Хайде да крадем коне

1

Ранният ноември. Часът е девет. Синигерите се блъскат в прозореца. Понякога отлитат, замаяни от удара, друг път падат в пресния сняг и пърхат измъчено, сетне литват отново. Не знам какво могат да искат от мен. Поглеждам през прозореца към гората. Над дърветата при езерото небето сияе в червено. Задухва силен вятър. Виждам формата му във водата.

Сега живея тук, в къщурка край езеро, далеч в източна Норвегия. В него се влива река. Малка е, лете едва тече, но през пролетта и есента се оживява и в нея има пъстърва. Дори съм хващал. Устието й е само на няколкостотин метра оттук. Зървам го през кухненския прозорец, когато листата на брезите опадат. Както сега, през ноември. При реката има къщичка — изляза ли на стълбите, мога да видя запалените й лампи. Там живее мъж, май е по-стар от мен. Така изглежда. Е, поне така ми се струва, понеже не знам как изглеждам самият аз, а и животът може да е бил по-жесток с него. Трябва да се взима предвид. Има си куче, бордър коли.

Поставил съм хранилка за птици върху кол на двора. Сутрин, по изгрев, седя на кухненската маса с чаша кафе и ги гледам как долитат с пърхащи крилца. Преброил съм осем различни вида на хранилката. Повече са, отколкото на другите места, където съм живял, но само синигерите се блъскат в прозорците. Сменил съм много жилища. Сега съм тук. Когато се развидели, вече съм буден от няколко часа. Запалвам печката. Обикалям наоколо, чета вчерашния вестник, измивам чиниите — не са много.

Слушам Би Би Си. Радиото е включено почти по цял ден. Следя новините, просто не мога да отвикна, но вече не знам за какво са ми. Казват, че шейсет и седем години не са много, не и в наши дни, а и не ги усещам така, чувствам се силен. Когато обаче слушам новините, те вече не заемат същото място в живота ми. Не променят светогледа ми, както ставаше преди. Може пък проблемът да е в тях, в начина, по който ги поднасят, може би са твърде много. Предимството на Би Би Си Уърлд Сървис в ранното утро е, че всичко звучи някак различно, не казват нищичко за Норвегия, но се осведомявам за разпределението на силите между страни като Ямайка, Пакистан, Индия и Бирма в спорт от сорта на крикета — спорт, който никога не съм виждал да практикуват, няма и да видя, ако зависи от мен. Забелязвам обаче едно — „родината“ му, Англия, винаги го отнася. Е, и това е нещо.

И аз си имам куче. Казва се Лира. Малко ми е трудно да определя породата й. Не е толкова важно. Вече излизахме навън, с фенерче. Минахме по обичайната пътечка при езерото с тънък като ципа лед по повърхността далеч навътре във водата, където есенно жълтата, повехнала тръстика се е сковала по речния бряг, а снегът падаше съвсем тих и гъст на фона на тъмното небе, карайки Лира да киха от въодушевление. Сега спи на кълбо до печката. Снегът спря. С настъпването на деня всичко ще се стопи. Познавам по термометъра. Червеното стълбче се изкачва заедно със слънцето.

Цял живот съм мечтал да остана сам на такова място. Дори и в най-хубавите си мигове, а те не бяха малко. Само това мога да кажа. Не бяха малко. Късметлия излязох. Но дори и тогава, например посред някоя прегръдка, когато някой шепнеше в ухото ми думите, които копнеех да чуя, аз внезапно се отнасях към такова съвършено тихо местенце. Случвало се е да минат години, без да си мисля за него, но това не означава, че не ме влечеше натам. И ето ме тук, почти същото е, както си го представях.

След близо два месеца това хилядолетие ще свърши. В селото, към което е регистриран моят имот, ще настанат празненства с фойерверки. Аз пък няма да отида. Ще си остана тук с Лира, може да направя едно кръгче до езерото, да видя държи ли се ледът. Представям си лунна нощ, минус десет градуса. Ще запаля печката и ще сръбна порядъчно — скътал съм една бутилка в шкафа, ще си пусна на стария грамофон плоча на Били Холидей, тихо като шепот, точно както я чух онзи път през 50-те в Колизеума в Осло, почти изхабена и все пак вълшебна. Когато музиката свърши, ще си легна и ще спя толкова дълбоко, колкото се полага, без да си мъртъв, ще се събудя, готов за едно ново хилядолетие, и няма да му отдавам никакво значение. Чакам с нетърпение.

Междувременно се възползвам да приведа това място в ред. Работата никак не е малко, евтино ми го дадоха. Честно казано, бях готов да кихна доста повече, за да си подсигуря къщата с парцела, но конкуренцията беше слаба. Сега вече разбирам защо, но няма нищо. И така ми е добре. Опитвам се да върша повечето неща сам, макар че можех да платя и на дърводелец — съвсем не съм фалирал, но тогава щеше да стане твърде бързо. Искам да отделя цялото необходимо време. Сега то е важно за мен, така го виждам. Не да тече бързо или бавно, а просто като време, като нещо, в което живея и изпълвам с реални предмети и дейности, чрез които мога да го разпределям, та да ми се изясни, не да отлита неусетно.

Тази нощ се случи нещо. Тъкмо си бях легнал в стаичката до кухнята, където съм си сковал временно легло под прозореца, бях и заспал, минаваше полунощ, а навън беше тъмно като в рог и студено. Забелязах го, когато излязох за последно да пусна една вода зад къщата. Да, позволявам си да го правя. Пък и нужникът е външен. Нали така или иначе никой не може да ме види. Гората на запад е гъста.

Събуди ме някакъв остър, силен звук, повтарящ се на кратки интервали. Ту настъпваше тишина, ту почваше отново. Надигнах се в леглото, открехнах прозореца и надникнах навън. В мрака различих жълтия лъч на фенерче малко по-надолу по пътя при реката. Без съмнение онзи, който държеше фенерчето, бе виновникът за дочутия от мен шум, само дето не разбирах какъв бе и как го вдигаше. Ако изобщо беше той. Лъчът се залюля безцелно наляво и надясно, стори ми се обезсърчен. Изведнъж мярнах сбръчканото лице на моя съсед. В устата си държеше нещо подобно на пура, а ето че и шумът прозвуча отново — този път осъзнах, че беше свирка за кучета, макар никога преди да не бях виждал такава. Започна да вика кучето си:

— Покер — крещеше името му, — Покер, ела, момчето ми — продължаваше той, а аз си легнах и затворих очи с ясното съзнание, че нямаше да заспя.

Нищо друго не исках. Свикнал съм с определен брой часове сън — вярно, вече са по-малко, но се нуждая от тях по съвсем различен начин от преди. Една съсипана нощ помрачава няколко дни напред, прави ме отнесен и раздразнителен. Нямам време за такива работи. Трябва да се концентрирам. Въпреки това се надигнах отново, провесих крака на пода, в мрака открих дрехите си, метнати върху облегалката на стола. Принудих се бързо да си поема дъх, толкова бяха студени. После прекосих кухнята, излязох в коридора и си навлякох старото, топло палто, грабнах фенерчето от полицата и излязох на стълбите. Мракът бе непрогледен. Пак отворих вратата, проврях ръка и светнах лампата на входа. Имаше полза. Боядисаната в червено стена хвърляше топли отблясъци по двора.

Няма нищо, мислех си. Не пречи да изляза през нощта, щом като съседът ми си търси кучето. После ще минат няколко дни и пак ще си бъда във форма. Запалих фенерчето и тръгнах през двора по пътеката към ниския баир, където той все още бавно размахваше своето, описвайки с лъча му кръг от края на гората, над пътя, през реката и обратно към началната точка.

— Покер — викаше той, — Покер — и наду свирката с неприятния й високочестотен звук в тихата нощ, а лицето и тялото му бяха обгърнати в мрак.

Не го познавах, на няколко пъти се бяхме заговаряли, когато минавах покрай къщурката му с Лира, за предпочитане съвсем рано сутринта, и изведнъж ме обзе желание да се върна вкъщи и да забравя всичко. Че какво пък можех да направя аз? Само дето той със сигурност бе забелязал светлината на фенерчето ми и вече беше твърде късно, а и сякаш имаше нещо в него, чието самотно присъствие долавях в нощта. Не биваше да остава сам по този начин. Не бе редно.

— Ехо! — подвикнах му, но не много силно — от уважение към тишината.

Той се извърна и не му казах нищо повече, докато не светна право в лицето ми. Когато разбра това, побърза да свали фенерчето. Останах на място за няколко секунди, за да се нагодя отново към нощния мрак, след което отидох до него и застанахме така: всеки със своя лъч светлина на височината на хълбока, извърнати към обкръжаващия ни пейзаж, където нищо не изглеждаше като през деня. Свикнал съм с мрака. Не мога да си спомня дали някога съм се боял от него, но сигурно е било така. Сега ми изглежда естествен и сигурен, преди всичко прозрачен, независимо какво крие. То няма значение. Нищо не може да се сравни със свободата и чувството за лекота в тялото — никаква определена височина, никакво крайно разстояние, понеже в мрака те не съществуват. Има го само огромното пространство, в което можеш да се движиш.

— Пак е избягал — обясни съседът ми. — Покер. Песът ми. Случва се понякога. Е, винаги си се връща, ама не ми е лесно да заспя, като го няма. Че нали в гората сега има вълци. Пък и вратата не мога да затворя, привижда ми се.

Стори ми се смутен. Сигурно и аз щях да се чувствам така, ако кучето ми офейкаше по подобен начин. Не знам какво щях да предприема, ако беше Лира. Дали щях да изляза да я търся посред нощ?

— Знаеш ли, че бордър колито се смята за най-интелигентното куче в света? — попита той.

— Чувал съм — отвърнах.

— По-умен е от мен моят Покер. И го знае. — Съседът ми поклати глава. — Страхувам се, че вече ще ме надвие.

— Лоша работа — обадих се.

— Не — възрази той.

Хрумна ми, че така и не се бях представил като хората и вдигнах ръка за поздрав, осветих я, за да я види, и казах:

— Трун Санер.

Това го обърка. Отне му няколко секунди, докато се сети да прехвърли фенерчето в лявата си ръка и да стисне моята с думите:

— Ларш, Ларш Хеуг. С „г".

— Приятно ми е — отвърнах.

Думите ми прозвучаха също толкова комично и необичайно в тъмната нощ, както онзи път, когато баща ми изрази съболезнованията си на едно погребение далеч навътре в гората без „г“[1] преди много, много години, и съжалих на мига, задето бях изтърсил тези две думи, но Ларш Хеуг не обърна внимание. Навярно му се струваше, че всичко си беше на мястото, а ситуацията съвсем не бе по-странна от всеки друг път, когато двама възрастни мъже се поздравяват на полето.

Наоколо ни бе тихо. След заредилите се дни и нощи с дъжд и вятър, с непрестанното шумолене на борове и смърчове, сега в гората цареше съвършена тишина, не помръдваше и сянка. Стояхме неподвижни, аз и моят съсед, и се взирахме в мрака. Изведнъж ме осени убеждението, че зад мен имаше нещо. Не успях да потуша внезапното усещане на хлад по гърба, което не убягна и на Ларш Хеуг. Той насочи фенера си в точка на няколко метра от мен, аз се извърнах и ето ти — Покер. Застинал на мястото си, нащрек — и преди съм виждал това: кучето умее и да изпитва, и да показва чувство на вина. Както и при повечето от нас, на него това не му харесваше, още по-малко щом собственикът му заговори с едва ли не детински тон, който никак не подхождаше на загрубялото, сбръчкано лице на този мъж. Без съмнение и преди бе излизал в зимната нощ, за да се изправи срещу щекотливи, объркани задачи с упорство и страшна сила. Усетих го, когато стиснах ръката му.

— Охо, къде беше, Покер, глупав пес такъв? Не слушаш татко си, а? Ах ти, лошо момче, ах ти, не бива да правиш така!

Той пристъпи към кучето, а то заръмжа тихо, гърлено и изпъна уши назад. Ларш Хеуг замръзна на място, фенерчето увисна в ръката му и освети баира надолу, та успявах да различа само белите петна на кучето, черната му козина чезнеше в нощта и като цяло шарките му изглеждаха чудновато разпилени и несиметрични. Тихите гърлени звуци продължаваха от някакво по-трудно за определяне място и съседът ми се обади:

— Застрелвал съм куче веднъж и още тогава си обещах никога да не се повтаря. Сега обаче не знам.

Личеше си, че се страхуваше, чудеше се какво да предприеме и изведнъж изпитах страхотно съжаление към този човек. Това бе чувство, изригнало и аз не знам отде, от мрака, от място, където нещо навярно се бе случило в съвсем друго време, или в моя собствен живот, само че отдавна бе забравено. Смущаваше ме, терзаеше ме. Покашлях се и попитах с глас, който ми бе трудно да овладея:

— Какво беше кучето, дето се наложи да застреляш?

Все пак си мисля, че не точно това ме интересуваше, но нали трябваше да кажа нещо, за да пресека ненадейния трепет в гърдите си.

— Овчарско. Само че не беше мое. Случи се в стопанството, където израснах. Майка ми го видя първа. Тичаше покрай гората, гонеше сърни — две изплашени до смърт недорасли сърнета, които през последните дни бяхме виждали през прозореца да пасат в шубрака при северната поляна. Винаги се държаха заедно, дори и тогава, а кучето ги гонеше, обикаляше ги, хапеше ги по краката, та скоро се изтощиха порядъчно, нямаха шанс, а майка ми просто не можеше да гледа повече, обади се на местния полицай да го пита как да постъпи и той каза: „Няма как, застреляйте го“. „Това е работа за теб, Ларш — заяви тя, като затвори, — ще можеш ли, как мислиш?“ Трябва да призная, че нямах желание, рядко докосвах онази пушка, ама така ми беше жал за сърнетата, пък и нали не можех да помоля нея за подобно нещо — вкъщи нямаше никой друг. Батко ми плаваше по моретата, пастрокът ми бе излязъл в гората да сече дърва за земевладелеца, както обикновено по това време на годината. И така, грабнах пушката и тръгнах през нивата. Като стигнах гората, кучето не се виждаше никакво. Спрях и се ослушах. Беше есен, обедният въздух — съвсем чист и ясен, цареше такава тишина, че чак ми стана неприятно. Обърнах се и хвърлих поглед през нивата към къщата. Знаех, че майка ми стоеше на прозореца и следеше зорко всяко мое движение. Нямаше да ми се размине. Пак погледнах към гората и виж ти — по пътеката се зададоха подплашените сърнета. Коленичих, вдигнах пушката и опрях приклада о бузата си, а поотрасналите сърнета бяха тъй ужасени, че изобщо не ме виждаха, пък може и да нямаха сили да мислят и за още един враг. С една дума — не се отклониха, търчаха право към мен и отпрашиха на няколко сантима от рамото ми. Чух диханието им, видях блясъка в ококорените им очи.

Ларш Хеуг замлъкна за миг, вдигна фенерчето и освети Покер, който не бе помръднал от мястото си зад мен. Не се извърнах, но чувах тихото ръмжене на кучето. Звукът бе неприятен, а мъжът пред мен прехапа устна и неуверено прокара пръстите на лявата си ръка по челото, преди да продължи разказа си:

— Овчарката търчеше на трийсет метра зад тях. Страхотен звяр. Стрелях незабавно. Сигурен съм, че улучих, но той не промени нито скоростта, нито посоката — май само трепна, дявол да ме вземе, не знам, затова стрелях повторно, а той се свлече на колене, пак стана и продължи да тича. Съвсем се отчаях и му пратих още един куршум, беше само на няколко метра от мен. Тогава вече падна, ей тъй, с вирнати крака, и спря точно пред ботушите ми. Ама не беше умрял. Лежеше си там със сковани нозе и ме гледаше право в очите. Изведнъж ми дожаля за него, не мога да отрека, наведох се да го потупам по врата за последно, а той взе, че изръмжа и понечи да ме захапе. Доста се стреснах, вбесих се и му теглих още два куршума — право в главата.

Лицето на Ларш Хеуг се криеше в сенките, фенерчето отново бе увиснало в ръката му и осветяваше уморено само едно малко, жълто кръгче на склона. Борови иглички. Камъчета. Две шишарки. Покер не помръдваше, бе притихнал съвсем и се чудех дали кучетата умеят да затаяват дъх.

— Дяволска работа — обадих се.

— Тъкмо бях навършил осемнайсет — обясни той. — Доста време мина, но никога няма да забравя.

— Е, сега разбирам защо не искаш да застрелваш повече кучета — отвърнах.

— Ще видим — каза Ларш Хеуг. — А сега ще взема да го прибера. Късно е. Ела, Покер! — извика той и гласът му изведнъж бе станал строг, авторитетен.

Тръгна надолу по пътеката. Покер го последва послушно, но на няколко метра разстояние. Като стигнаха малкото мостче, спря и помаха с фенера.

— Благодаря ти, че ми прави компания — викна в мрака.

Махнах с фенерчето си, обърнах се и изкачих полегатия баир, отворих вратата на къщата и влязох в светлия коридор. Хрумна ми да заключа вратата, а не го бях правил откак се нанесох. Никак не ми се нравеше, но въпреки това заключих. Съблякох се и легнах под юргана, взрях се в тавана и зачаках топлината. Чувствах се някак глуповато. Затворих очи. По някое време, докато съм спял, завалял сняг и съм сигурен, че насън съм усетил как времето се променя и става по-студено. Знаех и че се страхувам от зимата, от снега, ако натрупа твърде много, и че съм се поставил в невъзможна ситуация с преместването си тук. Тогава най-упорито сънувах лятото и то си стоеше в главата ми, когато се събудих. Можех да сънувам което и да било лято, но не се получи така — беше едно определено, специално лято, и все още си мисля за него, както си седя тук, на кухненската маса, и гледам как се развиделява над дърветата при езерото. Нищо не изглежда както през нощта и не се сещам за никаква причина да заключвам вратата. Уморен съм, но не чак толкова, колкото се опасявах. Усещам, че ще изкарам до вечерта. Ставам от масата, леко съм схванат, гърбът ми вече не е същият, а Лира вдига глава откъм печката и ме поглежда. Пак ли ще излизаме? Няма, не сега. До гуша ми дойде от това лято, вече почва да ме мъчи. Не го е правило от много години насам.

2

Щяхме да крадем коне. Така каза той, застанал на вратата на планинската къщурка, където живеехме с баща ми през онова лято. Бях на петнайсет. Годината бе 1948-а, един от първите юлски дни. Германците си бяха тръгнали от страната преди три години, но не си спомням повече да сме говорили за тях. Поне баща ми не ги споменаваше. Никога не обелваше и дума за войната.

Юн често изникваше на прага ни — и рано, и късно. Викаше ме да излезем, за да гърмим зайци, да се разходим из гората чак до хребета, на бледата лунна светлина, когато цареше съвършена тишина, да ловим пъстърва в реката, да балансираме върху лъскавите златисти трупи, които продължаваха да се носят по реката покрай къщата ни далеч след последното прочистване на водата. Опасно беше, но никога не отказвах и не споменавах пред баща ми какви ги вършехме. От кухненския ни прозорец се виждаше част от реката, но избягвахме да вършим нашите каскади там. Винаги започвахме по-надолу, близо на километър, а понякога стигахме толкова далеч върху бързите трупи, че ни трябваше цял час да се върнем през гората, след като най-сетне се бяхме добрали до сушата, разтреперани и мокри до кости.

Юн не искаше да дружи с никого, освен с мен. Имаше си две братчета, близнаците Ларш и Од, но ние двамата бяхме връстници. Не знам с кого прекарваше остатъка от годината, когато се прибирах в Осло. Никога не ми разказваше, а и аз не споделях какво съм правил там.

Нямаше навика да чука, просто идваше по пътеката откъм реката, а малката му лодка оставаше на брега. Заставаше пред вратата и чакаше да го забележа. Рядко ми отнемаше много време. Дори и рано сутрин, докато все още спях, усещах внезапно безпокойство дълбоко в съня си, сякаш ми се ходеше до тоалетната, и се мъчех да се събудя преди да е станало твърде късно, а когато отворех очи, осъзнавайки, че не е това причината, отивах право до вратата, отварях и го откривах там. Усмихваше се широко и мижеше с очи както винаги.

— Идваш ли? — попита той. — Ще ходим да крадем коне.

Оказа се, че както обикновено ние бяхме само аз и той, и ако не го придружах, щеше да остане сам, нямаше да му бъде весело. Пък и си беше трудно да крадеш коне сам. Всъщност, бе невъзможно.

— Дълго ли ме чака? — попитах.

— Сега идвам.

Винаги казваше така, но не знам дали беше вярно. Стоях на прага само по долни гащета и гледах през рамото му. Над реката се стелеше мъгла, вече се развиделяваше и бе леко хладно. Щеше да се разсее след няколко минути, но тогава усетих как бедрата и коремът ми настръхнаха. Въпреки това останах на мястото си, загледан в реката, как идваше блестяща и мека откъм горния завой, през маранята, и отминаваше. Знаех пътя й наизуст. Цяла зима бях мечтал за нея.

— Кои коне? — попитах.

— Баркаловите. Пуснал ги е на паша в гората зад стопанството.

— Знам. Влез да се облека.

— Тук ще те чакам — отвърна.

Никога не влизаше, може би заради баща ми. Избягваше да говори с него. Дори не поздравяваше. Ако се разминеха по пътя към магазина, Юн просто свеждаше поглед. Тогава баща ми спираше, обръщаше се към него и ме питаше:

— Не беше ли това Юн?

— Да — отвръщах аз.

— Какво му става? — чудеше се той всеки път, сякаш се обиждаше, а аз винаги отговарях:

— Не знам.

Наистина не знаех, а и нямах намерение да го питам. Сега стоеше на прага, направен от обикновена каменна плоча, и се взираше в реката, а аз взех дрехите си от облегалката на единия дървен стол и ги навлякох възможно най-бързо. Не обичах да го карам да чака отвън, макар вратата да бе отворена, за да ме вижда през цялото време.

Ясно е, че трябваше да предусетя нещо необичайно в това юлско утро, може би имаше нещо в мъглата над реката и маранята по хребета, нещо в бялата светлина на небето, в начина, по който Юн каза каквото имаше да каже, в движенията и изправената му стойка там, на каменната плоча. Аз обаче бях едва петнайсетгодишен и забелязах единствено, че не носеше пушката, която иначе не пропускаше да вземе със себе си, в случай, че дотърчеше някой заек. Нищо чудно — само щеше да ни пречи на лов за коне. Нали нямаше да ги гърмим. Доколкото виждах, той си беше същият; едновременно спокоен и напрегнат с примижалите си очи, концентриран над това, което предстоеше да вършим, без да показва какъвто и да било признак на нетърпение. На мен това ми допадаше — не беше тайна, че в сравнение с него аз бях новак в почти всичките ни занимания. Той имаше дългогодишна практика. Мен ме биваше само в спусканията по реката, усещането за баланс ми е вродено, природна дарба — така смяташе Юн, макар да не използваше точно тази дума.

Той ме бе научил да не ми пука. Казваше, че ако се отпусна и не мисля чак толкова предварително и това да ме спира, можех да постигна неща, за които не бях и мечтал.

— Окей. По местата, готови, старт! — подканих го.

Тръгнахме по пътечката към реката. Беше рано. Слънцето се прокрадваше над хребета с ветрило от светлина и придаваше на всичко наоколо съвършено нови нюанси, а каквото бе останало от мъглата се стопи над водата и изчезна. Усетих ненадейната топлина през пуловера, затворих очи и продължих напред, без да стъпя погрешно и един-единствен път, докато усетих, че бяхме стигнали брега. Тогава отворих очи отново, пристъпих по окъпаните обли камъни и седнах най-отзад в малката лодка. Юн я бутна и скочи след мен, грабна веслата и загреба с къси, здрави махове косо през бушуващата вода, остави лодката да се понесе по течението и пак загреба, докато стигнахме отсрещния бряг на около петдесетина метра надолу. Приблизително на такова разстояние лодката не се виждаше от къщата ни.

Покатерихме се по полегатия баир, най-напред Юн, след него и аз, и тръгнахме покрай бодливата тел около полянката, където тревата се извисяваше под ефирните воали на маранята. Скоро щяха да я окосят и да я метнат върху ритлите, докато се изсуши на слънцето и стане на сено. Сякаш газехме във вода до коленете, но без съпротивление, като насън. Често сънувах водата, с нея бяхме приятели.

Поляната принадлежеше на Баркал и бяхме минавали оттук много пъти — нагоре между нивите, към пътеката за магазина, за да купим списания или бонбони, или пък нещо друго, стига да имахме пари; монетите от по едно или две йоре, рядко и по пет, дрънчаха в джобовете ни на всяка крачка, или пък отивахме до къщата на Юн в противоположната посока, където майка му винаги ни посрещаше с най- бурни поздрави още от вратата, сякаш бях някакъв селски принц или нещо подобно, а баща му се скриваше зад местния вестник или пък изчезваше в плевника по някаква ненадейна и неотложна работа. Там имаше нещо, което не разбирах, но не ме измъчваше. Нека си седи в плевнята, ако питате мен. Все ми е едно. Нали така или иначе заминавах за дома в края на лятото.

Стопанството на Баркал се намираше от другата страна на пътя, след няколко ниви, където всяка втора година сееше овес и ечемик, а бе построил и плевня. Простираше се чак до гората и тъкмо там бе пуснал четирите си коня в обширна кошара, оградена с бодлива тел — на два реда от дърво до дърво. Не друг, а Баркал бе собственик на гората, а тя никак не беше малка. Той бе най-заможният земевладелец в района. Никой не можеше да понася този мъж, не знам защо. Доколкото ми е известно, никога не ни бе сторил нищо, не бе отправял към нас груба дума. Той обаче имаше голямо стопанство, а Юн бе син на дребен земевладелец. Почти всички по поречието в тази долина само на няколко километра от границата с Швеция бяха дребни селски собственици, а повечето все още се препитаваха от произведеното в стопанствата и млякото, което доставяха в мандрата, както и като дървосекачи в гората, щом дойдеше време. Най-често в гората на Баркал и една друга, собственост на богаташ от Берюм — няколко хиляди акра на север и запад. Парите не достигаха, така ми се струваше. Навярно Баркал разполагаше с доста, но бащата на Юн си нямаше никакви, моят пък съвсем, поне аз не знаех да има. Ето защо и до ден днешен не мога да си обясня откъде успя да изрови достатъчно, за да купи колибата, дето живеехме него лято. Да си кажа правата, невинаги ми е било ясно как точно баща ми си изкарваше прехраната; издръжката си, а и моята, така де, защото често сменяше работата си, но тя винаги включваше какви ли не инструменти и дребни машини, понякога и доста планиране и чертане с молива в ръка, пътешествия до всевъзможни кътчета на страната, където никога не бях стъпвал и не можех да си представя как изглеждаха, но името му вече не стоеше в никоя ведомост. Често имаше много за вършене, друг път по-малко, и все пак се сдобиваше с пари, колкото да свързваме двата края, а когато отидохме там за първи път предходната година, той тръгна да обикаля мястото, разглеждаше и се подсмихваше лукаво, потупваше дърветата, после седна на един голям камък при реката, подпря брадичка на ръката си и зарея поглед над водата, сякаш всичко отдавна му бе познато. Само дето май нямаше начин да е така.

С Юн свърнахме от пътечката през ливадата и тръгнахме по пътя, но при все че бяхме минавали оттук много пъти и преди, сега беше различно. Щяхме да крадем коне и знаехме, че ни личи. Бяхме престъпници. Това променя хората, изменя нещо в погледа им и им придава една особена крачка, която никой не може да скрие. А краденето на коне си е най- сериозното престъпление. Знаехме закона на запад от Пекос[2], нали бяхме чели каубойските списания, и при все че на практика си бяхме на изток от река Пекос, разстоянието бе толкова голямо, че със същия успех можеше да се каже и обратното, нали зависи от начина, по който избираш да възприемаш света, а този закон бе неумолим. Хванат ли те, отиваш директно на дървото с примка на врата; грубите кълчища върху меката кожа, някой цапва коня по задницата и той изчезва под краката ти, ти риташ за живота си в празния въздух, през това време самият ти живот минава пред очите ти с все по-бледи картини, докато съвсем се изпразнят от душата ти и всичко видяно, изпълвайки се с мъгла, а накрая съвсем почерняват. Само петнайсет години, мислиш си за последно, не е много, и то само заради някакъв си кон, а после вече е твърде късно.

Къщата на Баркал се издигаше масивна и сива в края на гората и изглеждаше по-заплашителна от всякога. Толкова рано сутринта прозорците бяха тъмни, но той може би стоеше там вътре, загледан в пътя и начина, по който крачехме, и знаеше.

Вече нямаше връщане назад. Изминахме няколкостотин метра по чакъления път с доста сковани крака, докато къщата се скри зад един завой, поехме по поредната пътечка, през поредната ливада, също Баркалова, и навлязохме в гората. Отначало между смърчовете бе мрачно и тясно, липсваше каквато и да било растителност — само тъмнозеленият мъх по склона образуваше огромен килим, по който стъпвахме меко. Тук вътре никога не проникваше светлина. Вървяхме един след друг по пътеката и усещахме как се поклащаше на всяка стъпка. Пръв крачеше Юн, а аз го следвах с протритите си гуменки. Отклонихме се в нещо като кръг, все надясно, а над главите ни бавно просветваше, появи се отвор и най-сетне блеснаха двата реда бодлива тел. Бяхме пристигнали. Пред очите ни се ширна сечище, разчистено от всичко, освен смърчове за семе и брези, останали там чудновато високи и самотни, без да има кой да им покрие гърба. Някои не бяха успели да устоят на северния вятър и лежаха изкоренени на земята. Между пъновете обаче тревата растеше гъста и сочна, зърнахме и конете зад храсталаците недалеч от нас. Виждахме само задниците и опашките им, с които пъдеха мухите и щръклиците. Усетихме вонята на конски тор и мочурен мъх, както и острата, сладникава, всеобхватна миризма на онова, дето бе по-голямо от нас самите и всичко, което можехме да си представим — от гората, ширнала се все по-далеч на север, през Швеция, та чак до Финландия и Сибир — човек може да се изгуби в нея и дружина от сто души да тръгне да го търси седмици наред без какъвто и да било шанс да го открие, пък май и това не бе най-лошото, мислех си, да се изгубиш тук, но не знаех колко сериозна беше тази мисъл.

Юн се наведе и се провря между двата реда бодлива тел, натискайки с ръка долната, а аз легнах по гръб и се претърколих отдолу. Така и двамата преминахме, без да скъсаме нито панталоните, нито пуловерите си. Изправихме се предпазливо и тръгнахме по тревата към конете.

— Виждаш ли онази бреза там — посочи Юн, — качи се на нея.

Недалеч от конете се извисяваше самотна бреза със здрави клони — най-ниският от тях бе само на около три метра над баира. Запътих се към дървото бавно, но решително. Конете вдигнаха глави и се извърнаха към мен, но останаха по местата си, преживяха си, без да повдигнат и копито. Юн ги заобиколи от другата страна. Изух гуменките, обгърнах брезата с две ръце и се захванах за напуканата кора. Най-напред се оттласнах с единия крак, после качих и другия, закрепих се за ствола и се заизкачвах бавно, подобно на маймуна, докато достигнах клоните с лявата си ръка. Наведох се напред и се хванах и с дясната, а краката ми се изплъзнаха от грубия ствол. За миг увиснах на ръцете си, после се издигнах и седнах на клона с увиснали нозе. Тези неща ги умеех навремето.

— Окей — подвикнах му тихо. — Готово.

Юн клечеше току пред конете и им говореше галено, а те не помръдваха, извърнали глави към него, наострили уши напред, и слушаха думите му, не по-силни от шепот. Аз поне не можех да чуя какво им казваше, но като извиках своето „окей“ той внезапно подскочи и кресна:

— Дий!

Размаха ръце, а конете се подплашиха и хукнаха да бягат. Не особено бързо, но далеч не беше и бавно — два от тях свърнаха наляво, другите хукнаха право към брезата ми.

— Бъди готов! — викна Юн и козирува с три пръста като скаут.

— Винаги готов — отвърнах му, завъртях се и легнах по корем на клона, хванах се с ръце и замахах с краката във въздуха като с ножици.

В гърдите си усещах слаб трепет от тропота на копита по склона и нагоре по дървото, но и тръпка от съвсем друго място, отнякъде вътре в мен. Тръгваше от корема и свършваше в бедрата, ала не можех да направя нищо и избягвах да мисля за нея. Бях готов.

Ето ги и конете. Чувах пръхтенето им, а дървото се затресе още по-силно, тропотът на копитата изпълни главата ми и веднага щом зърнах муцуната на по-близкия под мен, се изплъзнах от клона с широко разтворени крака, пуснах се и кацнах на гърба му малко по-нагоре от необходимото, близо до врата, а плешките му удариха слабините ми с такава сила, че чак ми се догади. Толкова лесно изглеждаше, когато Зоро го правеше по филмите, но сега не можех да сдържа сълзите си, налагаше се да повърна и в същото време да стискам гривата на коня с две ръце, затова се наведох напред и стиснах устни. Конят мяташе глава като побеснял, а гърбът му се удряше в слабините ми, премина в мощен галоп и вторият кон го последва. Заедно фучахме между пъновете. Чух Юн зад гърба ми да вика:

— И-и-иха-а-а!

Искаше ми се и аз да изкрещя така, триумфално, но не се получи, гърлото ми бе препълнено с повръщано, не можех да дишам, затова отворих уста и всичко изтече по врата пред мен. Сега вече смърдеше слабо на повръщано и силно на кон, а гласът на Юн се изгуби. В ушите ми бучеше, тропотът на копита остана далечен, гърбът на коня изпращаше удари през цялото ми тяло, подобно на сърцето ми, и изведнъж наоколо ми настъпи тишина, която се разпростря над всичко, и чувах само птичките. Долавях ясно песента на коса откъм един смърч, чучулигата високо горе заедно с някакви други птици, чиито имена не знаех, и беше толкова странно, като филм, чийто звук са подменили с нов — бях на две места едновременно и нищо не ме болеше.

— И-и-иха-а-а! — викнах и аз и чух ясно гласа си, ала сякаш идваше от друго място, от ширното пространство с пойната песен, птичи писък от дъното на тишината, и за миг изпитах съвършено щастие. Гърдите ми се издуха като мяха на акордеон и при всяко вдишване излизаха звуци.

Изведнъж нещо проблесна между дърветата пред мен — бодливата тел — бяхме препускали косо през пасището и наближавахме оградата в другия му край с бясна скорост. Гърбът на коня пак се вряза в слабините ми, аз се вкопчих в него и си помислих: „сега ще скочим“, но не скочихме. И двата коня свърнаха рязко точно пред телта, законите на физиката ме изтръгнаха от гърба на животното и ме запратиха сгърчен по права линия през оградата. Усетих как телта раздра ръкава на пуловера ми, после режеща болка и се озовах в пирена, а силният удар изкара всичкия въздух от тялото ми.

Май съм изгубил съзнание за няколко секунди, понеже си спомням, че отворих очи като за ново начало; нищо наоколо не ми бе познато, мозъкът ми беше празен, никакви мисли, всичко бе съвършено чисто, а небето — прозрачно синьо. Не знаех как се казвам, дори не чувствах тялото си. Реех се безименен, виждах света за първи път и ми изглеждаше чудновато осветен и стъклено красив. После чух цвилене и тропот на копита, тогава всичко се върна като свистящ бумеранг, прасна ме здраво по челото и си помислих „дявол да ме вземе, парализиран съм“. Погледнах босите си крака, щръкнали от пирена, и не ни свързваше нищо.

Още си лежах неподвижно, когато видях Юн да се задава при оградата на гърба на коня, който насочваше чрез примка около муцуната му. Спря от другата страна като дръпна рязко въжето, а конят застана напреки съвсем близо до бодливата тел. Юн ме погледна.

— Полегнал си си, а — възкликна.

— Окуцях — отвърнах.

— Не може да бъде — възрази той.

— Май си прав.

Погледнах краката си отново. Изправих се. Болеше ме — гърбът и едната страна, но нищо отвътре не бе съсипано. От резката на ръката ми шуртеше кръв и се процеждаше през пуловера, съдран точно там, но това бе всичко. Раздрах остатъка от ръкава и го завързах около ръката, като я опрях на бедрото. Болеше ме порядъчно. Юн си седеше на коня в пълно спокойствие. Тогава видях, че в ръката си носеше гуменките ми.

— Няма ли да опиташ пак? — попита ме.

— Не мисля — поклатих глава. — Натъртил съм се отзад — макар най-много да ме болеше другаде и ми се стори, че Юн се позасмя, но не съм сигурен, понеже слънцето ме заслепяваше.

Той се плъзна от гърба на коня и разхлаби въжето, отпращайки животното с едно движение на ръката. Конят беше повече от радостен да го оставят на мира.

Юн излезе през телената ограда както бе и влязъл: с лека стъпка, без да се закачи никъде. Дойде до мен и пусна гуменките в пирена.

— Можеш ли да ходиш? — попита ме.

— Май да — отвърнах.

Пъхнах крака в гуменките, без да ги завързвам, за да не се навеждам, и продължихме през гората. Пръв Юн, аз след него: накуцвах, гърбът ми бе скован, единия крак го влачех, едната ръка пък държах притисната до тялото. Навлизахме все по-навътре между дърветата и ми се струваше, че нямаше да имам сили за целия този път обратно, когато дойдеше време да се прибираме. Сетих се и за баща ми — преди седмица ме помоли да окося тревата зад колибата. Бе страшно избуяла и щеше да полегне, да застине в повехнал килим — нищо нямаше да покълне през нея. Можех да взема късата коса, така ме посъветва, по-леко прилягала на ръката на аматьор. Извадих я изпод навеса и вложих всичките си налични сили в опит да имитирам баща ми, когато вършеше тази работа. Косих, докато прогизнах от пот и като се замисля, не изглеждаше толкова зле, макар да не бях привикнал на косата. До стената на колибата обаче се бе ширнало гъсто поле от коприва и я избягвах отдалеч, тогава баща ми се появи иззад ъгъла и застана да ме гледа. Наклони глава и заглади брадичката си, а аз изправих гръб и зачаках да каже нещо.

— Защо не косиш и копривата? — попита той.

Погледнах късата дръжка на косата, измерих и високата коприва.

— Ще боли — отговорих.

Тогава той ме изгледа с вяла усмивка и поклати глава:

— Ти сам решаваш кога да боли — обясни ми и изведнъж доби сериозен вид, отиде до стената и награби парещите растения с голи ръце.

Изкореняваше ги най-спокойно, едно по едно, и ги трупаше на купчина. Не се предаде, докато не я насъбра всичката. Нищо по лицето му не издаваше да изпитва болка и малко се засрамих, както си вървях по пътеката след Юн, затова се изпъчих, смених крачката си и тръгнах както обикновено — само след няколко стъпки вече не разбирах защо не го бях направил веднага.

— Къде отиваме? — попитах Юн.

— Ще ти покажа нещо. Не е далеч.

Слънцето вече грееше високо на небето, между дърветата беше топло, миришеше на топлина, а от всички кътчета на гората долитаха звуци: плясък на криле, огънати клони, пукот на съчки, писък на ястреб, последната въздишка на заек, тихото тупване на пчела върху поредното цвете. Чувах как мравките пълзяха в гъсталака. Нашата пътечка се изкачваше по хребета, затова си поех дълбоко въздух през носа и си помислих, че независимо какъв щеше да бъде животът ми един ден и колко надалеч пътувах, винаги щях да си спомням това място, каквото си беше точно в този миг, и щеше да ми липсва. Извърнах се и погледнах към долината през решетка от борове и смърчове, виждах как реката се вие и блещука там долу, мярнах и червените керемиди на Баркаловата дъскорезница малко по́ на юг на брега на реката и няколко малки стопанства по зелените петна около тънката рязка на водата. Познавах семействата, които живееха там, знаех колко души имаше във всяка къща и макар да не виждах колибата ни на отсрещния бряг, можех да посоча точно зад кои дървета се намираше. Питах се дали баща ми още спеше, дали пък не обикаляше да види къде се бях дянал, без да се страхува за мен. Може би се чудеше дали ще се прибера скоро, дали да не се залови със закуската, и изведнъж усетих колко гладен бях.

— Ето, тук е — обяви Юн. — Там — показа ми голям смърч малко встрани от пътеката.

Стояхме неподвижни.

— Голям е — възкликнах.

— Не това — поясни Юн. — Ела!

Той отиде до смърча и се закатери по него. Не беше трудно — най-долните клони бяха здрави и дълги, тежко увиснали надолу и лесни за захващане. Изкачи няколко метра за нула време, а аз го последвах. Катереше се бързо, но след около десет метра спря, седна и изчака да го настигна, а и мястото бе достатъчно, спокойно можехме да си седим един до друг, всеки на своя дебел клон. Посочи към нещо малко по-напред на неговия клон, който се разделяше на две — там висеше птиче гнездо, подобно на дълбока паница или по-скоро на фунийка. Бях виждал много гнезда, но никога толкова малко и леко, тъй съвършено оформено от мъх и перушина. Пък и не висеше. Носеше се във въздуха.

— На жълтоглавото кралче е — обясни Юн с тих глас. — Второ люпило.

Той се наведе напред и протегна ръка към гнездото, мушна три пръста в покрития с перца отвор и извади яйчице, толкова миниатюрно, че направо зяпнах. Задържа го между върховете на пръстите си и го вдигна към мен, за да го разгледам отблизо. Свят ми се зави, като си помислих, че само след няколко седмици това микроскопично, валчесто топче щеше да се превърне в живо птиче с крилца, което щеше да се пусне от най-високите клони, да падне и въпреки това никога да не удари земята, а с вродения си инстинкт и воля да се стрелне напред напук на гравитацията. Казах това на висок глас:

— Ама че работа! Не е ли странно, че нещо толкова мъничко може да оживее и да си отлети?

Май не се изразих особено добре и думите ми изглеждаха далеч по-нищожни от обзелия ме възторжен трепет. Нещо обаче се случи в този миг и аз се стъписах, вдигнах очи към лицето на Юн, но то бе сурово и бледо като платно. Никога няма да разбера дали причината се криеше в няколкото мои думи, или в яйчицето между пръстите му, но нещо определено го промени тъй ненадейно, че ме гледаше право в очите, сякаш ме виждаше за пръв път и както никога бе спрял да мижи, а зениците му се чернееха разширени. Изведнъж отвори ръка и пусна яйцето. То падна покрай ствола, проследих го с поглед как се удари в един от по-долните клони и се строши на миниатюрни светли парченца, които полетяха във всички посоки, понесоха се като снежинки, почти в безтегловност, и бавно изчезнаха. Поне така си го спомням и не се сещам нещо друго да ме е отчайвало толкова много. Пак вдигнах поглед към Юн, който вече се бе надвесил над гнездото и го изтръгна от клона с една ръка, вдигна го пред себе си и го размаза на пух и прах между пръстите си само на няколко сантиметра от очите ми. Исках да кажа нещо, но не пророних и дума. Лицето му бе бледа като платно маска с отворена уста, а излизащите от нея звуци ме смразяваха, никога не бях чувал нещо подобно; гърлени звуци като от животно, каквото не бях виждал през живота си, а и не ми се искаше. Отвори дланта си и плесна ствола на дървото, потърка кората и западаха дребни люспици, докато остана само една мазаница, която не можех да гледам. Затворих очи, задържах ги така и когато погледнах отново, Юн вече бе доста далеч под мен. Сякаш се плъзгаше от клон на клон. Взрях се в рошавата му кестенява коса, а той не погледна към мен ни веднъж. На няколко метра от земята се пусна, тупна с трясък, който чух чак от мястото си горе, после падна на колене като брашнен чувал, удари чело в земята и остана така, на кълбо, сякаш цяла вечност и през цялата тази вечност аз не смеех да дишам, нито да помръдна. Не проумявах случилото се, но усещах, че вината беше моя. Просто не знаех защо. Накрая той се изправи сковано и тръгна надолу по пътеката. Издишах и вдишах бавно, гърдите ми хриптяха, чувах ги ясно, приличаше ми на астма. Познавах един астматик от нашата улица в Осло. Точно така звучеше, когато дишаше. Имам астма, помислих си, дявол да го вземе, ето как се хващала. Когато нещо се случи. После се заспусках — по-бавно от Юн, сякаш всеки клон бе знак и трябваше да го държа дълго, за да не пропусна нещо важно, и през цялото време се подсещах да дишам.

Дали тогава се смени времето? Май да. Стоях на пътеката, Юн не се виждаше никакъв, бе отпрашил по обратния път. Тогава изведнъж дочух шумоленето на дърветата над мен. Вдигнах очи и видях как върховете на смърчовете се люлееха и шибаха едни други, видях високите борове да се огъват от вятъра и усетих как земята се вълнуваше под краката ми. Сякаш плавах, зави ми се свят, огледах се, за да се хвана за нещо, но всичко наоколо се движеше. Небето, до преди малко тъй прозрачно синьо, сега бе стоманено сиво, а над хребета от другата страна на долината се жълтееше болнава светлина. Внезапен мощен проблясък. Веднага след това тресна тъй силно, че усетих гръмотевицата с цялото си тяло, почувствах как рязко застудя, а ръката ме заболя на порязаното място. Тръгнах да вървя бързо, почти тичах надолу по пътеката, по която бяхме дошли, към кошарата с конете. Когато стигнах там, погледнах над бодливата тел между дърветата, но вече не се виждаха никакви коне и за миг ми хрумна да мина напряко оттам, ала тръгнах покрай оградата и изминах целия обиколен път до пътечката от другата страна. Тогава свърнах наляво и хукнах надолу, вече не духаше вятър, но в гората цареше гробна тишина, а новооткритата астма стягаше гърдите ми.

Застанах на пътя. Първите капки удряха челото ми. Виждах гърба на Юн малко по-напред. Не беше тичал, не му се налагаше, не вървеше нито бързо, нито бавно. Просто си крачеше. Понечих да го викна, да го помоля да ме изчака, но не знаех дали ще ми стигне въздухът. Освен това нещо в този гръб ме възпираше, затова тръгнах след него и поддържах дистанцията през целия път — нагоре покрай Баркаловото имение, където прозорците сега светеха ясно на фона на тъмното небе, и се запитах дали той ни наблюдаваше оттам и се досещаше къде бяхме ходили. Вдигнах очи към небето с надеждата да си останем само с прежните капки, но над хребета изведнъж проблесна втора светкавица и в същия миг се разнесе гръм. Никога не съм се боял от бури, и тогава не се страхувах, но знаех, че ако светкавицата и гръмотевицата идват толкова плътно, можеше да удари навсякъде около мен. Чувството да вървиш по път без какъвто и да било подслон бе доста особено. Изведнъж дъждът изникна пред мен като стена, а аз внезапно се оказах зад нея, измокрен до кости в рамките на няколко секунди — да бях гол, нямаше да усетя разлика. Целият свят посивя от водата и едва не загубих Юн, който крачеше на стотина метра пред мен. Аз обаче нямах нужда от него, за да ми показва пътя. Знаех накъде да вървя. Отбих се по пътеката през Баркаловата ливада и ако не си бях готов мокър, панталоните ми щяха да прогизнат във високата трева. Сега обаче нямаше значение. Мислех си как Баркал трябваше да изчака няколко дни преди да я окоси, за да може да изсъхне. Мократа трева не се коси. Питах се дали щеше да помоли за помощ нас с баща ми, както по време на коситбата миналата година, чудех се и дали Юн бе отплавал с лодката сам, или ме чакаше на брега на реката. Можех да се върна по пътя за магазина, през моста, и да прекося гората от другата страна, но пътят бе дълъг и мъчен. Можех и да преплувам. Сто на сто водата беше студена и буйна. Замръзвах в мокрите си дрехи, по-добре щеше да ми бъде без тях. Спрях на пътеката и хванах да събличам пуловера и ризата си. Не беше лесно — лепнеха по тялото ми, но най-сетне сполучих, навих ги на кълбо и ги понесох под мишница. Всичко наоколо бе толкова мокро, че чак ме досмеша, а дъждът шибаше голото ми тяло и чудно как, но ме топлеше. Погладих кожата си с ръка, но не усетих абсолютно нищо — и тялото, и пръстите ми бяха изтръпнали, а почувствах и умора, спеше ми се, колко хубаво би било да си полегна за малко и да затворя очи. Направих няколко крачки напред. Избърсах водата от лицето си. Малко бях замаян. Изведнъж се озовах до реката, а не я бях чул. В лодката пред мен седеше Юн. Косата му, обикновено щръкнала на непокорни кичури, сега лепнеше подгизнала по главата му. Погледна ме през стената от дъжд, крепеше кърмата на лодката към брега, но не каза нищо.

— Здрасти — смотолевих аз и изминах последните метри по гладките, обли камъни с несигурни стъпки.

Хлъзнах се, но не паднах, качих се в лодката и седнах най-отзад. Той загреба веднага щом стъпих на борда, и му беше трудно, личеше му, понеже гребеше срещу течението и напредвахме съвсем бавно. Щеше да ме закара чак до дома, докато съвсем капне от умора. Той самият живееше надолу по течението и исках да му кажа, че нямаше нужда, че можеше просто да ме остави на отсрещния бряг, че можех и сам да измина остатъка от пътя, но не се обадих. Нямах сили.

Най-сетне стигнахме. Юн завъртя лодката с мощен тласък и ни избута до брега, за да мога да прескоча на сушата. Така и направих: слязох, спрях се и го погледнах.

— Чао, ще се видим утре…

Ала той не отвърна. Само вдигна веслата и остави лодката на течението, като през цялото време ме гледаше с онзи пронизващ поглед, който още тогава знаех, че никога нямаше да забравя.

3

С баща ми бяхме пристигнали две седмици преди това. Пътувахме с влака от Осло, а после и няколко безкрайни часа с автобус от Елверюм. Така и не можах да разбера системата от спирки на този автобус, във всеки случай обаче спираше често и се случваше да заспя на затоплената от жаркото слънце седалка, а когато се събудех и погледнех през прозореца, струваше ми се, че не бяхме напреднали и на милиметър — същите картини ги бях видял и преди да заспя: лъкатушен чакълест път с ниви от двете страни и стопанства с бели къщи и червени хамбари — някои малки, други — по-големи, с крави зад телени огради чак до пътя, лежаха си и преживяха на слънце с притворени очи. Почти всички бяха кафяви, само някои имаха бели петна по кафявата или черна кожа. Виждах и гората зад стопанствата със сините й сенки в далечината на фона на все същия хребет.

Пътешествието ни отне почти целия ден и най-странното е, че не ми досади изобщо. Харесваше ми да гледам през прозореца, докато клепачите натежат от топлината, да заспивам и пак да се будя, да поглеждам навън за поне хиляден път, или пък да се извърна към баща ми, който през цялото време бе забил нос в някаква техническа книга, нещо за строене на къщи или машини и мотори — направо беше луд по тях. Той вдигаше глава, поглеждаше ме, кимваше и се усмихваше, отвръщах му и той отново потъваше в четивото си. Пак заспивах и сънувах топли и меки неща, а последния път, когато се събудих, баща ми ме бе разтърсил за рамото.

— Здрасти, шефе — каза, аз ококорих очи и се огледах.

Автобусът беше спрял с угасен двигател в сянката на големия дъб пред магазина. Видях пътеката до моста, а реката точно на това място се стесняваше и падаше буйна в малък бързей, поснишилото се слънце огряваше пенестите вълнички. Бяхме останали само ние и трябваше вече да слезем. Последна спирка. Бе невъзможно да се продължи напред, щяхме да извървим остатъка от пътя пеша и ми мина през ума, че това бе типично за баща ми — да ме води на възможно най-отдалечените места и все още да сме в Норвегия, та затова не питах защо точно тук — той сякаш ме изпитваше, а аз нямах нищо против. Имах доверие на баща си.

Взехме чантите и инструментите от багажника на автобуса и тръгнахме към мостчето. Спряхме по средата му и се взряхме в буйната зеленикава вода. Стиснахме здраво бамбуковите въдици, почукахме с тях по новия дървен парапет, плюхме в реката и баща ми се закани:

— Само почакай, Якоб!

Наричаше всички риби Якоб, без значение дали бяхме в соления фиорд на Осло у дома, а той се бе надвесил през планшира, извърнал ухилена физиономия към водата и размахал шеговито заплашителния си юмрук над дълбините: „само почакай, Якоб, сега ще те хванем“, или пък на тази река, която течеше в полукръг през границата с Швеция, надолу през селото и обратно в Швеция на няколко мили на юг. Спомням си, че предходната година се взрях в буйната вода и се запитах дали по някакъв начин бе възможно да видиш, усетиш или вкусиш, че водата всъщност бе шведска — от тази страна на границата само я бяха взели назаем. Тогава обаче бях доста по-млад и знаех малко за света, а и мисълта бе просто мимолетна. Стояхме на моста, аз и баща ми, спогледахме се и се усмихнахме. Аз поне усетих как в корема ми се разнесе трепетно очакване.

— Как си? — попита ме той.

— Добре — не сдържах усмивката си аз.

Вървях в дъжда по пътеката откъм реката. Зад мен Юн отплаваше в лодката си надолу по течението. Чудех се дали си говори сам, както често правех аз, останех ли насаме. Описвах на глас какво бях свършил току-що, претеглях плюсовете и минусите и в крайна сметка си казвах, че не съм имал избор. Не, той със сигурност не го правеше.

Цялото ми тяло бе вледенено, зъбите ми тракаха. Носех пуловера и ризата си под мишница, но беше твърде късно да ги обличам отново. Небето бе по- тъмно, отколкото беше обичайно дори за нощта. Баща ми бе запалил парафиновата лампа в колибата, прозорците светеха с топла жълта светлина, а от комина се виеше сив дим, който дъждът незабавно блъскаше в покрива, та водата и пушекът текваха заедно по шистите под формата на сива каша. Изглеждаше странно.

Вратата беше открехната. Приближих чак до прага и усетих миризмата на пържен бекон, процеждаща се през светлата пролука. Спрях под тесния навес. За първи път от доста време насам дъждът не ме шибаше по главата. Поостанах няколко минути, после отворих вратата и влязох. Баща ми приготвяше закуската на печката с дърва. Стоях на прага, а водата се стичаше по чергата. Той не ме бе чул. Не знаех колко е часът, но бях убеден, че е чакал с храната до последно. Бе навлякъл стар, пробит пуловер върху карираната риза. Обичаше да го носи, когато не беше на работа. Брадата му беше порасла, не я бе бръснал от пристигането ни. „Космат и свободен“ обичаше да казва той и гладеше брадичката си. Ето такъв го харесвах. Покашлях се, той се обърна и ме погледна с наклонена глава. Очаквах да чуя какво ще каже.

— Я, едно мокро момче — възкликна.

Кимнах:

— Определено — процедих през тракащите си зъби.

— Стой там — дръпна тигана до ръба на печката, отиде до спалнята и се върна с голяма хавлия. — Събуй си обувките и панталона — подкани ме и аз го послушах.

Не беше лесно. Така останах гол върху чергата. Отново се чувствах като малко момченце.

— Хайде, ела до печката.

Отидох. Той пъхна още две дървета и затвори вратичката. През регулатора видях как пламъците лумнаха и топлината се разнесе на вълни от черния чугун, чак ме заболя кожата. Загърна ме с хавлията и започна да търка — най-напред внимателно, после все по-силно. Чувствах, че скоро щях да пламна, както индианците търкат две клечки, за да запалят огън. Бях скована, суха съчка, а се превърнах в нажежена маса.

— Ето, подръж за малко — помоли ме баща ми.

Стиснах хавлията около раменете си, а той се

върна в спалнята и донесе чист панталон, дебел пуловер и чорапи. Облякох се страшно бавно.

— Гладен ли си? — попита ме.

— Да — отвърнах и дълго време не обелих дума.

Седнах на масата. Поднесе ми пържени яйца с бекон и домашен хляб, който сам бе опекъл на старата печка — наряза дебели филии и ги намаза с маргарин. Изядох всичко и той също седна да закуси. Чувахме как дъждът трополеше по покрива, валеше и над реката, над лодката на Юн, над пътя за магазина и Баркаловите ливади, валеше над гората и конете в кошарата, над всички птичи гнезда по дърветата, мокреше лосовете и зайците и се стичаше по всички покриви в цялото село, но вътре в къщурката ни беше топло и сухо. Печката прашеше, а аз ядох, докато в чинията ми не остана и залък. Татко пък хапваше и се подсмихваше, сякаш утрото бе съвсем обикновено, ала не беше. Изведнъж се уморих и се облегнах на масата, положих глава на ръцете си и така съм заспал.

Събудих се под юргана на долното легло, което всъщност бе на баща ми. Бях си с дрехите. Слънцето грееше през прозореца иззад къщурката и разбрах, че отдавна минаваше дванайсет часа. Отметнах юргана и скочих от леглото. Чувствах се в добра форма. От едната страна ме понаболяваше, но не обръщах внимание. Отидох във всекидневната. Вратата зееше широко отворена, а на двора грееше слънце. Тревата лъщеше мокра, на метър над земята се ширеше вълнен килим от пара. На прозореца жужеше муха. Баща ми стоеше пред шкафа в единия ъгъл, вадеше продукти от раницата си и ги редеше по рафтовете. Докато бях спал, той бе изминал целия дълъг път до магазина и обратно.

Веднага ме съзря и замръзна на място с някаква торбичка в ръка. Цареше пълна тишина, а той бе съвсем сериозен.

— Как си — попита ме.

— Добре.

— Хубаво — отвърна и замлъкна. После добави: — Сутринта, когато беше навън, с Юн ли излиза?

— Да.

— Какво правихте двамата?

— Бяхме тръгнали да крадем коне.

— Какви ги говориш? — Баща ми направо се изуми. — Че какви коне?

— Баркаловите. Е, нямаше да ги крадем наистина. Само да ги пояздим, обаче казваме, че ги крадем, за да е по-интересно — усмихнах се предпазливо, но той не отвърна. — Аз нямах късмет — обясних му, — конят ме метна право през телената ограда.

Показах му ръката с прасната рана, ала той ме гледаше право в лицето.

— А Юн какво прави?

— Юн? Нищо ново. Е, освен накрая. Искаше да ми покаже яйцата в гнездото на едно жълтоглаво кралче на един смърч, но изведнъж размаза цялото гнездо, ей така — вдигнах отново ръка и стиснах юмрук, сякаш мачках нещо, баща ми пък прибра и последния плик в шкафа, без да откъсва очи от мен, кимна, затвори вратичката и поглади брадата си, а аз продължих: — И после офейка, тогава излезе бурята.

Баща ми остави раницата до вратата, спря се там и се загледа към двора с гръб към мен. Почеса се по тила, обърна се, дойде до масата, седна и каза:

— Искаш ли да чуеш какво говорят хората в магазина?

Не че тези неща ме интересуваха особено, но той така или иначе щеше да ми разкаже.

— Добре — кимнах.

Предишния ден Юн излязъл с пушката си — както обикновено на лов за зайци. Не можех да проумея каква беше тази негова мания да гърми зайци, но това се бе превърнало в негов специалитет, а и беше добър — улучваше всеки втори. Никак не беше зле за такова дребно и пъргаво животинче. Не знаех дали семейството му успяваше да изяде всичките зайци. Навярно им омръзваха. Във всеки случай се прибрал с два, окачени на въже за ушите, греел от щастие, понеже стрелял само два пъти нея сутрин, и двата пъти сполучливо. Рядко се случва такова нещо, дори и на майстори като него. Влязъл вкъщи и потърсил родителите си, за да им покаже улова, ала майка му този ден била на гости в съседното село, баща му пък работел в гората. Забравил за това в бързината на излизане, не погледнал кой е у дома, а трябвало тъкмо той да се грижи за близнаците. Оставил пушката в коридора, закачил въжето със зайците на един гвоздей и се втурнал навътре да търси братята си, но не ги открил никъде. Хукнал обратно към двора, обиколил навеса и плевнята, но не ги намерил. Паникьосал се. Изтичал до реката и нагазил във водата при кея, извърнал се и огледал брега надлъж и нашир, ала видял само някаква катеричка на един смърч.

— Проклета гадина — ядосал се той.

Навел се над водата и потопил ръце, сякаш искал да я раздели и да погледне под нея, но нали нямало смисъл, тя стигала едва до коленете му и била съвсем бистра. Изправил се, поел си дъх и опитал да размисли. Тогава чул изстрел откъм къщата.

Пушката. Забравил да сложи предпазителя, не извадил последния патрон, а го правел винаги на връщане у дома. Оръжието беше единствената му ценна вещ, затова се грижеше за него, чистеше го и го поддържаше, сякаш му беше дете. Така бил свикнал още откак получил пушката от баща си за дванайсетия си рожден ден със строги указания за какво да я използва и особено какво не биваше да прави с нея. Затова винаги гледаше да спуска предпазителя, да вади патроните и да я окача на мястото й в килера високо на един гвоздей. Сега обаче просто я оставил в коридора, защото внезапно се сетил какво бил забравил: тъкмо той бил отговорен за близнаците, останали сами у дома. Бяха само на десет.

Юн изпляскал от водата и хукнал по брега право към къщата и пътят изведнъж му се сторил дълъг, а мокрите му крачоли тежали чак до коленете, обувките му джвакали и на всяка стъпка се чувало шляпане, от което му се повдигало. По средата на пътя видял баща си да тича откъм гората в другия край на двора. Никога дотогава не бил виждал баща си да бяга и гледката на огромния, тежък мъж, който търчал с дълги, думкащи крачки и ръце, тромаво вдигнати на височината на раменете, сякаш тичал срещу течението на река, така ужасила Юн, че се строполил на тревата. Каквото и да бе станало, вече било късно, а и баща му щял пръв да влезе в къщата, освен това Юн усещал, че не искал да вижда какво се е случило.

А ето какво се случило: близнаците цяла сутрин си играли в мазето със стари дрехи и износени обувки. Развеселени, те хукнали нагоре по стълбите и се запрепъвали към коридора през вратата на мазето. Там видели окачените зайци и облегнатата на стената пушка. Пушката на Юн, добре го знаели, а батко им бил техният герой, и ако са имали същите идоли като мен на тяхната възраст, то той е бил техният Дейви Крокет[3] Еленовата стъпка[4] и Хъкълбери фин в едно. Всичко, което Юн вършел, можело да се имитира и превръща в игра.

Пръв пристигнал Ларш, грабнал пушката, завъртял я и викнал:

— Гледай ме сега!

И стрелял, без да иска. Гърмът и откатът го съборили с писък на земята, а и нали не се целел в нищо, искал само да подържи прекрасната пушка и да бъде Юн, та можел да улучи сандъка с дърва или пък малкото прозорче на стълбището, снимката на дядо си с дългата брада, закачена в лъскава златиста рамка точно над гвоздея, или голата крушка на тавана, която никога не угасяха, за да може тръгналите в мрака да виждат светлината й през прозорчето и да не сбъркат пътя. Ала не уцелил нищо от тях — прострелял Од право в сърцето от упор и ако това се случваше в някой роман за Дивия Запад, върху порестите страници щяхме да прочетем, че тъкмо името на Од било изписано върху куршума, или пък сред звездите, или върху лист в дебелата книга на съдбата. Щеше да пише и че нищо, казано или сторено от някого, не би накарало нишките, пресекли с в онзи съдбовен миг, да поемат в различна посока. Други сили, неподвластни на човека, насочили дулото на пушката точно натам. Е, не беше така, и Юн го знаел, както се бил свил на тревата до дигата и видял баща си да излиза с братчето му на ръце, а единствената книга, където бе записано името на Од и никога нямаше да се изличи, бе църковният регистър.

Няма как баща ми да е разказал всичко това, не и с толкова подробности. И все пак помня историята такава и не знам дали съм започнал да я украсявам на мига, или е станало с течение на годините. Неумолимите факти обаче не подлежаха на дискусия, случилото се не можеше да се върне назад и баща ми ме погледна въпросително през масата, сякаш можех да кажа нещо мъдро — нали познавах участниците в трагедията по-добре от него, ала аз виждах единствено бледото лице на Юн и падащият в буйната вода дъжд, когато оттласна лодката и тя се понесе по течението към дома му и онези, които го чакаха там.

— И това не е най-лошото — заключи баща ми.

Рано на сутринта в деня преди Ларш да застреля близнака си Од, закарали майка им до съседното село с колата, която доставяла стока в магазина. На следния ден, когато Всичко това се случило, баща им щял да я вземе с конската каруца. Конят им се казваше Брамина — петнайсетгодишна черно-кафеникава кобила с бяло петно на челото и бели чорапки. Според мен беше красавица, само дето краката не я държаха, а Юн твърдеше, че имала лека сенна хрема, която й докарвала задух — нещо доста особено за кон. С нея пътуването до съседното село и обратно отнело по-голямата част от деня.

Бащата стоял на двора с мъртвото момче на ръце. На тревистата могила големият му син лежал съвсем неподвижно, сякаш и той бил умрял. Знаел, че трябва да потегля. Бил обещал. Нямал друг изход. Ако искал да успее, трябвало да потегли веднага. Обърнал се и пак влязъл в къщата. Ларш седял в коридора, примрял и притихнал, баща му го забелязал, ала нямал сили да мисли за повече от един проблем наведнъж, влязъл в спалнята и положил Од в брачното ложе, извадил едно чердже и покрил телцето. Сменил окървавената риза и панталона си и излязъл да впрегне Брамина. С ъгълчето на окото си забелязал, че Юн се бил надигнал и бавно вървял към обора. Когато конят бил готов, Юн вече бил при тях. Баща му се обърнал и го стиснал за раменете, твърде грубо, ала осъзнал това чак в следващия миг. Момчето не гъкнало.

— Трябва да наглеждаш Ларш, докато ме няма. Поне това направи — заръчал му той и погледнал към стълбите, където момчето било излязло на слънце и мигало на силната светлина.

Бащата прокарал ръка по лицето си, затворил очи за миг, покашлял се и се качил на капрата, цъкнал на коня и каруцата потеглила, свърнала през портата, излязла на главния път, продължила нагоре покрай магазина и по дългия път към съседното село.

Юн взел Ларш със себе си в лодката и отплавали надолу по реката да наловят риба, нищо друго не можал да измисли. Останали навън няколко часа. Така и не събрах сили да си представя за какво ли са говорили. Може и нищо да не са си казали. Може би просто са стояли на брега с въдиците в ръце и са ловили риба — мятали са, пак са ги дръпвали и все така, на разстояние един от друг, обградени само от гората и съвършената тишина. Ето това си представям.

Като се върнали, занесли скромния улов в плевнята и седнали да чакат там. Не припарили до къщата. Късно вечерта чули копитата на Брамина по чакъла и каруцата, която трополяла по пътя. Спогледали се. Така им се искало да поостанат още малко. Тогава Юн се изправил, Ларш също, хванали се за ръце за първи път, откак близнаците били съвсем мънички, излезли на двора и видели каруцата да се приближава и да спира, чули астматичния дъх на Брамина и утешителните думи на баща им към нея, мили, нежни думи, каквито не го били чували да казва на човек.

Майка им седяла на капрата в синята си рокля на жълти цветя, с чантата в ръка, усмихнала им се и възкликнала:

— Ето ме и мен, колко е хубаво у дома! — изправила се, стъпила на колелото и скочила от каруцата. — Къде е Од? — попитала.

Юн вдигнал очи към баща си, ала той не срещнал погледа му, взирал се в стената на плевнята и предъвквал, сякаш устата му била пълна с тютюн. Не й бил казал. Такъв дълъг път през гората, само те двамата, а да не каже нищо.

Погребаха го три дни по-късно. Баща ми попита дали ще ходим и отговорих с „да“. Първото ми погребение. Един от вуйчовците ми бил застрелян от германците в опит да избяга от полицейски участък някъде в южна Норвегия през 1943-а година, но нали не съм бил там, а и не знам дали изобщо са правили погребение.

Спомням си ясно две неща от погребението на Од. Едното е, че бащите ни не се погледнаха в очите ни веднъж. Баща ми стисна ръката на неговия и изрази съболезнования, ала думите прозвучаха съвсем чужди и никой, освен него, не ги употреби този ден. Дори тогава не се погледнаха.

Второто бе Ларш. Като излязохме от църквата и застанахме пред зейналия гроб, той взе да става все по-неспокоен, а щом свещеникът преполови церемонията и се канеха да спуснат малкия ковчег с въжета, той вече не издържаше, изтръгна се от майка си и хукна сред надгробните камъни, докато стигна края на гробището и тръгна да тича в кръг при зида. Обикаляше ли, обикаляше с наведена глава, забил поглед в земята, и колкото повече време минаваше, толкова по-бавно говореше свещеникът. Отначало едва неколцина извърнаха глави сред облечената в черно група, но скоро станаха повече и накрая всички зяпаха Ларш вместо ковчега с брат му, като това продължи чак докато един съсед бавно прекоси ливадата, застана в края на кръга, улови го като минаваше и го вдигна. Краката му все още тичаха, ала не гъкваше. Погледнах към Юн, той също ме погледна и поклатих леко глава, но той не отвърна с нищо, само се взираше в очите ми, без да премигне. Помня, че си помислих как никога повече нямаше да крадем коне заедно и това ме натъжи повече от случващото се на гробището. Ето това си спомням. Значи все пак са три неща.

4

Освен къщата, върху парцела, който баща ми бе купил, имаше и гора. Там растяха най-вече смърчове, тук-таме някой бор, а на места и тънки брезички, притиснати между тъмните стволове. Горичката тръгваше още от брега на реката, където някой бе заковал загадъчен кръст върху най-външния бор, почти надвиснал над буйната вода и облите речни камъни. После дърветата се ширеха в нещо като кръг около двора и къщичката с другите постройки и дигата зад нея, и продължаваха нагоре към тесния път, където свършваше имотът ни. Всъщност този път не бе нищо повече от пътечка между смърчовете, застлана с малко чакъл и пресичана надлъж и нашир от коренища. Тя тръгваше от реката, минаваше от източната страна и се изкачваше чак до дървения мост, където свиваше към „центъра“ близо до магазина и църквата. Оттам трябваше да минем, когато пристигнахме с автобуса в края на юни, или когато някой идиот бе оставил лодката на погрешния бряг — на изток или на запад в зависимост от мястото, където се намирахме. Този идиот най-често бях аз. Иначе минавахме през Баркаловата поляна покрай оградата и гребяхме до другия бряг на реката.

В продължение на два-три часа преди обед къщурката ни се криеше в сянката на гъстата южна гора и не знам дали тъкмо това не бе причината баща ми да се реши да изсече всичките досадни дървета. Е, нуждаеше се и от пари, но не бях забелязал да са му толкова спешни. Доколкото разбирах, цялото ни пътешествие до тази местност, при това за втори път поред, се дължеше на нуждата му от време и спокойствие да направи планове за по-различен живот от този зад гърба си и се налагаше това да стане на друго място, с гледка, различна от онази пред жилището ни в Осло. Беше ми казал, че тази година била повратна точка. Фактът, че позволи на мен да го придружа, ми даваше статус, с какъвто сестра ми не бе удостоена. Тя бе принудена да си остане в града заедно с майка ни, макар да беше с три години по-голяма от мен.

— Аз и не искам да идвам. Само ще трябва да мия чинии, докато вие си ходите за риба. Не съм толкова глупава — отсече тя и имаше право, а аз разбрах какво имаше предвид баща ми, когато на няколко пъти го чувах да споменава, че не можел да мисли, заобиколен от жени.

Аз самият никога не съм имал подобен проблем. Напротив.

По-късно реших, че може би не ставаше дума за всички жени.

Той обаче говореше за малкото сянка наоколо ни.

— Проклетата му сянка — кълнеше баща ми, — това е лятна ваканция, дяволите да ме вземат — ругаеше.

Имаше навика да го прави, когато майка ми не бе наблизо.

Мама бе израснала в град, където по думите й кълнели непрестанно и вече не искаше да чува ругатни. Аз лично се радвах да се скрия за малко от жаркото слънце, когато гората замираше на силната светлина и от нея се носеха аромати, от които се отпусках и заспивах посред бял ден.

Независимо каква беше причината, той бе категоричен. Щеше да насече по-голямата част от гората, а трупите да изпрати по течението на реката към дъскорезница в Швеция. Това последното ме учуди, понеже Баркаловата си беше на около километър от нас, ала неговата дъскорезница покриваше нуждите на стопанството и навярно бе твърде малка за количеството, което предстоеше да доставим. Шведите пък отказваха да купят дървения материал на място, както бе по обичая, а плащаха само за онова, което пристигаше при тях. Не желаеха да поемат отговорност и за превоза. Не и през юли, така казваха.

— Може би ще е по-добре да сечем на части — предложих, — малко сега и малко догодина?

— Аз решавам кога да се секат дърветата ми — тросна се той.

Нямах това предвид, не оспорвах авторитета му, но не възразих. За мен нямаше значение. Най-много ме вълнуваше дали ще ми позволи и аз да участвам и кого още смята да повика, понеже работата беше тежка, със сигурност и опасна, ако не знаеш какво вършиш, а доколкото ми бе известно баща ми не се бе заемал със сечене на дърва дотогава. Сега осъзнавам, че наистина му беше за първи път, ала самоувереността му го караше да се впуска в какви ли не начинания с убеждението, че всичко ще бъде наред.

Най-напред обаче трябваше да окосим ливадите. След бурята не валя повече и тревата изсъхна само за два дни. Една сутрин Баркал цъфна на двора с прилежно зализана коса и ръце в джобовете и попита дали не бихме се наели да поработим с вилите за сено няколко дни. Твърдеше, че миналогодишната коситба щяла да отиде по дяволите, ако с баща ми не се бяхме намесили, особено аз, подразбрах го от угодническия му тон, ала бях достатъчно голям, за да съзнавам, че просто си търсеше безплатна помощ. Не че не бяхме работили усърдно.

Баща ми поглади обраслата си брадичка, помижа на слънцето и ме погледна — аз стоях до него на прага.

— Как мислиш, Трун Т.? — попита ме той.

Второто ми име бе Тобиас, но никога не ми се налагаше да го използвам и Т-то изникваше само когато баща ми си придаваше важност — това бе сигнал за мен, че беше време малко да се погаврим.

— Ами-и-и — отвърнах, — може и да стане.

— Само че ние си имаме малко работа и тук -

добави той.

— Така си е — кимнах, — имаме няколко задачи за отмятане, няма как, но може би ще успеем да вмъкнем един-два дни, не е изключено да се справим.

— Не е немислимо, но ще бъде трудно — колебаеше се баща ми.

— Да, трудничко ще е — съгласих се, — трябва да признаем. Но малко бартер ще ни дойде от полза.

— Прав си — отвърна баща ми и ме погледна любопитно. — Всъщност идеята за бартера никак не е лоша.

— Може би кон с хамут — предложих, — за няколко дни другата седмица или тази след нея.

— Точно така — съгласи се баща ми с широка усмивка, — съвсем правилно. Какво ще кажеш, Баркал?

Баркал бе слушал в недоумение засукания ни разговор и сега беше в капана. Прокара ръка през косата си и отвърна:

— Да, разбира се, няма проблем. Може да вземете Бруна — предложи той и забелязах, че му се искаше да попита какво всъщност смятахме да правим с коня, но се сконфузи, задето бе изпуснал нишката на разговора ни и все пак нямаше желание да става за смях.

Баркал обясни, че искал да коси на следващия ден, щом се вдигне всичката роса, а ние само трябваше да отидем на северната ливада. После вдигна ръка за довиждане и явно се радваше да се измъкне. Слезе до реката и се качи в лодката си, а баща ми опря ръце на хълбоците си, погледна ме и възкликна:

— Това си беше направо гениално! Как ти хрумна?

Нямаше си представа колко подробно бях обмислил превоза на трупите и тъй като не го бях чул да обелва и дума за кон, реших да действам — та нали не можехме да влачим трупите до реката с голи ръце. Обаче не му отговорих, просто свих рамене и се усмихнах. Той ме подръпна лекичко за бретона:

— Умно момче си ти — похвали ме и аз бях съгласен.

Винаги съм го знаел — не бях глупав.

От погребението на Од бяха изминали четири дни и не бях виждал Юн оттогава. Беше ми странно. Сутрин се будех и се ослушвах за стъпките му на двора и по плочата на входа, чаках да чуя скърцането на веслата и слабия трясък, когато лодката му се удареше в камъните на брега, но всяка сутрин беше тихо, като изключим песента на пойните птички, вятъра в короните на дърветата и звъна на чанове, когато изкарваха кравите от кошарите на север и на юг от нас на хребета зад къщичката ни, за да пасат цял ден по зелените склонове, докато доячките наизлязат по дигите и тръгнат с песен нагоре по пътеката, за да ги приберат в пет часа. Лежах в колибата до отворения прозорец, слушах как живият метален звън се променяше заедно с терена и си мислех, че не исках да бъда никъде другаде, а да си остана тук в къщурката заедно с баща ми, независимо какво се случваше, и всеки път, когато станех, но Юн не стоеше на вратата, изпитвах внезапно облекчение. Ала чувствах и срам, в гърлото ми сякаш засядаше буца и минаваха часове преди тази болка да отшуми.

Не го виждах и по реката, не се вясваше с въдица на брега, нито с лодката, тръгнал нагоре или надолу по течението, а баща ми не питаше дали сме се срещали и аз не питах дали го бе виждал. Така се получи. Ядохме само на закуска, облякохме си работните дрехи, слязохме при старата лодка с гребла, която бяхме получили заедно с къщата, и прекосихме реката.

Слънцето грееше. Седях най-отзад със затворени очи срещу светлината и познатото лице на баща ми, а той гребеше със сигурен замах. Чудех се какво ли е да си отидеш толкова рано. Да загубиш живота си, сякаш е яйце в ръката ти, да го изпуснеш и то да се строши на земята. Знаех, че усещането не беше никакво. Мъртвият си е мъртъв. Ами ако в частицата от последната си секунда прозреш, че идва краят? Какво ли е това чувство? Там имаше тясна пролука, като притворена врата, към която се притиснах, защото исках да вляза, а тя светеше с ярката светлина на слънцето зад клепачите ми и изведнъж се промъкнах вътре, в един кратък миг със сигурност се озовах там без изобщо да се страхувам, само се натъжих и тишината наоколо ме изуми. Когато отворих очи, чувството не ме бе напуснало. Погледнах към другия бряг, ала то отказваше да си отиде. Погледнах лицето на баща ми, сякаш бях на някакво много далечно място, примигнах няколко пъти и вдишах дълбоко, може и да съм потреперил, защото той се усмихна любопитно и попита:

— Добре ли си, шефе?

— Да, разбира се — отвърнах му след малко, но когато завързахме лодката на брега и тръгнахме по ливадата покрай оградата, аз го долавях някъде вътре в мен: дребничък остатък, яркожълто петънце, с което навярно никога нямаше да се разделя.

Когато стигнахме северната ливада, там вече се бяха събрали хора. Самият Баркал пък стоеше до жътварката с поводите в ръце и се канеше да се качи. Разпознах коня, още ме наболяваха слабините след съвместната ни езда. Имаше още двама мъже от селото и жена, която не познавах, но не изглеждаше като селска невеста. Може да беше роднина на някого в стопанството. Госпожа Баркал пък си говореше с майката на Юн. И двете бяха вдигнали косите си на рошави кокове, носеха избелели от пране памучни поли на цветчета, които прилепваха по телата им, и ниски ботуши на бос крак, а в ръцете си държаха вили с дръжки, два пъти по-високи от тях самите. Чухме гласовете им отдалеч в ясната сутрин, а майката на Юн тук на полето изглеждаше различна от жената в тясната къщица. Това бе толкова очевидно, че веднага ми направи впечатление. Явно и баща ми забеляза. Някак неволно и двамата извърнахме глави, спогледахме се и всеки от нас разбра какво бе впечатлило другия. Изчервих се, чувствах се напрегнат и в същото време ми стана неловко, ала не знам дали причината се криеше в собствените ми изненадващи помисли, или задето видях, че същите се въртяха и в главата на баща ми. Той забеляза смущението ми и се подсмихна, но в никакъв случай снизходително, трябва да му се признае. Просто се усмихна. По-скоро възторжено.

Прекосихме тревата до жътварката и поздравихме Баркал и жена му, а майката на Юн се здрависа и с двама ни и благодари, задето бяхме отишли на погребението. Имаше сериозен вид, очите й бяха леко подпухнали, но не изглеждаше съкрушена. Кожата й бе добила красив оттенък на слънцето, полата й синееше, очите също блестяха сини и бе само няколко години по-млада от собствената ми майка. Цялата грееше и сякаш за пръв път я виждах толкова ясно. Чудех се дали причината бе в случилото се, дали нещо подобно можеше да накара човек да изпъква и да сияе. Принудих се да забия поглед в земята или да погледам ливадата, за да не срещам очите и, после отидох до камарата колове за ритли, където бяха оставени и инструментите, взех си една вила и се облегнах на дръжката й. Не гледах нищо, само чаках Баркал да потегли. Баща ми се спря да поприказва, но и той дойде, вдигна една вила, оставена между две макари с тел, заби я в земята и зачака като мен, ала избягвахме да се гледаме. Бар- кал пък, вече качен на жътварката, плесна коня, спусна остриетата и потегли.

Ливадата бе разделена на четири, колкото и ритли трябваше да вдигнем, и Баркал окоси тревата по права линия в средата на първата част. На няколко метра от синора с тежък ковашки чук забихме як клин косо в земята, омотахме го с края на едната тел и го закрепихме здраво. След това бе моя задача да вдигна макарата за двете лъснали дръжки и да развия телта, като в същото време я държах опъната и вървях заднишком по линията, която Баркал току-що бе окосил. Тежко беше, само след няколко метра китките вече ме боляха, а раменете ме мъчеха, понеже трябваше да върша три неща едновременно с тежката макара в ръце без мускулите ми да са загрели. Постепенно с развиването на телта макарата олекваше, но нали дотогава се бях изтощил още повече и изведнъж почувствах такова съпротивление в цялото си тяло, та чак се ядосах и се зарекох за нищо на света да не позволявам някой от присъстващите да забележи какво разглезено гражданче бях, не и докато майката на Юн ме наблюдаваше с ослепителните си сини очи. Аз сам решавах кога да боли и дали да ми личи, затова притиснах болката в тялото си, за да не се показва на лицето ми, и завъртях макарата с вдигнати ръце, а телта се точеше чак докато стигнах края на ливадата. Там възможно най-спокойно я оставих в току-що око- сената трева, крепейки телта изпъната, изправих се със същия непукизъм и отпуснах рамене. Остра болка прободе тила ми и тръгнах към другите с бавна крачка. Като разминавах баща ми, той сякаш случайно повдигна ръка, погали ме по гърба и прошепна:

— Добре се справи.

Това ми стигаше. Болката изчезна и вече бях готов за следващата макара.

Баркал бе привършил с косенето на първата част от ливадата и прокарал първия откос в следващата. Стоеше до коня, пушеше и чакаше ние да свършим останалото. Той беше шефът и според баща ми спадаше към онзи тип хора, които най-добре работят седнали и почиват изправени, стига да не им отнеме много време, защото тогава се налага отново да седнат. Ако изобщо имат от какво да си почиват. Не ми се вярваше да се е преуморил. Да караш точно този кон не изискваше кой знае какво усилие. Бе вършил тази работа толкова много пъти преди, че я умееше и със затворени очи, ставаше му скучно и искаше да продължи, ала не му разрешаваха — Баркал бе доста систематичен и нямаше никакво намерение да коси цялата ливада наведнъж. Първо едната четвъртина, после другата, а слънцето припичаше на безоблачното небе и обещаваше да продължава все така. Вече прежуряше и усещахме как ризите ни прогизваха по гърбовете, а вдигнехме ли нещо тежко, от челата ни се лееше пот. Слънцето беше застанало точно на юг, а в цялата долина нямаше никаква сенчица, реката се виеше и блещукаше, чувахме я как бушува в бързея под мостчето при магазина. Вдигнах наръч колове, занесох ги на определеното място и ги разпределих на премерени интервали до телта. Върнах се за още с празни ръце, а баща ми и един от селяните започнаха да мерят разстоянията и да пробиват дупки с железен лост през два метра по линията, като редуваха от двете страни на телта — всичко трийсет и две дупки. После татко остана сам, бял на фона на тъмната коса и загорялата от слънцето кожа, а ръцете му лъщяха от пот. Вдигаше големия лост и го забиваше мощно в земята, а влажната почва го поемаше с отчаяна въздишка. Работеше като машина, изглеждаше щастлив, а майката на Юн го следваше и забучеше коловете в дупките чак до мястото, където бях оставил макарата — там щяхме да забием нов клин, за да завържем ритлата. Не можех да откъсна очи от тях.

По едно време тя спря, остави кола на тревата, отдалечи се на няколко крачки и застана така с гръб към нас, загледа се в реката, а раменете й трепереха. Тогава баща ми източи гръб, спря да си отдъхне и зачака, опрял ръцете си с ръкавици на лоста, а тя се извърна и слънцето озари мокрото й от сълзи лице. Баща ми се усмихна и й кимна, на челото му падна кичур коса, после пак вдигна лоста, а тя отговори със сериозна усмивка, върна се, наведе се и вдигна кола. Забучи го в дупката с въртеливо движение и той застана непоклатим. Така и продължиха — със същото темпо, както преди.

Не бяха дошли нито Юн, нито баща му, а бях уверен, че са се канили — предишната година участваха и те. Е, сигурно бяха заети с техните си работи или просто бяха сломени. Всъщност, странно бе, че тя бе събрала сили, но след като я погледах как ходи по нивата, вече не се замислях. Навярно баща ми щеше да повика и тримата да помагат за дървата. Нищо чудно — бащата на Юн имаше дълъг опит, ала не проумявах как щеше да се получи, ако се държаха както досега, не можеха да се погледнат в очите.

Когато всички колове щръкнаха в права редица по протежение на поляната, щяхме да опънем телта на височината на хълбоците, като я премятаме отляво и отдясно на всеки кол, за да се закрепи в средата. С тази задача се заеха двамата селяни: единият бе висок, другият — нисък и явно бяха добър тандем, работата не им бе непозната и я вършеха ловко и пъргаво, докато телта се изопна като струна на китара чак до последния кол. Тогава я омотаха и закрепиха за клина, забит от Баркал в другия край. Останалите пък грабнахме вилите и се разпределихме ветрилообразно на премерени разстояния един от друг. Започнахме да трупаме тревата по Стойката от всички посоки и веднага стана ясно защо дръжките бяха толкова дълги. Предоставяха ни толкова голям радиус, че заедно обхващахме цялото поле, не остана и стръкче, ала дланите ни страдаха от замахването напред-назад хиляди пъти поред, та се налагаше да използваме ръкавици, за да не ни излязат мехури още на първия час. Така натрупахме първата тел — някои с вили, премерен баланс и удивителна точност, други с ръце, като мен и баща ми. Ние не бяхме привикнали на такава работа, но все пак се справяхме. Голите ни длани постепенно позеленя- ха, телта се изпълни, опънахме нова и също я отрупахме, после още една, докато се издигнаха пет претоварени реда, а най-горният и по-рехав слой надвисна като козирка от двете страни, та завалеше ли дъжд, водата просто да се стича и ритлата да си остане така с месеци без сеното под най-външните стръкове да се развали. Според Баркал този метод по нищо не отстъпвал на сухата плевня, стига да се спазваха правилата, а доколкото виждах, всичко беше наред. Ритлата сякаш си бе стояла там през цялото време, косо на ливадата, осветена от слънцето, проточила сянка отзад, тя следваше всеки издатък по полето и в крайна сметка се превръщаше в образувание, изконна форма, макар не тази да бе думата, която ми хрумна тогава. Толкова се радвах като я гледах. И до днес изпитвам същото усещане, когато видя подобна стойка в някоя книга, но сега всичко това е отживелица. В онази част на страната вече никой не работи по този начин; днес ще видиш самотен тракторист, пластачка, сено, останало да се суши на място, балирачка и бели найлонови пакети в смърдящ силаж. Така радостта прелива в усещането за изминало време, за нещо толкова отдавнашно, че внезапно те кара да се чувстваш стар.

5

Не можах да го позная при първите ни срещи, поздравявах го отдалеч на минаване с Лира. Просто не ми мина през ума, нямаше и причина. Той си беше на двора, редеше дърва за огрев под стряхата, а аз си минавах по пътя, замислен за съвсем различни неща. Не се сетих дори когато си каза името. Ала тази нощ, щом се прибрах и си легнах, споменът ме зачовърка. Имаше нещо в този мъж и лицето, което бях мярнал на игривата светлина на фенерчето. Изведнъж се уверих. Ларш си бе Ларш, макар при последната ни среща да беше на десет години, а сега минаваше шейсетте. Ако четях това в някой роман, определено щях да се подразня. Толкова много съм чел, особено през последните години, но и преди това, разбира се. Премислям прочетеното, а подобни случайности изглеждат изсмукани от пръстите в художествените произведения, поне в съвременните романи-много ми е трудно да им вярвам. Е, номерът можеше и да мине при Дикенс, но зачетеш ли него, понасяш се в дълга балада от отминал свят, където накрая всичко се подрежда като в математическо уравнение — разклатеният някога баланс трябва да бъде възстановен, за да се усмихнат боговете. Може би е утеха или протест срещу един излязъл от релсите свят, ала в днешно време нещата не стоят така, моят свят е различен и никога не съм одобрявал твърдението, че съдбата направлявала живота ни. Хората с подобна представа само циврят, измиват си ръцете и чакат състрадание. Според мен всеки сам гради живота си, аз поне съм направил своя избор, правилен или грешен, и си нося бремето. Но как от толкова възможни места трябваше да попадна точно тук?

Не че това променя нещо. Не влияе на плановете ми за това място, нито на усещането да живея тук, всичко си е както преди и съм сигурен, че той не ме разпозна, така и трябва да си остане занапред. И все пак няма спор: нещо не е същото.

Идеята ми за това място е съвсем проста — ще бъде последният ми дом. Не смятам да размишлявам колко дълго предстои да остана тук. Живея ден за ден. Най-напред се налага да предвидя как ще се справям през зимата, ако падне много сняг. До къщата на Ларш са двеста метра, после още петдесет до шосето. С този мой гръб е невъзможно да разчистя подобна отсечка на ръка. Сигурно нямаше да се получи и със здрав гръб. Пък и щеше да отнеме цялото ми време.

Стане ли наистина студено, най-важно е да се изрине снегът и да разполагам с надежден акумулатор за колата. До центъра на селото са шест километра, а там се намира местният кооперативен магазин. Трябва също да имам и достатъчно дърва за огрев. В къщата има два радиатора, но са стари и сигурно точат повече ток, отколкото топлят. Можех да си купя един-два модерни на колелца, от онези, дето само се включват в контакта и да си ги местя из стаята според нуждите, аз обаче си наложих да мина и без топлината, която не съм в състояние да си доставя сам. За щастие в бараката отвън намерих цяла камара стари брезови дърва, но далеч няма да ми стигнат, при това са толкова сухи, че ще изгорят съвсем бързо, затова преди няколко дни повалих един изсъхнал бор с моторната резачка, която си купих, и сега възнамерявам да го нарежа на удобни дръвца и да накамаря всичко върху старите преди да е станало твърде късно. Вече съм се възползвал от голяма част от брезата.

Резачката ми е марка Йонсеред. Не че ги смятам за най-добрите, но тук използват само такива, а и онзи, дето ми я продаде в селския сервиз, ми обясни, че не докосвали нищо друго, в случай, че дойда с повредена верига. Резачката е втора ръка, но е минала щателен преглед и веригата е чисто нова. Пък и мъжът беше страшно убедителен. Значи тук господства Йонсеред. И Волво. Никога преди на съм виждал толкова много на едно място — от най-новите и луксозни модели до старите Амазон, последните дори са повече, а през 1999-а видях и едно PV пред пощата. То трябваше да ми загатне нещо за това място, но не бях сигурен какво, освен че е близо до Швеция и евтините резервни части. Може и само това да е.

Сядам в колата и потеглям. По пътя, над реката, покрай къщата на Ларш, после излизам на шосето през гората и през цялото време виждам езерото да проблясва между дърветата от дясната ми страна, докато изведнъж остава зад мен и излизам на поле с пожълтели, отдавна овършани ниви от двете ми страни. Над тях пляскат големи ята гарги. Тихо е, слънцето грее. В другия край на равнината има дъскорезница, построена на река, по-голяма от онази до моята къща, но и тя се влива в същото езеро. Преди я използвали за превозване на трупи, затова и дъскорезницата е там, но оттогава е минало много време и дъскорезницата може да си стои където си иска — днес дървеният материал се превозва само по пътищата и като нищо може да се натъкнеш на някой от претоварените камиони с ремаркета в завой на някой тесен селски път. Карат като папуаси и натискат клаксона вместо спирачките. Само преди няколко седмици се принудих да вляза в канавката — внушителната редица камиони профуча покрай мен навътре в моята лента, а аз просто превъртях волана, може и да съм затворил очи за миг, вече си мислех, че умирам, но се отървах, само стъклото на десния мигач се тресна в един дънер. Останах дълго, опрял чело на кормилото. Тъкмо се бе стъмнило и двигателят беше угаснал, но светлините — не, и когато вдигнах глава, те озаряваха рис. Беше само на петнайсет метра от колата. Никога не бях виждал това животно преди, но знаех какво бе изникнало пред очите ми. Вечерта ни обгръщаше съвсем тиха, а рисът не се огледа нито надясно, нито наляво. Просто си вървеше. Меко, пестеливо, вглъбено. Не мога да си спомня кога за последно се бях почувствал тъй жив, както когато изкарах колата на пътя и продължих напред. Цялото ми същество тръпнеше напрегнато в кожата ми.

На следващия ден разказах за риса в магазина. Отвърнаха, че сигурно е било куче. Никой не ми повярва. Никой от хората, с които говорих него ден, не бе виждал рис. Защо тогава аз, дето не бях живял там и месец, да бъда удостоен с подобна чест? Ако бях един от тях, навярно и аз щях да разсъждавам по същия начин, ала знаех какво съм видял, нося образа на голямата котка някъде в себе си и мога да я призова, когато си поискам. Надявам се, че някой ден, или още по-добре — някоя нощ, ще я зърна отново. Хубаво би било.

Паркирам пред бензиностанция Статойл. Заради счупения мигач е. Още не съм се сдобил с ново стъкло, дори не съм сменил крушката — карах си така. Вечерите обаче започват да стават твърде тъмни за подобни начинания, освен това е забранено. И ето. Влизам и говоря с мъжа в сервиза. Той надзърта през прозореца на въртящата се врата и обещава веднага да смени крушката и да поръча ново стъкло от автоморгата.

— Няма смисъл да хабиш пари за ново, колата е стара — заявява той.

Май е прав. Колата ми е десетгодишен Нисан комби. Можех да си купя и по-нова, имах достатъчно пари, но заедно с покупката на къщата щяха да заминат доста от спестяванията ми, затова се въздържах. Да си кажа правата, планирах да си взема 4x4, щеше да бъде идеален за тукашния терен, после обаче разбрах, че било малко нечестно и малко новобогаташко, и в крайна сметка се спрях на тази тук, със задно задвижване като всички останали коли, които съм карал. Вече ходих при механика поради различни проблеми, включително съсипано динамо, а той всеки път казва едно и също и поръчва от същата автоморга. Струва в пъти по-малко от новите части, а и май ми взима твърде евтино, само че си свирука, докато работи, и радиото постоянно е включено на „Новини нонстоп“ — явно ценовата му политика е добре премислена. Толкова е дружелюбен и услужлив, че чак ме обърква. Всъщност, очаквах малко упорство, главно поради факта, че не карам Волво. Може пък да не е тукашен.

Оставям колата на бензиностанцията, подминавам църквата и пресичам по диагонал кръстовището при магазина. Нещо необичайно. Забелязал съм, че тук всеки си сяда в колата и кара, независимо накъде е тръгнал и колко далеч отива. Кооперативният магазин е само на сто метра, но единствен аз вървя покрай паркинга. Чувствам се на показ и се радвам да вляза вътре.

Поздравявам наляво и надясно, вече са свикнали с мен и разбират, че съм дошъл, за да остана — не съм от онези отпускари, дето заливат къщурките тук с големите си коли всяко лято и всеки Великден, за да ловят риба денем, а вечер да играят покер, докато се наливат с уиски със сода. Нуждаеха се от малко време, но постепенно започнаха да ме разпитват предпазливо на опашката за касата, та сега всички знаят кой съм и къде живея. Знаят през какви професии съм минал, на колко съм години, знаят за смъртта на жена ми преди три години — в катастрофа, аз самият едва оцелях, както и че не бе първата ми жена, знаят за двете ми порасли деца от предишния брак и за техните деца. Споделил съм всички тези неща: например когато изгубих съпругата си, вече нямах желание за нищо, пенсионирах се и се хванах да търся съвсем различно място, където да заживея. Останах много доволен, щом открих сегашната си къща. Обичат да чуват това, макар всички да казват, че съм можел да попитам когото и да било от тях и да ме осведомят за състоянието й — много проявявали интерес към мястото заради прекрасното му разположение, ала никой нямал куража да се заеме с работата, която можела да го превърне в годен за живеене дом. Добре че не знаех предварително, отвръщам, иначе нямаше да го купя и да видя, че няма никакъв проблем да си живееш там, стига да не поставяш чак толкова много високи изисквания накуп, а да подходиш с търпение. За мен е идеално, заявявам, имам предостатъчно време, за никъде не бързам.

Хората обичат да им разказваш разни неща — в умерени количества, със скромен, доверен тон, и си мислят, че те познават, но не е така, знаят те, тъй като им споделяш факти, не чувства, нито мнението си за каквото и да било, нито пък начина, по който събитията в живота ти и взетите от теб решения са те превърнали в човека, който си. Те просто допълват със собствени чувства, мнения и предположения, съставят си някакъв нов живот, слабо свързан с теб самия, и така оставаш незасегнат. Никой не може да се докосне до теб, ако не го пожелаеш сам. Номерът е да се държиш любезно, да се усмихваш и да гониш параноичните мисли, защото хората те обсъждат, независимо какви трикове прилагаш. Неизбежно е, пък нали и ти самият би го направил.

Не ми трябва много — само хляб и нещо за отгоре, затова приключвам бързо. Удивително е колко е олекнала пазарската ми кошница, толкова малко нужди са ми останали, откакто съм сам. Плащам във внезапен пристъп на безсмислено униние, а очите на касиерката пронизват челото ми, докато броя парите — вдовеца, това вижда в мен. Нищо не разбират, но ми е все едно.

— Заповядай — връща ми рестото с тих, меден глас.

— Благодаря.

По дяволите, сълзите напират, излизам с торбата покупки и се връщам на бензиностанцията. Мисля си, че извадих късмет. Нищичко не разбират.

Сменил е крушката на мигача. Оставям торбичката на предната седалка, подминавам помпите и влизам в магазина. Жена му се усмихва на касата:

— Здравей.

— Здрасти — поздравявам и аз. — За крушката. Колко струва?

— Малко. Може да почака. Искаш ли чаша кафе? Улав седна да почине пет минути — тя посочва отворената врата на стаичката зад магазина.

Трудно ми е да откажа. Приближавам се с неуверена стъпка и надниквам. Механикът на име Улав седи на стол пред монитор с дълги редици светнали числа. Няма червени, доколкото виждам. В едната си ръка държи чаша кафе, в другата — шоколадова вафла. Трябва да е с двайсет години по-млад от мен, ала вече не се изненадвам, осъзнавам, че нормалните възрастни мъже са далеч под моите години.

— Седни, отдъхни си малко — кани ме той, налива кафе в пластмасова чашка и я слага на масата до един празен стол, подканва ме с ръка и се обляга тежко.

Ако и той става рано като мен, а съм уверен, че е така, вече е работил дълго и няма как да не е изтощен. Сядам на стола.

— Е, как са нещата горе на „Върхът“? — пита ме. — Напредваш ли?

Парцелът ми се нарича „Върхът“, понеже гледа към езерото.

— Аз самият направих два огледа — обяснява, — чудех се дали да не предложа цена. Там има достатъчно място да поправяш коли, но ме чакаше толкова работа по къщата, че реших да се въздържа. Обичам да въртя отвертката, не да кова дъски. А при теб сигурно е другояче?

И двамата поглеждаме към ръцете ми. Не приличат на ръце на занаятчия.

— Не точно — отвръщам. — Не ме бива особено за нито едното, но отделям необходимото време, все ще успея да приведа къщата в ред, само че може и да ми потрябва малко помощ.

Правя нещо, което никога не съм споделял с никого: всеки път, когато имам някаква практическа задача, различна от ежедневните ми задължения, затварям очи и си представям как би постъпил баща ми или си спомням как съм го виждал да върши разни неща. После го имитирам, докато вляза в правилния ритъм, а задачата се разтвори и добивам яснота. Правя това откак се помня, сякаш тайната е в настройването на тялото за съответната работа, в известния баланс в началния момент — като да улучиш трамплина при скок, спокойно да прецениш в последната секунда колко точно ти трябва, малко или много, да прозреш вътрешната механика на всяка една задача. Първо едното, после другото, в последователността, заложена във всяка работа, сякаш вече я има някъде там в готов вид, а когато се движи, тялото трябва да отметне някакъв воал, та всичко да стане видимо за наблюдателя. Този наблюдател съм аз, а онзи, когото виждам пред себе си, онзи, чиито движения чета, е мъж на около четирийсет — такъв бе баща ми, когато го видях за последно, бях на петнайсет, а той изчезна от живота ми завинаги. Никога няма да остарее в представите ми.

Ето това не бих могъл да обясня на този мил механик, затова казвам просто:

— Баща ми беше практичен човек. Много съм научил от него.

— Хубаво нещо са бащите — съгласява се той. — Моят беше учител. В Осло. Научи ме да чета и май с това си и останах. Че не беше практичен, не беше, но бе добър човек. Винаги можех да поговоря с него. Почина преди две седмици.

— Не знаех. Съжалявам.

— Че откъде да знаеш. Дълго боледува, добре, че се отърва. И все пак ми липсва, наистина.

Той замлъква. Личи си, че баща му му липсва, толкова е просто. И на мен ми се иска да е така лесно — баща ти ти липсва и толкова.

Изправям се.

— Е, да вървя, че къщата ме чака. Не бива да я оставям, иде зима.

— Разбира се — усмихва се той. — Обади се, ако нещо те притеснява. Нали сме затова.

— Всъщност, има нещо. Онзи път до къщата ми — доста е дълъг. Паднели сняг, ще ми бъде трудно да го поддържам сам, а нямам трактор.

— Ясно. Просто се обади на този — обяснява механикът Улав и написва име и телефонен номер върху жълто лепящо се листче, — това е най-близкият ти съсед с трактор. Разчиства своя път и едва ли ще откаже да поеме и твоя. Живее в стопанство и сутрин не бърза за никъде, минава нагоре-надолу по пътя. Предполагам, че няма да има проблем, но може да поиска известно заплащане за труда. Да кажем петдесетачка на курс.

— Звучи сносно. С радост ще платя. Благодаря ти за помощта и кафето.

Връщам се в магазина и плащам крушката, а жената на механика се усмихва и ми пожелава всичко хубаво. Излизам и потеглям с колата. Жълтото листче, което залепих в портфейла си, прави близкото бъдеще значително по-просто. Става ми леко и бодро и се чудя дали само това е достатъчно. Е, сега поне зимата може да идва.

Стигам „Върхът“ и паркирам до дървото на двора — прастара, почти куха бреза, която скоро ще рухне, ако не предприема нещо. Отнасям покупките в кухнята, наливам вода за кафе и включвам машината. Вземам резачката от бараката, антифоните, които получих заедно с нея, и малка кръгла пила. Вадя бензин и масло от гаража и оставям всичко на плочата пред вратата, на слънцето, което вече почти не топли, макар да е пладне. Връщам се в къщата, намирам един термос и заставам до плота, за да изчакам кафеварката. После пълня термоса с горещо кафе, обличам си топли работни дрехи, излизам, сядам на плочата и започвам да точа триона — бавно и методично, доколкото ми е възможно, докато острието лъсне и от двете страни на веригата. Не знам къде съм се научил на това. Сигурно съм го виждал в някой филм: документален за гъстите гори или игрален филм в горска обстановка. Много можеш да научиш от филмите, ако имаш добра памет. Гледаш как се правят разни неща — хората Винаги са ги вършили, ала в съвременните филми няма много работа, само идеи. Плоски идеи и нещо, което наричат хумор. Сега всичко трябва да бъде смешно. Аз обаче мразя да ме забавляват, нямам време за такива неща.

Във всеки случай не съм се научил да шлайфам моторни резачки от баща ми, просто не съм го виждал с такава и няма начин да го имитирам, колкото и да ровя из паметта си. Резачките за един човек още ги нямаше в норвежките гори през 1948-а. Намираха се само тежки машинарии и трябваха петима души, за да ги поместят, или пък кон, а средствата не стигаха. Когато баща ми се канеше да сече гората онова лято преди много години, постъпихме както бе обичаят по онези места: няколко мъже грабнаха обикновените триони и секири, заредиха дробовете си с чист въздух, подкараха опитен кон с верига за влачене до реката, където скоро оставиха да съхне цяла камара трупи със знака на собственика, издялкан във всеки ствол, и когато всички набелязани дървета бяха повалени и обелени доколкото бе възможно, двама мъже с пръчки с куки се хванаха да ги изтеглят във водата откъм двата края. После над реката екваха викове за сбогом с думи, толкова стари, че никой вече не ги разбираше, съпровождаше ги глух плясък и трупите се понасяха бавно по течението. На добър час!

Ставам от плочата с ошлайфаната резачка в ръка, оставям я настрана, отвивам двете капачки и наливам бензин, добавям и масло и затягам капачките по местата им. Свирвам на Лира и тя в миг зарязва някакви сериозни разкопки в задния двор. Грабвам термоса и се запътвам към края на гората, където се извисява тежкият изсъхнал смърч. Съвсем е побелял на фона на пирена, вече няма и следа от кората, покривала някога целия ствол. Две бързи дръпвания и запалвам резачката, нагласям дросела и оставям веригата да се развърти във въздуха. Гората свисти, слагам си антифоните и забивам резачката в дървото. Стружките валят по панталоните ми, цялото ми тяло вибрира.

6

Ухаеше на прясна дървесина. Миризмата се носеше откъм пътеката при реката, изпълваше въздуха, рееше се над водата, отпускаше ме и замайваше главата ми. И аз участвах! Миришех на смола, дрехите ми, косата, кожата ми — дори и нощем, когато спях в колибата. Заспивах и се събуждах с този аромат, усещах го през целия ден. Аз бях гора. Търчах с брадвата, затънал до колене в иглички, и сечах клоните, както ми бе показал баща ми: плътно до ствола, за да не стърчи нищо и да не пречи на длетото, да не се криви и евентуално да нарани краката на онзи, който може би ще трябва да стъпи върху трупите, когато се струпат и задръстят реката. Мятах секирата наляво-надясно в упойващ ритъм. Тежко беше, сякаш всичко се противеше от всички посоки и нищо не ми се даваше, аз обаче не обръщах Внимание, бях изтощен, а не усещах умора, просто продължавах. Налагаше се останалите да ме възпират — хващаха ме за рамото и ме натискаха на някой пън, та се принуждавах да поотдъхна за малко, но смолата лепнеше по панталона ми, дразнеше кожата на краката ми и аз се откъсвах от пъна и грабвах секирата. Слънцето припичаше, а баща ми се усмихваше. Бях като опиянен.

Участваше и бащата на Юн, а майка му през по-голямата част от деня прихождаше със светлата си руса коса на фона на зелените иглички откъм лодката в реката с кошница храна. Имаше и един мъж на име Франц с „ц“. Ръцете му бяха мощни, а до лявата китка личеше татуирана звезда, живееше в малка къщичка при моста и всеки ден през цялата година виждаше как реката плиска покрай прозореца му. Знаеше и всевъзможни неща за всичко, което минаваше по водата. Останалите бяхме аз и баща ми заедно с Бруна. Юн не дойде. Казаха, че хванал автобуса за съседното село няколко дни след погребението, ала не споменаха и дума за работата му там, аз и не попитах. Чудех се само дали някога щях да го видя отново.

Сутрин започвахме малко след седем и продължавахме до вечерта, когато се просвахме в леглата и заспивахме като къпани, докато се развидели и дойде време да заработим отново. По едно време ми се струваше, че дърветата нямаха край — нали можеш да си вървиш по някоя пътечка и да си мислиш, че това около теб е хубава малка горичка, но наложи ли се да сечеш всеки смърч с обикновен трион и започнеш ли да ги броиш, скоро се обезсърчаваш и не му виждаш края. Когато обаче набереш ход и всички подхванат верния ритъм, началото и краят нямат значение, не и там, не и тогава — важно е единствено да продължаваш, докато всичко намери своя собствен пулс, тупти и потръгва от само себе си, а ти си почиваш, когато дойде ред, пак се залавяш за работа, хапваш прилично, но никога твърде много, пиеш умерено, без да прекаляваш и спиш добре, щом му дойде времето: осем часа през нощта и задължителния един час денем.

Аз спях през деня, баща ми също, дремваше и бащата на Юн, че и Франц, само майка му оставаше будна. Дойдеше ли време за почивка, всеки лягаше в пирена под някое дърво и затваряше очи, а тя сядаше в лодката и се прибираше у дома при Ларш, за да се погрижи и за него. Събудехме ли се, вече се бе върнала или пък чувахме плясъка на греблата и знаехме, че бе на път. Със себе си носеше и необходими неща — инструменти, които й бяхме заръчали да вземе или нова кошница с храна, някой сладкиш, на който всички се радвахме. Просто не разбирах как го постигаше, работеше усилено като мъж. И всеки път забелязвах как баща ми лежеше с притворени очи и я гледаше, когато се задаваше по пътеката. Аз също я наблюдавах, не можех да се сдържа, и понеже ние го правехме, бащата на Юн също не я изпускаше от очи, ала погледът му бе различен от друг път и това си беше в реда на нещата. Обаче не мисля, че гледката бе същата, защото видяното от него явно го смущаваше и учудваше. Аз пък я съзерцавах и ми се приискваше да поваля най-високия смърч, да го гледам как се килва и пада със свистене, а после се тръшва и оглася цялата долина, да изсека клоните му със светкавична скорост и да обеля кората му сам-самичък, без да си отдъхна, макар това да бе най-тежката работа, да го завлека до водата с голи ръце и със собствения си гръб, без да ми помага никой, дори конят, да го бутна във водата, ненадейно усетил страшна сила, а пръските да се издигнат високо колкото къща в Осло.

Нямах представа какво минаваше през ума на баща ми, ала и той се понапрягаше малко повече в присъствието й. Тя прекарваше доста време при нас, та в края на деня и двамата бяхме капнали от умора. Той обаче се смееше и шегуваше, а аз следвах примера му. Бяхме във възторг без сами да знаем защо, аз поне не го проумявах, а Франц също беше в добро настроение, размахваше брадвата с напращели мускули и гръмък глас и редеше остроумни подмятания, дори и онзи път, когато не внимаваше и едва успя да избегне един падащ смърч, а един клон събори шапката от главата му. Той хвърли брадвата и се завъртя с разперени ръце като танцьор, ухили се до уши и извика:

— Примесил съм в съдбата си кръв и ще я посрещна с отворени обятия!

Представих си го съвсем ясно как стои под падащо дърво, натежало до пръсване от упойващ сок, и го поема с голи ръце, а кръвта шурва яркочервена от звездата на ръката му. Баща ми се почеса по брадата и поклати глава, но не можа да сдържи усмивката си.

— Баща ти рискува — каза ми Франц в една от почивките.

Седях на един камък на речния бряг и масажирах схванатите си рамене. Реех поглед над водата, а той изведнъж изникна до мен и заобяснява:

— Баща ти рискува, като сече дърва в разгара на лятото и веднага ги пуска по реката. Напращели са от сок, както сигурно си забелязал.

Несъмнено ми бе направило впечатление и това още повече утежняваше работата ни, понеже дънерите тежаха най-малко два пъти повече, отколкото по всяко друго време на годината, а старата Бруна не смогваше да тегли обичайното количество трупи наведнъж.

— Може и да потънат, пък и нивото на реката не е обнадеждаващо, дори спада. Няма да те занимавам повече. Като иска да сечем сега, сега да е. Все ми е едно. Баща ти е шефът тук.

Определено. Всъщност, не го бях виждал такъв преди — заедно с възрастни мъже в ситуация, която налагаше да се върши работа. Авторитетът му караше всички да чакат обясненията му как иска да се вършат задачите, а после го слушаха, сякаш това бе най-естественото нещо на света, макар те самите да знаеха по-добре и да имаха по-дълъг опит. Дотогава никога не ми бе хрумвало, че и други, освен мен можеха да го възприемат по този начин и да се съгласяват с него. Явно имаше още нещо, нещо повече от връзката между баща и син.

Камарата трупи при реката ставаше все по-голяма, накрая вече не можехме да качваме отгоре й и започнахме нова. Бруна пристигаше от най-горните краища на гората ни и спираше на брега, където работехме. Веригите дрънчаха, слънцето блещукаше във водата, а конят бе тъмен, топъл и доста запотен, та миришеше силно, както само един кон умее — не бях надушвал нещо подобно в града. Харесваше ми, и когато застанеше неподвижна с наведена глава след някой курс, опирах чело на хълбока й, твърдите косми жулеха кожата ми, а аз вдишвах миризмата. Нямаше нужда никой да я води или дори следва — скоро се научи как трябваше да върши всичко. Бащата на Юн обаче не я оставяше, държеше поводите отпуснати, а татко чакаше при реката с пръта с куката, дълъг колкото копието, което бях виждал на картинка от рицарски турнир в някогашна Англия. Заедно наместваха трупите колкото можеха по-високо. Отначало бе лесно, после ставаше все по-трудно, ала не се предаваха и с времето стана ясно, че бяха започнали да се надпреварват, решеше ли единият да се откаже, защото вече нямаше накъде, другият настояваше да продължат.

— Хайде! — викаше бащата на Юн, забиваха куките в краищата на трупите и баща ми нареждаше:

— Вдигай! — на което бащата на Юн отвръщаше:

— Дърпай, да му се не види! — едва контролираше гласа си и забелязвах, че предизвикваше авторитета на татко.

Стискаха здраво, дърпаха и се олюляваха, а потта се лееше и ризите бавно потъмняваха по гърбовете им, жилите изпъкваха по челата и вратовете, а по ръцете се синееха дебели като реки върху географска карта: Рио Гранде, Брамапутра, Яндзъ. Накрая вече бе невъзможно, не стигаха по-нагоре, а и не беше шега работа. Оставаше им само да започнат нова камара, която така или иначе щеше да бъде последната, защото се трудехме цяла седмица и вече му се виждаше краят. Дървеният материал, който бяхме насекли, обелили и наредили, блестеше в жълто на брега. Камарите бяха толкова впечатляващи — не можех да повярвам, че и аз бях участвал. Те обаче не се даваха. Искаха да качат още един дънер, после още един, единият все не отстъпваше и изглежда си разменяха тази роля. Търкаляха ги нагоре по два коси дънера, опрени напреки на купчината, и наклонът бе толкова голям, че би трябвало да ги теглят с въжета от върха на камарата като мятат надолу по две примки, за да се получи нещо като скрипец, а теглото да се разпредели по равно. Франц ми бе показал как се правело. Те обаче не слушаха, мятаха прътовете всеки от своята страна и вече ставаше толкова тежко, че изглеждаше опасно, защото нямаха добра опора за краката и бе невъзможно да работят в синхрон.

Всъщност беше време за почивка. Чух Франц да вика с престорено отчаяние:

— Кафенце! Умирам! — отнякъде съвсем нагоре по пътя, а аз стоях с омалели ръце и се взирах в двамата възрастни мъже, които не се отказваха, стенеха в жегата и се напрягаха.

Майката на Юн също тръгна към лодката, за да се върне при Ларш, ала се спря до мен да погледа.

Усещах присъствието й, гореща в избелялата синя рокля, и тъй като не слезе право в лодката, не грабна греблата, какъвто бе обичаят й, бях сигурен, че нещо щеше да се случи, това беше знак. Мислех да викна на баща ми и да го помоля да спре с глупостите, в които се бе забъркал, но не бях убеден, че идеята ми щеше да му допадне, макар често да изслушваше мнението ми и да се съобразяваше с него, ако доводите ми бяха разумни, а те често бяха. Извърнах се и погледнах майката на Юн, която вече нямаше нищо общо с него, или пък беше точно обратното, но ми изглеждаше като две различни личности едновременно. Бяхме еднакво високи, с еднакво светли коси след няколко седмици на жежкото слънце, ала лицето й, доскоро открито, направо голо, сега се бе затворило, само в очите личеше замечтан израз, сякаш бе на друго място и не виждаше какво се случва, а нещо отвъд ставащото, нещо по-голямо и недостъпно за мен. Разбирах, че и тя нямаше намерение да спира двамата мъже. За нея те можеха да стигнат до крайния предел и веднъж завинаги да разрешат нещо неизвестно на мен, може би точно това искаше. Малко ме плашеше. Вместо обаче да се отдръпна, се оставих да ме привлече — къде иначе щях да отида? Нямаше къде да се дяна, не и сам, затова се приближих, застанах плътно до нея и бедрото ми почти докосна нейното. Струва ми се, че дори не усети, но аз почувствах токов удар в тялото си. Двамата при трупите също забелязаха и се извърнаха към нас. За миг излязоха от ролите си и тогава направих нещо, което изненада и мен самия. Обгърнах рамото й и я притеглих към себе си. Единственият човек, с когото го бях правил преди, бе майка ми, а това не беше тя. Беше майката на Юн, лъхаща на слънце и смола, както сигурно и аз самият, но имаше и още нещо, нещо главозамайващо, точно както гората ме смайваше и едва не ме разплакваше. Не исках да бъде ничия майка, нито на жив, нито на мъртъв. А най-странното бе, че тя не се помести. Не отблъсна ръката ми, дори леко се облегна на рамото ми. Не разбирах какво иска, и себе си не разбирах, ала я стисках още по-силно, обезумял от страх и щастлив, може би просто защото бях най-близкият, който можеше да й предложи необходимата й опора, пък и аз бях нечий син, а за първи път в живота ми ми се прииска да не бъда ничий. Нито на майка ми в Осло, нито на мъжа при трупите, толкова стъписан от гледката, че се изправи и едва не изпусна пръта, макар да бяха точно по средата на качването, но и това стигаше. Бащата на Юн, на вид също толкова изумен, опита да задържи дървото, но нямаше сили и стволът се завъртя като перка, удари го в краката, понеже се търколи косо по ръба на камарата, и чух как единият му крак се счупи като суха съчка, той падна напред, свлече се по камарата с рамото надолу и тупна на земята. Всичко се случи толкова бързо, че не го осъзнах, докато не премина. Просто гледах. Баща ми остана сам, изгубил равновесие върху камарата, с пръта, увиснал в едната му ръка. Реката бушуваше зад гърба му, а небето се синееше, почти побеляло от жега. Бащата на Юн лежеше и стенеше сърцераздирателно, а жена му, която само преди миг бях стискал тъй здраво и нежно за рамото, се бе събудила от унеса си, изтръгна се и хукна към трупите. Свлече се на колене и се надвеси над съпруга си, положи главата му в скута си, ала не каза нищо, само клатеше глава, сякаш мъжът й за хиляден път се бе държал като палаво момченце и вече не издържаше, поне така изглеждаше от моето място. Аз пък за пръв път почувствах пристъп на горчивина спрямо баща ми, понеже развали най-съвършения миг в живота ми дотогава. Изведнъж емоцията ме изпълни целия до ръба на яростта, ръцете ми трепереха и зъзнех посред горещия летен ден. Дори не си спомням дали ми беше жал за бащата на Юн, който очевидно се мъчеше от болка: в счупения крак и рамото, на което се бе приземил. Изведнъж той зави. Безутешен вой на възрастен мъж, заради болката, ала безспорно и заради скорошната загуба на сина му, а нали и другият бе напуснал дома, навярно завинаги, откъде ли можеше да знае той, и то тъкмо сега, когато всичко изглеждаше толкова безнадеждно. Разбирах го, но не мисля, че и тогава ми беше мъчно за него, защото бях така обсебен от собствените си грижи, че щях да се пръсна, а жена му само клатеше наведена глава и чух Франц да търчи зад гърба ми с тежка крачка. Дори Бруна тръсна грива и дръпна поводите. Отсега нататък нищо няма да бъде същото, помислих си.

От няколко дни насам жегата бе потискаща, а него ден се оказа особено непоносима. Нещо тегнеше във въздуха, както се казва, беше преситен от влажност, а потта се лееше по-упорита от обикновено. Следобеда взе да се заоблачава, без да захлади. Преди свечеряване небето съвсем почерня. Дотогава обаче бяхме пренесли бащата на Юн през реката с една от лодките, а едната от двете коли, Баркаловата, разбира се, го закара при лекаря в съседното село. Самият Баркал шофира през цялото време. Наложи се майката на Юн да остане у дома с Ларш, не биваше да седи сам толкова дълго, та си мислех колко самотно, празно и мъчително трябва да бе за нея да стои сама с момчето, да чака и да няма около нея възрастен човек, с когото да поговори. Не си представям и двамата в колата да са имали какво да си кажат по пътя.

Когато блесна първата светкавица, с баща ми седяхме на масата вкъщи и гледахме през прозореца. Тъкмо се бяхме нахранили, без да промълвим и дума и всъщност трябваше още да е светло, нали беше юли, а се бе смрачило като октомврийска вечер. Изведнъж проблесна и зърнахме насечените дървета, камарите трупи на речния бряг и водата в реката. Виждаше се всичко чак до другия бряг. Веднага след светкавицата тресна толкова силно, че колибата потрепери.

— Дявол да го вземе — изругах.

Баща ми се извърна и ме погледна скептично.

— Какво каза?

— Дявол да го вземе.

Той поклати глава и въздъхна.

— Трябва да мислиш за първото си причастие. Съветвам те да го направиш.

Тогава заваля, отначало слабо, но след няколко минути така биеше по покрива, че не чувахме и собствените си мисли, както си седяхме на масата. Баща ми наведе глава назад и вдигна лице право нагоре, сякаш можеше да види дъжда през облицовката на тавана, гредите и плочите на покрива и се надяваше някоя капка да го уцели по челото. Наистина затвори очи, а и май след този ден и на двама ни би се отразило добре малко студена вода да плисне в лицата ни. Той сякаш прочете мислите ми, защото стана от масата и попита:

— Искаш ли да се изкъпем?

— Нямам нищо против.

Изведнъж се разбързахме, скочихме и задърпахме дрехите си като пощръклели, ритахме ги наляво и надясно, а баща ми изтича гол до умивалника и натопи сапуна в кофата. И двамата изглеждахме еднакво странно: прилично загорели от главата до пъпа и бели като платно надолу. Той се натърка със сапуна по всички места, които достигаше и накрая тялото му се покри с пенести мехурчета, после ми го подхвърли и последвах примера му колкото се може по-бързо.

— Последният отпада! — викна той и се втурна към вратата.

Хукнах като ръгбист, за да пресека хода му и да го извадя от равновесие, а той ме хвана за рамото, за да ме възпре, но бях толкова насапунисан, че не успя да ме задържи. Разсмя се и викна:

— Ах ти, хлъзгав проклетнико! — ала на него му бе позволено да говори такива неща, понеже бе причестен преди много години.

Стигнахме до вратата едновременно и се забутахме през тясната рамка тяло до тяло. Всеки напираше да излезе пръв. Застанахме на прага под стряхата и загледахме как водата се лееше навсякъде около нас. Впечатляващо, направо плашещо! За миг просто стояхме неподвижни и зяпахме. После баща ми си пое въздух, дълбоко и демонстративно шумно, и викна:

— Сега или никога!

Втурна се към средата на двора и затанцува чисто гол с вдигнати ръце, а водата шуртеше по раменете му. Последвах го в проливния дъжд и застанах до него, заподскачах, затанцувах и запях Норвегия в червено, бяло и синьо. Тогава и той започна да пее. За нула време сапунът бе измит от телата ни заедно с цялата ни топлина. Останахме си лъскави като два тюлена, а сигурно и също толкова студени при допир.

— Замръзвам — извиках.

— Аз също — отвърна той, — само още малко!

— Окей.

Плеснах се по корема и забарабаних по бедрата си, за да затопля изтръпналата си кожа, ала изведнъж ми хрумна да застана на ръце — доста се бях оживил, та викнах на баща ми:

— Хайде и ти! — наведох се и се изправих на дланите си, а той се принуди да последва примера ми.

Тръгнахме така, на ръце, в мократа трева, а дъждът шибаше задните ни части тъй вледеняващо неприятно, че скоро не издържах и се изправих на крака, но едва ли някой някога е имал по-чисти задни части от нас, когато се втурнахме обратно вкъщи и се изсушихме с две големи хавлии. Разтривахме кожата си с грубите кърпи, за да си възвърнем чувствителността и топлината, а баща ми наклони глава на една страна, погледна ме и заключи:

— Я, пораснал си.

— Не съвсем — възразих, понеже знаех, че около мен се случваха неща, които не можех да разбера, но възрастните можеха.

И все пак оставаше малко време, докато и аз започна да проумявам.

— Е, може би не съвсем — съгласи се той.

Прокара ръка през мократа си коса, преметна хавлията около кръста си и отиде до печката, раздра някакъв стар вестник, намачка го и го пъхна вътре, подреди три дръвца около хартията и я запали. После затвори вратичката, но остави решетката за пепелта отворена, за да дръпне. Старото пресъхнало дърво запращя на секундата. Той остана плътно до печката с вдигнати ръце, приведен над черните чугунени плочи, а начеващата топлина го загъделичка по корема и гърдите. Аз останах на мястото си, загледан в гърба му. Знаех, че се канеше да каже нещо. Беше ми баща, добре го познавах.

— Случилото се днес — започна той, без да се обръща към мен, — бе напълно излишно. Както я бяхме подкарали, бедата беше неизбежна. Щях да се откажа още в началото. Зависеше от мен, не от него. Разбираш ли? Ние сме зрели мъже. Аз нося вината за станалото.

Нищо не отвърнах. Не бях сигурен, дали това „ние“ се отнасяше за нас двамата, или искаше да каже, че те с бащата на Юн били зрели. По-скоро второто.

— Непростимо е.

Наистина, проумявах го, но не ми харесваше, дето се нагърбваше с цялата вина ей така. Според мен можеше да се поспори по въпроса и ако той носеше вина, то и аз имах пръст, и макар да не е никак хубаво да носиш отговорността за подобно нещо, той ме принизяваше, като ме изключваше. Пак усетих онази горчивина, но този път беше по-умерена. Обърна се към мен и по лицето му личеше, че бе разчел мислите ми, ала нямаше какво да отвърне, за да направи положението по-поносимо. Твърде сложно ставаше, нямах сили да мисля повече, не и тази вечер. Усетих как раменете ми увиснаха, клепачите се затвориха, вдигнах ръце и ги разтърках.

— Уморен ли си? — попита ме.

— Да — отвърнах и наистина си бях уморен.

Тялото и главата ми бяха изтощени, кожата тръпнеше. Исках само да се мушна под юргана и да спя чак докато нямаше накъде повече.

Той протегна ръка и разроши косата ми, после взе кибрита от полицата над печката и запали парафиновата лампа над масата, духна клечката и отвори вратичката на печката, за да я хвърли в пламъците. Сигурно сме изглеждали още по-странно с кафеникаво-белите си тела на фона на жълтата светлина. Той се усмихна:

— Отивай да спиш. Аз ще дойда след малко.

Ала не ме последва. Когато се събудих посред нощ, за да отида до тоалетната, не го открих никъде. Прекосих сънено всекидневната, но него го нямаше, отворих вратата и надзърнах навън — дъждът беше спрял, ала не го видях и на двора, а когато се върнах в спалнята, неговото легло си стоеше оправено и пригладено по войнишки, точно така изглеждаше и предишната сутрин.

7

Изсъхналият смърч вече е изчистен от клоните и нарязан с резачката на удобни дърва за огрев — приблизително колкото половин дръвник. Натоварих ги по три в ръчна количка и ги изсипах на камара пред бараката за дърва. Сега си стоят натрупани до стената под стряхата във вид на двуизмерна пирамида, висока почти два метра. Утре ще се хвана да ги насека. Засега върви добре, доволен съм от себе си, ала гърбът ми няма да понесе повече работа днес. Освен това вече минава пет, слънцето е залязло някъде в посока запад-югозапад. Здрачът пъпли откъм края на гората, където сякох до преди малко, и времето е подходящо за почивка. Олющвам с пила полепналите по резачката дървени стърготини и мръсотията от бензина и маслото, докато ми се стори почти чиста, и я оставям да се суши на пейка в бараката, затварям вратата и поемам по двора с празния термос под ръка. После сядам на прага, свалям влажните ботуши, изтръсквам стърготините от тях и изчетквам краищата на крачолите си. Почиствам чорапите — удрям ги здраво с работните ръкавици и обирам остатъците с пръсти. Върху чакъла се е оформила малка купчинка. Лира ме гледа, стиснала шишарка в зъбите си. Стърчи като незапалена пура, от онези най-дебелите. Иска да й я хвърля, да хукне и да я донесе, но започнем ли веднъж играта, настоява да продължаваме до безкрай, а не са ми останали сили.

— Сори, някой друг път.

Потупвам жълтеникавата глава, галя я по врата и я подръпвам за ухото, харесва й. Тя пуска шишарката и се намества на изтривалката.

Оставям ботушите до вратата с пети към стената и прекосявам коридора по чорапи. Влизам в кухнята, изплаквам термоса с вряла вода от кранчето и го оставям да изсъхне за по-късно. Едва преди две седмици ми сложиха бойлер. Преди тук никога не е имало. Само мивка на стената с кранче за студена вода. Позвъних на водопроводчик, добре запознат с мястото тук, та той ми обясни как да изкопая двуметров ров до тръбата от външната страна, за да може да промени ъгъла и посоката й под основите на кухнята, та да проработи. Налагало се да бъда много бърз, за да изпреваря замръзването. На водопроводчика не му се копаеше — каза, че не бил по тежкия физически труд. На мен ми бе все едно, ала работата беше усилна, копаех само чакъл и камънаци чак до долу. Някои бяха страшно големи. Оказа се, че живея върху билото на морена.

Сега си имам мивка като всички останали. Поглеждам се в огледалото над нея. Лицето ми не е по-различно от онова, което винаги съм очаквал да видя на навършени шейсет и седем години. Друг въпрос е дали гледката ми допада. Е, няма значение. Не се показвам пред чак толкова много хора, пък и имам само едно огледало. Да си призная, нямам нищо против лицето в огледалото. Честно, разпознавам се. Няма какво повече да искам.

Радиото е включено. Говорят за предстоящото настъпване на новото хилядолетие. Разказват за трудностите, които несъмнено щели да възникнат във всички компютърни системи при прехода от стабилните 97, 98, 99 към 00. Не се знаело какво може да стане, но се налагало да се подсигурят в случай на катастрофа. Само дето норвежката промишленост била удивително мудна във вземането на мерки. Нищичко не разбирам от тези работи, а и не ме засягат. Знам единствено, че цяла сюрия консултантски фирми са се втурнали да печелят без изобщо да знаят повече от мен самия. Сто на сто ще натрупат пари, и преди се е случвало.

Вземам най-малкия тиган, измивам няколко картофа и ги слагам вътре, наливам вода и го оставям на котлона. Чувствам се гладен, работата над изсъхналия смърч е събудила апетита ми. Нещо не ми се яде напоследък. Купих картофите от магазина, догодина ще си отгледам свои в старата градина зад къщата. Цялата е буренясала и трябва да я разкопавам наново, но все ще се справя. Просто ще отделя необходимото време.

Когато си сам, важно е да не занемаряваш вечеря-та. Лесно се забравя — толкова е досадно да готвиш само за себе си. Ще приготвя картофи със сос и зеленчуци, на масата ще сложа салфетка, чиста чаша и свещи, в никакъв случай няма да сядам с работните дрехи. Ето защо оставям картофите да се варят и отивам в спалнята, сменям панталона, обличам си чиста бяла риза, връщам се в кухнята и застилам масата с покривка, а после слагам масло в тигана и изпържвам рибата, която собственоръчно съм уловил в езерото.

Навън е настъпил синият час. Всичко се приближава — бараките на двора, гората, езерото зад дърветата, сякаш оцветеният въздух свързва целия свят и нищо не съществува само навън. Хубава мисъл, ала не съм убеден, че е истина. По-добре е да си сам, но в този момент синият свят ми дарява утеха, без да съм сигурен, че я искам, не ми е и нужна, но въпреки това я приемам. Сядам на масата с приятно усещане и започвам да се храня.

Изведнъж на вратата се почуква. Не е толкова странно, че чукат — нали нямам звънец, но откакто се заселих тук, никой не е припарвал до вратата с ръката си. Малкото пъти, когато някой е идвал, чувах колата и излизах на прага да го посрещна. Сега обаче не чух кола, не видях и фарове. С известно раздразнение ставам от вечерята, която тъкмо съм наченал, излизам в коридора и отварям вратата. На прага стои Ларш, а зад него на двора се вижда Покер, мирен и хрисим. Светлината навън изглежда направо изкуствена, като във филмите: синя, нагласена, с невидим източник, а всеки един детайл е съвсем ясен и същевременно видян през същия филтър, или пък всичко е направено от една и съща материя. Дори кучето е синьо, не помръдва — като глинен модел.

— Добър вечер — поздравявам, макар все още да е следобед.

Все пак на тази светлина е трудно да кажеш нещо друго. Ларш ми се струва смутен или нещо го терзае, нещо в лицето му, и с кучето е така, някаква обща и за двамата скованост на тялото. Никой не поглежда към мен, чакат, нищо не казват, накрая той отвръща:

— Добър вечер — след което замлъква, не обелва и дума повече, не споменава какво иска, а аз не знам какво да кажа, за да го предразположа.

— Тъкмо се канех да хапна — обяснявам, — но няма нищо, влез за малко.

Отварям широко вратата и го подканвам с ръка, убеден, че ще ми откаже, че ще каже каквото има на стълбите, стига да успее да изплюе думите, които го мъчат. Той обаче събира кураж и прави последната крачка до вратата, обръща се към Покер и заръчва:

— Стой тук! — и сочи стъпалата, а кучето се качва и застава там.

Пристъпвам встрани и пускам Ларш в коридора. Пръв влизам в кухнята и сядам на масата, където стеариновите свещи трепкат от течението, когато той влиза след мен и затваря вратата.

— Гладен ли си? — питам. — Храната ще стигне за двама.

Вярно си е, все приготвям повече, надценявам собствения си апетит и винаги Лира получава втората порция. Знае това и неизменно изпада във възторг, щом седна да се храня. Лежи си до печката, следи ме зорко и чака. Сега е станала от мястото си, маха с опашка и души панталона на Ларш. Определено се нуждае от пране, бързо постигаме съгласие по въпроса.

— Сядай — каня го и не чакам отговор, вадя една чиния от шкафа в ъгъла и слагам салфетка, прибори и чаша.

Наливам бира в чашата му, после и в моята. Малко сняг на прозореца и щеше да изглежда като Бъдни вечер. Всъщност, той сяда и забелязвам, че хвърля неловък поглед към чистата ми бяла риза. На мен не ми пречи — да носи каквото си иска, моите правила си важат само за мен, но осъзнавам, че независимо какво е смятал да каже, изобщо не съм го улеснил. Сядам и го подканвам да се обслужи. Той взима парче риба, два картофа и малко сос, а аз не смея да погледна към Лира, защото точно толкова щеше да получи тя. Започваме да се храним.

— Вкусна беше — отбелязва Ларш. — Сам ли я улови?

— Разбира се, долу при устието на реката.

— Там бъка от риба. Най-вече костур, но също и щука, точно в тръстиката, а ако имаш късмет — и пъстърва.

Кимам и продължавам да ям съвсем спокойно, чакам го да изплюе камъчето. Не че ми пречи, добре дошъл е да хапне малко вечеря, без да идва по някаква работа. Накрая обаче отпива голяма глътка от чашата с бира, избърсва се със салфетката, отпуска ръце в скута си, прочиства гърлото си и започва:

— Знам кой си.

Спирам да дъвча. Виждам лицето си, както в огледалото преди малко, знае ли той кой е това? Само аз знам. Може пък да си спомня вестниците от преди три години с голямата ми снимка, застанал насред пътя в леденостудения дъжд, кръвта и водата, стичащи се от косата и челото ми надолу по ризата и вратовръзката, огледалния, объркан израз на очите ми срещу обектива, а точно зад мен, едва видимо, синьото Ауди със задницата във въздуха и предница, забита в сипея. Тъмната, мокра скала, линейката с отворени задни врати и носилка с жена ми, тъкмо я внасят, полицейската кола с включена синя светлина, синьото одеяло върху раменете ми и камион, огромен колкото танк напреки върху жълтата разделителна ивица на платното. И дъжд. Дъжд върху студения, лъскав асфалт, в който всичко се отразява двойно, както аз виждах всичко двойно през следващите седмици. Вестниците до един бяха публикували снимката. Перфектно композирана от фотограф на свободна практика, пътувал в една от колите на опашката, която се образува в рамките на половин час след катастрофата. Бил на път към досадна задача, а вместо това получи награда за снимката, направена в дъжда. Надвисналото сиво небе, смачканата мантинела, белите овце на отсрещния склон. Всичко това в един кадър. „Погледни насам!“ бе ми викнал.

Ларш обаче няма това предвид. Може и да е виждал някоя от онези снимки, не е изключено, но не говори за тях. Разпознал ме е точно както и аз него. Минали са повече от петдесет години, тогава бяхме просто деца, той на десет, аз все още на петнайсет, уплашен от всичко, което се случваше наоколо ми — нали не го проумявах, макар да знаех, че съм съвсем близо, протегнех ли ръка, колкото стигаше напред, може би щях да докосна същината и да прозра всичко. Поне такова усещане имах и си спомням как избягах от спалнята с дрехите в ръце в онази лятна нощ през 1948-а, обзет от внезапна паника, понеже бях разбрал, че не бе задължително казаното от баща ми да съвпада с действителното положение на нещата, а това правеше света течен, труден за улавяне. Пред мен се разгърна такъв мрак, че не можех да видя другата страна, а в нощта навън, на километър надолу по реката, Ларш може би е лежал буден и самотен в леглото си и се е опитвал да закрепи своя свят, докато изстрелът, чиято траектория той не можеше да проумее, все още е изпълвал всеки кубичен метър въздух в тясната къщица. Заради него той не чуваше нищо, когато хората му говореха, независимо какво казваха, и това бе единственото, което щеше да чува още дълго занапред.

Сега седи точно пред мен на масата след повече от петдесет години и знае кой съм, а аз нямам какво да кажа по въпроса. Това съвсем не е упрек, макар слабо да го усещам така по една или друга причина, не е и въпрос, затова няма нужда да отговарям. Ала не кажа ли нищо, ще стане страшно тихо и неловко.

— Да — отвръщам и го поглеждам право в очите, — и аз знам кой си.

Той кима.

— Така си и мислех.

Пак кимва, взема ножа и вилицата и продължава да се храни. Личи си, че е доволен. Това имаше да каже. Нищо повече, нищо в добавка. Само това и едно потвърждение, което току-що получи.

През останалата част от вечерята се чувствам малко неудобно, заклещен в ситуация, която не съм предизвикал сам. Ядем, без да говорим особено, само се навеждаме напред и надничаме през прозореца към двора, където мракът пада бърз и тих, кимаме си в съгласие, че настоящият сезон е точно какъвто си е: „ама че бързо се стъмва, да“ и така нататък, сякаш е някаква новина. Ларш обаче изглежда доволен, изяжда си всичко и казва почти радостно:

— Благодаря за ястието. Друго си е да се навечеряш хубавко.

И е готов да си ходи, а когато наистина си тръгва, поема с лека стъпка по пътеката, без да свети с фенерчето, докато на мен ми е още по-тежко. Покер крета след него към моста и малката къщичка, а вечерта бавно го поглъща.

Пооставам на прага, слушам стъпките по чакъла, докато и те изчезнат, после още малко и чувам тихия трясък в мрака, когато Ларш затваря вратата си, виждам и прозорчето на къщичката при реката да светва. Обръщам се и се оглеждам във всички посоки, но различавам единствено светлината на Ларш. Излиза вятър, но оставам на мястото си и се взирам в мрака, вятърът се усилва, гората шуми и ми става студено само по риза, изведнъж започвам да зъзна, чак зъбите ми тракат, накрая съм принуден да се откажа, влизам вътре и затварям вратата.

Разтребвам кухненската маса — две чинии на покривката за първи път в тази къща. Усещам някакво нашествие в мен, няма спор, при това не от случаен човек.

Несъмнено. Вземам купичката на Лира и я пълня със суха храна от килера, отнасям я в кухнята и я слагам до печката. Тя ме поглежда — не очакваше това, подушва храната и започва да яде съвсем бавно, всяка хапка преглъща с демонстративно усилие, извръща се, пак ме поглежда, продължително, с онзи поглед, въздъхва и продължава, сякаш пие от чаша с отрова. Разглезено куче.

Докато Лира се храни, аз отивам в стаичката и събличам бялата риза, окачам я на закачалка и си навличам карираната риза за всеки ден, слагам и пуловер и излизам в коридора, вземам дебелото яке от закачалката и също си го обличам. Намирам си фенерчето, свирвам на Лира, излизам на прага по пантофи и обувам ботушите. Вече духа доста силно. Тръгваме по пътеката. Напред върви Лира, аз я следвам на няколко метра. Едва различавам светлата козина, но докато се мярка пред очите ми, прилича на пътепоказател, затова не светвам с фенерчето, просто оставям очите ми да поемат мрака, докато вече не се налага да ги напрягам, за да доловят отдавна угасналата светлина.

Стигаме моста и спирам за малко в началото на парапета, поглеждам към колибата на Ларш. Прозорците светят и съзирам раменете му в жълтата рамка, темето без нито един сив косъм и телевизора в другия край на стаята. Гледа новините. Не знам кога съм ги гледал за последно. Не си донесох телевизор тук и понякога съжалявам — вечерите могат да бъдат протяжни, ала реших, че сам човек лесно може да се увлече в трепкащите картини и да заседне на стола до късно през нощта, а времето си минава, докато гледаш как другите се движат. Не искам да става така. Достатъчна ми е и собствената ми компания.

Отклоняваме се от пътя и поемаме покрай малката рекичка по обичайната ни пътека, но не чувам ромона на водата, понеже вятърът вие и шумоли в короните на дърветата и храстите около мен. Светвам с фенерчето, за да не се объркам и да тръгна право към реката, понеже не я чувам.

Долу при езерото следвам линията на тръстиката, докато стигна мястото с пейката, която сковах и завлякох дотам, за да има къде да сядам и да наблюдавам живота при устието — да гледам дали рибата скача и как патиците и лебедите гнездят в заливчето. Вярно, сега не е подходящият сезон, но все още идват тук всяка сутрин с малките, излюпени през пролетта, младите лебеди вече са настигнали родителите си, ала си стоят сиви и изглеждат странно — като два различни вида, плаващи заедно, с досущ еднакви движения, а и сигурно си мислят, че са еднакви, макар всички да виждат, че не е така. Понякога си седя тук само за да оставя мислите да си отидат, докато Лира се занимава със своите си неща по неизменния си обичай.

Стигам до пейката и сядам, но сега няма нищо за гледане, нищо, което да прикове вниманието, затова угасям фенерчето и потъвам в мрака, слушам вятъра, порещ тръстиката с меко свистене. Чувствам се напълно изтощен след този ден, работих повече от обикновено, затварям очи и си мисля, че не бива да заспивам тук, само ще поседя малко. И все пак заспивам и се събуждам съвсем изстинал, а вятърът фучи оглушително наоколо ми. Първата ми мисъл е колко ми се иска Ларш да не бе изричал онези думи — те ме привързват към минало, отдавна оставено зад гърба ми, и изтриват петдесет години с почти неприлична лекота.

Надигам се сковано, подсвирвам на Лира, но не ми се удава особено с изтръпнали устни, а тя вече седи до пейката, изскимтява тихо и притиска муцуна о коляното ми. Светвам фенерчето. Вятърът духа страховито — цяла виелица на светлината, тръстиката е полегнала над езерото, по водата се пенят вълни, а голите клони на дърветата вият, огъват се на юг и плющят. Приклякам до Лира и я галя по главата.

— Good dog — казвам й на английски и ми звучи доста тъпо, като реплика от отдавна гледан филм, може би Ласи от едно време, не бих се изненадал, пък може и да съм сънувал нещо и вече да съм го забравил, само тази реплика да е увиснала в главата ми. Във всеки случай не е от Дикенс, не си спомням никакво „добро куче“ в книгите му. С една дума, беше глупаво. Изправям се и вдигам ципа на якето чак до брадичката. — Ела! — подвиквам на Лира и поемаме към дома, а тя подскача с истинско облекчение и се втурва по пътеката с вирната опашка. Аз я следвам, вече не съм толкова пъргав, сгушил съм се в яката на якето, здраво стиснал фенерчето в ръка.

8

Спомням си съвсем ясно онази нощ в къщичката, когато не открих баща си легнал в леглото, както е обещал. Излязох от спалнята и отидох във всекидневната, облякох се бързо до печката. Облегнах се на нея — все още беше топла от вечерта, ослушах се в нощта, ала не се чуваха никакви шумове, освен собственият ми дъх — твърде бърз и необичайно дрезгав и тежък в стаята, на вид необятна, огромна, макар да знаех точно колко крачки ме деляха от всяка стена. Насилих се да дишам по-спокойно, изпълних дробовете си докрай и издишах съвсем бавно, а през това време си мислех колко хубаво се бе подредил животът ми до тази нощ, никога не бях оставал сам, не и за дълго. Макар баща ми да отсъстваше часове наред през деня, аз го приемах с доверие, заличено само за едно юлско денонощие.

Жежкият ден бе доста далеч, когато отворих вратата и излязох на двора във високите си ботуши. Беше пусто и хладно, но почти светло — лятна нощ. Облаците над мен се пропукваха, забързали по небето, а бледата трептяща светлина ми помогна да намеря пътеката за реката. След силния дъжд водата беше буйна, надигаше се над камъните покрай брега, вълнуваше се и блещукаше като матирано сребро, отдалеч я виждах и чувах единствено бушуващото й течение.

Лодката я нямаше. Излязох на няколко крачки във водата, спрях и се ослушах за плясъка на гребла, но само реката се провираше през краката ми — не виждах нищо нито нагоре, нито надолу. Камарите трупи си бяха на мястото и миришеха силно във влажния въздух, приведеният бор със закования върху ствола кръст също си стоеше там, ливадите се простираха от брега към пътя от другата страна, само облаците се движеха по небето заедно с трепкащата светлина. Чувствах се странно сам в нощта навън, сякаш през тялото ми преминаваше светлина или звук, като мека луна или звън на звънчета. Водата течеше между ботушите ми и всичко наоколо бе толкова голямо и тихо. И все пак не се чувствах обезсърчен, а направо като избран. Бях съвсем спокоен — център на света. Несъмнено реката бе причината за това, можех да се потопя чак до брадичката, да застана мирно и да усещам как течението ме тласка и дърпа, но все още да бъда себе си, пак да съм в центъра. Извърнах се и погледнах нагоре към къщата. Прозорците бяха тъмни. Не ми се влизаше вътре, топлината вече я нямаше: две стаи, пусти и изоставени с влажните юргани, печката — угаснала, със сигурност бе по-студено, отколкото навън. Нямах какво да правя там. Прегазих до брега и тръгнах.

Най-напред излязох сред пресните пънове при тясната чакълена пътечка зад нашия парцел и заслизах по нея между дърветата на юг вместо на север, както се движехме обикновено на път за моста и магазина. Вече не беше трудно да се ориентирам — облаците си бяха отишли и нощта отново бе светла като бяло брашно — воал, който виждах съвсем ясно и може би щях да докосна, ако поисках, но на практика не можех. И все пак опитах. Протегнах пръсти, както си вървях сред тъмните стволове, подобни на колонада от двете ми страни, и плъзнах ръце през въздуха, бавно нагоре и надолу в прахообразната светлина, но не усетих нищо, всичко си беше същото, като всяка друга нощ. Животът обаче бе изместил тежестта си към друг център, от единия крак на другия, подобно на ням великан в гъстите сенки на хребета, а аз не се чувствах като човека, който бях в началото на това денонощие, дори не знаех дали съжалявах за това.

Не знаех, а и бях твърде млад, за да погледна назад и да се върна. Чувах реката отвъд гората, скоро долових и шумовете от най-близката ферма на юг. Кравите стояха в кошарите си зад дървените стени, преживяха или просто си лежаха в сламата и се местеха от единия до другия край сред сенките. Изведнъж настъпи съвършена тишина, после започна отново, приглушеният звън на чановете ме настигаше по пътеката и се чудех колко ли бе напреднала нощта, дали скоро нямаше да съмне, или пък можех да се спусна до онзи краварник, да се промъкна вътре и да поседя, да видя дали наистина е топло, а после да продължа. Така и направих. Трябваше само да се спусна по пътеката, по която кравите обикновено се изкачваха, покрай притихналата къщурка, където, струва ми се, никой не гледаше през прозорците, да отворя вратата и да вляза в полумрака на краварника. Вътре се носеше остра миризма, но бе приятна и беше точно толкова топло, колкото си го бях представял. Намерих столче за доене на пътеката между дренажните улеи и седнах до вратата, затворих очи и чух спокойното дишане на кравите в отделенията им, невъзмутимото мелене на челюстите им. Чувах клопащите чанове, скърцането на дървото и някакво шумолене в нощта над покрива, ала не беше вятър, а всичко онова, с което искаше да ме изпълни нощта. Неусетно съм заспал.

Събудих се, защото някой ме галеше по бузата. Реших, че е майка ми. Мислех си, че съм малко момченце. Мина ми през ума, че си имах майка, а бях забравил. Сетих се и как изглеждаше, черта по черта, докато образът й изникна в целостта, която винаги бях виждал. Само че лицето, което съзрях, не беше нейното и за миг увиснах на границата между два свята с по едно притворено око във всеки. Пред мен стоеше доячката от стопанството и часът вече беше пет сутринта. Много пъти я бях виждал, заговаряхме се. Харесвах я. Гласът й бе като мелодия на сребърна флейта, когато изкачваше пътеката и привикваше кравите — така се изрази баща ми, а после вдигна ръце малко встрани от устата си и я изимитира с трепкащи пръсти и свити устни. Не знаех какви тонове издава сребърната флейта и ако не ме лъже паметта, никога не съм чувал такъв звук, ала тя се усмихна, погледна ме и каза:

— Добро утро, момче — звучеше много приятно.

— Заспал съм — обясних й, — тук е толкова топло и уютно. — Изправих гръб и потърках лицето си. — Столчето ти трябва — казах й.

Тя поклати глава.

— Не, не, седи си. Имам си още едно, не се тревожи.

Тръгна по пътеката в средата на обора с лъснати кофи в ръце, намери още едно столче и седна до първата крава. Започна да мие розовото виме с нежни и опитни движения. Вече бе изрила торта и наръсила целия коридор с дървени стърготини, та изглеждаше чисто и приятно. Сега всички се бяха подредили в редица: по четири петнисти крави от всяка страна, изпълнени с очакване и мляко. Тя придърпа и втората кофа към себе си и хвана цицките с прежната нежност. Млякото запръска, бяло и звънтящо по метала на кофата, и цялата работа изглеждаше страшно лесна, но аз бях опитвал няколко пъти и не успявах да издоя и капка.

Наблюдавах я, седнала с гръб към стената на светлината на лампата, която бе закачила на кука до преградата: прибраната в кърпа коса, жълтеникавата светлина по лицето й, вглъбения поглед и беглата усмивчица, голите ръце и откритите колене, подаващи се от полите й и бледи на слабата светлина от двете страни на кофата. Не можах да се сдържа, панталоните ми се опнаха тъй ненадейно и силно, че се задъхах, а не си спомням да си бях мислил за нея по този начин преди. Хванах се здраво за столчето с две ръце и почувствах, че изневерявам на онази, която наистина бе завладяла сърцето ми. Знаех, че мръднех ли и на сантиметър, лекото търкане щеше да обърка нещата, тя щеше да забележи, а може би и да долови безнадеждния стон в гърдите ми, напиращ да излезе навън. Тогава щеше да разбере колко бях беззащитен, а не можех да понеса подобно нещо. Наложих си да мисля за друго, за да потисна напрежението в обтегнатата ми кожа и най-напред се сетих за коне, както ги бях виждал да тичат по пътя през селото: многобройни, пъстри коне с чаткащи по сухия чакъл копита, а прахът под тях се завихря и увисва в топлия въздух като жълти завеси между къщите и църквата, ала и това не ми помогна особено, понеже имаше нещо в буйността на конете, в извивката на вратовете им и ритмичното пръхтене, когато се втурват нанякъде, и всичко онова, което не можеш да обясниш у тях, но знаеш, че го има, затова си представих Бюнефиорд. Спомних си фиорда у дома и първата баня в синьозелената вода, независимо от времето и вятъра, точно на първи май. Все още бе толкова студено, че водата изтръгваше всичкия ти въздух със стон, когато скочиш от скалата на плажа Катен и цопнеш в лъскавата й повърхност. Само един може да скача, защото другият стои на сушата с въже в ръка, готов да го спаси, ако гмурналият се получи ненадеен спазъм. Бях само на седем, когато със сестра ми решихме да повтаряме това всяка година, и не защото бе приятно, а защото трябваше да се заречем в нещо, което надхвърляше съществата ни, дори причиняваше болка, а точно тогава болката ни се струваше достатъчно силна. Три седмици по-рано немските войници бяха пристигнали в Осло, маршируваха по улица Карл Юхан в безкрайна колона. Него ден на улицата бе студено и тихо, само трясъкът на военни ботуши в унисон, подобен на удари с камшик, се стрелкаше между колоните пред аулата на университета, блъскаше се в стените и се връщаше като ехо над павирания площад отпред. После внезапният тътен на изтребителите Месершмит ниско над града на влизане откъм фиорда, откъм открито море и Германия. Всички наблюдаваха онемели — баща ми не каза нищо, нито пък аз, никой в цялата редица не обели дума. Вдигнах очи към татко, той също ме погледна и бавно поклати глава, а аз му отвърнах със същото. Хвана ме за ръка и ме изведе от навалицата на тротоара, тръгнахме по улицата покрай сградата на парламента към спирката на Йостбанесташун, за да видим дали автобусът по улица Мосевайен не бе спрян, дали пък влакът за на юг бе пристигнал навреме, или всичко този ден бе замряло, всичко, освен немските войски, които изведнъж се оказаха навсякъде. Не мога да си спомня как бяхме пристигнали в града, дали с влак или с автобус, може би с нечия кола, но някак си успяхме да се приберем. Вероятно пеша.

Не след дълго баща ми замина за първи път, а аз и сестра ми започнахме да се къпем в студения фиорд със свити сърца и приготвено въже.

Трепетът ми определено изстина от спомените за пролетта на 1940-а, за баща ми, какъвто бе в онези студени дни и за ледената вода на Бюнефиорд — от Катен до Ингерстран — плажовете, където ходехме обикновено, и скоро вече можех да отпусна хватката около столчето и да се изправя, без да сгафя. Доячката се бе преместила на следващата крава и си тананикаше върху другото столче, опряла чело в корема на добичето. Стори ми се, че тя не мислеше за нищо друго, освен за точно тази крава, затова грижливо прибрах столчето до стената и тъкмо се канех да се измъкна през вратата и пак да поема по пътечката, когато чух гласа й зад гърба си:

— Не искаш ли да си сръбнеш?

Изчервих се, без да зная защо, извърнах се и отговорих:

— Разбира се, хубаво би било — макар отдавна да се опитвах да избягвам прясното мляко. Беше ми противно само като го гледах в чашата и си мислех колко топло и гъсто беше, но тъй като бях преспал в краварника й и си я бях представил по начин, за който тя не знаеше, а и със сигурност не би одобрила, нямаше как да откажа.

Отидох до нея и поех преливащия черпак, който ми подаде. Погълнах го целия наведнъж. Изтрих грубо уста, изчаках всичко хубаво да си отиде на мястото и казах:

— Благодаря, но сега се налага да тръгвам. Баща ми ме чака за закуска у дома.

— Майчице, толкова рано! — погледна ме съвършено спокойно, сякаш разбираше кой съм и какви ги вършех, докато аз самият не бях съвсем уверен в себе си.

Кимнах, може би малко по-енергично от необходимото, завъртях се на пета и тръгнах между отделенията на животните, излязох и вече бях почти на пътя, когато повърнах право на земята пред краката ми. Изтръгнах няколко стиски пирен, за да покрия бялата бълвоч, та доячката да нея види веднага, след като приключи с доенето и изведе кравите — можеше да се натъжи.

Вървях по пътя толкова дълго, че по едно време се стесни до пътечка, която свиваше надолу към реката през прогизналата от роса висока трева на някаква равнина и свършваше при кей, почти скрит в тръстиката и застоялата вода от източната страна. Минах по кея и седнах на края с увиснали крака. Ботушите ми почти докосваха водата. Вече бе съмнало и слънцето се подаваше иззад хребета, а през тръстиката виждах отсрещния бряг — тъкмо там се намираше стопанството, където живееше Юн, а може би вече не живееше в дома си, знаех ли? И те си имаха кей, а до него се виждаха три лодки: добре познатата на Юн и онази, с която виждах майка му, докато сечахме дърветата. Първата бе боядисана в синьо, втората беше червена, а третата бе зелена и обикновено стоеше пред къщата ни, ако някой идиот не я бе завързал на погрешния бряг — този идиот бях аз. Сега си стоеше тук. На кея имаше пейка, на която видях майката на Юн, а до нея — баща ми. Седяха плътно притиснати. Той бе прясно избръснат, а тя носеше синята рокля с жълтите цветчета — нея именно обличаше за гости в съседното село. Якето му бе преметнато върху раменете й, заедно с ръката му, точно както аз я бях обгърнал преди по-малко от денонощие. Той обаче вършеше нещо, което аз не бях направил. Целуваше я и виждах ясно, че тя плачеше, ала не заради целувките, макар че той продължаваше най-невъзмутимо, пък и тя плачеше въпреки тях.

Възможно е тогава да ми е липсвала един определен вид фантазия, навярно и днес не ми е присъща, но това, което се случваше пред очите ми на другия бряг, ме стъписа тъй силно, че останах със зяпнала уста. Не бях ни студен, ни топъл, нито дори безпристрастен, а главата ми щеше да се пръсне от празнота, и ако някой ме бе зърнал в онзи миг, сигурно щеше да ме вземе за избягал от дом за бавноразвиващи се деца.

Можеше и да реша, че съм се объркал, че в действителност не виждах добре какво става, понеже разстоянието до другия бряг бе твърде голямо, и че онова, което доста неясно възприемах, бе мъж, утешаващ жена, току-що изгубила дете, докато собственият й мъж лежеше в болница на мили разстояние. Нормално бе да се чувства самотна и безпомощна. В такъв случай обаче времето бе доста необичайно, пък и нали не гледах през Мисисипи, Дунав или Рейн, ако щете дори нашата си Глома, а през тази не особено голяма рекичка, течаща в полукръг откъм границата с Швеция, надолу през долината и селото ни, и обратно към Швеция на няколко мили на юг, така че беше спорно дали водата всъщност бе шведска или норвежка и навярно имаше шведски вкус, като си пийнеш малко, ако изобщо бе възможно. Реката не беше и в най-широката си част точно при този кей, а те седяха точно срещу мен.

Значи нямаше вероятност да греша. Целуваха се като за последно и не можех да ги гледам, а въпреки това не откъсвах поглед от тях. Опитах да мисля за майка ми, както един син със сигурност би направил, ако внезапно се натъкне на нещо подобно, ала нямах сили да си я представя. Просто ми се изплъзна, разтвори се в нищото и вече нямаше нищо общо с това тук, отново останах празен и се взирах в тях, докато почувствах, че не издържах повече на мястото си. Надигнах се бавно, прикрит от тръстиката, и застъпвах на пръсти по дъските на кея, излязох на пътечката и тръгнах по нея, а когато след малко погледнах назад, двамата също бяха станали от пейката и вървяха към къщата. Ръка за ръка.

Повече не се обърнах. Тръгнах през високата трева по ливадата и завих до мястото, където пътечката преминаваше в път, подминах стопанството с краварника, в който бях влязъл. Сега ми се струваше толкова отдавна. Светлината се бе променила, въздухът — също и слънцето грееше над хребета. Беше хубаво и топло. В гърлото ми бе заседнало нещо, което сърбеше и дращеше, болеше по особен начин и определено се мъчеше да излезе, но ако преглъщах здраво, успявах да го потискам. Чувах кравите да се изкачват по склона на Боровата планина, която всъщност не бе никаква планина, а хребет с гора на върха. Чановете дрънчаха и отляво, и отдясно — несъмнено стадата от останалите стопанства също се бяха запътили към най-сочната трева. Когато стигнах до сечището и пътеката към нашата колиба, спрях и се ослушах. Дърветата вече ги нямаше и се бе открила гледка към реката — знаех, че ще чуя някой да гребе нагоре по течението, само че от тази посока не долитаха никакви звуци. На светлината колибата изглеждаше по-приветлива. Спокойно можех да вляза в кухнята, да извадя хляба от кутията и да си намажа филия с масло, вече бях гладен, но предпочетох да продължа нагоре към моста и магазина. Отне ми двайсет минути. Къщата на Франц се намираше върху скала на няколко метра от реката. Още от пътя виждах, че вратата му бе отворена, а слънцето огряваше коридора. Чувах музиката по радиото. Без да се замислям, изминах чакълената пътека чак до стъпалата, изкачих ги и трите и викнах през вратата:

— Здрасти! Тук предлагате ли закуска?

— О, здравей! Че как иначе! — гласеше отговорът отвътре.

9

Цяла нощ бушува вятър. Будя се често и го чувам как свири по стените, но има и още нещо: блъска къщата и старите дъски стенат, от всички ъгли долитат шумове, силно свистене, едва ли не заплашително, откъм гората навън, метално хлопане и мощен трясък отнякъде — май в бараката. Малко съм притеснен, лежа с отворени очи и гледам облицования таван, но под юргана е топло и нямам намерение да ставам точно сега. Питам се дали керемидите ще издържат, или скоро ще хвръкнат от покрива, ще се зареят по двора, пък може и да ударят колата ми и да съсипят ламарината. Решавам, че няма начин това да стане и заспивам отново.

На следващото ми събуждане фучи още по-силно, ако изобщо е възможно. Сега обаче звучи като всмукване, а билото на покрива пори вятъра. Не се чува никакво трополене, нито хлопане, по-скоро дрънчене като в трюма на кораб близо до двигателя, защото всичко се клатушка в мрака, движи се напред, а къщата си има мачти и фенери, пенлива диря отзад и всичко, както си му е редът. Харесва ми, обичам да плавам с кораб, а може би в крайна сметка не съм съвсем буден.

Когато отварям очи за последен път, часът е седем и половина. Твърде късно е за мен, нетипично късно. През прозореца сивее бледа светлина и от другата страна на стъклото изглежда учудващо тихо. Лежа неподвижно и се ослушвам. От света навън не се чува дори скръцване, само меките стъпки и ноктите на Лира, тръгнала по кухненския под към купичката с вода. Светът пращеше от звуци, а сега е празен. Останало е само едно търпеливо куче. Чувам ясно как пие и преглъща, после изскимтява тихо и дискретно, за да ми съобщи, че й се иска да излезе, за да свърши онова, което не може вътре. Ако няма да ме обезпокои твърде много.

Усещам, че гърбът ми не е добре, обръщам се по корем и се избутвам по ръба на леглото с колене напред към пода, а после бавно се изправям. Успявам да застана на крака, но съм страшно схванат след вчерашния ден. Излизам бос в кухнята, подминавам кучето и продължавам към коридора.

— Ела, Лира! — викам я и тя ме следва с мека стъпка.

Отварям входната врата и я пускам навън в полумрака. После се връщам да се облека, отварям сандъка за дърва, в който за щастие има достатъчно цепеници, и паля печката възможно най-систематично. Никога не успявам от първия опит — нещо, което баща ми винаги постигаше, но не бързаш ли, накрая все ще се разпали. Сестра ми така и не се научи. Разполагаше със сухи дърва, стари вестници и печка, която дърпа добре, а никога не се запалваше нещо повече от хартията. „Как ли е възможно да възникват пожари? Можеш ли да ми обясниш?“, питаше ме тя. Липсва ми. И тя почина преди три години. Рак. Нищо не можеха да направят, твърде късно започна лечението. В крайна сметка с жена ми станаха добри приятелки. Вечер често си говореха по телефона и коментираха световните проблеми. Понякога обсъждаха мен и се заливаха от смях заради „момчето със златните панталони“, както ме наричаха. „Винаги си си бил момчето със златните панталони, не можеш да отречеш“, заявяваха те и се смееха. Струва ми се, че сестра ми първа измисли този израз. Нямах нищо против, в смеха им нямаше язвителност, просто имаха чувство за хумор и искаха да ме подразнят. Аз самият пък винаги съм проявявал склонността да бъда прекалено сериозен, ала и това може да ти дойде в повече. Май бяха прави, наистина излязох късметлия. И преди съм го казвал.

Само за месец и двете си бяха отишли и оттогава разговорите с хората всъщност не ме влекат особено. Не знам какво има да обсъждаме. Ето това е една от причините да заживея тук, а също и гората. Преди много години тя заемаше особено място в живота ми и нищо не е успявало да я измести оттогава, после изчезна за дълго, дълго време и когато изведнъж около мен настъпи пълна тишина, осъзнах колко ужасно ми липсваше. Скоро не мислех за нищо друго, и ако нямаше и аз да умирам, точно там и тогава, то трябваше да се оттегля в гората. Така го чувствах, така си и беше. Все още изпитвам същото усещане.

Включвам радиото. Вече са преполовили сутрешните новини по втора станция. Руски гранати валят над Грозни. Пак са започнали. Никога няма да победят, не и за дълго, очевидно е. Още Толстой го е казал в „Хаджи Мурат“, а е писал книгата преди сто години. Да си кажа право, не мога да проумея как великите сили не успяват да си научат урока, че тъкмо те в крайна сметка ще се разпаднат. И все пак е ясно — цяла Чечня може да бъде разрушена. Днес изгледите са малко по-добри от преди сто години.

Печката пращи приятно. Отварям кутията за хляб и си отрязвам две филии, слагам вода за кафе и чувам краткото, остро излайване на Лира откъм стъпалата на прага. Това е нейният си начин да звъни на вратата и лесно се различава от останалите звуци, които издава. Тя влиза и ляга до печката. Топлината бавно се разнася из цялата стая. Слагам закуската си на масата и сипвам храна в купичката на Лира, но трябва да чака реда си. Аз съм шефът тук. Аз се храня пръв.

В гората навън започва денят. Навеждам се напред, надзъртам през прозореца и оставам поразен от видяното на утринната светлина. Дървото в двора ми, високата стара бреза, е повалено от бурния вятър и лежи огромно наглед между бараката и колата. Най-горните клони са току пред кухненския прозорец, други покриват колата, трети пък са повлекли улука на бараката и са го огънали в солидно V, увиснало и препречило вратата. Не мога да вляза за дърва — добре поне, че сандъкът ми тук е пълен.

Това определено обяснява трясъка от нощес. Изправям се механично и тъкмо се каня да изляза, когато осъзнавам, че няма смисъл. Брезата няма да избяга. Сядам си на мястото и довършвам закуската, загледан през прозореца. Мъча се да си съставя план, за да се справя с великана, легнал да си почива на двора ми. Ясно е, че най-напред трябва да освободя колата и да я преместя. Значи първи ще бъдат клоните, също и онези пред бараката, за да проверя дали е възможно да се влиза. Нали все пак се нуждая от дърва за огрев, а и от колата. Пак ще трябва да наточа резачката, просто съм принуден след продължителната работа вчера. Навярно ще са ми необходими още бензин и масло, трябва да проверя, изведнъж забравих колко оставаха, а в случай че не ми достигат, ще се наложи да отида с колата за още, но тя пък вероятно е приклещена. Усещам как започвам да изпадам в паника, без да разбирам защо. Няма нищо фатално, а и нали съм дошъл тук по своя воля. Имам си достатъчно храна в хладилника и вода в чешмата, мога да отида където си поискам, в добра форма съм и разполагам с цялото време на света. А дали е така? Май се заблуждавам. Жестоко се лъжа. Изведнъж ми става тясно. Мога да умра всеки момент, това е проблемът, но пък нали го знам от цели три години, на практика не ми пукаше, и сега не давам пет пари. Поглеждам към брезата. Заема почти целия двор и е толкова клоната, че засенчва всичко. Бързо ставам от масата, отивам в страничната стаичка и си лягам с дрехите — в рязко противоречие с правилата, които се старая да следвам — взирам се в тавана, а главата ми се върти като колелото на рулетка, топчето подскача от червено на черно, пак на червено, накрая спира бедна преградка и тя, разбира се, е от лятото на 1948-а, по-точно деня, когато лятото приключи.

Стоях до дъба пред магазина, погледнах нагоре и видях как лъчите светлина играеха през шумолящите листа, понеже пак бе излязъл силен вятър. Някои проблясъци ме заслепяваха, караха ме да мигам наранено, а сълзите се лееха. Затворих очи и клепачите ми загоряха с червена топлина, чувах реката зад гърба си, както всеки ден вече близо два месеца, и се питах какво ли ме чакаше за в бъдеще, когато повече нямаше да я чувам.

Под дъба беше топло. Чувствах умора. Онази сутрин бяхме станали рано, закусихме почти без да продумаме, после тръгнахме по чакълестата пътечка към моста, подминахме къщата на Франц, където слънцето огряваше коридора през отворената врата и оставяше светла диря по чергата и косо върху стената, ала той самият не се виждаше никъде и съжалих, че го няма.

Автобусът чакаше на слънце и се тресеше от включения дизелов двигател. Щях да пропътувам целия дълъг път от селото до Осло, като се прикача на влака в Елверюм. Баща ми стоеше точно зад мен на площада пред магазина, сложи ръка на главата ми и лекичко ме разроши, наведе се и каза:

— Всичко ще бъде наред. Знаеш къде да слезеш на гарата в Елверюм и от коя страна минава влакът, а и кога трябва да дойде.

Продължаваше да нарежда така, сякаш всичките тези подробности имаха смисъл, сякаш нямаше да се справя с пътуването на моите петнайсет години, без да ме инструктира обстойно. Всъщност се чувствах доста по-голям, но не се сещах за никакъв начин да го покажа, пък дори и да ми хрумнеше нещо, той далеч не бе в състояние да го приеме.

— Какво лято само, а! — възкликна татко и определено беше прав.

Още стоеше зад мен, заровил ръка в косата ми, но вече не я рошеше — държеше ме тъй здраво, че почти изпитвах болка, а май не го осъзнаваше. И аз не казах нищо, за да ме пусне. Пак се наведе към мене с думите:

— Е, такъв е животът. Учиш се от нещата, които се случват. Особено на твоята възраст. Просто трябва да възприемаш, после да си спомняш, да обмисляш всичко, никога да не забравяш и да не се огорчаваш. Искам да мислиш. Разбираш ли?

— Да — отвърнах с ясен глас.

— Разбираш ли? — повтори той, а аз потвърдих отново и кимнах с глава.

Тогава татко осъзна колко здраво бе стиснал косата ми и ме пусна с тих смях, който не можах да разтълкувам — нали не виждах лицето му. Чувах го какво ми говори, но не бях убеден, че схващах. Как бих могъл? Не разбирах и защо използваше точно тези думи, но съм размишлявал над тях хиляди пъти, защото в следващия миг той ме стисна за рамото и ме завъртя, прокара ръка през косата ми за сетен път и се вгледа в очите ми почти замижал, с онази полуусмивка, която толкова обичах. Каза ми:

— Сега тръгваш с този автобус, а после се прекачваш на влака в Елверюм и продължаваш към дома в Осло. Аз ще довърша работата си тук и като приключа, ще се върна вкъщи. Ясно ли е?

— Да — отвърнах, — всичко е наред.

В същия миг усетих как стомахът ми се сви от вцепенение, защото нищо не беше наред. И преди бях чувал тези думи. В последствие си повтарях същия въпрос отново и отново: дали се бе случило нещо извън контрола му, или още тогава е знаел, че никога няма да ме последва. Че се виждахме за последен път.

Естествено, качих се на автобуса, седнах, оставих раницата в скута си, извърнах се и се взрях в магазина, в мостчето над реката, в баща ми, застанал там висок, слаб и чернокос в трепкащите сенки под дъба, а небето никога не е било по-ширно и яркосиньо от лятото на 1948-а, и то точно в онова село. Автобусът потегли и направи широк полукръг на пътя. Притиснах нос в стъклото и се втренчих в бавно разнеслия се облак прах, който скриваше баща ми в сиво-кафява вихрушка, и направих всичко, което е прието да правиш в подобна ситуация: скочих от мястото си и хукнах през автобуса към най-задния ред седалки, коленичих на тях, залепих длани на стъклото и не откъснах очи от пътя чак до магазина и дъба, а баща ми изчезна зад един завой и всичко сякаш бе режисирано във филм, който до един сме гледали — съдбоносната раздяла е основен момент, променяш завинаги живота на главния герой, той се впуска в нови, неочаквани начинания, невинаги приятни, а на всички в киносалона е пределно ясно какво ще се случи накрая. Някои са затулили уста с ръка, други дъвчат носните си кърпички, а сълзите текат, трети напразно се опитват да преглътнат буцата в гърлото си, примижали срещу екрана, който се размива в цветна мацаница. Има и зрители, толкова разгневени, че им се иска да станат и да напуснат залата, понеже са претърпели нещо подобно в собствения си живот и не са намерили сили да простят, а един от тях скача от мястото си в тъмното и крещи: „Негодник!“ по адрес на мъжа под дървото, когото сега показват в гръб, и го прави от свое и мое име едновременно, а аз съм благодарен за подкрепата. Мисълта ми обаче е, че не знаех какво щеше да се случи него ден. Никой не ми бе разказал! Нямаше начин да прозра смисъла на сцената, която току-що бях изживял. Просто се лутах напред-назад между седалката ми и задното стъкло, погнат от внезапно, диво безпокойство, сядах, пак ставах, разхождах се насам-натам и сядах на съвсем различно място, без да се задържам и на него. Продължавах така, докато все още бях сам в автобуса. Виждах как шофьорът ме следи в огледалото си отпред, като същевременно маневрираше по виещия се чакълест път. Очевидно бе смаян, но не можеше да откъсне очи от мен. Не каза нищо. После се качиха две семейства — от спирката по средата на пътя за съседното село, където реката правеше завой и се изгубваше в гората към Швеция. Бяха се натоварили с деца, кучета и чанти, а една жена носеше кокошка в клетка и тя не спираше да кудкудяка. Тогава се принудих да се кротна на мястото си и накрая заспах, а вибриращото стъкло на прозореца удряше главата ми, бръмчащият дизелов мотор тътнеше в ушите.

Отварям очи. Главата ми тежи върху възглавницата. Заспал съм. Вдигам ръка и поглеждам часовника. Само половин час, но не е обичайно за мен. Нали току-що станах от сън, при това твърде късно. Толкова ли бях изтощен?

В стаичката е съвсем светло. Изправям се рязко и стъпвам на пода, но в миг усещам такъв световъртеж, че се понасям напред, без да мога да се спра, зад клепачите ми блясват искри и падам на пода върху едното си рамо. При удара чувам собственото си силно и неузнаваемо стенание, сякаш иде от друг. Оставам да лежа така. Боли ме. Дявол да го вземе. Дишам внимателно, без да се напрягам. Не е лесно. Твърде рано ми е да умирам. Само на шейсет и седем съм, още ме бива. Разхождам се с Лира по три пъти на ден, храня се здравословно и не съм пушил вече двайсет години. Не стига ли? Във всеки случай не искам да умирам по този начин, проснат на пода. Май трябва да се помръдна, но не смея. Ами ако не успея? Какво ще правя тогава? Нямам дори телефон. Все отлагам — не искам да ме безпокоят. Е, ясно е, така и аз не мога да потърся никого, няма как. Особено в такъв момент.

Затварям очи и оставам да лежа неподвижен. Подът студенее под брадичката ми. Мирише на прах. Чувам дишането на Лира до печката в кухнята. Отдавна трябваше да сме излезли на разходка, но тя е търпелива и не хленчи. Чувствам, че леко ми се гади. Може би този симптом трябва да ми говори нещо. Не разбирам. Просто ми е лошо. Изведнъж се дразня, стискам силно очи, концентрирам погледа си навътре и се извъртам, докато коленете ми остават под мен, опирам ръка на рамката на вратата и се изправям внимателно. Коленете ми треперят, но се справям. Държа очите си плътно притиснати, докато изключа всякакво евентуално замайване, после ги отварям и виждам Лира, застанала току пред мен на кухненския под. Наблюдава ме зорко с тези нейни умни очи.

— Good dog — казвам й не на шега, — ей сега тръгваме.

Така и правим. Излизам в коридора с все още нестабилна стъпка, навличам си якето и го закопчавам без много да се церемоня. Излизам на прага и си обувам ботушите, а Лира ме следва по петите. Вглъбено се вслушвам в тялото си, за да проверя дали нещо не се е разместило във фино настроената машина, каквато е дори и старческото тяло, но не е лесно да се уверя. Всичко ми се струва нормално, като изключим гаденето и натъртеното ми рамо. Май долавям в главата си някаква необичайна лекота, но едва ли е толкова чудно — изправих се след тежко падане.

Старая се да не гледам брезата, трудно е, защото не остават много приковаващи погледа места, накъдето и да се извърна. Аз обаче присвивам очи и тръгвам плътно покрай стената на къщата и най-дългите клони. Налага се да огъна един, сетне още един и се промъквам до входа за колата, обръщам се с гръб към двора и поемам по склона надолу към реката и колибата на Ларш, а Лира търчи пред мен като танцуващо жълто петно. Свивам по пътечката при моста и тръгвам по течението, спирам чак при устието и оставам там. Ноември. Виждам пейката, където седях снощи във ветровития мрак, два бледи лебеда в сивата вода на залива, голите дървета на фона на слабото сутрешно слънце и матово зелената иглолистна гора на отсрещния бряг на езерото, потънала в млечнобяла мараня на юг. Съвсем необичайно спокойствие — като в неделните утрини от детството ми, или Разпети петък. Щракане с пръсти, подобно на изстрел. Аз обаче чувам дъха на Лира зад мен, а бледото слънце пронизва очите и изведнъж не успявам да задържа гаденето, навеждам се на пътеката и повръщам в сухата трева. Затварям очи, замаян съм, никак не съм здрав. Отварям ги отново. Лира ме гледа втренчено, после отива да души онова, което избълвах.

— Не! — скастрям я с необичайна за мен строгост. Дръпни се!

Тя се обръща на мига и хуква по пътеката, после спира и поглежда назад с изплезен език.

— Да, да, продължаваме — мърморя.

Пак тръгвам по пътеката. Гаденето се е поуталожило и ако подходя спокойно, може да успея да заобиколя езерото. Дали? Губя увереност. Избърсвам уста с носната си кърпичка, попивам потта от челото, отивам чак до линията на тръстиката и се свличам на пейката. Ето ме отново тук. Един лебед излиза на брега. Скоро езерото ще замръзне.

Затварям очи. Ненадейно си спомням сън от нощес. Странно, нямаше го, когато се събудих, сега обаче е съвършено ясен. Бях в спалня заедно с първата ми жена, не беше нашата. Бяхме доста преди четирийсетте, сигурен съм, така чувствах тялото си. Тъкмо сме се любили. Дадох всичко от себе си и обикновено се справях повече от добре, поне така си мислех. Тя лежеше в леглото, а аз стоях до тоалетката, виждах се в огледалото целия без главата — в съня си изглеждах добре, по-добре, отколкото в действителност. Жена ми отмята завивката, гола е и също изглежда добре, наистина е красива, всъщност почти чужда и не точно като онази, с която току-що съм бил. Отправи ми погледа, от който винаги съм се боял, и каза:

— Та ти си само един от многото — седна в леглото и бе гола и тежка по познатия ми начин, гадеше ми се от нея, ужасяваше ме и викнах:

— Не и в моя живот! — и заплаках, защото си знаех, че този ден все някога ще настъпи и осъзнах, че повече от всичко на света се страхувах да не се превърна в онзи мъж от картината на Магрит, който се поглежда в огледалото и вижда собствения си тил, отново и отново.