Не ядосвай магьосника!
Домашен пленник
1.
Известният учен и изобретател професор Лев Христофорович Минц живееше на улица „Пушкинска“ №16. Носеше добра и отзивчива душа и смяташе, че е задължен да помага на човечеството. Тая слабост на професора използуваха на първо място съседите. Бяха посредствени хора, не обичаха да надничат в бъдещето и често пилееха таланта му за дреболии. Могат да се посочат доста примери.
Изчезна котката на Гаврилова. Тя веднага се втурна, обляна в сълзи, при професора. Лев Христофорович заряза работата си по откриването на невидимостта и до вечерта сътвори единствения в света „търсач на котки“, който можеше да издири всяка животинка по едно-единствено косъмче. Котката намериха в парка за отдих и култура на високо дърво, откъдето се оказа невъзможно да бъде свалена или подмамена. Тогава Лев Христофорович на място измайстори от клончета, пръчки и сака на едно момченце-ентомолог, което притича наблизо, уникален „сваляч на котки от дървета“. А за да утеши момчето, направи му от кибритени кутийки и изгоряла електрическа крушка „безотказен капан за редки пеперуди.“ И тъй почти всеки ден…
Съседите оцениха особено своя професор, когато изпълни молбата на стареца Ложкин, който си бе строшил изкуствената челюст. Накара Ложкин да изхвърли челюстта на боклука и да си намаже венците със специално изобретеното средство за растене на зъби, приготвено от екстракт от крокодилова опашка. След два дни на стареца му пораснаха множество заострени зъби. Все пак по-добре, отколкото изкуствена челюст.
Веднъж Корнелий Удалов попита жена си:
— Ксюша, не ти ли се струва, че оплешивявам?
Удалов отдавна си беше плешив и всички бяха свикнали с това.
— От дете си си плешив — отсече Ксения, отвлякла се от приготвянето на закуската.
— Дали да не прескоча до Лев Христофорович? — попита Удалов.
— На тебе няма да ти помогне — каза Ксения.
— Защо? Ей на, на Ложкин му покараха нови зъби.
— На теб това съвсем не ти е притрябвало! — ядоса се Ксения. — На нея й трябва!
— На коя?
— На тая, дето не й уйдисва твоята плешивина!
— А твоята ревност — каза Удалов — минава всякаква граница.
— Шпионите минават граници — отвърна Ксения, бършейки протеклата сълза. — А моята ревност вечер след вечер си стои самотна у дома.
Упреците бяха напразни, но за да не дразни жена си, Корнелий веднага се отказа от идеята си. Ксения взе тая отстъпчивост за признание на вината и се разстрои още повече. А когато Удалов каза, че утре, в събота, отива за цял ден за риба, Ксения болезнено прехапа устна и се загледа в голямата снимка в рамка, където ръка за ръка се кипреха Корнелий и Ксения в деня на сватбата им.
И хич не е за чудене, че щом Удалов отиде на работа, Ксения се втурна при професора.
— Лев Христофорович! — примоли се тя. — Не мога да търпя повече! Помогни ми!
— С какво мога да ви бъда полезен? — учтиво попита професорът, откъсвайки се от научната статия, която пишеше.
— Не мога повече — каза Ксения. — Дори ако наистина отива за риба, мене ме душат подозрения. Извънредно ревнива съм. Направо бих го заключила в стаята и никъде не бих го пускала.
— Ами работата му? — изуми се Лев Христофорович. — А задълженията му към обществото?
— Той има задължения към семейството си — отряза Ксения. — Освен това аз бих го затваряла само в почивните дни или вечерта.
— Едва ли е реално — каза Минц. — И не влиза в моята компетенция.
— Влиза — възрази Ксения. Настани се на свободния стол, сложи ръце на корема си и даде да се разбере, че няма да мръдне оттук. — Мисли, нали затуй си професор, за да пазиш семейството.
— Нямам понятие — разпери ръце Минц. — Трудно е да удържиш в къщи мъж на средна възраст.
— Тогава разболей го за малко от паралич — каза Ксения.
— Безчовечно е. — Минц погледна под око статията си, която лежеше на бюрото. Най-много от всичко на света му се искаше да се върне към нея. Ала беше невъзможно да се отърве от Ксения Удалова, без да я укроти. Минц хвърли поглед към шкафа с епруветки и колби, където се пазеха всевъзможни химически и биологически препарати, и нищо не измисли. Тогава Ксения каза:
— Понякога ми се иска моят Удалов да е мъничък, бих го носила в чантата си и никога нямаше да се разделяме… Обичам го, тоя глупак.
— Мъничък… — Минц пристъпи към шкафа. Имаше някакъв шанс да се върне към статията си. Там е работата, че наскоро управлението на горското стопанство се обърна към него с молба да им помогне да се отърват от наплодилите се вълци. Както винаги, Минц подходи към проблема необичайно. Разработи средство за смаляване на вълците до размерите на скакалец. По този начин запазваше броя на хищниците и спасяваше добитъка от гибел — вълкът-скакалец не би могъл да нападне крава. Наистина изобретението се затормози, защото Минц не можеше да удължи действието на препарата…
Професорът взе от полицата флакон с жълти гранулки, отсипа няколко в книжка и ги подаде на Ксения.
— Разчитам на вашето благоразумие — каза той. — Прилагайте средството само в краен случай. Когато почувствувате реална заплаха за семейния ви живот. Ако съпругът ви глътне това хапче, ще стане мъничък за период от двайсет и четири часа. А сетне без последствия за здравето му ще възвърне нормалния си вид. Ясно ли е всичко?
— Благодаря ви, професоре — рече Ксения от сърце, като поемаше пакетчето с хапчетата. — От свое име, от името на децата, на всички жени по нашата планета. Сега ще им дадем да се разберат!
Но Минц не чу последните необмислени думи на жената. Вече се бе устремил към бюрото. Професорът страдаше от слепотата, присъща на някои гении. Забравяше за потенциалната опасност, която неговите открития биха донесли на света, ако попаднат в ръцете на хора, недозрели за използуването им. Минц не знаеше, че дори тия скромни подаръци, дето бе направил на съседите си, съвсем не винаги водеха до щастлив завършек. Защото момченцето-ентомолог, на което Минц подари „безотказния капан за редки пеперуди“, започна с негова помощ да отмъква вишни от училищната градина, заради което собственият му баща го напердаши здравата, а котката, дето я намериха и смъкнаха от дървото, задигна свинска пържола от щанда на магазина и предизвика голям скандал. Що се отнася до Ксения, тя беше типична представителка на племето съвременни любещи жени и като такава също не мислеше за последствията.
2.
Удалов се върна от службата по-рано от обикновено, защото искаше да се наспи, преди да отиде за риба. Стягаше такъмите и проверяваше пръчките, когато Ксения внесе супата, в която беше разтворила хапчето, и каза със сладък глас:
— Ела да хапнеш, експериментирания.
Ксения беше в щастливо, но тревожно настроение. Вярваше на Минц, не се съмняваше, че ако лекарството заплашваше с нещо лошо мъжа й, професорът нямаше да й го даде. И все пак го изпробва: преди час нахрани с едно хапче котенцето, то стана по-малко от хлебарка и изчезна някъде.
Ксения приготви старата чанта, сложи на плоското й дъно памук и кадифено парцалче, провери закопчалките и я постави на скрина.
— Какъв съм аз? — учуди се Удалов.
— Експериментираният.
— Аха — съгласи се Удалов, който беше свикнал да не обръща внимание на думите на жена си. — Ще ме събудиш ли в пет и половина?
Ксения реши да му даде последна възможност да се поправи.
— Корнюша — каза тя. — Да беше отишъл друг път за риба, а? Да вземем утре децата и да наминем към Антонина?
Като чу името на леля Антонина, Удалов изтръпна.
— Почакай — не го остави да отговори Ксения. — Има половин година, как не сме ходили у Антонина. Обижда се вече. Пък ако не искаш, да отидем у Семицветови, а?
Удалов само поклати отрицателно глава. Изобщо не взе да си губи времето с възражения.
— Или на кино. А?
— Иди — отвърна Удалов кратко и това реши съдбата му.
Ксения сложи пред мъжа си чинията, а тя застана до него с парцал в ръка, за да го подхване, ако почне да пада от стола.
Удалов беше гладен, затова, без да се помайва, седна, взе лъжицата и засърба супата.
— А къде е хлябът? — попита. — Забравила си да дадеш хляб.
— Сега — отвърна Ксения, но не се помръдна, защото се страхуваше да остави мъжа си сам.
— Че дай де — рече Удалов и в този миг започна да се смалява.
— Ау — каза той, още непроумял къде се дяна чинията и защо главата му е под масата.
Ксения го подхвана с парцала под мишницата, измъкна го от дрехите и с радост усещаше как Корнелий се свива в ръцете й като балон, на който са изпуснали въздуха. Той явно се опомни, дърпаше се, съпротивляваше се, ала силицата му беше като на мятащо се птиче и затуй Ксения без много усилия и без да го вади от парцала, го мушна в чантата и го изтърси на памука.
Корнелий още нищо не можеше да проумее. Разбра, че се намира в тъмен дълбок погреб, на твърди жилави стъбла, върху нещо като избеляла слама, отгоре се мярка огромно лице, което като в кошмар му напомня някого и се усмихва. Устата, в която би се побрал, ако се посвиеше, целият Удалов, зяпна широко и от нея се изтърколяха тежки, гръмовни думи:
— Добре ли ти е, пиленцето ми?
И тогава Удалов разбра, че лицето е на жена му, по-точно не нейното, а на някаква великанка с чертите на Ксения Удалова. Примижа, за да отпъди видението и да се върне на масата, при недоядената супа. Но острата слама под ръката му не изчезна и Удалов се ощипа по страната, с което предизвика оглушителния кикот на чудовището.
— На никаква риба няма да отидеш — каза тогава Ксения. — Ще си поседиш у дома. Със семейството си. Благодаря на Лев Христофорович, че съжали горката жена. Сега, безсрамнико, поне в почивните дни няма да се отделя от теб.
Но като видя, че човечето в чантата се замята, осъзнало най-сетне цялата беда, която го е сполетяла, Ксения му заприказва ласкаво:
— Корнюша, за твое добро е! Все тая моя любов е виновна. Цял век не бих се отделила от теб, щях да те милвам, да те глезя.
Отгоре надвисна голям колкото него пръст, нежно го погали по главата, като за мъничко не съдра последните му косъмчета. Удалов се изхитри и захапа края на пръста.
— Ама какво има, пиленце, защо се бунтуваш? — огорчи се Ксения. — Ще поседиш мъничко, ще дойдеш на себе си. Ще разбереш, че така е по-полезно. После ще погледаме телевизия. В клетката на канарчето ще те настаня. И без това седи празна. Дечицата няма да те видят. Като за първа вечер ги изпратих при мама, защото, както не си свикнал, можеш да измъдриш нещо излишно.
— Спри! — изкрещя Удалов. — Незабавно млъквай. Какво, откачихте ли с твоя Лев Христофорович? Като ви подбера по съдилищата! На работа съм в понеделник.
Ксения само поклати глава съкрушено и един неин косъм тупна тежко като въже до Удалов.
— Утре вечерта — каза Ксения — ще си бъдеш като преди. Искаш ли да похапнеш?
Удалов рухна на памука и зарови лице в дебелите му жилави влакна. Обидно му беше. Отиде риболовът. Ксения предполагаше, че неговият протест скоро ще се уталожи и тогава ще може да си поговори с него спокойничко и даже ще успее да получи съгласието му да прекарва в клетката на канарчето почивните дни. Веднага й дойде на ум колко по-икономично ще бъде: мъничкият Удалов ще изяжда колкото едно птиче. Не, както всички знаят, Ксения не е жестока жена. И тя честно смяташе, че щом даде урок на мъжа си, щом успее да получи обещанието му да отделя повече време на семейството и съгласието да ходи на гости у Антонина и другите роднини, веднага ще го пусне на свобода. Ама Удалов трябва да проумее, че няма друг изход. Ако вземе да се инати, винаги може да му пробута пак жълтото хапче. Не би се отказал от домашната храна — не е свикнал с друга.
Но Удалов мислеше иначе. Не беше се примирил. Канеше се да продължава борбата, защото беше дълбоко оскърбен и жадуваше за мъст — от развод с жена си до убийството на изобретателя Минц.
Ксения затвори ципа на чантата и закопчалката. Удалов напипа в абсолютния мрак дебелия и дълъг Ксюшин косъм и захвана да плете от него стълба, за да се измъкне на свобода.
Ксения му свари кашичка от грис и я наля в чинийка за сладко. Капна там и медец, отчупи парченце сладкиш. Нека Корнюша се порадва, той много обича сладичкото.
— Добре ли ти е, пиленце? — попита Ксения.
Малкият мъж й харесваше дори повече от големия. С удоволствие би го носила на дланта си, но се страхуваше, че ще я драска. Удалов лежеше неподвижно на дъното на чантата.
— Корнелий — каза Ксения, — не се преструвай.
Корнелий не помръдна.
— Корнелий — Ксения побутна мъжа си с пръст и той леко и безжизнено се преобърна на гръб. Опита се да премери пулса му, ала разбра, че тъй като нищо ще му счупи ръчичката.
Обляна в сълзи, Ксения извади мъжа си от чантата, положи го внимателно на дивана и се понесе към Минц. Нямаше го. Втурна се обратно в стаята и Удалов, който беше скочил и тичаше по дивана, търсейки място, откъдето да слезе, едва смогна да легне отново и да заеме безжизнена поза. Ксения не обърна внимание, че мъжът й не лежи на същото място. Проклинаше гласно Минц, който погуби нейния Корнелий, и вече се канеше да вика „Бърза помощ“, когато се усети — „Бърза помощ“ идва за хора — какво ще прави с птиченце?
Удалов сам се провали. Стори му се, че жена му се обърна, подскочи лекичко и направи малка прибежка до възглавницата на дивана. Ксения разбра лицемерието му и ужасно се оскърби.
— Ах, така ли? — каза тя. — Преструваш се? Плашиш най-близкия си човек, любящата те жена? Стой си тогава до утре в чантата. Ще поразмислиш.
Хвана го гнусливо с два пръста, сякаш държеше гъсеница, и го хвърли в нея.
Удалов се понатърти леко и прокле нетърпението си. Отново се зае със стълбата.
Ксения се отказа да го храни. Нека се поизмъчи. Е, наистина сложи в чантата напръстника си и му обясни:
— Това ти е за нощно гърне. Разбра ли?
— Мразя те — отвърна Удалов горчиво.
Обзе го безсилна злоба и той се разтича, размахвайки юмручета, като потъваше до колене в памука.
— Ах, така ли? — повтори Ксения, седна пред телевизора и го увеличи докрай, за да не чува упреците и оскърбленията. А дори и да дочуваше гласчето на мъжа си, повтаряше едно и също:
— За твое добро. Заради превъзпитанието ти.
Ала на душата й не беше спокойно. Ксения получи това, което не би могла да придобие нито една жена на света — джобен мъж. Но тържеството й беше непълно. Първо на първо, мъжът й не искаше да бъде джобен, второ, нямаше с кого да сподели своя триумф. И тогава Ксения се реши.
Изключи телевизора на най-интересното място, затвори чантата и се запъти на гости у Антонина.
3.
По пътя от люлеенето на Удалов му призля. Престана да буйствува и само запуши уши, за да не слуша как Ксения размишлява на глас за бъдещия им щастлив живот.
Антонина не бе очаквала такива късни гости:
— Ксюша — рече тя. — Поканих ви за утре.
Антонина се славеше с невероятната си нетактичност.
— Нищо — отвърна Ксения. — Ние за малко.
— А Корнелий ще дойде ли? — попита Антонина. — Че моят спи. Ходи на мач. И като го е откъртил… Само баница не чакай. Баницата съм я запланувала за утре. Ще се наложи вместо теб да каня някой друг. Как си със здравето, Ксения? Краката не те ли притесняват?
Болни крака имаше не Ксения, а братовчедка й Настя. Но Ксения не взе да възразява, пък и нямаше никаква възможност да възразяваш, щом си дошла при леля Антонина.
— Влез де — каза Антонина, — какво стърчиш в антрето?
Ксения послушно мина в стаята, натъпкана с мебели, защото Антонина обичаше да купува нови неща, ала сърце не й даваше да се раздели със старите.
На кушетката, притисната между два бюфета — новия и стария, — лежеше Антонининият мъж Генадий, сух, жилест и дългонос като нея, и покрил главата си с вестник, се правеше, че спи — лелееше надеждата, че няма да го закачат и ще отидат в другата стая.
— Ставай — каза строго Антонина. — Занимавай гостите. Отивам да сложа чая. Няма по-лошо от гостенин в никое време. А твоят къде е?
— С мен — лукаво отвърна Ксения.
— А — съгласи се Антонина, която както винаги недочуваше и бе заета със собствените си мисли. — Никога не идва у нас. Много е важен. Ставай, Генадий, ставай.
И Антонина отиде в кухнята, като остави Ксения на грижите на мъжа си, който тъй и не махна вестника от лицето си.
Друг път Ксения може би щеше да се обиди и да си тръгне. Но сега разбираше, че се е домъкнала у хората не навреме и сама си е виновна. Ала стремежът да учуди роднините си потисна всички други чувства и Ксения послушно седна до масата, сложила чантата пред себе си на покривката.
След пет-шест минути, през които в стаята цареше тишина, нарушавана само от демонстративното похъркване на Генадий, се върна Антонина.
— Тъй си и знаех — каза тя. — Ти, глупачката, си седиш кат някоя квачка, а моят се прави на спящата красавица. Е, ама туй вече на нищо не прилича.
Докато бързо и спорно слагаше масата, Антонина открадна секунда, за да дръпне мъжа си за крака.
— А, племенницата — рече Генадий, сякаш наистина сега се събуждаше. — А къде е Корнелий?
— Тук е.
— Аха — каза Генадий. По чорапи дойде до масата и седна срещу Ксения. — И аз не понасям ходенето по гости. Женски приказки и толкоз. Не, мене не можеш помъкна. А Корнелий даже го уважавам за твърдоглавието.
Корнелий се размърда в чантата и тя потрепна, а Ксения я дръпна към себе си.
— Шшъът! — каза строго.
— Какво? — учуди се чичо Генадий.
— Не на тебе — рече Ксения. — Аз на Удалов.
Удалов повече не помръдна. Уплаши се, че може да го покажат, а това унижение беше по-страшно от смъртта.
В това време Антонина донесе самовара. Седнаха да пият чай.
— Махни чантата от масата — каза Антонина на племенницата си. — Не е редно да държиш чантата си на масата.
Ксения се усмихна, но махна чантата, сложи я на пода между краката си, да не би някой случайно да я закачи, защото много обичаше своя Корнелий. От тласъка Корнелий изохка: „О-х!“
— Все пак — каза Ксения със сладък глас, за да заглуши вика на мъжа си и да насочи разговора към нужната тема, — ако зависеше от мен, аз мъжете далече не бих ги пускала. Е, хубаво, поработил, прибрал се у дома — и дотука.
— Намъчих се цял живот — отвърна Антонина троснато. — Цял живот.
— Те това е високомерие и тщеславие — каза чичо Генадий. — Няма ли да ни сипнеш по мъничко по случай празника?
— Млък — отвърна Антонина. — Да се пие сам е алкохолизъм. Нали чете в списание „Здраве“.
— Ако е по една малка — не е алкохолизъм, а удоволствие. Пък и Ксения няма да откаже. Нали няма да се откажеш, Ксюша?
Чичо Генадий гледаше племенницата си с надежда.
— Не отказвам — отвърна Ксения. — И Корнелий няма да се откаже.
Тук вече леля Антонина не издържа.
— Ксюша, добре ли си? — попита. — Ако има нещо, — да ти дам аспирин. Забелязах аз, да не мислиш, че съм глуха. Само повтаряш — с мен е Корнелий, до мен е Корнелий. А пък ние нали виждаме, че го няма. Кажи си всичко. Да не би да си е отишъл, а? Нещо да е станало? Или си е намерил някоя?
— Ох, не, лельо Антонина — каза Ксения. Тя просто грееше от задоволство. — Само че трябва да знаеш как да се отнасяш с мъжа си. Ето на, ти цял живот си прекарала с чичо Генадий, а той те избягва.
— Аз от нея в Австралия бих избягал, при антиподите — потвърди Генадий. — Може чак в Сахалин да запраша на работа.
— Млък — отвърна Антонина. — Все едно няма да ти дам да пиеш.
Сетне се обърна към племенницата си и назидателно рече:
— Мъжа не можеш го удържа. Мъжът е такова диво животно, че изисква свобода. Тъй че свиквай. Нито за себе си ще го вържеш, нито в чанта можеш го сложи.
— Точно така — каза чичо Генадий.
Настъпи мигът на Ксениното тържество.
— Някой няма да може — рече тя. — Ама някой ще го сложи.
С тези думи измъкна чантата изпод масата, настани я до чашата и отваряйки я, каза:
— Лельо, я налей чай на Корнелий. Че той не ми е вечерял.
Измъкна от чантата съпротивляващото се голо човече и с два пръста го сложи на масата.
— Ето го моя миличкия — рече тя.
Миличкият се беше свил и бе готов да заплаче от срам.
— Господи — каза Антонина, — какво си направила с мъжа си, безобразнице?
— Намалих го — отвърна Ксения — до удобна големина, та да мога да го нося със себе си и да не се разделяме в почивните дни. Добри хора ми помогнаха, дадоха ми средство.
— Не бива така — каза Генадий. — Прекалено е. Ако вие, женорята, вземете да докарвате мъжете си до такова състояние, това няма да ви се размине така лесно.
— Няма да мине! — запищя като комар Удалов. — Искам развод! Пред свидетели!
— Не бързай — каза разсъдливата Антонина. — У свои си, не се тревожи. Ние тук семейно ще уредим всичко.
После погледна Ксения с укор.
— И защо така, Ксюша? Да го е срам пред хората. Че нали на работа трябва да ходи, а как ще иде такъв жалък? Кой ще го слуша? Ами ако утре го извикат в градския съвет?
— Искам развод! — настояваше Удалов.
Беше забравил голотата си и тичаше между чашите, мъчейки се да се промъкне към Ксения; а тя го отместваше с лъжичката от края на масата, за да не падне.
— Че помълчи де — каза му Антонина. — Покрий си срамотиите. Не си мъничък.
Удалов се опомни, метна се към чайника, но не можа да се скрие зад него и в пълно отчаяние се хвана за края на половинкилограмовия буркан със сладко, повдигна се и се прехвърли вътре.
— Не се безпокойте, леличко — каза Ксения и следеше Удалов да не потъне. — Това е само за почивните дни и празниците. До понеделник ще се оправи.
— Не одобрявам — отсече Антонина.
Тя много неща не одобряваше. И вдигаше пара не от любов към Удалов, и не от жалост, а от страх пред всяко нововъведение, па макар на пръв поглед и удобно за жените.
— А ти излизай — строго заповяда Антонина на Удалов. — Заради тебе трябва да хвърлям храната.
— Ами че извади ме — изписка Удалов. — Сам не мога да изляза.
Гласчето му беше станало слабичко, едва се дочуваше от буркана.
— Пчела — развика се той.
Наистина над него кръжеше пчела, прицелваше се. И спокойно можеше да нажили Удалов до смърт. Сега много неща го заплашваха със смърт.
Ксения скочи, взе кърпата и подгони пчелата, а Антонина колкото повече гледаше това безобразие, толкова по-сърдита ставаше, помрачня и даже млъкна съвсем, защото ядът й трябваше да се набере в нея като пара в котел, преди да избухне.
Почувствувал това, чичо Генадий не си губеше времето напразно, ами стана тихичко, намигна на Удалов, към когото изпитваше съчувствие, и на пръсти отиде до бюфета, отвори го, сипа си във водна чаша, а на Удалов в ракиена, която, макар и мъничка, за него беше като кофа.
Като изгони пчелата, Ксения извади с два пръста Удалов от сладкото, наля в чинийка гореща вода, духна, за да не опари мъжа си, и го натопи в нея. Беше му горещо, съпротивяваше се, а Ксения го миеше от сиропа и плодовете и нареждаше:
— Потърпи, пиленце, потърпи, маценце.
— Виж какво, Ксения — избухна най-сетне леля Антонина. — Не съм те канила днеска. Тъй че можеш да си вървиш. От мен да мине, няма да се жалвам в милицията от твоето поведение, но на майка ти непременно ще съобщя. Доживяхме. С голо джудже ми се появи. А ти, Генадий, скрий чашките. Не е време за пиене!
— Тоня — каза Генадий миролюбиво, но остави чашата и отмести ракиената от Удалов.
— Може в Париж така да постъпват с мъжете си, но у нас не ще позволим такива работи. В краен случай ще пиша във вестника. Там ме знаят. Че то какво, днес аз теб, а утре ти мен — човек за човека е вълк, така ли?
— Лельо Тоня — опитваше се да възрази Ксения. — Ама аз за негово добро. За да не пие, да не скита, да си седи у дома. Та това е любов!
Но Антонина прекрачи до Генадий, вкопчи се в побелелите му коси, сякаш се уплаши, че наистина може да се смали, и каза твърдо:
— Аз няма да позволя да обиждат моя. Нека си е калпав, па и гуляйджия, ама такъв ми се е паднал, няма да го сменям. Карай с твоите щуротии, щом си решила, но нас остави на мира. И ако посмееш да дойдеш още веднъж в къщата ми с тоя изрод, от прага ще те изхвърля. Върви си.
Антонина още веднъж погледна бившия Удалов, изгубил дар слово от мъки и унижения, и по бузите й неочаквано потекоха сълзи.
Ксения разбра, че няма повече работа в тая къща. Бързо набута мъжа си в чантата и тръгна, без да си допие чая. Антонина не я изпрати, а когато племенницата й си отиде, каза през сълзи:
— Ако ти се иска, пийни си мъничко.
— А, не, благодаря — отвърна Генадий, който също бе потиснат от тая тежка сцена.
Антонина седна, подпря глава на ръката си и се замисли, че щастието е мъжът ти да си е нормален размер, и малко се безпокоеше да не би старецът от глупост да вземе да я напъха в някоя чанта, та да не мърмори. И си даде дума да се сдържа и да не му натяква постоянно. И удържа на думата си цели два дни.
Ксения вървеше към къщи бавно, разстроена от кавгата, чантата в ръката й се поклащаше и подхвърляше Удалов от единия край в другия. Той се вкопчваше в памука, стенеше и се мъчеше да доизлиже вишневото сладко от себе си.
4.
Докато се прибра, Ксениното настроение малко се пооправи. Сложи чантата на тоалетката, между парфюмите и пудрата, и си легна да спи. Реши утре да покаже Удалов на приятелката си Рима, която работеше във фризьорски салон и много си падаше по модата. И Ксения щастливо заспа с тая мисъл, предвидливо затворила вратата към съседната стая, та Удалов да не я буди с виковете или стоновете си. Присъни й се, че всички жени в града вървят по улиците и носят в чантите си своите мъже или даже ги водят вързани със сини панделки. В дом номер шестнайсет спяха. Единствено Удалов се мъчеше като граф Монте Кристо в своя затвор и кипеше от жажда за мъст. Вече беше проверил всички шевове и ъгли на чантата, но тегелите бяха здрави, а конците им — като въжета, не можеш ги скъса. А нож няма. Дори джобното ножче остана в панталона, който загуби при смаляването.
Удалов подскочи, опитвайки се да стигне до тавана, но той беше далече. Тогава седна на памука и се помъчи да намери някакъв изход, мечтаеше как — стига да се измъкне оттук — завинаги ще се махне от къщи и само веднъж в месеца ще изпраща пари за отглеждането на децата. Жал му беше за тях.
Изведнъж му се стори, че таванът малко се приближи. И стените на чантата се приближиха. Независимо от непрогледния мрак усещането беше съвсем явно.
Удалов протегна ръка напред и тя се опря в плата. Стана и спокойно достигна капака. И тогава разбра, че действието на хапчето свършва.
— Ура, — каза той шепнешком, за да не събуди Ксения и да не наруши благоприятния процес на растежа.
Нито едно дете на света не се е радвало така, че пораства, както се радваше Удалов. Мъчителният плен свършваше. Без усилие прекара ръка по тавана, но ципът се затваряше отвън. Ставаше тясно. Наложи се да седне.
И тогава Удалов малко се поуплаши. Стените на чантата са здрави. Може като нищо и да се задуши. Растежът му все повече се ускоряваше. Удалов дори не успя да извика за помощ, когато се оказа здраво притиснат. Като напук чантата излезе здрава. Главата му потъна в раменете, а коленете отчаяно се впиваха в ребрата. И когато вече беше готов да закрещи от болка и ужас, чантата се пръсна на парчета със страхотен трясък, а Удалов се сгромоляса на пода. Трикрилото огледало стана на сол, някои по-големи парченца като картечен откос пронизаха стъклото на бюфета, прерязаха поред всички чешки винени чаши и празничния сервиз, а падналата отгоре кристална ваза, която Удалов получи преди осем години за победата си в градските състезания по городки9, се изхитри да се вреже в етажерката с любимите стайни цветя на Ксения. Цветята заподскачаха нагоре-надолу, спасявайки се от нещастието, и една от саксиите закачи полилея, висулките му затанцуваха ситно по прозорците и по все още оцелелите стъклени и порцеланови предмети в стаята. От полилея остана само една гола крушка, тя от само себе си се запали и освети помещението, из което, безсилни да се спрат, на вси страни се носеха разбити и изпотрошени предмети.
Удалов слушаше тоя грохот и наблюдаваше разрушението, сякаш беше на любим балетен спектакъл, защото го водеше чувство за мъст и чувството му бе удовлетворено. И колкото повече разрухата на стаята, в която бе извършено посегателството спрямо най-скъпото му — личната свобода, се приближаваше към своя край, толкова повече Удалов се изпълваше с вътрешно удовлетворение и дори удоволствие. Вече не се сърдеше нито на жена си, нито на прекалено изобретателния Минц.
Когато след минутка и половина Ксения, ръсейки по пътя ролките си, нахълта в стаята, пред очите й се откри ужасяващата картина на пълния разгром. А на пода, насред всичко това, гол-голеничък седеше Корнелий Удалов и стягаше въдиците си — нали не можа да го стори преди вечеря. Нищо време оставаше до тръгването му за риба.
Преди да припадне, Ксения успя да попита:
— И всичко това… ти ли…?
— Не, ти — отвърна Удалов, прегризвайки кордата.
1.
Известният учен и изобретател професор Лев Христофорович Минц живееше на улица „Пушкинска“ №16. Носеше добра и отзивчива душа и смяташе, че е задължен да помага на човечеството. Тая слабост на професора използуваха на първо място съседите. Бяха посредствени хора, не обичаха да надничат в бъдещето и често пилееха таланта му за дреболии. Могат да се посочат доста примери.
Изчезна котката на Гаврилова. Тя веднага се втурна, обляна в сълзи, при професора. Лев Христофорович заряза работата си по откриването на невидимостта и до вечерта сътвори единствения в света „търсач на котки“, който можеше да издири всяка животинка по едно-единствено косъмче. Котката намериха в парка за отдих и култура на високо дърво, откъдето се оказа невъзможно да бъде свалена или подмамена. Тогава Лев Христофорович на място измайстори от клончета, пръчки и сака на едно момченце-ентомолог, което притича наблизо, уникален „сваляч на котки от дървета“. А за да утеши момчето, направи му от кибритени кутийки и изгоряла електрическа крушка „безотказен капан за редки пеперуди.“ И тъй почти всеки ден…
Съседите оцениха особено своя професор, когато изпълни молбата на стареца Ложкин, който си бе строшил изкуствената челюст. Накара Ложкин да изхвърли челюстта на боклука и да си намаже венците със специално изобретеното средство за растене на зъби, приготвено от екстракт от крокодилова опашка. След два дни на стареца му пораснаха множество заострени зъби. Все пак по-добре, отколкото изкуствена челюст.
Веднъж Корнелий Удалов попита жена си:
— Ксюша, не ти ли се струва, че оплешивявам?
Удалов отдавна си беше плешив и всички бяха свикнали с това.
— От дете си си плешив — отсече Ксения, отвлякла се от приготвянето на закуската.
— Дали да не прескоча до Лев Христофорович? — попита Удалов.
— На тебе няма да ти помогне — каза Ксения.
— Защо? Ей на, на Ложкин му покараха нови зъби.
— На теб това съвсем не ти е притрябвало! — ядоса се Ксения. — На нея й трябва!
— На коя?
— На тая, дето не й уйдисва твоята плешивина!
— А твоята ревност — каза Удалов — минава всякаква граница.
— Шпионите минават граници — отвърна Ксения, бършейки протеклата сълза. — А моята ревност вечер след вечер си стои самотна у дома.
Упреците бяха напразни, но за да не дразни жена си, Корнелий веднага се отказа от идеята си. Ксения взе тая отстъпчивост за признание на вината и се разстрои още повече. А когато Удалов каза, че утре, в събота, отива за цял ден за риба, Ксения болезнено прехапа устна и се загледа в голямата снимка в рамка, където ръка за ръка се кипреха Корнелий и Ксения в деня на сватбата им.
И хич не е за чудене, че щом Удалов отиде на работа, Ксения се втурна при професора.
— Лев Христофорович! — примоли се тя. — Не мога да търпя повече! Помогни ми!
— С какво мога да ви бъда полезен? — учтиво попита професорът, откъсвайки се от научната статия, която пишеше.
— Не мога повече — каза Ксения. — Дори ако наистина отива за риба, мене ме душат подозрения. Извънредно ревнива съм. Направо бих го заключила в стаята и никъде не бих го пускала.
— Ами работата му? — изуми се Лев Христофорович. — А задълженията му към обществото?
— Той има задължения към семейството си — отряза Ксения. — Освен това аз бих го затваряла само в почивните дни или вечерта.
— Едва ли е реално — каза Минц. — И не влиза в моята компетенция.
— Влиза — възрази Ксения. Настани се на свободния стол, сложи ръце на корема си и даде да се разбере, че няма да мръдне оттук. — Мисли, нали затуй си професор, за да пазиш семейството.
— Нямам понятие — разпери ръце Минц. — Трудно е да удържиш в къщи мъж на средна възраст.
— Тогава разболей го за малко от паралич — каза Ксения.
— Безчовечно е. — Минц погледна под око статията си, която лежеше на бюрото. Най-много от всичко на света му се искаше да се върне към нея. Ала беше невъзможно да се отърве от Ксения Удалова, без да я укроти. Минц хвърли поглед към шкафа с епруветки и колби, където се пазеха всевъзможни химически и биологически препарати, и нищо не измисли. Тогава Ксения каза:
— Понякога ми се иска моят Удалов да е мъничък, бих го носила в чантата си и никога нямаше да се разделяме… Обичам го, тоя глупак.
— Мъничък… — Минц пристъпи към шкафа. Имаше някакъв шанс да се върне към статията си. Там е работата, че наскоро управлението на горското стопанство се обърна към него с молба да им помогне да се отърват от наплодилите се вълци. Както винаги, Минц подходи към проблема необичайно. Разработи средство за смаляване на вълците до размерите на скакалец. По този начин запазваше броя на хищниците и спасяваше добитъка от гибел — вълкът-скакалец не би могъл да нападне крава. Наистина изобретението се затормози, защото Минц не можеше да удължи действието на препарата…
Професорът взе от полицата флакон с жълти гранулки, отсипа няколко в книжка и ги подаде на Ксения.
— Разчитам на вашето благоразумие — каза той. — Прилагайте средството само в краен случай. Когато почувствувате реална заплаха за семейния ви живот. Ако съпругът ви глътне това хапче, ще стане мъничък за период от двайсет и четири часа. А сетне без последствия за здравето му ще възвърне нормалния си вид. Ясно ли е всичко?
— Благодаря ви, професоре — рече Ксения от сърце, като поемаше пакетчето с хапчетата. — От свое име, от името на децата, на всички жени по нашата планета. Сега ще им дадем да се разберат!
Но Минц не чу последните необмислени думи на жената. Вече се бе устремил към бюрото. Професорът страдаше от слепотата, присъща на някои гении. Забравяше за потенциалната опасност, която неговите открития биха донесли на света, ако попаднат в ръцете на хора, недозрели за използуването им. Минц не знаеше, че дори тия скромни подаръци, дето бе направил на съседите си, съвсем не винаги водеха до щастлив завършек. Защото момченцето-ентомолог, на което Минц подари „безотказния капан за редки пеперуди“, започна с негова помощ да отмъква вишни от училищната градина, заради което собственият му баща го напердаши здравата, а котката, дето я намериха и смъкнаха от дървото, задигна свинска пържола от щанда на магазина и предизвика голям скандал. Що се отнася до Ксения, тя беше типична представителка на племето съвременни любещи жени и като такава също не мислеше за последствията.
2.
Удалов се върна от службата по-рано от обикновено, защото искаше да се наспи, преди да отиде за риба. Стягаше такъмите и проверяваше пръчките, когато Ксения внесе супата, в която беше разтворила хапчето, и каза със сладък глас:
— Ела да хапнеш, експериментирания.
Ксения беше в щастливо, но тревожно настроение. Вярваше на Минц, не се съмняваше, че ако лекарството заплашваше с нещо лошо мъжа й, професорът нямаше да й го даде. И все пак го изпробва: преди час нахрани с едно хапче котенцето, то стана по-малко от хлебарка и изчезна някъде.
Ксения приготви старата чанта, сложи на плоското й дъно памук и кадифено парцалче, провери закопчалките и я постави на скрина.
— Какъв съм аз? — учуди се Удалов.
— Експериментираният.
— Аха — съгласи се Удалов, който беше свикнал да не обръща внимание на думите на жена си. — Ще ме събудиш ли в пет и половина?
Ксения реши да му даде последна възможност да се поправи.
— Корнюша — каза тя. — Да беше отишъл друг път за риба, а? Да вземем утре децата и да наминем към Антонина?
Като чу името на леля Антонина, Удалов изтръпна.
— Почакай — не го остави да отговори Ксения. — Има половин година, как не сме ходили у Антонина. Обижда се вече. Пък ако не искаш, да отидем у Семицветови, а?
Удалов само поклати отрицателно глава. Изобщо не взе да си губи времето с възражения.
— Или на кино. А?
— Иди — отвърна Удалов кратко и това реши съдбата му.
Ксения сложи пред мъжа си чинията, а тя застана до него с парцал в ръка, за да го подхване, ако почне да пада от стола.
Удалов беше гладен, затова, без да се помайва, седна, взе лъжицата и засърба супата.
— А къде е хлябът? — попита. — Забравила си да дадеш хляб.
— Сега — отвърна Ксения, но не се помръдна, защото се страхуваше да остави мъжа си сам.
— Че дай де — рече Удалов и в този миг започна да се смалява.
— Ау — каза той, още непроумял къде се дяна чинията и защо главата му е под масата.
Ксения го подхвана с парцала под мишницата, измъкна го от дрехите и с радост усещаше как Корнелий се свива в ръцете й като балон, на който са изпуснали въздуха. Той явно се опомни, дърпаше се, съпротивляваше се, ала силицата му беше като на мятащо се птиче и затуй Ксения без много усилия и без да го вади от парцала, го мушна в чантата и го изтърси на памука.
Корнелий още нищо не можеше да проумее. Разбра, че се намира в тъмен дълбок погреб, на твърди жилави стъбла, върху нещо като избеляла слама, отгоре се мярка огромно лице, което като в кошмар му напомня някого и се усмихва. Устата, в която би се побрал, ако се посвиеше, целият Удалов, зяпна широко и от нея се изтърколяха тежки, гръмовни думи:
— Добре ли ти е, пиленцето ми?
И тогава Удалов разбра, че лицето е на жена му, по-точно не нейното, а на някаква великанка с чертите на Ксения Удалова. Примижа, за да отпъди видението и да се върне на масата, при недоядената супа. Но острата слама под ръката му не изчезна и Удалов се ощипа по страната, с което предизвика оглушителния кикот на чудовището.
— На никаква риба няма да отидеш — каза тогава Ксения. — Ще си поседиш у дома. Със семейството си. Благодаря на Лев Христофорович, че съжали горката жена. Сега, безсрамнико, поне в почивните дни няма да се отделя от теб.
Но като видя, че човечето в чантата се замята, осъзнало най-сетне цялата беда, която го е сполетяла, Ксения му заприказва ласкаво:
— Корнюша, за твое добро е! Все тая моя любов е виновна. Цял век не бих се отделила от теб, щях да те милвам, да те глезя.
Отгоре надвисна голям колкото него пръст, нежно го погали по главата, като за мъничко не съдра последните му косъмчета. Удалов се изхитри и захапа края на пръста.
— Ама какво има, пиленце, защо се бунтуваш? — огорчи се Ксения. — Ще поседиш мъничко, ще дойдеш на себе си. Ще разбереш, че така е по-полезно. После ще погледаме телевизия. В клетката на канарчето ще те настаня. И без това седи празна. Дечицата няма да те видят. Като за първа вечер ги изпратих при мама, защото, както не си свикнал, можеш да измъдриш нещо излишно.
— Спри! — изкрещя Удалов. — Незабавно млъквай. Какво, откачихте ли с твоя Лев Христофорович? Като ви подбера по съдилищата! На работа съм в понеделник.
Ксения само поклати глава съкрушено и един неин косъм тупна тежко като въже до Удалов.
— Утре вечерта — каза Ксения — ще си бъдеш като преди. Искаш ли да похапнеш?
Удалов рухна на памука и зарови лице в дебелите му жилави влакна. Обидно му беше. Отиде риболовът. Ксения предполагаше, че неговият протест скоро ще се уталожи и тогава ще може да си поговори с него спокойничко и даже ще успее да получи съгласието му да прекарва в клетката на канарчето почивните дни. Веднага й дойде на ум колко по-икономично ще бъде: мъничкият Удалов ще изяжда колкото едно птиче. Не, както всички знаят, Ксения не е жестока жена. И тя честно смяташе, че щом даде урок на мъжа си, щом успее да получи обещанието му да отделя повече време на семейството и съгласието да ходи на гости у Антонина и другите роднини, веднага ще го пусне на свобода. Ама Удалов трябва да проумее, че няма друг изход. Ако вземе да се инати, винаги може да му пробута пак жълтото хапче. Не би се отказал от домашната храна — не е свикнал с друга.
Но Удалов мислеше иначе. Не беше се примирил. Канеше се да продължава борбата, защото беше дълбоко оскърбен и жадуваше за мъст — от развод с жена си до убийството на изобретателя Минц.
Ксения затвори ципа на чантата и закопчалката. Удалов напипа в абсолютния мрак дебелия и дълъг Ксюшин косъм и захвана да плете от него стълба, за да се измъкне на свобода.
Ксения му свари кашичка от грис и я наля в чинийка за сладко. Капна там и медец, отчупи парченце сладкиш. Нека Корнюша се порадва, той много обича сладичкото.
— Добре ли ти е, пиленце? — попита Ксения.
Малкият мъж й харесваше дори повече от големия. С удоволствие би го носила на дланта си, но се страхуваше, че ще я драска. Удалов лежеше неподвижно на дъното на чантата.
— Корнелий — каза Ксения, — не се преструвай.
Корнелий не помръдна.
— Корнелий — Ксения побутна мъжа си с пръст и той леко и безжизнено се преобърна на гръб. Опита се да премери пулса му, ала разбра, че тъй като нищо ще му счупи ръчичката.
Обляна в сълзи, Ксения извади мъжа си от чантата, положи го внимателно на дивана и се понесе към Минц. Нямаше го. Втурна се обратно в стаята и Удалов, който беше скочил и тичаше по дивана, търсейки място, откъдето да слезе, едва смогна да легне отново и да заеме безжизнена поза. Ксения не обърна внимание, че мъжът й не лежи на същото място. Проклинаше гласно Минц, който погуби нейния Корнелий, и вече се канеше да вика „Бърза помощ“, когато се усети — „Бърза помощ“ идва за хора — какво ще прави с птиченце?
Удалов сам се провали. Стори му се, че жена му се обърна, подскочи лекичко и направи малка прибежка до възглавницата на дивана. Ксения разбра лицемерието му и ужасно се оскърби.
— Ах, така ли? — каза тя. — Преструваш се? Плашиш най-близкия си човек, любящата те жена? Стой си тогава до утре в чантата. Ще поразмислиш.
Хвана го гнусливо с два пръста, сякаш държеше гъсеница, и го хвърли в нея.
Удалов се понатърти леко и прокле нетърпението си. Отново се зае със стълбата.
Ксения се отказа да го храни. Нека се поизмъчи. Е, наистина сложи в чантата напръстника си и му обясни:
— Това ти е за нощно гърне. Разбра ли?
— Мразя те — отвърна Удалов горчиво.
Обзе го безсилна злоба и той се разтича, размахвайки юмручета, като потъваше до колене в памука.
— Ах, така ли? — повтори Ксения, седна пред телевизора и го увеличи докрай, за да не чува упреците и оскърбленията. А дори и да дочуваше гласчето на мъжа си, повтаряше едно и също:
— За твое добро. Заради превъзпитанието ти.
Ала на душата й не беше спокойно. Ксения получи това, което не би могла да придобие нито една жена на света — джобен мъж. Но тържеството й беше непълно. Първо на първо, мъжът й не искаше да бъде джобен, второ, нямаше с кого да сподели своя триумф. И тогава Ксения се реши.
Изключи телевизора на най-интересното място, затвори чантата и се запъти на гости у Антонина.
3.
По пътя от люлеенето на Удалов му призля. Престана да буйствува и само запуши уши, за да не слуша как Ксения размишлява на глас за бъдещия им щастлив живот.
Антонина не бе очаквала такива късни гости:
— Ксюша — рече тя. — Поканих ви за утре.
Антонина се славеше с невероятната си нетактичност.
— Нищо — отвърна Ксения. — Ние за малко.
— А Корнелий ще дойде ли? — попита Антонина. — Че моят спи. Ходи на мач. И като го е откъртил… Само баница не чакай. Баницата съм я запланувала за утре. Ще се наложи вместо теб да каня някой друг. Как си със здравето, Ксения? Краката не те ли притесняват?
Болни крака имаше не Ксения, а братовчедка й Настя. Но Ксения не взе да възразява, пък и нямаше никаква възможност да възразяваш, щом си дошла при леля Антонина.
— Влез де — каза Антонина, — какво стърчиш в антрето?
Ксения послушно мина в стаята, натъпкана с мебели, защото Антонина обичаше да купува нови неща, ала сърце не й даваше да се раздели със старите.
На кушетката, притисната между два бюфета — новия и стария, — лежеше Антонининият мъж Генадий, сух, жилест и дългонос като нея, и покрил главата си с вестник, се правеше, че спи — лелееше надеждата, че няма да го закачат и ще отидат в другата стая.
— Ставай — каза строго Антонина. — Занимавай гостите. Отивам да сложа чая. Няма по-лошо от гостенин в никое време. А твоят къде е?
— С мен — лукаво отвърна Ксения.
— А — съгласи се Антонина, която както винаги недочуваше и бе заета със собствените си мисли. — Никога не идва у нас. Много е важен. Ставай, Генадий, ставай.
И Антонина отиде в кухнята, като остави Ксения на грижите на мъжа си, който тъй и не махна вестника от лицето си.
Друг път Ксения може би щеше да се обиди и да си тръгне. Но сега разбираше, че се е домъкнала у хората не навреме и сама си е виновна. Ала стремежът да учуди роднините си потисна всички други чувства и Ксения послушно седна до масата, сложила чантата пред себе си на покривката.
След пет-шест минути, през които в стаята цареше тишина, нарушавана само от демонстративното похъркване на Генадий, се върна Антонина.
— Тъй си и знаех — каза тя. — Ти, глупачката, си седиш кат някоя квачка, а моят се прави на спящата красавица. Е, ама туй вече на нищо не прилича.
Докато бързо и спорно слагаше масата, Антонина открадна секунда, за да дръпне мъжа си за крака.
— А, племенницата — рече Генадий, сякаш наистина сега се събуждаше. — А къде е Корнелий?
— Тук е.
— Аха — каза Генадий. По чорапи дойде до масата и седна срещу Ксения. — И аз не понасям ходенето по гости. Женски приказки и толкоз. Не, мене не можеш помъкна. А Корнелий даже го уважавам за твърдоглавието.
Корнелий се размърда в чантата и тя потрепна, а Ксения я дръпна към себе си.
— Шшъът! — каза строго.
— Какво? — учуди се чичо Генадий.
— Не на тебе — рече Ксения. — Аз на Удалов.
Удалов повече не помръдна. Уплаши се, че може да го покажат, а това унижение беше по-страшно от смъртта.
В това време Антонина донесе самовара. Седнаха да пият чай.
— Махни чантата от масата — каза Антонина на племенницата си. — Не е редно да държиш чантата си на масата.
Ксения се усмихна, но махна чантата, сложи я на пода между краката си, да не би някой случайно да я закачи, защото много обичаше своя Корнелий. От тласъка Корнелий изохка: „О-х!“
— Все пак — каза Ксения със сладък глас, за да заглуши вика на мъжа си и да насочи разговора към нужната тема, — ако зависеше от мен, аз мъжете далече не бих ги пускала. Е, хубаво, поработил, прибрал се у дома — и дотука.
— Намъчих се цял живот — отвърна Антонина троснато. — Цял живот.
— Те това е високомерие и тщеславие — каза чичо Генадий. — Няма ли да ни сипнеш по мъничко по случай празника?
— Млък — отвърна Антонина. — Да се пие сам е алкохолизъм. Нали чете в списание „Здраве“.
— Ако е по една малка — не е алкохолизъм, а удоволствие. Пък и Ксения няма да откаже. Нали няма да се откажеш, Ксюша?
Чичо Генадий гледаше племенницата си с надежда.
— Не отказвам — отвърна Ксения. — И Корнелий няма да се откаже.
Тук вече леля Антонина не издържа.
— Ксюша, добре ли си? — попита. — Ако има нещо, — да ти дам аспирин. Забелязах аз, да не мислиш, че съм глуха. Само повтаряш — с мен е Корнелий, до мен е Корнелий. А пък ние нали виждаме, че го няма. Кажи си всичко. Да не би да си е отишъл, а? Нещо да е станало? Или си е намерил някоя?
— Ох, не, лельо Антонина — каза Ксения. Тя просто грееше от задоволство. — Само че трябва да знаеш как да се отнасяш с мъжа си. Ето на, ти цял живот си прекарала с чичо Генадий, а той те избягва.
— Аз от нея в Австралия бих избягал, при антиподите — потвърди Генадий. — Може чак в Сахалин да запраша на работа.
— Млък — отвърна Антонина. — Все едно няма да ти дам да пиеш.
Сетне се обърна към племенницата си и назидателно рече:
— Мъжа не можеш го удържа. Мъжът е такова диво животно, че изисква свобода. Тъй че свиквай. Нито за себе си ще го вържеш, нито в чанта можеш го сложи.
— Точно така — каза чичо Генадий.
Настъпи мигът на Ксениното тържество.
— Някой няма да може — рече тя. — Ама някой ще го сложи.
С тези думи измъкна чантата изпод масата, настани я до чашата и отваряйки я, каза:
— Лельо, я налей чай на Корнелий. Че той не ми е вечерял.
Измъкна от чантата съпротивляващото се голо човече и с два пръста го сложи на масата.
— Ето го моя миличкия — рече тя.
Миличкият се беше свил и бе готов да заплаче от срам.
— Господи — каза Антонина, — какво си направила с мъжа си, безобразнице?
— Намалих го — отвърна Ксения — до удобна големина, та да мога да го нося със себе си и да не се разделяме в почивните дни. Добри хора ми помогнаха, дадоха ми средство.
— Не бива така — каза Генадий. — Прекалено е. Ако вие, женорята, вземете да докарвате мъжете си до такова състояние, това няма да ви се размине така лесно.
— Няма да мине! — запищя като комар Удалов. — Искам развод! Пред свидетели!
— Не бързай — каза разсъдливата Антонина. — У свои си, не се тревожи. Ние тук семейно ще уредим всичко.
После погледна Ксения с укор.
— И защо така, Ксюша? Да го е срам пред хората. Че нали на работа трябва да ходи, а как ще иде такъв жалък? Кой ще го слуша? Ами ако утре го извикат в градския съвет?
— Искам развод! — настояваше Удалов.
Беше забравил голотата си и тичаше между чашите, мъчейки се да се промъкне към Ксения; а тя го отместваше с лъжичката от края на масата, за да не падне.
— Че помълчи де — каза му Антонина. — Покрий си срамотиите. Не си мъничък.
Удалов се опомни, метна се към чайника, но не можа да се скрие зад него и в пълно отчаяние се хвана за края на половинкилограмовия буркан със сладко, повдигна се и се прехвърли вътре.
— Не се безпокойте, леличко — каза Ксения и следеше Удалов да не потъне. — Това е само за почивните дни и празниците. До понеделник ще се оправи.
— Не одобрявам — отсече Антонина.
Тя много неща не одобряваше. И вдигаше пара не от любов към Удалов, и не от жалост, а от страх пред всяко нововъведение, па макар на пръв поглед и удобно за жените.
— А ти излизай — строго заповяда Антонина на Удалов. — Заради тебе трябва да хвърлям храната.
— Ами че извади ме — изписка Удалов. — Сам не мога да изляза.
Гласчето му беше станало слабичко, едва се дочуваше от буркана.
— Пчела — развика се той.
Наистина над него кръжеше пчела, прицелваше се. И спокойно можеше да нажили Удалов до смърт. Сега много неща го заплашваха със смърт.
Ксения скочи, взе кърпата и подгони пчелата, а Антонина колкото повече гледаше това безобразие, толкова по-сърдита ставаше, помрачня и даже млъкна съвсем, защото ядът й трябваше да се набере в нея като пара в котел, преди да избухне.
Почувствувал това, чичо Генадий не си губеше времето напразно, ами стана тихичко, намигна на Удалов, към когото изпитваше съчувствие, и на пръсти отиде до бюфета, отвори го, сипа си във водна чаша, а на Удалов в ракиена, която, макар и мъничка, за него беше като кофа.
Като изгони пчелата, Ксения извади с два пръста Удалов от сладкото, наля в чинийка гореща вода, духна, за да не опари мъжа си, и го натопи в нея. Беше му горещо, съпротивяваше се, а Ксения го миеше от сиропа и плодовете и нареждаше:
— Потърпи, пиленце, потърпи, маценце.
— Виж какво, Ксения — избухна най-сетне леля Антонина. — Не съм те канила днеска. Тъй че можеш да си вървиш. От мен да мине, няма да се жалвам в милицията от твоето поведение, но на майка ти непременно ще съобщя. Доживяхме. С голо джудже ми се появи. А ти, Генадий, скрий чашките. Не е време за пиене!
— Тоня — каза Генадий миролюбиво, но остави чашата и отмести ракиената от Удалов.
— Може в Париж така да постъпват с мъжете си, но у нас не ще позволим такива работи. В краен случай ще пиша във вестника. Там ме знаят. Че то какво, днес аз теб, а утре ти мен — човек за човека е вълк, така ли?
— Лельо Тоня — опитваше се да възрази Ксения. — Ама аз за негово добро. За да не пие, да не скита, да си седи у дома. Та това е любов!
Но Антонина прекрачи до Генадий, вкопчи се в побелелите му коси, сякаш се уплаши, че наистина може да се смали, и каза твърдо:
— Аз няма да позволя да обиждат моя. Нека си е калпав, па и гуляйджия, ама такъв ми се е паднал, няма да го сменям. Карай с твоите щуротии, щом си решила, но нас остави на мира. И ако посмееш да дойдеш още веднъж в къщата ми с тоя изрод, от прага ще те изхвърля. Върви си.
Антонина още веднъж погледна бившия Удалов, изгубил дар слово от мъки и унижения, и по бузите й неочаквано потекоха сълзи.
Ксения разбра, че няма повече работа в тая къща. Бързо набута мъжа си в чантата и тръгна, без да си допие чая. Антонина не я изпрати, а когато племенницата й си отиде, каза през сълзи:
— Ако ти се иска, пийни си мъничко.
— А, не, благодаря — отвърна Генадий, който също бе потиснат от тая тежка сцена.
Антонина седна, подпря глава на ръката си и се замисли, че щастието е мъжът ти да си е нормален размер, и малко се безпокоеше да не би старецът от глупост да вземе да я напъха в някоя чанта, та да не мърмори. И си даде дума да се сдържа и да не му натяква постоянно. И удържа на думата си цели два дни.
Ксения вървеше към къщи бавно, разстроена от кавгата, чантата в ръката й се поклащаше и подхвърляше Удалов от единия край в другия. Той се вкопчваше в памука, стенеше и се мъчеше да доизлиже вишневото сладко от себе си.
4.
Докато се прибра, Ксениното настроение малко се пооправи. Сложи чантата на тоалетката, между парфюмите и пудрата, и си легна да спи. Реши утре да покаже Удалов на приятелката си Рима, която работеше във фризьорски салон и много си падаше по модата. И Ксения щастливо заспа с тая мисъл, предвидливо затворила вратата към съседната стая, та Удалов да не я буди с виковете или стоновете си. Присъни й се, че всички жени в града вървят по улиците и носят в чантите си своите мъже или даже ги водят вързани със сини панделки. В дом номер шестнайсет спяха. Единствено Удалов се мъчеше като граф Монте Кристо в своя затвор и кипеше от жажда за мъст. Вече беше проверил всички шевове и ъгли на чантата, но тегелите бяха здрави, а конците им — като въжета, не можеш ги скъса. А нож няма. Дори джобното ножче остана в панталона, който загуби при смаляването.
Удалов подскочи, опитвайки се да стигне до тавана, но той беше далече. Тогава седна на памука и се помъчи да намери някакъв изход, мечтаеше как — стига да се измъкне оттук — завинаги ще се махне от къщи и само веднъж в месеца ще изпраща пари за отглеждането на децата. Жал му беше за тях.
Изведнъж му се стори, че таванът малко се приближи. И стените на чантата се приближиха. Независимо от непрогледния мрак усещането беше съвсем явно.
Удалов протегна ръка напред и тя се опря в плата. Стана и спокойно достигна капака. И тогава разбра, че действието на хапчето свършва.
— Ура, — каза той шепнешком, за да не събуди Ксения и да не наруши благоприятния процес на растежа.
Нито едно дете на света не се е радвало така, че пораства, както се радваше Удалов. Мъчителният плен свършваше. Без усилие прекара ръка по тавана, но ципът се затваряше отвън. Ставаше тясно. Наложи се да седне.
И тогава Удалов малко се поуплаши. Стените на чантата са здрави. Може като нищо и да се задуши. Растежът му все повече се ускоряваше. Удалов дори не успя да извика за помощ, когато се оказа здраво притиснат. Като напук чантата излезе здрава. Главата му потъна в раменете, а коленете отчаяно се впиваха в ребрата. И когато вече беше готов да закрещи от болка и ужас, чантата се пръсна на парчета със страхотен трясък, а Удалов се сгромоляса на пода. Трикрилото огледало стана на сол, някои по-големи парченца като картечен откос пронизаха стъклото на бюфета, прерязаха поред всички чешки винени чаши и празничния сервиз, а падналата отгоре кристална ваза, която Удалов получи преди осем години за победата си в градските състезания по городки9, се изхитри да се вреже в етажерката с любимите стайни цветя на Ксения. Цветята заподскачаха нагоре-надолу, спасявайки се от нещастието, и една от саксиите закачи полилея, висулките му затанцуваха ситно по прозорците и по все още оцелелите стъклени и порцеланови предмети в стаята. От полилея остана само една гола крушка, тя от само себе си се запали и освети помещението, из което, безсилни да се спрат, на вси страни се носеха разбити и изпотрошени предмети.
Удалов слушаше тоя грохот и наблюдаваше разрушението, сякаш беше на любим балетен спектакъл, защото го водеше чувство за мъст и чувството му бе удовлетворено. И колкото повече разрухата на стаята, в която бе извършено посегателството спрямо най-скъпото му — личната свобода, се приближаваше към своя край, толкова повече Удалов се изпълваше с вътрешно удовлетворение и дори удоволствие. Вече не се сърдеше нито на жена си, нито на прекалено изобретателния Минц.
Когато след минутка и половина Ксения, ръсейки по пътя ролките си, нахълта в стаята, пред очите й се откри ужасяващата картина на пълния разгром. А на пода, насред всичко това, гол-голеничък седеше Корнелий Удалов и стягаше въдиците си — нали не можа да го стори преди вечеря. Нищо време оставаше до тръгването му за риба.
Преди да припадне, Ксения успя да попита:
— И всичко това… ти ли…?
— Не, ти — отвърна Удалов, прегризвайки кордата.
Не ядосвай магьосника!
В наше време никой не вярва в магьосници. Създава се впечатление, че са измрели дори и в литературата. Там от време на време ще се мерне някой вълшебник. Но вълшебникът — това не ти е магьосник, а къде-къде по-възпитан пришелец от Запада. Нашите деди не са и подозирали за съществуването на вълшебници, додето в детството си не са изпопрочели приказките на братя Грим и Андерсен, а сега ето на, някакъв си гном ни е по-близък и по-разбираем от обикновения магьосник.
С този феномен се обяснява и това, че когато магьосникът излезе от гората и се запъти към Удалов, той даже и не заподозря нещо лошо.
Магьосникът беше облечен немарливо и на всичко отгоре — претенциозно. Носеше съдран кожух, заешки калпак и хромови ботушки с шпори и катарами, каквито слагат на дамските чанти.
— Кълве ли? — попита магьосникът.
Удалов хвърли поглед към него и отново се вторачи в плувката. Кълвеше, макар че беше късна есен, сутрин стягаше студ и окапалите листа под краката поскърцваха като вафли.
Магьосникът се наведе над кофата, в която от време на време потрепваха платики, и каза:
— Ще ми дадеш половината.
— Още нещо? — усмихна се Удалов и засече.
Тоя път се случи бабушка. Подскачаше по посърналата трева и се мъчеше да се върне пак в езерото.
— Ще дадеш… — каза магьосникът. — Тук аз съм стопанин. Трябва да се дели с мене.
— Колко години вече ловя на това място — отвърна Удалов и хвърли бабушката в кофата, — а стопани не съм виждал. У нас всички са равни.
— Отскоро съм тук — рече магьосникът, приклекна и взе да бърника с пръст в кофата. — От други места дойдох. Мирен съм, разбираш ли?
Тъкмо тогава Удалов се вгледа по-внимателно в него и остана недоволен от вида му.
— Вие какво — попита той, — за маскарад ли сте се стегнали или избягахте от болницата?
— Колко грубо — въздъхна магьосникът. — От никъде не съм бягал. Коя половина даваш? Гледам, имаш шест платики, три бибана и бабушка. Как да делим?
Удалов разбра, че тоя не се шегува. И като напук по цялото езеро няма нито един рибар. Жива душа няма. И да викаш, и да не викаш, няма кой да те чуе. А до шосето са горе-долу три километра и все през гората.
— А вие къде живеете? — попита Удалов почти учтиво.
— Под чепатото дърво — каза магьосникът. — Ако стане студено, ще окупирам някоя празна вила. Не съм претенциозен.
— Че как, нямате ли си къща?
Риболовът отиде, та се не видя. Е, добре, така и така е време да си ходи. Удалов стана, изтегли от водата втората въдица и заприбира такъмите си.
— Не ми се полага собствена къща, защото съм магьосник, волно същество — захвана оня, но като видя, че Удалов си тръгва, се възмути. — Какво, искаш да си вървиш ли? Намислил си да ми противоречиш, а? А пък на мен никой не ми противоречи. Едно време само при вида ми падаха ничком, умоляваха ме да си взема нещо доброволно, да не ги погубвам.
— Магьосници няма. Това е суеверие.
— За едни — суеверие, а за други тъжна действителност.
— Че защо се плашат от вас?
Въдиците бяха прибрани. Удалов подскочи няколко пъти, за да раздвижи краката си. Студено е. Излиза вятър. Иззад гората пропълзява облак — я дъжд ще вали, я сняг.
— То се знае защо са се страхували — каза магьосникът. — Защото мога да ги урочасам.
— В какъв смисъл?
Очите на магьосника нещо не се харесваха на Удалов. Нагли очи, опасни.
— В най-пряк — отвърна магьосникът. — И тебе мога да урочасам. И кравата ти, и козата, и домашните птици.
— Нямам добитък и домашни птици аз — каза Удалов, вдигна кофата и метна въдиците на рамо. — Откъде ще се вземат, щом живея в града. Тъй че сбогом.
Удалов бързаше по горската пътека, но магьосникът не изоставаше. Виеше се като конска муха, изчезваше зад дърветата, отново изникваше на пътя и все приказваше. Друг път Удалов би разделил рибата си с човека, не е някой стиснат, но въпросът е в принципа. Щом те заплашват, не бива да се предаваш. И без това много безделници се навъдиха.
— Значи, отказваш? Значи, не ме уважаваш? — врънкаше го магьосникът.
— Така е, значи.
— Значи, да вземем мерки?
— Вземай, значи.
— Ще те урочасам. За последен път те предупреждавам.
— Как?
— Краста мога да ти лепна. И треска мога.
— Противно ми е да те слушам. За тия работи отдавна има лекарства.
— Е-е, поне две платики дай.
— Хич не ме и моли.
— Стой! — магьосникът отърча напред и му препречи пътя. — За последен път те предупреждавам!
— Не ми се пречкай. Заради тебе ще изпусна автобуса, ще се прибера късно в къщи и утре ще вървя на работа недоспал. Ясно ли е?
— На работа ходиш, а? — учуди се магьосникът. — Па и рибица ловиш?
— Че как иначе? — Удалов отстрани магьосника и продължи. — Как се живее без разнообразие? Така може и да си пукнеш. Ако аз например ходех само на работа и общувах само с жена си, без никакво хоби, сигурно щях да пукна от скука. Човек има нужда от разнообразие. Без него той не е човек, а същество.
Магьосникът вървеше до него и се съгласяваше. На Удалов дори му се стори, че ей сега ще си признае, че и той има тайно хоби, например събира пеперуди или бръмбари. Ала вместо признание, магьосникът изведнъж се закиска и в това кискане имаше нещо тревожно.
— Разбрах — каза. — Смъртта ти дойде, Корнелий Удалов. Знам аз как да те урочасам.
— Кажи де — Удалов съвсем се окуражи.
— Гледай.
Магьосникът изскубна снопче от сивата си брада, откъсна от дървото жълто листо, взе бучица пръст и захвана да мачка всичко това, нареждайки на старославянски, като отгоре на всичко подскачаше. Беше неприятно и тягостно зрелище, но Удалов чакаше, сякаш не можеше да остави в гората човек, обхванат от епилептичен припадък. Ала му дотегна и махна с ръка, остани си, значи, и продължи по-нататък. Подире му се носеха вопли, а после стана тихо. Удалов си рече, че магьосникът го е оставил на мира, но в този миг отзад се чуха чести глухи стъпки.
— Край! — задиша в гърба му магьосникът. — Омагьосан си, другарю Удалов! Няма да има разнообразие в живота ти. Така съм те урочасал. Животът ти ще върви монотонно, ден след ден, седмица след седмица. И ще се повтаря до най-малките подробности. Не ще се измъкнеш от тоя порочен кръг чак до смъртта си и ще има да ме молиш да те пусна от страшния плен, ала аз само ще се изсмея в лицето ти и ще попитам: „А за рибката помниш ли?“
И се стопи магьосникът в тъмнеещия въздух. Сякаш се сля със стволовете на трепетликите. Само влажна, потискаща тежест легна над гората. Удалов завъртя глава, за да прогони спомена за него, и забърза към автобусната спирка. Едва там, докато стоеше под козирката и слушаше как почукват ситните капчици дъжд, той се учуди, че магьосникът знаеше отнякъде името му. Защото Удалов естествено не му се представи.
В автобуса все още помнеше за магьосника, но щом се прибра — напълно го забрави.
Заранта жена му го разтърси.
— Корнелий, до обед ли смяташ да спиш?
Сетне отиде до леглото на сина си Максимка и попита:
— Максиме, искаш да закъснееш за училище ли?
И веднага: пляс-пляс яйцата в тигана, пшик-пшик — ножът по хляба, бул-бул — млякото от бутилката, ууу-ууу-иии — закипя чайникът.
Удалов едва се вдигна, главата му тежеше, май вчера прекали с чистия въздух. Днес още сутринта има заседание. Пак са закъсали с плана…
— Максиме — попита той, — скоро ли ще излезеш от клозета?
В автобуса, като отиваше на работа, забеляза познати лица. В службата цареше показна деловитост. Удалов поздрави когото трябваше, отиде в стаята си, седна зад бюрото и с подозрение го огледа, сякаш там можеше да се скрие скорпион. Нямаше скорпион. Удалов въздъхна и работният ден започна.
Когато се върна в къщи, на печката вреше супа. Ксения переше, а Максимка учеше. Навън беше мръсна есен, тъмно като в рог. Масата, на която някога, през лятото, играеха на домино, проблясваше под лампата, а от голите храсти се сипеха ледени пръски. Есен. Никакво време.
Незабелязано мина седмица. Ден след ден. В неделя Удалов не отиде за риба, каква ти риба в това време, отидоха на гости у Антонина, Ксенина роднина, поседяха, погледаха телевизия, пийнаха чай и се върнаха в къщи. В понеделник сутринта Удалов се събуди от гласа на жена си:
— Корнелий, ти какво, до обяд ли смяташ да спиш?
После жена му отиде до леглото на Максимка и попита:
— Максиме, смяташ да закъснееш за училище ли?
И веднага: пляс-пляс — яйцата в тигана, пшик-пшик ножът по хляба, бул-бул-бул — млякото от бутилката, ууу-уууннн — чайникът завря.
Удалов с мъка стана, главата му тежеше, а днес сутринта има заседание. А сетне работа, работа…
— Максиме! — викна той. — Дълго ли ще се моташ в клозета?
Сякаш в ушите на Удалов някой мислено превъртя магнетофонна лента. Къде е слушал всичко това?
В службата се суетяха, в коридора спореха. Удалов си отиде в стаята, седна и с подозрение огледа плота на бюрото, сякаш там можеше да се скрие скорпион. Нямаше скорпион. Удалов въздъхна и се зае да приготви документите за съвещанието.
В неделя Удалов се канеше да отиде за риба, ама времето не му позволи — лапавица. Тъйче следобед слезе при съседа, поприказваха, погледаха телевизия.
В понеделник Удалов се събуди от странно очакване. Лежеше със затворени очи и чакаше. Дочака:
— Корнелий, до обяд ли мислиш да спиш?
— Стой! — Удалов скочи и тупна боси пети в пода. — Кой те подучи? Ти други думи не знаеш ли?
Но жена му като че ли не го слушаше. Отиде до кревата на сина им и каза:
— Максиме, мислиш ли да ходиш на училище днес?
И веднага: пляс-пляс — яйцата в тигана…
Удалов пъхна крака в панталона, бързаше да се измъкне от къщи. Но не стана. Улови се да вика нервно:
— Максиме, скоро ли ще излезеш от клозета… — и млъкна. Опомни се чак на улицата. Къде отива? На работа. Защо? А в службата — суматоха. Готвеха се за съвещанието за отчитане резултатите от месеца… Но едва Удалов погледна изтъркания плот на бюрото си и неизвестна сила го подхвана, изнесе го отново на улицата. Кой знае защо, изтърча до магазина за риба, опашката беше малка, почака и купи трикилограмова щука. Зави я във вестник и с тоя пакет се появи на автобусната спирка.
… Ръсеше мокър снежец, топеше се на земята и по корените на дърветата. Гората мълчеше. Внимателно се вслушваше в това, което щеше да става.
— Ей — обади се Удалов боязливо.
Иззад дърветата излезе магьосникът и рече:
— Щука си донесъл, а? Щуката има много кости.
— От къде на къде ще има кости щуката? — възмути се Удалов. — Това да не ти е платика.
— Платиката е по-добра — каза магьосникът.
Попипа опашката на щуката, която висеше от вестника. — Замразена ли е?
— Но прясно — обади се Удалов.
— Какво, припари ли ти? — магьосникът пое щуката, както млад баща бебето си пред родилния дом.
— Не мога повече — призна си Удалов, — пляс-пляс, пшик-пшик…
— Бързичко — каза магьосникът. — Едва две седмици минаха.
— Аз няма вече — обеща Удалов.
Магьосникът погледна сивото небе и каза замислено:
— Днес нещо съм добричък. А пък си мислех, какво ли да те жаля? Нали си заслужи наказанието?
— Щука ви донесох. Три кила и двеста.
— Добре де, подръж.
Магьосникът върна щуката на Удалов и взе да движи ръце като хипнотизатор. Корнелий се чувствуваше отвратително. Ами ако това е шега?
— Край — каза магьосникът, посягайки към рибата. — Свободен си, Удалов. Лятос всяка втора платика ще ми даваш.
— Непременно — рече Удалов, вече разбрал, че са го минали.
Магьосникът метна щуката на рамо като винтовка и закрачи през храстите.
— Почакайте — каза Удалов подире му. — Ами ако…
Но думите му се заплетоха в мокрите клони и той разбра, че в гората няма никой.
Удалов вяло се дотътри до автобусната спирка. Поклащаше глава и се уверяваше сам, че магьосникът е отвратителна личност, шантажист, изнудвач… Докато се добере до вкъщи, така се измъчи и остаря, че някакво момиче понечи да му отстъпи място в рейса.
Легна да спи със страх и със страх дочака утрото, водейки насън безцелни и злобни разговори с магьосника. И колкото по-близо беше то, толкова по-малко вярваше в избавлението…
Ала се размина.
На другата сутрин Ксения вареше каша от грис, Максимка се разболя от заушки и не отиде на училище, а пък Удалов трябваше да замине за Вологда — в командировка за десет дни.
Как да го позная?
Над град Велики Гусляр гърмяха високоговорители, носеха се жизнерадостни песни. Слънцето си проправяше път между облаците. Пионери с бели блузки притичваха насам-натам. Гражданите се лееха като поток под транспарантите и лозунгите, опънати над улиците. Автобусите, с които бяха пристигнали гостите, стояха в редица на площада, където е била чаршията, а сега имаше градинка и покрит с брезент паметник на първооснователите. Днес, когато се чествуваше седемстотин и петдесет годишнината от основаването на града, паметникът ще бъде тържествено открит.
Мъжката половина на дом номер шестнайсет седеше на двора около разклатената от игра на домино маса, изчакваше жените да се издокарат, приказваше за миналото и настоящето.
Корнелий Удалов с бяла риза и синя вратовръзка, сресан на крив път, за да прикрие плешивината си, оспорваше мнението на Погосян, че имало по-хубави градове от Гусляр.
— Например Ереван — разправяше Погосян. — Две хиляди години! Три хиляди! Пет хиляди години на едно място!
— Не е въпросът в цифрите — възразяваше Удалов. — Иван Грозни за малко да премести тук столицата от Москва.
— Умен човек е бил — знаеше си своето Погосян. — Отказал се е.
— Опричниците са му попречили.
— Нали това казвам — мигар опричниците са били глупави?
— Не е лесно да се приказва с тебе — призна си Удалов. — И ти си един патриот на родния ни град!
Старецът Ложкин с черен костюм, накичен с медали, се съгласи с Удалов. Прекара ръка наоколо и каза:
— Ненапразно нашите прадеди са нарекли Гусляр Велик.
— Те са си живели, те са си го нарекли. Никой не е наричал Ереван велик. Защо да го кръщават? Всяко куче го знае — не се смути Погосян.
Разговорът премина на дреболии и лични разправии. Саша Грубин, който по случай празника беше се сресал и обръснал, ги слуша, слуша, па накрая без видима връзка с разговора каза:
— Какво чудо ще е да заспиш и да се събудиш след двеста години. И да зърнеш Гусляр в далечното бъдеще.
Съседите спряха да спорят, помислиха и се съгласиха с Грубин.
— От друга страна — каза Удалов, — и преди двеста години също не е лошо.
— Вземи, ако щеш, всичките седемстотин — рече Васил Василевич. — Пристигаш в древността, наоколо ти хора с копия и стрели, плащат данъци на древния град Киев.
— Или на татаро-монголските завоеватели — поправи го Ложкин.
— Нека са завоевателите. Наоколо бродят мечки, елени, глигани, диви бикове. Вари се медовина.
— Като ще ти дадат да опиташ медовината… — възрази Грубин. — Нали веднага ще те познаят.
— Как? — учуди се Васил Василевич.
Всички се засмяха, а Ложкин отвърна:
— По дрехите. И по акцента. Че нали езикът им е бил друг, старославянски.
— И вместо мед, меч по шията би получил — тегли извода Грубин.
— Добре, добре! — не се предаваше Васил Василевич. — Да не си мислите, че ще отида при тях без подготовка? Първо — в Академията на науките. Дайте ми, ще река, консултанти по старославянски. Ще попрочетем, нещо, ще разработим. А от музея ще ми дадат дрехи. Тогава няма да ме различат.
Не повярваха на Васил Василевич. Заприказваха за пътешествията във времето. Някои бяха попрочели едно-друго от фантастичната литература. Други не бяха чели, но бяха слушали.
Изведнъж интересна идея споходи Удалов.
— След някакви си сто години — каза той — такова пътешествие ще стане обикновена възможност. Няма прегради за науката. Туристи ще пътуват, учени, ще възникне масово придвижване, животът ще стане толкова интересен, че дори не сме го и сънували. Учениците примерно трябва да научат как са живели в Древен Египет. Учителят натиска копчето — и хоп, вече сме на гости на царица Клеопатра. Изучавайте, деца, нашето тежко минало.
— Напълно възможно е — отвърна Ложкин. — Само че трябва строго да се спазват правилата на движението. Чел съм какво става, ако ги нарушиш. Веднъж в мезозойската ера стъпкали една пеперуда и в резултат на това в Америка избрали друг президент.
Млъкнаха. Помислиха. Сетне Грубин каза:
— Няма съмнение. Ако не се спазваха тези правила, то досега неведнъж да сме срещали тия гости от бъдещето. Както и да се маскираш, поведението ще те издаде. Я възпитанието ще те подведе, я незнанието на някаква дреболия, която е ясна на всички други. Откъде например може да знае на кое място е нашият футболен отбор в първенството на областта?
— На шесто — отвърнаха в хор Погосян, Удалов и Васил Василевич.
— Видяхте ли — зарадва се Грубин. — Вас не можеш подведе. А той откъде да знае, нали след сто години съответните документи ще са изгубени.
— И аз не знам — каза Ложкин. — Не знам даже кой е на първо място.
— Сердоболският „Металист“ — поясниха Погосян, Удалов и Васил Василевич.
— Пък аз не знам — упорствуваше Ложкин. — Какво, значи и аз съм пътешественик във времето?
— Възможно е — каза Погосян и погледна Ложкин сурово. — По тези въпроси не бива да се доверяваш никому.
— Не се безпокой, Ложкин — намеси се добрият Грубин. — Ние те познаваме. Ако стане нужда, ще го потвърдим където трябва.
— Ако някой не е наш човек, то това е Погосяновата жена Берта — каза по тоя въпрос Удалов. — Вчера здравата е издърпала ухото на моя Максимка. Свой човек ще направи ли такова нещо?
— Заслужено — рече Погосян. — Счупил стъкло. Да не хулиганствува.
— Ако аз срещнех пришелец от бъдещето — каза Грубин, — веднага бих му задал два-три въпроса.
— Друг път ще видиш пришелец — отряза Погосян. — Какво може да заинтересува културния човек в нашето градче?
— Каква заблуда! — възкликна Ложкин. — Днес нашият град представлява общосъюзен интерес. От една страна, седемстотин и петдесет години. От друга — открива се паметник, тоест отдаваме дължимото на нашето славно минало. Гости отвсякъде. Предадоха по радиото от Москва. Аз на мястото на потомците не бих се и замислил къде да вървя на екскурзия.
— Корнелий! — викна от прозореца Ксения Удалова. — Готови сме. Шлифера ще вземеш ли?
— Не.
— Дъжд не се очаква — рече старецът Ложкин. — Четох във вестника. Там пише, че на тържеството е дошъл писателят Пацхверия. Делегация от Камчатка. Тъкачката Фьодорова-Давидова. Чакат един космонавт, но засега не съобщават името му. Без да се броят туристите.
— Чудо голямо! — каза презрително Погосян, та последната дума да е негова. В същност той беше горещ защитник на Велики Гусляр, ала това знаеха само роднините му в Ереван.
Баба Ложкина слезе на двора и попита:
— Вечно ли ще се туткаме? Ще почнат без нас.
— Идвам, пиленце — отвърна Ложкин. — Ние тук малко побеседвахме.
— Как не, има си хас — не повярва Ложкина.
Те първи излязоха от двора. След тях се проточиха другите. Съседите веднага забравиха разговора, само на Удалов не му излизаше от главата. Толкова го порази възможността да срещне на улицата гост от бъдещето, че почна да се вглежда в хората с подозрение. И откриваше в тях странни черти, които по-рано не беше забелязвал и които биха могли да означават, че са чужди, маскирани.
Насреща му идваше помощник-аптекарят Савич с жена си — директорката на универмага. Уж отдавна познаваше Савич, но сега плешивината му блестеше някак не по нашенски и някак неестествено държеше жена си под ръка. Може Савич да са изпратили? Ала Удалов си рече тутакси: не. Едва ли си струва заради един празник да се изпраща резидент във Велики Гусляр. Че ако не са го подменили, Удалов го познава вече двайсетина години. Обмислил това, Удалов рече:
— Добър ден.
— Добър ден — отвърнаха Савичови.
Минаха четирима спортисти в светлосини екипи. Бързаха за манифестацията. Удалов разбра, че гостът от бъдещето може да се укрие между физкултурниците и тогава върви, че го търси. Сетне отхвърли тази мисъл. Трудничко ще намерят такъв екип в бъдещето. А всички сегашни се водят на съответните домакини.
С всяка крачка Удалов все повече се убеждаваше — в Гусляр е проникнал пришелец от бъдещето. И трябва да го открие, да поговори с него от сърце. Много е важно. Като си помислиш само, никой преди Удалов не е излизал навън специално за да открие пътешественик във времето, сред най-обикновените хора. А пък новият, макар и простичък подход към проблема може да се окаже откритие.
— Какво ти става, Корнелий? — попита Ксения. — Защо изоставаш?
Корнелий погледна Ксения и децата си с други очи. Май не беше ставало нужда да се съмнява в тях. С тях всичко е наред. Но Удалов усети как между него и семейството му се издига стената на отчуждението. Мъж, който си е поставил възвишена цел, е принуден да се разграничи от всекидневните грижи и интереси. За всеки случай Удалов попита жена си:
— Ксюша, случайно да знаеш на кое място е нашият футболен отбор?
— Побъркал се е — уверено каза Ксения.
— На шесто, тате, защо питаш? — заинтересува се пъргавият Максимка.
— Браво, синко — каза Корнелий. И се засрами от съмненията си.
— И все пак какво ти става? — попита Ксения.
— Мисля — каза Удалов.
— Нещо отдавна не съм го забелязвала — отвърна Ксения. — Гледай си в краката, ще се спънеш.
В края на площада имаше будки с разхладителни напитки и цигари. Пред покрития с брезент паметник се издигаше прясно скована трибуна. Ксения се поспря, като видя Раиса Семьоновна, своята лекуваща лекарка. Искаше й се в неофициална обстановка да се посъветва за последните си анализи. Раиса Семьоновна обидено примижаваше под очилата, но отговаряше, тъй като беше положила клетва пред Хипократ. Докато чакаше, Удалов купи бутилка бира и седна до една синя гетинаксова масичка. Тия масички, изнесени от стола, представляваха сладкарница на открито.
До масата седяха двама от шофьорите на автобуси, с които бяха пристигнали гостите. Ругаеха някакъв старшина от сто и десетия километър. Удалов почерпи шофьорите с цигари и също каза някоя и друга дума по адрес на старшината, макар че никога не беше го зървал. Правеше им компания.
Ала съвсем малка част от съзнанието му беше заета от разговора с шофьорите. Погледът му обикаляше площада, скачаше от група на група, защото нямаше време за губене. Изпуснеш ли сега пришелеца — после върви го търси.
На пътеката между масите се появи възрастен мъж. Държеше бутилка и чаша, пристъпваше неуверено, чудеше се къде да седне. Нещо остро прободе Удалов в сърцето. Шестото, седмото и осмото чувство му заповядаха: „Удалов, спокойно. Това е той.“
— Седни при нас — сякаш прочел Удаловите мисли, рече единият шофьор, който се казваше Коля.
— Сърдечно благодаря — отвърна, отделяйки думите, мъжът и се настани на стол до Удалов.
И тутакси в очите му се наби един детайл — мъничък, дребен и незабележим за другите. Като сядаше, мъжът не си дръпна крачолите, както прави всеки, който пази ръба на панталона си. Корнелий помръдна уши.
Метна поглед към лицето на пришелеца. Беше прекалено обикновено. Нито гладко, нито сбръчкано. Като маска. Носеше под мишница черна напукана чанта с медна закопчалка. От нея стърчаха ръкавите на червен пуловер или блуза. Панталонът му беше възкъсичък, негладен, сякаш му се беше паднал друг номер. А между обувките и подгъва на панталоните му се мяркаха карирани чорапи. Криеше очи зад черни очила.
Мъжът можеше да се окаже единственият шанс на Удалов. Корнелий гледаше обикновените му бръснати бузи и чакаше какво ще каже пришелецът. Нали не можеш да се обърнеш към човека с въпроса: „От кой век на нашата ера сте вие?“
Туристът пиеше бира на малки глътчици и мълчеше.
— Е, как е бирата? — попита го шофьорът Коля.
— Гуслярска „жигульовска“ — добави Удалов. — От преди революцията е известна.
— Знам — отвърна късо мъжът и смутено се усмихна. — Отдавна се каня да я опитам.
— А вие откъде сте? — попита шофьорът Коля.
— От Москва — отвърна мъжът. — Специално дойдох.
„Точно така — помисли си Удалов. — Опасно е да споменава Вологда. Може да се намерят свидетели. А Москва е голяма“
— Пътуват си хората — каза по-възрастният шофьор. — Какво, малко ли са ви паметниците в Москва?
„Браво — рече си Удалов за шофьора. — Налива вода в мойта воденица.“
— Има различни паметници, другарю — отвърна мъжът. — Вече много години изучавам историята на Руския Север, усвояването на Урал и Сибир. Този паметник говори за много неща. Отдавна чакам откриването му. Но по-рано все не успявах да дойда.
— Ако бяхте успели, нямаше да видите паметника.
Но не беше лесно да уличиш пътешественика във времето. Отговори веднага, и то почти без акцент:
— Аз бих видял този паметник и по-рано, защото трябваше да бъде издигнат много отдавна. Тъй че той вече съществуваше във въображението ми.
— Въображението е хубаво нещо — каза по-възрастният шофьор. — Отивам, ще взема още бира. Нашата група остава тук до утре. Тъй че старшината не важи.
— Благодаря, не искам повече — отказа пришелецът, но по очите на шофьорите разбра, че намеренията им са твърди, и извади десетачка.
Едва пъхна ръка в джоба си, а Удалов вече знаеше каква ще бъде тая десетачка — новичка, без нито една гънчица. А ако се даде за анализ, ще се окаже, че е направена не днес, а вдругиден.
Шофьорът, то се знае, не взе парите от пътешественика във времето, донесе половин дузина бутилки и когато бирата отново свърши, се наложи пътешественикът да отскочи до будката и да вземе още четири бутилки.
— Е, как мина? — попита Удалов, когато мъжът се върна, олюлявайки се. — Продавачката нищо ли не забеляза?
— Че какво трябваше да забележи? — попита мъжът и впери изпод очилата пронизващи очи в Удалов. Удалов се смути.
— Аз тъй — рече той. — Пошегувах се.
— На каква тема благоволихте да се пошегувате?
Ама че характер имат тия хора от бъдещето, каза си Удалов, но си премълча, а на глас рече:
— Има такъв виц. Уж двама решили да правят фалшиви пари. Направили четирирублева банкнота. Мислили, мислили къде ли да я развалят, па отишли при съседа си. И той им дал две хартишки по две рубли.
Никой не се засмя. Само по-възрастният шофьор попита:
— Мигар има банкноти по четири рубли?
— Не — твърдо отсече пътешественикът във времето. — Знам със сигурност, че съветската банка не е пускала и не пуска банкноти по две и четири рубли.
— За здравето на министъра на финансите! — предложи Коля. — За да не ни мота и занапред да ни дава заплатата все така по десетачки.
— Новички — добави Удалов.
— Какво ни пука новички ли са или старички — отвърна Коля.
— А, това ли било? — съобрази мъжът. — Имам много новички пари. Преди да тръгна, получих премия.
Той извади цяла пачка от джоба си. Двайсетина банкноти — нови, блестящи.
— Ето такива ми дадоха.
— Къде? — бързо попита Удалов.
Ала шофьорите му попречиха да получи отговор.
— Какво си се лепнал за човека? — попита Коля. — Където трябва, там са му ги дали. Не е наша работа.
Пришелецът от бъдещето гледаше Удалов с неприязън, мръщеше се. Не му се нравеше, че го разобличават. „Нищо, ще те притиснем до стената — мислеше Удалов. — Ще се намерят аргументи!“
На трибуната пред паметника се появиха ръководителите на града и почетните гости. Другарят Белов отиде до микрофона. Хората се заслушаха.
— Тръгвам. Благодаря — каза пришелецът.
— И аз идвам с вас — отвърна Удалов.
— Ще мина без вашата компания — отряза го мъжът, блесна с очилата и захвана странишком, като рак да се промушва към трибуната.
— Я го зарежи — каза шофьорът Коля. — Нека си се разхожда.
— Трябва — отсече Удалов. — Не е наш човек той.
И веднага съжали, че се изпусна. Шофьорите моментално се заинтересуваха.
— В какъв смисъл не е наш? — попита по-възрастният. — Ти, братко, не ни будалкай, кажи си.
— Подозирам нещо — отвърна Удалов и се шмугна в тълпата подир пришелеца. Главата му звънеше от изпитата бира, щеше му се да си полегне на тревицата, ала не биваше да го прави, защото до пълното разобличаване оставаше само една крачка.
— Корнелий! — викна Ксения, съгледала в тълпата плешивинката му. — Накъде?
За щастие другарят Белов махна с ръка, гръмна духовият оркестър, брезентът се свлече и откри бронзовата фигура на първооснователя.
Удалов се втикваше в тълпата, гледайки да не загуби посоката, в която се скри упоритият гост от бъдещето.
И изведнъж Удалов опря в гърба на пришелеца. Оня не забеляза приближаването на преследвача си, тъй като беше зает. Записваше сведения в един бележник. Удалов деликатно изчакваше мъжът да свърши със записването, защото нямаше къде да бяга.
Най-сетне започнаха речите, пришелецът скри бележника в чантата си и в този миг Удалов лекичко го докосна по рамото.
— Тук ли сте? — учуди се мъжът. — Какво искате?
— Да си признаете всичко — прямо каза Удалов.
— Учудвате ме — отвърна пришелецът и понечи да се скрие в тълпата.
Но Удалов здраво го държеше за края на сакото.
— Разберете — каза той. — Вие там трябва да сте хуманни и разумни. Тъй че щом ви разкрих — да поговорим.
— От къде на къде решихте, че ние там сме хуманни и разумни? — учуди се пришелецът. — Къде сте чели такова нещо?
— Предполагам — отвърна Удалов. — Иначе няма смисъл да се живее.
— Благороден начин на мислене — каза пришелецът. — Но не се отнася за мене. Аз съм егоист, преживял без полза по-голямата част от живота си, човек, който обича парите, а не обича собствената си жена. Уверявам ви, това е самата истина.
— Добре, добре, навсякъде може да се срещнат морални изроди. Има какви ли не изключения — каза Удалов. — Бих искал да дойда при вас.
— Че елате — отвърна пришелецът.
— Ще дойда.
— За постоянно ли? — попита пришелецът.
— Да. Или пък временно.
— Мнозина искат — каза гостът.
Настъпи пауза. На Удалов му се щеше да каже още нещо, да прояви гостоприемство, да поправи отношението си.
— И ние тук си имаме хубави места — обади се Удалов. — Околностите са просто чудесни. Гора, хълмове, лов на глухари.
— Ловът е жестоко занимание — каза гостът от бъдещето. — Трябва да се пазят животните, да се стремим да ги разбираме, а не да ги изтребваме.
— Правилно — съгласи се Удалов, който миналата седмица беше се приготвил за лов, ама се успа и ловците заминаха без него. — Напълно съм съгласен с вас. Виж, само да поседиш с въдица, бива.
— А каква е разликата? — строго попита пришелецът. — Нима рибата не иска да живее?
— И още как й се иска — каза Удалов.
Замълчаха. Не се получаваше контакт. Мъжът се вслушваше разсеяно в речите и се оглеждаше, сякаш търсеше пролука в тълпата, за да избяга.
— Но много порядъчни хора са били ловци — съобрази най-после какво да каже Удалов. — Да вземем например Тургенев. Това е писател от миналия век, автор на книгата „Записки на ловеца“.
— Чел съм я — каза пришелецът. — И все пак хладнокръвното убийство на живо същество е аморално.
— Да не би да е вярващ, а? — чу се глас зад гърба на Удалов.
Обърна се и видя шофьора Коля, който, подтикван от любопитство и желание да помогне на Корнелий при лова му на чуждия човек, беше се промъкнал в тълпата и чу целия разговор.
Пришелецът блесна с очилата си към Коля и каза обидено:
— Ако искате да знаете имам ли идеали, ще ви отговоря — да. Ако имате пред вид християнския бог — то не.
— Сигурно обича свинската пържолка — каза Коля на Удалов, измъкна пакет „Беломор“ и запали. — А пък има възражения против животновъдството.
Да се бори едновременно с двама съперници не бе по силите на пришелеца от бъдещето. Извърна се, неочаквано ловко за възрастта си се шмугна под лакътя на съседа си и се замярка в тълпата, отдалечавайки се към края на площада. Удалов понечи да се втурне подире му, но Коля шофьорът, попрекалил с бирата, духна цигарен дим в лицето му и настоя:
— Я не го увъртай, не задирян човека. По-хубаво ми обясни какво такова има в него? И аз чувствувам — има нещо, а не мога да го формулирам.
— Ами просто така, лично — опита да се измъкне Удалов.
— Не, няма да стане — отвърна Коля. — Разправяй.
Беше стиснал здраво под мишниците Удалов, хората наоколо почнаха да се оглеждат и тогава, опасявайки се от скандал, Удалов рече:
— Да се махнем оттука.
— Добре — съгласи се Коля.
Измъкнаха се от тълпата. Бирата бълбукаше в главата му. Пришелецът не се виждаше никакъв. Преследването на човека от бъдещето не успя. Макар че току-виж не е бил човек от бъдещето.
Удалов взе от Коля цигара и честно, без да скрива нищо, му разказа какви са подозренията му.
Коля се оказа доста умен момък. Схвана основната идея, макар да се отнесе критично към нея. Доводите му бяха като Погосяновите:
— От къде на къде от бъдещето ще идват в Гусляр, па макар и на празник?
— Нищичко не разбираш — каза Удалов и се облегна на широките, леко лъхащи на бензин гърди на шофьора. — Макар и да си ми приятел, ама не разбираш какъв шанс пропуснахме днеска с тебе. Всичко щяхме да разберем от него.
Коля погледна Удалов съчувствено, бутна на тила си естонската си осмоъгълна фуражка, изплю фаса и рече:
— А пък ти, приятелю, я не се тревожи. Стига да е необходимо, твоят Коля винаги ще притисне когото трябва до стената. Обиди ли те? Обиди те, не отричай. Ще го намерим и ще го притиснем. Ти само кажи на Николай. Кажи и ще го оправим. Тръгвай да пипнем тоя шпионин.
Приятелят Николай крачеше начело с не съвсем сигурни широки стъпки. Удалов ситнеше отзад и мърмореше:
— Ти не разбра, Коля. Не ме е обиждал. Не бива така с него…
— Не изоставай — каза Коля. — Отдавна го търсят. Записваше в книжката, а месо не яде. Сега всичко ще си каже. Няма да се измъкне.
Пришелецът от бъдещето беше избягал към реката, до голямата катедрала. Седеше на зелена пейка в градинката и пак беше отворил бележника си. Оттук не се виждаше площадът, долиташе само глух шум и отделни думи на ораторите, усилени от високоговорителите, стигаха до храстите. Пришелецът се чувствуваше в безопасност. Но пътят, който Коля и Удалов хванаха напосоки, ги доведе в градинката. Тъкмо при тая пейка.
Като зърна преследвачите, пришелецът напъха в джоба си бележника, грабна чантата и се накани да бяга. Но Коля го позна.
— Стой! — каза той. — Горе ръцете! Хич не се опитван да се скриеш от нас!
— И през ум не ми е минало — отвърна с достойнство пришълецът. — Ако ви трябват пари, вземете колкото искате. Нуждите ми са скромни.
Опита се да измъкне новичките си банкноти, но Удалов го спря.
— Ние не сме крадци — каза той. — Вие не ни разбрахте.
— Не сме разбойници — намеси се Коля. — От нас не можеш се откупи. Разобличихме те. Ти си се явил при нас от бъдещето. Признай си.
Удалов погледна Коля с укор. Прямотата можеше да развали всичко.
— Не е вярно — каза пришелецът. — Никога не можете да го докажете.
— Че защо ни е да го доказваме — рече Коля. — Сега ще те претърсим и ще открием фалшиви документи.
— Не нося документи със себе си — отвърна пришелецът. — Останаха в хотела.
— Те не вземат документи със себе си — съгласи се Удалов. — Съвсем разумно е. Може би тогава изобщо няма да има документи.
— Това ли е? — попита пришелецът. — Мога ли да си вървя?
— Като си признаеш, ще си вървиш — каза Коля.
— В края на краищата — убеждаваше го Удалов — ние си губим времето и вие също. А пък ние имаме към вас само научен интерес. Друг никакъв.
— Точно така — каза Коля. — Нас с мангизи не можеш ни подкупи.
Пришелецът се намръщи, размисляше. Явно разбра, че вече не може да се скрие и по-добре наистина да се покае. И да си върви у дома.
— Хайде де — припираше Удалов. — От кой век сте?
Пришелецът въздъхна дълбоко. Под очилата му блеснаха сълзи.
В този момент две момичета с панталони и шарени блузки се появиха на стълбите на катедралата.
— Ах — каза едната, без да забелязва драматичната сцена. — Какви изумителни фрески от седемнайсети век. Каква експресия!
— А кахлената печка? Нели, видя ли кахлената печка?
— Видях я. Я гледай, кой е там долу?
Момичетата изтичаха по стъпалата и се устремиха към мъжете.
— Сергей Петрович! — викнаха те една през друга. — Вие бяхте съвършено, абсолютно прав! Страшният съд не е разположен канонически! Съществувала е гуслярска школа! Рапопорт е посрамен!
„Извика подкрепление с помощта на телепатията — каза си Удалов. — Сега те са трима, а ние сме само двама. А тия момичета може изобщо да не са момичета, а милиционери.“
— Какво щастие! — възкликна пришелецът. — А аз вече не се надявах да ви видя.
— Заплашват ли ви? — попита подозрителна едното момиче и обжари с поглед Удалов.
— В никакъв случай — каза шофьорът Коля и дръпна Удалов за ръкава.
— Сега ще дойдат нашите — рече момичето.
„Колко ли са тук? — помисли си Удалов. — Могат и да ме ликвидират, ако им се видя опасен.“
И наистина, сякаш чули момичето, от вратата на храма заизлизаха другите — десетина души с фотоапарати, скицници и кинокамери, високи и ниски, млади и стари, и с тях Елена Сергеевна от градския музей.
„Леле, лоша работа“ — рече си Удалов, отстъпвайки послушно след Коля.
— Ето ви и вас, професоре! — възкликна един от техните. — Секторът по история на изкуството е щастлив да приветствува своя шеф край тези древни стени.
— Сергей Петрович!
— Сергей Петрович! — носеха се викове.
— Уважавате ли професора си? — поинтересува се Коля.
— Че как иначе — каза момичето. — Той е възпитал всички ни! Целият свят го знае!
Когато си тръгваше, заобиколен от ученици и сътрудници, професорът се обърна и намигна на Удалов. Беше доволен, че се отърва от откачалниците.
Удалов усети благодарност към учения. Нали би могъл да извика милиция. Корнелий се смъкна на пейката, сведе глава. Коля седна до него, отново запали цигара и каза:
— Не ни провървя, приятелю Корнелий. Макар че идеята ти беше разкошна.
— Да бяхме я забравили. Ще те помоля, никому нито дума.
— Мен какво ми е — аз на кормилото и дим да ме няма. А ти на какво разчиташе? Ако той наистина беше оттам?
— Е, да ни разкаже за светлото бъдеще.
— М-да, такива ми ти работи — измърмори Коля. — Да тръгвам. Добър момък си ти, само че нещо ти хлопа дъската. Още в училище са те учили, че такива пътешествия не може да има. Дръж за спомен! — Пъхна нещо в предния джоб на сакото на Корнелий и замина. Обърна се, махна с ръка и се усмихна приятелски.
Удалов не бързаше да се връща на площада. Може и някой познат да е забелязал лова на професора. Лоша работа. Удалов пъхна ръка в джоба си, та да види що за подарък му остави шофьорът. Беше картичка, календарче — колкото карта за игра, каквито съобразителните хора носят в портфейлите си. Върху него със златни букви пишеше:
„КАЛЕНДАР ЗА 2076 ГОДИНА“
На другата страна — картинка — град с продълговати къщя, над тях се носят летателни апарати и свети слънце. Картинката беше стерео и микроскопичните листенца на дърветата едва потрепваха под вятъра на бъдещето.
— Стой! — викна Удалов в пустотата. Сетне каза: — Ех, Коля!
Под картинката пред очите му изникна надпис:
„Идеята е добра. Само после сбърка. Не се сърди.“
Удалов тъй и не можа да открие шофьора.
Космически десант
Това се случи през август, в събота, един горещ ветровит ден.
Пенсионерът Николай Ложкин придума съседите си професор Лев Христофорович Минц и Корнелий Удалов да го прекарат на езерото Копенхаген, да си починат от градската суетня, от семействата и от работата си.
Езерото Копенхаген е на двайсет километра от града, ходи се с автобус, а сетне пеш по пътечката през смесената гора.
Името на езерото се обяснява просто. Някога там се е намирала къщата на помешчика Гуля (Гулкин), голям англоман, който смятал, че Копенхаген е английски адмирал. Названието си остана и хората от околността свикнаха с него заради странното му звучене.
Корнелий Удалов помъкна въдици, та да полови малко, професор Минц — чанта с портативна лаборатория, смяташе да вземе вода за проба, намислил бе да развъжда в езерото миди за народното стопанство. Николай Ложкин искаше да прави слънчеви бани по системата на йогите. Като начало си избраха място на сянка, под един як възлест бор, направиха си лагер — постлаха одеяло, сложиха върху него храната, хапнаха и подхванаха разговор за разни проблеми. На езерото тук-таме се виждаха хора, но поради жегата никой не ловеше риба, почиваха.
— Отдавна не е имало събития — каза Удалов. Той се съблече и остана по сини плувки с цветенце отстрани и с шапка от вестник, та да не изгори плешивината му.
— Непременно ще има събития — отвърна старецът Ложкин. — Времето е хубаво. Такова по нашите места не е отбелязвано от 1878 година насам. — За по-нагледно изрисува датата на пясъка, протегна стрелка и до нея написа друга — 1978 — Един век.
В този момент над тях се появи космически кораб. Увисна беззвучно над езерото, сякаш беше обиколил цялата Галактика, за да търси такова красиво езеро, и сега не можеше да му се нарадва.
— Вижте — забеляза го Удалов. — Космически пришелци.
— Нали ви казвах — обади се Ложкин.
— Такива май още не са идвали при нас — каза Удалов, изправи се и бутна назад шапката си от вестник. Беше сериозен.
Професор Минц, който още не беше се съблякъл, а само бе разхлабил връзката си, също стана и разпери пръсти на определено разстояние от очите си, за да засече размерите на кораба.
— Такива още не сме виждали — потвърди Ложкин. — Трябва да е нещо ново.
— Отдалече идва — каза професор Минц, като приключи измерванията. — Пи-мезонните ускорители съвсем са се износили.
Удалов и Ложкин се спогледаха и се съгласиха с Минц. Пи-мезонните ускорители имаха нужда от ремонт.
Корабът бавно се снишаваше, придвижвайки се към брега и накрая увисна над плитчините, хвърли сянка върху пясъка.
— Скоро ще пристъпят към слизането — каза Удалов.
„Да — помисли си Ложкин. — Ей сега люкът ще се отвори и на пясъка ще стъпи неизвестна цивилизация. Най-вероятно е да е приятелски настроена, но не е изключено да ни е споходила зла и чужда нам космическа сила, която има за цел да покори Земята. А пък нищо не може да се предприеме. Двайсет километра са до града, па и автобусът е нарядко.“
От кораба се протегнаха многобройни пипала и анализатори.
— Измерват условията — каза Удалов.
Минц само кимна. Ясно беше и без приказки.
Анализаторите се скриха.
И тогава стана нещо неочаквано.
Отвори се друг люк отдолу. Вместо космонавти на брега, като от силажна кула, се изтърси буца от някаква зелена маса, подобна на консервиран спанак, неотдавна в гастронома имаше такива консерви, вземаха ги за супа. Люкът тутакси се захлопна. Зелената маса потече по пясъка като гъсто желе и наближи водата. Корабът се издигна нагоре и изчезна.
— Прилича ми — каза Минц — на водна цивилизация.
Ложкин, който вече беше изрепетирал на ум приветственото слово, тъй като притежаваше жизнен опит и такъв в обществената работа, мълчеше. Зелената маса нямаше никакви органи, към които можеше да отправи речта си. И все пак, да не би желевидният пришелец да го подслуша, Ложкин каза шепнешком:
— В известна степен това е хулиганщина. Цялото езеро ще замърси, а хората се къпят.
— За сега няма да има къпане — отвърна Корнелий Удалов. — Може би пришелецът има нежни органи и току-виж сме ги повредили.
— Плесен е той, а не пришелец — обяви окончателното си мнение Ложкин.
— Ами ако е радиоактивен? — попита Удалов.
— Сега ще проверим. — Минц отвори куфарчето си, в което имаше сгъваем микроскоп, спектрограф, Гайгер-Мюлеров брояч, епруветки, химикали и други прибори.
Старецът Ложкин, изпълнен с недоверие към зеления пришелец, част от който вече бе припълзяла до водата и се бе разляла на повърхността й като зелена ципа, извади химически молив и написа с големи печатни букви върху парче шперплат:
ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!
Къпането,
риболовът
и прането —
ЗАБРАНЕНО!
После прикрепи шперплата към боровия ствол и хората, които взеха да се стичат към мястото на произшествието, се спираха пред обявлението и го четяха.
Минц слезе до водата и се наведе над зелената рядка каша. Гайгер-Мюлеровият брояч мълчеше и това беше утешително.
— А не е изключено — каза той на Удалов, който стоеше зад него, охраняваше тила му — това да е космически десант.
— Жалко — рече Удалов. — Винаги съм бил за дружбата между космическите цивилизации.
— Ако тая зелена плесен почне бързо да се размножава и покрие с тънък слой цялото земно кълбо, то чуждопланетните агресори ще ни завладеят с голи ръце.
— Може да се измисли и по-прост начин — каза Удалов.
— Какво знаем ние за тяхната психология? — попита Минц. — Ами ако те все така покоряват чуждите планети?
Един от другите посетители каза:
— Ще си вървя у дома. Трябва да обера доматите. Че то тия пришелци всичко ще изпотровят.
Последваха го още някои излетници и рибари. Но основната маса остана, защото за средния гражданин няма по-голямо удоволствие от срещата с непонятното, от съприкосновението с тайните на космоса.
— Сега — заяви професор Минц — трябва да се изследва поведението на плесента във водна среда.
Вземаше проба след проба и разглеждаше пришелеца под микроскоп.
Удалов също не си губеше времето напразно. Отначало нарисува във въздуха окръжност и триъгълник, апелирайки към общото за всички разумни същества познаване на геометрията, а след това измъкна панталона си изпод бора, за да обясни на пришелеца нагледно Питагоровата теорема. Плесента не обърна внимание на неговите усилия, но тогава бяха обнародвани заключенията на Минц.
— Абсолютно безопасна субстанция — каза професорът. — Микроскопични водорасли и примитивни организми, които се срещат на Земята. Разум не притежават.
— Това още не е факт — възрази Удалов, но престана да размахва панталоните, а ги намъкна дето им беше мястото. — Може би, събрани заедно, дават колективен разум.
— Дори ако цяла зелева градина се събере заедно, ще се получи голяма купчина зеле, но разум — никакъв.
— Ами ако се размножи и покори Земята? — попита Ложкин. — Че вие сам предупреждавахте, Лев Христофорович.
— Тя е имала много време да го направи още в далечното минало — каза Минц. — Тези водорасли обитават Земята от милиарди години.
— Ще умори всичката риба — изказа предположение един младеж по тениска.
— Рибата вече я яде — каза Минц.
Така рухна теорията за космическия десант, отиде на вятъра речта, подготвена от Ложкин, и пропаднаха усилията на Удалов във връзка с Питагоровата теорема. Минц си знаеше работата. Щом той е казал, че космическият кораб е изтърсил на брега на езерото Копенхаген просто купчина дребни водорасли, значи е така.
Разочарованите зрители се разотидоха по брега, а Минц заедно със съседите си седна под бора до предупредителната табела и се замисли какво ли значеше всичко това. Не беше възможно от космоса да изпратят кораб само за да докара купчина водорасли.
Останалите на брега водорасли бързо съхнеха на слънцето, почерняваха, попиваха в пясъка.
— Задали са ни логическа гатанка — каза Удалов. — Проверяват ни. Дали ще се изплашим или не.
— А пък те ни наблюдават? — попита Ложкин.
— Наблюдават ни.
Минц се изправи и тръгна по брега, за да определи границите на разпространение на водораслите. Езерото живееше мирния си тих съботен живот и нищо не напомняше за скорошното посещение на космическия кораб. Минц, се спъна в нещо твърдо. Помисли го за камък и го ритна, препятствието не мръдна, затова пък Минц, който беше по сандали, ожули палеца си.
— Ох! — каза.
Удалов вече бързаше на помощ.
— Какво стана?
— Камък — рече Минц. — Покрит е с водорасли.
Интуицията подсказа на Удалов, че това не е никакъв камък. Бързо приклекна и разгреба още влажните и лепкави водорасли. Старанията му бяха възнаградени. Малък златист цилиндър, чиято горна част се показваше от пясъка, с бавно въртене потъваше все по-надълбоко.
— Ето ви го и пришелеца — каза Удалов, по кучешки разгребвайки пясъка с две ръце, за да измъкне цилиндъра.
Цилиндърът беше малък, но тежък. Минц пъргаво извади от куфарчето приемника за ултракъси вълни, който се оказа там само защото в куфарчето имаше всичко, което можеше да потрябва, настрои го и каза:
— Тъй си и мислех. Цилиндърът издава сигнал на постоянна вълна.
— Нещо е написано отгоре — рече Удалов.
И наистина върху него имаше някакъв надпис.
— Той се отвинтва — забеляза Удалов.
Развинтиха го. Вътре намериха свито на тръбичка метално фолио, изписано със същите букви като на цилиндъра.
— Прилича на есперанто — каза Минц, докато разглеждаше текста. — Само че е друг език. И графиката ми е непозната. Но нищо, окончанията и префиксите се забелязват, препинателните знаци личат, структурата е проста. Дайте ми десет минути и аз, както и всеки лингвистичен гений на мое място, ще прочета тоя текст.
— Чудесно — одобри Удалов. — А аз ще изтичам да нарежа салама и да отворя бирата.
Удалов приготви яденето, дадоха сандвич и на Минц и след десет минути разшифроването приключи, тъй като Минц използуваше в работата си опита на Шамполион-Кнорозов, както и на други великолепни майстори, специалисти по клинопис и писмеността на маите.
— Внимание — каза Минц. — Ако проявявате интерес, ще ви прочета превода на космическото послание. Мисля, че заслужава внимание. — Минц тихо се изкиска.
— Първо надписът на цилиндъра: „Да се отвори след четири милиарда години.“
— Какво? — попита Ложкин.
— Гарантирам за точността на превода.
— Тогава не биваше да го правим — обади се Удалов. — Разчитали са, а пък ние всичко развалихме.
— Няма да изкарам толкова — каза Ложкин. — Затуй не се и разкайвам. Освен това ние първо го отворихме, пък сетне прочетохме забраната.
— А сега текстът — продължаваше Минц — „Скъпи жители на планетата, чието име още не е измислено…“
— От къде на къде? — учуди се Ложкин. — Нашата планета вече си има име.
— И на мнозина в Космоса това е известно — подкрепи го Удалов.
Минц изчака възраженията и продължи:
„Днес изминаха четири милиарда години от деня, в който автоматичният кораб-сеялка от нашата родна планета Прекрупицан извърши незабележима, но принципиална стъпка във вашата еволюция. Като привърженици на теорията и практиката на панспермията10, ние разпращаме по всички краища на Галактиката кораби, натоварени с примитивна форма на живот — водораслите. Попаднали на ненаселена планета, те се развиват, защото са най-простите и непридирчиви живи същества. След много милиони години те ще поставят началото на по-сложни същества, после ще се появят динозаврите и мастодонтите и накрая ще настъпи тоя щастлив в живота на всяка планета ден, когато маймуночовекът ще вземе в лапите си тояга и ще произнесе първите думи. После ще си построи къща и ще изобрети радиото. Знайте още, че вие, нашите отдалечени във времето и пространството роднини по еволюция, сте изобретили радиото и сте хванали сигнала на нашата капсула, погребана преди четири милиарда години на брега на необитаемо и пустинно езеро, защото засяхме водата му с примитивни водорасли. Не оставяме нашия адрес — срокът е прекалено голям. Ние подарихме живот на вашата планета и ви създадохме абсолютно безкористно. Ако сте намерили капсулата и сте прочели посланието ни — значи сме постигнали целта си. Кажете «благодаря». Щастлива еволюция, приятели!“
— Това е — каза Минц, без да скрива леката си тъга. — Малко са позакъснели.
— Нали ви казах, че са разумни — обади се Удалов. — И никаква враждебност.
Удалов вярваше в космическата дружба и бележката в цилиндъра само затвърди тая увереност.
Микроскопични водорасли плаваха по езерото и каракудите ги ядяха. Но Ложкин изведнъж се разтъжи.
— Какво има? — попита Удалов. — Защо си недоволен? Дето няма адрес ли? Ще го разберем ние адреса. Ще ги навестим и ще се посмеем заедно.
— Не заради адреса — каза Ложкин. — Мисля си дали да не потърсим още една капсула.
— Че каква още?
— Ами оная същата, дето някой е оставил на Земята преди четири милиарда години.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги