Хора като хора (Сборник научнофантастични разкази и повест)

Аз пръв ви открих

Сутрин на Джераси не му се спи. В шест, още по хлад, включва високоговорителя и пита Марта:

— Готова ли си?

Всички слушаме пронизителния му глас, от който няма спасение — ни под одеялото да се скриеш, ни да се навреш под възглавницата. Гласът му е неизбежен като съдбата.

— Марта — продължава Джераси. — Сигурен съм, че днес ще намерим нещо страшно интересно. Ти как мислиш, а, Марта?

И Марта иска да си поспи. И тя в този миг ненавижда Джераси. Казва му го. Джераси се киска и говорителят усилва неговия кикот. Капитанът се включва към вътрешната мрежа и го кори:

— Джераси, до ставането има още половин час. Между другото, тъкмо се връщам от дежурство.

— Прощавай, капитане — отвръща Джераси. — Ей сега, завчас ще се стегнем, ще отидем на обекта и ти ще си отспиш на спокойствие. Сутрешните часове са три пъти по-спорни от дневните. Трябва да побързаме. Не е ли тъй?

Капитанът не отговаря. Смъквам одеялото и сядам. Краката ми докосват пода. На това място килимът леко се е протрил. Колко ли сутрини вече стъпвам тук? Трябва да се става. Джераси е прав — ранните часове са най-добри.

След закуска излизаме от „Спартак“ през отворения люк. По пандуса2, изподран от товарните колички. Нощес вятърът е набръскал кафяв пясък, довял е сухи клонки. Ние сме без скафандри. До пладне, докато не се е развихрила жегата, ни стигат маска и лек балон на гърба.

Безнадеждна, червеникавокафява, леко хълмиста равнина се е проснала чак до близкия хоризонт. Над нея е надвиснал прахът. Той прониква навсякъде: в гънките на дрехите, в обувките, дори под маската. Ала прахът все пак е цвете в сравнение с калта. Похлупи ли ни сив облак, набързо ще се излее в буен порой над долината и ще трябва да зарежем работата, да пълзим по тая луга до кораба и да изчакаме, докато изсъхне. След порой даже всъдеходите са безсилни.

Един ни чака до пандуса. До разкопките може да се стигне и пеш, на десет минути са, но по-добре да използуваме тия минути за работа. Време ни е да отлитаме — продукти и други запаси имаме едва за връщане. И без това се забавихме. И без това вече шест години търсим. А обратният път ще продължи почти пет години.

Захир нещо се мотае около другия всъдеход. Геолозите се стягат за проучване. Сбогуваме се със Захир и сядаме по местата си. Свикнали сме с тях така, както с местата си на масата, в залата за почивка, с ония от аварийното разписание. Закачвам апаратурата на куката вдясно. Преди месец, като хлътнахме в една яма, си халосах рамото в нея. Тогава я обинтовах. Окачвам чантата с апаратурата слепешката. Ръката ми знае мястото с точност до милиметър.

Джераси протяга дългите си крака през пътеката и затваря очи. Чудно как човек, който толкова обича да спи, може да става преди всички и да ни буди с отвратителен глас.

— Джераси — викам аз. — Имаш отвратителен глас.

— Знам — отвръща той, без да отваря очи. — От дете имам рязък глас. Но Вероника го харесваше.

Вероника, жена му, умря миналата година. Занимаваше се с културата на вируса, който бяхме открили на един заблуден астероид.

Всъдеходът слиза в падинката, оградена с пластмасови щитове, които предпазват разкопките от праха. На земята слизам трети. След Марта и Долински. Щитовете почти не вършат работа — през нощта е навяло прах до колене. Джераси вече мъкне хобота на прахосмукачката, хвърля го в изкопа и той като жив запълзява по земята, гълтайки праха.

Да се копае тук е истинско безумие. Праховите бури са в състояние за три дни да засипят небостъргач, та и помен да не остане от него. А в следващите три — да изровят наоколо стометрова яма. Бурите носят освен това и частици овъглена дървесина от непрестанните горски пожари, които бушуват отвъд блатата и резултатът е, че не можахме да датираме нито един камък.

Така и не знаем кой и кога е построил това селище, кой е живял в него. Не знаем какво е станало с жителите на тази планета, къде са се дянали, защо са измрели. Но ще направим всичко, което е по силите ни. Затуй чакаме прахосмукачката да свърши шетнята си из разкопките и ние ще слезем там, и въоръжени със стъргалки и четчици, ще се взираме, дано открием кост, чиреп, зъбно колелце или поне някаква органика.

— Здраво са строили — казва Джераси. — Явно бурите и тогава са им пречели да живеят.

Вчера в разкопките се натъкнахме на скална порода — основата на сградата или сградите, които копаехме, се вряза в скала.

— Те много отдавна са си отишли оттука — каза Марта. — Ако преобърнем пустинята, ще намерим и други сгради. Или следи от тях.

— Трябваше по-добре да проверим планините отвъд блатото — разправям аз. Тука тъй и нищо няма да открием. Повярвайте ми.

— Ами мачтата? — каза Джераси.

— И пирамидата — добави Марта.

Мачтата видяхме още при първото прелитане. Отнесе я поредната буря, преди да се доберем дотук. Погреба я в недрата на пустинята. Пирамидката откопахме. Ако не беше тя, нямаше вече трета седмица да се блъскаме в изкопа. Пирамидката стоеше пред нас — гладка, вляла се в скалата и сякаш издялана от нея. Ще я вземем със себе си. Останалите находки са само трошляк и драскотини по скалите. Ни надписи, ни метал…

— В планините зад блатото не би могло да се живее. Даже в най-добрите времена не е имало вода. И изобщо това е едно от малкото места…

Джераси пак е прав. Бездънни блата, по които плават, сплели корени, бухлати дървета, планини, сякаш нарочно измислени така, че не можеш се добра до тях. И океан — безкраен океан. А в него само бури и най-низши организми. Животът е изчезнал някъде, може и да е загинал — и ето малко по малко започва отново, от най-низшите.

Спускаме се в изкопа.

До мен е Долински.

— Време е да си вървим — казва той, докато разчиства ъгъла на една квадратна вдлъбнатина в скалата. — Искаш ли?

— Разбира се — отговарям.

— Пък аз не знам. На кого ли сме притрябвали там? Кой ни чака?

— Знаел си какво ти предстои — казвам аз.

Нещо блести в пукнатината.

— Знаех и знам. Когато отлитахме, бяхме герои. А има ли нещо по-печално от образа на забравения герой? Върви по улиците и намеква: Случайно да си спомняте за мен? Съвсем случайно не си спомняме.

— На мен ми е по-леко — разправям аз. — Никога не съм бил герой.

— Нямаш представа колко променен ще бъде светът, в който ще се върнем след двеста години. Ако още съществува…

— Я виж, според мен — метал — казвам аз.

Дотегнали са ми приказките на Долински. Свършил е той. Всички сме свършили, през тези години всички ни крепеше мисълта за целта на полета. За планетната система, която никой преди нас не е виждал, за звездните течения, метеоритните потоци, за тайната на великото откритие. И всичко това се материализира в милиони символи, в сухи цифри и се скри в недрата на корабния Мозък, в складовете, разположи се по лабораторните маси… Последната година ние се мятахме из системата, кацахме на астероидите и мъртвите планети, спирахме, набирахме скорост, разбирайки, че идва времето за връщане, че елхата вече е окичена, празникът е в пълен разгар и скоро ще свърши. Само че празникът, както обикновено става, излезе доста по-скромен, отколкото се очакваше. Ние достигнахме целта, изпълнихме всичко, което трябваше, ала за съжаление — нищо повече. Корабният Мозък се пълнеше с информация, но мечтите ни, откърмени през дългите години път, не се оправдаха…

Последната планета наближихме, когато ни оставаше само един месец. След месец трябваше да стартираме към Земята. Иначе няма да можем да се върнем. Бяхме осемнайсет, когато тръгнахме от Земята. Останахме дванайсет. И едва на последната планета, малко подходяща за живот (другите бяха съвсем неподходящи), намерихме следи от дейността на разумни същества. Затова в промеждутъците между прашните бури се вкопчвахме в скалите, заривахме се в пясък и прах — искахме да научим всичко, което е възможно, за този разумен живот. След два дни тръгваме. Чака ни почти пет години връщане, пет години път…

На дланта ми лежеше тежко топче, голямо колкото желъд. Не беше се окислило. Беше реално като пясъка, скалите и облака, надвиснал над нас.

— Джераси! — викнах. — Топче.

— Какво? — Налитащият вятър отнасяше думите встрани. — Какво топче?

Върху ни се стовари заряд от прах.

— Ще изчакаме ли? — попита Марта, като поемаше топчето. — Тежко е…

— Към всъдехода! — съобщи капитанът по радиостанцията. — Идва голяма буря.

— Да я изчакаме тук? — попита Долински. — Току-що намерихме топче. Метално.

— Не, на всъдехода. Голяма буря ще бъде.

— Почакай — рече Джераси. — Ако наистина бурята е голяма, май най-добре е да вземем пирамидата. Може така да я засипе, че утре да не смогнем да я откопаем. И ще трябва да излетим с празни ръце.

— Като не я откопаем, ще е оставим — каза капитанът. — Снимали сме я, измерили сме я… Инак вас ще засипе. Върви, че откопавай тогава…

Долински се засмя.

— Затуй пък ще се държим за находките. Няма да — ни отнесе.

Нов заряд прахоляк се стовари върху ни. Слягаше се бавно, въртеше се около нас като облак досадни мушици.

Джераси каза:

— Захващаме ли се с пирамидката? Ние се съгласихме.

— Долински, докарай всъдехода. Там всичко е готово.

Наистина всичко беше готово — всъдеходът беше снабден с подемник.

— Заповядвам незабавно да се върнете на кораба — каза капитанът.

— А геолозите къде са? — попита Джераси.

— Вече се връщат.

— Но ние не можем да оставим тук тая пирамида.

— Утре ще се върнете.

— Обикновено бурята продължава два-три дни.

Докато говореше, Джераси метна стоманената примка върху пирамидата. Хванах секача, за да прережа с лъча основата й. Секачът зажужа, камъкът почервеня, затрещя, бореше се с лъча, съпротивляваше му се.

Облакът — такъв тъмен още не бях виждал — надвисна точно над нас, притъмня, прахът налиташе на кълба, вятърът ни блъскаше, мъчеше се да ни издърпа нагоре, да ни завърти във вихрушката. Отблъснах Марта, която се опита да ми помогне, викнах й да се скрие във всъдехода. С крайчеца на окото си наблюдавах дали ме е послушала. Вятърът налетя изотзад, едва не ме събори, секачът в ръката ми трепна и прекара алена драскотина по стената на пирамидката.

— Дръж се! — викна Джераси. — Малко остана!

Пирамидката не се поддаваше. Успя ли Марта да се скрие във всъдехода? Там, горе, скоростта на вятъра е просто невъобразима. Въжето се опъна. По радиостанцията капитанът крещеше нещо сърдито.

— Дали пък да не я зарежем наистина?

Джераси стоеше до мен, притиснал гръб в стената на изкопа. Очите му бяха отчаяни.

— Дай секача!

— Не, аз!

Пирамидката неочаквано изстена, както стене отсечено дърво, когато се отделя от корените си, и като махало излетя във въздуха. Махалото се метна към отсрещната стена на изкопа, разпиля пластмасовите щитове и полетя към нас, за да ни направи на пита. Едва успяхме да отскочим. Пирамидата се вряза в стената, изви се облак прах и аз изгубих от погледа си Джераси — ръководеше ме примитивният инстинкт за самосъхранение. Трябваше на всяка цена да се измъкна от капана, от ямата, в която безчинствуваше и се мяташе махалото, помитайки всички в старанието си да се изскубне от обятията на въжето.

Вятърът ме подхвана и понесе като сух лист по пясъка, аз се мъчех да се закрепя за него, а той се изплъзваше между пръстите ми и дори успях да си помисля, че по нещо приличам на кораб, който се носи към скалите, а котвите му само драскат по дъното, но не могат и не могат да се забият в него. Страхувах се да не загубя съзнание от блъсканията и ударите — струваше ми се, че тогава ще стана още по-беззащитен, ще ме отнесе чак до блатата и никой никога не ще ме открие.

Спаси ме скалата, която стърчеше от пясъка. Вятърът ме повдигна, откъсна ме от земята, сякаш искаше да ме запрати в облаците, ала в този миг скалата се изпречи на пътя ми, подложи острия си край и аз все пак загубих съзнание.

Изглежда, бързо съм се свестил. Беше тъмно и тихо. Пясъкът, който ме бе погребал, притискаше гърдите ми, стягаше краката, та ми стана страшно. Бях жив погребан.

„Сега спокойно — повтарях си аз. — Сега спокойно.“

— Спартак — изрекох на глас. — Спартак.

Радиостанцията мълчеше. Беше разбита.

— Какво пък, провървя ми — казах аз.

Можеше да бъде строшена маската ми и да се задуша. Да помръднем пръстите. Мърдат. Мина минута, две, вечност и аз се убедих, че мога да движа дясната си ръка. След още цяла вечност напипах с нея края на скалата.

— Щом разбрах, че все някак ще се измъкна на повърхността, веднага ме напусна, изчезна паниката от първите мигове, върна се и всичко останало.

Първо — болката. Здравата бях изпоблъскан от бурята, а отгоре на всичко така се бях ударил в скалата, че ме болеше не само от докосването, а и когато дишах. Изглежда, имах счупено ребро. Или две.

Второ — въздухът. Погледнах аерометъра. Оставаше ми въздух за още един час. Значи от началото на бурята са минали три часа. Защо ли не взех от всъдехода резервен балон? Там имаше петдесетина парчета. И всеки по за шест часа. Длъжни сме да носим със себе си минимум два. Но излишният балон пречи да се работи в изкопа и ние ги оставяхме във всъдехода.

Трето — далече ли съм от кораба?

Четвърто — стихна ли бурята?

Пето — добрали ли са се до кораба другите? И ако са, дали са се досетили в коя посока съм отнесен, къде да ме търсят?

Ръката ми улови въздуха. Измъквах се като къртица от дупката и вятърът (отговорът на четвъртия въпрос е отрицателен) се мъчеше да ме натика обратно. Приседнах под скалата, за да си поема дъх. Скалата беше единственото сигурно място в тоя ад. Корабът не се виждаше. Дори и да беше съвсем наблизо. В прахоляка и на пет метра разстояние нищо не можеше да се види. Вятърът не беше толкова яростен, колкото в началото на бурята. Макар че може би се самозалъгвах. Чаках поредния порив на вятъра да разсее праха, да го притисне към земята. Тогава ще се огледам. Много ми се искаше да вярвам, че вятърът ще притисне прахоляка и ще видя „Спартак“.

Накъде да гледам? Накъде да вървя? Явно така, че скалата да бъде зад гърба ми. Та нали тъкмо тя спря безцелния ми полет.

Не дочаках вятъра да притисне праха. Тръгнах срещу бурята. Оставаше ми въздух за четиридесет и четири минути (плюс-минус минута).

После остана за трийсет минути. Сетне паднах, вятърът ме търколи назад и от това изгубих още пет минути. После останаха петнайсет. А накрая вече не гледах скалата.

Неочакваната почивка дойде чак когато вече по моите сметки не беше останал никакъв въздух. Влачех се през бавно слягащия се прах и се стараех да не обръщам внимание на болката в страната, защото това в крайна сметка нямаше никакво значение. Мъчех се да дишам равномерно, но излизаше на пресекулки и все ми се струваше, че въздухът вече е свършил.

Свърши, когато далече, на края на света, през слягащия се прах, видях кораба. Затичах към него. И въздухът свърши. Задушавайки се, смъкнах маската, макар че това не можеше да ме спаси, горчив прах и амоняк опариха дробовете ми…

Локаторът ме беше видял няколко минути по-рано.

Свестих се в болницата, мъничката бяла болница с две легла, в която всеки от нас бе лежал неведнъж през тия години — заради рани, простуди и карантини. Свестих се и веднага разбрах, че корабът се готви за старт.

— Юнак — каза ми доктор Грот. — Юначина. Отлично се справи.

— Стартираме ли? — попитах аз.

— Да — отвърна докторът. — Ще трябва да легнеш в амортизатора. Големите натоварвания са противопоказни за костите ти. Счупил си три ребра и плеврата ти е скъсана.

— Другите как са? — попитах. — Как е Марта? Джераси? Долински?

— Марта е добре. Успяла е да се вмъкне във всъдехода. Послушала те е.

— Искаш да кажеш…

— Джераси загина. Намериха го след бурята. И представи си, на трийсет крачки от разкопките. Запратила го е във всъдехода и е разбила маската му. Мислехме, че и ти си загинал.

Не разпитвах повече. Докторът отиде да ми приготвя амортизатора. А аз лежах и отново по секунди преживявах своите действия там, в изкопа, и мислех: ето в този момент още можех да спася Джераси… И в оня също… А сега трябваше да кажа: по дяволите пирамидката, капитанът каза да се връщаме и ние се връщаме…

На третия ден след старта „Спартак“ достигна крайсерска скорост и полетя към Земята. Претоварванията намаляха и като ме пуснаха от амортизатора, аз докретах до каюткомпанията.

— Взимам твоя ред за сън — каза Долински. — Докторът смята, че е по-добре да пободърствуваш един месец.

— Знам — рекох.

— Имаш ли нещо против?

— Защо да имам против? След година ще се видим.

— Аз ви виках — каза Долински — да зарежете тая пирамидка и да тичате към всъдехода.

— Не сме чули. Впрочем това е без значение! Мислехме, че ще успеем.

— Дадох топчето за анализ.

— Какво топче?

— Ти го намери. И ми го даде, когато тръгнах към всъдехода.

— А… Съвсем бях забравил. А пирамидката къде е?

— В товарния сектор. Тя се разцепи. С нея се занимават Марта и Рано.

— Значи моята вахта е с капитана?

— С капитана, Марта и Грот. Малко останахме.

— Допълнителна вахта.

— Да, допълнителна година за всекиго.

Влезе Грот. Докторът носеше един лист.

— Щуротия някаква — каза той. — Топчето е съвсем младо. Добър ден, Долински. Та, викам, топчето е прекалено младо. Само на двайсет години е.

— Не — рече Долински. — Че нали толкова дни се блъскахме в тия разкопки! Те са древни като света. Топчето също.

Капитанът стоеше на вратата на каюткомпанията и слушаше нашия разговор.

— Възможно ли е да сте сбъркали, Грот? — попита той.

— Крайно време е да се обидя — каза докторът. — Ние с Мозъка четири пъти повторихме анализа. И аз не повярвах отначало.

— Да не би да го е изпуснал Джераси? — обърна се към мен капитанът.

— Долински видя — аз го изстъргах от породата.

— Тогава остава още един вариант.

— Той е почти невероятен.

— Защо?

— Все пак невъзможно е всичко да се разруши така за двайсет години.

— На тази планета е възможно. Спомни си как те носеше бурята. И отровните изпарения в атмосферата.

— Значи вие смятате, че някой ни е изпреварил?

— Да. Така мисля.

Капитанът се оказа прав. На другия ден Марта разряза пирамидката и намери в нея капсула. Когато я сложи на масата в лабораторията и ние се струпахме зад гърба й, Грот рече:

— Жалко, че закъсняхме. Само с двайсет години. Колко поколения на Земята мечтаеха за Контакта. А ние закъсняхме.

— Несериозно е, Грот — каза капитанът. — Контактът съществува. Ето го тук, пред нас. Въпреки всичко се срещнахме.

— Много зависи от това, какво има в този цилиндър.

— Да се надяваме, не вируси — рече Долински.

— Ще го отворим в камерата. С манипулатори.

— Пък може да го оставим за Земята?

— Да траем пет години? А, не — каза Рано.

Всички знаехме, че любопитството е по-силно от нас — няма да чакаме до Земята. Ще отворим капсулата сега.

— Все пак Джераси не загина напразно — каза тихо Марта. Тъй, че да я чуя само аз.

Кимнах, стиснах ръката й. Мартините пръсти бяха студени…

Щипците на манипулатора поставиха на масата половинките на цилиндъра и измъкнаха навитото листче. То пъргаво се разви. През стъклото всички можехме да видим какво е написано на него.

Следваше текст, ала никой от нас не го прочете. Не можехме да четем текста. Пак и пак препрочитахме първите редове: „Излитане от Земята — 12 март 2167 г.“ — преди двадесет години. „Кацане на планетата — 6 май 2167 г.“ — също преди двадесет години.

Излитане от Земята… Кацане… Същата година.

Всеки от нас, колкото и здрави нерви да имаше, колкото разсъдлив и умен да беше, изживя в този миг своята неповторима трагедия. Трагедия от ненужността на делото, на което си посветил живота си, от нелеката жертва, не послужила никому.

Преди сто години по земното летоброене нашият кораб потъна в Дълбокия космос. Преди сто години ние напуснахме Земята, уверени, че никога вече не ще видим никого от нашите приятели и близки. Отивахме на доброволно заточение, най-дългото от всички на Земята. Знаехме, че Земята ще мине отлично и без нас, но нашата жертва й е нужна, защото някой трябва да се възползува от знанията и умението да се лети в Дълбокия космос, към световете, които биха могли да бъдат достигнати само ако се направи тази жертва. Космически вихър ни отклони от курса, година след година ние се стремихме към целта, годините ни си вървяха и отброявахме десетките години, изминали на Земята.

— Значи те са се научили да скачат през пространството — каза най-после капитанът.

Забелязах, че каза „те“, а не „ние“, макар че винаги когато говорехме за Земята, употребяваше думичката „ние“.

— Добре — каза капитанът. — Просто отлично. Били са тук. Преди нас.

Той не каза друго. Другото ние си довършихме всеки за себе си. Те са били тук преди нас. И отлично са се справили сами. А след четири и половина наши години, след сто земни, ще кацнем на космодрума (ако оцелеем) и слисаният диспечер що разправя на своя колега: „Я, отде ли пък се взе тоя бронтозавър? Та той даже не знае как трябва да се приземи. Ще изпотроши всичките ни оранжерии около Земята, ще разбие огледалото на обсерваторията! Нареди някому да подбере това корито и да го откара по-далечко, на бунището на Плутон…“

Прибрахме се в каютите си и никой не излезе за вечеря. Вечерта при мен намина докторът. Изглеждаше много уморен.

— Не знам — каза той — как сега ще се доберем до дома. Изчезна стимулът.

— Ще се доберем — отвърнах. — В края на краищата все пак някак ще се доберем. Трудно ще ни бъде.

— Внимание, до всички членове на екипажа! — чу се от говорителя за вътрешна връзка. — Внимание, до всички членове на екипажа!

Говореше капитанът. Гласът му беше дрезгав и малко несигурен, сякаш не знаеше какво да каже по-нататък.

— Какво още би могло да се случи? — Докторът беше готов за ново премеждие.

— Внимание! Включвам радиостанцията за далечна връзка! Предават съобщение по галактическия канал.

Каналът мълчеше вече много години. И редно беше да мълчи, защото от населените планети ни делеше такова разстояние, при което е безсмислено да се поддържа връзка.

Погледнах доктора. Беше отметнал глава със затворени очи, сякаш признаваше, че всичко, що става сега, е сън, сън и нищо повече, ала не бива да се будиш, иначе ще погубиш надеждата, дадена ти от чудото, което си сънувал.

Чу се шум, звън на невидими струни. И много млад, дяволски млад и развълнуван глас закрещя, промъквайки се към нас през милиони километри:

— „Спартак“, „Спартак“, чувате ли ме? „Спартак“, аз пръв ви открих! „Спартак“, започнете маневра за спиране. С вас сме на насрещен курс. „Спартак“, аз съм патрулният кораб „Олимпия“, аз съм патрулният кораб „Олимпия“. Дежуря във вашия сектор. Търсим ви от двайсет години! Казвам се Артур Шено. Запомнете, Артур Шено. Аз пръв ви открих? Страшно ми провървя. Пръв ви открих!… — Гласът му пресекна на високата нота, Артур Шено се закашля и аз изведнъж ясно видях как се е навел към микрофона в тясната рубка на патрулния кораб, как не смее да откъсне очи от бялата точка на екрана на локатора. — Извинете — продължи Шено. — Чувате ли ме? Не можете да си представите колко подаръци имам за вас. Пълен товарен сектор. Пресни краставички за Долински. Долински, чувате ли ме? Джераси, Вероника, римляните ви изпращат торта със захаросани плодове. Нали обичате торта със захаросани плодове…

После настъпи продължителна тишина.

— Двигателите — в спирачен режим! — наруши я капитанът.

Подели с мен

Иска ми се да се върна там. Ала никога не бих могъл да го сторя. И, изглежда, докато съм жив, ще ме мъчи завист…

Но тогава не подозирах нищо. Щракнаха и забръмчаха вратите на асансьора. Слязох по полегатия пандус на разноцветните плочки на космодрума и се спрях, като мислено се стараех да позная в тълпата на посрещачите този, който щеше да ме придружава — бяха предупредени за моето пристигане.

Човекът, който се приближи до мен, беше висок и сух. Имаше дълги, зеленикави от постоянното боравене с херселий пръсти и затова още преди да отвори уста, аз се досетих — колега.

— Как пътувахте? — попита той, когато колата излезе от портите на космодрума.

— Благодаря — отвърнах. — Добре. Нормално пътувах.

В думите ми се криеше учтива лъжа, защото бях летял дълго, с часове чаках връзка на неуютни, вмирисани на метал и нагрята пластмаса товарни летища, почти губех съзнание от пренатоварванията, които бяха безобидни за другите пътници от тази част на галактиката.

Посрещачът не отговори. Само леко се намръщи, сякаш страдаше от постоянен зъбобол и се вслушваше в болката, в поредното пробождане, неизбежно и отдавна дотегнало му. Минаха още три минути, преди да заговори отново.

— Навярно ви е било трудно да пътувате с нашия кораб? Не сте свикнали с такива натоварвания.

— Да — съгласих се.

— Боли ли ви главата? — попита той.

— Не — отговорих, защото видях, че го настигна нов пристъп на болката.

— Глава боли ли ви? — попита той отново. И добави, сякаш се извиняваше: — За съжаление, ваши кораби тук идват рядко.

Едва сега, на няколко километра от космодрума, се намерихме в нова страна. Дотук беше планетната гара, а те са еднакви в цялата галактика. Безлични са, както са безлични всички гари, независимо дали от тях заминават влакове, излитат самолети или стартират космически дискове.

Колкото повече се отдалечавахме, толкова по-особен, неповторим ставаше целият свят наоколо, защото тук, извън големия град, който лесно възприема модата на галактиката, всичко се развиваше по свои пътища и само детайл, дреболия можеха да напомнят за нещо, видяно по-рано. Но както винаги, точно дреболиите най-често спираха погледа.

Интересно беше. Дори забравих главоболието и гаденето, които ме преследваха още от кацането. Чувствувах се по-бодър и въздухът, вмъкнал се през отворения прозорец на колата, беше свеж, ухаеше на трева и домашен уют.

В покрайнините на града, сред ниските сгради с градини наоколо, спътникът ми намали скоростта.

— Надявам се, че ви е по-добре? — попита той.

— Благодаря, много по-добре. Тук ми харесва. Едно е да четеш, да гледаш картинки, а друго — да усетиш цвета, мириса и разстоянието.

— Разбира се — съгласи се моят спътник. — За сега ще отседнете у нас. По-удобно е, отколкото в хотел.

— Защо? — възпротивих се. — Не искам да ви притеснявам.

— Няма да ме притесните.

Колата сви в алеята, опасла стръмен хълм, и скоро ние приближихме до скрита в градината двуетажна къща.

— Почакайте ме тук — каза моят спътник. — Скоро ще се върна.

Докато го чаках, разглеждах цветята и дърветата. Чувствувах се неудобно, задето се намесих в чуждия живот, който не се нуждаеше от моето присъствие.

На втория етаж се отвори прозорец, слабичко момиче надникна от него, погледна ме бързо и внимателно и кимна в знак на съгласие не на мен, а на някого, който стоеше зад гърба му. И веднага се отдръпна от прозореца.

А на мен изведнъж ми стана леко и просто. Нещо в лицето на момичето, в движението на ръцете, разтворили прозореца, в погледа, докоснал ме мимолетно, измести, изтри неудобството на пътуването, разочарованието, предизвикано от сухото посрещане, криещата неизвестно какви последици необходимост да живея тук два или три месеца, преди да мога да тръгна обратно.

Бях сигурен, че момичето ще слезе при мен и не чаках дълго. То се появи неочаквано в оплетените клони и растенията се отместиха, за да му сторят път.

— Скучно ли ви е сам? — попита тя усмихната.

— Не — отговорих. — Няма за къде да бързам. Имате прекрасна градина.

Момичето беше леко облечено, движенията му — ъгловати и резки.

— Името ми е Лина — каза тя. — Ще ви посоча вашата стая. Татко е много зает. Баба е болна.

— Извинете — рекох. — Баща ви не каза нищо за това. Ще отида на хотел…

— Дума да не става — възрази Лина. Очите й имаха странен цвят — цвета на старо сребро. — В хотела ще ви бъде по-зле. Там няма кой да ви наглежда. Никак не ще ни притесните. Татко ми заръча да се грижа за вас. А пък той остана при баба.

Сигурно би трябвало да настоя да се преместя в хотела. Но бях безсилен. Бях обзет от необоримата увереност, че много отдавна познавам Лина и тази къща-градина, че принадлежа на този дом, и всичко в мен се противеше на вероятността да го напусна и да остана сам в безличното равнодушие на хотела.

— Отлично — каза Лина. — Дайте ми ръка. Да отидем у дома.

Лина ми показа стаята, в която щях да живея, помогна ми да си подредя нещата, заведе ме в басейна с топла, кипнала от бодливи мехурчета вода. Басейнът беше засенчен от почти оплетените над него клони на дърветата.

После се качихме на плоския покрив на къщата, където се намираше шумната й зоологическа градина — раирани говорещи щурци, птици с шест крила, сини рибки, дремещи в цветята, и най-обикновена за мен, но безкрайно ценена тук земна котка. Котката не ми обърна никакво внимание и Лина рече:

— Пък аз бях сигурна, че ще се зарадва. Дори е обидно.

Лина остана с мен чак до вечерта и аз не видях почти никого освен нея. Понякога тя се извиняваше и изтичваше нанякъде. Казвах й: „Сигурно имате много работа. Не се занимавайте с мен“. Но щом останех сам, веднага се връщаше тягостното чувство за самота, физическо неудобство и тъга. Отивах при рафтовете с книги, измъквах някоя и тутакси я слагах на мястото й, излизах в градината, прибирах се в къщи и през цялото време се вслушвах в стъпките й. Лина притичваше, докосваше ме с крайчеца на пръстите си и питаше:

— Да не ви доскуча?

Аз отвръщах:

— Малко.

Веднъж се реших и даже й разказах как нейното присъствие ме изцелява от неразположение и черни мисли. Лина се засмя и отговори, че за вечеря ще се върне брат й и ще донесе лекарства, които ще ме излекуват от последиците на пътуването.

— До сутринта ще бъдете друг човек. Всичко ще изчезне.

— А вие?

— Аз?

— Няма ли да изчезнете? Като добрата фея?

— Не — каза Лина уверено. — Утре ще бъда тук.

На вечеря край дългата маса се събра цялото семейство с изключение на болната баба. Неочаквано за мен се оказа, че в къщата, която ми изглеждаше съвсем празна, живеят най-малко десет души. Домакинът, уморен и бледен, седеше до мен и се грижеше да взема всичките хапове, донесени от сина му, студент-медик. Лекарствата, като всички лекарства, бяха неприятни на вкус, но аз бях послушен и никому не казах, че за единствено и безотказно лекарство смятам Лина. Лина ми съчувствуваше и дори се мръщеше, ако по време на лечението ми попаднеше особено отвратителна таблетка.

Домакинът каза, че майка му е по-добре. Била заспала. Независимо от умората и бледността, беше приказлив, засмян и контрастираше с оня мрачен човек, който ме посрещна на космодрума. Тогава още е бил обезпокоен за състоянието на майка си, сега пък…

— Тя се събуди — неочаквано каза домакинът.

Неволно се вслушах. Нито кашлица, нито въздишка — в къщата цареше пълна тишина.

— Да се кача при нея — предложи синът му. — Уморен си, татко.

— Как така? — възрази домакинът. — Утре имаш лекции.

— Ти да не би да си свободен?

— Ще отидем заедно — каза бащата. — Извинете.

Лина ме изпрати до стаята и рече:

— Надявам се, че ще заспите.

— Непременно — съгласих се. — Особено ако сред лекарствата е имало и приспивателно.

— Разбира се, че е имало — каза Лина. — Лека нощ.

И наистина заспах бързо.

На другия ден станах абсолютно здрав. Побързах да отида в градината, като се надявах да срещна Лина. Чакаше ме там, до басейна. Канех се да й разкажа колко хубаво спах, колко се радвам на това уханно утро и на срещата с нея, но Лина не ми позволи дори да си отворя устата.

— Е, браво — каза тя, сякаш прочете мислите ми. — И баба е по-добре. Сега татко ще ви откара в института. А довечера ще ви чакам. Ще ми разкажете как сте работили, какво интересно сте видели.

— И сама ще се досетите.

— Защо?

— Вие можете да четете мислите.

— Не е вярно.

— Не греша. Та нали не изчакахте да ви кажа как се чувствувам? Вчера баща ви стана от масата, защото се събуди баба ви. А беше тихо. Не е могъл да чуе нищо.

— И все пак не е вярно — каза Лина. — Защо ще чета чужди мисли? И вашите в това число.

— Няма защо — съгласих се. Стана ми малко тъжно, че Лина не се интересува от моите толкова ласкави за нея мисля.

— Добро утро — каза бащата на Лина, когато слезе в градината. — Днес сте съвсем здрав. Радвам се.

— Все пак прав съм — казах тихо на Лина, преди да последвам баща й.

— Защо е нужно да чета мислите ви? — повтори тя. — Всичко е изписано на лицето ви.

— Всичко?

— Даже прекалено много.

Минаха няколко дни. Денем работех, а вечер се разхождах из града, отивах в полето, в гората, на брега на голямо солено езеро, в което се въдеха щитоносни риби. Понякога бях сам, понякога с Лина. Свикнах с домакините, запознах се с още двама-трима инженери. Но въпреки най-обикновеното ми съществуване, нито за минута не ме оставяше усещането, че заобикалящите ме хора са наистина необикновени. Почти се уверих в телепатичните им способности.

Понякога се чувствувах неудобно с Лина, защото се улавях, че мисля нещо, което не исках да споделя с нея. Струваше ми се, че тя чува беззвучните думи и ми се надсмива.

Веднъж вървях по една улица. Беше зелена и лъкатушна като почти всички улици в този град. Пред мен подскачаха момчета. Те гонеха топка, а аз ги следвах, гледах и се борех с желанието си да ги настигна и да ритна топката.

Не съм забелязал, че от земята стърчи корен. Спънах се, паднах, ударих коляното си в камъка и болката беше толкова неочаквана и рязка, че изохках. Момчетата се спряха, сякаш моят вик ги удари. Топката самотно се търкаляше по стръмното, те я забравиха и се обърнаха към мен. Опитах се да им се усмихна, махнах им с ръка — тичайте, сиреч, нататък, настигнете топката си, дреболия, никак не ме боли. А те стояха и гледаха.

Надигнах се, но не можах да стана. Явно, бях си разтегнал сухожилие. Децата дотичаха при мене. Единият, по-големият, попита:

— Много ли ви боли?

— Не, не особено.

— Ще изтърча за лекар — каза другият.

— Тичай — съгласи се големият. — Ще почакаме тук, докато се върнеш.

— Ама защо, деца — казах аз. — Разтегнал съм си сухожилие. На кого не се е случвало? Сега ще мине.

— Разбира се — отвърна големият.

И като че ли го послуша, болката отслабна, скри се. Момчетата ме гледаха сериозно, мълчаха. Само най-малкият изведнъж заплака и по-големият му каза:

— Бягай у дома.

Той изтича.

Дойде лекар. Оказа се, че живеел в съседната къща. Прегледа крака ми, сложи ми инжекция и момченцата веднага изчезнаха, само тупането на топката още известно време напомняше за тях.

Лекарят ми помогна да стигна до вкъщи. Отказвах, уверявах го, че ще мога сам.

— Вече не ме боли. Болеше ме само в първия момент. Момчетата биха могли да потвърдят.

— На гости ли сте тук?

— Да.

— Аха, ясно — каза лекарят.

Всички бяха в къщи, въпреки ранния час. Бабата беше по-зле. Дотолкова, че трябваше спешно да бъде откарана в болницата, за да я оперират.

Отидох при Лина. Беше бледа, със синьо под очите, бърчеше чело.

— Ще мине, ще се оправи — казах аз.

Тя не ме чу веднага. Погледна ме, сякаш не ме позна.

— Всичко ще мине — повторих.

— Благодаря. Паднахте ли?

— Нищо страшно. Вече не ме боли.

— А баба я боли много.

— Защо не й направят инжекция? На мен веднага ми мина.

— Не бива. Вече нищо не действува.

— Бих искал да помогна някак.

— Тогава си идете. — Явно не искаше да ме обиди. Каза го с равен, безцветен глас, сякаш ме помоли да донеса вода — Идете по-далече. Пречите.

Отидох в градината. Бях излишен. Наистина се мъчех да не се обиждам. Качих се горе, в зоологическата градина. Котката ме позна, приближи до мрежата и се потърка в нея, извила опашка. Домашните котки не бива да живеят в клетки, но тук тя беше екзотично, рядко животно. Аз също бях рядко животно, което не разбираше какво става и не можеше да разчита на разбиране. А пък на мен ми се стори, че сме се сближили с тези хора. Моята непълноценност се прояви в неподходящ момент, но в какво се състоеше тя? Разбирах, че трябва да отида в болницата — там ще науча нещо важно. Никой не ме викаше и дори по-вероятно, присъствието ми ще бъде нежелателно. Но не можех да не отида.

Никой не ме спря на входа на болницата. Само девойката до сивия пулт ме попита не би ли могла да ми помогне. Казах името на бабата и тя ме придружи до асансьора.

Вървях по дългия коридор, един някак странен, съвсем не болничен коридор. Покрай стените плътно едно до друго бяха наредени кресла. В тях седяха хора. Те бяха здрави, съвсем здрави. Седяха, мълчаха и ги болеше.

До матовата врата на операционната видях моите приятели. Лина, баща й, братята й. Пак тук, в съседните кресла, седяха нашите общи познати — колеги, съседи. Лина ме погледна. Очите й се плъзнаха по лицето ми. В тях имаше болка.

Седнах на свободното кресло. Беше ми неудобно да разглеждам хората, защото не им бе до мене. Вече знаех това, което преди час ми се струваше тайна.

Не след дълго сякаш невидим вълшебник прокара длан над тях, те се оживиха, лицата им се проясниха, раздвижиха се. Някой каза: „Сложиха й упойка.“ Разбраха се кой ще остане да дежури тук, кой ще се върне след операцията, когато упойката престане да действува.

Лина дойде при мен. Станах.

— Извинете — каза тя. — Много съм виновна, но нали разбирате…

— Разбирам и не се сърдя. Само ми е мъчно, че съм чужд.

— Не бива. Вината не е ваша.

— Знаете ли, когато днес паднах, дотичаха деца. И останаха с мен, докато не дойде лекарят.

— Че как иначе?

Приближи се баща й.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза той. — Вземете Лина с вас, ако обичате. Ще се справим без нея. Професорът ме увери, че операцията ще бъде успешна.

— Ще остана, татко — настоя Лина.

— Както искаш.

— Разберете — каза Лина, когато баща й се отдалечи. — Би било много трудно да ви обясним всичко от самото начало. За нас това е така естествено, както да ядем, пием, спим. Така учим децата си още от пелени.

— Винаги ли е било така?

— Не. Научили сме го преди няколко поколения. Но потенциално то винаги е съществувало. Може да го има скрито и у вас. Дори е трудно да се помисли, че другите светове са лишени от това. Та нали у всяко разумно същество живее желанието да притежава такава способност? Не е ли тъй?

— Да — казах аз. — Ако на човека до теб му е зле. Особено ако е близък човек. Иска ти се да споделиш болката.

— И не само болката — възрази Лина. — Радостта също. Помниш ли първия ден? Когато пристигна. Чувствуваше се много зле. Татко не можеше да ти помогне — основната тежест на бабината болка пада върху него — той й е син. Дори когато те посрещаше на космодрума, трябваше да помага на баба. А колкото по-далече си от човека, на когото помагаш, толкова по-трудно е. Пък на теб татко ти се стори неучтив. Нали?

— Не съвсем, но…

— Но му се наложи да поеме и от твоето страдание. Ти си гост. Болеше те глава.

— Ужасно ме болеше.

— Просто се чудя как татко стигна до вкъщи. Той веднага ме смени край бабината постеля. Видях те през прозореца, хареса ми. Останах с теб целия ден и през цялото време главата ми се пръскаше.

— Прости ми — казах аз. — Не знаех.

Помислих, си, че точно сега, в болницата, незабелязано преминахме на „ти“. Може би трябваше да го направим по-рано.

— Прости ми — повторих аз.

— Но така е даже по-добре. Представям си как би се разстроил, ако беше разбрал?

— Щях да си отида.

— Знам. Добре че не си отиде. А сега си върви. Ще се върна сутринта. Ще почукам на вратата ти и ще си довършим разговора.

Отново изминах дългия коридор на болницата, тук седяха роднините и приятелите на хората, които бяха зле. Дошли са, за да споделят болката на близките си. Нямаше никаква телепатия. Просто хората знаеха, че са си нужни един на друг.

Дотътрих се до дома пеш. Леко ме наболяваше кракът, но се стараех да не мисля за болката. Понякога тя се усилваше и се мъчеше да ме завладее. И минувачът, който се оказваше най-близко до мен, ме поглеждаше и веднага ми олекваше. Но аз ускорявах крачка, за да не затруднявам хората. Срещнах млади жени. Всичките носеха големи букети цветя, смееха се и бъбреха за нещо весело. Видяха киселата ми физиономия и ме дариха с радостта си. Чуждата радост ме облъхна с уханните си свежи пръски. Един старец, който седеше на пейката, опрян на бастуна си, ми подари спокойствие. Случвало ми се беше и преди, но тогава не забелязвах връзката между своите чувства и другите хора.

Техният живот е по-труден, но и по-лек от нашия. Те могат и да раздават, и да приемат дарове, по-точно — задължени са. Нито един от тях не може да се отдели от хората, защото, ако ние виждаме човешките сълзи, те ги чувствуват. А нали зрението е къде по-несъвършено.

Та в този ден станах завистник. Завиждам им и даже понякога изпитвам към тях нещо като неприязън. Винаги ще бъда чужд сред тях като просяк сред щедри богаташи. Мога да приемам дарове, но съм неспособен да дарявам.

Когато дойде времето, аз си тръгнах. На космодрума ме изпращаше само Лина. С другите се сбогувах в града. Така се бяхме разбрали.

— Бих искала да дойда с теб на Земята — каза Лина.

— Не — отговорих аз. — Нали знаеш. На Земята ще ти бъде прекалено трудно. Не би могла да делиш само моята радост и моята болка.

— Не ще мога — съгласи се Лина. — Прав си. И това е много тъжно.

— А аз не бих могъл да живея с теб и да разбирам колко си самотна, без да мога да ти се притека на помощ.

— Но защо все пак не останеш с нас? Тук? С мене? — Гласът й беше неуверен.

— Припомни си — рекох, — оня ден, когато оперираха баба ти и аз дойдох при вас, но бях сляп между зрящи. Не бих могъл да остана.

Всичко това беше говорено и вчера, и завчера. Само повтаряхме вече казаното, знаехме как ще завърши, но не можехме да не го повторим, защото оставаше абсурдната надежда, че може да се намери някакъв компромис, да се измисли нещо и тогава няма да има нужда да се разделяме.

А когато вече стоях до трапа, Лина дойде толкова близко, че виждах черните точици в сребърните й очи, и каза:

— Запомни какво ми е сега.

И към моята мъка се прибави нейната, притъмня ми и аз се хванах за ръката й, за да не падна. Но никой от пътниците, които минаваха край нас, не ми помогна, не сподели с мен мъката ми, защото в живота има моменти, когато трябва да се въздържиш и да не се притечеш на помощ.

После дойде пътуването, натоварванията и друсането. Прехвърляния в неуютни, вмирисани на метал и нагрята пластмаса товарни летища, безлични хотели и блудкави закуски край лъскавите еднакви стойки на бюфетите. Ала аз бях съвършено здрав и се чувствувах отлично. Знаех защо — там, далече, Лина седи в стаята си на втория етаж и притиска главата си с ръце — толкова я боли и й е лошо. И й се сърдех, заклинах я — забрави ме, глупавичка, мила, не ми отнемай тази болка…

Много ми се иска да се върна там, но никога не бих могъл да го сторя.

Половин живот

Снежанка

Само веднъж видях как загива кораб. Другите пък никога не са виждали.

Не е страшно, защото не смогваш да се пренесеш мислено там и да почувствуваш всичко. Гледахме от мостика как се мъчеха да се спуснат на планетката. Изглеждаше, че се справят. Но скоростта беше прекалено голяма.

Корабът докосна дъното на полегатата падина. И вместо да спре, продължи да се движи, сякаш искаше да се скрие в камъка. Но каменното ложе не пожела да се поддаде на метала и корабът се пръсна като капка, паднала на стъкло. Движението му се забави, само някакви части лениво и беззвучно се откъсваха като леки пръски от основната маса и като черни точки излитаха над долината, дирейки удобни места, за да легнат и замрат. Това несвършващо движение продължи около минута и спря. Корабът беше мъртъв и едва тогава съзнанието ми със закъснение възстанови грохота на пропукващите се прегради, стоновете на разкъсвания метал, воя на въздуха, който се отлага по стените във вид на кристали. Доскоро живите в него същества сигурно са могли да чуят само началото на тези звуци.

На екрана се виждаше многократно увеличено пръснато черно яйце, опасано като с бордюр от причудливо замръзналия белтък.

— Край — каза някой.

Ние уловихме сигнала за бедствие и се притекохме, за да присъствуваме на гибелта му.

Когато спуснахме катера и стигнахме до долината, отблизо зрелището доби действителните си размери и трагичност, защото сега вече можехме да си представим, че това е станало с нас. Черните точки се превърнаха в парчета метал колкото волейболна площадка, частите от двигатели, дюзите и късовете спирачни колони — в счупени играчки на гигант. Струваше ни се, че докато корабът се е напъхвал в скалата, пропуквайки се, някой е наврял лапата си вътре и го е изпотрошил.

На петдесетина метра от кораба намерихме едно момиче. Беше в скафандър — всички, с изключение на капитана и дежурните, бяха успели да нахлузят скафандри. Вероятно момичето се е случило близо до люка, откъснат при удара. Изхвръкнала е от кораба, както мехурчето въздух излита от чаша газирана вода. Фактът, че оживя, е една от фантастичните случайности, които непрекъснато се повтарят от мига, когато във въздуха за пръв път се е издигнал човек. Хора са се изръсвали от самолети от пет хиляди метра височина и някак са се изхитряли да тупнат на стръмен заснежен склон или на върхове на борове, отървавайки се с драскотини и синини.

Пренесохме я на катера — беше в шоково състояние — и доктор Стрешни не ми позволи да й сваля шлема, макар всеки от нас да разбираше, че ако не й дадем първа помощ, тя може да умре. Докторът беше прав. Не познавахме състава на тяхната атмосфера и нямахме представа какви безвредни за нея, но смъртоносни за нас вируси си живуркат в бялата й блестяща, късо подстригана коса.

Сега е редно да кажа как изглеждаше това момиче и защо докторовите опасения ми се сториха, а и не само на мене, преувеличени и дори несериозни. Свикнали сме да свързваме опасността с неприятни за окото същества. Още в двадесети век един психолог твърдеше, че може да предложи сигурна проверка за космонавт, който отлита към далечни планети. Достатъчно е само да се попита какво би направил, ако срещне отвратителен шестметров паяк. Първата инстинктивна реакция на подложения на проверка е била да измъкне бластера и да изпразни в него целия му заряд. А нали паякът би могъл да се окаже бродещ в самота местен поет, който изпълнява задълженията си на отговорен секретар на доброволната организация за защита на дребните птички и щурци.

Да се очаква номер от тъничкото момиче, чийто дълги мигли хвърляха сянка по бледите нежни бузи, така че всеки от нас само като я погледнеше, изпитваше непреодолимо желание да види цвета на очите й, да се очаква номер от това момиче, дори под формата на вируси, беше някак си не по мъжки.

Никой не каза такова нещо, и аз също, но ми се струва, че доктор Стрешни се чувствуваше дребнав подлец, писарушка, който заради някакви букви в инструкцията отказва да приеме безпомощния пациент.

Не видях как докторът дезинфекцира възможно най-тънките сонди, за да ги вкара през тъканта на скафандъра и да вземе проба от въздуха. Не знаех и какви са резултатите от труда му, защото ние пак се върнахме при кораба с намерението да се пъхнем вътре и да изнамерим ново чудо — още някой жив. Безсмислено беше — едно от ония безсмислени начинания, които не бива да зарязваш, преди да си ги изкарал до края.

— Лоша работа — каза докторът. Чухме думите му, когато се мъчехме да се вмъкнем в кораба. Не беше лесно, защото смачканата му стена бе надвиснала над нас като футболна топка над мухи.

— Какво й е? — попитах.

— Още е жива — каза докторът. — Ала няма да можем да й помогнем. Тя е Снежанка.

Нашият доктор е предразположен към поетични сравнения, но смисълът им не винаги е разбираем за непосветения.

— Ние сме свикнали — продължи докторът и макар че гласът му звучеше в наушниците ми, сякаш се обръщаше само към мен, знаех, че говори най-вече за тези, които са край него в каютата на катера. — Свикнали сме с аксиомата, че за основа на живота служи водата. А при нея е амонякът.

Не осъзнах веднага смисъла на думите му. И другите също.

— При земното налягане — каза докторът — амонякът кипи при минус 33, а замръзва при минус 78 градуса.

Тогава всичко стана ясно.

И тъй като в наушниците ми беше тихо, аз си представях как нашите гледат момичето, станало за тях фантом, който може да се превърне в облаче пара, стига само да свали шлема си…

Щурманът Бауер разсъждаваше гласно, ненавреме демонстрирайки ерудиция:

— Теоретически предсказуемо. Атомното тегло на молекулата на амоняка е 17, на водата — 18. Топлинният им капацитет е почти еднакъв. Амонякът губи водородните йони бързо като водата. Изобщо универсален разтворител.

Винаги съм завиждал на хората, дето нямат нужда да се ровят в справочниците за сведения, които никога няма да потрябват. Почти никога.

— Но при ниски температури белтъчините на амоняка стават твърде стабилни — възрази докторът, сякаш момичето беше само теоретична схема, модел, роден от фантазията на Глеб Бауер.

Никой не му отговори.

Час и половина се промъквахме по секторите на разбития кораб, преди да намерим здрави балони с амонячна смес. Това беше много по-малко чудо от онуй, което се бе случило.

Наминах към болницата, както винаги веднага след дежурство. В болницата вонеше на амоняк. Изобщо целият ни кораб се вмириса. Нямаше смисъл да се борим с изтичането му.

Докторът сухо покашлюваше. Седеше пред дълга редица колби, епруветки и балони. От някои излизаха маркучи и тръби и потъваха в преградката. Над илюминатора чернееше малкият разграфен кръг на репродуктора — транслатор.

— Спи ли? — попитах аз.

— Не, вече пита къде си — каза докторът.

Гласът му беше глух и свадлив. Беше с маска. Налагаше му се всеки ден да решава по няколко неразрешими проблеми, свързани с прехраната, лечението и психотерапията на неговата пациентка, и докторовата свадливост се задълбочаваше от гордостта, която го преизпълваше — летяхме вече трета седмица, а Снежанка беше здрава. Само страшно скучаеше.

Рязна ме в очите. Амонякът дразнеше гърлото ми. И аз можех да си измисля някакъв филтър, но ми се струваше, че ще се покажа гнуслив. Да бях на мястото на Снежанка, би ми било неприятно, ако домакините намъкват противогаз, когато идват при мен.

Снежанкиното лице, като старинен портрет в овална рамка, изпълни илюминатора.

— Стравей — каза тя.

После щракна транслаторът, защото изчерпи почти целия си запас от думи. Тя знаеше, че понякога ми се иска да чуя гласа й, нейния истински глас. Затова, преди да включи транслатора, ми казваше по нещичко.

— Какво правиш? — попитах.

Звукоизолацията не беше добра и аз чух как зад преградата зацвърча. Устните й мръднаха и транслаторът ми отвърна с няколко секунди закъснение, а в туй време можех да се любувам на лицето й, на движението на гледците й, които меняха цвета си като морето във ветровит, облачен ден.

— Припомням си какво ме е учила мама — каза Снежанка с хладния равнодушен глас на транслатора. — Не съм и помисляла, че ще ми се наложи сама да си готвя. Мислех, че мама е чудачка. А сега ми потрябва.

Снежанка се засмя, преди транслаторът да успее да преведе думите й.

— Освен туй се уча да чета — продължи тя.

— Знам. Помниш ли буквата „Ы“?

— Много е смешна. Но още по-смешна е буквата „ф“. Знаеш ли, счупих една книжка.

Докторът вдигна глава, извърна лице от струята смрадлива пара, която се точеше от епруветката, и каза:

— Би могъл и да помислиш, преди да й дадеш книгата. Пластмасовите страници са трошливи при минус петдесет градуса.

— Тъй и стана — рече Снежанка.

Когато докторът си отиде, ние просто стояхме един срещу друг. При допир стъклото е студено. За нея то беше почти горещо.

Имахме около четиридесет минути, додето Бауер домъкне диктофона си и се захване да измъчва Снежанка с безкрайните си разпитвания. А как е при вас това? А как — онова? Ами как протича при вашите условия еди-коя си реакция?

Снежанка смешно имитираше Бауер и ми се усмихваше:

„Та аз не съм биолог. Мога да му надрънкам небивалици, а после — срамота.“

Носех й картинки и снимки на хора, градове и растения. Тя се смееше, разпитваше ме за подробности, които ми се струваха маловажни и дори ненужни. А после изведнъж престана да разпитва и се загледа някъде покрай мене.

— Какво има?

— Скучно ми е. И страшно.

— Непременно ще те закараме в къщи.

— Не от това се плаша.

А пък тоя ден ме попита:

— Имаш ли изображение на момичето?

— Кое момиче? — попитах аз.

— Което те чака в къщи.

— Никой не ме чака у дома.

— Не е истина — каза Снежанка. Умееше да бъде страшно категорична. Особено ако не вярваше в нещо. Например не повярва в розите.

— Защо не ми вярваш?

Снежанка не отвърна.

… Облакът, който плуваше над морето, закри слънцето и вълните промениха цвета си — станаха студени и сиви, само покрай брега водата проблясваше в зелено. Снежанка не умееше да скрива настроенията и мислите си. Когато се чувствуваше добре, очите й бяха сини, дори виолетови. Ала веднага избледняваха, посивяваха, ако й беше тъжно, и ставаха зелени, ако се разсърдеше.

Не биваше да виждам очите й. Болеше я, когато ги отвори за пръв път на борда на нашия кораб. Бяха черни, бездънни очи, а ние с нищо не можехме да й помогнем, докато не обзаведохме специално част от лабораторията. Бързахме, сякаш корабът можеше да избухне всеки миг. А тя мълчеше. И едва след повече от три часа можахме да я занесем в лабораторията и докторът, който остана там, й помогна да си свали шлема.

На другата заран очите й светеха с прозирно любопитство и леко потъмняха, когато срещнаха моя поглед…

Влезе Бауер. Домъкна се по-рано от друг път и беше много доволен. Снежанка му се усмихна и рече:

— Аквариумът е на вашите услуги.

— Не разбрах, Снежанке — каза Бауер.

— А в аквариума — опитният гол охлюв.

— По-добре да речем — златната рибка. — Бауер не се смущаваше толкова лесно.

Снежанка все по-често изпадаше в лошо настроение. Какво да се прави, като прекарваше цели седмици наред в камера два на три метра. Сравнението с аквариума беше сполучливо.

— Да вървя — казах аз и Снежанка не отвърна, както винаги: „Върни се по-скоро.“

Сивите й очи тъжно гледаха Глеб, сякаш беше зъболекар. Опитвах се да анализирам състоянието си и разбрах цялата му противоестественост. Със същия успех можех да се влюбя в портрета на Мария Стюарт или в статуята на Нефертити. Или може би това беше просто съжаление към самотното същество, отговорността за живота на което по неочакван начин измени и смекчи отношенията на борда. Снежанка ни донесе нещо хубаво, което караше всички несъзнателно да се докаросват, да бъдат по-благородни и добри като пред първа среща. Явната безнадеждност на моето увлечение пораждаше у околните нещо средно между съжаление и завист, макар че тези чувства, както е известно, са несъвместими. Понякога ми се искаше някой да ми се подиграе, да ми се надсмее, та да мога да избухна, да изругая и изобщо да бъда по-лош от другите. Ала никой не си го позволяваше. В очите на моите другари аз бях блажено болен и това ме отличаваше, но и изолираше от тях.

Вечерта доктор Стрешни ме извика по интеркома и каза:

— Търси те Снежанка.

— Случило ли се е нещо?

— Нищо не се е случило. Не се тревожи.

Притичах до болницата, Снежанка ме чакаше до илюминатора.

— Извинявай — рече тя. — Но неочаквано си помислих, че ако умра, няма да те видя повече.

— Щуротии някакви — промърмори докторът.

Неволно плъзнах поглед по циферблатите на приборите.

— Постой при мен — помоли Снежанка.

Докторът си измисли някакъв предлог и скоро излезе.

— Искам да се докосна до теб — каза Снежанка. — Несправедливо е да не мога да те пипна, без да се опаря.

— На мен ми е по-лесно — изтърсих глупаво. — Аз само ще измръзна.

— Скоро ли ще стигнем? — попита Снежанка.

— Да — отвърнах. — След четири дни.

— Не искам да се връщам в къщи — каза Снежанка. — Защото, докато съм тук, мога да си представям, че те докосвам. А там няма да те има. Сложи дланта си на стъклото.

Послушах я.

Снежанка притисна лице до стъклото и аз си представих, че пръстите ми проникват през прозрачната маса и лягат на челото й.

— Не измръзна ли?

Снежанка вдигна глава и се помъчи да се усмихне.

— Трябва да намерим неутрална планета — казах аз.

— Каква?

— Неутрална. Нещо средно. Винаги да е минус четиридесет.

— Много е горещо.

— Минус четирийсет и пет. Ще изтърпиш ли?

— Разбира се — каза Снежанка. — Но какъв живот ще бъде то, ако ще трябва само да търпим?

— Пошегувах се.

— Знам.

— Няма да мога да ти пиша писма. Трябва специална хартия, която да не се изпарява. Пък и тая миризма…

— А на какво мирише водата? На нищо ли не ти мирише? — попита Снежанка.

— На нищо.

— Ти си невероятно невъзприемчив.

— Ето че се развесели.

— Дали бих те обикнала, ако бяхме от една кръв?

— Не знам. Аз първо те обикнах, а после разбрах, че никога няма да мога да бъда заедно с теб.

— Благодаря.

Последния ден Снежанка беше изнервена и макар да ми разправяше, че не си представя как ще се раздели с нас, с мен, мислите й скачаха, без да могат да се спрат на нещо и едва по-късно, когато опаковах в лабораторията нещата, които трябваше да вземе, тя ми призна, че най-много се страхува да не би да не стигне до дома. Тя беше вече там и се разкъсваше между мен, оставащия тук, и целия свят, който я очакваше.

Вече половин час с нас летеше техният патрулен кораб и транслаторът на капитанския мостик непрестанно дърдореше, едва оправяйки се с превода. В лабораторията дойде Бауер и съобщи, че се спускаме на космодрума. Дори си беше записал названието и се постара да го прочете. Снежанка го поправи сякаш между другото и веднага попита проверил ли е добре скафандъра й.

— Сегичка ще видя — каза Глеб. — От какво се плашиш? Трябва да изминеш всичко на всичко трийсет крачки.

— И аз искам да ги измина — отвърна Снежанка, без да усети, че е обидила Глеб. — Провери още веднъж — помоли ме тя.

— Добре — казах.

Глеб повдигна рамене и излезе. Върна се след три минути и сложи скафандъра на масата. Балоните глухо се чукнаха в пластмасата и Снежанка се смръщи като от удар. После потропа на вратичката на предната камера.

— Подай ми скафандъра. Сама ще го проверя.

Чувството на отчуждение, възникнало помежду ни, просто физически притискаше слепоочията ми: знаех, че ще се разделим, но не биваше да се разделяме така.

Кацнахме меко. Снежанка беше вече със скафандър. Мислех, че ще излезе от лабораторията по-рано, ала тя не рискува, докато не чу гласа на капитана по интеркома:

— Земната команда да сложи скафандрите. Температурата зад борда — минус петдесет и три градуса.

Люкът беше отворен и там бяха тия, които искаха още веднъж да се сбогуват със Снежанка.

Докато Снежанка приказваше с доктора, аз я изпреварих и излязох на площадката до трапа.

Ниски облаци се влачеха над този страшно чужд свят. На трийсетина метра спря ниска жълта кола, а на каменните плочи край нея стояха няколко души. Бяха без скафандри, то се знае, без скафандри бяха — кой навлича такива боклуци, когато си е у дома? Мъничката група посрещачи се губеше в безкрайното поле на космодрума.

Пристигна още една кола и от нея излязоха още хора. Чух, че Снежанка дойде при мен. Обърнах се. Другите се отдръпнаха, оставиха ни сами.

Снежанка не гледаше мене. Мъчеше се да разбере кой я посреща. И изведнъж отгатна.

Вдигна ръка и я размаха. От групата на посрещачите се отдели жена и се завтече по плочите към трапа. А Снежанка се втурна надолу към тази жена.

Пък аз стоях, защото бях единственият на кораба, който не беше се сбогувал със Снежанка. Освен това стисках големия пакет с нейните неща. И най-сетне, аз бях включен в земната команда и трябваше да работя долу и да придружавам Бауер при преговорите с космодрумните власти. Не можехме да се бавим много тук — след час отлитахме. Жената каза нещо на Снежанка, тя се засмя и отметна шлема. Шлемът падна и се търколи по плочите. Снежанка прекара ръка по косите си. Жената притисна бузата си до нейната, а аз си помислих, че и на двете им е топло. Гледах ги, бяха далече. Снежанка каза нещо на жената и изведнъж затича назад към кораба. Изкачваше се по трапа, гледаше ме и сваляше ръкавиците си.

— Прости ми — каза тя. — Не се сбогувах с теб.

Не беше нейният глас — говореше транслаторът над люка, който някой от нашите предвидливо беше включил. Но аз чувах и нейния глас.

— Свали си ръкавицата — рече тя. — Тук е само минус петдесет.

Откопчах ръкавицата и никой не ме спря, макар че и капитанът, и докторът чуха и разбраха думите й.

Не усетих студа. Нито веднага, нито после, когато тя хвана ръката ми и за миг я притисна до лицето си. Отдръпнах дланта си, но беше късно. На изгорената буза остана кървавочервена следа от моята ръка.

— Нищо — каза Снежанка, тръскайки ръце, за да я боли по-малко. — Ще мине. А ако не мине, още по-добре.

— Полудяла си — рекох.

— Сложи си ръкавицата, ще измръзнеш — отвърна тя.

Долу жената викаше нещо на Снежанка.

Снежанка ме гледаше и тъмносините й, почти черни очи бяха съвсем сухи…

Когато те вече стигнаха до колата, Снежанка спря и вдигна ръка, сбогувайки се с мен и всички нас.

— После намини — каза докторът — Да ти намажа и превържа ръката.

— Не ме боли — отвърнах.

— После ще те боли — рече докторът.

Червен елен — бял елен

На здрачаване Лунин спря до брега, за да пренощува. Мястото беше подходящо — висок бряг, обрасъл със стари дървета. Под урвата се точеше широка ивица пясък, слегнат откъм водата, и мек, сипкав, нагрят от слънцето в другия си край. Тук-таме из пясъка лежаха стволовете на паднали отгоре дървета, реката постепенно подмиваше високия бряг. Лунин привърза катера за черния чепат, пуснал корени над водата пън. Катерът се поклащаше на леките вълни. Реши да разпъне палатката си горе. Там няма да му досаждат москитите — отдолу се виждаше как върховете на дърветата се извиват от вятъра.

Лунин нарами палатката и започна изкачването. Урвата се състоеше от рохкав пясъчник и сбит, но предателски слаб кварцов пясък. Лунин се хващаше за корени и бодливи храсти, те се поддаваха неочаквано леко и трябваше да се притиска с цялото си тяло до урвата, за да не се смъкне обратно.

Никой не му пречеше да остане долу и да пренощува в катера, но той предвкусваше часа на почивката, когато ще се отдаде на спокойни размисли и въображаем анализ на днешните трофеи. Трофеите останаха в катера, но Лунин ги знаеше наизуст. Пък и не находките бяха важни сега, а свързаната с тях възможност за потвърждаване на идеите, които още не бяха успели да се избистрят и да станат теория.

Горе духаше свеж вятър, набрал сила над речното огледало. Другият бряг вече потъна в мъгла. Вятърът разпъждаше москитите. Като опъна палатката и похапна, Лунин опря гръб в един чепат ствол и спусна крака над урвата.

Нейде наблизо се обаждаха птици. Скърши се клонка. Лунин слушаше гласовете на гората, но те не му пречеха. Знаеше, че при опасност с един скок ще се намери до палатката и ще включи силовото поле. Наведе се и погледна катера. И той беше в безопасност. Отгоре катерът изглеждаше мъничък като бръмбарче, притиснато от вълните до брега. Лунин почувствува приближаващия пристъп на самотност, който го измъчваше като болест. Тук нямаше свои. Само чужди. Лунин беше чужд. И геолозите, които също са опънали палатки някъде на хиляди километри оттука, седят около тях и се вслушват в звуците на гората или степта. Ботаникът също нощува някъде. Сам.

Лунин погледна нагоре. Сякаш знаеше, че точно сега Станцията ще прелети над него. Станцията беше ярка Звездица. Ала не повече от Звездица. Може да влезе в палатката и да я повика. Да попита например какво ще бъде времето утре. Ще му отговорят, ще му пожелаят лека нощ. Диспечерът скучае. Той чака с нетърпение да дойде неговият ред за спускане. Геолог е. Или геофизик. Мисли си — планетата е толкова богата и интересна, няма да ми остане ред да се почувствувам самотен. Може и да е прав. Може Лунин да е изключение.

Тази планета би могла да бъде друга. Съвсем друга. Може би Лунин се измъчваше толкова от самотата, защото случайно разкри печалната й тайна.

Той е единственият палеонтолог в станцията. Отначало работеше заедно с групата на геолозите. После ги остави. И без това можеше само да предполага какво се очаква, да извърши само предварителното проучване. Не повече. Други щяха да търсят планомерно, да правят откритията, подготвени от времето. На Лунин се паднаха случайностите и предположенията. Една от тези случайности стана вчера. Втората днес сутринта.

Заранта намери второто поселище. Оказа се не по-старо от вчерашното…

— Ух — чу се в храстите.

Такова „ух“ можеше да означава само едно — сигнал за нападение. Лунин отскочи към палатката и си помисли само, че за щастие плуговете никога не нападат мълчешком. Винаги ти оставят секунда за опомняне. Наистина не повече от секунда.

Не успя да се скрие в палатката. Плуговете се хвърлиха върху него, наскачаха иззад стволовете и върховете на дърветата. Падайки под тежестта на горещата козина, Лунин можа да се добере до копчето за силовата защита и полето притисна нозете му малко под коленете. Той дръпна краката си, като се мъчеше да ги подвие под себе си, но това се оказа трудна работа — и не толкова заради полето, ами защото един от плуговете беше сварил да докопа с лапата си обувката му и я дърпаше към себе си. Другите — три или четири плуга — се блъскаха в невидимата стена, която ги отделяше от Лунин.

В полумрака се виждаше как очите им, прекалено големи за земните мерки, светят червено. От това изразът на яростните им муцуни изглеждаше двусмислен — очите никак не подхождаха на озъбената им паст и бръчките, които надигаха рядката козина на ниското полегато чело. В очите личеше учудване, смущение и даже жалба. Ала плуговете са лишени от жалост и милосърдие. Те са непобедими и мрачни хищници, повелители на нощта. Големината и формата на очите им е една необходимост. Те виждат в почти пълен мрак.

Обувката остана в лапата на плуга и той тутакси я заръфа, но не успя да се наслади на плячката си. Друг, по-едър плуг бе обзет от завист и зверовете забравиха за Лунин. Но той знаеше, че е за малко — скоро ще се върнат. Ала за сега разкъсваха обувката.

Лунин се настани до отвора на палатката и напипа зад себе си кинокамерата. Светлината, плиснала от нея, очерта само грамадна черна топка, потръпваща като пчелен рояк — плуговете се биеха. И тогава иззад дърветата излезе едър як самец. Вървеше на задните си лапи и стъпваше уверено и тежко. Не поглеждаше глупавата свада: интересуваше го по-едра плячка — палатката и човекът в нея.

Плугът не обръщаше внимание на светлината — само зениците му се свиха като цепчици и подгънал босия си крак, Лунин неволно се усмихна, докато го гледаше през визьора на камерата. (Когато първите снимки на тези гигантски маймуни пристигнаха на Станцията, доктор Павлиш от „Космос“ каза абсолютно сериозно: „Там ще да е ходил Густав Плуг.“ Мнозина познаваха Густав Плуг. Беше главен лекар на „Земя-14“ и се отличаваше с ангелския си характер, с умението да изнамира болести у най-здравите на вид космонавти и със застрашителната си външност. Приличаше на черна горила. Само че с очила. Та тогава Павлиш нарисува на снимките очила и питекантропите бяха наречени плугове.)

— Здравейте, доктор Плуг — каза Лунин и бавно приближаваше към животното. — Изглеждам ви лесна плячка? С мене можете да постъпвате по законите на джунглата? Е, тогава постарайте се да си представите, че и аз мога да ви изям…

За миг му се стори, че силовото поле може да не издържи. Даже измъкна босия си крак и го бутна напред. Кракът опря в преградата. Тогава Лунни се сети, че утре ще се наложи да излети до Станцията. Тук не можеш изкара дълго бос.

Водачът разпери лапи по невидимата стена и притисна муцуната си в нея. Пукаше се от злоба. Лунин му навяваше спомени. И точно затова Лунин се отнасяше сега към плуговете без оня интерес, който свикналият с живота на открито изследовател проявява към неразумния свят наоколо. Сега той изпитваше някои твърде обосновани подозрения. Бяха му внушени от поселищата.

За сега бяха всичко на всичко две. Вчерашното, полуразрушено, на склона, където няколко плитки пещери гледаха към тревиста полянка. Там в една от пещерите Лунин откри следи от дим, а на пода, под изпражненията на прилепите, кухненски отпадъци — счупени кости, пепел и парченца кремък.

След около час и половина, когато се посъвзе и си отдъхна от работата с камери и фиксатори, Лунин се свърза със Станцията и съобщи на дежурния за находката. Говореше спокойно, делнично и затова отначало дежурният не осъзна значението на думите му.

— Записвам координатите — отвърна той равнодушно, както по няколко пъти на ден отговаряше на различните групи, всяка от които бе уверена, че сегашното й откритие ще влезе в историята. — Палеолитен лагер… Предварителен анализ на кухненските отпадъци… осемстотин — деветстотин години, плюс-минус пет… Почакай — рече на туй място дежурният. — Какви кухненски отпадъци?

— Кости — каза Лунин. — Пепел.

— Какво искаш да кажеш?…

— Съобщението прието ли е? Продължавам работа — отвърна Лунин и се изключи, представяйки си как суматохата, предизвикана от неговото съобщение, се понася като вълна по Станцията, откъсва от спешната и съвсем доскоро Най-Важна Работа физици, астрономи, зоолози, прехвърля се на планетата и става достояние и на групите, които работят там. „Слушай, знаеш ли какво е намерил Лунин?“

Пет минути минаха спокойно. Лунин не се заблуждаваше относно това спокойствие. Седеше си на камъка и изчакваше развоя на събитията.

— Лунин — чу се глас в радиостанцията, — чуваш ли ме?

Говореше Вологдин, шефът на експедицията.

— Слушам — отвърна Лунин, гризейки тънка тревичка.

— Да не си сбъркал?

Лунин игнорира подобно предположение.

— Лунин, защо мълчиш?

— Вече изпратих съобщение.

— Ама сигурен ли си?

— Да.

— Да ти пратим ли група?

— За сега няма нужда. Нищо особено не е станало.

— И таз добра.

Лунин си представи как цялата Станция е застанала зад гърба на шефа и слуша.

— Чуй ме, Вологдин — каза Лунин. — Да, аз намерих палеолитно селище. Ала не знам кой е бившият му стопанин. Според нашите мащаби поселището е ново. Значи дори ако на планетата има разумни същества, то те не са излезли от стадия на троглодити6. В противен случай бихме ги открили отдавна.

— Но защо по-рано никой не е видял дори следа?

— Че какво знаем ние за планетата? Работим тук едва трети месец. И сме шепа хора.

— И все пак почти цялата планета вече е заснета и което и да е свидетелство…

— Вероятно те живеят в гората.

— Да не би да са плуговете?

— Не се и надявай. За плуговете ще ти разкаже Ли. Две седмици следи глутницата им. Ужасни зверове, малко по-висши от горили, но затова пък десет пъти по-зли и силни. Прекрасно карат и без огън.

— Значи ще се справиш?

— Да. Можеш да изпратиш капсула, за да сложа лентите. Сами, със собствените си очи ще видите. Но нищо сензационно не обещавам.

— Веднага изпращаме. Според мен ти подценяваш значението на откритието.

— Не е и откритие даже. Случайно се натъкнах на лагера. Но сега непременно ще мина надолу по реката. Може да видя още нещо.

Капсула за лентите изпратиха точно след двадесет минути. По туй време Лунин тъкмо се беше прехвърлил на катера да обядва. В капсулата намери бележка от Володя Ли. Лична. „Вдругиден свършвам обработката на темата. Мога да се присъединя.“ Лунин не отговори на бележката. Ако може — да идва.

През деня още десетина пъти го търси Станцията. Сякаш беше открил не следи от палеолита, а най-малкото град с железопътна линия. И час по час трябва да открива по някой нов.

Тъй и мина денят. И ето че днес сутринта намери второто поселище. Може би по-рано дори е пропускал палеолита. Не е разчитал да го открие. Търсеше кайнозой, на едно място срещна триас. А за следи от човек не е и гледал. Виж, сега очите му се въртяха, като че бяха радарни антени. Няма ли следи от удар по парчето кремък? Не е ли пещерен вход тъмното петно на урвата?

Поселището беше малко, отпадъци почти нямаше. Затова пък в ямата Лунин откри първия череп, полузасипан с пясък. И остатъци от скелет. Наложи се да го сглобява парче по парче — беше раздробен от силните зъби на някакъв хищник. А може и от зъбите на сродниците си. Селището принадлежеше на хуманоиди. Лунин излезе прав — нямаха нищо общо с плуговете. Два пъти по-ниски от тях, с много по-тънки кости, с полегато чело и скосена брадичка, те все пак бяха далеч по-близо до разумните хора, отколкото черните маймуни. Като се повъртя из поселището, Лунин намери още няколко човешки кости. И можеше да предположи, че жителите му са били нападнати. При което враговете им не само са изтрепали, а и излапали обитателите на поселището.

Лунин изгуби няколко часа за събиране и фиксиране на трофеите, за приемане и изпращане на капсулите, за приказки със заприиждалите на флаери или катери посетители, а сетне продължи по-нататък. Още тогава възникнаха първите му подозрения, но не можеше да ги провери. В този пояс се въдеха мечки и хищници, подобни на едри вълци. Нито едните, нито другите, както установи Ли, не образуваха глутници. А и надали биха могли да избият всички жители на поселището, повече от десет на брой. Да ги убият и да ги разкъсат буквално на дребни парченца. Оставаха само плуговете.

И сега, седнал в палатката с една обувка, като гледаше яростната, запенена муцуна на плуга-водач, Лунин изпитваше към него почти омраза.

Природата е жестока към разума. Още неукрепнал, неосъзнал както трябва собственото си потенциално могъщество, той се оказа обкръжен от силни врагове и борбата с тях непрестанно виси като дамоклев меч над самото съществуване на разумния живот. Враговете — и тук, и на Земята — винаги са с по-здрави зъби, по-зъбати и по-нахални от прадедите на разумните същества. Затова трябва да ги надхитриш, да се скриеш от тях, да оцелееш… Макар че без силни врагове май няма да станеш разумен.

А плугът упорито не искаше да се откаже от плячката. Лунин вече имаше дори чувството, че плугът го смята за троглодит и гледа на него не само като на плячка, но и като на най-злия си враг — съществото, с което не може да си подели властта над планетата.

Справили се благополучно с обувката, другите плугове се присъединиха към водача и когато на Лунин най-сетне му дотегна да гледа рошавите им злобни муцуни, пусна ослепителна светкавица и те офейкаха.

Не можа да заспи веднага. Извика го Володя Ли. Вече беше завършил изследването на драскотините по костите на хората. Следите отговаряха на зъбите на плуговете. Обвинението се потвърди. И заспивайки, Лунин най-сетне разбра, че положението му на тази планета се е изменило. Той не е само изследовател. Длъжен е да стане и покровител. Сигурно не са останали много хора. Плуговете са излезли по-опасни врагове, отколкото пещерните мечки за нашите прадеди.

На другия ден трябваше да се върне на Станцията. Заради обувката. Стори му се неудобно да моли дежурния:

„Прати ми, пиленце, в капсула дясна обувка, четиридесет и втори номер, по възможност черна. Моята е излапаха плуговете.“ Пък и трябваше да се посъветва с Ли и шефа и да поиска флаер поне за две седмици, та да претърси с бръснещ полет басейна на голямата река.

А сетне Лунин и Ли три седмици изследваха басейна, докато се връщаха на Станцията, за да систематизират материалите. И все се опитваха да опровергаят изводите, към които ги тласкаха новите находки.

Плуговете са дошли тук преди четири хиляди години. Съвсем наскоро. Може би от другия континент, където е тъпкано с тях. По това време първите хора на планетата вече са се научили да дялат камъка и да добиват огън. Хората не са били готови за война с огромните маймуни, които бяха организирани в яростни глутници, виждаха нощем като през деня и имаха толкова дебела кожа, че каменните наконечници на копията не са могли да я пробият. Пръснатите из гората групички хора ставали една след друга жертва на яростни нападения. Хиляда и петстотин, хиляда, осемстотин години наброяваха напуснатите и разорени селища. И накрая на брега на голямото плитко езеро, сред стърчащите като разперени пръсти тъмносиви скали, Лунин намери мястото на една от последните, ако ли не и последната битка. Тук са загинали повече от осемдесет души. Пак тук се търкаляха и кости на плугове. Хората са разбрали, че трябва да се обединяват, но явно са закъснели. Битката датираше отпреди петстотин години. Плюс-минус десет. Можеше да прекратят издирванията. На планетата не бе останал нито един човек.

— Ех, да бяхме поизбързали — каза някой от физиците. — Със силово поле щяхме да ги прикрием.

— Преди петстотин години?

— Ами представи си, че последните са се крили до миналата година. Знаем ли?

— Едва ли — каза Ли.

— Разбирам — отвърна физикът. — И все пак ми е жал за по-малките ни братя.

На другия ден Лунин излетя към голямото селище до урвата, където от розовеещия пясъчник бяха изпадали на брега на рекичката черни конкреции7, а амонитите се подаваха от урвата, извити като рогата на козирог. Там имаше пещера, край която преди осемстотин години също е кипяла битка, вероятно кратка, нощна като всички битки, когато в светлината на огъня плуговете са сновели и ръмжали пред пещерата и отбягвайки ударите на копията, със сумтене са измъквали камъните, с които хората са затрупвали входа на каменното си жилище.

Лунин огледа всички потайни кътчета на пещерата — търсеше следи от един по-дълъг живот, — откри рибарска кукичка от извита и обработена кост, намери издълбан камък, в който от тавана капеше вода. Вторият, отдалеченият вход на пещерата беше широк и слънцето огряваше плоския пясъчен под и гладките стени. До една от стените лежеше одялан камък. Над него видя рисунки. Първите рисунки, открити на планетата. Лунин затаи дъх, сякаш се страхуваше, че от полъха на въздуха те могат да се разрушат, да изчезнат.

Някой беше избрал тази стена, за да изрази върху нея удивлението си от света, да спре движението, да го омагьоса с вълшебната сила на единението си с този свят и със своята зараждаща се власт над него. Там беше нарисувана мечка — гърбава, с неравни вертикални чертички под корема, които изобразяваха дългата й козина. Няколко смешни човечета — две пръчици за крака, две клечици за ръце. Човечетата бягаха нанякъде. Имаше лодка и слънце над нея. Пясъчникът и варовикът са подсказали на художника (а може и да е бил първият жрец) да използува различни цветове. Слънцето беше червено, човечетата бели.

Лунин вървеше бавно покрай стената и разчиташе все нови и нови рисунки. Черен плуг. Сгърбен и озъбен. Дребничък. А до него голям червен човек, който го пронизваше с копието си. Рисунката не отговаряше на действителността. Едва родено, още неосъзнато, изкуството бе почнало да мечтае.

И настроението на Лунин се развали.

Спомни си, че камерата остана във флаера и трябва да се връща.

Но преди да тръгне, надникна вън дали няма други рисунки. Имаше. Една. Плоската скала, надвиснала над стената до входа, беше я запазила от дъждовете. Рисунката беше по-голяма от другите, по-свободна като линия, сякаш извън пределите на пещерата художникът си позволяваше да отстъпи от каноните, които се раждаха едновременно с изкуството.

Беше елен. Червен елен, нарисуван леко и небрежно, съхранен в паметта на художника в момент на скок.

Лунин тичаше към флаера за камерата. Даже получи бодежи в сърцето. Вече бе свикнал с мисълта, че разумът на тази планета е загинал още в пелени. Затова и съжалението му, и дори ядът му към плуговете бяха малко абстрактни. В края на краищата беше изправен пред исторически факт.

А съществуването на елена, полетът му разрушиха хода на абстрактното мислене. Съзнанието за окончателната смърт на разума се превърна в трагедия, която дълбоко засегна Лунин. Тя предизвика и страха от възможната загуба на червения елен. От земетресение, дъжд — дявол знае от какво.

Включи за секунда радиостанцията и каза само: „Намерих скални рисунки. Ще ги снимам и фиксирам, а сетне ще се обадя. Чакайте.“ Грабна камерата, консерванта и забърза назад. Вървеше пъргаво, но предпазливо — гледаше да не настъпи някоя кост или късче камък. Когато до втория изход на пещерата оставаха няколко крачки, замря. Стори му се, че там има някой. Да, сега вече ясно чуваше сумтене. Лунин метна камерата през рамо, хвана бластера, зареден с парализиращи патрони. Сумтенето не преставаше. Като че ли малък локомотив набираше пара под скалата. Лунин се промъкна по чорапи до края на пещерата и надникна.

Сбъднаха се най-лошите му опасения. Пред червения елен беше приклекнал огромен черен плуг и се мъчеше да унищожи рисунката. Лунин вдигна бластера. Още не е късно. Ала не стреля.

Забеляза в лапата му парче варовик. Лапата потрепваше от напрежение. Със сумтене, скимтене и зъбене плугът драскаше с тебешира по стената. Тъкмо под червения елен. Вече беше прекарал почти права хоризонтална линия, от нея нагоре тръгваха къси чертички. Чертичките бяха четири, с различна дължина, едната не стигаше до хоризонталната и плугът се зае да муши парчето варовик в стената — мъчеше се да я свърже с пунктир, преди да продължи изнурителния си труд.

Тогава Лунин разбра какво се мъчи да изрази плугът. Елен. Същия елен, но бял и обърнат нагоре с краката, мъртъв, станал плячка.

Беше се захванал с работа, която се бе оказала не по силите му. Ни лапите, ни очите му бяха подготвени за такава сложна задача — да правят копня на произведения на изкуството. На туй отгоре творчески преработени.

Плугът движеше насам-натам късчето варовик в края на хоризонталната линия — получи се звезда. Туй беше главата на елена. Не е важно, че не приличаше на глава — Лунин и плугът признаваха на изкуството правото на условност.

Плугът отстъпи от стената, наклони муцуната си и замря, наслаждавайки се на съзерцанието на рисунката. У него се зараждаше тщеславие. В чертичките той виждаше грамадния, още топъл труп на елена и затова не търсеше сравнение с онова, което са можели да правят унищожените врагове. Сега еленът няма да избяга. Той е повален.

А Лунин почувствува някаква странна благодарност, едва ли не нежност към черната маймуна и пристъпи. В този миг плугът се обърна, сякаш търсеше някого, който да оцени труда му. Погледите на човека и плуга се срещнаха.

И плугът забрави елена. В червените му очи блеснаха безсмислената злоба, яростта и страхът на внезапно застигнато животно. Еволюцията, направила неочаквана крачка напред, още бе безсилна да се удържи на новото стъпало и крачката бе забравена. Разбира се, не завинаги.

Плугът запрати парчето варовик в Лунин — в момента нямаше под ръка нищо по-съществено. Варовикът рикошира към стената, оставил бяла точка отпред на скафандъра. Лунин инстинктивно отскочи зад издатината на скалата.

А когато отново погледна, видя само черно петно — гърба на плуга, който цепеше направо през храсталаците.

Черното петно изчезна. Листата потрепваха като от вятър. Стихна трясъкът от счупените сухи клони.

Лунин се обърна към скалата. В сянката камъкът лилавееше, а на него просветваха два елена. Червен и бял.

Избор

Беше задушно, искаше ми се да направя течение, но някой непрекъснато затваряше вратата. Бях уморен. Толкова, че само пет минути преди да вдигна слушалката, се мъчех да измисля правдоподобен предлог, който да ми попречи да се видя с Катрин. А сетне, когато набирах номера, си въобразих, че Катрин ей сега ще каже, че не можем да се срещнем, защото има събрание. Слушалката вдигна тя и каза, че би могло да се обадя по-рано. До масата с телефона спря Крогиус и тупна върху нея чанта с консерви и захар — отиваше на вилата. Стоеше си, чакаше да свърша и ме гледаше жално. Катрин говореше тихо.

— Какво? — попитах. — Говори по-високо.

— След четиридесет минути — каза Катрин. — На същото място.

— Готово — рекох на Крогиус и затворих телефона. — Обаждай се.

— Благодаря — отвърна Крогиус. — Че няма да сваря жена ми в службата.

До входа на лабораторията ме чакаше едно момиче от библиотеката. Каза, че вече две години не съм плащал вноските си за Червен кръст и освен това ми е забранено да ползувам библиотеката, защото не съм върнал осем книги. Съвсем бях забравил за тия книги. Най-малко две от тях взе Сурен. А Сурен замина за Армения.

— Ще участвувате ли в говорящия вестник — попита ме библиотекарката.

— Не — отвърнах и й се усмихнах с усмивката на Лановой. Или на Жан-Пол Белмондо.

Момичето каза, че съм бил голям актьор, жалко само, че не съм учел, а аз й отвърнах, че не ми трябва да уча, защото и тъй мога всичко.

— Хубаво е с вас — рече момичето. — Добър човек сте.

— Не е вярно — отрекох аз. — Преструвам се.

Момичето не повярва и си тръгна почти щастливо, въпреки че не го лъжех. Преструвах се. Беше задушно. Тръгнах пеш към Пушкинския, за да мине времето. В будката до зала „Чайковски“ продаваха карамфили, но бяха увехнали и освен туй си рекох, че ако отидем някъде с Катрин, ще имам глупавия вид на кавалер. Обзе ме идиотското чувство, че всичко това вече е било. И даже тоя сънлив ден. Катрин пак така ме чака на елипсовидната дълга пейка, а в краката на Пушкин си стоят саксии с посърнали цветя и оклюмало букетче метличина.

Така си и беше. Дори метличината. Но Катрин закъсняваше и аз седнах на свободния край на пейката. Сянката на храстите не стигаше дотук и затова нямаше хора. В сянката едва се сместваха немски туристи с покупки, а по-нататък се редуваха старчета и разни чакащи като мен. Едно старче високо разправяше на съседа си:

— Престъпление е да стоиш в Москва в такова време. Направо престъпление.

Сърдеше се, като че ли някой беше виновен. Катрин не дойде сама. След нея или по-точно до нея вървеше едър, четвъртит мъж с млада брадичка, неудачно лепната на лицето му, която му придаваше вид на мошеник. Беше с бяла фуражчица и само да се захладеше, щеше да надене велурено сако. Гледах мъжа — нямаше защо да поглеждам Катрин. Знаех си я и така. Катрин прилича на малкото на дог, имаш чувството, че ръцете и краката са й големи и повече отколкото трябва, но тъкмо това е чудесно.

Катрин ме забеляза, приближи се и седна. Мъжът се настани до нея. Катрин се направи, че не ме познава, и аз не я поглеждах. Мъжът каза:

— Тук е горещо. Най-страшният пек. Човек като нищо може да си спечели някой слънчев удар.

Катрин гледаше право пред себе си и той се любуваше на профила й. Щеше му се да докосне ръката й, но не смееше и без да иска, пръстите му увиснаха над китката й. Челото му беше мокро, а бузите лъщяха.

Катрин се извърна от него, махна ръката от коленете си и като гледаше покрай мен, каза само с устни:

— Превърни се в паяк. Изплаши го до смърт. Само аз да не видя.

— Казахте ли нещо? — попита мъжът и докосна лакътя й. Пръстите му замряха от досега до хладната й кожа.

Наведох се напред, за да го погледна в очите, и се превърнах в голям паяк. Тялото ми беше дълго почти половин метър, а лапите — цял. Измислих си челюсти, които приличаха на криви триони, наклепани със смърдяща отрова. А на гърба си стоварих палавите си рожби. Рожбите също мърдаха челюсти и изпускаха отрова.

Мъжът не схвана веднага какво е станало. Примижа, но не махна ръката си от лакътя на Катрин. Тогава превърнах Катрин в женски паяк и го накарах да усети под пръстите си студа и лигата на хитиновата броня. Мъжът притисна разперени пръсти до гърдите си, а другата ръка размаха пред очите си.

— Дявол да го вземе — каза той. Стори му се, че се е разболял и сигурно като много други едри мъже беше мнителен. Наложи си да погледне още веднъж към мен и тогава аз му подадох предните си ноктести лапи. Търти на бяг. Срамуваше се, че бяга, но не можеше да надвие страха си. Немците стиснаха чантите с покупките си. Старчетата зяпнаха подире му.

Катрин се засмя.

— Благодаря. Бива си те.

— Нямаше да офейка, ако не бях те превърнал в паяк.

— Как не те е срам — укори ме Катрин.

— Къде ще отидем? — попитах аз.

— Където искаш — каза Катрин.

— Много е задушно. Оня къде се лепна?

— От киното се мъкне. Казах му, че ме чака мъжът ми, но после реших да го накажа, защото беше много нафукан. Дали да отидем в парка? Да пийнем бира.

— Там е пълно с народ — казах аз.

— Днес е петък. Ти сам разправяше, че в петък всички разумни хора напускат града.

— Както кажеш.

— Тогава хайде да вземем такси.

На пиацата имаше голяма опашка. Слънцето висеше над покривите и май беше слязло прекалено близко до Земята.

— Направи нещо — каза Катрин.

Махнах се от опашката и тръгнах да ловя частници. Никога не го правя, само за Катрин. На ъгъла зърнах празна кола и се превърнах в Юрий Никулин.

— Накъде? — попита шофьорът, когато пъхнах главата на Никулин в прозорчето.

— За Соколники.

— Сядай, Юра — каза шофьорът.

Викнах Катрин и тя ме попита, докато вървяхме към колата:

— Кого му показа?

— Юрий Никулин — отвърнах аз.

— Правилно — одобри Катрин. — Има да се гордее, че те е возил.

— Нали знаеш…

— Нещо отдавна не те виждам в киното, Юра — каза шофьорът, изпитвайки наслада от достъпността на общуването с мен.

— Зает съм в цирка — отговорих.

Трябваше непрекъснато да мисля за него, макар че предпочитах да гледам Катрин. Весело й беше. Бе прехапала долната си устна и крайчетата на острите й зъбки се врязваха в розовата кожа. Шофьорът беше приказлив, дадох му рубла и той каза, че ще си я запази за спомен.

Под големите дървета до входа беше прохладно и всички места по пейките бяха заети. Отпред, зад кръглия басейн, се извисяваше куполът, който американците бяха издигнали при някаква своя изложба. Сега пак имаше изложба „интер-нещо-си-71“ — Помислих си, че ако Гуров прочете нашия доклад (мой и на Крогиус) до понеделник, във вторник ще дойде в лабораторията. Крогиус не схващаше какво сме сътворили. Аз бях наясно.

— Хайде да мръднем наляво — каза Катрин.

В гората, нарязана от пътечки, край някаква отдавна небоядисвана ограда Катрин застла два вестника и седнахме на тревата. Поиска бира и аз измъкнах бутилката от чантата. Купих я по пътя след работа, защото се сетих, че на Катрин ще й се допие. Нямаше с какво да отворя шишето, та се запътих към оградата. Край нея минаваше голяма канавка и аз си рекох, че бих могъл да я прелетя — да, да я прелетя, а не да я прескоча. Но на пътеката се показаха две жени с детски колички и аз я прескочих.

— Иска ли ти се да летиш? — попитах Катрин.

Тя ме погледна право в очите и забелязах как зениците й се свиха, щом ги освети слънцето.

— Нищо не разбираш — каза тя. — Не можеш да четеш мисли.

— Не мога — съгласих се.

Пиехме бира направо от бутилката и си я предавахме един на друг като лулата на мира.

— Много е горещо — каза Катрин. — И то защото не ми разрешаваш да си прибирам косата.

— Аз?

— Каза, че ме харесваш повече с пусната коса.

— Всякак ми харесваш — възразих.

— Но с пусната коса повече.

— Е, с пусната повече.

Приех жертвата й.

Катрин седеше, опряла длан на тревата, ръката й беше тънка и силна.

— Катрин — рекох аз, — омъжи се за мен. Обичам те.

— Не ти вярвам — каза Катрин.

— Не ме обичаш.

— Глупчо — рече Катрин.

Наведох се до земята и целунах поред всичките й дълги загорели пръсти. Катрин сложи другата си ръка на тила ми.

— Защо не искаш да се омъжиш за мен? — попитах — Искаш ли да бъда винаги красив? Като кинозвезда.

— Ще се умориш.

— И все пак?

— Никога няма да се омъжа за тебе — каза Катрин. — Ти си пришелец от космоса, чужд човек. Опасен.

— Израснах в детски дом — казах аз. — Мигар не знаеш. И обещавам вече никога никого да не хипнотизирам. Особено тебе.

— Че ти внушавал ли си ми нещо?

Тя махна ръката си от моя тил и аз почувствувах как пръстите й замряха във въздуха.

— Само когато си ме молила. Когато те болеше зъб. Помниш ли? И когато ужасно ти се искаше да видиш жираф на Комсомолския площад.

— Внушавал ли си ми да те обичам?

— Не говори глупости и върни ръчицата си на място. Така ти е по-удобно.

— Да не лъжеш?

— Искам ти наистина да ме обичаш.

Ръката се върна на мястото и Катрин каза:

— Не ти вярвам.

Допихме бирата и оставихме бутилката на видно място, та ако потрябва някому, да я намери и върне. Приказвахме за какво ли не, дори за Татяниния втори баща, за хората, които минаваха край нас и ни гледаха. Излязохме от парка, като се стъмни съвсем, и дълго чакахме на опашка за такси, а когато я изпратих до входа, Катрин не поиска да ме целуне и нищо не се разбрахме за утре.

Тръгнах си пеша към къщи, беше ми тъжно и взех, та измислих вечния двигател, а сетне доказах, че все пак няма да работи. Доказателството се оказа много трудно и додето стигнах до нашата улица, аз почти забравих Катрин. Ала в този момент осъзнах, че щом се прибера, ще звънне телефонът и Крогиус ще каже, че нищо няма да излезе от нашата работа. Не ми се заобикаляше дългата морава и аз реших да я прелетя. Не беше лесно да се лети, защото постоянно губех равновесие, и затова не събрах кураж да литна до четвъртия етаж, макар че прозорецът ми беше отворен. Качих се по стълбата.

Когато отварях вратата, разбрах, че някой седи в тъмното и ме чака. Хлопнах я зад себе си и спокойно закачих верижката. После светнах лампата в антрето. Човекът в стаята знаеше, че съм го усетил, но не помръдваше. Попитах:

— Защо седите на тъмно?

— Задрямал съм — отвърна човекът. — Дълго ви чаках.

Влязох в стаята, щракнах ключа и казах:

— Да направя ли кафе?

— Не, само за вас. Аз не искам.

Човекът излъчваше почтеност. Затова и аз си придадох почтен вид и внуших на госта си, че съм със синя връзка на райета. Гостът се усмихна и рече:

— Не се мъчете, по-добре направете кафето.

Дойде подире ми в кухнята, извади от джоба си кибрит и запали газта, докато сипвах кафе в джезвето.

— Не се ли чувствувате самотен? — попита той.

— Не.

— Дори сега?

— Сега да.

— А защо досега не сте се оженили?

— Не ме обичат момичетата.

— Може би сте свикнали със самотата?

— Възможно е.

— Но нали имате приятели?

— Имам много приятели.

— Ала никак не ги е грижа за вас?

— Не е вярно. Как влязохте в квартирата?

Човекът сви рамене и каза:

— Долетях. Прозорецът беше отворен.

Стоеше, склонил глава, и ме разглеждаше, сякаш очакваше да се изненадам. Но аз не се изненадах, защото за малко не направих същото — само дето се уплаших да не изгубя равновесие и да се ударя в перилата на балкона. Човекът съкрушено поклати глава и каза:

— Никакви съмнения — и поправи пенснето си.

Можех да се закълна, че преди три минути нямаше никакво пенсне. Сипах си кафе, взех пакет вафли и поканих госта в стаята. Бях изтощен от жега и празни приказки.

— Събуйте се — прояви грижа гостът. — Да ви отпочинат краката.

— Много сте любезен — рекох аз. — Първо ще си изпия кафето, че нещо ми се спи.

Човекът се разходи из стаята, спря до библиотеката и прекара пръсти по кориците на книгите като пръчка по стобор.

— И тъй — каза той с професионален глас. — Неведнъж сте се питали: защо не сте като всички. И не сте намирали отговор. Но в същото време нещо ви е възпирало да се обърнете към лекар.

— Аз съм като всички други — отвърнах и помислих, че трябваше да го послушам. Да си сваля обувките.

— Още в детския дом сте се учили по-добре от всичките си връстници. Значително по-добре. Дори сте учудвали учителите.

— Втора награда на олимпиадата по математика — казах аз. — А учителите си не съм учудвал. И медал не получих.

— Нарочно не сте го получили — отвърна гостът. — Вие сте се смущавали от своите способности. Дори сте убедили Крогиус, че е ваш пълноправен съавтор. И това не е вярно. Но у вас се крие могъщата сила на убеждението. Можете да внушите на всеки обикновен човек дявол знае какво.

— А на вас? — попитах аз.

— На мен не можете — отговори моят гост и се превърна в малък паметник на основателя на книгопечатането Иван Фьодоров.

— Интересно. Сега ще кажете, че сте мой роднина и ни свързват невидими генетически връзки.

— Точно така — съгласи се гостът. — Ако не беше така, нямаше да се досетите, че ви чакам, и бихте показали поне учудване, като видяхте непознат човек в заключената квартира. Би ви удивило моето признание, че съм долетял до четвъртия етаж. Впрочем вече можете ли да летите?

— Не знам — признах аз. — Днес опитах за пръв път. А какво друго мога да правя?

— Достатъчно е само да погледнете страницата, за да запомните текста й, събирате, умножавате, извличате корени с такава лекота и бързина, че с успех можете да участвувате в естрадни представления, издържате без сън и без храна по няколко денонощия.

— Макар че обичам да правя и едното, и другото. А естрадата не ме привлича.

— Навик — студено каза гостът. — Влияние на средата. В детския дом са следили всички деца да спят нощем. Вие умеете да виждате връзката между явления и събития, които външно не са свързани помежду си. Според тукашните мащаби сте гений. Макар че знаете да използувате твърде малко от своите способности, а дори и не подозирате за съществуването на всички.

— Например? — попитах аз.

В същия миг гостът се разтвори във въздуха и се появи зад мен, до вратата. После бавничко се върна при библиотеката, взе англо-руския речник и го хвърли. Речникът увисна във въздуха.

— И всичко туй ми предстои? — попитах без особен ентусиазъм.

— Това не е всичко.

— На мен ми стига.

— Ако се учите. Ако се върнете в естествената си среда. Ако сте между себеподобните си.

— Така — казах аз. — Значи съм мутант, генетически изрод. И отгоре на всичко не съм самичък.

— Не е тъй — рече гостът. — Просто тук вие сте чужд.

— Тук съм се родил.

— Не.

— Роден съм в селището. Родителите ми са загинали при горски пожар. Пожарникарите ме намерили и ме докарали в града.

— Не.

— Кажете тогава.

— Трябваше да ви открием по-рано. Но това не е лесно. Мислехме, че никой не е оживял. Това беше разузнавателен кораб. Космически кораб. Родителите ви бяха там. Корабът се взриви. Изгоря. Успели са да ви изхвърлят от него. Подпалила се е гората. Тогава е изгоряло селището на горското стопанство. Пожарникарите, които са ви намерили жив и невредим, само много гладен, не са знаели, че до края на пожара ви е обграждало силово поле.

Слушах го, но ме измъчваше съвсем друго. Попитах:

— Кажете, а в действителност какъв съм?

— На външен вид ли? Необходимо ви е да го знаете?

— Да.

Гостът се превърна в някаква обтекаема субстанция, полупрозрачна, течна, изменяща формата и цвета си, но притежаваща известна грация.

— И това ли е внушение?

— Не.

— Но нали аз не се старая да бъда човек. Просто съм човек.

— Иначе нямаше да оцелеете на Земята. Ние мислехме, че сте загинали. А вие сте се приспособили. Ако не беше моето посещение, нямаше да се досетите за нищо до края на живота си.

— Трябва да отлетя с вас ли? — попитах аз.

— Разбира се — каза гостът. — Нали ми вярвате?

— Вярвам ви. Само ще се обадя на Крогиус.

— Няма нужда — рече гостът. — Това, което сте направили с него, за сега не е необходимо на Земята. Няма да ви разберат. Ще ви се смеят и академиците. Изобщо съм изумен, че сте могли да внушите на Крогиус вяра в това начинание.

— Да не би да е безумно фантазьорство?

— Не. След стотина години на Земята ще се сетят за него. Наша задача е да не се намесваме. Наистина понякога ни се струва, че тази цивилизация е влязла в задънена улица.

Вдигнах слушалката.

— Помолих ви да не се обаждате на Крогиус.

— Добре — отвърнах. И набрах номера на Катрин.

Гостът сложи ръка на вилката. Отново бе приел човешки облик.

— Край на това — каза той. — И на самотата. И на необходимостта да живеете сред същества, толкова по-низши от вас. Във всичко. Ако не бях ви намерил, щяхте да загинете. Сигурен съм в това. А сега трябва да побързаме. Корабът чака. Не е толкова лесно да се доберем дотука, на края на галактиката. А и наши кораби идват доста рядко. Заключете апартамента. Няма да се сетят да ви търсят веднага.

Когато излязохме, вече на стълбите чух, че звъни телефонът. Понечих да се върна.

— Крогиус е — каза гостът. — Говорил е с Гуров. Гуров е направил на пух и прах вашата работа. Сега Крогиус ще забрави всичко. Скоро ще забрави.

— Знам — съгласих се аз. — Бил е Крогиус.

Бързо долетяхме до кораба. Висеше над храстите, доста малък, полупрозрачен и на вид абсолютно непригоден за далечни пътешествия. Висеше над храстите в Соколники и аз дори се огледах с надеждата, че ще видя празната бирена бутилка.

— Последен поглед? — попита гостът.

— Да — казах аз.

— Опитайте се да превъзмогнете тъгата, която ви е обзела. Тя идва не от раздялата, а от неизвестността, от невъзможността да надникнете в бъдещето. Утре само ще се усмихнете, като си спомните малките радости и дребните неприятности, които са ви заобикаляли тук. Неприятностите са били повече.

— Повече — съгласих се аз и въздухът на кораба ме обви меко и топло.

— Стартираме — каза гостът. — Няма да усетите натоварванията. Вгледайте се по-внимателно в мен. Земната ви обвивка не иска да ви напусне.

Гостът преливаше в седефени вълни и като на шега командуваше приборите за управление.

През полупрозрачния под на кораба видях как тъмната зеленина на парка се отдалечава все по-бързо и по-бързо, как тичат и изтъняват пътечките на уличните светлини и разпилените мъниста на прозорците. И Москва се превърна в светло петно върху черното тяло на Земята.

— Никога няма да съжалявате — каза ми гостът. — Ще включа музиката и вие ще разберете какви върхове може да достигне разумът, насочен към прекрасното.

Музиката възникна отвън, вля се в кораба, меко ни подхвана и се устреми към звездите. Беше съвършена, както е съвършено звездното небе. Беше онова съвършенство, към което ме теглеше в безсънните нощи и в моменти на умора и недоволство.

Ала чух как отново зазвъня телефонът в изоставения, неразтребен апартамент, телефонът с омотаната със син изолирбанд слушалка, защото някой от пийналите ми приятели го беше бутнал от масата, та да освободи място за шаха.

— Тръгвам — казах на госта.

— Не. Късно е да се връщате. Пък и всяко връщане към миналото е безсмислено. Към далечното минало.

— Довиждане — казах аз.

Напуснах кораба, защото тази вечер се научих на много неща, за които преди не бях и подозирал.

Земята се приближаваше и Москва от малко бледо петно се превърна отново в безкраен рой светлини. Трудно открих нашия пететажен блок, толкова еднообразен и скучен сред събратята си.

Гласът на госта ме настигна:

— Вие се обричате на живот, изпълнен с недомлъвки, мъчения и унижения. Цял живот ще се стремите към нас, към мен. Но ще бъде късно. Опомнете се. Не бива да се връщате.

Вратата на балкона беше отворена. Телефонът бе млъкнал. Напипах го, без да светвам. Завъртях на Катрин и я попитах:

— Търси ли ме, Катюшка?

— Побъркан — каза Катрин. — Вече е един часът. Ще събудиш всички съседи.

— Та ти ли звъня?

— Сигурно твоят откачен Крогиус се е обаждал. Търси те из целия град. Има някакви неприятности.

— Жалко — казах аз.

— За Крогиус ли?

— Не, жалко, че не си се обаждала ти.

— А защо трябваше да ти се обадя?

— За да ми кажеш, че си съгласна да се омъжиш за мен.

— Мръднал си. Казах вече, че никога няма да се омъжа за пришелец от космоса и отгоре на всичкото морален изрод, който може да ми внуши, че е Жан-Пол Белмондо.

— Никога?

— Лягай да спиш — рече Катрин. — Че ще взема да те намразя.

— Кога свършваш работа утре?

— Не те засяга. Имам среща.

— Среща с мен — казах строго.

— Добре де, с теб — съгласи се Катрин. — Само не си мисли кой знай какво.

— Сега почти не съм в състояние да мисля.

— Целувам те — каза Катрин. — Обади се на Крогиус. Успокой го. Че ще се побърка.

Обадих се на Крогиус и го успокоих.

Сетне се събух и вече на заспиване се сетих, че ми свърши кафето и утре на всяка цена ще трябва да прескоча до магазина на „Кировска“ и да дочакам реда си на една невъобразима опашка.