Хората на бъдещето

Глава осма В небесния кораб

— Но, това е небесният змей! — мислеше Жег. — Същият който аз и всички видяхме да пада от небесата. Значи Ли ми е казала истината, че е жителка на небесата. — И, като вървеше с чудното момиче, отново Жег помисли, че всичко това е сън и като се събуди няма да има вече нито морско дъно, нито магическа дреха, която служи и за летене и за слизане под водата, нито дивното момиче, нито тоя нечувано голям цепелин.

Но без да знае чувствата на Жег, Ли го заведе до една стълбичка, натисна някакво копче, една врата се отвори и двамата заедно с една вълна от вода се вмъкнаха в небесния кораб. Намериха се в тесно коридорче, облечено с метал, вратата зад тях се затвори, водата от коридорчето веднага се отля чрез тръба навън и двамата, останали на сухо, спокойно отвориха друга врата и влязоха в широка зала. Като че не бяха в кораб под водата, а в богато наредена къща.

Жег се спря на прага смаян. Никъде той не видя ламба, а вътре цялата зала се къпеше в мека чудесна светлина. Обстановката беше проста, имаше маси и столове, просто направени от някакъв метал, но така красиви и изящни, каквито никога Жег не можеше да си представи.

Ли и той снеха качулките си. Той вдъхна дълбоко. Пътешествието под водата се беше свършило, и те се намираха във въздушна среда. Жег се оглеждаше наоколо смаян. Всички предмети бяха от метал и някакво друго вещество, което приличаше на дърво, но приличаше и на метал.

— Това е желязно дърво — каза му Ли. — Ние произвеждаме от дърво едно вещество, което е хубаво като метал.

В същата минута една врата се отвори и един възрастен човек с пурпурна брада и също тъй нежни и хубави очи като на Ли, влезе в залата.

— Татко! — извика Ли на техния език. — Ето моя приятел от тая планета. Той е много добър, татко, аз ти говорих за него. Той не даваше неговите другари да ми сторят зло. Доведох да види нашия кораб и да ти разкаже сам за своята земя.

Бащата на Ли сложи ръка на рамото на Жег, което беше знак на приятелство и тримата седнаха около една маса.

Веднага Ли натисна едно звънче и едно ново чудо се показа пред Жег. Един човек от метал, който се движеше като жив, се спря, сякаш чакаше заповеди. Ли му каза нещо и след малко той се върна с голяма метална чиния, пълна с плодове. Постави плодовете на масата и все така тихо, все тъй внимателно — като жив човек — излезе от стаята.

— Какво е това? Какъв е този човек? — попита Жег.

— Това е нашият слуга. На нашата планета слугите ни са хора от метал; те могат да вършат всичко, което пожелаем. Те вършат всичката черна работа в живота. Нима вие нямате такива слуги?

— Не — отговори Жег, — у нас живите хора вършат всичко.

— Опитай сега нашите плодове — каза Ли. — Ние сами ги правим.

— Как сами ги правите? Не растат ли по дърветата?

— Растат, но каквито плодове ние искаме, такива порастват по дърветата.

Жег посегна, взе един от плодовете. Той имаше тънка кожица, а вътре беше сочен като портокал, но имаше пурпурен цвят. Жег хапна малко и усети такава сладост, каквато не беше усещал от никой земен плод.

— Колко прекрасен е тоя плод — прошепна той.

— Вземи си още един, Же.

Жег си взе един пурпурен портокал, но не го изяде, а каза, че ще го занесе на майка си и на баща си. Като чу това, бащата на Ли се засмя и му каза, че ще му даде цяла торба да си занесе вкъщи.

Бащата на Ли разпитва дълго Жег за техния живот, за земята и за всичко, което ставаше по нея.

— Виж ти — каза той след разказа на Жег, — значи на тая земя не живеят диви племена, а културни хора. Точно такива, каквито са били на нашата планета хората преди хиляда години.

— Преди хиляда години! — извика Жег.

— Да, в нашите книги е записано, че преди хиляда години и у нас не са познавали всички тия изобретения, които имаме днес, но са имали вече радиоапарати, телефони и разни други изобретения — е, разбира се, не така съвършени като днешните наши апарати. Приличали са на тези, за които ти казваш, че използувате на вашата земя.

Жег също разпитваше за небесните жители и за живота на тяхната планета.

— Как се казва тя? — попита той.

— Нашата земя ние наричаме Зия.

— Зия — прошепна Жег. — Коя ли ще е тя?

Жег се замисли.

— Хубаво ли се живее там? — попита той.

— Прекрасно! — отговори Ли — само…

— Само какво?…

— Само — Ли погледна баща си.

— Това не можем още да кажем, това е наша тайна — отговори замислено бащата на Ли и за първи път Жег го видя как се намръщи. — Има нещо, заради което сме дошли на вашата планета — изговори мрачно бащата на Ли, макар, че и сега гласът му звучеше като песен. — Но това не можем да ти кажем. И затова бихме искали ти да пазиш в тайна, че сме тук и кои сме.

В това време в залата влязоха още трима мъже, също тъй с пурпурночервени бради като бащата на Ли.

Но те не се зарадваха на Жег, а се намръщиха.

Като поговори малко с тях, бащата на Ли каза на Жег.

— Трябва да ти съобщя нещо неприятно. От сега нататък ти вече не можеш да се върнеш при родителите си. Трябва да останеш при нас…

Жег побледня.

— Да остана тук? Завинаги?

— Не, не съвсем завинаги, — отговори бащата на Ли — но ти не можеш без нас да излизаш вече от нашия кораб. Такъв е нашият закон.

— Но защо? — попита Жег. — Аз не ще издам тайната ви!

— Все едно, ти вече не можеш да си отидеш.

Жег погледна Ли.

— Ти знаеше ли, че не мога вече да изляза, когато ме доведе? — попита той.

— Да — отговори тя.

— И въпреки това ме доведе!…

Ли наведе глава.

— На мен също ми забраниха да излизам вече — прошепна тя — и затова исках ти да бъдеш тук.

Жег не каза нищо. Той не знаеше да се радва ли, че ще остане постоянно с прекрасната Ли, или да тъжи за свободата си и за баща си, за родната си къща. Беше му мъчно и все пак той беше неизказано щастлив.