Хартиеното момиче

5Дрипи от рай

— Връщам ти инструмента, можеш да го възстановиш на собственика му — съобщи Майло, като подаваше на Керъл стоманения кози крак, който тя му беше дала назаем.

— Неговият собственик е щатът Калифорния — отговори младата представителка на закона, докато прибираше металния лост в багажника на колата си.

— Благодаря, че дойде да ме прибереш.

— Къде остана колата ти?

— Том ми я взе.

— Том вече няма книжка!

— Да кажем, че побесня срещу мен — призна Майло с наведена глава.

— Призна ли му истината? — попита тя загрижено.

— Да, но това не го подтикна да се захване за работа.

— Казах ти.

Тя заключи колата си и двамата слязоха заедно по висящия мост, който водеше към плажа.

— Добре, бе — ядоса се Майло — според теб не е ли малоумно да се оставиш да бъдеш разрушен от някаква любовна история?

Тя го погледна тъжно:

— Може да е малоумно, но се случва всеки ден. Аз го намирам вълнуващо и ужасно човешко.

Той повдигна рамене и я остави да мине малко пред него.

С високия си ръст, матовата си кожа, гарваново черните си коси и светлите си като вода очи Керъл Алварес изглеждаше като принцеса от племето на маите.

Родом от Салвадор, тя беше дошла в Съединените щати на деветгодишна възраст. Майло и Том я познаваха от детинство. Семействата им — или това, което оставаше от тях — живееха в един разнебитен блок в „Макартър Парк“ — испанския „Харлем“ на Лос Анджелес, предпочитано място на пристрастените към хероина и на уреждането на сметки с изстрели от автоматични оръжия.

И тримата бяха споделяли една и съща отчайваща бедност, същия декор на нехигиеничните жилища, тротоари, осеяни с боклуци и магазини с разбити, изпонадраскани железни щори.

— Ще седнем ли за малко? — предложи тя, като разгъна една салфетка.

Майло седна до нея върху белия пясък. Вълничките леко докосваха брега и оставяха сребърна пяна, която хапеше босите крака на разхождащите се.

Претъпкан през лятото, в началото на тази есенна вечер той беше доста по-спокоен. Все така неизменен, прословутият дървен вълнолом на Санта Моника посрещаше вече повече от век жителите на Лос Анджелес, които в края на работния ден идваха тук, за да се измъкнат от стреса и от оживлението на големия град.

Керъл нави ръкавите на блузата си, събу обувките си, затвори очи и изложи лицето си на вятъра и слънцето на късното лято. Майло я погледна с болезнена нежност.

Също като на него, животът не беше спестил нищо на Керъл. Беше едва на петнадесет години, когато вторият й баща беше убит с куршум в главата при обир на неговата бакалия по време на гибелните размирици, които бяха възпламенили бедняшките квартали през 1992 г. След драмата тя си беше играла на криеница със социалните служби, за да не я настанят в приемно семейство, като предпочиташе да се крие незаконно при Блек Мама, бивша проститутка, двойничка на Тина Търнър, която беше отнела девствеността на половината мъжко население в „Макартър Парк“. По някакъв начин беше продължила да учи, като работеше в свободното си време: сервитьорка в „Пица Хът“, продавачка в евтини бижутерии, служителка по посрещането на второстепенни конгреси. Но най-вече беше успяла от раз на приемния изпит в полицейското училище и беше приета в управлението на Лос Анджелес в деня, в който навърши 22 години, като вземаше първите стъпала с изумяваща скорост: отначало офицер, после детектив, а преди няколко дни беше получила и чин сержант.

— Скоро чувала ли си Том?

— Изпращам му по две съобщения на ден — отговори Керъл, като отвори очи, — но в най-добрия случай получавам само лаконични отговори.

Тя погледна Майло строго:

— Какво можем да направим за него сега?

— Като начало да му попречим да отиде по дяволите — отговори той и извади от джобовете си шишенцата с приспивателни и успокоителни, които ловко беше отмъкнал.

— Нали осъзнаваш, че всичко, което се случва, е отчасти по твоя вина?

— Моя е вината, че Орор го напусна?

— Много добре знаеш за какво говоря.

— Моя ли е вината, че започна световна финансова криза? Моя ли е вината, че Мадоф изяде 50 милиарда долара? Освен това, отговори ми честно, какво мислеше ти за това момиче?

Керъл повдигна рамене безпомощно.

— Не зная, но това, в което съм сигурна, е, че тя не беше създадена за него.

На вълнолома празникът беше в разгара си. Виковете на децата се смесваха с миризмата на захарен памук и домати. С виенското си колело и увеселителните си влакчета, лунапаркът беше построен направо върху водата, срещу малкото островче Санта Каталина, което се виждаше през леката мъгла.

Майло въздъхна:

— Боя се, че никой никога няма да разбере какъв е краят на „Трилогията на ангелите“.

— Аз зная какъв е — спокойно отговори Керъл.

— Знаеш края на историята?

— Том ми го разказа.

— Наистина ли? Кога?

Погледът й се помрачи.

— Отдавна — отвърна тя неопределено.

Майло свъси вежди. Към изненадата се примеси известно разочарование. Мислеше, че знае всичко за живота на Керъл — виждаха се почти всеки ден, тя беше най-добрата му приятелка, единственото му истинско семейство и — макар че отказваше да го допусне — единствената жена, към която изпитваше чувства.

Майло погледна към плажа, но умът му беше другаде. Също като в телевизионните сериали, неколцина смелчаци се бореха с вълните върху сърфовете си, докато спасителите с тела-мечта наблюдаваха морето от дървената си кабина. Но Майло ги гледаше, без да ги вижда, тъй като очите му съзерцаваха единствено Керъл.

Обединяваше ги много силна привързаност, чиито корени се криеха в детството, смесица от свян и уважение. Макар никога да не беше посмял да изрази чувствата си, той държеше на Керъл като на зеницата на окото си и се тревожеше за нея заради рисковете, свързани с професията й. Тя не знаеше, но понякога вечер Майло вземаше колата си и прекарваше нощта на паркинга пред нейния блок просто защото го успокояваше, че е близо до нея. Истината беше, че от всичко на света той се страхуваше най-много да не я загуби, макар че самият той не беше много наясно какво точно означаваше това. Страх да не я прегази влак? Да не я застигне заблуден куршум, докато арестува някой наркоман? Или по-вероятно да я види как разцъфтява в прегръдките на друг мъж?

Керъл нагласи слънчевите си очила и откопча още едно копче на корсажа си. Въпреки горещината, Майло устоя на желанието да си навие ръкавите на ризата. В горната си част ръцете му бяха татуирани с кабалистични знаци — незаличими свидетелства за някогашната му принадлежност към прословутата групировка МС-13, наричана още Мара Салватруча, изключително жестока гангстерска група, господстваща сред блоковете на „Макартър Парк“, към която се беше присъединил от безделие на дванадесетгодишна възраст. Роден от майка ирландка и баща мексиканец, Майло беше смятан за „чикано“ от членовете на този клан, създаден от млади салвадорски имигранти, които го бяха подложили на посветителното изпитание кортон: унижаваща церемония, представляваща колективно изнасилване за момичетата и побой в продължение на тринадесет минути за момчетата. Абсурден акт, който се предполага, че трябва да бъде свидетелство за смелост, издръжливост и лоялност, който обаче понякога завършва с кръв.

Независимо, че беше още малък, Майло успя да оцелее и в продължение на повече от две години беше крал коли, продавал крек, рекетирал търговци и препродавал огнестрелни оръжия за Мара. На петнадесет години се беше превърнал в някакво хищно животно, чийто живот се управляваше единствено от насилието и страха. Хванат в тази спирала, представящ си бъдещето единствено като смърт или затвор, той дължеше спасението си на интелигентността на Том и на обичта на Керъл, която успя да го измъкне от този ад, като опроверга принципа, според който никой не напуска Мара без смъртна опасност за живота си.

Залязващото слънце спускаше последните си лъчи. Майло премигна с очи няколко пъти, за да се предпази от отражението на светлината, но и за да прогони спомените и болките от миналото.

— Да те поканя ли да хапнем морски дарове? — предложи, ставайки рязко.

— Струва ми се, че с това, което имаш в банковата ти сметка, по-скоро аз ще трябва да те поканя — отбеляза Керъл.

— Това ще бъде начин да отпразнуваме повишението ти — каза той, като подаваше ръка, за да й помогне да се изправи.

Напуснаха плажа бавно и извървяха пеша няколкото метра покрай велосипедната писта, която свързва Венис Бийч и Санта Моника.

После тръгнаха по „Търд Стрийт Променад“ — широка павирана улица, по която растяха палми и се намираха много художествени галерии и модни ресторанти.

Седнаха на терасата на бирарията „Анизет“, чието меню, написано на френски, съдържаше ястия с екзотични имена като фризе със сланина, антрекот с лукчета или ябълки дофиноа.

Майло настоя да опитат един аперитив, наречен пастис, който му сервираха по калифорнийска мода в голяма чаша, пълна с лед.

Въпреки жонгльорите, музикантите и гълтачите на огън, които оживяваха улицата, вечерята беше мрачна. Керъл беше тъжна, Майло се измъчваше от изпълващото го чувство за вина. Разговорът се завъртя около Том и Орор.

— Ти знаеш ли защо той пише? — попита внезапно Майло насред яденето, давайки си сметка, че не познава нещо съществено в същността на своя приятел.

— Как така?

— Зная, че Том открай време обичаше да чете, но писането е друго нещо. Какво го накара да измисли първата си история?

— Не зная — побърза да отговори Керъл.

Но този път лъжеше.

След като покарах известно време безцелно из града, паркирах бугатито, застрашено от конфискуване, пред къщата, за която току-що бях научил, че вече не ми принадлежи. Няколко часа по-рано бях на дъното на пропастта, но с десетина милиона долара. Сега бях просто на дъното на пропастта…

Разбит, задъхан, без дори да съм тичал, се проснах на канапето с очи, зареяни в сглобките на гредите, които поддържаха лекия наклон на тавана.

Главата ме болеше, гърбът ми беше разнебитен, ръцете ми бяха потни, а коремът ми — на топка. Задушаваше ме сърцебиене, гърдите ми се повдигаха и спускаха; отвътре бях празен, изгорен от рана, която в крайна сметка ме беше унищожила.

Цели години бях прекарал нощите си в писане, в което влагах всичките си емоции и цялата си енергия. После започнах публичните лекции и раздаването на автографи по всички краища на света. Бях създал благотворителна организация, за да позволя на децата от някогашния ми квартал да учат изкуство. По време на няколко концерта дори бях свирил на барабаните с моите идоли от „Рок Ботъм Римейндърс“1.

Но днес вече нищо не ме привличаше: хората, книгите, музиката и дори лъчите на слънцето, което залязваше над океана.

Насилих се да стана и излязох да се облегна за малко на парапета на терасата. Малко по-надолу по плажа, като остатък от периода на „Бийч Бойс“ един стар жълт крайслер с лакирани дървени части гордо показваше на задното си стъкло девиза на града: Malibu, where the mountain meets the sea2.

Взирах се до ослепяване в пламтящия ръб, който се докосваше до линията на хоризонта и осветяваше небето, преди да бъде отнесен от вълните. Тази гледка, която някога толкова ме очароваше, вече не събуждаше у мен никакъв възторг. Вече нищо не чувствах, сякаш запасът ми от емоции се беше изчерпал.

Само едно нещо можеше да ме спаси — да намеря отново Орор, тялото й като лиана, мраморната й кожа, сребърните й очи и мириса й на пясък. Но знаех, че това не можеше да се случи. Знаех, че бях изгубил битката и че в края на тази битка ми оставаше единствено желанието да си изгоря невроните с дози метанол или каквато и да било друга гадост, до която можех да се докопам.

Трябваше да спя. Когато се върнах в салона, потърсих нервно лекарствата си, но се досетих, че Майло се беше постарал да изчезнат. Изтичах в кухнята, прерових кофите. Нищо. Обзет от паника, изтичах на горния етаж, отворих всички шкафове и накрая напипах пътната си чанта. Притиснати в едно портмоне, отворена кутийка приспивателни и няколко хапчета успокоително чакаха там от последното ми пътуване в Дубай за раздаване на автографи в голяма книжарница на „Мейлъф дъ Емирейтс“.

Почти против волята си изсипах всичко в шепа и за миг се загледах в дузината бели и сини хапчета, които сякаш ми се подиграваха.

Неспособен!

Никога не съм бил толкова близо до празнотата. В главата ми се блъскаха ужасяващи образи: тялото ми в края на едно въже, кранчето на газта в устата ми, дулото на револвер в слепоочието ми. Рано или късно животът ми несъмнено щеше да свърши така. Не съм ли го знаел винаги дълбоко в себе си?

Неспособен!

Глътнах шепата хапчета като бягство. Трудно преглътнах, но глътка минерална вода прокара всичко.

Довлякох се до моята стая и се строполих на леглото.

Пространството беше празно и студено, оградено с огромна стена от тюркоазени на цвят луминесцентни стъклени пана, достатъчно прозрачни, за да пропускат дневната светлина.

Свих се на матрака, повален от мрачните ми мисли.

Окачени на бялата стена, любовниците на Марк Шагал ме гледаха съчувствено, сякаш съжаляваха, че не могат да облекчат страданията ми. Още преди придобиването на къщата (която вече не беше моя) или купуването на пръстена на Орор (която вече не беше моя), купуването на картината на руския художник беше моята първа лудост. Сдържано озаглавено „Любовници в синьо“, платното на Шагал датираше от 1914 г. Бях се влюбил от пръв поглед в тази картина, която изобразяваше една прегърната двойка, съединена от мистериозна, искрена и уталожена любов. За мен тя символизираше оздравяването на две умъртвени същества, съшити едно в друго, за да споделят занапред само един белег.

Докато леко потъвах в състояние на дълбок сън, имах усещането, че постепенно се откъсвам от болките на света. Тялото ми изчезваше, съзнанието ми ме изоставяше, животът ме напускаше…