Хайдушка кръв

БАЛКАНА И КАСАБАТА

В един от кратките мигове на просветление той разбра че момичето, което се бе съгласило да му стане жена, не е никаква колибарка. Спомни си, че т я няколко пъти сърдито бе казвала: „Не съм никаква колибарка! Никаква колибарка не съм!“

Спомни си още, че в една от безумните нощи той бе попитал как се казва, а тя му отвърна кратко:

— Виша.

И толкова.

Чие момиче е?

Как се е научила така хубаво да се облича?

И говорът й не е като на колибарско момиче…

Тя вече беше негова жена и той, като се свлече на лакти от одъра, припъпли до войводската си вулия, която висеше на стената, и извади дивита. Мастилото не беше засъхнало, имаше и подострено орлово перо — орлово! — тъкмо за онова, което се канеше да напише. Като скърцаше със зъби и се мъкнеше все така на лакти, той се върна при одъра, взе книгата на Жефарович и я разтвори на последната страница. Добре бе направил господин Жефарович, като бе оставил цяла празна страница.

Върху тази страница даскал Тодор войвода написа с разкривени (ръката му трепереше), но четливи букви:

„Да се знае! Девицата, наречена Виша, стана моя жена пред бога и нека я почитат всички като моя жена, отрочето, което ще се роди, да бъде наречено на мое име, защото то е моя кръв, и да й помагат всички, които ме признават за даскал и войвода, тъй и се подписвам аз, даскал Тодор войвода от Трявна, и заявявам още, че хайдутувах заедно с дядо Кутю Байрактар, двамата заедно, без да се броят юначествата на останалите юнаци от дружината, избихме общо до двадесет и шест турци с народна цел“.

Няколко пъти прочете какво бе написал, постоя та засъхне мастилото. Ами ако той, кехаята, е добър човек и отровата му е нужна за нещо друго. Отровно месо слагат в капаните за вълци … или кой знае за какво може да му послужи отровата.

Стоеше до вратата, но не си тръгваше. Нещо я караше да не оставя сам войводата. Но започна да си втълпява сама — и така да прогонва тревогата от сърцето си: кехаята е добър човек, нали той е спасил войводата! И сега ще му помогне, щом потрябва. Затова тя не бива да се съмнява в него, не бива да вярва само на някакво смътно предчувствие и на подозренията си към хора като кехаята. Поп Маню й бе внушил на никого да не се доверява и от всекиго зло да очаква. А то не е тъй, не е тъй, не е тъй.

Не мога повече… Не мога повече да бягам! Ще остана тук, ще се скрия в тази хралупа. Пищовите ми са пълни, ятаганът ми е в пояса, все ще поваля двама-трима османлии. Не! Най-напред оня, издайника! Ех, да са тука юнаците ми… Ще накладем буен огън, в огъня ще го хвърлим жив да се опече, прах да не остане от това скверно семе. А колибарите ще измислят песен … как съм заловил издайника и как той ми се молел: Тодоре, стара войводо, от старо време останал, молба ще ти се помоля, в огън да не ме хвърлиш, едно ми око извади, една ми ръка отрежи, един ми крак отсечи, да ходя по свят, да прося, да ходя да те приказвам, каква си страшна войвода! Тъй ще пеят и ще разправят колибарите по хора и седенки, ама мене няма да ме има. Колкото юнаци са се появили в Стара планина, все са погинали. Черноризци пишат по псалтирите: „О, горе, кой предаде човека в турски ръце!“ Знам, че и за мене така ще пишат, така ще говорят, ама издайниците пак няма да се свършат… Ей, ти ли си издайникът? Ти ли ни продаде? Виждам те! Дърветата няма да се скрият. Само да ми паднеш в ръцете. Не се надявай на прошка, стига сме ви прощавали на вас, белязаните с печата на нечестивия, на вас, турски подлоги, вашата прошка е ятаган!

Динини иманънъ, верицата ти, гяурски бюлюкбаши! Заради тебе съм оставил топлия дюшек в сарая си и съм се домъкнал в този студен Балкан. Заради тебе! Ти с еврейски и арменски шашарми са това, но без тези крясъци пазарът няма да е пазар, а кафене с макамли разговори…

И сред цялата тая бъркотия Юмер бей пристъпва със синджир в ръката. Другият край на синджира е омотан около ръцете на гяурския бюлюкбашия. Бавно-върви гяуринът, нали е едър и тромав като мечка, зъл и настръхнал, не скланя глава, дръзко гледа хората, но-въпреки това върви, какво ще прави, че няма да върви — зад гърба му е Кара Хасан с гол ятаган и от време на време го смушква в плещите.

Юмер бей избира пролуки в тълпата. Никой не гледа ни към него, ни към гяурина, който води. Но, изглежда, едрият роб започва да прави впечатление, защото ухото му долавя думи:

— Този си го бива да върти греблата на някой галеон.

— Кой го знае… Таквиз на вид едри и здрави понякога са каба …

— Този не е каба, по зъбите се познава.

Юмер бей изпъчва гърди. Синджирът се е затоплил в ръката му. Чака да го попитат за цената на роба още преди да е стигна л на мястото за наддаване, за да каже: „Не го продавам!“.

„Как тъй, беим, как тъй не го продаваш — ще се учуди някой. — Защо тогава си го довел на Аврат пазар?“

„Да видите какви опасни гяури има! Затова съм го довел! — троснато ще отговори той. — Да видите какъв зор съм видял в Тирнова и по Коджа Балкан, докато уловя този баш гяурин …“

Но никой не го подпитва, синджирът се опъва — инатчията гяурин се дърпа назад. Хайде, хайде напред!

… Като се пробуди, Юмер бей видя, че целият чадър се люлее и аха! ще падне. Дясната му ръка още държеше връвта, с която чадърът бе привързан към колчетата.

Ял съм вълча ябълка и змийско грозде, пил съм цвик от конско мляко… Не, не съм ял вълча ябълка, не съм и опитвал змийско грозде, чувал съм, че има цвик от конско мляко… Но малко ли други отрови са ме тровили? Защо той е купил отрова от знахарката? За мене ли я приготвя? Защо иска да ме отрови? Върху раната ми е посипан барут, затова така ме боли, като че с пъздерка бъркат в нея … Да има сега някой … някоя добра жена да ми свари чорбица от охлюви! От охлюви, с малко киселец… пак ми съхнат устата, да има да пийна нещо киселичко…

Сам съм си виновен… В онази рамазанска нощ, нощта на съдбините, трябваше да си пожелая през цялата година да имам спокоен сън. Аллах щеше да чуе молбата ми — та да не искам везирски каук! Сън като на уморен гълъб… като на кротко агне. А то… къде ли не ми ходи умът сега? Туй не е ли дженевизката кула на мегдана Каракьой? Няма, няма да се качвам! Сто четиридесет стъпала са това! Не ми трябва да гледам Стамбул от високо. Не искам! А-ааа! Ще вървя, ще вървя, бюлюкбаши! Бюлюкбаши, войводо … Ще вървя, само не опирай върха на ятагана в скута ми, не опирай, че боли. Моля ти се, Тудор бюлюкбаши, не ме погубвай, ще вървя нагоре. Стъпалата ли? Какво от това, че са толкова много? Ей сегичка ще ги изкача като дива коза, само да не вземеш да ме намушкаш в гърба. Недей, бюлюкбаши! Не съм искал да те продавам на Аврат пазар, от глупост те заведох там, исках да покажа бабаитлък, пък то истинският бабаитин си ти, признавам те за баш бабаит… Войвода ли искаш да те наричам? Та и аз съм войвода. Но ако ти заповядаш, никога вече няма да се наричам така и на другите ще забраня. Ти си истинският войвода. Признавам, признавам…

А в това време планината очакваше изгрева. Нямаше даже далечни отблясъци от идващата светлина, но стана много студено, както винаги, преди да се появи слънцето.

— Войводо…

Но войводата и не трепна.

Да не е умрял?

Вълю кехая се наведе над одъра.

Нищо му няма. Спи и кой знае какво сънува.

— Войводо …

— А? Какво има?

— Ставай, войводо! Ставай да те водя при Крали марковия камък.

— Ти ли си, кехая? Ей сега… Чакай, чакай, мога и сам …

В ръката на кехаята светеше малка лоена свещ.

Най-напред даскал Тодор сложи в пояса си двата пищова. Така, направо в пояса, без да запасва силяхлъка. Нагласяше ги от двете страни и си мислеше: този го е продал!

В съзнанието му още през нощта, в просъницата и бълнуванията се бяха заплели няколко думи, които сега се избистриха в толкова страшна мисъл, че той целият потръпна: ето защо кехаята иска да го заведе да пие от Кралимарковия камък. Да пие отровена росна вода …

Но още е жив даскал Тодор войвода, още има ум и сила да се справи с един издайник. С един. С повече не може.

Кехаята му подаде пушката и клашника.

— Студено е, войводо.

— Ще ми помагаш да вървя! Вземи ми вулията.

— Като пийнеш от Кралимарковата стъпка, войводо …

— Ще пия.

— … не е далече.

— Знам. Все по билото. Ами… не е ли много тъмно?

— Тъмно е, ама виж отсреща зазорки. Зазорки. Изгревът. Ален като прясна кръв …

— Книгата къде е? — изведнъж попита войводата.

— Каква книга?

— Чакай, чакай … Знам къде е.

Не каза ни дума повече. Издайникът нищо не бива да научава за книгата. Нищо не бива да знае и за неговата невенчана невяста.

И като огледа празната каменна колиба, войводата с две ръце се улови за главата.

… боже, боже ако виждаш и чуваш, ако си всемогъщ и вездесъщ… богохулствувам, боже, ти си всемогъщ и вездесъщ… ти всичко виждаш и чуваш. Гледай сега, боже, какво ще донесе тоя изгрев в Балкана, гледай, гледай, ти поне гледай …

И тръгнаха нагоре, към билото.

13!

Някъде долу оставаше Сечената скала, останките от скалата, която някога си дядо Михо беше сякъл, за да си прави твърдина в планината.

Някъде в гънките на тази планина беше медникът с родословните знаци, с името на оня кир Тодор, който дошъл от Търново, когато турците завзели престолнината на българската държава.

И щитът, превърнат във връшник, беше някъде тук, из в тази мълчалива планина.

И девицата, наречена Виша.

И книгата…

Толкова много късчета бяха пръснати наоколо от самия него, че войводата си каза: и най-лошото да го чака горе при Кралимарковия камък, пак нещичко ще остане.

Вървяха, обърнали гръб на изгрева.

— Още малко, войводо!

Кехаята беше готов да го носи, но то й само опираше ръка в рамото му и вървеше с бавна крачка.

Виждаше сянката си — два пъти по-голяма от него, дълга и тънка. Виждаше вече и Кралимарковия камък — колкото воденичен камък сред малката поляна на самия връх.

Но какви са тези стъпки наоколо? Пресни са, тревата е още полегнала.

— Аз … ей сегичка, войводо … И кехаята притича към поляната. Войводата спря да си отдъхне. Но очите му следяха кехаята, който отиде при камъка, надвеси се и завика:

— Има росна вода, войводо!

Като се подпираше на пушката си, Тодор войвода бавно, крачка по крачка, отиде при камъка.

Стъпката на Крали Марко върху камъка беше толкова голяма, че в нея можеха да се вместят стъпалата на трима едри балканджии.

Чак до горе беше пълна с росна вода.

Защо чак до горе?

Кога друг път е имало толкова много вода?

А скоро не е валяло…

— Пийни си, войводо! Пийни си, че да се връщаме колибата…

— Няма вече да се връщам в колибата.

— Как тъй? — не разбра кехаята.

— И от камъка няма да пия!

- … то си е твоя работа, войводо.

— Ти защо не пиеш?

— Здрав съм, нищо ми няма.

— И на мене нищо ми няма. Хайде сега, връщай се в къшлата си, а пък аз ще вървя другаде. И тръгна, като се подпираше с пушката.

— Чакай, войводо! — настигна го кехаята и го улови за раменете.

Той гнусливо се отърси от ръцете му.

— Не отивай нататък, войводо! Снощи се появи потеря…

Но войводата тръгна през поляната. Изведнъж се разнесе дрезгав глас:

— Давранма!17

От глоговите храсти се подадоха дулата на пушки.

— Предай се, войводо! Хвърли пушката и пищовите! - изпищя кехаята.

Беше смешно такъв едър мъж да пищи така тънко и толкова много да се плаши от турците.

Войводата се приведе и целият се простря във високата трева.

Запъпли към Кралимарковия камък. Пъплеше и гледаше кехаята, който, приклекнал от другата страна на камъка, уплашено въртеше очи.

Откъм глоговите храсти се разнесе все същият началнически глас:

— Юрюин! Вурунуз! Тичайте! Удрете! Няколко чалмалии се появиха на поляната. Щракна кремъкът на пушката на войводата.

— Вай… — изохка един сейменин и се свлече на земята.

Още веднъж изщрака кремък о желязо.

Чу се гръм. Пищовът, който войводата продължаваше да държи в дясната си ръка, димеше, когато още един сейменин изохка от смъртна болка.

Останалите сеймени тичешком се върнаха и се скриха зад храстите.

— Недей, войводо! Недей стреля! — пак запищя кехаята.

Даскал Тодор захвърли пищова, с който беше гръмнал, отмести настрана пушката. Те вече не можеха да му послужат, нямаше време да ги пълни наново. Но вторият пищов също беше зареден и той го насочи към кехаята.

Деляха ги две крачки. И камъка между тях.

— Ти си ме продал! Ти и по-рано ни предаде!

— Не съм, войводо…

— Пий от камъка!

Долната челюст на кехаята като че се откачи.

— Пий!

— Войводо …

Но войводата вече беше до него, опря дулото на пищова в сляпото му око и натисна главата му към вдлъбнатината в камъка.

— Пий! Пий!

Така му натисна главата, че издайникът и да искаше да се извие встрани вече не можеше — цялото му лице потъна в мътната вода.

— Пий! Юдинско семе! Пий или ще ти пръсна главата!

— Вой… ааа… ъ-ъ-ъ…

Жилав врат има този мръсен издайник. Жилав. Но защо така изведнъж се отпусна? Не, не се отпусна, някак особено се вкаменява. Пръстите му изтръпнаха, той ги разтвори и кехаята се свлече встрани. От устата му започна да излиза пяна. Хъркаше, давеше се, цялото му тяло се гърчеше.

— Давранма — пак извика същият глас откъм глоговите храсти.

Но войводата дори не се обърна.

— Юрюйи!

С голи ятагани в десните ръце и с пищови в левите десетина сеймени едновременно се появиха откъм храстите.

… всичките не мога, само един …

И си избра един наперен сейменин, който най-бързо тичаше и най-силно викаше.

Много барут беше сложил, силно изгърмя и цяло облаче дим се появи.

Сеймените пак побягнаха, като оставиха един труп след себе си.

Войводата захвърли и втория пищов.

Беше забравил да вземе ятагана си И големия си нож бе забравил. Беше с голи ръце. Как, как не се сети, че и той трябва да умре! Та сега чалмалиите могат жив да го хванат. Няма да го хванат!

Той опря длани в камъка и надникна в мътната вода, останала в Кралимарковата стъпка.

… от тука пи издайникът. От същото място ли трябва да пия и аз? От едно и също място ли идва смъртта ни, на издайниците и на хайдутите мъже като мене? Една и съща ли е кръвта ни? Наведе се и пи.

Отровната вода беше блудкава, лигава, но от нея още остана в дъното на длъбнатината и той започна да обира капките с език. Жаждата, която го бе мъчила толкова дълго, сега поне щеше да бъде утолена.

Когато Юмер бей запъхтян изкачи стръмнината и отиде на поляната, потераджиите вече се бяха насъбрали около камъка и гледаха двата трупа.

Той нетърпеливо разбута хората си и припряно запита:

— Кой, кой е гяурският бюлюкбашия?

Най-напред загледа едрия, мустакат мъж, който бе изплезил език и изцъклил очи. Такъв едър и здрав човек трябваше да бъде войводата, който го бе карал нощес с ятагана си да се качва по сто четирийсетте стъпала на джеиевизката кула в Стамбул.

— Този е, беим — рече някой и Юмер бей отмести поглед.

И видя един слаб млад мъж, с дълги коси и светли очи, застинали в ням въпрос към него: защо, войводо, ме уби?

… но аз не съм те убивал. Ти сам се отрови. Аз щях да те закарам в Стамбул, щях да те хваля колко си курназ и ербап, може би щяхме да те обесим или да те посечем, но то е друга смърт …

И за да не гледа повече измъчения, кротко заспал в смъртта си истински войвода, той, търновският войвода аянин, извади пищова си от силяхлъка и го насочи към трупа на издайника.

Премери се бавно, спокойно и натисна спусъка. (… в старите книги е записано, че не се минало много време след смъртта на даскал Тодор войвода и в Тревненския Балкан се появил с още по-голяма дружина Мали Стоян войвода. Ала се появил и издайник, който…)