Грях

6.

Настъпи втора есен. Пожънали бяха, овършаха, прибраха кукурузите. Наистина това лято плодородието не беше много добро, но след непосилния труд всички се чувстваха спокойни и радостни. Селото отново се оживи, заредиха се седенки и тлаки за младите, не минаваше празник без сватба, а възрастните от утрин до вечер пълнеха кръчмите, пиянстваха, водеха шумни беседи, а понякога — и кървави свади.

Учителят Стан Попварадинов събра отново децата и подкачи работа. Сега той не ходеше почти никъде освен от дома до училището и от училището — дома. В кръчмите не стъпваше, дори рядко се отливаше до общината или църквата — само по работа. В семейството им не беше се променило нищо. Те живееха като мъртъвци: той — в своята стая, Елка — с работата си, а Дико — по кръчмите. При тях все още слугуваше старецът дядо Петър. След привършване на полската работа той едничък се грижеше за добитъка или каквато друга нужда се окажеше в двора.

На по-малкия брат Дика беше дадена пълна свобода; Стан от нищо не го спираше, в нищо не му пречеше. Когато старецът се опитваше да заговори за него, учителят махваше отчаян с ръка и думаше:

— Нека прави каквото иска — воля му…

Дико никога за нищо не се обръщаше към брата си. Той изнасяше почти всеки ден жито по кръчмите, продаваше го или залагаше на безценица, пиянстваше, пазаруваше. Понякога донасяше в къщата купени отнякъде съвсем безполезни и негодни вещи. А веднъж донесе стара, ръждива кремъклия пушка, продадена му от някого, може би за смях. Когато Стан го попита защо му е, той отвърна загадъчно:

— Нека стои… може да потряба! — Внесе я е закачи на стената в своята стая; там си и остана тя.

Късно една вечер през октомври от кръчмата се върна дядо Петър, дето го беше изпратил Стан да намери и доведе Дика. Дико липсваше целия ден. Старецът съобщи, че тоя е много пиян и не иска да си дойде — при това бил в опасна компания. И Стан се принуди да отиде сам да го търси.

Нощта беше ясна и светла; когато стигна да кръчмата, учителят видя отвън група хора, които се разправяха за нещо и кряскаха — навярно пияни бяха. Той мина в сянката на стрехите и приближи: не се излъга — посред тях беше и Дико; неговият глас заглушаваше другите. За какво говореха, Стан не схвана, но той чу ясно как брат му, разярен, извика на няколко пъти:

— Пуснете ме бе!… Кръв… кръв ще пия!

Учителят се стъписа в мрака; той не разбра кому се заканваше брат му; карал ли се е, бил ли се беше с някого, но той не посмя да приближи. Върна се незабелязан дома и остана да чака там брата си. Той повика дядо Петра и му поръча да не си ходи, доде се върне Дико. Двамата мъже останаха да чакат вън на двора и поведоха разговор. Но Стан почти не слушаше стареца; вълнуваха го лоши мисли. Разяреният вик на пияния беше се врязал в ума му. Почти несъзнателна той преповтаряше думите на Дика и търсеше смисъла им.

Разбира се, той не вярваше, че тези думи можеха да се отнасят за него или може би за Елка, но все пак тежки съмнения бродеха в душата му. Освен това учителят и досега не беше убеден как се отнасяше всъщност брат му към Елка. От загатванията и предупрежденията на стареца той подозираше, че Дико не е особено нежен към нея. Кой знае, може би в тъмната му душа беше пуснала вече отровното си жило свирепа ревност. Много пъти той беше се вслушвал в думите му към нея, но отде знаеше, че Дико не е все пак достатъчно хитър, за да се прикрива пред него. Питаше нея, но тя или мълчеше упорито, или пък отговаряше уклончиво на въпросите му. А от известно време тя пак застрани от него, особено когато двамата братя биваха наедно — той виждаше, че Елка не смее да ги приближи или заговори. Какво значеше това, ако не страх от Дика! Сърцето му късаше мисълта, че Елка може би понася мълком жестокото отмъщение на брата му, без да може да повери някому мъката си. Да разпита по-определено стареца — не, не искаше, не можеше. И той се взираше пак в бездушното лице на Дика, дано отгатне истината, но Дико беше все такъв — мълчалив, залисан. Несвестните му думи на разкриваха нищо, а блясъкът на тежкия му животински поглед леденееше кръвта му. В такива минути учителят усещаше как дива безразсъдна злоба накипяваше в душата му. Той беше готов да се хвърли, да улови брата си за раменете и да му викне:

— Говори, животно!

— Иде си! — прекъсна мислите му старецът.

Наистина псетата от улицата залаяха и след малко отвън, пред портите, се появи Дико.

— Иди му отвори, Станко — рече старецът, — пиян е, не може да откопчи портата… Па говори му, скарай му се!… Той инак не разбира.

— Аз ще го науча него! — отвърна ядосано Стан и тръгна да посрещне пияния, но Дико беше влезнал вече и минаваше мълком покрай него.

— Дико! — извика учителят. — Ела тука, стой! Дико спря и го загледа в мрака.

— Ти к’во искаш от мене?

Стан го приближи и запита сърдито:

— Де беше досега? Къде се губиш по цял ден?!

— По работа бях — отвърна неохотно Дико.

— Каква работа имаш ти…

— Ето виж!

Дико измъкна нещо от пояса си и въвря ръка пред самото лице на Стана:

— Гледай!

Но Стан отстъпи стреснат: в ръката на Дика блестяха няколко току-що изострени големи и малки ножове.

— Какво е това? Защо ти се тези ножове!

— Е-хе… уплаши ли се… — отвърна Дико с презрителен смях. — Не бой се, няма да те заколя — за прасето са, нали ще ни трябват на Коледа…

И той отмина към стаята си, като отнесе със себе си и ножовете.

Учителят също се прибра и легна, но сънят бягаше от очите му. Една твърде ясна и твърде определена мисъл стоеше в ума му и не му даваше мир — трябваше да се тури край на всичко това! Той трябва да овладее пак Дика! Стига толкова безразсъдно малодушие. Дико не е освен един побъркан, малоумен човек и ако той не беше го оставял да върши каквото му текне на главата — и досега би бил, както и по-рано, послушен пред него като псе. Не, от утре той ще тури вече край на тази дива трагикомедия, която беше сам измислил и сам се вплиташе в нея. Той ще вземе пак Дика в ръцете си; ако стане нужда — ще бъде груб, дори жесток с него — този човек, който през цял живот се изпречваше на пътя му и тровеше радостите! Но когато минаха първите минути на раздразнение и в душата му стихна гневът, той се почувства измъчен, че сърцето му отново овладява прежната нерешителност и боязън.

Този човек беше изпитал твърде много мъки от брата си; но най-страшната от тях беше онова тягостно състояние, в което изпадаше винаги при далечния спомен от детинството, когато беше нападнал и бил сънения Дика… Разсъдъкът му губеше яснотата си, мислите се помрачаваха и с овладяно от мистичен страх сърце той разбираше, че над него виси едно тежко, неизличимо прегрешение спрямо този безпомощен човек. През цял живот той носеше заключена в душата си една страшна тайна: съмнението, че брат му е такъв по негова вина. Той не беше я поверявал никому, дори на старите, докле бяха живи. Наистина идваха дни, когато той беше убеден, че е невинен, че брат му се роди и отрасна такъв — побъркан и слабоумен.

Но събитията от последната година разкриха стара му рана. Учителят Стан Попварадинов не беше прекалено вярващ; в душата му винаги бродеха съмнения. Нали и затова той не прие свещеническия сан въпреки настояванията и натякванията на баща си и цялото село. Той беше се освободил от твърде много предразсъдъци и главно липсваше му онази дълбока вяра, с която трябваше да заразява и води другите. Но в тежки часове той усещаше, че в душата му се пробужда унаследеното от векове съзнание за грях, той чувстваше — по някакви тъмни и неизследими пътища, че над живота му виси неизбежно възмездие…

Така беше и през онзи ден, когато той, застанал на прозореца в училището, видя край реката пушека от жертвения огън и събраната маса богомолци с издигнати над тях слънца и хоругви. За един миг той беше се почувствал разколебан в мислите си, с обладана от мистичен страх и съзнание на виновност душа. Наистина той не можеше да отговаря за мислите си в онзи миг, но тогава той беше близо да повярва, че не трябва да стои там и че не можеше да възнася към бога молитвите им…

Но странно, сега при спомена за този ден душата му изпълваше светло и радостно чувство. Може би това беше мисълта за хубавия пролетен ден, цъфналите акации и Елка, но вълнението нарастваше и сърцето му заудря така силно, че той трябваше да го притисне с двете си ръце… Изведнъж по цялата му снага се разля сладка умора, той чувстваше, че е притихнал и успокоен, а клепките му натежават от сън. Той заспиваше, но пред него все още блестеше до замайване ясният ден и огрените сред полето богомолци. Но ето че те се раздвижиха, изтеглиха се в дълга върволица и тръгнаха към село. Напред вървеше свещеникът, а пред него децата с високо вдигнати слънца и хоругви: белите им стихари блестяха, огрени от лъчите. Но шествието не отиваше в църквата — то идеше направи насам, към училището. И при все това учителят никак не се зачуди, а след миг те бяха вече пред портата и влизаха в двора. Но всъщност това не беше никакво шествие, а празнично облечени хора, дошли на изпита. Ето тук бяха колегите му от околните села, свещеникът, кметът и стареите, дори тука бяха и Христина, и той… Вън на двора бяха наредени столовете, а децата седяха върху тях смирено и чакаха да ги повикат за изпит. Отпред беше той, прав, и държеше в ръката си въже, а срещу него стоеше Христина, поела другия край на въжето. Децата излазяха едно след друго и прескачаха въжето. Дойде ред и до Веселина — най-будния му и послушен ученик. Веселин беше облечен в дълъг бял стихар, с провесени отстрани черни презрамки със звънчета: той беше ходил на шествието, да носи хоругвите. Но вместо да прескочи през въжето, Веселин се покатери върху предния стол, размаха широките ръкави на стихара си, изплези се към него и викна:

— Гони ме, учителе!…

При този вик всички се изсмяха; те гледаха Стан в недоумение и с подигравка: на туй ли си ги учил ти…

Учителят се почувства принизен и оскърбен; той се впусна да смъкне немирника, но детето прескочи на втория стол, оттам на третия, на четвъртия… Свил въжето в ръце, Стан го гонеше, побеснял то ярост. Ученикът тичаше и обикаляше столовете, но ето че той се спъна о полите на дългата си дреха и падна. Стан го настигна с един скок хвърли се върху му и заудря безпаметен с въжето… Неочаквано наоколо му се раздаде шепотът на децата:

— Чичо му! Чичо му иде — викаха те и додето учителят се обърне, нечии здрави ръце го хванаха отдире, за раменете, разтърсиха го и той грохна възнак на земята… Един миг, и той сети, че в шията му се впиват корави пръсти, а над самото му лице е приведена разчорлената глава на брата му, Дико… Стан напрегна всичките си сили, извика и — отвори очи.

Боже господи, той е сънувал, той сънуваше, но не — сънят още не е свършил: там, насреща, отвън прозореца на двора, огрян от луната, стоеше брат му Дико и гледаше го мълком.

Учителят скочи от леглото и бързо се хвърли към вратата. Той отключи и излезе вън, на сайванта. От двора, стъпил върху ниските стъпала, насреща му идеше Дико, стиснал в ръце своята смешна пушка.

— Къде си ходил, Дико? — попита троснато учителят.

— При фцети бях — отвърна мрачно Дико, — чух, че залаха кучеата и фцети се подплашиа, рекох, да не се е вмъкнал някой в агъла…

И той мина покрай него и влезе в стаята си.