Unknown

— Приятелчето в хотела обеща да ми се обади, ако се върнат, преди да пристигнем. Досега не е звънял.

— Може би още пътува, но… – По пътя към най-близкия град, който се намираше на две мили оттам, нямаше никакво движение. Чейс отново вдигна бинокъла към очите си, за да се увери, че няма друг изход от долината. На около половин миля зад завода долината рязко свършваше, преградена от отвесната язовирна стена на водноелектрическа централа. Генераторната станция, която се намираше в основата й, бе осветена също толкова ярко, колкото и завода на Юен.

Вниманието му бе привлечено от други светлини, които се намираха на върха на язовирната стена. Точно на ръба на отвесната стена се издигаше сграда.

— Какво има там горе?

— Станцията на лифта – отговори му Мици.

Чейс се оживи.

— Лифт ли? – След като вече знаеше какво да търси, той забеляза един съвсем тънък кабел, който блестеше на лунната светлина и се спускаше от сградата на бента към една подобна станция, която се намираше в двора на завода, зад оградата.

— Моля те. Еди – въздъхна тя, – Не започвай пак да ми говориш за „Гнездо на орли”.

— О, стига де, това е един от любимите ми филми – освен това пейзажът е идеален за него. – Той се засмя, след което отново придоби сериозно изражение. – А там горе какво има?

— На около километър от бента се намира самолетна писта.

Той се намръщи.

— Значи Юен може да си е тръгнал и оттам?

— Не е, проверих. На пистата има един частен самолет, който още не е излетял.

— Е, поне е нещо. – Той отново насочи бинокъла към завода. Изглеждаше добре охраняван; по-добре, отколкото можеше да се очаква от най-обикновен завод за производство на микрочипове. – Ами София? Тя с него ли е?

— Според приятеля ми в хотела с него е имало жена, но не успял да я огледа добре – двама телохранители веднага я отвели от колата в апартамента.

— Трябва да е била тя. Знаеш ли каква марка е била колата?

— Черен „Мерцедес”. Съжалявам, но не знам модела.

— На бас, че е най-скъпият. – Чейс свали бинокъла. – Благодаря ти, че ми помогна. Мици. Знам, че не ти оставих много време.

— И ми струваше доста скъпо! – Тя кимна към вързопите на задната седалка на своя всъдеход. – От клуба ми по парашутизъм бяха много изненадани, че парашутът ми трябва толкова спешно. А и някак си подозирам, че няма да мога да го върна, за да си прибера депозита…

— Аз ще ти върна парите – увери я Чейс.

Тя го потупа по ръката.

— Шегувам се. Еди. Дължа ти много повече от цената на един парашут.

Той поклати глава.

— Нищо не ми дължиш. Ще се погрижа за това, когато се върна.

— Ако се върнеш – каза плахо Мици. – Еди, не смяташ ли, че се впускаш в доста опасно начинание?

— Ако не се впусках в опасни начинания, двете с майка ти нямаше да сте живи – сопна й се той по-рязко, от колкото възнамеряваше. – Извиняван. Но София е там долу и аз ще я измъкна оттам. Това е.

— В такъв случай мога само да ти пожелая успех и да ти помогна, доколкото мога – примирено рече тя.

— Благодаря ти.

— И, Еди, не взривяван бента. Баба и дядо живеят в долината.

Той се ухили.

— Ще се опитам.

Мици се засмя, после го погледна сериозно в очите.

— Наистина. Недей.

— Не знам откъде съм се сдобил с такава репутация – каза Чейс и безгрижно сви рамене, после отвори вратата на колата и отмести парашута настрани. Кимна одобрително, когато видя пистолет и ръчна граната.

— Откъде се сдоби с тях?

— Занимавам се и с алпинизъм. Единият от инструкторите ми е бил военен. Пази си няколко сувенира.

Чейс се ухили.

— Парашутизъм, алпинизъм… направо си готова за екшън звезда.

— Само заради теб. Еди – каза Мици и грейна.

Леко притеснен от вниманието й, Чейс вдигна другия вързоп, който разви и опъна на земята. След това взе една кутия аерозолна боя и я разклати, преди да клекне и да напръска част от плата с черна боя.

— Видя ли? Всичко съм обмислил предварително. Тези неща са направени така, че да се виждат отдалеч, а аз искам да избегна точно това.

Мици усети неприятната миризма, отстъпи назад и сбърчи нос.

— Подозирам, че и за това няма да успея да си прибера депозита…

Няколко минути по-късно голямото порше кайен на Мици вече бе напуснало живописната наблюдателница, откъдето двамата с Чейс бяха проучвали долината, и се движеше по четирилентовата магистрала, прорязваща планините. В разгара на зимния туристически сезон тя щеше да е претъпкана с летовници, но сега, посред нощ, беше абсолютно пуста.

Пред тях в посока към Берн, се издигаше елегантен мост Централната му подпорна колона се извисяваше на петстотин фута. Мици провери дали пътят е чист и подкара с пълна скорост към него.

— Готов ли си? – извика тя на Чейс.

Той не беше при нея в джипа – седеше на покрива, вкопчен в багажника.

— Давай! – извика той и се подпря с едната ръка за по-добър баланс. Облеченият върху дрехите му костюм за летене се разтвори от силния вятър, който се изви, когато колата вдигна първо четиридесет, после петдесет мили в час приближавайки се към моста.

Мици предпазливо доближи поршето към мантинелата, която разделяше платната на магистралата, и продължи да ускорява. Вече се движеха с шейсет мили в час и приближаваха към центъра на моста, в най-високата му точка…

— Сега! – изрева Чейс.

Мици завъртя волана и подкара колата напряко през двете платна, сякаш възнамеряваше да се забие в бетонната стена – но в последния момент рязко зави и се върна в лентата. Колата се завъртя около оста си и центробежната сила помогна на Чейс при скока му от покрива в празното пространство.

Той разпери ръце и крака във форма ма звезда. Триъгълните ципи от парашутен плат, които бяха привързани към китките и кръста му, се изпънаха като крила на прилеп. Докато падаше надолу, триъгълното найлоново парче между краката му също се изпълни с въздух.

Костюмът за летене не можеше да спре падането му – площта на крилата беше твърде малка, – но можеше да го забави.

И да му позволи да го управлява.

Чейс леко наклони протегнатите си ръце, за да направи завой. Под него се появиха светлините на завода за микрочипове.

Разстоянието намаляваше бързо. Въпреки, че той се плъзгаше все по-бързо над долината, вертикалното му спускане всъщност си беше свободно падане.

Леденостуден вятър го удари в лицето. Вече се беше спуснал под триста и петдесет фута, достигна триста…

Той дръпна ръчката, която стърчеше от раницата му.

Черният парашут плавно се измъкна и се разтвори като експлозия, наблюдавана на бавен каданс. Чейс се вкопчи във въжетата за управление и увисна с краката надолу.

Под краката му премина бодливата тел на върха на високата ограда. Черната боя, с която беше напръскал ярките жълти тонове на костюма за летене, щеше да намали вероятността да го видят, но ако някой от пазачите беше чул звука от отварянето на парашута и го беше разпознал то тогава щяха да го забележат много лесно, защото луната грееше много ярко.

Той се насочи към покрива на една сграда. Ако полетът му продължеше още малко, той щеше да се приземи точно в центъра на ярко осветения площад...

Чейс придърпа дръжките, за да свие парашута, и леко присви крака в коленете при кацането, след което се претърколи, за да омекоти сблъсъка. Болка прониза ранения му хълбок. Той стисна зъби в опит да я потисне.

Започна да сгъва парашута, като в едната си ръка вече държеше черен полуавтоматичен пистолет. Бързо се огледа в търсене на изход от покрива.

В единия ъгъл забеляза стълба, която се спускаше надолу. Той насочи пистолета към нея и се ослуша. Ако беше чул тропота на изкачващи се хора, надеждите му за невидимо промъкване щяха да се превърнат в кървава битка...

Никакъв тропот, никакви стъпки. Единственото, което се чуваше, бе лекият шум на подухващия вятър и жуженето на електрическото оборудване.

Той леко се отпусна, разкопча костюма за летене, съблече го и остана по тъмно облекло: черни дънки, черно поло, протърканото му кожено яке. След като сгъна парашута, той тихо се придвижи към стълбата и погледна надолу.

В сградата се помещаваха офиси, почти всички прозорци бяха тъмни. От другата страна на пътя се издигаше голяма бяла двуетажна постройка. Липсата на прозорци предполагаше, че бе производствена сграда, а големият брой външни климатични тела, монтирани на покрива й, подсказа на Чейс, че там най-вероятно се произвеждат чиповете. И най-скъпият микрочип можеше за секунди да бъде съсипан от една нищо и никаква прашинка по време на производствения процес, затова въздухът трябва да се филтрира и да бъде максимално пречистен.

Той се огледа за признаци на живот. В края на пътя, от дясната му страна, се издигате мрежеста ограда, зад която течеше реката от язовира. Край нея премина бял микробус, който се изгуби зад друга сграда. Охранителният патрул, който обхождаше периметъра. Чейс се ухили. Очевидно не очакваха някой да се спусне отгоре.

Той се обърна и бързо се плъзна по стълбата. Щом стъпи на земята, бързо извади пистолета си. Все още нямаше и следа от жив човек. Той прекоси тичешком пътя и се прикри зад ъгъла на индустриалната сграда, след което се шмугна в тясната уличка.

Чейс познаваше разположението на сградите от една снимка, направена от въздуха, която Мици бе свалила от интернет. Той стигна до края на уличката. Пред него трябваше да се разгърне друг, по-голям комплекс...

И се оказа прав. От другата страна на пътя имаше още необозначени сгради. Както и един черен мерцедес S600, паркиран пред едната от тях. Зад волана му седеше шофьор с отегчен вид.

— Радвам се да те видя отново, Дик – прошепна Чейс. Той огледа сградата. За разлика от тази, зад която се прикриваше, другата имаше прозорци на втория етаж, като само един от тях светеше. До мерцедеса имаше големи стъклени плъзгащи се врати, наблюдавани с видеокамера, през които се виждаше охранителят в приемната. Нямаше начин да влезе незабелязано оттам.

Но от другата страна на сградата, невидима за камерите, се спускаше стълба...

Той отново огледа пътя и спринтира към стълбата. Поспря се за миг, за да провери дали зад него няма раздвижване, и бързо започна да се изкачва по нея.

Покривът бе покрит с гъста гора от климатични тръби и тракащи филтриращи агрегати. Нямаше никакви капандури или някакви други възможности за достъп до вътрешността, затова той се промъкна към предната част на сградата, легна на покрива и надникна отгоре. Точно под него се намираше тъмен прозорец.

Чейс започна бавно да се изтегля напред, докато не се показа до кръста, след което внимателно се наведе и надникна през прозореца. Светлината на уличните лампи бе достатъчна, за да види, че това е кабинет. Компютрите му бяха оставени включени и по мониторите танцуваха скрийнсейвъри.

Най-близкият осветен прозорец се намираше през няколко стаи оттук. Дано никой не го чуе...

Той се прехвърли през ръба на сградата и увисна на ръце напипвайки с върха на стъпалото си тесния перваз. Захванат с лявата ръка, притисна крак плътно към стъклото. Замахна рязко с пистолета в другата ръка и проби дупка до рамката на прозореца. Стъклото се напука, но с тялото си той успя да абсорбира по-голямата част от вибрациите и така му попречи да се счупи и да падне на земята, вдигайки ужасен шум.

Бръкна внимателно през дупката и завъртя дръжката. Прозорецът се отвори. Чейс измъкна ръката си и бързо се вмъкна през отвора. Щом скочи на пода в стаята, той бързо затвори прозореца и отново измъкна пистолета си.

Все още нямаше никакво движение. Беше в безопасност… Засега.

Хвърли един бърз поглед през прозореца, за да се увери, че мерцедесът на Юен все още е отвън, после се приближи до вратата на кабинета и леко я отвори. Флуоресцентни лампи осветяваха коридора отвън. Не се виждаше никой.

Той бързо се придвижи по коридора, стиснал пистолета си в ръка. В края на коридора имаше стъпала, водещи надолу, а срещу тях се намираха вратите към мъжката и дамската тоалетна.

Чейс погледна надолу по стълбите. Те водеха до коридор, който най-вероятно стигаше до фоайето. Точно срещу стълбите имаше врата, но Чейс веднага забеляза, че е с електронна ключалка. И четец за карти. За да се вмъкне в производствената част, трябваше да се сдобие с нечия карта за достъп.

— Мамка му – промърмори той.

Отвори вратата до стълбите и влезе в друг кабинет. Лампите бяха угасени – но стаята бе достатъчно добре осветена. Едната й стена бе изцяло от стъкло и през нея се виждаше вътрешността на сградата.

Чейс се сви и се промъкна към прозореца, като използва един стол за прикритие. Погледна през него и видя огромна зала. Няколко редици ярки лампи осветяваха всеки ъгъл със силна, равномерна светлина. От единия до другия край на залата минаваше централна пътека, от двете страни, на която се издигаха правоъгълни камери, изградени изцяло от стъкло.

Стерилни стаи. Всяка една имаше херметически шлюз и тръби, водещи към филтриращите агрегати на покрива. В тях се изследваха внимателно новопроизведените силициеви пластини всяка от които съдържаше десетки, дори стотици чипове – и се подлагаха на различни тестове за откриване на дефекти.

Тестове, провеждани от хора, а не от машини. За огромна изненада на Чейс заводът имаше и нощна смяна. Той видя поне двайсетина души, увити от глава до пет и в бели изолиращи костюми, с лица, скрити зад филтриращи маски, да работят усърдно в стерилните стаи. Край с плановете му да се промъкваме в сградата…

Изведнъж забрави за всичко това, когато зърна един човек. Юен.

Той се намираше в друга стая със стъклени стени в срещуположния край на фабриката. Съдейки по огромната кръгла маса и черните столове с високи облегалки, това бе някаква зала за конференции. Изглежда, спореше нещо с други двама мъже, единият облечен с костюм, а другият – с бяла лабораторна престилка. От другата страна на масата седяха още двама, облечени в черни костюми, които очевидно не участваха в разговора. Чейс предположи, че това са телохранителите на Юен. А в стола между тях седеше…

Сърцето му подскочи.

София!

Той се дръпна от прозореца. Беше сигурен, че ще успее да се справи с телохранителите, които пазеха София, и се съмняваше, че някой от другите двама мъже ще представлява някаква заплаха, особено когато им размаха пистолет в лицата. Що се отнася до Юен, той щеше да отнесе здрав бой, независимо дали ще му се опълчи или не.

Но първо трябва да намери начин да стигне до тях…

Вниманието му беше привлечено от един лаборант, който вървеше по коридора към стълбите. Той бе облечен в изолиращ костюм, но беше свалил качулката и тъкмо сваляше и маската си. Докато Чейс го наблюдаваше, той завъртя в ръцете си една карта, която беше прикрепена към костюма му.

Чейс се измъкна от слабо осветената стая и излезе в коридора. Той чу иззвъняване отделния етаж, последвано от избръмчаването на електронната ключалка. Чу, че мъжът започна да се изкачва по стълбите и се шмугна в мъжката тоалетна.

Лаборантът отвори вратата и влезе, прозявайки се, но щом забеляза непознатата фигура, която го очакваше, се спря объркан.

— Здрасти – каза Чейс с обезоръжаваща усмивка. – Дойдох да отчета водомера. Той махна с ръка към едната стени. Лаборантът инстинктивно погледна в същата посока…

И се сблъска с юмрука на Чейс. Нададе тихичък писък подбели очи и политна назад. Чейс успя да го подхване, преди да се строполи на пода.

— Съжалявам, приятел. – Той разкопча белия костюм. — Виж сега, да не си помислиш нещо…

* * *

Три минути по-късно Чейс, облечен в белия костюм на лаборанта и с лице, почти напълно скрито от качулката и маската, влезе във фабриката. Картата висеше на костюма му.

Нямаше къде да скрие пистолета си в костюма, затова беше принуден да го пъхне под якето. Необходими бяха няколко секунди, за да свали ципа и да го измъкне навън. Просто се надяваше, че няма да се налага да бърза.

Тръгна през огромната зала, като се стараеше да изглежда целеустремен, без да бърза. Като че ли никой от останалите лаборанти не му обърна внимание, той бе просто поредната фигура, облечена в бяло. Небрежен поглед към конферентната зала, за да огледа целта…

По дяволите!

В стаята вече беше тъмно – бледата светлина, която нахлуваше от другия край, подсказваше наличието на прозорци на двете стени, гледащи към друга част от фабриката. Юен беше изчезнал и София заедно с него.

Чейс ускори крачка, без повече да се интересува дали изглежда подозрително. Трябваше да хване Юен и събеседниците му докато бяха сами, далеч от останалите работници във фабриката, които можеха да вдигнат тревога…

Вратата на другия край на централната пътека се отвори Юен влезе в залата и тръгна към него.

Чейс рязко зави и се изправи пред херметичния шлюз на най-близката стерилна стая. Юен беше придружаван от костюмирания мъж с подстригана на катинарче брада, с когото бе разговарял в конферентната зала, и от един униформен охранител. Въоръжен охранител, чийто пистолет лежеше в кобура от лявата му страна. Нямаше нито следа от мъжа с бялата престилка, двамата телохранители и София

Юен се приближаваше бързо, очите му блуждаеха из залата, сякаш оглеждаше собствеността си. Погледът му попадна на Чейс и той се вторачи в него.

Чейс се напрегна и вдигна ръка към ципа...

Но по лицето на Юен не се изписа шок от разпознаването му, нито пък той се обърна към охранителя, за да излае заповедите си. Чейс осъзна с какво е привлякъл вниманието му – Юен се чудеше защо работникът му просто си стои, без да работи.

Чейс прокара картата през четеца, който се намираше отстрани до херметическия шлюз, без дори да знае дали човекът, от който я беше откраднал, има достъп точно до тази камера. Светна зелена светлина. Вратата изжужа. Чейс си отдъхна, отвори я и влезе вътре, като се престори, че оправя картата си...

— Ти!

Викът се чу дори през стъклените стени и Чейс се огледа. Юен се беше спрял и го сочеше с пръст. Спътниците му също бяха спрели, а охранителят беше поставил ръка върху кобура с пистолета.

Осъзнавайки, че няма да успее да извади собствения си пистолет достатъчно бързо, за да изпревари охранителя? Чейс направи единственото нещо, за което можа да се сети – престори се на не разбрал. Посочи с облечения си в ръкавица пръст към гърдите си и изненадано повдигна вежди.

— Ти, ти! – повтори Юен раздразнено. Впери поглед в Чейс и дълго време не свали очи от него, след което посочи към килимчето на пода. – Избърши си обувките! Всеки път, когато тук се вкара прах, това ми струва половин милион долара в съсипани силициеви пластини!

Чейс му кимна извинително и след това направи показно избърсване на обувките си в килимчето. Юен раздразнено тръсна глава и се отдалечи, следван по петите от двамата мъже.

Чейс въздъхна с облекчение и ги проследи със свъсен поглед, докато не стигнаха до края на централната пътека и не свиха към затворената кабина, намираща се в другия край на залата. След това използва картата, за да отвори вратата и отново се запъти към вратата в дъното на залата. До нея също имаше четец за карти; Чейс прокара своята карта през него...

Червена светлина и остър груб глас. Достъпът отказан. Лаборантът, за който се представяше, нямаше достъп до тази част от сградата.

Чейс се обърна изнервено и огледа близките стерилни стаи. Ако някой от останалите работници се беше запитал защо ли той се опитва да влезе в забранен район, то всеки момент можеше да се включи аларма…

Лек звън. Чейс рязко се обърна и видя, че светлината на четеца е станала зелена. Вратата избръмча и се отключи. Той я отвори и побърза да мине през нея.

Беше изпълнен с подозрения. Нямаше начин компютърът, управляващ ключалката, първо да му откаже достъп, а няколко секунди по-късно да промени мнението си, без Чейс отново да е прекарал картата си през четеца. Някой го беше пуснал да мине.

Намираше се в коридор. Точно пред себе си забеляза друга врата, водеща към следващата секция във фабриката. На всички страни се разделяха коридори, но негов приоритет бяха стълбите към горния етаж. Ако ще търси София, логично беше да започне от последното място, където я е видял. Той свали костюма, пъхна картата в джоба си и измъкна пистолета.

Изтича нагоре по стълбите. Щом стигна до първата площадка, бързо се завъртя наляво и надясно с насочен пистолет, проверявайки дали някой не го очаква. След това се устреми към вратата на конферентната зала.

Връхлетя в тъмната стая, размахвайки пистолета. Празна. Вляво бе прозорецът, гледащ към огромната работна зала, която току-що беше напуснал. След като се убеди, че София не е тук, той се приближи към прозореца от другата страна и погледна към работната зала отдолу.

В нея не се произвеждаха микрочипове.

Чейс разпозна варелите, които беше видял в мината в Ботсвана. Варели, пълни с уранова руда.

Те бяха подредени върху транспортна лента, която отиваше в някаква голяма, масивна машина. Нещо като пещ; въпреки че бе плътно затворена, въздухът над нея трептеше от горещината, а няколкото климатика на тавана охлаждаха помещението. Една тежка тръба водеше към плътен стоманен контейнер, който, изглежда, беше предназначен за отпадъците; други тръби водеха към втора пещ. Въпреки че беше по-малка от първата, фактът, че буквално бе покрита с охлаждащо оборудване, предполагаше, че е много по-гореща от първата.

От нея излизаха нови, по-плътни тръби, които пренасяха газ под налягане и се свързваха с няколко охладителни камери, а зад малките контролни амбразури, покрити с дебело шест инча оловно стъкло бързо проблясваше синя, постоянна лазерна светлина. Пред всяка камера се намираше друго стоманено отделение, където се събираше крайният продукт.

Чейс познаваше много добре този процес; знаеше и какъв е крайният продукт. Преди няколкото си тайни мисии в Иран беше получавал подробни инструкции от САС – отчасти, за да може да го идентифицира, в случай, че се сблъска с него… но най-вече за да може бързо да го саботира.

Това бе система ЛИОАП – инсталация за лазерно изотопно отделяне с атомни пари, която имаше само една цел: да изпари урановата руда и да прекара получения свръхнагрят газ през мощен лазерен лъч със специфична дължина на вълната. Чейс не можеше да разбере напълно научната част на процеса – все пак той беше войник, а не ядрен физик – но знаеше много добре какво се отделяше в стоманените отделения. Обогатен уран за ядрени оръжия, произведен по по-бърз, по-безопасен начин и с много по-висока чистота от традиционния метод с използване на центрофуги.

Чейс внимателно огледа помещението и видя къде бива отнасян уранът.

До една монтажна линия, по която се виждаха поне двайсет лъскави корпуса от неръждаема стомана, в напреднал стадий на завършване.

Корпуси на бомби.

— Гръм и мълнии… – прошепна той потресен. Беше станал свидетел на употребата на модерна технология, която не беше по джоба на повечето държави, имащи желанието да се включат в ядрения клуб.

Но Юен я притежаваше – негова лична фабрика за производство на ядрено оръжие, построена тайно с милиардите, които му носеха неговите високотехнологични компании.

Ситуацията се беше променила тотално. Вече не ставаше въпрос само за спасителна мисия и сделките на Юен явно не включваха само продажбата ма уран на черния пазар. Той произвеждаше – всъщност, когато зърна последната готова бомба на монтажната линия, Чейс осъзна, че вече беше произвел – ядрено оръжие. Каквито и да бяха намеренията на Юен, фабриката трябваше да бъде затворена, веднага.

Той отново погледна към инсталацията в търсене на слабите й места. Според инструкциите, получени от СДС, ключов елемент бяха лазерите, най-сложната и скъпа част в целия процес. Ако те бъдеха унищожени или дори повредени, цялата система щеше да бъде безполезна.

А той знаеше, че ако има нещо, в което да е наистина добър, то това е унищожаването и повреждането на разни неща.

Системата включваше пет охлаждащи камери, въпреки че в момента работеха само четири. Двама мъже, облечени не в белите лабораторни костюми от фабриката за чипове, а в жълти предпазни костюми и маски, плътно покриващи лицата им, работеха върху петата. През отвореното й предно табло Чейс успя да забележи, че част от лазера липсва. Което означаваше, че може да се справи с него просто като го събори на пода, но другите четири щяха да му създадат проблеми.

Лампите в конферентната зала внезапно светнаха.

Чейс светкавично се завъртя и насочи пистолета към отворената врата, където се беше изправила…

София!

На лицето й бе изписан ужас. Зад нея стоеше Юен, който бе притиснал пистолет към главата й. Зад него се бяха строили двама униформени охранители и двама костюмирани телохранители, с вдигнати оръжия.

Насочени към Чейс.

— Нали ти казах да си избършеш краката. – Юен влезе в стаята, подсмихвайки се, като побутваше София пред себе си. Хората му го последваха, като се разделиха от двете му страни. – А сега пусни пистолета, или бившата ти съпруга окончателно ще отиде в миналото ти.

— Ти няма да я нараниш, Дик – изръмжа Чейс, съсредоточен повече върху охранителите, отколкото върху Юен. Докато милиардерът злорадстваше, той не представляваше опасност, защото вниманието му се разсейваше, но пазачите му стояха мълчаливи и тотално концентрирани върху Чейс и пистолетите в ръцете им дори не трепваха. – Не и след всички препятствия, които преодоля, за да си я върнеш.

— О, да не би да имаш предвид начина, по който ми я пусна право в скута, без да се налага да си помръдвам пръста? – изсмя се Юен и притисна дулото на пистолета към бузата на София. Тя изскимтя. – Хвърли го излая той с остър глас. – Или тя ще умре. Мога да си намеря друга жена. Но ти няма да получиш второ предупреждение. Останал без избор, Чейс отпусна ръце и пистолетът падна на земята. Охранителите веднага се хвърлиха върху него.

~18~

— София?! Какво означава това? – смаяно попита Чейс, след като униформените оставиха вещите му върху кръглата маса и го блъснаха към стената, притиснали пистолетите си към гърдите му.

— В това е смисълът на брака – самодоволно каза Юен. – Двама равни работят заедно в идеална хармония, за да получат каквото искат. – Той целуна София по бузата. Тя се усмихна. Стомахът на Чейс се сви при мисълта за собственото му лековерие.

Юен се приближи до прозореца и широко разпери ръце, сякаш за да прегърне цялата смъртоносна машинария, която се простираше под нозете му.

— И така, какво мислиш за малката ми фабричка? Добре изглежда, нали?

— Като малък димящ кратер ще изглежда по-добре – отвърна Чейс предизвикателно.

— Нека позная – продължи Юен, – ти си мислиш, че дори нещо да се случи с теб, приятелят ти Мак знае къде си отишъл и ще използва влиянието си в МИ-6, за да започне разследване? – Устата му отново се изкриви в самодоволна усмивка. – Съжалявам, но той претърпя малък инцидент как да ти кажа… Къщата му се взриви.

Къщата на Мак – Нина.

Чейс яростно избухна и се опита да се освободи от мъжете, които го държаха, за да докопа Юен за гърлото, но охранителите го държаха здраво и с всичка сила го блъснаха към стената.

— Копеле мръсно! Ще те убия!

— Не, няма. – Юен кимна на хората си. – Очистете го и се отървете от трупа.

Единият от охранителите насочи пистолета си към сърцето на Чейс…

— Няма ли поне да му кажеш защо правиш тези бомби? – попита София с подкупващ глас, като погали Юен по ръката. Охранителите замръзнаха.

Юен я погледна подозрително.

— Какво, аз да не съм някой от злодеите на Джеймс Бонд? А може би, след като му разкрия целия си план, трябва да го пусна в резервоар с акули, които изстрелват лазерни лъчи от главите си.

— О, стига де – измърка тя, като му се галеше. – Направи го заради мен. Просто искам да видя изражението на лицето му. След това ще го премахнеш.

Юен се поколеба, после вдъхна аромата на парфюма й и омекна.

— Добре де, защо пък не? – каза той и пристъпи напред, въпреки че сигурно ще се разочароваш, Чейс. Това не е някакъв побъркан план за световно господство. Просто става въпрос за пари.

— Значи не ти стига да бъдеш скромен милиардер? — присмя му се Чейс.

— Няма такова нещо като прекалено много пари. — Юен погледна към монтажната линия. — Разполагам с двайсет и четири ядрени бомби – добре де, скоро ще разполагам с двайсет и четири ядрени бомби, тъй като засега само една е готова. Ще обявя търг и ще ги дам на онзи, който предложи най-голямата сума. Според мен сто милиона долара е добра начална цена за една бомба.

— И няма да има отстъпка при купуване на едро? — попита саркастично Чейс,

— Знаеш ли, не съм се замислял за това. Може би ще ги продавам в комплект по шест – ухили му се подигравателно Юен. – Работата е, че сега всеки може да стане ядрена сила, независимо дали е държава, терористична организация или просто някой богаташ, който страшно много иска да държи съседските деца далеч от полянката си. Единственото, което им трябва, са пари. – Той отново пристъпи към Чейс. – И така, на цената на два бойни изтребителя можеш да се сдобиеш с петнайсет килотонова ядрена бомба, чието управление е толкова просто, че дори най-необразования селянин може да работи с нея, която може да бъде разглобена и пренесена от двама души, или дори от един, ако я носи на гръб, и съвсем елементарен дизайн. Твоя собствена Хирошима на напълно поносима цена. Яко, а?

— Така ще спечелиш само 2,4 милиарда долара – посочи Чейс. – Няма начин да свалиш Бил Гейтс от върха в списъка с най-богатите хора.

Юен отново се ухили.

— Не мислиш в големи мащаби. Точно по тази причина аз съм милиардер, а ти си загубеняк, на когото му остават трийсет секунди живот. Помисли си каква параноя ще обземе големите правителства, когато осъзнаят, че свободно се продават ядрени бомби! В този миг те могат да бъдат навсякъде – дори в центъра на столиците им! Това означава взрив на разходите за въоръжаване на армията, държавната сигурност, разузнавателните служби... и печалба за всички корпорации, които ще сключат договорите. Като моята. Това ще бъде един непрекъснат приток на средства. – Той погледна през рамо към София. – Това изражение ли искаше да видиш?

Всъщност лицето на Чейс бе толкова безизразно, колкото успя да го сдържи, докато се опитваше да си събере мислите. Това бе единственият му шанс, последният момент, в който можеше да се измъкне...

Но той осъзнаваше, че няма да успее. Всеки един от четиримата мъже, които го притискаха към стената, бе силен колкото него, и ако дори един от тях успееше да стреля по-бързо, отколкото му трябваше да помръдне, той щеше да бъде мъртъв.

Не че това щеше да го спре да опита. Той напрегна мускулите си, подготвяйки се за последен опит да отхвърли охраната... когато изведнъж се сети нещо.

Това беше най-обикновена мисъл – въпрос, който, предвид обстоятелствата, бе съвсем маловажен. Но в мига, в който се сети за него, Чейс осъзна, че просто трябва да разбере отговора.

— Чакай малко – каза той, преди Юен да успее да заповяда екзекуцията му. – Картата, която Нина откри какво общо има тя с ядрените бомби? Защо ти е притрябвало да откриеш гробницата на Херкулес?

Юен изглеждаше наистина изненадан.

— Гробницата на Херкулес ли? Въобще не ми пука за нея – единствената причина да се престоря, че ме интересува е, че София ме помоли за това.

— Достатъчно, скъпи – обади се София иззад гърба му…

На гърдите му цъфна кървава рана, след като тя го простреля в гърба. Устата му се отвори в беззвучен крясък и той се строполи на пода.

Преди някой да успее да реагира, София се обърна и застреля в главата един от униформените охранители и кръвта му оплиска стената. Колегата му успя да насочи пистолета си към нея, но единият цивилен телохранител го простреля в стомаха. Той се свлече на пода, гърчейки се в агония – и София го довърши с изстрел в тила. Мъжът застина в смъртна поза.

За миг Чейс се изпълни с надежда, че София просто си е играла с Юен, като е изчаквала подходящия момент да го освободи…

Но надеждата изчезна в мига, в който тя отново вдигна пистолета си и се прицели в него. Двамата телохранители отстъпиха назад, като продължиха да държат оръжията си насочени към гърдите му.

— И така – каза Чейс, като се съвзе от шока, – май брачният консултант не е свършил кой знае каква работа.

— Бъди по-тактичен, Еди – каза подигравателно София. – Току-що овдовях! Дай ми малко време да оплача покойния си съпруг. – Тя сведе очи към трупа на Юен, после отново погледна към Чейс. – Така, това ще свърши работа. Благодаря ви, момчета – каза тя на телохранителите, които кимнаха с уважение.

Чейс изпитателно огледа двамата мъже.

— И сега какво? И мен ли смяташ да убиеш?

— Не говори глупости. Никога не изхвърлям нещата, които ми трябват. Ако те исках мъртъв, щях да накарам да те убият още когато висеше на парашута си. Да, аз знаех, че идваш – добави тя, като забеляза изражението на лицето му. Още докато летяхме към Ботствана, скрих едно проследяващо устройство в онова твое отвратително яке. Знаех си, че няма да го свалиш от гърба си.

Чейс внимателно пъхна ръце в джобовете си.

— Във външния джоб на гърдите, от лявата страна – каза София. – Където носеше цигарите си, преди да ги откажеш след това вече за нищо не го използваше, затова знаех, че няма да бръкнеш вътре.

Пръстите му докоснаха нещо от метал и пластмаса и той извади малко правоъгълно устройство, което хвърли с отвращение на пода.

— Въпросът остава, София – каза той. – За какво ти е гробницата на Херкулес?

Тя се усмихна студено.

— Ще разбереш. Но засега просто трябва да прибера моята лична Хирошима.

— Защо?

— Както вече казах, ще разбереш.

Чейс погледна към прозореца и монтажната лента на долния етаж.

Има само една готова бомба.

— Само една ми трябва. – София се обърна към единия телохранител. – Филип, остани тук и наблюдавай Еди, докато не се приготвим за път. Ако опита нещо, простреляй го в крака, но не го убивай. Засега. – Тя леко се усмихна на Чейс, преди да се обърне към по-едрия мъж. Едуардо, ела с мен. Искам да отнесеш нещо в самолета.

— Да, госпожо – отговори Едуардо. София хвърли последен триумфиращ поглед към Чейс и излезе от стаята, а грамадният бодигард я последва.

Другият мъж, Филип, махна с пистолета си, за да накара Чейс да седне край кръглата маса.

— И така, Филип – каза Чейс, като се подчини с неохота, значи със София вече сте на малки имена, а?

Филип не отговори нищо, само заобиколи масата, за да се отдалечи от обсега му.

— Защото знам, тя обикновено не обича да фамилиарничи със слугите – продължи Чейс. – Освен ако ти не си нещо повече…— Той забеляза леки искри в погледа на бодигарда, неволна реакция на коментара му. – Или пък се надяваш да станеш. Така ли е? Мислиш, че като й помогнеш, ще я вкараш в леглото?

— Млъквай – сопна се раздразнено Филип.

— Да, така си и знаех. Знаеш ли, тя е трагедия в леглото. Просто си лежи там като умряла риба.

Филип се приближи към него и го цапардоса в основата на тила с дръжката на своя глок.

— Казах да си затваряш устата! Ако се обадиш отново, ще те застрелям!

Чейс замълча, потривайки се по врата, но вече знаеше, че е намерил потенциалното му слабо място. Почти бе сигурен, че София му е обещала някои неща, включително и секс, ако й помогне. Въпросът бе как да се възползва от това.

Минаха няколко минути без никой от двамата да се обади. Чейс бавно завъртя стола си, за да вижда по-добре фабриката и с изненада забеляза София, която вървеше наперено, следвана от другия телохранител, тикащ една количка с натоварена завършената бомба в нея. Изглежда, залата имаше и друг изход, който не се виждаше от техниката. Те не носеха защитни костюми, което означаваше, че нивата на радиация в залата са достатъчно ниски за кратък престой.

Скоро се скриха от погледа му, минавайки зад пещта. Чейс се намръщи. Не можеше да й позволи да напусне мястото заедно с бомбата…

— Тя ще те предаде – каза той.

Филип не очакваше този коментар.

— Какво?

— София. Ще те предаде, както предаде мен... и Юен. – Той посочи с пръст тялото на пода. – Щом получи онова, което иска от теб, ще те зареже – а ако реши, че ще й създаваш неприятности, дори може да те убие.

— Казах ти да мълчиш.

Чейс завъртя стола си с гръб към бодигарда.

— Наистина ли смяташ, че тя ще се заинтересува от тип като теб? Ти си просто нещо по-различно, по-грубо. Щом й омръзнеш, край с теб. Тя е като онези насекоми — богомолките, – които се впиват в главата на мъжкия и щом приключат съвкуплението го изяждат…

Филип пристъпи към него.

— Млъкни! – Отново замахна с дръжката на пистолета, но подготвен, Чейс се протегна и сграбчи китката му, като блокира удара на сантиметри от главата си. Телохранителят замръзна, объркан за миг, а Чейс го дръпна с всичка сила. Бодигардът се удари във високата облегалка на стола.

Лицето му се озова над лявото рамо на Чейс. Той замахна и заби юмрук в лицето му, после повтори и потрети, докато кокалчетата му не се окървавиха. Лявата му ръка се вкопчи в пистолета, опитвайки се да го изтръгне от захвата на противника му.

Свободната ръка на Филип се устреми към лицето на Чейс, домогвайки се до очите му. Чейс отново го удари и чу как нещо изхрущя – нос или зъб – след което улови показалеца на телохранителя, преди той да успее да го забие в очната му ябълка, и го изви назад с всичка сила. Изправен пред избора да пусне главата на Чейс или да се сдобие със счупен пръст, Филип избра първото, издавайки изпълнен с болка вик.

Чейс скочи и се опита да извие ръката на телохранителя и да я счупи, но Филип успя навреме да се измъкне и заби лакът в ухото ма Чейс, като накара англичанина да изреве от болка.

Двамата мъже се бореха за контрола върху пистолета, притиснали стола помежду си, отдалечавайки се от масата, увлечени в смъртоносен валс. Те се въртяха все по-бързо, като Чейс бе в по-неизгодно положение, защото ръбът на седалката се забиваше в сгъвката на коленете му и ограничаваше възможността му да се движи, като го принуждаваше да се сгъва във все по-неудобна поза.

Треперещата лява ръка на Филип отново се приближи към очите на Чейс, въпреки натиска, който Чейс оказваше върху показалеца му. Останалите пръсти се свиха като хищни нокти и все повече се приближаваха…

Чейс рязко се отпусна на седалката. Внезапното движение извади Филип от равновесие и той се преметна през облегалката на стола. Чейс се оттласна силно и столът се плъзна към другия край на конферентната стая. Пистолетът падна на земята, но вече беше твърде късно, за който и да е от двамата да реагира…

Столът и двамата мъже с него разбиха прозореца и се сринаха в помещението, където се правеха оръжията. Филип беше отдолу и една успя да нададе изплашен вик, който секна рязко от удара в пода, а двойната тежест на Чейс и стола пречупи гръбнака му.

Сблъсъкът изхвърли Чейс от стола. Той падна на една страна, а около него заваляха счупени стъкла. Главата му пламна от силна болка – беше се порязал. Отръсквайки се от парченцата стъкло, той се изправи и се огледа.

Двамата мъже, облечени в защитни костюми стояха на около петдесет фута от него и го гледаха невярващо. След това единият се протегна към стената, където се намираше някакво контролно табло и от високоговорителите се разнесе ужасяващият писък на аларма. Двамата мъже се втурнаха към изхода с максималната бързина, която им позволяваха костюмите.

Ако успееха да минат през вратата и тя се затвореше преди Чейс да успее да излезе, без карта той щеше да остане затворен в залата, без оръжие, лесна плячка за охраната, която неминуемо щеше да се появи.

Чейс хукна с всички сили след жълтите фигури. Те вече бяха стигнали до вратата и единият бе извадил картата си. Чейс Нина край разглобения лазер, върху който работеха мъжете, и се затича още по-бързо щом видя, че вратата се отваря и двамата мъже минават през нея. Тя се затвори зад тях.

Двайсет фута, десет, Чейс протегна ръка...

Ключалката изщрака.

Чейс не успя да стигне навреме.

— Мамка му! – Той завъртя бравата, но без успех.

Рязко се обърна и видя, че София е изчезнала. В срещуположния край на камерата се виждаше друга врата, идентична с тази зад гърба му. Без съмнение за отварянето й се искаше същото ниво на достъп.

Беше попаднал в капан. И въпреки че се намираше в зала, където се произвеждат смъртоносни оръжия, той просто нямаше с какво да се защити.

Освен ако...

Той хукна към охлаждащата камера, до която работеха техниците. Лазерът, който се намираше в стоманена тръба с дължината на ръката му и диаметър около десет сантиметра, беше изваден от камерата и поставен на метална решетка. Към единия му край бе прикрепен високоволтов електрически кабел. От другата му страна, посредством лентов кабел, беше свързано някакво калибриращо устройство малка кутия, окичена с бутони и датчици. Но само два от тях привлякоха вниманието на Чейс. Единият пият бе избирателен диск, над който беше нарисуван стилизиран символ на мълния, другият беше един червен бутон.

Чу се електронен звън.

Вратата се отвори и охранителите нахлуха в залата с насочени напред оръжия.

Те го забелязаха…

Чейс грабна лазера с дясната си ръка и го насочи към тях, а с лявата завъртя избирателния диск на максимум и натисна бутона.

Проблесна синя светкавица и се чу нещо, подобно на изстрел през заглушител. За миг Чейс реши, че лазерът е претоварен, но изведнъж всичките охранители се натъркаляха по пода мъртви, а от мъничките дупчици по гърдите им се струеше дим. Лазерният лъч, невидим във филтрирания въздух на фабриката, за части от секундата беше преминал през телата на мъжете и бе прогорил стената зад тях.

— О, това ми харесва! – изрева Чейс и, възхитен от новата си играчка, започна да я оглежда с възторг, но после се сети какво трябва да направи. Той заобиколи машината и отиде до кутията с лазера при най-отдалечената охладителна камера. Отново натисна червения бутон и видя кратко проблясване на синя светлина, преди камерата да се взриви със силен гръм и да се обвие в облак от дим. На панела за управление светнаха червени предупредителни лампички.

Едно по-малко. Той извъртя лазера към следващия охладител и отново стреля, получавайки поредното удовлетворение от взрива, разкъсал монтажната линия. Още два изстрела и щеше окончателно да види сметката на охладителите.

Чу се нов електронен звън, този път отдалеч. Вратата в другия край на залата се беше отворила и той чу гласовете на охранителите, които се втурнаха във фабриката. Чейс завъртя лазера, за да се прицели в тях, но пещта блокираше видимостта му.

Време беше да се маха оттук.

Той се огледа, за да потърси изход. Счупеният прозорец на конферентната стая беше твърде високо, за да го достигне, а и наблизо не виждаше нищо, върху което да стъпи.

Но над него минаваха тръбите на охладителната и филтриращата система...

Чейс отново натисна червения бутон, като този път не го пусна веднага, а прокара лазера по окачените тръби. Синята точка на лъча прогаряше метала с нажежената ярост на избухваща свръхнова. Няколко тръби се залюляха като че ли висят на гигантска панта и се удариха в пода със силен трясък.

Чейс хвърли лазера на пода, за да го счупи, и хукна към нападалите тръби. Набраната скорост му помогна да се изкачи поне наполовина, преди краката му да започнат да се плъзгат по метала.

Разнесоха се нови викове и стрелба.

Той скочи през дупката на прозореца, като избегна на милиметър ръбовете на стъклото. Падна на пода и се претърколи, за да смекчи удара, и се хвърли към глока, който бе изпуснал Филип. Грабна го и хукна към масата, за да си прибере нещата. Пусна гранатата в джоба си и сграбчи пистолета.

Хванал по едно оръжие във всяка ръка, той се обърна към вратата.

Отвън се чуха бързи стъпки...

Чейс се завъртя рязко към прозореца, който гледаше към фабриката за производство на чипове. После вдигна и двата пистолета, натисна спусъците и побягна...

Стъклото се раздроби на парченца точно преди да го стигне и да скочи през него.

Полетя към една от стерилните стаи, като всеки момент щеше да се стовари върху стъкления й покрив и да го натроши.

Чейс насочи пистолетите надолу и стреля. Покривът се пръсна и хиляди късчета стъкло се посипаха вътре. Той успя да се извърти и да падне на крака върху работната маса, но старата рана в крака му отново се обади. Чейс я пренебрегна, претърколи се напред, мачкайки поставките с чупливи силициеви чипове, стигна до края на масата и скочи на крака.

Якето му бе покрито с блещукащи останки от начупените микропроцесори.

— Чипове навсякъде – промърмори той, докато се оглеждаше наоколо. Беше се приземил в единия край на огромната зала, а вратата, през която бе влязъл първия път, се намираше на отсрещната стена. Между него и изхода лежеше лабиринт от стъкло.

Над главата му се чуха викове – охранителите бяха влезли в конферентната зала и бяха разбрали, че го няма там. А през вратата от лявата му страна нахлуваха още мъже, които се устремяваха по централната пътека.

А най-краткото разстояние между две точки е правата линия…

Чейс отново насочи пистолетите напред и побягна право към отсрещния изход. Това, че пътят му бе блокиран от стерилни стаи, въобще не го притесни – той не спря да стреля; стъклените стени, които му препречваха пътя, се пръскаха на парчета от изстрелите, а лаборантите побягваха панически в търсене на укритие. Той профуча през прозрачния лабиринт, който се разделяше пред него, осигурявайки му път, а блещукащите стъкълца се пръскаха под краката му като капки вода.

Пистолетът на Филип изщрака на празно. Без да се колебае нито миг, Чейс го хвърли, като продължи да стреля със своя автоматик по последната стерилна стая. С един куршум успя да счупи и двете стени – притича бързо през отломките, и докато се приближаваше към вратата, със свободната си ръка измъкна картата.

Охранителите тичаха след него на групичка. Той изстреля един куршум в тълпата с единствената цел да ги накара да потърсят прикритие. Те се разпръснаха на всички страни.

Плъзваме на картата в четеца…

Зелена светлина. Звън. Давай!

Той премина през вратата и веднага се устреми надолу по коридора, водещ към фоайето. На пътя му се изправи един охранител, но Чейс го отнесе с един куршум, още преди човекът да успее да се прицели.

Стигна до фоайето – невзрачно пространство със стенописи, изобразяващи микросхеми. Никаква охрана. Чейс се устреми към двойните врати. Мерцедесът на Юен все още стоеше отвън, шофьорът беше излязъл от колата и нетърпеливо се оглеждаше за шефа си.

Чейс не губи време в отваряне на вратите. Вместо това той стреля по тях, едновременно строшавайки стъклото и предупреждавайки шофьора да се маха от пътя му. После мина през празната рамка и се озона пред отворената врата на мерцедеса. Шофьорът бе разбрал намека му и сигурно вече бе отпрашил за Берн.

Чейс скочи в мерцедеса и откри, че двигателят работи. Шофьорът беше подготвен да откара шефа си на сигурно място колкото се може по-бързо. Но Чейс нямаше намерение да търси убежище, той натисна педала на газта и колата излетя от двора на фабриката, оставяйки след себе си само следи от изгорели гуми.

Трябваше да попречи на София да се измъкне с бомбата. На всяка цена.

~19~

Чейс знаеше накъде се е запътила София. За да натовари бомбата в самолета си, тя трябваше да се изкачи с лифта до върха на язовирната стена.

Долната станция на лифта се намираше в северозападната част на комплекса. Той рязко сви по пътя край реката и подкара към нея с пълна газ. Станцията лесно се различаваше от индустриалните сгради по високия си, полегат покрив.

Пред нея бе паркиран един бял микробус. Задните му врати зееха отворени и разкриваха празния му багажник. Бомбата вече беше отнесена.

Чейс погледна към кабелите, които стигаха до горната станция. По нея не се движеха никакви кабинки. Изглежда, София не беше тръгнала и все още имаше възможност да я спре.

Зад него проблеснаха фарове, един джип зави зад ъгъла и го подгони. Беше на няколкостотин ярда зад него, но щеше да го настигне бързо, щом Чейс спреше мерцедеса.

Забеляза движение и пред себе си – вторият бодигард. Едуардо, се появи на входа на станцията.

Един куршум се заби в предното стъкло и Чейс наведе глава. Мрежата от пукнатини му пречеше да вижда. Един куршум профуча край него и се заби в задната седалка със звук на раздираща се кожа.

Втори куршум пръсна огледалото за обратно виждане. Седем години лош късмет, помисли си Чейс, но единият от тях щеше да изгуби късмета за далеч по-малко време, някъде около седем секунди…

Той рязко завъртя волана на мерцедеса и даде газ по рампата към входа на станцията.

Едуардо стреля още два пъти. Единият куршум проби дупка в предния капак, а другия проби предното стъкло. Студена вълна блъсна Чейс в лицето. Той се сви на седалката.

Двигателят изрева и мерцедесът ускори по рампата. Едуардо бе затворен в капан и нямаше къде да избяга…

Колата го блъсна, разби вратата и го повлече навътре в станцията. Чейс натисна спирачките, но мерцедесът вече се пързаляше неконтролируемо към задната стена на станцията…

Блъсна се в един ръб и предната броня се строши на парчета. Едуардо излетя от капака и се размаза в стената, обливайки я в кръв.

Двете въздушни възглавници изскочиха автоматично с наподобяващ изстрел гръм от изпълващия ги газ. Чейс се почувства така, сякаш е бил ударен с юмрук в лицето от човечето на „Мишлен“, дори усети изпукването на хрущялите в носа си.

Колата се завъртя и спря. Въздушната възглавница спадна и Чейс се надигна. Носът му пулсираше. Не беше счупен – той познаваше много добре усещането – но като че ли щеше да е отекъл доста дълго време.

И все пак ако не излезеше по най-бързия начин от колата, пулсиращият му нос щеше да е най-малкия му проблем. Преследващите го охранители щяха да бъдат тук след трийсет секунди, дори по-малко…

Той грабна пистолета си и се измъкна от потрошения мерцедес. Боядисаният в бяло интериор на лифт станцията беше скучен и функционален, единственият цвят бе кървавочервеното петно на стената, където се беше ударило тялото на Едуардо. Нямаше следа от София – или от бомбата – но в дъното забеляза стълби, водещи нагоре.

Чейс бързо се изкачи по тях и се озова в голяма и студена зала – терминала на лифта. Всъщност това бе лифт тип „гондола”, а не традиционната кабинкова система. Гондолите можеха да се откачат от въжетата, пътниците слизаха и се качваха, а междувременно останалите кабинки продължаваха да се движат.

На терминала стояха две неподвижни затворени гондоли в очакване да се скачат с линията.

Третата се движеше.

София стоеше до задния прозорец. Тя се усмихна на Чейс и му махна с ръка, докато гондолата се отдалечаваше от ярко осветения терминал и потъваше в лунното небе.

Чейс измъкна пистолета си и се припели в главата й. Тя не помръдни.

Той също. Просто не можеше да натисне спусъка. Каквото и да беше направила, каквото и планираше да извърши, тя си останеше някогашната му любима, негова съпруга…

— Мамка му! – изръмжа Чейс, еднакво ядосан на себе си и на нея. Гондолата продължи да се надига, София вече бе просто един силует на прозореца.

Отвън се чу изскърцването на спирачките на джина. Чейс скочи в първата от чакащите гондоли и намери таблото за управление до предния прозорец. Под един чернен бутон пишеше „Starten“.

Той го натисна.

Веригите и зъбните предавки загракаха. Гондолата се наклони към хоризонтално разположено колело и края на кабела и се разтресе, когато отново се върна на мястото си. Над главата му затрака храповия механизъм, гондолата се закачи за стоманения кабел и започна да се издига.

Кабината на София се намираше на около стотина фута пред него. Двете гондоли щяха да стигнат до горната станция с разлика най-много от двайсет секунди, което означаваше, че София едва ли щеше да успее да излезе от гондолата, преди да пристигне той, камо ли да успее да пренесе бомбата до самолета.

Тя отново погледна към Чейс. Той също й махна, далеч не толкова топло колкото тя преди това. На лицето на София се изписа познатото раздразнено изражение. След това тя вдигна ръка, не за да му махне, а за да посочи към нещо в гондолата му.

Всъщност зад нея, съзна той.

Чейс се втурна към задния прозорец. Другата гондола току-що се беше скачила с кабела. В нея видя двамата телохранители от антуража на София

Въоръжени.

И то не само с пистолети. Те носеха щурмови винтовки Щаер AUG A3 и вече отваряха прозорците на гондолата си, подготвяйки се да стрелят към него и да надупчат гондолата му като швейцарско сирене!

Претегляйки пистолета си на ръка, Чейс прецени, че му е останал само един патрон. Гранатата тежеше в страничния му джоб, но дори и да успееше да я метне точно през прозореца на гондолата, те пак разполагаха с достатъчно време, за да го направят на решето.

Той погледна напред. Кабината му бе изминала около една четвърт от пътя и бързо се издигаше. Трябваха му само две минутки, за да стигне до върха.

Дали щеше да оцелее през тези две минути беше друг въпрос.

В гондолата имаше място за около дванайсет души, към всичките й стени бяха прикрепени тапицирани пейки. Под задната пейка се намираше сандък, в който се съхраняваше спасителното оборудване.

С дръжката на пистолета Чейс разби луминесцентната лампа над главата си и гондолата потъна в тъмнина. В мрака щеше да се прикрие по-добре. След това хвана задната седалка и я изкърти. Опря я по дължина на прозореца и се хвърли зад сандъка...

Задният прозорец се пръсна на парчета, засипа го порой от куршуми – охранителите стреляха с винтовките на автоматичен режим. Бързото чаткане на куршумите по металните стени на гондолата звучеше като градушка.

— По дяволите – извика Чейс, като се опитваше да прикрие с ръце лицето си от сипещите се върху него стъкла. Всички прозорци бяха натрошени от яростната атака. Съдържанието на сандъка зад гърба му бе направено на парчета, куршумите пробиваха металната кутия и тапицерията на седалката, но засядаха в масивното дърво под нея.

Седалката подскачаше при всяко попадение, но Чейс знаеше, че шансовете куршум от AUG да премине през пет пласта зашита – обвивката на гондолата, намотаните въжета и верижни стълби за аварийно напускане на гондолата, стената на сандъка, тапицерията на пейката и дървото, от което бе направена тя – бяха достатъчно ниски, за да му дадат някаква надежда за оцеляване.

Слаба надежда, но колкото – толкова.

Преследвачите му обсипваха гондолата с куршуми. Бяха унищожили всички прозорци, стените, тавана, дори пода бяха нашарени с дупки. Куршум откърти част от пейката, на сантиметър от главата му. Импровизираната барикада нямаше да издържи още дълго.

Настъпи кратка пауза. Охранителите презареждаха, но това щеше да продължи само няколко секунди. Нямаше да успее да направи нищо за това време.

Освен…

Чейс скочи, хвана се за спасителната верижна стълба, която беше прикрепена към тавана и я откачи. Отново стъпи на пода и в този миг стрелбата започна отново. Всеки нов изстрел се забиваше като кирка в пейката. Съвсем скоро някой куршум щеше да я пробие и да прониже гърба му…

Изведнъж цялата кабина се затресе и се залюля като махало на въжето. Усукващият се метал скърцаше и стенеше.

Чейс рискува да отвори очи, въпреки че наоколо се сипеха шрапнели. Зрението му се приспособяваше към тъмнината, вътрешността на кабината бе осветена от синьо-белия блясък на луната – и в полумрака той забеляза как надупченият таван се огъва и се покрива с гънки като кухненско фолио.

Гондолата се откъсваше от поддържащата я напречна греда!

Металът поддаваше, дупките от куршуми го бяха отслабили до такава степен, че той вече не издържаше собствената си тежест…

А с всяка следваща секунда се появяваха нови дупки.

Чейс погледна към спасителната стълба. Изчаквал бе до последния момент, преди да скочи от гондолата, но ако не го направеше в следващите няколко секунди, щеше да полети право надолу заедно с откъснатата кабина.

Зад него хвърчаха трески, които се забиваха в краката му.

Разнесе се скърцане на метал и задната част на кабината увисна. Металният таван се беше разкъсал покрай носещата напречна греда.

Всеки момент щеше да падне…

Стрелбата спря.

Презареждане…

Чейс се изкатери по стълбата и отвори люка на тавана. Изскочи на покрива и се хвърли към грамадната носеща стоманена греда.

Металният покрив се разкъса с почти човешки писък.

Надупчената гондола полетя надолу и се размаза върху скалите с трясък, който отекна в извисяващата се язовирна стена.

Носещата греда се залюля като полудяла, а кабелът заподскача от внезапната загуба на тежестта. Чейс отчаяно се вкопчи в студения метал, търсейки опора за краката си в разкъсаните останки от покрива. Видя, че преследващата го гондола също се разклати и един от охранителите падна на пода.

Той се опита да погледне през рамо към предната кабина. Може би София бе излетяла през прозореца, когато и нейната гондола се е разлюляла. Но уви. Хванала се здраво за парапета, тя го гледаше, след като бе разбрала, че се е измъкнал от падащата кабина.

Поддържащата греда спря да се тресе, въпреки че все още се люлееше. Чейс се опита да намери място, за което да се захване по-добре, но нямаше за какво.

Той отново погледна нагоре, но не към София, а към горната станция, към която се приближаваха. Бяха изминали повече от две трети от пътя…

Стрелба!

Край него засвистяха куршуми, долитащи от долната кабина; някои от тях рикошираха от поддържащата греда.

Металната стена, към която се бе притиснал Чейс, бе широка поне един фут. За малко не успяваше да го прикрие изцяло. Той се въртеше, обръщаше се на една страна, опитвайки се да се прикрие колкото се може по-добре.

Но ръцете му бяха открити, вкопчени в гредата. Достатъчно бе само да го одраска куршум, за да се изпусне и да полети към смъртта.

Кабината на София приближаваше горната станция. Онова, което бе останало от кабината на Чейс, щеше да я стигне след трийсет секунди.

Един куршум рикошира на сантиметри от лявата му ръка и металът потръпна от удара. Пръстите му се плъзнаха по замърсената повърхност. Той се опита да се захване по-добре, но усети как другата му ръка се изплъзва, а останките от покрива се огъваха под тежестта му…

Пръстите му се докопаха до нещо изпъкнало – болт.

С пламтящи ръце той се придърпа с няколко инча нагоре – достатъчно, за да попречи на останките от покрива окончателно да се разпаднат.

Поредният дъжд от куршуми се изсипа върху поддържащата ръка.

София почти бе стигнала до станцията, лампите й осветяваха гондолата. Чейс вече можеше ясно да я огледа – същата бетонна сграда, кацнала почти на ръба на скалата.

Почти.

Между дебелите основи на терминала и отвесния склон, който се спускаше към долината, имаше стръмна скалиста издатина.

Изведнъж усети как нещо кораво му убива откъм страната, притисната към поддържащата греда.

Гранатата…

Кабелът завибрира, когато кабината на София се откачи.

Стрелбата се поднови. Куршумите отскачаха от скалата.

Десет секунди, по-малко.

Охранителите продължиха да стрелят.

Чейс извика от болка, когато пусна едната си ръка и увисна с цялата си тежест на другата. Металът под краката му поддаде. Люлеейки се, той успя да бръкне в джоба си и да измъкне гранатата.

Скалата вече беше само на един фут от него.

Чейс се придърпа нагоре, захапа със зъби пръстена на гранатата и го дръпна. Металното колелце изскочи и полетя надолу в тъмното.

Четири секунди преди взрива…

— Вървете в ада!

Той натика гранатата отгоре, като я заклещи в плъзгача, придържащ гондолата към кабела. След това скочи към скалистия ръб.

Под краката му се затъркаля чакъл и той протегна ръка в търсене на нещо, за което да се хване, докато се опитваше да преодолее каменната лавина под краката си.

Поддържащата греда стигна до терминала на станцията.

Охранителите се прицелиха в него…

Гранатата се взриви.

Експлозията разкъса носещия кабел. Поддържащата греда рухна на бетонния под в станцията, преди да бъде отметната с ужасна сила встрани. Тя прелетя над главата на Чейс като гигантска котва, докато кабелът и третата гондола полетяха надолу към долината.

Ужасените писъци на охранителите затихнаха, след като се размазаха върху скалите на стотици метри под тях.

Чейс продължаваше да се плъзга, но скалата, опитвайки се да намери нещо, за което да се захване и да не ги последва в бездната. Краката му увиснаха от ръба, после кръста му…

Едната му ръка се хвана за изпъкнал скален ръб.

Чейс протегна и другата ръка. Скалата издържа. Той се издърпа нагоре и успя да се подпре с крака. Само още няколко секунди и той вече лежеше на ръба, като цялото му тяло трепереше от адреналиновия шок.

Но не биваше да спира. Не още. Трябваше да се добере до София.

Изкатери се по скалата до основите на станцията, като наблизо забеляза забити в скалата скоби. Бързо започна да се изкачва по тях, като се забави само на последната, за да извади пистолета си. Приготви се…

Напред!

Изскочи и огледа с насочен пистолет помещението, откривайки целта си.

— Не мърдай! – изкрещя той.

София, която бе коленичила в дъното на залата, замръзна, щом чу гласа му. Тя бе разбрала какво възнамерява да прави Чейс с гранатата тъкмо навреме, за да потърси прикритие зад една от паркираните в станцията гондоли, и тъкмо бе започнала да се съвзема от разтърсващия шок на експлозията в затвореното бетонено пространство.

— Еди – тя се закашля, докато той се приближаваше към нея с насочен пистолет, който не потрепваше. – Предполагам, че не трябва да се изненадвам. Никога не схващаш намека, че не си желан някъде.

— Къде е бомбата, София? – тросна й се Чейс.

— Все още е в гондолата – леко се усмихна тя. – Малко ми е трудно да я мъкна сама. Имаш ли нещо против да ми я донесеш?

— Млъквай! – Тя потрепна изненадано при вика му, а предизвикателното й изражение започна да изчезва, когато осъзна, че той говори напълно сериозно. С насочен към нея пистолет, Чейс се приближи към гондолата и надникна вътре. Бомбата лежеше на пода в центъра й.

За пръв път имаше възможност да огледа оръжието. Конусовидно тяло от блестяща стомана служеше за основа, три метални пръта излизаха от отвор в центъра й, а другият им край влизаше в цилиндрична капсула от същия полиран метал. В основата имаше ниша, която, изглежда трябваше да е гнездото за детонатора, но в момента бе празна. Дълга около три фута, бомбата изглежда тежеше поне сто паунда – но с ураново ядро теглото й нарастваше значително.

Дизайнът й бе доста необичаен, но Чейс знаеше достатъчно за ядрените оръжия, за да ги разпознае. Това бе т. нар. „артилерийска сглобка”, най-елементарният и най-груб вид ядрена бухалка – който бе и най-лесен за производство, транспортиране и поддръжка. Другите видове ядрени устройства представляваха прецизни инструменти, при които, за да се получи детонация, всяка частица трябваше да функционира перфектно в поредицата от няколко действия, извършени за микросекунди.

Артилерийските ядрени заряди, от друга страна, бяха елементарни уреди, които се нуждаеха единствено от груба сила, за да се задействат. Вземете две парчета обогатен уран-235 с определена маса. Сблъскайте ги едно в друго, много силно. От сблъсъка се достига над критична маса и възниква ядрена експлозия. Първият взрив от този вид бе ядрената бомба, пусната над Хирошима; дължината й бе почти колкото дулото на пушка, а урановата сачма се изстрелва от единия край в по-голямо парче на другия край.

Бомбата на Юен бе по-малка и по-фина, но принципът си оставаше същият. Чейс предположи, че сачмата се намира в основата – експлозивът под нея щеше да я изстреля през прътите като куршум и да я забие право в урановата цел в стоманената капсула. Просто, грубо… но ефективно.

И смъртоносно. Ако хвалбите на Юен бяха верни, то бомбата бе петнайсет килотона – малко по-мощна от тази в Хирошима – и бе достатъчна да изравни всеки град и да причини огнена буря, която да порази сградите на мили от епицентъра, да не говорим за радиоактивния прах, която ще се разнесе след взрива.

Чейс се обърна отново към София.

— Какво възнамеряваше да правиш с бомбата, София?

Тя присви очи.

— В химическото чистене ми съсипаха една пола на „Прада”, исках просто да изразя недоволството си.

Той се приближи до нея и почти заби дулото на пистолета си в челото й.

— Кажи ми!

— Няма да ми направиш нищо – тихо каза тя. Чейс стоеше пред нея с каменно изражение на лицето. Пистолетът не помръдваше. В очите й се промъкна несигурност. – Еди...

— Всичко свърши, София — каза Чейс. – Дай ми телефона си. Сега ще се свържа с властите, после...

Пистолетът излетя от ръката му и се плъзна по пода към другия край на залата. Само след секунда от терминала се разнесе изстрелът от свръхзвукова пушка.

Чейс се хвана за ръката и се огледа за стрелеца. Не се забелязваше никой, само язовирът се простираше докъдето чу видят очите. Той се хвърли на пода и се претърколи встрани, за да заблуди стрелеца, опитвайки се да достигне, падналия пистолет.

Но още преди да го грабне осъзна, че няма смисъл. Точно в средата му, малко над спусъка, бе пробита дупка, прекъсвайки връзката му с чукчето, което превръщаше оръжието в абсолютно непотребна вещ.

Този, който беше успял да простреля оръжието в ръката му или имаше невероятен късмет, или бе свръхестествено точен стрелец.

Чейс промени тактиката си. Той нямаше друго оръжие – а в станцията имаше само едно нещо, което можеше да го защити от високоскоростен куршум.

Той скочи назад, към мястото, от което бе дошъл и се озова зад коленичилата София. Дясната му ръка бе изтръпнала от удара в пистолета, затова Чейс я хвана за гърлото с лявата.

— Ставай – изръмжа той и я дръпна да се изправи.

— Еди! – изпищя тя с неподправен страх.

— Който и да се крие там, кажи му да се покаже! – заповяда Чейс, като я привлече пред себе си, за да я използва като човешки щит. – Знам, че те вижда, кажи му!

— Ако ме нараниш, той ще те убие!

— Ако не се покаже, аз ще те убия!

Никой от тях не помръдна. Стояха неподвижно цели две секунди. След това се чу тихо:

— Няма да го направиш. – София се задави, но гласът й бе възвърнал предишната си арогантност. – Не би могъл. Твърде добре те познавам...

Чейс я стисна за гърлото и гласът й секна.

— Ти уби Мак. Ти уби Нина. Кажи ми поне една добра, причина да те оставя да живееш.

— Не съм… убила… Нина – прошепна София

— Какво? – Той отпусна захвата си съвсем леко.

— Тя не е мъртва. Все още.

Захватът му отново се стегна.

— И ти не си. Все още.

— Телефонът – успя да прошепне София, като се пресегна към джоба си. – Ще ти… покажа…

Дясната ръка на Чейс не бе изгубила съвсем усещането си и той успя да напипа телефона, а не нож или някакво друго оръжие. Той леко отпусна захвата си.

— Давай.

Тя вдигна телефона и чукна с пръст по екрана, който светна. След още две натискания тя отвори фотоалбума. В него имаше съхранена само една снимка.

Въпреки че беше малка, Чейс позна човека на нея, но това не попречи да потрепери от ужас, когато София увеличи образа така, че да запълни екрана.

Нина.

С ожулено лице, уста, запушена с парцал, очи, изпълнени със страх. Тя лежеше по гръб, косата й бе разпиляна по пода като кървава локва.

— Ако нещо се случи с мен – изсъска София, – тя ще умре. И за миг не си помисляй, че няма да го направя. Току-що убих собствения си съпруг – твоята сексиграчка не значи нищо за мен. А сега ме пусни. – Чейс не помръдна. – Пусни ме. Еди. Ти се би до края, но това вече е краят. Край на битката. Ти изгуби.

Чейс гневно изръмжа, но си махна ръката. София отстъпи встрани, като му се усмихна триумфално, докато разтриваше гърлото си.

— Коленичи, Еди. Ръце зад главата. Не искаме да даваме на моя приятел там повод да ти откъсне някой крайник, нали.

Чейс коленичи неохотно, като се огледа внимателно – и за пръв път забеляза снайпериста. Не можеше да не се възхити от снайперистките умения на стрелеца. Мъжът, блед силует на фона на язовира, стоеше изправен на платформи – намираща се на около четиристотин ярда от тях. Улучваното на цел от такова разстояние бе голямо постижение; това, че мъжът бе улучил толкова малка цел, бе постижение на майстор от класа.

София набра някакъв номер и сложи телефона до ухото си.

— У мен е каза тя. – Обаче някой трябва да дойде да ме вземе имах си малки проблеми с бившия ми съпруг. – Тя изслуша въпроса от другия край на линията и се усмихна. – Не, другия. Не се тревожи, Джо го е взел на мушка. Просто изпрати колата. Колкото се може по-бързо, благодаря.

Тя прекъсна връзката и се приближи до Чейс, като внимаваше да не застава между него и стрелеца.

— Всъщност се получи много добре – каза тя. – Тъкмо се чудех как да накарам тази малка пикла да прави каквото й кажа, но сега, когато вече имам теб...

— Знам ли – каза Чейс, като се насили да остане спокоен и да не се поддаде на провокацията й. – Като се сещам как се развиха нещата между нас, преди да тръгна, тя сигурно ще бъде щастлива да ми види гърба.

София се ухили.

— Добър опит. Но аз мога да разбера какви са истинските й чувства към теб – и какво чувстваш ти към нея. Знам, че не би позволил нищо лошо да й се случи. И тя би направила същото за теб. Само защото някой понякога те подлудява не означава, че не го обичаш.

— Ти пък какво знаеш за любовта? – тросна се Чейс. Това я засегна, лицето й се вкамени. Обърна се с гръб към него и тръгна нанякъде, като го остави на мушката на снайпериста. После отнякъде се появи кола и станцията се изпълни с хора.

~20~

ФРАНЦИЯ

Чейс лежеше на скамейката. При звука на приближаващите се стъпки вдигна поглед. Помещението, в което се намираше, не беше точно килия, но нямаше прозорци, дебелата врата имаше сигурна ключалка и в редките случаи, когато я отваряха, за да му подават храна и вода, той бе успял да забележи, че отвън пазят поне двама души.

Едните стъпки принадлежаха на София. Потракването на високите й токчета, наперената, бърза походка... той си ги спомняше твърде добре. Затова съвсем не беше изненадан, когато врата се отвори и тя се появи, заедно с един въоръжен мъж. Това бе снайперистът от язовира, тъмнокож, мускулест гигант, с черна кожена жилетка, и няколко редици обеци по голата глава.

— Здрасти. Еди – каза София. Важно, самоуверено, като човек, който командва.

— Привет, кучко.

Тя се намуси.

— Еди, наистина няма защо да се държиш детински. Не и когато възнамерявам да те събера с твоята любима.

Той седна на скамейката.

— Тя добре ли е?

— Разбира се, че е добре! Тя трябва да свърши нещо за мен, нещо, за което има нужда от ясно съзнание, затова изобщо не е препоръчително да я наранявам. Поне за момента. – Тя се усмихна при завоалираната заплаха. Спътникът й, от друга страна, възнагради Чейс със злобно ухилване, което разкри блестящ зъб с инкрустиран диамант. – Между другото мисля, че не съм те запознала с моя приятел. Еди, това е Джо Комоса. Моят ангел хранител, така да се каже. И твой също.

— От известно време те наблюдавам – каза Комоса, като отново го заслепи с усмивката си.

— Ти си онзи в Ботсвана – каза Чейс, като си спомни фигурата, която беше зърнал в мината. – При трошачката, ти застреля охранителите.

— Не можех да позволя Нина да загине, докато още имам нужда от нея, нали? – обясни София. – Нуждаех се от теб, за да я изведеш безопасно от мината. Но не очаквах да се засилиш чак до Лондон! Колкото до спускането с парашут върху фабриката… Добре, че сложих онзи предавател в джоба ти, иначе нямаше да разберем, че идваш. Но накрая всичко се нареди отлично.

— Освен за Дик – каза саркастично Чейс.

— Не всички бракове са като в приказките. Както сам знаеш. Но да погледнем от веселата страна, в завещанието си той оставя всичко на мен.

Според мен това, че го уби, прави завещанието невалидно.

София се засмя.

— Но не аз го убих, Еди! Ти го направи!

Чейс рязко се изправи и Комоса насочи пистолета си към него.

— Каква?

— Еми да. В изблик на ревност. Всъщност това е доста романтично, погледнато от една страна. Толкова си се вбесил, когато си разбрал, че съм се омъжила за Ричард, че си го преследвал през две държави, за да го убиеш и да ме върнеш при себе си. Поне така ще кажат свидетелите на смъртта му, само първо трябва да ги избера. Разбира се, това ще бъде голямо разочарование за АСН, особено след като си убит и ботсванския министър. Което – добави тя, – си беше изцяло Ричардово дело. Аз нямах пръст в него… и все пак всичко се нареди както трябва. След като изгубиха и платформата над Атлантида, не бих се изненадала ако ООН реши да съкрати разходите си и да разпусне агенцията.

— Което означава, че ще можеш спокойно да търсиш гробницата на Херкулес, без никой да ти пречи, нали?

София вдигна снизходително вежди.

— Много добре. Еди. Честно, не бях сигурна, че изобщо ще се сетиш.

— Разполагах с цял ден за размишления..

— Да, съжалявам за това. Собственикът на това шато, всъщност вече съсобственик, – тя му се усмихна лукаво, – не можа да дойде веднага, а ние трябваше да се погрижим за някои неща. Но сега разполагаш с цялото ни внимание. – Тя отстъпи назад към вратата, а Комоса махна с пистолета си към Чейс да го последва. Той за пръв път видя, че грамадният мъж не носи нищо под жилетката, а гърдите му са обсипани с пиърсинг, който стигаше до колана на кожените му панталони, и от зърната на гърдите му виси по една огромна сребърна халка. – Ела с мен.

— София, дали тези неща стигат чак до долу? – попита Чейс, като посочи блестящите бижута.

— Защо питаш мен?

— Просто имам усещането, че знаеш от личен опит.

София само се ухили неприлично и излезе. Когато Чейс минаваше край Комоса, той насочи пистолета си в лицето му.

— Хей, покажи на дамата уважението, което заслужава!

— Нали това правех – каза Чейс и студено му се усмихна.

Комоса го удари в слепоочието с дръжката на пистолета. Чейс залитна и се хвана за главата.

— Хей момчета извика им София, – хайде в този специален ден да се държим прилично, става ли?

Чейс погледна Комоса и пъхна пръст в халката, която висеше от лявото му зърно.

— Когато най-малко го очакваш, друже, аз ще откъсна това нещо и заедно с него ще ти изтръгна шибаното сърце. – Нигериецът просто се ухили саркастично и го последва навън в коридора. Какво имаш предвид под „специален ден”?

София не отговори, просто ги поведе нагоре по стълбите към големия, богато украсен салон. В стаята се появиха още мъже, отпуснали ръце на кобурите, но Чейс изгуби всякакъв интерес към тях, когато видя…

— Еди! – проплака Нина от другия край на стаята. Беше облечена в дънки и риза в цвят „каки”. Тя се опита да изтича към него, но пазачите от двете й страни я задържаха. Облекчение заля Чейс.

— О, Господи, наистина си добре! – Образът на Нина от телефона на София, замръзналото изражение на страх, не го беше изоставял през цялото време, откакто напуснаха Швейцария.

— Така-а, след като вече всички се събрахме – каза София с ръце на хълбоците, – можем да се върнем към работата. Нина, Еди е жив и здрав. Еди, Нина е жива и здрава. Ако искате това да си остане така, ще правите каквото ви казвам.

— Имаш предвид да ти намеря гробницата на Херкулес каза Нина, като хвърли на София изпълнен с омраза поглед.

— За какво ти е? – попита Чейс. – Нали вече имаш парите на Юен и даже ядрена бомба – какво толкова има в гробницата, че толкова силно да го желаеш?

— Ядрена какво? – извика Нина.

— Всъщност – чу се друг глас над тях, – аз го искам,

Нина и Чейс погледнаха нагоре. От двете страни на големия балкон се спускаше по една вита стълба. А в центъра на балкона стоеше…

— Я виж ти – произнесе Нина със студен тон. – Рене Корвус

Милиардерът слезе по стълбите.

— Всичко се разви според моя план – каза той, като се приближи към София. – Потъването на платформата SВХ, твоето откриване на урановата мина, дори бракът на София с Юен. Всичко с част от плана ми.

Чейс бе шокиран.

— Чакай малко, ти си потопил SBX?

— Аз я построих – каза Корвус, – или по-скоро една от моите компании. Логично е аз да я унищожа.

— Всъщност Джо свърши работата. – Комоса се усмихна с диамантената си усмивка.

— На тази платформа имаше повече от седемдесет души – извика Нина

— За съжаление, но бе необходимо – каза Корвус. – Като неизпълнителен директор на АСН знаех, че вие използвате текста на „Хермократ”, за да откриете гробницата на Херкулес, но нямах достъп до секретните сървъри на агенцията. Като използваха директната сателитна връзка от платформата, моите хора получиха достъп до тях – а потапянето на платформата трябваше да заличи всички следи от нахлуването. Ефикасно, нали?

— След това натопихте Юен, за да изглежда така, сякаш той е отговорен за това – каза Чейс. – А мен натопихте за убийството на Юен.

— Той си изигра ролята – отбеляза София толкова безгрижно, сякаш бе убила муха. – Сега целият му бизнес ми принадлежи.

— Което означава, че принадлежи и на мен – каза Корвус, като се усмихна.

Нина се намръщи.

— Какво?

София протегна лявата си ръка. В първия момент Нина си помисли, че й показва среден пръст, но след това осъзна, че всъщност показва безименния си пръст.

На който имаше пръстен с огромен диамант.

— Е? – каза София. – Няма ли да поздравите булката?

— Омъжила си се за него? – изломоти Чейс.

— Преди около час – каза София. – На малка гражданска церемония, нищо твърде претрупано.

Корвус плъзна ръка върху кръста на София.

— Идеалният съюз, сливане на лични и бизнес интереси. Компаниите на Юен сега ще станат част от империята Корвус. А София – той й се усмихна, – най-после ще бъде с мен. Толкова дълго очаквах този ден. Представа нямате колко беше трудно да я гледам женена за друг, въпреки че беше необходимо. – Той замълча за миг. Е, вие може би знаете, господин Чейс.

— Au contraire*, друже – изръмжа Чейс, разпервайки ръце – Що се отнася до мен, напрано си я взиман. Но ще те посъветвам нещо.

[* Напротив (фр.) – Б.ред.]

— И какво е то?

— Не си обръщай гърба към нея. Има навика да изяжда съпрузите си.

Корвус изпръхтя презрително, а София го прегърна.

— Горчивината не ти отива, Еди – каза тя. – А сега. Нина, тук започва твоята роля. Сватбата не е нищо без меден месец. Проблемът е, че ние просто не знаем къде да отидем. Бих желала да ни помогнеш да си изберем дестинация. – Тонът й се втвърди. – Някое място с много история…

* * *

Нина внимателно подреди парчетата от древния ръкопис, като гледаше избледнелите кафяви символи да съвпаднат, след което се наведе назад, за да огледа целия образ. За пръв път от две хиляди и петстотин години картата, съставена от страниците на „Хермократ”, беше пълна.

Тя погледна нервно към Чейс. Англичанинът седеше в един стол в ъгъла на библиотеката, ръцете му бяха заключени с белезници на гърба, а Комоса и един друг охранител го пазеха. На Нина й беше обяснено пределно ясно, че всяко закъснение или грешка в сглобяването на картата ще доведат до жестока болка за Чейс. За да наблегне на това, Комоса бе наредил най-различни уреди за мъчения на съседната маса, вариращи от палка през клещи до електрическа дрелка.

Чейс я погледна в отговор. Той знаеше също толкова добре, че щом гробницата бъде открита. Корвус и София няма да имат нужда от тях и ще ги убият. Засега единственото, което им оставаше, беше да се подчиняват и да търсят възможност за бягство…

— Е, какво? – нетърпеливо попита София, като се втурна в стаята право към масата. – Къде се намира?

— Боже, дай ми възможност да се огледам! – оплака се Нина, като отвори атласа. – Да не мислиш, че съм запаметила всички крайбрежия в света!

Всъщност тя имаше много добра идея откъде да започне търсенето. Една от досега липсващите страници включваше компас и сега тя знаеше, че трябва да проверява югоизточното крайбрежие. Отчитайки ограниченията при навигацията на древните гърци, почти сигурно бе, че става въпрос за Средиземно море, което поставяше гробницата в Северна Африка.

В което имаше смисъл, осъзна тя. Според легендата, Херкулес прекарал много време обикаляйки древна Либия – която покривала много по-широка площ от съвременната държава със същото име.

Гробницата можеше да се намира на мястото, където се бе извършил някой от героичните подвизи по онова време.

Задълбоченото изследване на атласа стесни възможностите до няколко района. Крайбрежната линия се движеше грубо от югоизток към северозапад, но в най-северния си край рязко завиваше и се отправяше директно на североизток. Имайки предвид мащаба на древната карта, оставаше само един район, който да отговаря на описанието.

Пръстът на Нина стигна до крайбрежието на Тунис, залива Габес.

— Това ли е мястото? – настоятелно попита София.

— Да, отговаря на изискванията – каза Нина, като поглеждаше ту в едната, ту в другата карта. – Реките извират тук и тук, и този остров точно в източната част на брега...

Корвус се приближи към масата.

— Тунис ли?

— Може би не – каза София, като проследяваше маршрута на пергамента от брега до местоположението на гробницата. – Мащабът не...

— Може ли? – прекъсна я Нина. Раздразнението от това, че мнението й на учен се опровергава от лаик засенчи всякакви мисли за отмъщение. — Да видим, това езеро в западната част трябва да е тук на съвременната карта. Намира се на около петдесет мили от брега. Дори ако се вземат предвид неточностите при изчисляването на мащаба, това е грубо една трета от пътя от брега до края на маршрута, което означава, че гробницата се намира на около сто и петдесет мили навътре в сушата, на югозапад от Габес. В такъв случай местоположението й е...

— В Алжир – обяви Чейс от другия край на стаята. Добре го познавам.

— О, да въздъхна София с пренебрежение – бленуването под звездите в Големия източен ерг*, най-невероятното небе, което си виждал, колко пъти съм чувала тази история!

[* Ерг, или пясъчно море – обширна равнинна област, покрита с пясъчни дюни, където липсва всякаква растителност – Б.пр;]

— Снимай я – заповяда Корвус на едни от хората си, който се приближи до масата, за да снима отгоре пълната карта. – Благодаря ви, доктор Уайлд. Сега, след като открихте гробницата на Херкулес, вярвам, че хората ми ще се справят и сами.

— Нека позная – каза Нина, като го погледна предизвикателно. – Сега ще ни отведете в Ню Йорк на борда на частния си самолет.

— Едва ли. – Той се обърна към Комоса. – Отърви се от тях.

— Не. – Властният тон на София изненада дори Корвус Той изискваше пълно подчинение. – Все още имаме нужда от тях.

— Защо, скъпа моя? – бавно попита Корвус.

— Защото, скъпи мой, доктор Уайлд не ни каза всичко. – Тя хвана Нина за косата, вързана на опашка, и силно дръпна главата й назад. Нина изохка от болка. – Нали така, Нина?

— Не знам какво имаш предвид – процеди Нина през зъби.

— Напротив. Спомняш ли си, че на самолета за Ботсвана ми разказа как си мислела, че има още улики, скрити в текста на „Хермократ”, улики, които не са свързани с местоположението на гробницата, а с това как да се влезе в нея? – София изви ръката си и опъна косата на Нина още повече. — Според мен ти криеш нещо, надяваш се, че дори да открием гробницата, няма да успеем да влезем вътре – и че дори ще загинем в смъртоносните капани.

— Тези смъртоносни капани едва ли ще продължават да действат след толкова хиляди години изръмжа Нина. Това да не ти е играта „Tomb Raider”.

Чейс се прокашля.

— Ъъъ, всъщност в Тибет има някои, които още действат. Двамата с Джейсън едва не загинахме, докато се опитвахме да излезем навън. – Въпреки болката си, Нина се обърна към него – Да знам. Трябваше да ти кажа. Съжалявам.

— Ето затова връзката ви се разпада – каза София на Нина. – Липсата на комуникация. – Тя пусна косата й. – Така, образовай ни. Как да влезем вътре?

— Не знам – отговори й напълно искрено Нина.

София кимна на Комоса, който заби огромния си юмрук в стомаха на Чейс. Той се закашля и се опита да си поеме дъх.

— Как да влезем? – попита отново тя.

— Господи! – извика ужасено Нина. – Не знам!

София отново кимна. Комоса взе палката и злобно цапардоса Чейс по врата. Той извика от болка и се свлече от стола, като си удари главата в твърдия дървен паркет на пода.

София го изгледа със студен поглед.

— Как да влезем?

— Ти, мръсна кучко! – изкрещя Нина. Нали ти казах, че не знам! Остави го на мира!

Този път дори не се наложи София да кима. Комоса се обърна към малката маса и взе дрелката. Той натисна спусъка й два пъти и всеки път инструментът издаваше зловещ виещ звук. След това се наведе и притисна върха на свредела в плешката на Чейс. Преди Нина да успее да каже нещо, той натисна спусъка.

— Спри! – проплака Нина. – Спри, спри го! Не знам, дявол да го вземе, не знам! Но ще разбера, обещавам ти, само го спри!

София се замисли за миг, след това посочи към малката маса. Леко разочарован, Комоса върна дрелката на мястото й, като от свредела й по пода прокапа кръв.

Без да се интересува дали някой ще се опита да я спре, Нина се втурна към Чейс. Раната на гърба му бе широка около сантиметър, от нея бликаше кръв толкова силно, че тя не можеше да види колко е дълбока дупката. Чейс потрепери, лицето му се изкриви от болка. Тя коленичи и притисна длан към кървящата рана, усещайки как топлата течност се процежда между пръстите й. Тя погледна към София.

— За Бога, помогни му! Ще направя каквото поискаш, ще разбера как се влиза в гробницата!

— Превържете го – заповяда София, приемайки предложението й. Комоса дръпна Нина от Чейс. Тя се възпротиви и започна да се бори с него, но двама мъже хванаха под мишниците изпадналия в безсъзнание Чейс и го изнесоха от стаята.

— Превържете го – заповяда София, приемайки предложението й. Комоса дръпна Нина от Чейс. Тя се възпротиви и започна да се бори с него, но двама мъже хванаха под мишниците изпадналия в безсъзнание Чейс и го изнесоха от стаята.

— Радвам се, че си на борда – й каза София с леден триумф. – Залавяй се за работа – имаш време докато открием гробницата да разшифроваш текста. В противен случай Еди ще се нуждае от нещо повече от няколко превръзки, за да се оправи от онова, което Джо ще му причини.– Тя тръгна след мъжете, които изнесоха Чейс, но изведнъж се спря и ритна Нина с острия нос на обувката си. Нина се преви на две от болка. – Ако още веднъж ме наречеш кучка, ще ти отрежа шибания език. – След тези думи тя се завъртя на високите си токчета и напусна библиотеката.

— Станете, доктор Уайлд – заповяда Корвус. – Чака ви работа. Ще уредя експедицията до Алжир колкото се може по-скоро. – Той също излезе от библиотеката, като се спря до вратата. – Между другото, идете да се измиете. Не искам да ми повредите пергаментите.

След тези думи той излезе, като остави Нина да се взира в кръвта по ръцете си.

~21~

АЛЖИР

Трите хеликоптера прелетяха с гръмотевичен грохот над пустинята. Под тях се ширеха единствено сухи, проблясващи пясъчни дюни. На сянка температурата сигурно щеше да бъде над трийсет и пет градуса по Целзий… но всъщност наоколо нямаше никаква сянка, безмилостното слънце опичаше всичко, добавяйки още десетина градуса.

Кабината на водещия хеликоптер, голям транспортен „Сикорски” S-92, беше климатизирана, но нито Нина, нито Чейс се чувстваха по-удобно от това. Изминаха два дни, откакто се бяха събрали отново, но те не й бяха достатъчни, за да разкрие последните тайни, скрити в ръкописа на „Хермократ”

Времето й бързо изтичаше.

— Десет минути – обяви София. Двамата с Комоса седяха в задната част на кабината, заедно с Чейс и Нина, а Корвус се возеше отпред, на седалката на втория пилот. – Надявам се скоро да те осени прозрение, Нина.

— Условията не са върха на мечтите – оплака се Нина. Ръцете й бяха оковани в белезници отпред, така че тя все пак можеше да работи с пергаментите. Ръцете на Чейс бяха оковани зад гърба. Раната на рамото му беше обработена и превързана, но все още ужасно го болеше. По някакви свои садистични причини, София му беше върнала коженото яке – което, заради белезниците, той не можеше да съблече и сега се потеше усилено, въпреки прохладния вятър, който духаше от климатика.

За голямо раздразнение на Нина, той разпиля и страниците, които държеше на коленете си. Но това не успя да я разсее, тя изцяло се бе съсредоточила върху задачата си.

Все повече се убеждаваше, че в думите на Платон се крият улики, закодиран лингвистичен ключ, който щеше да разширява пъзела. С всяко следващо изчитане на древногръцкия текст този ключ като чели се приближаваше все повече.

Но не достатъчно, за да може да го завърти в ключалката. Тя се намръщи.

— Не ти ли е забавно? – попита я Чейс. В сравнение с обичайното му поведение, след раняването той бе станал непривично мълчалив.

Тя поклати глава.

— Мога само да предполагам, че има някакъв код, които трябва да се използва, за да се открият нужните думи, описващи начина за влизане в гробницата – например третата дума на шести ред, първа страница, е „завърти”, седмата дума на ред дванайсет е „ключа”, и така нататък. Та той казва в прав текст, че думите са скрити сред другите думи! Но аз просто не мога да намеря нищо, което да представлява самия код. Трябва да има някаква начална точка, начин да се разбере откъде започва всичко и как да се продължи напред, в противен случай дори човекът, за когото е било предназначено това, не би могъл да го разреши. Само че… просто няма такъв начин.

— Нищо друго ли няма на хартията? – попита Чейс. – Някакво скрито съобщение или нещо такова?

— Каквото се вижда, това е – каза София. – За времето на Платон симпатичното мастило е било еквивалент на квантовата криптография, така че няма какво друго да се открие. Уликите трябва да се крият в самите думи. – Тя погледна часовника си. – За откриването, на които разполагате с шест минути.

Нина отново се съсредоточи върху пергаментите, като преглеждаше текста колкото се може по-бързо. Думи, скрити в думите… но кои думи? Тя четеше все по-бързо, древното шарено мастило почти се размазваше пред очите й, докато бързо преглеждаше всяка страница.

Но Нина знаеше, че едва ли ще открие нещо повече от това, което вече е намерила. Ако имаше шифър, ключът за разгадаването му не се съдържаше в текста на „Хермократ”. Или трябваше да се търси в някой друг източник, с който тя не разполагаше и съответно нямаше никакъв шанс да го разгадае… или просто нямаше шифър.

— Тази физиономия ми е позната – каза Чейс, като за пръв път в гласа му прозвуча надежда.

Нина го погледна.

— Какво?

— Това е изражението, което се появява като решаваш кръстословици и тъкмо си се сетила нещо. Какво откри?

— Да, какво откри? – попита София с подновен интерес. Корвус се обърна назад и се взря в Нина.

— Аз… Не съм сигурна все още. Но според мен разглеждам проблема от погрешната гледна точка. Аз възприех споменаването за думите, скрити сред другите думи, просто като намек за шифър – че определени думи в текста формират съобщение. – Тя разлисти пергаментите, докато стигна до първата страница. – Ами ако не е така? Уликата към откриването на картата бе абсолютно буквална – може би и в този случай е така. „Думите на нашия приятел Хермократ разкриват други думи”… И „поруменялото стъкло”… поруменяло, червено стъкло, цветно стъкло…

Тя погледна към тавана на кабината. Над предните седалки се намираха стъклените люкове, които даваха на пилота изглед към роторните перки. Те бяха боядисали в зелено, за да се използват и като защита от слънцето. Нина се наведе напред и протегна един лист така, че слънчевата светлина да пада директно върху него. Цялата страница придоби ярък смарагдовозелен оттенък, а мастилото стана тъмнокафяво.

Нина едва не скочи от мястото си.

— Намерих го, намерих го!

— Какво намери? – попита объркано Чейс.

— Трябва ми нещо червено, червена пластмаса или стъкло. – Нина огледа кабината. – Хайде де, по-бързо – сопна се тя на София. – Свърши нещо полезно, намери ми го.

София се намръщи, но направи каквото й бе казано.

— Джо, подай ми чантата. Синята. — Комоса се пресегна зад седалката й, взе една раница и й я подаде. София прегледа съдържанието й. – Ето – каза тя и подаде на Нина една папка. – Това ще свърши ли работа?

— Идеално – каза Нина и я грабна от ръката й. Папката съдържаше страници с превода на „Хермократ” от старогръцки на английски, но тя просто ги изхвърли. Трябваше й самата папка, която бе направена от червена пластмаса.

Тя постави първия пергамент в папката, след това я поднесе към едното стъкло, като се опитваше да улови колкото се може повече пряка светлина. Червеникавокафявият текст под пластмасата почти се изгуби, цветът му бе абсорбиран от червения филтър и на листа останаха само бледи отсенки.

Но изведнъж на листа изникна нещо с кристална яснота.

Сред призрачните думи на оригиналния текст изпъкнаха отделни букви, безцветното мастило изведнъж почерня...

— Ето какво означава да видиш света през поруменяло стъкло – каза Нина с благоговение. – Мислех, че по-тъмните петна са просто парченца в мастилото – но изглежда те са били добавени, след като е бил написан основният текст. Червеното стъкло е било изключително рядко и ценно по платоново време, затова малцина са можели да прочетат скрития текст. Предполагам, че сигурно е бил написан с октоподно мастило или пък...

— Ако щат и с писалка да го бяха написали, не ме интересува – каза нетърпеливо София. – Какво пише там?

— Тетрадка, тетрадка. – Нина щракна с пръсти. Чейс не можа да се сдържи и леко се усмихна на обиденото изражение на София, докато подаваше на Нина тетрадка и химикалка. – Така, да видим...

Леко изкривена, заради белезниците, тя започна да записва всяка буква. Изреченията на древногръцки постепенно започнаха да придобиват форма.

— Чудесно, това е обещаващо начало – каза тя, като ги преведе наум. – Тук пише, че входът е обърнат към изгрева.

— Насочи се към източния склон на планината – каза Корвус на пилота. – Какво още?

— Не знам, само това имам засега – отговори сухо Нина. – Трябва да поработя още върху него.

— Ще трябва да го правиш в движение – каза София. – Пристигнахме.

Всички погледнаха напред. Пред тях се издигаше малък скалист хълм, тъмна могила сред безкрайните бледи сиво-кафяви дюни.

— Това не е точно планина забеляза Чейс. – Повече ми прилича на пъпка. Мисля, че Херкулес е заслужил нещо доста по-впечатляващо от това.

— Имам съмнения, че за разлика от някои хора Херкулес едва ли е имал нужда да компенсира недостатъци отбеляза сухо София. – Освен това съм убедена, че съдържанието на гробницата ще бъде далеч по-впечатляващо.

Хеликоптерът започна да се спуска към подножието на източната стена на хълма и се приземи сред вихри от прах и пясък. Останалите вертолети го последваха.

— Разпръснете се – заповяда Корвус по радиостанцията.

— Някъде трябва да има вход намерете го. – Въоръжените мъже, облечени в камуфлажни облекла, изскочиха от хеликоптерите и започнаха претърсването. Той се обърна към Нина. – Доктор Уайлд, продължавайте да работите. Докато открием входа, искам да съм получил колкото се може повече информация за вътрешността на гробницата. Щом я открием, боя се, че ще се наложи да работите в движение.

— Защо сте се разбързали толкова? – попита Чейс. – Тук не става въпрос за състезание – никой друг не знае къде се намира това нещо.

— Съмнявам се, че ще го разбереш, Чейс – каза Корвус, и изпълнен с презрение. – Ти си незначителен човек с незначителни мечти. Но ако имаш мечта като моята и си на ръба да я осъществиш… и ти няма да искаш да чакаш.

— Хей, аз също имам мечти, които искам да се сбъднат – каза Чейс. – Всъщност даже снощи си мислех за едната. Ти си част от нея. Както и ти — добави той, като кимна към София, – и Джо с опръстенените цици. – Той студено се усмихна. – Мечтата ми включва и бейзболна бухалка. С наковани по нея гвоздеи.

— О, я млъкни, Еди — тросна му се София. Тя се обърна към Нина. — Това е една от причините да го напусна. Никога не си затваря устата. Сигурно си го забелязала.

— Ако всички си затворят устата, може и да успея да се концентрирам – каза раздразнено Нина.

След като климатикът бе изключен, температурата в хеликоптера бързо растеше. Единствено Нина не го забелязваше, защото се бе съсредоточила изцяло върху откриването на буквите, скрити сред думите в текста. Беше стигнала до деветата страница, когато от говорителя в кабината се разнесе гласа на един от хората на Корвус.

— Сър, говори Бертийон – каза развълнувано той. – Открихме я, на около двеста метра на север, зад онази висока скала. – Всички погледнаха натам и видяха една обрулена от вятъра каменна колона, издигаща се над склона.

— Отлично – каза Корвус, като излезе от кабината и си сложи една широкопола шапка за слънце. Комоса се измъкна през задната врата и я задържа, за да слезе София, след което дръпна Чейс от седалката му и го блъсна върху горещия пясък. Нина го последва непохватно, притиснала към гърдите си ръкописите.

Тя присви очи и огледа околния пейзаж, блясъкът на слънцето я заслепяваше. Очите й пареха от стичащата се в тях пот. Освен заобикалящите ги дюни, които се простираха до хоризонта във всички посоки, ниският хълм бе единственото отличаващо се нещо.

От сателитните снимки, които Нина бе разглеждала в имението на Корвус, за да открие местонахождението на гробницата, тя знаеше, че най-близкият град се намира на около стотина мили. За да дойде някой тук, трябваше да има много добра причина за това. Въпреки че не беше най-горещата пустиня в света, Големият ерг си оставаше пуст и безпощаден.

Идеалното място да се скрие голямо съкровище...

Хората на Корвус се върнаха при хеликоптерите, за да вземат още оборудване. Водачът им се отправи към отдалечената скала, а останалите го последваха. Само след секунда Нина се оказа облята в пот. Тя помоли София да позволи на изнемогващия от горещина Чейс да съблече якето си, но както беше очаквала, молбата й беше отхвърлена – с голямо удоволствие.

Те се приближиха до скалата и видяха по-малък скален блок да лежи до нея, заровен до средата. Разстоянието между тях оформяше широк около четири фута проход, който водеше навътре в хълма. При пристигането на групата човекът на Корвус, Бертийон надникна от сенките.

— Продължава доста навътре, сър. Освен това има не нещо, което трябва да видите. Ние не сме първите хора, които са идвали тук.

Те влязоха в тунела със запалени фенери.

— Не съм особено впечатлена – изсумтя София, като освети с фенера си стените ни камерата.

— Навътре има още, мадам – кача Бертийон, като продължи да върви. Една арка маркираше входа към втора камера със застоял, хладен въздух, Нина веднага определи архитектурата като древноатинянска, която бе запазила елегантността си, независимо от изминалите хилядолетия. Определено се намираха на правилното място, но какво още щяха да открият?

— Ау! – възкликна тя, когато пред очите й се разкри великолепна гледка. София се спря до нея и насочи лъча на фенерчето си към един огромен предмет.

— Добре, признавам, това вече е впечатляващо.

Пред тях се издигаше статуя, стилизирано изображение на лъв, висока около двайсет фута и почти толкова широка, блокираща входа на камерата, устата на лъва беше отворена в безмълвен рев, едната му лапа бе вдигната за удар, а другата лежеше на пода.

Под нея видяха тяло.

— Мъртъв е от доста време – каза Нина, като коленичи, за да огледа отблизо. От размазания труп беше останал само прашен скелет с изсъхнали парчета кожа по него. – Поне от хиляди години. Може и повече.

— Какво му се е случило? – попита Корвус, като освети с фенерчето си устата на лъва, издигаща се поне на осем фута над земята. Докато самата статуя бе изсечена от камък, зъбите му бяха от потъмнял бронз... със слаби петна от кръв, които все още се забелязваха върху тях. Повече петна бяха навътре в устата му, сякаш лъвът беше отхапал нечия ръка.

— Нима не е ясно? – каза Чейс, като кимна към каменната лапа, притиснала нещастния изследовател. – Лъвчето Кларънс го е размазало. Това нещо е капан.

Всички бързо отстъпиха назад на прилично разстояние от статуята и погледнаха към Нина.

— Мисля, че е време да ни кажеш какво друго откри при превода – каза София, като положи ръка върху кобура с пистолета си.

Нина хвърли поглед към тетрадката си.

— Предполагам, че това е Немейския лъв – първото от десетте изпитания на Херкулес.

— Десет ли? – София повдигна подозрително вежди. – Мислех, че са дванайсет.

— Зависи коя версия на легендата си чела. В най-ранните приказки от древна Гърция Херкулес е преминал само десет изпитания. Последователността им зависи от това кой разказва историята. Единственото, което остава непроменено е, че първото изпитание винаги е убиването на Немейския лъв, от чиято кожа той направил непробиваем плащ, а второто е убиването на Лернейската хидра, в чиято кръв потопил стрелите си и раните от тях вече не зараствали. Последното изпитание също винаги се повтаря – убиването на Цербер, пазителя на Подземния свят.

— Значи за да влезем в гробницата на Херки, трябва наново да преминем всичките изпитания? – попита Чейс. Всички обърнаха глави към него. – Какво? Прав съм, нали. Нина?

— Прав е – потвърди Нина, като кимна с глава. – Точно това беше скрито в съдържанието на „Хермократ” – описание на предизвикателствата и насоки накъде да се върви в лабиринта – който всъщност би трябвало да представлява Подземния свят – за да се стигне до тях.

София я погледна подозрително.

— Но не пише как да се преодолеят?

— Не е необходимо. Изпитанията на Херкулес са били познати на всеки древен грък, също както приказките за Пепеляшка и Робии Худ, и… Междузвездни войни са познати на нас. Всеки уважаващ себе си атинянин е знаел как да ги преодолее. – Нина посочи устата на лъва. – Херкулес победил Немейския лъв като бръкнал в пастта му и го задушил.

Предполагам, че в устата на лъва има някакъв лост, който трябва да се освободи, за да се отвори вратата към следващата камера.

Комоса колебливо се изкачи по лъвската лапа и освети с фенерчето си лъвската паст. Отблизо ясно се виждаше, че долната челюст е отделена от тялото на статуята и може да се отваря и затваря.

— Тя е права – каза той след известно време. – Тук има един лост, като че ли е бронзов. – Той се облегна назад и насочи светлината на фенерчето между двете лапи. – А тук долу има друг проход.

— Значи онези, които са се опитали да влязат в гробницата, са преминали през първото изпитание – каза Нина. – Но не всички са оцелели. – Тя погледна към натрошения скелет. – Този човек е бил стъпкан и съдейки по онези кървави петна, някой друг е изгубил ръката си, когато е опитвал да бръкне в устата на лъва.

Корвус я погледна недоверчиво.

— Да не би да казваш, че статуята може да се движи?

— Да. Задвижваш капана, лъвът затваря прохода, устата се опитва да те захапе, а лапата започва да се движи нагоре-надолу, като се опитва да те размаже или стъпче. Всъщност... – Тя отстъпи назад и опипа с пръст пода на камерата, докато не откри една част, която бе малко по-хлътнала. Тя помръдна под ръката й. – Ето тук. Виждате ли? Това място е разхлабено – и най-вероятно задвижва капана. Ако стъпите на него, оставате затворени тук и единственият изход е...

— Да преминем изпитанието по същия начин, както го е направил Херкулес – продължи замислено София. – Да предположим, че не всички препятствия са били преодолени. Това означава ли, че някои от капаните все още функционират?

— Не знам. Преди Еди да спомене за онзи в Тибет, който е много по-стар от тези, щях да кажа не. Ако механизмите са направени от камък и метал, вместо от дърво и въжета, тогава може би...

София насочи лъча от фенерчето си към лицето на Нина.

— Ами значи сме извадили късмет, защото ти ще ни преведеш през тях. До къде си стигнала?

— До шестото предизвикателство. Разчетох и упътванията как да преминем през лабиринта, за да стигнем до него – каза Нина, като раздразнено примигна. — Ще мога да работя по-бързо ако, нали се сещаш, махнеш тези проклети неща от ръцете ми. – Тя ги протегна и двете, а веригата на белезниците задрънча.

София помисли малко.

— Освободете я – заповяда най-накрая тя.

— Сигурна ли си? – попита Корвус

София се усмихна, приближи се до Чейс и покара ръце, но раменете му, облечени в кожа.

— Тя не би посмяла да напрани някаква глупост, докато той е в ръцете ни.

Корвус кимна.

— Много добре. Единият от хората му отключи белезниците на Нина.

Тя разтърка китките си, където металът се бе впивал в плътта й и бе оставил дълбоки следи.

— Така, да продължим.

Членовете на експедицията започнаха да минават един след друг през тесния проход под лапата на лъва.

* * *

От другата страна наистина се озоваха пред лабиринт – тясна, прашна плетеница от коридори. Но Нина вече бе начертала на един лист правилния път и на тях им оставаше просто да завиват наляво или надясно при поредното кръстовище.

Тя се беше замисляла какво ли ще се случи, ако тръгнат в погрешната посока, но реши да не повдига въпроса, за да не вземат София или Корвус да решат да изпратят Чейс да провери това.

По пътя се сблъскаха с други препятствия – още стилизирани статуи, замръзнали в нападателна поза, след като някогашните похитители на гробници бяха открили правилния лост, или размазани в стените тела, в случай че се бяха опитвали да ги преодолеят и се бяха проваляли. Тъй като вече нямаше кой да ги презареди отново, след като веднъж бяха задействани, те ставаха абсолютно безобидни… но това не спря групата да обсъжда предварително всяко едно, преди да премине през него. Просто за всеки случай.

Лернейската хидра: седем драконови глави, които някога бяха изстреляли отровните си стрели, за да отнемат живота на трима неканени гости – скелетите им лежаха на земята, изкривени в агонизиращи пози. Сега каменните глави лежаха натрошени на земята, статуята бе напълно обезглавена. Нина знаеше, че това не е точното пресъздаване на мита, но се съмняваше, че строителите на гробницата са можели да накарат камъка и метала да се регенерират.

Керинейската кошута: един от грабителите се бе набучил на един от стърчащите й железни рога, но спътниците му се бяха сетили как Херкулес осакатил животното, прострелвайки го в крака. Единият от краката на статуята наистина висеше пречупен и бе послужил като лост за бягството им – въпреки че тактиката на грабителите да го замерят с камъни, докато поне един не улучи, далеч не бе толкова впечатляваща колкото единствената стрела на Херкулес от легендата.

Авгиевйте обори: според легендата, Херкулес отбил реката, за да прочисти конюшните, и древната карта от гърба на пергаментите наистина показваше, че от хълма извира малка река. Преминаването на това изпитание беше повече тест за интелигентност, отколкото за физически сили – шлюзовете трябваше да се отворят в определен ред, за да може водата да потече по определени канали. При объркване на последователността следва помитаме от воден талаз – и двете потрошени тела до решетката в края на единия канал показваха, че някой вече е бил наказан за грешката си. Но реката отдавна беше пресъхнала и членовете на експедицията успяха да преминат през залата без никакви трудности.

Стимфалийските птици: тесен коридор водеше нагоре по стръмен склон. По метални релси, монтирани към тавана, се спускаха медни статуи на гигантски ястреби, профучаващи над главите им, с щръкнали клюнове и остри нокти, които разкъсваха всичко по пътя си. Две от птиците бяха стигнали до подножието на склона и с такава сила се бяха ударили в него, че ноктите им се бяха забили в стената, като единия първо бе пронизал точно в гърдите един от грабителите. Друг ястреб лежеше някъде по средата на изкачващия се коридор, поразен от стрела. Дори Комоса бе впечатлен отточната стрелба.

Критския бик: великан, нападащ по-брутално от всичко, срещнато до момента. Той просто се спускаше надолу по тесен коридор, като размазваше всичко по пътя си. Оказа се, че е бил победен, след като върху рогата му било метнато ласо и главата му била откъсната след рязко дръпване. От рогата все още висяха изсъхналите останки от въжето.

Още двама бяха загинали при този капан. Бяха се подхлъзнали и паднали под огромните валяци, служещи за крака на бика, докато се бяха опитвали да свалят главата му. Нина се спря, за да ги огледа по-отблизо.

— Тези са по-отскоро – отбеляза тя. – Но остатъците от облеклото им съдя, че са европейци от петнайсети шестнайсети век. Дори проваленият опит, та преодоляване на препятствието разчиства пътя за следващите грабители.

— Значи следващият капан също трябва да е изключен?

— попита Корвус, докато се катереше по бика, за да достигне до изхода, който се намираше над главата му.

— Не е задължително – каза София, която го следваше по петите. – Ние знаем пътя през лабиринта. Те не са го знаели. Дори да са преминали през всичките предизвикателства, сигурно е имало и други капани, които са ги избили. – Когато се появи от другата страна на статуята, тя погледна пресметливо към Чейс. – Може би трябва да разберем какво е станало с тях.

— Нямаме време – каза Корвус, като отупваше прахта от дрехите си. София изглеждаше разочарована, но отново хвърли на Чейс поглед, който подсказваше, че няма да допусне идеята й да бъде отхвърлена просто ей така. – Какво е следващото изпитание? – попита той, докато Нина се катереше по статуята.

Тя погледна в записките си.

— Кобилите на Диомед.

— Коне, а? – рече Чейс. – На бас, че в легендата съвсем не са описани като „малките ми понита”.

— Не съвсем. Има няколко различни версии на легендата, но във всяка една от тях кобилите са описвани като човекоядки.

— Много ми приличат на някой, когото познавам – промърмори Чейс, като погледна към София.

— Трябва да спрем за малко тук – каза Нина на Корвус. – Нуждая се от време, за да поработя върху превода – едва съм прехвърлила следващото препятствие.

— Не – отсече той. – Ще работиш в движение. Вече сме толкова близо, няма да чакам повече. Концентрирай се върху маршрута в лабиринта – дори някой от капаните все още да действат, моите хора имат оръжия и експлозиви. Ние ще се погрижим за тях.