръж се, Скунсик. Чуваш ли ме? Дръж се!

Двамата с някакъв непознат як момък вдигнаха Алексей от асфалта и започнаха да го вмъкват на задната седалка на БМВ-то. Кръвта и размразената кал цапаха благородните кожени седалки.

— Не можеш ги изчисти после… — едва изговори Алексей.

Здравенякът седна зад волана, колата пъргаво потегли. Санка раздираше изрешетената бронежилетка от бившия си партньор и говореше, говореше безспир. Според думите му излизаше, че ако Алексей окончателно изпадне в маразъм и пукне в ръцете му, последиците ще бъдат ужасни. И при това изцяло ще лежат на съвестта му. Защото той, Санка, в такъв случай не гарантира за себе си.

Глава двадесет и трета Всеки изпълнява дълга си

Григорий Иванович Грязнов изпрати референта, когото в себе си наричаше „моят незаспиващ страж“, с обяснението, че се: кани да си ляга. Обаче не легна, а светна настолната лампа и реши да се запознае с проекта за речта, която утре трябваше да произнесе на срещата с представителите на Комитета по правата на човека. Той предчувстваше, че тази среща ще свърши неприятно, и искаше да си прочете няколко пъти предварително текста. От собствения си опит се бе убедил, че няма нищо по-лошо от това да сричаш пред очите на хората текст, който изобщо не си виждал. Току-виж си изтърсил нещо.

Внезапно иззвъня телефонът на екстрената президентска връзка.

Това бе учудващо. Никога не му бяха звънили в такъв късен час. Нито веднъж. Изглежда, че наистина бе нещо спешно…

Григорий Иванович стана, приближи се до бюрото и вдигна слушалката:

— Слушам ви.

— Григорий Иванович, обажда се Женя Точилин — разнесе се познат глас в слушалката.

„Племенникът на Фаина“ — спокойно помисли Грязнов-старши и изведнъж осъзна, че Женя го нарече „Григорий Иванович“! Нима започва… Сърцето го прободе, душата му пропадна някъде в петите. Такова нещо запасният майор никога не бе забелязвал у себе си.

— Григорий Иванович, намериха президента — съвсем спокойно, както се стори на Грязнов, продължи Точилин.

— И сега какво? — попита той.

— Обадете се на Корсиков в президентската охрана, нека бързо да ви подготвят кола. Постарайте се да не се срещате с никого от хората на Шилов. В края на краищата има не само спецохрана, но и президентска охрана.

— И къде? — попита чичото.

— В МУР, и по-бързо.

Григорий Иванович искаше да попита още нещо, но Женя Точилин вече бе затворил.

„Верният страж“ на лъжепрезидента Валерий Олегович Рибников, поставен при него от самия Шилов, не съобрази веднага какво става. По-точно, съобрази почти веднага след като окончателно се събуди. А за това потрябва време, защото след като беше сигурен, че майорът от запаса мирно спи в съседната стая, той също полегна и заспа доста здраво. Даже му се присънваха някакви странни сънища, че е попаднал със секретна задача в Грузия, където кой знае защо от време на време звънеше телефонът. Всъщност дериватът на телефона от президентския кабинет наистина звънеше, но за първи път в живота си Рибников проспа важния звънец. Умората си каза думата: шега ли е да си ден след ден навсякъде с този дръвник! Никакъв личен живот!

Затова, когато Валерий Олегович окончателно отхвърли от себе си остатъците от съня, беше вече късно. Григорий Иванович, който така и не се бе съблякъл, беше готов за излизане. Корсиков също прояви оперативност и след пет минути „президентът“ излезе от кабинета и тръгна по кремълските коридори към изхода. Добре, че сега знаеше пътя и без странични подсказвания.

Рибников го догони, когато той вече сядаше в подготвената от Корсиков кола.

— Андрей Степанович! — извика той.

— Какво искаш? — попита чичото, който си беше отзивчив човек.

— Къде отивате? Аз съм длъжен да бъда с вас.

В последния момент Рибников скочи в една от съпровождащите коли и кортежът потегли. Нощем, когато улиците на Москва са пусти, МУР е на една ръка разстояние и заради бързането бе решено да не спират както обикновено движението. И така стигнаха без всякакви произшествия.

Кремълската кола се приближи към вратите на просторния муровски двор. Григорий Иванович, съпровождан от двама човека на Корсиков, излезе от колата и стъпи в оскъдно осветения двор на импозантното здание, където се помещаваше Московската криминална милиция.

В този момент вратата в срещуположния край на двора се отвори и оттам излезе човек. На мъждивото нощно осветление той изглеждаше точно копие на Григорий Иванович, по-точно: майор Грязнов бе точно копие на този човек. Двамата бяха облечени в еднакви светлосиви костюми, бели ризи и вратовръзки на райета.

Сърцето на Григорий Иванович се разтупа. Това, за което отдавна мечтаеше, се сбъдна. Все пак успя да види президента.

— Андрей Степанович, почакайте — разнесе се отзад гласът на Точилин. — Нека първо той да влезе.

Но президентът само махна с ръка. Насочи се право към Григорий Иванович и като го тупна по рамото, каза:

— Ама и ти, братко, такава каша забърка. Как ще сърбам сега всичко това? Да не мислиш, че не съм следил всяка твоя стъпка. През цялото време бях в течение.

— Андрей Степанович, ама те нали бяха лепнали за мен…

Той не успя да завърши, защото някъде откъм оградата тресна изстрел, после втори и трети.

Двамата руски президенти започнаха бавно да се свличат върху тъмния асфалт на двора.

Последният куршум Валерий Осипович Рибников пусна в челото си.

А към падналите от всички страни вече тичаха хора.

— Казвах му, нека този да мине! — косеше се Точилин.

Застинали и вцепенени, всички гледаха двамата лежащи на асфалта мъже. На единия куршумът бе разбил челюстта и цялото му лице бе обезобразено. Другият също не показваше признаци на живот.

— Чичо Гриша! — Слава Грязнов се наведе над едно от прострените тела.

В това време президентът простена. Той, както после установиха лекарите, бе само ранен, при това без да е засегнат никой от важните органи. Всички се засуетиха, заблъскаха се около президента и с цялата възможна предпазливост го пренесоха в колата. С него замина и Женя Точилин. Не минаха и няколко минути, а в двора на МУР вече нямаше нито един от кремълските хора.

И само около простряното на земята мъртво тяло с обезобразено лице, облечено в „президентски“ костюм, тихо плачеше Слава Грязнов.

— Хайде, Слава, не можеш да го върнеш — приближи се до него Романова.

Грязнов не отговори.

Шура издаде някакъв странен звук, приличащ на изхлипване, а после се прокашля и каза:

— Но ние все пак изпълнихме своя дълг.