След развода затекоха пак сиви, еднолики дни. Стан пое отново работата си в училището — мълчалив и замислен, но почти спокоен. Отначало беше тежко — тежеше му хорското съжаление. Наистина всички, и свои, и чужди, бяха твърде внимателни, никой никога не спомена пред него нито дума повече за жена му, но той чувстваше и зад безразличните им думи, и зад мълчаливите поздрави, когато ги срещаше, че стои една скрита мисъл — и това го мъчеше.
Но след време свикна и прие пас старите си привички. Посещаваше редовно черква на вечерня и по празниците, дето още от времето на баща си помагаше като псалт, а понякога наминаваше пак и до кръчмата или общинската канцелария. Там обикновено срещаше стария свещеник, кмета, неколцина първенци от селото. Сядаше при тях, побеседваха за политиката, за училището, за селските работи или посевите и тръгваше мълчалив към дома си.
Сега, когато миналото оставаше всеки ден все по-далече, той почна да се вглежда наоколо, да се интересува от домашните работи, от семейството си. И онова, което първо извика у него жив интерес, дори безпокойство — беше Елка. Наистина още със стъпването и в къщата им той почувства, че тя вля една топла струя от радост. И не само за къщата — за самия него тя беше един близък, роден човек, който вижда и разбира болките му. Той ценеше грижите й и безпокойствието по него, ценеше братското съчувствие на погледа и. Те разговаряха рядко, често пъти за съвсем дребни, незначителни неща, но самото и присъствие навяваше в душата му сладка отмора, тишина и спокойствие.
Той не беше мислил, не беше се питал и обяснявал отде и защо е това — то идеше, виждаше го и радваше му се. Собствената му грижа беше твърде голяма и той чувстваше Елка само като участница в нея. И струва му се, че едва сега той забеляза Елка, самата Елка. Лицето и се беше изчистило от загарата на горещините и под матовата белизна на прозрачната и кожа, върху шията и над слепите очи личаха мрежите на тънки сини жилки. Тя беше разхубавяла още повече, но красотата на това измъчено лице и особено двете скръбни гънки в ъглите на устните й и неизменната тъга, която излъчваха очите, будеха у него дълбока нежност и благоговение.
Как живееше, как се чувстваше тя в тяхната къща? Сега той се спираше, мислеше дълго върху това, с препълнена с безпокойство душа. А брат му? Отношенията и с брат му? Той искаше да отпъди тия мисли от ума си, но не успяваше; искаше да убеди себе си, че това е само една грижа на възрастен към младите, един дълг, но и тук виждаше, че покрай всичко в душата му е примесено и чувство на парливо любопитство.
Стан Попварадинов беше благовъзпитан и добродетелен човек; присъствието на тези неясни, но безпокойни мисли изпълваше сърцето му с отчаяние. Той следеше себе си, дебнеше всяка своя мисъл и винаги откриваше по нещо, на което не знаеше името, или по-право, не смееше да го назове с истинското име. При такива минути в паметта му възкръсваше споменът за онази вечер, когато след развода се връщаше у дома. Уморен беше, измъчен беше и разсеян, но когато през мрака върху равното поле се очертаха силуетите на познати сгради, той беше сетил в сърцето си радостни тръпки и върху мъчително сбраните му устни, готово да се отрони, стоеше едно име, името на Елка.
Тогава Дико се извърна и той видя очите му — загадъчни и злобни. Така ли беше, или така му се стори? Тази мисъл се връщаше отново и отново. И странно: той тръпнеше пред нея, но вместо да я отгони — търсеше я, чакаше я дари с мъчителна наслада. Не беше ли даден още тогава първият знак на мълчаливата, но страшна борба между двамата?
Той беше живял години с брата си, отначало под тежестта на една страшна тайна, която дните покриваха със забвение, додето пред него остана само Дико — плах, безпомощен, малоумен. Но познаваше ли всъщност брата си? Такъв ли беше Дико наистина?
Тази мисъл се вгнезди като лошо внушение в ума му. Той следеше на всяка стъпка брата си, вслушваше се в думите му, разглобяваше ги, лучкаше и гадаеше до уморяване.
Не, промяната беше ясна. Дико беше друг — друг към него, към дядо Петра, към Елка; особено към Елка. Той знаеше това, той беше уверен и все пак изгаряше от мъчително любопитство веднъж поне да надникне зад завесата на техния интимен живот. Той гледаше бледното страдалческо лице на Елка, взираше се в морния и поглед и търсеше да разкрие тайната, която суши живота и.
Накрая стигна дотам, че много пъти, нощем, не съвсем случайно, той минаваше покрай залостената врата на тяхната стаица, дебнеше, вслушваше се. И всяка смътна дума, неясен шум или сподавена реч от гласа на Елка го правеха да тръпне цял. В разгорещеното му въображение се рисуваха картини — тежки и груби. И не беше ли странно, че тази бледна и мълчалива жена, която се луташе денем като сянка по двора, преминаваше заключена всяка нощ в една стая с един малоумен мъж — получовек и полуживотно, — беззащитна, подчинена на волята му.
Понякога му се струваше, че всяка нощ Елка търпи нечувани мъки в лапите на жестоко чудовище, а денем — измъчена и бледа — живее с ужаса пред следващата кошмарна нощ. Случваше се нощем в съня си той като да чуваше далечен, сподавен вик — вик на гинещ човек; отваряше очи, вслушваше се и не разбираше — сънувал ли е, или наистина е било това. Навън го посрещаше нощта — глуха и черна; над селото тежеше мрак, а откъм стаята на брат му и Елка вееше зловеща тишина.
Много пъти той искаше да разпита Елка, да открие болката и, но спираше отчаян. Как ще я попита, какво би могла да му отвърне тя? Не, все пак най-важното и най-страшното тя би потаила дълбоко в сърцето си.
Но въпреки всичко това един път той се реши. Всъщност това не беше дори решение. Той я срещна на двора, заприказваха за нещо, но когато зърна повехналия поглед на очите и, изведнъж сърцето му присви болка и той попита неволно.
— Слушай, Елке — рече той, — ти като че не си добре?…
— Аз? Че какво ми е, бате Стане? — отвърна тя кротко усмихната.
— Тъй, изглеждаш като болна… Да не си болна нещо — я виж на какво си заприличала…
— Нищо не ми е, бате.
— Тогава навярно се пресилваш много с работа: гледам те, цял ден си на крака. Ако искаш, ще кажа на леля Петка, или пък да поръчам на баба Младена да наминават да ти помагат…
Но Елка го прекъсна.
— Не трябва, бате — рече тя, — как тъй ще идват чужди хора да ми редят къщата…
И отмина.
Учителят остана подъбен на мястото си; ушите му пищяха, сърцето биеше ускорено. Няколко мига той не можеше да се опомни, да събере мислите си. Остра болка на разкаяние прониза ума му — защо я спря, защо заговори? И — какво значеше това вълнение, това диво вълнение у него? А тя? Не забеляза ли това, не отгатна ли скритите му мисли? Навярно, навярно! Жените имат такъв буден инстинкт — тям стига една дума, един несигурен жест, за да разберат всичко… И после как тя се извърна рязко, отмина, без да каже нито дума повече — може би разсърди се. Да я настигне, да заговори, да попита — но защо, какво?
Той махна ръка и излезе от двора: скита по селото; намина до кръчмата, но раздразнението му растеше: мъчеше го мисълта, че извърши неотмерена и непоправима стъпка.
И действително — той постъпи зле.
От този ден между тях беше поставена преграда; тънка, прозрачна преграда, но която все пак чувстваха на всяка крачка. Много пъти той искаше да проумее какво е станало между двамата, но не успяваше. Разбира се, те се срещаха пак, разговаряха, но и в думите им, и в жестовете личеше една мъчителна принуденост. В нейния поглед нямаше вече прежната доверчива откровеност. При срещите тя или не го гледаше, или пък свеждаше неспокойно очи и бързаше да отмине нанякъде. Какво беше това — срам? Сръдня? Но и сам той беше вече друг — всяко нейно появяване го хвърляше в непонятно, досадно вълнение. А кой знае, може би тя влияеше и нему или обратното — той предаваше и на нея вълнението си.
Но не стигаше това — от известно време той забелязваше как Дико уж съвсем случайно заставаше между тях — по работа или за да пита нещо, — а всъщност мяташе гузен, плах поглед ту към нея, ту към него. Стан беше готов да подозре, че в помътения ум на брата му все пак има мигове на проблясъци, в които той инстинктивно долавя, че между тях двамата има нещо не в ред. Погледът на Дико добиваше всеки дан все по-тежка загадъчност; на въпросите на брата си отговаряше разсеяно или нехайно — нещо, което преди не беше възможно, — а понякога само го изглеждаше и отминаваше недоволен, без да отрони дума.
Така вървяха дните им, но една неочаквана случка дойде и промени всичко. Стан заболя.
Тази година зимата беше лека, но в първите дни на декември завяха северни ветрове, времето се промени и в цялата околност падна сняг. Валя няколко дни непрестанно: снегът беше мек, нетраен, а накрай се превърна в дъжд. Потекоха води, разкаля се; селата бяха като обсадени — никой доникъде не смееше да тръгне. Но за зло, през тези дни излезе неотложно работа на учителя и той трябваше да отиде до града. Късият ден мина като час и на връщане Стан замръкна по пътя. Беше облачно и тъмно; нощта припадна изведнъж. Умореният кон едва газеше през каловете и мрака. На половин път, отвъд последното село, трябваше да се премине в брод реката. Стан приближи и спря да избере мястото. Пътя знаеше, но през деня реката беше придошла още повече и сега бучеше пред него, тъмна и неприветна.
Той стегна юздата и подкара, но животното неохотно нагази през вълните, които го блъскаха отвред, спираха или отвличаха встрани. Приближаваше отсрещния бряг: още малко, още няколко крачки, но изведнъж животното се спъна — навярно о изтритите от пясъка пърте, — политна, коленичи, дигна се изплашено и подето от вълните, вместо напред — хвърли се встрани. Стан също изгуби равновесие, залюля се и мигом почувства, че пада във водата. Конят заскача, повлече го и няколко мига след това едвам съзнаваше, че лежи наполовина във водата, върху отсрещния стръмен бряг, а пред него заглъхва в тъмнината бесният бяг на подплашеното животно. Изранен и мокър, изгубил сили от студ и умора, той стигна пеш в селото едва към полунощ. А няколко дни след това заболя от тежка простуда.
Заредиха се безкрайни мъчителни дни. Цериха го, както можеха: съветваха се с опитни хора; повикаха дори и фелдшера от съседното село, но болестта минаваше бавно. При него трябваше да стои непрекъснато човек. Нощем бдеше леля му Петка, а денем неотстъпно го пазеше Елка. И може би еднички беззаветните майчински грижи на Елка спасиха живота му. Когато огънят спадаше, той я гледаше през късите минути на съзнание с препълнени от гореща благодарност очи. И тя разбираше неизречените му думи. Понякога тя приближаваше до него, слагаше хладната си ръка върху челото му и питаше го угрижено:
— Как си днеска, бате — по-добре ли се усещаш?
— Добре, Елке, по ми е леко… благодаря ти…
— Не бой се, бате — ще мине, ти ще оздравееш скоро…
Една утрин той лежеше върху простия си дървен креват, отрупан с покривки, сгорещен и потен. В стаята гореше напалена печка; въздухът беше душен и спарен. Близко около печката, приклекнал върху ниско трикрако столче, седеше Дико и пушеше. Стан беше се пробудил и местеше уморен и разсеян поглед из стаята; накрая той спря очи върху брата си и го загледа. Изглеждаше, че Дико също го забеляза и устреми поглед към него. Няколко мига те се гледаха безмълвно, после Дико се раздвижи неспокоен върху стола си и попита:
— Искаш ли нещо, бате?
Но Стан продължаваше да го гледа все така мълчаливо; той или не чу думите на брата си, или не можеше да проговори. Тогава Дико стана, приближи до леглото и попита пак:
— Трябва ли ти нещо, бате?
Болният направи полека с главата си знак, че не иска нищо.
— Да повикам ли леля?
Но болният втори път направи знак — не, не трябва.
Дико остана така прав, залисан, без да знае какво да прави; той изгледа нажалено брата си, подви глава, зацъка с език и повтори няколко пъти подред: „Май с човек, как тъй се разболя.“ После се върна и седна пак на мястото си. Личеше, че е силно развълнуван: той клатеше глава, чудеше се нещо, шепнеше си нещо сам-самичък.
Учителят продължи да го гледа. Той беше отпуснал леко ресниците си, може би, за да се прикрие от Дика, на продължаваше да го гледа упорито. В умореното му съзнание се мяркаха разкъсани, нерадостни мисли. Защо беше така безпомощен брат му? Какво лежеше в бедната му душа?
За няколко мига в ума на болния се преплетоха хиляди мисли, хиляди смътни спомени от далечни дни. Изведнъж безгранична жалост и умиление препълниха сърцето му, очите му се наляха с парливи сълзи. Лицето на Дико сякаш се отдалечи, разшири се до невероятни размери и полека се стопи, изчезна; пред засълзения взор на болния затрептяха ярки червени и зелени кръгове; преплитаха се, сливаха се, гаснеха и припламваха отново до завиване свят.
Той чувстваше, че или заспива, или пък отново губи съзнание; откъснат от леглото си, той падаше леко като перушинка в бездънна пропаст, а около него блестеше и трептеше до замайване все това огромно море от зелени пламъци. Но ето че пламъците сякаш се сгъстиха, втвърдиха се, добиха определени форми и накрай той се намери посред широко зелено поле. Накъдето извърнеше очи, пред упоения му поглед се разкриваха буйни зелени ниви, които се преливаха и блестяха под вятъра като безкрайни вълни. Той газеше през тях; той газеше уморен, болен; коленете му се подгъваха, краката се преплитаха и спъваха о нещо — едно въже, дълго въже, което той — хванал, влачеше след себе си; той отиваше да върже коня, който малкото му братче Дико вардеше в полето. Ето и коня, но що е това: вместо в полето, издигнал двата си спънати предни крака, конят тъпчеше и опустошаваше посева на най-добрата им нива. Обзе го ярост. Ах, Дико! Този негодник Дико! Но де е той? Де се е дянал? Стан повива глава наляво, повива надясно и — съзира: накрай мрежата лежи Дико; той е гърбом и вятърът развява изруселите му дълго коси. Стан прибира въжето, сграбчва го здраво в ръка и приближава дебнешком. Момчето все още лежи неподвижно — то спи. Но братът, изгубил памет, вдига въжето и удря — веднъж, два, три пъти — по главата, по лицето. Уплашеното дете се изправя на колене, простира ръце напред, ала не вика, не крещи — очите му, само очите го гледат с безумен ужас…
Но ето че те припват и двамата през нивите срещу висок, стръмен рид — детето напред и той след него. Но ридът изведнъж се пречупва и те политат надолу, като по ледена пързалка, към низината на ливадите. Там пасат стадо коне и огласят крясъци на играещи деца, а слънцето блести, блести и омайва… През сред тучните ливади води път, постлан с грамадни камъни. По пътя минава каруца, колелата и поскачат и тя цяла се тресе, тресе. Той е вътре; той е малък и болен; той лежи болен върху скутите на майка си и свят му се вие от трясъка. Но изведнъж баща му, старият свещеник, спира каруцата, извръща се надире и казва нещо на майка му. Играещите деца припват, заобикалят каруцата, гледат ги, а майка му скланя глава над него, поднася пълна кърпа с ябълки и ласкаво го моли.
— Хвърли им, чедо, виж как те гледат децата — шепне тя.
Той пресяга с мъничката си изнемощяла ръка, поема от кърпата една по една ябълки и хвърля на децата. Червените топки падат върху тревата, подскачат, търкалят се, а децата ги гонят, боричкат се за тях и крещят. Нему се иска да ги погледа още, но лошо му е, завива му се свят, главата му натежава и пада безсилна върху майчините му ръце.
И пак вървят. Баща му е отпред със своето черно расо и калимявка, майка му при него, пременена в празнични премени, а в ръцете му лежи скъпа вещ — току-що купен нов чадър, с костена дръжка. Той стиска здраво в ръцете си дръжката, разглежда чадъра и пита:
— Мамо, ами ако завали дъжд, ще разтвориш ли чадъра?
— Ще го разтворим, момчето ми, ще го разтворим.
Той слага глава, мълчи и после отново вдига очи към майка си.
— Мамо, разтвори чадъра! — моли той.
Майка му не казва нито думица; тя вдига чадъра, снема книжната обвивка и го разтваря. Изведнъж пред очите на детето блесват ослепителни цветове, огрени от слънцето. Детето го гледа очаровано; то никога не е виждало такива странни цветя: огромни, червени, с преплетени клончета и листи. Но защо са те тъй червени като пламък… Главата му се замайва; то не може да ги гледа и продължава да го гледа; цветовете трептят, блестят, сливат се един с друг; нарастват като широки огнени кръгове, замайват го… Но какво е това? Дъжд, вали дъжд — пороен, буен, право върху лицето му. Той усеща как косите му се мокрят, върху очите му тече хладна вода, дори тънки струи ползват надолу, по шията. Но тъй му е добре, тъй му е леко. Той подлага лицето си под хладните струи, диша облекчен и от клепките му сякаш пада тежка мрежа — той ги разтваря и гледа; над него е сведена Елка. Лицето и пребледняло от уплаха, над очите и падат кичури коси и двете крила на метнатата върху главата и кърпа, с големи червени цветове, висят отстрани. Тя е коленичила пред леглото му и слага една след друга мокри кърпи върху челото.
Елка го гледа втренчено и пита:
— Бате, аз съм… познаваш ли ме…
— Елке, ти ли си…
Устните му едвам се движат, гласът му е отпаднал, но той се опомва, свестява се напълно.
— Ох, зле ми е, Елке.
— Виждам, чете… че и Дико излезе, леля я няма, аз останах самичка… изплаших се, като забълнува ти…
— Говорих ли нещо?
— Говори.
— Какво?
— Че знам ли… споменаваше Дико, старите… Аз ти се обаждах, питах те, ала ти не ме познаваше…
Болният я гледа няколко мига мълчаливо и печално, после измъкна от покривките горещите си ръце, взе ръката й и промълви:
— Прощавай, Елке… Много се измъчи ти, горкана, с нас…
— Че какво има, бате — всичко се случва — заболей човек…
— Не, не това, но ти се напати с нас, в нашата къща… Помниш ли есенес, когато те попитах — защо не ми отвърна… Кого имаш другиго — че нали съм ти като брат.
— Бате Стане… Бате Стане…
Тя не издържа повече; бедната жена похлупи лице върху ръцете му е зарида.
Развълнуван и смутен, той не можеше да проговори нито дума, а тя продължаваше да се тресе от неудържими ридания. Той усещаше как върху ръцете му капят нейните горещи сълзи и неочаквано в ума му блесна онзи далечен спомен от миналото; той освободи ръцете си, замилва я по лицето, по косите.
— Елке, Елке — шепнеше той сподавено, — помниш ли, Елке, онзи ден… там, в училището… и тогава ти плака ей така… помниш ли?
Тя спря за минутка, дигна глава и отвърна:
— Помня, бате… как да не помня; че ако не беше това, кой знай дали щях да дойда у вас… — После скочи и избяга бързо навън със ситни стъпки.
Той остана зашеметен, гледа дълго след нея, развълнуван от странни мисли, и накрай почувства, че за първи път от толкова дни се унася в тих спокоен сън.