Грях

1.

От града, прострян полегато в полите на планината, право надолу в широкото равно поле се врязваше шосе. Денят беше пазарен и сега от града към полето се редяха върволица кокетни каручки, с малки сандъци върху високи колела, прилични на дългокраки горски мравки, които тичаха едни след други, настигаха се, отминаваха се или бягаха встрани по разкаляните междуселски пътища. Свечеряваше се и въздухът, сгрян през деня от южното февруарско слънце, бързо застудяваше и брулеше насреща лицата. Пътниците носеха още черните си аби, тук-там загърнати в писани черги, мяркаха се и яркочервените подплати от лисича кожа на женските кюркове.

Една каруца, тръгнала може би последна от града, прогърмя покрай другите, возена от тъмночервен кон с бяла звезда на челото. Отпред седеше млад човек в обикновена селска носия, здраво стегнал юздата на буйния кон. Отдире, нависоко, върху чувал сено, прикрит с черга, седеше друг — прегърбен и свит в дигнатата яка на балтона си от груб домашен шаяк и с прихлупена платнена шапка на главата.

И двамата пътници бяха свели очи мълчаливо пред себе си: никого не погледнаха, с никого не се поздравиха, макар че познаваха всички, а тях знаеше цялата околност. Това бяха Попварадиновите синове от Медово — малкият и големият, учителят. Големият казваха Стан, Стан Попварадинов. Като ученик връстниците му в семинарията го наричаха просто Станко, така го зовяха и селяните от родното му село, дето той учителстваше повече от десет години.

Висок, прав, широки рамене, красива глава с къси, тъмнокафяви къдрави коси, поръсени на тила и над ушите със сланата на ранни скърби; сини очи с кротък, приветлив поглед; замрежено от неуловими бръчки лице; лек червеникав мъх вместо брада и една усмивка на тънките устни — понякога иронична, ала никога зла — довършваха лика на този човек. Такъв беше той, такъв го знаеха всички, преди да сполети зла орис него и тяхната къща.

Прегърбен и свит в каруцата, сега той изглеждаше някак по-стар, жалък и нищожен. Помътеният му поглед блуждаеше разсеяно; той гледаше, но не виждаше, не узнаваше никого и нищо. Предметите и лицата се мяркаха пред очите му и тутакси чезнеха, слети в сива, безлична маса, която не проникваше до паметта му, но му досаждаше, безпокоеше го, дори го мъчеше като нещо враждебно, което той искаше да отпъди от себе си, но не успяваше. В душата му цареше същата мъгла от мисли. Но той не мислеше; не, в ума му нямаше нито една определена мисъл, но умореното му съзнание, умореното му внимание и нерви неспирно извикваха разкъсани картини от целия този кошмарен ден, който той почти не виждаше, но чувстваше как те проникваха като ръмежа на ситен есенен дъжд отвред в ума му — студени блудкави и противни. Утринта, пристигането в града, митрополията, свещениците, срещата с жена му, която от месеци не беше виждал, и тия формалности, тия нелепи въпроси и отговори, измислени, сякаш да горят като нажежено желязо в разкритата рана на душата му.

О, ако хората не бяха тъй безчувствени, тъй сляпо жестоки към чуждото страдание, навярно по-леко биха се понасяли и най-тежките нещастия. Но докато всичко друго пълнеше сърцето му с яда и възмущението на оскърбено самолюбие, споменът за жена му носеше само тиха, примирена болка на скръб, на угризение, дори на съжаление.

Тя беше облечена в простички черни дрехи, с гладко причесани коси, които придаваха на разхубавялото й и малко напълняло лице нещо моминско, дори детско. Само сбраните и ядно уста и стоманеният поглед на очите и леденяха душата му. Той знаеше какво вещаеха те — един ли, един ли път беше тръпнал унизен пред непоколебимата им сила! Той я гледаше и чувствуваше, че тази жена, която пет години беше наричал своя, която до вчера наричаха негова — дори сега другите още я зовяха така, — винаги му е била недостъпна. Той беше милвал косите и, ето тези гладко причесани коси, топил се беше под премрежения и поглед, целувал беше премалелите и устни, които с такава дълбока нежност мълвяха името му — и все знаеше, че тя не е негова — никога не е била и няма да бъде, — че това са къси, крадени мигновения, една минута, след която тя щеше да бъде далечна, неовладяна, непобедена. Не, той никога не беше подчинил като съпруг тази жена.

Още от първите дни на брака им тя прояви своя упорит нрав, а после той всецяло се подчини на дяволската и власт. Той беше покорен, мълчалив, отстъпчив и все пак винаги и за всичко виновен пред нея… Имаше нещо вътре дълбоко в душата и, което го подчиняваше; не, не това: имаше нещо вътре, дълбоко в неговата душа, което го подчиняваше пред нея — гражданката и селянина. Гражданката, която той не победи, и селянинът, когото тя не почете и не почиташе. И какво вина всъщност имаше онзи, другият? — Нима той я отне от него? Ако не беше той, друг щеше да бъде все едно. Нали тази жена никога не беше негова…

Там, в митрополията — какво видя, какво преживя, какво мисли — не помнеше. Той беше така убит, принизен, смазан, но все пак една мисъл стоеше съвсем отделно от другите и колкото той искаше да я заглуши, тя се връщаше отново и полека дълбаеше сърцето му: нейното разхубавяване. Какво беше това — ревност? Не, той не ревнуваше. По-скоро това беше завист, завист към него, че той, онзи, беше и дал щастие, а при него, значи, тя наистина е била измъчена и злополучна.

През всичкото време тя не го погледна нито веднъж; лицето и беше студено, безчувствено, спокойно; личеше, че тя не се считаше виновна, не се боеше. На въпросите тя отговаряше ясно и твърдо: „Не се разбирахме; не го обичам; не желая да се върна в къщата му.“ Придружаваше я само майка и — бедна, добра женица, която благоговееше пред него. Много скръб понесе старата покрай тях, много труд положи да ги помири, ала напразно. Тя стоеше встрани, свела мълчаливо очи, натъжена, засрамена. Когато накрай излязоха вън, случи се така, че двете жени минаха покрай него. Младата вървеше напред все още със сбрани, бледни устни, впила пред себе си неподвижен поглед, без да погледне някого, а старата остана надире, поколеба се един миг, спря пред него и сякаш искаше да каже нещо, но нямаше сила: тя му подаде само разтреперана ръка, пое неговата и едва успя да промълви:

— Боже… Боже, какво направихте… Станко, сбогом, прощавай…

Но отвън се раздаде троснат вик на дъщеря и:

— Майко, хайде, какво правиш там?

Старата изпусна бързо ръката му и просълзена и смутена, закрета към вратата.

Когато двете жени стигнаха до първия завой на улицата, ненадейно отнякъде изпъкна мъж и тръгна редом с тях. Той го позна изведнъж — съперника му. Навярно чакал ги беше там през всичкото време. Те поеха редом тримата: отдясно старата, тя и той. Сърцето му за сетен път премаля от болка.

Той гледаше как двамата отминаваха нататък, притиснати един до друг, почти подръка, и сякаш чувствуваше близостта им, стремежа им един към друг и не само това — колко много неприязън и може би злоба изпитваха в тази минута и двамата против него. И като всеки слаб човек, и добряк при това, вместо да им отвърне със същото, той се чувствуваше изоставен, отритнат, виновен. Те се намериха, те са щастливи, те винаги са си принадлежали един на друг. Той, той беше чужд за нея, чужд между тях. Така се беше чувствал винаги, така гледаше тя на него, а — в тази минута, той беше уверен в това — така гледаха и другите на него — всички от града, колегите му, жени и мъже.

Целия ден него бяха мъчили: и близки, и чужди. Зад съчувствените им души той долавяше скрити подигравки; когато отминеше, струваше му се, че слуша зад гърба си думите им, които го шибаха като бич по лицето. Дори у минувачите той долавяше едва скритите зли усмивки, с които го срещаха и изпращаха. Тежеше му градът; той сещаше, че е чужд там, чужд и нелюбим. А — и сам не го обичаше: ни хората му, ни улиците, ни къщите — така беше от детинство и до днес.

Когато каруцата напусна шосето и се отби вляво по разкаляния черноземен път между нивите, той неволно погледна встрани, към прострения в полите на планината град. Слънцето стоеше вече ниско до хоризонта, над който се издигаха разкъсани бели облаци и потапяха в сенки планината; между два от тях, като окото на прожектор, блестеше слънцето и къпеше в светлина целия град и част от полето. Ясно се виждаха огрените кубета на църквите, джамията, няколкото по-високи сгради и двата рида бели казармени постройки; над целия град сякаш трептеше тънка ледена усмивка.

Той гледа нататък минута-две с дълъг и ням поглед. В душата му гореше смесено чувство на тъга и облекчение. „Свърши… свърши се!…“ — мислеше той с вледенено сърце. Сега вече е пак сам и сам завинаги. Отидоха си старите, напусна го тя. Пред него стоеше животът му — глух, нерадостен — от днес и чак до гроба. Кой знае, ако беше послушал някога стария, ако не беше се свързал с тази жена, но все едно — сега е вече късно, късно… От днес той ще махне ръка на всичко, ще се затвори в себе си и ще живее от ден за ден. Може би така е било съдено, тъй му е било орисано — да не изпита нявга сладостта на дом и челяд. Добре поне, че ожениха Дико, да не са сами, да се грижи някой за тях.

Изведнъж странни тръпки пронизаха цялото му тяло, той се сви още повече, настръхна, готов да се брани, да отпъди нещо, което сякаш налиташе върху му, неотвратимо и кобно.

Има мисли, има чувства, има смели до безумие пожелания, които ние носим по месеци, дори години в душата си, и все пак никога не дръзваме да се досегнем до тях, да ги признаем открито на себе си. Твърде прекрасни, за да бъдат действителност, или твърде страшни, за да властват в съзнанието, без да чувстваме, че сме минали отвъд чертата на установените понятия за истина и правда — ние предпочитаме да мълчим, да се преструваме, че не ги виждаме и не чуваме. Но идват мигове, когато тънките мрежи се разкъсват, и тогава ние чуваме заледени как ни обграждат от вред и крещят в ушите ни злобни гласове…

Дико, брат му, по-млад от него с повече от десет години, беше слабоумен по рождение. Впрочем може би не от рождение, но такъв израсна той от ранно детинство; дори във външността си имаше нещо ненормално, нескопосано — продълговатата глава с твърди косми, ниско чело, с нависнали вежди, под които светеха мъничките му очи с безумен и едновременно неприязнен поглед. Той беше нисък, набит и малко пригърбен, сякаш тялото му беше превито под тежестта на широките му грамадни плещи. В селото от детинство и до възрастен той беше герой на най-различни анекдоти и груби шеги. Дразнеха го всички — и малки, и големи, — макар че всички му се бояха по малко, защото той често се разсвирепяваше от нищо и тогава тежката му ръка можеше да смаже човека с един удар. В такива минути само брат му го укротяваше: малоумният чувстваше от най-ранно детинство необорим животински страх пред големия си брат.

Учителят, замаен от мислите си, не забелязваше, че от няколко минути беше приковал неподвижен поглед о гърба на Дико. Неочакван кикот прекъсна унеса му. Той вдигна глава и впери очи в брата си. Смееше се Дико със сподавено, весело хихикане. Учителят го гледа едни миг в недоумение и попита:

Какво ти е смешно, Дико?

Дико млъкна и бързо извърна глава надире: очите му бляскаха със зъл пламък, а върху устните и цялото лице трептеше весела усмивка.

— Смешно ми й — продума той, ала ново хълцане го задуши, — смешно ми й на Ванката…

Ванката беше господарят на хана, дето те спираха от години, когато отидат в града.

— Е, та какво?

— Неска бе, неска, ти гато се върна там от митрополията… викна ме вътре Ванката, заръча по ино вино, пихме, па дума — е, Дико, хайде да й хайрлия… — Защо? — рекох му. — Е, че тъй — дума — отсига ти шъ си бати… бати ти й ерген, пък ти имаш жена…

И Дико отново се закиска; после пови напред глава, дигна юздата и повикна на коня.

Стан не продума нищо. Наистина тия думи го жегнаха зле, но той беше твърде уморен от деня и от собствените си мисли, за да се спира на тях. В душата му остана друго — дръзкият и загадъчен поглед, а когато, стеснен, отклони очи, далеч пред него, върху равното поле, през здрача се очертаха смътни силуети на село, тяхното село, и по жилите му се разляха тръпки на радостно премаляване.

Отначало той сам не проумяваше ясно от що беше това, дори за миг в ума му проблеснаха лоши подозрения, но скоро съвсем се успокои: радостта идеше дълбоко от душата му; все пак върху цялото земно кълбо на неговата страна остана само това малко гнездо, дето той се роди и отрасна, то разбираше болките му, съчувстваше им. Едничък той знаеше колко те бяха погрешни в обвинението си и въпреки това, по присъщо човешко чувство, не можеше да им не благодари, че те смятаха него прав, а нея виновна. И какво значеха всичките му празни умувания, в които той се заплиташе всеки ден все повече! Може би те, със своя здрав инстинкт, виждаха по-вярно истината: нали тя потъпка съпружеска клетва, напусна къщата си, избяга с чужд мъж…

Едва сега той разбираше напълно колко много му бяха помогнали те през тия тежки шест месеци до развода. Несъзнателно той беше споделял мислите им, вярвал думите им. И мисълта, че се връща сега при тях — завинаги, — изпълваше сърцето му с радостно умиление.

Конят, почувствал близостта на селото, вдигна глава, зацвили и припна сам напред. Скоро в мрака израснаха тъмните силуети на сгради, затрептяха светлини, понесе се кучешки лай. Те прекосиха няколко улици и каруцата спря пред залостената порта на техния двор.

Но преди Дико да слезне, някой се появи отвътре и окачи вратника. Беше дядо Петър — старец, който живееше открай време около тях, наглеждаше добитъка и помагаше на Дико в полето. Той отвори бързо вратата и завика на Дико да кара направо. Каруцата спря насред двора, слязоха, поздравиха се със стареца и Стан отмина към къщата. Вън пред тъмния пруст го срещна леля му Петка, дошла да разбере какво е станало в града. Старата прие поздрава му, но личеше, че е слисана: може би до последния миг тя беше вярвала, че ще се помирят, и чакаше го не сам. Тя тръгна мълчаливо след него и чак когато влязоха под стряхата на пруста, реши да попита:

— Че кажи барим какво я сторихте там, Станко?

Учителят спря, загледа я в тъмнината и полека проговори:

— Стана, каквото трябваше да стане, лельо — свърши се.

Той може би се усмихваше и искаше да каже тия думи почти шеговито, но гласът му изневери и думите жегнаха лошо бедната жена. Стан се обърна и тръгна към своята стая.

— Че къде там? Няма ли да вечеряш?

— Не, лельо, не съм гладен, спи ми се, ще си легна.

В това време вратата на съседната стая се отвори и на прага в светлината на огъня и лампата застана Елка, снаха му. Тя не продума нищо, но по угриженото и лице, по мълчаливия и печален поглед, с който го изпрати — личеше, че е разбрала всичка.

Дядо Петър донесе отвън багажа и двете жени го последваха в стаята.

Вън, на двора, остана само Дико, който дълго развожда в тъмнината уморения кон.