Хайдушка кръв

В КАСАБАТА

Очертанията на Стамбул неочаквано се появяваха на тихите води на Янтра. Това беше ту върхът на някое белосано минаре, ту сводът на някоя покрита чаршия, ала най-често — до болка познато кътче от сарая „Топкапу.“

Невидим тръстиков калем теглеше тънки линии Юмер бей притваряше очи. Искаше му се да чуе гълчавата на еничарите, да долови някой познат глас (може би на самия велик везир!) и най вече — да слуша ехото от собствените си стъпки в двора пред Вратата на щастието …

Острието на калема беше обаче толкова безшумно, че и съвсем слабо скърцане не се чуваше. А водите на реката бързаха да погълнат сънните видения.

„Когато падаш, чоджум, прегръщай земята“.

Говореше мюнеджимбашията Исмаил ага, главният звездоброец в Топкапу.

Ти шейретин, знаеш само лошо да предричаш. Тъй е — един работи с ръце, друг с език. Само че тия, дето от лафа живеят, и те не са от един сой. И при тях има умни и глупави. Те се познават много лесно: умният не казва онова, което знае, а глупавият говори за онова, което не знае.

Така се завъртат мислите на Юмер бей, че той сам се изкарва глупак. И с ожесточение към себе си започва да повтаря: глупав съм, глупав съм за цяла сюрия лафаджии. С една дума прерязах връвта на целия си живот!

И се видя как минава на пискюлия ат през Едирне капия, а зад него остават шумните стамбулски улици, остава младостта му и споменът за големия му късмет — как от най-обикновен писар-кятибин стана приятел на везири и разговорник на султана.

И още … още …

Розовата Гюл джамия, където обичаше да прави петъчната си молитва, кьошковете край Босфора, пемЗените питки кетен халва, които в Търново дори баш майсторът на халваджиите не можеше тъй сладко да приготви.

Навярно в Топкапу още разправят тъжната и в същото време много смешна история на Юмер бей, човекът, който можеше да разсмее и най-мрачния си събеседник. Много пъти той, сегашният аянин5 на Търново, се опитваше да си обясни всичко, случило се само преди няколко месеца, но все оставаше нещо неясно. А враговете му и ония, които само търсят повод да се надсмеят над чуждото нещастие, навярно никак не го жалят, приказват тъй, както той самият много пъти бе приказвал със злорадство за изпадналите в немилост паши и везири.

— Пак ли си се умислил?

От четирите му жени единствена Бедрие ханъм имаше право така да го заговорва и ненадейно да се появява в гюловата градина, когато той се разхождаше. Градината стигаше до самия бряг на Янтра. Бейският сарай беше в дъното на големия двор, зашумен от асми и стари череши. Тук беше тихо и спокойно, като че наоколо не се издигаха къщите на турската махала — все богати постройки сред хубави дворища, оградени с високи дувари. Наблизо реката правеше плавен завой. Хисаря — сетня диря от гяурското царство, все още предизвикателно издигаше каменните стени на главния вход.

На търновския аянинвойвода се полагаше да живее със семейството си в конака, където имаше цял кат с просторни одаи. Това бе направено за ония аяни, които — както Юмер бей — пристигаха неочаквано и някой ден също така неочаквано трябваше да си заминат — те нямаха време да издигат сараи. Но Юмер, още като дойде в Търново, огледа войводницата — така тук наричаха конака — и разбра, че тия варосани одаи, в които бяха живели предшествениците му с жените и децата си, непрекъснато ще му напомнят за това, че е временен в Търново, че може би го очаква нещо по-лошо (да го заточат в някой затънтен край) или може би… Докато все още можеше да разиграва парите си, трябваше да си създава удобства, радост и веселие. Беше готов веднага да започне да строи сарай, но хаджи Калъч — един от старите търновски бейове, останал съвсем сам — цялото му семейство преди години бе измряло от чума — му предостави своя конак; не искаше да го продаде, не се и съгласи да получи кирия. Той живееше съвсем сам в една малка къща до кадийницата.

— Юмер …

Бедрие ханъм спря до големия гюлов храст с едрите, лъскави от влага пъпки, които чакаха само една топла нощ, за да цъфнат. Беше облечена в небесносиньо — цвят, който напоследък много харесваше, и тънкото й, слабо тяло потръпваше от хладината.

Юмер бей дори не се обърна към нея. От година-две Избягваше да я гледа в лицето, защото всеки път откриваше колко много се е променил самият той. С нея бяха връстници — на четиридесет и пет години, възраст, за която мъдрецът казва, че е прагът на старостта. Всичко, което му бе донесла тя — вдовица на велик везир, наследница на големи богатства — вече му тежеше.

— Надгробни надписи ли измисляш, Юмер? — усмихна се Бедрие ханъм от другата страна на гюловия храст.

— Толкова ли весел ти изглеждам? — оживи се той.

И да беше изморен, тъжен или отегчен, щом около него имаше задрямали лица, той трябваше да бъде разговорлив. Такъв му беше нравът или по-право занаятът. Затова беше сойтария, затова успя да достигне до големи почести…

(… трудно е да се обясни какво точно означава сойтаръ като прозвище на човек, близък на падишаха. В многобройните книги за „потайностите на султанския двор“ няма дори бегло споменаване — в тях авторите се надпреварват да разказват харемски истории … Сойтарията не е бил шут или смешник — фигура, позната в дворовете на западните владетели. Уморителните заседания на Дивана, където поне „по принцип“ трябвало да участвуват най-мъдрите и най-дипломатичните, т.е. прекалено сериозните държавници, изисквали и минути на отдих — някой да разкаже нещо смешно, интересно и забавно. Този „някой“ не можел да бъде шут или кабуй, защото делата, които Дивана решавал, били от огромна важност, а знае се, че понякога и една изпусната дума може да услужи на врага. Така се стигнало до практиката някой султани или велики везири, Като подбират помощнйците си, да издигат на високи длъжности и хора, които освен качествата на държавници притежават и весел дух, чувство за хумор и приятен начин на разказване. Един масал, една Настрадинходжова история бързо може да освежи изморените паши и везири, за да продължат след половин или един сахат обсъждането и решаването на тежките, и заплетени султански дела. Но, разбира се, не било задължително в Дивана да има сойтария, защото не всеки държавник притежава чувство за хумор …)

Едва ли в Стамбул имаше по-добър разказвач на Настрадинходжовите приключения от Юмер бей. Не напразно казваха: Сойтаръ Юмер влезе в Топкапу с магарето на Настрадин ходжа. Ала злословниците едва ли допускаха, че зад всичките му успехи стоеше Бедрие ханъм.

— За мене, беим, поръчай такъв надпис: „Аз знам, че моите сълзи няма да те съживят, затова и плача.“

— Хахаха… — високо се засмя Юмер бей Сойтарията и който не го познаваше, щеше да си помисли: как сърдечно се смее той, как откликва на веселия лаф, който чува за пръв път!

Но Бедрие ханъм му беше казала това преди няколко дни. Тя вече повтаряше и потретяше едни и същи думи и го плашеше със странните си постъпки. Като че бе станала друга, като че не беше жената, която познаваше от петнадесет години. Нещо угасваше в нея и въпреки неочакваните изблици, когато нощем се вмъкваше в стаята му, без Да я е викал, той усещаше и разбираше, че всичко това е като треска — и горещината ма кръвта й, и внезапната хладина. И като треска ще мине, Трябва само да бъде Търпелив.

Тя му бе родила четири деца. И четирите мъртви. Старата кадъна, която в Стамбул й бабуваше, веднъж му обясни: Бедрие ханъм има лоша кръв, за деца лоша; докато носи плода под сърцето си, това не личи, но като ражда, когато се откъсва пъпната връв, лошата кръв отравя детето.

И Юмер бей затаи в себе си някакъв неясен страх, от лошата кръв на Бедрие ханъм. Понякога му се струваше, че дори тънките червени жилки, които прорязват синкавата белина на очите й, пулсират не с кръв, а с отрова — гъста, червена отрова, която може да клъвне човека с един лош поглед.

Но тя никога не го бе поглеждала с омраза. Беше привързана към него, може би защото тя го бе създала с ума и с парите си — за да стане на третата година след сватбата им бей и приятел ыа велики везири.

Бедрие ханъм нещо говореше сега. Навярно нещо-много умно, защото тя предпочиташе да мълчи вместо да бръщолеви празни женски приказки. Обаче Юмер бей нищо не чуваше. Съзнаваше, че трябва да внимава, за да разбере какво му казва тя, и все пак не можеше. Завладяло го бе онова настроение на тайна скръб и на самобичуване, когато случилото се преди няколко месеца в Стамбул оживяваше в него само с няколко-думи („Как можах! Как можах да изпусна оня лаф за султана!“).

Лафът, думите, които бе изпуснал, той не обичаше да изравя от паметта си. Ставаше му срамно за самия него, за това, че нищо смешно и остроумно нямаше в онова, което бе казал пред двама везири.

(… султан Махмуд I — син на Мустафа II и приемник на Ахмед III, станал падишах на тридесет и четири годишна възраст, през 1730 година. На престола го довел еничарски бунт. Управлението му започнало с това че погубил двамата албанци Мюссали и Патрона, от които първият бил станал от кафеджия кул кехая, а вторият от теляк — румелийски валия. Привържениците им се опитали да разбунят цялата столица и да убият Махмуда, но той се досетил навреме, наредил да изнесат свещеното знаме и насъбралите се правоверни успели да разпръснат смутителите.

Първата му война — с австрийците (1736–37 г. — завършила с победа за Турция, защото австрийците допуснали няколко съдбоносни грешки. Султан Махмуд пред заплахата от война с Русия сключил мир с персийския шах Надир, като му върнал завладените преди това области. Войната с Русия — тогава императрица била Ана йоановна, траяла от 1736 до 1739 година и завършила с успех за Турция; която си присъединила Северна Сърбия и Малка Влахия…)

Той, Юмер бей, би се оправдал поне пред себе си, ако не знаеше кое е болното място на султана. А то, кой по-добре от него можеше да каже за какво постоянно се тюхка падишахът? Само думата аджем6 караше Махмуд I да подскача. Тъкмо това изтърси пред двамата везири Юмер бей, когато те го срещнаха на връщане от Арз одаята в сарая Топкапу. Единият от тях — оня стар пезевенгин Исмаил паша, го попита как се чувствува в кьошка светлоликият падишах. „Нещо му убива персийският килим“ — изтърси Юмер бей, без дори да се замисли, и с това реши съдбата си. В същото време султан Махмуд се съветваше със садразама и с еничарския Ага как е войската, могат ли да започнат война с Персия.

„Падишахът вече не искал и да седи на персийски килим“.

„Не че не иска, а не може…“

Тия думи се понесоха из целия сарай, защото всички мразеха султана и само диреха повод да злословят. А сега неговият любимец Юмер бей им даваше такъв хубав лаф за подигравка.

Тогава, в кьошка, султан Махмуд наистина не седеше с кръстосани крака върху персийския килим, а се разхождаше нервно. Напоследък, по причина, която мислеше, че само хекимите му знаят, той не можеше да седи дълго с кръстосани крака. А ето че сега и болестта му, която смяташе за срамна, бе излязла наяве…

„Да се маха! — бе наредил султанът. — По-скоро да се маха! Пратете го някъде аянин!“

И понеже по това време бе свободно само аянското място в Тирнова, Юмер бей се озова тук. Все пак, милостив беше султанът, можеше да каже да го тикнат в Едикуле, да изгние там във влажните подземия.

„Не се надявай на сушата, не се доверявай на морето“ — обичаше да повтаря мюнеджимбашията на Топкапу сарай.

Тогава на какво да се надява? Небето е високо, в небето само звездобройците вярват, та и те, изглежда, повече на сметките в тефтерите вярват, за да са сигурни кога точно ще се появи тази или онази звезда.

„И в ада има пътища, синко …“

И от Тирнова има пътища за Стамбул. Ще дойде ден и Юмер бей ще се върне като паша. Такъв е редът в управлението на великата османска държава. Само глупавите султани убиват ония свои помощници, които се провинят в нещо. А иначе изпращат най-често изпадналия в немилост някъде далече от столицата, където той и да иска, не може да стори голяма вреда на падишаха. Като мине време, друг султан или даже същият султан, който го е изпратил в изгнание, ще се сети, че по едикакви си дела има кадърен везир или паша, ще го повика и с почести ще го посрещнат в Стамбул. Тъй е. Един паша, един везир не се създават за ден-два, та да ги погубваш в един миг.

Ала Юмер бей отсега знаеше: и да се завърне в Стамбул, вече няма да е сойтария както преди. Не можеше вече да бъде сойтария, да развеселява везирите и султана с онова, което веднага се ражда в ума му. А не можеше, защото страхът тежко легна в сърцето му, Страхът, че една дума може да промени целия ти живот и дори да те лиши от живот, Едва сега той разбираше истинското значение на думите и се ужасяваше от огромната смелост, която години наред бе притежавал — беше се движил на косъм от смъртта или поне на косъм от султанския гняв. Да, вярно е онова, което се говори, че неопитните ястреби най-много обичат да летят…

…Настрадин ходжа имал бик с големи рога. По цял ден и по цяла нощ ходжата мислел: може да е поне един път, но трябва да седне на главата на бика, между рогата, Обаче все не се появявал сгоден случай.

Една нощ, като излязъл на двора, ходжата видял, че бикът лежи на земята и преживя.

„Ето ти случай!“ — казал си Настрадин ходжа.

И като събрал полите на халата си, той седнал между рогата.

Бикът, изплашен скочил, отметнал глава и хвърлил ходжата на земята. Настрадин ходжа извикал и загубил създание. Жена му чула вика и излязла на двора. И какво да види: мъжът й лежи в несвест, облян в кръв. Започнала да вика за помощ. Събрали се много хора.

Полека-лека Настрадин ходжа се свестил. И разбрал, че краката му са строшени. Вдигнали го и като го внесли в къщи, сложили го на постелята. Ходжата се огледал, забелязал, че жена му плаче и рекъл:

— Жено, не плачи! Макар че паднах и счупих краката си, желанието ми се изпълни …

— Но аз, Бедрие ханъм, нямах такова желание, вярвай ми… нямах!

Бедрие ханъм изненадана го погледна. Тя му бе разправяла за патилата на някакъв филибелийски паша — как заради едно арменско момиче станал за смях и подигравка. Всичко сама бе измислила, заедно със смешните подробности. Искаше Юмер да се сети за какво бие самара. Беше научила за големия моабет, който направил миналата седмица един от богатите търновски бейове в лятната си къща в Костимялската долина и на който нейният Юмер, като се разгорещил, сам играл кючек с метла на кръста. Имало и млади циганки, хубави, много млади и много хубави — те танцували и правели джумбуш през цялото време. На едно от тия момичета Юмер бей закачил на елечето скъпата си броеница от два реда бисери и ахат…

Как да му повярва Бедрие ханъм, че нямал желание да подарява на младата циганка броеницата си? Тя го познаваше добре и знаеше; когато той се весели, весели се така, че ако няма кой да го спре, и ума си загубва. Досега го бе спасявало положението му на сойтария, защото на един сойтария се позволяват неща, които друг, ако ги извърши, може и да си изпати; и глупости да бръщолеви, тия, които го гледат и слушат, пак ще се смеят — всъщност не той, а те сами се веселят, сойтарията е само повод за смеха им… Тъкмо това Юмер о щ е не можеше да проумее и се заблуждаваше, като мислеше, че е необикновено умен и духовит.

— Вярвам ти, Юмер. И все пак не биваше да й подаряваш такава скъпа броеница, На ония момичета се правят дребни подаръци.

Сега пък беше ред на Юмер бей да се изненада.

Каква броеница? Та той приказваше за съвсем друго…

Бедрие ханъм разбра, че днес двамата говорят на различни езици и е по-добре да се оттегли в харемлъка.

Нощес тя пак щеше да се вмъкне в неговата одая и той нямаше да я отпрати, поне в това беше сигурна.

— Ех, Юмер… Така е било винаги — кожата на лисицата е нейното нещастие.

И като се усмихна закачливо като момиче, игриво подскокна и изчезна зад гюловия храст.

Едва сега Юмер бей се сети за какво бе намекнала Бедрие ханъм. Не толкова за скъпия подарък, колкото за младата циганка.

Всъщност какво бе станало тогава, в оня потънал сред зеленина кьошк?

Нищо ярко нямаше в съзнанието му. Прозрачни шалвари. Гъвкав гол кръст. Влудяващите писъци на зурните, дрънкането на дайре…

— Беим, доведоха още един от ония …

Сейменбашията7 Кара Хасан, висок и слаб арнаутин, облечен в скъпи сърмени дрехи, със силяхлък от червена кожа, преви кръст точно там, до гюловия храст, където допреди малко стоеше Бедрие ханъм, и на Юмер бей се стори, че неговото темане е едва ли не подигравка. Дързост и подигравка — да се вмъкне чак тука!

Ала се сепна сам: та нали бе наредил да го викат и тук, щом е по работа, за която лично е заръчал.

— Кой? От тревненските хаирсъзи ли?

— Не е … От НастрадинПетровците.

Кара Хасан беше глупав като стамбулски каикчия. Само едно горе-долу приемливо качество имаше и той, го проявяваше обикновено по служба — имаше инат за сто мулета. Кажеше ли нещо, вече само повтаряше и не можеше да се отметне от думите си.

НастрадинПетровците… Няколко пъти сам беят му обясни, че е едно Настрадин ходжа, а друго Хитър Петър. Единият е турчин, другият е българин.

Това беше една от приумиците на Юмер бей още като дойде в Тирнова. Постоянната възбуда, желанието му винаги да върши неочаквани за хората неща, както в Стамбул и тук го накара вместо да се заеме със сериозните аянски дела — да продължи зевзешките истории.

В Стамбул бе слушал, че сред българите се разправят стотици весели случки за патилата, шегите и лудориите на Хитър Петър Дори името на този български Шегаджия го отделяше от Настрадин ходжа. Ходжата не винаги беше хитър и умен, понякога се показваше като наивен и дори глупав, но Юмер бей така бе свикнал с него, че го приемаше с всичките му кусури. Често пъти в сънищата си той го виждаше: благообразен старец, който язди своето мършаво магаре и наблюдава света; той е смирен и тих, умее не само да говори, но и както малко хора — да мълчи и да слуша другите. И нищо не убягва от внимателния му поглед.

НастрадинПетровците … Ще разбере ли най-сетне тоя див арнаутин, че смесва две противоположни неща? Нито за миг Юмер бей не можеше да си представи Хитър Петър с ласкавата усмивка на Настрадин ходжа, с благата му реч, дори не можеше да го види да язди магаре като ходжата! Нещо зло и лукаво имаше в съперника на ходжата! Това предубеждение Юмер бей носеше в себе си още от Стамбул, от масалите, които бе слушал за шегите на Хитър Петър. През последните месеци в Тирнова той все повече се убеждаваше в това. Не съзнаваше, че желае да бъде така и в разказите, които слушаше, отделяше само онова, което подкрепяше тази му мисъл.

Новите му приятели — четирима-петима търновски бейове, сами му предложиха услугите си да му доведат „на крака“ колкото си иска хитър-Петровци. Те всичките бяха убедени, че във всяко село има по единдвама хитър-Петровци и никак не е трудно да изпратят някои от гавазите да докара най-добрите от тях.

Преди няколко дни му доведоха един такъв Хитър Петър, от едно дряновско село.

Сейменбашията Кара Хасан стоеше все на същото място до гюловия храст. Отдавна му бяха известни странностите на Юмер бей. От две години бе главният му телопазител и без съжаление напусна Стамбул. В Тирнова той пристигна с няколко ката скъпо облекло, една кесия злато и с прозвището Кара Илан, Черната змия. Но прозвището му знаеха само слугите на бея. Тукашните сеймени още не го бяха научили и това никак не беше добре, трябва да го научат, за да се стряскат само от името му. Такова беше тайното му желание. Щом се появи някъде, всички да замръзват на местата си. Така както той замръзваше пред господаря си — бил той Юмер бей или някой друг. Паша или бей той никога нямаше да стане, такава бе съдбата му — да има господар над себе си. Но и той можеше да бъде господар в очите на ония, чийто страх можеше да вземе.

Кара Хасан нито за миг не допускаше, че е глупав. Само съзнаваше, че не разбира някои тънкости, които пашите и бейовете — затова са и господари — тъй често обичат да говорят и вършат.

Ето и тия НастрадинПетровци. Юмер бей е решил да вика подред всички зевзеци на санджака — негова си работа: — но нужно ли е да обяснява на сейменбашията си защо върши това? Два или три пъти той му разказваше за Настрадин ходжа и за тоя, българина, българския Настрадин, но Кара Хасан, въпреки многозначителния си прякор нищо не можа да разбере.

Като видеше одая, застлана с персийски килим, Юмер бей усещаше, че въздухът започва да не му достига.

Кой се подиграва с него?

Цял живот ли ще му напомнят за случилото се в Топкапу?

След като той припадна от ярост преди няколко дни, Бедрие ханъм нареди на слугите да застилат малкия дървен кьошк до реката с шарени български черги.

Наргилето, гюловата пъпка във водата и меките възглавници вече го очакваха.

Юмер бей не кръстоса крака, а седна само върху единия си подвит крак, готов всеки миг да скочи. Това му бе останало навик от сойтарлъка, когато във Високия диван през няколко минути трябваше да скача, за да подава ту на великия везир, ту на еничарския ага свитъците, които четяха и обсъждаха — едно унизително слугуване, но той го вършеше с шеги и усмивки, защото без това не можеше. Същите неписани правила, които го бяха довели като сойтария в Дивана, го задължаваха да върши това в ония случаи, когато при решаване на важни дела кятибин не биваше да присъствува.

Двамата млади чибукчии бяха приклекнали до стъпалата на кьошка. Като пропълзяваха един след друг, те щяха да сменят огъня на наргилето.

Юмер бей захапа мемето8 на маркуча и дръпна първия вефез9 — гюловата пъпка заигра и димът, минал през бълбукащата вода, достигна до засъхналата му уста и целия го облъхна с аромата на хубав драмски тютюн.

Кара Хасан не закъсня.

Чак до стъпалата на кьошка той доведе едно нисичко човече, което държеше под мйшница протъркания си калпак и се кланеше отдалече с кръстосани на гърдите ръце — нито селям, нито темане. Така се кланяха на агите тукашните гяури.

— Буюрум! — великодушно го покани беят да седне срещу него, там, гдето играеше във водата червената гюлова пъпка на наргилето.

Но човечето, изглежда, знаеше турските обичаи — че при първо поканване не се сяда и още веднъж стори своя гяурски селям.

Юмер бей го покани втори и трети път и едва тогава човечето падна на колене. Така и замръзна, не посмя да седне на петите си.

— Как те викат? — опита се колкото може по-любезно да запита Юмер бей.

— Иванчо Таласъма, войвода ефенди — отвърна дошлият, като някак разтегли думата „войвода“, Юмер бей се намръщи.

— Не съм само войвода, бей съм! — троснато рече той и разбра, че сгреши. Та нали бе повикал тоя Хитър Петър да му разказва весели работи. Не трябваше още в началото да го засича.

— … Прощавай, беим. Ние сме прости хора, беим. И глупави сме, беим. Много сме глупави, беим.

Иванчо Таласъма млъкна и някак гузно се заоглежда.

— Ти какви приказки най-добре умееш да разправяш — за надхитряване или за надлъгване? — попита Юмер бей и се опита да се усмихне.

— Че то, беим, е едно и също, беим. Ама аз, беим, никакви приказки не умея, беим, да разправям, беим …

Непрекъснатото, през две-три думи, споменаване „беим“ започна да нервира Юмер бей, но той реши да се преструва, че нищо не забелязва. Тоя хитър селянин, който се преструва на глупав, само чака да му спомене за това, за да започне пак да го нарича по български „войвода“. А-а! Не е вчерашен Юмер Сойтарията!

— Ами като не знаеш никакви майтапски приказки, защо са те докарали при мене? Какъв си ти Хитър Петър?

— Йванчо Таласъма съм, беим, тъй, беим, ме наричат в селото, беим.

И оня, първият Хитър Петър се правеше на глупав, все нещо недочуваше и недоразбираше. Само че той беше едър балканджия, с вирната космата глава. И името му беше едно такова вироглаво — Митю Гонимъглата. Дори когато той преведе на турски името си, Юмер бей не можа да разбере какво означава то. Едва след два-три дни един от търновските бейове обясни на новия аянин кого наричат българите „гонимъгла“. Тия, гдето-все вършат нещо, ама не за пари и не поради някакво-умно намерение, а просто ей тъй, гонят мъглата, защото им се гони мъглата …

… Веднъж Хитър Петър срещнал един змей и му рекъл:

— Щом си толкова силен, можеш ли като стиснеш желязо то да пусне вода?

— Дай да опитам! — рекъл змеят.

Хитър Петър му дал един железен прът. Змеят стискал желязото, колкото сили имал, но не капнала нито капка вода.

Тогава Хитър Петър рекъл:

— Чакай сега и аз да стисна.

Взел скришом в шепата си малко прясно сирене, стиснал с него желязото и… изтекла вода.

Змеят се зачудил на това юначество и поканил Хитър-Петър да се побратимят.

Когато Митю Гонимъглата млъкна, Юмер бей го попита:

— И ти ли … такъв голям българин, и ти ли тъй щеше да постъпиш?

— Защо пък да не го излъжа! — троснато отвърна балканджията. — Едно време имало и змейове, и големи юнаци. После юнаците ставали все по-малко и по-малко. Появили се хора, които започнали да се бият с хитрост, а не с юначество.

Юмер бей даде на този, първия Хитър Петър, една жълтица и го отпрати. Беше огорчен заради самия Хитър Петър. Тъй подло да излъже един юначен змей! И българинът, тоя здравеняк балканджия, тъй щеше да постъпи — направо му го каза. А Настрадин ходжа, виж, никога няма да направи това. Не беше по юначествата кроткият ходжа. То и когато се преборваше с думи, пак не измамваше, а надлъгваше…

Но какво разправя вторият Хитър Петър?

За каква ялова крава?

Защо не споменава името на българския хитрец?

Йванчо Таласъма използуваше случая да се оплаче на бея, че някакви сеймени му отмъкнали кравата.

— Кога стана това? — попита Юмер бей.

— Има-няма, беим, седем-осем години, беим. Пък, може, беим, да са и повечко, беим…

Беим, беим, беим, ама няма да успееш, тиквена главо? Юмер бей любезно се усмихна:

— И ти още не си забравил за тази крава?

— Как, беим, да я забравя, беим, като оттогаз, беим, вече нямам никаква крава, беим…

— Е, Таласъм ефенди, никак не си весел. Някой се е пошегувал с тебе… и с мене. Аз исках хитър-Петровци да ми доведат…

— Мене, беим, в село ме наричат още „нашият Хитър Петър“. Ама по-често ми викат Таласъма.

— За какво бе, айол, какво толкоз си сторил, та така ти викат! — с отегчение и съчувствие към жалкия селянин възкликна Юмер бей.

— За приказки, беим, хич ме няма, беим, ама виж, беим, ако е за сторване, беим, сторвал съм разни работи …

— Кажи, кажи! — нададе ухо Юмер бей и чак се наклони напред.

— Ам’чи… за кое по-напред?

— Последното, дето си сторил. Последното! — почна да губи търпение Юмер бей.

— То тогаз, беим, без малко не загинах, беим, че то беим …

— Стига с това „беим“! — избухна Юмер бей.

— Та… войвода ефенди… — тънко се усмихна Йванчо Таласъма, — аз правя коля …

— Успя, успя да ме надхитриш! — призна си през смях Юмер бей, но се смееше насила.

И хвърли в краката на слабичкия българин една жълтица.

Иванчо Таласъма се престори, че не вижда жълтицата, и продължи да разказва:

— … Правя всякакви коли, и волски, и биволски, та и за магарета. Идва при мене Исмаил бей, той не е нашият бей, ама е приятел с бея на нашето село. Поръчва ми да направя една биволска кола, само че с чергило, като премествал лятно време харема си от Търново на село, да не ги вижда никой. Майсторих колата цяла зима. Викам си: ще хареса беят колата, ще ми плати, както се плаща за такава голяма кола, та и нещо отгоре. А той изпрати един аргатин с два бивола да я откара и даже грош не видях от него. Минава един ден Исмаил бей на кон през нашето село, на гости на нашия бей отива, ама за мен хич не се и сеща. Не посмях Да отида при него, защото е такъв един серт, та серт дамар. След някой друг месец таман бях започнал да забравям, че съм се бъхтал цяла зима за тоя, дето духа, ето ти го самия Исмаил бей. Спира коня си пред къщи и ми вика: „Ей, гяурино, да се запретнеш и да ми направиш още една кола като онази! Голям ми е харемът, една Кола не стига!“ Аз си мълча, гледам някак да ми се размине, ама беят не си отива, седи си на коня и ме заплашва: „Ако не ми направиш още една кола, гръбнака ти ще пречупя!“ И си отиде, без да ми хвърли поне една пара. Бягам аз при нашия бей и му се жалвам. Той ме изслуша и ми рече: „С Исмаил бей търновският войвода не може да излезе на глава, та аз ли! Казал ти е да му Правиш кола — ще я направиш, ако не искаш червата ти да съхнат по някой дракалак край реката“.

— Е, какво… направи ли и втората кола? — не можеше да разбере какъв е смисълът на цялата тази история Юмер бей. Дали отново не търсеше повод да се оплаче този жалък Хитър Петър?

— Направих я, войвода ефенди. Много хубава кола стана. Пак дойде един аргатин с чифт биволи и я отведе. Половината село се насъбра да гледа. Бях нашарил цялата кола като писано яйце и още на другия ден в село всички научиха, че колата, докато стигнала до къщата на Исмаил бей, станала на купчина клечки.

— Защо? — заинтригува се Юмер бей.

— Защото я бях направил много хубава, ама от върба.

Юмер бей озадачено погледна разказвача.

Я го виж ти как надхитрил бея!

— Що стана по-нататък?

— Пак дойде Исмаил бей. Отдалече започна да крещи. Пък аз му викам: ти, беим, не заръча от какво дърво да ти направя колата. Върбово дърво имах, от върба я направих.

— А беят?

— Скочи от коня и се спусна да ме бие. Ама на мен не току тъй ми викат Таласъма. Имам си в работилницата едни такива тъмни кюшета, дето само аз си ги зная. Скрих се и до вечерта никой не можа да ме намери. Беят ме търсеше из цялата къща, заканваше се да запали всичко, и работилницата, и къщата ми. Викаше, как ли не ме наричаше, пък и добре псува на български. А жената, тя и друг път ме е спасявала, като насъбра десетина дребни деца от махалата, уж че всичките са наши, и вика, та се дере: аман-заман, не погубвай, беим, баща им. И децата викат и плачат. Омръзна му на бея да я слуша, омръзна му и да крещи. И си отиде. Оттогава не се е мярвал в село…

— Добре си го наредил.

— Той ме нареди добре, войвода ефенди. Кажи-речи половин година работих ей тъй…

Юмер бей хвърли още една жълтица в краката на селянина. Стана му жал за този опърпан хитрец, който всъщност не е никакъв хитрец, не е победител, а жертва.

Всеки миллет, всеки народ както си има свой език, има и свое фелсефе, своя философия. Така говорят мъдреците. Ала като започнат няколко умни хора да говорят за фелсефето на един или друг народ, рядко ще стигнат до едно мнение. То е тъй, защото е много трудно да се пресее през разума онова, което си видял или чул; все нещо ще те е трогнало или развеселило, все ще си в плен на личните си чувства.

Каквото и да се разправя обаче, Юмер бей беше уверен в това, щом хората живеят в един мемлекет10, под една власт и щом се делят на аги и рая, то е съвсем ясно, че агите по нещо ще си приличат. А и раята също ще има онова, което е най-важното за един човек, когато се изправя срещу друг — свое фелсефе.

Какво беше фелсефето на раите-българи Юмер бей само се догаждаше. И сега, като гледаше омърлушения, въпреки двете жълтици Таласъм ефенди, той се врече в себе си, каквото и да става, да проникне, колкото се може по-дълбоко, в мислите на тази наглед мирна и кротка рая. Друга полза от престоя си тука не ще има.

— Кажи още нещо — насила се обади Юмер бей. Вече не му се говореше. Почувствува внезапна умора от мислите си и от този необичаен разговор.

— Какво ли да ти кажа, войвода ефенди … Всички се мъчим по божия свят. Има един вятър, ние му викаме кучешкия вятър, кюпек юлдюрю, като задуха, кучетата почват да скимтят, като че някой ги гони с тояга, бягат, горките, търсят завет, а то завет няма и няма …

Юмер бей още веднъж бръкна в кесията си и хвърли трета жълтица към селянина. Очакваше, че той поне сега ще разтвори ръце и ще стори оня унизителен жест на още неопитен карагьозчия, който е заставен да направи всеки човек, когато получава пари от своя господар.

Но Иванчо Таласъма пак не се наведе, дори не погледна жълтиците. Те и трите лъщяха пред него, върху шарената черга.

— Вземи тия пари — уморено рече Юмер бей. — Все едно че ти заплащам първата кола, която си направил за Исмаил бей. — И се усмихна: — Аз ще си прибера парите от него. А втората кола, оная, от върбовите клечки, тя си остава за твоя сметка, Всеки човек се шегува за своя сметка, Таласъм ефенди — без подигравка в гласа завърши той.

И посегна към наргилето.

Гюловата пъпка пак заигра във водата, ароматният драмски тютюн заизлиза на тънки струи дим от ноздрите му.

Иванчо Таласъма разбра, че разговорът свърши. Наведе се и като че разчистваше нещо пред себе си, събра трите жълтици. В движенията му нямаше и следа от раболепие. Беше съвсем друг човек — не свитият, уплашен селянин, а изморен и може би отегчен от нещо… също както сойтарията Юмер, също като него…

С тази мисъл търновският аянин остана съвсем сам в кьошка — да се върти като куче, което търси завет, да скимти в душата си, подгонен от стамбулския кюпек олдюрю.

Привечер в Габровския хан се събираха най-много хора. От чаршиите пристигаха търговци и пътници и се заемаха да приготвят вечеря. Какво ли толкова имаше в похлупците — малко сирене, малко сланина, а в торбите — лук, чесън и престъргана пита, станала на камък.

Вълю кехая разтвори голямата вулия и измъкна най-напред павурче с отлежала сливовица. Отпи бързо скришом, затулен в ъгъла на чардака.

После извади големи похлупци, но не ги разтвори, само ги постави пред себе си.

Пак надигна павурчето, дълго и злобно пи с примрежени очи. След това се огледа диво, като че очакваше всеки миг някой да се метне на гърба му и да го хване за шията. Ала наоколо никой и не поглеждаше към него и той успокоен въздъхна, отпусна глава, подпря брадата си с калаеното павурче. Какъвто беше космат — цяло руно носеше на главата си, под омазнения овчи калпак — с рунтави черни мустаци, небръснат от седмица, веднага личеше, че е поленец.

(… за балканджиите и по-точно за тревненци в ръкописната тревненска история е споменато, че мъжете си бръснали главите околовръст, върхът оставяли небръснат и косите растели до раменете, без да ги плетат, само ги разчесвали. На перчема винаги имало забоден крив костен гребен, с който разчесвали косите си, щом си сваляли калпаците.)

И дрехите му бяха поленскй — дънести потури и антерия. Нищо във вида му не подсказваше, че вече трета година диша планински въздух, като че нито за един ден не беше напускал прашното село в равнината, където живееше семейството му — жена и четири деца, все момчета. Той беше кехая на Мурад бей, който владееше три полски села в Търновския санджак и притежаваше големи стада овце. Както повечето спахии и Мурад бей си направи къшла в планината, в Тревненския-Балкан, където имаше добра паша за овцете. За овчари пращаше свои аргати от селата, които се сменяха всяка есен, а кехая11 беше все Вълю, спечелил доверието на бея отдавна — като буен селски момък бе спасил живота на своя господар от двама турци-разбойници.

Калаеното павурче беше правено от търновски майстор — цялото ошарено с черти и резки и с по едно-птиче от двете плоски страни. Ала зъбите на кехаята бяха очертали още един, неравен наниз от чертички по горната страна.

Дълбоко бе вбивал зъби в павурчето преди Гергьовден, когато реши да предаде дружината на даскал Тодор войвода. Реши се не изведнъж, дни наред решаваше, но си стоеше в къшлата, докато в един миг — беше пресушил две павурчета ракия — чу звън на злато: едри златни капки падаха край него, той не виждаше нищо, но чуваше как златото играе наоколо. Също както казваха иманярите — „имането се е разиграло“, само че те виждаха някакви пламъци и по тях откриваха къде има закопано имане. А Вълю кехая не виждаше никакъв пламък. Златото звънеше в ушите му, златните капки започнаха да падат някъде дълбоко в него, в набъбналата му от ракията глава. И тогава наедря мисълта, че само няколко думи да каже — и от кехая на Мурад бей, от вардач и слуга ще стане кашлъ сайбия, сам на себе си господар ще бъде …

Още същата нощ той напусна къшлата, но не тръгна нито към Трявна, ни към Дряново, защото там бяХа чисти български села, само с по един субаша — турчин й заптиета — българи; отиде в Килифарево, където имаше доста турци, и на мюдюрина каза, че може да предаде цялата хайдушка дружина. Каза, а на себе си рече, така, в мислите си: да вземе да избяга в гората, при хайдутите, да стане сам хайдутин, да си омие ръцете с турска кръв и никога вече да не си спомня, че е искал да предава хайдути. Но вече бе произнесъл съдбовните думи.

Не се отметна. По тайни пътеки преведе потераджиите на бюлюкбашията Назър ага. И когато видя как един след друг погиват хайдутите, усети, че ръцете му дирят ятаган — да започне и той да сече, да реже и той хайдушки глави, та да заличи и сетнята следа от своето издайничество. Ала Назър ага му беше казал да не се показва, за да не обърка работата, тогава Вълю кехая се сети, че може и турците да излъже — самият т о й ще спаси войводата, ще го укрие в старата каменна колиба и след седмица-две ще го предаде, за да вземе още една награда.

Тъй реши и тъй постъпи.

Назър ага му даде кесията злато, щом видя насъбраните на поляната хайдути. А килифарският мюдюрин едва ли знаеше нещо за него — нали му каза, че е овчар от едно дряновско село. И Назър ага не го познаваше.

От цялата дружина турците заловиха жив само Кутю Байрактар. Хванаха го, защото един гръмна покрай очите му и го заслепи — тогава се нахвърлиха върху му четирима-петима сеймени. За това, че Кутю Байрактар ще бъде обесен утре в Търново, теляли разгласиха из целия санджак. И Вълю кехая научи.

Тъкмо сега бе време да се яви пред самия турчин-войвода и да му каже: „Хванали сте байрактаря, а войводата мога да ви предам аз!“

И ще поиска три кесии злато. Три!

Зъбите му правеха нови резки по горния край на павурчето.

И Вълю кехая отново чу ясния звън на злато — капки, които оглушават и замайват …

— Ей, побратиме, я се посмести! Над главата му висеше едно ощавено лице с хитри очи. Таласъмски очи. Таласъма е, от тяхното село.

— Сядай! Само, че ракия нямам. Изпих я.

— Не ти ща ракията. Ако искам, цяло ведро мога да купя!

— Брей! Откога забогатя?

— Станах приятел с търновския войвода. Вика ме да му разправям масали. Кажа му някой много смешен масал — и той ми хвърля в ръцете една жълтица.

Замълчаха.

Таласъма зашари с очи.

— Изгризал си павурчето.

Вълю кехая не го чу. Той пак долови ясния звън на злато. Ала сега то не звънеше в самия него, нито даже около него, а някъде далече и с всеки миг все повече се отдалечаваше. Мислите му обаче летяха натам, към този златен звън и той си повтаряше: за такава работа войводата-турчин няма да жали пари …

— Ей, побратиме! То ти никога не си бил разговорлив, ама пък сега съвсем млъкна. Брой си там жълтиците и мълчи!

— Аз и да мълча, пак се знае какво върша, ами ти? Що не си гледаш овцете в планината? Що щеш тук?

Вълю кехая понечи да замахне да го удари, но лакътят му някак си сам се преви и едрият пестник се отпусна върху прегънатото коляно.

Таласъма премигна два-три пъти и заднишком, като се тътреше по дървения под на чардака, се премести встрани. Нещо в лицето и в приведената фигура на съселянина му подсказваше, че е по-добре да се махне, докато не е станала някоя беля.

Вълю кехая се обърна с цяло тяло към него и изхриптя:

— Дойдох да видя как утре на Дар агач ще увисне един хаирсъзин като тебе!

Таласъма не можа нищо да каже. Не знаеше кой ще увисне утре на бесилката, но който и да е — няма да е турчин, ами българин, може да е някой такъв беден селянин като него, нищо лошо да не е направил, ама ей тъй, набедили го…

Дядо Кутю Байрактар не знаеше, че този петъчен ден — деня на седмичния търновски пазар, ще го подкарат към бесилката. Раните по ръцете и по краката му се бяха спекли. Така, с вързани ръце и крака, го хвърлиха в зандана и вече втори ден никой не го поглеждаше. Не му дадоха ни храна, ни вода. Старият му враг бюлюкбашията, Назър ага си отмъщаваше, загдето години наред му се бе изплъзвал. И не само се изплъзваше, ами го правеше и за смях. Сега можеше и жив да то одере.

(… за дране на жив човек е казано и в песните: „ръцете — от ноктите, краката — от коленете…“ „и му кожата обръщат със сух бузалък я пълнят…“)

Повече от десет години хайдутуваше дядо Кутю Байрактар. Когато излезе в гората, беше му се родило първото внуче, и още тогава го нарекоха „дядо Кутю“. А байрактар стана по-късно, не както в песента.

(… „първа година — хайдутин, втора година — байрактар, трета година — войвода“)

Но и като войвода пак му викаха Байрактар, самият той тъй се наричаше. Обичаше да носи зеления хайдушки байрак, да го развява от високите планински върхове.

Щом научи от един свой ятак, че даскал Тодор иска да излезе хайдутин, дядо Кутю се срещна с него и му рече: ела, момче, аз ще те науча на хайдутуване, байрактар, виж, няма да те направя, защото, ако излезе човек от тебе, направо войвода ще станеш. И още на втората година даскалчето стана войвода. Дядо Кутю му отстъпи мястото си в дружината. Сега и за него турците разправят — както и за дядо Кутю, че се е родил с риза, която, изсушена, носи със себе си като муска. Такива хора могат да бъдат убити само със златен или сребърен куршум, направен от тяхно злато или сребро. И затова Назър ага, като караше байрактаря към Търново, му говореше: дай ни някоя жълтица, която си взел от хаирсъзина даскал, дай и ще те пусна още сега. А дядо Кутю се подхилваше: как да ти дам, бюлюкбаши, когато твоите хора, преди да ми вържат ръцете, ми пребъркаха пояса.

Назър ага само злобно плюеше. Тъй беше. Той сам късно се сети да вземе кесията на байрактаря. А сега вече нищо не можеше да намери в своите хора. Все едно да искаш ремък от жива мечка. Те могат да го убият, тия негови потераджии, които умеят с един удар да отсекат човешка глава и да подпалят от четирите краища цяло село.

В подземието беше студено, много студено, като в гроб.

И дядо Кутю си спомни за един друг гроб, в който неговите момчета от дружината го заровиха, за да го спасят. Тогава Назър ага току-що беше станал бюлюкбашия и се престараваше, правеше хайки, за да, лови хайдути, както се прави хайка при голям авджилък — надигаше турци от Килифарево, въоръжаваше ги и ги караше да обграждат цели склонове от планината. И въпреки това не попадаше на следи. Ала веднъж откри дружината на дядо Кутю, навярно някой ги беше издал. А дружината — това бяха осем хайдути, половината от тях, за пръв път взели оръжие в ръка, още неокървавени в бой. Какви момчета бяха! Като се видяха обградени от всички страни, като разбраха, че не ще се спасят, най-напред за войводата си помислиха: трябва да избягаш, дядо Кутю, ти, където и да се появиш, ще насъбереш друга дружина и ще отмъстиш за нас! Така говореха момчетата и започнаха да се прегръщат, да се прощават един друг и с войводата си. Дядо Кутю само повтаряше: че как ще стане то, бре момчета, как тъй ще се спася, не виждате ли колко чалми има наоколо? Тогава един от хайдутите, от ония, по-старите, Недю му викаха, лека му пръст и лек му път по оня свят, рече: ще те заровим, войводо, ще ти турим в устата един маеур от свирчовина, пък, като отминат турците, ти сам ще се изровиш, само ни обещай, каквото и да става, да не мърдаш, ние сме се решили да мрем, а твоята работа е да мислиш отсега как да отмъстиш заради нази…

С ятагани изкопаха тесен гроб в земята и когато той намести кокалястото си тяло в него, сложиха отгоре му ситни камъни, най-отгоре чимове, отсякоха един млад габър и го забодоха до главата му, а край стъблото на габъра нагласиха масура от свирчовина. Тъкмо завършиха всичко и Назър ага пак вдигна хората си на юруш. Викаха турците, думкаха даули. А дядо Кутю лежи в своя гроб и си повтаря: боже, по-добре и аз да умра, та да не гледам, как турци изколват дружината ми, да не гледам, боже, как се пролива хайдушка кръв, защото то не е кръв, а кърваво миро — една капка стига да причести който и да било българин… По едно време виковете утихнаха, утихнаха и гърмежите. Тази тишина беше най-страшното мъчение за закопалия войвода. Свърши се вече светът за него, свърши се! Нямаше сили дори да се размърда в своя гроб.

Но истинският хайдутин нали е направен от чилик — колкото повече го биеш, по-здрав става. Така и дядо Кутю Байрактар — съвзе се, изчака да настъпи нощта и се откопа. Зор видя Назър ага след това — с новата си дружина им показа, че и той може да пали турски чифлици, и да коли — с един замах две глави. Окървави се целия, чак по зъбите му вече имаше кръв — тъкмо тогава даскал Тодор дойде в дружината.

Тодоре, Тодоре, сине, ще отмъстиш ли за своя байрактар? Отмъсти им, Тодоре, покажи им, че сърцатите българи не се свършват. Във всяка хралупа по Тревненския Балкан са скрити я пушка, я пищов или ятаган, Знаците по хралупите само хайдутите ги знаят.

Изведнъж — не мисъл, а болка прониза байрактаря — ами ако издайникът знае какви са знаците? Ако знае пещерата, където трупаха оръжието на убитите сеймени? За златото не се и сети — злато лесно може да се намери. Но оръжието, то беше най-голямото им имане. Щом има оръжие, ще се намери кой да го запаше в силяхлък.

Издайникът… Намери го, Тодоре! Най-напред него намери! закачи го на една бука и къс по къс го нарежи. И семето му затрий. Такова семе трябва да се затрива, за да намалеят издайниците по земята ни и да се стряскат ония, на които турското злато им взема очите, а турските милости — душите…

В широк гроб бяха хвърлили османлиите стария хайдутин — имаше где да се мята и да рие с крака от болка, но мълчеше. Само диреше в тъмнината на зандана очите на младия войвода. Взираше се и го зовеше без думи — с немия повик на сърцето си, с болката, която сковаваше ранените му ръце и крака по-здраво от белезите.

Бяха го оковали тъй, както само османлия може да окове.

(… черни букаи на крака, бели белези на ръце, ситни синджири на врата.)

Тодоре, ей, даскале! Войводо без дружина и без байрактар … Варди се, сине! Най-много от издайниците се варди! По какво да ги познаеш ли? По очите, сине. Очите им са лакоми, преди да те Продадат, а след това гузни и уплашени. Само че ти по-добре да не ги виждаш след това. Лакомията и страхът пред турчина ги правят издайници. Това самите османлии са разбрали, затова всяка хайдушка глава е оценена но толкова и толкова жълтици. Дни, седмици, понякога месеци пресмята издайникът какво може да направи с толкова и толкова жълтици. И като си направи сметката, лакомията му го надвива. Варди се от хора с алчни очи, войводо, сине, Тодоре … Варди се!

Кой от ятаците ни има такива очи?

Не мога, сине, сега не мога да ти помогна. Не им виждам очите. Й твоите очи не виждам, ама знам, че ти имаш очи на светец. Като че от икона си слязъл, момче, толкова чисти са ти очите. По тях познавах кога какво си решил — очите те издават по-бързо от думите, при все че ти, синко, не се боиш и с думи да се разкриеш, Целият си открит, като разтворена книга, даскал Тодоре, само да има кой да те разчете. Не съм се учил на книга, знам само как се пише буквата, с която започва името ми — ти ми я начерта веднъж с пръчка върху земята — една права резка и две криви, като знаци от рабош, едната от кривите отива нагоре, другата надолу. Аз ти казах: то е като човек с една ръка и един крак. А ти ми отвърна: и толкова стигат, ако сърцето на човека е на място…Помниш ли, сине? Като ме качват на бесилото, само за това ще мисля — да ми е сърцето на място, то е най-важното. Турците имат обичай да бесят кога е насъбран най-много народ, по пазарища и сборове, повече хора да се уплашат, като гледат как умираме. Глупави са османлиите, сине, много са глупави. Тия, гдето гледат как увисваме по бесилките, докато са живи, ще помнят как е умирал хайдутин. И ако дойде време тях самите да подгонят, току виж, че са станали храбри. Разбра ли това, момче? В дружината ми са идвали и такива, избягали от страх да не ги заловят турците. Знаеш ли, като се закалят през няколко битки, какви стават? Истински стръвници!

… Я си погледни, сине, ръцете. Твоите ръце бяха държали само орловото перо, а се научиха ятаган да въртят по-добре от мене. Тъй е. Та като си даскал, да не си кадъна да си боядисваш пръстите с гевезена къна Помня как се уплаши, когато те накарах като млад хайдутин да одереш живо яре. Ама се зае. Да не станеш за смях пред момчетата …

Цяла нощ дядо Кутю Байрактар мяташе глава по влажния под. И се съвзе едва на сутринта, когато сам бюлюкбашията Назър ага влезе в подземието и изрева:

— Чик дишерй! Чабук!12

Беше горещо, но Юмер бей трябваше да облече кюрка, подарен му от самия султан. Полите на кюрка бяха дълги кажи-речи цял човешки ръст: отзад щяха да вървят двама слуги и да ги носят. Ръкавите стигаха до земята, а за ръцете имаше прорези.

Конните стражари — сувариите — разгониха хората по пътя от конака чак до Дар агач, изтикаха ги в дюкяните на оживените чаршии, като размахваха камшици във въздуха.

Юмер бей тръгна пеша из своя град. Четири месеца живееше тук, а все беше минавал през чаршиите на кон. Пеша е друго, очите гледат не отгоре, а отдолу нагоре и виждаш повече.

(… за това, как Царев град Търнов бил превърнат в касаба, на много места може да се прочете … Най-напред турците се настанили на Царевец, преустроили двореца и останалите сгради по свой вкус, с харемлъци и селямлъци възникнала турска махала: повече от двеста къщи.

Втора махала турците изградили по източните склонове на Света гора.

На площада Каябаш се издигала Сарашката джамия, там била покритата чаршия, където в тесните дюкянчета турци-сарачи изработвали конски такъми — седла, юлари, колани, капистри, а освен това силяхи и кобурлуци — от най-обикновените до скъпите, украсени със сърма и клаподан. Чехларите били също там, с различните си видове чехли, терлици и ботуши. Българин не можел да стане сарач или чехлар, затова цялата чаршия била турска.

Затова пък българите се ширели по останалите чаршии — в многобройните дюкяни и по ханищата, които били използувани и като занаятчийски работилници, и като търговски складове. Прочути били със сръчността и с хубавата си работа търновските абаджии, терзии, казанджии, бояджии, мутафчии, куюмджии …

Най-много складове, ханища и богати български къщи имало в Болярската махала, която започвала на запад от Царевец.

Най-големите български махали обаче били във Вароша и Кошарската, под Картал баир. В тази част на града имало три врати, непрекъснато охранявани от заптиета — откъм запад Горните и Долните порти и от север Дервентската порта.

Откъм Арбанаси се влизало в града през Асеновата махала — между Царевец и Трапезица — и се минавало през Владишкия мост, които свързвал двете части на махалата.

Турският мост се издигал от другата страна на Сечената скала.

Колкото и да е наедрявал градът от непрестанния приток на българи, колкото и нови къщи да изграждали тревненските и дряновските дюлгери, Ичмахалеси с големите бейски къщи-конаци, с хубавата чаршия на площада Ръстата, с хамамите и чешмите, по онова време оставала най-представителната част на Търнова.

И все пак истинската гордост на касабата били дюкянджиите-еснафлии…

Ето, тия дюкянджии щяха да удвоят и утроят имота на Юмер бей. И то без много-много да вдига шум. В Стамбул един негов приятел, като научи, че го пращат аянин, му рече: блазе ти Юмер, само с два куршума ще спечелиш цял товар злато. Как с два куршума — не разбра отначало Юмер бей. Ей тъй — обясни му приятелят, едно от ония стамбулски бейзадета, които живеят само с продаване на иширети. Пращаш един чаушин да закачи рано сутринта на вратата на някой дюкянджия два куршума. Като дойде дюкян-сайбията и види куршумите, трябва веднага да дойде в конака с толкова грошове, колкото отначало определиш за откуп. Нищо няма да разгласяваш открито. Чаушинът, като окачи куршумите, да рече само на оня, който пръв се появи по чаршията: ей, гяур, кажи на тогова да донесе на бея петстотин гроша, толкова струват куршумите, иначе беят ще помисли, че той иска да ги вземе без пари… Разбра ли, Юмер? Само че трябва да избереш много умен чаушин, като започне дюкяните от единия край на чаршията, та до другия, да не пропусне някой! Всеки ден — по един дюкян.

Юмер бей вървеше покрай дюкяните и дори не се опитваше да ги брои — къде ще преброиш толкова много дюкяни с прозорци, здраво заплетени от дебели железа и с тежки дъбови кепенци. Премяташе само през ума си чаршиите — две … четири… шест! За всеки ден от годината ще има по един дюкян. Така си правеше сметката Юмер бей, като минаваше покрай дюкяни, в които се криеха уплашени български еснафлии.

По едно време той се сепна, обърна се и не видя зад себе си Кара Хасан. Щеше да попита един от сеймените, които пълнеха тясната улица след него, но се сети, че сейменбашията и Назър ага са отишли да изведат байрактаря от хапсаната и навярно вече са там, където и той отиваше, на Дар агач.

Ето ти го и Дар агач.

Бесилката се виждаше отдалече и Юмер бей се удиви колко много хора са се струпали там.

Сами ли са дошли или са ги докарали?

Ако са дошли сами — добре е, страхът ги е довел, всеки от тях, като види как друг гяурин умира, ще се зарадва в себе си, че е още жив.

Ако са ги докарали насила — пак е добре. Страхът още по-здраво ще се вкорени в гяурите, защото, докато ги карат по пътя за дараджата, всеки ще се чувствува като осъден…

Сувариите бързо отвориха просека в навалицата, за да мине беят. А гавазите, отишли при бесилката по-рано от своя господар, бяха постлали една черга и наредили в средата възглавници.

Едва сега Юмер бей се сети, че нито веднъж не заповяда да доведат в конака заловения хайдутин, за да поговори с него. Все можеше да отдели един или поне половин сахат време. Може би щеше да чуе нещо, което не знаеше?

Всички хаирсъзи са едни — отговори си веднага той. Какво ще се разправя с него, щом и след като го гориха с червено желязо, не изказа къде може да се е скрил другият разбойнически главатар. Да увисне сега на дараджата и толкоз!

Назър ага посрещна бея и го отведе при постланата черга.

Кара Хасан стоеше до разбойника.

Дядо Кутю бе застанал под бесилката. Преди да го изведат от хапсаната, му свалиха букаите от краката и железата от шията. Само ръцете му бяха вързани със синджир. Калпака му остана във влажното подземие и белият му перчем се ветрееше като конска опашка — и костеният гребен беше паднал с калпака.

На врата му бяха окачили с ремък рендосана чамова дъска, на която с арабски букви пишеше нещо. Ако някой можеше да прочете и да преведе, дядо Кутю щеше да научи, че е обявен за най-главния размирник в санджака, унищожител на бейове и кадъни.

Палачите — двама френк-хисарски цигани, стояха зад него и чакаха знак да го хванат и да го окачат на въжето.

Беят кръстоса крака върху чергата, огледа се да види дали всичко наоколо е в ред и плесна с ръце.

Дядо Кутю разбра, че дойде неговото време. В същия миг, в който циганите посегнаха да го уловят за раменете, и той кръстоса крака като бея, само че под бесилката.

Циганите се объркаха, не знаеха какво да правят — въртяха глави ту към бея, ту към Кара Хасан, който бе застанал до бесилката.

Спешените суварии бяха така наредени в полукръг, че ограждаха бея и бюлюкбашията.

Назър ага почервеня целият. Обърна се и махна с ръка на сувариите, които бяха най-близо до него. Двамина веднага се спуснаха към бесилката.

Дядо Кутю държеше вързаните си отпред ръце така, че възелът от синджирите беше встрани и изчака мига, в който един от сувариите се надвеси над него, за да го хване под мишца.

Чу се тъп звук.

Суварията се свлече с разбито чело. Прерита два-три пъти и утихна. Умря.

— Шейтан! Дявол! — прошепна някой.

— Шейтан… — понесе се от уста на уста, Назър ага се развика:

— Махайте се оттам, че стрелям!

И извади от силяхлъка си пищовите.

Сувариите се пръснаха встрани, циганите-палачи избягаха и се скриха в тълпата, а Кара Хасан благоразумно притича и застана зад седналия аянин. Не беше сигурен в стрелбата на бюлюкбашията.

Единият пищов не хвана. Но другият изгърмя.

Дядо Кутю обаче в последния миг се наведе и когато димът се разнесе, всички видяха, че е още жив и че се усмихва.

Като се сдържаше с усилие да не избухне, Юмер бей язвително подхвърли:

— Нарочно ли направи тъй, бюлюкбаши, та да ме развеселиш?

— Ей сега, беим, ей сега ще го очистя!

— Стреляйте, бре! — извика беят на сувариите и сеймените, които не се сещаха даже пушките си да вдигнат за стрелба.

Дядо Кутю продължаваше едва забележимо да се усмихва.

Юмер бей усети, че в устата му става блудкаво. Идеше му да скочи, да побегне и повече да не се връща. И тук имаше кучешки вятър, кюпек юлдюрю, мръсен български вятър… Ето колко бавно, отвратително бавно сувариите изваждат пищови и запрягат кондаците на пушките си. И сеймените: и те вършат същото, даже още по-бавно!

Поиска му се да изкрещи, да разбере смълчаният народ наоколо, че той е господар на всичко, че ако желае… но какво друго може да желае сега освен по-скоро да свърши тоя дърт гяурин, по-скоро, по-скоро!

Пропукаха няколко пушки.

Изтрещяха няколко пищова.

Дядо Кутю и този път не помръдна — седеше все тъй, както отначалото, с изправен гръб. Само очите му бяха притворени.

— С ятаганите! — извика Назър ага и сувариите се втурнаха към бесилката.

Колко куршума бяха продупчили тялото на стария байрактар?

Колко ятагана го прободоха?

Той вече нищо не усещаше. Само един вик бушуваше в него — не вик на болка, а зов към тия, които го гледаха как умира: защо мълчите, братя?

— Чакайте! — скочи Юмер бей. — Не го убивайте! Жив го окачете на ченгел! На ченгел го окачете!

Назър ага притича и разбута сувариите. Сега само от едно се страхуваше — дано да не издъхне дъртият шейтанин, та поне накрая беят да остане доволен.

Сувариите се отдръпнаха и пак някой прошепна:

— Шейтан!

— Шейтан… - повториха след него другите.

Дядо Кутю, пронизан от десетина куршума, прободен от десетина ятагана, пак седеше с изправен гръб. Цялото му лице беше в кръв и перчемът му бе почервенял, очите му бяха плътно притворени, но гърбът, гърбът му бе изправен!

И отново пред Юмер бей ужасяващо бавно суварии и сеймени изпълняваха заповедта му-донесоха от най-близкия касапски дюкян голям железен ченгел — от ония, на които окачват цял одран вол. Циганите едва сега се появиха от тълпата, сръчно се метнаха на бесилката и завързаха ченгела.

— Вдигайте го! — по женски пискливо извика Юмер бей.

Назър ага отиде да помага на сувариите. Кара Хасан, за да не остане назад, притича от другата страна.

Няколко чифта ръце повдигнаха стария байрактар, а един от циганите с нож проби долната му челюст, за да може куката на ченгела по-лесно да влезе. А за да не се откачи тялото на байрактаря, прекараха едно въже под мишниците му и го вързаха за напречната греда на бесилката.

Най-сетне дядо Кутю Байрактар увисна на бесилката. Ала никой не разбра дали още жив го окачиха на ченгела, или дълго време османлиите бяха стреляли и мушкали един мъртвец.

Обратният път — от Дар агач до войводницата — Юмер бей измина с коня на бюлюкбашията. Кюркът го бе запарил, цялото му лице беше в пот и когато най-сетне възлезе на диванханата, той захвърли кюрка в ръцете на гавазите и извика:

— Леден шербет! Бързо!

И като се олюляваше, сякаш бе пил и препил, влезе в миндерлията приемна стая.

Въздухът вътре беше застоял, но Юмер бей нямаше сили да отиде и да разтвори оловните рамки на малките прозорчета. Отпусна се в единия край на миндера и замря.

Сам не знаеше защо дойде тук, вместо да отиде в къщи да си отдъхне сред прохладата на градината.

Кафеджията на конака — стар турчин, който освен на кафета беше майстор и на различни шербети, донесе малък меден гюм, в който плуваха парчета лед. Той бавно и внимателно напълни с червен шербет една тумбеста венецианска чаша и я подаде на бея.

Юмер бей на един дъх изпи шербета и почувствува, че отново започва да живее.

— Още!

И като пое от ръцете на стареца повторно напълнената чаша, с глава му направи знак да излезе.

Въздухът в стаята вече не притискаше гърдите му и той забрави за затворените прозорчета. Една мисъл, която през цялото време — от Дар агач до конака, се бе раждала в съзнанието му, сега вече така го завладя, че започна да говори на себе си: щом байрактарят е такъв, жилав българин, какъв ли ще е хаирсъзкият бюлюкбашия?

Хаирсъзкият бюлюкбашия … българите го наричат войвода.

Войвода!

Юмер бей тръсна глава от гневно досещане — и той, търновският аянин носеше званието войвода!

С гяурите да се приравнява! Кой е могъл да допусне това? Османските военачалници, които някога са покорявали тази земя, са нямали ум в главите си! За да превземат по-лесно селища и крепости, раздавали правдини на раята наляво и надясно. Оттогава е това гяурско звание на търновския аянин. И конака наричат по български войводница.

Как тъй? — питаше се Юмер бей. И той, и хаирсъзкият бюлюкбашия са войводи! Но се досети и друго — че сам нарича главатаря на разбойниците бюлюкбашия — като го приравнява така с началник на цял бюлюк от заптийската войска. А тия разбойници едва ли могат да се насъберат повече от двадесетина души.

Но както и да извиваше мислите си, Юмер бей разбираше, че оня войвода му е равен и по чин, и по цена. Всеки човек си има цена — беят заради произхода и положението си, агата заради парите си, ефендието — заради ума си. И това, че той нарича оня войвода бюлюкбашия, ако трябва да се говори справедливо, е тъкмо на място — Назър ага да не е кой знае колко умен? А за оня войвода казват, че бил много учен, даскал бил в Трявна, преди да хване гората. И книги преписвал …

Какъв ли човек ще е?

Къде ли се крие сега?

Юмер бей беше сигурен: рано или късно и хаирсъзкият главатар ще му падне в ръцете. Или ще го убият, или жив ще го хванат. Дано го хванат жив. Ще нареди тогава да го докарат в същата тази стая и ще започне с него дълъг разговор. Ще го пита и разпитва, но ей тъй, приятелски, за да проникне някак в това неразгадаемо българско фелсефе. Фелсефето на един хаирсъзки главатар, който е тръгнал по горите, вместо да си живее мирно и тихо.

Вратата изскърца. Така предпазливо влизаше само Кара Хасан?

— Какво има? — с раздразнение попита Юмер бей.

— Беим, дойде още един от ония, НастрадинПетровците…

— Да се маха!

— … Идвал много отдалече, изпраща го…

Кара Хасан искаше беят някак си да се развесели, за да не се кара на него и на бюлюкбашията за онова, което се случи на Дар агач. Този, новият зевзек, му се виждаше най-подходящ от всички, които бяха идвали досега. Като го погледнеш, не може да не се усмихнеш — един такъв смешен нос има, а освен това е кьосе.

(… в старите масали кьосетата и плешивите хора са все герои, които се отличават с хитрост и находчивост, живи шейтани, само с поглед могат да те излъжат.)

— Този, новият… е кьосе, беим. И ни един косъм няма на главата си. Не е като другите НастрадинПетровци.

— Я по-добре отвори прозорците! — обади се Юмер бей.

Кьосе бил. И плешив. Може пък да не е никак глупав. И да не е като ония двамата хитър-Петровци, да е весел, много весел човек…

— Доведи го!

И Юмер бей примъкна медния гюм с шербета към себе си. Ледът се беше стопил, но затова пък шербетът беше станал много студен и той надигна гюма, пи направо от широкото гърло.

Новият Хитър Петър влезе без поклон и започна да зяпа към тавана, като че никой нямаше в стаята.

Юмер бей го заразглежда с любопитство. Виж, този вече е истински зевзек. По топчето на носа му личи — с такова смешно топче човек трябва да се роди. И с кьосаво лице. Ама дали е плешив не личи — вързал си главата с един пош, като жена.

— Ей! — извика Юмер бей.

— Къде си, беим! — продължаваше да зяпа към тавана българинът.

— Тука съм, на миндера, защо ме търсиш там горе?

— Защото там ти е мястото, войвода ефенди. Щом аз съм долу, ти като господар трябва да си горе…

— Как те казват?

— Имам си християнско име, ама всички ми викат Кукуряка.

— Ела, Кукуряк ефенди, ела да си пийнеш шербет.

Но кьосавият селянин продължаваше да гледа нагоре и да не забелязва седналия в средата на миндера Юмер бей.

— Не мога да пия шербет, беим.

— Защо?

— Захранили са ме с винена попара и когато мога, пия вино вместо шербет.

— Хахаха… — засмя се Юмер бей. — Добре си изпроси вино, само че в конака няма. Ние, чедата на Аллах…

— В конака може да няма, ама за конака всичко има.

— Добре, добре го каза, Кукуряк ефенди! Юмер бей плесна с ръце. Перде-чаушът, който стоеше вън пред вратата, веднага се появи.

— Кажи да донесат вино за гостенина! Перде-чаушът без малко не ахна. Где се е чувало бей да черпи гяурин с вино и то в самия конак?

— … И пастърма за мезе — додаде аянинът. Кьосавият селянин не помръдваше от мястото си до вратата и все зяпаше нагоре.

— Хайде, седни, Кукуряк ефенди!

Селянинът приближи, към средата на стаята, подви крак и седна точно така, както Юмер бей бе навикнал да присяда в Дивана — с подвито коляно, готов веднага да скочи и да притича за нещо. Но сега беят не седеше тъй и затова малко се сепна от това съвпадение.

— Разкажи нещо весело, Кукуряк ефенди… Идваха тука разни хитър-Петровци, ама никак не можаха да ме развеселят. Започнах да си мисля вече, че вие, гяурите от този край, не можете да разкажете или пък не знаете нито един весел масал.

— А! Излъгали са те, беим! Можем, как да не можем да правим джумбуш с приказки. Ти само ни сложи на сита софра и приказките сами ще започнат да се сипят… Ти чувал ли си как нашият Хитър Петър измамил лъжците?

— Кажи, кажи! — нетърпеливо го подкани Юмер бей.

— Как беше? — завъртя глава кьосавият селянин. — Тъй, тъй… Отишъл веднъж Хитър Петър в едно село. Двама лъжци, които се мислели за много умни, започнали да се навъртат около него, донесли вино, пита и печена гъска. Само че не сложили софра, ами легнали да спят, като се споразумели с Хитър Петър: който през нощта сънува най-страшния сън, той на сутринта ще изяде гъската и ще изпие виното. На сутринта рано-рано единият започнал да разказва съня си: „Сънувах, че съм се изкачил на седмото небе. Погледнах надолу и леле-мале! Свят ми се зави…“ Вторият рекъл: „Аз пък сънувах, че земята се разцепи на две и докато разбера какво става, паднах в пъкъла, при самия Тартор!“ А пък Хитър Петър се обадил: „Като ви видях, че сте отишли толкова далече, помислих си, че скоро няма да се върнете и взех, че изядох гъската …“

— И виното изпил! — плесна с ръце Юмер бей, завладян от странна възбуда.

— И питата изял, и виното изпил…

— Харесваш ми, Кукуряк ефенди. Буюрум, разположи се като за дълъг лаф, махни и тази шамия от главата си.

— Хич не ми връзвай кусур, войвода ефенди. Тъй ми е харно. Пък шамията, ако махна, само ще се загрозя. Един арнаутин преди година ме окълца като зелка, оттогава ми изчезна брадата, с мустаците.

— Как така? — не разбра Юмер бей.

— Той беше вардач на един бостан, бостана на нашия бей. С ятагана си режел дини и пъпеши. Та, казваше ми една бабичка, от това било.

— От какво?

— От ръждивия ятаган, с който ме клъцна по главата. Подлюти ми се кръвта. Цяла година не можах да се оправя …

— Ай, завалия! И мустаците ти окапаха, а?

— Станах кьосе, ама никой в село не ми вика кьосе. Още помнят нашенци какви дълги черни мустаци имах — със съжаление поклати глава селянинът.

Той все още не поглеждаше към бея, очите му бяха извити нагоре.

- Е-е, Кукуряк ефенди, ще ме разсърдиш! Стига зяпа тавана!

— Като дойде виното, беим, ще има какво да гледам пред себе си, а сега хич не ми се ще да броя шарките на чергата. Пък в тебе да гледам не ми прилича. Един прост селянин да гледа търновския войвода в очите…

Юмер бей смътно усети, че тук нещо не е в ред. Дали този гяур не се прави на завеян с някаква цел?

Веселото настроение на бея изведнъж се прекърши.

— Кажи още нещо весело, Кукуряк ефенди.

— Ще ти кажа, войвода ефенди, защо да не ти кажа… Веднъж Хитър Петър се скарал с комшията си и докато разбере какво станало, комшията му ударил един шамар. Отишъл Хитър Петър в касабата и се оплакал на кадията: тъй и тъй, кадъ ефенди, ядох бой, искам справедливост… Ама кадията се случил приятел на Хитърпетровия комшия.

— Как тъй, кадия приятел на селянин чифчия?

— Този, комшията де, бил ваш, правоверен — бързо обясни разказвачът и Юмер бей усети каква остра хладина вее от думите „ваш, правоверен“.

- … Та кадията като негов приятел решил делото несправедливо. „Ще платиш, рекъл той на побойника, един грош на Хитър Петър, загдето си го ударил.“ Един грош, един, ама кой ти го дава. И Хитър Петър протегнал ръка да вземе гроша. „Нямам пари в себе си — казал побойникът. — Ще отида в къщи да донеса.“ И кадията го пуснал… Чака Хитър Петър, чака в кадийницата, ала оня не идва и не идва. Мръкнало се. Разбрал Хитър Петър, че са го вързали на празна ясла и като отишъл при кадията, му извъртял един шамар.

…как само произнесе тия думи: „Извъртял един шамар!“ На кадията, на правоверния, на османлията!

— … И му рекъл: „Сега, кадъ ефенди, всичко е наред. Ти сам отсъди, че един шамар струва един грош. Ти ще получиш гроша, който комшията ще донесе за мене, а пък аз ще вървя да си гледам работата.“ И офейкал, докато кадията се сети да повика някое заптие …

Юмер бей се взря в лицето на разказвача. И разбра защо той непрекъснато гледа към тавана. Иначе погледът му щеше да издаде лютата му омраза!

Как ли му се иска на този Кукуряк ефенди да извърти на някой османлия един шамар! Може би даже на него, на самия търновски аянин!

Юмер бей не знаеше какво да каже. Не му се слушаха вече никакви масали, с никого не искаше да говори. Да се махат всички! Всички да се махат! Напати се вече от хитър-Петровци. Един лаф не могат да пуснат, без да не покажат някак злобата си.

Злобата им… Голяма злоба таят тия гяури, голяма!

Как да живееш спокойно в тази земя, като вече знаеш, че около тебе, близо до тебе, с всеки изминат миг се събира и расте тази гяурска злоба?

Юмер бей закри очи с ръце. Ако не беше мисълта, че ще подражава на кьосавия селянин, и той щеше да извие глава към тавана, за да не гледа тоя, третия Хитър Петър. Притискаше ръце до очите си и си повтаряше, че трябва да се примири, нищо няма да излезе от желанието му да води весел живот тук, в тоя град, дето и на турския бей викаха войвода.

Ала минаха няколко дни и отегчението и скуката така го завладяха, че той пак започна да мисли: нещо трябва да се направи, трябва да има някакво постоянно занимание, за да не се поддаде на погубващото спокойствие, в което като блатни треви никнат глупавите прищевки на търновските бейове — уж веселби с циганки и олани, уж авджилък по гюмета, където повече се пие вино, отколкото се стреля, уж… още много уж забавления, след които се чувствуваш вътрешно изнемощял и още по-отегчен.

Да, трябваше да има някакво постоянно занимание. Умно занимание. И понеже разпитването на различните хитър-Петровци в последна сметка беше начин все пак да проникне в гяурското, в българското фелсефе, той отново нареди на Кара Хасан: дойде ли някой нов Хитърпетровец, да го пусне при него.

Кара Хасан като че ли нарочно изчака бея да се отегчи дотолкова, че да е готов да приеме поканата на един от новите си търновски приятели за авджилък — и едва тогава го намери в кьошка край реката, за да му каже:

— Беим, още един от ония, НастрадинПетровците…

Този път Юмер бей не се ядоса, че сейменбашията не може да проумее огромната разлика между Настрадин ходжа и Хитър Петър. Само вдигна ръка:

— Доведи го!

Но Кара Хасан не можеше добре да се прикрива, въпреки че обичаше да получава подкупи от различните посетители на конака. В себе си той лесно се оправдаваше за това — нали е Кара Хасан а не някакъв лафадх от тия, който умее ловко да се крие зад думите.

Какво има? — отгатна нещо нередно по смущението му Юмер бей.

— Беим, тоя гяурин веднаж каза, че е НастрадинПетровец, а пък друг път …

На два пъти Вълю кехая се опита да проникне във войводницата, за да говори със самия войвода, но Кара Хасан го връщаше с краткия отговор, че Юмер бей е наредил никой да не го безпокои с молби и оплаквания. И едва когато на третия път Вълю кехая пусна в джоба му една жълтица, той се сети, че може да го въведе при бея като разказвач на масали.

— Е, какъв е този гяурин, сайменбаши?

— Ще го видиш, беим — уклончиво отговори Кара Хасан.

— Доведи го — добродушно рече Юмер бей. — Днешното яйце е по-добро от утрешната кокошка.

Кара Хасан само завъртя глава — както наредиш, беим — и зарадван, че всичко се уреди лесно, забърза по посипаната с пясък пътека.

Още щом зърна отдалече косматото лице на приближаващия към кьошка гяур, Юмер бей потръпна от неприятно усещане. Като че трябваше да изпие горчиво лекарство, което сам бе поискал.

Вълю кехая непохватно стори темане, изправи се и в упор погледна бея.

Кара Хасан благоразумно се отдалечи.

Юмер бей дори не попита дошлия знае ли много масали за Хитър Петър. Този човек беше предзнаменование за нещо лошо, Юмер бей почувствува това с усета си на царедворец, който е бил свидетел на не едно тайно убийство и на не един коварен удар в гърба. Не само очите — цялата фигура, раменете, превити напред в привидно покорство, и дори разкрачените крака говореха, че пред него стои човек, който няма своя мисъл, човек оръдие на чужди мисли.

— За какво идваш при мене? — неприязнено попита беят.

Няколко мига Вълю кехая напрегнато го гледаше в очите. И когато заговори, дрезгавият му глас превърна напевния шум на реката в глухо, подземно бучене.

— Дойдох, беим, да ти кажа как можеш да убиеш Тодор войвода.

Юмер бей с усилие се въздържа да не изкрещи: „Аз не убивам никога! Бей съм, аянин съм! Има кой да върши мръсната работа!“

Но странното вцепенение, което го завладя при пристигането на този гяур, сковаваше и устата му. Той не чуваше нищо друго освен еднообразното, внушаващо таен ужас бучене на реката. Като че този шум беше стократно умножен дрезгав глас — гласът на застаналия пред него българин.

— Не мога да ти обещая, беим, че жив ще хванеш Тодор войвода.

— Защо? — чу най-сетне и своя глас Юмер бей.

— Тъй… — рече и замълча издайникът. Юмер бей опита да се усмихне. Но само устните му се изкривиха.

— И … колко искаш?

— Две кесии злато.

Юмер бей разбра, че повече няма сили да продължи тоя разговор.

— Върви… върви разправи всичко на бюлюкбашията.

Ръката му правеше някакви неопределени движения, защото не м о ж е ш е да махне повелително на този човек.

Когато остана сам в кьошка, той с облекчение въздъхна. Така много му се искаше да забрави, че докато седи тук, на прохлада край реката в Балкана, някъде се крие оня войвода.

И си помисли: дано сега не се появи Бедрие ханъм с прозрачните си шалвари и с познатите, отдавна втръснали думи: „В стар съд храната е по-вкусна, Юмер, чуваш ли?“

Не чувам, никакви такива приказки не чувам, щеше да й отвърне той.

Но тогава къде ще намери забравата?

При младите циганки ли?

При оланите ли?

Или да започне да гълта берж.

(… топчета ы малки парчета берж се вземали с кафе или с чаша вода — и действували като силен опиат. Заедно с хашиша — извлечения от мака опиум, това било едно от най-разпространените средства за опио-мания.)

Да стане афионлия …

Малките черни топчета се появиха пред очите му. Но това щеше да бъде началото на края. Краят на всички пропаднали хора — лъжлив рай и бавна смърт. Само два пъти бе опитвал берж, знаеше колко приятно, но опасно забавление е това. Ала знаеше също, че ако не намери някаква опора, ако не се залови с нещо, което целия да го завладее, ще дойде оня миг, когато ще повика Кара Хасан и ще му нареди да донесат три топчета маджун.

Три.

С толкова се започва …