Грях

5.

От тази нощ настъпи опасен завой в съдбата на учителя Стан Попварадинов. Той попадна в един водовъртеж, който го влечеше, тържествуващ в своята сляпа стихия, обезсилваше волята му, играеше си с живота му и решенията. Той не питаше вече де отива, докъде ще стигне, какво ще излезе по-нататък. И безполезно беше да пита. Нима бедната и безсилна човешка мисъл би могла да намери изход от едно такова страшно и заплетено положение! Да се отрече от нея? Но той знаеше, че туй е невъзможно — то би значело да се отрече от живота си. Да продължава така? — Нима би могло докрай — пред селото пред Дика! Да се махне оттук? Да се махне — та мигар е лесно! И после — какво ще стане с този безпомощен човек и Елка. Той вървеше слепешката, покорен пред неизбежната съдба.

А между това чувствата му към Елка достигнаха до една точка, граничеща с безумие. Примирен с мисълта за тежкия прелюбодеен грях, той не търсеше връзката между смешните човешки понятия за добро и зло. Елка беше негова, само негова: тоя я беше взел от ръцете на брата си почти девственица: тя беше негова жена, съпруга. Нежна, тиха, покорна — тя проникваше всеки ден все повече в сърцето му, изпълваше цялото му същество. Едвам сега той изпитваше за първи път щастието на беззаветни женски ласки и привързаността на любима жена. Един нов чаровен свят, пълен с неизказани радости, се разкриваше пред очите му. Не, той не е имал никога жена: Христина никога не е била негова жена, а за тази той беше готов да страда и да умре и все пак да я благославя до последния си дъх.

Те живееха като зачаровани един в други. Късата раздяла от по няколко часа в училището им се струваше цяла вечност. Неестествеността в отношенията им, това, че трябваше да се пазят от хората и Дика, да лъжат, да се преструват — усилваше още повече стремежа им един към друг. На обед тя го чакаше с пълно от вълнение сърце, срещаше го с бурна радост, измисляше нови милувки, произнасяше ненаситно името му — бате.

Бате — тя продължаваше да го зове така. Тази дума доби за него някакъв особен трагически смисъл. Тя извикваше у него мисълта за тяхната греховна връзка; тя стоеше винаги между тях — дори в минутите на бурни ласки те я виждаха, чувстваха я като една фатална преграда, отвъд която никога нямаше да минат, и това ги влечеше един към друг двойно повече. Много пъти той я беше молил да не го зове така, но тя не можеше или по-право не искаше. Тя го обгръщаше с ръцете си, слагаше пуховата си главица на гърдите му, смееше се закачливо и шепнеше премаляла: „Бате, бате, батенце… ето тъй искам…“

А той я слушаше ужасен; той четеше собствените си мисли в нейната душа: в незрелия и ум не можеше да не стои съзнанието, че тя не е негова жена, а съпруга на брат му. А може би имаше нещо по-дълбоко и по-страшно — грехът. Влечеше ги един към друг безумната сила на греха. Той чувстваше, че ако тя престане да го зове така, би изгубила от упоителната си прелест. Отчаян, той виждаше, че редом с мъката от това — душата му се упиваше с диво наслаждение при мисълта, че Елка е чужда жена, жена на брат му, а той я има. И после — този дума, изречена от нейните устни, винаги възкресяваше у него спомена за един вик — дълбок и мистичен — през оная нощ, когато той я взе първи път.

В началото на май Елка се почувства зле. От известно време тя беше неразположена, отслабна, под очите и се появиха дълбоки тъмни кръгове, а завехналото и лице нашариха тъмни петна. Стан се безпокоеше сериозно; той мислеше да повикат пак фелдшера от съседния участък, дори ако не помогне, да я отведат в града и покажат на лекар. Но случи се нещо неподозирано и неочаквано. Един ден Елка се върна от стринкини си и му донесе невероятна вест: бременна.

Елка бременна! Може би и по-рано в ума му беше попадала такава мисъл, но като далечна мечта, която сгряваше само душата му, а сега това беше неизбежна действителност. Струваше му се, че грехът им изведнъж се разкриваше пред целия свят, че сега вече всички хора ще видят и осъдят престъпната им връзка. Той не смееше да излезе между хората — в погледа на всеки срещнат откриваше или присмех, или упрек.

Наистина Елка беше жена при свой мъж: тя имаше Дико. Дико? Но тази мисъл, вместо да го успокои, хвърляше го в още по-безизходно отчаяние. Погълнат всецяло от чувството си към Елка, той се стремеше с всички сили на душата си да не мисли за Дико, макар и през това време между тях да бяха се случили твърде много и твърде странни неща.

Още на другия ден след онази фатална нощ, ако Дико беше по-прозорлив, би схванал необяснимата промяна у брата си: Стан не смееше вече да срещне открито погледа му. Но Дико си оставаше почти същият и Стан — унесен в Елка — скоро привикна с чудатостите на брата си. Сега бременността на Елка сякаш изведнъж го опомни, опресни разсъдъка му и той се чувстваше като пробуден от тежък сън.

Първата му мисъл чеше за Дика. — Какво мисли той? — Нищо ли не вижда, нищо ли не разбира? Лоши и опасни подозрения вълнуваха душата му. Сега той следеше всяка стъпка, вслушваше се в думите му, тълкуваше ги и все повече му се струваше, че дори най-невинните от тях крият в себе си зловеща загадъчност. Той припомняше ред случки или изречени неволно думи и питаше се недоумяващ как е могъл тогава да не отгатне истинския им смисъл, или пък да затваря съзнателно очи…

Дико беше станал непослушен, груб и дързък. Той му отвръщаше на всяка дума и най-често вършеше тъкмо противното на това, което Стан нарежда. Погледът му беше студен и зъл, а думите — колкото и несвестни — звучаха с пренебрежение към него, дори присмех. Оставени на воля, тъмните инстинкти в заспалата му душа се пробуждаха и търсеха да се изразят, най-често в жестоки капризи на едно слабоумно дете.

Случи се веднъж работа и учителят трябваше да отсъства два дена в града, а когато се върна — остана поразен: през това време Дико беше изплел от пръти и сковал с дъски нескопосан креват. Креватът беше сложен в средната гостна стая, дето Дико си беше устроил легло и занапред щеше да живее там. Но най-странното беше, че Елка оставаше долу, в тяхната стаица.

Постъпката беше твърде непонятна и Стан се принуди да попита, не без вътрешен трепет, защо е направил това Дико. Но малоумният отговори твърде неохотно и уклончиво — леля му Петка казала, че сега Елка трябва да спи сама.

Не стигаше това: от известно време Дико почна все повече да се губи от двора и да скита по кръчмите. Връщаше се късно през нощта, най-често пиян, караше са на дядо Петра, ако старецът биваше още на двора, а на въпросите на брата си не отговаряше никак, или пък го срещаше с дръзки и оскърбителни думи. Не вечеряше, заключваше се горе в стаята сам и дълго се слушаха оттам несвързани думи, сърдити обръщения към някого, а често и крясъци.

Една вечер дядо Петър приближи до Стан и го заприказва. Той говореше за времето, за посевите и коситбата, която скоро щеше да настъпи, но личеше, че мисли за съвсем друго — конфузеше се, бъркаше се и смущаваше. Учителят не издържа и попита:

— Слушай, дядо Петре, ти като че ли искаш да ми кажеш нещо?

Старецът въздъхна облекчено:

— Прав си, синко… добре се сети… Аз отколе се каня да ти поприказвам тъй… като по-стар, като свой… Пък не се решавах… Думам си — той е учен човек, от мен ли ум ще взема… нали види сам…

Стан изтръпна при тези думи: нещо го жегна в сърцето, гърлото му изведнъж пресъхна, но той се овладя и попита пресилено нехаен:

— Че какво да видя, дядо Петре, аз нищо не зная, я кажи да чуем.

— За Дика, Станко, за Дика искам да ти реча — нали виждаш какво прави… Не може така… всеки ден по кръчмите, събира се с разни хаймани, пият, задяват го, а той не знае да се сумясва… приказва де що било… срами къщата ви… Пък и работата куца Станко Аз, виждаш, стар съм, не мога вече, а той — отидем уж двама на нивата, остави ме и, току-виж, липса към село по кръчмите. Ти му речи да не пие… да не пие му речи — не е добро това… посъветвай го; по-голям си, разумен си — гледам те, съвсем си го разпуснал от някое време… че може и пакост да докара…

— Нищо няма да направи той! — пресече го Стан.

— Ех, де да знаеш — в пиянството всичко става, хората думат: лудият бяга от пияния…

Стан успокои стареца, обеща му, че ще съветва Дика, и го изпрати да си иде дома.

Той искаше да разпита още за някои неща, но се побоя. Недоизказаните думи на дяда Петра и без това звучаха като тъмна прокоба. Може би старецът беше казал много думи току-тъй, без да подозира, че Стан ще ги разтълкува и ще вложи в тях по-друг смисъл. Но нямаше и нужда от това. Стан знаеше, че брат му скита по кръчмите и пие, че лоши хора си устройваха с него шеги и че Дико не умееше да сдържа езика си. Но мисълта, че се засягат отношенията му с Елка, а може би обхождат вече и мълви из селото, го хвърляше в огън. Нямаше съмнение, че мнозина подозират вече какво става в къщата им. Той не беше говорил с никого за това, но четеше го в погледите им, между думите им — особено у по-възрастните, стари хора.

Преди няколко дни той срещна Витана, Елкиния чичо. Витан идеше откъм кръчмата; той забеляза Стан отдалече, наведе глава и искаше да го отмине мълком, но Стан го пресрещна и спря:

— Добър ден, свате, къде така си забързал?

Витан застана, вдигна глава и се престори, че едва сега го вижда.

— А, ти ли си, свате — дал бог добро — отивам за нещо към къщи — и той пак сведе очи.

— От кръчмата ли идеш?

— От кръчмата.

— Там ли е наш Дико?

— Там.

— Какво прави — пие ли пак?

— Е, че нали знаеш — като всеки ден…

Стан помълча в колебание и после заговори с глух, несигурен глас:

— Свате Витане, аз отдавна исках да те срещна, да те помоля — да беше му поговорил и ти, дано се остави от тези неща…

Витан вдигна глава и загледа студено учителя.

— Аз? Че какво ще му приказвам аз! Ти си му брат, бати си — съветвай го!… Па да ти кажа ли, свато Станко — едни хора, като си не знаят ума — дотам я докарват…

Той хвърли този зъл упрек в лицето му и отмина, без да каже нито дума повече. Учителят остана на мястото си като попарен. Всичко беше така неочаквано, че той нямаше време да се опомни, да събере мислите си. Думите на Витана бяха твърде тежки; те го раниха като стрела в сърцето. Но той почти не мислеше за тях. Той чувстваше само, че почвата под нозете му се рони, а той остава като увиснал във въздуха, сам, неподкрепен от никого, неразбран от никого. Защо бяха те тъй зле и жестоки? Какво искаха от него? Какво можеше да стори той сам против злата съдба!

Той тръгна, без да знае накъде — отчаян и оскърбен до сълзи. Мислите му полека се избистриха, но те разкривах пред него още по-горчива и страшна безизходност. От очите му падаха една след друга тъмни завеси и той виждаше голата и неумолима действителност. Едвам сега той съзнаваше, че винаги е бил сам и чужденец посред тези хора, жестоки в своя див егоизъм. Като за зло всичко се беше стекло против него. Още в ранна пролет, както никога по-рано, падна обилен град в тяхното землище; посевите на повреди, но цялата реколта на лозята беше похабена. А сега ето и тази суша — повече от два месеца, как не беше паднало нито капка дъжд; тревите вехнеха, посевите жълтееха и се губеха всеки ден… Не виняха ли те него за всички това? Несъмнено. В душите им се таят през векове тъмни предразсъдъци; тези хора, родени от земята и за земята, бяха готови да погубят със сляпа жестокост всеки, който би досегнал тяхното егоистично щастие…

От този ден той се затвори в душата си; не срещаше никого, не разговаряше с никого. Той чувстваше, че и в неговата душа се пробуждат същите тъмни сили, че в сърцето му заговорва злоба, и захапал устни до кръв — мълчеше.

Минаваше средата на май. До изпита оставаха още няколко дни. Учителят и децата се готвеха усилено да посрещнат празника. Те измиха и наредиха училището, почистиха двора; донесоха шипкови пръчки, върху които щяха да поставят венците. Всички столове бяха изнесени и наредени вън, на двора: там се водеха и уроците — учителят не пущаше вътре децата, за да не изцапат почистения под. Пък и уроци почти нямаше, макар че децата идваха редовно.

Един следобед Стан беше дошъл по-рано в училището да поработи. Но още при влизането му в измитата и светла сграда сякаш оттам го посрещна топло, празнично чувство. В сърцето му се пробудиха тръпки на отдавна неизпитана радост. Навън припичаше весело майско слънце, през отворените прозорци стаите пълнеше упоителен дъх на цъфналите в двора акации, под стрехите ечеше несмлъкващ писък на рояци косове. Той застана посред стаята зашеметен и омагьосан. В ума му нямаше никаква определена мисъл, погледът му блуждаеше разсеяно навън. От няколко минути той беше спрял очи върху играещите на двора деца и несъзнателно ги гледаше. Едни от тях прескачаха обтегнато въже, а други — покатерени по акациевите дървета — беряха китни цветове.

Неусетно мисълта му се спря върху тях. Те бяха такива малки, невръстни, палави и безгрижни. Но колко много надежди, безпокойство и грижи носеха те. За всяко от тях трепереше по едно майчино сърце, препълнено със страх и радостно умиление.

Едва сега разбра той откъде идеше неговото светло чувство — Елка. От известно време Елка беше неразположена, мълчалива и угрижена, струваше му се дори, че тя избягва да се среща с него, а и без това те рядко можеха да останат насаме. Но днес тя беше съвсем друга: изпрати го засмяна, посрещна го на обед весела и радостна. Както преди, днес той беше милвал пак върху гърдите си нейната главица, слушал гласа й и чувствал в сърцето си трепета от неизречените слова при общата мисъл за очаквания плод на любовта им.

Не, животът все пак е най-висшето достояние, пратено ни от боговете — дори когато е пълен със страх, с разочарование и горчиви премеждия. Той чувстваше това във всеки удар на сърцето си, а сърцето му преливаше от безмерна нежност към Елка. Той беше готов да коленичи смирено пред нея, да целува стъпките и, да я благославя и да благодари, ридаещ, за всичко — и за радостите, и за мъките.

Той стоя така дълго унесен. Но отвън се втурнаха деца и прекъснаха мислите му; те клеветяха свои другари, които избягали някъде.

— Къде? — попита учителят, като ги гледаше все още разсеян.

— При дъба — отвърнаха едногласно децата. „Дъбът“ се наричаше местността накрай селото, близо около реката, отдето начеваше и землището. Посред широка поляна стоеше огромен, запазен от векове дъб; там играеше хорото, там се черкуваше цялото село на Гергьовден и при други случаи.

— А какво ще търсят там? — попита пак учителят.

— Отидоха да гледат: дядо поп Васил и другите ще се молят за дъжд.

Стан трепна: наистина от известно време старците говореха, че трябва да се отслужи молебствие за дъжд. Но защо те не бяха известили и нему? Кой ще помага на свещеника? Навярно не го е намерил клисарят. Той погледна надолу, към реката: под дъба се вече трупаха хора, но черната фигура на свещеника е нямаше там. Стан заключи училището и се запъти бързо към църквата, по пътя срещна поп Василя. Облечен в новото си расо, стиснал под мишница вързоп с одежди, свещеникът отиваше към сборището.

Учителят го спря:

— Какво сте решили, дядо попе?

— Е че хората искат да отслужим молебствие за дъжд, Станко, дано господ се смили някак…

— Ами сети ли се да вземеш требника?

— Требника ли… че той е у даскал Атанаса.

Даскал Атанас беше стар учител от селото и нявгашен псалт в църквата, преди Стан да завърши семинария.

— У даскал Атанаса ли, казваш — че защо така?

— Е че така, Станко… — отвърна смутено свещеникът. — Тъй искат хората… Пък и отколе се каня да намина при тебе да ти кажа, че и в църквата решиха да повикат пак него да помага…

— Но кой? Защо?

— Не знам, сине — тяхна воля…

И свещеникът отмина слисания учител.

А, така значи, така — те го пъдят и от църквата! Стан стисна ядно пестници, захапа до кръв устни. Искаше му се да вика, да крещи; да отиде там, при тях, и да извърши небивал, нечуван скандал. Той се върна бързо в училището, каза на децата да си отидат и влезна сам в празната сграда. В душата му беше блудкаво; задавяха го парливи сълзи. Той се чувстваше оплют, обруган, опозорен. Кръстоса няколко пъти надлъж празната зала, спря пред открития прозорец и загледа навън. Долу край реката се чернееше събраният вече народ; развяваха се хоругвите, блестяха под лъчите дисковете на сребърните слънца. Но той не виждаше нищо, не мислеше за нищо; устните му кривеше само студена, безсмислена усмивка.