Получихме златни рибки

Получихме златни рибки

Зоомагазинът в град Велики Гусляр дели едно скромно помещение с книжарницата за учебни пособия. Под стъклата на двата щанда са наредени автоматични писалки, карирани ученически тетрадки, албум с бяла чайка върху синята обложка, четки с естествен косъм, тъмна охра в тубички, острилки за моливи и контурни карти. Третият щанд, вляво от вратата, е дървен. На него има половинкилограмови пакети с храна за канарчета, клетки с колело за катерички и някакви неголеми съоръжения от камък и цимент, налепени с миди и разни черупки. Тия съоръжения леко напомнят развалините на средновековни замъци и се поставят в аквариумите, за да могат рибките да се почувствуват като у дома си.

Книжарницата винаги изпълнява плана си. Особено в учебно време. Зоомагазинът е по-зле. Крепи го надеждата, че пак ще докарат инкубаторни пиленца — пращат ги веднъж в тримесечието и тогава опашката стига чак до пазара. В друго време край щанда е празно. И хлапетата, дето идват да позяпат гупите и хелерите в осветения с лампичка аквариум в ъгъла, хич и не помислят да си купят хелери оттук. Купуват ги от Колка Дългия, който всяка събота дежури пред входа и люлее на връв еднолитров буркан с дребни рибки. В другата ръка стиска кесия с пеперудки.

— Пак е тук — казва Зиночка на Вера Яковлевна, книжарката, и пише заявка до областния център да й изпратят пеперуди за стръв и породисти гълъби.

Все пак не би могло да се каже, че Зина няма никакви купувачи. Намират се няколко. Помощник-аптекарят Савич има канарче и веднъж в седмицата, надвечер, на път за в къщи се отбива и купува половин кило просо. Понякога наминава Грубин, изобретател и неудачник. Интересува се от всякакви животинки и лелее надеждата, че рано или късно в магазина ще получат папагал ара от Амазонка, който лесно може да бъде научен на човешка реч.

Има още един човек, но не е купувач, а съвсем особен случай. Бившият пожарникар, инвалидът Ерик. Той идва тихо, застава в ъгъла, зад аквариума, празният ръкав е пъхнат в колана, а обгорената страна на лицето му е обърната към стената. Всички в града познават Ерик. По-миналата година една бабичка забравила да изключи ютията и легнала да спи. Ерик пръв успял да влезе в къщата, помъкнал бабата на чист въздух, но закъснял — срутила се греда. И ето го инвалид. На двайсет и три години. Много му съчувствуваха съгражданите, дадоха му инвалидна пенсия, но се наложи да изостави предишната си работа. Наистина остана в пожарната команда като пазач на гаража. Учи се да пише с лявата ръка, ала е много плах и стеснителен. Даже на улицата не обича да излиза.

Ерик идва в магазина след работа, ако времето е лошо, обикновено накуцва (кракът му също е засегнат), завира се в ъгъла, зад аквариума, и гледа Зиночка, в която е влюбен без взаимност. Пък и каква ли взаимност може да има, щом Зиночка е хубавичка, харесва се на много момчета от речния техникум, а самата тя въздиша по учителя по биология от Първо средно училище. Но Зиночка никога няма да каже лоша дума на Ерик.

Приключваше третото тримесечие. Беше есен. Зиночка много се надяваше да получи добра стока, защото и в областния център сигурно са наясно, че закъсат ли с плана, никой няма да им каже браво.

Зина позна. 26 септември се случи тих, безветрен ден. От магазина се вижда стръмното към реката и дори гората на другия бряг. По водата, лазурна като цвета на небето, но по-наситена от него, се точат един подир друг шлепове, салове и катери. Облаците бавно плуват по небето, за да може човек да се порадва на всеки един от тях. Зина получи стоката още през нощта — със самолет АН-2 я изпратиха, — дойде на работа по-раничко, полюбува се на облаците и окачи обявление на вратата:

„Получихме златни рибки.“

Върна се в магазина. Рибките, които изсипа в големия аквариум, бяха се посвестили през нощта и сега плуваха важно, едва помръдваха опашки. Бяха много, около двайсетина, и представляваха изключителна гледка. Дребнички, по десетина-петнайсет сантиметра, гърбенцата им бяха яркозлатни, а коремчетата розовееха като лъснати самоварчета. Имаха големи черни очи и яркочервени плавници.

От областта изпратиха и бидон с пеперудки. Зиночка ги изложи във ваната за промиване на филми. Пеперудките гъмжаха в обща тъмночервена маса и все гледаха да изпълзят нагоре по хлъзгавия бял емайл.

— Ах — каза Вера Яковлевна, като дойде на работа и видя рибките. — Какво чудо са, просто да ти е жал да ги продаваш. Бих ги оставила като инвентар.

— И двайсетте?

— Е, не всички, половината. Голям ден те чака.

И в този миг вратата се хлопна и влезе старецът Ложкин, който обичаше да поучава всички. Отиде направо до щанда, постоя, поразмърда устни, взе с два пръста щипка пеперудки и каза:

— Пеперудките са столични. Голяма работа.

— Ами рибките? — попита Зиночка.

— Обикновена стока — отвърна Ложкин, запазвайки гордата си поза. — Произходът им е китайски. В Китай такива рибки има с милиони във всеки басейн, гледат ги от декоративни съображения. С милиони.

— Е, не говорете така — обиди се Вера Яковлевна. — Милиони!

— Трябва да се чете специална литература — каза старецът Ложкин. — Погледни във фактурата. Там всичко е казано.

Зиночка извади фактурата.

— Погледнете сам — рече тя. — Вече проверявах. Нищо не е казано за китайския им произход. Наши са си рибките. Две и четиридесет парчето.

— Скъпичко — каза Ложкин и си сложи старинно пенсне. — Дай да се уверя лично.

Влезе Грубин. Беше висок, раздърпан, стремителен и бърз в мненията.

— Добро утро, Зиночка — поздрави той. — Добро утро, Вера Яковлевна. Май нещо ново сте получили?

— Да — каза Зиночка.

— А какво става с папагала? Не са ли изпълнили моята поръчка?

— Не още — търсят вероятно.

Честно казано, Зиночка не беше поръчвала бразилски папагал ара. Подозираше, че в областния център ще й се смеят на такава поръчка.

— Интересни рибки — каза Грубин. — С характерен златист оттенък.

— Характерен за какво? — строго попита старецът Ложкин.

— За тези рибки — отвърна Грубин. — Е, аз тръгвам.

— Нищожен човек — каза подире му Ложкин. — Във фактурата не са вписали латинското им название.

В магазина надникна Колка Дългия. Сигурно за подигравка го бяха нарекли Дългия. Беше нисичък, нямаше нужда да се бръсне независимо от четиридесетте си години и приличаше на пеленаче. В друго време Зиночка не го допускаше в магазина, пъдеше го с викове и закани. Но сега, като го видя на вратата, възтържествува и каза високо:

— Ей, частен сектор, влизай.

Коля пристъпи внимателно към щанда, защото очакваше някакъв номер. Кесията с пеперудки беше стиснал под мишница, а буркана криеше зад гърба си.

— Само да погледна златните рибки — рече той тихо.

— Гледай, да не би да ми е жал?

Но Коля не гледаше рибките. Заничаше към ваничката с пеперудките. Ложкин забеляза този поглед и каза гръмогласно:

— Държавната цена е четири пъти по-ниска от тая на кръвопийците. И пеперудките са по-качествени.

— Е, колкото за качеството — ще си поприказваме — отвърна Коля и заотстъпва към вратата, където налетя на депутацията от ученици, които избягаха от час веднага щом слухът за златните рибки се разнесе из града.

Старецът Ложкин напусна магазина след пет минути, отиде до вкъщи, взе буркан и три рубли и купи една златна рибка, а за останалите пари — пеперудки. Тъкмо тогава докуцука и Ерик. Донесе букетче астри и го сложи пред аквариума — страхуваше се, че Зиночка ще забележи подаръка и ще му се присмее. Учениците зяпаха рибките и обсъждаха дали да си купят общо една — за живия кът. Зиночка спусна сакчето в аквариума, а Ложкин, приведен, притиснал пенсне до стъклото, я насочваше — избираше най-хубавата рибка.

— Не тая — разправяше той. — Я не ми пробутвайте такава стока. Аз по рибите съм изключително начетен. Карай по-наляво, по-наляво… Я дай на мене.

— А, не — каза Зиночка. Беше абсолютна господарка на положението. — Посочете ми коя, а аз ще я намеря и ще я уловя.

— Не, наистина аз сам — отвръщаше старецът Ложкин и дърпаше сакчето към себе си за телената дръжка.

— Престанете, гражданино — намеси се Ерик. — За вас се трудят.

— Млък! — обиди се Ложкин. — От такива умници като теб акъл не ща.

Старецът беше несправедливо груб. Ерик се канеше да му отвърне, но размисли и се извърна към стената.

— На такъв изобщо не бих дала рибки — възмути се от другия край на помещението Вера Яковлевна.

Държеше линеал и го размахваше, сякаш се готвеше да удари с все сила.

Старецът се оклюма, престана да спори, подложи буркана, рибката внимателно се плъзна от сакчето и навря златната си муцуна в стъклото. Зиночка мълчешком претегли пеперудките, мълчаливо взе парите и върна две копейки, старецът се опита да ги остави на щанда, но биде извикан от вратата, прибра си рестото и си тръгна като попарен.

Когато Ложкин излезе на улицата, в буркана с рибката попадна слънчев лъч, от него излетя друг, ответен, още по-ярък, заигра по стъклата на къщите, заотваряха се прозорци, занадничаха хора и взеха да разпитват какво е станало. Рибката плесна с опашка, пръски поръсиха тротоара и всяка капчица искреше.

Един автобус спря рязко до бордюра, шофьорът се измъкна навън и викна:

— Какво дават, дядо?

Ложкин поглади обръснатата си брадичка с кесийката пеперуди и отвърна с тежест:

— Само за любители, за познавачи.

Ложкин вървеше към къщи, леко смутен от грубото си държане в магазина, но смущението му полека-лека изчезваше, защото подире му го следваха, без дори сами да забележат, развълнувани хора, разменяха си думи на удивление и се възхищаваха от златната красавица в буркана.

— Донесе ли нещо? — попита съпругата на Ложкин от кухнята, без да забележи колко светло стана в стаята зад нея. — Види ми се, половинка си домъкнал?

— Половинка чиста вода — съгласи се старецът. — Половин килце в буркан и същото желая и на вас.

— Не — каза бабата, без да се обръща. — Там, на улицата ли си смукна?

— Ех и ти де!

— Дрънкаш врели-некипели.

Старецът не взе да се разправя, размести кактусите на перваза, намигна на канарчетата, които зачуруликаха смаяно, като видяха буркана, извади резервния аквариум и го понесе към чешмата в кухнята.

— Помести се — каза той на съпругата си. — Остави ме да налея вода.

Тогава съпругата разбра, че мъжът й не е пиян, избърса ръце в престилката и надникна в стаята.

— Майчице — рече тя. — Само златна рибка ни липсваше!

Съпругата се наведе над буркана, а рибката измъкна насреща й остра муцунка, зяпна, сякаш се задушаваше, и тихичко каза:

— Да бяхте ме пуснали, другари, в рекичката.

— Какво? — попита съпругата.

— Въздействувайте на мъжа си — рече рибката почти шепнешком. — Той никога няма да ме пусне, ако не му повлияете.

— Какво, какво? — попита съпругата.

— Ти с кого, такова? — учуди се старецът, като се върна в стаята с пълен аквариум.

— И аз не знам — рече жената. — Не знам.

— Красива ли е? — попита Ложкин.

— Хич не знам — повтори жената. Позамисли се малко и добави: — Да беше я пуснал в рекичката. Че кой знае каква беля ще ни сполети.

— Да не си изкуфяла? Та тя в държавния магазин струва две рубли и четирийсет копейки!

— В държавния ли? — попита жената. — Дават ли вече?

— Дават, ама никой не взима. Не разбират. Скъпо им се струва. Та мигар две и четирийсет са много за такова чудо?

— Миша — рече съпругата, — три рубли ще ти дам. Четири и мезенце ще ти купя. Само я пусни. Страх ме е.

— Луда жена — увери се старецът. — Сега ще я преместим в аквариума.

— Пусни я.

— Дума да не става. Може би цял живот я чакам. В Москва писма писах. Две и четирийсет платих.

— Е, както щеш — каза старицата и заплака. Запъти се към кухнята.

В този момент нервите на рибката не издържаха.

— Не си отивай! — викна тя пронизително. — Още не всички аргументи са изчерпани. Ако ме пуснете, ще ви изпълня три желания.

Старецът беше стабилен сух човек, но при тия думи изпусна аквариума, той се строши и Ложкин остана до глезените във вода.

— Нищо не ни трябва! — отвърна бабата от кухнята. — Нищо не ни трябва. Върви си в реката! Само беля с тебе.

— Не-е — каза старецът бавно. — Не-е-е. Какво става, що за приказки?

— Аз говоря — отвърна рибката. — И думата ми е твърда.

— Че как е възможно? — попита старецът, подвил подгизналия си крак. — Рибите не говорят.

— Аз съм хибридна — отвърна рибката. — Дълго е за разправяне.

— Изотопи ли? — попита старецът.

— И изотопи.

— Хвърли я — настояваше бабата.

— Почакай. Сега ще я изпитаме. Хайде, направи аквариума какъвто си беше, на прозореца да стои, а в стаята да е сухо.

— Ама ще ме пуснеш ли, няма да ме излъжеш?

— Честна дума, ще те пусна — рече старецът. — Три желания ли можеш да изпълниш?

— Три.

— Тогава ми възстанови аквариума; стане ли, ще отърча до магазина и още десет ще купя. Или може би само ти си говоряща?

— Не, всички сме — призна рибката.

— Тогава туряй аквариума.

В стаята въздухът потъмня за миг, чу се шум, като че наблизо прелетя голяма птица, и в този миг на прозореца се появи цял-целеничък пълен с вода аквариум.

— Става — каза старецът. — Всичко е наред.

— Останаха две желания — напомни рибката.

— Тогава тоя аквариум ми е малък. Дали да й заповядам да ми сътвори нов? Столитров, с водорасли, а?

Междувременно старицата, все още смутена, се върна при него. Сега към смущението й се прибави и друг страх — старецът е вятърничав, ще пропилее всичките желания, ами ако рибката лъже? Ако само тя единствена е такава?

— Стой! — рече тя на стареца. — Първо другите изпитай. Другите рибки. И в малък аквариум ще преживеят. Аквариум да ти построи — туй за нея е фасулска работа. А на нас къде повече ни трябва нова къща с градинка.

— Аха — каза той. — Това е разумно, вади парите от шкафа, давай кофата. Докато ме няма, не я изпускай от очи.

— Да правя ли голям аквариум или какво? — попита рибката без особена надежда.

— Хич не си въобразявай! — разфуча се старецът. — Много си хитра. В колектив ще се трудиш. Знаеш ли колко желания имам — не гледай, че съм възрастен.

Ксения Удалова, съседката от горния етаж, пет минути преди тези думи дойде у Ложкини за сол. Беше останала без бучица. Вратата се оказа отворена, съседите са свои хора, защо да не влезе. И незабелязана, чу целия разговор. Старците бяха с гръб към нея, а рибката и да я беше видяла, не го показа. Ксения Удалова, майка на две деца, жена на началника на строителната организация, притежаваше жив ум и нищо не можеше да я учуди. Както тихо влезе, тъй и излезе, пресметна, че Ложкин ще загуби доста време, докато вземе кофата с вода и парите, и изтича на двора, където Корнелий Удалов, нейният мъж, по случай съботата играеше на домино под капещата липа, и му викна с командирски глас:

— Корнелий, при мен!

— Прощавай — рече Корнелий на партньора си. — Отзовават ме.

— Ясно — каза партньорът. — Само побързай.

— Сегичка!

Ксения Удалова подаде на мъжа си лошо измит буркан с етикет „Патладжани“, една петарка и прошепна силно:

— Тичай презглава в зоомагазина и купи две златни рибки!

— Какво да купя? — попита Корнелий и послушно взе буркана.

— Златни рибки. И избери по-едрички.

— Защо?

— Не питай! Бегом — докато се обърна, да си се върнал и никому нито дума. Да не разлееш водата. Хайде! А аз ще ги задържа.

— Кого?

— Ложкини.

— Ксаночка, нищичко не разбирам — каза Корнелий и нослето му — копче веднага се изпоти.

— Сетне ще разбереш!

Ксения чу стъпки в къщата и се втурна нататък.

— Къде си тръгнал? — попита Саша Грубин, съседът. — Да те придружа ли, приятел?

— Придружи ме — отвърна все още обърканият Удалов. Ела с мен в зоомагазина. Отивам за златни рибки.

— Не може да бъде — каза Погосян, партньорът му на домино. — Твоята Ксения в живота си не е вършила подобно нещо. Освен да ги изпържи.

— Ами да, наистина може да ги издържи — успокои се малко Удалов. — Да вървим.

Играчите весело се засмяха подире им, защото добре познаваха и Ксения, и мъжа й Корнелий.

Стъпките на приятелите още отекваха в уличката, когато на вратата отново изникна Ксения Удалова. Излизаше заднишком, обемистият й гръб се поклащаше, устояваше на нечий силен натиск. И вече дори се виждаше, че този натиск е дело на съпрузите Ложкини. Ложкин мъкнеше кофа с вода, а старицата му помагаше да бутат Ксения.

— За къде бързате толкова, скъпи съседи? — пропяваше нежно Ксения, сякаш гугукаше.

— Пусни ме — настояваше старецът. — Отивам за вода.

— За каква вода, когато прекараха водопровод в къщи?

— Пусни ме — викаше старецът. — Отивам за квас.

— С пълната кофа? Пък аз исках да ви поискам малко сол.

— Искай си, само ме пусни.

— А да не би да бързате за зоомагазина? — ехидно попита Ксения.

— Че и за зоомагазина да е — отвърна старицата. — Само че ти нямаш право да ни спираш.

— Отде знаеш? — възмути се старецът. — Отде знаеш? Подслушва ли?

— Какво да съм подслушвала? Имаше ли какво да подслушвам?

Старецът се извъртя, едва не катурна Ксения и хукна към портите. Бабата увисна на Удалова, за да не й даде да го догони.

— Леле-леле — рече Погосян. — И той отърча за златна рибка. Защо му е?

— Карали сме досега без златни рибки — отвърна му Кац, — все някак ще прекараме и занапред, бъркай пуловете.

— Леле-леле — каза Погосян. — Ксения Удалова е толкова хитро женище, че ужас да те хване. Глей, и тя се затича — и старата Ложкина подире й. Играйте без мен. Аз, нали разбираш, ще ида да се поразходя из града.

— Валентине — обади се жената на Кац от втория етаж. Беше чула шума на двора и внимателно се бе вслушвала. — Валентине, имаш ли пари в себе си? Иди до зоомагазина и виж какво дават. Може да не стигне до нас.

След минута и половина цялата къща, в състав от трийсет-четирийсет души, тичаше по улица „Пушкинска“ към зоомагазина — кой с буркани, кой с бутилки, кой с найлонови кесии, а някои просто така, от любопитство.

Когато първите дотичаха до магазина, пред вратата с надпис „Получихме златни рибки“ имаше цяла тълпа.

Град Велики Гусляр е малък и животът в него си тече по обичайните и установени пътища. Хората ходят на кино, на работа, в техникума, в библиотеката — и в това няма нищо чудно. Но само да се случи нещо необикновено и през града преминава вълна от тревога и възбуда. Съвсем като в мравуняк, където вестите се разнасят по всички лабиринти за част от секундата, защото мравките имат шесто чувство за тия неща. Та така. Велики Гусляр също е пронизан от шесто чувство. То доведе многобройните любопитни да позяпат златните рибки. Шестото чувство разсея съмненията им — да купуват или да не купуват. Ще купят — разбраха гражданите на Гусляр в момента, когато в магазина влетяха още не съвсем разбиращите защо го правят Удалов и Грубин, и Удалов, запъхтян, пъхна на Зиночка пет рубли и каза:

— Завийте ми две рибки, златни, ако обичате.

— Вие ли сте, Корнелий Иванович? — учуди се Зиночка, която живееше на една и съща улица с Удалов. — Ложкин ли ви посъветва? Мъжка и женска ли ще желаете?

— Зиночка, не им продавай рибки — обади се иззад аквариума инвалидът Ерик, който все не можеше да се реши да напусне магазина.

— Млади момко — прекъсна го Грубин. — Само от уважение към героичното ви минало се въздържам от отговор. Зиночка, ето буркана, слагайте стоката.

В очите на Зиночка имаше сълзи. Взе сака и го мушна в аквариума. Рибките отскочиха от него на вси страни.

— И те разбират — каза някой.

На вратата настъпи раздвижване — старецът Ложкин с кофата опитваше да се промъкне към щанда.

— Не се церемонете с тях — каза Удалов. — И без това ще ги изпържим.

— Дайте на мене — викаше от вратата Ложкин. — Аз съм любител. Няма да ги пържа!

Отделните обаждания потънаха в общата шумотевица. Към Зиночка се протягаха ръце със стиснати рубли и като се стараеше да я предпази от тълпата, Ерик вдигна патерицата, чукна с нея по пода и викна:

— Тишина! Спазвайте реда си!

Настъпи тишина.

И в тая тишина всички чуха как една рибка, подала глава от аквариума, каза:

— Истинско безумие е да ни пържат. Все едно да се унищожават кокошките, дето снасят златни яйца. Ще се оплачем.

В магазина се възцари тишина. Друга рибка доплува до първата и рече:

— Трябва да получим гаранция.

— Каква? — попита Грубин с тъничко гласче.

— По три желания от всяка. И нито дума повече. После — на свобода.

Настъпи мълчание.

Сетне — бавно движение към щанда, тъй като любопитството е много силно чувство и желанието да погледнат истински говорящи рибки привличаше хората като магнит.

След пет минути всичко свърши. В празния магазин на празния щанд стоеше празен аквариум. Водата в него още се поклащаше. Зиночка тихичко плачеше, проверявайки прихода. Ерик все така стоеше в ъгъла и разтриваше със здравата си ръка премазания хълбок. После се наведе, вдигна от пода букетчето, което почти не беше пострадало, и отново го сложи на щанда.

— Не тъгувайте, Зиночка — каза Ерик. — Може би другото тримесечие пак ще изпратят. Съжалявам само, че не стигнаха до мен. Бих ви дал своята.

— Аз не затуй — каза Зиночка. — Някаква алчност се пробуди у хората. Дори е срамно. Старецът Ложкин завикал — на мен десет парчета, и изобщо…

— Много съжалявам, че не можах да взема за вас — рече Ерик. — Довиждане.

Излезе. Вера Яковлевна, която изчакваше да си отидат всички, пристъпи към Зиночка с палехска кутийка в ръце. В нея едва се сместваха две рибки.

— Все пак купих — каза тя. — А ти даже и не забеляза. Разбрах, че ако стоя и чакам да свърши това стълпотворение, нищо няма да получа. Та ти не се сети да оставиш поне две-три настрана.

— Къде ти! — рече Зиночка. — Много се радвам, че вие сте успели. А аз дори не съм забелязала. Такъв бой беше — само вземах парите и ловях рибките.

— Едната е твоя — каза Вера Яковлевна. — Ще ми върнеш, като си вземеш заплатата.

— Не ми трябва. Пък и нямам право да я взема.

— Тогава ти я подарявам. За рождения ден. Не ставай смешна. Кой бяга от късмета си? Даже шуба нямаш, а зимата вече е на прага.

— Не, не, за нищо на света! — каза Зиночка и заплака, още по-горчиво.

— Какво пък толкова — обади се от кутийката рибката. — И без това един човек не може да поиска повече от три желания. Ако ще и сто рибки да има. А пък шуба ти трябва и ще ти я направя. Каква искаш — от норка или астраганена?

— Ха така! — каза Вера Яковлевна. — Къде е сакчето? Ще ти я прехвърлим. Много се радвам.

— Ама не бива — съпротивяваше се Зиночка. От вратата надникна непозната жена и попита:

— Останаха ли още рибки?

— Свършиха — каза Вера Яковлевна и затвори капака на палехската кутийка. — Сега ще има да се точат. Да затворим, а? И без туй каква ли търговия ще има тепърва?

— Трябва да напиша отчет до областното управление на търговията — отвърна Зиночка. — Страх ме е, че ни стовариха тая стока по погрешка.

— В къщи ще го напишеш. Да вървим.

Зиночка я послуша. Махна бележката от вратата, заключи, скри получените пари. Вера Яковлевна извади още една палехска кутийка и премести в нея рибката на Зиночка. Продавачките излязоха от магазина през задната врата.

— Спомняш ли си поне някой от тия, дето купиха рибките — попита Вера Яковлевна.

— Малко. Е, отначало, още преди да почне тая история, дойде Ложкин. И кръжокът на младите натуралисти от средното училище. Сетне пак Ложкин. И Савич. И оня дългият от градския здравен отдел, после на Удалов и Грубин по парче. А другите мигар можеш си припомни?

— Страхувам се — беше отговорът на Вера Яковлевна. — Страх ме е, че вече е късно да се гадае — резултатите скоро ще са налице.

— Как така?

— Помислила ли си какви желания може да има?

— Не знам. Различни. Е, може пари да поискат…

— Пари не може. Само ограничени суми — намеси се рибката от кутийката. Гласът й беше глух и с мъка преминаваше през лакирания капак.

— Ау — изписка Зиночка.

Стигнаха до уличката, която до тая сутрин беше прашна и неравна. Сега от край до край я покриваше блестящ, равен асфалт, само отстрани вместо предишните канавки се точеха правилните ленти на тротоарите. Оградите бяха боядисани в приятен за окото зелен цвят, а в градинките ухаеше мушкато.

— Нищо особено — каза Вера Яковлевна, морално подготвена за всякакви чудеса. — Сигурно някой от съвета си е купил рибка. И ето че е изпълнил годишния план по благоустрояването.

— Какво ли ще стане… — рече Зиночка и предпазливо стъпи на тротоара.

— Аз смятам — отвърна Вера Яковлевна по войнишки, удряйки крак по асфалта. — Смятам, че трябва да получа самостоятелна квартира. Впрочем, рнбке, недей бърза, още ще си помисля…

В къщи Зиночка извади голям буркан. Изсипа в него рибката и я отнесе в кухнята, за да й долее вода.

— Сега ще имаш чиста водичка — каза тя. — Потърпи мъничко.

Зиночка пусна чешмата и прозрачната течност шурна в буркана.

— Стой! — викна рибката. — Спри, побърка ли се! Искаш да ме умориш ли? Затвори чешмата! Веднага ме извади! Ой-ой-ой!

Зиночка се уплаши, измъкна рибката и я стисна в юмрука си.

Из кухнята на вълни се носеше остър мирис на водка.

— Какво е това? — изуми се Зиночка. — Какво е станало?

— Вода! — прошепна рибката. — Вода… умирам…

Зиночка се замята по кухнята, намери чайника. За щастие беше пълен. Рибката оживя. Струйка водка продължаваше да тече от крана и изпълваше кухнята с упойващата си миризма.

— Че откъде се взе тая водка? — слиса се Зиночка.

— Трябва да се досещаш — каза рибката. — Прищяло му се е на някой идиот да провери — и на, заповядал вместо вода във водопроводите да тече водка. Явно на млада, неопитна рибка е попаднал. Аз на нейно място бих отказала. Категорично. Това не е желание, а саботаж и пълен идиотизъм.

— Ами къде е водата сега?

— Предполагам, че водката скоро ще свърши. Някой друг ще пожелае обратното.

— А ако не пожелае?

— Ако не — ще търпиш. А изобщо това е безобразие! Водката ще попадне в канализацията. Оттам вероятно в някои водоеми — така всичко живо може да бъде изтребено. Виж какво, Зиночка, имам лична молба към теб. Превърни водката във вода. Използувай едното си желание. А пък ние ще ти измислим уникална шуба.

— Уникална не ми трябва — каза Зиночка. — За какво ми е уникална. Много бих искала кожух. Български. Леля ми във Вологда има такъв.

— Значи похарчваме две желания наведнъж, така ли?

— Да — рече Зиночка и малко й домъчня, че ще остане само с едно.

Шубата се материализира на облегалката на стола. Беше светлокафява, с топъл пастелен цвят. Украсяваше я бяла кожена яка.

— Не ми се сърди, но аз я подплатих с норка — каза рибката. — Приятно е да услужиш на добър човек. Сега ли ще изпълним третото желание или ще почакаме?

— Може ли да почакаме мъничко? — помоли Зиночка. — Нека да си помисля.

— Мисли си, мисли. Хапни в туй време и на мен трошички сипни. Все пак нали и аз душа нося.

— Простете ми, за бога — каза Зиночка. — Съвсем забравих.

… Удалов и Ложкин влязоха заедно в къщата. Грубин се спря на двора, за да сподели впечатленията си със съседите. Удалов и Ложкин се качваха заедно по стълбата и бяха недоволни един от друг. Удалов кореше Ложкин:

— Искахте всичко тайно да свършите? Всичко за себе си?

Ложкин не отговаряше.

— Значи целият град да си остане като преди, а едничък вие да живеете като милионера Рокфелер? Просто ужасна срамотия.

— А пък жена ти шпионираше — изрече рязко Ложкин и се шмугна през вратата, зад която вече дебнеше, залепила ухо, съпругата му.

Удалов се канеше да му отвърне нещо обидно, ала и неговата съпруга изтърча от стаята, измъкна от ръцете му буркана и се затюхка:

— Защо само една? Нали ти дадох пари за две.

— Другата я взе Грубин — отвърна Удалов. — Заедно ходихме.

— Да си беше купил сам — разфука се Ксения. — Че ти имаш деца. А той е ерген.

— Е, стига де — каза Удалов. — Какво, малко ли ти са три желания?

— Щяха да са шест. Ей на, Ложкини имат шест.

— Не се тревожете, гражданко — успокои я златната рибка. — Все едно не може повече от три, колкото и рибки да имате.

— На човек ли?

— На човек, на семейство или на колектив — няма значение.

— Тъй, значи Ложкин напразно търча за втората рибка? За тоя, дето духа, искаше да купи десет парчета?

— Напразно — каза рибката. — Не бихте ли могли да побързате с желанията си? И да ме пуснете по живо, по здраво.

— Ще потърпиш — заяви решително Ксения. — А ти, Корнелий, върви да се измиеш и сядай да ядеш. Всичко изстина.

Корнелий се подчини, макар да се безпокоеше, че докато го няма, жена му може да поиска какви ли не дивотии.

На мивката го чакаше приятна изненада. Някой се беше досетил да смени водата във водопровода с водка. Удалов си премълча. Тихичко се изми с водка, макар и да му залютя на очите, сетне подложи шепи, пийна си без мезе и накрая наля пълна тенджера.

— Къде потъна? — викна нетърпеливо жена му от стаята.

— Сега — каза Удалов, езикът му вече леко се преплиташе.

В кухнята с кърпа през рамо пристигна Ложкин. Гледаше навъсено. Подуши и се вторачи в тенджерата с водка. Удалов я притисна до корема си и бързо отиде в стаята.

— Ето — каза той на жена си. — Готви мезето. Не е мое желание, друг се е погрижил.

Ксения веднага схвана, напълни празните бутилки и ги запуши.

— Какъв човек! Каква държавна глава! — хвалеше Удалов неизвестния доброжелател. — Не е като да си поръча само на себе си. Зарадва целия град. Ложкин ще има да се чуди, ще си рече, че съм аз!

— Ами ако е той?

— Никога. Той е егоист.

— Ами ако рече, че си ти и съобщи където трябва, че отравяш водите в града — няма да те погладят с перце я.

— Нека докажат. Нали не съм аз, а златната рибка.

На двора гръмна песен.

— Ето — рече Удалов. — Чуваш ли? Народът вече използува…

А в туй време Ложкин захвана да се мие с водка, учуди се, взе да плюе, а сетне съобрази каква е работата и отърча да се посъветва с жена си, ала когато тя пристигна със съдовете, вместо водка течеше вече вода — резултат от Зиночкиното желание. Старицата нахока Ложкин за недосетливостта му и се размисли как да използуват петте желания — две от първата рибка и три от втората.

Грубин използува основното си желание още тук, на двора.

— Аз — каза той в присъствието на многобройните свидетели — бих желал, златна рибке, да получа от теб бразилски папагал ара, който може да се научи на човешка реч.

— Това не е мъчно — каза рибката. — Самата аз владея човешката реч.

— Съгласен съм — рече Грубин, сложи буркана с рибката на пейката, извади гребенче и в очакване на тържествения момент вчеса гъстата си непослушна грива. — Какво се помайваш?

— Една минутка — каза златната рибка. — Бразилия е далече… Три, четири, пет.

Разкошен, огромен, многоцветен, горд папагал ара бе кацнал на клончето на дървото над главата на Грубин и леко склонил глава встрани, гледаше скупчените долу обитатели на двора.

Грубин вирна глава и каза:

— Пи, пи, ела тука, мила птичке.

Папагалът се замисли дали да се спусне към протегнатата ръка на Грубин и в този миг в двора влязоха прегърнати Погосян и Кац, пеейки с цяло гърло — те също бяха притежатели на златни рибки. Както се изясни после, тъкмо те, независимо един от друг, бяха превърнали питейната вода на целия град във водка и доволни от резултатите от опита и сходството на желанията си, отиваха при хората, за да възвестят началото на новата ера.

— Каррамба! — каза папагалът, тежко се вдигна от клона и излетя над покривите. Направи кръг, разпъждайки гаргите, а крилата му преливаха като дъга.

— Каррамба! — изкрещя отново и взе курс на запад, към родната Бразилия.

— Върни го! — викна Грубин. — Върни го незабавно!

— Това второто ти желание ли е? — попита ехидно рибката.

— Първото! Ти не го изпълни!

— Да си поръчвал папагал, другарю Грубин?

— Поръчах. Да, ама къде е, златна рибке?

— Отлетя.

— Че аз какво разправям.

— Но нали го имаше.

— И отлетя. Защото не беше в клетка?

— Защото ти, другарю Грубин, не си поръчвал клетка.

Грубин се замисли. По принцип той беше справедлив човек. Рибката беше права. Клетка не бе поръчвал.

— Добре — рече той. Много му се искаше папагал. — Нека бъде папагал ара в клетка.

Тъй Грубин похарчи и второто си желание и затова взе в едната си ръка клетката, а в другата буркана с рибката и потегли към къщи. И тъкмо тогава в двора влезе инвалидът Ерик.

Ерик обиколи вече половината град. Търсеше рибка за Зиночка, без да подозира, че Вера Яковлевна вече й е подарила.

— Здравейте — каза той. — Нямате ли някоя златна рибка в повече?

Грубин се прегърби и тихо пое към вратата с товара си. Оставаше му само едно желание и много потребности. Погосян помогна на Кац да се върнат обратно. И техните рибки бяха частично използувани. Прозорците на Удалов и Ложкин се затръшнаха.

— Аз не за себе си! — викна в пустотата Ерик. Никой не му отговори.

Ерик оправи празния си ръкав и се потътри, куцукайки, навън.

— Трябва внимателно да обмислим какво ще искаме — говореше в туй време Ксения на мъжа си.

— На мене ми трябва колело — каза синът им Максимка.

— Млък! — повтори Ксения. — Върви се разходи. И без теб ще намерим какво да поискаме.

— Да бяхте побързали — подкани ги златната рибка. — Мислехме до вечерта да сме вече в реката. Трябва да стигнем в Саргасово море преди студовете.

— Я гледай — каза Удалов. — И тях ги тегли към родния край.

— Да хвърляме хайвера — обясни рибката.

— Искам колело — провикна се Максимка от двора.

— Е, да бяхте угодили на момченцето, наистина много му се иска велосипед — каза рибката.

— А защо ли пък не, наистина? — рече Удалов.

— Не мога повече — възмути се Ксения. — Всички подсказват, всички се пречкат, всички искат нещо…

Грубин сложи клетката с папагала на стола и се загледа в него.

— Ти си чудо — каза му той.

Папагалът мълчеше.

— Какво, не може ли да говори? — попита Грубин.

— Не може — отвърна рибката.

— Че как тъй? Нали току-що казваше „каррамба“.

— Оня беше друг, дресиран папагал, от богато бразилско семейство. А втория се наложи да го взема див.

— И какво да правя?

— Ако искаш — пожелай си го вместо трето. За миг ще го науча.

— Така ли! — Грубин помисли малко. — А, не. Сам ще го обуча.

— Може би си прав — съгласи се рибката. — Какво ще правим по-нататък? Искаш ли електронен микроскоп?

… Членовете на кръжока по биология от Първо средно училище — колективни стопани на една от рибките — използуваха първото си желание разумно — направиха в задния двор на училището зоологическа градина с тигърчета, морж и много зайчета. Второто им желание беше цяла седмица да не им дават домашни. Третото предизвика спънки, спорове и голяма шумотевица. Споровете се проточиха почти до вечерта.

Помощник-аптекарят Савич стигна чак до къщи, прехвърляйки в ума си всевъзможни варианти. Досами вратата го настигна непознат мъж с много голям плосък каскет.

— Слушай — каза му непознатият. — Искаш ли десет хиляди?

— Защо — попита Савич.

— Давам десет хиляди — рибката е моя, парите твои. Разбираш ли, за мен не остана. На пазара бях, продавах плодове и закъснях, разбираш ли?

— А защо ви е рибката? — попита помощник-аптекарят.

— Не е твоя работа. Искаш ли парите? Ей сегичка, телеграфически.

— Но обяснете в края на краищата — повтори Савич защо ви е рибката? Нали вероятно и аз бих могъл да получа с нейна помощ много пари.

— Не — каза човекът с каскета. — Рибката не може да даде много пари.

— Той е прав — обади се рибката. — Не мога да направя много пари.

— Петнайсет хилядарки — рече човекът с каскета и протегна ръка към буркана. — Никой няма да ти даде повече.

— Не — каза Савич твърдо.

Човекът вървеше подире му и наддаваше по хилядарка. Когато стигна до двайсет, Савич окончателно се вбеси.

— Безобразие! — възмути се той. — Вървя си, никому, не преча. И ето, лепват ми се, предлагат ми някаква съмнителна сделка. Че рибката струва две рубли и четиридесет копейки.

— Ще ти дам и две рубли — зарадва се човекът с каскета. — И още двайсет хиляди отгоре. Двайсет и една!

— Ама кажете защо ви е.

Човекът с каскета се наведе към Савич и прошепна:

— Ще си купя лека кола „Волга“.

— Ами че купете си, щом имате толкова пари.

— Нетрудови доходи — призна си човекът с каскета. — А тъй, като дойде финансовият инспектор, аз ще му покажа рибката — моля, заповядайте. Само ми дайте квитанция, разписка, че съм ви платил два и четирийсет!

— Махайте се веднага! — възмути се Савич. — Вие сте мошеник!

— Защо така грубо? Двайсет и три хилядарки давам. Добра пара. Съвсем ще оголея.

— Я го разкарай — каза рибката. — И на мен ми е неприятно.

— Видяхте ли — зарадва се Савич.

— Двайсет и четири хиляди!

— Виж какво — каза Савич. — Нека този човек незабавно се пръждоса у дома си. И помен да не остане от него. Не мога повече.

— Да изпълнявам ли? — попита рибката.

— Незабавно!

И човекът се завъртя във вихрушка и изчезна. Само каскетът му остана на паважа.

— Благодаря — каза Савич на рибката. — Не можете да си представите колко ми дотегна. Сега да вървим у дома и достойно да използуваме останалите желания.

Този ден в града станаха още много чудеса. Някои от тях си останаха достояние само на частни лица и техните семейства, а някои станаха известни на целия Велики Гусляр. Това се отнася и за детския зоокът, който и досега е една от забележителностите на града, и за историята с водката във водопровода, и за асфалтираната уличка, и за появата на голямо количество френски парфюми в универмага — явление загадъчно и необяснимо, и за камиона, пълен с гъби, видян от мнозина пред къщата на Сенкини, и даже за това, че една скандална особа си прехапа езика, за трите сватби, неочаквани за околните, и още, и още, и още…

До вечерта, до края на срока, когато трябваше да занесат рибките в реката, повечето желания бяха изпълнени.

По „Пушкинска“, в посока на крайбрежната улица, вървеше народ. Бяха и собствениците на рибки, и просто любопитни.

Вървяха цялото семейство Удалови. Отпред Максим на велосипед. След него — останалите. Ксения стискаше в ръка парцалчето, с което преди малко беше бърсала праха от новия роял „Бекер“.

Вървеше Грубин. Носеше не само буркана с рибката, но и клетката с папагала. Искаше всички да видят — мечтата му се е сбъднала.

Вървяха Ложкини. Старецът беше с нов шевиотен костюм, а в гардероба висяха още осем чудесни костюма.

Вървяха прегърнати Погосян и Кац. Носеха заедно бутилка. Да не оставят за утре.

Вървеше Зиночка.

Вървеше Савич.

Вървяха всички други.

Спряха на брега.

— Минутка, моля — каза една от златните рибки. — Благодарим ви, жители на този чудесен град. Вашите желания, макар и често да бяха прибързани, ни зарадваха с разнообразието си.

— Не всички — възразиха й рибките от буркана на Погосян-Кац.

— Не всички — съгласи се рибката. — Утре много от вас ще почнат да се тормозят. Ще се укоряват, че не са поискали златни чертози. Недейте. Казваме ви: утре никой няма да почувствува разочарование. Така искаме ние и това е нашето колективно рибе желание. Ясно ли е?

— Ясно е — отвърнаха жителите на града.

— Глупаци — каза папагалът ара, който се оказа способен и вече знаеше няколко думи.

— Сега можете да ни пуснете във водата — каза рибката.

— Стойте! — чу се вик отгоре.

Всички се обърнаха към града и се вцепениха от ужас. Зрелището, което изникна пред очите им, беше необикновено и трагично.

Към брега тичаше човек с десет крака и множество ръце и размахваше всички тия ръце едновременно.

Когато човекът наближи, го познаха.

— Ерик! — каза някой.

— Ерик! — повтаряха хората и му правеха път.

— Какво е станало с мен? — викаше Ерик. — Какво е станало? Кой е виновен? Защо е всичко това?

Лицето му беше чисто, без белезите от изгаряне, косите разрошени.

— Тичах из града, молех да ми дадат рибка — продължаваше страшният Ерик, размахвайки двайсетте си ръце, една от които беше отляво, а останалите отдясно. — Легнах да си почина, а като се събудих — вижте какво бе станало с мен!

— Ах — каза Зиночка. — Аз съм виновна за всичко. Какво направих само. Но аз мислех за добро, поисках Ерик да си има нова ръка и нов крак и лицето му да се оправи. Мислех добро да сторя — нали ми остана едно желание.

— Аз съм виновен — намеси се Ложкин. — Рекох си — Не бива човекът да остане онеправдан. И също му пожелах ръка.

— И аз — обади се Грубин.

— И аз — каза Савич.

Всичко осемнайсет души си признаха.

Във възцарилата се тишина някой се изсмя.

Савич попита рибката си:

— Не можете ли да ни помогнете?

— Не, за съжаление — отвърна рибката. — Всички желания са изчерпани. Ще се наложи да го откарате в Москва, да му отрежат излишните крайници.

— Ама че история — каза Грубин. — С една дума, ако е нужно, вземете обратно моя дяволски папагал.

— Глупак — каза папагалът.

— Няма да помогне — каза рибката. — Желанията нямат обратна сила.

И в този миг на сцената се появиха младите натуралисти от първо средно училище.

— Някой да иска желание? — попита един от тях. — Ние използувахме двете, а за третото не можахме да се разберем.

Тогава децата видяха Ерик и се уплашиха.

— Не бойте се, деца — каза им златната рибка. — Ако нямате нищо против, ще приведем в човешки вид пожарникаря Ерик.

— Нямаме — казаха натуралистите.

— А вие, жители на града?

— Не — отвърнаха хората на рибките.

В този момент въздухът потъмня и Ерик прие отново нормалния си, здрав вид. И между другото, беше доста хубав и привлекателен момък.

— Опа-ла! — казаха хорово рибките, изскочиха от бурканите, аквариумите и прочие, и прочие съдини и като златни мълнии потънаха в реката.

И изчезнаха.

Много бързаха за Саргасово море да си хвърлят хайвера.

Момиченцето, на което нищо не може да се случиРазкази за живота на едно малко момиченце от XXI век, записани от нейния баща

Утре Алиса тръгва на училище. Много интересен ден ще бъде. Днес от сутринта видеофонират приятелите и познатите й и всички й честитят. Което си е право, Алиса вече три месеца не оставя никого на мира — разправя ли, разправя за бъдещото си училище.

Марсианецът Бус й изпрати някаква чудна кутия за моливи, която за сега никой не е успял да отвори. Нито аз, нито колегите ми от службата, между които впрочем имаше двама доктори на науките и главният механик на зоологическата градина.

Шуша каза, че ще отиде на училище заедно с Алиса, за да провери дали й се е паднала достатъчно опитна учителка.

Чудна работа, колко е шумно. Според мен, когато аз тръгвах за първи път на училище, никой не вдигаше толкова врява.

Сега суматохата малко поутихна. Алиса отиде в зоологическата градина да си вземе довиждане с Бронтя.

А аз реших, докато в къщи е тихо, да продиктувам няколко истории от живота на Алиса и нейните приятели. Ще изпратя тия записки на Алисината учителка. За нея ще е добре да знае с какъв несериозен човек ще й се наложи да си има работа. Може би тези бележки ще й помогнат при възпитанието на дъщеря ми.

Отначало Алиса си беше дете като дете. Докъм третата година. Доказателство за това е първата история, която се каня да разкажа. Но само след година, когато се срещна с Бронтя, в характера й проличаха някои по-особени черти, като например способността да прави всичко на своя глава, да се губи в най-неподходящо време и дори случайно да прави открития, с които не са могли да се справят най-големите учени на съвременността. Алиса умее да използува симпатиите на хората към нея, ала въпреки това има много верни приятели. А на нас, нейните родители, понякога ни е много трудно. Та нали не можем да си стоим все у дома: аз работя в зоологическата градина, а нашата мама строи къщи, и при това често на други планети.

Искам предварително да предупредя учителката на Алиса: сигурно и на нея няма да й бъде леко. И за да я убедя в това, привеждам няколко съвсем истински истории, случили се с Алиса в разни краища на Земята и Космоса през последните три години.

Набирам номер

Алиса не спи. Десет часът е, а тя не заспива. Казвам й:

— Алиса, заспивай веднага, иначе…

— Какво „иначе“, татко?

— Иначе ще се обадя на Баба Яга.

— А коя е тая Баба Яга?

— Тъкмо децата трябва да знаят коя е. Баба Яга с крак като тояга е една такава страшна, зла старица, която яде непослушните.

— Защо?

— Ами че защото е гладна и зла.

— А защо е гладна?

— Защото в къщичката й няма продуктопровод.

— А защо няма?

— Защото къщурката й е вехта-овехтяла и е нейде вдън гората.

Алиса така се увлече, че дори седна на леглото.

— Тя в резерват ли работи?

— Алиса, моментално заспивай!

— Ама нали обеща да извикаш Баба Яга. Татенце, миличък, моля ти се, извикай Баба Яга!

— Ще я извикам. Ала ти ще има много да съжаляваш.

Отидох при видеофона и напосоки натиснах няколко копчета. Бях сигурен, че няма да се свържа и ще се окаже, че „Баба Яга не си е в къщи“.

Но сбърках. Екранът на видеофона просветля, после стана по-ярък, чу се щракане — някой натисна копчето за приемане на другия край на линията и преди още да се е появило изображението, сънен глас каза:

— Марсианското посолство слуша.

— Какво става, татко, ще дойде ли? — извика от спалнята Алиса.

— Тя вече спи — рекох сърдито аз.

Обърнах се към видеофона. От екрана ме гледаше млад марсианец. Имаше зелени очи без мигли.

— Извинете — казах. — Сигурно съм сбъркал номера.

Марсианецът се усмихна. Не гледаше мен, а нещо зад гърба ми. Ама разбира се, Алиса се беше измъкнала от кревата я се кипреше боса зад мене.

— Добър вечер — каза тя на марсианеца.

— Добър вечер, момиченце.

— У вас ли живее Баба Яга?

Марсианецът ме погледна въпросително.

— Разбирате ли — рекох. — Алиса не може да заспи и аз исках да повикам Баба Яга да я накаже. Но ето че сбърках номера.

Марсианецът отново се засмя.

— Лека нощ, Алиса — каза той. — Трябва да спиш, че иначе татко ще извика Баба Яга.

Марсианецът се сбогува с мен и се изключи.

— Най-сетне ще легнеш ли да спиш? — попитах аз. — Чу какво ти каза чичото от Марс.

— Лягам. Ама ще ме вземеш ли на Марс?

— Ако имаш прилично държане, през лятото ще отидем.

Най-после Алиса заспа и аз отново седнах да работя. Заседях се до към един часа. А точно в един неочаквано приглушено зацвърча видеофонът. Натиснах копчето. Гледаше ме марсианецът от посолството.

— Моля да ме извините, че ви безпокоя толкова късно — каза той. — Но видеофонът ви не е изключен и аз реших, че още не спите.

— Моля.

— Не бихте ли могли да ни помогнете? — рече марсианецът. — Цялото посолство не спи. Преровихме всички енциклопедии, изучихме видеофонния указател, ала не можем да открием коя е тази Баба Яга и къде живее.

Бронтя

При нас в Московската зоологическа градина докараха яйце от бронтозавър. Чилийски туристи го бяха намерили в свлачището на брега на Енисей. Яйцето беше почти кръгло и беше се запазило идеално във вечния мраз. Когато специалистите го изследваха, откриха, че е съвсем прясно. Затова се взе решение да бъде поставено в инкубатора на зоологическата градина.

Разбира се, почти никой не вярваше в успеха, но само след седмица рентгеновите снимки показаха, че зародишът на бронтозавъра се развива. Щом като за това беше съобщено по интервизията, в Москва от вси страни запристигаха учени и кореспонденти. Наложи ни се да запазим целия осемдесететажен хотел „Венера“ на улица „Горки“. И пак не можаха да се съберат. Осем турски палеонтолози спяха у нас в столовата, аз се настаних в кухнята с журналиста от Еквадор, а двете кореспондентки на списанието „Жените на Антарктида“ се разположиха в спалнята на Алиса.

Когато вечерта нашата мама ни се обади от Нукус, където строи стадион, реши, че е станала някаква грешка.

Всички телевизионни спътници в света показваха яйцето. Яйцето отстрани, яйцето отпред, скелети на бронтозаври и яйцето…

Конгресът на космофилолозите посети в пълен състав зоологическата градина. Но по туй време вече бяхме спрели достъпа до инкубатора и филолозите трябваше да се задоволят с белите мечки и марсианските богомолки.

На четирийсет и шестия ден от тоя побъркан живот яйцето трепна. В този момент ние с приятеля ми професор Яката седяхме до похлупака, под който се пазеше то, и пиехме чай. Вече не вярвахме, че ще се излюпи някога. Не го облъчвахме повече, за да не повредим нашето „бебе“. Не можехме и да се занимаваме с предсказания, ако не за друго, то поне защото още никой от нас не беше опитвал да развъжда бронтозаври.

И така, яйцето трепна още веднъж… пукна се и през дебелата кожеста черупка се заизмъква черна като змия глава. Забръмчаха автоматични фотокамери. Знаех, че над вратата на инкубатора е светнала червена крушка. На територията на зоологическата градина се започна нещо, което твърде много приличаше на паника.

След пет минути около нас се събраха всички, които трябваше да бъдат тук, и много други, дето съвсем не бяха задължени да присъствуват, но ужасно им се искаше. Веднага стана много горещо.

Най-сетне от яйцето изскочи мъничкият бронтозавър.

— Тате, как се казва? — чух изведнъж познатия глас.

— Алиса! — учудих се аз. — Как попадна тук?

— С кореспондентите.

— Но тук е забранено за деца.

— За мене може. На всички казвах, че съм твоя дъщеря. И те ме пуснаха.

— Нали знаеш, че не е хубаво да използуваш познанствата си за лични облаги?

— Ама, тате, нали на мъничкия Бронтя може да му е скучно без деца. Затова взех, че дойдох.

Махнах с ръка. Нямах нито минутка свободна, та да изведа Алиса от инкубатора. А и никой наоколо не би го сторил вместо мен.

— Стой тук и не мърдай никъде — казах й.

И се втурнах към похлупака с новородения бронтозавър.

Не си продумахме цяла вечер. Скарахме се. Забраних й да се показва в инкубатора, а тя възрази, че не може да ме послуша, защото й е жал за Бронтя. И на другия ден отново се промъкна. Вкараха я космонавтите от кораба „Юпитер-8“. Бяха герои и никой не можеше да им откаже.

— Добро утро, Бронтя — рече тя, доближила похлупака.

Бронтозавърчето я погледна изкосо.

— Чие е това дете? — строго попита професор Яката.

Едва не потънах в земята от срам. Но Алиса не можеш обърка.

— Не ви ли харесвам? — попита тя.

— Не, какво говорите, напротив… Просто си рекох, че може да сте се загубили… — Професорът никак не умееше да разговаря с малки момиченца.

— Добре — каза Алиса. — Утре ще намина към тебе, Бронтя. Не тъгувай.

Алиса наистина дойде на другия ден. Идваше почти всеки ден. Всички свикнаха с нея и я пускаха без много приказки. Аз вече вдигнах ръце. Какво да се прави, къщата ни е до зоологическата градина, не се пресича никъде, пък и винаги си намираше спътници.

Бронтозавърът растеше бързо. След месец стигна два и половина метра дължина и го преместиха в специално построения павилион. Разхождаше се из ограденото място, хрупаше банани и млади бамбукови филизи. Бамбука караха от Индия с товарни ракети, а с банани ни снабдяваше совхозът „Оросени поля“. В циментовия басейн посред ограденото място се полюшваше топла, леко солена вода. Бронтозавърът обичаше такава.

Но неочаквано загуби апетит. Три дни бамбукът и бананите си останаха недокоснати. На четвъртия бронтозавърът легна на дъното на басейна и положи на пластмасовата стена малката си черна глава. По всичко личеше, че се кани да умира. Не можехме да го допуснем. Нали имахме само един бронтозавър. Помагаха ни най-добрите лекари в света. Но всичко беше напразно. Бронтя не искаше нищо — ни трева, ни витамини, ни портокали, ни мляко.

Алиса не знаеше за тази трагедия. Бях я изпратил при баба й във Внуково. Но на четвъртия ден включила телевизора точно когато предавали съобщение за влошаването на здравословното състояние на бронтозавъра. Не мога да си представя как е придумала баба си, ала още същата сутрин Алиса дотърча в павилиона.

— Татко! — развика се тя. — Как можа да скриеш от мен? Как можа?…

— После, Алиса, после — отвърнах. — Имаме съвещание.

Наистина имахме съвещание. Фактически то продължаваше вече три дни.

Алиса премълча и се отдръпна. А минутка след това чух как някой до мен ахна. Обърнах се и видях, че Алиса вече беше се прехвърлила през оградата и притича към муцуната на бронтозавъра. В ръката си държеше бяла франзела.

— Яж, Бронтя — каза тя, — че ще вземат да те уморят от глад. И на мен биха ми се втръснали бананите.

Не успях да дотичам до преградата, когато стана невероятното. Това, което прослави Алиса и силно накърни нашата, на биолозите, репутация.

Бронтозавърът вдигна глава, погледна Алиса и внимателно взе франзелата от ръката й.

— По-тихо, татко — закани ми се с пръст Алиса, като видя, че се каня да прескоча оградата. — Бронтя се страхува от теб.

— Нищо няма да й направи — каза професор Яката.

И аз виждах, че няма да й стори нищо. Но какво би станало, ако баба й видеше тази сцена?

Сетне учените дълго спориха. Спорят и досега. Едни разправят, че Бронтя се е нуждаел от смяна на храната, а други — че повече се е доверявал на Алиса. Но така или иначе кризата премина.

Сега Бронтя съвсем се опитоми. Макар че е около трийсетина метра дълъг, най-голямото му удоволствие е да повози Алиса. Един от асистентите ми направи специална стълбичка и когато Алиса идва в павилиона, Бронтя протяга в ъгъла предългата си шия, взема оттам стълбата с триъгълните си зъби и сръчно я наглася на черния си лъскав хълбок.

После вози Алиса из павилиона или плува с нея в басейна.

Тутексите

Както бях обещал, взех Алиса с мен на Марс, когато заминах там на конференция.

Долетяхме благополучно. Наистина аз не понасям особено добре безтегловността и затова предпочитах да не ставам от креслото, но щерка ми през цялото време прехвърчаше насам-натам из кораба и веднъж ми се наложи да я смъкна от тавана на кабината за управление, защото искаше да натисне червеното копче, или по-точно аварийната спирачка.

На Марс разгледахме града, отидохме с туристите в пустинята и обиколихме Големите пещери. Но след това нямах повече време да се занимавам с Алиса и я пратих за една седмица в интернат. На Марс работят наши специалисти и марсианците ни помогнаха да построим огромния купол на детското градче. Тук е хубаво — растат истински земни дървета. Понякога децата ходят на екскурзия. Тогава намъкват мънички скафандри и на върволица излизат навън.

Татяна Петровна — възпитателката — каза, че мога да бъда спокоен. Алиса също потвърди, че не бива да се безпокоя. И ние се разделихме за една седмица.

А на третия ден Алиса изчезна.

Беше съвсем невероятно произшествие. Първо, от създаването на интерната никой не беше изчезвал и дори не беше се губил за повече от десет минути. На Марс е абсолютно невъзможно да се изгубиш в града. А още повече дете от Земята, облечено в скафандър. Първият срещнат марсианец ще го доведе. Ами роботите? А службата за безопасност? Не, да се загубиш на Марс е просто невъзможно.

Но Алиса се загуби.

Нямаше я вече около два часа, когато ме извикаха от конференцията и ме докараха в интерната с марсиански скачащ всъдеход. Сигурно съм бил доста объркан, защото когато се появих под купола, всички събрани съчувствено млъкнаха.

А кого ли нямаше тук! Преподавателите и роботите от интерната, десет марсианци със скафандри (нали под купола има земен въздух), пилотите на Звездолети, началникът на спасителната служба Назарян, археолози…

Разбрах, че телевизионният център на града вече цял час на всеки три минути предава съобщение, че е изчезнало момиченце от Земята. Всички видеофони на Марс светеха тревожно. Марсианските училища бяха разпуснати и учениците, разделени на групи, претърсваха града и околността.

Изчезването на Алиса открили веднага щом се върнали от разходка. Два часа оттогава. Кислородът в скафандъра й е за три часа.

Понеже познавах дъщеря си, попитах огледали ли са всички потайни места в интерната или около него. Може да е намерила марсианска богомолка и сега да я наблюдава…

Отвърнаха ми, че в града няма изби, а всички потайни кътчета са претърсени от учениците и студентите от марсианския университет, които ги знаят наизуст.

Ядосах се на Алиса. Ама разбира се, ей сега ще излезе иззад ъгъла с най-невинния си вид. А с поведението си е направила в града повече бели и от пясъчна буря. Всички марсианци и хора от Земята, които живеят тук, са откъснати от работата си, вдигната е на крак цялата спасителна служба. В същото време взе да ме обхваща сериозно безпокойство. Това й приключение можеше да завърши лошо.

През цялото време пристигаха съобщения от групите за издирване: „Учениците от втора марсианска прогимназия претърсиха стадиона. Алиса я няма.“ „Фабриката за марсиански сладкиши съобщава, че на територията й не е открито дете“…

„Може би наистина се е изхитрила да се промъкне в пустинята? — мислех аз. — В града вече биха я намерили. Но в пустинята… Марсианските пустини още не са изучени свястно и там може така да се изгубиш, че и след десет години да не могат да те открият. Ала нали най-близките части на пустинята вече са изследвани от скачащи всъдеходи…“

— Намерили са я! — развика се изведнъж един марсианец със син хитон, който гледаше джобния си телевизор.

— Къде? Как? Къде? — раздвижиха се събраните под купола.

— В пустинята. На двеста километра оттук.

— На двеста?!

„Разбира се — помислих си аз, — те не познават Алиса. Това можеше да се очаква от нея.“

— Момиченцето се чувствува добре и скоро ще бъде тук.

— Ама как се е добрала дотам?

— С пощенска ракета.

— Разбира се! — рече Татяна Петрова и заплака. Беше разтревожена повече от всички…

Всички се втурнаха да я успокояват.

— Минавахме покрай пощата, когато товареха автоматичните пощенски ракети. Но аз не обърнах внимание. Та нали ги виждам по сто пъти на ден!

А когато след десет минути марсианският летец въведе Алиса, всичко се изясни.

— Покатерих се там, за да взема писмото — каза Алиса.

— Какво писмо?

— Тате, ама ти ми каза, че мама ще ни напише писмо… И аз надникнах в ракетата, за да го взема.

— Вътре си се вмъкнала?

— Ами разбира се. Вратичката беше отворена и вътре беше пълно с писма.

— А сетне?

— Тъкмо се пъхнах, и вратата се затвори, а ракетата полетя. Почнах да търся копчето, за да я спра. Там има много копчета. Когато натиснах последното, ракетата тръгна надолу, а после вратата се отвори. Излязох и що да видя — наоколо пясък, няма ни леля Таня, ни децата.

— Натиснала е копчето за спешно кацане! — с възхищение в гласа каза марсианецът със синия хитон.

— Малко си поплаках, а сетне реших да си вървя у дома.

— А как се сети накъде да вървиш?

— Изкатерих се на височинката, за да погледна отгоре. А там имаше вратичка. От височинката не се виждаше нищо. Тогава влязох в стаичката и седнах.

— Каква вратичка? — изуми се марсианецът. — В този район има само пустиня.

— Не, там имаше вратичка и стая. А в стаята — голям камък. Като египетската пирамида. Само че мъничка. Тате, помниш ли, ти ми чете една книжка за египетската пирамида?

Неочакваното изявление на Алиса развълнува силно марсианците и Назарян, началника на спасителите.

— Тутексите! — завикаха те! — Къде намерихте момиченцето? Координатите!

И половината от присъствуващите изчезна яко дим. А Татяна Петровна, която се зае сама да нахрани Алиса, ми разказа, че преди много хиляди години на Марс е процъфтявала тайнствената култура на тутексите. От нея са останали само каменни пирамиди. Досега нито марсианците, нито археолозите от Земята не са успели да открият никаква следа от строеж на тутексите — само пирамидки, разхвърляни из пустинята и засипани с пясък. А Алиса случайно се е натъкнала на някаква постройка на тутексите.

— Виж ти, пак ти провървя — казах. — Но въпреки това незабавно ще те откарам в къщи. Там се губи колкото щеш. Без скафандър обаче.

— И на мен повече ми харесва да се губя у дома — рече Алиса.

… След два месеца в списанието „Вокруг света“ прочетох статията „Ето какви са били тутексите.“ В нея се разказваше, че в марсианската пустиня най-после са успели да открият много ценни паметници на тутекската култура. Сега учените са заети с разчитането на надписите, намерени в помещението. Но най-интересното е, че на пирамидата е открито великолепно запазено изображение на тутекс. Имаше и снимка на пирамидата с портрета на тутекса.

Стори ми се познат. Обзе ме и страшно подозрение.

— Алиса — много строго изрекох аз. — Признавай си честно, рисувала ли си нещо на пирамидката, когато се изгуби в пустинята?

Преди да ми отговори, Алиса дойде до мен и погледна внимателно картинката в списанието.

— Точно така. Това си ти, татенце. Само че не съм те рисувала, а те надрасках с камък. Толкова тъжно ми беше…

Срамежливият шуша

Алиса има много познати животни. Две котки; марсианска богомолка, която живее под леглото й и нощем подражава на балалайка; таралежчето, дето поживя малко у нас, а сетне се върна в гората; бронтозавъра Бронтя — Алиса му ходи на гости в зоологическата градина, и накрая съседското куче Рекс, според мен не особено чиста порода дакел-джудже.

А когато се върна първата експедиция от Сириус, Алиса се сдоби с още една животинка.

Дъщеря ми се запозна с Порошков на първомайската манифестация. Не знам как го уреди: връзките й са обширни. Тъй или иначе тя се оказа сред децата, които поднесоха цветя на космонавтите. Представете си моето учудване — гледам си телевизия и изведнъж, що да видя — през площада тича Алиса с букет светлосиви рози, по-голям от нея, и го връчва на самия Порошков.

Порошков я взе на ръце, заедно гледаха манифестацията и заедно си отидоха.

Алиса се върна в къщи чак вечерта с голяма червена чанта в ръка.

— Къде беше?

— Най-много бях в детската градина — отвърна тя.

— А най-малко къде беше?

— Водиха ни на Червения площад.

— И после?

Алиса разбра, че съм гледал телевизия и каза:

— Помолиха ме да поздравя космонавтите.

— Кой те помоли?

— Един другар, не го познаваш.

— Алиса, случвало ли ти се е да се сблъскваш с термина „телесни наказания“?

— Знам, това е, когато те напляскат. Ама то става само в приказките.

— Страхувам се, че ще се наложи да превърнем приказката в действителност. Защо винаги се пъхаш където не трябва?

Алиса се канеше да ми се обиди, но изведнъж чантата се размърда.

— Това пък какво е?

— Подарък от Порошков.

— Изпросила си си и подарък? Само това липсваше!

— Нищо не съм просила. Това е шуша. Порошков ги е докарал от Сириус. Мъничък шуша, шушонче, може да се каже.

И Алиса внимателно извади от чантата мъничко зверче с шест лапки, прилично на кенгурче. Шушончето имаше големи очи, като на водно конче. Бързо ги въртеше, здраво вкопчило се с двете си предни лапки в Алисиния костюм.

— Виждаш ли, вече ме обича — рече Алиса. — Сега ще му направя легълце.

Знаех историята с шушите. Всички знаеха тая история, какво остава за нас, биолозите. В зоологическата градина имах вече пет шуши и в близките дни чакахме увеличение на семейството.

Порошков и Бауер открили шушите на една от планетите от системата на Сириус. Тези мили безобидни животинчета, които следвали по петите космонавтите, се оказали млекопитаещи, макар че по навиците си най-много приличаха на нашите пингвини. Същото спокойно любопитство и вечните опити да се вмъкнат на най-неподходящите места. Дори веднъж се наложило Бауер да спасява едно шушонче, което се канело да се удави в голям буркан с кондензирано мляко. Експедицията донесе цял филм за шушите, който обиколи при голям успех всички кина и видеорами.

За съжаление хората от експедицията не са имали време да ги наблюдават внимателно как живеят. Знае се, че шушите са идвали в лагера на експедицията сутрин, а щом се спуснел мракът, изчезвали някъде, скривали се в скалите.

Тъй или иначе, когато експедицията вече се връщала, Порошков открил случайно в един от секторите три шуши, които вероятно били се заблудили на кораба. Което си е право, отначало Порошков помислил, че някой от участниците в експедицията ги е вмъкнал контрабанда на кораба, но възмущението на другарите му било толкова искрено, че трябвало да се откаже от подозренията си.

Появата на шушите предизвикала сума ти допълнителни усложнения. Първо, биха могли да пренесат разни неизвестни инфекции. Второ, можело да загинат по пътя, да не издържат натоварванията. Трето, никой не знаел с какво се хранят… И така нататък…

Ала всички опасения се оказали напразни. Шушите понесли спокойно дезинфекцията, послушно хапвали бульон и консервирани плодове. Така си спечелили смъртен враг в лицето на Бауер, защото много обичал компот, а в последните месеци на експедицията трябвало да се откаже от него — излапали го гратисчиите.

Докато траело дългото пътуване, шушата родила шест шушчета. Тъй че корабът пристигнал на Земята, препълнен с шуши и шушчета. Излязоха разбрани животинки и не причиниха никому никакви неудобства и неприятности, с изключение на Бауер.

Помня историческия момент — експедицията пристигна на Земята — и когато люкът се отвори, под прицела на телевизионните камери и кинокамерите вместо космонавт се показа чудновато шестлапово животинче. Подире му идеха още няколко, все същите, само че по-малки. По цялата Земя се понесе въздишка на удивление. Но секна, когато след шушите се показа усмихнат Порошков. В ръцете си носеше изплескано с кондензирано мляко шушче…

Една част от животинките прибрахме в зоологическата градина, други останаха у обикналите ги космонавти. Шушчето на Порошков в крайна сметка получи Алиса. Бог знае как ли е очаровала суровия космонавт Порошков.

Шуша живееше в голямата кошница до леглото на Алиса, не ядеше месо, нощем спеше, разбираше се с котетата, но се страхуваше от богомолката и тихо мъркаше, когато Алиса го галеше или му разказваше за сполуките и нещастията си.

Шуша растеше бързо и след два месеца се изравни с Алиса. Разхождаха се в градинката отсреща и тя никога не му слагаше нашийник.

— Ами я си представи, че изплаши някого? — попитах аз.

— Не, никого няма да уплаши. Освен туй нали ще се обиди, ако му надяна нашийник. Та той е толкова чувствителен!

Веднъж на Алиса не й се спеше. Глезеше се и настояваше да й чета за доктор Охболи.

— Не мога, дъще — рекох. — Имам бърза работа. Впрочем вече ти е време да си четеш сама.

— Ама туй не е книжка, а микрофилм и буквите са мънички.

— Че той е озвучен. Като не искаш да четеш — включи звука.

— Студено ми е да ставам.

— Тогава почакай. Да довърша и ще го включа.

— Щом като не искаш — ще помоля шуша.

— Помоли го де — усмихнах се аз.

След минутка от съседната стая долетя нежният микро-филмов глас: „… Охболи си имаше и куче Авва.“

Значи Алиса все пак е станала и се е протегнала до копчето.

— Веднага в леглото! — викнах. — Ще изстинеш.

— Аз съм в леглото.

— Не бива да лъжеш. Кой тогава пусна микрофилма?

— Шуша.

Не искам и да си помисля, че дъщеря ми може да стане лъжкиня. Зарязах работата и отидох да си поговоря сериозно с нея.

На стената висеше екранът. Шуша шеташе около микро-прожектора, а на екрана нещастните животни се тълпяха пред вратата на доктор Охболи.

— Как успя да го дресираш така? — искрено се учудих аз.

— Не съм го дресирала. Той сам може всичко.

Шуша смутено местеше предните лапи пред гърдите си.

Настъпи неловко мълчание.

— И все пак… — казах аз накрая.

— Извинете — чу се висок пресипнал глас. Говореше шуша. — Но аз наистина се научих сам. Та то не е трудно.

— Прощавайте — рекох.

— Лесно е — повтори шуша. — Нали вие завчера разказвахте на Алиса приказката за царя на богомолките?

— Не, аз вече нямам пред вид това. Как се научихте да говорите?

— Занимавахме се — рече Алиса.

— Нищо не разбирам. Десетки биолози работят с шушите и как нито веднъж ни един шуша не пророни нито дума.

— А нашият шуша може и да чете. Можеш ли?

— Малко.

— Той ми разправя такива интересни неща…

— С дъщеря ви сме големи приятели.

— Ама защо мълчахте толкова време?

— Стесняваше се — отвърна вместо шуша Алиса.

Шуша сведе очи.

За едно привидение

През лятото живеем във Внуково. Много ни е удобно, защото спирката на монорелсовия влак е на пет минути от вилата. В гората, оттатък пътя, растат брезови и трепетликови манатарки, ала те са по-малко от гъбарите.

Пристигах на вилата направо от зоологическата градина и вместо да си почина, веднага ме завърташе тамошният бурен живот. Главна фигура беше съседското момче Коля, което се бе прочуло из цялото Внуково, че взема играчките на децата. Даже идва психолог от Ленинград и сетне написа дисертация за момченцето Коля. Психологът изучаваше Коля, а той лапаше сладко и денонощно хленчеше. Донесох му от града фотонна ракета с три колела, само и само по-малко да мрънка.

Освен това тук живееше и бабата на Коля, която обичаше да приказва за генетика и пишеше роман за Мендел, бабата на Алиса, момченцето Юра и майка му Карма, тримата близнаци от съседната улица, които хорово пееха под прозореца ми, и накрая — привидението.

Привидението живееше някъде под ябълките и се появи сравнително скоро. Алиса и Колината баба вярваха в него. Никой друг не вярваше в съществуването му.

Седяхме с Алиса на терасата и чакахме новия робот, произведен в Шчьолковската фабрика, да ни приготви кашата от грис. Роботът вече два пъти прегаряше и ние с Алиса хокахме фабриката, но не ни се щеше да се захващаме с домакинството, а нашата баба отиде на театър.

Алиса каза:

— Той ще дойде сега.

— Кой той?

— Моят привидений.

— Привидението — поправих я автоматично, без да свалям очи от робота.

— Добре — съгласи се Алиса. — Нека бъде моят привидение. А Коля отмъкна орехите на близнаците. Нима това не е чудно?

— Чудно е. Та какво разправяше за привидението?

— Той е добър.

— За тебе всички са добри.

— Освен Коля.

— Да речем, освен Коля… Мисля, че и огнедишаща усойница да донеса, ти и с нея ще се сприятелиш.

— Сигурно. А тя добра ли е?

— Още никой не е успял да поприказва с нея. Живее на Марс и плюе вряща отрова.

— Сигурно са я оскърбили. Защо сте я взели от Марс?

Какво можех да й отвърна? Така си беше. Никой не беше попитал усойницата, когато са я откарвали от Марс. А по пътя тя излапала любимото куче на кораба „Калуга“ и така си навлякла омразата на всички космонавти.

— Добре де, какво е привидението? На какво прилича? — смених темата.

— То ходи само по тъмно.

— Ама разбира се… Открай време си е така. Наслушала си се на приказките на Колината баба…

— Колината баба ми разказа само за историята на генетиката. Как са преследвали Мендел.

— Да, а между другото, как реагира твоето привидение на кукуригането на петела?

— Никак. Защо?

— Разбираш ли, порядъчното привидение трябва да изчезва със страхотни проклятия, щом се обади петелът.

— Сега ще го попитам за петела.

— Е, добре.

— Тази вечер ще си легна по-късничко. Трябва да си поговоря с привидението.

— Моля. Добре, пошегувахме се и толкоз. Роботът вече е преварил кашата.

Алиса се зае с кашата, а аз с научните бележки на Гвианската зоологическа градина. Там имаше безкрайно интересна статия за укусамите. Революция в зоологията. За пръв път бяха успели да постигнат размножаване в изкуствени условия. Децата се раждаха тъмнозелени, макар че бронята и на двамата родители беше светлосиня.

Стъмни се. Алиса каза:

— Е, аз тръгвам.

— Къде?

— При привидението. Нали обеща.

— Мислех, че се шегуваше. Е, щом толкова ти се иска да отидеш в градината, върви, но си облечи блузка, че се захлади. И не по-далече от ябълките.

— Че каква работа имам по-далече. Той ме чака там.

Алиса изтича в градината. С крайчеца на очите си я следях. Не ми се искаше да се намесвам в света на нейните фантазии. Нека да я заобикалят и привидения, и вълшебници, и смели рицари, и добри великани от приказна синя планета… То се знае, ако заспива навреме и се храни нормално.

Загасих лампата на верандата, за да не ми пречи да наглеждам Алиса. Ето, стигна до старата разклонена ябълка и застана под нея.

И тогава… От ствола на ябълката се отдели светлосиня сянка и тръгна към нея. Сякаш плуваше във въздуха, без да докосва тревата.

Миг след това, сграбчил нещо тежко, тичах по стълбата, прескачайки през три стъпала. Това вече не ми се харесваше. Или е нечия неостроумна шега, или… Какво „или“ не измислих.

— Внимавай, татко! — високо прошепна Алиса, чула стъпките ми. — Ще го изплашиш.

Хванах Алиса за ръката. Синият силует се разтвори във въздуха пред мен.

— Татко, какво направи! Още малко и щях да го спася.

Алиса позорно плачеше, докато я носех към терасата.

— Какво имаше под ябълките? Халюцинация ли беше?…

— Защо го направи? — ревеше Алиса. — Нали обеща…

— Нищо не съм направил — отвръщах аз, — привидения няма.

— Нали сам го видя. Защо не казваш истината? Той не може да понася движението на въздуха. Мигар не разбираш, че към него трябва да се пристъпва бавничко, за да не го издуха вятърът?

Не знаех какво да й отговоря. В едно само бях сигурен — щом Алиса заспи, ще взема фенера и ще претърся градината.

— А пък той ти прати писмо. Само че сега няма да ти го дам.

— Какво писмо?

— Няма да ти го дам.

Тогава забелязах, че в юмрука си стиска листче. Алиса ме погледна, погледнах я и аз и тя ми го даде.

На листчето с моя почерк беше написано разписание за храненето на червените крумсове. Търсех го вече три дни.

— Алиса, къде намери моята бележка?

— Че обърни я де. Привидението нямаше на какво да пише и аз му дадох твоето листче.

На другата страна с непознат почерк бе написано на английски:

„Уважаеми професоре!

Осмелявам се да се обърна към Вас, тъй като попаднах в неприятно положение, от което не мога да изляза без чужда помощ. За съжаление аз нямам възможност да се придвижа извън кръга с радиус един метър, чийто център е ябълката. В моето жалко положение мога да бъда забелязан само на тъмно.

Благодарение на Вашата дъщеря, чувствително и отзивчиво същество, най-после ми се удаде да установя връзка с външния свят.

Аз, професор Кураки, съм жертва на несполучлив експеримент. Правех опити по предаването на вещества на далечни разстояния. Успях да изпратя от Токио до Париж две пуйки и котка. Те благополучно бяха приети от моите колеги. Обаче в деня, когато реших да проверя експеримента върху себе си, за зла участ точно в момента на провеждането му бушоните в лабораторията изгоряха и енергията, необходима за прехвърлянето, се оказа недостатъчна. Аз се разсеях в пространството, при което най-концентрираната ми част се намира в района на вашата уважаема вила. Вече втора седмица пребивавам в такова печално състояние и няма съмнение, че ме смятат за загинал.

Умолявам Ви, след като получите писмото, незабавно да изпратите телеграма в Токио. Нека някой оправи бушоните в лабораторията ми. Тогава ще мога да се материализирам.

Предварително благодарен Ви Кураки.“

Дълго се взирах в мрака под ябълката. Сетне слязох от терасата и отидох при ябълката. Бледосиньо, едва различимо сияние се полюшваше до ствола. Като се вгледах по-внимателно, забелязах очертанията на човек. Стори ми се, че „привидението“ умолително простира ръце към небето.

Не се бавих повече. Изтичах до спирката на монорелса и се обадих по видеофона в Токио.

Цялата операция продължи десет минути.

На връщане се сетих, че не съм сложил Алиса да спи. Ускорих крачка.

На терасата светеше.

Там Алиса демонстрираше своя хербарий и колекцията си от пеперуди на един нисичък, изнемощял японец. Той държеше тенджерката и без да сваля очи от Алисините съкровища, деликатно си хапваше каша от грис.

Като ме видя, гостът се поклони ниско и рече:

— Аз съм професор Кураки, ваш вечен слуга. Вие и Вашата дъщеря ми спасихте живота.

— Да, тате, това е моят привидение — каза Алиса. — Сега вярваш ли в тях?

— Вярвам — отвърнах аз. — Много ми е приятно да се запознаем.

Изчезналите гости

Подготвяхме се да посрещнем тържествено лабуцилците. Слънчевата система никога не беше приемала гости от толкова далечна звезда.

Първия сигнал на лабуцилците прие станцията на Плутон, а след три дни Лондейлската радиообсерватория установи връзка с тях.

Гостите бяха още далече, но космодрумът Шереметево-4 беше напълно готов за посрещането им. Момичетата от „Червена роза“ го обкичиха с цветни гирлянди, а участниците във Висшите поетични курсове подготвиха литературно-музикален монтаж. Всички посолства си запазиха места на трибуните, а кореспондентите спяха в бюфета на космодрума.

Алиса живееше наблизо, на вилата във Внуково, и събираше растения за хербарий. Искаше й се нейният хербарий да стане по-хубав от тоя на Ваня Шпиц от групата на големите. Затова Алиса не вземаше участие в подготовката на тържествената среща. Тя дори не знаеше нищичко за нея.

Пък и аз нямах пряко отношение към тази среща. Моята работа щеше да започне след кацането на лабуцилците.

А в същото време събитията се развиваха така.

На 8 март лабуцилците съобщиха, че излизат на кръгова орбита. Горе-долу по това време стана трагичната случайност. Вместо лабуцилския кораб станциите за насочване засекли изгубения преди две години шведски спътник „Нобел-29“. А когато грешката бе открита, лабуцилският кораб беше изчезнал. Вече беше преминал към приземяване и връзката с него временно се прекъсна.

На 9 март в 6:33 лабуцилците съобщиха, че са кацнали в район с координати 55°20’ северна ширина и 37°40’ източна дължина, според земната система, с възможна грешка от петнадесет минути, тоест недалеч от Москва.

След това връзката се прекъсна и се оказа, че е невъзможно да бъде възстановена, с изключение на един случай, за който ще спомена по-късно. Установи се, че земната радиация е извадила от строя приборите на лабуцилците.

В същия момент стотици коли и хиляди хора се втурнаха към района на приземяването. Пътищата бяха задръстени от желаещите да открият лабуцилците. Космодрумът Шереметево-4 опустя. В бюфета не остана нито един кореспондент. Небето на Подмосковието бе накичено с хеликоптери, винтокрили, орнитоптери, вихролети и други подобни летателни апарати. Изглеждаше, сякаш облаци от огромни комари бяха надвиснали над земята.

Дори ако корабът на лабуцилците бе потънал вдън земя, пак щяха да го открият.

Но не го намериха.

Нито един от местните жители не беше видял кораба да се спуска. А това беше повече от странно, защото по това време кажи-речи всички жители на Москва и Подмосковието се взираха в небето.

Значи станала е грешка.

До вечерта, когато се върнах от работа на вилата, нормалният живот на планетата бе нарушен. Хората се безпокояха да не би нещо лошо да се е случило с гостите.

— Може би — споряха в монорелса — те са от антивещество и при навлизането в земната атмосфера са се изпарили?

— Без избухване, ей тъй безследно?! Дивотия!

— Ама какво знаем ние за свойствата на антивеществата?

— Тогава кой съобщи, че са кацнали?

— Може да е някой шегаджия?

— Бива си го тоя шегаджия! Може би той и с Плутон е поговорил?

— Ами ако са невидими?

— Няма значение — приборите щяха да ги открият…

Но все пак версията за невидимостта на гостите завоюваше все повече привърженици…

Седях на верандата и си мислех: „Ами ако са кацнали до нас, на съседната нива? И сега горките стоят до кораба си и се чудят защо ли хората не им обръщат внимание. Току-виж, обидили се и отлетели…“ Канех се да сляза и да отида на полето, когато видях върволица хора да излиза от гората. Бяха съседите ми от околните вили. Държаха се за ръце, сякаш играеха на детската игра „Бели пеперудки, къде отлетяхте, дойде ли ви края — изберете дружки“.

Разбрах, че съседите бяха предусетили мислите ми и търсеха пипнешком невидимите гости.

В този момент изведнъж заговориха всички станции в света. Предаваха запис от съобщението, уловено от един радиолюбител от Северна Австралия. В съобщението се повтаряха същите координати, а после следваха думите: „Намираме се в гората… Изпратихме първата група за издирване на хората. Продължаваме да приемаме вашите предавания. Учудени сме от липсата на контакти…“ Тук връзката се прекъсна.

Версията за невидимостта на гостите незабавно получи още няколко милиона привърженици.

От терасата видях как върволицата курортисти се спря и сетне отново свърна към гората. Тъкмо тогава при мен дойде Алиса с кошничка ягоди в ръка.

— Защо всички търчат нанякъде? — попита тя, без да поздрави.

— Кои са „те“? Казва се „здравей“, ако от сутринта не си виждала единствения си баща.

— От вечерта. Спала съм, когато си заминал. Здравей, татко. Какво е станало?

— Изгубиха се лабуцилците — отвърнах.

— Не ги познавам.

— Още никой не ги познава.

— Че как са се загубили тогава?

— Летяха към Земята. Пристигнаха и се изгубиха.

Чувствувах, че приказвам глупости. Ала това си беше чистата истина.

Алиса ме погледна с подозрение.

— А нима става така?

— Не, не става. Обикновено не става.

— Не са намерили космодрума ли?

— Изглежда.

— И къде са се загубили?

— Някъде около Москва. Може би тук, наблизо.

— Търсят ги с хеликоптери и пеша?

— Да.

— А защо не дойдат сами?

— Вероятно чакат хората да отидат при тях. Нали за пръв път идват на Земята. И затова не се отделят от кораба.

Алиса млъкна, сякаш моите отговори я задоволиха. Разходи се два пъти по терасата все така с кошничката в ръка. После попита:

— А те къде са — в полето или в гората?

— В гората.

— А ти откъде знаеш?

— Сами съобщиха. По радиото.

— Много хубаво.

— Кое е хубаво?

— Че не са в полето.

— Защо?

— Уплаших се, че съм ги видяла.

— Как така?

— Ами никак, пошегувах се…

Скочих от стола. Алиса изобщо е голяма фантазьорка.

— Не съм ходила в гората, татко. Честна дума, не съм. Бях на полянката. Значи не съм ги виждала.

— Алиса, разправяй всичко, което знаеш. И нищичко не прибавяй. Видяла си в гората особени… хора?

— Честна дума, не съм била в гората.

— Добре де, на поляната.

— Нищо лошо не съм направила. И съвсем не са особени.

— Ама отговаряй човешки: къде и кого си видяла? Не мъчи мен и в мое лице цялото човечество!

— А ти човечеството ли си?…

— Чуй ме, Алиса…

— Е, добре. Те са тук. Дойдоха с мен.

Неволно се огледах. Терасата беше празна. И ако не се смята свадливата земна пчела, освен нас с Алиса нямаше никой.

— Ама не, не гледаш където трябва. — Алиса въздъхна и приближи до мен. Каза: — Исках да ги оставя за себе си. Нали не знаех, че човечеството ги търси.

И тя ми подаде кошничката с ягоди. Вдигна я до лицето ми и аз, не вярвайки на очите си, ясно различих две фигурки в скафандри. Бяха изплескани със сок от ягоди и седяха върху една от тях.

— Не съм ги наранила — каза Алиса виновно. — Мислех, че са джудженца от приказките.

Но вече не я слушах. Притиснал нежно кошничката до сърцето си, аз тичах презглава към видеофона и си мислех, че тревата сигурно им се е видяла висока гора.

Така се състоя първата среща с лабуцилците.

Свой човек в миналото

Изпитанията на машината на времето се провеждаха в малката зала на Дома на учените. Отидох да взема Алиса от детската градина и там открих, че ако я заведа в къщи, ще закъснея за изпробването. Затова накарах Алиса да се закълне, че ще се държи прилично, и отидохме в Дома на учените.

Представителят на Института по времето — много едър и много плешив човек — стоеше пред машината на времето и обясняваше на научната общественост устройството й. Научната общественост го слушаше внимателно.

— Първият опит, както всички знаете, беше неуспешен — казваше той. — Котенцето, изпратено от нас, попадна в началото на двадесетия век и се взриви в района на река Тунгуска, с което сложи началото на легендата за Тунгуския метеорит. Оттогава нямаме големи неуспехи. Наистина по силата на някои закономерности, с които желаещите могат да се запознаят в брошурата на нашия институт, засега можем да изпращаме хора и предмети само в седемдесетте години на двадесетия век. Трябва да кажа, че някои наши сътрудници бяха там, разбира се, съвсем тайно и благополучно се върнаха. Самата процедура по прехвърлянето във времето е сравнително проста, макар че зад нея се крие многогодишният труд на стотици хора. Достатъчно е да сложиш хронокинния колан… Бих желал някой доброволец от залата да дойде при мен и аз ще демонстрирам върху него в какъв ред се извършва подготовката на пътешественика във времето…

Настъпи неловко мълчание. Никой не се решаваше да излезе пръв. И в този миг, то се знае, на сцената изникна Алиса, която само преди пет минути бе обещала да се държи прилично.

— Алиса — викнах, — връщай се веднага!

— Не се безпокойте — каза представителят на института. — Нищо няма да се случи с детето.

— Нищо няма да ми се случи, татко! — каза весело Алиса.

В залата се разсмяха и се заобръщаха да видят кой е строгият баща.

Направих се, че нямам нищо общо.

Председателят на института надяна колана на Алиса и прикрепи към слепите й очи нещо като наушници.

— Това е всичко — каза той. — Сега човекът е готов за пътешествие във времето. Само ако влезе в кабината, ще се намери в хиляда деветстотин седемдесет и пета година.

„Какво приказва! — мина ми паническата мисъл. — Ами че Алиса моментално ще се възползува от тая възможност!“

Но беше късно.

— Къде, момиченце? Стой! — викна представителят на института.

Алиса вече влезе в кабината и пред очите на цялата зала се изпари. Залата хорово ахна.

Пребледнял, представителят на института размахваше ръце, опитвайки се да преустанови шума. И като видя, че тичам към него по пътеката, наведе се до самия микрофон, за да се чува по-добре, и заговори:

— Нищо няма да се случи с детето. След три минути ще бъде отново тук, в залата. Давам дума, че апаратурата е абсолютно сигурна и проверена! Не се притеснявайте!

Лесно му беше да разсъждава. А аз стоях на сцената и мислех за съдбата на котето, превърнало се в Тунгуски метеорит. И вярвах, и не вярвах на лектора. Помислете сами: да знаеш, че детето ти се намира в миналия век… Ами ако там избяга от машината? И се загуби?

— А не може ли да я настигна? — попитах аз.

— Не. След минутка… Ама не се безпокойте. Там ще я посрещне наш човек.

— Там има ваш сътрудник?

— Не, не е сътрудник. Просто намерихме човек, който много добре разбра нашите проблеми и втората кабина е инсталирана в дома му. Той живее там, в двадесетия век, но специалността му е такава…

В този момент в кабината се показа Алиса. Излезе на сцената с вида на човек, който отлично е изпълнил дълга си. Стискаше под мишницата дебела старинна книга.

— Видяхте ли… — каза представителят на института.

Залата дружно заръкопляска.

— Момиченце, разкажи ни какво видя? — каза лекторът, като ми пречеше дори да се доближа до Алиса.

— Там е много интересно — отвърна тя. — Бух! — и ето ме в друга стая. Там до едно бюро седи чичко и нещо пише. Попита ме: „Момиченце, ти от двайсет и първия век ли си?“ Аз му викам: „Сигурно е така, само че аз нашия век не съм го броила, защото още не мога хубаво, нали още ходя на детска градина, в средната група.“ Чичото каза, че му е много приятно, но ще трябва да се върна обратно. „Искаш ли да погледнеш каква е била Москва, когато дядо ти още го е нямало?“ Казах, че искам. И той ми показа. Много интересен нисък град. После го попитах как се казва, а той ми отвърна, че името му е Аркадий, писател е и пише фантастични книжки за бъдещето.

Излиза, че не всичко измисля, защото при него понякога идват хора от нашето време и всичко му разправят. Само че не може да разкаже тези неща никому, защото това е страшна тайна. Той ми подари книжката си… И аз се върнах.

Залата посрещна разказа на Алиса с бурни аплодисменти. А сетне един почетен академик се надигна от мястото си и каза:

— Момиченце, в ръцете си държите уникална книга — първото издание на фантастичния роман „Петната на Марс“. Не бихте ли могли да ми подарите тази книга? И без това още не можете да четете.

— Не — отказа Алиса. — Скоро ще се науча и ще си я прочета сама…

ТЕЛЕГРАМ

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)

Поиск книг

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика

Отборные классические книги

Классика
ВКОНТАКТЕ

Цитаты, афоризмы, стихи, книжные подборки, обсуждения и многое другое

Книжный Вестник
БИБЛИОТЕКИ

Библиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории

Любовные романы

Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров

Фантастика

Самые популярные книги в формате фб2

Топ фб2 книги