Хайдушка кръв

В БАЛКАНА

Да бяха човешките зъби едри и здрави като тесли, тогава с тях щяхме да се защищаваме.

Зъбите затракаха в устата на войводата.

И зъбите му се разклатиха. Чак от корените се клатят. Ръждясали тесли са това, ръждясали… И златни да бяха, пак щяха да ръждясат, макар да е казано, че златото ръжда не лови.

И златото лови ръжда, само че тя не се вижда. Но това всеки не може да разбере — то е от вътрешната а реч.

„Когато градината е заключена и изворът запечатан, каква полза от двете?“ — пита Дамаскин Студит още в началото на своето „Съкровище“.

Каква полза от това, че господин Жефарович е изровил от забвението българския герб? И той е заключен в една книга-градина.

Колко хора са видели тази книга?

Десетилетия ще минат, докато във всяко българско селище ще има поне по един, който да знае какъв е българският герб.

А изворът… изворът на някогашната българска слава е запечатан с девет турски печата. Мине не мине някоя година — и Антихриста се появява в образа на османлия. Останали без сили от глад и от жажда, нещастни човечета започват да викат: „Велик цар се яви на земята, елате всички да му се поклоним, елате да видите силата и властта на царството му, защото ще ви даде хляб и много вино, и живот, който ще ви хареса; подаръци и почести големи ще ви даде!“

Втурват се тогава гладните и жадните, ония, които не се надяват на себе си, а все разчитат на чуждото благоволение. И падат в краката на Антихриста, и започват да славословят, и молят: „Чухме, че си велик и причиняващ радост на робите си: заради това дойдохме да ти се поклоним, да ни нахраниш, че умираме от глад“. Тогава Антихриста, зарадван, че те така лесно признават властта му, им казва: „Елате да ви направя печат на дясната ръка и на челото“. И всички покорно протягат ръце и подлагат чела… А когато вече всичко е свършено, те, нещастниците, с голям глас — в един глас! — викват: „Ето, ние ти се поклонихме и ти ни подпечата, сега дай ни да ядем и да пием, че умираме от глад! Обърни смрадта в благовоние, защото се задушаваме! Нареди изворите да се напълнят с вода! Кажи на небето да пусне дъжд и земята да даде плода си! Прогони далече човекоядните зверове, всички ние в теб се надяваме да живеем!“ Но те още не знаят, че са излъгани, и когато Антихриста проговорва, не вярват на ушите си. „Откъде да ви дам аз хляб? — злорадно пита той. — Къде да ви намеря вино и вода? Земята не иска да дава плод, небето не иска да пуска дъжд, откъде да ви намеря хляб, за да ви дам? Да не би аз да съм бог, та да ви дам всичко това? Дайте ми ги вие на мене!“

Давайте сега, нещастници, вие, които повярвахте на Антихриста. Давайте му кръвта на изтощените си тела, давайте до последния свой дъх…

… докато има дъх в гърдите ви.

…а в моите няма.

Няма.

Господи, създай отново въздух! Умирам, господи, без въздух!

Ох…

От изохкването нещо се откъртва от гърдите на войводата и той пак поема нагоре по познатата козарска пътека.

Пак са се появили потераджиите. Целият Балкан се е вмирисал на вгранена лой.

Ето и първият чалмалия. Вика нещо, размахва ятагана. След него втори, трети… а войводата е само с еди нож в пояса. Ще убие с него първия, а втория? А третия?

В пояса му има още нещо… каква е тази кесия!

Злато!

Бързо развързва кесията и започва да сипе злато след себе си. Знае какво ще стане сега. Не един преследван хайдутин се е спасявал така.

За да може равномерно да сипва златото, той за капва ножа. С две ръце държи кесията и я тръска — за да бъде златната диря по-дълга.

Горе, на върха, той спира и започва да се смее.

Хахаха!

О-хо-хо!

Хей, обрязани свини! Блъскайте се, ръфайте се един друг, гърлата си прегризвайте за златото на Тодор войвода! Ха тъй! И с ятаганите! С ятаганите, де! За една жълтица сте готови човек да убиете, а сега цели шепи можете да съберете. Чисто злато е това, от най-чистото. То вече не ми трябва. Само веднъж да се оттърва от вас, мръсни чалмалии! Не ми трябва никакво злато, ни дори най-чистото, много пъти пречиствано на огън. Тъй, на огън го пречистват. А теглилата пречистват човека. Не златото — теглилата …

И докато потераджиите се давят като кучета за неговото злато, той се спуска по отвъдния склон. Там има колибарско селище. Знае го, няколко пъти е нощувал, само че не може да си спомни името на ятака. Той беше ятак на дядо Кутю.

Никой не се вижда наоколо.

Няма ли тука хора, бре?

Къде сте се изпокрили?

Покрай разградените трънени плетища кококат кокошки. Мъртвило, истинско мъртвило. Ето там, при пещта за печене на сливи, са струпани цял куп празни кошници. Готвят се колибарите за сливобер.

Ами, сливобер. Два месеца — та и повече има дотогава. Кой знае за какво са им потрябвали тези кошници.

Полъхва ветрец и донася вонята на кучешка колиба.

Ала колкото и да се оглежда войводата, не може да види никаква кучешка колиба.

И изведнъж…

Издайник има тук!

Не успява да съобрази дори в коя посока да побегне. Този път не краката, а лактите на ръцете му го подсещат. И гърбът, който бързо се превива. Като дебел смок се промъква между върбовите кошници и намира гърлото на глинената пещ. Пепел лепне по ръцете му, по лицето му, прониква чак в ноздрите и в устата му. Но вече е вътре в пещта, свит на кравай…

Сега не могат го намери.

Никой не го видя.

Колко е прохладно в тази пещ … у-у-у. Чак усойно! Как така, в пещ е, пък усойно …

Тресе го. Зъбите му тракат от студ.

А не може дори ръцете си да събере и да разтрие пръсти, да се поразмърда, да му се разиграе кръвта. Остава му само да трака със зъби и да изрича в ума си молитви.

Нито една дума от молитва не се появява в съзнанието му.

Какво е това?

Оглупява ли?

Какво става с него?

Нещо се отприщва в мислите му, но това не са думи на молитва, а някакви объркани слова от кой знае кога слушана песен за болник, който обещава пред иконата на Христос, че ако оздравее, ще направи „на буйна вода камен мост, сред пусти гори — манастир“.

Пусти гори… та има ли по-пусти от горите на Тревненския Балкан. Тук някъде ще построи манастир. С бели стени, с черни калугери. Както в песента за Света гора…

Кой шета наоколо?

Какво става край пещта?

Той напрегнато се услушва. И долавя тихо шумолене.

Стъпки.

Силно замирисва на кучешка колиба.

Издайникът.

Измъкнал се от своята кучешка колиба и сега души наоколо…

И този път не умът, а тялото му, лактите решават какво да прави. Отначало единият лакът открива малка хлабина между кирпичите, с които е изградена пещта. После и другият лакът намира пролука.

С двата лакътя тихо рие дъното на пещта. Рие като къртица. Тънички са стените, бързо ще ги пробие. Само издайникът да не се сети да дойде от задната страна на пещта …

… Когато слънчевата светлина блесва в очите му, войводата замижава. Сега пък краката му решават какво да прави и той се понася нанякъде.

В гората, в гората, в най-гъстата гора!

Бяга с всички сили, клони дерат лицето му, но вече не чува никакви стъпки (на издайника!), чува само запъхтяното си дишане, но то не може да го издаде, защото вече го заобикалят тъмните стени на вековния лес…

… все по-тъмни.

Докато е бягал през гората, се е свечерило, но защо е станало толкова топло?

Много е топло, като през юлска нощ.

Топлината го кара да се отпусне. Едва-едва мъкне крака. Поясът му се размотава, влачи се по земята, остава зад него, но той няма никакво желание да се наведе и да го прибере. Не му трябва вече пояс. Кесия няма. Ножа той загуби някъде.

Ризата го стяга на врата. Душно, много е душно…

Поток ли шуми наблизо?

Да отиде сега и да се гмурне в някой вир, в някой от ония каменни вирове на малките планински реки, които са толкова прохладни през юлските нощи…

Какво чука?

Да не е клепало?

Да не би… вече някой друг да е построил „сред пуста гора манастир“?

Разбира се, че е клепало — толкова ясно бие.

Ей сега ще се белнат стените на черния манастир. Какво говори — как така чер манастир пък бели стени. Бели стени на бял манастир.

Ето ги там! Бели са, много са бели! Зад тях, в тях е заключена тишина … покой … Да стоиш с братята монаси в малката манастирска църквица и да пееш черна молитва — тихо, полека.

„Вземете моето иго върху си и се поучете, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си …“

Дрънкат кадилници, тихо напяват братята монаси.

Посвещават послушника Тодор. Постригват го в монашество. Както е по канона — „Последование Малая схими сиреч мандии“.

Пострижение в монашески чин пред стиховните стихири на Вечернята…

Игуменът — висок слаб старец, поучава коленичилия пред него послушник.

— Защо си дошъл, брате, при нас? Не е ли това от някаква нужда или от насилие?

Какво да му отговори?

Как да му каже, че вече е останал без сили от това преследване, че само тук, зад стените на манастира, може да се спаси от потераджиите и издайниците.

А старецът-игумен продължава да го разпитва.

Не, не го разпитва. Само му задава въпроси и не дочаква отговорите. Навярно е глух. Добре е, господи, че е глух, та не иска да му се отговаря. Игуменът си мисли, че послушникът отвръща така, както са го учили …

… както бяха учили даскал Тодора в Килифаревския манастир, когато бе решил да се покалугери. Два месеца го учиха — молитви, думите, които трябваше да бъдат казани при … как беше? Пострижение…, сиреч Малая схима.

Ето и поученията — игуменът го поучаваше:

— Ако, прочее, желаеш да бъдеш монах, преди всичко чисти себе си от всякаква сквернота на плътта и духа, имай смиреномъдрие, остави дързостта на житейския повик…

Ще я оставя! Ще оставя вече тая дързост, честний отче! Какво ми донесе тя? Само мъки. Не, отче, излъгах те. Тази дързост ме направи от даскал — хайдутин, а от хайдутин — войвода. Тя ме научи да играя хайдушко хоро. Чувал ли си за хайдушкото хоро? Когато хайдутите играят, цялата земя трепери — тежко-тежко, стъпка в стъпка, и като извикат „иху!“ — листи падат от дърветата, птичи гнезда се пропукват. Виж, за птичите гнезда може да е грехота, но какво да се прави, когато за хайдушката сила няма прегради …

Поучение:

— … не се отчайвай при изкушенията, сине!

Не се отчайвам.

Много са ме изкушавали. Седях си в църковната килия, кротко учех дечицата по псалтира и часослова, подострях им, както бе ме учил поп Маню, пачите пера, а вън чаршията шумеше, гласовете на жените ме мамеха да изляза и да погледам какъв народ минава… Най-много съблазни имаше по време на събора — от Архангеловден до Заговезни.

(… пак ще разгърнем книжката с избеляла корица за най-старата тревненска църква:

„Черквата «Свети Архангел», малка, едва побираща 400–500 богомолци, е трябвало да обслужва едно балканско население от 15–20 хиляди души. Многобройни свещеници е трябвало да обхождат разпръснатите по на 15–20 километра колиби, да извършват религиозни треби. В дни на светли празници като Великден, Коледа, както и на храма на черквата «Св. Архангел» и др. Трявна е наподобявал библейски Йерусалим със своя храм. Гъмжило народ се е стичал в Трявна. Особено тържествено се празнували Пасхата Христова — Възкресение, и Архангеловден. От сряда на страстната седмица, а даже и от Връбница в Трявна ще слязат кервани коне и кола, носещи колибарски семейства с провизии за 5-10-дневно пребиваване в Трявна. Тия семейства ще се настанят в близки приятелски или родствени тревненски къщи. В празнично облекло, с жизнерадостни д весели лица, с накити и доволство, тая маса богомолци са се трупали да заемат място в храма божи, да слушат четенето на евангелието, да гледат службата в «Св. Архангел», водена от 15–20 свещеници, между които някои беловласи старци. Едва ли една десета от богомолците ще имат възможност да влязат в храма божий, девет десети ще бъдат вън от зидовете на храма, изложени на дъжд, сняг, вятър, но сияещи от блаженство и доволство. Не по-малко славно се е празнувал и патронният, храмов празник 8 ноември. Тогава се е започвал и тревненският събор, останал по традиция от незапомнени времена. Църквата «Св. Архангел», макар и с многобройни свещеници, едва ли е могла да извършва в известни дни религиозни треби за един празничен ден. Поп Йовчо разказвал, че в един зимен неделен ден, преди месни заговезни, са били венчани седемдесет сватби от свободните 5–7 свещеници в черквата, а последните сватби са били привечер едва довършени…“)

… Цяла седмица продължава тревненският събор, отче, ти сигур знаеш това. Идва много свят. И не само от нашите колиби, ами от Габровските, Дряновските и Килифарските колиби. И много отвъдненци идват. Отвъд в Трявна викаме на земята отвъд Балкана, защото нам, на тревненци, тя пада отвъд планината. Казваме им още и романци, а земята Романия, тъй е останало от старо време… Та на тоя събор цяла Трявна ехти от свирните на гъдулки, гайди и кавали. И от песни, защото са гласовити нашите тревненци, като викнат, сторва ти се, че цялата планина огласят. А хората се люлеят от сутрин до вечер. Голямо изкушение е, отче игумене; да гледаш как се вие моминско хоро. Ситно тропат тънконогите тревненки, нашироко се развива „колибарското хоро“, че има в Трявна две хора — „селско“, сиреч тревненско, и колибарско. И на двете хора едни игри се играят, и право да ти кажа, отче игумене, май че колибарките по-хубаво играят, по им са кръшни телата, макар че лицата им са по-загорели. И колибарските момци са по-добри играчи, даже някой от тях ги викат за хоро-води на „селското“ хоро… Какво да ти разправям за играта, ти си бил млад, и ти си тропал разни хора — „на едната страна“, „на двете страни“ … Има една игра, „искийската“, виж, нея всеки не може да я играе, трудна е за игране … Как да не прегреши човек и да не попрекали в виенето по време на тревненския събор? А пийнеш ли, изкушенията сами идват при тебе, иска ти се от всичко да опиташ, и най-вече от забранения плод. Понякога, като прежумиш, си готов и нахапана ябълка да опиташ… Тя не е за разправяне, отче игумене, ами по-добре продължавай да ме поучаваш, все може да има някаква полза от това. Пък и да няма полза, поне вреда няма да има. Хубаво хоратиш, отче, много хубаво хоратиш…

- … Не се отвръщавай от нищетата, нито от човешкото озлобление или унижение, нито от нещо друго такова, което мислиш да е неудобно и което би ти създавало огорчения.

Чакай, чакай, отче игумене! Тук са заплетени разни работи. Да не се отвръщам от нищетата, това го разбирам и приемам, но да търпя човешкото озлобление и унижение? Доста съм търпял, доста унижения съм гледал по тая заробена българска земя. Най-често, отче, се озлобяват страдалците. Страдат, страдат и се озлобяват. Но не проявяват злобата си към истинските причинители на нещастията си, сиреч управниците османлии, а се нахвърлят един на друг, един страдалец на друг. Християнски ли е това?

Поучение:

— … Като монах и ще гладуваш, и ще жадуваш, и ще бъдеш гол, и ще бъдеш укоряван, и унижаван, и гонен, и клеветен, и обременяван с много други скърби.

— Ей, отче игумене! Чуваш ли ме? То по-добре, че не чуваш. Ами тогава кой ще ме чуе и кой ще ми каже защо да ставам монах, щом ще живея както досега — и гладен, и жаден, и гонен… Не искам вече да бъда гонен, отче? Не искам, не искам, не искам … Разни поучения:

- … да бъдеш като скала, твърда опора срещу врага, камък на търпението.

- … да бъдеш източник на утеха, подател на сили.

- … да бъдеш сподвижник на мъжеството. Дяконът:

— Да внииимааавааамеее! Войводата:

— Внимавайте всички! Слушайте! И ти, отче, отпуши си ушите най-сетне! Не искам да ставам монах. Не искааам! Женен съм, вчера се ожених. Син чакам. Може и дъщеря да е, но най-важното, че ще имам потомък. Няма да изсъхне коренът ми в скалистия Балкан…

Игуменът:

— Анатема! Дяконът:

— Анатема!

Изпищява от престараване и някакво хилаво момче — четецът-послушник:

— Анатема!

И той отново побягва:

Някой злобно просъсква над него:

— Къде се затече, даскале? Не знаеш ли, че лисицата, колкото и да бяга, най-подир пак достига дукяна на на кожухарина?

Млък, куче семе! Не съм лисица, никога не съм бил лисица. Може да съм ранен вълк, може и мечка стръвница да съм…

Но невидимият словесен издайник пак се обажда:

— Мечите и вълчите кожи са по-скъпи. Ела тогава, де! Ела да уловиш жив вълк за опашката! А-аа! Глътна ли си езика!

Вълю кехая дълго слухтя около каменната колиба. Несвързаните думи на ранения войвода вместо да го успокоят, още повече го объркаха. Ами ако му е мръднала чивията на даскала? Как тогава ще го убеди да излезе от колибата?

Като се навеждаше и приклякаше, за да занича по-добре, кехаята усещаше тежестта на златото около кръста си — бе препасал широк кемер под пояса си. Но тази, тежест вместо да му спъва вървежа, правеше го по-пъргав и по-жилав. Още два кемера ще препаше … Той даже знаеше мястото, където те щяха да легнат — отгоре, над първия кемер, където сега нещо му хладнее.

Но и тия хладни пояси не му пречеха. Не мислеше за тях, имаше си други тревоги. И сега в Балкана никой не трябваше да се усъмни, че той е издайникът. Знаеше какво го очаква, ако се разчуе — ще пръкне след някоя друга година нов войвода, а може и от друг Балкан да се прехвърли прочут войвода с дружината си и първата му работа ще е да го намери. Колко страхотии се разправят за наказване на издайници… На глогов ръжен ги печели — като телета над буен огън. Или ги заравяли живи. Някои ги мъчели дни наред с нажежено желязо, докато останат без сили да викат от болките, после ги захвърляли в пропаст или глух дол …

Тези разкази не оживяваха в съзнанието на Вълю кехая с образи, те бяха само думи — страшни, внушаващи ужас, но все пак думи, които минаваха покрай него.

В колибата войводата притихна.

Кехаята отиде до вратата и се надигна на пръсти, надзърна през горния процеп.

Нищо не видя и глухият гняв, който носеше в себе си към войводата — от предаването на дружината, започна да го задушава. Това беше тъмното, оживяващо нощем чувство на страх, че може да се случи нещо непредвидено и вместо той да продаде войводата, него да продадат. Понякога до петляно време се мяташе в постелята и осъмваше с мътна глава и с разкаяние — що ли му трябва да залага главата си още един път… Но хладните пояси над пълния с жълтици кемер му напомняха, че трябва да върви докрай. Или цял живот слуга на бейове, или богат кашлъ-сайбия, когото турците ще уважават, защото ще имат полза от него — ще пусне на тоя-оня нещо в ръцете, ще показва чорбаджийско благоволение…

Така подтискаше този тъмен страх и, насъбираше гняв срещу войводата, като че той беше виновен за опасностите, на които се излага.

Никой нямаше да му повярва, ако кажеше, че Тодор войвода сам го подтикна да стане издайнйк. А то беше чиста истина… Миналото лято хайдутите се появиха при неговата къшла. Дотогава само беше чувал за тях, но сега дойде и неговият ред да им даде агнета сугарета. Настаниха се на поляната пред къшлата, накладоха буен огън и дядо Кутю запретна ръкави — докато момчетата си чистеха пищовите и пушките и сипваха нов барут на подсилите, той одра четири агнета. На трима хайдути се падаше по едно агне. И започваха да въртят агнетата на шиш. През цялото време Тодор войвода лежеше по гръб в единия край на поляната. Гласът му не се чу. Лежеше си там мирно и тихо и гледаше небето. Вълю кехая му се чудеше — как тъй такъв млад мъж, има-няма тридесет и пет-шест години, е станал войвода, а Кутю Байрактар си е пак байрактар? Сигурно има нещо, дето е накарало стария байрактар да му отстъпи мястото си… Докато кехаята гадаеше за хайдутите кое-що, първото агне беше опечено. Сложиха второто на шиша. Вече се бе стъмнило, хайдутите дооглозгваха кокалите, когато един от стражите им — той пазеше някъде надолу, към царския път, дотича и съобщи, че е видял да припламва огън край реката. Навярно са потераджии. Едва тогава се чу гласът на Тодор войвода — извика на момчетата си да тръгват.

И тръгнаха. Никой не се сещаше, че агнетата не са платени и че заради хайдутите той, Вълю кехая, трябва да плаща на бея.

Беше тъмно, но кехаята бързо откри войводата по високия овчи калпак и го настигна. Хайдутите вървяха бързо, един зад друг, водеше ги байрактарят.

„Ами парите за агнетата, войводо?“ — улови Вълю кехая даскал Тодора за ръката.

„Друг път като минем, ще ти ги дам!“

„Сега ми ги дай, войводо. Беят може да изпрати човек…“

„Ще го излъжеш. Няма да ти е за първи път.“

„Войводо…“

„Остави ме! Не виждаш ли, че бързаме?“

„Войводо…“

„Ох, да те вземат мътните!“

Войводата спря, извади от пояса голяма кесия и простря дланта на лявата си ръка.

Гърлото на кесията бълваше огън и този огън ослепи кехаята. Той протегна ръце. Ако наблизо имаше пропаст, щеше да грабне кесията с едната ръка, а с другата — да стисне войводата за шията — и в пропастта… Овладя се бързо, пред очите му огънят изгасна и той чу гласа на даскал Тодор:

„На! Вземи! Една жълтица ти стига!“

Оттогава тази жълтица напомняше на Вълю кехая за огъня, който го бе изгорял през онази нощ — той я носеше в пояса си, вързана в края на един пош, като знак за нещо, което не бива да се забравя … И оттогава мразеше войводата — той го бе научил, че много злато може да вземе. Не от неговата кесия, от другаде, но много злато, много, много… Мразеше го и заради друго — че той беше станал причина да се съживят в паметта му думи, кой знае кога, чути: „Мъчно е войвода да станеш, а то пари лесно се печелят.“

Лесно се печелели … майната им на тия, гдето тъй разправят! Да дойдат да видят как се пече човек на глогов ръжен, скрит вътре в него. Награда от турците току-тъй не се получава … Лесно било пари да печелиш. Лесно е войвода да станеш — съберат се десетина луди глави и който е най-луд от тях, им става войвода.

Ала в тия разсъждения нещо не беше в ред. За даскал Тодор никой не разправяше, че е луд. Тъкмо обратното, казваха, че е умен, та разумен, по ученост надминавал търновския кадия.

Още един прилив на гняв заля гърдите на Вълю кехая. За всичко е виновен този тревненски даскал! Защо ли го спаси тогаз, та сега да трябва още веднъж да го предава…

Така си говореше, но вече бе решил какво да прави. И сега, както първия път, ще излъже и хайдутите, и турците. Хайдутите … само един е той, даскал Тодор. По-важното е турците да излъже. Ще им каже, че неговата работа е само да им покаже къде се крие войводата с новата си дружина.

Нищо друго няма да им обещава. Да им посочи отдалече — както т о г а в а … А заради себе си ще се погрижи даскал Тодор да не попадне жив в ръцете на османлиите. И понеже и не може да разчита нито на точна турска стрелба, нито на това, че войводата ще предпочете да се убие сам вместо да го запленят, той, Вълю кехая ще нагласи нещо … нещо, което само той ще си знае. Баба Тушана ще му помогне. И никой никога нищо няма да узнае!

Хладните пояси над кемера неочаквано пристегнаха кехаята и за да ги премахне, той с две ръце блъсна вратата на колибата.

Сепнат, войводата се попривдигна от одъра. Ръката му сама намери пищова под пълната с папрат възглавница.

— Стой там! Кой си? Кажи!

— Кехаята …, гдето те спасих.

— О, брате, ти ли си!

Ала кремъклията пищов още бе насочен към влезлия.

— Ела, ела де!

Вълю кехая пристъпи бавно. Очите му не се откъсваха от дулото на пищова. С едно замахване можеше да го избие от ръката на ранения. После да се нахвърли върху войводата и да му свърже ръцете. Но това щеше да означава лесна победа за турците — да им продадеш вързан човек. Те трябва да се поразтревожат, да се поизпотят по тия голи Балкани, да се убедят, че войводата, макар и ранен, е все още опасен и че си струва да дадат две кесии злато за главата му. Иначе щяха да му подхвърлят само някоя друга жълтица, а може даже и това да не направят, добре ги познава Вълю кехая, турчинът едно знае — „гяура изиет“ — на българина мъка дай. Мъка, не пари. Ама сега той така ще натъкми всичко, че те сами ще му слагат златото в ръцете.

— Пооправи ли се, войводо? — опита се Вълю кехая да се обади, колкото може по-тихо.

Знаеше, че когато говори тихо, гласът му не е така дрезгав. Освен това тихото говорене означава съчувствие, проникване в чуждата болка.

— Не съм добре, кехая… Само като пийна от зелената стомна, ми поолеква. Раната ме боли. Я ми подай стомната да си пийна пак!

Вълю кехая огледа колибата, но не видя никаква стомна.

— Дай, де! — подкани го войводата и отпусна глава върху възглавницата.

Пищовът остана в дясната му ръка с дуло, насочено към тавана.

Към тавана или към кехаята?

На Вълю кехая се струваше, че дулото непрекъснато го следи. Никак не е глупав даскалът. С думи добре го посрещна, а пък пищова… Ама Вълю кехая в думи не вярва.

— Няма никаква стомна, даскале.

— Няма ли? Вярно, че няма… И преди малко търсих … Вземала я е.

— Коя? Коя идва тук? — припряно попита кехаята.

Но не отговориха нито даскал Тодор, нито дулото на пищова, който го следеше. Отговорът на зейналата цев можеше да бъде само един.

— Знахарката ли идва, даскале? — с усилие попита той.

С баба Тушана се бяха уговорили тя сама да идва тук, да не изпраща момичето. Не е работа на момиче да превързва ранен хайдутин.

— Тя ли е, даскале?

Войводата само кимна.

Най-сетне дясната му ръка се отпусна върху козинявата постеля.

Вълю кехая скрито въздъхна. Слава богу… Сега остава да увещае войводата за в други ден.

— Даскале… дойдох да ти кажа как по-бързо да оздравееш.

Всичко бе обмислил, дума по дума, но като започна да говори, усети, че нещо не е в ред. Трябваше на учен човек да дава акъл. Ще успее ли?

- … То може да са само приказки на колибарите, ама казват, че ако рано-рано сутрин, по роса болен човек отиде горе над Миховци, при Кралимарковия камък…

Войводата като че ли бе заспал. Клепките на очите му бяха спуснати плътно.

— Чуваш ли, даскале?

— Чувам — съвсем смислено се обади той. — Знам за камъка.

Още от дете знаеше за Кралимарковия камък. Какво се опитва този поленец, кой знай как попаднал в Балкана, да му разказва за онова, което беше част от самия него — живо късче от детските години, от приказките на дядо му, от целия оня странен свят, който той оттогава, та до ден днешен не можеше напълно да проумее … Имаше Горна земя. Имаше и Долна земя. И змейове и лами, хали и юнаци, и една златна ябълка. Имаше… не, имало, някога си един дядо Михо, викали му Белозъбия. Може би зъбите му са били много бели или кой знае. Потомците му били наричани само Миховци. В едно общо име се бяха слели имената им, бяха се претопили в казана на големия род. Само дядо Михо Белозъб, както оня к и р Тодор си стояха със своите имена. Сечената скала и тя беше от дядо Михо. Искал да я пресече и като че ли я пресякъл. Или времето я пресякло. Времето, което всичко разрушава. Скалистият провлак се отделил — то се вижда как се е цепнал от горе до долу. И скалата рухнала. Каменна грамада има сега там, гдето някога дядо Михо беше сякъл камъка… Какво знае този кехая, този поленец! Ще му говори за Кралимарковия камък! Та кой в Миховия род не знае, че ако рано, преди изгрев, болен човек пие росна вода от стъпката на Крали Марко… Голяма стъпка е оставил горе, на самия връх, Краля Марко. Рядко се случва цялата стъпка да е пълна с вода — вода не от дъжд, а от роса. Трябва дни наред да не е валяло и тогава да отидеш. Знае ли това тоя поленец?

— То не е далече, даскале. Все по билото… Аз ще ти помогна. На гръб ще те нося, гдето не можеш да вървиш …

Виж, това вече войводата не знаеше. Все му се струваше, че каменната колиба е някъде другаде, в непознати места. А то било съвсем близо до старите Михови колиби, до Сечената скала и Кралимарковия камък.

Ех, да може да се привдигне от постелята, да стъпи здраво на крака, та да разкърши плещи…

Ей, кой си ти? Я ела по-близо да те разгледам!

Кой те е изпратил тук? Я си подай ръката да видя нямаш ли и ти печат… Какъв печат ли? Не се прави, че не знаеш! Печат, такъв един печат на дясната ръка и на челото… Нямаш ли? Да не лъжеш, ей! Нечистивият ви е белязал всичките… издайници мръсни! Български като мене говорите, а само гледате да запалите на някого чергата. Не ви вярвам, юдини синове! Не за вас господин Жефарович е изписал герба с лъва, не за вас! Да знаете: няма къде да се скриете, като дойде Видовден. Тогава много калпаци ще опустеят. Тъй да знаете, издайници мръсни. Не мислете, че съм умрял. Може вече да не съм вълк, може да съм се превърнал в мъниче или даже в котка, ама и котката, когато умира, пак за мишките мисли. Миши са ви душиците, в миши дупки се криете. Знам, че вече ни мислите за изтребени, готвите се да сеете ряпа по огнищата на нашите къщи. Всичко знам за вас, мръсни издайници! Не току-тъй съм даскал и войвода. За мене по тревненската чаршия говорят, че от много учене съм стигнал на книгата дъното. Тъй приказват тревненските дюкянджии и тъй мислят — че има само една книга. Глупави са. Книгите са много, безчет, но дори една единствена книга за българите да има, ако тя е като книгата на господин Жефарович, и тя стига — не да я четеш, а да я гледаш и да се дивиш как все пак е оцеляло едното българско племе. А вие, другото племе, което само по име е българско… вие, издайници мръсни, най-много говорите, че сте българи, и се плодите по-бързо от нас … Отгде да знам дали козарката ще роди? Ами ако не роди? Ако нещо там … и остана без наследник?

Ей, я си покажи дясната ръка!

Има ли печат?

Няма ли?

Виждам, че няма… Ами ако… ако тези печати не са върху челата и десните ръце, а върху самия ви дъх? Не може ли? Може, върху дъха ви може, щом е дело на нечестивия.

Или пък… да трябват особени очи, за да види човек печатите, тъй де, особени, белязани очи. Малко хора имат такива очи. Повечето проглеждат и виждат печатите едва когато издайниците ги продадат. И едва тогава разбират своята цена. Цял живот се блъскаш по грешната земя и не знаеш колко струваш. Изведнъж се намерва издайник, продава те и ти научаваш каква ти била цената… Е, походих като войвода, дружина водих. Сега могат да ме продадат… Тъй е. Хората хора изяждат.

Като го чу да говори за издайници и за някакви печати, Вълю кехая се скова от изненада.

Как е могъл да узнае?

Но войводата продължи да говори несвързано и полека-лека кехаята се успокои. Треска го тресе, трескави му са и приказките на даскала. И трескав обаче може да направи някоя беля с пищова. Дали да му го вземе?

Отиде до одъра и се надвеси.

Войводата беше изпуснал пищова. Трябваше само да присегне, и…

Не, не бива. Така всичко ще развали. По-добре е още сега да отиде при знахарката.

От завоя на пътеката Виша видя кехаята и бързо се шмугна в храстите. Този човек винаги я беше плашил — от деня, когато за пръв път го видя при знахарката. Знаеше, че той е спасил войводата, но въпреки това нещо й подсказваше, че е лош човек. Очите му, лицето му бяха някак особени. Какво е правил в колибата? Къде отива сега?

Виша носеше храна за ранения, нови кърпи да смени превръзката на раната му и зелената стомна — пълна догоре с онова, упойващото биле.

Кехаята мина покрай нея и тя почака, докато гърбът му изчезне зад дърветата. И тогава затича нагоре. Както всеки път, когато стигаше до вратата на колибата, и сега най-напред поиска да се увери, че той спи. Иначе какво щеше да му каже, ако той е буден и я погледне с ясни очи? Само когато войводата пиеше от билето, тя беше спокойна. Нека да я нарича козарка или както си иска, мека да говори несвързано — тя не се бои от това. Бои се от трезвия му поглед, който всичко може да разгадае.

Той спеше. По дишането му го усети. Тихо, на пръсти, тя влезе и остави стомната до одъра, а гърнето и завитата с месал, престъргана пита — встрани, на камъните, които стърчаха от дебелите темели на колибата. После все тъй безшумно излезе, като внимателно притвори вратата след себе си.

Сега трябваше да чака, докато той се пробуди и изгорял от жажда, потърси зелената стомна. Да чака …

Ще чака, но ако в това време оня, кехаята, отиде при знахарката? Къде ли другаде ще отиде, пътеката води право в къщата на баба Тушана. Ще си шепнат нещо както винаги, когато той идва тук, ще си доверяват нещо един на друг.

Баща й поп Маню обичаше да я поучава, като че тя беше мъж, дето трябва да се преборва с хорските лошотии. „На никого не вярвай, само на себе си вярвай! От всекиго очаквай да ти направи зло, пък ако ти стори добро, още по-добре: ще благодариш на бога.“

Кехаята … Ще разбере тя що за човек е той. Ако не чуе какво си шепнат с бабата, другояче ще научи за какво толкова идва той при знахарката. Няма да миряса, докато не научи …

И Виша хукна надолу по пътеката.

Никога досега изкачването не й се бе струвало толкова мъчително. Отиваше нагоре, а в мислите си все още беше при къщата на знахарката. Баба Тушана бъркаше с дървена лъжица в прерязаната отгоре кратуна, където държеше най-силната отрова, и отсипваше в едно парцалче. После завърза парцалчето с червен конец. Какво си говореха двамата с кехаята Виша не можеше да чуе, защото гледаше отвън, през малкото прозорче до огнището.

Защо ли му е на кехаята тази отрова?

Дали баба Тушана знаеше?

И да знаеше няма да каже. Такава си е тая зла бабичка. Към всички е една и съща — дава билки и прави магии, ако й платиш. Виша още не можеше да си обясни как тъй се смили над нея, но по някои неща можеше да съди, че бабичката поне не я мрази. Обясняваше й коя билка какво лекува, караше я да повтаря след нея думи, чийто смисъл тя не можеше да проумее и едва ли някой друг освен магьосник би проумял. „Ще ти дам, дъще, хляб в ръцете и сила на езика — да се плашат хората от тебе и да ти носят сухи пари …“

Ала Виша знаеше, че страхът на хората може да се превърне в ярост. Тъй стана с баща й, от когото целият Тревненски Балкан се страхуваше. Не й беше нужен людският страх.

Той, даскал Тодор да и е жив и по-скоро да оздравее. Тя тръпнеше от срам и от щастие, че е негова невенчана невяста.

Билето ли му даваше сили?

Или винаги беше носил в себе си тази жажда за живот, която той, един ранен, разтърсван от огненица, успя да всели и в нея.

Сега й се живееше. Заради него. Заради онази жилава жилка, която бе открила в себе си и която тревненци наричаха „попманювия инат“. Решила бе да живее напук на всички!

Той съвсем ясно видя: зелен восъчен печат виси от челото на издайника — като печатите по султанските фермани и бурултии. Лице издайникът нямаше — само този печат, който покриваше очите, устата, носа.

Махай се, Сатана! — вика му даскал Тодор, а издайникът само се хили. Зеленият печат, който всъщност е направен като човешко лице, се разтяга на една страна и се хили.

(Като пи от зелената стомна, той я остави до себе си, на одъра, защото още беше жаден и още щеше да пие.)

Замахна с дясната си ръка — и издайникът изчезна.

Къде се скри?

Зад гърба ли го дебне?

Да бяга тогава, по-скоро да бяга! Хайде, войводо — така ти било писано, цял живот да бягаш от издайници…

Замирисва му на кучешка колиба и той най-сетне разбира защо е толкова трудно да откриеш кой точно е издайник — когато издайникът е при тебе, на нищо лошо не мирише, а само когато не го виждаш, но усещаш, че те дебне, тогава от него се разнася мръсната му миризма. Но тогава пък е трудно да отгатнеш къде точно се крие той…

Печатът, зеленият печат!

Ами, печатът… Привидяло му се е. Няма никакъв печат. Само едно зелено от злоба лице.

Я си плюй, даскале, на петите, и — беж! Хайде, де!

… И отново побягва.

Сиви вълци се мяркат между дърветата. И те подгонени от нещо.

Дива котка изсъсква над главата на войводата. Готви се да се хвърли върху него, да му издере очите. Но той я чака, ще я пресрещне, с ръце ще я удуши, с ръце!

Скок… и той я хваща за опашката, след това за гръцмуля и започва да я души.

Ще съскаш, а! Очите ми ще дереш, а! На ти сега! На, на, на! Ще ти смъкна кожата, да си я изсуша и ще я занеса на моята невяста, да си я сложи на врата. Хубава кожа с дълъг косъм. И най-важното — а з ще й я подаря. Като остане сама … когато няма вече да съм жив, да се сгушва в нея и да си спомня какви силни ръце съм имал.

Виша го завари, като се мяташе по одъра и викаше нещо. Зелената стомна беше в ъгъла, до главата му, наклонена на една страна.

Дали не е пил прекалено много?

Тя взе стомната и я разклати. Имаше още много от свареното биле.

Ризата му се беше разтворила. Кръв бе избйла йз превръзката. Виша бързо свали цялата кърпа. Бликна гъста, тъмна кръв. Навярно за тази „мръсна кръв“ беше говорила знахарката — когато тя изтече, тогава ще му олекне. Добре, че бе взела няколко ленени Кърпи. С една кърпа попи червената кръв, с друга забърса раната наоколо, а третата остана в ръката и съвсем чиста. Чакаше раната да се успокои, да не кърви вече, та тогава да я превърже, като я намаже преди това с благия мехлем. Но войводата се размърда и от зейналата рана потече чиста кръв. Виша попи кръвта. След това намаза раната с мехлема и извади от пазвата си съвсем нова кърпа. Превърза го и закопча ризата му до горе. След това се зае да подреди постелята и забрави за онази кърпа, с която бе попила чистата кръв. Като нагласяше възглавницата на войводата я видя до клавата му. Взе я, разгърна я и загледа знаците, оставени от кръвта по кърпата. Това беше неговата кръв.

Нещо познато се носи из въздуха. До немай къде познат тръпчив дъх…

На малката поляна, до сами рекичката, се издига дим.

Ракиджийски казан. Но защо не се чуват гласове на хора?

Край тези ракиджийски казани колибарите прекарват шумно и весело като на воденица. Издраво пият. По някога някой по-стар не издържа и докато го разберат — той обърнал петалата край казана, с кратунката в ръка. Той се обръща наляво и надясно, занича към гората и пак никого не вижда. А казанът си дими съвсем сам. И ракията си чучурка тихо в подложения калайдисан медник.

За едното ухо от дръжката на медника е закачена мъничка кратунка. Съвсем мъничка. С нея да си гребнеш от пресната ракия и да опиташ. Не че са свидливи колибарите, а заради друго — с малка кратунка се пие по-сладко. Първата глътка парва войводата по гърлото и той отгатва: Още тече първакът, силен е пущината! Ох, гори, гори! Гледай ги тия колибари. Сложили торбичка с ябълкови листа, да тече ракията през тях и да става жълта, като че е отлежала три години в черничево буре. Тъй ще разправят после на пазаря в Трявна: „Я гледай какъв цвят, тригодишна е ракията“. Наздраве стопани! и пак надигна кратунката. Никакви ви няма, неизвестни мои братя колибари. Не ви знам черни ли сте, бели ли сте, ама пия за ваше здраве. Бъдете здрави и добри! Винаги бъдете добри. Помнете, че дедите ни са дошли тук за да запазят българския си корен. И за това… Не позволявайте на лукавия да ви сложи на челото своя знак. Невясто, ей, невясто моя, тука съм! Ела, ела и ти! Не се плаши, гълъбице моя, не се страхувай от моите братя колибари. Хубава ракия са сварили. Ела, пийни и ти. Пийни, де! Щом мъжът ти разрешава… Щом ти казвам — пий! Пий, не се мръщи. Когато си с мене, нищо лошо не може да ти се случи. Не мисли за раната ми. Нищо ми няма. Имам сили да прехвърля три балкана, като те нося на ръце. Такова нещо е жената. Понякога дава сили повече и от най-лютия първак. Друг път силицата ти взема… Това и в писанието е казано, не си ли чувала? Чакай да пийна още и ще чуеш проповед каквато още никой не е произнасял в Тревненската църква… От къде ли да започна, а? Хм… Хм… Може и от цар Дарии… Цар Дарий даде голяма гощавка на своите поданици, на домашните си и на всички велможи от Мидия и Персия. И на всички сатрапи, военоначалници началници на подвластните му страни от Индия до Етиопия — в 127 сатрапии. Ядоха, пиха, наситиха се и се разотидоха. А цар Дарий отиде в ложницата си. В това време трима младежи телопазители, които пазеха тялото царево, си казаха един другиму: Неща всеки от нас изрече една дума за това, кое е най-силно от всичко. Чиято дума излезе по-умна от другите нему цар Дарий ще даде голема награда и големи дарове…Всеки написа думата си и я запечата. Итримата сложиха написаното под възглавието на цар Дарий, казвайки като стане царят, ще му подадат това писано и за когото признае царят и тримата велможи персийски, че думата му е много умна, нему ще се даде преднина. Единият написа: най-силно е виното. Вторият написа: най-силен е царят. Третият написа: по-силни са жените, ала над всичко одържа победа истината. И ето, когато царят стана, подадоха му това писано и той го прочете. И проводи да повикат всички персийски и мидийски велможи, всички сатрапи, военачалници и съветници, седна в съвещателната палата и прочетоха пред него писаното. И каза: повикайте тези младежи, нека те обяснят думите си. Повикаха ги и влязоха. Начена първият, който каза за силата на виното, и говори тъй: о, мъже, колко е силно виното! То довежда в помрачение ума на всички, които го пият. То прави еднакъв ума на цар и сиромах, на роб и свободен, на беден и богат. И превръща всякой ум на радост и веселие, та човек забравя и скръб, и дълг: всички сърца то прави богати, тъй че никой не мисли ни за цар, ни за сатрап, а всеки говори за своите достойнства и способности, защото кой не обича да говори за себе си? Когато се напият, хората забравят приязън към приятели и братя и веднага вадят нож, а щом изтрезнеят, не помнят какво са вършили. О, мъже, не е ли от всичко най-силно виното? И като каза това, младежът млъкна. Започна да говори вторият, който бе казал за силата на царя: о, мъже, не са ли силни човеците, които владеят земята и морето, и всичко, що е в тях? Но царят ги надминава, владее над тях и им заповядва, и те му се покоряват във всичко, което им заповяда. Ако каже да се опълчат един против друг — те изпълняват. Ако ги изпрати срещу неприятели — те отиват и събарят планини, стени и кули. И убиват, и биват убивани, ала не пристъпват царската дума. Ако пък победят, донасят на царя всичко, що са опленили. И ония, които не ходят на война, а работят земята, като съберат зърното, носят на царя данък, подканяйки се един друг. Царят е само един и ако каже да се убива — убиват, каже ли да се прости — прощават, каже ли да се гради — градят, каже ли да се отсече — отсичат, каже ли да се насади — насаждат. И целият народ, и войската нему се покоряват. Освен това той седи на трапезата, яде, пие и спи, а те пазят наоколо му. О, мъже, не е ли от всичко най-силен царят, когато му се покоряват? — И млъкна. Третият пък, който бе казал за жените и за истината — той беше Зоровавел, — заговори: О, мъже, велик е царят, велики са и мнозина човеци, и мощно е виното. Но кой господарува над тях и ги владее? Нали жените? Жени са родили и царя, и целия народ, който владее земята и морето, от тях са родени и от тях са откърмени ония, които садят лозя, от които се прави виното; те правят дрехи за човеците и доставят украшения за тях и човеците не могат без жени. Ако мъжете съберат злато и сребро и всякакви драгоценности и след това зърнат жена добролична и хубава, оставят всичко и се спускат към нея и я гледат с отворени уста и всички се прилепят към нея повече, отколкото към златото и среброто и към всякаква драгоценост. Човек оставя баща си, който го е създал, и земята си и се прилепя към жена си, при жена си остава до смърт и забравя и баща, и майка, и земята си. От това се вижда, че жени владеят над нас. Не предприемаме ли тежки работи, не се ли трудим и мъчим, не пренасяме ли и не даваме ли всичко за жените? Вземе човек меча си и отива по пътищата да граби и краде; готов е да плува по море и по реки, лъв среща и в тъма се скита. Но открадне ли, отвлече ли, ограби ли нещо, занася го на любезната. И човек обича жена си, нежели баща и майка. Мнозина са полудявали поради жени и са ставали роби чрез тях. Мнозина са загинали и пропаднали и съгрешили чрез жени … Нима сега не ще ми повярвате? Аз видях царя … как се казваше той? … Царят н Апамина, дъщеря на славния Вартака, царева наложница, да седи на царя отдясно. Тя снимаше короната от главата на царя и си я налагаше, а с лявата ръка удряше царя по бузата. И при все това царят я гледаше с отворени уста — ако тя му се усмихне, усмихва се и той, ако пък му се поразсърди, той я милва, за да се сдобри с нея. О, мъже, как да не са силни жените, които постигат всичко това? Цар Дарий и велможите се спогледаха един друг и момъкът начена да говори за истината: о, мъже, не са ли силни жените? Голяма е земята и високо е небето, и бързо е слънцето в своя ход, защото за един ден обхожда небесния кръг и пак се връща на мястото си. Но истината е по-велика от всичко. Цялата земя призовава истината, и небето я благославя, и всичко се стряска и трепери пред нея дори когато я потъпкват. Истината за всякое нещо — за хората и за делата им — пребъдва и остава силна винаги, нека е след век, но остава! Тя е и сила, и царство, и власт, и вечност През всички векове. За всеки човек, за всяко племе нека всеки ден да бъде казана истината.

Не се правете човеци, че не разбирате какво искам да ви кажа!. Ако сте българи, ако не желаете да носите по челата си срамния печат, съвземете се, докато е време! Не се предавайте, не се предавайте, един друг! Не мислете само за всекидневния хляб, защото, залисани да го осигурите, вие; често пропускате най-важното… а най-важно е да оцелеете с достойнството си на българи и човеци!

Помнете — у старците има мъдрост, а в дълголетниците — разум. И тридесет години са дълголетие, ако си живял с отворени очи. Да не мислите, че някога съм желал да хапя тялото, и да туря душата си в ръка? Аз, който сега тлея като гнилак, като дреха, нападната от молци… Но преди да си отида — за да не се върна вече в страната на тъмнината и на смъртната сянка, пак ще вдигна ръка в защита на българския лъв, ония лъв, който господин Джефарович е нарисувал тъй хубаво. Цял живот една голяма тъга ме разяжда като отрова, тъга за братята ми по кръв, страдащи от нечестивите, от същите тия другоплемци, които разкриха девича утроба за оскърбление, разголиха бедро за позор и всичко българско оскверниха.

По някога си говоря сам на себе си Забрави за тази своя тъга, като за отекла вода си спомни за нея, и тогава животът ти ще тръгне по-ясен от пладне, ще просветнеш като утро, защото кой те притеснява тебе, учения и уважавания? Тебе никой с нищо не застрашава, ти си благ и добросърдечен — нима можеш да убиеш човек та бил той и нечестивец? Ала роден от жена, човек краткодневен и преситен с някоя своя тъга като цвете изсъхва и увяхва, като сянка бяга и се не спира… Тъй стана и с мене. Завладя ме тази моя тъга и тръгнах отново по черните пътища на българските земи, за да видя как живеят братята ми. И много неща ухото ми чу, окото ми видя и задържа за себе си. И сърцето ми се ожесточи против нечестивците.

О, вие, които покорно скланяте глава! Започнете ли да правите поклони пред нечестивците, кръстовете ви се превръщат в станове, които тъкат вашето собствено унижение. Започнете ли да говорите, вие ставате ковачи на лъжи. Поне да бяхте млъкнали! Стига сте ми говорили за опасности, на които се подхвърлям! Замълчете, замълчете! Само мълчанието ви би се сметнало за мъдрост. Вашата мъдрост, мръсната ви мъдрост… Знам, ппланината, като пропада се разрушава и скалата се измества от мястото си. Преди столетия рухнала българската държава рухнала и скалата дето някога дядо Михо я е секъл, за да има сред вековния лес своя твърдина. Но е останал камъка със стъпката на Крали Марко и който пие от нея… Кехаята ми припомни, бях забравил, че ако пия от нея… Кехаята ще ми помогне да отида там. Все по билото. Не е далече.

Той я караше да пие и и подаваше зелената стомна. Тя отпи глътка. Като забеляза в очите му блясъка, който единствено бе гледала през тъмните нощи каза си, че за да има смелост, трябва да пие още, да се остави на безумството.

И пи още.

Слушаше го притихнала — той произнасяше някаква дълга проповед, а тя го галеше по дългите коси — беше коленичала до него, още не смееше да заеме своето място на одъра.

Как бързо упойва това биле… и колко е хубав неговия глас… да отиде, да отиде при своя мъж!

Той продължаваше да говори, но тя не го разбираше. И за какво и е да го разбира? Колко е хубаво да слуша мелодията на неговия глас… Едва тогава я нарече пак козарка, тя се привдигна на лакет. И започна един от ония разговори, които вече бе водила с него две нощи в колибата думи, които се разминават в тъмнината и които само случайно се свързват в ясни мисли.

— … Невясто моя облечи дрехите на веселите си дни! Искам тъй да те видя!

— Ти ме наричаш своя невяста, слушай сега! Аз не съм никаква козарка. Дъщеря съм на поп Маня от Трявна.

— … Нима на много думи не може да се даде отговор с едно единствено слово. Нима велеречивия човек е винаги прав? Може би пък да е бил прав поп Маню. За себе си да е бил прав. Продажниците са винаги прави за себе си.

— Баща ми не е бил продажник! Никого не е продавал!

Ония мръсни тревненски дюкянджии …

— Ти, издайнико! Не мачкаш ли откъснат лист и не гониш ли суха сламчица? Само това остана от мене. Откъснатлист съм, суха сламчица съм. Съвсем сам съм …

… песента е за някой друг, но като че за него са я наредили:

„Тодор си няма никого, ни братец, ни побратимец, ни сестра, ни посестрима …“

Безкрайна жалост се насъбра в гърдите й. Да може сама би се разкъсала, от своята кръв би му дала, за да го вдигне още сега от постелята; да осъмне здрав, да си омие очите с роса и като я погледне, да й каже: „Познах те, невясто моя!“ Така ще й каже, но сега тя не желае той да изтрезнява от билето. Той вече не е сам, има и сестра, и посестрима, и невяста, и майка на децата му. Ще му роди много деца. Най-напред момчана рожба ще си имат. Тъй иска той и тъй ще стане. Медникът със златото е прикътан на старото място, дано скоро не им потрябва — ни за лошо, ни за добро, защото доброто и без злато може да стане. С добри думи й добри хора. Нищо, че сега ги няма около тях. Ще дойдат, и те ще дойдат… И ще се размири и нейната кръв, ще се прелее в него… не, неговата кръв ще се прелее в нея, и ще дъхти около тях на здравец, на цяла поляна здравец … както в оная нощ, когато тя обезумя заедно с колибарските момичета.

Невясто моя! Облечи дрехите на веселите си дни! Така говореше, а се опитваше да я разсъблече.

— Не съм никаква козарка!

— Козарка си!

— Дъщеря съм…

— Искам да ми родиш син! Син! Син!

… а може би не съществува никаква смъртна сянка, може би има само един вечен живот, който сменя имената си на няколко десетилетия: Михо — Стоян — Михо — Стоян… И когато първородният син почине или е жив и здрав и се появи втори син, той взема името на дядо си по майка. Така се заплитат родовете. Така вместо Михо него са го кръстили Тодор. Да замести починалия първороден син, макар и с друго име.