Гробницата на Херкулес

АНДИ МАКДЕРМЪТ

ГРОБНИЦАТА НА

ПРОЛОГ

Заливът на Кадиз

На сто мили от южния бряг на Португалия се крие една от най-големите тайни в човешката история.

Засега тя ще си остане скрита, пазена от друга тайна, която има много по-съвременен произход.

* * *

Официално гигантската шестокрака плаваща платформа се водеше радарна станция и бе заведена под номер SBX-2. Тя бе получила прякора Тадж Махал заради огромния бял радарен купол, който се извисяваше над горната й палуба. Високотехнологичната грамада, собственост на американския флот, имаше обхват от хиляди мили. Както беше обявено, целта й бе да наблюдава Северна Африка и Близкия изток за изстрелването на балистични ракети. И наистина станцията бе напълно оборудвана с всичко необходимо за извършването на тази дейност.

Но всъщност не това бе действителната причина за нейното съществуване. Истината се криеше на осемстотин фута под водата.

Петнайсет месеца по-рано, точно под сегашното местонахождение на SBX-2, бе открита цитаделата, която лежеше в сърцето на изгубената Атлантида – древната цивилизация, чието съществуване бе считано просто за безпочвена легенда. Въпреки че единствената видима постройка, огромният храм на Посейдон, беше унищожена, радарните проучвания бяха разкрили много повече находки, погребани под затлаченото с тиня морско дъно. Когато най-накрая откриването на Атлантида се оказа свързано с конспирация за унищожаването на две трети от човечеството чрез биологично оръжие, и заговорът бе разкрит, западните правителства се събраха и решиха, че трябва да запазят в тайна не само обстоятелствата около разкриването на древния град, но и самото му съществуване. Поне докато не бъде скалъпена някоя по-благоприлична история за неговото откриване и не бъде елиминирана всяка възможност за евентуалното повторно осъществяване на смъртоносния план.

И докато SВХ се издигаше гордо на фона на синьото небе в недрата й учени и археолози проучваха терена в пъпна тайна под прикритието на Агенцията за световно наследство (АСН), организация на ООН, създадена година преди това с цел локализиране – и обезопасяване – на древни селища като Атлантида. Средната дясна подпора на гигантската радарна платформа бе превърната в подводно укритие, а една част от понтона в основата й бе отворена към морето. Защитени от бетонни стени с дебелина шест фута, учените от АСН можеха спокойно да провеждат изследванията си, без намеса от външния свят.

Но не и тази нощ.

* * *

— Исусе – изсъска през зъби директорът на експедицията Бил Рейнс, като се вкопчи в парапета след поредното накланяне на платформата. Станцията беше толкова огромна и толкова добре стабилизирана, че дори атлантическите бури трудно успяваха да я разклатят.

Явно тази буря бе много по-силна от обичайното.

Единият от двата яркожълти двуместни подводни модула се залюля на веригите си, докато се опитваха да го извадят над водата. Рейнс го наблюдаваше разтревожено. Другият модул близнак вече бе изваден и застопорен на док, но ако условията продължаваха да се влошават, съществуваше опасност люлеещият се модул да се превърне в неконтролируемо махало, което да се разбие право в основите на платформата.

— Укротете тази проклетия! – заповяда той. Двама от неговите хора се втурнаха да изпълнят нареждането, залитайки по пода, който се люлееше под краката им. Те изчакаха модулът да се приближи към тях, след което закачиха едната верига с корабна кука, забавяйки движението му. Опасното люлеене се забави и операторът на лебедката издигна модула в позиция над палубата, където към корпуса му бързо бяха прикрепени още вериги, за да го обезопасят.

— Чудесно! Добра работа, момчета! – извика Рейнс, като въздъхна облекчено. Вече и двата подводни модула се намираха в безопасност на палубата, което означаваше, че за днес бяха приключили с работата. В повечето случаи за него това би било сигнал да се изкачи на главната палуба и да се наслади на една пура.

Но не и тази вечер. Той нямаше никакво намерение да си показва носа навън; щеше да го направи само в случай, че се наложи. За миг изпита прилив на съжаление към морските пехотинци, които бяха разположени по платформата. Те трябваше да я охраняват, независимо от метеорологичните условия. Горките копелета.

Като се изключи неочакваната драма, денят бе преминал сравнително добре. Сонарът с висока резолюция, който картографираше цитаделата, изпреварваше сроковете, а първите разкопки вече бяха дали резултати – открити бяха артефакти от цивилизацията на Атлантида, които имаха едновременно историческа и парична стойност. Въпреки че не Рейнс бе открил Атлантида, той вече беше осъзнал, че със сигурност ще бъде човекът, който пръв я е проучил.

Истинският откривател на Атлантида беше доктор Нина Уайлд, петнайсет години по-млада от Рейнс и – поне на хартия, – негов шеф в АСН. Той се зачуди дали червенокосата нюйоркчанка осъзнава, че като приема висшия пост в АСН, тя окончателно слага край на археологическата си кариера още преди да е навършила трийсет. Сигурно си няма представа, реши той. Освен сладурския си външен вид, Нина бе впечатлила Рейнс и със своята наивност. Струваше му се, че поста оперативен директор й е бил даден само за да бъдат държани тя и нейното гадже бодигард Еди Чейс, когото Рейнс възприемаше като един обикновен саркастичен британски главорез, възможно най-далеч от неприятностите, докато доста по-опитни ръце се заемат с истинската работа.

Залитайки, той се добра до асансьорната клетка, движеща се във вътрешността на страничната подпора, като се взираше в тъмното пространство над главата си. Главната палуба на станцията с площ, равна на две футболни игрища, се намираше на дванайсет етажа над морското равнище. Понесъл куфара с артефактите, Рейнс тресна вратата зад гърба си и натисна бутона за изкачване.

Вълните шумно се разбиваха в стените и водата обливаше палубата под краката му. Досега не бяха имали толкова лоши условия в басейна, където потапяха подводните модули. Обикновено повърхността на океанската вода, която го пълнеше, едва се набръчкваше. Щом вътре беше толкова зле, направо не му се мислеше какви са условията навън.

* * *

Вятърът бръснеше водните пръски почти хоризонтално по повърхността на Атлантика, вълните се разбиваха експлозивно в предната подпора от лявата страна. Металната вита стълба, която се издигаше от подводния понтон към повърхността и продължаваше нагоре, тракаше и скърцаше под яростните атаки на вятъра. Едва ли някой със здрав разум би избрал да бъде на това място точно в този момент.

Но там имаше някой.

Мъжът беше с гигантски ръст. Висок бе шест фута и осем инча, а прилепналия черен неопренов водолазен костюм очертаваше всяко мускулче по атлетичното му тяло. Той се измъкна от водата и тръгна нагоре по стълбите, захващайки се за перилата със силата на менгеме, като дори унищожителната сила на вълните не успяваше да го отклони от пътя му.

Щом се измъкна от разпенения океан, той се поспря, за да извади водолазния мундщук от устата си, разкривайки абаносова кожа и перфектни бели зъби – един, от които бе инкрустиран с диамантче – след което започна да се изкачва по стълбата. Предвид разстоянието и условията, повечето мъже щяха да извадят голям късмет, ако успееха да я изкачат за по-малко от пет минути, и стигайки до върха, щяха да се строполят изтощени.

Нарушителят успя да я изкачи за две минути, като дишането му се учести толкова, колкото и ако беше изкачил най-обикновени стъпала.

Той спря точно под палубата, до която водеше стълбата, и внимателно надигна глава над ръба й. Релефната сива суперструктура на SВХ се издигаше на три етажа, като нивата бяха свързани от тесни мостчета. Бледи жълтеникави лампи правеха немощен опит да ги осветят. Дъждът обливаше водолазната маска на мъжа и ограничаваше видимостта му. Той се намръщи и я свали от лицето си, разкривайки пресметливи сини очи. След това отново ги скри зад други очила.

Слабите жълтеникави лампи изчезнаха, заменени от яркочервени и оранжеви петна, които проблясваха като във видеоигра. Всичко останало бе или синьо, или черно. Това бе термовизьор – светът се разкриваше пред очите му посредством топлината, която излъчваше. Металите стени на платформата, шибани от ледения дъжд, едва се различаваха в отсенките на синьото.

Но в електронната тъмнина имаше нещо, което се открояваше ясно дори и в бурята. Появи се една блещукаща в зелено, жълто и бяло фигура, която постепенно придоби човешка форма.

Това бе един от морските пехотинци, които патрулираха по платформата.

Нарушителят тихо се снижи под нивото на палубата, като избягваше да се движи дори когато поривите на бурята го блъскаха.

Пехотинецът се приближаваше към края на мостчето и тракането на кубинките му по метала се чуваше все по-отчетливо. Стиснал е една ръка парапета, а с другата оръжието, той надникна надолу към стълбата…

Бърз и гъвкав като змия, нарушителят се стрелна напред и сграбчи пехотинеца за ръката с оръжието. Преди изненаданият човек да успее да реагира, гигантът почти без усилие го прехвърли през парапета и го запрати към смъртта му в разбиващите се на сто фута под тях вълни.

Убиецът свали термовизьора и погледна към мостчето. Само на няколко метра по-нататък той видя новата си цел. На отсрещната метална стена се забелязваше една електрическа разпределителна кутия. Той се втурна към нея.

Гнездото от кабели и жици, които откри във вътрешността й, изглеждаше невъзможно заплетено, но мъжът вече знаеше точно къде да търси главното захранване на охранителните камери. Той отдели едно снопче жици и го сряза с бойния си нож. Изпука снопче искри, но дръжката на оръжието беше изолирана. Човекът пъхна ножа в калъфа и протегна ръка към бутона на радиостанцията, която висеше на колана му.

Напред.

* * *

Главата на мъжа се появи над плискащата се вода близо до дока за подводните модули. Очите му проблясваха зад водолазната маска, той се завъртя във водата, за да огледа заобикалящия го терен. На дока близо до басейна двама души от екипажа на платформата прибираха оборудването.

Човекът отново се потопи под тъмната вода и измъкна от колана си пистолет с доста необичаен дизайн. Когато отново се показа над повърхността, той вдигна пистолета във въздуха. Докато се прицелваше, от дренажните дупки по цевта изтичаше морска вода. До него се появи още един мъж, който правеше абсолютно същото.

В бетонната камера глухо отекнаха два изстрела, толкова близо един след друг, че можеха да минат за един. Пистолетите бяха газови, работеха със сгъстен азот. Две стрелички профучаха над дока и се забиха в гърбовете на работниците. Те извикаха от болка, протегнаха ръце зад гърбовете си в отчаян опит да достигнат стреличките… след което се стовариха на пода, без да помръднат. Газовите пистолети бяха предназначени за изстрелването на упойващи стрелички. Но тези бяха заредени с нещо друго.

Нещо смъртоносно.

Мъжете във водата доплуваха до стълбата, която излизаше от басейна. Появиха се още двама водолази, които ги последваха по палубата. Мъжете бяха общо седем. Те бързо свалиха водолазната си екипировка и се устремиха към асансьора.

Двамата работници лежаха наблизо, сковани и безпомощни. Можеха да движат единствено изпъкналите си от ужас и болка очи. Стреличките бяха отровни, парализата на двигателните мускули се появяваше почти незабавно.

Скоро щеше да последва и обща парализа, включително на сърцето.

Един от диверсантите се наведе, извади стреличките и ги хвърли в басейна. Те бързо изчезнаха под водата. Мъжът се втренчи в прикрепения към цевта на пистолета цилиндър, съдържащ противоотрова, поколеба се за миг, след което кимна с глава към водата. Придружителите му завлякоха парализираните работници до ръба на басейна и безцеремонно ги блъснаха в морето.

Без изобщо да се обръщат към потъващите хора, мъжете се качиха в асансьорната клетка и затвориха вратата й. Една безполезна охранителна камера се втренчи в тях с мъртвия си обектив. Асансьорът започна бавно да се издига нагоре, подрънквайки.

* * *

Облеченият в черно гигант погледна с любопитство към обливаната от дъжда горна палуба. Над равната метална повърхност се издигаше огромният радарен купол. Той бе осветен отвътре и наподобяваше колосален фенер, чиято светлина пронизваше тоновете вода, шибана от вятъра. На палубата не се различаваше нищо друго, всичко се бе изгубило в бурята.

Той сложи термовизьора, гледката отново придоби ярки цветове. Над кърмата зад купола се вихреше червеникава мъгла – това бяха отработените пари от електроцентралата на платформата и топлината, излъчвана от гигантските тела на климатиците, които охлаждаха електрониката в огромната радарна станция.

Но всичко останало се различаваше ясно. Още двама пехотинци грейнаха в термоочилата му като далечни безформени петна, които бавно се приближаваха един към друг в проливния дъжд. Те следваха определен маршрут. Щяха да се срещнат и да потвърдят, че всичко е наред, преди да се обърнат и да продължат с патрулирането.

Така и нямаше да успеят да го направят.

Нарушителят вдигна оръжието си. За разлика от газовите пистолети, които екипът му беше използвал на подводния док, това бе пушка с монтирана на приклада оптика.

Той отново вдигна очилата на челото си и приближи оптиката към дясното си око. Без помощта на термовизьора, двамата пехотинци щяха да изглеждат просто като два сиви силуета, обвити в жълтеникав ореол от светлината на близката лампа. Той фокусира мерника върху целта си, по-близкия от двамата мъже. Изчака ги да се срещнат, да спрат…

Неясната фигура пред оптичния мерник се сгърчи и се строполи на палубата. Другият мъж се дръпна изненадано и се свлече на колене да му помогне.

Видя стърчащата от гърба му стреличка. Вдигна поглед…

Убиецът вече беше презаредил. Нямаше нужда да се прицелва, пушката се бе превърнала в част от тялото му. Той отново стреля. Дори не се налагаше да проверява резултата, за да разбере, че е улучил.

Той притича до втория свален пехотинец и без изобщо да обърне внимание на отчаяните му, потрепващи очи, провери къде е попаднала стреличката. Тя се подаваше от гърдите на пехотинеца, само на един инч от сърцето му. Снайперистът изсумтя раздразнено. Беше се целил право в сърцето. Немарлива работа.

Но само гордостта му бе засегната. От значение беше единствено крайният резултат. Той измъкна стреличката от гърдите на мъжа и я хвърли през палубата, след което направи същото и с другата си жертва. Стреличките щяха да бъдат погълнати от морето. И никой нямаше да обърне внимание на мъничките дупчици, когато имаше друга, много по-очевидна причина за смъртта на жертвите.

Радиото, висящо на колана му, изпращя два пъти. Това бе сигналът. Вторият екип бе заел позицията си.

Точно навреме.

Палубата беше чиста. Той отвърна на сигнала, като натисна бутона три пъти.

Завземете платформата.

* * *

Веднага щом асансьорът спря на върха на едната подпора, седмината светкавично обезвредиха със стрелички двама изненадани морски пехотинци, натъпкаха ги в кабината и зачакаха сигнал от водача си. Щом го получиха, те се разделиха на три групи – една от трима души и две от по двама – и се устремиха към гигантската структура.

Групата от трима души бързо се отправи към кърмата и секцията с електростанцията. SВХ наподобяваше неподвижна петролна платформа, но всъщност бе плавателен съд, който се задвижваше със собствена енергия. Той имаше екипаж от около четиридесет души, без да се счита взводът морски пехотинци и контингентът на АСН. Тъй като самата радарна станция до голяма степен бе автоматизирана, по-голямата част от екипажа й всъщност изпълняваше задълженията на моряците на военен кораб: поддържаше и поправяше плавателният съд.

Което означаваше, че повечето хора се намираха в един район.

Тримата приготвиха оръжията си и тръгнаха по сивите коридори, като един от тях проверяваше всяка пресечка, преди да даде сигнал на останалите да продължат. Изкачиха се по стръмни стълби до палуба Б, като внимателно се ослушваха за някаква активност наблизо.

Пред тях се отвори врата. В коридора излезе един брадат старшина, който носеше кутия с инструменти. Когато забеляза тримата мъже, той замръзна от изненада…

Една стреличка се заби в гърлото му и веднага изля смъртоносния си товар. Мъжът издаде сподавен стон, а убиецът се стрелна към него с намерението да подхване тялото и кутията с инструменти, преди да се строполят на земята и да вдигнат шум.

Двамата други мъже погледнаха табелката на вратата – инженерен склад – и я отвориха. След това с насочени напред дула на оръжията провериха дали помещението е празно. Нямаше никой.

Бяха им необходими само няколко секунди, за да замъкнат парализирания моряк в склада и отново да затворят вратата. След това отново се устремиха нагоре по стълбите към целта си.

Стълбата завършваше със затворен люк. Зад него се чуваше тракането на машини. Предупредителните знаци подсказаха на нарушителите какво беше това.

Главната вентилационна шахта на кърмовия отсек.

В общи линии станцията SВХ представляваше запечатана метална кутия. На целия плавателен съд имаше само три прозореца, на мостика при носа, но дори и те не се отваряха. Единственият начин да се вкара въздух в платформата беше чрез изпомпване навътре посредством вентилаторите в гигантските всмукателни тръби, които се намираха на горната палуба.

Щурмовият отряд разби люка и стигна до решетъчния панел на шахтата. Зад него се въртеше огромен вентилатор. Тримата мъже си сложиха дихателни маски, след това един от тях измъкна цилиндъра, който носеше в раницата си, и го насочи към решетъчния панел. Едно бързо завъртане на вентила и цилиндърът със съскане изплю струя отровен газ към вентилатора. Без цвят, без миризма – и убиващ за секунди.

Те бързо изтичаха към стълбите, спуснаха се надолу по стръмните парапети към палуба Б и продължиха да бягат, без да обръщат внимание на сподавените агонизиращи пъшкания на умиращите мъже и жени в стаите, край които преминаваха.

* * *

Единият от двата екипа от по двама мъже безшумно си проправяше път към жилищната секция на платформата. Малкият екипаж на SВХ работеше на две смени: дванайсет часа дежурство, дванайсет часа почивка. В момента онези от втората смяна сигурно спяха.

Както и половината от морските пехотинци.

Дългата стая, която служеше за казарма на пехотинците, имаше две врати, по една в двата края. Единият от мъжете изчака при първата врата, докато другарят му стигне до другия изход. След това измъкна малък цилиндър с хлорциан от раницата си и отвори вратата.

Повечето от дванайсетте морски пехотинци в стаята спяха, но един мъж надигна на глава и го погледна. Моментът на колебание бе заменен от тренирана реакция в мига, в който зърна дихателната маска…

— Тревога! – извика той, преди в гърба му да се забие стреличката, изстреляна през отворената врата в другия край на стаята. Останалите наскачаха от койките си, стреснати от пронизителния му вик.

Обаче почти веднага се озоваха проснати на земята, тъй като два цилиндъра се търколиха по земята, разпръсквайки невидимата смърт.

Вторият екип от двама души се отправи към предната част на платформата, където се намираше палуба А и командния отсек. Този район се охраняваше непрекъснато от четирима морски пехотинци, които стояха на входа.

* * *

В тази част от платформата използването на отровен газ не беше удачен избор; тук се намираше мъжът, който на всяка цена трябваше да бъде запазен жив, а газът е безразборен и непредсказуем убиец. Пушките със стрелички също бяха неизползваеми. Те се презареждаха твърде бавно, а и винаги съществуваше рискът някоя от стреличките да се забие в екипировката, без да порази целта. На този критичен етап от операцията трябваше да бъдат сигурни, че ще убиват мигновено.

Затова двамата мъже просто завиха зад ъгъла и се изправиха лице в лице с нищо не подозиращите пехотинци и ги простреляха в главите с пистолети със заглушители, преди онези да успеят да реагират.

При напускането на платформата нападателите щяха да премахнат тези тела – защото откриването на труп с куршум в главата щеше да издаде всичко. Но това беше обмислено предварително.

Единият от мъжете натисна два пъти бутона на радиостанцията. На позиция сме.

* * *

Грамадният мъж отвърна с едно натискане на бутона. Той кимна утвърдително, след което внимателно надникна през ръба на замъгления от дъжда прозорец.

Мостикът се охраняваше само от един човек, млада жена лейтенант. Тъй като SВХ беше неподвижна и Командният информационен център на мостика служеше за нервен център на морския съд, нямаше нужда от друга охрана през стъклените врати на Центъра мъжът виждаше още хора, сред които и командира на платформата.

Моментът бе настъпил.

* * *

Лейтенант Фийби Бремърман погледна от конзолата си към прозореца над мостика. Беше чула някакъв шум, различен от звука на удрящите се в стъклото дъждовни капки.

Върху самото стъкло имаше нещо странно, тъмносив обект с размера на голяма монета.

Тя се изправи и понечи да се обади на своя командир в Командния информационен център…

В този миг прозорецът се взриви.

Парченца стъкло се пръснаха по мостика, а приглушеният тътен на бурята моментално се извиси до пронизващ вой. Лейтенантът изпищя, когато парченце от счупения прозорец я рязна по бузата.

Огромен чернокож мъж с водолазен костюм се вмъкна през прозореца и насочи пистолета си към нея. В същия момент в Командния център нахлуха още няколко мъже с водолазни костюми и вдигнати оръжия. Един от радарните оператори скочи от мястото си, но веднага се свлече обратно в него със стърчаща от шията стреличка.

Гигантът сграбчи Бремърман и я повлече към Центъра. Вратата на мостика се затръшна и воят на бурята утихна.

— Командир Хамилтън – каза той на командира на SВХ и блъсна жената към групичката останали обитатели на залата, които бяха пазени от четирима въоръжени мъже. – Извинете за нахлуването. – Той се усмихна и диамантът на безупречните му зъби проблесна. Нигерийският му акцент беше гладък и мелодичен. – Казвам се Джо Комоса и съм дошъл за едно нещо. – Усмивката му отново се появи, но този път зад нея прозираше злоба. – Къде е доктор Бил Рейнс?

* * *

Останалите членове на екипажа бяха отведени в голямата лаборатория на палуба Б, събраха ги с екипа на Агенцията за световно наследство и ги принудиха да коленичат на пода в центъра на стаята.

Нито един от пехотинците не бе оцелял при нападението. Корабният екипаж също бе претърпял тежки загуби; освен самия Хамилтън бяха оцелели още само десет души, сред които петимата от Командния информационен център. От десетимата членове на контингента на АСП липсваха трима.

Към нападателите се присъединиха и тримата мъже, които бяха довели в лабораторията останалите оцелели. Хамилтън осъзна, че които и да са тези хора, те бяха абсолютно безмилостни; докато ги вкарваха в лабораторията, един от моряците изрази протеста си – дори не се беше опитал да се бори, само се развика, – а те го застреляха в гърдите и той издъхна пред очите на Хамилтън.

А той не можеше да направи нищо.

Комоса свали качулката на водолазния си костюм и разкри блестяща, гладко избръсната глава и обсипани с пиърсинг уши. Когато дръпна ципа, разкри голите си гърди, покрити с още по-блестящ пиърсинг. Спря се за миг, за да се наслади на отражението си в стъклената вътрешна стена, след което бавно се разходи напред-назад пред пленниците, без да изрече нито дума, предизвиквайки нервни погледи. После се спря пред Рейнс и го заслепи с усмивката си.

— Доктор Рейнс – каза той, – както вече съобщих на командир Хамилтън, аз съм тук само заради едно нещо. Знаете ли какво е то? – Той протегна ръка – държеше малък бял предмет, който беше извадил от водонепроницаема торбичка.

Рейнс го погледна неуверено, сякаш му бяха задали подвеждащ въпрос.

— Това е… USB флаш устройство?

— Наистина е флаш устройство. – Комоса се запъти към един точно определен компютър, който се намираше в дъното на лабораторията – работната станция на Рейнс. – Бих искал да ми го напълните.

Рейнс преглътна и попита с дрезгав глас:

— С какво?

— С едни файлове, които се намират на защитения сървър на АСН в Ню Йорк. По-точно онези, които се отнасят до загубените творби на Платон, скрити в архивите на Братството на Селасфорос.

За миг объркването на Рейс почти успя да надделее над страха му.

— Чакай малко! Извършихте всичко това, само за да получите достъп до нашия сървър? Защо?

— Това е моя грижа. Вашата задача е да изпълните онова, което ви казвам.

— А ако откажа?

Ръката на Комоса се стрелна напред. Без да сваля очи от Рейнс, той изстреля една стреличка в сърцето на един от другите учени. Мъжът се хвана за гърдите и се свлече на пода.

Рейнс потрепна, в очите му се четеше страх.

— Добре, сървърът, добре! Аз… аз… Каквото поискате!

— Благодаря ви – кимна Комоса и един от хората му заведе Рейнс до компютъра.

— Не го правете, докторе – предупреди го Хамилтън. – Знаете, че не можем да позволим на никой друг да се добере до Атлантида.

— Атлантида! – повтори Комоса с презрителен смях. – Не ми пука за Атлантида!

— Не ви вярвам. Доктор Рейнс, в никакъв случай не трябва да допускате този мъж до компютъра!

Комоса въздъхна.

— Вие ще ми дадете достъп, докторе. – Той се приближи до пленниците, хвана Бремърман за ръката и дръпна, за да я изправи на крака. Тя погледна уплашено към Хамилтън, без да знае как да реагира.

— Оставете я на мира! – излая Хамилтън.

Комоса мина зад лейтенанта и се наведе над нея, като плъзна едната си ръка през кръста й, а другата сложи на шията й.

— Доктор Рейнс. – Той се обърна с гръб към Хамилтън и поведе Бремърман със себе си, докато не се изправи очи в очи с учения. – Убеден съм, че вече сте обърнали внимание на тази млада дама. Тя е много красива. – Той наведе глава и притисна едната си буза към косата й. Въпреки страха си, тя заби лакът в корема му.

Той трепна едва забележимо. Диамантената усмивка се разшири.

— И е много храбра. – Прокара бавно палец по шията й, като спря на сантиметър от бузата й…

После натисна.

Нещо в гърлото й се счупи с отвратително мокро хрущене. Очите на младата жена се разшириха тя направи отчаян опит да си поеме въздух, който никога нямаше да достигне до дробовете й. Комоса я пусна. Тя протегна ръка към лицето му с треперещи пръсти. От ъгълчето на устата й се проточи тънка кървава струйка и тя се сгърчи.

— И много мъртва – каза Комоса с леден глас.

Копеле гадно – изрева Хамилтън. Той се хвърли към Комоса, но един от другите мъже злобно го удари с приклада. Командирът падна на земята. Бремърман също падна – но за разлика от Хамилтън, тя повече не се изправи.

Комоса се обърна към Рейнс.

— Ще убивам по един от вашите колеги на всяка минута, докато не ми дадете каквото искам. Животът им е изцяло във вашите ръце. Толкова ли са ценни вашите файлове, че да сте готов да рискувате живота на приятелите си, за да ги зашитите? – Той насочи оръжието си към главата на един от учените. – Петдесет и осем секунди.

По лицето на Рейнс избиха капчици пот.

— Н-но дори и да исках, няма начин да успея да го направя сега! Системата за защита с…

— Знам за системата, докторе. Четиридесет и девет секунди.

Рейнс трескаво се намести пред компютъра и започна да работи, но ръката му бе толкова изпотена от страх, че мишката непрекъснато се изплъзваше от пръстите му. Отвори се прозорче, което поиска парола. Той написа поредица от символи и натисна бутона за потвърждение. Прозорчето изчезна, а на негово място се появи предупреждение: НЕОБХОДИМ Е ПРЪСТОВ ОТПЕЧАТЪК. Той хвърли тревожен поглед към Комоса и притисна палец към черното квадратче в горния десен ъгъл на клавиатурата. Запулсира червена светлина. Предупреждението изчезна заменено от друго.

НЕОБХОДИМО Е ГЛАСОВО ПОТВЪРЖДЕНИЕ

— Остават ти седемнайсет секунди – каза Комоса, като наведе дулото на пушката. – Много добре.

— По-нататък не мога да стигна. Не мога! – проплака Рейнс – Гласовият отпечатък има…

— Има анализатор за нивото на стрес, знам. – Гигантът се приближи до бюрото протегна ръка към нещо, закачено на колана му. – Отказва достъп дори на оторизирани потребители, ако отчете, че действат под принуда. Но не се тревожете след минута ще бъдете абсолютно спокоен.

С тези думи той заби една спринцовка в ръката на Рейнс и натисна буталото.

Рейнс ужасено се вторачи в спринцовката, отвори уста да извика… но тялото му потрепери. Той се отпусна, костите му омекнаха. Онова, което започна като вик, премина в дълга, почти възбуждаща въздишка.

Комоса се наведе към него.

— И така, докторе, знам, че ме чувате, знам, че умът ви е все още бистър. Според часовника имате още седемнайсет секунди. Толкова ви остават да въведете финалния код, преди да застрелям приятеля ви. Разбирате ли ме? – Рейнс кимна с отпуснато лице. – Времето ви започва да тече сега. – Комоса отново насочи оръжието си към другия учен, хвана Рейнс за яката и го приближи до компютъра.

Рейнс се прокашля, след което заговори с нисък, отнесен глас.

— На остров Атлантида имало велика и прекрасна империя.

Мъничкото микрофонче на екрана замига, потвърждавайки, че компютърът е приел паролата.

Нищо не се случи. Мъжът, който стоеше под прицела на Комоса, изхленчи. Тогава…

На екрана се отвори прозорец с директории. Сателитната връзка се беше осъществила. Няколко от пленниците въздъхнаха с облекчение.

— Благодаря ви, докторе — каза Комоса и пъхна флашката в порта на компютъра. – Оттук поемам аз.

Това беше сигнал.

Глухите съскащи звуци на летящи стрелички изпълниха стаята. Хората, които не бяха улучени при първия залп, започнаха да крещят – само за да паднат след миг, поразени от втората вълна. Отделен от основната група, Хамилтън скочи и нададе разярен рев.

Комоса стреля. Стреличката се заби в дясното око на Хамилтън и от него плисна кървава каша. Командирът се строполи на люлеещия се под – беше мъртъв още преди отровата да се задейства.

Комоса се обърна към компютъра, сякаш нищо не се бе случило, копира файловете на флашката и влезе в друга директория. Въпреки че беше под въздействието на мощното успокоително, на лицето на Рейнс се изписа изненада, когато видя името на директорията.

Комоса забеляза изражението му и се ухили

— Да, личните досиета на работещите в АСН Не се тревожете, няма да ги убиваме. – Лицето му придоби сериозно изражение, когато избра два файла и ги копира на флашката. – Поне засега.

Когато файловете се прехвърлиха, Комоса извади флаш устройството от компютъра и го прибра в торбичката му. Той се стегна и се обърна към хората си.

— Разпръснете телата из командното отделение трябва да изглеждат така, сякаш са работели, когато платформата се е преобърнала. Аз ще отида на мостика и ще наводня десния понтон – щом изпомпването започне, ще разполагаме с пет минути да се върнем в подводницата. – Те кимнаха утвърдително и бързо започнаха да изтеглят парализираните тела от лабораторията.

Комоса вдигна ципа на водолазния си костюм и последва хората си извън лабораторията, като минаваше през телата на нападалите безпомощни хора. Той дори не се обърна.

Докато чакаше да умре, Рейнс можеше само да се взира в екрана на монитора. Имената на последните два файла, които Комоса беше копирал, все още светеха в червено. Той ги познаваше и двамата.

ЧЕЙС, ЕДУАРД ДЖ.

УАЙЛД, НИНА П.

~1~

НЮ ЙОРК

Три месеца по-късно

Светлините на Манхатън грееха като съзвездия от прецизно подредени звезди на фона на нощното небе. Еди Чейс се загледа във впечатляващата панорама и въздъхна. Предпочиташе да бъде някъде другаде на острова, където и да е – в ресторант, бар, дори в някоя обществена пералня, – отколкото тук.

Не че самата среща представляваше проблем. „Императорът на океана” беше гордостта на техния домакин – триста и петдесетфутова моторна яхта, по която не бяха жалени пари. Чейс бе посещавал и други луксозни яхти, но точно тази издигаше представата му за разкош до съвсем ново ниво. Ако заедно с него тук бяха само Нина и още няколко близки приятели, той щеше напълно да се възползва от възможностите, които му се предлагаха.

Но освен шепата членове на управителното тяло на АСН той не познаваше никой от останалите стотина гости. Нито пък имаше нещо общо с тях. Дипломати, политици, титани на индустрията, стремящи се при всяко ръкостискане да създадат нови връзки и да уредят някоя сделка. Чейс, от друга страна, бе дошъл тук като „придружител” на Нина. Това не беше неговият свят.

Нито пък на Нина, но тя правеше всичко възможно да се представи така, сякаш се чувства в свои води, помисли си намръщено той. Глътна набързо останалото в чашата му червено вино, отстъпи назад по палубата и се обърна към тълпата. Нина стоеше до бившия адмирал от американския морски флот и настоящ историк Хектор Амороз, шеф на АСН, и тъкмо се ръкуваше с висок, изискан мъж със самодоволно изражение на лицето. Политик, позна Чейс от пръв поглед.

Нина обърна глава към отворените врати в негова посока.

— Еди! – извика тя, като му махна с ръка да се приближи. Той забеляза, че чашата с шампанско, която се беше появила в ръката й още с качването на яхтата, отново бе пълна. – Еди, ела да се запознаеш със сенатора.

— Да, идвам – отговори той без капчица ентусиазъм, като разслаби с пръст твърдата си, неудобна яка. Докато минаваше през вратата усети как по палубата премина вълна от шум и вятър. Пристигаше поредният хеликоптер, който щеше да стовари още ултра-ВИП гости на площадката на морския съд. Чейс и Нина пристигнаха на „Императора на океана” с лодка, както и повечето от останалите гости. Дори в света на свръхбогатите си имаше обществена йерархия. Той си помисли, че единствения начин, който може да надмине кацането с хеликоптер по фукня, бе приземяването на палубата с изтребител „Хариър”.

Не можеше да отрече, че тази вечер Нина изглеждаше великолепно. Разкроената алена рокля с голи рамене бе на светлинни години разстояние от грубите практични дрехи, които носеше, когато я видя за пръв път година и половина по-рано. Не можеше да се сравнява дори с италианските костюми, които беше започнала да носи, след като зае поста оперативен директор на АСН. За тази среща естествената й червена коса бе боядисана в по-тъмни, по-богати тонове и бе прибрана в прическа, която да подчертае грижливо гримираното й лице.

При мисълта за косата и Чейс стисна зъби. Целия предишен ден се беше овайквал заради нея, докато накрая Нина не го накара да обещае, че ще млъкне.

И все пак… петстотин долара за някаква си проклета прическа?

— Еди – каза Нина, – това е сенатор Виктор Далтън. Сенаторе, това е Еди Чейс, който работи за мен в АСН. Освен това е и моят приятел – добави тя след миг.

— Приятно ми е да се запознаем, сенаторе – каза Чейс, като хвърли към Нина един едва уловим раздразнен поглед, докато се ръкуваше със сенатора. Веднага позна името – Далтън беше единият от кандидатите за президент на САЩ в предстоящите избори. Това обясняваше присъствието на двамата мъже с каменни лица, облечени в тъмни костюми, които го наблюдаваха със студени очи: агенти на тайните служби.

— И на мен, господин Чейс – отговори Далтън. – Англичанин, а? И не сте от Лондон, ако съм преценил правилно акцента.

— Да бе, пусто… Искам да кажа да, прав сте. От Йоркшър съм.

Далтън кимна.

— Йоркшър, точно така. Доколкото съм чувал, е доста приятно местенце.

— Не е зле. – Чейс се съмняваше, че сенаторът знае или изобщо някога се е интересувал къде се намира Йоркшър.

— Сенатор Далтън е в Комитета за финансиране на АСН – каза Амороз.

Чейс се подсмихна.

— Така ли? Има ли шанс да ми вдигнете заплатата?

Яркочервените блестящи устни на Нина се свиха в тънка линия, но Далтън се засмя.

— Ще видя какво мога да направя. – Погледът му се отмести от Чейс и в очите му проблесна разпознаване. — Я, домакинът ни идва насам! Мосю Корвус, радвам се да ви видя отново!

Чейс се обърна и видя спретнат чернокос мъж, докаран в смокинг. Изглеждаше около петдесетте.

— Моля ви – каза той на Далтън, докато се ръкуваха – наричайте ме Рене. Това е светско парти, нали? Няма нужда от разни изморителни формалности!

— Както кажете… Рене! – изхили се Далтън.

— Благодаря ви… Виктор! И Нина – продължи Корвус, като се обърна към Нина и пое ръката й. – За мен е такова удоволствие да се срещнем отново. – Той се наведе напред и я разцелува по бузите. Нина се изчерви. Чейс се вторачи във французина, но щом той се обърна към него, бързо се насили да придобие неутрално изражение. – А вие сигурно сте…

— Еди Чейс – бързо изстреля Чейс и протегна ръка. – Приятелят на Нина.

— Но разбира се! – каза Корвус и се усмихна, докато се ръкуваха. – Рене Корвус. Добре дошли на борда на „Императора на океана”.

— Наздраве. – Еди обходи с поглед дъбовата ламперия на стаята. – Имате си много хубава лодка. Да си корабен магнат определено си има своите предимства.

Далтън потисна един кикот, докато Нина се засмя смутено.

— Рене не само е корабен магнат – каза тя на Чейс, като произнесе думата през зъби, – той е и един от директорите на АСН.

— Естествено не изпълнителен – скромно добави Корвус. – Напълно естествено е експерти като Нина да взимат решенията за защитата на чудесата на археологията в цял свят.

— Е, да – каза Чейс с огромна фалшива усмивка на лицето, – тя наистина обича да командва, честно да си кажа.

Нина отпи една глътка от чашата си, преди да го погледне със също толкова фалшива усмивка.

— Скъпи, сладурче? – каза тя, като го дръпна за ръкава на сакото. – Може ли да поговорим? Ей там? – Тя кимна с глава към вратата.

— Разбира се, че може, скъпа – отговори той. После кимна на тримата мъже. – Извинете ни за секунда. – Те си размениха разбиращи погледи, докато двамата с Нина се отдалечаваха от тях.

— Какво прашни, по дяволите? – изсъска му Нина веднага след като реши, че са се отдалечили достатъчно, за да не ги чуват.

— Какво имаш предвид.

Знаеш много добре какво имам предвид! Правиш се на глупак и ме излагаш!

— О, аз те излагам, значи? – изсумтя Чейс. – Ами ти и твоето „Това е Еди, моето момче за всичко в АСН – о, да, и мой приятел по съвместителство

— Не съм казвала нищо такова!

— Все едно си го казала! И пусто да остане, извинявай, че използвах дума, дето никое леке не използва в нормален човешки разговор. Не всички можем да учим в университета за префърцунено говорене. Или да си позволим прическа за петстотин долара – добави той, преди да успее да се спре.

Нина присви гневно очи.

— Ти ми обеща, че ще спреш да говориш на тая тема! Господи! Само един път, един-единствен път исках да изглеждам така, че да впечатля тези хора, и всичко, което получавам от теб, е мрънкаме кое колко струвало!

— Това са петстотин шибани долара! – повтори Чейс. – Аз мога да се подстрижа за десет!

— Да! И ще изглежда така! – Нина отстъпи назад и махна с ръка към ниско остриганата му, оредяваща коса. – Освен това сега заемам висш пост в ООН, печеля адски много повече пари, отколкото в университета – така че мога да си я позволя.

— Да, сега вече можеш да си позволиш много неща, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Щом не можеш… – Чейс млъкна, защото видя двама души да слизат по стълбата от горната палуба. Новопристигналите, дошли на “Императора на океана” с хеликоптер. Единият беше китаец, също като Чейс около трийсетте. Той огледа тълпата от богати гости с арогантна усмивка на лицето, която предполагаше, че той се счита за много по-важен от който и да било от тях – или всичките вкупом. Другият…

— ‘Звинявай – каза Чейс, напълно забравил за скандала с Нина. Той се устреми към вратата. – Имам нужда от чист въздух.

Нина му препречи пътя, объркана и все още ядосана.

— Какво? Никакви такива! Какво искаше да кажеш с това, че мога да си позволя много неща?

— Просто забрани. Аз… – Той отново погледна към стълбите.

Вече беше късно. Тя го беше забелязала.

Китаецът си проби път през тълпата към Корвус, хората се отместваха от пътя му, сякаш бяха отблъсквани от невидимо силово поле. На две стъпки след него вървеше млада жена. За разлика от него тя беше бяла. Брюнетка, зашеметяващо красива, облечена в скъпи одежди, и с изражение на тиха тъга на лицето.

Единственият човек, когото погледна, докато прекосяваше залата, беше Чейс.

— Мамка му – промърмори той под носа си. Вече нямаше как просто да изчезне оттук.

— Йо, Рене! – извика мъжът, като се приближи до Корвус и разпери широко ръце. Чертите на лицето му бяха азиатски, но акцентът му беше абсолютно американски, класически калифорнийски. – Хубава лодка! И аз си поръчах една такава. По-голяма, разбира се. Сенатор Далтън! – Той сграбчи ръката на Далтън и здраво я разтърси. – Скоро май ще се наложи да свиквам да се обръщам към вас с „господин президент”, а?

— Е, първо трябва да спечеля предварителните избори… – каза Далтън с дяволита усмивка.

— А, ще ги разбиеш. Знаеш, че имаш гласа ми, Вик. И финансовата ми подкрепа. Освен ако другият кандидат не ми предложи по-добра сделка! – Той се разсмя и Далтън се присъедини към смеха му, но далеч не толкова искрено. – О, Хектор, здрасти! Радвам се да те видя отново.

Амороз погледна към Нина и Чейс.

— Нина! Искам да те запозная с един човек.

Докато се приближаваха към тях, Нина и Чейс бързо наложиха на лицата си любезни маски.

— Нина – каза Амороз, – това е най-новият неизпълнителен директор* на АСН Ричард Юен Шуан.

[* Неизпълнителен, или „външен директор”; не е член на борда и не принадлежи към мениджърския екип на фирмата, но има големи правомощия: съдейства за развитието на фирмената стратегия, наблюдава работата на висшите фирмени мениджъри и има право да определя заплащането им, както и да предлага замяната им с други лица – Б. ред.]

— Приятно ми е, господин Шуан – каза Нина, като протегна ръка. Лицето на Амороз замръзна, а Далтън издаде още един сподавен кикот.

— Всъщност – каза Чейс, като се намеси преди Амороз да успее да я поправи, – според китайската традиция най-напред се казва фамилното име. Прав ли съм, господин Юен?

— Точно така – кимна Юен. Той се усмихна на унизената Нина. – Хей, не се притеснявайте. Аз обаче няма да объркам името ви, защото вече го знам.

Нина примигна.

— Така ли?

— Доктор Нина Уайлд, оперативен директор на АСН. Историк, археолог, изследовател… и откривател – каза той с патос. – Прочетох всичко за вас. – Той разтърси ръката й.

— Ами благодаря – успя да отговори тя, поразена. – с какво се занимавате, господин Юен?

Юен се ухили.

— Наричайте ме Рич*. Щото съм такъв! – Той се разсмя силно на собствената си шега. – Занимавах се с телекомуникации – все още се занимавам, притежавам сателити, телефонни компании, най-големият интернет доставчик в Китай – но напоследък влагам капитал в най-различни предприятия. Защо не, по дяволите, мога да си го позволя! Имам завод за микрочипове в Швейцария, дори си купих диамантената мина на Рене в Ботсвана. Трябваше да я задържиш, Рене, добивът нарасна до небето! А ето защо се заинтересувах от диамантите – той се обърна към жената, която тихо стоеше зад него и я улови за лявата ръка. Вдигна я, за да покаже един огромен диамантен пръстен. – Мога ли да ви представя красивата си съпруга от шест месеца? София – лейди Блекууд.

[* Умалително от Ричард, но също и rich (англ.) – богат. – Б.пр.]

— Съпруга ли? – почти излая Чейс. Нина му хвърли неодобрителен поглед.

— За мен е удоволствие да се запознаем – каза София с отчетлив британски акцент.

Юен и представи останалите, като се спря, когато стигна до Чейс.

— Мисля, че досега не сме се срещали, господин…

— Чейс. Еди Чейс.

— Добре… Еди. А това е моята…

— Срещали сме се.

Сега беше ред на Нина да излае:

— Какво?

За пръв път изражението на София се промени, на лицето й разцъфна колеблива усмивка и тя вдигна дясната си ръка.

— Здравей, Еди. Мина много време.

— Да. – Чейс не отвърна на усмивката й, нито се здрависа с нея. След миг тя свали ръката си, а усмихнатото изражение премина в наранено разочарование. – Виждам, че добре си се погрижила за себе си. – Той се обърна към Юен. – Успех в брака, Дик. Извинете ме. – Той се обърна към вратата.

София пристъпи напред и го докосна с ръка. Той се спря, но не се обърна.

— Еди, аз…

Чейс остана на мястото си за секунда, после се устреми към изхода.

— Еди! – извика Нина, без да разбира какво се случва. Нещо у Чейс се беше променило – гласът му, дори стойката му, – но тя не можеше да разбере какво точно. – Къде отиваш?

— Да пикая – излая той през рамо, докато се отдалечаваше.

Нина остана вторачена в него, като бузите й бавно поруменяха от унижение.

— Аз… Ужасно съжалявам за това – заекна тя, като отпи солидна глътка от шампанското си, за да се успокои.

Юен сви рамене.

— Не се притеснявайте, нищо лошо не е станало. – Той се обърна към София. Нина очакваше да я попита откъде познава Чейс, но вместо това той просто каза: — Добре ли си? – Тя кимна. – Хубаво. Както и да е. Доктор Уайлд… Нина? – Нина кимна. — Наистина се радвам да се запозная с вас. Очарован съм от работата ви. Знам, че сте открили някои неща, които АСН предпочита засега да държи в тайна, но аз си умирам да разбера какви са следващите древни чудеса, които смятате да откриете!

Нина се поколеба, преди да отговори. Като един от многобройните външни директори, които АСН имаше по цял свят, най-вече за да се улеснят връзките и да се смажат политическите колела в държавите, където подкрепяните от ООН археологически проучвания щяха да се приемат с подозрение, Юен сигурно не знаеше истинската причина, поради която бе създадена АСН. В информацията, която му бе дадена, сигурно липсваха доста елементи. Пълните подробности по откриването на Атлантида бяха известни само на сравнително ограничен кръг от хора. От друга страна той явно бе намекнал, че знае за нея…

Тя реши да играе на сигурно и да избегне всякакво споменаване на Атлантида. Колкото и да й се искаше да разтръби откритието си пред света, тя знаеше, че това не може да стане докато АСН и правителствата, които я подкрепяха, не стигнеха до споразумение, че моментът е дошъл. Разгласяването на това колко близо са били пет милиарда души до пълно унищожение чрез генетично модифицирана чума можеше да причини безброй проблеми.

Но настоящият й проект далеч не бе толкова спорен. И ако в този случай тя реално откриеше истината за предполагаемия мит, веднага щеше да получи пълно признание за своите заслуги…

— Ами, всъщност – започна тя, – търся гробницата на Херкулес.

Далтън повдигна вежди.

— Героят от гръцката митология?

— Същият.

— Простете, ако наблягам на нещо очевидно — каза Далтън с леко саркастичен тон, – но щом е митологичен, как може да има гробница?

— Всъщност — намеси се София, което накара всички мъже да я погледнат изненадани, че тя има какво да каже, – много личности от гръцката митология имат гробници. За гърците е нямало никакво значение дали в гробниците е погребано материално тяло – те са наподобявали до голяма степен храмовете, места, където хората са можели да отдадат почит.

— Точно така – каза Нина с леко високомерие. – Много добре сте информирана, лейди… Лейди Блекууд ли да ви наричам или…?

— Просто София, ако обичате.

— Обръщаме се към нея с „лейди”, когато искаме да впечатлим наивниците – обади се мазно Юен. – Ще се изненадате като разберете колко добре се отразява на една сделка присъствието на британски аристократ. Това е основната причина да се оженя за нея! – Той отново се засмя, но по начин, който подсказа на Нина, че не всичко в изявлението му е шега.

— Ползите от класическото образование – обясни София на Нина. Дебелашкият хумор на мъжа й или не я притесняваше, или се беше научила много добре да прикрива чувствата си. – Но ако трябва да бъда откровена, занимавала съм се повече с латински, отколкото с гръцки. Моля, продължете за гробницата на Херкулес.

— Да, добре – Нина допи шампанското си и махна с чашата към преминаващия наблизо сервитьор. Той гладко се плъзна към нея и я напълни отново. – Както каза София, много личности от гръцката митология имат свои гробници. Херкулес – или Херакъл, както е оригиналната, гръцка форма на името, – всъщност се отличава с доста необичайната липса на гробница. Поне досега не е открита такава – добави театрално тя.

— И вие смятате, че сте я открили? – попита Юен. Арогантната шеговитост внезапно се беше изгубила, въпросът му беше зададен с напрегнат тон.

— Ами… колкото и да ми се иска да кажа да, боя се, че не съм. Все още не. От няколко месеца съпоставям открити следи, но досега не съм успяла да открия точно местоположение. Но въпреки това се надявам, че това скоро ще се промени!

— И къде сте намерили тези следи?

Въпреки изпитото шампанско. Нина си припомни, че трябва да запази дискретност.

— За нея се споменава в някои древногръцки пергаменти от архивите на… един частен колекционер. – Не спомена фактите, че пергаментите включваха и „Хермократ”, изгубената творба на гръцкия философ Платон, свързана с Атлантида, и че „частният колекционер” всъщност бе тайно общество, готово да убива, за да попречи повторното откриване на древната цивилизация. – миналата година АСН успя да постигне уговорка да проучи колекцията. Е, поне снимки на документите. Въпреки че утре ще се срещна с един човек, за да си уредя разглеждането на оригиналните пергаменти.

Юен изглеждаше заинтригуван.

— Смятате ли, че оригиналите ще ви разкрият нещо, което не можете да намерите във фотокопията?

Преди да отговори, Нина отпи още една глътка от шампанското.

— Да, определено! В това е смисълът на археологията – да се занимава с истинските неща, а не просто да разглежда картинки. Отиването на самото място на откритието или работа с физическия обект, нещо, което можете да държите в ръце – разликата е огромна. Виждате нещата в съвсем различна светлина.

Юен кимна замислено, а Корвус каза:

— Но като оперативен директор сигурно имате много възможности за работа на терен?

— Боя се, че не – каза Нина и поклати глава. – По-голямата част от времето си прекарвам на бюро или в различни делови срещи. – А след като изгубиха в бурята платформата, която проучваше Атлантида – дори цялото си време. Повечето от проектите на АСН бяха стопирани заради очакването на резултатите от разследването. – Което, от друга страна, си има своите предимства. Като това! “– Тя посоки разкоша, който ги заобикаляше. – Благодаря ви, че ни поканихте.

— Реших, че е настъпил моментът за издигане престижа на АСН – каза Корвус, като се усмихваше.

Юен също й се усмихна, въпреки че неговата усмивка бе по-хитра.

— Ами тогава ви желая успех в търсенето на вашата гробница. – Той хвърли един поглед през рамо към съседната групичка хора. – Ще трябва да пообиколя наоколо. Рене, благодаря за поканата и, Вик, не забравяй да ме поканиш в Белия дом! Да вървим, Соф.

— Беше ми приятно – каза София на Нина, преди Юен да я улови за ръката и да я отведе.

— Дребен негодник — промърмори Далтън, след като те си тръгнаха. – Не ме интересува колко милиарда има, пак си е задник. Пак, мамка му! Но знае как да си избира съпруга.

— Голям късмет е извадил да открие нещо толкова съвършено – съгласи се Корвус. Той се обърна към Нина. – Ами вие, Нина? Смятате ли да се ожените с Еди?

Нина, хваната неподготвена от въпроса, побърза да отпие още една глътка шампанско, преди да отговори.

— Ами, не знам. – Въпреки че след изпълнението на Чейс тази вечер, това едва ли влизаше в непосредствените й планове.

Тя се огледа наоколо, чудейки се дали той няма да се появи отнякъде, след като София вече я няма. Но от него нямаше ни следа. Тя реши да го потърси и да му покаже колко е ядосана от поведението му.

Но чак след като довърши питието си.

* * *

Чейс обикаляше безцелно „Императорът на океана”. Идването на приема не беше добра идея, особено при новопридобития от Нина манталитет на всевластна шефка – и да срещне точно София тук…

Дори не искаше да мисли за нея. Тя беше част от миналото му, което си мислеше, че успешно е забравил. Очевидно не беше така.

Той излезе на кърмовата палуба и забеляза с облекчение, че тук има съвсем малко хора. Студеният вятър ги подтикваше да стоят вътре. Той се запъти към парапета на прикрепената към яхтата платформа с басейн, за да погледа отново Манхатън и изведнъж чу, че някой го вика по име. Той се огледа наоколо.

— Мат?

— Здрасти, Еди! – Мат Трули се приближи към него. Тантурестият австралиец с щръкнала коса, облечен с къси до коленете панталони и хавайска риза, изобщо не изглеждаше на мястото си сред останалите гости. Той разтърси ръката на Чейс с неподправен ентусиазъм. – Не съм те виждал от векове! Как си, друже?

— Добре, благодаря. Какво правиш тук?

Трули махна с ръка към мостика на яхтата.

— Сега работя за тоя шеф.

— Корвус?

Трули кимна.

— Обикновено работя на Бахамите, но дойдох в Щатите, защото утре отивам на семинар в Масачузетския университет. Бях доста изненадан, когато получих поканата, но си помислих, какво пък толкова, безплатна пиячка! – той надигна чашата си.

Чейс осъзна, че няма питие, а и наоколо не се виждаше никой от сервитьорите, за да му даде чаша. Нищо, и без това не му се пиеше повече. За разлика от Нина…

— Значи все още си в бизнеса с подводници?

— Аха. След като бизнесът на Фрост потъна, започнах да работя за Рене, проектирах подводни хотели.

Чейс му хвърли скептичен поглед.

— Подводни хотели?

— Смей се, друже, но те ще бъдат следващия голям хит. – увери го Трули. – Вече са страшно популярни в Дубай, а и моите проекти? Те са модулни, така че можеш да си ги сглобиш навсякъде, където пожелаеш. Събуждаш се на сутринта поглеждаш през прозореца и бам! Навсякъде щъкат риби! Рене всъщност доста поживя в прототипа на Бахамите. Много яко. И аз не бих отказал, но ми излиза малко скъпичко.

— Знам какво имаш предвид – каза печално Чейс, като погледна към Манхатън.

— Както и да е – продължи Трули, – вече съм изчислил и завършил всичко по хотелските модули. Сега работя по нещо много по-яко. – Изведнъж лицето му придоби стреснато изражение. – Само дето не мога да говоря за това. Строго секретно, нали се сещаш?

Чейс му се усмихна леко.

– Тайната ти е на сигурно място при мен.

— Е, наздраве, друже. Ще ти кажа само едно нещо – направо е жестоко! Нали се сещаш за подводниците, които строях за Фрост, бяха като булдозери? Това е повече като Ферари. Ще бъде фантастично! Стига да накарам негодника да заработи както трябва. – Той отпи една глътка и се облегна на парапета на кърмата. – Ами ти, друже? Как се сдоби с покана за тази веселба?

— Дойдох с Нина. Тя имаше покана, не аз.

Трули го погледна с любопитство заради острия му тон, но не го изкоментира. Вместо това каза:

— Значи вие двамата сте…? – Чейс кимна утвърдително. – Иха, жестоко!

— Не се въодушевявай толкова; нито сме женени, нито нищо. Честно казано, не съм съвсем сигурен какви сме в момента.

— До-обре-е… Значи тя работи за АСН?

Аха. Както и аз.

— Ясно. С какво се занимаваш?

Чейс изпъшка, преди да отговори.

— Ами повечето време си натискам задника на бюрото и се побърквам от скука. Официалният ми пост е „асистент на оперативния директор”, действителната ми работа е да пазя Нина, когато работи на терен, но тъй като повече от година тя не е излизала на терен, по цял ден няма какво да правя. – В думите му прозвуча повече горчивина, отколкото бе възнамерявал да вложи.

— Значи тогава Нина ти е шеф? Така нещата сигурно стават по-интересни.

Чейс му се усмихна с мрачна невесела усмивка.

— Представа си нямаш.

Трули изглежда се почувства неловко

— Така… Тя тука ли е? Мога да я поздравя?

— Като говорим за дявола… – каза Чейс, като чу звука на тракащи токчета, които бързо се приближаваха към него. Той се обърна и видя, че Нина се носи към тях с ядосано изражение на лицето и развяна от вятъра рокля

— Навсякъде те търсих! – рязко рече тя, преди да види стоящия наблизо Трули. – Мат! О, Господи, как си? Какво правиш тук?

— Тъкмо казвах на Еди, че работя за Рене Корвус – обясни Трули. – Още строя подводници. Чувам, че вече си голяма работа в АСН. Поздравления!

— Благодаря. Виж, Мат, съжалявам, че ви прекъсвам, но трябва да поговоря с Еди. Насаме.

Трули хвърли един загрижен поглед към Чейс и пресуши чашата си.

— Разбира се… И без това ми свърши пиенето. Ще се видим ли после?

— Може би – каза Чейс. Трули го шляпна по ръката и целуна Нина по бузата, преди да влезе вътре.

Чейс го проследи с поглед, след което се обърна към Нина и срещна погледа й. Махна към чашата й.

— Сега на червено вино ли Нина? На коя чаша си вече? Шеста или седма?

— Не се опитвай да сменяш темата.

— Не си ми казала все още каква е темата.

— Знаеш много добре каква е! – Тя пристъпи към него. – През живота си не съм се чувствала толкова унизена! Не ме интересува какъв ти е проблемът със София, но поне можеше да се опиташ да се държиш любезно. Има десет годишни деца, които се държат по-зряло от теб! За Бога, Рене и съпругът на София са директори в АСН!

— Неизпълнителни – отбеляза саркастично Чейс.

Лицето ма Нина се сви от гняв.

— Имаш ли представа каква власт имат тези хора и колко нарани имиджа ми пред тях?

— О, сега вече стигнахме до същността на нещата – каза Чейс, като се облегна на парапета. – Това всъщност, те ядоса, нали? Ти си стоеше там и си пиеше шампанското с милиардери и бъдещи президенти и нейно шибано благородие, и изведнъж бе принудена да се сетиш – о, мамка му! Гаджето ми е просто някакъв си бивш войник, какъв срам! По-добре да го поставя на мястото му, иначе новите ми приятели ще си помислят, че приличам повече на него, отколкото на тях!

— Това… Съвсем не е така и ти го знаеш! – извика яростно Нина. – И какъв ти е проблемът със София? Откъде я познаваш?

— Не е твоя работа.

— О, според мен ти го направи моя работа.

Чейс рязко се отблъсна от парапета и лицето му се озова на няколко сантиметра от нейното. С допълнителната височина, добавена от токчетата на обувките, тя бе висока колкото него.

— Добре, значи искаш да узнаеш какъв е проблемът ми със София? Тя си мисли, че само защото се е родила в точното семейство, всички останали са по-нисши от нея. Но знаеш ли какво? – Лицето му придоби презрително изражение. – От нея не го приемам толкова навътре, защото тя винаги си е била такава, не знае как да се държи по-различно от това. Но от теб! Получаваш някакъв си там пост и малко повече пари и започваш да си бъбриш с разни политици и всякакви богаташчета, и внезапно решаваш, че си по-добра от мен и можеш да се отнасяш с мен като с боклук?

Нина се тресеше от ярост, устните й бяха стиснати здраво. В този миг…

Пляс!

— Майната ти, Еди – изфуча тя, врътна се на токчетата си и си тръгна наперено, като го остави със стичащо се по лицето му червено вино, което капеше по ризата и сакото му. Той си пое дълбоко въздух и избърса очите си. Шепата хора на палубата бързо отвърнаха погледи.

— Какво – каза той, като им се ухили широко и разкри дупката между предните си зъби. – Купонът не е купон, докато някои не отнесе питие в лицето си.

* * *

А точно това парти се провеждаше на яхта, която се намираше доста далеч от кейовете на Ню Йорк, и нито Нина, нито Чейс можеха просто да си повикат такси, което да ги откара до апартамента им. Вместо това се наложи да изчакат връщането на една от лодките, да изтърпят стоически докато тя лека-полека стигне до брега и едва тогава да вземат такси до Горен Ийст Сайд. Пътуването им отне приблизително четиридесет и пет минути, но им се стори безкрайно.

През цялото време никой от тях не обели нито дума.

~2~

— Ох!

Нина притисна глава към възглавницата си, отчаяно търсейки по-студено местенце, което да охлади пламналата й глава. Мъчеше я адско главоболие. Не откри нищо.

Музиката, която гърмеше от съседната стая, рок от седемдесетте и осемдесетте, въобще не й помагаше. Нито пък „пеенето”, което й пригласяше.

Тя неохотно се изтърколи към края на леглото. Тениската, с която спеше, беше подгизнала от пот. Докато се измъкваше изпод завивките, тя хвърли едно око към огледалото и установи, че преди срещата трябва доста да си поиграе с косата си.

Срещата…

Внезапно я връхлетя паника, тя се втурна към всекидневната на апартамента, присвивайки очи от ярката утринна светлина, която нахлуваше през прозорците на терасата.

— Колко е часът? — попита тя настоятелно.

Чейс, облечен със сива тениска и шорти, вдигаше тежести. Той прекъсна фалшивата си интерпретация на „Свободна птичка” и каза със саркастична нотка в гласа:

— Добро утро, слънчице.

— Бди, сериозно, колко е часът? Трябва да се приготвям, имам среща…

— Спокойно, още е едва седем. Дори на теб не ти е нужно чак толкова много време, че да се нагласиш. – Той поднови упражненията си.

— Седем часа? Чакай малко, накара ме да стана толкова рано – би ли намалил това, ако обичаш? – Тя посочи с пръст уредбата, към която Чейс беше включил своя айпод.

Той неохотно остави гирите на земята, намали звука съвсем мъничко, и отново ги вдигна.

— Днес е сряда. Ден за тренировки.

Нина примигна.

— Ох, Господи, налага ли се? Изобщо не съм в настроение.

— Ами идеята беше твоя – изпръхтя Чейс. След това продължи с гъгнива и хленчеща имитация на нейното произношение: – Еди, можеш ли да ме вкараш във форма? Еди ще ме научиш ли да се защитавам сама? Ти ме изнуди да се захвана с това.

— Не съм те изнудила – изропта Нина. – Виж какво, не можем ли да пропуснем тая седмица?

— Трябва да правиш упражненията поне два пъти седмично, ако искаш да има някаква полза от тях. – Той смени позата си. – Аз така или иначе ще потренирам. Може по цял ден да седя пред бюрото, но нямам намерение да се превръщам в някакъв си плужек.

Нина не хареса тона му, но не беше сигурна дали нарочно говори така, за да я ядоса. Затова реши да не му обръща внимание. Поне този път.

— Добре де, добре. Но не прекалявай, максимум двайсет минутки. Наистина трябва да се приготвям за срещата. Чакай първо да се освежа малко.

* * *

Когато пет минути по-късно Нина излезе от банята, Чейс беше придърпал към стената стъклената холна масичка и черния кожен диван „Льо Корбюзие” и беше проснал по средата на стаята синьото подплатено кече. Тя си беше облякла къс спортен клин, коленичи и голите й крака докоснаха пода.

— Леле, колко е студено.

— Това е заради голия паркет, който си хареса – каза Чейс с пренебрежение. – Старата ти квартира беше много по-хубава. Уютна и топла, с килими... Никакви такива префърцунени неща. – Той направи кисела физиономия и кимна към високата статуя на африкански воин с копие, която беше гордостта на всекидневната й.

— Ти също живееш тук – напомни му Нина и също погледна неодобрително към кубинската керамична кутия за пури във формата на ухилен Фидел Кастро, в която сега събираха дребни монети и която Чейс бе настоял да поставят на кухненския плот. Какво точно бе правил в Куба по време на службата си в Специалните части, бе поредното нещо от миналото му, което Нина така и не бе успяла да го накара да й каже. Тя разбираше, че фигурката има сантиментална стойност за него – това бе един шеговит подарък от приятеля му, Хюго Кастил, който бе загинал по време на експедицията до Атлантида. – но, за Бога, тя беше ужасно грозна!

— Ти обаче не смяташ така – промърмори той и зае бойна поза. – Добре! Да започваме.

Тренировъчната сесия започна със загрявка, след това преминаха към джудо, като всеки от тях се опитваше да хвърли другия на пода. Не след дълго Нина осъзна, че Чейс се съпротивлява по-сериозно от обичайното всеки път, когато тя се опитва да го хвърли на земята. А що се отнася до неговите хватки…

Тя изпъшка ядосано, когато за трети път се удари силно – и се стовари на земята. Коляното на Чейс се заби в гърдите й.

— Еди, заболя ме!

— Нали затова му викат борба. Иначе щеше да си бъде просто забавление. – Той продължи да я натиска още няколко секунди, след което се изправи. – Добре, дай да опитаме нещо друго.

Нина изчака да й помогне да се изправи. Но след като той не й подаде ръка, тя го погледна и стана сама.

— Какъв ти е проблемът?

— Нямам никакви проблеми.

— Напротив, имаш. Нещо те човърка здраво. Всъщност те човърка от известно време. Не говоря само за снощи.

Той и се усмихна с безрадостна усмивка.

— Леле, впечатлен съм. Нима искаш да кажеш, че си спомняш нещо от снощи?

— Като се има предвид поведението ти, ще ми се да бях забравила. – Тя знаеше, че той се готви да направи няколко саркастични коментара и го прекъсна, преди да успее да каже нещо. – Хайде де. Нади щяхме да опитаме нещо друго.

Чейс изпръхтя, бръкна в спортното си сакче и извади един пистолет – не истински, а ярко оранжева пластмасова играчка.

— Хубаво. Щом искаш да съм лошият, ще бъда. Да видим дали наистина си спомняш нещо от нещата, на които те научих. – Той отстъпи назад, вдигна пистолета и се прицели в Нина. – Обезоръжи ме.

Нина поклати глава.

— За Бога!

— Какво! Нали искаше да те науча да се защитаваш! Това, е обучение за самозащита.

— Да, но тогава все още смятах, че можем да попаднем опасност, ако някой поиска да си отмъсти за Атлантида, а сега? Честно казано единственото, от което имам нужда сега, са малко упражнения за сърцето.

— И ще си ги получиш в момента, в който някой ти тикне пистолет в лицето. Хайде. – Той насочи пистолета към нея. – Дай ми чантата си.

— Какво? Хайде, Еди, стига…

Той натисна спусъка. Пистолетът играчка изщрака.

— Бум! Убих те. Опитай отново. Ти си убила шефа ми. Сега аз идвам да убия теб.

— Еди…

— Бум! Мъртва си. Безполезна. – Нина намръщено го погледна с нарастващо раздразнение. – Опитай отново! Аз съм братът на Джо вани Куобрас, а ти си кучката, която го уби…

Нина си пое дълбоко дъх, изви тялото си, избягвайки пистолета, с едната си ръка хвана Чейс под мишницата, а с другата се опита да изтръгне оръжието му…

Зззуп!

Стаята се завъртя около нея и тя се озова на пода по гръб. Ударът изкара въздуха от дробовете й. Над лицето й се люлееше дулото на пистолет.

Той изщрака.

— Бум! – каза Чейс и се ухили.

Нина му хвърли един гневен поглед. След това се изправи и се устреми към спалнята, като затръшна вратата зад гърба си.

* * *

Четиридесет минути по-късно Нина беше готова за тръгване. Би предпочела да отдели повече време на косата си, която не се поддаваше толкова лесно на фризиране, колкото й се искаше на нея, но в този миг просто искаше да се махне от апартамента. Независимо от изпитото кафе и болкоуспокояващите, главата продължаваше да я боли.

Но това не беше основната причина да иска толкова силно да излезе на чист въздух.

Значи този тип, с който ще се срещаш днес… За какво става въпрос? – попита Чейс. Той все още носеше тениската и къси гащи. Беше се опънал на дивана с крака, качени на стъклената холна маса, и не проявяваше никакви признаци, че възнамерява да тръгне с нея.

— Махни си краката от там – каза Нина. Той не й обърна внимание. – Това е строго секретно, работа на АСН. – Всъщност не беше, но тя нито разполагаше с време да му обяснява подробно, нито имаше желания да го прави.

Чейс подбели очи.

— О, нима?

— А ти какво правиш? Защо още не си готов?

Той махна небрежно към прозореца.

— Реших тази сутрин да си взема почивка.

— Решил си, а? А направи ли си труда да провериш дали може?

— Ами след като даде да се разбере, че ти нямаш нужда от мен, реших – защо не, по дяволите?

Нина си пое дълбоко дъх в безполезен опит да потисне раздразнението си.

— АСН е професионална организация, Еди. Първо трябва да поискаш разрешение.

Чейс сплете пръсти на тила си и се опъна още повече.

— Добре тогава, шефе, ще ми разрешиш ли да отсъствам сутринта? Трябва да отида до химическото чистене, защото някой ми поля сакото с червено вино.

— Господи! – извика Нина, окончателно изгубила търпение. – Няма значение! Отсъствай цялата сутрин, ако искаш си вземи цялата седмица! Не ми пука. – Тя грабна чантата си и изхвърча от апартамента, като затръшна вратата зад гърба си.

Чейс удари с юмрук по тапицерията на дивана и се изправи, изпълнен с гняв.

— Мама му стара! – изръмжа той и се вторачи в африканската статуя. – А ти що не се разкараш от тука! – Тя му отговори с безизразен дървен поглед.

Все още ядосан, той отиде в спалнята и измъкна сакото си. Петната си личаха ясно дори и върху тъмната материя.

— Брей, дявол го взел! – каза му той. – Май наистина ще трябва да те занеса на химическо чистене. – Започна да пребърква джобовете си, за да ги изпразни от съдържанието им…

В този миг пръстите му докоснаха нещо. Листче хартия, нещо сгънато на мъничко квадратче. Гневът отстъпи пред любопитството и той го разгъна.

Разпозна почерка още преди да погледне подписа. София. Сигурно го е пуснала в джоба му на партито, когато го докосна по ръкава.

Той прочете бележката. Очите му се разшириха и той отново я прочете, просто за да се убеди, че е прочел точно написаното. Така си беше.

— Проклет да съм… – прошепна той. По дяволите химическото чистене – май въпреки всичко се налагаше да отиде до АСН.

Но не за да види Нина. Този път щеше да действа зад гърба й

* * *

Кабинетът на Нина имаше малко тоалетно помещение, в което тя се опита да си докара възможно най-изискан и професионален вид за своя посетител. Погледна се в огледалото и докосна медальона, който висеше на врата й. Усуканото парче метал всъщност бе част от атлантски артефакт, който тя бе открила преди години, без да познае истинската му същност. Вместо това винаги го беше смятала за късметлийски талисман. Надяваше се, че този късмет ще й помогне днес да получи каквото иска.

Доволна от това, че прическата й за петстотин долара най-после изглеждаше подобаващо добре, тя провери дали полата и сакото й „Армани” са добре изпънати и дали високите токчета на обувките й са чисти, след което погледна часовника си. Времето за срещата почти бе настъпило.

Но преди това трябваше да изрепетира нещо.

Нина излезе от тоалетната стаичка и седна зад бюрото си, като се обърна с лице към прозореца на сградата на ООН в Ню Йорк, през който се виждаше Манхатън.

— Добре. Ще се справя, ще оправя нещата. — Тя си пое дълбоко дъх. – Добро утро, господин Подол... по дяволите! Попо, Попадолапис... мамка му! — Нина притисна ръка към челото си. – Още съм пияна! Господин Николас Попадопулос – най-накрая успя да произнесе тя, като внимателно артикулираше всяка сричка. – Поп-а-доп-у-лос. Попадопулос. Най-после! – Тя неволно се изхили. – Добре, готова съм за теб, господин Николас Попадопулос. А ти ще ми дадеш каквото искам.

Въпросният мъж се появи след няколко минути. Нина беше разговаряла с него няколко пъти по телефона, по различни поводи, но сега за пръв път се срещаха лично. За такава влиятелна личност той нямаше особено впечатляващ външен вид. Попадопулос беше около шейсетте, ходеше прегърбен и сресваше мазната си, рядка, черна коса назад в неуспешен опит да прикрие плешивината на темето си. Имаше гънки мустачки и носеше малки, лъскави очилца, през кои го подозрително се взря в Нина, когато тя го посрещна в кабинета си.

— Добро утро, господин Попадопулос – каза тя, като мислено се поздрави, опитвайки се да сдържи усмивката си. – Чудесно е, че най-после се срещаме.

— Доктор Уайлд, да – отговори той. Имаше гръцки акцент, което не беше изненадващо, но в него се усещаше и лек нюанс на италиански – Братството на Селасфорос бе базирано в Рим, и доколкото Нина бе успяла да разбере, Попадопулос се грижеше за архивите на тайното братство вече трийсет години. – Наистина не мога да разбера защо ме накарахте да дойде в Ню Йорк, не, не! Съществува такива великолепни изобретения, телефон, факс, имейл. Може би сте чували за тях?

— Моля, седнете – предложи му Нина, която вече изпитваше желание да го удуши. Попадопулос изръмжа, но седна. Тя си придърпа друг стол и седна срещу него. – Причината да ви помоля да дойдете в Ню Йорк е, че не успях да ви убедя да ми помогнете по телефон, факс или имейл. И тъй като моите шефове в АСН и вашите началници в Братството най-после стигнаха до съгласие, че моето търсене на гробницата на Херкулес е аргументирано, и тъй като Братството се съгласи да помага на АСН…

— Съгласие, получено пред дулото на пистолет – прекъсна я Попадопулос. – Нямахме друг избор!

— Няма значение как е получено, важното е, че е дадено. И аз бих искала да ви окажа честта да се срещна лично с вас, за да ви обясня защо искам да видя свитъците на „Хермократ“ – оригиналите, а не преписи или фотографски копия.

— В тях няма нищо, което вече да не сте видели – възрази Попадопулос, като размаха ръце. – Те са в наши ръце повече от две хилядолетия и са обстойно изследвани от историците на Братството! Ако в тях е имало някакви следи към местонахождението на гробницата на Херкулес, че досега нямаше да ги открием?

— Притежавали сте и останалите изгубени ръкописи на Платон за Атлантида, но не сте я открили. Аз я намерих – рязко отговори Нина. Попадопулос я погледна изумен. – На няколко места в „Хермократ“ Критий казва, че ще разкрие на Сократ и останалите местоположението и тайните на гробницата, както са му били предадени от Солон, но така и не го прави.

— Защото ръкописът не е бил завършен!

— Не съм съгласна. Във всяко друго отношение „Хермократ” е напълно завършен диалог. Единственият въпрос, който е останал без отговор накрая, е гробницата на Херкулес – и ако Платон просто е забравил за него, това ще да е невероятен пропуск от негова страна! – Нина снижи гласа си като си напомни, че целта й е да убеди Попадопулос да й съдейства. – Аз съм убедена, че в ръкописа може да се открие още нещо, някаква следа, която не може да се намери в преписите на текста или във фотографиите на пергамента. Господин Попадопулос, и двамата сме историци – ние закриляме и документираме миналото, това е нашата страст и нашият дълг. Това ни мотивира. Наистина вярвам, че ако ми позволите да видя оригиналните текстове, аз ще съумея да намеря някакви следи, които да ни разкрият местонахождението на гробницата на Херкулес. И двамата знаем защо откриването на Атлантида трябва да остане скрито от света, но това е едно истинско древно съкровище, което можем да му покажем.

Попадопулос не каза нищо, но поне изглеждаше, че обмисля думите й. Тя засили натиска си.

— Ще вземем всички предпазни мерки, за да осигурим безопасността и съхранението на пергаментите. Единствените членове на АСН, които ще ги видят, ще бъдем аз и когото вие упълномощите. Ще имате пълен контрол върху достъпа до тях и вие ще определите какви предпазни мерки да бъдат взети. Единственото, за което ви моля, е да ми позволите да прегледам текстовете тук, в Ню Йорк, за да имам достъп до резултатите от моята изследователска работа и до апаратурата на АСН. Архивите на Братството са невероятен източник на познание – моля ви, позволете ми да го използвам. Това ще е само от полза за историята.

Нина се облегна назад. Тя си каза думичките; вече всичко зависеше от Попадопулос. Той продължи да мълчи още няколко секунди, а с всяко цъкване на стенния часовник тревогата на Нина растеше. Ако той откажеше, щяха да се върнат началната точка.

— Аз ще… обмисля вашето предложение – каза най-накрая той. Смиреният му тон подсказа на Нина, че той ще й позволи да види пергаментите; принципното съгласие на Братството да им помага го затрудняваше да й откаже. Неговото „обмисляне” беше само за параван. – Освен това трябва да разговарям с Братството в Рим.

— Моля, както ви е удобно – каза Нина. – Можете да използвате телефона ми. – Тя махна с ръка към бюрото си. – ще ви оставя сам – когато приключите, просто завъртете нулата и кажете да ме потърсят по пейджъра.

— Благодаря ви, доктор Уайлд. – Двамата се изправиха и се ръкуваха, след което Нина напусна стаята. Щом затвори вратата, тя направи с ръка жест на триумф и устата й оформи думата „да“! Чувствайки се победителка, тя се запъти към салона на АСН. Кафето не беше точно подходящото питие за отбелязване на събитието, но след изминалата нощ шампанското вече не се намираше твърде напред в списъка й с празнични питиета…

Тя замръзна. От един кабинет, надолу по коридора, излезе мъж, обърнат с гръб към нея, който се отправи към асансьорите на другия край. Той бе облечен с дънки и изтъркано черно кожено яке.

Еди Чейс.

Нина отвори уста, за да му извика, след това рязко я затвори, защото не беше сигурна какво да каже. Какво търсеше той тук, след всичката врява, която беше вдигнал заради свободната си сутрин?

Объркването й се засили, когато осъзна от чий кабинет е излязъл той. Това бе стаята на Хектор Амороз. Чейс нямаше много вземане-даване с него… защо тогава беше отишъл да го види?

Вратите на асансьора се затвориха зад гърба на Чейс – Той не даде никакви признаци, че я е видял в коридора. Внезапно я полазиха тръпки.

Дали не е напуснал? Затова ли беше отишъл при човека, който ръководеше АСН? За да си подаде оставката?

Тръпките се засилиха. Ако го беше направил заради нея, то тогава АСН нямаше да е единственото място, което напуска…

Нина тъкмо се канеше да отиде и кабинета на Амороз и да го попита какво става, когато чу името си по интеркома. Очевидно Попадопулос бързо бе взел решение.

Тя се поколеба за миг преди да се обърне и да се устреми към кабинета си. Всяко нещо с времето си. Първо да се отърве от Попадопулос, а след това ще разбере какви, по дяволите, ги е забъркал Еди. И ще се надява, че вече не е твърде късно да го спре да извърши нещо глупаво.

Не, че напоследък имаше голям успех в тази област, помисли си горчиво тя.

Когато влезе видя, че гърбавият историк е станал и я очаква.

— Доктор Уайлд – каза той някак неохотно, – относно пергаментите на „Хермократ”… Братството се съгласи да ви позволи да ги видите. Тук, в Ню Йорк.

— Благодаря ви – каза тя, макар и да не изпита очакваното удоволствие.

— Разбира се, имам някои условия, свързани със сигурността на пергаментите и тяхното съхранение – ще ви изпратя подробностите по електронната поща днес следобед. – Очите му зад златните рамки се присвиха. – И тези условия не подлежат на обсъждане, не.

— Убедена съм, че ще са приемливи – каза Нина отнесено, все още загрижена за Чейс. Попадопулос изглеждаше изненадан от бързото й съгласие – изглежда, се беше подготвил за сблъсък и бе леко разочарован, че такъв не последва.

— Много добре – каза той. – Ще уредя всичко необходимо, за да може пергаментите да пристигнат от Италия утре. И разбира се, аз ще бъда край тях непрекъснато, докато вие и само вие, никой друг няма да получи достъп, – проучвате текстовете.

— Да, чудесно. – Тя примижа и в миг осъзна, къде се намира. – Искам да кажа, че ви благодаря, господин Попадопулос! Очаквам ги с нетърпение. Благодаря ви. – Тя разтърси ръката му, след което почти изблъска дребния човек от кабинета си. После седна зад бюрото си с устата и притисна ръка към устата си.

Какво беше направил Чейс?

Тъкмо се канеше да вдигне слушалката и да се обади, но Амороз, когато телефонът иззвъня. Тя се стресна и се обади.

— Ало?

—Здравей, Нина. – Обаждаше се Амороз. – Когато се освободиш, бих искал да те видя в кабинета ми.

— Да не би… Да не е свързано с Еди?

— Всъщност да – гласът му прозвуча изненадано. – Не знаех, че си осведомена. Той каза, че не ти е споменавал за това.

— За кое? – попита тя, усещайки как паниката я залива. Настъпи пауза.

— Може би е по-добре да дойдеш и да видиш сама…

* * *

— Къде ще ходиш? – настоя да узнае Нина. Щом приключи срещата й с Амороз, тя излетя от сградата, скочи в първото такси и се прибра в апартамента си.

— Шанхай – каза Чейс с равен тон, докато си стягаше багажа, сякаш полетът до Китай беше нещо съвсем обикновено, като пътуване с метрото.

— Защо отиваш в Шанхай?

Той й се ухили снизходително.

— Строго поверително, работа на АСН.

Нина настръхна.

— Секретно, как ли пък не! Кажи ми какво ще правиш!

— Съжалявам, скъпа, наистина е поверително. Амороз е съгласен с мен – както и ООН.

Тя се приближи към него с ръце на хълбоците.

— За нас ли става въпрос?

— Няма нищо общо с нас – каза той. – Изникна нещо, аз реших, че е свързано със сигурността в АСН, Амороз се съгласи с мен, затова отивам в Шанхай, за да го проверя.

— Защо ти? Защо не някой друг? Например някой, който вече е Шанхай?

— Не мога да ти кажа.

— Не можеш или не искаш?

Без да я погледне, Чейс дръпна ципа на чантата, после пъхна паспорта и другите си документи в страничния джоб на коженото си яке.

— Трябва да тръгвам.

— И колко време няма да те има?

Чейс сви рамене.

— Колкото е необходимо.

Той се запъти към вратата, но Нина застана на пътя му.

— Наистина ли очакваш от мен да повярвам, че се каниш да прелетиш над половината свят и отказваш да ми кажеш защо, и че това няма нищо общо с проблемите, които имаме в момента?

— Изобщо не ме вълнува в какво вярваш. Сега, ако обичаш, трябва да отида на работа. – Той Нина покрай нея и напусна стаята.

— Кучи син! – изръмжа Нина, като стрелна с отровен поглед входната врата, която се затвори зад гърба му. Тя стисна юмруци и отиде до кубинския сувенир, сякаш се канеше да го събори от поставката му и да го разбие на милион парченца, но после се обърна и се тръшна на дивана, цялата трепереща от гняв.

~3~

ШАНХАЙ

От последното пътуване на Чейс до Шанхай бяха минали повече от две години и той беше наистина впечатлен, но не и изненадан, от мащабното строителство в града. Нови небостъргачи се издигаха навсякъде, до където му стигаше погледът, а пространствата между тях бяха запълнени със стърчащи строителни кранове, групови силуети на фона на сумрачното небе.

Новите сгради нямаха нищо общо със скучните правоъгълници, които доминираха в западните градове. Тъпкани с пари и твърдо решени да се изфукат с това, процъфтяващите корпорации в Шанхай се бяха впуснали в архитектурно състезание, надпреварвайки се да построят най-високите, най-яките търговски центрове, с дизайн, надхвърлящ всякакви граници. До древните китайски храмове се издигаха сгради с по сто етажа и повече, блестящи сребърни кули, куполи, спирали, дори някакви странни органични структури, които не подлежаха на описание, като всичко това беше обляно в потоци неонова светлина.

Таксито на Чейс летеше по надлеза в източната част на града. Сградата, която всъщност го интересуваше, не бе от най-високите, но въпреки това впечатляваше с размерите и дизайна си. Главната квартира на Юком имаше трийсет етажа; едната страна на сградата представляваше отвесна стена от черно стъкло, а другата се спускаше надолу в гладка крива, която му приличаше на голяма рампа за спускане със скейтборд. Покривът й бе окичен с комуникационни антени, всичките обсипани с неонови лампи, а в центъра му се намираше нещо, което изглеждаше като площадка за кацане на хеликоптери.

Чейс знаеше, че Юком е една от корпорациите на Ричард Юен Шуан.

— Значи все още харесваш Шанхай, а, Еди? – попита жената, която караше таксито. Големите, момчешки дрехи правеха дребничката й фигура да изглежда още по-малка и Чао Мей още повече заприличваше на тийнейджърка. Всъщност тя бе няколко години по-възрастна, отколкото изглеждаше, и красивото й, невинно личице, скрито отчасти под периферията на голяма барета в тюркоазен цвят, изобщо не подсказваше за участието й в разни незаконни далавери. Чейс знаеше, че семейството й е здраво свързано с Триадите.

— Да, много готино изглежда. Всички тези кули, обаче – сякаш целият град участва в състезание за най-щръкнал чеп.

Мей се изхили.

— Продължаваш да пускаш сексуални шегички, Еди. Ако не беше това, може би най-накрая щяхме да го направим наистина, а? – тя се потупа по корема. Дори широкото й яке не можеше да прикрие факта, че тя е бременна от няколко месеца.

— Аха, кървавия Ло и мощната му сперма — каза Чейс, знаейки отлично, че тя се шегува. – Сигурно след като свърша, ще се наложи да се изнеса от града по най-бързия възможен начин. – Гласът му се снижи. – Освен това може да се каже, че имам връзка с една жена.

— Така ли? – Тя го погледна доволно, но и донякъде изненадано. – Браво на теб! Каква е тя? Красива ли е?

— Гледай си пътя, Мей – напомни й Чейс, като се опита се да не примигне ужасено, когато таксито излетя от платното си право срещу един автобус. Тя рязко зави и го погледна в огледалото за обратно виждане. – И да, красива е.

— Знаех си! Когато казах на Ло, че ще идваш, той изведнъж изревнува. Искаше да разбере как някой с твоята физиономия винаги се урежда с хубави жени.

Чейс изпръхтя и се почеса по плоския, чупен безброй пъти нос.

— Предполагам, че е защото съм страхотен човек.

— И аз така му казах! Е, разкажи ми за нея. Влюбени ли сте?

Небето се скри, когато таксито хлътна в тунела под реката, която разделяше града на две.

Аз… Не знам. Честно казано в момента не знам какви сме.

Мей му хвърли един съчувствен поглед в огледалото.

— Откога си с нея? Година, две?

— Около година и половина.

— Аха.

— Какво аха?

— Трудният период – обясни му тя. – Отминал е периодът на първоначалното привличане, сега вече трябва добре да се опознаете. И може би ще откриеш неща, които няма да ти харесат особено.

— Може да се каже – измърмори Чейс, без особено желание да обсъжда това.

— Двамата с Ло преминаваме през същия период – продължи да бъбри Мей. – Той ненавижда шапките ми, аз не мога да търпя неговия тъп приятел Фонг или непрекъснатото висене пред компютъра заради игричките.

— Но нещата се оправиха, нали?

Тя му хвърли саркастичен поглед, докато се потупваше по коремчето.

— Познай. – Чейс не се сдържа и се засмя. – Ако сте наистина влюбени – продължи Мей, – ако сте родени един за друг, ти ще го усетиш. Ако е нещо добро, значи си заслужава да се бориш за него.

— Ще се постарая да го запомня – каза Чейс с желанието да смени темата. Когато таксито излезе от тунела в западната част на града, той отново се загледа в небостъргачите.

Шанхайският „Гранд Театър” представляваше ултрамодерна постройка от стомана и стъкло, която се намираше в западната част „Народния парк. Мей спря таксито на пиацата пред сградата.

— Ето, това е. Имаш ли всичко необходимо?

— Билетът ми е тук – каза Чейс като го извади.

— Извинявай, че не можах да ти намеря по-добро място, ама се обади много късно.

— Не съм дошъл тук да гледам как пее някакъв си дебелак – напомни, и той, ухилен до уши.

— Какъв ще бъде сигналът да дойда да те прибера?

— Просто си дръж очите отворени. Като видиш и веднага ще разбереш.

Мей се намръщи.

— Еди моля ти се, недей да взривяваш „Гранд Театър“! Аз го харесвам, гледах „Клетниците” тук.

— Това ми звучи като достатъчна причина да го взривя! Той се начумери престорено. – Добре де, добре. Обещавам, че няма да го унищожа напълно.

— Благодаря ти, трогната съм.

— Е, може да има някое друго повредено място.

— Еди!

— Шегувам се. И така, време е да вървя.

— Чакай малко. – Мей се протегна и нагласи папионката му. – Така. Перфектно.

— Не съм ли винаги перфектен? – Той подръпна реверите на смокинга, който му беше намерила.

— Пази се – каза му тя, докато той слизаше от таксито. Намигна й в отговор, след което тръгна през пиацата.

* * *

Чейс умишлено бе пристигнал по-рано, за да може да се помотае из фоайето на „Гранд Театър” и да наблюдава през стъклените му стени как пристигат останалите зрители.

Веднага разпознаваше кои са истинските почитатели на операта и кои са дошли тук просто за да се изфукат. Първите бяха наистина развълнувани, че са тук, тръпнещи в очакване за началото на операта. Вторите разговаряха на висок глас, показвайки презрителното си отношение на всичко видели хора, за които това бе просто поредната богаташка привилегия. Навсякъде се парадираше с луксозни телефони, скъпи часовници и бляскави бижута. Китайските юпита бяха също толкова противни, колкото и събратята им по цял свят.

Освен всичко това съществуваше и още едно разделение. Салонът, в който щеше да се изнесе представлението на „Дон Жуан”, се състоеше от два етажа – партер и балкон. Според програмата в ръцете на Чейс, на балкона имаше предимно частни сепарета. Той не се съмняваше, че неговата цел ще бъде там.

Без да изпуска входа от очи, той се запозна с разположението на фоайето, след което се изкачи по стълбите към втория етаж с балкона. На входа му се бяха подредили служители на театъра, които проверяваха всички билети, за да се уверят, че само богатите получават достъп до него – а зад тях стърчаха двама яки мъже с дебели вратове, облечели в смокинги. Частна охрана. Под смокингите ясно се очертаваха кобурите с пистолети и Чейс бе повече от сигурен, че този ефект е постигнат умишлено. Демонстрация на сила.

Той погледна надолу към входа – и видя хората, заради които бе дошъл.

Заобиколен от четирима облечени в смокинги гиганти, които сякаш бяха излети от същия калъп като двамата охранители в коридора, Юен влезе във фоайето така, сякаш сградата бе негова лична собственост. Няколко юпита се устремиха към него с надеждата да си изпросят лична аудиенция, но горилите набързо ги възпряха с убийствени погледи.

На няколко стъпки след тях вървеше София. Тя бе облечена с дълга китайска рокля с висока яка от блестяща червена коприна и дори косата й беше подредена в традиционен китайски стил. Носеше малка дамска чантичка и черни лачени обувки на платформи с високи токчета и тънки каишки, които обвиваха краката й. Дебелата им подметка правеше токчетата да изглеждат още по-абсурдно високи, поне пет инча. Чейс се намръщи. Това можеше да усложни нещата.

Групичката се насочи към асансьора в дъното на фоайето. Чейс си проправи път сред гостите на втория етаж и също се насочи към асансьора.

Вратата му се отвори и се появиха четиримата охранители, следвани от Юен и София. Чейс пристъпи напред. Една от горилите му препречи пътя...

— Еди! – извика София.

Юен замръзна и го погледна подозрително.

— Господин... Чейс, нали? – произнесе бавно той. Бодигардът отстъпи назад, като позволи на Чейс да се приближи. – Каква неочаквана среща.

— Аз съм голям почитател на операта – каза Чейс. – Никога не пропускам представление.

Подозрителността на Юен се засили.

— Доста път сте изминали от Ню Йорк дотук.

— Доста пътувам по принцип. Но се получи добре, защото така ще мога да се извиня на съпругата ви. – Той се обърна към София. – Аз се... държах доста грубо с теб онази вечер. Съжалявам за това.

— Благодаря – отговори тя. – Каквито и проблеми да сме имали преди, не искам да ме мразиш за това.

— Няма. Къде са ви местата?

— В сепаре номер едно – каза София. – Най-добрите места в операта.

— Боя се, че аз съм на евтините места в партера. Е, можем да се видим по-късно.

— Веднага, щом свърши представлението, ние си тръгваме – натърти Юен.

— Жалко. Тогава някой друг път?

— Наистина ще бъде голямо съвпадение, ако се срещнем отново. – Юен кимна към един от охранителите си, който застана между Чейс и останалите. – Вече трябва да сядаме. Наслаждавайте се на операта, господин Чейс.

— С удоволствие. А, между другото, София... хубави обувки.

Тя се спря и протегна единия си крак напред, за да му ги покаже по-добре.

— Добри са, нали?

— Токчетата са много високи. Колко имат, пет инча? – София кимна. – Няма да се отразят добре на краката ти. Хубаво ще е да ги събуеш, като седнеш на мястото си.

— Не съм знаел, че сте педикюрист, господин Чейс – каза Юен остро. – Или може би обувките са вашият фетиш?

— Хей, те вършат страхотна работа, когато се налага да се свали нещо от висок рафт – ухили се Чейс. Шегата му не предизвика ответна реакция. – Както и да е, радвам се, че се видяхме.

— Аз също – каза тихо София, като се отдалечаваше от него.

Докато седеше на мястото си в партера, Чейс разгледа програмата, за да открие сепарето на Юен. Обикаляйки из фоайето точно преди началото на представлението, той бе забелязал двама от охранителите на Юен да слизат по стълбите. Явно не бяха почитатели на операта. С малко повече късмет това би означавало, че в сепарето с Юен и София има само двама мъже.

Двете горили в коридора не бяха помръднали, но той бе повече от сигурен, че когато настъпи моментът, той ще може да се справи с тях.

А това се случи някъде около двайсет минути след началото на представлението. Чейс стана от мястото си и тръгна да излиза, съпроводен от недоволното мърморене на хората, които трябваше да му правят път. Отправи се към фоайето и се изкачи по стълбите. Както се беше надявал служителите в коридора вече ги нямаше и всички бяха насядали по местата си.

Отвън стояха само двамата въоръжени охранители

Чейс надникна зад ъгъла. Те стояха точно до изхода на сепарето на Юен. Единият се беше облегнал с отегчено изражение на лицето си на стената до макарата с противопожарния маркуч, а другият пъхна пръст под яката си, за да я разхлаби. Чейс много добре знаеше как се чувства.

Той разкопча смокинга си и излезе на открито.

По-правилно би било да се каже, че залитна. Двамата охранители се изпънаха и впериха поглед в него. Докато той се приближаваше към тях, забеляза, че и двамата имаха радиостанции. От мъничките слушалки в ушите им се спускаха тънки кабелчета, които се скриваха под яките на ризите им.

— Здрасти, момчета! – каза Чейс на висок глас, заваляйки думите, докато се приближаваше към тях. – Дали пък не мо’ете да ми помогнете? Май пийнах малко повече и нещо се изгубих. Търся клозета, ама всичко е написано на китайски! – Намираше се на десет фута от тях, шест… – Мо’ете ли да ми покажете пътя?

Единият от пазачите насочи дебелия си показалец към надписа на стената. Упътването бе написано на мандарин и на английски, заедно с универсалните символи за мъжко и женско. Чейс им хвърли един бърз поглед.

— О, това е английски! Мамка му, май съм по-пиян, отколкото мислех. Мерси, момчета. – Той им се ухили широко, те се ухилиха в отговор – и Чейс заби юмрук в лицето на по-близко стоящия до него мъж.

Той падна назад, от разбития му нос плисна струйка кръв. Другият мъж зяпна и бръкна под смокинга. Извика нещо на китайски…

Чейс се хвърли към него и го блъсна с тяло в стената. Вкопчи в смокинга му, намери предавателя, прикрепен към ревера му, и скъса кабела. Хвърли го на лъскавия под, като междувременно заби един юмрук в бъбреците на мъжа.

Лицето на охранителя се сви от болка.

Но това не му попречи да удари с все сила Чейс по главата.

Чейс залитна, този път наистина. Внезапно изпълнен с гняв, той се засили, заби рамо в гърдите на охранителя и го отхвърли към стената с такава сила, че му изкара въздуха.

Преди човекът да успее да си поеме дъх. Чейс го стисна за шията в хватка ключ и го повлече по коридора. Със звънко дрън главата на охранителя се удари в макарата с противопожарния маркуч и остави в нея вдлъбнатина. Мъжът веднага изгуби съзнание и се строполи на пода.

Но въпреки това, дори за кратко, той бе успял да изпрати предупреждение. Всеки момент горилите на Юен щяха да се появят в коридора.

Чейс грабна тежкия меден струйник на маркуча и го дръпна от макарата, развивайки няколко метра обвита с текстилно покритие гума. Той хвана маркуча и започна да го върти над главата си все по-бързо и по-бързо, като постепенно го отпускаше все повече.

Вратата се отвори…

Щом първият охранител на Юен се появи, летящият с пълна скорост струйник се заби в челюстта му. Ударът бе толкова силен, че мъжът се преметна в задно салто, а по пода се пръснаха зъби и кръв.

От фоайето се дочуха викове. Чейс погледна надолу. Разнесоха се бързи стъпки нагоре по стълбите – приближаваха се още от охранителите на Юен.

А в сепарето имаше още един.

Чейс свали вдигнатата си ръка, като продължаваше да върти маркуча като ласо вече на по-ниско ниво, близо до пода. Вторият охранител прескочи другаря си и извади пистолета, който държеше под смокинга си…

Маркучът се уви около глезените му.

Мъжът се спъна и разпери ръце, за да запази равновесие. Преди да успее да насочи пистолета, Чейс се засили към него, сграбчи го през кръста и го вдигна във въздуха. Без да се бави нито миг, той се втурна в затъмненото сепаре и съзря изненаданите лица на Юен и София. Профуча край тях и метна охранителя през парапета на балкона.

Маркучът се плъзна край тях със страшна скорост, бодигардът нададе силен, изпълнен със страх писък…

Който рязко секна, когато маркучът се изопна, вибриращ като отскубната китарена струна. Чейс погледна през балкона. Бодигардът висеше с главата надолу на няколко инча над централната пътечка между редовете в партера. Операта продължаваше. Заради силното сценично осветление изпълнителите и музикантите не можеха да видят какво се случва, въпреки че на фона на музиката Чейс успя да чуе цял хор от шъткания.

Той се обърна към хората в сепарето. София го гледаше смаяно, а на лицето на Юен се бе изписало невярващо изражение, което постепенно преминаваше в нарастващ гняв.

— София, стани – нареди Чейс. Тя стана. Той я метна през лявото си рамо в пожарникарска хватка, като не пропусна да забележи, че обувките с високи токчета са още на краката й. Той промърмори няколко проклятия и отстъпи към ръба на балкона.

— Дръж се за мен и каквото и да става, не ме пускай!

Тя се вкопчи в него.

— Какво смяташ да…

Той омота маркуча около лакътя на дясната си ръка, прехвърли се през парапета на балкона и скочи.

Маркучът издаваше съскащ звук, докато той се плъзгаше надолу, усещайки как ръката му се нагрява през ръкава. София изплашено извика докато приближаваха пода, над който все още се полюляваше бодигардът…

Чейс стисна здраво маркуча с крака и използва стърчащите нагоре подметки на бодигарда като площадка за приземяване. Той приклекна, за да омекоти сблъсъка, след което извика „Дръж се!”, освободи ръката си от маркуча и скочи на земята. Преди сблъсъка усети как коремните мускули на София се стягат, а бузата му се загря от телесната й топлина.

Стари спомени…

Паднаха на пода. София изпъшка. Чейс огледа пътечката за най-близкия изход усещайки, как насядалите наоколо хора го зяпат. Някой отгоре извика. Юен се беше навел от балкона и го сочеше с пръст. Чейс закачливо го поздрави, след което хукна по пътечката, все още преметнал София през рамото си. Десният му ръкав пушеше. От топлината черният плат бе придобил кафеникав оттенък. Той се надяваше, че Мей не е платила депозит за смокинга, тъй като нямаше да го върне.

— Добре ли си? – попита той София.

— Добре съм! – отвърна тя леко отнесено. – Това… Това ми напомни за първия път, когато се срещнахме.

— Да, но тогава имах картечница и наоколо нямаше цивилни, за които да се притеснявам. Пази се главата! Той се извъртя настрани, за да блъсне с рамо двойната врата и се озова в ярко осветеното фоайе. София размахваше крака пред очите му, а високите й токчета проблясваха – Нали ти казах да събуеш проклетите обувки!

— Нямах представа, че се каниш да нахлуеш като разярен носорог по средата на операта! – възрази София, когато той се втурна към изхода. Очаквах нещо по-изтънчено!

— Всъщност ти въобще не ме познаваш, нали? – От горния етаж се чуваха все по-силни викове. Той вдигна глава и видя другите двама бодигардове на Юен да бързат надолу по стълбите с пистолети в ръце. Щом видяха оръжията, шепата хора във фоайето се разпищяха и хукнаха към изхода.

— Мътните го взели! Дали тези момчета ще се осмелят да стрелят, когато си в ръцете ми?

— Надявам се, че не!

— Тогава им кажи да се укротят! – Той погледна назад, докато София крещеше някакви заповеди на мандарин. Беше стигнал едва до средата на фоайето, а двамата бодигардове почти го бяха настигнали…

— Пусни лейди София! – извика единият мъж на английски с тежък акцент. Каквото и да беше извикала София, явно беше свършило работа; никой от двамата не хвърли пистолета, но вече не се целеха в тях. – Веднага я пусни!

— Елате да си я вземете! – Извика Чейс, обръщайки се с лице към тях, като се опитваше с дясната си ръка придържа София на рамото си. Те се опитаха да го заобиколят от двете страни. – Продължаваш ли да тренираш бойни изкуства? – попита я той.

Гласът й прозвуча изненадано.

— Да?

— Добре, защото ти току-що се превърна в моето оръжие. Приготви се…

Единият от охранителите се втурна към тях. Чейс се завъртя – и го удари право в лицето с крака на София. В същия момент тя го ритна с дебелата си платформа в челюстта. Главата на мъжа се отметна настрани и той се свлече на пода, замаян и окървавен.

— Добър удар! – каза Чейс, като се завъртя, за да се огледа за другия бодигард. Той се приближаваше от другата страна, но беше спрял рязко, осъзнавайки, че София помага на похитителя си. Той вдигна пистолета си.

Чейс бързо се завъртя с надеждата, че София все още съобразява бързо както преди. Така си беше – тя веднага се усети какво има предвид и ритна с обутия си в скъпа обувка крак…

Пистолетът излетя от ръката на бодигарда и се плъзна по мраморния под на фоайето. Той се втренчи изненадано в дланта си, от която стърчеше токчето на обувката… София дръпна крака си и щом токчето се измъкна, от дупката на ръката бликна кръв. Той изрева от болка – но воят рязко секна, щом Чейс го удари в лицето и го просна на пода.

— Сега доволен ли си, че не си събух обувките? – попита София.

— Добре де, признавам, че си била права – отговори Чейс, тичайки към изхода.

— Щеше да е много по-лесно, ако просто го беше застрелял.

— Не си нося пистолета – призна Чейс.

— Какво? Защо? – попита изненадано София.

— Опитвам се да намаля броя на застреляните хора. Писна ми да попълвам документи.

— Че откога ти пука за документацията?

— Животът ми се промени. — Той ритна едната от стъклените врати и излезе навън, оглеждайки се за преследвачи. Юен тичаше надолу по стълбите, а бодигардът, когото София беше ритнала в главата, се опитваше да се изправи на крака.

Отнякъде се чу лудо бибипкане на клаксон. Едно такси се засили по площада право към входа на „Гранд Театър”, пешеходците уплашено отскачаха от пътя му.

— Ето ни превоза! – каза той на София и махна на Мей, която закова спирачки точно пред тях. Той отвори задната врата и бързо се наведе, за да остави София да стъпи на земята. – Влизай бързо вътре – нареди той, изцяло погълнат от работата. Зад тях Юен строяваше войниците си, бодигардът помагаше на втория мъж да се изправи, а един друг охранител слизаше надолу по стълбите.

Чейс бутна София в таксито и се шмугна вътре след нея. Още преди да успеят да затворят вратата, Мей натисна педала за газта и таксито се устреми напред със свистящи гуми. Еди свали задното стъкло и надникна, за да види какво става отзад…

— Наведи се! – изкрещя той и прикри София с тялото си. Юен и единият от охранителите бяха излезли пред театъра и бодигардът се прицелваше в тях. Чейс чу четири изстрела, но като че ли нито един не успя да улучи отдалечаващото се с пълна скорост такси.

— Добре, че това не е моето такси! – извика Мей, като зави рязко по тревните площи. Когато забоксува, разхвърчаха се кал и чимове, но най-накрая се озоваха на асфалта. Хора отскачаха от пътя им, ругаейки, а Мей отново направи завой и се вля в дългата редица еднакви таксита, които се точеха по улицата.

Чейс погледна назад. Юен вече представляваше просто един силует, очертан на фона на блестящото стъклено фоайе и скоро дърветата напълно го скриха от погледа му.

— Добре, отървахме се. Добър шофьор си, Мей.

— Това не беше нищо. Трябва да ме видиш, когато бързам към дома да пикая! – Тя погледна към София в огледалото за обратно виждане. – Значи успя да спасиш приятелката си? Здрасти, аз съм Мей.

— София Блекууд – представи се София. – Много се радвам, че се запознахме!

Лицето на Мей придоби объркано изражение.

— София ли? Но аз си помислих... — Тя стрелна Чейс с поглед. – За нея ли ми разказваше преди? Онази, която…

— Не – натърти Чейс. – Да идем до гарата. Колкото по-бързо двамата със София се махнем оттук, толкова по-добре.

— Първо трябва да отидем до офисите на компанията на мъжа ми – каза София. Това беше заповед, не молба.

Чейс повдигна вежди.

— Какво каза?

— Иначе няма как да напусна страната. Ричард държи паспорта ми в сейф в кабинета си. – Щом забеляза невярващия поглед на Чейс, тя продължи. – В писмото ти написах, че обича да контролира нещата.

— Чакай малко, и ти си му позволила това? Ти?

— Дай да не започваме пак, моля те! – София въздъхна раздразнено. – Там има и други неща, освен паспорта ми. Имам достъп до личните му файлове на компютъра – така ще мога да ти дам доказателство, че той е свързан с потъването на платформата SBX.

— Не можа ли да свършиш това по-рано?

— Мислиш ли, че ако можех, нямаше да го направя? – рязко отвърна тя. Настъпи кратко ледено мълчание. – Съжалявам, Еди. Нямаш представа колко съм ти благодарна, че направи това за мен. Но не знаеш що за човек е Ричард. Той е много… подозрителен. Параноичен дори. И сега, когато разбрах в какво е замесен, вече знам защо е такъв. – Тя докосна ръката му. – Щом стигнем до офиса му, ще ми трябват само десетина минутки, дори по-малко, за да се сдобия с всичко, от което се нуждая.

Чейс погледна ръката й, която бе хванала неговата. След това леко я стисна и се наведе напред.

— Добре, Мей. Изглежда, че ще трябва да направим едно леко отклонение. Закарай ни до сградата на Юком.

~4~

НЮ ЙОРК

На другия край на света Нина се отпусна назад и разтърка очи, разочарована, но нежелаеща да признае поражението си.

Тя бе пристигнала малко след шест сутринта в непозната сграда в стил арт деко на няколко пресечки от кметството. От вълнение не чувстваше никаква умората и умираше от нетърпение да види древните пергаменти със собствените си очи. Във фоайето я посрещна един сериозен и несъмнено въоръжен мъж, който я отведе до петия етаж, където се намираше Попадопулос.

С него имаше още един мъж, също добре облечен, но с отблъскваща физиономия и фигура на боксьор. Той също беше въоръжен. Нина вече бе достатъчно добре запозната със скритите оръжия и без усилия забеляза издайническата издутина под ушития по поръчка италиански костюм. Той носеше кожено куфарче, което Нина първоначално помисли за закопчано с белезници към китката му. Като се взря по-внимателно осъзна, че верижката от белезниците изчезва във вътрешността му, че всъщност е свързана с нещо друго.

—Добро утро, доктор Уайлд – каза Попадопулос.

— Господин Попадопулос. – След дългите упражнения вече го произнасяше без грешка. – Какво е това място?

— Собственост е на Братството – един вид скривалище, така да се каже. Имаме няколко такива из целия град.

Нина го изгледа студено.

— Също като онова място, където преди година и половина Джейсън Старкман се опита да ме убие?

Попадопулос започна да се върти от притеснение.

— Никога не съм се срещал с господин Старкман. Работата ми в Братството е свързана изключително с архивите. Хайде, елате, нали искахте да разгледате нещо? Е, донесох ви го. И смея да добавя, че ми костваше доста неудобства. – Другият мъж постави куфарчето на голямото старо дъбово бюро, разположено в центъра на стаята, и го отвори. Попадопулос внимателно извади нещо от него.

Това беше книга. По размери бе с инч или два по-голяма от стандартен печатен лист, но бе дебела колкото речник. Корицата й бе подвързана с тъмночервена кожа, подсилена с месингова рамка, която се заключваше с масивна закопчалка. „Страниците” също бяха обковани с метални рамки, всяка дебела по половин сантиметър. Цялата книга изглеждаше ужасно тежка.

Попадопулос каза нещо на италиански, мъжът извади някакъв ключ и отключи белезниците, които го свързваха с книгата. За изненада на Нина след това Попадопулос ги заключи на собствената си кокалеста китка.

— Какво правите? — попита тя.

— Казах ви, че няма да се отделям от пергаментите – каза той, като седна на бюрото. Верижката, която го свързваше с книгата, беше дълга около осемнайсет инча.

— Какво, не ми ли вярвате?

— И преди разни хора са крали ценни предмети от Братството. Дори сте срещали един от тях, Юри Волгин.

— Нима смятате, че възнамерявам да я открадна? О, я стига! — Тя кимна към втория мъж. – Нали Роки е тук, пък и един Бог знае още колко народ охранява сградата, освен това сме на петия етаж! Едва ли ще тръгна да скачам с нея през прозореца.

— Вие се съгласихте с тези уговорки, доктор Уайлд – отсече Попадопулос. – Или приемате, или си тръгвате оттук.

Раздразнена, тя седна срещу историка и извади лаптоп и бележника си. Другият мъж напусна стаята и застана на пост пред вратата.

Попадопулос отвори закопчалката.

— И така, доктор Уайлд – каза той, докато разгръщаше книгата, – това е оригиналният текст на „Хермократ”.

Въпреки че беше виждала много снимки на пергаментите, Нина не можа да сдържи ахването си при вида на оригиналите. Всяка страница на древната творба бе покрита двустранно с фино стъкло. Пергаментите бяха избледнели и нашарени с петна, но въпреки това бяха в по-добро състояние от всички документи от онази епоха, които беше виждала някога. Братството определено се грижеше много добре дори за предметите, които беше откраднало.

Тя се вгледа отблизо в първата страница. Ръкописът се разчиташе лесно, мастилото имаше червеникавокафяв цвят, но с някакви тъмни примеси из него. Дори имаше грешки; мастилени петна, драсканици, зачеркнати думи. На няколко места нечия чужда ръка бе нанесла допълнителни бележки. Сърцето й заби учестено. Платон бе отхвърлял писмеността, предпочитал бе устната традиция на механично запаметяване… но това не означаваше, че не я е използвал изобщо. Дали тези бележки бяха писани от ръката на великия философ, коментар към студента, който е записвал думите му?

Попадопулос леко се прокашля. Нина го погледна, като и последния момент осъзна, че се е ухилила до уши.

— Впечатлена ли сте, доктор Уайлд?

— Да, Бога ми! – кимна утвърдително тя. За миг сърдитото изражение на Попадопулос бе заменено от усмивка. – Това е невероятно! Наистина ли го притежавате повече от две хиляди години?