Homo ludens ли е човекът?

5

В социално отношение, като социален адрес теорията на Хьойзинха е ако не двусмислена, то най-малкото двузначна или по-точно двуадресна. И това е една особеност — вече и в посланието — на тази теория.

От една страна, в концепцията на Хьойзинха здраво присъстват хуманистични, демократични компоненти. Дори и политиката трябва да бъде игра, честна игра по правила, доверие, а следователно и култура, в която винаги има игров момент. Но това по необходимост превръща или трябва да превърне политиката в морал и Хьойзинха мечтае за политика, която е станала етос. „Политиката е впила корените си в примитивната почва на културата, играна в състезание. Тя може да се откъсне и извиси посредством един етос, който отхвърля отношението «приятел — враг» и не признава за висша норма претенциите на собствения народ.“ Защото според Хьойзинха в крайна сметка мирът, а не войната е сериозна дейност. През 1938 година, когато излиза Homo ludens, тоест в самото навечерие на Втората световна война, когато цялата фашистка военна машина е вече „на колела“ и само чака повод и знак, за да започне своя Drang към Изток и Запад, към Север и Юг, Хьойзинха пледира за честна политика, за игра по правила — за етос, демокрация и човечност.

Но, от друга страна, концепцията на Хьойзинха проявява и една тенденция към елитаризъм, и то към аристократически елитаризъм. И въпреки многобройните твърдения на автора за играта като общочовешко достояние, за колективно-народното в играта и за игровия елемент на културата като идващ непосредствено от човешката природа, идеята на Хьойзинха за враждебността на XIX век към игровото изобщо и на културата в особеност съдържа и един антидемократичен момент. Текстът на Хьойзинха е категоричен: „Идеалите на труда, образованието и демокрацията не оставяха място за вековното игрово начало.“

В границите на Homo ludens аристократическият елитаризъм е определено набелязан, без да е подробно и пълно очертан. Но аристократизмът на този игров елитаризъм се превръща в същност и стихия, когато излезе от културологическия трактат и се транскрибира в изящно изкуство, в литература, в един философски епос за съдбата на културата, какъвто е Игра на стъклени перли от Херман Хесе. И там, в езотеричния свят на чистата игра и медитация, в Касталия, обществото и ордена на играта, най-ясно се вижда какво става с културата, която е игра и само игра, откъсната от политиката, икономиката, правосъдието и живота, при който в непосилие и мъка пребивава бедният и отруден човек. Защото освен играта с пленителни абстракции човекът трябва да има въздух и хляб и културата трябва да бъде върната на света, вкоренена в света и слята със света. Игра на стъклени перли е изпратила своето послание — играта на стъклени перли трябва да се превърне в живот, истински, homo ludens трябва да бъде и homo faber.