Хайде да крадем коне

10

С Франц седяхме в кухнята на малката му къщичка върху скалата при реката. Слънцето осветяваше масата със съвсем бяла светлина и всеки от нас имаше по една бяла чинийка с бяла чашка златистокафяво кафе от лъснатия чайник на печката, която той отбеляза, че не пропускал да запали ни зиме, ни лете, но през лятото оставял прозорците отворени. Кухничката беше боядисана в обичайния за тези места син цвят — много хора смятаха, че гонел мухите — може и да са прави, а всичките мебели ги бе сковал сам. Добре се чувствах в тази стая. Взех каната и налях малко мляко в чашата си. То правеше кафето по-бледо, по-подобно на светлината, и по-слабо. Примижах и се загледах във водата, която клокочеше точно под прозореца. Блещукаше подобно на хиляди звезди, както Млечният път през есента, когато се лее пенлив и се точи в безкраен поток през нощта, а ти навярно си полегнал сред фиорда, в необятния мрак, коравата скала убива на гърба ти и се взираш нагоре, докато очите те заболят, усещаш тежестта на вселената да притиска гърдите ти с цялата си мощ и се задъхваш или пък, напротив, въздигаш се и просто изчезваш като прашинка човешка плът в безграничен вакуум и никога не се завръщаш. Самата мисъл те отнася за малко.

Извърнах се и погледнах червената звезда на ръката на Франц. Гореше на слънцето и се вълнуваше като звездата в центъра на знаме всеки път, когато мърдаше пръстите си или стиснеше юмрук. Често го правеше. Навярно беше комунист. Много дървосекачи бяха такива, при това с основание, твърдеше баща ми.

Ето какво ми разказа Франц.

Годината била 1942-а. Баща ми дошъл през гората от север в търсене на място, където да се покрие близо до шведската граница — трябвало да пренася документи и писма, а понякога и филми за съпротивителното движение, и да се завръща, когато задачата бъде изпълнена, а следите — заличени. Място, което да използва многократно. Не бързал. Не бягал от никого, нито се държал така. Съвсем не се опитвал да се скрие и бил открит и дружелюбен с всички, които срещал. Казвал, че се нуждаел от място за размишления и по една или друга причина никой не се усъмнил в това обяснение. Идвал отвътре. „Бил си там вътре?“, питали тук, когато някой се връщал вкъщи след някое случайно пътуване до столицата. Там хората били други. Всички го знаеха. Ясно като бял ден. Искал място, където да размишлява. Другите си мислят, без да се местят. Точка по въпроса.

Само Франц бил осведомен за какво всъщност му трябвало мястото. Двамата се знаели от по-рано, но не се били срещали преди деня, когато баща ми застанал на прага му и почукал на вратата, рецитирайки предварително уговорените думи:

— Хайде да крадем коне! Идваш ли?

Извърнах очи от прозореца, втренчих се в него и попитах:

— Какво е казал?

— Каза: Хайде да крадем коне. Не знам кой го е измислил. Може би баща ти. Във всеки случай не съм аз. Ала знаех какво смята да каже. Бяха ме известили с автобуса от съседното село.

— О — възкликнах.

— Харесах го на мига. Наистина — заяви Франц.

Че кой не го харесваше. Мъжете харесваха баща ми, жените също, не знаех дали изобщо някой го недолюбваше, може би единствено бащата на Юн, но там работата беше друга и всъщност съм сигурен, че при по-различни обстоятелства щяха да се разбират прекрасно и лесно щяха да станат приятели. А най-странното е, че неговият случай не беше от онези, които съм виждал толкова често в живота си — хората, харесвани от всички, обикновено са леко безформени и мекушави, дърпат се от пътя, за да не провокират никого. Моят баща изобщо не беше такъв. Да, доста се усмихваше, ала това му идваше отвътре, не се е стремял да задоволи ничия нужда от хармония наоколо. Най-малко пък моята, а аз го обичах страшно много, макар понякога да ме смущаваше — може би защото не го познавах по начина, по който едно момче би трябвало да познава баща си. През изминалите години отсъстваше дълго време, а когато немците удариха страната, се случваше да минат месеци, без да го зърна, и когато най-сетне се завърнеше и тръгнеше по улиците като обикновен мъж, всъщност бе различен по непонятен за мен начин. Всеки път се променяше по мъничко и се налагаше да се съсредоточавам здравата, за да не го изпусна.

Въпреки това никога не съм се съмнявал, че със сестра ми заемахме специално място в сърцето му, а може и моето да е било по-голямо, понеже бях момче, а той — мъж. Винаги съм бил напълно сигурен, че си е мислел за мен често, когато бяхме разделени, както онзи път през 1942-а, когато е дошъл в това село, а аз останах в къщата ни във фиорда на Осло, всеки ден ходех на училище и си мечтаех за пътешествията, на които щяхме да поемем заедно, само немците да паднат и да си отидат завинаги. Значи през това време той е издирвал място за размишления, както сам казвал, за да го използва за убежище и база при мисиите си до Швеция с документи, а понякога и филми за съпротивата.

Тъкмо Франц показал на татко колибата, изоставена след принудителен търг преди войната и пустееща вече четвърта година. По него време Баркал се намесил и купил парцела, естествено на безценица, та всъщност той бил собственикът. Нямал никаква полза от къщата. Оставил я да се руши, краварникът вече се бил съборил, но нали така или иначе нямало добитък, който да се приюти там. Баща ми харесал мястото на мига. Най-много му допаднало разположението му на източния бряг на реката на двайсет минути път до най-близкия мост, а и липсата на други сгради след стопанските постройки, нямало дори колибка-чак далеч в шведските територии. И не само това. Според Франц татко се чувствал много добре там. Обичал да върши необходимите неща, за да не буди подозрение, пък и онези, които било наложително да отметне: косял тревата, разчистил останките от обора и ги изгорил, наредил плочите на покрива, почистил храсталака по брега, поправил тавана, сменил фронтоните на къщата и сложил нови стъкла на счупените прозорци. Маджуносал печката. Почистил комина. Сковал два нови стола. Всичките тези задачи му идели отръки, но нямал време и възможност да ги върши в Осло, където бяхме наели три стаи с кухня на втория етаж в голяма триетажна къща на улица Нилсенбакен близо до гара Лян с изглед към залива във фиорда на Осло и Бюнефиорд.

Отначало не възнамерявал да остава там дълго, само колкото хората да свикнат с него, да го виждат на другия бряг, покатерен на покрива, зает с някаква работа на двора или пък седнал на някой камък до реката, потънал в мисли, както той казвал, понеже за целта му бе необходима близостта до водата. Е, и това бе леко необичайно, но никой не го подлагал на дискусия и си личало, щом нарамел празната раница и поемел през Баркаловата ливада към магазина точно по времето, когато пристигал автобуса от съседното село и Елверюм, или ако го мернели на път за дома с покупките и едно-друго. Ала след всяко завръщане от Швеция през границата, под прикритието на нощта, след като доставел каквото трябва на когото трябва, той откривал повече неща за поправяне или подобряване преди отново да поеме към Осло. Ето как се случвало да поостане по-дълго, за да окоси тревата още веднъж или да замаже комина преди да потегли, понеже се напукал от върха до основата и можело да се срути, а тухлите да треснат нечия глава. По този начин в рамките на няколко години си изградил алтернативен живот, за който ние, семейството му в Осло, не сме знаели нищичко. Не че разсъждавах в този дух, когато с Франц седяхме в кухнята му и той ми разказваше как преди около пет години баща ми се настанил в изоставената Баркалова къщурка, за да си осигури прикритие в качеството си на последната брънка от куриерския канал до Швеция по време на втората година от войната в Норвегия и сложил началото на дейността, която наричали „трафика". Едва години по-късно осъзнах, че явно така са се стекли нещата за него. Прекарваше еднакво време в селцето и у дома в Бюнефиорд. Ала ние не знаехме и не биваше да знаем, че всъщност е имало само едно друго място, нямахме представа и къде е то. Никога не бяхме наясно къде се подвизаваше. Изчезваше, после пак се завръщаше. След седмица или след месец. Свикнахме да живеем без него от ден на ден, седмица след седмица. Аз обаче мислех за него през цялото време.

Всичко, което Франц разказа в онзи миг, за мен бе ново, но нямах повод да се усъмня в нищо от цялата история. Докато говореше, се чудех защо на него му трябваше да ми разправя за онова време, след като сам баща ми не го бе сторил, но не бях сигурен дали можех да му задам този въпрос и да получа отговор, с който ще ми бъде възможно да живея занапред. Той сто на сто си мислеше, че вече знаех всичко и ми бе интересно да чуя още една версия. Питах се също защо ли моят другар Юн или майка му, или пък баща му, или продавачът в магазина, с когото разговарях толкова често, или Баркал, или който по дяволите и да било не ми бе споменал, че баща ми само четири години по-рано толкова често бе посещавал това селце, макар да бе живял на другия бряг на реката, където са летните кошари, та едва ли не вече го имаха за местен. И все пак не зададох въпроса си.

В стопанството най-близо до църквата и магазина бил разквартируван немски патрул. Просто се настанили в къщата и изгонили цялото семейство в барака на двора, където било значително по-тясно. Ето защо често, но не винаги, на чакъла пред моста пазел караул. На рамото си носел картечница на кожен ремък, а ако не гледал никой от неговите, лапвал и цигара. Случвало се да седне на някой камък, да остави оръжието на земята пред себе си, да си свали каската и дълго време яростно да се чеше по сплесканата коса, да пуши, забил поглед между коленете и лъснатите си ботуши, докато цигарата изгори чак до пръстите. После едва събирал сили да се изправи отново. Зад него реката клокочела в малкия бързей и никога не променяла тона си, поне не в неговите уши. Отегчавали се тук, защото не се случвало нищо — войната била на други места. И все пак било за предпочитане пред източния фронт.

Когато баща ми минавал оттам — по моста, покрай къщата на Франц и надолу по стария чакълен път на източния бряг, най-напред спирал да си поговори с немския войник, доста добре говореше немски, както и много други по него време — изучавали езика в училище чак до втората половина на седемдесетте години, независимо дали искали, или не. Караулът невинаги бил един и същ, ала толкова си приличали, че малко долавяли разликата, а и съвсем не се интересували, по-скоро опитвали да се преструват, че немците не съществували. Дори и езикът, който били научили, изведнъж бил забравен. Баща ми обаче скоро знаел откъде е родом всеки един, дали си имали жени в Германия, дали предпочитали футбол, лека атлетика или може би плуване, дали им липсвали майките им. Били с десет-петнайсет години по-млади от него, понякога дори повече, а той разговарял с тях със загрижен глас — малко хора постъпвали така. От прозореца си Франц виждал как татко стоял пред мъжа или направо момчето в сиво-зелена униформа, пушели цигари и единият палел на другия, в зависимост от това кой черпел, задържал кибритената клечка в шепата си, дори да нямало вятър, навеждали се свойски над пламъчето, а паднел ли мрак, лицата им се озарявали в златиста светлина. Заставали така на чакъла в тихата вечер, разговаряли и пушели, докато от цигарите оставали само фасове, които стъпквали с ботушите си, тогава баща ми вдигал ръка, пожелавал „gute Nacht“ и получавал благодарно „gute Nacht“ в отговор. Прекосявал моста, подсмихвайки се под мустак, и продължавал по пътя към къщурката с изхабената раница на гръб и цялото й съдържание. Знаел, че ако ненадейно направел нещо неочаквано, като например да се извърне внезапно или хукне да бяга, милото германче несъмнено щяло да свали картечницата от рамото си и да викне „Стой!“, а не останел ли на място, щял да последва дъжд от куршуми и навярно да го убие.

Друг път минавал по главния път с малко по-тежка раница, свивал покрай Баркаловите огради през полята и прекосявал реката с лодка. Махал на онези, които виждал, независимо дали били немци или норвежци, и никой не го спирал. Знаели кой е — мъжът, стегнал Баркаловата къщичка. Питали Баркал и той потвърдил, ходили там три пъти и намерили маса инструменти и две книги на Хамсун: „Пан“ и „Глад“, и двете приемливи, но така и не открили нищо подозрително. Той бил мъжът, който на равни интервали от време хващал автобуса и заминавал за дълго, понеже го чакали доста други подобни проекти, пък и нямало нищо нередно в разрешителното му за пребиваване в граничния район и останалите му документи.

В продължение на две години баща ми поддържал канала и лете, и зиме, а когато не бил в къщурката, при нужда някой от селото изминавал последното разстояние през границата. На няколко пъти това бил Франц, иначе майката на Юн, стига да се измъкнела, ала съвсем не било безопасно, нали всички там се познавали, знаели и навиците си, та онези, които се отличавали, били забелязвани на мига и намирали място в дневника, който водим за живота си. После татко се връщал и онези, дето не бивало да узнават за трафика, все още били в неведение. Аз бях един от тях, както и мама, и сестра ми. Понякога сам прибирал „пощата“ от автобуса или от магазина и преди, и след края на работното време, друг път я вземала майката на Юн и я носела, когато изкачвала реката с храна, както често правела по заръка на Баркал — нали работникът трябвало да се храни порядъчно или поне да изглежда така, сякаш не можел сам да се справи с котлона, а се налагало да му помага жена. Според мен е било странно да се нуждае от подобна помощ, след като иначе го биваше за какво ли не. На практика баща ми готвеше не по-зле от майка ми, когато се налагаше. Аз ли не знам, дето съм опитвал гозбите му толкова пъти. Може би малко го домързяваше да върши такива неща, та останехме ли сами с него, хапвахме така наречената „проста селска храна“. Обичайните яйца на очи. Нямах нищо против. Влезеше ли мама в кухнята, гощаваше ни с „пълноценни ястия“, както се изразяваше тя, поне в случаите, когато имахме пари. Не ставаше винаги.

Майката на Юн обаче гребяла нагоре по течението и един, и два пъти седмично, със или без храна, със или без „поща“, за да служи като един вид готвачка на баща ми, та да има възможност и той да похапне малко пълноценни ястия, за да не отпадне и да се разболее от еднообразната храна, на която остават повечето сами мъже, и да не бъде в състояние да изпълнява задълженията си. Поне така обяснил Баркал в магазина.

Бащата на Юн не участвал. Не че бил против, никой не го бил чувал да казва нещо подобно, не и Франц, ала не искал да има нищо общо с „трафика“, всеки път, когато им трябвала помощ, той извръщал гръб, по същия начин постъпвал и като видел жена си да поема към реката с кошница в ръка и да сяда в червената лодка, за да навести баща ми. Затворил си очите и когато по мръкнало в собствената му плевня въвели някакъв непознат мъж с градска шапка, здраво стиснал пристегнат с въжета куфар, смаян и онемял в неуместните си дрехи. Онзи седнал на едно колело за каруца и зачакал да се спусне нощта. А когато същият този мъж бил изведен с лодката, най-напред съвсем безшумно през двора към кея, където не промълвили и дума, не запалили дори свещица, бащата на Юн отново си замълчал — и тогава, и по-късно, при това мъжът бил само първият от потока, защото вече не само пощата минавала през селото на път за шведската граница.

Било късна есен, паднал сняг, но водите не били сковани в лед и по реката все още можело да се гребе. И добре че било така, защото рано една сутрин, преди петелът да скокне от пръта, както се изрази Франц, мъж в костюм бил оставен на главния път в мрака и с раницата си на гръб поел по заснежената пътека към двора на Юн и семейството му. Мъжът носел летни обувки с тънки подметки и зъзнел безмерно в широките си панталони. Краката му треперели тъй силно, че крачолите се тресели и увивали от хълбоците чак до леките обувки, а майката на Юн излязла да го посрещне на стъпалата с шал на раменете и одеяло под ръка. Удивителна гледка, разказала на Франц, когато се върнала от Швеция през май 1945-а, почти като цирково изпълнение. Връчила му одеялото и му посочила плевника, където трябвало да се крие в сеното през целия светъл ден до настъпването на нощта, приблизително дванайсет часа, защото светлината се скривала около пет следобед, а още било пет сутринта, когато той се задал по пътеката. Мъжът обаче не издържал. Обезумял там вътре, разказала майката на Юн, в два часа паднал духом и започнал да щурее. Завикал някакви безсмислици, грабнал една желязна тръба и се разбеснял наоколо си, та от гредите на тавана се разлетели трески, а няколко ритли по каруцата станали на парчета. Чувал се на двора, а може да са го чували и нагоре по реката, понеже нямало вятър и спокойният въздух носел виковете над водата, или пък на пътя, където немците патрулирали с колата поне два-три пъти дневно и се стараели да проявяват максимална бдителност. Пък и животните в обора отстрани станали неспокойни. Брамина зацвилила и заритала преградите, кравите замучали в отделенията си все едно идела пролет и напирали да излязат на паша, та било наложително да се действа незабавно.

Трябвало да го изкарат от плевнята. Налагало се да го изпратят по реката на мига, само дето навън било светло, лесно се виждало надалеч през голите дървета и със снега, който ясно очертавал всеки силует. Нали началната отсечка по реката се забелязвала още от пътя. И все пак нямало как да го държат вкъщи. Юн още не се бил върнал от училище, а близнаците си играели в кухнята. Чувала ги как се смеят и търкалят по пода, боричкали се както винаги. Тихо си навлякла топли дрехи, сложила шапка и ръкавици и слязла по стъпалата, прекосила двора, а мъжът й се събудил на дивана, станал и тук съм напълно сигурен, че ще преувелича, защото няма как да знам какво се е случило, но въпреки това съм убеден, че в стаята е влязло някакво неземно създание, нещо като призрак, което го дръпнало от дивана и го бутнало в коридора, където вечно светнатата крушка си висяла от тавана, за да грее в прозорчето и да насочва пътниците в нощта, а снимката на баща му с дългата брада си висяла на мястото в златистата си рамка над закачалката. Застанал там слисан, само по чорапи, а вратата зеела отворена навън, както и трябвало, за да не се нарива сняг в коридора, и сега вече нямало как да затвори очи — взирал се в жена си на пътеката. Тя ясно усещала погледа му по гърба си и това я изненадало и уплашило, ала не се извърнала, само дръпнала резето и отворила голямата врата на плевнята, влязла вътре и останала там цяла вечност. Той продължавал да стои на мястото си и да гледа втренчено. Накрая тя се появила, влачейки чуждия мъж. Тя — с топли ботуши и палто, той — с летни обувки и костюм, нарамил сивата раница. Сдобил се с пуловер, да му топли под сакото, та станало тясно и издуто, изгубило елегантността си. Вече не бил въоръжен, а майката на Юн го водела под ръка. Смирил се, изглеждал направо отпуснат и слаб, пък сигурно е бил и изтощен след ненадейния изблик. Насред двора, на път към кея покрай къщата, тя внезапно се обърнала и погледнала назад. Следите им се очертавали ясно в снега — най-напред стъпките на непознатия по пътя към стопанството, сетне и нейните откъм къщата, а накрая и общите им следи от плевнята чак до мястото, където стояли в този миг. Отпечатъците от градските летни обувки се набивали на очи и не приличали на нищо, характерно за тези места по това време на годината. Тя се замислила, взирала се в земята и хапела устни, а мъжът повече не искал да стои така и я задърпал за ръкава:

— Тръгвай — подканил я с тих, писклив глас, — трябва да вървим! — звучал като разглезено дете.

Тя вдигнала очи към мъжа си на прага. Бил едър човек, изпълвал цялата рамка на вратата, та покрай него не се процеждала никаква светлинка. Заръчала му:

— Налага се да тръгнеш по следите му. Нямаш избор.

Като изрекла тези думи, нещо в лицето му застинало, но тя не забелязала, понеже мъжът в костюма бил нетърпелив, пуснал ръкава й и вече бил почти на кея. Тя забързала и изчезнали зад къщата.

Бащата на Юн останал на прага по чорапи, загледан в двора. В тишината ги чул как се качили на лодката и наместили веслата, чул приглушения плясък на първото загребване и ритмичното поскърцване на желязото в дървото, когато съпругата му загребала със силните си ръце, тъй добре познати му от безбройните прегръдки през нощите и годините зад гърба им. За пореден път тръгнала по реката, за да посети мъжа от Осло горе в къщурката. Винаги като станело нещо, хуквала натам, винаги, когато изскочело нещо важно, трябвало да отиде при него, а сега в лодката возела и някаква разтреперана мижитурка, навярно от същия град, току посред бял ден, сред блесналия сняг. Той хвърлил последен поглед към двора и взел решение, за което по-късно щял да се разкайва — затворил вратата, влязъл в къщата и седнал. Близнаците продължавали да си играят в кухнята, чувал ги ясно през стената. Те не разбирали, че нещата вече не били същите.

11

Дълго седя на пейката, загледан в езерото. Лира тича наоколо. Не знам какво ми става. Нещо ми убягва. Гаденето изчезна, мислите ми са ясни. Чувствам се безтегловен. Сякаш съм бил спасен. От корабокрушение, от психоза, от зли духове. Някакъв екзорсист ме е посетил и си е отишъл, отнасяйки цялата шлака. Дишам свободно. Все още има бъдеще. Мисля си за музика. Май ще взема да си купя CD- плейър.

Изкачвам баира след моста с Лира по петите и забелязвам Ларш, застанал на двора ми. В едната си ръка държи моторна резачка, другата е стиснала един от клоните на брезата. Разтърсва дървото, но изглежда не поддава. Само клонът се огъва. Сега слънцето е по-жълто, блести в лицето с по-силна светлина. Ларш е нахлупил над очите си шапка с козирка, а когато ме чува да идвам, се обръща, принуден направо да се наклони назад, за да успее да срещне погледа ми изпод сянката. Покер и Лира хукват да се гонят около къщата, доколкото им е възможно с брезата напреки през целия двор, после се впускат в игрива борба, ръмжат, вият и се търкалят по тревата зад колибата — хубаво им е.

Ларш се усмихва и пак разтърсва клона.

— Ще я мятаме ли? — пита.

— С огромно удоволствие — отвръщам и се усмихвам възможно най-ентусиазирано.

Искрен съм. Олекна ми. Като нищо ще излезе, че харесвам Ларш. Май не бях особено сигурен досега, но е твърде вероятно да стане точно така. Няма да се изненадам.

— Обаче ще се наложи да отрежеш онзи клон там — обяснявам му и посочвам клона, повлякъл със себе си улука и затиснал вратата на бараката, — защото трионът ми е вътре.

— Ще го уредим — заявява и пали своя верижен трион, който е Хускварна, не Йонсеред, а това също ме облекчава по някакъв смехотворен начин, сякаш вършехме нещо забранено, но се забавлявахме истински.

Той форсира няколко пъти триона, пак затваря дросела и хваща здраво връвчицата, дърпа я и същевременно отпуска ръка, а резачката се завърта с мило ръмжене, раз-два-три, и клонът е насечен на четири парчета. Вратата е свободна. Каква окуражаваща гледка! Избутвам увисналия улук настрана, влизам и вземам резачката от столчето, където съм я оставил. Вадя и жълтата туба с бензин за двутактов мотор. Малко е останало. Поставям триона на една страна в тревата и приклякам, отвинтвам капачката и доливам бензин. Резервоарът се пълни догоре и тубата вече е празна. Не разливам и капка, ръката ми не трепва, а това става лесно, когато някой те гледа.

— Имам няколко туби бензин в бараката — обяснява Ларш, — можем да работим спокойно, докато разчистим всичко. Няма смисъл да спираме и да караме чак до селото, работа ни чака.

— Изобщо няма смисъл — съгласявам се, пък и нямам желание да слизам до селото точно сега.

Нищо не ми трябва от магазина, а това не е подходящият ден за социални изстъпления. Паля Йонсереда и за щастие успявам от първия опит. Нападаме брезата, аз и Ларш, всеки от своя край. Двама леко схванати мъже между шейсетте и седемдесетте с антифони на главите срещу интензивния вой на двете резачки, когато потъват в дървото. Навеждаме се над тях, стараейки се да държим ръце на разстояние от тялото, за да се уверим, че опасната за живота верига е продължение на волята ни, а не ние — на триона, и най-напред хващаме клоните, а после ги режем чак долу до ствола, надробяваме ги на удобни парчета и орязваме всичко, което не става за огрев, като отделяме излишното на отделна купчина — можем да я запалим и превърнем в клада в ноемврийския мрак.

Приятно е да наблюдавам Ларш, докато работи. Не е бърз, но действа систематично и се движи по-елегантно близо до ствола на брезата, стиснал тежката резачка, отколкото по пътя с Покер. Моделът му на работа влияе на моя, обикновено при мен се получава така: първо действието, после разбирането, защото скоро осъзнавам, че начинът, по който той се навежда и придвижва, а в отделни случаи се извърта и обляга, съвпада по логика с тънката линия на баланс между тежестта на тялото и порива на резачката, когато захапва дървото. И всичко това, за да осигури на триона най-лекия път до целта с възможно най-малък риск за човешкото тяло, каквото е уязвимо за всевъзможни опасности — в един момент силно и непобедимо, в следващия — „тряс!“ — и си на парчета като строшена кукла, и всичко е свършило, съсипано завинаги. Не знам дали Ларш разсъждава в същия дух, както размахва моторната резачка сякаш на игра. Едва ли се замисля, но аз не мога да се спра, щом веднъж съм зачекнал нещо, а размишленията далеч не ми позволяват да работя пъргаво. И все пак не е чак толкова опасно — свикнал съм, ала съм сигурен, че през главата на майка му са минали същите терзания, когато е гребяла на живот и смърт нагоре по течението през онази късна есен на 1944-а година, а Ларш се е търкалял на кухненския под във весела битка с близнака си Од, без да подозира какво се случва наоколо му, до какво би довело то, без да знае, че три години по-късно ще застреля тъкмо Од с пушката на батко си Юн и ще натроши тялото му на парчета. Никой не би могъл да знае, а навън все още е било ден, огрял в стоманено сива светлина заснежените ниви, докато в реката майка му е полагала усилия всичко да изглежда като едно най-обикновено посещение до колибата на баща ми, както се случвало толкова често.

Представям си всичко. Сините ръкавици, здраво сграбчили веслата, ботушите й, притиснати о дъските на лодката, дъхът й — бяла пара на хрипливи тласъци, и непознатият мъж, свит в краката й на дъното на лодката с летни обувки и ръце, прегърнали сивата раница, която не бивало да изпуска. Здравата зъзнел в тънкия панталон на костюма. Така невероятно се тресял, че дървото трещяло като от двутактов мотор от неизвестен вид. Тя не била виждала подобно нещо, страхувала се, че на сушата щели да чуят новия й мотор.

Представям си всичко.

Немският мотоциклет с кош, тръгнал безгрижно по току-що разчистения главен път, изведнъж свива в двора точно на това стопанство, съвсем непринудено, и до днес никой не е разбрал какво всъщност искал онзи, който го карал. Може би просто му е станало самотно и закопнял за събеседник, може да му се е припушило, но тъкмо се канел да запали и открил, че му се свършил кибритът, та тръгнал да влиза, за да заеме една кутийка и да си намери компания, докато пуши, загледан в пейзажа и реката, и точно в онзи миг не искал да бъде никой друг, освен единият от двама мъже от различни страни, побратимени от невинна цигара, далеч от цялата вражда на войната. А може причината да е била и друга, но никой не е успял да я разгадае — нито тогава, нито в последствие. Важното е, че угасил мотора на двора, слязъл и тръгнал към вратата, без да бърза. Ала така и не достигнал до прага. Изведнъж се спрял и се втренчил в снега, после тръгнал напред-назад, сетне в кръг, приклекнал, накрая заобиколил къщата и слязъл чак до кея. Там с него се случило следното: в гъстия мрак на мозъка му светнала лампичка. Монетата попаднала на правилното място в автомата и казала „щрак“. Разбрал всичко. Освен това времето го притискало. Втурнал се по обратния път, метнал се на мотора и надънил педала бързо и яростно, дяволският му мотор обаче отказвал да запали. Опитал отново и отново, после още веднъж и изведнъж се стрелнал напред, навел се над кормилото, профучал по пътеката и свил по главния път, а празният кош хлопал и пръскал сняг във всички посоки. Точно в този завой засякъл Юн, който се връщал от училище c чанта под ръка. Той чул мотора, но нямал време за друго, освен да се хвърли в канавката, за да не го прегази и навярно убие. При падането капакът на чантата му се отворил и книгите му се разхвърчали наоколо. Войникът обаче не го било грижа, просто натиснал газта и изчезнал към кръстопътя с магазина и църквата, където мостът минавал над реката.

Представям си всичко.

Юн клечи в канавката, събира си книгите в снега, а майка му все още е в реката с костюмирания мъж, притиснат на дъното на лодката. Тежко се гребе нагоре по течението с двама души на борда, макар водата да върви слабо по това време на годината. Не напредват бързо. Все още остава доста път до колибата, където баща ми се е навел над една маса в бараката навън, дърводелства си и няма представа, че е поела към него. Мъжът в лодката трепери и бръщолеви нещо, поплаква си, пак ломоти, а жената с греблата измъчено го моли да мълчи, ала той притиска още по-силно презрамките на раницата, потънал в собствения си свят.

В къщата на Франц прозорецът бил отворен, защото като се върнал от работа в гората, хубаво напалил печката. Той бил в кухнята и вече станало толкова топло, че се наложило да проветри. Все още било светло. Пушел си и се питал защо ли така и не се оженил. Умувал по този въпрос всяка година по това време, когато допълзявал студът. Чудел се чак до Коледа и малко след това, но по Нова година прогонвал тези мисли. Не че липсвали оферти, но както си стоял до отворения прозорец и пушел, просто не можел да се сети за причината и точно в този момент самотният живот му се виждал безсмислен. Изведнъж чул по пътя на другия бряг с бясна скорост да се задава мотоциклет. Мостът бил на петдесет метра от къщата му, а на четирийсет метра от него на другия бряг стоял караулът в дългото си сиво-зелено палто, с щръкнала над рамото картечница — зъзнел и се отегчавал. Той също чул мотора, извърнал се към усилващия се шум и направил няколко крачки в тази посока. Франц вече виждал главата на моториста — каската му се показала иззад храсталаците в далечината, после изникнал и целият мотор, а немецът се бил надвесил над кормилото, за да намали въздушното съпротивление и не му оставало много до кръстопътя. Цял ден било мъгливо и облачно, а сега, точно преди залез, слънцето изведнъж се показало на югозапад, обливайки долината в златисто сияние под малък, кос ъгъл. Осветявало реката и всичко отгоре й, изпратило заслепяващ блясък в очите на Франц и го събудило от размислите за евентуалната сватба и дългата редица руси и тъмнокоси кандидатки, които според него чакали на опашка, и изведнъж му просветнало какво всъщност виждал горе на пътя. Запратил цигарата през прозореца, завъртял се като пружинка и се втурнал в коридора, изваждайки ножа от колана си, коленичил и навил чергата на руло. На пода имало пукнатина, където забил ножа и го извил — в същия миг изскочили четири дъски, сковани заедно. Той ги оставил настрана и пъхнал ръка в зейналия отвор. Знаел си, че този ден ще настъпи. Подготвен бил. Нямало време за губене и той не се поколебал и за миг. От тясното пространство под дъските извадил детонатор, проверил набързо дали жиците са си по местата и не са се усукали, подпрял го между коленете си, поел си дълбоко дъх, стиснал здраво дръжката и я треснал надолу. Къщата потреперила, прозорците се раздрънчали, той издишал и прибрал детонатора в тесния отвор, положил дъските на мястото им и ги наместил с юмрук, постлал чергата и всичко си изглеждало както само преди миг. Изправил се и изтичал да погледне през прозореца. Мостът бил на парчета, а трески от дървения парапет още се носели из въздуха като на забавен кадър, падащи във внезапното затишие след експлозията. Някои от гредите улучвали камъните по брега по невероятно безшумен начин, други попадали в реката и поемали по течението, а Франц сякаш наблюдавал всичко през стъкло, макар прозорецът да зеел отворен.

От другата страна на разрушения мост караулът лежал по очи в снега доста далеч от мястото, където Франц го видял за последно. Моторът не успял да стигне навреме и сега забавял ход и се движел едва ли не колебливо към тялото на земята. Спрял. Мотористът слязъл, свалил си каската и я задържал под ръка, сякаш бил на погребение, изминал пеша последните метри до караула и застанал над него с наведена глава. Повей на вятъра развял перчема му. Бил още момче. Паднал на колене до онзи, който като нищо можел да бъде и най-добрият му приятел, ала караулът се повдигнал на ръце, коленичил и явно си бил жив и здрав. Останал в тази поза, очевидно повръщал, а после се изправил на крака с картечницата за опора, мотористът също станал, навел се и му казал нещо, но караулът поклатил глава и посочил ушите си. Нищичко не чувал. И двамата се обърнали и погледнали към вече несъществуващия мост, тогава се втурнали към мотора — караулът седнал в коша, мотористът — на седалката, запалил отново и потеглили, само че не поели към стопанството, където били разквартирувани с останалите от патрула, а обратно по пътя, по който немецът току-що бил дошъл. Натискал газта колкото силно можел, но моторът вече се движел по-тромаво с пътника в коша. След малко набрали скорост, и когато няколко минути по-късно подминали Баркаловото стопанство, се движели наистина бързо. Веднага след това свили от пътя — и двамата се навели рязко като в лодка при силен вятър, за да вземат завоя, без да се преобърнат. За миг кошът се повдигнал от земята, сетне профучали по заснежената ливада право към оградата и портата, която не си направили труда да отворят, а просто минали през нея с мощен трясък, във всички посоки се разлетели дъски и ги цапнали по каските, но не спрели, отворило се място точно колкото да минат между подпорите на портата. Понесли се по ливадата плътно покрай оградата от бодлива тел. Коловете тракали отстрани, а моторът подскачал и се мятал насам-натам по туфите трева надолу към реката по пътеката, която обикновено използвал баща ми на път към магазина да прибере „пощата". И аз минавах по тази пътека само четири години по-късно в компанията на приятеля ми Юн, който един ден просто изчезна от живота ми, само защо- то единият му брат застрелял другия и го заличил от своя живот с пушка, която той, Юн, забравил. Случи се в разгара на лятото, той трябвало да наглежда братята си и в миг всичко се променило и разрушило.

На другия бряг на реката майката на Юн тъкмо приближила лодката до сушата, точно до онази, която използвал баща ми. Скочила на земята и я издърпала, колкото било необходимо, за да не я повлече течението и евентуално да я закара на другия бряг, а това никак не било желателно. Мъжът в костюм се изправил нетърпеливо и направил грешката да скочи от лодката, докато майката на Юн още не била готова. Не му провървяло. Когато тя дръпнала носа, той паднал напред и си ударил главата в една напречна греда, понеже вместо да се опре на ръцете си, продължавал да стиска раницата. На жената вече й се доплакало.

— Дявол да те вземе! Нищо ли не можеш да направиш като хората! — викнала тя, макар през живота си да не изричала и една клетва.

Знаела, че не бивало да крещи, но не се сдържала. Хванала го здраво за сакото и го извлякла от лодката като чувал с картофи. Като се поизправила, чула, пък и видяла задаващия се на отсрещния бряг мотоциклет, а баща ми дотърчал от бараката, защото и той го бил чул и в миг прозрял, че нещо не било наред. Видял ги в края на пътеката при реката — майката на Юн с шапка и ръкавици, костюмираният непознат на четири крака до лодката и моторът, вече спрял точно преди последната стръмнинка от чакъл и камъни преди водата.

— Ставай на крака! — викала майката на Юн в ухото на костюмаря, а той полагал страхотни усилия, докато тя го дърпала за сакото.

Момчето в немската униформа креснало:

— Стой! — докато се пързаляло по стръмнината с караула по петите.

Възможно ли е да е вярно, че добавил и едно умолително „моля“ на немски? Франц ме увери, сигурен беше: „Bitte, bitte“, извикал според него младият войник. Във всеки случай спрели на ръба на водата, не им се скачало. Било твърде студено, твърде дълбоко и тръгнели ли да преплуват реката, за известно време щели да се превърнат в безпомощни мишени, а и щели да стигнат отсрещния бряг доста по-надолу заради течението, което не било толкова силно по това време на годината, но все пак не прощавало. На височинката зад тях моторът пухтял като задъхано животно, те свалили картечниците от раменете си, а баща ми викнал:

— Бягайте, по дяволите!

И сам се втурнал надолу към реката между дърветата, още непожертвани за сеч. Използвал ги да тича на зиг-заг, за да се прикрива между дебелите стволове и точно в онзи момент войниците отсреща открили огън. Най-напред за предупреждение над главите на двамината, които се движели твърде бавно при лодката, а те чували как куршумите се забивали в дърветата с разцепваща сила и един особен звук, който щяла да помни винаги, обяснила по-късно майката на Юн. Никога нищо не я било плашило толкова, колкото тъкмо онзи звук — сякаш смърчовете стенели, а онези почнали да стрелят по живо месо и улучили костюмаря на мига. Тъмното сако било лесна мишена на белия бряг и той изпуснал раницата, паднал в снега и промълвил по-скоро на себе си, толкова тихо, че майката на Юн едва дочула думите:

— О-о-о. Знаех си.

И тръгнал да се плъзга надолу, назад по стръмнината към лодката, покрай кривия бор, надвиснал над реката, и спрял чак когато едната лятна обувка се потопила във водата. Улучили го още веднъж и повече не казал нищо.

Баща ми спрял точно над тях, прикрит зад един смърч. Викнал:

— Вземи раницата и хуквай насам!

И майката на Юн грабнала сивата раница със синята ръкавица и се втурнала нагоре, приведена и на зиг-заг, а войниците изведнъж намалили стрелбата, може би защото не били убивали никога преди, или пък защото бегълката била жена. Във всеки случай последвалите изстрели имали за цел по-скоро да я сплашат, та майката на Юн се добрала жива и здрава до пътеката и заедно c баща ми стигнали чак до колибата. Втурнали се вътре и взели най-важните документи, които баща ми укривал. През прозореца видели две коли да фучат към тях по пътя през ливадата и войници, които наскачали и хукнали към реката. Баща ми натъпкал всичко необходимо в раницата на костюмирания мъж и я огънал в бял чаршаф. После прескочили през задния прозорец, навлекли дългото, бяло зимно бельо на баща ми плътно върху дрехите и избягали в Швеция, така да се каже, ръка за ръка.

Слънцето напредваше в небесния си ход, в синята кухня вече не беше толкова тихо, а кафето ми бе изстинало.

— Защо ми разказваш всичко това, след като на баща ми не му се говори? — попитах.

— Защото той ме помоли — обясни Франц. — При първа възможност. И ето че сега се удаде случай.

12

Докато с Ларш се трудим над брезата, постепенно е захладняло, слънцето се е скрило и е излязъл вятър. По небето лази сив слой облаци, подобен на одеяло — притиска синята ивица на изток, докато накрая от нея не остава нищо. Спираме да си отдъхнем, поизправяме схванатите гърбове и се преструваме, че не ни боли. Безуспешно — принуден съм да се хвана за кръста, за да се задържа в що-годе изправена позиция и за миг и двамата оставаме загледани в гората, всеки в своята посока. Сетне Ларш си свива цигара и я пали, обляга се на вратата на бараката и пуши спокойно. Спомням си колко е приятно да пушиш след тежък физически труд заедно с онзи или онези, с които си работил, и това ми липсва за първи път от много години насам. После поглеждам камарата цепеници на мястото, където допреди малко са се ширили големи части от брезата. Ларш следва погледа ми.

— Никак не е зле — отбелязва спокойно и се усмихва, — половината работа е свършена.

Лира и Покер също са изтощени. Лежат един до друг на прага и дишат тежко. Резачките са изключени. Цари тишина. Изведнъж започва да вали сняг. Часът е един по обед. Вдигам очи към небето.

— По дяволите — изругавам на висок глас.

Той също поглежда нагоре.

— Няма да се задържи, рано е още, земята не е достатъчно изстинала — обяснява Ларш.

— Напълно си прав — съгласявам се, но въпреки това се тревожа. Не знам защо.

— Страхуваш се да не те затрупа?

— Да — отвръщам и усещам как се изчервявам. — Това също.

— В такъв случай трябва да намериш някой, който да рине снега. Аз така направих. Ошлиен, един селянин тук нагоре. Винаги откликва, без значение кое време е. Помага ми от години. Веднъж излезе ли, не му отнема много време. Трябва само да мине по пътя със снегорина и да се върне обратно. Готов е най-много за четвърт час.

— Да — отвръщам, покашлям се и продължавам, — точно той, вчера му се обадих от будката до кооперативния магазин. Нямало проблем — 75 крони на курс. И ти ли плащаш толкова?

— Да, толкова. Значи си се подсигурил. Тази зима няма да има проблем. А това там горе — отбелязва с почти злокобен тон, накланя се назад и поглежда към небето, — нека да си вали — и се усмихва нехайно.

— Какво ще кажеш, да продължаваме ли? — пита ме.

Чувствам как неговият хъс ме заразява, имам желание да работя още. Същевременно обаче съм и изненадан, дори угрижен, задето изведнъж съм станал зависим от друг човек, за да събера сили за толкова проста и наложителна задача. Всъщност имам предостатъчно време. Нещо в мен се променя, аз се променям, от човек, когото познавах добре и му имах сляпо доверие, наричан „момчето със златните панталони“ от онези, които го обичаха, и всеки път щом пъхнеше ръка в джоба си, вадеше цели шепи лъскави монети, в човек, когото познавам далеч по-зле и не знам какви боклуци крие в джобовете си. Питам се колко ли дълго е траяла тази промяна. Може би три години.

— Разбира се — отвръщам. — Продължаваме.

След това го каня да влезе — няма как, след такава подкрепа. Вали сняг на парцали, но не натрупва. Поне засега. Навън, до стената на бараката, сме струпали солидни камари дърва редом с онези от изсъхналия бор, а дворът е ометен, като изключим грамадния корен, който решихме да изтеглим с кола и верига утре. Веригата е в гаража на Ларш. Сега обаче може да почака, изтощени сме, доста гладни и зажаднели за кафе. Питам се дали беше особено умно от моя страна да се напрягам толкова след подобен старт на деня, но се чувствам добре, наистина, умората ми е приятна, с изключение на гърба, той си е както винаги, но нали не можех да оставя Ларш да разчиства двора ми сам.

Измервам кафе във филтъра, наливам студена вода в каната и пускам кафеварката, после режа хляба на филии, слагам на масата нож и вадя от хладилника масло и продукти за сандвичи. Нареждам ги в чинийки и пълня малка жълта каничка с мляко за кафето, сетне слагам всичко на масата с чаши и ножове за двама.

Ларш седи на сандъка за дърва до печката. Само по чорапи изглежда млад, както и всички, седнали по този начин без краката им да докосват пода. За разлика от моята коса, неговата е суха заради шапката с козирка. Откак влезе вътре, не е обелил и дума, само се взира в пода, потънал в мисли. То и аз не съм казал нищо, дори се радвам, че не се налага — малко съм отвикнал от тези непринудени разговори. Изведнъж той се обажда:

— Да запаля ли печката?

— Добре, запали я — отвръщам, защото в стаята наистина е станало студено и в същия миг се смайвам, задето иска да се разпорежда в моята къща и да изказва мнение за положението ми — аз никога не бих го направил, но пък нали най-напред попита, може би всичко е наред.

Ларш скача от сандъка, отваря капака и вади три нащърбени цепеници и няколко страници от вестник „Дагбладе“ от миналата седмица, който съм пъхнал в сандъка за тази цел, и разпалва печката за нула време, значително по-бързо от мен в повечето случаи — вършил е това цял живот. После кафеварката започва да цвърчи и съска, добрата стара кафеварка, която имам от толкова време. След малко отивам и преливам кафето в термос. Задържам го в ръка и се замислям за онази, с която имахме обичая да пием кафе всяка сутрин в продължение на много години, ала тя ми се изплъзва и не мога да видя образа й. Вместо това поглеждам през прозореца — дворът е разчистен, само малки, златисти купчинки стърготини са наобиколили грамадния корен, а едрите снежинки се сипят тихо и се задържат на земята няколко секунди преди да изчезнат мистериозно.

Ако продължава така цяла нощ, до сутринта със сигурност ще натрупа.

Закусих ли тази сутрин? Не си спомням, изглежда ми толкова отдавна. Какво ли не се случи оттогава. Във всеки случай сега съм гладен като вълк. Извръщам се към Ларш, посочвам масата и го каня:

— Заповядай, вземи си.

— Благодаря ти много.

Затваря сандъка за дърва, сядаме на масата леко смутени и започваме да се храним.

През първите минути мълчим. Храната е изненадващо вкусна, налага се да стана и да проверя в кутията за хляб дали този е различен от онзи, който купувам обикновено, но си е същият стар хляб. Връщам се на стола си и продължавам — да си призная, храната ми се услажда. Опитвам се да дъвча по-бавно, за да задържа вкуса, а Ларш си яде, забил поглед в чинията. Нямам нищо против, не изпитвам нужда да разговарям, той обаче вдига глава:

— Всъщност аз трябваше да поема стопанството.

— Кое стопанство? — недоумявам, макар да е пределно ясно за какво става дума.

Само дето в онзи миг мислите ми не кръжаха точно в нея посока и се питам дали човек не става такъв, като заживее твърде дълго сам — започва да говори на висок глас по средата на някаква мисъл, разликата между разговора и мълчанието бавно се заличава, вечният вътрешен разговор, който водим със себе си се слива с общуването ни с малкото останали ни хора, а когато човек остане да живее сам твърде дълго, границата между едното и другото избледнява и не забелязваш, че си я пресякъл. Така ли изглежда бъдещето ми?

— Нашето стопанство, в селото де.

Сигурен съм, че в Норвегия има сто хиляди села, сега сме в едно от тях, но въпреки това е ясно — знам за какво говори.

— Сигурно си се чудил защо живея тук, а не в селото, където съм израснал?

Да си призная, не съм, не и в този смисъл, а може би е трябвало. Питах се как бе възможно да попаднем на едно и също място след всичките тези години. Направо чудо.

— Да, може да се каже — отвръщам.

— Аз трябваше да го поема — нали бях единствен вкъщи. Юн плаваше по моретата, Од бе мъртъв, аз бях работил в това стопанство през целия си живот, всеки Божи ден, без никаква почивка, каквито имат хората днес. Баща ми така и не се върна, разболя се. Никой не разбра какво точно му имаше. Счупил си крака и нещо в рамото, закарали го в болницата в съседното село, случи се през 1948-а, спомняш си годината, тогава още бях момченце. Ала никога не се прибра. Годините си минаваха и изведнъж Юн се завърна от моретата. Не можах да го позная. Сякаш вече и двамата не съществуваха. Не мислех за тях. И не щеш ли, един ден Юн просто пристига с автобуса, влиза през вратата и заявява, че е готов да поеме стопанството. Беше на двайсет и четири. Негово право било, така каза. Майка ми не възрази, не се намеси да ме защити, но си спомням изражението й в онзи миг, помня как изобщо не ме погледна. Стопанството бе всичко, което познавах и умеех да върша. На Юн му бе втръснало да плава, казваше, че видял всичко. Може и така да е. Прати ни няколко картички през годините, от Порт Саид и тем подобни места: Аден, Карачи, Мадрас, сещаш се, кътчета, които човек дори не може да си представи къде се намират, ако не провери в училищния атлас. Един от корабите се казвал „Тиджука“, добре си спомням пликовете — името бе отпечатано отгоре им, а подобно име не бях чувал никога. Ако питаш мен, Юн не изглеждаше здрав. Беше кльощав и отпуснат, помислих си, че не е в състояние да ръководи стопанство. Приличаше ми на наркоман, като онези, дето ги виждаме по улиците на Осло в днешно време, беше нервен и избухлив. Аз обаче не можех да направя нищо. Правото си беше негово.

Изведнъж Ларш млъква. И без това речта му бе нетипично дълга. Пак започва да се храни, не е напреднал колкото мен, но и на него му се услажда. Наливам му кафе и му предлагам мляко, той поема малката жълта каничка, капва си най-отгоре, но продължава да мълчи чак докато свърши и чинията лъсва празна. Тогава пита дали може да запуши в стаята и аз отвръщам:

— Разбира се.

Той си свива цигара от пакетчето Рьомикс, пали я, дръпва си и остава така, загледан в жарта й, а аз питам съвсем естествено:

— Как постъпи тогава?

Ларш вдига очи от цигарата, бърза да я лапне и си дръпва дълбоко, а докато бавно издиша дима, прави гротескна гримаса, сякаш за да се прикрие зад някаква идиотска маска и това ми идва толкова неочаквано, че се чувствам като сгащен на местопрестъпление, зяпвам с уста — не съм го виждал такъв преди. Всъщност гледката е странно комична — като клоун в цирка, който трябва да накара всички да заплачат само секунда след като са се късали от смях, или като Чаплин в екстремна ситуация, или пък някой друг от старите звезди на нямото кино — като онзи кривогледия например. Всъщност Ларш има доста умела гумена физиономия, но тук няма на какво да се смея. Свива устни и притиска здраво очи, завърта лице на 45 градуса вдясно и надолу покрай ухото, поне на мен така ми изглежда, и чертите, които едва съм опознал, изчезват в бръчките. Доста дълго остава така намръщен, сетне отваря очи и всяка частичка от лицето му се връща на мястото си, докато димът продължава да се процежда през устните му, а аз наистина не знам на какво представление съм станал свидетел току-що. Вдишва и издишва тежко, поглежда ме с празен поглед и отвръща:

— Махнах се. В деня, когато навърших двайсет години. Не съм се прибирал оттогава. Дори за пет минути.

В кухнята ми настъпва тишина, Ларш мълчи, аз също, после възкликвам:

— Дяволска работа.

— Не съм виждал майка си откак бях на двайсет.

— Тя дали е още жива?

— Не знам — отвръща Ларш. — Не съм проверявал.

Поглеждам през прозореца. Не съм сигурен, че искам д научавам подробности. Усещам как над мен се спуска страшна умора, покрива ме и ме влачи надолу. Питам, само защото си мисля, че така трябва, защото за Ларш явно е важно да ми разкаже всичките тези неща. В интерес на истината и мен ме интересуват по не една причина, само да знаеше, и все пак не съм убеден, че искам да научавам каквото и да било. Твърде много място заема подобна информация. Трудно ми е да се концентрирам, понеже срещата с Ларш ме извади от равновесие, направи целия ми план за това място неясен, почти незначителен в моментите, когато не се концентрирам — просто трябва да го призная. Настроението ми търчи нагоре-надолу като асансьор — от тавана до мазето само за някой и друг час, а дните ми напоследък не са такива, каквито ги бях планирал. Само да изскочи и най-малкият проблем и го разгръщам до катастрофални измерения. Не че брезата беше малка, нямам това предвид, не че и не мина добре, това е безспорно с помощта на Ларш, ала всъщност ми се искаше да остана сам. Предпочитам да се справям с трудностите сам, да върша нещата едно по едно с ясна мисъл и добри сечива, както навярно баща ми е постъпвал по него време в колибата: подемал е задачите една след друга, преценявал ги е и е вадил необходимите инструменти в изчислена последователност, хващал е единия край и е работел последователно до другия, а през това време е разсъждавал, използвал ръцете си и работата му харесвала, както и на мен ми се иска това, което върша, да ми доставя удоволствие — да се справям с ежедневните предизвикателства, колкото и да са щекотливи, но все пак с ясни граници, с обозрими начало и край, а вечер да се чувствам изтощен, но не и съсипан, сутрин да се събуждам отпочинал, да си варя кафе, да паля печката и да гледам как червеникавата светлина изниква иззад гората и се спуска към езерото, да се облека и да тръгна по пътеките с Лира, а накрая да се захвана със задачите, които съм определил да запълнят съответния ден. Ето това искам и знам, че мога да се справя, че я нося в себе си, способността да съществувам сам, и няма от какво да се боя. В живота си съм виждал и преживявал какво ли не, няма да изпадам в подробности, защото бях и късметлия, бях момчето със златните панталони, но сега би било хубаво да си почина малко.

Само дето се появи Ларш, а май няма как да не го харесвам, Ларш и толкова. Става от масата и намества шапката си напред-назад върху косата, докато налучка мястото й, навън вече се здрачава, във всеки случай слънцето не се вижда. Благодари за храната, тромаво, официално, сякаш току-що сме привършили с коледната вечеря, а той е бил гостът, копнеещ да бъде на десет мили оттук. Май му е най-добре навън, с брадва в ръце или с трион, не го свърта в къщата ми и на мен не ми пречи, разбирам го. И аз щях да се чувствам по същия начин, ако бях гостът в неговата къща.

Излизам в коридора и отварям вратата на Ларш, изпращам го на стъпалата, където го чака Покер. След като му пожелавам хубава вечер и благодаря за помощта, а той отвръща, че сме се справили добре с брезата и обещава утре да извлечем корена с веригата, кучето се притиска между двама ни, вторачва се в господаря си и заръмжава, но Ларш просто извръща гръб, без да го удостои с поглед, подминава го и слиза по двете стъпала, прекосява двора и се спуска по баира към собствената си къща. Покер остава на мястото си с оплезен език, объркан е, поглежда ме, а аз просто си стоя облегнат на вратата и чакам, нямам никаква спасителна команда за него. Внезапно той навежда глава и се затътря след Ларш неохотно, сякаш дори влачи крака и ако сега бях на негово място, щях да си опичам акъла овреме.

На двора се е натрупал нов слой сняг. Не съм забелязал кога е започнал да се задържа, но температурата се е понижила, продължава да вали и не виждам да намалява. Влизам, затварям вратата след себе си и угасям външната лампа. Ларш е забравил работните си ръкавици, седят си където ги е оставил — на стойката за обувки. Вземам ги, отварям вратата и се каня да му викна, но всъщност няма смисъл, ще си ги получи утре, едва ли по това време ще се захване с някаква работа, за която му трябват ръкавици.

Ларш. Твърди, че не бил мислил за брат си години наред, докато Юн плавал по моретата, а си спомня градовете и пристанищата, които е посещавал, надписите на пликовете, изпратени до дома, и имената на корабите, където се записвал на работа, а после се отписвал, отварял училищния атлас, за да проследи с пръст маршрута му. Вече изпитият и отпуснат Юн стои най-отпред на палубата на „Тиджука“, здраво стиснал планшира, а упоритият му поглед мижи към брега, който приближават. Идват от Марсилия и пръстът на Ларш е проследил кораба през Сицилия и върха на италианския ботуш, после диагонално покрай гръцките острови, а на югоизток от Крета във въздуха има нещо ново, сякаш сега консистенцията му е по-различна отпреди само едно денонощие, ала Юн още не осъзнава, че новото във въздуха е Африка. После Ларш го следва на път за Порт Саид във вътрешността на Средиземно море, където ще разтоварят и натоварят нови стоки преди пътешествието бавно да продължи през Суецкия канал с ширналата се от двете страни пустиня и чудноватата жълтеникава светлина на милиарди песъчинки, блеснали на слънцето. Ще прекоси Червено море, най-напред ще спрат в изгарящия от жега Джибути, за да продължат към Аден от другата страна на тесния проток, разделящ два свята, през цялото време по дирите на младия поет Рембо, дошъл тук преди близо седемдесет години, за да стане нов човек и да загърби всичко, подобно на пустинен гмурец, поел към забравата, а по-късно и към смъртта. Знам това, чел съм в една книга. Ларш обаче не подозира, както си седи с атласа на кухненската маса в къщичката край реката. Юн също не знае нищо, но в Порт Саид вижда първите си африкански палми под наситено синьото и ниско небе. Вижда плоските покриви на града, базари и чаршии по всички улици и далеч по кейовете, също и покрай „Тиджука“. В този град няма нищо повече от базари и гласове, викнали на всевъзможни езици — искат да ти продадат нещо, примамват те да слезеш по подвижното мостче, точно ти, дето стоиш там горе, стиснал здраво перилата, с очи като тесни ивици. Трябва да слезеш и да си купиш нещо, което просто не можеш да пропуснеш, ако си загрижен за собственото си благо, защото ще промени живота ти, ще ти донесе неузнаваемо щастие, при това на special price for you today, и всичко е оглушително u смайващо, звучат цимбали и литаври, едва не припада от миризмата: смес от презрели зеленчуци и някакво неопределимо месо, за което не е и подозирал, че съществува, има подправки и билки, и нещо на скара, която мярка най-отзад на кея — не знае какво пекат, но миризмата му е остра. В крайна сметка не слиза от кораба. Върши си работата, разтоварва, търчи с цялата си младежка енергия, но не слиза по подвижното мостче. Дори когато е свободен, а щом мракът внезапно се спусне, той остава на палубата, загледан в оживлението, което си продължава в по-умерено темпо в смесица от електрически лампи и свещи, и сега всичко изглежда още по-примамливо, отколкото на ярката дневна светлина, но също и подозрително с трепкащите си сенки и тесни улички. Той е на петнайсет и не слиза от кораба в Порт Саид, нито в Аден, нито дори в Джибути.

През нощта се събуждам, сядам в леглото и поглеждам през прозореца в мрака. Все още вали сняг. Върлува вятър, навън е голяма бъркотия, снежинките се удрят в стъклото. Надолу по пътеката за реката се вижда само някакъв голям бял килим без каквито и да било контури. Измъквам се от леглото и отивам в кухнята, светвам малката лампа над котлона. Лира повдига глава от мястото си до печката, но вътрешният й часовник не се обажда — знае, че сега няма да излизаме, още е едва два часът през нощта. Отивам в банята или по-скоро килера в коридора, където съм сложил леген, солидна кана с вода и кофа на пода, за случаите, когато времето е ей такова и нямам желание да ходя зад къщата. Свършвам си работата там, сетне си обличам пуловер, обувам си чорапи и сядам до кухненската маса със съвсем малко питие и последните страници на „Повест за два града“. Животът на Сидни Картън клони към своя край, кръвта шурти наоколо му, през червен воал вижда ритмичната работа на гилотината, главите падат в коша, докато го напълнят, а после го сменят с нов. Плетящите жени на първите редове броят: 19, 20, 21, 22, той целува тази пред него на опашката и се сбогува, скоро ще се срещнат в страна, където ги няма тукашните време и мъки. След малко остава само той и казва на себе си и света: „Това е най-най-хубавото нещо, което съм извършил." Не е лесно да му възразиш в подобна ситуация. Горкият Сидни Картън. Наистина ободряващо четиво, трябва да призная. Усмихвам се под мустак и отнасям книгата в спалнята, оставям я на полицата, на мястото й сред другите книги на Дикенс, връщам се в кухнята и изпразвам чашката на една глътка, угасям лампата над котлона, връщам се в стаичката и си лягам. Унасям се още преди да съм умерил възглавницата.

В пет часа се събуждам от бръмченето на трактор и стържещия дрънчащ звук на плуга за сняг, тръгнал към къщата ми. Виждам фаровете през прозореца и веднага се досещам какво се приближава, после само се обръщам на другата страна и заспивам, дори няма време да ми дойде и една негативна мисъл.

13

След утрото с Франц долината ми изглеждаше различна. Гората се бе променила, и ливадите, може би само реката си бе старата, но в същото време друга, това се отнасяше и за баща ми, когато си спомнех историите, които Франц ми бе разказал за него, пък и онова, дето го бях видял да върши на брега на реката пред къщата на Юн. Не знаех дали вече го чувствах по-близък или по-отчужден, дали беше по-лесно или по-трудно да го разбера, но със сигурност бе различен и не можех да разговарям с него за тази промяна, защото не той беше отворил тази врата, а аз нямах право да вляза вътре, пък и не знаех дали изобщо исках.

Сега виждах колко бе нетърпелив. Не рязък, нито избухлив, в никакъв случай: беше си същият, както и при пристигането ни с автобуса. И докато е вярно, че вътрешно усещах някаква огромна разлика всеки път, когато си помислех за него, не можех да видя никаква. И все пак вече не му се чакаше. Искаше да се отърве от трупите. Независимо какво бяхме вършили през деня: ходехме до магазина, гребяхме нагоре по реката към малкото бързейче под моста, за да ловим риба с лодката на връщане, или пък вършехме някаква дърводелска работа на двора, обикаляхме сечището с ръкавици на ръцете, разчиствахме бъркотията и трупахме клони за клада, която да запалим по-късно при подходящо време, защото той не желаеше да оставяме бъркотия след себе си за в бъдеще — татко слизаше до двете камари дърва на брега на реката поне по два пъти всяка вечер, побутваше ги, почукваше по дървото и пресмяташе ъгъла и разстоянието до водата, за да види дали трупите щяха да тръгнат правилно надолу, а после проверяваше още веднъж отначало. На практика всичко това бе напълно излишно, ако питате мен — всички го виждаха: трупите щяха да се търкулнат право в реката, без да се закачат за каквото и да било препятствие по пътя надолу. Той също го е знаел, но не го свърташе далеч от тях. Понякога просто оставаше по-дълго и миришеше дървото, притискаше нос в обелените стволове с още лъскава смола и вдишваше мощно. Не знам дали го правеше от удоволствие, според мен миришеха хубаво, или пък носът му бе способен да разчете информация, недостъпна за нас, обикновените простосмъртни. Нямам представа и дали тази информация е била добра или лоша, но във всеки случай не облекчаваше нетърпението му.

Два дни валя проливен дъжд и на следната вечер той пое нагоре към Франц, за да говори с него. Остана дълго. Когато се прибра, аз лежах на горното легло и четях на слабата светлина на малка парафинова лампа, защото вечерите бяха станали по-мрачни. Той влезе в стаята, облегна се на леглото ми и каза:

— Утре ще се възползваме от случая. Ще пуснем трупите по течението.

По гласа му веднага познах, че Франц бе на друго мнение по въпроса. Сложих показалец в книгата и се наведох над ръба на леглото, провесих ръка, пуснах книгата на стола отстрани и отвърнах:

— Добре. Нямам търпение.

И наистина беше така. Очаквах с радост физическия елемент, натиска срещу ръцете, съпротивата на трупите и най-сетне усещането, когато поддават.

— Много хубаво — кимна баща ми. — Франц ще слезе да помогне. Сега заспивай, за да събереш сили за утре. Разбира се, няма да бъде детска игра, понеже сме само тримата, а дървото е много. Сега трябва да се разходя до долу и да размисля, ще се върна след час.

— Няма проблем.

Щеше да слезе на брега, да седне на някой камък и да гледа. Свикнал бях с този му навик и не се усъмних и за миг, че казваше истината — често ходеше там.

— Да угася ли лампата? — попита ме, а аз му отвърнах с „да“, благодарих и той се наведе, сложи ръка зад горната част на парафиновата лампа и духна в стъклената тръба, пламъкът угасна и се превърна в малка червена чертица по ръба на фитила, после и тя изчезна и настъпи мрак.

Но не бе съвсем тъмно. Виждах сивия ръб на гората през прозореца със сивото небе над него, а баща ми ми пожела „лека нощ, Трун, до утре“, отвърнах със същото и той излезе, а аз се обърнах към стената. Преди да заспя опрях чело о грубото дърво и вдишах слабата миризма на гора, която още се къташе в него.

През онази нощ се наложи да стана. Слязох внимателно от леглото, без да се огледам нито наляво, нито надясно, за да не се блъсна във вратата, и направих едно кръгче до задния двор. Застанах там босоног, само по долни гащи, с вятъра в дърветата във висините над мен и оловносивите облаци, които сметнах за напращели от дъжд до пръсване, ала изведнъж затворих очи, вдигнах лице и го положих под небето, но не усетих да пада нищо. Само хладък въздух по кожата и ароматът на смола и дървесина, на земя. Видях и птица, чието име не знаех — суетеше се в гъсталака, скачаше, шумолеше и пращеше, писукаше тихо и тънко, непрестанно в гъстия листак на метър-два от краката ми. Звукът бе странен и самотен в нощта, ала не съм сигурен дали птичката ми изглеждаше самотна или аз самият се чувствах така.

Когато се върнах в спалнята, баща ми си спеше в леглото, както и бе обещал. Останах така в полумрака, загледан в главата му върху възглавницата: тъмната коса, късата брада, затворените очи и строгото му лице, в съня на съвсем различно място оттук, заедно с мен в тази колиба. В този момент не можех да го достигна по никакъв начин. Дишаше тихо и доволно, сякаш нямаше никакви грижи на тоя свят, пък може и да нямаше, както не биваше да имам и аз, но се тревожех и не знаех какво да си мисля. Ако на него му бе леко на сърцето, то аз се задушавах. Зяпнах широко с уста и си поех три- четири дълбоки глътки въздух, докато гърдите ми се разтвориха и със сигурност съм представлявал доста странна гледка, застанал така, задъхан в полумрака на стаята. После се покатерих покрай баща ми и легнах под юргана. Не заспах веднага, а останах да лежа, загледан в облицовката на тавана, чиито шарки едва различавах, и всички дупки от чепове, които сякаш се движеха напред-назад като миниатюрни животинки с невидими крачета. Отначало тялото ми бе сковано, но постепенно се отпусна с течение на минутите, или пък бяха часове. Беше ми невъзможно да определя, понеже нямах никакво усещане за хода на времето, нито за стаята, в която се намирах — всичко просто се плъзгаше напред, подобно на спиците в огромно колело, а аз бях завързан за него — главата към главината, краката към външната част на кръга. От тази мисъл ми се зави свят и ококорих очи, за да не ми призлее.

Следващия път, когато се събудих, от прозореца струеше светлина, вече бе предиобед, бях се успал и се чувствах уморен и отпуснат, изобщо нямах желание да ставам от леглото.

Вратата на спалнята зееше отворена, входната — също, и ако се надигнех на лакти, виждах слънчевата светлина, косо огряла излъскания под през рамката на вратата. Вкъщи миришеше на закуска и чувах баща ми да разговаря с Франц на двора. В думите им се долавяше приглушена, лежерна, почти ленива нотка, та ако вчера са имали някакво разногласие, вече определено го бяха изгладили. Може би и двамата в еднаква степен бяха осъзнали колко важен бе за баща ми транспортът на трупите, та затова рискуваха и бяха единодушни, че им се удаваше: да поемат рискове. Аз пък на практика не разбирах защо дървеният материал не можеше да почака месец или пък два, а най-добре — до пролетта. И все пак двамата стояха на двора, огрени от слънцето, и доколкото чувах, съставяха план, без да прибързват, обсъждаха какво щяха да свършат заедно този ден, както сигурно бяха постъпвали толкова пъти преди, без да знам.

Отпуснах се на възглавницата и опитах да измисля какво ли ме правеше толкова тежък и ленив, но нищо не ми дойде наум. Никакви изрази, никакви образи, само някакъв морав нюанс зад клепачите и едно сухо, болезнено усещане в гърлото. Тогава се сетих за камарите трупи на брега, които всеки момент щяха да поемат на път — исках и аз да участвам. Исках да видя как стволовете плисват във водата, един след друг в цяла лавина, а мястото им остава празно. Миризмата на храна откъм кухнята изведнъж проби дупка в стомаха ми и викнах през вратите:

— Закусихте ли вече?

Двамата навън се разсмяха и Франц отговори:

— Не, само си се размотаваме тук и чакаме теб.

— Горкичките — отвърнах му, — тогава пристигам, стига да има храна.

Реших, че всъщност бях в прекрасно настроение, независимо от всичко. Чувствах се лек като перце. Стегнах се порядъчно и скочих от леглото, както обикновено: хванах се за рамката, засилих се със задните части и метнах крака от горното легло право на пода, където се приземих със скиорско извъртане. Този път обаче бедрата и прасците ми не успяха да поемат удара, дясното коляно тресна в дъските на пода и се проснах на една страна. Усетих такава силна болка, че ми идеше да се разкрещя. Двамата отпред явно бяха чули трясъка, защото баща ми викна:

— Добре ли си там вътре? — но за щастие остана на двора с Франц.

Стиснах очи и отвърнах:

— О, да. Тук всичко е наред — макар да не се чувствах точно така.

Опрях се на стола до леглото, седнах и стиснах коляното с двете си ръце. Като го притисках не изглеждаше нещо да е поразено, ала болката ме отчайваше, чувствах се леко замаян, главата ми бучеше и ми беше трудно да си обуя панталоните, понеже трябваше да пазя десния си крак изправен. За малко да се откажа и да пропълзя в леглото, стига да бе възможно. Най-сетне успях да се обуя, облякох си и останалите дрехи, докуцуках до всекидневната и седнах, опънал крак под масата, преди татко и Франц да приключат разговора си и да влязат.

Като приключихме с късната си закуска, двамата мъже веднага се заеха с миенето на чиниите — баща ми държеше всичко да бъде чисто, когато се върне уморен, а не да завари пълна неразбория. Не разбирах защо, но нали имах възможност да поостана седнал, макар по традиция участието в миенето на съдовете да бе мое задължение, когато сестра ми си беше в Осло. Във всеки случай точно в този момент нямах нищо против да се отърва.

Стояха с гръб към мен, приказваха, суетяха се, дрънчаха с чашите, а Франц начена някаква песен за лакомеца, който висял на върха на едно дърво — научил я от баща си. Оказа се, че и татко я знаел, при това също от баща си, и като ревнаха в хор, като замахаха в такт с хавлиите и четките за чинии, видях с очите си този лакомец, безпомощно увиснал в короната на един смърч, та се възползвах от случая да затуля лице на масата, понеже усещах главата си натежала и непоносима. Може и да съм задремал, както си седях така. Баща ми обаче подкани:

— Е, стига сме се помайвали, сериозно ви говоря. Трябва вече да се залавяме за работа, нали, Трун?

Много добре го чух и отговорих, задавен в собствените си лиги:

— Точно така.

Вдигнах глава и избърсах устата си. Изведнъж се почувствах малко по-добре.

Останах последен, докато минавахме по двора на път към бараката и се опитвах да куцам по-незабележимо. Грабнах един кол с кука, метнах на рамо намотано въже, а баща ми взе друг такъв кол, две брадви и нож в калъф. Франц пък грабна железен лост и току-що наточен трион — всичко това го имахме в бараката, а и не само: няколко триона и чукове, две коси, стяги, две рендета и длета с различни размери, на стената висяха какви ли не клещи, качени на редица гвоздеи, а имаше също и ъгломери, солидно количество инструменти, чието предназначение не ми бе известно. Баща ми разполагаше с оста добре оборудвана работилница, обичаше си инструментите, почистваше ги, изстъргваше ги и смазваше с най-различни масла, за да миришат хубаво и да му служат дълго, и всяко едно сечиво си имаше точно определено място, където стоеше или висеше, винаги готово за работа.

Баща ми затвори вратата на бараката и сложи резето, сетне тримата поехме в редица с инструментите в ръце или метнати през рамо по пътеката за реката и двете камари трупи. Пръв вървеше баща ми, а аз — последен. Слънцето припичаше и блещукаше в реката — буйна и придошла след проливните дъждове от изминалите дни. Това щеше да бъде перфектната картина от лятото и съвместната ни работа, стига да не куцах тъй силно с единия крак, защото вътре в мен, недалеч от мястото, където се къта душата, имаше нещо уморено и съсипано, направило изведнъж глезените и бедрата ми неспособни да носят поетия товар. Така ми се струваше.

Когато слязохме на брега, оставихме сечивата на камъните, а татко и Франц заобиколиха едната камара трупи и застанаха един до друг с гръб към буйната бляскава река, наведоха глави, опряха ръце на хълбоците и заразглеждаха дървата, тежко полегнали в камарите си, подпрени с два мощни вертикални стълба и застопорени на място с два кола, косо и здраво забити в земята. По принцип идеята бе коловете да се изтеглят, стълбовете да паднат напред, камарата да се срути и всички трупи да се търколят по легналите като релси стълбове и да цопнат във водата, ако разстоянието и наклонът бяха премерени точно. Франц и татко заключиха, че всичко е изчислено както трябва. Вече можеха да започват: коленичиха и изринаха малко чакъл и камъчета около коловете, за да им бъде по-лесно да ги издърпат. Когато приключиха, всеки хвана по едно въже и го завърза за кола си, сетне се дръпнаха на достатъчно разстояние, стиснали краищата на въжетата в ръце, за да не останат под трупите, когато камарите се сринат. Имало много начини да се свърши тази работа и в случая действали по собствения патент на Франц. Той обясни, че никога не успявал да запрати всичките трупи в реката наведнъж, затова не вярваше и сега да се получи, понеже за подобен успех бил нужен специален наклон, както и огромна тежест, трябвали също и дяволски яки стълбове и опори, за предпочитане и солидна доза късмет, но и тогава рискът си оставал голям. Франц обаче смяташе едно нещо за пределно ясно: който иска да му е широко около врата, от време на време трябва да поема някой и друг риск.

Двамата опънаха въжетата, всеки от своя край, и забиха ботуши в земята, започнаха да броят в хор на висок глас: пет, четири, три, две, едно, сега! и дръпнаха едновременно с все сила, та въжетата плеснаха, жилите изпъкнаха по челата и на двамата, а лицата им потъмняха. Нищо не се случи. Коловете си стояха на мястото. Франц преброи още веднъж и викна:

— Сега!

Дръпнаха втори път, изстенаха в такт, ала не се помръдна нищо, освен чертите на лицата им, когато стиснаха зъби и присвиха очи. Нищо не помагаше — нито гримасите, нито силата. Коловете си стояха непокътнати.

— По дяволите! — изруга баща ми.

— Проклета работа! — съгласи се Франц.

— Ще трябва да ги повалим с брадвите — закани се татко.

— Рисковано е — възрази Франц, — може цялата камара да ни се изсипе на главите.

— Знам — отвърна баща ми.

Сетне отидоха да вземат по една брадва от купчината сечива и пак застанаха пред трупите. Нахвърлиха се на подпорите с ръце и тела, настръхнали от раздразнение заради неуспеха при първия опит. Не търпяха подобни поражения, а Франц изруга още веднъж и викна:

— Хайде да сечем в такт.

— Хайде — съгласи се татко, смениха ритъма и заработиха в унисон.

При всеки удар брадвите издаваха яростни трясъци. Личеше си, че заниманието им се нравеше, защото Франц се усмихна, баща ми също, а на мен ми се прииска да бъда като тях — да си имам приятел като Франц и да въртим брадвите, да планираме, да прилагаме сила, да се смеем и да сечем заедно, в такт, до река, досущ като тази, винаги същата и все пак нова, както сега, ала единственият възможен приятел беше изчезнал и никой не го споменаваше повече. Вярно, имах си татко, но не бе съвсем същото. Беше се превърнал в мъж с таен живот отвъд този, за който знаех, а може и това да не беше всичко — вече не бях сигурен дали можех да разчитам на него.

Той започна да сече с по-бързо темпо и Франц го последва. Татко се засмя и размаха брадвата с още по-голяма сила, и изведнъж чух пращене откъм посечените колове. Той викна:

— Бягай, по дяволите! — обърна се на мига и се хвърли встрани.

Франц се изсмя гръмко и последва примера му. И двата кола се пречупиха почти едновременно. Прегънаха се, а стълбовете паднаха идеално напред, точно според плана, камарата се срина с шум, подобен на сто тежки камбани — наистина над водата и в гората се понесе песен. Поне половината трупи се затъркаляха и направо скочиха в реката. Издигна се кипнала струя — впечатляваща бъркотия от дърво и вода. Радвах се, че бях там и виждах всичко.

И въпреки това остана доста материал, а всичко трябваше да поеме към реката. И тримата се впуснахме с коловете с куки, дърпахме, бутахме и влачехме, понякога се налагаше да прибегнем и до лоста, за да разделим приклещени трупи, друг път извличахме оплелите се с въже и малко по малко започнаха да поддават. Двама от нас ги търкаляха към реката с куките, чуваше се плясък и изведнъж поемаха по течението с бавна тържественост през долината на път за Швеция.

Бързо усетих изтощение. Чувството, което очаквах да ме въздигне, да ме пришпори и да ми влее нови сили, да ме залюлее с лекота при всяко ново напряга-не, така и не докосна мускулите на краката и ръцете ми, нито пък друга част от мен, както се бях надявал. Вместо това се чувствах просто празен и грохнал, налагаше се хубаво да се съсредоточа и прилежно да поемам задачите една по една, за да не допусна останалите да забележат състоянието ми. Коляното ме болеше и изпитах облекчение, когато татко най-сетне оповести, че бе време за почивка. По-голямата част от камарата трупи беше експедирана в реката, оставаха само няколко по-незначителни, но нали трябваше да изпратим и още една. Свих се до бора с дървения кръст, който Франц бе заковал в една зимна нощ през 1944-а, защото мъж от Осло с твърде широки и тънки панталони паднал мъртъв там, повален от немски куршуми. Полегнах в пирена под кръста, положих глава на един голям корен и съм заспал на мига.

Когато се събудих, над мен бе коленичила майката на Юн. Слънцето грееше зад главата й, ръката й галеше косата ми, носеше памучната рокля със сините цветя, а по лицето й се четеше особена сериозност. Попита ме дали съм гладен. За един кратък миг се превърнах в мъжа с широките панталони, който все пак не бе умрял, а се съвзема и поглежда онази, която е останала до него. Образът обаче се стопи и изчезна. Примигнах с очи, усетих как се изчервих и веднага осъзнах защо — бях сънувал нея. Не си спомнях съня, но в него се долавяше някаква непозната, интензивна топлина, която сега не разпознавах, в мига, когато погледите ни се бяха срещнали. Кимнах, опитах да се усмихна и се понадигнах на една ръка:

— Идвам — казах й, а тя отвърна:

— Хубаво, идвай бързо тогава. Храната чака.

Усмихна се тъй неочаквано, че се принудих да извърна поглед. Загледах се във водата, която се вълнуваше зад гърба й, и в отсрещния бряг, където два от Баркаловите коне изведнъж изникнаха най-горе зад оградата на ливадата и се взряха в нас с щръкнали уши и потропващи копита, подобни на два призрачни коня, предвещаващи нещастия.

Тя се изправи с плавно движение, сякаш бе най-лесното нещо на света, и се отправи към пращящия огън, запален от баща ми или Франц на празното място от първата камара трупи. Ухаеше на печено месо и кафе, сварено тук, а и на пушек, на дърва и пирен, на затоплени от слънцето камъни. Имаше и една особена миризма, която не бях усещал никъде другаде, освен покрай тази река — не знаех откъде идва, но сигурно бе смесица от всичко, намиращо се само тук — общ знаменател, сума, и ако отпътувах от това място завинаги, никога повече нямаше да я усетя.

Малко встрани от огъня Ларш седеше на един камък близо до водата. В ръката си държеше сноп груби клони, които чупеше на еднакво дълги пръчки и ги трупаше на камара върху туфа трева до водата, а отпред бе забил две остри съчки като прегради. Редеше парчетата напреки на тях. Каква чудесна миниатюра — като истинска камара трупи. Отидох при него и приклекнах. След кратката дрямка усещах крака си много по-добре, май нямаше да остана инвалид. Казах му:

— Много хубава купчина си направил.

— Просто няколко клечки — отвърна той, а гласът му бе тих и сериозен, дори не се обърна.

— Е, да — съгласих се, — май си прав. И все пак е хубава. Като истинска миниатюра.

— Не знам какво означава миниатюра — рече Ларш тихо.

Замислих се. Всъщност, аз също не знаех, но му обясних:

— Това е, когато нещо съвсем малко е съвсем същото, като нещо голямо. Само дето е малко, така де. Разбра ли?

— Ама това са просто клечки.

— Окей, ясно — съгласих се, — просто клечки. Няма ли да хапнеш нещо?

Той поклати глава и отказа едва доловимо:

— Не, нищо няма да хапна.

Каза да хапна точно като мен, а не да ям, както иначе би казал.

— Е, добре. И така може. Никой не те принуждава — изправих се внимателно, преместил тежестта си върху левия крак. — Аз пък съм гладен — отбелязах, обърнах се и направих няколко крачки.

Тогава го чух да казва:

— Аз застрелях брат си.

Извърнах се и изминах двете крачки назад. Устата ми бе леко пресъхнала. Почти прошепнах:

— Знам. Но вината не е била твоя. Не си знаел, че пушката е заредена.

— Не, не знаех.

— Било е нещастие.

— Да. Беше нещастие.

— Сигурен ли си, че не искаш нищо за ядене?

— Да. Ще си седя тук.

— Няма нищо. Може да дойдеш и по-късно, когато огладнееш.

Погледнах косата му и малкото, което се виждаше от лицето. По дяволите! Та той бе едва на десет. Не помръдна и не каза нищо повече.

Отидох до огъня, където баща ми си седеше най-спокойно с гръб към реката до майката на Юн върху една от изостаналите трупи. Не бяха плътно притиснати, както сутринта на кея, но седяха съвсем близо един до друг. Гърбовете им изглеждаха толкова спокойни, тъй самодоволни, че изведнъж ме подразниха страшно силно. Франц седеше сам срещу тях върху един пън с калаена чиния в ръка. Видях брадясалото му лице през огъня и прозрачния дим. Вече се хранеха.

— Ела, Трун, седни тук! — повика ме Франц с известно усилие в гласа и потупа един пън до неговия. — Имаш нужда от храна. Остава ни много работа. Ако искаме да се справим, трябва да ядем.

Аз обаче не седнах на онзи пън. Направих нещо, което тогава ми се стори нечувано, а и до днес мисля така. Изведнъж се намерих зад баща ми и майката на Юн, преметнах крак през дънера, на който седяха, и се наместих между тях. Просто така. Всъщност, нямаше достатъчно място, та се отърках здраво в телата им, особено в нейното, меко на фона на непохватните ми груби движения. Веднага съжалих, но не се преместих, а тя се отдръпна, докато баща ми седеше като закован.

— Колко е удобно тук — заявих.

— Мислиш ли? — попита татко.

— Определено. В такава приятна компания.

Погледнах Франц право в лицето и не отместих очи, а той зашари с поглед и накрая се втренчи в чинията си, изкривил уста в странна гримаса. Едва предъвкваше. Взех си чиния и вилица, наведох се напред и започнах да си сипвам от тигана, наместен върху един плосък камък на ръба на жаравата.

— Ех, че вкусно изглежда! — възкликнах, засмях се и долових някаква писклива нотка в гласа си — бе излязъл доста по-висок, отколкото очаквах.

14

Изтръгвам се от съня, поел към светлината, и я виждам над мен. Сякаш изплувам изпод вода: блесналата синя повърхност отгоре ми — толкова близо и в същото време тъй недостижима, защото тук, в лилавите дълбини, всичко се случва бавно. И преди съм идвал, ала сега не знам дали ще стигна навреме. Протягам ръце със сетни сили, замаян от изтощение, и изведнъж усещам студен въздух по дланите си. Раздвижвам крака, засилвам се и лицето ми докосва най-горния прозрачен слой, вече мога да отворя уста и да вдишам. Тогава отварям очи, ала наоколо не е светло, а сумрачно, както в дълбините. Разочарованието в устата ми има вкус на пепел — не това е мястото, което исках да достигна. Поемам си дълбоко въздух, стискам устни и тъкмо се каня да се гмурна обратно, когато осъзнавам, че всъщност лежа в леглото си, под юргана, в стаичката до кухнята, че е ранно утро и все още тъмно като в рог, че вече няма нужда да задържам дъха си. Издишам и се усмихвам облекчено, заровил глава във възглавницата. Изведнъж заплаквам, без да разбирам защо. Ето това е нещо ново — не си спомням откога не бях плакал. Хлипам известно време и си мисля: ами ако някоя сутрин не успея да изляза на повърхността, това означава ли, че умирам?

Но не затова плача. Бих могъл да изляза в студа и да легна в снега, докато съвсем се вкочаня, за да се доближа колкото се може повече, да узная какво е усещането. Лесно бих се подготвил. Но не смъртта е това, което ме плаши. Обръщам се към малкото нощно шкафче и поглеждам светещия циферблат. Часът е шест. Време е. Трябва да ставам. Отмятам юргана и се изправям. Този път гърбът ми е добре и сядам на ръба на леглото с крака върху килимчето, което съм постлал, за да не се шокират ходилата ми от допира до студения под през зимата. Трябва някой ден да сложа нова настилка и изолация. Може би напролет, ако стигнат парите. Разбира се, че ще стигнат. Кога най-сетне ще спра да се тревожа за това? Паля лампата до леглото. Пресягам се за панталона, окачен на стола, докопвам го и стискам, но изведнъж се спирам. Не знам. Не се чувствам готов. Чака ме работа. Трябва да сменя няколко дъски на прага преди някой да пропадне и да си нарани крака, това бях намислил да правя днес. Купил съм импрегнирани дъски и осемсантиметрови гвоздеи, все ще изкарат. Струва ми се, че десетсантиметровите щяха да стоят твърде грубо. Освен това ще се наложи да насека цепениците от сухия смърч на удобни дръвца за огрев — още не съм свършил това, а не бива да отлагам, ясно е като бял ден, особено сега, когато зимата май се е задала с пълна пара. Точно така изглежда навън. По-късно ще намине Ларш, за да извлачим огромния корен с вериги и кола. Всъщност ще бъде забавно, така си мисля. Поглеждам през прозореца. Снегът е спрял. Различавам бледите очертания на преспи. Днес работата навън май няма да е особено лека.

Оставям панталона и се отпускам на възглавницата. Имаше нещо в онзи сън, не беше хубав. Знам, че мога да го проумея, ако искам, бива ме за такива неща: да реконструирам — поне преди бях добър, но не

съм сигурен, че искам. Сънят бе еротичен, често имам такива, признавам си, кой е казал, че са запазени само за тийнейджъри? Присъстваше майката на Юн, каквато си беше през лятото на 1948-а, а аз бях в сегашния си вид, шейсет и седем годишен, близо петдесет години по-късно, а може и баща ми да е бил някъде наоколо, скатан зад нас, в сенките, имам такова усещане и стомахът ми здраво се свива само като се сетя за съня. Струва ми се, че трябва да го пусна да си падне на мястото, да потъне в покой там на дъното сред всички онези, които съм видял, но съм неспособен да докосна. Минах онази част от живота, в която сънищата можеха да се използват за нещо. Нищо повече няма да променям, просто ще бъда тук. Ако мога. Такъв ми е планът.

Ето защо ставам. Шест и петнайсет е. Лира се изправя от мястото си до печката и отива да чака пред вратата на кухнята. Обръща глава и ме поглежда, а в очите й се чете такова доверие, че не съм сигурен дали го заслужавам. Може би все пак това няма значение — заслужаваш ли, или не — може би просто си е там, доверието, независимо кой си и какви си ги вършил. Няма да го слагаме на везните. Хубаво би било. „Good dog, Лира“ мисля си, „good dog“. Отварям вратата и я пускам в коридора, а после навън. Светвам лампата на двора, следвам я и спирам да се огледам. Лира се хвърля право в снега, натрупал е на големи, осветени в жълто преспи, освен на местата, където Ошлиен тъй старателно е изринал широк кръг на двора, избягвайки колата ми на няколко крехки сантиметра, а грамадния корен е тикал насам и натам със снегорина, може би защо- то през цялото време му е пречел, та накрая го е избутал встрани и там си е останал, готов и достъпен за по-нататъшен транспорт. Дори е разчистил ивица покрай едната стена на къщата от страната на гората, където ходя по малка нужда, когато не искам да претоварвам малкия външен клозет. Може би това е намек да паркирам колата си там, за да не пречи на трактора за в бъдеще, или пък той самият си има външен клозет?

Оставям Лира на двора — нека си души наоколо самичка в новия бял свят. Затварям вратата и отивам да запаля печката. Днес успявам без проблем и скоро зад черните железни плочи огънят запращява кротко и вдъхващо сигурност, и не бързам да светвам лампата в кухнята, оставям стаята в нейния сумрак, а червеникаво-жълтите пламъци озаряват ярко и трепкаво стените и пода. Гледката спира дъха ми, успокоява ме, както несъмнено е успокоявала хората в продължение на хиляди години: Нека вълците си вият, тук при огъня сме на сигурно място.

Слагам масата за закуска, но си стоя на тъмно. Пускам Лира на топло, за да си полежи до печката преди да излезем двамата. Сядам на масата и поглеждам през прозореца. Пак угасих лампата на двора, за да може всичко да блести със собствената си повърхност, ала още е твърде рано за дневната светлина, над дърветата при езерото едва личи блед нюанс на розова мрежичка — неясни черти като от прекалено твърд цветен молив, и въпреки това всичко е по-ярко отпреди заради снега: отчетлива линия между небето и земята и това е нещо ново тази есен. Започвам да се храня бавно, вече не мисля за съня, а когато приключвам, разчиствам масата, излизам в коридора и си обувам високи ботуши, слагам топлото старо палто, ушанка и ръкавици, както и вълнения шал, който нося от поне двайсет години — изплетоха ми го, когато бях самотен разведен мъж и сега вече не си спомням името й, ала помня ръцете й от времето, когато бяхме заедно — не знаеха покой. Тя обаче бе тиха женица, дискретна по природа, мълчанието се нарушаваше само от потракването на куките и цялото това затишие ми идеше някак в повече, та връзката ни изтече в нищото, спокойно и незабележимо.

Лира маха с опашка пред вратата, готова е. Вземам фенерчето от рафта, отварям капачето в края му и сменям старите батерии с нови, които предвидливо съм оставил на същия рафт. Излизаме. Аз съм пръв, а тя чака команда. Аз съм шефът и това е, но тя чака с радост, защото е научила системата ни, усмихва се както само кучетата умеят, а като викна „ела!“, подскача цял метър нагоре, прелита над всичките стъпала и се приземява почти в ръцете ми, както си стоя на мястото. Съхранила е кутрето в себе си.

Светвам с фенерчето и поемаме надолу по склона, където Ошлиен е разчистил отчетлива пътека с елегантна извивка към мостчето над малката рекичка, към къщата на Ларш на другия бряг, а не се и съмнявам, че стига чак до шосето покрай смърчовете. Изведнъж спираме и насочвам фенерчето към пътечката, която обикновено следваме по течението към езерото. Там е натрупал много сняг и не съм сигурен, че имам сили да газя през него. В такъв случай обаче ми остава само една посока — право напред. Никога не сме ходили натам сами — последната отсечка към шосето и нататък по него, защото там трябва да водя Лира на каишка заради колите, а това не е особено приятно на никого от двама ни. В такъв случай спокойно можех да си остана и в града, да бродя нагоре-надолу по същите потискащи улици, по които се скитах три години и си мислех, че скоро нещо трябва да се промени, нещо трябва да се случи, иначе съм обречен. В същия момент обаче си казвам: защо пък и аз да не се поизморя, какво иначе имам да правя с живота си, та да си пазя силите? Закрачвам през неразчистения сняг и първите преспи и поемам напред с фенерчето в ръка, а на някои места вятърът е издухал снега и пътеката е станала твърда и удобна за ходене, докато на други места е струпал високи навявания — беше наистина предвидливо от моя страна да обуя високите ботуши — вдигам хубаво крак и го слагам пред другия, най-напред десният, оставям го да потъне в снега, после и левият, и той потъва, а после повтарям същото движение. По този начин се справям с най-трудните участъци. Небето над мен се прояснява, виждат се звезди, вече поизбледнели към края на нощта, но този път не се очертава да вали повече сняг. Когато денят настъпи окончателно, слънцето ще огрее, макар и не тъй жежко, не тъй трепкаво жарко, както онзи ден, който изведнъж изниква в съзнанието ми в този момент, ден в късния юни на 1945-а година, когато със сестра ми стояхме на прозореца на втория етаж с изглед към вътрешността на фиорда на Осло, нос Несудлане и Бюнефиорд. Беше лято, водата блестеше на ослепителната светлина, а истеричните лодки на освободена Норвегия плаваха с опънати платна на зиг-заг от бряг до бряг, едва не се катурваха от възторг, не знаеха умора, а онези на борда пееха, без да се срамуват, радваха се. Аз обаче вече бях уморен от всичко, смазан от очакване, бях виждал тези хора толкова много пъти — в Студентския парк в Осло, в хижа Йостмарксетра, на плажа Ингерстран и на брега Фагерстран, когато ходихме там с лодка под наем. Имаше и много други места, където деряха гърла и отказваха да проумеят, че празникът вече е свършил. Ето защо не гледахме към фиорда, от тази посока нямаше да дойде нищо, което си струва да очакваш. Точно него ден аз и сестра ми се взирахме в пътя, по който баща ми бавно изкачваше баира Нилсенбакен откъм гара Лян, завръщаше се вкъщи от Швеция след края на войната, страшно закъснял, крайно предпазлив, облечен в изтъркан сив костюм, със сива раница на гърба, от която стърчеше нещо подобно на въдица. Не влачеше крака, не куцаше, не виждахме да е ранен, и въпреки това ходеше бавно, сякаш потънал в необятна тишина, във вакуум, а защо стояхме на прозореца, вместо да слезем до гарата навреме за пристигането на влака или поне да излезем на пътя, за да го посрещнем, това не си го спомням вече. Може би сме се стеснявали. Във всеки случай съм сигурен, че аз съм се притеснявал, такъв съм си, а майка ми стоеше на прага на първия етаж, хапеше устна, усукваше в ръце прогизналата си кърпичка и не я свърташе на едно място. Пристъпяше от крак на крак сякаш й се ходеше до тоалетната и изведнъж не издържа, изтръгна се от рамката на вратата и хукна по пътя. Пред зорките погледи на свидетели от няколко околни градини тя се хвърли на врата на баща ми. Точно това трябваше да направи, такъв бе редът, пък и тогава все още бе млада и пъргава, но си я спомням такава, каквато стана по-късно: огорчена, белязана и много по-тежка.

Баща ми сигурно е очаквал подобно посрещане, не се и съмнявам. Не го бяхме виждали осем месеца, не бяхме чували и дума от него допреди два дни, когато узнахме, че си идва. Сестра ми затрополи надолу по стълбите и излезе на пътя, където за огромно мое смущение повтори всяко едно движение на майка ми — аз я следвах бавно. Не се оставях лесно на поривите, не съм такъв човек. Спрях до пощенската кутия, облегнах се на нея и загледах двете насред пътя, увиснали на врата на баща ми. Видях погледа му над раменете им — отначало объркан и безпомощен, после потърси очите ми, които също го търсеха. Кимнах предпазливо. Той отвърна на поздрава ми и се поусмихна — усмивка, предназначена само за мен, тайна усмивка. Разбрах, че от този миг насетне бяхме само двамата, имахме си пакт. И макар да бе отсъствал толкова дълго време, в него ден го чувствах по-близък от преди началото на войната. Бях на дванайсет и само за миг животът ми премина от една точка в друга, от нея към него, и пое по нов курс.

Ала май съм станал твърде нетърпелив.

Задъхан, стигам чак до пейката, затрупана със сняг на брега на езерото, Лебедовото езеро, както си го наричам в мирното си съзнание — само дете би постъпило така. Та Лебедовото езеро се шири открито и черно на светлината на фенерчето. Още не го е сковал ледът, чак толкова студено не е ставало. Не се виждат и лебеди по това време. Навярно си стоят на сухо в гъстата тръстика, докато премине нощта, с дългите си вратове като облечени в перушина лъкове, скрили глава под крилото. Сякаш са пред очите ми. Те не излизат да плуват преди да се развидели, пасат си по брега, докато водата все още не е замръзнала. Всъщност не съм се замислял какво правят, когато скове ледът, защо не отлетят на юг към недокоснатите от студа езера, тук ли ще останат до пролетта? В Норвегия има ли лебеди през зимата? Трябва да се осведомя.

Избърсвам с ръка снега от пейката с широки, кръгообразни движения на ръкавиците, докато всичко падне на земята, издърпвам палтото си хубаво надолу и сядам върху него. Лира пръхти в снега, лудува щастливо, в един момент се хвърля и започва да се търкаля напред-назад, вирнала крака във въздуха, извива се и се гърчи по гръб с голяма радост, за да поеме в козината си миризмата на онзи, който е бил тук преди нея — навярно лисица. В такъв случай ще трябва да я изкъпя като се приберем, защото не се случва за първи път и знам как смърди, като влезем в кухнята. Сега обаче е все още тъмно, мога да си седя тук, на брега на Лебедовото езеро, и да си мисля за каквото си искам.

15

Връщам се по баира към къщи. Дневната светлина напира с червено и жълто сияние, температурата се покачва, усещам топлината по лицето си и не про-пускам да отбележа, че по-голямата част от снега ще се стопи, може би още днес. Точно в този момент се чувствам разочарован, независимо от прежните ми мисли.

До моята кола на двора е паркирана още една. Добре се вижда от баира — бял миниван Мицубиши, почти същият като онзи, който се колебаех дали да си взема заради грубоватия му вид, подобаващ на купеното от мен място, където смятах да се преместя. Така възприемах тогавашното положение, след като най-напред бях взел решение — като малко грубовато, харесваше ми, аз самият се чувствах леко грубоват след три години в стъклен коридор, където и най-слабото движение караше всичко да се пропуква. Първата риза, която ми допадна след преместването, бе на черни и червени карета, дебела бархетна риза, модел, какъвто не бях обличал от петдесетте.

Пред бялото Мицубиши стои човек, на вид жена с тъмно палто, гологлава. Косата и е светла и къдрава по естествени или по технически причини. Не е угасила двигателя, виждам отходния газ от ауспуха да се издига бял и тих на фона на по-тъмните дървета зад двора. Чака си спокойно с ръка на челото или в косата, загледана към пътеката, по която се изкачвам. Има нещо в този образ, и преди съм го виждал. Изведнъж Лира я забелязва и хуква пред мен. Не съм чул да пристига кола, не видях и следите по снега, когато излязох на пътя, но и нали не очаквах никого, не и по това време. Не може да е по-късно от осем часа. Поглеждам си часовника — показва осем и половина. Е, добре.

Жената на двора е дъщеря ми. По-голямата. Казва се Елен. Запалила е цигара и я държи с обичайния си жест — с опънати пръсти, отдалечена от тялото ръка, сякаш се кани да я подаде на друг или се преструва, че не е нейна. Бих я разпознал и само по позата. Бързо пресмятам, че би трябвало да е на трийсет и девет години. Все още си е хубавица. Едва ли се е метнала на мен, но нали майка й бе красива жена. Не съм виждал Елен вече половин година най-малко, не сме говорили, откак се преместих, всъщност от доста преди това. Да си призная, не съм се замислял особено за нея, нито за сестра й, като стана дума. Толкова други неща се струпаха. Изкачвам баира, а Лира стои пред Елен, маха с опашка, милват я по главата. Двете не се познават, но тя обича кучета и те веднага й отвръщат с доверие. Още от малка си е такава. Доколкото си спомням, тя самата си имаше куче, когато за последно й ходих на гости. Кафяво. Само това съм запомнил. Та нали мина доста време оттогава. Спирам и се усмихвам възможно най-мило, а тя се поизправя и ме поглежда.

— Ето те тук.

— Да. Изненадах ли те?

— Не мога да отрека — отвръщам. — Рано си излязла.

Усмихва се половинчато и мимолетно, после си дръпва от цигарата, издиша бавно дима и я задържа далеч от себе си с почти опъната ръка. Вече не се усмихва. Малко ме безпокои. Казва ми:

— Рано? Може би имаш право. Така или иначе не можах да спя, та нямаше проблем да тръгна рано. Излязох в седем, когато всички вкъщи вече бяха хукнали по задачите си. Взех си свободен ден, отдавна го бях решила. Оказа се, че не отнемало повече от час да стигнеш дотук. Очаквах пътят да е по-дълъг. Всъщност, видя ми се странно да е само толкова. Тъкмо пристигнах. Преди петнайсетина минути.

— Не съм чул колата — обяснявам, — слязох надолу в гората, край езерото. Доста сняг имаше.

Обръщам се и посочвам натам, и преди да успея да я погледна отново, тя е угасила цигарата на двора ми, прави две-три крачки към мен, обгръща врата ми с ръце и ме притиска към себе си. Ухае приятно и си е все толкова висока. Не че е странно, хората не растат кой знае колко между трийсет и четирийсет години, но имаше време, когато пътувах през по-голямата част от годината, напред-назад, на-пред-назад, до всевъзможни места из Норвегия. И двете момичета израстваха, докато успеех да се завърна, поне така ми се струваше, седяха си тихо една до друга на дивана и знам, че са се взирали във вратата, откъдето се очакваше да вляза, а това ме смущаваше, спомням си, понякога ме дразнеше, когато най-сетне влезех и ги видех седнали така, смутени и изпълнени с очакване. И сега ми е леко неприятно, защото тя ме притиска силно:

— Здравей, татко. Радвам се да те видя.

— Здравей, момичето ми, аз също — отвръщам й, но тя не ме пуска, остава си така и прошепва в ухото ми:

— Наложи се да позвъня във всички общини в радиус от десет мили, че и повече, за да разбера къде живееш. Отне ми седмици. Нямаш дори телефон.

— Не, нямам си.

— He, определено нямаш. Как можа? — възмущава се тя и ме удря няколко пъти с юмрук по гърба не особено нежно.

Отвръщам:

— Ей, по-полека, забрави ли, че съм стар човек.

Струва ми се, че плаче, но не мога да бъда сигурен. Във всеки случай е увиснала тъй здраво на врата ми, че ми е трудно да дишам, ала не я отблъсвам, на първо време само задържам дъха си и я обхващам с ръце, може би с известна предпазливост, и така изчаквам да ме остави. Тогава отпускам ръце, правя крачка назад и издишам.

— Май е време да загасиш двигателя — позадъхвам се аз и кимам към Мицубишито, което си бръмчи тихичко.

Първите слънчеви лъчи се отразяват в лъснатия бял покрив и ме заслепяват. Очите ми парят. Затварям ги.

— О, да, разбира се. Нали си тук. Дори не разпознах колата ти, реших, че съм объркала къщата.

Чувам я да заобикаля своята кола в снега, отмествам се на няколко крачки и отварям очи, а тя отваря вратата на колата, навежда се и завърта ключа, угася фаровете. Настъпва тишина. Малко си е поплакала, личи си.

— Влез вътре да пийнем кафе — каня я, — а и всъщност се налага да поседна — краката ми са съвсем изнемощели след разходката в снега. Както казах, стар човек съм. Закусила ли си?

— Не, не остана време.

— Тогава ще приготвим нещо за хапване. Ела.

Лира чува думата „ела“ и отива до прага, изкачва двете стъпала и застава пред вратата.

— Толкова е хубава — отбелязва дъщеря ми, — кога си я взе? Вече не е съвсем малко кученце.

— Преди около половин година. Ходих до онова стопанство в покрайнините на Осло, където се занимават с пренастаняване на кучета. Не си спомням как се казваше. Взех я на мига, без капка колебание, просто дойде при мен, седна и замаха с опашка. Направо ми се предложи — шегувам се и пробвам да се позасмея. — Не знаеха колко е голяма, нито породата й.

— Стопанството СПЖ, така се нарича. Сдружение за пренастаняване на животни. Веднъж бях там. Изглежда в нея има от всичко по малко. В Англия ги наричат британска стандартна, просто красив начин да кажат мелез от всевъзможни улични породи. Но пък е много красива. Как се казва?

Елен посещава училище в Англия две години и научи много. Тогава обаче вече бе голяма. Преди това в продължение на години не усвояваше особено добре материала.

— Името й е Лира. Не съм го измислил аз. Беше написано на каишката й. Наистина съм щастлив, че избрах нея. Не съм съжалил и за секунда. Хубаво ни е заедно, а тя прави самотния ми живот много по- лесен.

Последното прозвучава като хленч, не звучи лоялно по отношение на живота ми тук. Няма нужда да го защитавам или обяснявам на когото и да било, дори и на тази ми дъщеря, макар да я обичам доста, трябва да призная това, пък и е дошла чак дотук в ранното утро по тъмните шосета през няколко общини със своя миниван Мицубиши от място, съвсем в предградията на Осло, по-точно от Маридален, за да разбере къде живея всъщност, защото май съм пропуснал да й кажа, изобщо не съм се сетил, че би трябвало. Може би изглежда странно, сега разбирам, а очите й отново се навлажняват и това леко ме дразни.

Отварям вратата. Лира още седи на прага и си остава така, докато и двамата с Елен влезем в коридора. Тогава я пускам вътре с дискретно, отработено движение на ръката. Поемам палтото на дъщеря ми, окачам го на свободна кукичка и я следвам в кухнята. Вътре все още е топло. Отварям вратичката на печката и надничам в нея — останала е доста жарава.

— Можем да спасим огъня — отбелязвам.

Отварям капака на сандъка за дърва и поръсвам малко стърготини и лентички хартия върху въглените, а после нареждам три средно големи цепеници наоколо им. Отварям вратичката на пепелника, за да дръпне хубаво и запращява на мига.

— Колко е приятно! — възкликва тя.

Затварям вратичката на печката и се оглеждам.

Не знам дали има право. Смятах, че с времето ще стане хубаво, когато отметна повечето планирани подобрения, но и сега е чисто и подредено. Може би това е имала предвид. Очаквала е нещо друго от самотния старец и видяното я е изненадало приятно. В такъв случай не ме помни добре от времето, прекарано заедно. Не съм разхвърлян човек, никога не съм бил. Всъщност съм доста педантичен, всяко нещо си има своето място и трябва да бъде готово за употреба. Прахът и мръсотията ме изнервят. Веднъж занемариш ли чистенето, много лесно му отпускаш края, особено в тази стара къща. Една от многото ми фобии е да не се превърна в мъжа с износеното яке и разкопчания дюкян на касата в кооперативния магазин — ризата му е омазана с яйце, вече не обръща внимание на огледалото в коридора. Пропаднал човек без котва на този свят, потънал в собствените си размити мисли, където времето е изгубило последователността си.

Каня я да седне на масата, наливам прясна вода за кафе в чайника и го слагам на котлона, който веднага започва да съска. Трябва да съм забравил да го изключа сутринта и това всъщност е доста сериозен проблем, но Елен май не чу шума, затова се преструвам, че нищо не се е случило и нарязвам няколко филии хляб, които слагам в панерче. Изведнъж усещам гняв, сякаш нещо ме души. Забелязвам, че ръцете ми треперят, затова намествам тялото си под ъгъл, който ще ме прикрие, когато минавам покрай нея, за да взема захар и мляко, сините салфетки и всичко необходимо, за да закусим както си му е редът. Всъщност май си набавих необходимото за няколко часа напред още на ранина и не съм огладнял, но въпреки това сервирам достатъчно и за двама ни — сигурно ще се почувства неудобно, ако я оставя да се храни сама. В края на краищата не сме се виждали от доста време. В действителност усещам, че предпочитам да се въздържа, ала вече няма какво повече да извадя и съм принуден да седна.

От известно време се е загледала през прозореца към езерото. Проследявам погледа й и отбелязвам:

— Наричам го Лебедовото езеро.

— Значи има и лебеди, така ли?

— О, да. Две-три семейства, доколкото разбирам.

Тя се извръща към мен:

— Разкажи ми! Как се чувстваш всъщност — казва го така, сякаш съществуват две версии на живота ми и очите й вече съвсем не са влажни, ала гласът й е загрубял като на съдия-следовател.

Разиграва ми роля, знам го, а зад маската си е същата, както винаги, поне се надявам да съм прав. Дано животът не я е превърнал в хаплива вещица, извинявам се за израза. Поемам си дъх и се съвземам, подпъхвам ръце под бедрата си на стола и й разказвам за дните си тук, колко добре се справям, за дърводелските ми занимания и цепенето на дърва, за дългите разходки с Лира. Обяснявам й, че си имам съсед, с който си помагаме в случай на нужда, казва се Ларш, много е сръчен с резачката. Свързват ни доста неща, добавям и правя опит да докарам загадъчна усмивка, но веднага виждам, че не я е разбрала и не продължавам, а й разказвам как се бях страхувал от всичкия сняг, който се очаква с настъпването на зимата, но съм намерил решение на проблема, както и сама може да види, пък и несъмнено е обърнала внимание на път към къщата ми, понеже си имам уговорка с фермер на име Ошлиен. Кара трактор с плуг за риене на сняг и разчиства наоколо при нужда, разбира се, срещу заплащане. Така че се оправям, при тези думи се усмихвам, така я карам. После добавям, че слушам радио. Когато съм у дома, слушам по цял предиобед, а вечер чета доста различни книги, но предимно Дикенс.

При тези думи тя ми се усмихва истински, без сълзи в очите, без остри ръбчета.

— Постоянно четеше Дикенс и у дома — вмята, — много добре си спомням. Седеше на стола си с книгата в ръка, изцяло потънал в нея, а аз идвах до теб, подръпвах те за ръкава и питах какво четеш. Отначало сякаш не ме разпознаваше, после отвръщаше „Дикенс“ със сериозен поглед и си мислех, че четенето на Дикенс не е като при другите книги, че е нещо съвсем необикновено, вършено може би от малцина, така ми звучеше. Дори не подозирах, че Дикенс е името на автора на книгата в ръцете ти. Смятах, че това е някакъв специален вид книги, каквито само ние имаме. Спомням си, че понякога четеше на глас.

— Така ли?

— Да, случвало се е. От Дейвид Копърфийлд, така се оказа по-късно, когато пораснах и открих, че трябва сама да изчета тези книги. Сигурна съм, че по него време тази книга така и не ти омръзна.

— Точно нея не съм хващал от доста време.

— Но сигурно я имаш?

— О, да, имам си я.

— В такъв случай смятам, че трябва да я прочетеш пак — съветва ме тя, а после подпира брадичка с ръка, облегнала лакът на масата, и добавя: — „Тези страници трябва да покажат дали аз ще бъда героят на собствения си живот, или това звание ще бъде спечелено от другиго.“ * — Пак се усмихва: — Винаги съм смятала това начало за малко потискащо, защото ни отваря очите как на практика не бива да приемаме за даденост, че ще се превърнем в главните герои на собствения си живот. Не проумявах как е възможно да се случи нещо тъй ужасно: един вид живот на призрак, в който не мога да направя нищо друго, освен да наблюдавам заелия мястото ми, може би да ненавиждам тази жена, да й желая злото, неспособна да сторя каквото и да било, защото в даден момент съм изпаднала от живота си като от седалка в самолет, така си го представях, в празното пространство, където се рея свободно без шанс да се върна обратно на борда, а някой друг е закопчал колана на мястото ми, докато аз продължавам да стискам билета.

Трудно ми е да й отговоря. Не съм и подозирал, че е разсъждавала по този начин. Никога не ми е разказвала. Сигурно си има просто обяснение — например отсъствието ми, когато е имала нужда да поговорим, но тя си няма представа колко често съм си мислил същите неща, препрочитах първите редове на Дейвид Копърфийлд и се принуждавах да продължа, страница след страница, втрещен от ужас, защото просто трябваше да се уверя, че накрая всичко си идва на мястото, така и ставаше, но винаги ми отнемаше доста време да се почувствам сигурен. В книгата. Действителността бе нещо съвсем различно. В действителност се случи така, че не се осмелих да задам на Ларш очевидния въпрос: „Зае ли мястото, което на практика бе мое? Сдоби ли се с години от моя живот, полагащи се на мен?“

Никога не съм се и съмнявал, че баща ми не е пътувал до страни като Южна Африка и Бразилия, или градове като Ванкувър или Монтевидео, за да създаде новия си живот. Той не избяга, както много други направиха, от действия, извършени в момент на възбуда, или от живота в руини след капризни удари на съдбата, не избяга през глава, прикрит от тихата лятна нощ с уплашени, присвити очи като Юн. Баща ми не бе моряк. Останал е при реката, сигурен съм. Там искаше да живее. И фактът, че Ларш не го споменава, когато е при мен, че не е назовал баща ми и в едно-единствено изречение през времето на познанството ни, може би се дължи на усещането му, че трябва да ме пощади, или пък, точно като мен, не е способен да събере на едно място всичките си мисли за тези хора, включително за мен и себе си, понеже не може да намери думи, с които да изкаже всичко.

Добре го разбирам. И аз съм се чувствал така през по-голямата част от живота си.

Но не за това исках да си мисля в този момент. Ставам от масата, неволно я бутам и чашите подскачат, кафето се разплисква на покривката, а жълтата каничка за сметана се обръща и млякото изтича, смесва се с кафето и продължават в общ поток към скута на Елен. Причината е, че подът на кухнята е наклонен. Всъщност разликата от стена до стена е пет сантиметра. Нали съм го измерил отдавна. И това трябваше да оправя по някакъв начин, но поставянето на нов под си е сложна задача. Налага се да почака.

Елен бърза да дръпне стола назад и се изправя преди поточето да достигне ръба на масата, хваща края на покривката и го замята нагоре, после спира прилива с две салфетки.

— Съжалявам. Май станах твърде рязко — извинявам й се и за свое удивление чувам, че думите излизат от устата ми на кратки тласъци, сякаш съм задъхан от тичане.

— Няма нищо. Само трябва да махнем покривката по-бързо, а после ще я изперем. Не се е случило нищо, което да не можем да оправим с малко прах за пране.

Овладява ситуацията по начин, какъвто никой друг не е прилагал тук вътре, а аз не протестирам. В миг е преместила всичко от масата на мивката, издърпала е покривката и я плакне на чешмата, после внимателно я изцежда и я оставя да се суши на стол пред топлата печка.

— По-късно можеш да я пуснеш в пералнята — обяснява ми.

Отварям сандъка за дърва и пъхам няколко цепеници в огъня.

— Ами, нямам пералня — думите ми звучат толкова окаяно, изказани по този начин, че не мога да сдържа смеха си, ала той излиза крехък и безуспешен.

Елен забелязва това, личи й. Като цяло ми е трудно да напипам тона, който би трябвало да използвам в конкретната ситуация.

Тя подсушава масата с парцал, който старателно изплаква и изцежда няколко пъти под течащата вода, понеже е накиснат с мляко и иска да го изпере хубаво, за да не мирише. Изведнъж замръзва и пита, обърната с гръб към мен:

— Предпочиташ да не бях идвала, нали? — сякаш едва сега и бе дошло наум, че съществува и такава вероятност.

Въпросът обаче е добър. Трябва ми малко време да намеря отговор. Сядам на сандъка за дърва в опит да събера мислите си и тогава тя отбелязва:

— Може би всъщност просто искаш да те оставят на мира? Затова си дошъл тук, нали, затова си се преместил на това място, искаш спокойствие, а аз изведнъж пристигам с колата в ранни зори, изниквам на двора ти да ти преча. Изобщо не би пожелал нещо подобно да се случи, ако зависеше от теб, нали?

Всичко това ми го казва с гръб към мен. Пуснала е парцала в мивката и е опряла ръце на ръба й, не се обръща.

— Промених живота си — отвръщам, — това е важното. Продадох остатъка от фирмата и се преместих тук, понеже се налагаше, иначе щях да свърша зле. Не можех да продължавам повече.

— Разбирам, наистина. Но защо не си ни казал нищо?

— Не знам. Честна дума.

— Предпочиташ ли да не бях идвала? — настоява тя.

— Не знам.

Пак не я лъжа. Не знам какво да мисля за посещението й, не влизаше в плана и изведнъж осъзнавам: сега ще си отиде и няма да се върне никога. При тази мисъл ме обзема такъв внезапен страх, че бързам да отговоря:

— Не, не е вярно. Не си тръгвай!

— Не смятах да си тръгвам — казва ми тя, още не се е обърнала от мивката, — поне засега, но си мисля да ти направя едно предложение.

— Какво?

— Прокарай си телефон.

— Ще го обмисля. Сериозно.

Остава няколко часа и когато отново сяда в колата, вече се е стъмнило. Направи една разходка с Лира сама, защото и се искаше, а аз през това време си полегнах за половин час. Сега къщата ми е различна, дворът — също. Тя пали двигателя преди да затвори вратата. Казва ми:

— Сега вече знам къде живееш.

— Това е добре, радвам се.

Махва ми бегло и вратата на колата се затръшва. Потегля надолу по баира. Прибирам се на прага и угасям лампата на двора, после прекосявам коридора и влизам в кухнята. Лира ме следва по петите, но макар да е зад гърба ми, там ми изглежда малко празно. Поглеждам към двора, но не откривам нищо, освен собственото си отражение в тъмното стъкло.

16

След като изпратихме трупите, Франц започна често да наминава към нас. Взел си отпуск, така казваше и се усмихваше. Седеше на плочата пред вратата с цигара и чаша кафе в ръка, обут в къси панталони, а белите му крака изглеждаха странно. Небето бе неизменно синьо, виждаше се как за нула време бе преминало от светлосиньо към неумолимо синьо, и ако питате мен, нямаше да откажа малко дъждец.

Вярвам, че и баща ми споделяше това ми желание. Той не намираше покой. Понякога слизаше при реката с книга в ръка и лягаше да чете там — или в завързаната за брега лодка, положил възглавница на най-задната дъска за сядане, или върху камъните по баирчето под бора с кръста. Сякаш не се замисляше за случилото се точно на това място в един зимен ден през 1944-а, пък може и точно това да е правел, насилвайки на лицето си безразлична физиономия, за да демонстрира как може да изглежда мъж със спокойно и уравновесено съзнание, който просто се наслаждава на дните си. Само че пак си блъскаше главата. Всъщност мислеше за трупите, личеше си по начина, по който повдигаше глава, по погледа, който изпращаше към реката, и това ме дразнеше, толкова ли чак беше важно? Нали си имахме пакт. Нали аз бях там, а лятото вървеше неотлъчно към своя край, щеше да отмине и да приключи завинаги.

В деня след пристигането ни с автобуса той ми предложи тридневен излет с коне — не мислех ли, че идеята е чудесна? Попитах го откъде смята да вземе коне и той отвърна — от Баркал, а аз се ентусиазирах и възкликнах, че идеята е страхотна. Е, сега вече го бях изпреварил с конете, но ездата ни определено не трая кой знае колко, онзи път с Юн горе в кошарата, а и в интерес на истината не завърши особено добре, поне в моя случай, пък и за Юн, ако се замислим за станалото точно преди това и как потръгнаха нещата после. Независимо от всичко, след онзи далечен ден не чух нищо повече за това му предложение. Ето защо доста се изненадах, когато една сутрин отворих очи и дочух пръхтене и тропане през отворения прозорец откъм дигата зад колибата ни, където бях свършил работата си толкова нескопосано, като не посмях да окося копривата с късата коса, защото се страхувах от болката, а после баща ми изкорени всичко с голи ръце и каза: „Ти сам решаваш кога да боли“.

Надвесих се през ръба на леглото, докато увиснах пред прозореца, опрял ръце на перваза, лицето ми се оказа пред стъклото и видях два коня да пасат на дигата. Единият беше кафяв, другият — черен и незабавно осъзнах, че бяха същите, които яздихме с Юн, а дали това бе добър знак, или по-скоро лош, на този въпрос не бих могъл да дам отговор нея сутрин, в случай че някой се бе сетил да ме попита.

Скочих от леглото по обичайния си начин и се приземих съвършено, без да нараня краката или друга част от тялото си. Коляното ми вече бе оздравяло, отне му само два-три дни. Наведох се през прозореца, доколкото ми бе възможно, като внимавах да не се катурна. Тогава видях баща ми да излиза от бараката със седло в ръце. Положи го върху магарето за рязане на дърва, а стремената увиснаха от двете страни. Викнах му:

— Да не си ходил да крадеш коне?

Той спря, за миг застина, после се извърна и ме видя, увиснал през прозореца. Разбра, че се шегувах, усмихна се и отвърна на висок глас:

— Идвай веднага тук!

— Слушам, шефе! — отвърнах му.

Взех си дрехите от стола, изтичах във всекидневната и ги навлякох, сякаш някой ме гонеше, закуцуках първо на единия крак, после и на другия, докато си обувах панталоните и спрях само колкото да нахлузя гуменките. Изхвърчах на прага полуослепял, а ръкавите на ризата плющяха над главата ми. Като извадих лицето си над яката, го видях да стои до вратата на бараката, гледаше ме втренчено и се заливаше от смях, а в ръцете си държеше второ седло.

— Това е за теб — обясни ми, — ако, разбира се, все още си съгласен? Спомням си, че идеята ти се стори добра.

— Ама разбира се! Сега ли тръгваме? Къде ще ходим?

— Независимо от посоката, най-напред ще трябва да закусим — обясни баща ми, — а после да приготвим конете. Отнема известно време, понеже трябва да се свърши прецизно, не можем просто да си тръгнем ей така. Заел съм ги за три дни, нито минута повече. Познаваш Баркал, пази собствеността си като очите си. Дори не знам как го придумах.

За мен обаче това не бе никаква мистерия. Баркал винаги е харесвал баща ми, а откак чух разказа на Франц, доверието между тях се оказа още по-дълбоко, отколкото си бях представял. Може би татко дори не бе платил за колибата, в която живеехме, може би Баркал просто му я бе дал заради прекрасното им приятелство след края на войната и всичко, през което бяха минали заедно. Нали тогава нещата са стояли другояче, не като първия път, когато пристигнахме тук, а гората и реката ми бяха чужди, площадът пред магазина бе нов, мостът също, а аз никога преди не бях виждал трупи да се носят по течението на река жълти и лъскави. Към този Баркал пък се отнасях скептично, понеже разполагаше с пари и имоти, а ние — не, и си мислех, че баща ми изпитва същото. Очевидно обаче не съм бил прав и сегашните му думи трябва да са били просто кокетничене, или пък искаше да забули реалното състояние на нещата.

В такъв случай ми се виждаше малко съмнителен, но нямах време да обръщам внимание на подобни подозрения — лятото клонеше към края си, поне в нашия случай, и тежестта, която усещах в деня на спускането на трупите, която ме потискаше и едва не съсипа коляното ми, по някакъв мистериозен начин се бе изпарила от тялото ми. Сега бях неспокоен точно колкото татко и изпитвах някакъв порив да изцедя максимума от оставащите ни дни, от всичко наоколо при реката и заобикалящия ни пейзаж, преди да отпътуваме обратно за Осло.

Именно това бе целта ни: да изцедим и последната топлинка от горските пътеки и огрените от слънцето хребети на Боровата планина, да гледаме как отразените от стволовете на брезите лъчи свистят между дърветата, подобно на стрели от лъковете на индианците киова, а после да потъват в тъмнозелената орлова папрат, потрепваща по ръба на тясната чакълена пътека като палмови клони на Цветница в Библията от неделното училище. Яхнахме конете и поехме надолу по пътя покрай стария дървен краварник, където неотдавна се бях приютил една нощ и внезапно бях усетил порива на тялото си, а сега хълбоците на коня топлеха бедрата ми, южнякът облъхваше лицето ми. Яздехме срещу него от нашата си, източна страна на реката, бяхме закусили и напълнили дисагите, бяхме навили топли одеяла за нощуване, пристегнахме към тях и дъждобраните. Конете бяха вчесани, гривите им лъщяха. Над билото на запад се трупаха облаци, но едва ли щеше да завали, така каза баща ми и само поклати глава, а после се метна на седлото.

Долу пред обора доячката беше струпала корита и гюмове, които миеше със сода в потока, а слънцето блещукаше по метала и в кристалната вода, която се вливаше в съдовете и шуртеше обратно навън. Махнахме й, тя вдигна ръка и отвърна на поздрава ни, а блестящите пръски вода описаха дъга във въздуха, преди да паднат в потока. Конете пръхтяха и мятаха глави, а тя се засмя с глас, когато видя кой минава, но се смееше с добро и аз не се изчервих.

Имаше хубав глас, който може би звучеше като сребърна флейта, така бях чувал. Баща ми се извърна на седлото и погледна към мен. Яздех плътно зад него и все още бях обсебен от опитите си да открия по-правилен начин за седене. Отпусни бедра, бе казал татко, нека се слеят с тялото на коня. Там имаш сачмени лагери, добави, използвай ги. И аз наистина усетих наличието им. Тялото ми бе така съединено, че можеше да се окаже доста удобно за езда, стига да поисках.

— И нея ли познаваш? — попита баща ми.

— О, да, добре се познаваме — отвърнах, — посещавал съм я на няколко пъти — което изобщо не беше вярно, но не знаех кого имаше предвид с думите „и нея“, дали не говореше за майката на Юн, а начинът, по който го каза, ме накара да се замисля дали още не ми бе ядосан заради онзи ден при камарите трупи.

Сетне попита:

— А някоя на твоята възраст?

— Че нали тук няма такива — възразих и това поне бе вярно.

За две лета не бях срещнал и едно момиче на собствените ми години в радиус от няколко километра и изобщо не се оплаквах. Нямах нужда от никоя на моята възраст, какво щях да правя с нея? Добре си ми беше така, дори гласът ми бе станал скован и неодобрителен, а той се взря в очите ми и се усмихна.

— По дяволите, много си прав — заяви и се извърна напред, а аз го чух да се смее.

— Какво смешно има? — викнах му гневно, ала той не се обърна към мен, рееше поглед в пространството:

— На себе си се смея.

Поне си мисля, че това каза и няма да се учудя, ако е било вярно. Умееше го — да се присмива на себе си — нещо, в което мен никак не ме биваше, докато той го правеше често. Обаче не разбирах защо се засмя точно тогава. Изведнъж докосна лекичко хълбоците на коня с пети и той ускори ход в лек тръс.

— Хайде, потегляме — викна ми, а аз, както го следвах, бях достатъчно зает да внимавам дали сачмените лагери в бедрата ми се въртяха правилно в седлото, когато и моят кон промени хода си и последва неговия, а краварникът се скри зад дърветата отзад, доячката си остана на двора с лъщящите бронзови колене под полата и силните, загорели ръце.

Продължихме напред по пътя, докато се стесни в малка пътечка, ала не поехме по завоя към ливадата при реката и малкия кей сред тръстиката, където бях стигнал една нощ в мистериозната светлина и видях баща си да целува майката на Юн, сякаш го бяха държали на въже. Вместо това поведохме конете по-нататък, по друга пътека, която скоро свърна на изток и се сви в лъкатушеща еленова диря, криволичеща между високи стари брези с големи, шумящи корони. Наведох глава назад и се взрях в листака им, останах така, докато шията ми се схвана, а в очите ми избиха сълзи. Прекосихме дълбок поток, чиято вода изглеждаше леденостудена. Наистина беше такава — усетих я, щом запръска между краката на коня и измокри панталона ми, веднага проникна през плата, а няколко капчици се издигнаха чак до лицето ми, понеже прецапахме в тръс. На конете им харесваше промяната в терена нагоре към Боровата планина. Гората от смърчове си стоеше гъста, недокосната от брадви по стръмните склонове. Пътеката ни изведе на билото, спряхме в най-високата му част и обърнахме конете, за да погледнем назад. Между прясно окосените ливади реката се виеше като помътняло сребро, блещукаше сред върхарите, а облаците се кълбяха над билото в другия край на долината. Гледката бе красива. Хареса ми повече от фиорда у дома. Всъщност хич не ме бе грижа за фиорда, това е истината. Прекрасно знаех, че скоро нямаше да ми се удаде случай да погледам тукашната долина от такова място, ала не изпитвах меланхолия, както човек навярно би решил — бях раздразнен, малко ядосан. Исках да продължим. Стори ми се, че баща ми остана по-дълго от необходимото, извърнал лице на запад, затова обърнах коня със задницата към долината и го подканих:

— Няма какво да се моткаме тук.

Той ме изгледа и се усмихна вяло, сетне обърна и своя кон и пое право на изток, в посоката, където знаех, че се намира Швеция. Пристигнехме ли там, всичко щеше да изглежда точно както отсам границата, но чувството щеше да бъде различно, сигурен бях, понеже никога не бях стъпвал в Швеция. Ако изобщо отивахме натам. Баща ми не бе споменал нищо. Просто си го бях наумил.

Не грешах. Слязохме от билото от другата страна по тясно дере с лоша видимост от всички страни. Конете пристъпяха предпазливо, понеже баирът беше затрупан с чакъл и ронливи камъчета, а беше и стръмно. Облегнах се назад върху седлото със сковани крака, здраво притиснал ходила в стремената, за да не се катурна през врата на коня и да пропадна в сипея. Чаткането на подкованите копита отекваше от двете страни на планината, прибавяше се и ехо, та не мога да кажа, че сме напредвали тихо. Е, това едва ли бе особено опасно, мислех си — никой не ни преследваше, нямаше немски патрули с картечници и бинокли, нито гранична полиция с хрътки, нямаше никакъв мършав, но упорит американски шериф върху също толкова изпосталял кон, който да язди по петите ни ден и нощ, все на същото разстояние, без да се приближава, без да изостава, търпеливо изчаквайки удобен момент, когато нервите ни ще са опнати като въжета и за миг няма да бъдем бдителни. Тогава ще може да нападне. Без колебание. Безмилостно.

Обърнах се внимателна върху седлото и погледнах назад, за да се уверя, че наистина не ни следваше със сивия си измършавял кон. Ослушах се, доколкото можех, ала собствените ни коне тропаха твърде шумно в тясното дефиле, за да чуя каквото и да било.

Долу на баира излязохме на някаква равнина и със сенките от билото над нас и слънцето в гърбовете ни, конете се втурнаха в лек тръс от чисто облекчение. Баща ми пък посочи един хълм със самотен, изкривен бор, сякаш бе скулптура, и викна:

— Виждаш ли бора там горе?

Определено точно на това място нямаше нищо друго за гледане, затова му отвърнах:

— Разбира се.

— Там започва Швеция! — и продължаваше да сочи бора, сякаш бе трудно да го забележиш.

— Добре — изкрещях, — последният губи!

Забих пети в хълбоците на коня, който веднага смени хода си и се втурна напред, а аз изпуснах юздите и едва не полетях право назад от внезапния порив, плъзнах се по задницата на коня и тупнах на земята. Зад мен баща ми викна:

— Фантастично! Още веднъж! Отначало!

Дотърча в галоп и ме подмина с пронизителен смях, подгонил побягналия кон. Улови го само след стотина метра, наведе се напред, грабна юздите, без да се забавя и направи голям полукръг на равнината. Върна се при мен с бавен ход, показвайки на целия свят, че и това бе едно от уменията му, но целият свят не присъстваше да го види. Там бях само аз, захвърлен във високата трева като брашнен чувал. Гледах го как приближава с двата коня и никъде не усещах особена болка точно в онзи момент, но въпреки това останах да лежа. Той слезе от седлото, дойде при мен и приклекна с думите:

— Извинявай задето се изсмях, но просто изглеждаше страшно комично, като номер в цирка. Ясно ми е, че не ти е било забавно. Ужасно глупаво от моя страна да се смея така. Много ли те боли?

— Всъщност, никак.

— Само малко душевна болка?

— Малко, може би.

— Остави я да улегне, Трун — посъветва ме той. — Просто я остави. Нямаш никаква полза от нея.

Подаде ми ръка, за да ми помогне да стана, аз я поех, а той ме стисна тъй силно, че направо усетих болка, ала не ме издърпа. Изведнъж коленичи, обгърна ме с ръце и ме притисна към себе си. Представа си нямах какво да кажа, наистина се изненадах. Да, бяхме добри приятели, поне дотогава, и несъмнено щяхме пак да се сдобрим. Той бе възрастният, на когото се възхищавах най-много, а и все още си имахме нашия пакт, убеден бях, но нямахме навика да се прегръщаме. Случваше се да се боричкаме и да се хващаме по същия начин, да се търкаляме на поляната до къщичката като двама идиоти — там имаше достатъчно място за подобни детинщини, но това тук не беше бой. Напротив. Не си спомням някога да бе правил нещо такова, нещо не беше наред. Обаче го оставих да ме притиска, чудейки се къде ли да дяна ръцете си — определено не ми се искаше да го отблъсвам, а не можех да го обгърна както той мен, затова просто ги оставих да висят. Все пак не ми се наложи да размишлявам дълго, защото той ме пусна, изправи се и отново пое ръката ми, сетне ме изтегли нагоре. Смееше се, но не знаех дали на мен и нямах представа какво да му кажа. Просто ми подаде юздите на коня ми, внимателно изчетка мръсотията от ризата ми и отново си бе същият като преди.

— Май ще е най-добре да отидем в Швеция преди цялата да потъне и да останат само Ботническият залив и Финландия от другата страна, а точно сега нямаме особена полза от Финландия.

Не разбирах нищо от казаното, но той побърза да качи крак на стремето и да се метне на гърба на коня, а аз последвах примера му. Дори не се опитвах да го правя елегантно, понеже усещах цялото си тяло натъртено и схванато. Поехме бавно към изкривения бор, приличащ на скулптура, и прекосихме границата с Швеция. Стана точно както си бях мислил — чувствах се различно, макар всичко да изглеждаше по същия начин, дори и след като подминахме дървото.

Тази нощ спахме под надвиснала канара с огнище, останало отпреди. Там имаше и остатъци от смърчови клонки, натрупани като две постели, но всичките им иглички отдавна бяха покафенели и окапали, затова ги изхвърлихме и събрахме нови от околните дървета с брадвичката, която неотдавна бях мятал тъй разпалено. Струпахме клоните на две меки легла под скалата и като положех лице в тях, усещах силното им ухание. Взехме одеялата и накладохме огън в каменния кръг, после седнахме от двете страни на пламъците, за да хапнем. Бяхме свързали въжетата в едно дълго и го опънахме около четири смърча на достатъчно разстояние един от друг, та се получи нещо като кошара за конете. Едва ги чувахме от мястото си при огъня, както си обикаляха по меката горска почва, и съвсем ясно, когато копитата им се удареха в някой камък и издаваха тихи, гърлени звуци, но не можехме да ги видим добре, понеже вече бе август и вечерите се смрачаваха. Пламъците хвърляха отблясъци по скалния навес над главата ми и оцветяваха мислите ми далеч навътре в дълбините на сънищата. Когато се събудих през нощта, отначало не можах да си спомня нито къде се намирах, нито защо. Огънят обаче все още пламтеше и озаряваше достатъчно наоколо, а и вече се развиделяваше, та можех спокойно да стана, да се приближа внимателно до конете и да възвърна паметта си — всичко в бавен поток, докато корените и дребните камъчета дращеха босите ми крака. Говорех си с конете през въжето, съвсем тихо за тихи неща, които забравях още докато ги изричах, и галех мощните им вратове. След това вдишах миризмата им от пръстите си, гърдите ми се изпълниха със спокойствие, а после се скрих зад голям скален блок, за да свърша онова, заради което бях станал. На връщане бях толкова сънен, че се препънах на няколко пъти, а като стигнах нашия навес, побързах да се завия с одеялото и се унесох на мига.

Тези дни ни бяха последни. Седнал тук, в кухнята на старата къща, където се преместих, за да дочакам края си на едно що-годе обитаемо място, а дъщеря ми е отпътувала след изненадващо посещение, отнасяйки със себе си гласа си, цигарите и жълтата светлина на фаровете надолу по пътя, поглеждам назад и всяко едно движение в онази местност е добило цвят от последвалите събития, и не можеш да ги разделиш. Когато някой каже, че миналото е далечна страна, че там нещата се вършат по друг начин, си мисля как и аз май съм постъпвал така през по-голямата част от живота си, понеже се е налагало, но вече не го правя. Стига само да се съсредоточа и мога да навляза в слоевете на паметта си, да открия правилната лавица с търсения филм, да се потопя в него и наистина да усетя в тялото си тогавашната езда през гората заедно с баща ми: високо над реката по билото, после отново надолу от другата страна, през границата с Швеция и далеч навътре в онова, което си беше чужда страна, поне за мен. Мога да се облегна назад и да се върна при огъня под скалата, точно както в онази нощ, когато се събудих за втори път и видях баща ми да лежи с отворени очи, втренчен в камъка над главата си, съвършено неподвижен, облегнал глава на ръцете си, а по челото и наболата брадичка играе червеното сияние на жарта. Колкото и да ми се искаше, така и не успях да видя дали изобщо бе затворил очи преди настъпването на зората. В интерес на истината бе станал доста преди мен, беше напоил конете и вчесал гривите им. Нямаше търпение да потегляме, в движенията му прозираше напрежение, но не долавях никаква строгост в гласа му. Затова прибрахме всичко и оседлахме конете преди да съм прогонил сънищата от главата си. Когато потеглихме, в ума ми се рееха само прости мисли.

Чувах реката още преди да изникне пред мен. Заобиколихме някаква могила и тя се показа, белезникава между дърветата, а нещо във въздуха се промени и стана по-лесен за дишане. На секундата познах собствената ни река, просто бе по на юг и доста навътре в Швеция, и макар да е невъзможно да разпознаеш водата по начина, по който тече, с мен стана точно така.

Слязохме до брега и поехме бавно на юг по течението. Баща ми се оглеждаше нагоре и надолу, а също и към отсрещния бряг. Отначало видяхме само един самотен дънер, заседнал в тръстиката, а после забелязахме и още трупи в плитчина по-напред. Тогава баща ми грабна секирата и отсече няколко здрави пръта от две борчета. Нагазихме в реката с обувките — аз в моите гуменки, а татко с грубите си кубинки — и с помощта на прътите избутахме трупите отново по течението. Личеше му, че бе угрижен, понеже нивото на водата не беше задоволително, особено за плаване, та искаше незабавно да продължим по реката. Яхнахме конете и потеглихме, стиснали коловете като насочени нагоре копия, както със сигурност Айвънхоу и оръженосецът му са тръгвали на турнир или решителна битка срещу подлите нормандци в стара Англия. Полагах усилия да държа фантазията си в шах, но не ми беше лесно, както си седях на седлото, поел през храсталаците по брега — нали врагът можеше да изскочи всеки момент. Стигнахме до завой на реката и видяхме плосък бързей, където една от трупите се бе заклещила между два големи камъка насред течението, щръкнали голи и сухи в спадащата вода. Още и още бяха придошли и се трупаха зад този пръв ствол. Сега там бе заседнала цяла камара. Не точно това искаше да намери баща ми. Сякаш се сконфузи на седлото, мъчно ми бе да го гледам такъв, безпокоях се, затова скочих от коня, изтичах до водата и се взрях в трупите, втурнах се малко по-напред, без да откъсвам очи от реката и се върнах назад, после още малко, не ме свърташе на едно място, затова огледах камарата от всички възможни ъгли. Накрая викнах на баща ми:

— Ако омотаем въже около онзи ствол там — и посочих виновника за проблема, — и го издърпаме съвсем малко назад от камъка, той ще се освободи, а останалите неизменно ще го последват по течението.

— Няма да е лесно да го достигнем — гласът му бе сподавен, без капка плам, — пък и не сме способни да помръднем този дънер и на милиметър.

— Не ние — извиках, — конете.

— Добре — съгласи се татко и усетих огромно облекчение.

Изтичах до коня си и взех въжето от седлото, после и баща ми свали своето, свързахме ги заедно и направихме примка в единия край, разширихме я и я надянах през главата и гърдите си, а после я пристегнахме с възела отзад.

— Ти се погрижи за другия край — викнах и не се обърнах да видя как прие прякото нареждане.

Изтичах по брега, докато сметнах разстоянието за достатъчно и се хвърлих право във водата, за да преодолея шока по-лесно. Отначало просто пълзях по коритото, но изведнъж стана дълбоко и заплувах насред реката. Тук течението не беше силно, но все пак ме влачеше. Сетне излязох съвсем напред и веднага стана по-бързо. Оставих му се, докато ръцете ми докоснаха първото дърво, проверих дали ще издържи и се покатерих отгоре му, а гумените ми подметки се закрепиха за ствола. Застанах така, докато успях да запазя равновесие и заподскачах по трупите, вдигнал въжето с една ръка, нагоре-надолу по камарата, до другия край и обратно. Направих няколко напълно излишни подскока, за да почувствам ритъма в краката си — дали си беше там както преди. Няколко от трупите се позавъртяха от допира, промениха положението си, ала вече бях напреднал и не загубих равновесие. Баща ми викна от брега:

— Какво правиш там?

— Летя!

— Че кога си се научил на това?

— Докато не гледаше — викнах в отговор и се засмях, устремен право към проблемния дънер. Там видях, че краят, на който трябваше да надяна примката, бе доста под водата. — Трябва да се гмурна — съобщих на баща ми и преди да успее да възрази, вече бях скочил във водата, оставяйки се да потъна, докато стигнах дъното.

Долу усещах как течението ме думкаше по гърба и дърпаше ръцете ми. Отворих очи и видях края на дънера точно пред мен, измъкнах примката през главата си и я наместих където трябваше. Всичко мина така добре, че чувствах как можех да остана там и по-дълго, почти в безтегловност, просто затаил дъх, обхванал с ръце дънера, но го пуснах и се издигнах на повърхността. Баща ми опъна въжето и ми оставаше само да се добера до брега. Излязох на сушата, мокър до кости, и татко възкликна:

— Дявол да го вземе, никак не беше зле! — усмихна се и завърза въжето за хамута с импровизирано приспособление, което бе измайсторил, докато бях в реката. Хвана юздите, излезе пред коня и викна: — Дърпай!

Конят затегли с всички сили, но не се случи нищо. Татко повтори командата си, животното се напъна и откъм бързея се чу стъргане, нещо се пречупи и цялата камара трупи полетя напред. Дънер след дънер се плъзгаха по реката, а течението ги поемаше в долния край на бързея. В този момент баща ми направо грееше от щастие и от начина, по който ме гледаше, разбрах, че и аз изглеждах така.