Гробницата на Херкулес

Нина направи недоверчива физиономия и сви рамене.

— Както и да е – каза тя, прикривайки тревогата си – и надеждата. Ако някое от следващите препятствия все още функционираше, то можеше да се окаже истинска заплаха за мъжете на Корвус и да предостави възможност на нея и Чейс да избягат.

Щом цялата група се събра от другата страна, те продължиха да вървят, като Нина ги водеше през мрачните криволичещи тунели на лабиринта. Не след дълго стигнаха до входа на следващата камера.

Бертийон, който водеше групата, я освети с фенера си.

— Не виждам никакви тела – докладва той. – Мисля, че не са стигнали дотук. – Той прехвърли фенерчето в другата си ръка и извади оръжието си – лъскав и футуристичен автомат Фабрик Насионал Р2ооо, с45мм подцевен гранатомет. Двама от спътниците му направиха същото.

Комоса се присъедини към тях – осветеният от фенерчетата пиърсинг блещукаше, докато той погледна през входа на дългата камера. Нина надникна през рамото му, за да види какво има вътре. В дъното стояха грамадни статуи на коне, с още по-въздействащ вид от останалите същества, с които се бяха сблъскали. Дългите им, остри зъби бяха оголени, краката им вдигнати във въздуха, замръзнали пред скок… и готови да продължат всеки момент. Копитата им бяха издължени, заострени, приличаха повече на остриета, отколкото на крака – което накара Нина да почувства дискомфорт и в съзнанието й изникна картината на някаква селскостопанска автоматична вършачка. Краката на животните бяха дълги точно колкото ширината на коридора.

— Господи – каза Чейс, който се беше приближил зад нея, за да погледне сам вътре. – Зъбите на тия неща са същите като на Пришълеца!

— Трябва да преминем през тях – каза Корвус. Той се обърна към Нина. – Как ги е победил Херкулес?

Тя помълча за миг, замислена. Двамата с Чейс се спогледаха многозначително.

— Задачата му е била да открадне коне те от цар Диомед, който ги държал оковани в бронзови ясли. – Тя се замисли за миг. Корвус погледна към статуите, от чиито вратове висяха бронзови вериги, и кимна. – Щом ги освободил, той ги отвел на полуострова и изкопал дълбок ров около тях, за да не могат да избягат.

Бертийон освети с фенера си пода на камерата.

— Може би от нас се очаква да изкопаем пода, за да не могат конете да го прекосят, а? – Той угаси фенера и го прибра в джоба си, след което вдигна автомата и включи неговото фенерче, преди да зареди гранатомета. – Знам един бърз начин да го направя.

Един от мъжете, американец, огледа входа на камерата.

— Ей там на арката забелязвам един жлеб – обяви той. – Предполагам, че когато капанът се обезвреди, вратата се плъзга надолу и вече не може да се излезе оттук. Имаме няколко титаниеви клина – можем да ги забием отдолу, така че вратата да не падне.

— Действайте – заповяда Корвус.

Клиновете бяха забити бързо – така че да блокират жлеба и да остане място за минаване отдолу. Бертийон, Комоса и още двама мъже, които държаха в ръцете си по един автомат К2ооо, влязоха в камерата и внимателно се приближиха към статуите. Останалите ги наблюдаваха от входа, Корвус бе включил радиостанцията си, за да може да си комуникира с тях, без да се налага да крещят.

— Забелязвате ли някакви знаци или следи, които да подсказват къде би трябвало да се копае? – попита той.

— Засега нищо – отговори Бертийон, като внимателно пристъпваше напред. – Може би трябва да използваме гранати, за да унищожим статуите, преди те да…

Щрак.

Под краката му се разнесе глухото трополене на преместващи се камъни, което ясно се чу дори от онези, които стояха до входа.

И в този миг входът се затвори – пред него падна една подвижна вертикална решетка – не от жлебовете, които бяха блокирани от клиновете, а от другата страна на арката. Жлебовете бяха просто примамка, истинският капан се намираше само на метър от тях.

Със скърцане на метал и скрибуцаме на камъни статуите оживяха и се раздвижиха за пръв път от хиляди години, устремявайки се напред. Челюстите им щракнаха и краката им се раздвижиха нагоре-надолу, острите им копита разсичаха въздуха и тракаха дисхармонично по каменния под.

Хората на Корвус в тунела хукнаха към решетката и се опитаха да я повдигнат, но тя отказа да помръдне.

Нина се сви уплашено и запуши ушите си, когато Бертийон стреля с гранатомета. Отекналият изстрел бе нищо в сравнение с експлозивния трясък, който разтресе камерата след миг, когато гранатата улучи едната от статуите в гърдите. Каменни отломки засипаха камерата, но конете не спряха безмилостния си ход.

Още един от мъжете стреля. Гранатата мина през движещите се крака на конете и се търкулна в изходящия тунел зад тях, като се взриви с трясък, последван от шума на свличащи се камъни.

— Спрете! – извика Корвус. – Ще блокирате тунела! Бертийон и Комоса го погледнаха невярващо. – Използвайте куршуми, не гранати! Унищожете краката им!

Тримата мъже се спогледаха, след което направиха каквото им беше заповядано. От оръжията им изригнаха куршуми, които засипаха статуите и навсякъде се разлетяха каменни отломки. Металното копито на един от краката бе откъснато от куршум, но останалото каменно острие бе също толкова смъртоносно.

Комоса извади един грамаден пистолет. Докато останалите отстъпваха към изхода.

— Кое е слабото им място? – попита той по радиото. – Как да ги спрем?

София извади пистолета си и го опря в главата на Нина.

— Какво чакаш, отговорил му! Как ги е убил Херкулес?

— Не ги е убивал – започна Нина, преди да бъде прекъсната от писък, който се разнесе от камерата.

Един от куршумите бе рикоширал в статуите и бе уцелил Бертийон в хълбока. Той се беше стоварил на пода, целият в кръв. Един от останалите мъже го извлече назад, но бързо отскочи, когато един от рикоширалите куршуми на третия мъж профуча край лицето му. Докато се съвземе от стреса, конете вече бяха стигнали до падналия мъж…

Бертийон отново изкрещя, а агонизиращият му вик секна изведнъж, когато бясно движещите се крака го стъпкаха и го разкъсаха на парчета, а статуите почервеняха от плисналата кръв. Нина ужасена отмести очи, дори Чейс се извърна отвратен. Във въздуха полетяха късове човешка плът, които нападаха на пода пред нозете на останалите трима мъже.

София насочи пистолета си към Чейс.

— Как да ги спрем? – изкрещя тя на Нина. – В другата версия на легендата? Кажи ми или Еди ще умре!

Нина погледна отчаяно Чейс и неохотно отговори:

— Той е убил Диомед и нахранил с трупа му собствените му коне. Щом се нахранили, те се успокоили и Херкулес успял да ги отведе.

София се обърна към входа, където Комоса и другите двама мъже се бяха опрели на решетката – конете се намираха само на петнайсет фута от тях и продължаваха да се приближават.

— Джо! Устата им – трябва да ги нахраниш с нещо!

— Какво? – изкрещя Комоса.

— При теб е пълно с месо!

Комоса беше объркан, но след миг осъзна какво е имала предвид. Той вдигна с отвращение лявата ръка на Бертийон, китката му се откъсна и падна на пода.

Устата на конете продължаваха да тракат, острите им зъби проблясваха на светлината на фенерите. Всеки път, когато се отваряха, те разкриваха голяма дупка — канал, стигащ до вътрешността им.

Комоса замахна, за да хвърли ръката, като се забави за миг, за да улучи точния момент — след което метна осакатения крайник в устата на най-близкия кон.

Ръката се закачи на зъбите, повися там за миг, после устата се затвори и тя потъна във вътрешността. Устата се отвори отново, Комоса и другите се притиснаха към стената. Конете продължиха да напредват... после постепенно забавиха ход, гръмотевичният галоп премина в тръс и накрая окончателно спряха, само на четири фута от решетката. Над главите им нещо изтрака. Един от хората на Корвус се опита да повдигне решетката и установи, че този път тя се движи.

София се хвърли към Нина и я удари с юмрук в лицето, като я събори на пода. Чейс пристъпи ядосано напред, но в гърдите му се опряха няколко пистолета.

— Ако още веднъж скриеш нещо – изръмжа София на Нина, – няма просто да убия Еди. Ще го нарежа на парчета и ще те накарам да гледаш, докато го правя. Ясно ли е?

Нина изплю кръв.

— Напълно — изпъшка тя.

— Добре. Ставай. Има още три изпитания. – София се замисли, след което погледна към Чейс. Устата й се изкриви в злобна усмивка. – Свалете му белезниците – заповяда тя.

— Смяташ ли, че това е мъдро решение? – попита Корвус.

София се усмихна още по-широко.

— Ръцете му трябва да са свободни

Нина се изправи, притиснала с ръка цепнатата си уста

— Какво правиш?

— Давам ти стимул да работиш колкото се може по-бързо и по-точно – каза София. – Защото вече Еди ще води групата. Ако сбъркаш… той умира.

~22~

— Накъде? – попита Чейс по радиостанцията. Криволичещият тунел бе стигнал до поредното кръстовище. – Наляво или надясно?

— Наляво – отговори Нина след миг.

— Сигурна ли си?

— Ще спреш ли да ми задаваш този въпрос? Разбира се, че съм сигурна.

— Просто проверявам. – Той пристъпи към левия коридор, след което погледна назад. Комоса го наблюдаваше от около двайсет фута, стиснал в ръка сребрист удължен „Браунинг” с лазерен мерник. Зад него Чейс видя светлините на фенерчетата на останалите от групата.

Комоса му махна с пистолета да продължава напред. Чейс го погледна мръснишки и продължи да върви по коридора.

Не след дълго освети нещо по-различно.

— Добре, като че ли стигнахме до следващото изпитание – докладва той. – Кое е следващото в списъка?

Отново кратко мълчание.

— Ябълките на Хесперидите.

Чейс завъртя очи.

— Какво, да не би да ме нападнат гигантски хищни ябълки?

— Има само един начин да разбереш. Еди – отряза го високомерно София. – Влизай вътре.

Той се обърна назад и видя как ухиленият Комоса насочва пистолета си към него. Чейс се намуси и влезе в камерата.

За разлика от продълговатите стаи от предишните изпитания, тази беше квадратна. Подът беше покрит с мрежа от светли и тъмни плочки, наподобяваща шахматна дъска. Всяка плочка бе с размери пет на пет фута. Самата мрежа бе около девет квадрата, като във всеки ъгъл имаше светла плочка. Върху светлите плочки по средата между центъра и ъглите се издигаха четири каменни колони изсечени така, че да наподобяват дървета, с по една сплескана метална клетка на върха. А в дъното на стаята, зад шахматната дъска, се забелязваше една фигура, в която дори Чейс, със своите ограничени познания в митологията, разпозна Атлас, поддържащ небесата върху раменете си. В този случай небесата представляваха огромен глобус от мед или бронз. От рамената на статуята към пода се спускаха две извити релси.

— Еди, какво виждаш? – попита Нина.

Чейс й описа гледката.

— Но не виждам никакви ябълки. Какво гласи легендата?

— Атлас пазел градината на Хесперидите. Херкулес не можел сам да откъсне ябълките, затова предложил да подържи вместо Атлас небесата, за да може той да му ги донесе. Щом Атлас откъснал ябълките, той рошил сам да ги отнесе и да прибере наградата, но Херкулес го прелъгал отново да поеме за малко тежестта на небесата, като му казал, че трябва да си намести пелерината, за да не му убива толкова…

— Значи Атлас бил яко прецакан. – Чейс огледа отново стаята. – Като че ли глобусът се движи, така че… о, схванах. Трябва да сваля глобуса от раменете на Атлас, за да може той да донесе отнякъде ябълките, след което ще трябва да го изтъркалям нагоре по релсите до раменете му, за да мога да изляза.

— Съмнявам се, че статуята ще се съживи, за да ти донесе ябълките – каза София. – Сигурно има и нещо друго.

— Все още работя по текста – каза му Нина. – Описанието е подобно на това за Авгиевите обори – то е по-скоро като пъзел, тест повече за интелигентност, отколкото за физическа сила. Просто трябва да го транскрибирам и преведа.

— Времето напредна, доктор Уайлд – нетърпеливо я прекъсна Корвус. – Чейс, върви до едната колона и виж дали ябълките не са в нея.

— Бих предпочел да изчакам – сопна му се Чейс. Той погледна към входа и видя как Комоса му махва с пистолета да върви напред. – Но доколкото разбирам, май нямам голям избор, нали? Добре, да идем да намерим малко златни превъзходни.

Той се запъти към първата колона в лявата част на стаята и стъпи върху една тъмна плочка…

— Еди, не мърдай! – изпищя Нина в радиостанцията, но вече беше късно.

Плочката хлътна под краката му. Увисна на пантите си поклащайки се, а той пропадна и тъмната празнота под краката му.

Чейс бързо протегна ръце, фенерчето му полетя надолу в тъмното, а той успя да се вкопчи с една ръка в ръба на дупката. От рязкото движение раната в гърба му се разтвори и го прониза болка, той се залюля безпомощно, след което се опита да се хване за ръба и с другата ръка. След няколко опита най-после успя.

Нина извика името му в радиостанцията.

— Добре съм, добре съм! – изпъшка той. – Така да се каже.

— Какво стана? – попита София повече от професионално любопитство, отколкото от загриженост.

— Плочката се държеше на панта; поддаде, когато стъпих на нея. – Чейс се обърна на другата страна. Металните скоби, които придържаха плочката, бяха паднали под тежестта му.

— Колко пъти съм ти казвала, че трябва да свалиш няколко килограма. Еди – каза София.

— Ха, ха, много смешно. Измъкнете ме оттук.

В гласа й се вмъкна презрителна нотка.

— Разочароваш ме. Еди. Не можеш ли да се измъкнеш сам?

— Щях да мога, ако едно гадно копеле не беше забило свредел в рамото ми! – Чейс се извъртя на другата страна и видя, че Комоса все още наднича пред входа. – Ей, Сребърни цици! Ела ми подай ръка, дявол да го вземе!

Комоса се ухили без изобщо да помръдне от мястото си. Към него се приближиха останалите членове на експедицията, водени от Нина.

— Хайде, помогнете му! – проплака тя.

Корвус освети с фенера си полюляващия се Чейс.

— Сам падна в дупката, сам да се измъква. Защо да му помагаме?

Нина го погледна със студен решителен поглед.

— Защото ако той умре, по-добре да убиете и мен, тъй като няма начин да ме накарате да преведа дори една дума от това. – Тя вдигна ръка, здраво стискайки пергамента. Част от страницата се откъсна. – Опа.

София вдигна пистолета си, но Корвус махна с ръка.

— Добре, доктор Уайлд. – Той кимна към Комоса. Измъкни го оттам.

Ядосаният Комоса влезе в стаята и измъкна Чейс от дупката.

— Здрасти, друже – каза Чейс със саркастичен тон, като коленичи върху стабилната светла плочка, на която висеше до преди миг. Надникна в дупката и видя фенерчето си да лежи на дъното – заобиколено от ръждясали метални шипове. – Леле. Ако човек се приземи върху това, и сто инжекции против тетанус няма да го спасят.

— Как можем безопасно да преминем от другата страна? – попита София, като погледна към транскрибирания гръцки текст в тетрадката на Нина. – Всичките черни плочки ли са капани?

— Да, както и някои от светлите – каза Нина, като дръпна тетрадката настрани. – Да видим… о, Боже, това е доста сложно. – Тя се намръщи, докато четеше текста. – Така, мисля, че го разбрах. Всяка втора светла плочка в първата редица, онази в лявата част на стаята, е капан. След това във втората редица, третата светла плочка е капан. В третата редица всички светли плочки са безопасни. След това моделът се повтаря – всяка втора, всяка трета. Всички останали трябва да са безопасни.

— Трябва ли? – отбеляза колебливо Чейс.

София насочи пистолета си към него.

— Има само един начин да разберем.

Тихо проклинайки под носа си. Чейс заби с всичка сила тока на обувката си в следващата светла плочка. Тя не помръдна. Той предпазливо стъпи върху нея, след това малко по-уверено скочи по диагонал върху светлата плочка, върху която се издигаше колоната.

— Така. Възможно ли е да получа друго фенерче?

Комоса му хвърли едно. Чейс го улови и освети металната клетка върху колоната.

— Да, тук има една ябълка. – Той дръпна клетката, но тя не помръдна от мястото си. – По-добре да продължавам нататък. Абсолютно ли си сигурна кои са безопасните плочки? – попита той Нина.

Тя работеше върху ръкописа с максимална бързина, държеше червената пластмасова папка върху една от страниците и я осветяваше с фенерче, като записваше всяка новопоявила се буква в тетрадката си.

— Така мисля.

— Добре, това ми стига. На къде да вървя?

Настъпи кратка тишина, докато Нина проучваше модела.

— Така, ако не греша, светлата плочка по диагонала вдясно е капан.

Чейс я провери с тока на обувката си. Тя веднага хлътна.

— Да, не грешиш.

— Добре, върви вляво. – Той внимателно стъпи; светлата плочка не помръдна. – Сега мини вдясно, после пак вдясно и след това вляво, за да стигнеш до втората колона, след това отиваш вляво, после вдясно и ще се озовеш при статуята.

Чейс последва инструкциите й, готов да се хване някъде, ако още някоя плочка хлътне под краката му. Нищо такова не се случи. Той стигна до статуята на Атлас, която бе висока седем фута, и погледна към грамадния глобус. Под него имаше някакъв механизъм, разположен между раменете на Атлас.

— Значи го махам и после… – мърмореше той, повече на себе си, отколкото на Нина, докато се оглеждаше наоколо. – А, ето го. На стената има някакви дупки. Познайте от три пъти с формата на кой плод са.

— Сигурно трябва да сложиш ябълките в тях и след това да върнеш глобуса на мястото му – предположи Нина.

— Да, и аз смятам така. Това е като някаква психо версия на „Кристалния лабиринт”. – Чейс се върна при статуята и се протегна, за да бутне глобуса. Въпреки че беше кух, все пак бяха нужни доста усилия, за да го накара да помръдне. – Хайде де, негоднико!

Глобусът се освободи с отекващ грохот и с увеличаваща се скорост се търкулна по релсите, преди да стигне до издигащата се крива в края им. Търкулна се напред-назад няколко пъти и най-накрая спря.

Чейс се върна по предишния си маршрут обратно до най-близката от четирите колони. Този път металната клетка се свали лесно. Той бръкна вътре и внимателно извади бронзовата ябълка. От едната й страна имаше малка квадратна издатина и той се сети, че тя съвпада идеално с единия от отворите на стената зад Атлас – това бе примитивен ключ.

Той се върна при статуята и постави ябълката във вдлъбнатината и се опита да я завърти. Тя се завъртя на четвърт оборот по посока на часовниковата стрелка и спря.

— Добре, явно номерът минава.

— Вземи и другите три – заповяда му София.

Чейс изсумтя раздразнено и се обърна към шахматната мрежа. Застана пред централната светла плочка.

— Добре. Нина, тази безопасна ли е?

Кратка пауза и после:

— Да. После мини вдясно.

Той пристъпи напред…

— Не, не, спри, почакай! – изпищя Нина. Чейс успя да отскочи точно преди плочката да хлътне с трясък.

— Исусе! – изпъшка той. – Какво беше това? Мислех, че всичко си разгадала!

— Съжалявам, извинявай! Гледаме от различни посоки – имах предвид моето дясно. Твое ляво.

Чейс се захили насила.

— Толкова много акъл, а не можеш да различиш ляво от дясно?

— Да, добре, съжалявам – притеснено отговори Нина. – Значи, трябва да стъпиш вляво, след това отново вляво, за да стигнеш до следващата колона.

— Сигурна ли си?

— Да!

— Нали ти казах, просто проверявам.

Следвайки напътствията на Нина, той бързо обиколи останалите колони и събра трите ябълки, след което се върна при статуята на Атлас и вдлъбнатините зад нея. Постави ги по местата им една по една. Когато завъртя и последната, той чу как някакъв скрит механизъм изщрака: отключи се ключалка.

Сега оставаше само да изтика тежкия глобус обратно на раменете на Атлас. Това му отне много повече усилия, но след няколко минути глобусът се озова на мястото си. С глухо тупване една от по-светлите плочи в дъното на стаята се отвори.

— Как ви се струват ябълките? – триумфално извика Чейс към другия край на стаята, докато останалите членове на групата внимателно я прекосяваха по безопасния маршрут.

— Една мина – каза безразлично София. – Остават още две. Размърдай се.

— Същата беше и когато бяхме женени – каза той на Нина по радиостанцията, знаейки много добре, че София също го слуша. – Като изключим хладнокръвното убийство разбира се. – Нина почти се усмихна.

— Дай да сведем глупавите коментари до минимум, Еди – отсече София. Чейс сви рамене и се пъхна в току-що отворилия се проход. Комоса го изчака да премине, преди да го последва.

Преминаха през още няколко кръстопътя под ръководството на Нина и Чейс се озова пред входа на нова камера. Той насочи фенерчето си към нея.

— Така, виждам много остри щръкнали неща. Каква е тукашната легенда?

Нина завърши следващия превод.

— Това трябва да е… Поясът на Хиполита. Херкулес трябвало да вземе вълшебния колан от Хиполита, царицата на амазонките. Но той знаел, че ако се опита да й го отнеме насила, другите амазонки ще го убият, преди да успее да избяга, затова решил да опита по друг начин. Какво виждаш там?

Чейс внимателно влезе в камерата.

— Така, тук имаме кръгла стая, около двайсет и пет стъпки в диаметър. Покрай стените са наредени статуи на жени, които държат копия и стрели. – Той се вгледа в най-близката статуя и забеляза, че дръжката на копието влиза в дупка в стената. Той протегна ръка. – Не знам дали все още функ…

Едва бе докоснал копието, когато то внезапно излетя от ръката на статуята и се заби в отсрещната стена, като острото му кремъчно острие се разби на парчета.

В същия момент от другата стена право към него изсвистя стрела.

Чейс едва успя да отскочи от пътя й, но тя все пак успя да откъсне парче от ръкава му.

— Мамка му! Връщам си думите назад! Вече знам, че функционират – извика той, като бързо отскочи назад. Капаните бяха свързани, за да попречат на някой просто да ги обезвреди един по един.

Той забеляза, че на пода лежат други начупени копия и стрели. Реши, че просто им е било дошло времето. Но ако всичките останали оръжия стреляха едновременно докато някой се намираше в стаята, то той щеше да се превърне в игленик.

Чейс погледна към статуята, издигаща се самотна в центъра на камерата.

— И как точно Херкулес е успял да отмъкне колана? Тук наистина има някаква статуя, която сигурно е Хиполита, и да, тя има някакъв колан или поне части от него. – Статуята на жената бе почти толкова висока, колкото статуята на Атлас, стъпила здраво на земята с разкрачени крака и ръце на хълбоците, в поза на несъмнено превъзходство. На кръста и имаше колан от бронз и сребро, част от който очевидно бе откъсната.

Но Чейс нямаше намерение просто да се втурне и да го дръпне от кръста й, като внимава за оръжията. Той подробно описа статуята на Нина.

— И така, какво да правя сега?

— Има няколко различни версии на тази легенда – каза му тя, – но в най-популярната Херкулес убедил Хиполита сама да му даде колана си. Разказал й в общи линии защо се нуждае от него и тя се съгласила да му помогне – дали за да избегне кръвопролитие битка, която щяла да завърши зле и за двете страни, или защото се влюбила в него. И все пак има и други версии. – Тя се замисли за миг. – Не каза ли, че статуята е заела поза на превъзходство?

— Да, с ръце на хълбоците. Както ти обичаш да заставаш, когато аз гледам телевизия, а ти искаш да ти помагам в разместването на мебелите.

— Много забавно. Но виждаш ли нещо на пода около краката й или на самите крака?

Чейс насочи фенерчето надолу и веднага видя, че предположението й е оправдано.

— Изглежда като че ли част от краката се движи, сякаш действат като спусък за изстрелване на камъни или нещо друго. – Той хвърли нервен поглед към копията и стрелите. – Чакай малко, ами ако те командват всичко?

— Не вярвам. В основата на легендата е подчинението; за да получи каквото му трябва, Херкулес трябва да се унизи пред Хиполита. Според мен точно това трябва да се направи и тук.

— Имаш предвид…

— Падни на колене, Еди – каза София по радиостанцията като явно се забавляваше. В коридора пред входа Комоса се превиваше от смях. – Най-после ще заемеш мястото, което ти се полага, в нозете на една жена. Само че изчакай минутка, бих искала да го видя със собствените си очи.

— Радвам се, че ти е забавно – изръмжа Чейс, а тя прекоси тунела и се появи до входа на камерата. Той коленичи на земята и видя трето пусково устройство, монтирано в пода под коленете му. Явно само колениченето пред статуята нямаше да свърши работа.

Той се наведе напред и се изви в унизително подчинителна поза, за да постави и двете си ръце на краката на статуята.

— Добре – въздъхна той, като ги натисна. – Време е да приключваме с това.

— Мисля, че трябва да се обърнеш към нея с „господарке” – извика София от входа, но той не й обърна внимание, а се съсредоточи върху изщракването, което се разнесе над главата му. Коланът беше помръднал леко. Той се изправи и внимателно го докосна, почти очаквайки, че ще бъде засипан от дъжд от стрели…

Нищо такова не се случи. Но в тишината той дочу едно слабо, но отчетливо изскърцване, като обтягане на тетива. Той се огледа. От острието на най-близкото копие, разтърсено от леки вибрации, се посипа прах.

Капанът все още работеше.

Чейс предпазливо огледа десетките остри върхове, насочени към него, като със закъснение осъзна, че устата му е пресъхнала. Преглътна, след което насочи вниманието си обратно към колана, като внимателно постави пръстите и на двете си ръце върху него.

Не се чу нито звук, нито пък някакви стрели се опитаха да го поразят. Той натисна малко по-силно, като постепенно започна да придърпва металния пояс към себе си. Металът задраска по камъка. Отзад на колана имаше някакви изпъкналости, които се бяха закачили в…

Скръц!

Чейс замръзна на място. Звукът се бе разнесъл от лявата му страна. Затаил дъх, той отпусна хватката си и внимателно обърна глава в посока на звука. От върха на една стрела, насочена право към лицето му, се сипеше прах.

Той се изправи на колене и стисна зъби. Беше направил всичко, което се очакваше от него – ако въпреки това капана пак щеше да се задейства, то, изглежда, нямаше никакъв начин да го предотврати. Без да сваля очи от стрелата, той отново сграбчи колана и го дръпна.

Металният пояс остана в ръцете му. Оръжията, които го обикаляха, не помръднаха. Чейс въздъхна с облекчение и се изправи.

Вече бе забелязал една вдлъбнатина на затворената врата в дъното на кръглата камера и въобще не бе изненадан, че формата й съвпада напълно с тази на колана. Жлебовете съвпаднаха с издутините отзад на древното бронзово творение и когато го постави на мястото му, той чу тихото изщракване на ключалка. След като натисна малко по-силно, вратата се отвори и разкри тъмен тунел.

Комоса влезе в стаята, София вървеше след него.

— Остава още само едно изпитание. Еди – каза тя. – Да вървим.

— И какво ще става после? – поиска да разбере Чейс. – Веднага щом стигнем до гробницата ли ще ни убиеш?

София не отговори, но в усмивката й имаше нещо, което накара Чейс да замълчи. В този миг той разбра, че тя не възнамерява просто да ги убие. Имаше нещо друго на ум. Не се и съмняваше, че въобще няма да му хареса. Каквото и да беше намислила, Комоса явно имаше участие в него, защото на лицето му се изписа същото изражение на садистично удоволствие.

Излезе от кръглата зала и тръгна по тунела точно когато Нина влезе в стаята от другата страна. Тя огледа заобикалящите я статуи, но когато се спря да ги види по-отблизо, Корвус я подкани да побърза.

Нина не помръдна от мястото си и останалите от групичката се скупчиха зад тях.

— Поне можеш да ми позволиш да ги погледам. Това е невероятна археологическа находка.

— Миналото не ме интересува – изсумтя Корвус. – Само бъдещето. Продължавайте – обърна се той към хората си. Те се запътиха покрай статуята на Хиполита към изхода.

Нина се обърна към него и каза със сарказъм:

— Не знаеш ли, че онези, които не се учат от миналото, са обречени да…

Туп!

И двамата подскочиха при внезапното движение, последвано от изпълнения с болка вопъл на един от мъжете, който падна на колене. Той случайно бе докоснал едно от копията, докато минаваше край него и капанът се беше задействал, копието се беше забило в ребрата му, а от излетялата от отсрещната страна стрела го прониза в гърдите. Той изпъшка за последен път и падна по лице върху стрелата, която се заби още по-дълбоко в тялото му.

Нина отмести поглед от трупа и го впи в Корвус.

— Ето за това говорех. Преди пет минути Еди разбра, че не трябва да го прави.

Останалите мъже се обърнаха нервно към Корвус, един от тях се наведе, за да вземе оборудването и оръжието на мъртвеца.

— Оставете го – заповяда Корвус. – Ще го приберем на връщане. – И групата продължи напред, като вече внимаваха да стоят далеч от оръжията.

Водеше Чейс. Щом стигнеше до кръстопът, той изчакваше инструкциите на Нина, а тя разчиташе в движение скрития текст. Чейс нямаше представа какви опасности се крият в неописаните тунели, но в момента, в който стигнаха до входа на следващата камера, той просто спря да мисли за тях.

Последното изпитание на Херкулес. Цербер, пазителят на Подземния свят.

Капанът наподобяваше онзи в залата с кобилите на Диомед, но този път ги очакваше една-единствена гигантска статуя, запълваща целия проход. Но не това привлече вниманието на Чейс, нито двете огромни лапи, които сигурно се движеха нагоре-надолу и размазваха всеки, който се приближеше твърде много.

Впечатлиха го главите – които бяха няколко. Цербер приличаше на изключително свиреп ротвайлер, на чиито рамене почиваха три озъбени глави, всяка с диаметър над два фута. За разлика от кобилите на Диомед, челюстите на Цербер бяха направени така, че да стоят широко отворени.

— Мътните го взели, та това е Пухчо – каза Чейс по радиостанцията. – И така, какъв е номерът за справяне с гигантски триглави кучета?

— Херкулес трябвало да се пребори с Цербер каза Нина. – Задачата му била да изведе кучето от Подземния свят, което той в общи линии постигнал, като хванал средната му глава в ключ и го извлякъл навън.

— Мисля, че това кученце е твърде голямо, за да бъде завличано, където и да е, а и Хагрид* никога не е наоколо, когато ти трябва. Значи ще се наложи да използвам някои от хватките на Хълк Хоугън, а? – Ако лапите наистина се местеха нагоре-надолу, те му изглеждаха твърде големи, за да се движат със същата скорост като конете, които бяха убили Бертийон. Ако успееше да скочи върху едната от тях, при издигането й нагоре щеше да получи възможността да сграбчи средната глава… – Добре тогава. Отивам да разходя кучето.

[* Герой от поредицата романи за Хари Попър. Една от особеностите му е, че постоянно се опитва да опитоми разни опасни животни. – Б.пр]

Той влезе в прохода и започна бавно да се придвижва напред, като се подготвяше за момента, когато следващата му стъпка ще съживи статуята…

Щрак.

Една от каменните плочи на пода хлътна под крака му. Някъде отдолу се чу глухо тракане – началото на верижна реакция, която щеше да задвижи механизма на чудовището.

Цербер задигна напред, всяка от огромните лапи се издигаше на пет фута във въздуха, преди да се стовари на пода със сила, достатъчна да натроши каменните плочи. Входът зад гърба на Чейс се затвори и блокира пътя му за бягство. Статуята се движеше по-бавно от кобилите на Диомед, но въпреки това след малко повече от минута щеше да го размаже в стената.

От всяка лапа стърчаха нокти като ятагани. Още нещо, за което да се притеснява. Хванал фенерчето в лявата си ръка, той се приближи към гигантската статуя и изчака подходящия момент за…

Скок!

В момента, в който лявата лапа на чудовището се стовари върху пода, той се метна върху нея. След миг тя отново започна да се издига и да го приближава към главата. Той се напрегна, готов да се вкопчи в средната глава и да я завърти. Оказа се по-лесно, отколкото бе очаквал…

От главите се разнесе нов шум, странно наподобяващ тракащи грънци.

Чейс настръхна и погледна нагоре. Едно запечатано глинено гърне с размерите на грейпфрут се изтърколи от една дупка зад устата на кучето право в зиналата му паст.

Чейс скочи към дясната лапа…

Гърнето се счупи от удара и течността, с която беше пълно, плисна навсякъде. Той усети как опръска якето му и остра миризма подразни обонянието му.

Покрития с прах камък и коженото му яке започнаха да пушат.

Киселина!

— Господи! – Той насочи фенерчето над рамото си и видя, че разяждащата течност вече е прегорила най-горния пласт на кожата, която бе придобила грозен кафеникав цвят, и бързо разяждаше долните слоеве.

Озовал се на издигащата се дясна лапа, той чу още подрънкващи звуци над главата си, поредният контейнер се канеше да падне в устата на дясната глава…

— Какво има, какво става там? – извика Нина в ухото му.

— Проклетото нещо ме облива с киселина! – изрева Чейс, като скочи обратно на лявата лапа, след като поредното гърне се разби и от устата плисна киселина.

— В легендата той плюе отрова!

— Не можа ли да ми го кажеш по-рано! – Дясната лапа се стовари върху пода и навсякъде се разхвърчаха парчета от начупените плочи. Лявата отново започна да се издига. Чейс погледна нагоре. Точно допълнителната тежест на тялото му бе освободила киселинния капан, която означаваше, че всеки момент ще се търкулне ново гърне.

От паста над главата му продължаваше да капе киселина, изпаренията дразнеха очите и носа му. Той се закашля. Статуята вече бе преполовила пътя си…

Средната глава на Цербер се наведе към него. За разлика от другите две тя не бе едно цяло с тялото, а вратът й хлътваше в кръгъл отвор.

Поредното глинено гърне хлътна в гърлото на кучето…

Чейс се хвърли към средната глава. Гърнето се счупи и течността плисна навън.

Той се вкопчи в статуята, усещайки как киселината го облива отстрани. Стотици капчици изгориха лявата му ръка и бузата. Той притисна лице към каменната глава, за да се прикрие поне донякъде, но знаеше, че тази болка е нищо в сравнение с това, което го очакваше, когато киселината прогори изцяло кожата на якето и започне да яде плътта му.

Освен това сега вече нямаше къде да стъпи за опора и просто висеше, обгърнал с двете си ръце шията на Цербер.

Той се залюля, оттласна се от гърдите на статуята, улови се за едното ухо и дръпна с всичка сила.

Нищо не се случи.

— Мамка му! – Ръкавът му пушеше и изпаренията бяха толкова силни, че едва успяваше да диша.

Десет фута до задната стена на стаята, девет фута…

Той отново се оттласна, устремявайки се към нова позиция. С лявата си ръка се залови за темето на статуята и я завъртя срещу часовниковата стрелка. Капчици киселина изгориха бузата му докато вдигаше другата ръка над главата си.

Пръстите му се сключиха около другото каменно ухо. Стената вече са намираше на шест фута.

Последен шанс.

С ръмжене Чейс започна да се изтегля нагоре по главата, като краката му драскаха по гърдите на кучето в търсене на някаква опора.

Четири фута, три…

Главата се завъртя.

И двете лапи се стовариха едновременно на пода със страшна сила, един нокът се отчупи и се удари в решетката на входа. Цербер потрепери и спря.

Чейс се пусна от главата, бързо съблече якето си и го хвърли на земята. Над него се издигаха облаци дим, стотици дупки бяха прогорени в левия ръкав и гърба. Той съдра тениската си и яростно загърна с плата изгорелите места, но главата и ръцете си.

— Мамка му! Адски боли!

Комоса и един друг мъж повдигнаха решетката на входа. Една каменна плоча под средната глава леко помръдна. Комоса се провря край Чейс и я ритна, разкривайки задния изход.

— Преминахме – съобщи той на София и Корвус, когато те се появиха.

Чейс погледна тъжно към димящата кожа, която лежеше в краката му.

— Изгубих якето си, пистолета си – оплака се той. Седмицата въобще не бе добра. – Но изражението му леко се разведри, когато забеляла как зад София се появи Нина. Но поне съм цял – каза й той. Тя не се усмихна, но очевидно изпита облекчение, че го вижда жив.

Корвус се обърна към Нина.

— Това ли е всичко? Това ли е последното препятствие?

— Остава ми да преведа още една страница. Но да, това е последното изпитание. Оттук се стига до гробницата на Херкулес. – Тя махна с ръка към разкрилия се проход.

Корвус пристъпи нетърпеливо към него, но София го задържа за ръката.

— Мисля, че първо трябва да изпратим йоркширския Джо. За всеки случай.

Комоса побутна Чейс с пистолета си. Чейс изморено тръгна към прохода.

— Чакайте малко – каза Нина. – Изпратете по-добре мен

вместо него.

София изсумтя високомерно.

— Нямам такова намерение.

Нина се обърна към Корвус.

— Това е мое откритие. Нямаше да стигнете тук без мен. Дори нямаше да знаете, че това място съществува. Поне ми позволете първа да го видя.

След като помисли малко, Корвус кимна. София му се намръщи предупредително.

— Рене…

— Ако опита нещо, убий Чейс – заповяда той на Комоса. Нигериецът се ухили очаквателно към Чейс и подаде фенерчето си на Нина.

— Успех – пожела й Чейс, когато тя се наведе и започна да се катери през дупката.

Под статуята минаваше равен тунел, излизащ в камерата зад нея, в която зъбците, веригите и противотежестите, задвижвали Цербер, сега лежаха тихи и неподвижни. Тя не им обърна внимание и насочи фенерчето си към изхода на другия край.

Много по-голям от предишните входове, този бе и по-богато украсен, декориран със сребро, злато и скъпоценни камъни.

Нина се приближи към него и насочи лъча на фенерчето през отвора. Във вътрешността заблещукаха нови съкровища.

— Мисля, че я открих – каза тя като се приближи до входа и влезе вътре.

Така Нина стана първият човек, който след хиляда години влезе в гробницата на Херкулес.

~23~

— Иха! – прошепна Нина.

Гробницата представляваше квадратно помещение със стени по сто и петдесет фута и таван във формата на купол, които се издигаше на трийсет фута над огромната зала. Поддържаха го четири грамадни колони, разположени около централната плоча. От подножието на всяка колона по диагонал се издигаха полегати стени, които завършваха в ъглите от основата на купола; големи каменни клинове разделяха залата.

Но не архитектурата интересуваше Нина, а онова, което бе струпано на купчини с височината на човешки ръст край стените на гробницата.

Злато.

Дори повече – и други ценни метали проблясваха в светлината на фенерчето й, докато тя оглеждаше залата. Сребро, платина, дори червеникавия орейхалк, златно медната сплав, предпочитана от атлантите. Част от металите бяха във формата на кюлчета, но останалото бе обработено в безкрайно разнообразие от най-различни съкровища, големи и малки – статуи, бокали, щитове, гривни, корони, подноси, церемониални предмети, чиито наименования тя дори не знаеше…

Сред тях проблясваха скъпоценни камъни във всевъзможни цветове, разпръснати като снежинки. Докато гробницата бе по-малка, стойността на струпаните вътре съкровища далеч надхвърляше намереното в храма на Посейдон, който Нина бе открила година и половина преди това. Тя просто не можеше да пресметне каква е стойността на всичко в залата. Най-лесно беше да се каже, че е на стойност милиарди долари.

Зад нея отекнаха стъпки. Тя се обърна и видя София и Корвус, които водеха останалите към гробницата. Когато пред очите им се разкри гледката, на лицата им се изписа удивление.

— Господи ахна Корвус, – това далеч надхвърля всичките ми представи. Погледни ги!

Дори София бе изпаднала в благоговейно възхищение.

— Истинско съкровище – каза меко тя, като бавно се приближи да огледа най–близката купчинка. – Истинско богатство.

— Нина! – Чейс се стрелна покрай Комоса и хукна към нея. Тя се хвърли в обятията му. Чейс я прегърна силно. Комоса студено ги изгледа и обърна глава към София, но тя бе твърде погълната от богатствата на гробницата, за да обърне внимание на бившия си съпруг.

— О, Господи, мили Боже! – каза Нина. – Добре ли си?

— Малко поопърлен, но това няма значение – отвърна Чейс. – Важното е, че ти си добре.

Без да го пуска от прегръдките си, тя отново огледа гробницата, докато хората на Корвус се разпръснаха и светлините на фенерчетата им затанцуваха върху златното имане. Тя застина от изумление, когато пред очите й се разкриха нови съкровища.

— Боже, това е невероятно! – Тя се отдръпна от Чейс и се обърна, за да огледа целия терен, като подскачаше от вълнение. – Боже, само го погледни! Това е… това практически пренаписва древната история! Гробницата на Херкулес, напълно непокътната! Ами всичките тези съкровища? Досега не е откривано нищо в такъв мащаб!

— Ти няма да можеш да го отнесеш със себе си – каза Чейс, – но Херки е бил дяволски заможен.

— Той може изобщо да не е знаел. Всичко това е донесено в знак на почит; подаръци от признателните хора, които са искали да почетат свои герои. – Тя насочи фенерчето си към една от полегатите стени и го поведе към нея. Комоса ги последва с насочен пистолет. Стената бе покрита със сложна фреска, направена от хиляди мънички цветни плочки, които образуваха поредица от картини. – Погледни, всичко това представя живота и приключенията му.

Чейс ги огледа.

— Значи тук имаме Херкулес, който убива някакъв човек. Херкулес, който убива няколко души и две кучета, Херкулес, който участва… в оргия? – Той се вгледа отблизо и повдигна учудено вежди. – Прилича ми на гей оргия.

— Херкулес е имал любовници както от мъжки, така и от женски пол – отбеляза Нина. – И да, той е убил много хора. Освен това е взел дейно участие в плячкосването на Троя и клането на жителите й, и това е била само една от военните му операции. Най-великият герой на една цивилизация е бил просто поредният психопат мародер.

— Странно как нищо от това не е показано в киноверсията на Дисни, нали?

— А къде е самият Херкулес? – попита Корвус, като най-после успя да откъсне поглед от натрупаните съкровища и се обърна към Нина – Ако това е неговата гробница, то къде е той?

Нина посочи към подиума между четирите колони. Според мен трябва да е там.

На подиума лежеше златен саркофаг. До главата се издигаше златна статуя на мъж.

Херкулес.

Митологичният герой, представен в най-добрата си физическата форма – висок и мускулест, с вдигната триумфално глава. В едната си ръка държеше грамадна тояга, а на раменете му се диплеше наметало. На едното му рамо беше метнат колчан със стрели. И трите златни аксесоара бяха обсипани с хиляди скъпоценни камъни, подредени така, че да наподобят зърнестата структура на дървото; на наметалото бяха разпръснати по-неравномерно, като необработената животинска кожа, а острието на всяка стрела бе изработено от единичен грамаден скъпоценен камък.

Освен това Нина забеляза, че те са изработени отделно и могат да се свалят от статуята.

Тя погледна към полегатата стена. В най-горната й част, в ъгъла под тавана, беше издълбана тъмна ниша, в която се спотайваше някакъв предмет. Външните ръбове на рампата й бяха извити така, сякаш по тях трябваше да се спусне нещо.

— Еди, погледни нагоре – прошепна тя, като насочи фенерчето си натам. Лъчът освети нишата само за миг, защото Нина не искаше да привлича вниманието на останалите към своето откритие. Във вътрешността й се намираше каменен диск, който със сигурност тежеше няколко тона и едва се крепеше на ръба.

— Поредният капан? – прошепна въпросително Чейс. Нина леко кимна, като се престори, че разглежда позлатените декорации на тавана, докато всъщност проучваше нишите. Във всяка се намираше по един диск, който едва се крепеше на ръба.

Когато Корвус се приближи до саркофага, Нина постави последната страница от „Хермократ“ под червената найлонова папка и си записа последните появили се букви. Очите й леко се разшириха, когато прочете написаното, след което тя прошепна на Чейс:

— Бъди готов!

Той кимна и зае позиция встрани от останалите.

— Това са описания на наметалото, стрелите и тоягата на Херкулес – каза на висок глас Нина, когато Корвус стигна до подиума. Докато тя се приближаваше към него, всички се обърнаха към тях, а Чейс се възползва от лекцията й, за да се отдалечи постепенно встрани. – Освен за физическата му сила, те са били представителни символи и на неговата непобедимост. Наметалото можело да отрази всеки удар стрелите пробивали всяка броня, а тоягата пречупвала всеки враг. Предполагам, че от всички съкровища в гробницата тези трите имат най-висока парична стойност, що се отнася до качествената майсторска изработка и скъпите използвани материали. Ако прецените стойността им в историческия контекст, всяко едно по отделно ще струва повече от Мона Лиза или маската на Тутанкамон. – Тя се спря до Корвус. Чейс се намираше на няколко фута зад нея, недалеч от Комоса. – Представете си да държите някое от тях в ръцете си. Усещането сигурно ще е невероятно.

Очите на Корвус пламтяха от алчност.

— Сигурно е така – съгласи се той. Качи се на подиума и се приближи към саркофага, като се спря за миг и се вгледа в лицето на статуята, преди да се пресегне и да вземе една от стрелите…

Резкият глас на София и изщракването на пистолета й, когато запъна спусъка и го опря в главата на Нина, прозвучаха едновременно.

— Спри!

Корвус замръзна.

С другата си ръка София взе тетрадката на Нина.

— Добър опит – рече студено тя. – Но като ти казах, че не съм специализирала гръцки, това не означава, че не съм издържала изпита. Мога да преведа думата капеш.

София се отдръпна от Нина, като продължи да я държи на мушката си.

— Тя беше абсолютно права, когато каза, че това са най-ценните предмети в гробницата – което ги превръща в перфектния последен капан. Никой крадец няма да успее да им устои… но преместването им задейства последния капан и срутва цялата гробница! Погледнете към тавана. – Всички насочиха фенерчетата си нагоре и осветиха нишите – Ако тези камъни се изтъркалят надолу, те ще съборят подпорните колони и таванът ще се срути.

Корвус избърса челото си.

— Господи! Щеше да ни избие всичките!

— О, според мен повече се е надявала да отвлече вниманието ни така, че двамата с Чейс да избягат през изхода. Виж как Еди се опитва да се промъкне до Джо, за да може да го повали. – Комоса погледна към Чейс, след което измъкна пистолета си и отскочи назад, почервенял от яд.

Чейс сви равнодушно рамене.

— Е, какво пък. Това беше най-добрият ни удар.

— Според мен „удар” е най-точната дума – извика гневно Корвус. – Убийте ги!

Хората му вдигнаха оръжията си…

— О, Рене, стига – каза София със зла усмивка и махна с ръка към мъжете да свалят пистолетите. – Няма ли поне да им кажеш защо си даде целия този труд да откриеш гробницата на Херкулес? Няма ли да е много разочароващо да умрат с мисълта, че всичко е било само заради парите.

Корвус се намръщи.

— Аз не съм доктор Не или Блофелд, София – каза той. – Не възнамерявам да губя време и да им разкривам плановете си, преди да ги убия.

София се качи на подиума и се притисна съблазняващо към него, прегърна го през кръста и облегна главата си на рамото му.

— О, хайде де. Знам, че си умираш да кажеш на някого. Хайде, впечатли ги със своята представа за новия световен ред. – Гласът й премина в шепот. – Знам, защото и мен впечатли. И защо не – в края на краищата ти си победител и имаш право да се насладиш на този триумф…

Чейс се изхили гръмогласно, но Корвус само се усмихна.

— Много добре. Но първо трябва да задвижим нещата. – Той погледна към един от хората си, който стоеше до подиума. – Изчисли ли точното ни местоположение?

Мъжът погледна към екрана на лаптопа си.

— Според картографа сме се придвижили на сто седемдесет и шест метра от входа.

Корвус изглеждаше изненадан.

— Значи сме се озовали от другата страна на хълма!

— Това не е хълм – обади се Нина. – Гробницата, лабиринта, всичките изпитания – строителите първо ги направили, след което ги затрупали. Целият хълм е човешко творение – точно затова не отговаря на топографията на района.

Корвус погледна към тавана.

— Искаш да кажеш, че всичко над главите ни е създадено изкуствено?

— Да. От инженерна гледна точка постижението не е кой знае колко велико – от тях се е искало просто да натрупат голяма купчина камъни и пръст. Не е като строежа на пирамидите. Все пак важното е онова, което е заровено отдолу.

Корвус отново се обърна към човека с компютъра.

— Свържи се с външния екип, кажи им да долепят направо на това място. На каква дълбочина под земята се намираме?

Мъжът чукна със стилуса по екрана и направи няколко изчисления.

— Между тавана на гробницата и повърхността има не повече от метър почва. Може би дори по-малко.

— Значи ще се взриви лесно. Можем да пробием дупка в тавана и да използваме лебедка, за да изкараме златото на повърхността. – Милиардерът отново вдигна глава, за да огледа тавана. – Подгответе всичко. Ще отнесем всичко, което хеликоптерите ще поберат, след което ще се върнем с тежкотоварни въздушни съдове, за да приберем останалото.

— И така, Голдфингър*, какво смяташ да правиш с всичкото това злато? – подразни го Чейс.

[* Голдфингър – герой от едноименния филм от поредицата за Джеймс Бонд, най-големият контрабандист на злато в света – Б.пр.] 

Корвус очевидно не можа да разбере закачката и продължи да си стои на подиума, загледан в Нина и Чейс. София стоеше до него.

— София е права – аз искам да установя нов световен ред, в който хората като мен, елитът на човечеството, могат да трупат богатство и да властват, без да бъдат възпрепятствани от разни тесногръди бюрократи и жалки популисти. Възнамерявам да установя… – Той замълча за миг, след което произнесе импозантно: – Нова Атлантида.

Нина и Чейс се спогледаха.

— Дойдох, видях, победих – каза Нина безразлично.

Корвус се ухили.

— Това не е някакъв безумен план за етническо прочистване на света, доктор Уайлд. Каква полза има да създадеш бизнес империя, когато две трети от потенциалните ти клиенти и работна ръка ще бъдат мъртви? Не, моята Атлантида ще представлява нещо съвсем различно. Новата столица на света.

— Съжалявам – каза Нина, като поклати глава, – но Ню Йорк няма да предаде титлата без борба.

— Лондон – поправи я Чейс.

— Ню Йорк!

— Атлантида – каза Корвус, който изглеждаше леко раздразнен от това, – ще владее света. Тя ще бъде съвсем нов град, дом на най-богатите и най-могъщи хора в света – които ще бъдат поканени лично от мен. Град, откъдето ще бъдат управлявани глобалните им империи, освободени от намесата на правителства, освободени от данъци, свободни да правят бизнес така, както би трябвало да се прави.

— Никой няма да ти позволи да създадеш своята малка свободна държава на негова територия – посочи Нина. – Или с това злато възнамеряваш да си купиш цяла държава? – Тя махна с ръка към натрупаните около тях съкровища.

— Името на моята Атлантида подсказва, къде ще се намира местоположението й – каза Корвус. – В Атлантическия океан. Или ако трябва да бъда по-точен, под повърхността му. Технологията вече е доказана с дома ми на Бахамите и подводния ми хотел в Дубай. Въпрос на време е да се изгради подводен град, който може да издържа хиляди хора. Това ще бъде най-могъщата група хора в човешката история.

— А, значи ти не си Голдфингър – каза Чейс. – Ти си Щромберг*.

[* Герой от немски комедиен сериал. – Б.пр.]

— Няма да се получи — отсече Нина. – Нима наистина смяташ, че правителствата ще позволят на най-богатите си граждани да отплават към някакъв си самопровъзгласил се град държава, където те ще могат да си играят на Господарите на вселената, без да плащат никакви данъци? Първият ти гост ще бъде американския флот, а подаръкът ти по случай новата къща ще бъде купчина дълбочинни бомби!

— Атлантида бързо ще получи независимост от ООН – каза самодоволно Корвус. – Имам стимул за тях. Атомните бомби на Юен, които вече са моя собственост. Нищо не може по-добре от една ядрена заплаха да осигури международен консенсус.

Чейс се ухили.

— Само че ти разполагаш с една бомба. Аз прецаках фабриката в Швейцария.

— Унищожи само лазерите, Чейс. Не и самата фабрика. Лазерите са само компоненти, нищо повече. Вече ги заменихме.

Лицето на Чейс повехна.

— О, гръм и мълнии.

— Но защо на най-богатия човек в света му трябва съкровището от гробницата на Херкулес? – попита Нина.

— Като гаранция на финансовата независимост – обясни Корвус. – В момента най-силните световни валути почти изцяло са подплатени единствено от голи правителствени обещания – времената, в които всеки долар, напечатан от правителството на САЩ, бе обезпечен със злато, отдавна са отминали. Сега цялата световна икономика представлява просто един балон, поддържан единствено от вярата в тези валути, но правителствата могат единствено да използват влиянието си върху валутите и борсите, за да атакуват корпорациите. Ако Борсовата комисия задържи акциите на дадена компания, то това съсипва за миг нея и акционерите й. Единствено поради липса на вяра в нея милиарди долари се стопяват за миг. – Той протегна ръце към невъобразимите съкровища, които го заобикаляха. – Но всичко това… То ще бъде основата на валутата на Атлантида. Тя ще бъде обезпечена от реално богатство, от злато, което ще запази стойността си дори ако световните икономики се сгромолясат.

Нина го погледна с отвращение.

— Значи откривате най-великото археологическо съкровище в човешката история и го искате само заради златото? – Тя се намръщи. – Това означава, че заедно с приятелите ви милиардери ще станете още по-богати, след като умишлено предизвикате икономическа криза, продавайки накуп всичките си акции – така, ако пазарите се сринат, стойността на активите ви ще хвръкне до небето. След това ще използвате тези активи, за да изкупите борсите на страшно занижена цена – това ще е най-големият срив за всички времена!

Чейс я погледна измъчено.

— Нищо не разбрах от онова, което каза, но ми прозвуча зле.

— Такова си е. В случая „богатият става по-богат, а бедният по-беден“ е доведено до крайност – единствените, които няма да бъдат напълно съсипани от катастрофата, ще са Корвус и който там е поканил в малкото си подводно царство.

— Това няма да се случи – каза Корвус, поклащайки глава – Все пак аз съм бизнесмен. В мой интерес и в интерес на хората, които поканя да се присъединят към мен в моята нова Атлантида, е да съществува здрава и разрастваща се световна икономика, от която всички да печелим. Не бих позволил да се стигне до там.

— Но аз бих – обади се София зад гърба му.

Корвус се извъртя изненадано към нея… и от гърдите му плисна кръв.

~24~

Нина изпищя, когато Корвус се свлече от подиума и се строполи върху каменния под. София вдигна дулото към устните си и духна пушека.

— Толкова дълго окачвах това. Надут дъртак.

— В, все пак го предупредих да не ти обръща гръб – каза Чейс. Той забеляза, че останалите мъже само примигнаха при изстрела. Те не бяха хора на Корвус, а на София, и от самото начало бяха в течение на нейния план. – Двама мъртви съпрузи за една седмица? На това му викам аз рекорд.

— Скоро ще станат трима. Еди – сопна му се София.

Комоса се усмихна нетърпеливо, инкрустираният в зъба му диамант проблесна също като съкровищата в гробницата.

— Това означава ли, че мога да ги убия още сега?

София поклати глава.

— Мисля, че Еди е заслужил честта да го убия лично. Заради доброто старо време. Работата преди удоволствието, обаче – трябва да започнем да изнасяме златото. Еди, Нина, сядайте на земята. Това може да отнеме известно време. – Тя скочи от подиума. – Джо, не ги изпускай от очи.

Усмивката на Комоса изчезна, но той изпълни нарежданията й, като накара Чейс и Нина да седнат облегнати на рампата край една от купчините злато.

— А на теб за какво ти е всичко това? – попита Чейс София.

— Рене беше идеалист мегаломан – отговори София, като хвърли пренебрежителен поглед към трупа на съпруга си – което е доста кофти комбинация. Така или иначе планът му никога нямаше да проработи – толкова много арогантни свръх амбициозни, безскрупулни хора в едно ограничено пространство си е направо рецепта за бедствие. Моят план е доста по-реалистичен.

— И какъв е твоят план? – попита Нина.

София се усмихна.

— За разлика от моите покойни съпрузи аз не съм като злодеите от филмите за Джеймс Бонд. Затова няма да ви кажа. – Тя се приближи към мъжа с компютъра, който говореше по радиостанцията си. – Какво е положението?

— Хеликоптерите тъкмо се приземяват, мадам – съобщи той. – Щом кацнат, ще използват сонар, за да открият най-подходящото място за пробиване.

— Добре – каза София. Тя се обърна към другите мъже. – Започвайте да събирате златото. Първо кюлчетата, те се подреждат най-лесно. – Те се разпръснаха из залата.

— Нещата не се развиват добре за нас – каза Чейс, докато наблюдаваше как мъжете струпват кюлчетата злато близо до подиума.

— Все още сме живи – напомни му Нина, вдигна една голяма златна купа и се зачете в гръцките букви, гравирани върху нея. – „В чест на могъщия Херакъл, наш спасител и приятел.” Ох. Жалко, че сега не може да ни помогне. – Тя постави купата на земята до Чейс и вдигна един диамант. Не беше експерт, но размерът му предполагаше, че е поне пет карата и цената му бе десетки хиляди долара. – Невероятно. Той наистина е съществувал, а през годините подвизите му са били митологизирани. Сигурно е бил силно уважаван, за да му се оказва такава чест. Това археологическо откритие е от същия мащаб, като откриването на Атлантида.

— Така е, но и за него няма да можеш да разкажеш на никого – печално обяви Чейс. Тя стисна диаманта в ръка, наведе се към него и го хвана за ръката.

Не след дълго над главите им се разнесе тътнеж. В земята бяха изстреляни малки заряди, които да служат като звуков източник за сонара, отразяваш звуковите вълни и отчиташ дебелината на пластовете, натрупани върху покрива на гробницата. Само след миг резултатите бяха представени на София, а мъжът с компютъра се премести на няколко ярда от подиума.

— Опразнете терена – заповяда тя. Хората бързо преместиха най-близките купчини, за да освободят място. Всички се отдалечиха на доста голямо разстояние. Няколко минути по-късно последва доста по-мощен взрив. От тавана се посипаха големи каменни блокове и се разбиха на пода, а през дупката на тавана потече пясък. В гробницата проникна заслепяващ лъч светлина и златото грейна като пламък.

Изчакаха още известно време, докато екипът на повърхността използва сонара, за да провери здравината на тавана. След като се убедиха, че е безопасно, те разшириха дупката с кирки и чукове, и по пода се посипаха още камъни. Не след дълго в тавана зейна дупка с размери десет на шест фута. Изчакаха още малко, докато мъжете на повърхността монтират лебедката, след което в камерата се спусна метална платформа.

— Добра работа, момчета – каза София. – Започвайте да товарите златото. Колко могат да носят хеликоптерите? Като се има предвид, че на връщане пътниците ще бъдат с пет по-малко, разбира се.

— Около пет хиляди и четиристотин килограма на въртолет – каза мъжът с компютъра, след като направи някои изчисления. – Платформата ще трябва да направи… двайсет и три спускания, за да изнесе нужното количество.

— Тогава по-добре да започваме. – Тя наблюдаваше как кюлчетата се товарят на платформата, докато отгоре не се разнесе вик, че са достигнали товарния лимит. С измъчен вой на мотора тя започна бавно да се издига нагоре, закривайки отвора и спирайки достъпа на светлина в гробницата. Хората започнаха да пренасят нови кюлчета към мястото за товарене, докато колегите им на повърхността разтоварваха товара, който трябваше да бъде транспортиран до хеликоптерите.

— Това е незабравима гледка – каза София на Чейс, докато стоеше изправена до Комоса. – Двайсет милиона долара в злато, струпани на една малка платформа. И това е само първият курс.

— А сега какво? – каза вяло Чейс. – Това ли беше всичко? Ще ни убиваш ли?

София извади пистолета си.

— Да, мисля, че вече е време. Ставайте. – Чейс започна да се изправя, но тя му махна да остане седнал. – Не, не. Първо тя.

Нина се изправи със стиснати юмруци.

— Нина, недей – каза Чейс.

— Всичко е наред, Еди – отвърна тя, впила в София предизвикателен поглед. – В никакъв случай няма да умра на колене. Не и пред очите на тази кучка.

София присви очи.

— Казах ти какво ще ти се случи, ако още веднъж ме наречеш така!

— Така ли? Я да те видим, кучко!

От другия край се чу бръмченето на спускащата се платформа, но никой не му обърна внимание. София се обърна ядосано към Комоса.

— Джо, дай ми ножа си.

Нина срещна погледа на Чейс – само за миг, но това бе достатъчно да си кажат всичко. Чейс съвсем леко промени позата си.

Комоса свали поглед от пленниците, погледна към ножа, който висеше на колана му и протегна ръка, за да го извади. София нетърпеливо протегна лявата си ръка и дулото на пистолета й съвсем леко се отмести от Нина, която се хвърли към нея и разряза бузата й със стиснатия в ръката й диамант. София извика от болка и притисна лицето си с ръка. В очите й проблесна гняв, пистолетът беше забравен.

Но Комоса не бе забравил своя пистолет. Той го вдигна, за да застреля Нина…

Чейс скочи и метна тежката златна купа като диск.

Не към София или Комоса, а към края на рампата, където се издигаше статуята на Херкулес.

Тя се удари в златната тояга и отлетя встрани, разнесе се звук като от гонг. Тоягата се разтресе… след което падна от ръката на статуята.

И тогава настъпи същински ад.

Глухото потракване от прибирането на клиновете, които задържаха тежките каменни дискове, бе заглушено от стърженето на камък върху камък. Дисковете започнаха да се търкалят надолу по наклонените плоскости, като постепенно увеличаваха скоростта си.

Нина и Чейс изблъскаха София и Комоса настрани и хукнаха към изхода на гробницата. Зад тях един от дисковете се блъсна в отломка от тавана, килна се на една страна, падна от рампата и се стовари на пода като каменна бомба. Но трите други продължиха да се търкалят по маршрута си към колоните, заобикалящи саркофага…

Основите на две от колоните бяха стрити на прах и те се сринаха за миг. Третата получи по-мек удар, част от нея се откърти, но остатъкът продължи да крепи колоната.

Обаче нямаше да издържи още дълго.

Цяла една част от тавана над подиума се срина и затрупа пода с каменни отломки, пръст и пясък, като разтърси цялата гробница. На всички страни се разлетяха скали, отворът на покрива се разшири още повече и слънчевите лъчи осветиха тъмната зала.

Комоса се отърси от първоначалния шок и вдигна пистолета си, прицелвайки се в бягащите Чейс и Нина, но в същия момент забеляза как София прескача рампата и се устремява към платформата. Очите му се разшириха от изумление, когато осъзна, че го изоставят и той хукна с всички сили след нея.

София профуча край мъжете, повечето от които се бяха хвърлили на пода, за да избегнат падащия от рампата диск, и скочи на платформата. На нея вече бяха натоварени няколко златни кюлчета, но тя не им обърна никакво внимание и натисна зеления бутон за изкачване.

Платформата започна да се издига. Минутка по-късно Комоса прескочи един от изумените мъже и са озова при нея. Хвърли й един мръснишки поглед, на който тя не обърна никакво внимание, а просто изхвърли едно златно кюлче от платформата. Комоса разбра каква е целта й и я последва. Звънтенето на меките метални плочи, които падаха на пода, се сля с грохота на падащи камъни.

Един от мъжете се опита да скочи на платформата в движение, но не успя, краката му увиснаха отвън, а той задрапа с ръце, търсейки нещо, за което да се захване. София и Комоса се спогледаха и едновременно сритаха мъжа в лицето. Той изпищя и падна на земята. Освободена от допълнителния товар, платформата ускори издигането си.

* * *

Пред Нина се очерта тъмният правоъгълник на изхода. Чейс се движеше неотстъпно след нея.

Каменният свод над главите им изпука като чупеща се кост. Още една част от покрива се срути и зад тях се изсипа поредната лавина от скали, пръст и пясък.

Повредената колона най-накрая се срина. Онази част от тавана, която бе поддържала досега от колоната, се подчини на законите на гравитацията.

Платформата още не бе спряла на повърхността, когато София и Комоса скочиха от нея и отчаяно побягнаха по каменистия хълм, докато дупката зад гърба им продължаваше да се разширява, а зейналата й паст поглъщаше всичко по пътя си.

Платформата потъна в недрага на земята, откъдето току-що се бе появила, последвана от лебедката. Един от хеликоптерите също бе погълнат, като се залюля над ръба на разширяващата се пропаст, преди да залитне и да потъне с носа надолу във водовъртежа от бушуващи отломки и прах.

Лишени от всичките си подпори, остатъците от тавана поддадоха изведнъж. Куполът с диаметър сто и петдесет фута внезапно пропадна. Ударната вълна бе толкова силна, че отхвърли един от хеликоптерите и перките му се счупиха като клечки за зъби.

Чейс и Нина се хвърлиха през изхода, а светлината в миг се скри от вдигналия се бушуващ облак прах…

София седна, дишайки тежко, и разтърка напращелите си очи. Кратерът се намираше на сантиметри от крака й.

— Боже Господи! – изпъшка тя, изгубила обичайното си хладнокръвие. – Този… този проклет маниак! – София се изправи и се отдалечи на безопасно разстояние от ъгловатия кратер, преди да огледа пораженията. Опашката на единия хеликоптер се подаваше от струпаните отломки. От другата страна на ямата шепа хора, успели да избягат от срутването, объркано кръжаха около оцелелия вертолет.

Комоса се приближи до нея, бършейки праха от лицето и бръснатата си глава.

— Какво ще правим сега?

София си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Ами като за начало ще имаме нужда от още хеликоптери – каза най-накрая тя с обичайния си рязък глас. – Всичко това може да се изкопае и златото да бъде извадено; просто ще отнеме повече време. Всъщност не държа на това – важното е, че знам местонахождението му и мога да го извадя по всяко време. Все пак трябва по най-бързия начин да съберем доверен екип, който да се заеме с разкопките. Не искам да отлагам плана.

Комоса погледна надолу в ямата. Отчупените парчета от купола стърчаха от отломките като кости на гигантски животински труп.

— Ами какво ще правим… с тях? Смяташ ли, че може да са оцелели?

София се намръщи.

— Дори да са оцелели, което много се надявам да не е така, дори да са успели да се върнат през лабиринта… те ще се озоват в пустинята, на стотици мили от цивилизацията, без храна, без вода и без оборудване. Еди може да е добър, но не е чак толкова добър. – Тя погледна към унищожените хеликоптери. – За всеки случай, освен златото, разтовари от тези хеликоптери всичко, което може да им послужи да оцелеят.

Комоса кимна и тръгна по ръба на дупката. София остана неподвижна за миг, загледана в кратера.

— Сбогом, Еди – каза тя, преди да се обърне и да последва нигериеца.

~25~

Чейс отвори очи… в пълна тъмнина.

Въпреки това той знаеше, че не е мъртъв. Шевовете на крака го боляха твърде много.

Срутилият се покрив предизвика ударна вълна като от бомбен взрив, която го отхвърли през позлатената арка на входа за тунела. Той се изправи на колене, ушите му още звънтяха. Въздухът беше ужасно прашен; той се закашля и сложи ръка на устата си, за да може поне отчасти да се предпази.

След като очите му свикнаха с мрака, той видя тънък лъч светлина да прониква през купчината камъни и пясък, блокиращи входа; прашинките, изпълнили въздуха, танцуваха на меката светлина.

Това е краят на гробницата на Херкулес, помисли си той. Всичко вътре беше потрошено, след като таванът се срути. Нина няма да е особено доволна от това…

— Нина!

Името се изплъзна от устата му и веднага го отрезви. Тя тичаше заедно с него към изхода – къде ли беше сега?

Той опипа слепешком отломките на пода в коридора, но не откри нищо друго, освен студени камъни и пясък. Проникващата светлина не бе достатъчна дори за да види собствените си ръце.

Връхлетя го болезнено усещане за загуба, страх, че е останал сам. И преди го беше усещал, по време на битка – растящата увереност, че някой от неговата част няма да се върне.

Но това не беше битка. А Нина бе много повече от боен другар…

— Нина! – изкрещя този път той, но отново не получи отговор. Ръцете му се заровиха още по-дълбоко в натрошените камъни, той започна да ги отхвърля бързо встрани във все по-отчаян опит да открие нещо, което не бе безчувствено и студено…

Пръстите му напипаха мека тъкан. Ризата на Нина.

Под купчина камъни.

— Мамка му. – Чейс изрина отломките встрани. Все още не можеше да види нищо, но опипом усети, че тя лежи по гръб.

Неподвижна.

— По дяволите! – изпъшка той и протегна ръка към шията й, опитвайки се да напипа пулс. – Мамка му, хайде, давай…

Нищо.

— Дишай!

Усети пулса й във върха на пръстите си, слаб, но определено го имаше.

Заля го невероятно облекчение.

— О, Боже, да! – проплака той, като разчисти останалите камънаци. – Нина, хайде, събуди се…

Чейс опипом провери дали отнякъде не й тече кръв и дали не се усеща неравната изпъкналост на счупена кост под кожата. След като не откри нищо, той се наведе над лицето й, за да усети дъха й.

Нищо.

Без наличието на светлина нямаше как да разбере причината за неадекватността й, дори не знаеше от колко време е в безсъзнание, но самият той бе изгубил представа за времето. Може да са минали само секунди, може да е повече от минута…

Той започна да й прилага изкуствено дишане. Постави длан върху гърдите на Нина и рязко ги натисна. Трийсет натиска. Слея това наклони главата и максимално назад, стисна носа й с едната си ръка и бързо вкара въздух през устата й.

Никаква реакция.

Страхът отново го обзе, той отново започна сърдечен масаж, като се опитваше да се сдържа. Десет, двайсет, трийсет. Отново наклони главата й назад, поредното вкарване на въздух, нетърпелива проверка за някаква реакция…

Тя се сви конвулсивно и задавено си пое въздух. Чейс я стисна за ръката.

— Нина! Чуваш ли ме? Добре ли си?

Нина въздъхна дълбоко няколко пъти и се задави, Чейс стисна ръката й още по-силно и усети препускащия й пулс.

— Еди… – най-накрая успя да произнесе тя с хриптене.

— Добре ли си?

— Знаеш ли какво? – прошепна тя.

— Какво?

— За пръв път от толкова време се целунахме.

Въпреки че Чейс не можеше да види лицето й, той можеше да усети, че тя се усмихва.

— Е, това ще бъде вторият – каза той и се наведе над нея.

— Добре ли си? – попита тя, след като най-после се откъснаха един от друг.

— Прекрасно – каза той. – Чакай малко, сега ще се изправя. Ти можеш ли да станеш?

Тя внимателно раздвижи крайниците си.

— Така мисля.

Чейс се изправи. Прахът се беше поуталожил, но слабата светлина, която проникваше от разрушената гробница, не бе станала по-ярка от преди.

Той я хвана за ръката.

— Готова ли си?

След като получи утвърдителен отговор, той се напрегна и я повдигна от земята.

— Ох, мамка му! – изплака тя. – Дявол да го вземе! О Боже, глезенът ми пак боли! Мамка му!

— Облегни се на мен – каза Чейс и я прегърна през кръста, за да поеме тежестта й.

— Благодаря – изпъшка Нина. – Кучката проклета! Ще й сритам задника! – Тя се огледа, но не видя нищо, освен слабия лъч светлина, който проникваше през отломките. – Къде се намираме? Това дневна светлина ли е?

— Да – отговори Чейс, – по пред нас са струпани около сто тона скали. Намираме се в залата с кучешката статуя.

— Значи всъщност само залата с гробницата се е срутила, не целия комплекс?

— Поне така изглежда.

В гласа на Нина се промъкна въодушевление.

— Значи все пак може да се измъкнем! Трябва само да следваме обратния път през лабиринта!

— Да, щеше да е адски лесно, стига да можехме поне малко да виждаме какво има около нас. Освен ако в бельото си не криеш някакви очила за нощно виждане.

Тя леко го тупна по гърдите.

— Не започвай отново. Трябва само да стигнем до залата с Хиполита, там ще намерим фенерче. Един от хората на Корвус претърпя малък инцидент, след като ти излезе. Оставиха го заедно с принадлежностите му. Щом се сдобием с фенерчето, ще успеем да се измъкнем от лабиринта просто като вървим по следите, които сме оставили.

Сега беше ред на Чейс да прозвучи ентусиазирано.

— Имаме ли радиостанция?

— Така мисля. Но тя е късовълнова, нали? Освен ако не възнамеряваш да помолиш София да ни вземе на стоп с хеликоптера…

— Не се тревожи за това – успокои я Чейс. – Просто се опитай да си спомниш обратния път през лабиринта. Не искам да се окаже, че сме оцелели само за да завием в неправилната посока и да паднем в някоя кървава яма…

За голямо облекчение на Чейс Нина успя да ги преведе обратно през лабиринта.

Когато най-накрая успяха да излязат от гробницата, слънцето вече се беше скрило зад хълма. Навън все още бе ужасна жега, над дюните се стелеше мараня.

Нина изчака в относителната прохлада на коридора, докато се появи Чейс. Той се бе въоръжил е автомата на загиналия в залата на Хиполита мъж, в случай, че София бе оставила някой да ги изчака. Но наоколо не се забелязваше никаква следа от живот, с изключение на жужащите насекоми.

— И какво ще правим сега? – попита Нина. – До най-близкия град има много път, а това – тя махна към полупразната манерка с вода на мъжа, – определено няма да ни стигне доникъде. Освен ако не знаеш някакви САС-овски свръхсекретни техники за оцеляване в пустинни условия.

— Знам нещо по-добро – отговори Чейс с лукава усмивка, като включи радиостанцията и я настрои на един определен канал. Той погледна към небето, след което натисна бутона за предаване и заговори в микрофона. Изумлението на Нина нарастваше с всяка следваща дума.

— Браво, Ромео, Делта, Сиера, Уиски, Ромео, Делта. Гайдите зоват, повтарям... – Той повтори странното съобщение още няколко пъти.

Веждите на Нина се повдигнаха скептично.

— Какво беше това, по дяволите?

— Това – каза Чейс, – беше спасителният код на Мак в МИ-6. Всеки шпионин си има такъв, това е последното средство, означаващо “Здраво съм загазил, измъкнете ме оттук, мамка му!“. Скоро след като го чуят, от МИ-6 правят всичко възможно да измъкнат човека, който го е изпратил. И тъй като не се намираме в милитаризирана зона или в някоя държава със засилена гранична охрана, предполагам, че не след дълго те ще се доберат до нас.

Нина посочи уоки-токито.

— Но как ще успеят да ни чуят по това жалко извинение за радиостанция?

— Няма да ни чуят. Но Националната агенция по сигурността в САЩ ще ни чуе. Американските шпиони по принцип са още по-големи задници и от английските, но техниката им е невероятна – те могат да чуят врабче, което пръдва от другата страна на Атлантика. Чрез сателит са засекли откъде е дошла позивната, знаят, че това е спасителен код, затова ще го предадат на пуделите от „Воксхол крос”. – Той хвърли бърз поглед към синьото небе, сякаш очакваше да види някой от сателитите, които преминаваха над главите им. – Ще го повтарям на всеки час, но би трябвало вече да са го прехванали. Трябва просто да седим тук и да ги чакаме да се появят.

–Това ще го запомня за следващия път, когато нямам пари за такси – каза Нина.

— Е, този код няма да ти свърши работа – те са за еднократна употреба. Но е полезно да се знае. – Той се скри в сянката и седна до Нина. И така, имаме малко време за убиване. За какво искаш да говорим?

— Мисля, че има нещо, което трябва да обсъдим – каза Нина. Погледите им се срещнаха.

— Всъщност – каза Чейс, – мисля, че ти не трябва да казваш нищо. За разлика от мен. Трябва да призная, че през последните няколко месеца се държах като абсолютен задник.

— Не бих казала, че е абсолютен… – Двамата отново се спогледаха и едновременно се усмихнаха. – Но и аз не бях пример за толерантност. Бях толкова обсебена от мисълта за откриването на тази гробница тук, че не обръщах внимание на нищо друго – или никой друг. И това бе абсолютно за собствено удовлетворение. Само защото не можех да покажа Атлантида на света, аз се захванах с нещо друго, откритие, за което бих могла да разкажа на всички. И виж докъде ни доведе това.

— Обаче все пак го откри – напомни й Чейс.

— Така е. Но си прав, забравих за всичко останало. И съжалявам за това. А не само заради историята със злата, бивша-съпруга-която-краде-злато-и-бомби.

Чейс въздъхна.

— Да, аз също съжалявам за това. Цялата тази кървава каша е по моя вина. Ако не се бях втурнал да спасявам София… Господи. – Той блъсна главата си в стената. – Всичко това само защото си мислех, че приятелката ми не ми обръща внимание. Всеки нормален човек ще иде с приятелите си в клуб за стриптийз, но не, аз трябва да поставя началото на шибаната Трета световна война!

— София беше права – каза тъжно Нина, което накара Чейс да я погледне с любопитство. – Ние не общувахме достатъчно. Аз бях обсебена от гробницата, ти не можеше да стоиш на бюро… и не става въпрос за това, че не си говорехме. Просто не се изслушвахме.

— Сега те слушам. Само се надявам вече да не е твърде късно, за да оправим нещата.

Гласът й се изпълни с надежда.

— Според мен не е. А ти как мислиш?

— Мисля, че… – Гласът му преливаше от едва сдържани емоции. – В един момент, след като покривът се срути, си мислех, че съм те изгубил. И… Мисля, че това е най-ужасния миг в живота ми.

— Наистина ли?

Той кимна.

Вярно, че имахме проблеми, но майната им. Щом се измъкнем от тази каша, искам да оправя нещата. Какаото и да ми струва. Не искам да те изгубя отново.

Той я целуна по челото.

— Страхотно. Значи се договорихме.

— Мина доста време.

— Твърде много. Така че нека спазваме договорката.

— Съгласна.

Чейс успя да се засмее уморено и да я тупне по ръката.

— Сега остава само да се измъкнем оттук. Надявам се, че този път МИ-6 ще проявят повече отговорност от последния път.

Нина го погледна с любопитство.

— Последния път?

Той се ухили.

— Дълга история.

Тя също му се усмихна.

— Мисля, че разполагаме с достатъчно време, за да ми я разкажеш.

* * *

Нощ се спусна над пустинята.

Нина и Чейс се сгушиха между скалите, за да се скрият от вятъра. Звездите над главите им грееха с почти неестествена светлина, блещукаха като скъпоценните камъни, разпилени из гробницата на Херкулес. Нина леко се премести, за да се наслади на спектакъла.

— Прав беше.

— За кое?

— За звездите над големия източен ерг. Наистина са впечатляващи.

Чейс се захили и я прегърна през раменете.

— Обичам те!

Нина го погледна с приятна изненада.

— Това пък откъде дойде?

— Мисля, че ти го дължа. Отдавна трябваше да ти го кажа.

Тя го прегърна.

— По-добре късно, отколкото никога. И аз те обичам!

— Радвам се да го чуя. Чейс се усмихна и потърка голите й рамене. Дневната жега бе изчезнала и температурата бе спаднала до такава степен, че да ги кара да настръхват. Боже, колко ми липсва якето – оплака се той. – През колко препятствия съм преминал с него. Никога не съм предполагал, че ще бъде изгорено от киселина.

— Ще ти купя друго – успокои го Нина.

— Няма да е същото.

— По-хубаво ще бъде, обещавам.

Той се усмихна.

— Това някаква метафора ли е или…

— Може би… – Внезапно тя почувства, как тялото му се стяга. – Какво има?

— Чух нещо. – И двамата се изправиха, Чейс грабна оръжието и излезе на открито.

Нина вече също чу далечното боботене.

— Хеликоптер?

— Така ми се струва. Но все още не мога да разбера. – Той посочи на юг. Опитай се да видиш светлините.

Нина огледа хоризонта, но не забеляза нищо, освен звезди.

— Ами ако се окаже София?

Той потупа автомата.

Тук имам двайсет куршума с нейното име, изписано върху тях. И още досег резервни за надупченото й с обеци копеле.

Само след минутка Нина извика Чейс, който наблюдаваше северното небе.

— Ей там!

Той изтича до нея и видя примигващите светлини на югоизток.

— Който и да е, лети право към нас. – Той погледна замислено приближаващия се хеликоптер, след което включи фенерчето на автомата и го насочи в негова посока.

— Сигурен ли си, че това е добра идея? Ако това е София, ти й подсказваш къде сме.

— Не ми звучи като хеликоптер „Сикорски”. Твърде е малък. Но за всеки случай изчакай в тунела.

Следващите минути бяха изпълнени с нарастваща тревога, докато хеликоптерът се приближаваше. Когато стигна до четиристотин ярда той намали скоростта си и се обърна с едната страна към тях, вдигайки облаци от пясък. Чейс улови пилота на прицел, но никой от вертолета не насочи оръжие към него. На борда му имаше само двама души и те не бяха нито София нито Комоса. На мястото на втория пилот той забеляза един мъж, който го гледаше през бинокъл.

Чейс свали оръжието и махна с ръка. Хеликоптерът се приближи.

— Изглежда ми обещаващо – извика той на Нина. – но засега не се показвай.

Хеликоптерът кацна на двеста фута от тях и Чейс присви очи заради завихрилия се пясък. От кабината изскочи един мъж. Затича се към входа на гробницата с ниско наведена глава, докато не се отдалечи достатъчно от витлата.

— Мак! – извика той. – Мак, ти ли си това?

— О, Господи! – промърмори Чейс. Помисли си, че този глас му е познат и след няколко минути – през които се изкушаваше да натисне спусъка, – подозренията му окончателно се потвърдиха. – Чакай малко, Олдърли! От всички смотаняци трябваше да изпратят точно теб, нали?

Мъжът замръзна.

— Дявол го взел. Еди Чейс. – Дясната му ръка се плъзна под якето.

— Дори не си го помисляй – каза Чейс, като вдигна автомата и в светлината на фенерчето му се разкри възрастен мъж с издължено лице и мустак, който напомняше на Чейс за една порнозвезда от 7о-те.

Олдърли побърза да вдигне ръце.

— Знаеш ли, Чейс, злоупотребата с кодовете на СИС е доста сериозно нарушение. Освен ако Мак не се крие някъде отзад, значи здраво си загазил.

— Нищо ново под слънцето. А Мак е мъртъв.

— Какво? – За миг Олдърли го изгледа несигурно, след което на лицето му се изписа подозрение. – Нали не си го убил ти?

— Разбира се, че не съм, по дяволите! Но го направиха хората, които ни изоставиха тук.

— Кои нас? — попита Олдърли, като се огледа.

— Нина! — извика Чейс. Тя предпазливо се показа от гробницата. – Олдърли, това е доктор Нина Уайлд, оперативен директор на международната Агенция за световно наследство към ООН. Нина, това е мистър Олдърли, дърт шпионин от МИ-6 и пълен задник.

— Здравейте – учтиво кимна Нина. Олдърли неохотно я поздрави с вдигната ръка. – Еди, докога ще държиш оръжието си насочено срещу човека, който е дошъл да ни спаси?

— Дойдох да спася Мак – каза Олдърли. – Не някакъв си лицемерен бивш войник. Мога просто да ви оставя тук. Еди. Частниците не са моя работа. Но… – Той погледна към Нина. – Не мога да оставя дамата в опасност, нали?

— Благодаря ви – каза Нина. – Много съм ви признателна. Както и Еди – добави тя. Чейс изсумтя.

— Добре – въздъхна Олдърли. – Това е изцяло против протокола, но нали така и така съм дошъл, може и да свърша някое добро дело. Само се отърви от пушката, Чейс. Нямам никакво желание през целия път да ми сочи в гърба.

Чейс захвърли автомата с голяма неохота. Олдърли се поколеба за миг, сякаш се канеше да извади собствения си пистолет, но след това отпусна ръце.

— Всъщност какво правиш тук? – попита той. – Тук би трябвало да има само пустиня, но когато прегледах последните сателитни снимки, преди да отлетя насам, видях един гигантски кратер, от който стърчи опашката на хеликоптер!

— Под хълма имаше древна гробница – обясни Нина, – но тя се срути.

Олдърли махна към Чейс.

— Обзалагам се, че той е виновен за това.

Чейс изгледа мрачно агента на МИ-6.

— Когато аз взривявам разни неща, поне се старая да огранича косвените жертви!

— Две минути – каза Олдърли, като завъртя очи. – Изненадан съм, че мина толкова време, преди да го изтърсиш.

Чейс пристъпи ядосано към него, но Нина го улови за ръката.

— Каквито и стари спорове да имате, не могат ли да почакат? Поне докато не се измъкнем от пустинята?

— Сигурно могат – каза раздразнено Чейс.

— Добре. И така, господин Олдърли, можем ли вече да тръгваме?

* * *

Оперативната база на Олдърли се намираше от другата страна на границата, в южен Тунис. Тя представляваше малка сондираща платформа в каменистата пустиня.

— Добив на природен газ – обясни Олдърли, след като се приземиха и той отведе Нина и Чейс в къщичката, където се помещаваше неговият офис. – Чудесно прикритие. Така можем спокойно да държим под око развитието на нещата край Либия, но забавната част е, че добивът е доста успешен. Винаги е добре, когато някоя разузнавателна операция носи пари.

— Страхотно – каза незаинтересувано Чейс. – С тях ще можеш да си купиш друг скапан стар форд „Капри”.

— Марк Уан 3000GT е истинска класика! – възмути се Олдърли. След това се разположи зад бюрото си и включи компютъра. – Така. Сега да проверим онова, което ми разказахте на хеликоптера... — Той се наведе над клавиатурата и започна да почуква по клавишите с двата си показалеца.

Нина и Чейс седнаха на малкия, износен диван.

— Какво се е случило между вас? – попита тихо Нина.

Чейс погледна към Олдърли.

— Понякога САС и МИ-6 провеждат съвместни операции, като шпионите играят ролята на надзиратели. Бяхме подгонили едно копеле от Ал Кайда, което се укриваше в едно пакистанско село — операцията беше секретна, защото Пакистан се водеше съюзник. Вмъкнахме се вътре и очистихме човека без проблеми, но този тъпанар – той посочи Олдърли, – реши да прикрие следите ни като взриви половината село!

— Това си беше напълно нормална заблуждаваща маневра. Така можехме да обвиним Ал Кайда за взривяването на бомби в цивилни райони и да ги лишим от подкрепата на Пакистан – каза назидателно Олдърли, без да отмества поглед от компютъра. – И не беше половината село, а най-много три къщи, но те и без друго сигурно подкрепяха терористите. От цялата ви част само ти възрази срещу това.

— Да, обзалагам се, че носът още те боли.

Олдърли потърка замислено носа си и Нина за пръв път забеляза, че той е доста крив, резултат от някогашно счупване.

— Имам новини за теб.

Чейс скочи от дивана.

— Нека позная. Добри и лоши новини?

— Всъщност да. Добрата новина е, че Мак не е мъртъв.

— Добре ли е? – развълнувано попита Нина.

— Зависи от това какво разбирате под добре. Изглежда е скочил от прозореца точно преди къщата да се взриви. Сега е в кома.

Нина стисна ръката на Чейс.

— О, не…

— А лошите новини, поне за вас двамата са, че щом вкарах имената ви в системата, веднага наизскачаха всевъзможни предупреждения. Той се облегна назад и отпусна ръка на гърдите си – на сантиметър от кобура под мишницата му, който едва сега забелязаха. – Доста зает си бил. Кражба на диаманти, убийството на ботсванския министър на търговията… Мак трябва да е пуснал доста дебели връзки, за да те прибере в Англия. Прибави към това взривяването на къщата му и убийството на американски милионер от китайски произход!

— Никого не сме убивали! – проплака Нина, без изобщо да помисли. – Добре де, може би няколко – поправи се тя, – но всички бяха от лошите!

— Зад всичко това стои София Блекууд – каза Чейс.

Олдърли се намръщи подозрително.

— Имаш предвид лейди София Блекууд?

— Аха.

— Бившата ти жена?

— И бивша на Ричард Юен. И на Рене Корвус, когото видях да умира от куршум в сърцето, който му пусна лично тя. Въпреки че сигурно все още не го е направила обществено достояние. Смъртта на двама съпрузи милиардери за по-малко от четири дни може да направи хората подозрителни.

Олдърли провери нещо в компютъра и вдигна вежди.

— Прав си – тук пише, че тя се е омъжила за тоя тип Корвус на следващия ден след като съпругът й е бил убит. Но не се споменава нищо за смъртта му.

— Направи го, за да се сдобие с контрола над компаниите им – обяви Нина. – Юен използваше урана, които тайно копаеше в Ботсвана, за да направи атомни бомби, които възнамеряваше да продава на терористи. София го уби, за да може да се омъжи за Корвус и той да създаде свой собствен, въоръжен с ядрено оръжие, бленуван остров… но тя уби и него!

— И сега бомбата е у нея – продължи Чейс. – Проблемът е, че не знаем нито къде я отнесе, нито какво възнамерява да прави с нея.

— Има някаква връзка с финансовите пазари – каза Нина. – Затова Корвус се нуждаеше от съкровището от гробницата на Херкулес, за да му послужи като обезпечение. Предполагам, че София го иска по същата причина – но с различни мотиви.

— Гробницата на Херкулес, а? – рече Олдърли, като подозрително сви устни. – Имате предвид гръцкия бог?

— Всъщност технически той е просто полубог, тъй като придобил божествен статус едва след смъртта си...

— Мисля, че той едва ли се нуждае от урок по история – прекъсна я Чейс.

Олдърли потупа с пръст по брадичката си.

— Често казано, всичко това ми звучи доста нереално. Уранови мини? Ядрени бомби? Древни гробници? Херкулес? – Той се обърна към Чейс. – И ти твърдиш, че бившата ти жена стои зад всичко това?

— Мак ни повярва – каза твърдо Чейс. – Възнамеряваше да убеди МИ-6 да проверят урановата мина.

— Жалко, че не е в състояние да го потвърди. Или може би по-добре така, погледнато от твоята перспектива. – Агентът на МИ-6 отново плъзна ръка към кобура си.

— Той ни повярва достатъчно, за да ни измъкне от Африка – каза Нина. – Достатъчно, за да осигури на Еди нужните документи за пътуването му до Швейцария. Убедена съм, че поне това можете да потвърдите.

Наблюдавайки Чейс с периферното си зрение, Олдърли отново се обърна към компютъра.

— Така е. И сигурно е подръпнал доста конци, за да го постигне толкова бързо...

— Мак ни вярваше – обърна се умолително Нина към него. – Ако и вие ни помогнете, може би ще успеем да попречим на София да завърши замисленото. Преди да използва бомбата.

Олдърли изглежда се разкъсваше от съмнения, но беше и ядосан.

— Вашата дума срещу нейната – каза той. – И, честно казано, на нея може да се вярва повече, отколкото на вас. Тя има титла, част от върхушката е – а вас ви търсят за убийство!

— Титлата не пречи да си нечестен – напомни му Чейс. – Не забравяй, че двама лордове се озоваха в пандиза.

— Дори ако ти повярвам, не мога да обещая нищо, не виждам какво мога да направя. Ако съобщя на МИ-6, че сте при мен, те ще ми заповядат да ви арестувам.

— Тогава не им казвай – предложи Чейс. – Просто им предай, че си открил нещо, което те кара да предложиш на МИ-6 да проверят какво е правила София в Ботсвана и Швейцария.

— Не мога да го направя, без да обясня как съм го открил – настоя Олдърли. – а щом го направя, те ще ми заповядат да ви арестувам и пак се връщаме в началото!

— Сигурно има начин да ни помогнете – каза Нина.

— Не мога, без да ми представите доказателство за това, което ми разказахте.

Чейс изсумтя.

— Нима големият димящ кратер не ти е достатъчен?

— Ако на дъното му няма ядрено оръжие, не. Само защото Мак ви вярва не означава, че и всички останали ще ви повярват. Освен това досега от вас съм получил само обвинения.

— Ами ако успеем да ви донесем доказателство? – попита замислено Нина.

Олдърли се облегна назад.

— Като се имат предвид досиетата ви, единственото доказателство, което ще ми свърши работа, за да убедя МИ-6, е ядрената бомба, покрита с отпечатъци на бившата му жена и вързана с красива панделка.

— Ще ви я донесем.

Чейс я погледна с изненада.

— Така ли?

— Е, може би без красивата панделка. Но ако намерим София, ще намерим и бомбата. А ако намерим бомбата, тогава господин Олдърли ще направи каквото трябва.

— С какво пътува тя? – попита Олдърли.

— С един от частните самолети на Корвус.

Той кимна.

— Едва ли ще е проблем да го проследим.

Нина махна с ръка към компютъра.

— Ако обичате!

— В момента е във въздуха – докладва Олдърли няколко минути по-късно. – Излетяла е преди около час.

— И накъде се е отправила? – попита Чейс.

— Според летателния план... Към Марш Харбър. На Бахамските острови.

— Бахамските острови ли? – Чейс придоби напрегнато изражение. – Там Корвус тества подводните си структури.

Олдърли отново провери нещо в компютъра.

— Почти всичките търговски кораби на Корвус са регистрирани на Бахамите. – Порови още малко. – Там е и данъчната му регистрация.

— Ако има и къща, значи София се е запътила натам – каза Чейс. – На бас, че изобщо няма да очаква да ни види отново. Ако успеем да я пипнем там...

– Можете ли да ни откарате на Бахамите? – попита Нина Олдърли.

Той примигна изумено и скочи от стола си.

— Ъъъ, какво? Сериозно ли говорите?

— Съвсем. София възнамерява да прави нещо там и то едва ли е свързано с тена й.

— Тя се опита да убие Мак – напомни му Чейс. – И едва не успя.

Олдърли замислено потърка мустаците си.

— Ако не беше заради Мак, въобще нямаше да се захващам с това – каза най-после той. – Ще видя какво мога да направя. Обаче едва ли ще е много.

— Ами Мак успя за четири часа да ми уреди фалшив паспорт, самолетни билети и купчина пари и дори не е пълноправен член на МИ-6, а просто консултант – отбеляза Чейс.

— Схванах намека – рече Олдърли с обидено изражение. – Но ще си ми много задължен, Чейс. Ако нещо се обърка, просто ще кажа, че си ме принудил да го направя. Убеден съм, че ще повярват на мен, а не на хората, които са убили ботсванския министър на търговията.

— Не сме го убивали! — проплака Нина.

Чейс сви рамене.

— Просто уреди нещата, а аз ще ти намеря всички резервни части от които имаш нужда за онзи форд капри.

Олдърли дори се усмихна.

— Ще ти го напомня. Чейс. В наши дни са много скъпи… Добре, ще направя каквото мога. Но каквото и да постигна, няма да можете да излетите до утре, затова ще се наложи да прекарате нощта тук. О, да, и този диван е единственото свободно легло, така че разполагайте се както ви е удобно.

— Много ме разочароваш – отвърна Чейс е крива усмивка. – Ще оставиш една дама да спи на дивана, докато собственото ти легло стои празно? Пали така или иначе ще стоиш тук, докато уредиш всичко.

Победен, Олдърли махна към една врата в дъното на стаята.

— Добре, доктор Уайлд, леглото ми е там вътре.

— Благодаря ви – каза Нина и стана усмихната от дивана.

Изглежда, благодарностите й го поуспокоиха, но когато Чейс също стана, той се намръщи.

— А ти накъде си се запътил?

— Както вече казах – ухили се Чейс, – ще се наложи да поседиш тук. А ние двамата с приятелката ми имаме доста да наваксаме. – Той прегърна Нина през кръста.

Тя блъсна ръката му.

— Той просто се шегува – увери тя огорчения Олдърли.

— Да бе, точно така – каза Чейс, като се опита отново да я прегърне.

— Не, наистина! Сега не е моментът за това!

— Едва ли ще има по-добър момент!

— Еди! Освен това господин Олдърли може да иска да ти зададе някои въпроси.

— Ох… хубаво де! – каза Чейс, като се върна на дивана и се опита да не обръща внимание на самодоволното изражение на Олдърли. – И кога ще е подходящият момент?

— Ами да видим… Какво ще кажеш, когато изчистим имената си, открием бомбата, хванем София и попречим на пъкления й план, какъвто и да е той?

Чейс изпука пръстите на ръцете си и погледна Нина с вълча усмивка.

— Хубаво е човек да има някакви стимули.

— Между другото – каза тя, – когато пристигнем на Бахамите, дали ще се намери някоя твоя приятелка, която да ни помогне?

— Намират се приятели каза й той. – Обаче едва ли ще изпитам желание да ги видя в минижуп.

~26~

БАХАМСКИТЕ ОСТРОВИ

Мат Трули, който седеше на бар столчето, се облегна назад и неуверено погледна към Чейс и Нина.

— Значи… казвате, че моят шеф милиардер е всъщност някакъв изкукуригал мегаломан?

Чейс кимна.

— Страхувам се, че е така – добави Нина.

— И сега какво? – попита смутеният Трули, като отпи глътка от питието си. – От трън, та на глог?

— Може би трябва да започнеш да работиш за АСН – предложи му Нина. – Заплатата не е от най-високите, но не си спомням на събранията да сме обсъждали, някакви конспирации за завладяване на света.

— Той мъртъв ли е? – попита Трули.

— Да – отвърна Чейс. – Бившата ми жена го застреля в гърба.

— Леле. Добре, че не си я ядосвал до такава степен, друже.

— О, сега ще бъде доста ядосана, щом разбере, че не сме мъртви – каза Нина. – А когато открием ядрената бомба, направо ще се вбеси.

Трули едва не се задави с бирата си.

— Каква ядрена бомба? — изпъшка той.

— Говори по-тихо – предупреди го Чейс, като огледа бара. За щастие никой от присъстващите не се интересуваше от тях. – Да, тя има ядрена бомба. Затова трябва да я открием, за да намерим бомбата. Имаш ли представа къде може да е?

— Смятаме, че сигурно е в къщата на Корвус – добави Нина.

Трули се усмихна.

— Е, нея я знам къде се намира.

— Бил ли си там?

— Аз съм я строил. Тя е първият модел на подводен хабитат – затова Рене ме нае. Той искаше изграден от модули подводен дом, в който може да се живее на поне трийсет метра под водата. Е, разбирате ли, всеки морски инженер си е мечтаел за това още от мига, в който като дете е нарисувал първата си подводница. Пък и предложението не включваше финансови ограничения, той искаше да завърша всичко колкото се може по-бързо, така че аз веднага се захванах. За една година построихме прототипа и го вкарахме в употреба. – Ентусиазмът му изведнъж секна. – Обаче държа да знаете, че ако имах някаква представа за какво възнамерява да го използва, въобще нямаше да бързам толкова.

— Трябва да влезем вътре каза Чейс. – Скоро. Например довечера. Можеш ли да ни помогнеш?

Трули направи обидена физиономия.

— Твоята бивша не ми прилича на момиче, което ще се заинтересува от експериментални подводници, така че каквото и да се случи, аз най-вероятно ще остана без работа. Освен това идеята за взривяващи се ядрени бомби въобще не ми допада, така че… – Той отпи глътка бира. – Разбира се. Какво точно ви трябва?

— Лодка и водолазна екипировка. И начин да се промъкнем вътре.

Трули се усмихна.

— И трите мога да ти ги осигуря, друже.

* * *

По размери и лукс лодката на Трули въобще не можеше да се сравнява с яхтата на Корвус, но петнайсетфутовата моторница на австралиеца ги превози за нула време от един от кейовете на Марш Харбър до острова Гранд Абако.

Хабитатът се намираше на две мили от брега – един остров, създаден от човешки ръце, сред безбройните му, създадени от природата, събратя на Бахамите. По-голямата му част бе потопена под вода, също като айсберг, а частта, която се издигаше над нея, наподобяваше високотехнологична гъба. Ярко осветеният й покрив бе изравнен, за да може да служи като площадка за хеликоптери – или, както успя да установи Чейс, докато гледаше през бинокъла си, за доста по-екзотични въздушни съдове.

— Мътните ме взели!

Нина го плесна по ръката, умираща от желание сама да види за какво става въпрос. Той й подаде бинокъла.

— Какво е това нещо? – попита тя.

— Вертикално издигащ се самолет – каза Чейс. На площадката се кипреше един конвертоплан Bell 609, боядисан в синьо и червено, корпоративните цветове на Корвус. Въпреки че корпусът му не се различаваше особено от този на обикновените самолети, приликата завършваше с крилете. На края на всяко крило се забелязваше по една подобна на луковица въртяща се двигателна гондола. В момента и двете бяха заели вертикална позиция и над тях се извисяваше необикновено голямо витло. – Цивилната версия на „Оспри“, нещо като кръстоска между самолет и хеликоптер. Двигателите се завъртат, за да може да излита или каца почти вертикално, а когато се издигне във въздуха, те заемат хоризонтално положение и той може да лети като нормален самолет.

Нина му подаде бинокъла.

— Добре, щом той е там, значи вероятно София е пристигнала с него. Въпросът е за колко време.

— Седмици, стига да поиска – обади се Трули. – Островът има собствени генератори, задвижвани от вятър и вода, както и дизелови такива, освен това разполага с водни филтри. Може да остане там колкото си иска, стига да има храна.

— Според мен не възнамерява да остане дълго време – каза Чейс, затягайки каишите на акваланга. – Каквото и да е намислила, определено възнамерява да го осъществи скоро.

— Сигурен ли си? – попита Нина.

— Бях женен за нея. Мога да позная кога се кани да приключи с нещо. – Нина и Трули се спогледаха съзаклятнически, после избухнаха в смях. – Не, не става въпрос за това, негодници такива! – Чейс също се усмихна, но изражението му веднага стана сериозно, когато отново погледна напред към отдалечения хабитат.

Нина седна до него.

— Добре ли си?

— Да, добре съм. Рамото все още ме боли, но не е голям проблем.

— Не, имах предвид... – Тя го хвана за ръката. – За София. Може би ще я срещнеш там.

Чейс се усмихна студено.

— С нетърпение чакам това да се случи.

— Не. – Нина поклати глава. – Не е вярно. Знаеш, че не е така. Еди. Може би... може би ще ти се наложи да я убиеш.

– Тя се опита да убие мен. Опита се да убие теб. – Чейс измъкна водолазния си нож и се загледа в острието му, което проблясваше на лунната светлина. – Това я превръща във враг. – Ножът издаде неприятен съскаш звук, когато отново го прибра я ножницата. – Или ще се предаде или…

— Тя не е просто някои бандит с пистолет – напомни му Нина с мек тон. – Сигурен ли си, че ще можеш да го направиш?

Чейс погледна настрани, без да отговори. Нина се канеше отново да заговори, когато извънбордовия двигател изведнъж замлъкна. И двамата едновременно се обърнаха към Трули.

— Какво става? – попита Чейс.

— По-добре да не се приближаваме повече отвърна Трули. – Намираме се на половин километър от тях ако се приближим още, може да станат подозрителни.

Чейс кимна и сложи водолазната си маска, след което всмукна дълбоко въздух през мундщука, свързан е кислородните бутилки, за да провери дали работи. Удовлетворен, той се приближи към борда на лодката.

— Като че ли разстоянието е доста – каза Нина, като му подаде една подводна цифрова камера. – Ще се справиш ли?

— Няма проблем.

— Еди, аз… – Гласът й секна.

— Хей. – Той я докосна по бузата. – Веднага се връщам.

— Добре ще направиш. В противен случай тръгвам след теб. – Тя го придърпа към себе си и силно го целуна, преди да го отблъсне от себе и да сбърчи нос.

— Какво има? – попита Чейс.

— Имаш вкус на гума.

Той се ухили, след това пъхна мундщука в устата си и махна с ръка, преди да се търкулне през борда и да цопне във водата. След няколко минути се ориентира и отплува към острова, като бързо се изгуби в плитката вода.

— До скоро – каза тихо Нина.

* * *

Въпреки че не беше в най-добрата си форма. Чейс успя да преплува петстотин метра под вода. Когато му оставаха около стотина метра, той се показа на повърхността, за да се ориентира, след което отново се потопи.

Според Тули морското дъно, върху което се издигаше хобитатът, се намираше на двайсет и пет метра дълбочина. Австралиецът му беше нарисувал скица на експерименталното съоръжение: най-долните пет метра представляваха здрава основа от стомана и бетон, в средата му се намираше кула с асансьор, от основата към площадката за кацане се издигаха стълбищна шахта и тръби за електрическата и животоподдържащите системи.

Под повърхността имаше три нива. Според скицата на Трули те наподобяваха понички, но самият хабитат приличаше на Чейс повече на космическа станция, отколкото на подводна база. Двете нива имаха еднакви размери, централното като че ли имаше по-голям диаметър, но в основата си дизайнът им бе еднакъв. Всяко бе направено от четири жилищни секции във формата на издута месечина, които бяха свързани в кръг посредством четири модула, излизащи от централното ядро като спици.

Но тези нива не представляваха особен интерес за Чейс. Основната му цел бе бетонената основа. Тъй като някои от модулите на втората кръгла палуба имаха въздушни шлюзове, значи те бяха контролирани от компютри. И след като станцията щеше да бъде посещавана от туристи, системата бе проектирана така, че да не може, както беше обяснил Трули, „някой идиот да попита този бутон за какво е и да наводни всичко”. Ако се опиташе да отвори някой шлюз, щеше да включи алармата.

Имаше още един шлюз, ремонтен люк, който водеше към основата на хабитата. Според Трули той се отваряше ръчно. И не се наблюдаваше.

Чейс продължи да се спуска сред бързодвижещите се рибни пасажи и постепенно скъсяваше разстоянието. Когато се приближи достатъчно, не можа да не се впечатли от детайлите. Дизайнът на Трули включваше многобройни големи акрилни прозорци, разположени по покривите на модулите и по-малките куполи, през които можеше да разгледа вътрешните помещения.

В една от стаите забеляза фигура, която се движеше. Той се приближи и надникна през един от прозорците на купола.

Това бе контролна зала. Един мъж седеше пред компютърен терминал; друг се бе запътил към втори пост с чаша в ръка. Чейс внимателно заобиколи купола, за да огледа помещението по-добре. Не се виждаха охранителни монитори. Всички дисплеи бяха свързани с животоподдържащите системи в хабитата: проследяваха консумацията на енергия, проверяваха съдържанието на въздух. Нямаше никакви наблюдателни камери. Поне за нещо нямаше да се тревожи, след като проникне вътре.

Хрумна му, че има идеалната възможност да разузнае какво е положението. Обърна се и отплува към горното ниво, като оглеждаше всеки купол, край който минаваше.

Нямаше следа нито от София, нито от бомбата. Останалите модули на това ниво представляваха прототипи на хотелски апартаменти. След като огледа първото ниво, той се издигна нагоре и повтори огледа на втората, по-голяма палуба. Модулите на това ниво, изглежда, имаха по-скоро техническо предназначение, от тях стърчаха шлюзове и тръбни докове за бъдещите туристически подводници. В първата стая, която провери, той забеляза двама мъже, поправящи някакво оборудване, във втората нямаше никой…

Когато стигна до третия купол и надникна през стъклото, Чейс замръзна.

София.

И не само тя. Комоса също беше там… както и ядрената бомба.

Някогашният луксозен апартамент на Корвус сега бе превърнат в претъпкан склад. Златните кюлчета, изнесени от гробницата на Херкулес, бяха подредени на спретнати купчинки покрай кръглите стени, но тримата души в стаята – освен София и Комоса вътре бе и мъжът с брадичката, който Чейс бе видял с Юен в Швейцария – изобщо не гледаха към тях. Цялото им внимание бе съсредоточено върху бомбата.

Брадатият мъж коленичи пред нея като за молитва и внимателно пъхна някакво електронно устройство в правоъгълната ниша в широката основа на бомбата. Устройството имаше малък дисплей и клавиатура.

Система за взривяване.

Сърцето на Чейс се разтуптя. Той беше прав. Каквото и да смяташе да прави София с бомбата, то щеше да се случи скоро.

Оставаше му само едно. Дори да успееше да направи снимки с подводната камера, докато се върне на лодката, докато стигнат на сушата и изпратят на Олдърли достатъчно доказателства, за да го убедят да се свърже с МИ-6, София вече щеше да е напуснала станцията. С помощта на конвертоплана тя можеше за три часа да отнесе бомбата, на което и да е място в радиус от хиляда мили.

Значи трябваше да я спре. Сам.

Изпъкналият купол не му осигуряваше ясна видимост, но той успя да забележи как брадатият мъж вкарва някакъв код с клавиатурата – дълга поредица от цифри, които се изписаха на дисплея.

Код за взривяване; предпазна мярка. Дори терористите и държавите от Оста на злото не искат някой дребен главорез да взриви скъпата им нова играчка.

След като кодът бе въведен, мъжът се обърна към София и я попита нещо. След като тя му отговори, той кимна и се обърна към клавиатурата и въведе друга поредица от цифри.

Този път Чейс успя да ги види. Това беше час.

08:45. Девет без петнайсет сутринта.

Ако София планираше да я взриви в някой град, точно в този час по улиците му щеше да има най-много хора... и ако таймерът бе нагласен според местното време, значи бомбата щеше да се взриви след по-малко от единайсет часа.

Мъжът завъртя ключа в устройството и екранът му угасна. След това се изправи и подаде ключа на София. Тя го погледна и каза нещо, което накара Комоса да се ухили. След това тя стисна ключа в юмрук и тръгна да излиза, като мина точно под Чейс на път за свързващия модул. Двамата мъже я последваха.

Той трябваше да проникне в базата и да обезвреди бомбата.

Използва камерата, за да направи снимки на стаята под него – ако не успееше да проникне вътре, поне щеше да има доказателство, което да изпрати на Олдърли. След това се гмурна надолу и заплува към бетонната основа.

Подмина третото ниво и извади една светеща пръчка от колана си. Огъна я, за да могат да се смесят флуоресцентните материали във вътрешността й. В тъмнината под крака му се появи нещо, което светеше с мътна оранжева светлина.

Основата.

Чейс бързо откри сервизния шлюз точно там, където бе казал Трули. Той почисти тънкия пласт тиня и завъртя колелото на люка. Под него се разкри камера, едва побираща човек с водолазна екипировка, която бързо се напълни с вода още щом започна да отваря люка. Той се спусна в нея.

Щом затвори капака зад себе си, той огледа управлението на шлюза. Една дебела ръчка се намираше в горна позиция. Той я дръпна надолу и около него забълбукаха въздушни мехурчета. Докато камерата се пълнеше с въздух, водата бързо се източваше. От съскащия звук, отекващ в камерата, едва не го заболяха ушите.

Чейс едва го изтърпя, изчака докато водата стигне до глезените му и се обърна към вътрешния люк. Очакваше го второ колело. Веднага щом съскането на компресирания въздух спря, той го завъртя и люка се отвори.

Зад него лежеше слабо осветен коридор, подгизнал от вода – но не от теч, а от кондензацията. Проходът бе студен – тази част от конструкцията не се отопляваше. Чейс бързо свали водолазното си оборудване и го подреди до стената, за да бъде готово за връщането му. Запази само ножа и камерата. Искаше му се да беше взел пистолет, но Трули не успя да му осигури.