Хората на бъдещето

Глава седма Тайната на червенокосите

Наскоро след това Ли отново се появи на същото място и пак двамата с Жег литнаха с крилатите дрехи; дълго летяха над океана, отидоха на един остров и заразглеждаха там цветята и растенията. Ли сочеше разните предмети на Жег и му казваше имената, с които тя и баща й ги наричаха. Жег пък й казваше как ги наричаха на неговия земен език. Така, като се срещаха още няколко пъти, те почнаха да се разбират по малко. Ли много внимателно учеше езика на Жег, а и Жег се интересуваше от езика на Ли. Тъй след не много дълго време, двамата можеха да си говорят вече почти свободно. И Жег вече ясно разбра, когато Ли му каза една вечер:

— Ние дойдохме от една друга земя — и посочи в небесата към една едра звезда, която току-що беше изгряла.

— Не може да бъде? — извика Жег. — Нима това е истина!

Ли се усмихна.

— Щом аз съм тук, значи е истина.

— Но как дойдохте от там? — питаше смаян Жег. — Нашите учени напразно се мъчат да направят някакъв цепелини във вид на оръдейна граната и да го изпратят към някоя от небесните планети. Никой още не е се решил на такова пътешествие; за една такава разходка из безвъздушните пространства и към незнайните планети ние само сънуваме.

— А ние го извършихме — отговори Ли. — Но ти не трябва да казваш никому. Моят баща, който води тая експедиция, иска сам да разгледа вашата земя, да види всичко и тогава може би той ще се обади на вашите учени. Ние намерихме тук едно вещество, което е най-ценното за нашата планета, но може би жителите на вашата земя няма да ни го дадат. Моя баща не иска да се знае още нищо за нас. Ще пазиш ли тайна, Жее?

— Разбира се! — извика Жег. — Но вашето пристигане ще бъде истинско чудо за цялата ни земя, учените ни ще се смаят.

Ли се усмихна.

— Но къде живеете вие, как дойдохте? — питаше Жег. — Как можете да слизате в океана и какво търсите там?

— Всичко ще научиш, Же, — рече Ли — почакай малко.

И наистина, един ден тя се появи и му даде дрехата, с която можеше да лети в въздуха и да слиза под водата. Той помисли, че пак ще летят, но вместо това, тя натисна друго копче на дрехата и той усети, че дрехата го покрива цял като водолаз и гънките около него се изпълват с въздух. После тя го хвана за ръка и го поведе направо към водата?

— Къде ме водиш, Ли?

— У дома — отговори Ли усмихната!

— Как у дома, та ти ме караш да стъпя в водата!

— Влизай спокойно с тая дреха — отговори Ли.

— Но ако водата проникне и се удавя?

— Водата няма да стигне до тебе. Материята на тая дреха не пропуща нищо.

— А как ще дишам, въздухът ще се свърши.

Ли пак се усмихна и каза с пеещия си глас:

— Въздухът няма да се свърши, защото на гърдите ти — под копчето — има едно апаратче, което тегли кислород от водата и ти можеш да стоиш колкото си искаш под повърхността й. На нашата планета водата обхваща по-голямата част от планетата. Суша има малко и ние си имаме жилища и под водата, където отглеждаме стада от риби и други водни животни и растения.

Жег я гледаше изумен. Но нима можеше да не й вярва? И той стъпи във водата. Усещаше дрехите си отвътре съвсем сухи. Водата се изкачваше все по-високо, стигна до пояса, после до шията му, заля го цял. Той остана съвсем сух в дрехата. И дишаше съвсем свободно, а освен това виждаше много добре през стъклените плочки, които се намираха точно пред очите му, запоени на дрехата.

Той държеше за ръка Ли, която го водеше и слизаше все по-дълбоко към морското дъно. Водата понякога ги подигаше, но Ли натискаше едно друго копче на гърдите на своя и на неговия костюм и веднага те надвиваха съпротивлението на водата и се спускаха съвсем свободно.

Жег беше стигал често до дъното, но само край брега и бързаше да изскокне над водата, за да не се задуши от липса на въздух. А сега можеше съвсем свободно да разглежда всичко, да види тайните на океанското дъно. И той гледаше с широко отворени очи. Всички видове растения, за които беше учил, се поклащаха наоколо, разните видове риби се стрелкаха край него. Ето една червена риба се носи като стрела бързо, друга се вие около тях, сякаш играе пъргава ръченица, трета подскача, а две други риби се гонят, сякаш се надбягват. Животът във водата сега за първи път му се разкри в истинската си светлина и му се видя много забавен и смешен. Но в това време водата близо до тях закипя и той дръпна на страна Ли уплашен.

— Ли, акула! — извика той, макар да знаеше, че тя няма да чуе гласа му.

Но Ли никак не се стресна, а само му махаше успокоително. И наистина, акулата, щом се доближи до тях, опита се да го захапе, но веднага се дръпна и побягна. Имаше дрехата, значи, никакво свойство, което предпазваше от всички хищници на водата.

Така, необезпокоявани от нищо, двамата се носиха дълго, плуваха и бродиха из морското дъно. На едно място видяха никакви големи сандъци и развалини.

— Тук ли живеете, Ли? — попита Жег.

— Не — кимна отрицателно тя с глава.

Тя също за пръв път виждаше тия развалини. Друг път не беше минавала от тук. Те се заеха да ги разглеждат и Жег разбра, че това са останките на някой потънал кораб.

Той почна да се рови из парчетата от железа, които еднички бяха останали на дъното и едва не скочи от смайване.

— Злато! — извика той и грабна едно малко сандъче, в което видя да блестят златни монети.

Ли го гледаше учудено. Тя не можеше да разбере, защо той толкова се зарадва, но му позволи да вземе сандъчето с себе си. Ли се обади по телефончето си. С него си определяше пътя. Така най-сетне стигнаха до едно хълмче, една издатина на дъното. Върху това хълмче като някакъв небостъргач, повален на една страна, се беше разположил огромен цепелин, няколко пъти по-голям от цепелините, които Жег беше виждал да прехвъркват океана. Стените му излъчваха странна синкава светлина и озаряваха широко дъното наоколо, затова тук бе светло като ден.