Хайде да крадем коне

17

Сякаш бе паднала някаква завеса, скривайки всичко, познато ми дотогава. Сякаш започнах живота си наново. Цветовете бяха други, миризмите, усещането, което околният свят оставяше дълбоко в мен. Не като разликата между топло и студено, светлина и мрак, пурпурно и сиво, а някакво различие между начина, по който се страхувах, и начина, по който изпитвах радост.

Наистина се случваше да се зарадвам, дори и през първите седмици след заминаването ми от къщичката. Бях изпълнен с радостно очакване, когато се качих на велосипеда си и потеглих надолу по стръмната Нилсенбакен, покрай гара Лян и по улица Мосевайен, за да измина седемте километра до центъра на Осло. Същевременно бях и тревожен, можех да се разсмея високо без причина и ми бе трудно да се концентрирам. Всичко, което виждах по улицата и във фиорда, бе познато отпреди, а нищо не бе същото. Нито Несуд, нито Бюнефиорд нататък към плажа Ингерстран, нито домът на Руал Амундсен и остров Улвой с красивия мост над тесния пролив, нито остров Малмой точно зад него, нито силозът на кея Випетанге, или пък сивите крепостни стени от другата страна на пристанището, където хвърляше котва корабът за Америка. Късното августовско небе над града също се бе променило.

Виждам се как въртя педалите по целия път чак до гара Йостбанесташун на ярката, почти бяла слънчева светлина. Нося сиви къси панталонки, разкопчаната ми риза плющи, докато фуча през квартал Бекелаге. Вляво са железопътната линия и фиордът, а вдясно се издига планината със стръмния склон Екебергосен. Писъците на чайките, миризмата на креозот от дървените траверси и суровият мирис на солена вода в трептящия въздух. Все още бе топло в края на август, макар лятото всъщност да бе отминало. Усещах нещо като гореща вълна. Можех да карам с всички сили, а жежкият въздух да бие голите ми гърди, облети в пот, или просто да си се шляя сух под слънцето, понякога дори се хващах, че пеех.

Колелото получих от татко година по-рано, когато в страната не бе възможно да намериш и един нов велосипед. Било негово в продължение на години, но дълго време си стояло в мазето, понеже се прибираше много рядко. Не му трябвало повече, пък и вече било ново време, така се изрази, имал нови планове и колелото не влизало в тях. Това бяха просто думи, ала аз му се радвах и го поддържах. Даваше ми свобода и обсег на действие, незаменими за мен. На няколко пъти го разглобявах, а после си го сглобявах както татко ме бе научил. Беше измито и лъснато, смазано по всички свръзки и колелца, а веригата се въртеше ли, въртеше — съвсем безшумно от коляното на педалите до главината на задното колело и обратно под лъскавия предпазител, още от момента, в който се качвах и се спусках по склона до дома, докато свивах безшумно откъм морската страна на гара Йостбанесташун, паркирах го на стойката за велосипеди и за пореден път минавах през високите врати от ярката слънчева светлина навън към тъмния, наситен с прах въздух в чакалнята, за да изучавам разписанията и маршрутите на пристигащите влакове. Подминавах бариерите редом с многото пътници и разглеждах табелите пред различните перони, където покритият със сажди сводест покрив се извиваше високо над хора и вагони, но май бях единственият, който подръпваше униформения кондуктор за ръкава и разпитваше с най-големи подробности за всеки един влак, пристигащ в Осло от Елверюм. Той ме гледаше продължително, познаваше ме, и преди го бях спирал, многократно, и просто посочваше табелите, които вече бях виждал. Нямаше никаква тайна информация за мен, никъде не се намираше някоя забравена табела.

Както винаги бях доста подранил. Застанах до една колона, за да чакам в чудноватия полумрак, все същия по всяко време на денонощието в голямата чакалня на гарата и в същото време несъответстващ на никое: нито на деня, нито на вечерта, на утрото или нощта. Навсякъде около мен отекваха гласовете и стъпките на хората, а високо под покрива цареше истинска тишина — там кацаха и ме гледаха изотгоре дълги редици гълъби, сиви и бели, пъстро кафяви. Имаха си гнезда навсякъде между железните греди и си живееха там цял живот.

Той обаче така и не идваше.

Не знам колко пъти минавах този маршрут в късното лято на 1948-а, за да чакам влака от Елверюм. И винаги бях еднакво напрегнат и изпълнен с очакване, почти изпитвах радост, когато сядах на колелото, поемах надолу по Нилсенбакен и изминавах целия път нататък, за да застана на гарата и да чакам.

Той обаче така и не идваше.

Най-сетне се появи дългоочакваният дъжд, но аз продължих да въртя педалите до Осло почти през ден, за да проверя дали не пристига с влака от Елверюм точно тогава. Носех непромокаема шапка и комплект мушамени дрехи, изглеждах като рибар от Лофотен в жълтата си премяна, пък и гумени ботуши си имах, а водата пръскаше от двете страни на колелата и заливаше улиците от планината под Екебергосен заедно с релсите от дясната страна на пътя, докато изчезнеха в тунел и се покажеха наново от лявата страна малко по-нататък, и всички къщи и постройки ставаха по-сиви от когато и да било, изчезваха в дъжда без очи, без уши, без гласове, вече не ми разказваха нищо. Накрая спрях. Един ден просто не излязох, нито пък на следващия, нито на по-следващия. Сякаш бе паднала някаква завеса. Сякаш започнах живота си наново. Цветовете бяха други, миризмите, усещането, което околният свят оставяше дълбоко в мен. Не като разликата между топло и студено, светлина и мрак, лилаво и сиво, а някакво различие между начина, по който се страхувах, и начина, по който изпитвах радост.

По-късно през есента пристигна писмо. Клеймото бе от Елверюм, а на плика бе изписано името на мама, имаше го и адреса ни на Нилсенбакен, но на листа вътре бяха изписани имената и на трима ни, едно по едно, заедно с фамилията, макар да бе еднаква за всички ни. Изглеждаше странно. Писмото бе кратко. Благодареше ни за времето, прекарано заедно, спомнял си го с радост, но сега дошли други дни и нямало какво да се направи: не смятал да се прибере у дома. В банка в Карлста, Швеция, заделил парите от трупите, които бяхме насекли през лятото и изпратили по реката. Вече писал на банката и в писмото прилагаше пълномощно, та майка ми можеше да замине за Карлста и да ги изтегли с документ за самоличност. Най-добри пожелания. Край. Никакъв по-специален поздрав за мен. Не знам. Всъщност ми се струваше, че го заслужавах.

— Трупи?

Това бе единственото, което мама каза. В тялото й вече се бе загнездила онази тежест, която щеше да носи до края на живота си, не само в ръцете, бедрата и походката, но също и в гласа, в цялата й

мимика, дори клепачите й бяха станали по-тежки, сякаш всеки момент щеше да задреме и не следеше особено какво става наоколо й. На всичкото отгоре дори не й бях споменал и думичка от онова, което се случи с баща ми и мен през лятото. Нито дума. Казах и само, че ще се завърне у дома при първа възможност, когато приключи с всичките си задачи там.

Майка ми зае пари от онзи неин брат, който не бе застрелян от Гестапо, бягайки от полицейски участък в Южна Норвегия през 1943-а. Наричахме го чичо Амунд. Застреляният се казваше чичо Арне. Бяха близнаци. Винаги били задружни, ходили заедно на училище, на ски, на лов, сега обаче чичо Амунд бе самотен ловец. Живееше в апартамента, който споделяли с Арне — във Волеренга. Не беше женен. По него време едва ли е бил на повече от трийсетина години, ала в апартамента му миришеше на възрастен човек, поне на мен така ми се струваше в дните, когато ходех на гости на улица Смоленсгата.

С получените пари купи билети до Карлстас влака за Стокхолм. Бях изучил маршрута: тръгване сутринта от Осло Изток, нагоре по поречието на Глома до Конгсвингер, после рязко на юг през шведската граница и Шарлотенберг, надолу към Арвика и Глафсфиорд и напред в същата посока към Карлста, главния град на провинция Вермланд, на брега на голямото езеро Венерн — всъщност толкова голямо, че Карлста на практика бе пристанищен град. Връщане същия следобед. Майка ми искаше да отида с нея, докато сестра ми щеше да си остане у дома. Както обикновено, смяташе сестра ми и беше права, но това изобщо не бе мой проблем.

Този път не карах колело по Мосевайен до гара Йостбанесташун — взехме местния влак от гара Лян покрай фиорда, където вече не беше лято, небето бе сиво и надвиснало, аха да докосне гребените на вълните, а яростният вятър шибаше водата на бели дантели между островите. Стоях на перона и гледах как една дамска шапка летеше към мен над релсите, а високите борове, от които имаше толкова много около дома ни, се люлееха и превиваха зловещо при най-силните повеи. Те обаче нямаше да паднат. Като малък често очаквах това да се случи, да се катурнат с вирнати коренища. Седях до прозореца на втория етаж и се взирах нервно в тънките, червеникаво-жълти стволове, които вятърът малтретираше навсякъде около къщите по склоновете на фиорда — превиваха се силно, но никога не падаха.

Пристигнахме на гара Йостбанесташун и знаех наизуст на кои перони пристигаха всички влакове, наясно бях с часовете за потегляне, затова поведох мама към правилния коловоз, намерих вагона ни и през цялото време поздравявах наляво и надясно хора, с които бях разговарял преди — носачи и кондуктори, продавачката в будката и двама мъже, седнали вътре с единствената цел да се наливат с нещо неопределяемо противно от бутилка, която споделяха помежду си, и всеки ден ги гонеха, а те се връщаха със същата увереност.

Седях в купето до прозореца с гръб към посоката на движение, защото на майка ми й прилошавало от такива места, така каза, а и много хора наистина имаха същия проблем, но на мен не ми пречи ни най- малко. Влакът потегли покрай Глома, стълбовете отвън се мяркаха и изчезваха, подминахме гарите Блакер и Орнес. Пинг и пинг, пинг и пинг — колелата дрънчаха по връзките между релсите; пуф-паф, пуф- паф, пуф-паф, и съм заспал на седалката си, а над клепачите ми проблясваше светлина, но не слънчевата, а сивкаво-бяла, от небето над реката. Сънувах, че отивам в колибата ни, че седя в автобуса.

Събудих се, примижах към Глома и усетих същата близост в себе си — с водата бяхме приятели, особено с течащата вода, чувствах притегателната сила на голямата река, протичаща в обратна посока на влака ни, защото пътувахме на север, а реката бе поела на юг към морските градове и се носеше тежка и широка, като всички големи реки.

Преместих поглед от водата към майка ми на седалката точно срещу мен в купето, вгледах се в лицето й, по което светлината шареше заедно със стълбовете и колоните покрай релсите, с малките мостчета, с дърветата. Очите й бяха затворени, тежките клепачи почиваха над закръглените бузи, сякаш всичко бе неестествено за това лице освен съня, и си помислих: Как можа, изчезна и ме остави с нея.

О, обичах майка си, нямам това предвид, ала в лицето пред мен не можех да разчета бъдещето, което си бях представял. Погледах ли го само три минути без прекъсване и светът започваше да притиска раменете ми от двете страни. Задъхвах се. Не ме свърташе на мястото ми. Станах от седалката, дръпнах вратата и излязох в коридора, застанах до отсрещните прозорци, където се виждаха нивите, готови овършани, празни и кафеникаво-жълти на бледата есенна светлина. Там беше застанал някакъв мъж, загледан в пейзажа. Имаше нещо странно в гърба му. Пушеше цигара, потънал в мисли. Когато застанах до прозореца, той се обърна някак замечтано, кимна ми дружелюбно и се усмихна. Изобщо не приличаше на баща ми. Тръгнах покрай купетата към края на вагона, свърнах при големия резервоар с вода на стената и се върнах обратно покрай мъжа с цигарата, бях забил поглед в земята чак до другия край на коридора, където намерих празно купе. Влязох вътре, затворих вратата и седнах до прозореца с лице по посока на движението, гледах реката, която сега течеше към мен и се губеше зад гърба ми. Може и да съм си поплакал, долепил лице до стъклото. После затворих очи и съм спал като къпан, докато кондукторът не отвори вратата с трясък и съобщи, че сме пристигнали в Карлста.

Стояхме рамо до рамо на перона. Сега влакът бе спрял на релсите зад нас, но скоро щеше да потегли отново, да затрака напред към Стокхолм. Чухме съскането на клапан, вятърът свиреше в жиците, опънати между стълбовете на гарата, а някакъв мъж на перона викна на жена си: „Хайде де, тръгвай!“, но тя остана на мястото си заедно с всичките им чанти. Майка ми изглеждаше объркана, лицето й бе подпухнало от съня. Никога преди не бе стъпвала в чужбина. Само аз бях, но се случи в гората. Карлста бе различен от Осло. Тук говореха другояче, веднага доловихме разликата, при това не само в думите — интонацията също ни се стори чужда. От гарата градът изглеждаше по-прегледен от Осло и далеч не бе толкова съсипан. Ние обаче не знаехме накъде да вървим. Със себе си носехме само една чанта, понеже нямаше да пренощуваме тук, нито да поемаме на по-далечни излети. Всъщност трябваше просто да отидем до банката, наричаше се Вермландсбанкен и се намираше нейде в центъра на този град. Щяхме също и да хапнем някъде. Мислехме, че щяхме да разполагаме с достатъчно средства — поне веднъж да закусим в някое кафене, след като минем през банката и вземем оставените от баща ми пари, ала знаех, че майка ми бе приготвила сандвичи и ги носеше в чантата за всеки случай.

Влязохме в сградата на гарата, прекосихме облицования с плочи под, а после излязохме и пресякохме улицата покрай релсите. Тръгнахме нагоре по улица Железопътна и навлязохме в центъра. Оглеждахме къщите от двете ни страни в търсене на табелата на банката, за която носехме писмо в чантата, но не виждахме нищо подобно и се питахме често-често: „ти виждаш ли нещо?“, и всеки отговаряше с не.

Носех чантата под мишница. Продължихме напред чак до края на улицата, където ни се наложи да спрем, понеже пътят свършваше при река Клара, която прииждаше пенлива от северните необятни гори и тук се разделяше от ивица суша. Точно там стояхме в момента, а реката протичаше през Карлста, разцепвайки града на три. Накрая се вливаше с делта в голямото езеро Венерн.

— Колко е красиво тук! — възкликна майка ми и май имаше право, но беше и студено, от реката вееше вледеняваш вятър.

Тялото ми бе сковано след съня във влака и рязкото излизане на есенния вятър навън и ми се искаше да приключваме по-бързо, за да разчистим сметките веднъж завинаги, да теглим чертата и да заключим: Толкова имаше. Толкова даде. Толкова остават.

Обърнахме се и се отдалечихме от реката по улица, паралелна на предишната.

— Студено ли ти е? — попита майка ми. — В чантата има шал, можеш да го вземеш. Не е точно дамски, няма да те притеснява.

— Не, нищо ми няма — отвърнах и долових в гласа си нетърпелива, раздразнена нотка.

По-късно са ме критикували за тази интонация, особено жените, точно защото я прилагам спрямо тях. Признавам си.

Само след миг измъкнах вълнения шал от чантата. Беше на баща ми, увих го около врата си и го вързах под брадичката, сетне напъхах дългите краища в якето, за да покриват и по-голямата част от гърдите ми. Незабавно се почувствах по-добре и заявих решително:

— Трябва да попитаме някого. Не можем просто да обикаляме улиците цял ден.

— О, все ще я намерим — отвърна майка ми.

— Със сигурност, все някога, но е глупаво да губим толкова време.

Знам, че се опасяваше да не би да не я разберат какво казва, да я объркат и накарат да се чувства безпомощна, като селянка в големия град, така ми бе споменала, затова искаше на всяка цена да си го спести. За майка ми селяните бяха изостанала прослойка от населението.

— Аз ще попитам.

— Щом искаш. Иначе съм убедена, че скоро ще я открием. Трябва да е някъде наблизо.

Да бе — помислих си и се запътих към първия срещнат мъж на тротоара. Попитах го дали би ни помогнал да намерим Вермландсбанкен. Изглеждаше напълно нормален, не приличаше на уличен пияница — дрехите му изглеждаха спретнати, а палтото — съвсем ново. Сигурен съм, че подбрах и произнесох думите си пределно ясно, ала той само ме зяпна с отворена уста сякаш бях китаец с островърха шапка и дръпнати очи, или може би имах само едно око в средата на лицето, точно над носа, като циклопите в книгите. Внезапно усетих как в гърдите ми се надигна гняв като огнена колона, лицето ми пламна, почувствах болка в гърлото. Попитах го:

— Ти да не си глух?

— А? — прозвуча като кучешки лай.

— Глух ли си? — повторих. — Не чуваш ли като ти говорят? Нещо ти има на ушите ли? Можеш ли да ни кажеш къде се намира Вермландсбанкен? Трябва да намерим тази банка. Не разбираш ли?

Не, не разбираше. Въобще не проумяваше какво му казвах. Смехотворно. Просто си ме зяпаше, въртеше лице наляво и надясно с нервозен израз в очите, сякаш пред него стоеше идиот, избягал от някой приют, и сега трябваше просто да спечели малко време, докато пазачите дойдат да си го приберат преди да нарани някого.

— Искаш ли един в мутрата?

Ако така или иначе не ме разбираше, можех да си говоря каквото ми скимне, пък и бях висок колкото него, бях в добра форма след това лято, понеже използвах тялото си за какво ли не, при това интензивно. Бях го разтягал и усуквал във всички посоки, бях вдигал каквото се налагаше, бях влачил и дърпал камъни и дърва, бях гребал нагоре-надолу по течението на реката, бях карал колело безброй пъти напред и назад между Нилсенбакен и Йостбанесташун през по-голямата част от късното лято. Сега се чувствах силен и непобедим по чудноват начин, а мъжът пред мен не биеше особено на атлет, но е възможно да е разбрал последното изречение по-добре от първото, защото очите му се оцъклиха и задебнаха зорко. Повторих предложението си:

— Ако искаш един в мутрата, можем да го уредим веднага, защото страшно много ми се иска да те прасна, само кажи!

— Не — отвърна той.

— Какво?

— Не — заговори на шведски, — не искам да ме удряш по мутрата. Ако го направиш, ще повикам полиция.

Говореше съвсем отчетливо, като актьор. Това направо ме вбеси.

— Бързо можем да разберем — заявих и усетих как едната ми ръка автоматично се сви в юмрук.

Чувствах я топла, странна и стегната до най-малката жилка и сам не знаех откъде идваха всички тези изречения, които чувах да изрича устата ми. Никога не бях казвал подобни неща на когото и да било, не и на познати, а какво остава за непознатите.

В този момент осъзнах, че от мястото ми на павираната улица излизаха линии във всевъзможни посоки, като диаграма, начертана точно там, където бях застанал, а аз бях в центъра на окръжност. И днес, петдесет години по-късно, мога да затворя очи и да видя тези линии съвсем ясно, като светещи стрелки, и макар да не можех да ги различа тъй отчетливо в онзи есенен ден в Карлста, знаех, че бяха там, просто бях убеден в това. Тези линии представляваха пътищата, по които можех да поема, и когато изберях един, тежката решетка щеше да падне с трясък, някой щеше да вдигне подвижния мост и да се задейства верижна реакция, която никой да не може да спре. Нямаше да бъде възможно да се обърна и да тръгна обратно по собствените си дири. Едно бе сигурно: цапнех ли мъжа пред мен, щях да направя своя избор.

— Скапан идиот! — креснах му и внезапно прозрях, че все пак бях решил да го оставя на мира.

Десният ми юмрук се разтвори с болка и по лицето пред мен се разнесе ясен израз на разочарование. Май по-скоро му се искаше да звънне в полицията по причини, които не разбирах, и в същия миг чух майка ми да вика отнякъде по-напред на улицата:

— Трун! Трун! Виждам я, тук е. Вермландсбанкен е тук! — крещеше тя, малко по-високо, отколкото би ми се искало.

За щастие не бе узнала какво предстоеше да се случи с живота ми в отсамния край на улицата и тогава излязох от кръга, светещите стрелки вече бяха угаснали, а диаграмите и линиите се претопиха и се стекоха по ръба на тротоара в тънка, сива вада, изчезвайки в най-близката шахта. По дясната си длан имах червени отпечатъци от нокти, но изборът бе направен. Ако бях ударил мъжа в Карлста, животът ми щеше да се промени коренно, щях да се превърна в друг човек. Би било глупаво да твърдя като всички останали, че така или иначе щях да свърша по същия начин. Не е така. Оказах се късметлия. И преди съм го казвал. Вярно си е.

Отказах да стъпя в банката, затова останах отвън пред прозорците, облегнал рамо на сивата стена. Вълненият шал на татко все още бе на врата ми, октомври ме биеше по лицето, недалеч зад гърба си усещах живото присъствие на река Клара и всичко, което влачеше със себе си, а също и някакъв трепет в корема, като след продължително бягане, когато отново можеш да си поемеш въздух, но самото усилие си остава. Някой е забравил да угаси лампата.

Майка ми влезе сама с пълномощното от баща ми в ръка — непоколебима, твърдо решена да се справи със задачата, но и обременена от езиковото смущение. Остана там близо половин час. Проклето време. На улицата бе толкова студено, сигурен бях, че щях да се разболея. Когато майка ми най-сетне се появи с объркано, едва ли не замечтано изражение на лицето, речният студ сякаш бе обгърнал тялото ми с тънка ципа от непознат материал, правейки ме една идея no-дистанциран и безчувствен от преди. Изправих се и попитах:

— Не мина ли добре? Не те ли разбраха, или не искаха да ти дадат парите? Или пък не е имало никаква сметка?

— О, не, всичко беше наред. Имаше сметка и получих наличните пари. — После се изсмя невротично и добави: — Но бяха само сто и петдесет крони. Не знам, не мислиш ли, че са крайно недостатъчни? Не съм запозната, но колко според теб може да се спечели от онези трупи?

Определено не бях експерт по тези въпроси на крехките си петнайсет години, но със сигурност трябва да са стрували десет пъти повече. Франц никога не пропускаше да отбележи, че превозването на трупи по вода не ставало по начина, на който държеше баща ми, че начинанието било отчаяно и единствената причина да ни помага бе приятелството им. Знаеше защо баща ми бе тъй сломен. И макар с татко да бяхме освободили цяла камара при бързея, където се наложи да обърнем конете, а аз да отпътувам за дома, това не бе достатъчно. Реката бе била спирачки най-неумолимо; нивото на водата беше спаднало до нормалното за юли след пороите, а трупите навярно се бяха блъскали, преобръщали и трупали на големи камари, които само динамит можеше да раздели, щом станеше време, бяха се врязали в каменистите брегове, или бяха полегнали патетично на дъното в плитката вода и не искаха да се поместят. По-малко от една десета от целия материал е пристигнал в дъскорезницата, понеже е било твърде късно. Всичко това на стойност не по-голяма от сто и петдесет шведски крони.

— Не знам — отвърнах. — Не знам колко пари можеш да спечелиш от трупи. Нямам представа.

Стояхме на тротоара пред Вермландсбанкен и се гледахме; аз — намръщен и отчужден, какъвто често бях към нея, а тя — смутена и нерешителна, но не и огорчена него ден. Прехапа устна, изведнъж се усмихна и каза:

— Е, поне се поразходихме двамата с теб, не се случва всеки ден, нали? — После се засмя: — А знаеш ли кое е най-смешното?

— Нещо смешно ли има?

— Трябва да похарчим парите тук. Не е разрешено да ги вземем с нас в Норвегия просто ей така — разсмя се звучно. — Има някакви валутни ограничения, за които би трябвало да съм се осведомила. Страхувам се, че не успях да разбера съвсем добре. Май отсега нататък ще ми се налага.

Така и не се научи да се справя, бе твърде мечтателна натура, през по-голямата част от времето бе прекалено отнесена в собствените си мисли. Него ден обаче внезапно се бе събудила напълно. Пак се изсмя звучно, хвана ме за рамото и каза:

— Ела. Ще ти покажа нещо, което видях на идване.

Тръгнахме заедно по улицата към гарата. Вече не ми беше толкова студено. Краката ми бяха изтръпнали от продължителното чакане на едно място, цялото ми тяло бе доста сковано, но се пооправих, щом се раздвижихме.

Спряхме пред магазин за дрехи.

— Тук е — оповести тя и ме тикна през вратата.

От стаичката зад щанда излезе някакъв мъж, поклони се и предложи услугите си. Майка ми се усмихна и произнесе ясно:

— Трябва ни костюм за този млад господин тук — и естествено, не бе познала думата за костюм. Беше нещо друго, невъзможно ни бе да отгатнем, но този път се изказа просто и вече без смущение; в някакъв проблясък на елегантност токчетата й зачаткаха по пода към закачалките с костюми, взе един, завъртя го и го изложи на показ върху лявата си ръка, кимна към мен и обясни: — Ето такъв, за него.

Усмихна се и го върна на мястото му, а мъжът отвърна на усмивката й, кимна и ме измери около гърдите и от чатала надолу, попита какъв номер ризи носех, нещо, над което никога не се бях замислял, но майка ми знаеше. После отиде при костюмите и извади един тъмносин, смяташе, че ще ми пасне, и посочи пробната в дъното на помещението, като през цялото време се усмихваше. Влязох в кабинката, окачих костюма на една кукичка и започнах да се събличам. Вътре имаше високо огледало и табуретка. В магазина бе толкова топло, че кожата на корема и ръцете ме засърбя. Почувствах се замаян и сънен, седнах на табуретката, облегнах ръце на коленете си и подпрях глава. Бях останал само по синята си риза и долни гащи, за малко да заспя, ако майка ми не бе викнала:

— Всичко наред ли е там, Трун?

— Да, разбира се — отвърнах й.

Станах и започнах да обличам костюма — най-напред панталоните, а после и сакото върху синята риза. Беше ми точно по мярка.

Застанах пред огледалото и се огледах. Наведох се, обух си обувките, пак се изправих и се погледнах. Не приличах на себе си. Закопчах най-горните две копчета на сакото. Потърках очи, разтрих лице с длани и прокарах пръсти силно назад през косата си, много пъти. Зализах бретона си на една страна и прибрах кичурите по слепоочията плътно зад ушите. Разтрих уста с връхчетата на пръстите си, започна да ме щипе, кръвта пареше под кожата на лицето ми и се плеснах няколко пъти. Пак се огледах в огледалото. Присвих устни и замижах. Завъртях се настрана без да откъсвам очи от огледалото, после се извърнах и на другата, пак се огледах през рамо. Изглеждах съвършено различно от човека, който бях до този ден. Изобщо не приличах на момче. Прокарах ръка през косата си още няколко пъти преди да изляза навън и мога да се закълна, че майка ми се изчерви като ме съзря. Прехапа бързо устни и със същата енергична походка отиде до мъжа, който се бе върнал на мястото си зад щанда.

— Бихме искали да го вземем.

— Струва точно деветдесет и осем крони — обясни той и този път се усмихна широко.

Стоях на пода пред пробната. Виждах гърба на майка ми, надвесена над чантата, чух звука от касовия апарат и гласа на мъжа:

— Много ви благодаря, госпожо.

— Може ли да си остана с него? — попитах на висок глас, а те се извърнаха едновременно, погледнаха ме и кимнаха в такт.

Прибрахме старите ми дрехи в хартиен плик, който нагънах и понесох под мишница. Когато излязохме на тротоара и продължихме към гарата и може би към някое кафене, където да хапнем, майка ми подпъхна ръка под моята и си продължихме така, ръка за ръка като влюбена двойка, с лека стъпка, сходни на височина, а токчетата й в онзи ден тряскаха и отекваха по стените на къщите от двете страни на улицата. Сякаш законите на гравитацията вече не важаха. Сякаш танцувахме, помислих си аз, макар никога през живота си да не бях танцувал.

Никога повече не сме ходили по този начин. Когато се прибрахме в Осло, отново я налегна познатата тежест и си остана така до края на живота си. Онзи път в Карлста обаче вървяхме ръка за ръка по улицата. Новият ми костюм почти не се усещаше по тялото и следваше с лекота всяко мое движение. Вятърът продължаваше да вее вледеняващо между къщите откъм реката, а ръката ми бе отекла и ме болеше там, където ноктите бяха пробили кожата, когато стиснах тъй здраво юмрук, и въпреки това точно в онзи миг всичко ми се виждаше прекрасно. Костюмът бе чудесен, градът беше приятен за разхождане по павираната улица, а и нали ние сами решаваме кога да боли.