Хартиеното момиче

21Любов, текила и мариачи

— Хайде! Престанете да се държите като дете! — заповяда Били, като ме теглеше за ръкава.

— Защо ме карате да вляза там?

— Трябват ви нови дрехи!

Преди да се възпротивя, тя ме бутна по гърба и се оказах засмукан от въртящата се врата, която ме тласка в луксозното фоайе на магазина на хотела.

— Вие сте луда! — извиках аз и станах. — А глезенът ми? Понякога имате бръмбари в главата си!

Тя скръсти ръце като строга учителка:

— Слушайте, облечен сте като прошляк, не сте виждали слънце поне от шест месеца, а косата ви е толкова дълга, сякаш фризьорът ви е умрял миналата година.

— Е, и?

— Ами ще трябва да си смените стила, ако все още искате да се харесате на някоя жена! Хайде, идвайте с мен!

Тръгнах с нежелание, нямах никакво желание да си губя времето с шопинг. Огромната зала, увенчана със стъклен купол, в която нямаше нищо мексиканско; напомняше по-скоро декорацията в стил ар нуво на магазините в Лондон, Ню Йорк или Париж. Кристалните полилеи се редуваха с гигантски снимки с претенции за художественост на Брад Пит, Роби Уилямс и Кристиано Роналдо. Мястото излъчваше нарцисизъм и суета.

— Добре, започваме с грижите за лицето — реши Били.

Грижите за лицето… Въздъхнах, поклащайки глава.

Елегантни като кукли, продавачките от козметичния щанд сякаш бяха клонирани. Те ни предложиха услугите си, но Били, която плуваше в свои води сред парфюмите, кремовете и лосионите, отклони предложението им.

— Занемарената брада и кроманьонският вид изобщо не ви отиват — отсече тя.

Въздържах се от какъвто и да било коментар. Наистина през последните месеци се бях запуснал.

Тя взе една кошница и хвърли в нея трите тубички, които беше избрала.

— Миене, ексфолиране, почистване — изброи Били.

После мина на друг щанд и продължи да коментира:

— Ценя приятелите ви. Вашият приятел е странен тип, нали? Толкова беше развълнуван, че ви вижда отново… Беше трогателно.

— Мислите ли, че повярваха на нашата история?

— Не зная — призна тя. — Трудно е да повярваш на невероятното, нали?

Подслонен в сламена беседка, барът се намираше над басейна и предлагаше забележителен изглед към морето и към невероятното голф игрище, чиито осемнадесет дупки бяха разположени край океана.

— Е, какво мислиш за тази Били? — попита Керъл.

— Има такива крака, че да ти хвръкнат копчетата на дюкяна — заяви Майло, като отпиваше със сламка от коктейла си, сервиран в кокосов орех.

Тя го изгледа смаяно:

— Някой ден ще трябва да ми обясниш защо винаги свеждаш нещата до това…

Той сви рамене като дете, на което току-що са се скарали. Пред тях барманът силно разклащаше шейкъра, приготвяйки превзето съвършения „Афтър Ейт“, който Керъл беше поръчала.

Майло се опита да продължи разговора:

— Добре, а ти какво мислиш? Нали няма да ми кажеш, че си налапала въдицата за тази история с персонажа, паднал от някаква книга?

— Зная, че изглежда шантаво, но идеята много ми харесва — отговори тя замислено.

— Приемам, че физическата прилика е смущаваща, но не вярвам нито в приказки, нито в магии.

Керъл кимна на сервитьора, който взе празната й чаша. После се отдалечиха и седнаха на два шезлонга край басейна.

— Без значение дали ти харесва, с всички тези наранени персонажи историята в „Трилогията на ангелите“ е малко приказна — продължи тя, гледайки океана.

Тя искрено сподели:

— Тази книга е различна от другите. Тя кара читателите да преоткрият себе си, да преосмислят връзките си по неподозиран начин. Навремето тази история ми спаси живота и завинаги промени всичко, като позволи и на трима ни да напуснем квартала.

— Керъл?

— Какво?

— Това момиче, което се опитва да мине за Били, е просто измамничка. Мацката се възползва от слабостта на Том, за да го оскубе.

— Кое да оскубе? — възкликна тя. — Заради теб той вече няма пукнат грош!

— Не бъди толкова проклета! Мислиш ли, че ми е лесно да живея с тази вина? Никога няма да си простя, че прецаках всичко. Непрекъснато мисля за това. От седмици търся начин да оправя нещата.

Тя стана от шезлонга и го погледна твърдо:

— За човек, смазан от чувство за вина, ми се струваш доста спокоен с широките ти пръсти, сламената шапка и коктейла в кокосов орех.

Сетне му обърна гръб и тръгна към плажа.

— Не си права!

Той скочи и се затича след нея, за да я спре:

Чакай!

Подхлъзна се на мокрия пясък и падна.

Мамка му…

— Ето какво ви трябва: хидратиращ сапун с козе мляко. Както и този гел за пилинг.

Били продължи да пазарува, като обилно ме заливаше с препоръките си и с естетическите си разсъждения:

— Наистина ви съветвам да вземете крем против бръчки. Наближавате критична за мъжа възраст. Досега дебелината на епидермиса ви е предпазвала, но вече не е така: бръчките ви ще стават все по-дълбоки. Не бъдете наивен и не вярвайте на жените, които твърдят, че това придавало допълнителен чар!

Дори не ми се налагаше да й отговарям. Тя сама си правеше представлението:

— Освен това е засегната кожата под клепачите ви. С тези торбички и тъмни кръгове под очите, човек ще рече, че три дни сте празнували без да спите. Нали знаете, че трябва да спите по осем часа на нощ, за да улесните дренирането?

— Не може да се каже, че наистина ми дадохте възможност през последните два дни…

— А, ето, че аз съм виновна! И хоп, серум с колаген. И една тубичка автобронзант, за да докараме местния тен. На ваше място бих минала през спа центъра. Имат страхотни машини, с които намаляват неприятните закръглености. Не? Сигурен ли сте? Тогава маникюр, ноктите ви са като на каруцар.

— А знаете ли какво ви казват моите нокти?

Докато свивахме покрай един щанд в отдела за парфюмерия, налетях на снимка в естествен ръст на Рафаел Барос. Усмивка „Аквафреш“, гол до кръста, широки рамене, огнен поглед и брада като на Джеймс Блънт — аполонът беше рекламно лице на известна луксозна марка и въплъщаваше духа на новия й парфюм „Неудържимия“.

Били ме остави да се съвзема, после се опита да ме успокои:

— Сигурна съм, че снимката е обработена с фотошоп.

Само че на мен не ми трябваше нейното съжаление.

— Затворете си устата, ако обичате.

Отказвайки да ме остави в униние, тя ме помъкна със себе си, заставяйки ме да участвам в търсенето на съкровища.

— Вижте! — извика тя пред една витрина. — Ето съвършеното оръжие, за да възвърнем блясъка на кожата: маска с авокадо.

— Абсурд да се наклепам с тая гадост!

— Нищо не мога да направя за бледата ви кожа!

Започвах да се ядосвам и тя поуспокои топката:

— Що се отнася до косата, невъзможно е да усмирим тази джунгла! Все пак да купим шампоан с кератин, но и ще запишем час при Джорджо, фризьора на хотела.

Били се устреми към щанда за мъжка мода.

— Да преминем към сериозните неща.

Започна да рови по стелажите като главен готвач, който избира съставките за изискано ястие:

— Да видим… ще пробвате това, това и… аха… това.

Улових виолетова риза, бледолилаво сако и сатениран панталон.

— Ммм… сигурна ли сте, че това е за мъже?

— Ама моля ви се, сега няма да ми се правите на мачо! Истинските мъже се обличат изискано. Тази вталена риза от стреч например: подарих такава на Джак и…

Тя не довърши изречението, осъзнавайки, че е направила грешка.

Хвърлих й дрехите и излязох от бутика.

Наистина, това жените… — въздъхнах, минавайки през въртящата се врата.

Наистина, това жените… — въздъхна Майло.

С тампон от памук в ноздрата и повдигната нагоре глава той се връщаше от диспансера, където лекарят на хотела се беше погрижил за него след падането. Беше станал за смях край басейна, след като връхлетя върху „Орион и Касиопея“, падайки върху едната и разливайки кокосовия си коктейл върху гърдите на другата.

В тоя момент не пропускам…

Когато стигна до търговската галерия, стана още по-внимателен: подът беше хлъзгав и имаше много хора.

Дано не се изтърся още веднъж — мислеше си той, когато един мъж изхвърча като ракета от въртящата се врата и се блъсна в него.

— Защо не гледате къде вървите! — изпъшка той с нос в прахоляка.

— Майло! — възкликнах аз, докато му помагах да стане.

— Том!

— Удари ли се?

— Нищо сериозно.

— Къде е Керъл?

— Изпадна в криза.

— Да пийнем по бира и да хапнем нещо?

— Дадено!

Ресторантът на хотела се наричаше „Прозорец към морето“. Беше на три нива и предлагаше бюфет с кулинарни специалитети от дванадесет различни страни. Кирпичените му стени бяха украсени с картини от местни художници: натюрморти или портрети в наситени цветове, които напомняха платната на Мария Искиердо и на Руфино Тамайо. Клиентите можеха да избират между залата с климатик и масите, разположени навън. Седнахме на открито с великолепна гледка към окъпания в слънце басейн и Кортесово море.

Майло говореше много:

— Толкова съм щастлив да те видя, старче. По-добре си, нали? Във всеки случай изглеждаш по-добре, отколкото през последните шест месеца. Благодарение на това момиче, нали? Кажи ми!

— Вярно е, че тя ме изкара от дупката — съгласих се аз.

Цяла трупа сервитьори танцуваше сред масите с подноси, отрупани с кристални чаши шампанско, калифорнийски рулца с гъши пастет и хрупкави лангустини.

— Не трябваше да бягаш така през прозореца — упрекна ме той и грабна две чаши и една чиния с хапки.

— Точно това скачане ме спаси! Освен това мислех, че искате да ме затворите!

— Това лечение със сън наистина беше грешка — призна той засрамено. — Бях отчаян, че не мога да ти помогна, паникьосах се и като глупак се доверих на тая София Шнабел.

— Всичко свърши, ок?

Чукнахме се за бъдещето, но виждах, че нещо го мъчи:

— Питах се — най-накрая започна той, — тази жена… нали не смяташ наистина, че е Били?

— Колкото и невероятно да звучи, боя се, че е така.

— В крайна сметка клиниката не беше толкова лоша идея — намръщи се той, поглъщайки една лангустина.

Тъкмо щях да му кажа да си гледа работата, когато мобилният ми телефон започна да вибрира заради получен есемес.

Името на изпращача ме накара да потръпна. Не можех да не отговоря:

Майло беше станал и, верен на стила си, четеше без свян размяната на съобщения с бившето ми гадже.

— Ама че е нагла тая! — избухна Майло. — Отговори й да върви на майната си.

Но преди да успея да напиша каквото и да било в отговор, тя ми изпрати ново съобщение:

— Пачавра! — изрева заинтересованият.

Майло прие съобщението като обида и намусено започна да оглежда съседните маси.

— Тя е долу! — каза той, сочейки една маса, сложена в ниша близо до открития бюфет.

Погледнах през парапета: Орор, с копринена поличка и по леки обувки, обядваше с нейния тенисист, гледайки екрана на своя „Блекбери“.

За да спра играта, изключих телефона си и помолих Майло да се успокои. Трябваха му две чаши шампанско, за да успее.

— Сега, когато си по-добре, какво мислиш да правиш, как виждаш бъдещето си? — разтревожено попита той.

— Мисля, че ще започна отново да преподавам — отвърнах. — Но някъде другаде, не в Съединените щати. Имам прекалено много спомени в Лос Анджелес.

— И къде смяташ да идеш?

— Във Франция може би. Знам един международен лицей на Лазурния бряг, в който бяха проявили интерес към мен. Ще си опитам късмета.

— Значи ни изоставяш… — тросна се той.

— Трябва да пораснем, Майло.

— А писането?

— С писането е свършено.

Той отвори уста да възрази, но докато успее да каже и дума, зад мен се появи торнадо, което възропта бурно:

— Как така свършено? Ами аз? — изкрещя Били.

Всички очи се обърнаха към нас укорително.

Между комичните представления на Майло и избухванията на Били прекрасно разбирах, че нашето място не е сред този ареопаг от звезди и милиардери. Мястото ни беше в някоя къщичка в предградията, да си печем наденички на барбекюто, да пием бира и да играем баскетбол.

— Обещахте да ми помогнете! — упрекна ме Били, все така изправена до нашата маса.

Майло се присъедини към нея:

— Вярно е, щом си обещал…

— Я стига! — прекъснах го със застрашително насочен към него показалец.

Хванах младата жена за ръката и я дръпнах настрана.

— Ще престанем да се лъжем — казах. — Не МОГА да пиша. Не ИСКАМ повече да пиша. Това е. Не искам да го разберете, а само да го приемете.

— А аз искам да се върна у дома!

— Ами смятайте, че занапред това е тук. В шибания истински живот, който изглежда толкова много цените.

— Искам отново да видя приятелите си.

— Мислех, че нямате приятели! — възразих.

— Оставете ме поне да видя отново Джак!

— Мъже за чукане — с лопати да ги ринете.

— Тази тема ви засяга доста, а? А майка ми! И майки ли ще намеря с лопата да ги рина?

— Слушайте, не съм отговорен за това, което ви се случва.

— Може би, но имахме договор! — каза тя и извади от джоба си смачканото парче от хартиена покривка, на което бяхме подписали споразумението си. — Имате куп недостатъци, но си мислех, че поне сте човек на думата.

Продължавах да я държа за ръката и я накарах да слезе с мен по каменните стъпала, които водеха към бюфета до басейна.

— Престанете да говорите за договор, от който не можете да изпълните вашата част! — казах, като й показах масата, от която Орор и приятелят й ни гледаха как разиграваме нашия цирк.

Повече нямах желание да живея с илюзии.

— Нашето споразумение е недействително: Орор започна живота си отново, а вие никога няма да ми я върнете.

Тя ме погледна предизвикателно.

— Искате ли да се обзаложим?

Разперих ръце неразбиращо.

— Оставете на мен.

Тя се приближи леко, постави ръката си на врата ми и ласкаво ме целуна. Устата й беше свежа и сладка. Потръпнах от изненада и незабележимо отстъпих. После усетих как сърцето ми се въодушевява, събуждайки у мен чувства, които смятах, за отдавна угаснали. И ако в началото тази целувка беше като изтръгната насила, сега вече нямах никакво желание да я прекъсвам.