Unknown

— На части, на различни места и в различна форма, но да, така е. Тази книга бе сглобена в настоящата си форма през деветнайсети век. Вие сте първият човек извън Братството, който я вижда.

— За мен е чест каза Нина напълно искрено. Попадопулос кимна.

Но аз продължавам да смятам, че в нея няма да намерите нищо, което да сте пропуснали в снимките, съвсем нищичко. Няма какво повече да се открие.

Нина обърна страницата и с изненада видя, че гърбът на пергамента е чист, ненаписан.

— Не съм съгласна с вас – вече открих нещо, което не знаех. – Тя почука с пръст по стъклото. – От снимките нямаше как да разбера, че е било писано само от едната страна. Пергаментите са били скъпи – наистина е необичайно да се използва само едната страна, не мислите ли?

— Необичайно, да, но не и невероятно – отвърна Попадопулос презрително. – Уверявам ви, че нищо друго няма да откриете тук.

Нина му се усмихна накриво.

— Обичам предизвикателствата. Добре, хайде да започваме.

Но сега, три часа по-късно…

Тя трябваше неохотно да признае, че Попадопулос е бил прав. През изминалите няколко месеца тя бе препрочитала няколко пъти текста от фотографиите и в превод, затова сега можеше да работи сравнително бързо. Отгръщаше всяка тежка страница с надеждата да открие нещо ново… и всеки път оставаше разочарована.

Тук нямаше никакви скрити следи към местонахождението на гробницата на Херкулес, никакви откъси, които да допълват историята. Разказваше се много за Атлантида, да, както и за войната между атлантите и древните гърци, истинска съкровищница от информация за историците... но нищо ново, което да задоволи нуждата й от информация, свързана с новата й страст.

— По дяволите – промърмори напълно победена тя.

Гласът на Попадопулос прозвуча почти съчувствено.

— Нали ви казах, доктор Уайлд. Тук няма нищо. Или текстът не бил записан изцяло, или пък Платон не е знаел нищо повече за гробницата.

— Ако не е имал намерение да я обсъжда, изобщо е нямало да спомене за нея – възрази Нина. – Критий казва в прав текст, че ще разкрие местонахождението й на Хермократ и останалите, ще им разкаже как го е научил от Солон, който пък го е прочел в ръкописите на египетските жреци. Също както Атлантида. В текста има някои фрази, които звучат като насоки – като тази, например: „Дори слепецът ще познае пътеката, когато обърне празното си лице към топлината на слънцето”. Това изобщо не се вписва в останалия диалог. – Тя прелисти няколко страници към началото. Обковът им тихичко потракваше. – Трябва да има още нещо.

Попадопулос се изправи.

— Ще се наложи да почака. Не мислите ли, че е време да починем малко?

— Нямам нужда от почивка – отвърна нетърпеливо Нина.

— Но аз имам! Аз съм възрастен човек, а снощи вечерях доста обилно. – Той цъкна неодобрително. – Американска храна, огромни порции. Нищо чудно, че сте толкова дебели.

— Чакайте малко! Знам, че се съгласих да разполагам с книгата само за ограничен период от време – възпротиви се Нина, като въобще не обърна внимание на обидата към сънародниците й, – но сега вие казвате, че ще я отнесете със себе си само защото ви се ходи до тоалетната? – В този миг я озари една идея. – Вижте, щом толкова се притеснявате, защо не я закопчеете за моята китка? Едва ли ще успея да се измъкна оттук с нея, без да ме забележат, особено с онзи тип пред вратата. А и тя сигурно тежи поне десет килограма! И няма я повредя – също като вас изпитвам огромното желание да я запазя!

Попадопулос присви очи и я погледна преценяващо иззад очилата си.

— Аз… Мисля, че може да се уреди. Но… – Той отключи белезниците и уви верижката около единия крак на тежката маса в стегнат клуп.

— Ама вие сериозно ли? – попита Нина.

— Няма да се бавя много, не повече от двайсет минути.

— Леле, явно сте вечеряли наистина обилно.

Той се намръщи.

— Това са моите условия, доктор Уайлд. Или ги приемате, или ще взема книгата със себе си.

Нина омекна. Все пак не ставаше въпрос за много време…

— Ами добре. – Попадопулос протегна напред белезниците. – Но само на лявата ми ръка. Искам да мога да си водя бележки. – Тя придърпа стола си към ръба на масата.

Белезниците щракнаха около китката й със злокобен звук. Нина усети как я побиват тръпки. За последен път я бяха закопчавали с белезници в затвора, където я очакваше екзекуция. Тя вдигна ръка. От верижката оставаха свободни само няколко сантиметра.

— Скоро ще се върна – увери я Попадопулос, докато излизаше през вратата.

Тя раздрънка синджирчето

— Ще ви чакам тук.

* * *

Човекът от Братството, който охраняваше фоайето, вдигна поглед към непознатия мъж, който влезе в сградата. Веднага застана нащрек и тихомълком протегна ръка към скрития си пистолет.

— Мога ли да ви помогна?

Неочакваният посетител, изглежда, беше китаец, широко плещест мъж около петдесетте, с посивяла коса, вързана на опашка. Докато вървеше, се подпираше на черно бастунче, което потракваше с металния си връх по плочките.

— Надявам се – каза той с гърлен глас, като се спря и се облегна с двете си ръце върху бастунчето. – Казвам се Фанг. Търся офиса на „Къртис и Том”.

Охранителят се намръщи. Това бе една от обръча компании, създадени за прикритие на Братството, чиито офиси се намираха в сградата, но доколкото му беше известно, тя никога не бе развивала някаква дейност.

— Това е мястото – започна той, – но…

Дясната ръка на Фанг се изстреля нагоре със светлинна скорост, очертавайки тънка сребриста линия във въздуха. Охранителят потрепери, след това падна на колене. Разрязани с хирургическа точност, дрехите му се разтвориха от чатала до шията – също както и кожата, и всичките му органи. От раната плиснаха кръв и вътрешности.

С едно-единствено движение Фанг прибра острието в ножницата му, която се намираше във вътрешността на бастуна. Сабята издаде кристалночист звук.

— Благодаря ви – каза той на умиращия пазач. После разтвори дългото си палто и извади оръжието си, компактен картечен пистолет „Хеклер и Кох” ПР-7 със заглушител. Във фоайето влязоха още трима души, все китайци, които носеха същите оръжия.

— Намерете я — заповяда Фанг, като се запъти към стълбището.

* * *

Нина вече съжаляваше за решението си. Всеки път, когато се опитваше да отгърне страница от древния документ, тя инстинктивно протягаше напред лявата си ръка – само за да установи, че верижката й пречи. Зачуди се дали да не повдигне масата и да я измъкне изпод крака й, но едно пробно разклащане я отказа от намеренията й. Масата беше точно толкова тежка, колкото изглеждаше.

Чейс сигурно щеше да я повдигне без особени усилия помисли си тя, и позабравения при работата й върху „Хермократ” гняв отново я връхлетя. Все още не можеше да преглътне поведението му. Да хукне нанякъде, без да дава обяснения е едно, но да се изнесе с такава скорост за Китай…

Тя не бе повярвала на нито една негова дума, но когато се обади на Амороз, за да разбере какво точно става, той й беше казал същото – мисията е строго секретна. Не й трябва да знае какво става.

Което, разбира се, само я ядоса още повече.

Вбесена заби лакираните си нокти в дървото, неспособна да се съсредоточи върху текста – в съзнанието й се въртеше единствено мисълта за това как ще удуши Чейс, когато най-накрая се прибере…

Внезапния звук на звънец я накара да подскочи.

Това противопожарната аларма ли беше? Силно разтревожена, тя направи повторен опит да повдигне масата. Успя да я мръдне леко встрани, но повдигането на непоклатимия крак достатъчно високо, че да успее да измъкне верижката, се оказа непостижимо за нея.

— Хей, Роки! Имам нужда от помощ!

Не получи никакъв отговор, но чу как някъде из сградата се разнесоха викове. Отново дръпна верижката. Може би ако сложи книгата на пода, за да може да отпусне повече верижката…

В този миг чу някакъв шум, който прозвуча по-близо от виковете. Замръзна на мястото си.

Звукът й беше познат. Плашещо познат. Като звука на куршум, забиващ се в стената.

Но това не можеше да бъде! Не се чуваха никакви изстрели…

Наблизо се чу вик. Само че не беше точно вик, а по-скоро писък, който бе пресечен рязко от нови приглушени удари на куршуми в дърво и камък.

* * *

Попадопулос седеше на тоалетната чиния и четеше вестник, докато търпеливо чакаше природата да си свърши работата. Отдавна си беше научил урока, че нямаше никакъв смисъл да се напъва и да бърза. Процесът щете да отнеме толкова време, колкото беше нужно...

Той чу някакъв странен шум, като бързо потракване, и вдигна глава. Докато се ослушваше, той улови още някакъв далечен звук, доста пронизителен. Аларма?

Звукът изведнъж се засили, когато някой отвори вратата на мъжката тоалетна. Определено беше аларма...

Той се разсея за миг, две страници от вестника се изплъзнаха от ръцете му и паднаха на пода. Раздразнен, Попадопулос се наведе да ги вдигне...

Дървената врата на кабинката се пръсна на трески, разцепена от автоматичен пистолетен откос. Куршумите начупиха плочките зад гърба му и отгоре му се посипаха стотици парченца порцелан.

Попадопулос реши да остане наведен още малко. Поне вече нямаше да чака природата да си свърши работата.

* * *

— Мамка му! Мамка му! – Нина се хвърли към масата и се опита да я изтика до вратата.

Отвън имаше някой. Дръжката на вратата се завъртя...

С едно последно отчаяно усилие Нина тласна бюрото до вратата и я подпря. Инстинктивно се скри под нея и придърпа книгата към себе си...

Човекът в коридора пусна един откос с автоматичния си пистолет по вратата и я направи на решето. Разхвърчаха се трески. Нина изпищя и се хвърли встрани. Куршумите се забиха в бюрото, оставяйки дупки в масивното дърво.

Бронебойни патрони!

Бюрото не ставаше за прикритие, а в стаята нямаше нищо, което да й свърши работа – не че щеше да успее да стигне до него.

Стрелбата спря. Мъжът отвън се развика – призоваваше останалите при себе си.

Тя опря рамо в масата и я оттласна с всичка сила...

Кракът се повдигна. Само на сантиметър, но това беше достатъчно.

Нина освободи верижката, грабна книгата и се огледа за място, където да се скрие. Нямаше къде. Тя изтича към прозореца и погледна навън. Пътят продължаваше зад сградата, но тя се намираше на петия етаж и нямаше следа от аварийна стълба.

Чу се силен удар. Някой се опитваше да разбие вратата. Бюрото помръдна. Последваха още удари и лека-полека вратата започна да се отваря.

Ако се опита отново да притисне вратата с бюрото сигурно щяха да я прострелят през нея.

Книгата й тежеше като оловна топка. Май не беше пременила точно теглото й; по-скоро бе около двайсет килограма. Комбинацията от стъкло, месиш и листовете метал под кожената подвързия я притегляше като котва.

Но пък от друга страна беше доста масивна…

Нина я стисна здраво и замахна към прозореца. По земята се посипа стъкло. Тя извади по-големите отломки от рамката и се обърна назад. Вратата се бе отворила достатъчно, за да може да види как един мъж е азиатски черти на лицето се взира в нея. Когато погледите им се срещнаха и той видя отчаяното изражение на лицето й, устните му се изкривиха в триумфираща усмивка. Той се опита да промуши пистолета си през отвора…

Нина се измъкна през прозореца.

Отвън имаше много тесен перваз, нещо като декоративна граница между етажите, който едва побираше крака й.

Единственото, за което можеше да се захване, бе рамката.

Нямаше начин да стигне до следващия прозорец.

Тогава забеляза дебелия телефонен кабел, който се спускаше от покрива на сградата до пътя…

Зад гърба й продължаваха да валят удари. Бюрото се плъзна със скърцане по пода и вратата се отвори.

Тя се намираше на четиридесет фута над земята и беше почти сигурна, че това ще я убие.

Но нямаше друг избор.

— Ох, мамка му… – Нина си пое дълбоко дъх, уви синджира на книгата около кабела, притисна я към гърдите си и се вкопчи в него с всичка сила…

После скочи от ръба.

Последва около метър свободно падане преди кабелът да се опъне и да увисне над земята. Проряза я ужасна болка, когато белезниците се забиха в китката на лявата й ръка.

Нина продължи бавно да се плъзга по кабела. Земята се въртеше под нозете й. Тя беше толкова уплашена, че не можеше да намери сили да изпищи, затова гледаше безпомощно как стената на отсрещната сграда неумолимо се приближава към нея...

Точно прели сблъсъка тя вдигна крака пред себе си. От силния удар токчето на лявата й обувка се строши, а в коляното я проряза силна болка. Книгата изхвръкна от ръцете й и увисна на синджира. Нина изпищя и се опита да се предпази от люлеещия се тежък предмет. Белезниците се впиха отново в китката й.

Докато се люлееше напред-назад, Нина събу съсипаната си обувка и се огледа наоколо. Вече не се намираше чак толкова на високо, но под нея все още имаше два етажа. Покрай пътя бяха наредени контейнери за отпадъци. Тя се завъртя и погледна нагоре към счупения прозорец. Там стоеше мъжът с опашката. Той беше също толкова изненадан, че бе успяла да се измъкне.

Но в ръцете си той държеше пистолет...

Тя блъсна силно книгата, опитвайки се да я преметне през кабела, но безуспешно. Проклетото нещо беше твърде тежко.

— Хайде де! – изсъска тя, като продължи да удря. Книгата се люлееше все по-силно, но не й стигаше замах, за да се преметне през кабела. – Давай!

Тя отново погледна назад. Мъжът се прицелваше...

Телефонният кабел изведнъж се откъсна от стената.

Нина полетя към земята, разпищя се... и се приземи с мокър плясък в единия контейнер, върху найлоновите пликове, пълни с отпадъци. Навсякъде се пръснаха боклуци. Тя седна, примигвайки объркано, докато най-после шокът премина и сетивата й се върнаха.

И най-вече обонянието.

— Ох, бляк! – проплака тя, като една потискаше желанието да повърне. Но тежестта на прикованата към китката й книга й припомни, че има други приоритети. Тя се подпря върху някои по-твърди пликове и нервно надникна над ръба на контейнера.

Телефонният кабел спокойно се люлееше край празния прозорец. Нападателят й беше изчезнал.

След миг чувството на облекчение бе заменено от страх. Това означаваше, че е хукнал към нея!

Тя се опита да се изправи и, нагазила до колене в боклуци, бавно се преметна през ръба на контейнера. Събу и другата си обувка и се опита да се ориентира. Ако главният вход към скривалището на Братството се намираше от дясната й страна…

Тя тръгна надясно, притиснала книгата към гърдите си. Цял живот бе живяла в Манхатън, затова й бяха необходими само няколко минутки, за да се ориентира къде се намира. Щабът на нюйоркската полиция се намираше само на няколко пресечки оттук. Там щеше да бъде на сигурно място.

Само да успееше да се добере дотам…

Нина излезе на булеварда и се огледа за помощ. Естествено, наблизо не се забелязваше нито едно ченге. Но към нея се приближаваше някакъв мъж с елегантен костюм и намазана с брилянтин коса, който говореше по телефона си.

Щом се приближи до него, той огледа размъкнатия й външен вид и костюма на Армани, покрит с гнили зеленчуци.

— Скъпа, май имаш нужда от помощ – каза най-накрая той.

— Така ли мислиш? – изкрещя Нина. – Веднага се обади на полицията!

Той й се усмихна мазно и продължи да говори по телефона.

— Приятелю, ще ти се обадя пак по-късно. Сега трябва да се правя на Добрия самарянин. Тук ми попадна една истинска девойка в беда. Чао.

Докато приключваше разговора си, Нина се обърна назад. Иззад ъгъла се появиха четирима мъже с пистолети в ръце.

— Мамка му!

— Хей, успокой се – каза мъжът, като спокойно натискаше бутоните на телефона си. – Аз съм тук, ще се погрижа за теб...

Парчето мазилка, което падна върху главата му, беше откъртено от куршум.

Той изпищя като жена.

— Сега, като се замисля… Майната му! – изкрещя, докато се отдалечаваше на бегом.

— Кучи син такъв! – извика Нина към бързо отдалечаващия му се гръб. Тя се втурна в противоположна посока, право към щаба на полицейското управление. Преследвачите й я бяха настигнали много по-бързо, отколкото бе предполагала – едва ли щеше да успее да запази дистанцията помежду им, особено с тежката книга в ръка...

Но може би имаше друг начин да се отърве от тях.

На края на улицата се намираше входът към метрото, който водеше към станцията „Бруклин бридж”. Останала без дъх, тя се устреми към него. Зад гърба й се разнесоха тревожни викове, тъй като и други хора по улицата бяха забелязали въоръжените мъже.

Нина се спусна надолу, но стълбите към голямата зала на станцията. Пътят към най-близкия перон бе маркиран и зелено – оттам тръгваше влак №6 на линиите IRT. Тя хукна боса сред тълпата пътници, следвайки маркировката.

Нямаше време да си купува билет, но както всеки уважаващ себе си нюйоркчанин, Нина прескочи умело въртележката на входа, въпреки тежестта на скъпоценния й товар. Кондукторът се развика зад гърба й, но млъкна рязко, щом чу паникьосаните крясъци, които се носеха от голямата зала. Въоръжените мъже въобще не се опитваха да крият оръжията си.

На перона чакаше влак. Само да успееше да се качи...

Вратите започнаха да се затварят.

Тя хукна още по-бързо, босите й крака шляпаха по студения цимент, разстоянието до мотрисата все повече намаляваше.

Мръсните стоманени врати се затвориха. Само след миг Нина стигна до вагона и започна да удря с юмруци по прозорците, но знаеше много добре, че машинистът няма повече да отвори вратите. Спирачките се освободиха с изщракване, двигателите забучаха и мотрисата потегли.

Перонът беше съвсем пуст, нямаше кой да й помогне. „Бруклин бридж” бе последната спирка на влак №6, всички пътници току-що се бяха качили на отпътувалата на север мотриса.

Откъм пропускателния пункт на входа се чуха нови викове и писъци. Те се приближаваха…

Оставаше й само едно.

Нина хукна към изхода на тунела в южната част на перона, после скочи от него и се приземи на сантиметри от линията. Бързо отскочи настрани. Нямаше представа колко хиляди волта течаха по нея, но нямаше и никакво намерение да го научава от личен опит.

Теренът около линията беше неравен, мръсен и покрит с мазни нечистотии. Разни остри предмети нарязаха краката й, но тя се насили да продължи да тича в тъмнината.

Тунелът зави и бляскащите релси се скриха зад ъгъла. Слабо светещи крушки, разположени нарядко по стените, бяха единствения източник на светлина пред нея. Тя се обърна назад.

Двама от преследвачите й излязоха на перона през същия вход, който бе използвала тя, и започнаха да се оглеждат за нея. След миг я забелязаха. Малко по-далеч от тях се появиха и другите двама стрелци. Те се разделиха, за да я обградят, очевидно смятайки, че тя няма да рискува и да влезе в тунелите.

Те скочиха долу до линията и тръгнаха към нея.

Нина продължи да тича към завоя на линията, а примигващите крушки едва осветяваха пътя й. Отново погледна назад. Един от двамата по-близки мъже бягаше по-бързо от другаря си и постепенно я настигаше.

Твърде бързо. Тя се ориентираше много добре, знаеше къде да се скрие навътре в тунела, но той щеше да я достигне преди това.

Нина вече чуваше учестеното му дишане точно зад гърба си…

Той я хвана за яката на сакото й. Тя се извъртя и се освободи. Но той вече протягаше другата ръка и я хвана по-здраво.

С по-скоро гневен, отколкото изплашен вик, Нина се обърна и с всичка сила заби острия ъгъл на книгата в лицето му.

Дори на оскъдното осветление видя шурналата кръв и зейналата на бузата рана. Той се олюля, спъна се в нещо, залитна и падна…

Право върху релсите.

Нина отскочи назад, когато ярките искри озариха тунела. Мъжът се сгърчи конвулсивно, тялото му започна да пуши там, където бе докоснало релсите и се бе получило късо съединение. Той бе опечен жив – електрическият ток, който течеше по релсите на метрото с пълна сила го бе изпържил веднага.

Тя се обърна и продължи да бяга. Вторият мъж вече беше набрал преднина. Тя се надяваше той да е достатъчно глупав, че да се опита да издърпа другаря си от релсите, което щеше да доведе и до неговото изпържване…

За съжаление не беше. Звукът от стъпките му замря за миг, когато се наведе над бързо овъгляващото се тяло, след това продължи да тича, сякаш нищо не се беше случило. И бързо я настигаше.

В този миг Нина осъзна две неща. И двете изобщо не бяха приятни.

От двете страни на тунела бяха начертани червени и бели линии. Това бяха знаци, които предупреждаваха работниците по поддръжката, че няма достатъчно място между преминаващите мотриси и стената.

Което изведнъж се оказа жизненоважен проблем, защо тя усети как земята леко се тресе…

Приближаваше влак.

Тук тунелът правеше осморка. Влаковете, които пристигаха на „Бруклин бридж”, завиваха и отново поемаха на север. И един се канеше да направи точно това.

Светлините на фаровете му се приближава все повече. Засилваше се грохотът на колелата му и скърцането на металните релси.

Нина продължи да тича, попаднала в канапа между две заплахи. Тя отчаяно огледа стените за някакъв изход или ниша, в която да се скрие, но предупредителните линии продължаваха докъдето и видят очите.

Шумът бе станал едва поносим. Предницата на влака се появи на завоя, светлината блесна в очите й, а тя все още не бе намерила място, където да се скрие…

Освен между релсите!

В канавката за поддръжка на кабелите, които преминаваха под линията. Беше дълбока една шест инча, но бе единствената й възможност.

Нина се просна в мръсния канал, като продължаваше да притиска книгата към гърдите си. Машинистът я зърна как скача и стреснато реагира. Изпод мотрисата блеснаха светлини. Първата сцепка профуча над нея, закачи част от косата й и откъсна един кичур. Тя изпищя. Почти не чу гласа си от шума на преминаващите край нея колела, които тракаха като гигантски чукове.

После чу друг писък, прекъснат от звука на трошащи се кости, защото преследвачът й бе повлечен от влака, въпреки че се бе опитал да се притисне максимално към стената на тунела.

Машинистът натисна аварийните спирачки. Нина отново изпищя и си запуши ушите в напразен опит да изолира шума. Вагон след вагон преминаваха със свистене над главата й, от колелата хвърчаха искри, които изгаряха тялото й...

Влакът спря. Настъпи тишина. Нина не беше сигурна дали причина за това бяха изключените двигатели, или защото беше оглушала. Свита от страх тя отвори очи.

Последният вагон премина над нея като черен саван. Светлините в коридора осветиха тунела. Цялата трепереща, внимаваща да не докосне релсите, тя бавно се изправи. Погледна назад и видя кръвта по стената, дълга червена следа, сякаш нанесена с гигантска четка.

Слухът й започна да се възстановява, звуците нахлуха и главата й – лекото бучене на спрелия влак, поскърцването на метала след аварийното спиране…

И гласове.

На другите двама мъже, чийто път бе временно препречен от спрелия влак, блокирал тясната отсечка в тунела. Обаче едва ли щеше да им отнеме много време да го заобиколят.

Нина започна да пълзи край вагоните към края на влака, след което скочи на крака и отново побягна. Пред нея тунелът се разшири, проникна дори дневна светлина, която озаряваше стените на тунела, облепени с цветни плочки в кремаво, маслиненозелено и тухлено червено…

Станция „Кметството”.

Нина бе идвала тук като дете, с родителите си. Интересът на семейството към историята не се ограничаваше само с древността. Самият Ню Йорк притежаваше свои съкровища. Това бе образцовата станция на линията „Интербъроу”. В сравнение с близките станции, тук трафикът не бе толкова натоварен, рязко завиващата край перона линия беше попречила на неговото разширяване, когато бяха въведени новите, по-дълги вагони. В резултат на това станцията бе затворена през 1945 г., забравена и посещавана само от шепа любопитни хора в редките случаи, когато я отваряха за посещение.

Нина беше един от тези любопитни хора. И много добре си спомняше разположението на станцията. От единствения перон се стигаше по стълби до мецанина, от който излизаха стълбища от двете страни на Мъри стрийт, на която се издигаше кметството.

Там сигурно щеше да има ченгета.

Матовите лампи на тавана й даваха достатъчно светлина, за да може да види сложните мозайки по стените, но Нина не можеше до отдели дори минутка, за да се наслади на гледката. Тя се качи на перона и погледна назад. Задните стопове на влака се взираха в нея като демонски. Накъде отвъд тях се чуваха гласовете на преследвачите й, които се приближаваха, пълзейки под вагоните.

Тя притисна книгата към гърдите си и хукна по стълбите към мецанина. Стълбищата от дясната му страна щяха да я изведат по-близо до кметството...

Мамка му!

Нина замръзна на място, проклинайки собствената си глупост. Станцията беше затворена – както и изходите! През нито едно от двете стълбища не влизаше дневна светлина. Те бяха запечатани.

Оттук нямаше изход.

От перона се чу шум. Не можеше да се върне в тунела...

Тогава зърна една ниша в стената, мястото, където някога се беше намирала будката за продажба на билети.

И една врата...

Нина изтича към нея, тя бе единствената й надежда. На вратата имаше дръжка – и мъничка ключалка.

Тя натиска дръжката. Вратата не помръдна.

По перона се чуха забързани стъпки.

Нина се засили и удари ключалката с книгата, веднъж, втори път. Стъклото се пропука, но тя изобщо не му обърна внимание и за пореден път замахна с книгата като със стенобойно оръдие...

Ключалката се счупи, на пода се разпиляла метални отломки.

Нина отвори вратата и връхлетя вътре, без да проверява какво има там. Бързо затвори вратата зад гърба си и се огледа. Нисък таван, къс коридор, който водеше до вертикална шахта.

Която, обаче, водеше надолу.

Тя надникна през ръба й. На дъното се виждаше съвсем слаба светлинка на една самотна крушка. Шахтата се спускаше по-дълбоко от тунелите. Нина нямаше представа накъде води.

Но тя нямаше друг избор. Тичащите мъже се приближаваха.

Опитвайки се да държи книгата в сгъвката на едната си ръка, Нина бързо започна да се спуска надолу.

~5~

ШАНХАЙ

Външният асансьор със стъклени стени се издигна по отвесната страна на сградата на „Юком”, разкривайки пред Чейс и София още по-впечатляващ изглед към Шанхай. Мей беше паркирала таксито в подземния паркинг и ги чакаше там. На входа към преддверието имаше охранителна кабинка, но двамата пазачи буквално се разтопиха при вида на София и бързо ги пуснаха вътре.

В асансьора не бяха сами. Като интернет доставчик, „Юком” имаше отдел по поддръжката, който работеше двайсет и четири часа в денонощието, и заедно с тях в асансьора се возеше млад китаец с вид на зубрач и тениска на „Бъфи” – очевидно компютърджиите по цял свят си приличаха, също както и юпитата. Младежът току-що бе взел плик с апетитно ухаеща храна от едно момче на мотопед, което явно беше разносвач. Изглежда, той също разпозна София, защото през цялото време се усмихваше срамежливо, без да смее да вдигне поглед към нея.

Той слезе на двайсетия етаж.

— Изглежда, си имаш клуб на почитателите – каза Чейс, когато вратите се затвориха и асансьорът продължи да се изкачва към последния етаж.

— Ричард обича да се хвали с мен – каза София. – Няколко пъти обикалях като на парад цялата сграда заедно с него.

— Да бе. Обзалагам се, че след това всички хакерчета са ударили по една чекия.

— Еди! – смъмри го София. – Това е отвратително!

Той се ухили.

— Стига де, нали ме познаваш.

— И то твърде добре, но преди не беше чак толкова вулгарен,

— Хей, аз не съм искал да идвам тук! – каза Чейс и вдигна ръка с намерението да натисне бутона за спиране. – Ако искаш мога да си ходя.

— Съжалявам. – Тя отмести поглед встрани и го насочи към града, обвит в примигващи неонови светлини в стил „Ловец на андроиди“. – Просто... Не знаех какво ще почувствам, когато те видя отново. Особено след начина, по който реагира на яхтата на Корвус. И при това изглеждаше искрен. И все още не знам. – Погледна го косо отстрани. – Според мен все още имаш проблем с това. Еди, аз...

— Ти ме помоли за помощ и аз дойдох да ти помота – прекъсна я Чейс с твърдото желание да сложи край на тази тема. — Най-вече защото е свързано с АСН. – Изведнъж го осени една мисъл. – А ти откъде знаеш, че работя за АСН? Явно си написала бележката още преди партито; знаела си, че ще бъда там.

— Ричард има твое досие – каза София. – Както и на твоята... приятелка. Доктор Уайлд.

–Нина ли? – възкликна Чейс, изпълнен с тревога.

–Да. Не знам за какво са му, но ги видях при останалите документи, които мисля, че е откраднал от АСН. – Тя се обърна към вратата. – Стигнахме.

Чейс преливаше от въпроси, но замълча, щом чу звънеца и вратата се отвори. София излезе в коридора, покрит с черен мрамор, и токчетата й затракаха по гладката повърхност. Той тръгна след нея.

Зад огромно, полукръгло, черно бюро седеше един униформен пазач. Той показа приятна изненада при вида на София и предпазливост, щом зърна Чейс, който вървеше след нея.

— Добър вечер, лейди София – каза той със силен акцент, като се изправи и сведе плава в лек поклон.

— Добър вечер, Денг – отговори любезно София. Тя заобиколи бюрото, като махна с ръка към Чейс да не се приближава. – Как си тази вечер?

–Много добре, лейди София – отговори Денг, дишайки учестено. В първия момент Чейс не можа да реши дали мъжът е притеснен или възбуден. Но когато София се приближи до Денг и му прошепна нещо на мандарин, той веднага разбра. Денг повдигна вежди в характерното доволно изражение на човек, който не може да повярва на късмета си. Той промърмори нещо в отговор. София се доближи до него още повече, прошепна нещо в ухото му и леко го целуна, оставяйки лека следа от блестящо червено червило на бузата му. Чейс присви очи.

Денг си поигра с вратовръзката си, след което отново се поклони и се оттегли през една странична врата, която водеше към тоалетната.

— Какво беше това? – попита Чейс.

— Двамата с Денг имаме уговорка – отговори София

— Да, и на мен така ми се стори!

В тъмните й очи проблесна раздразнение.

— Не е това, което си мислиш! Въпреки, че и той вече си мисли същото – просто му казах да отиде там и да се подготви за мен. Винаги съм се държала мило с него, правех му малки подаръци, а той ми правеше услуги. Като, например да си затваря очите, когато влизам в кабинета на мъжа ми без той да знае.

Чейс погледна към вратата.

— Подготвя се за теб, а?

— Еди, нямаме време за това. Да вървим. – Тя се отправи към двойната врата зад бюрото.

— Ти върви – каза й той. – Аз ще дойда след минутка.

— Еди!

Без да й обръща внимание, той отиде до вратата на тоалетната и тихичко почука. От другата страна се чу нетърпеливия глас на Денг. Той бавно отвори вратата и видя пазача, обърнат с гръб към него, да си съблича ризата. Денг каза още нещо – гласът му бе изпълнен с възторжен копнеж, – после се обърна…

И Еди заби юмрук в лицето му. Денг кръстоса поглед, отстъпи няколко крачки назад, блъсна се в стената и бавно се свлече на пода в безсъзнание.

— Само в шибаните ти сънища, друже – обърна се Чейс към неподвижната фигура, като яростно размахваше пръст. Той излезе от тоалетната и видя, че София го чака, нетърпеливо скръстила ръце. – Какво? – попита той невинно. – Наистина ли смяташе, че щях да го оставя да се измъкне безнаказано?

— Просто тръгвай – тросна му се тя и отвори вратата.

Зад нея имаше апартамент със свързани стаи, осветен от мека светлина и обзаведен със скъпа мебелировка. От тавана на централната зала, като колосани знамена, висяха няколко огромни плоскости от медночервен метал.

— Какво е това, по дяволите? – попита Чейс. Металът изглеждаше доста очукан, повърхността му бе покрита с дълги, криволичещи разноцветни линии.

— Произведение на изкуството, арт инсталация. Ричард ги сменя всеки месец – отговори София, като го преведе край тях към най-далечния край на апартамента. – Автор е немският художник Клаус Клем. Всичките заедно струват около осем милиона долара.

— Осем милиона? – почти проплака Чейс. – И осем пенса* не давам за тях!

[* Дребна английска монета, стотинка. – Б пр.]

София въздъхна.

–Никога не си разбирал от изкуство, нали? Както и да е, стигнахме. – Тя отиде до стената и свали от нея една абстрактна картина, за която Чейс си помисли, че вероятно също струва осем милиона долара. Показа се вратичката на малък сейф. Вместо механична ключалка с шифър, той имаше електронна.

— Знаеш ли комбинацията? – попита Чейс.

София му се усмихна лукаво.

— Нуждая се само от малко шампанско и голямо легло, и получавам всичко, което поискам.

— Да, това никога не е представлявало проблем за теб, нали? – Преди да успее да му отговори, той й обърна гръб и застана пред огромния панорамен прозорец зад гигантското бюро на Юен. Загледа се в дългата крива на задната стена на сградата. В основата й се намираше декоративно езерце с фонтани. Под водата имаше скрити лампи, които пулсираха в различни цветове.

Разнесе се леко пиукане и той се обърна точно когато София отваряше сейфа. Тя триумфално размаха червеникавокафяв британски паспорт, след което измъкна още два предмета и се приближи до бюрото. Включи компютъра с едно чукване по клавиатурата и от три ниши в черния мраморен под плавно се издигнаха големи плоски монитори. Чейс забеляза, че списъкът от директории в отворения на централния монитор прозорец представлява подредени по азбучен ред имена на политици, сред които и Виктор Далтън, но след това погледът му бе привлечен от малкия бял предмет, който София държеше в ръката си.

— Какво е това?

— Флаш устройство. Убедена съм, че на него са били записани файловете, които видях, но все пак искам да проверя. – Тя се пресегна под бюрото и пъхна флашката в компютъра. – Паролата, която имам, е за достъп до копията на сървъра и ми дава само права за четене – няма да мога да ги копирам или изпратя по имейла.

— Значи не можеш да получиш всичко, което поискаш.

Щом получи достъп до данните във флашката, София погледна твърдо към Еди, въпреки че в очите й проблесна молба.

— Еди, моля те, ще забравиш ли за известно време за проблемите си с мен? Знам, че ти е трудно да се сдържаш да не правиш саркастични коментари при всяка възможност, но поне се опитай. Това е твърде важно.

— Добре, ще се опитам – каза Чейс, изпитвайки леко неудобство. На екрана се отвори нова директория. – Това ли е?

София бързо прегледа списъка от файлове.

— Да, точно това видях. Има и един за теб. – Тя посочи с лъскавия си червен нокът един от документите с надпис ЧЕЙС, ЕДУАРД ДЖ.

Онова, което повече разтревожи Чейс, бе следващият файл, озаглавен УАЙЛД, НИНА П. Но вниманието му бе бързо привлечено от нещо друго, което се появи на съседните монитори. Те бяха свързани с охранителните камери и показваха мраморното преддверие и четиримата униформени мъже, които предпазливо влязоха през страничната врата. Всичките бяха въоръжени.

— Опа!

— Какво?

— Дружинката се задава. Време е да си ходим. – София измъкна флашката и я прибра в чантата си, заедно с паспорта. На екрана единият от мъжете надникна в банята и реагира разтревожено при вида на изпадналия в безсъзнание Денг. – Предполагам, че вече няма да можем да си излезем спокойно оттук. Има ли друг изход?

София поклати глава.

— Само асансьора и аварийните стълбища. Можем да се качим на покрива и да вземем хеликоптера на Ричард…

— Ти можеш ли да го управляваш?

— Не.

— Нито пък аз.

Тя го погледна слисано.

— Мислех, че можеш!

— Има го в списъка ми с неща, които трябва да науча – изръмжа Чейс. Охранителите излязоха извън обхвата на камерата; той чу как вратата на другия край на апартамента се отваря. – Ти все още си жената на шефа. Няма да стрелят по теб.

— Може и да стрелят. Ами ако са им разказали за това, което се случи в операта, че съм ти помогнала?

— Довери ми се, когато те видят в този ти вид, това, което ще стреля, няма да са пистолетите им. Просто спечели няколко секунди. Тръгвай! – Той се снижи и се придвижи към съседната стая.

— Лейди София! – чу се мъжки глас от коридори. – Знаем, че сте вътре. Моля ви, излезте навън. Господин Юен поиска да ви заведем при него.

София се показа иззад една от висящите произведения на изкуството и погледна към четиримата мъже, които я чакаха. Те държаха пистолети в ръцете си, но не ги бяха насочили към нея. Тя дебнешком се приближи към тях, стъпваше бавно като манекенка, поклащайки съблазнително ханша си, облечена в яркочервената дреха. Това привлече вниманието поне на тримата от пазачите.

Четвъртият, обаче, беше професионалист. Той погледна предпазливо към съседните стаи.

— Къде е мъжът?

— Какъв мъж?

— Дошла сте тук с един мъж. Къде е той?

— Не знам. – Това беше чистата истина; тя изобщо не знаеше къде се беше пъхнал Чейс.

Охранителят заобиколи една от плоскостите и се приближи към нея. Останалите вървяха на няколко стъпки след него, от другата страна на висящата арт инсталация.

— Не искаме да ви нараняваме, но господин Юен ни каза да използваме сила, ако не ни сътрудничите. Къде е...

Отнякъде се чу шум.

Докато мъжете се оглеждаха, от съседната стая буквално излетя Чейс. Той беше скочил от една маса и протегнатите му ръце се заловиха за релсата, на която беше закачена инсталацията. Краката му ритнаха с всичка сила една от металните плоскости.

Тя звънна като камбана, люшна се напред и повали двама от охранителите на пода. Единият, падайки, блъсна друга плоскост и я откачи от куките, на които висеше. Тя се стовари на земята със силен трясък, залюля се и падна върху него. Другият мъж се блъсна в стената с такава сила, че едва не я събори, и остана като залепен за скъпия тапет.

Чейс скочи на земята и се претърколи, за да избегне удара от връщащата се плоскост. Озова се пред един слисан охранител, протегна крак и го ритна в коленете. Мъжът се хвърли към него с крясък, но Чейс вече се беше изправил, заби един мощен удар в лицето му. Мъжът веднага се отпусна в безсъзнание на пода.

Последният пазач насочи пистолета си към Чейс.

София отметна полите на роклята си и го ритна здраво между краката. Чаталът му изхрущя под тежката платформа на обувката й. Мъжът изпищя пронизително и лицето му се изкриви в агония. След това се строполи на пода и се сви на топка.

— Виждам, че все още можеш да се грижиш за себе си – каза Чейс, докато изритваше с крак пистолетите от ръцете на другите охранители.

Тя се наведе и вдигна оръжието на хлипащия мъж, който се тресеше на пода пред нея.

— Шанхай е опасен град.

— Да вървим. – Той я хвана за ръката и я повлече след себе си към асансьора. Въпреки високите токчета тя успя да запази равновесие.

Не успяха да стигнат дори до фоайето, когато алармата се включи. Започнаха да премигват червени светлини, на дисплея на асансьора се появиха надписи на мандарин.

— Долната врата на асансьора се заключи! – изпъшка София.

— Значи вече са тръгнали нагоре по стълбите – мрачно рече Чейс.

Пътят им за бягство бе отрязан. Единственият им изход бе един летателен апарат, който не можеха да управляват…

Той се обърна и се завтече обратно към офисите.

— Оттам няма как да се измъкнем! – възрази София.

— Значи ще трябва да приложа челен опит от кръжока „направи си сам“… – Той се спря до падналата арт инсталация. Една от плоскостите й продължаваше да стои права. Чейс погледна към кабинета на Юен в дъното, панорамния прозорец…

— Помогни ми малко! – извика той, като хвана металната плоскост за единия край и я повлече по коридора. София го послуша, без да разбира какво става.

Те минаха край охранителя, когото беше сритала, и който, изглежда, започваше да се съвзема. София заби острото си токче в слабините му. Той се сви още повече и по лицето му потекоха сълзи.

— Стига със забавленията – каза Чейс. Те издърпаха металната плоскост в кабинета. – Сега събуй проклетите обувки!

— Какво смяташ да правиш? — попита тя, докато развързваше каишките и изригваше шилата от краката си. – Оттук няма изход!

Чейс взе пистолета от ръката й и стреля няколко пъти в прозореца. Стъклото експлодира.

— Вече има!

— Какво си... – На лицето й се изписа постепенно осъзнаване, последвано от истински страх. – Боже Господи! Да не си полудял?

— И други са стигали до тоя извод. – Той издърпа металната плоскост до прозореца. През отвора нахлу студен вятър. София не помръдна от мястото си.

— Ние... Трябва да се качим на покрива при хеликоптера! Можем да се престорим, че си ме отвлякъл, да поискаш пилот...

— Те вече знаят, че съм дошъл да те спася, а не да те отвличам! – Чейс се наведе през прозореца и погледна надолу. Стената се спускаше почти отвесно спрямо пода на стаята, но надолу ъгълът се увеличаваше и накрая стената продължаваше почти хоризонтално...

София се втренчи ужасено в него.

–Еди, ще загинем!

Той постави плоскостта върху рамката на счупения прозорец така, че извитият й край да излезе отвън, след което й подаде ръка.

— Досега да съм те провалял някога?

— Не, но…

— И сега не мисля да го правя. – Той отново й протегна ръка, този път по-настоятелно. – Довери ми се.

София се поколеба, после я хвана.

Чейс я придърпа към себе си.

— Добре, само се дръж за мен. Каквото и да се случи, не се пускай! – Той изтика плоскостта още по-навън през прозореца. Под нея се разнесе хрущенето на счупените стъкла.

Вратата на фоайето зад тях се отвори. Идваха още охранители.

Чейс стъпи на металната плоскост и коленичи. София неохотно го последва и се вкопчи в него. Той се хвана здраво за завитите краища и се наведе напред, като лека-полека започна да изтласква плоскостта навън. Спря за миг и обърна лице към София. Бузите им се докоснаха.

— Готова ли си за пътуване с летящото килимче?

Охранителите връхлетяха в стаята.

— Не мърдайте! – извика някои.

Последно поклащане…

Плоскостта се наклони напред и се гмурна надолу.

~6~

Писъкът на София се изгуби във вятъра. Те се плъзнаха надолу по стъклената стена, яхнали произведението на изкуството, превърнато в импровизирана шейна, която скърцаше и се гънеше под краката им.

Чейс се беше вкопчил с всички сили в подгънатите ръбове и усещаше как металът се забива в дланите му. Той потисна болката – нямаше друг избор, защото ако се пуснеше, щеше напълно да изгуби и минималния контрол, които имаше върху управлението на шейната.

Прелитаха край етажите; стъклата, по които се плъзгаха, се пукаха и чупеха; след себе си оставяха следа от разрушение, която прорязваше лицето на сградата. Вятърът биеше в лицето на Чейс. Той нямаше представа с каква скорост се движат, само знаеше, че е много бързо и планът му за бягство все повече му изглеждаше като ужасна грешка…

Когато преминаха средата, стената постепенно започна да се изправя. Но скоростта им не намаляваше.

Изкуственото езерце в края се приближаваше бързо, проблясващо в нереални цветове. Все по-близо и по-близо…

Стигнаха до края на последния етаж и се забиха във водата, като продължаваха да се движат бързо. Зад тях се пръсна някакъв прозорец. Докато се плъзгаха по водната повърхност пред шейната постепенно се надигаше воден стълб.

Скоростта им бързо намаляваше, но брегът продължаваше застрашително да се приближава към тях.

— Скачай! – изрева Чейс, като се хвърли встрани заедно с все още вкопчената в него София. Приземиха се върху меката трева. Единият ръб на шейната се заби дълбоко в пръстта и плоскостта започна да се премята, изхвърляйки буци пръст във въздуха.

— Мама му стара! – каза Чейс, като се изправи, натъртен, но без сериозни наранявания. – Това беше по-жестоко и от Алтън Тауърс! – Той забеляза София и бързо отиде при нея.

— Добре ли си?

— И по-добре съм била – отговори замаяно тя. Чейс й помогна да се изправи на крака. Тя изпъшка от болка, но не се разплака, което той прие за добър знак.

Обърна се към сградата на „Юком”. Пътят, който бяха изминали, си личеше ясно, от няколко етажа хората надничаха през счупените прозорци.

— Трябва да стигнем до таксито на Мей. Къде е най-близкия вход за паркинга?

София посочи с трепереща ръка.

— От тази страна...

Точно в този момент няколко мъже се появиха иззад ъгъла на сградата, точно където сочеше пръстът й.

— По дяволите! – Чейс я хвана за ръката. – Добре, план Б.

Те хукнаха по декоративната полянка. В двата й края минаваха натоварени улици. Чейс се приближи до по-близката. Първо се огледа за свободни таксита, а след това, за каквото и да е превозно средство, което можеха да задигнат.

Трафикът беше ужасен, превозните средства се движеха адски бавно. С кола нямаше да стигнат далеч. Трябваше им мотоциклет…

Той видя един, паркиран край пътя – собственикът му разговаряше по мобилния си телефон. При други обстоятелства нямаше дори да го погледне, но сега просто нямаше друг избор... — Сигурно се шегуваш! – възкликна София, като погледна малкия червен мотопед за доставки. Една голяма дървена кутия, с недодялана рисунка на тигър от едната страна, се поклащаше над задното колело така, сякаш всеки момент щеше да падне на земята.

— Разполагаме само с това! – Чейс прибяга край шофьора, който замръзна от изненада, преди да осъзнае, че крадат превоза му и да започне да крещи ядосано. За миг Чейс се поколеба дали да не измъкне пистолета и да му затвори устата, но вместо това бръкна в джоба си, измъкна пачка банкноти и му ги подхвърли. — Ще взема на заем мотора ти!

Момчето улови банкнотите, погледна ги озадачено, после се ухили възторжено и махна одобрително на Чейс. Той се метна на мотора и запали двигателя. София се настани зад него. Тъкмо се канеше да потегля, когато изведнъж се сети нещо. Измъкна още една пачка с банкноти от джоба си.

— Мамка му!

— Какво? – попи го София.

Чейс се огледа за собственика на мотора, но той вече – търчеше надолу по улицата колкото го държаха краката.

— Исках да му дам китайски пари!

— А сега какви му даде?

— Пет хиляди долара! Това ми бяха парите за спешни случаи – тоя тип ще се забавлява яко за моя сметка!

София едва не се разсмя с глас, но забеляза охраната, която тичаше към тях.

— Това си е спешен случай. Еди!

— Остава само да се надяваме, че това нещо ще си заслужи петте бона!

Той форсира двигателя, който изрева като на умряло и блъвна облак черен дим през ауспуха. После отпусна спирачката.

Задното колело запуши по асфалта и мотопедът се стрелна по улицата.

Чейс се опита да се ориентира. Трябваше да се отправят на югоизток…

— Дръж се! – изкрещя той като слезе от тротоара и се вля в трафика. Избухна оглушителна какофония от клаксони, докато той изпреварваше бавно движещите се коли, които се спасяваха на косъм от одраскване от кутията, която стоеше отзад.

— Къде отиваме? – попита София.

— Към станцията на „Трансрапид”*! С него най-бързо ще стигнем до летището!

[* Високоскоростен влак на магнитни възглавници. – Б.пр.]

Колата пред тях се беше качила на бордюра и им блокираше пътя. Чейс направи безумен завой, пресече пътя на друга кола и отново даде газ напред. От двете им страни се гонеха коли, а шанхайските шофьори далеч не бяха толкова дисциплинирани колкото колегите си в Англия и САЩ.

Една кола се опита да си пробие път до вътрешното платно.

— Свий си краката! – бе единственото, което успя да извика Чейс, преди да прелетят край нея. Ръката му се размина на косъм с удар в страничното й огледало, но дървената кутия не пропусна и го отнесе за секунди.

— Такива неща стават като не даваш мигач! – извика Чейс. Автомобилната колона беше спряла на светофара. Трябваше да завие на кръстовището...

Какофонията от клаксони отзад привлече вниманието му.

— Какво става?

София се огледа.

— Мисля, че си имаме компания!

Чейс реши да рискува и се обърна. Една кола – всъщност две, – се движеха по тротоара и бързо изпреварваха замрелия трафик, докато уплашените пешеходци отскачаха с викове от пътя им. Силите за сигурност на Юен също се бяха погрижили за превоза си.

— Е, това е направо върхът! – Те стигнаха до кръстовището. Чейс уби скоростта, като пусна единия си крак на земята, и направи остър завой.

Срещу него прииждаха коли, проблясваха фарове...

Чейс отново зави, обувката му застърга по земята. Мотопедът се заклати и едва не се преобърна, но той успя да си възвърне контрола над него точно навреме, за да успее да се измъкне изпод носа на една връхлитаща го кола. Предната й броня се закачи в ъгъла на дървената кутия и навсякъде се разхвърчаха трески.

— Господи! – изписка София. Чейс се бореше да задържи мотопеда изправен, докато лавираше между двете автомобилни колони. Чуваше скърцането на спирачки зад гърба си и гневните бибипкания на клаксони. Един бърз поглед в огледалото за обратно виждане на мотопеда му показа, че двете коли все още ги преследваха, като се движеха в лентата за насрещно движение.

Един блестящ фар му подсказа, че в преследването се е включил и мотоциклет. И то истински мотор, не някаква си скапана петдесеткубикова въшка, каквато караше той.

Колоната автомобили отново спря. Той погледна напред. Червен светофар, ново кръстовище. Пътят, по който се движеше той, пресичаше един много по-широк булевард, по който се движеха автобуси и камиони.

Над тротоара се виждаше един ярък цветен знак. Входът към станцията на метрото.

— Дръж се! – Той скочи върху спирачките и мотопедът целият се затресе, докато скоростта му рязко спадаше. Едната дръжка на кормилото одраска близката кола, чийто собственик се развика ядосано. Чейс не му обърна никакво внимание и подкара мотопеда между бавно движещите се автомобили, докара го до края на пътя и се качи на тротоара. Хората просто го гледаха невярващо и само се отместваха от пътя му, когато изведнъж осъзнаха, че той наистина възнамерява да кара по тротоара. Виещото бръмчене на мъничкия двигател на мотопеда отекваше всеки път, когато профучаваха край магазините, улиците на града бяха пълни дори и през нощта.

— Настигат ни! – предупреди го София. Движението от другата страна на улицата бе спряло заради светофара и сега преследвачите им можеха спокойно да ускорят.

Кръстовището се намираше точно пред тях, през него профучаваха коли. Входът на метрото зееше на ъгъла.

— Сега ще те разтресе! – предупреди Чейс. Той се изправи на стъпенките на мотопеда. София направи същото, като продължаваше да се държи за него.

Моторчето се разтресе цялото, когато Чейс го подкара надолу по бетонните стъпала към станцията на метрото. Пешеходците отскачаха от пътя им.

Мотопедът с трясък се приземи на равното. Чейс изкриви лице, когато бе запратен рязко върху тънко подплатената седалка, но потисна болката и започна да се провира между тълпата. Откри бутона на клаксона и го натисна. Звукът му бе също толкова дразнещ като този на двигателя, но свърши работа, защото накара хората да се отместват от пътя му.

За негово голямо облекчение точно пред тях се намираше рампата, която излизаше от другата страна кръстовището. Той даде газ и наду клаксона, за да си разчисти пътя.

— Добре ли си там отзад? – извика той на София.

— О, всичко е точно като в добрите стари времена! – саркастично му отвърна тя.

Чейс се ухили.

— Наистина ти е харесало! – каза той, докато отново излизаха на улицата. Той се огледа за преследвачите им.

Първата кола се приближаваше към тях, минавайки напряко по главния път, като избягна на косъм сблъсъците с няколко автомобила, чиито водачи успяха да натиснат спирачките точно навреме. Другата навлезе в първото платно…

И в нея се заби огромната плоска предница на един тир. Колата се преметна във въздуха и падна върху покрива си, предницата й се смаза, предното стъкло се пръсна в сребрист ореол от хиляди малки парченца.

— Един по-малко! – изграчи Чейс. В огледалото за обратно виждане видя как ремаркето на камиона се изви под остър ъгъл, гигантът спря и блокира кръстовището. Поне преследвачите им нямаше да могат да преминат.

Освен човека с мотора. Фарът му проблесна между спрелите коли и се устреми след него…

След като движението зад гърба му спря, в следващите няколкостотин ярда пътят пред Чейс щеше да бъде чист. Той слезе от тротоара и ускори.

Но вторият автомобил и мотоциклета също се движеха с по-висока скорост по пустия път. Светлините на фаровете им блестяха в огледалото за обратно виждане.

Той не бе способен да ги изпревари. Което означаваше, че трябва да ги надхитри.

Зърна една уличка между две сгради, която бързо се приближаваше…

Нямаше нужда да казва на София да се държи здраво – тя вече бе разбрала какво се кани да направи и здраво го прегърна през кръста. Той зави рязко и дръжките на кормилото се разтресоха в ръцете му. Стъпалото на мотопеда внезапно застърга по асфалта, като едва не ги изхвърли от седалката.

Чейс се вкопчи в дръжките. Мотопедът се наклони на другата страна и центробежната сила ги отхвърли в обратна посока. Чейс се бореше с управлението, опитвайки се да изправи мотопеда и да избегне сблъсъка в приближаващата се стена.

Щръкналото странично огледало се удари в зида, отчупи се и отлетя назад. Но самият мотопед се размина на милиметри от сблъсъка в стената.

Чейс успя да изправи мотопеда и даде газ. От двете му страни се издигаха стари сгради, абсолютен миш-маш от къщи и търговски обекти. Навсякъде по уличката бяха разхвърляни боклуци, празни кутии и кашони, а над нея висяха опънати въжета за простиране.

Единствените лампи светеха зад гърба му, пред него се протягаха дълги сенки. Чейс надникна през рамо назад, колата също беше направила завой и продължаваше да го преследва. Мотоциклетът префуча нагоре по улицата, очевидно с намерението да заобиколи и да го пресрещне на следващото кръстовище.

Чейс натисна педала за газта, но натоварен с двама пътници, мотопедът просто не можеше да се мери по скорост с колата. Двигателят й изръмжа зад гърба му…

Когато блъсна мотопеда отзад. София изпищя и дори Чейс не можа да се сдържи и изскимтя. Той овладя кормилото, но колата отново ги блъсна, този път по-силно. Капакът на дървената кутия се отвори и се залюля на пантите си.

— Какво има вътре? – изкрещя Чейс.

— Какво?

— В кутията! Има ли нещо в нея?

София се извърна да провери.

— Храна!

— Хвърли я по тях!

Той очакваше да го попита защо, но вместо това тя изпълни каквото й беше наредено и започнала замеря колата със съдържанието ма кутията. Хартиените пликове, пълни с ориз и юфка, се пръскаха при удара си в предното стъкло и го покриваха с плътен пласт храна.

Колата започна да изостава, защото шофьорът вече нямаше добра видимост. Чейс погледна назад. Чистачките бяха включени и размазваха храната по предното стъкло, но съвсем скоро всичко щеше да бъде изчистено.

Той отново се обърна напред и видя, че точно пред тях виси въже за простиране, а зад него уличката се стеснява много…

Мунициите на София свършиха.

— Еди!

— Дръж се! – Той протегна ръка точно когато мотопедът минаваше под въжето за простиране, отскубна една простряна риза от щипките и я метна над главата на София. Тя се приземи върху предното стъкло на колата и залепна върху тестената смес, като напълно блокира видимостта на шофьора.

Чейс леко кривна вляво, за да избегне купчина струпани варели и начупени дъски. Колата ги последва, мъжът на пътническата седалка беше забелязал препятствието и крещеше на невиждащия нищо шофьор да завие…

Само за да се забие и ъгъла на намиращата се от другата страна на уличката сграда.

Колата спря внезапно завинаги. И двамата мъже излетяха през предното стъкло, окъпани в стъкла и кръв.

— Да си бяха сложили коланите! – каза Чейс, който стигна до края на уличката и зави, вливайки се в колоната автомобили, които пътуваха на югоизток. Той маневрираше между по-бавно движещите се коли и автобуси, и се задушаваше от бензиновите пари.

— Още малко остава...

Внезапно от една странична уличка, точно пред тях, изскочи мотоциклетът. Мотористът се протегна да улови София.

— Мамка му! – Чейс скочи върху спирачките, отклони се от мотоциклета и Нина пред един миниван. Той не можа да спре навреме, блъсна се в дървената кутия, откъсна я от стойката й и я запрати на пътя. Изгубил контрол, мотопедът поднесе и се блъсна в съседната кола. Лакътят на Чейс се заби с такава сила в стъклото, че го счупи.

— Еди, не спирай! – изпищя София. Мотористът, който се оказа един от униформените охранители на Юен, размаха пистолет, за да накара преминаващите коли да спрат и да го пропуснат.

Пъшкащ от болка, Чейс издърпа посплескания мотопед от колата и се огледа за изход. Наблизо нямаше нищо такова. Едната страна на пътя бе блокирана от търговски център, покрит с осветени билбордове и мигащи неонови реклами.

Мотористът вече беше влязъл в тяхното платно и се приближаваше с пълна скорост и насочен пистолет…

Чейс даде газ и насочи тракащия мотопед към търговския център, като криволичеше между струпаните автомобили. Зад себе си чу трясък от сблъсък. Мъжът с мотоциклета щеше да бъде принуден да заобиколи мястото на инцидента, но след това щеше да ги настигне само за секунди.

Пред себе си видя стъклени врати. Дано се отваряха автоматично...

Те се отдръпнаха една от друга точно преди да ги доближат. Разстоянието бе достатъчно, за да премине мотопедът. Купувачите панически се хвърляха да им направят път.

— Приближава се! – предупреди го София. На Чейс не му бе необходимо да се обръща, за да разбере, че мотоциклетистът също бе влязъл в търговския център, защото ръмженето на двигателя му заглушаваше пърпоренето на собственото му моторче.

Изглежда, оттук имаха само два изхода – към ескалаторите, които отиваха към горния етаж, или към входа универсалния магазин…

Чейс стисна зъби и подкара мотопеда към вратите универсалния магазин. Усети как малкия мотопед се плъзна, когато теракотената настилка под колелата му бе заменена от евтин морав килим. Те преминаваха край закачалките с наредени дрехи, жени изпищяваха и отскачаха от пътя им, когато той натискаше немощния клаксон.

Чейс усети, че София се размърда зад гърба му.

— Хей, какво…

Тя протегна ръка и дръпна дрехите от една закачалка. Закачалката се залюля и се стовари на пода зад тях. Чейс чу как спирачките на мотоциклета изскърцаха, последвани от ругатня на китайски и ръмженето на двигателя му, докато завива, за да заобиколи препятствието.

— Чудесна работа! – извика той.

— Не забравяй, че разчитам не само на красивото си личице!

— Как мога да забравя. – Стигнаха до другия край на магазина и се озоваха в грамаден атриум. Чейс все още не виждаше изход.

— Как се излиза оттук, по дяволите?

— Оттам – каза София, като му посочи една голяма рампа, която се изкачваше спираловидно към следващия етаж.

Чейс подкара мотопеда към нея, като не сваляше палеца си от клаксона. Мотоциклетът се появи през друг изход на магазина и се устреми към тях със свистящи по теракота гуми.

— Разкарайте се от пътя ми! – изрева Чейс на група хора, които се мотаеха край рампата и блокираха пътя му, без да обръщат внимание на приближаващите се мотори. Когато зави към другия край на спиралата, за да ги заобиколи, дръжките на кормилото се закачиха в парапета и силно изтракаха. Купувачите се заклатиха насам-натам като кегли. Мотористът рязко зави, за да не ги блъсне, и премина през нечий крак, преди да се забие в парапета. Поспря за миг, за да си поеме дъх, после яростно запали двигателя и отново ги подгони, по-бързо от всякога.

Чейс и София стигнаха до края на рампата и се озоваха на балкона над атриума.

— А сега накъде? – попита той.

— Натам! – София му посочи към едната страна, където се намираше магазинът за спортни стоки. Чейс зави нататък. Пред магазина бяха наредени баскетболни топки и чадъри за голф в ярки цветове, и манекени, облечени във футболни екипи...

Охранителят бързо ги настигаше.

Чейс подкара мотопеда към наредените стоки и щом се приближи до тях, ги изрита с всичка сила. Баскетболните топки се разлетяха на всички посоки като оранжева подскачаща пътна барикада. Чейс погледна през рамо. Това вече трябваше да го забави.

Усмивката на лицето му замръзна, когато видя как охранителят се опитва да заобиколи подскачащите топки, а след това завива към спортния магазин и влиза в него, успявайки да избегне препятствието. А когато отново погледна напред, той осъзна, че е направил голяма грешка – магазинът се намираше в ъгъла на балкона, която означаваше, че преследвачът щеше да мине напряко и да им пресече пътя...

Освен ако не успееше да се отърве от него.

Чейс грабна един от големите чадъри за голф, които бяха изложени пред магазина, след което натисна рязко спирачките, завъртя се на деветдесет градуса и подкара мотопеда към ъгъла на балкона. Охранителят се движеше с пълна скорост през магазина. Двата мотора щяха да се срещнат всеки момент.

Чейс отново ускори, държейки кормилото с една ръка, а с другата насочил като меч чадъра напред. Чадърът представляваше нищожно оръжие и, изглежда, охранителят си помисли същото, защото се приближаваше бързо с подигравателна усмивка на лицето. Той изскочи от магазина точно до Чейс и София, вдигна пистолета...

И Чейс атакува с чадъра.

Не в охранителя, а в предното колело на мотора.

Чадърът се заклещи в спиците, огъна се, но не се счупи. Колелото веднага блокира, мотоциклетът се преобърна, а мотористът му изхвърча във въздуха като изстрелян с топ. Той прелетя над перилата на балкона и падна с писък в атриума, разкъсвайки висящата мрежа с мигащи крушки, които се пръснаха и го посипаха с дъжд от искри, преди да се стовари върху един щанд с мобилни телефони на долния етаж.

— Изяж се от яд. Джеки Чан – каза Чейс, като погледна надолу към разрушенията.

— Винаги си бил майстор на импровизацията, нали – отбеляза София.

— По-лесно е така, отколкото да се измисля план. Добре откъде се излиза навън?

София му даваше упътвания, като се ръководеше по знаците за изхода. Охраната на магазина най-после бе реагирала на хаоса и се опитваше да затвори вратите, за да задържи вътре нарушителите на реда. Чейс измъкна пистолета си и стреля в тавана, което накара пазачите да преосмислят действията си и да потърсят прикритие, а той премина край тях и се озова на улицата.

Вече се беше ориентирал къде се намират – Мей беше минала през тази част на града, след като го взе от гарата. Не бяха много далеч. Той се вля в автомобилната колона и отпраши по пътя. От двете страни на пътя вече се издигаха предимно блокове с апартаменти. Той отново зави и излезе на магистралата…

Над тях се появи силен шум и внезапно се озоваха в кръг от силна бяла светлина. Прожектор на хеликоптер.

— Това полицията ли е? – попита той, принуден да крещи, за да бъде чут. Хеликоптерът летеше ниско над пътя. Край витлата му се заформяха вихрушки.

— По-лошо! – изкрещя София в отговор. – Това е съпругът ми!

— Чейс! – избоботи отгоре Юен през високоговорителя. – Веднага спри мотора и освободи жена ми!

— Искаш ли да го направя? – попита Чейс. София поклати глава. – Нито пък аз. – Той ускори и започна да лавира между наблъсканите автомобили, провирайки се през всеки процеп, който успееше да открие. Прожекторът го следваше като Божи пръст.

— Чейс! Последно предупреждение! Веднага спри!

— Продължавай! – заповяда му София. – Почти стигнахме! Освен това той е в хеликоптера – какво може да ни направи? Отговорът дойде след миг, когато хеликоптерът се сниши още повече, почти достигайки височината на уличните лампи и телефонни кабели, и заръмжа над главите им. Заслепяващата светлина беше насочена право към тях.

Чейс присви очи от яркия блясък, избягвайки на косъм сблъсъка със задницата на рязко спряла кола, чийто шофьор бе заслепен от светлината. Той разбра какво смята да прави Юен – хеликоптерът се беше отправил към големия площад пред станцията. Или щеше да увисне ниско над него и да им блокира пътя, или направо щеше да кацне и да изпрати още хора по петите им.

Зад тях скърцаха спирачките на колите, чийто шофьори също бяха заслепени. Силните удари от сблъсъци, придружени от скърцане и хрущене, прорязваха като изстрели монотонния гръмотевичен звук на хеликоптера. Движението по магистралата замря и отвсякъде започнаха да надуват клаксони.

Чейс вече виждаше от дясната си страна гарата – изградения от метал и стъкло терминал в предната част на огромната щръкнала стоманена тръба, където всъщност се намираха пероните. Хеликоптерът започна да се отдалечава от пътя, като се насочи право към паркинга пред сградата.

Последен шанс...

Чейс отново даде газ и се запромъква между спрелите превозни средства. Ръцете на София го бяха обгърнали здраво през кръста. Докато приближаваха станцията, хеликоптерът не отместваше прожектора от тях. Главният вход се намираше в основата на изпъкналата стъклена стена, на половината път по протежение на сградата — но сега хеликоптерът кръжеше точно пред нея и блокираше пътя им.

— Каквото и да става, дръж си главата ниско долу! – изкрещя Чейс на София.

Той рязко смени посоката, като започна да се отдалечава от входа и се устреми към стената на терминала – като в движение измъкна пистолета си и стреля в прозорците.

Стъклото се пръсна на хиляди късчета и се изсипа върху земята като градушка точно преди мотопедът да мине през него.

Чейс откри, че се намира в някакъв офис, повечето от бюрата бяха празни, но имаше хора нощна смяна, които пищяха и се хвърляха встрани, докато той профучаваше край тях.

В дъното имаше друг прозорец...

Той отново натисна спусъка – но се чу само тихо изщракване.

— Дръж се за мен! – извика той, докато засилваше мотопеда към прозореца. София го прегърна още по-силно. – Скачай!

Двамата се хвърлиха от мотора и Чейс пое цялата тежест от удара в земята, а София се стовари върху него. Останалият без водач мотопед разби прозореца и се плъзна по пода на вътрешната зала, докато най-накрая не стигна до отсрещната стена и се спря.

— Добре ли си? – попита Чейс.

— Да, така мисля – каза София, като се изправи и изтупа от себе си няколко парченца стъкло.

Чейс се изправи, примигващ от болка. Той погледна надолу, към босите крака на София, след което, преди тя да успее да се възпротиви, отново я метна на рамо и се запрепъва към счупения прозорец.

Излязоха от другата страна на въртележката на входа, а персоналът на гарата гледаше изумено попиления мотопед и начупения прозорец. Със свободната си ръка Чейс бръкна в джоба на якето си.

— Имам билети, няма нужда да ги проверявате! – извика той, като ги размахваше във въздуха. Затича се към най-близкия ескалатор преди някой да реши да се опита да ги спре.

На перона чакаше влак, дълга блестяща метална гъсеница. Той нямаше колела, просто се носеше леко във въздуха над релсите, повдиган от магнитната възглавница. Шанхайският високоскоростен влак имаше най-дългата железопътна линия и бе най-бързото пътническо превозно средство на релси в света. Дванайсеткилометровото пътуване от терминала в Шанхай до летището Пудонг в югоизточната част на града продължаваше само седем минути. Най-високата скорост, която развиваше монорелсовият влак, беше 430 км/час.

По-бързо, от който и да е хеликоптер, помисли си Чейс.

Той се затича към най-близката врата, точно зад заоблената извивка на задния локомотив и пусна София на земята пред нея, като я побутна да влезе по-бързо. Вратите се затвориха след тях. Докато се придвижваха напред в търсенето на места за сядане, те привлякоха доста любопитни погледи. Когато сведе поглед към гърдите си, той установи, че смокингът му е окалян целият, че ръкавите му са скъсани и по тях проблясват парченца счупено стъкло.

— И да искам, вече не мога да го докарам като Джеймс Бонд – каза тъжно той, докато влакът постепенно ускоряваше.

София го хвана за ръката.

— Ти си много по-добър от Джеймс Бонд – увери го тя с усмивка на лицето. Той също й се усмихна и погледна през прозореца. Въпреки че бе потеглил само преди няколко секунди, влакът вече бе успял да се измъкне от стоманения пашкул на станцията и ускоряваше с почти смущаваща лекота, като буквално се плъзгаше по линията.

Хеликоптерът на Юен се издигна над линията и светлината на прожектора му се плъзна по продължение на влака. Търсеше ги.

И ги намери. Закова се върху тях.

Само за миг. След това влакът постепенно започна да се отдалечава, като все повече изпреварваше хеликоптера, въпреки опитите на пилота да не изостава.

Чейс вдигна едната си ръка в опит да скрие светлината и забеляза Юен, който седеше на мястото до пилота. Махна му весело. Въпреки че хеликоптерът вече беше доста изостанал, гневното изражение на лицето на Юен все още можеше ясно да се забележи.

Вече не можеше да направи нищо, за да ги спре. Оставаше му единствено да започне да стреля по влака. Но колкото и голям да беше бизнесът му, колкото и много да бяха приятелите му в китайското правителство, обсипването с куршуми на най-престижното технологично чудо в родината му едва ли щеше да му се размине безнаказано.

Влакът продължи да ускорява, светещи зелени дисплеи, разположени по тавана на вагона, показваха настоящата му скорост. Вече бе минал 150 км/час, 200 и продължаваше да ускорява.

Блясъкът на прожектора изчезна. Хеликоптерът на Юен бе останал назад да му гълта праха.

Чейс се обърна към София. Тя бе в доста по-добра форма от него, имаше само няколко зелени петна от тревата по роклята си и няколко леки порязвания по ръцете. И все пак той я попита:

— Добре ли си?

— Добре съм. – Тя стисна ръката му, след което се наведе към него и го целуна по бузата. – Благодаря ти, Еди. Благодаря ти, че ми помогна. Знаех, че ще дойдеш.

— Е, не можех просто да ти откажа, нали? Но гледай да не ти става навик.

София се усмихна.

— Ще се опитам. – Тя се облегна назад и погледна през прозореца към покрайнините на Шанхай, които изчезваха в далечината. – Сега какво?

— Сега ли? Отиваме на летището, аз си прибирам нещата от багажното отделение, после се качваме на самолета и се прибираме в Щатите.

— Просто така?

— Просто така. Работата за ООН може да е доста скучна… но си има и някои ползи. Щом излетим, ще се обадя на шефа ми в АСН. След това можем да проверим колко дълбоко в лайната е нагазил твоят съпруг.

Той се сети за флаш устройството в чантата на София. За какво ли му бяха на Юен файловете на АСН и по какъв начин бе свързан с потъването на платформата SВХ над Атлантида?

И най-вече защо ли Юен се интересуваше от него – и от Нина? За миг изпита угризения от това, че изобщо не се беше сещал за нея, и се запита дали е добре.

Сигурно се чувства отлично, реши той. С каквото и да се занимаваше, едва ли можеше да се сравни с преживяното от него…

~7~

НЮ ЙОРК

Нина тръгна през тъмния тунел толкова бързо, колкото смееше, студената вода се плискаше в краката й. По миризмата съдеше, че наблизо се влиза отходен канал. От време на време чуваше хаотични стъпки – плъховете се разбягваха от пътя й.

Нямаше представа колко време е бягала или колко се е отдалечила от спирката при кметството – знаеше само, че не е достатъчно далеч. Тесният тунел криволичеше пред нея, но водеше в една посока. Затворени с метални решетки врати блокираха всеки страничен изход и тя нямаше къде да се скрие от преследвачите си.

А те се приближаваха. След като затвори вратата в изоставената спирка, тя си беше осигурила малко преднина, докато те проверяваха стълбите... но щом осъзнаеха, че от там няма изход, не им трябваше много време, за да разберат накъде се е запътила.

Ръцете и краката я боляха. Книгата тежеше все повече, острите ръбове се забиваха в плътта й. Но тя не можеше да се отърве от нея дори и да искаше, не можеше просто да я захвърли зад себе си и да даде на преследвачите си онова, което желаеха. Книгата все още бе закопчана с белезници за ръката й.

Поредният завой. Нина сви по него с надеждата да види изход или поне други коридори, които да объркат хората, които я преследваха. Но пред нея имаше само слабо светещи крушки на сводестия таван, които я подтикваха напред към тъмнината.

И още повече вода. Подът се спусна надолу, след което отново се издигна, но басейнът със застояла вода, в който газеше, бе станал по-дълбок. Някъде пред нея се носеше звукът от течаща вода.

Тичането стана по-трудно, пластът лепкава тиня под мръсната повърхност засмукваше краката й с всяка стъпка. Чувстваше се така, сякаш се намира в оживял детски кошмар, усещането бе като да бяга през плаващи пясъци.

Страхът й се засили. Колкото по-бавно се движеше, толкова повече се приближаваха двамата мъже – и те не искаха да я заловят, а просто да я застрелят. Достатъчно бе да им бъде на мушката...

Тя се затича по-бързо, дишайки тежко, опитвайки се да измъква краката си от тинята. Звукът от течаща вода се приближаваше – както и звукът от шляпащи крака зад нея.

Тя не се осмели да погледне назад. Поредният завой в тунела – към мъждивата жълтеникава светлина на крушките се прибави слаб проблясък от дневна светлина...

Стъпките зад гърба й внезапно спряха.

Беше под прицел...

Тихото изпукване на пистолета със заглушител отекна в тясното пространство, но то по никакъв начин не можеше да се сравни с трясъка на удрящите се в стената куршуми. Нина се хвърли с главата напред зад ъгъла. Цопна в мръсната вода и върху нея се посипаха натрошени тухли.

Стрелбата спря. Тя се подпря на пода, за да се изправи и под едната й ръка нещо изхрущя. На всички страни се разбягаха хлебарки. Тунелът отново се издигна нагоре, на края му се виждаше източникът на дневната светлина. Вход към една по-голяма камера.

Изход навън.

Нина хукна нагоре по наклона. Водата се стичаше отнякъде над отвора. Тя стигна до края...

И отчаяно се вкопчи в една тръба над главата си, защото едва не се срина в някаква отворена шахта.

Тя повися там няколко минутки, като здраво стискаше тръбата с една ръка, стъпила на ръба на тунела. След това, много внимателно, тя се наведе назад, леко поклащайки се на ръба, за да запази равновесие.

Високата камера, в която беше влязла, бе широка около десет фута, и представляваше нещо като водосборна шахта за отходните канали. На различни височини и от различни ъгли се виждаха изходите на тръби, които изхвърляха съдържанието си в пространството под тях. Дневната светлина навлизаше през грубите стъклени тухли на тавана, който се намираше на около четиридесет фута над главата й. Докато ги гледаше, някой мина през тях и за миг скри небето.

От стените стърчаха ръждясали стъпала, които водеха към капака на шахтата…

Който бе заключен. Дори отдолу можеше да се види катинарът, който висеше от него.

Тя погледна надолу. Стъпалата се спускаха в бездната под краката й, но тя не можеше да разбере каква е дълбочината. Не че имаше някакво значение. Независимо дали щеше да тръгне нагоре или надолу, стрелците щяха да стигнат до края на тунела по-бързо, отколкото тя щеше да стигне до края на стълбата.

Но от другата страна на шахтата имаше нещо друго, още един тунел. Входът беше по-тесен от онзи, през който беше стигнала дотук, но в него се забелязваше светлина. Друг изход.

Стига да успееше да стигне до него. Над отвора в шахтата нямаше мостче, само металната тръба над главата й…

Нямаше избор.

Нина залюля тежката книга и я преметна на рамото си. Притисна я с все сила с буза към дясната си ръка, протегна лявата ръка и се хвана за тръбата над главата й. След това протегна дясната си ръка, уплашено си пое дълбок дъх...

И се залюля над шахтата.

Книгата се заклати, заплашвайки да полети напред. Тя притисна още по-здраво лицето си към кожата, за да я задържи на мястото й. Ако книгата паднеше, ръцете й нямаше да устоят на силата, с която щеше да дръпне веригата.

Тя се вкопчи в тръбата с всичка сила и плъзна дясната си ръка напред. След това постепенно премести към нея лявата си ръка, като междувременно се опитваше да придържа с буза книгата. Острите й ръбове се забиваха в рамото й. Още няколко сантиметра, още няколко кратки придръпвания напред...

Тя чу пляскането в коридора зад гърба й.

Нина въздъхна тежко, докато се опитваше да се придвижва по-бързо. Книгата отново се изплъзна. Тя се опита с глава и рамо да я притика обратно на мястото й и отново я притисна здраво. Още един фут, още едно ужасяващо захващане, поредното приплъзване на дясната ръка...

Намираше се на половината път. Нямаше представа кога стрелците щяха да я видят как виси там — идеалната мишена.

Но ако я убиеха там, тя щеше да падне долу, в неизвестното, и щеше да отнесе книгата със себе си. А ако шахтата се свързваше с основната отходна тръба, плячката им щеше да изчезне завинаги. Това може би щеше да ги откаже от стрелбата.

Може би...

Вече всяко движение наблизо я караше да потрепва, паниката й нарастваше. Месинговата рамка на книгата се забиваше все повече в рамото й и болката растеше. Три фута, два, звуците от потропващи обувки по наклонения тунел зад гърба й...

От една тръба върху главата й се изсипа гранясала вода, смесена с още по-отвратителни неща. Тя подгизна цялата. Ръцете й започнаха да се изплъзват от мократа тръба. Нина усещаше как книгата се размърдва под бузата й и започва да се плъзга, този път назад. Отново я притисна с глава, като се опитваше да я задържи на мястото й, но тя неумолимо се изплъзваше.

Оставаше още съвсем малко...

Книгата се наклони. Тя усети, как кожената подвързия се отърква в лицето й, последвана от студения метален обков.

После книгата падна.

Веригата издрънча край ушите на Нина точно когато дясната й ръка стигна до входа на коридора. Тя се вкопчи в металната му рамка. Внезапното падане на книгата рязко откъсна лявата й ръка от тръбата…

Обаче тя успя да се задържи за рамката. Нина сподави писъка си, протегна крак и успя да стъпи на ръба на долния тунел. Книгата се люлееше под нея като махало. Удряше се в стените на шахтата, ключалката й се разби от ударите. Нина усещаше мускулите си да пламтят от болка, но въпреки това успя да се набере напред и да пропълзи в тунела, като влачеше книгата след себе си.

Единият от стрелците се появи на изхода на отсрещния тунел, вдигна оръжието си и натисна спусъка…

Щрак.

Не се случи нищо. Азиатецът опита отново, след което извади пълнителя, провери го и изкрещя нещо, за което тя бе сигурна, че е ругатня. Нямаше повече патрони.

Мъжът с опашката се появи зад него. Той изкрещя някаква заповед. Първият мъж го погледна колебливо, след което протегна ръце и се хвана за тръбата, минаваща над шахтата.

Нина се обърна, за да побегне отново. Мъжът се залюля над шахтата…

И краят на тръбата се откърти от стената.

Мъжът полетя надолу с пронизващ крясък и изчезна в тъмнината. Другият край на тръбата също се откъсна и тя се срина след него. Звукът от падането им на дъното се чу след доста време – повече, отколкото бе очаквала Нина.

Тя погледна към мъжа с опашката, който изглеждаше повече ядосан, отколкото шокиран, от смъртта на другаря си. Очите му се впиха в нейните. Изглежда, неговите патрони също бяха свършили. Преследването бе приключило, тъй като той вече не можеше да премине над шахтата.

— Поздрави смотаняците от мен! – извика Нина, като затвори с трясък книгата и хукна навътре в тунела.

Тя беше изминала около десет фута, когато дочу някакви звуци зад гърба си…

Обърна се и видя как мъжът се навежда над шахтата и палтото му се издува като пелерина. Той скочи, протегнатите му ръце се удариха в ръба на тунела, той изпъшка от болка, но се вкопчи в металната рамка и се издърпа нагоре.

— Ох, по дяволите! – Нина отново хукна, по-уплашена от всякога. Пътят се осветяваше от мъждивата светлина на крушките. Този тунел бе по-тесен от предишния, но бе и по-сух, а някъде отпред се носеше някакъв звук, който й се стори познат – грохота и тракането на преминаващ влак. Отново щеше да излезе в тунелите на метрото.

Пред себе си виждаше по-силни светлини, студения син блясък на флуоресцентното осветление. Тя стигна до правоъгълна камера, от която излизаха тунели, водещи в различни посоки. След тъмнината на тунела, блясъкът на лампите бе почти заслепяващ. Голи стени, сервизен достъп до метрото – и асансьор с отворени врати.

Нина се хвърли в тясната кабинка и започна да блъска по най-горния бутон, в очакване вратите да се затворят. Трябваха й няколко мига, за да осъзнае, че трябва ръчно да затвори решетките на старомодната машина. Тя ги хвана за дръжките и ги придърпа една към друга. Нагънатите на хармоника врати се заключиха с изщракване.

Фанг се появи в дъното на тунела и хукна към нея. В ръцете си носеше нещо като черен бастун. Приближавайки се към нея, той замахна…

Тя затръшна вътрешната врата. Моторът забуча.

От протегнатата му ръка излетя сребристо острие, което премина през решетките на вратата. Тя инстинктивно вдигна книгата като щит...

Клинк!

Острието проби книгата, без никакви проблеми прониза кожата и метала, и стъклото, и пергамента.

И дрехите.

И плътта.

Нина се залепи за задната стена на малкия асансьор, притиснала книгата към гърдите си. Тя въздъхна едва доловимо, а когато погледна надолу, устата й образува едно слисано О.

Острият връх на сабята се беше забил в гърдите й, малко над сърцето…

За щастие беше само върхът.

Книгата бе поела силата на удара и само сантиметър от острия метал беше успял да пробие до лявата й гръд.

Нина леко дръпна книгата: Острието се измъкна от тялото й. По разрязания плат потече тънка струйка кръв. Шокът отминаваше и тя започна да усеща болката.

Фанг рязко дръпна сабята си, като почти изтръгна книгата от ръцете на Нина – тя едва успя да я задържи с едната си ръка. Тежкият предмет падна на пода, чу се хрущене на стъкло. Без ключалка, която да придържа кориците й, книгата просто се разтвори при изхвръкването на сабята.

Асансьорът започна да се изкачва.

Фанг скри сабята в дървената й ножница и със свободната си ръка се вкопчи в по-близкия край на отворената книга. Започна да я дърпа към себе си. Двете половини на външната врата се разделиха от натиска.

Веригата, с която бе привързана към ръката й, се опъна силно. Фанг просто трябваше да дръпне още малко, книгата щеше да падне през ръба на асансьора, а веригата да бъде разкъсана от приближаващия се таван…

Въпреки болката Нина сграбчи веригата с двете си ръце и дръпна с всичка сила.

— Майната… ти!

Книгата се плъзна наполовина вътре точно преди кабинката да стигне до тавана.

Асансьорът продължи да пълзи спокойно нагоре, а ръбът на тавана разряза металния обков на две като острие на гилотина. Книгата се раздели на две с хрущене. Нина падна назад и си удари главата в стената на асансьора. Камерата и нейният враг се скриха от погледа й.

Замаяна, тя се надигна и седна. Петното от кръв на блузата й вече имаше размера на човешка длан и бавно се просмукваше в мокрия плат. Тя притисна ръка към раната, присвивайки очи от болка. Адски болеше, но като че ли не беше смъртоносно.

Но някои други неща бяха. Засега бе успяла да се измъкне от преследвача си, но все още не беше в безопасност. До асансьора бе забелязала стълби, които водеха нагоре. Той сигурно вече тичаше по тях.

Нина събра разпилените части от книгата и се изправи на крака, виждайки, че достига до горния етаж. Асансьорът спря. Тя отвори вратата и излетя навън. Чу стъпките на мъжа с опашката, който тичаше нагоре по стълбите.

В дъното на коридора видя друга врата, авариен изход…

Тя изтича през нея и се озова на края на един перон, това бе метростанцията на „Канал стрит”, следващата спирка след „Бруклин бридж”. Беше пробягала няколко пресечки, много по-голямо разстояние, отколкото си представяше.

Но това изобщо не и вълнуваше, защото единственото, което имаше значение, бе влакът, който чакаше на перона! Вратите му се отвориха…

Тя влетя в най-близкия вагон и погледна към аварийния изход. Преследвачът й щеше да се появи всеки миг.

Вратите на вагона започнаха да се затварят.

Мъжът с опашката изскочи на перона и хукна към влака. Сабята му проблесна отново…

Вратите на вагона се затвориха.

Нина отскочи с писък назад, когато острието се заби между гумените уплътнения на двете автоматични врати. За щастие то не бе достатъчно масивно, за да попречи на механизма. Влакът потегли. Фанг хукна редом с него, без да сваля поглед от Нина, но скоро бе принуден да признае поражението си и да измъкне острието от вратата, преди ускоряващият се влак да го изтръгне от ръцете му. След няколко секунди влязоха в тунел и той изчезна напълно от погледа й.

Тя въздъхна дълбоко с облекчение и когато се обърна разбра, че си е имала публика. Останалите пътници във вагона се бяха вторачили в нея. Дори по стандартите на виделите какво ли не нюйоркчани една мокра до кости, окървавена и покрита с лепкава тиня жена, преследвана във влака от мъж със сабя, бе зрелище, което трудно можеше да се отмине с лека ръка.

— Здрасти! – каза уморено Нина, като вдигна книгата. – Пропусна да я върне в срок. Не искаше да си плати глобата. – Двама от пътниците се захилиха. Тя се свлече в най-близката седалка, но само след миг осъзна, че човекът, който седи до нея, бе същият онзи „добър самарянин” от улицата до скривалището на Братството. – О, здравей отново – каза му тя, докато изтръскваше нещо от ръкава на съсипания си костюм на Армани. – Би ли подържал това вместо мен?

Той погледна ужасено към хлебарката, която тя постави в ръката му, после я хвърли на пода и побърза да се премести на друго място, колкото се може по-далеч от нея. Нина го изпрати с една уморена, саркастична усмивка, след това започна да преглежда остатъците от книгата.

Липсваше корицата, както и няколко листа. Тя бързо провери останалите страници. Докато ги разгръщаше, по пода се сипеха парченца стъкло. Осъзна, че нападателят и разполага с първите четири пергамента, почти една пета от цялата книга.

Тя, разбира се, разполагаше с копия. Но очевидно имаше нещо, което можеше да бъде разбрано само от оригинала, точно както си беше мислила – защо иначе трябваше да стигат до такива крайности, само за да я откраднат?

Но за това щеше да мисли по-късно. Точно сега трябваше да стигне до някое сигурно място, където да получи първа помощ.

И да прекара дълго време под душа.

* * *

Попадопулос отвори и затвори уста като риба, когато Нина постави на бюрото пред него остатъците от книгата, която съдържаше древния „Хермократ”. От изкривените рамки се посипаха парченца стъкло.

— Това… това… това е катастрофа! – успя най-накрая да избъбри той.

Нина се намръщи.

— Благодаря, добре съм. – Вече се беше стъмнило, по-голямата част от деня бе прекарала в полицейското управление, опитвайки се да обясни събитията, оставили няколко трупа в една офис сграда в центъра на града и още трима изгорели, потрошени или удавени в нюйоркското метро и канализация. – Между другото, нашият приятел с опашката притежава първите четири страници. – Тя отвори книгата, за да му покаже липсващата част и по пода се посипаха още стъкла. – Предполагам, че нямате никаква представа кой е той или за кого работи?

— Тъкмо щях да ви задам същия въпрос! – каза разтревожено дребният историк. – Нямам никаква представа! Единственият човек, с когото директно контактувах във връзка с пергаментите на „Хермократ”... сте вие. – Той внезапно я погледна подозрително иззад дебелите стъкла на очилата си. — Може би всичко това е свързано с вас, а?... А?

Нина гневно разтърка слепоочията си.

— Да, защото всеки път, когато наемам банда психопати, за да откраднат някой древен документ, аз ги карам и да се опитват да ме убият!

— Нали сте жива.

— Вие също! – Тя го погледна с любопитство, като повдигна вежди. – Всъщност как успяхте да се измъкнете? Какво се случи с вас?

— Нека не говорим за това – бързо отговори Попадопулос. Той се наклони напред и наведе лампата на бюрото да освети страницата. – О. не, не! Погледнете! Пергамента е повреден. – Той посочи към вертикалния разрез, направен от острието.

— Боя се, че го има на всяка страница. Книгата беше пронизана от сабя. – Очите на Попадопулос се разшириха. Нина продължи да говори, преди той да успее да излее гнева си. – Трябва да сте доволни, че острието прониза нея, защото ако не беше станало така, аз щях да съм мъртва, а нашият приятел щеше да се сдобие с всички пергаменти.

Изражението на Попадопулос подсказваше, че той премисля плюсовете и минусите на един подобен сценарий.

— Нищо от това нямаше да се случи, ако не бяхте настояли да извадя книгата от архивите в Рим и да я донеса тук каза най-накрая той, като обърна страницата. Стъкленото й покритие се разпадна на парченца и се разпиля по бюрото.

Нина внимателно изчетка стъкълцата от крехкия пергамент, докато той преглеждаше страницата за други повреди. – Такова нещо там никога нямаше да се случи, не, не, не.

Нина тъкмо се канеше да му зададе въпроса откъде е толкова сигурен, когато Хектор Амороз влезе в кабинета.

— Нина! Господин Попадопулос! Толкова се радвам, че сте добре.

— Благодаря. Единият от нас също се радва – отговори тя. Попадопулос сви раздразнено устни и продължи внимателно да проучва страницата на светлината на лампата.

— Как се чувстваш? – попита Амороз.

— Сякаш са ми ударили едновременно петдесет инжекции с антибиотици. Но ще оживея, благодаря.

— Какво облекчение. Оказва се, че вие не сте единственият член на АСН, който е бил въвлечен… в инцидент днес. – Той погледна към Попадопулос. – Господин Попадопулос, мога ли да ви помоля да изчакате отвън за малко? Трябва да поговоря с доктор Уайлд насаме.

— Не се безпокойте, няма да тръгна отново да скачам с тях през прозореца – каза Нина, махвайки с ръка към разпилените по бюрото страници. Попадопулос изпръхтя и излезе от стаята. Тя отново погледна към Амороз. Какво имаш предвид?

— Току-що разговарях по телефона с Еди.

— Какво? – възкликна Нина загрижено. Тя съвсем го беше забравила насред целия този хаос. – Какво се е случило? Той добре ли е?

— Добре е. В момента пътува към Ню Йорк. Обади се от самолета. Всъщност цял ден се опитва да се свърже с теб.

Нина погледна към телефона, който лежеше на бюрото й и за пръв път забеляза, че на екрана мига съобщение за пропуснато обаждане.

— О… Ами, всъщност на мен ми се налагаше да мисля за други неща.

— Така е. – Амороз замислено потърка с палец прошарената си брада. – Нали каза, че мъжете, които са те нападнали днес, били китайци?

— Определено бяха източно азиатци. Нямах възможността да проверя паспортите им. – Изведнъж прозря връзката. – Чакай малко, да не би да смяташ, че има връзка между тях и пътуването на Еди до Китай?

— Еди отиде в Шанхай, защото каза, че има следа към потъването на платформата SВХ преди три месеца.

— Каква следа?

— Точно преди платформата да се преобърне, няколко строго секретни файлове на АСН са били свалени чрез сателитната връзка от компютър на борда й. Еди каза, че разполага с копия на тези файлове. Те включват информация за изгубените ръкописи на Платон – той кимна към листите на бюрото, – и някои досиета на членове на АСН. Едното е на Еди, а другото е… твоето.

Нина усети хлад.

— Нима твърдиш, че платформата е потопена умишлено, че това има връзка със случилото се днес?

— Да мисля, че има връзка. Но все още не знаем каква…

— Обаче те уверявам, че ще направим и невъзможното, за да разберем. Ако някой е убил всички на борда на платформата, само за да прикрие кражбата на нашите файлове, то значи става въпрос за нещо голямо.

— Боже господи – Нина се доближи до бюрото си и се подпря на него, треперейки – От къде Еди е намерил тези файлове? У кого са Били?

Лицето на Амороз се намръщи още повече.

— Според Еди са били в Ричард Юем.

— Какво? – Тя си го спомни от партито на яхтата на Рене Корвус. Арогантен, самодоволен, надменен… Но тя не можеше да си го представи като убиец

— Ще разнищим всичко, Нина, не се тревожи. Но самият аз нищо не мога да направя, докато не видя файловете.

— Кога се връща Еди?

— Някъде рано сутринта, около пет часа. Веднага ще дойде тук.

— Добре – Тя си спомни нещо, което Амороз беше споменал по-рано. – Чакай малко, нали каза, че е претърпял някакъв инцидент…

— Важното е, че той е добре – побърза да я увери Амороз. – Както и ти. И ръкописът на Платон все още е у теб.

— Поне по-голямата част от него – припомни му навъсено Нина.

— Какво смяташ да правиш с него?

— Мисля, че Попс, който е отвън, иска да си го събере и да скочи в самолета за Рим – каза Нина, като махна с ръка към вратата. – Но ние трябва да го пазим тук, докато не разберем защо Юен е готов да убива, за да открие местоположението на гробницата ма Херкулес.

— Все още не знаем със сигурност, че Юен стои зад всичко това – подчерта Амороз.

— Очевидно Еди смята така.

— Нека да изчакаме, докато не съберем всички факти, преди да започнем с обвиненията. Особено когато са срещу един от директорите на АСН. – Той тръгна към вратата. – Отивам да поговоря с Попадопулос, ще се опитам да го убедя засега да остави ръкописа при нас.

— Благодаря – каза Нина. Той кимна и излезе от стаята. Тя въздъхна и внезапно умората я връхлетя. Какво, по дяволите, търсеше Еди в Шанхай?

Тя подсмръкна. Наоколо се носеше някаква странна миризма и това не беше нейната…

— Мамка му! – Нина се стрелна към бюрото и видя, че лампата й все още е насочена към един от пергаментите. Жилавата хартия бе започнала да се сгърчва от горещината, която излъчваше крушката.

Тя бързо дръпна лампата настрана, започна да духа по древния документ, за да го охлади. Сърцето и заби уплашено при мисълта, че ръкописът ще изгори точно там, на бюрото й, но за нейно огромно облекчение на листа му нямаше нищо, въпреки че беше доста по-набръчкан от преди. Миризмата не беше от изгоряло…

Но какво беше всъщност?

Ароматът беше слаб, но някак познат, остра, кисела миризма, която чест от съзнанието й веднага свърза с кухнята. Нещо като оцет или лимонов сок…

Нина притисна ръка към устата си и издаде едно приглушено „Иха!“ осъзнавайки значението на миризмата. Тя отново поднесе лампата към ръкописа, като нагря празната му страна.

Бавно започнаха да се появяват фини кафяви знаци. На пръв поглед изглеждаха най-обикновени, обичайните петна и драсканици. Но за Нина самият факт, че бяха скрити, означаваше, че в тях има нещо много важно.

Тя взе ръкописа и отръска останалите парченца стъкло. След това се наведе към другите страници…

Попадопулос влезе в кабинета.

— Доктор Уайлд, аз… Ау! – Той замръзна с отворена уста, когато зърна Нина да разбива рамките и да измъква крехките страници от счупеното стъкло. – Какво правиш? Ти, ти… луда вандалка!

Нина вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Гърбовете на пергаментите – каза тя, като говореше толкова бързо, колкото течаха мислите й. – Досега никой не ги е изследвал, нали?

— Няма какво да им се изследва! На тях няма нищо!

— Така ли? – Тя му показа страницата, на която се бяха появили знаците. Неподправеният му ужас внезапно премина в интерес. – Сам се съгласихте, че е доста необичайно да се използва само едната страна на пергамента, нали? Но през всичките тези векове, докато Братството е съхранявало „Хермократ” в архивите си, никой не си е задавал въпроса защо. Е, сега ще ви кажа защо. – Вече всички страници бяха извадени от стъклените си обкови. Нина използва пластмасовия разделител, за да почисти начупените стъкла от бюрото, преди да разстели върху него ръкописите с предницата надолу. – Защото Платон е искал да използва гърбовете им за нещо друго! Вижте! – Тя насочи лампата към друга част от страницата. Появиха се още знаци. – Той е написал нещо със симпатично мастило!

— Боже Господи! – възкликна Попадопулос, като се наведе над ръкописа и се взря напрегнато в страницата.

— Симпатично мастило – повтори Нина с леко подигравателен, обвиняващ тон. – Един от най-старите трикове и укриване на информация… и за две хиляди години Братството нито веднъж не се е сетило да провери за това.

— Целта ни бе да опазим познанието за Атлантида от другите – подсмръкна Попадопулос, а не да се впускаме на лов за гръцки митове, нямащи нищо общо с нея. – Той внимателно премести пергамента под лампата, за да провери за още скрити знаци. – Колко дълго ще остане видимо мастилото?

— Не знам, може да е завинаги, а може и да изчезне веднага, щом се охлади. За всеки случай ще се постарая да заснема всичко. – Тя наклони главата си на една страна. Това е доста странно.

— Кое?

— Каквото и да значи това, изглежда сякаш е било отрязано. – Тя посочи към една определена част близо до средата на страницата. – Виждате ли? Тук знаците свършват рязко в права линия, сякаш… сякаш върху тази страница е била наложена друга! – Тя придърпа друг лист, за да му демонстрира какво има предвид. – Трябват ни още лампи.

Нина изтича от стаята и скоро се върна с две лампи, които беше взела от съседните кабинети. Тя ги включи в контакти и ги постави на бюрото си. – Нагрейте ги всичките. Трябва да видим знаците на всяка страница.

След няколко минути, с помощта на Попадопулос, всяка страница бе подложена на същото импровизирано облъчване, както и първата. Оказа се, че на всичките има скрити знаци.

— Не мога да разбера какво представлява – оплака се Попадопулос, като отстъпи назад, за да обхване с поглед цялата колекция.

–Аз мога – каза Нина. – Или поне мога да ви кажа какво ще представлява. Вижте тук. – Нина посочи към група по-малки символи на една от страниците. – Това, както сам разбирате, са гръцки букви – поне долната им половина. А горната половина е… – Тя прегледа другите страници, като в дъното на една от тях откри други символи. Когато ги наложи една върху друга, те съвпаднаха идеално и образуваха една дума – Впхнь. Планина. – Това е карта! Прилича на пъзел – просто трябва да подредим късчетата и той ще ни каже как да стигнем до гробницата на Херкулес!

Попадопулос погледна невярващо към пергаментите.

— Но това означава…

— Че упътването през цялото време е било пред очите ни! „Дори слепецът ще познае пътеката, когато обърне празното си лице към топлината на слънцето”. Празно лице – празна страница! Критий сигурно е разказал на Платон как да намери гробницата, но по някаква причина предпочели да скрият подробностите – може би не са искали учениците на Платон да хукнат да търсят мястото и да го опустошат. И когато Платон претворил разказаното в диалозите на „Хермократ”, в самия текст той загатнал как да се намери картата – която всъщност скрил на гърба на ръкописа!

— Който бил откраднат от Братството на Селасфорос унесено продължи Попадопулос. – Те се интересували единствено от скриването на онази част, която засяга Атлантида, и така и не разбрали още колко неща се крият в него…

— Но ние знаем – напомни му Нина. – Хайде да ги подредим.

Сглобяването на пъзела им отне известно време. Избледнелите знаци и повредените части спираха работата им, но най-накрая те успяха да го подредят. В по-голямата му част.

— Гръм и мълнии! – изригна Нина. Попадопулос я погледна странно. Тя се изчерви. – Това, ъъъ, го научих от приятеля ми. Той е англичанин. Но погледнете, липсва ни цяла една част от картата.

Страниците изглеждаха като струпани наслуки, листите бяха подредени под различен ъгъл, някои дори се скриваха почти изцяло под няколко други. Но полученото изображение бе достатъчно ясно. Това наистина беше карта, която показваше пътя до една планина, обозначена с една-единствена дума.

ЗсбклЮт. Херакъл. Херкулес.

Гробницата на Херкулес. Тя наистина съществуваше, беше действително място. Нина усети прилив на адреналин. През цялото време е била права!

Но мястото просто не можеше да бъде достигнато…

— Разбирам – каза Попадопулос, като изучаваше картата. – Тази река, тя криволичи и постепенно се разширява, сякаш всеки момент ще се влее в морето. Но… няма море.

— Бреговата линия – проплака Нина. – Картата на бреговата линия се намира на другите страници, които ми бяха отнети! А щом нямаме бреговата линия, която да използваме за отправна точка, значи няма начин да открием гробницата!

— И все пак има и нещо хубаво, нали?

— Какво?

— Онзи, който ви открадна другите страници, също не може да намери гробницата!

— Прав сте. – Нина погледна отново към картата. Беше толкова близо до откриването на гробницата и въпреки това не можеше да направи първата стъпка... – Ще направя снимки на листите, ще се погрижа да архивирам всичко.

— Добре! А след това ще мога да върна останките от ръкописа в нашите архиви, нали? – попита с надежда Попадопулос.

Нина се замисли.

— Всъщност не още – каза тя, като пренебрегна гневния поглед, който и хвърли историкът. – Продължавам да смятам, че в пергаментите се крие още нещо. В текста открих и други фрази, които Платон като че ли е оставил като упътвания, както беше с картата. Но съм повече от сигурна, че ще ми трябва оригиналът на текста, за да ги открия.

Попадопулос ядосано изръмжа.

— Много добре, доктор Уайлд, много добре. Пергаментите и без това са толкова повредени, че ще е трудно да бъдат запазени... Но не мога да разбера как ще откриете гробницата на Херкулес, дори и да разшифровате останалите упътвания. Липсват ви няколко страници.

— Тогава ще трябва да си ги върнем. – Нина стисна решително зъби. – Мисля, че вече зная кой ги е взел. Ще тръгнем по петите му и ще си ги върнем.

— Освен ако той не тръгне пръв след вас – предупреди я Попадопулос.

~8~

— Влез – каза Чейс, като отвори вратата на апартамента и въведе София вътре. – Нина? Вкъщи ли си? – Не последва отговор. – Сигурно е в кабинета си. – Той с жест покани София да седне на дивана, след което отиде в кухнята. – Искаш ли чаша чай?

— С удоволствие, благодаря. – София вече носеше обикновени, ежедневни дрехи, които Чейс и беше купил на летището в Пудонг. Тя приседна на ръба на дивана. Тази Нина… Как се запознахте?

Чейс включи електрическата кана, за да сгорещи вода.

— Бях й телохранител.

София повдигна вежди.

— Това ми звучи много познато.

Той не обърна внимание на забележката й.

— След като работата приключи, се събрахме. Това се случи преди година и половина.

— И как вървят нещата оттогава? – Чейс отново не й отговори. – Разбирам.

— Няма какво да му разбираш – отговори отбранително той.

— Хмм. – Тя огледа стаята. – Значи това е вашето местенце.

— Да. От пет-шест месеца живеем тук.

— Честно да ти кажа, като го гледам, се сещам за доктор Фрейжър Крейн, а не за теб. Е, като изключим това. – Тя погледна с пренебрежение към кутията за пури във формата на Кастро, която лежеше върху барплота. – Много добре си спомням това ужасно нещо.

— Ами никога не съм си падал особено по вътрешния дизайн, нали? Общо взето един диван и един приличен телевизор са ми достатъчни.

— Да, знам. – Думите й прозвучаха остро. – Предполагам, че преди да заеме този пост в АСН, тя е работила нещо друго.

— Може да се каже – отговори Чейс. – Пак се занимаваше с археология, само че работеше за един университет, а не за ООН. Защо питаш?

Тя сви безгрижно рамене.

— А, не е нещо важно.

— Напротив! Познавам този тон, важно е. Защо?

София изглеждаше леко подразнена от думите му.

— Добре де. Просто като гледам този апартамент, обзавеждането, всички дребни подробности тя махна с ръка към подредените върху барплота ножове на Ханкел, – всичко това ми изглежда твърде… ново, ако разбираш какво имам предвид.

— Новобогаташко, искат да кажеш? – Чейс се намръщи още повече – Е, съжалявам, че нашият апартамент не отговаря на твоите стандарти, ваша светлост.

Тя скочи от дивана с извинително изражение на лицето.

— Еди, не исках да…

— Забрави. – Настъпи неловко мълчание. Изведнъж електрическата кана засвистя. Чейс припряно я изключи направо от контакта.

София го погледна и се усмихна колебливо.

— Американци. Дори за най-обикновените неща си имат по една джаджа, която да им пести усилията, но така и не успяха да загреят как се борави с електрическа кана. Абсолютен смях.

Чейс също се усмихна.

— Така си е. Ама я ти се опитай да се справиш с тукашния сос „Мармит”. Същински кошмар! – И двамата се разсмяха.

— Еди?

Чейс обърна глава и видя Нина да стои на вратата на спалнята, облечена с домашен халат, със зачервени очи и изморен вид. Той нямаше представа откога стои там.

— Нина! Звънях ти около пет пъти. Реших, че си на работа! – Той се приближи към нея.

— Бях заспала. Вчера ми беше ужасен ден.

— Да. Хектор ми разказа. – Той я прегърна, после подуши косата й и рязко отдръпна глава назад. – Бляк!

— Недей – сопна му се тя с предупредителен тон. Чейс веднага схвана посланието. – Три пъти се къпах и още не мога да се отърва от проклетата миризма. – Тя погледна през рамото му към София и снижи глас. – Тя какво прави тук?

Чейс си пое дълбоко дъх, подготвяйки се за вълната от недоволство.

— Добре. Нина, нали си спомняш София Блекууд. София, Нина Уайлд?

— Здравейте отново – каза учтиво София.

Нина кимна с безразличие и се обърна към Чейс.

— Хектор нали ти каза, че отидох в Шанхай, за де върна едни файлове на АСН, които се били откраднати от потъналата платформа над Атлантида?

— Да. Каза, че според теб са били откраднати от Ричард Юен. – Нина погледна обвиняващо Софи.

— Точно така. Работата е, че точно София ми каза, че файловете са у Юен. И аз отидох в Китай, за да ги взема, както и за да я спася.

— Да я спасиш ли? От какво.

— Моят съпруг е много опасен човек – каза София, като пристъпи към нея. – Разбира се, когато се омъжих за него, нямах представа затова, но по-късно разбрах някои неща за него, които ми се иска да не бях научавала.

— И все пак добре, че е станало така – каза Чейс. – В противен случай никога нямаше да разберем, че нашата платформа е била потопена умишлено. И каквито и да са намеренията му, той е успял да ги осъществи без никой да разбере за това.

— И какви, всъщност, са намеренията му? – попита Нина.

София поклати глава.

— Все още не съм съвсем сигурна. Знам само, че доста хора са били убити, за да може той да се добере до файловете на АСН, свързани с гробницата на Херкулес – и доколкото разбирам, той се е опитал да убие и вас.

— Мисля, че ще се наложи да си поговоря с него – изръмжа Чейс, свил яростно юмруци.

София го хвана за ръката. Нина изненадано примигна.

— Еди, моля те да не действаш прибързано. Сам видя колко е голяма охраната му в Шанхай, а сега ще се обгради с още повече главорези.

Чейс се усмихна безрадостно.

— Повярвай ми, няма да са му достатъчни. Ако знаех, когато ми даде бележката онова, което знам сега, щях да убия копелето още там, на яхтата.

Нина го дръпна за другата ръка.

— Каква бележка?

— Онази нощ, на партито, София пъхна една бележка в сакото ми.

— Защо е решила да даде бележката точно на теб? – Нина погледна първо към него, после и към София. – Аз останах с впечатлението, че между вас тлее някаква враждебност. Която, между другото, сега напълно е изчезнала! – София отдръпна ръката си.

— Ох, майко мила... — промърмори Чейс, преди да погледне към Нина. – Добре. Нина. Трябва да знаеш нещо. Ние двамата, София и аз, се познаваме, защото... бяхме женени.

Минаха няколко секунди преди Нина да успее да отговори.

— Какво?

— Ще отида да направя чай, дока го вие двамата обсъдите проблема – каза София и бързо се запъти към каната.

— Тя е твоята бивша съпруга? – Нина невярващо я посочи с пръст. – Лейди Блекууд, нали така ми беше представена? Бил си женен за… за… за кралска особа?

— Тя не е кралска особа! – поправи я Чейс. – Баща й беше лорд и след като почина… Виж сега, не знам точно как стоят нещата. Точно това никога не ме е интересувало!

— Но не си ли помисли, че е трябвало поне да ми споменеш за това? Нали се сещаш, мимоходом?

— Какво значение има? Не се получи, разведохме се, повече не я видях, до онази нощ. В смисъл, аз не те питам за бившите ти гаджета, нали?

— Те са само гаджета, Еди. Не съпрузи. Има разлика. Особено когато бившата ти е част от английската аристокрация.

— Господи! – Чейс вбесен разтърка челото си. – Добре де, искаш ли да знаеш защо никога не говоря за екс-брака си? Защото очаквах да се случи точно това! Вие, янките, не спирате да се прехласвате колко велики сте били, като сте изритали англичаните оттук, как всички са равни и така нататък, но само да надушите някоя титла и започвате да раболепничите и да се умилквате така, сякаш все още сте част от шибаните колонии!

— Не е вярно! – възмути се Нина.

— На бас, че вече се сравняваш с нея, нали? Мислиш си: „Тя е лейди Блекууд, не госпожа Блекууд, нито доктор Блекууд, което автоматично означава, че е нещо повече от мен

— Тя стои точно зад теб – каза София с леден тон, докато наливаше чая.

Чейс не й обърна никакво внимание и погледна Нина в очите.

— Ако искрено ми кажеш, че не си се сравнявала с нея, ще призная, че не съм бил прав, като не съм ти разказал за нас.

Нина отмести поглед и се уви още по-плътно в халата си.

— Трябва да се облека – каза тихо тя, като влезе в спалнята и затвори вратата.

— Мамка му – процеди през зъби Чейс.

— Не искам да бъда груба. Еди, но откакто сме се разделил не си станал по-добър в дисциплината „успокояване на напрежението” – подхвърли София от другия край на стаята.

— Млъкни! Извинявай – добави след миг той. – Господи! Защо не й казах, но дяволите? Тя знаеше, че съм бил женен, защо просто не й разказах всичко? – Той се стовари на дивана.

София взе две чаши чай от барплота и се приближи към него. Сложи едната пред него на масата.

— Защото не си очаквал да стане такъв проблем. Аз съм виновна за всичко. Съжалявам.

Тя седна до него и той я погледна.

— Но откакто сме се разделили ти определено си станала по-добра в нещо. Започнала си да се извиняваш?

— Много неща се промениха оттогава – каза тя с горчивина в гласа. – Но не всички към добро.

Те седяха безмълвно и пиеха чай. После едновременно вдигнаха глави, когато Нина излезе от спалнята. Беше облякла обикновени джинси и тениска, червената й коса бе вързана на конска опашка.

— Добре, Еди – каза тя с делови тон, – ще поговорим за това по-късно, защото сега имаме по-важни дела, за които да се тревожим. София, извинявам се, че се държах така грубо.