Хартиеното момиче

8Крадлата на живот

Вълна от топлина премина през тялото ми и облъхна лицето ми. Чувствах се добре, на топло, закрилян. За миг устоях на желанието да отворя очи, за да продължа този сън като на зародиш в моя ватиран пашкул. После ми се стори, че отдалеч чувам песен: припевът на едно реге парче, чиито звуци се смесваха с мирис, дошъл от детството — мирис на кейк с банани и на печени ябълки.

Необичайно ярко слънце разливаше светлина из цялата стая. Мигрената ми се беше изпарила. С ръка на очите, за да не ме заслепи светлината, обърнах глава към терасата. Музиката идваше от малкото ми радио, сложено върху масичка от лакирано тиково дърво.

Около масичката имаше движение. Срещу светлината плуваха неясните поли на рокля, които се повдигаха високо до бедрото. Повдигнах се и се облегнах на канапето. Познавах тази рокля, розова, с тънки презрамки! Познавах това тяло, което отгатвах в играта на светлините и сенките!

— Орор… — промълвих.

Но неясния, прозрачен силует се приближи, докато скри слънцето и…

Не, това не беше Орор, беше оная, ненормалната от тази нощ, която си въобразяваше, че е героиня от роман!

С един скок се измъкнах от юргана, но тутакси се върнах обратно под него, давайки си сметка, че съм чисто гол.

Лудата ме е съблякла!

Потърсих с очи дрехите си или поне едни гащета, но наблизо нямаше нищо.

Тая няма да я бъде!

Грабнах покривката, за да си я увия около кръста, преди да изляза на терасата.

Вятърът беше прогонил облаците. Небето беше чисто и блестеше в магнетично синьо. В лятната си рокля, „клонираната“ Били пърхаше около масата като пчеличка, прелитаща сред слънчевите лъчи.

— Какво търсите още тук? — ядосано извиках аз.

— Това е доста странен начин да ми благодарите, че приготвих закуската!

Освен малките палачинки, тя беше сложила две чаши със сок от грейпфрут и беше направила кафе.

— И с какво право сте ме съблекли?

— Ами, всичко по реда си! Вчера вечерта вие съвсем не се притеснявахте да ме разглеждате от главата до петите…

— Но вие сте В МОЯ ДОМ!

— Хайде сега! Нали няма да правите драми за това, че съм видяла Момчето!

— Момчето?

— Е, ами вашия малък Иисус, малкото ви зверче…

„Малкия ми Иисус! Малкото ми зверче!“, мислех, докато пристягах одеялото около кръста си.

— Отбележете нежността в прилагателното малък, защото в това отношение вие сте по-скоро добре…

Тя ми подаде чаша кафе:

— Случва ли ви се да говорите, без да крещите?

— И с какво право сте облякла тази рокля?

— Не намирате ли, че ми отива? Принадлежала е на бившето ви гадже, нали? Не си ви представям да имате наклонности на травестит…

Седнах тежко на един стол и разтърках очи, за да дойда на себе си. Тази нощ наивно се бях надявал, че това момиче би могло да бъде само халюцинация, но за жалост не беше така — беше жена, истинска, при това дублирана от първокласна досадница.

— Изпийте си кафето, преди да е изстинало.

— Благодаря, не искам кафе.

— Изглеждате като изровен от земята и не искате кафе?

— Не искам вашето кафе, има разлика.

— Защо?

— Защото не зная какво сте ми сложили в чашата.

— Нали не мислите, че се опитвам да ви отровя?

— Познавам откачалки като вас…

— Откачалки като мен!

— Даа, нимфоманки, страдащи от налудничавото убеждение, че артистът или писателят, на когото се възхищават, ги обича.

— Аз — нимфоманка! А, не, драги, в този случай наистина вземате желанията си за действителност. И ако си мислите, че ви се възхищавам, дълбоко се лъжете!

Разтърках слепоочията си, гледайки как слънцето тържествено се издига над линията на хоризонта. Болеше ме вратът и болката в главата ми се беше върнала изведнъж.

— Добре, ще сложим край на тази шега. Ще се приберете у дома, без да ме карате да викам полицията, става ли?

— Слушайте, разбирам, че отказвате да допуснете истината, но…

— Но?

— … аз наистина съм Били Донели. Аз наистина съм героиня от роман и повярвайте ми, това ме ужасява точно както и вас.

Смаян, накрая все пак изпих глътка кафе, после, след като за последен път се поколебах, изпих цялата чаша. Може би напитката наистина беше отровна, но като че ли отровата не беше бърза.

Още бях нащрек. Спомням си, че като дете бях гледал едно предаване по телевизията, в което убиецът на Джон Ленън мотивираше постъпката си с желанието да придобие малко от известността на своята жертва. Разбира се, аз не бях бивш Бийтълс и тази жена беше по-симпатична от Марк Дейвид Чапман, но знаех, че много сталкери3, бяха психически лабилни и че преминаването им към действие можеше да бъде импулсивно и жестоко. Така че с най-успокояващия си глас се опитах отново да я вразумя:

— Слушайте, струва ми се, че сте леко… разстроена. Случва се. Всички минаваме през лош период рано или късно. Може би наскоро сте загубили работата си или някой близък? Може би вашият приятел ви е напуснал? Или пък се чувствате отхвърлена и изпълнена с горчивина. Ако е така, познавам един психолог, който би могъл да ви…

Тя прекъсна моите бащински назидания, размахвайки пред очите ми една от рецептите, написани от д-р София Шнабел.

— Доколкото можах да разбера, вие сте този, който се нуждае от психиатър, не е ли така?

— Ровили сте в нещата ми!

— Потвърждавам — отговори тя, като ми сипа още кафе.

Поведението й ме объркваше. Какво трябваше да направя в подобна ситуация? Да викна ченгетата или лекар? Предвид думите й, бях готов да се обзаложа, че беше имала юридически или психиатрични рецидиви. Най-простото беше да я изхвърля навън със сила, но ако я пипнех, тая чума беше способна да предяви претенции, че съм искал да злоупотребя с нея и не исках да поемам такъв риск.

— Не сте прекарали нощта в дома си — започнах аз един последен опит. — Несъмнено семейството ви или приятелите ви са загрижени. Ако искате да предупредите някого, можете да използвате моя телефон.

— Е, това вече не е за вярване? Първо, никой не се тревожи за мен, което е тъжно, ще ми се да го допусна. А колкото до вашия телефон, току-що ви го прекъснаха — отговори тя на удара с удар, връщайки се в хола.

Видях я да отива към голямата работна маса, която ми служеше за бюро. Отдалеч, широко усмихната, тя изрови един пакет фактури.

— Нищо чудно — отбеляза тя. — Не сте си плащали сметката от месеци!

Това преля чашата. Импулсивно се хвърлих към нея и я бутнах, за да падне в ръцете ми. Не ми пукаше дали щях да бъде обвинен в нападение. Предпочитах това, вместо да я слушам и една минута още. Държех я здраво, едната ми ръка беше под коленете й, другата под бъбреците й. Тя се бореше с всички сили, но аз не отстъпвах и я замъкнах на терасата, където я „сложих“, без изобщо да внимавам, възможно най-далеч, преди да се обърна и бързо да вляза в дневната, затваряйки френските прозорци зад себе си.

Е, това е!

Добрите стари методи, само в тях е истината.

Защо бях търпял тази досадна компания толкова дълго? В края на краищата не беше чак толкова трудно да се отърва от нея! Напразно бях писал обратното в моите романи, понякога не беше зле силата да възтържествува над думите…

Погледнах младата жена, стояща навън, с усмивка на задоволство. Тя отговори на доброто ми настроение със среден пръст, насочен към мен.

Най-накрая сам!

Нуждаех се от спокойствие. Поради липса на успокоителни, взех айпода си и като някакъв друид, който приготвя успокоителното си лекарство, си забърках един смесен списък от Майлс Дейвис, Джон Колтрейн и Филип Глас. Включих го и стаята се изпълни с първите звуци на „Кайнд ъф Блу“, най-хубавото джаз произведение на света, парчето, което ценяха дори тези, които не обичат джаза.

Направих си ново кафе в кухнята, после се върнах в хола, като се надявах странната ми посетителка да е изчезнала от терасата.

Но не беше.

Очевидно в лошо настроение — още един евфемизъм — тя унищожаваше сервиза от закуската. Кафеварка, чинии, чаши, стъклен поднос — всичко, което можеше да бъде разбито, беше хвърлено върху теракотените плочи. После заблъска яростно по плъзгащите се прегради и с всички сили хвърли един градински стол, който само отскочи от бронираното стъкло.

„АЗ СЪМ БИЛИ!“ — изкрещя тя няколко пъти, но думите й потънаха в тройните стъкла и по-скоро ги отгатвах, отколкото да ги чувах. Тази врява скоро щеше да вдигне под тревога съседите и съответно охранителния екип на „Малибу Колъни“, който щеше да ме отърве от натрапницата.

Сега се беше опряла на рамката на прозореца. Седнала така, хванала се за главата, изглеждаше отчаяна и изтощена. Трогнат от нещастието й, я гледах втренчено и си давах сметка, че думите й бяха оказали върху мен някакво странно въздействие, бяха ме накарали да се зачудя.

Тя повдигна глава и сред кичурите златиста коса видях как изражението на очите й с цвят на незабравка се смени от съвсем меко до съвършено хаотично.

Бавно се приближих и на свой ред също седнах до стъклената стена, очите ми бяха втренчени в нейните, търсех някаква част истина, някакво обяснение. И тогава видях как клепачите й потрепнаха като от силна болка. Отдръпнах се и видях, че роклята й с телесен цвят беше цялата изцапана с кръв! После забелязах острието на ножа за хляб в ръцете й и разбрах, че се беше наранила сама. Надигнах се да й помогна, но този път тя беше блокирала вратата, като беше подпряла външната дръжка с масата.

Защо? — попитах я с поглед.

В очите й прочетох леко предизвикателство и като отговор тя удари няколко пъти по стъклото с дланта на лявата си ръка, от която обилно течеше кръв. Накрая спря да движи порязаната си ръка и прочетох трите цифри, гравирани в кожата й: