Хорът на забравените гласове

1

В практиката и протокола на Лосанджелиското полицейско управление повикването с код две — шест предизвиква най-незабавна реакция и поражда най-силен страх под бронираната жилетка. Защото това повикване често оказва пряко отражение върху кариерата. То идва от комбинацията на радиопозивната с код две, която означава „реагирай колкото може по-бързо“, и шестия етаж на Паркър Сентър, от който началникът на полицията командва управлението. Две-шест е спешна призовка в кабинета на началника и всеки полицай, който си харесва работата, се подчинява, без да се мае.

При предишното си назначаване детектив Хари Бош беше работил над двайсет и пет години в управлението и нито веднъж не бе получавал спешно повикване от началник на полицията. Всъщност освен на връчването на полицейската значка в академията през седемдесет и втора, никога не се бе ръкувал или разговарял лично с полицейски началник. Беше преживял неколцина и естествено, бе ги виждал на полицейски прояви и погребения, обаче просто през годините никога не му се бяха изпречвали на пътя. На сутринта на завръщането си в полицията след тригодишно прекъсване той получи първото си повикване две — шест, докато си връзваше вратовръзката пред огледалото в банята. Помощникът на началника се обаждаше по личния му мобилен телефон. Бош не си направи труда да попита как са намерили номера му. От само себе си се разбираше, че кабинетът на началника разполага с властта да действа по такъв начин. Бош само отговори, че ще пристигне след час, на което, помощникът отвърна, че ще го очакват по-рано. Хари доза-върза вратовръзката си в колата, докато шофираше колкото можеше по-бързо — доколкото позволяваше трафикът по магистрала 101 към центъра.

От момента, в който затвори телефона, докато мина през двукрилата врата и влезе в кабинета на началника на шестия етаж в Паркър Сентър, изтекоха точно двайсет и четири минути. Той си мислеше, че е постигнал нещо като рекорд, въпреки че беше паркирал неправилно на Лос Анджелис Стрийт пред полицейското управление. Щом знаеха номера на личния му мобифон, сигурно бяха наясно, че е извършил истински подвиг, като е стигнал от Холивудските хълмове до кабинета на началника за по-малко от половин час.

Обаче помощникът, лейтенант, казваше се Хофман, го изгледа с безразличие, посочи увитата в найлон кушетка, на която вече чакаха други двама, и каза:

— Закъсняхте. Седнете.

Бош реши да не възразява, за да не влоши положението още повече. Отиде при кушетката и се настани между двамата униформени, които бяха заели местата от двата края. Двамата седяха вдървено и не разговаряха. Явно също бяха получили позивна две — шест.

Минаха десет минути. Мъжете от двете му страни бяха привикани преди него и началникът ги задържа точно по пет минути. Докато вторият бе вътре, на Бош му се стори, че чува високи гласове от светая светих. Когато полицаят излезе, лицето му изглеждаше пепеляво. Нещо се беше издънил пред началника, а се говореше — и бе стигнало до пенсиониралия се Бош, — че новият не търпи издънки. Беше чел в „Таймс“ за някакъв щабар, който бил понижен, задето не съобщил на началника, че синът на един градски съветник, обикновено съюзяващ се срещу управлението, е задържан за транспортно произшествие. Началникът научил едва когато съветникът се обадил да се оплаче от полицейски тормоз, като че ли управлението било накарало сина му да изпие шест водки-мартини в бар „Мармаунд“ и на път за вкъщи да се опита да прегази с колата си дънера на едно дърво на Мълхоланд.

Накрая Хофман остави телефонната слушалка и посочи с показалец Бош. Негов ред беше. Бързо го въведоха в ъглов кабинет с изглед към Юниън Стейшън и околното жп-депо. Гледката си я биваше, обаче не бе кой знае какво. Това нямаше значение, защото скоро щяха да съборят сградата. Управлението щеше да се премести във временни офиси, докато издигнеха нова модерна полицейска постройка на същото място. Редовите ченгета наричаха сегашната Стъкления дом, сигурно защото не криеше никакви тайни. Бош се зачуди какъв ли прякор ще измислят на новата сграда.

Началникът на полицията подписваше документи зад голямото си бюро и без да вдигне глава, каза на Бош да седне. След трийсет секунди подписа и последния лист и го погледна. Даже се усмихна.

— Исках да се запозная с вас. Добре дошли отново в управлението.

В гласа му определено се долавяше източен акцент. Бош го смяташе за нормално. Всички в Лос Анджелис идваха отнякъде другаде. Или поне така изглеждаше. Това беше и силата, и слабостта на града.

— Радвам се, че се връщам — отвърна той.

— Наясно сте, че сте тук по моя воля, нали?

— Да.

— Естествено, преди да одобря назначението ви, ви проверих подробно. Имах съмнения за вашия… да го наречем „стил“, но в крайна сметка надделяха способностите ви. Можете да благодарите също на партньорката си Кизмин Райдър, която се застъпи за вас. Тя е добър полицай и й имам доверие. А тя има доверие във вас.

— Вече й благодарих, но пак ще го направя.

— Знам, че от пенсионирането ви са минали по-малко от три години, но все пак ви уверявам, детектив Бош, че управлението, в което постъпвате повторно, не е управлението, което сте напуснали.

— Наясно съм с това.

— Надявам се. Знаете ли за наложеното ни споразумение?

Точно след напускането на Бош предишният началник беше принуден да приеме серия реформи, за да предотврати налагането на федерален контрол над ЛАПУ след разследване на ФБР, установило корупция в големи мащаби, насилие и нарушаване на граждански права от страна на служителите. Сегашният началник трябваше да спазва споразумението, иначе щеше да му се наложи да изпълнява заповедите на ФБР. Никой не го искаше, от началника до най-нископоставения новобранец.

— Да — потвърди Бош. — Четох за това.

— Чудесно. Радвам се, че сте били в течение. И се радвам също така да ви съобщя, че въпреки материалите, които може би сте чели в „Таймс“, ние напредваме бързо и искаме да запазим тази скорост. Опитваме се също така да обновим управлението технически. Постигаме успехи във връзките с обществеността. Ние вършим много добри дела, детектив Бош, много от които могат да придобият отрицателно значение в очите на обществото, ако прибегнем към старите методи. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Струва ми се, че да.

— Вашето завръщане тук не е гарантирано. Постъпвате с едногодишен изпитателен срок. Така че се смятайте пак за новобранец — при това най-старият новобранец в управлението. Аз одобрих завръщането ви — и по всяко време през тая година мога да ви шитна, без да посоча причина. Не ми давайте основание за това.

Бош премълча. Съмняваше се, че началникът очаква отговор.

— В петък в академията завършва нов курс кадети. Бих искал да присъствате.

— Защо?

— Искам да дойдете. Искам да видите всеотдайността, която се е изписала на лицата на нашите младежи. Искам да си припомните традициите на това управление. Смятам, че това ще ви помогне, ще ви помогне отново да се посветите на работата си.

— Щом искате, ще присъствам.

— Добре. Ще се видим там. Ще седите под ВИП тентата като мой гост.

Той си записа за поканата върху блокче бележки, после остави химикалката, насочи показалец към Бош и се втренчи в него.

— Чуйте ме, Бош. Никога не нарушавайте закона, за да го наложите. Винаги си вършете работата конституционно и отговорно. Няма да приема друг начин. Градът няма да приеме друг начин. Наясно ли сме с това?

— Да.

— Тогава можете да си вървите.

Бош се изправи. Началникът го изненада, като също стана и му протегна ръка. Бош си помисли, че иска да се ръкуват, и му подаде своята. Началникът постави нещо в дланта му и когато погледна, Бош видя своята златна детективска значка. Със стария му номер. Не го бяха дали на друг. За малко да се усмихне.

— Носете я както трябва — каза началникът. — И с гордост.

— Обещавам.

Сега вече се ръкуваха, но началникът не се усмихна. Само каза тихо:

— Хорът на забравените гласове.

— Моля?

— Това ми идва наум, когато си мисля за случаите долу в „Неприключени следствия“. Това е стаята на ужасите. Нашият най-голям срам. Всички ония случаи. Всеки от тях е като камък, хвърлен в езеро. Вълните минават през времето и хората. Роднини, приятели, съседи. Как можем да се обявяваме за град, когато има толкова много вълни, когато нашето управление е забравило толкова много гласове?

Бош мълчаливо пусна ръката му. Нямаше какво да му отговори.

— Когато дойдох в управлението, промених името на отдела. Това не са „стари“ следствия, детектив Бош. Те никога не остаряват. Поне за някои хора.

— Разбирам.

— Тогава слизайте долу и приключвайте следствията. В това ви бива. Затова имаме нужда от вас, затова сте тук. Затова рискувам с вас. Покажете им, че ние не забравяме. Покажете им, че в Лос Анджелис следствията никога не остаряват.

— Обещавам.

Бош го остави в кабинета му, все още изправен и може би преследван от гласовете. Като самия него. Помисли си, че навярно за пръв път наистина е свързан на някакво равнище с човека на върха. В армията казват, че влизаш в битка и си готов да умреш за хората, които са те пратили. Бош никога не се бе чувствал така, когато пълзеше из тъмните тунели във Виетнам. Чувстваше се сам, вярваше, че воюва за себе си, бореше се да остане жив. Това беше продължило и в управлението и понякога му се бе струвало, че се бори въпреки хората на върха. Сега положението може би щеше да се промени.

В коридора натисна бутона на асансьора по-силно, отколкото трябваше — изпитваше прекалено силно вълнение и имаше повече енергия за изразходване. Хорът на забравените гласове. Началникът явно знаеше песента, която пееха те. Естествено и Бош я знаеше. Беше я слушал почти цял живот.

2

Бош слезе с асансьора на петия етаж. И той беше нова територия за него. По-рано там се помещаваха много от административните офиси на средно и ниско равнище, повечето пълни с цивилни служители, счетоводители, аналитици, писарушки. Досега не му се бе налагало да идва на петия.

Във фоайето нямаше табелки, упътващи към офисите. На такъв етаж човек знаеше къде отива още преди да слезе от асансьора. Само че не и Бош. Коридорите образуваха буквата „Н“ и той два пъти сбърка пътя, преди най-после да намери 503-та стая. На вратата не пишеше нищо друго. Спря, преди да я отвори, и се замисли за това, което щеше да върши, с което се захващаше. Знаеше, че постъпва правилно. Сякаш чуваше гласовете, идващи отвътре. Всичките осем хиляди.

Киз Райдър седеше на бюрото до вратата и пиеше вдигащо пара кафе. Стаята приличаше на приемна на секретарка, ала от честите си телефонни обаждания през предишните седмици Бош знаеше, че в този отдел няма секретарки. Нямало пари за такъв лукс. Райдър си погледна часовника, поклати глава и каза:

— Нали се уговорихме за осем. Така ли ще я караме? Всяка сутрин ли ще ми цъфваш, когато ти кефне?

Бош също си погледна часовника. Осем и пет. Погледна я и се усмихна. Тя отговори на усмивката му.

— Е, добре дошъл.

Беше ниска, с няколко кила отгоре. В късата й коса сребрееха посивяващи кичури. Кожата й бе много тъмна, което правеше усмивката й още по-сияйна. Райдър се смъкна от бюрото, вдигна втора чаша кафе и му я подаде.

— Я да видим дали съм запомнила вкусовете ти.

Бош отпи и кимна.

— Черно, каквито обичам партньорите си.

— Много смешно. Ще трябва да подам жалба срещу теб за тия думи.

Поведе го навътре. Офисът изглеждаше пуст. Помещението беше голямо даже за отдел от деветима следователи — четири групи и шеф. Стените бяха боядисани в светлосив нюанс, какъвто Бош често виждаше на компютърните екрани. Мокетът бе сив. Нямаше прозорци. Там, където би трябвало да са прозорците, висяха дъски за обяви или адски стари черно-бели криминални снимки в красиви рамки. Бош забеляза, че фотографите често са поставяли художествените си способности пред клиничните си задължения. От снимките лъхаше мрачна атмосфера. Почти не се забелязваха подробности.

Райдър видя, че ги разглежда, и го осведоми:

— Казаха ми, че ги избрал писателят Джеймс Елрой и поръчал да ги поставят в рамки, специално за офиса.

Заобиколиха една ниска стена, която разделяше помещението на две, и се озоваха в ниша с две сиви стоманени бюра, долепени едно до друго, така че детективите, които седят на тях, да са един срещу друг. Райдър остави кафето си на едното бюро. Там вече имаше папки, голяма чаша с химикалки и снимка, поставена под такъв ъгъл, че да не се вижда отстрани. Освен това бръмчеше отворен лаптоп. Райдър се беше преместила в отдела предишната седмица, докато Бош още бе изпълнявал формалностите — медицинския преглед и последните документи, нужни за връщането му в управлението.

Другото бюро беше чисто, свободно и го очакваше. Той мина зад него и остави чашата си, като се опита да скрие усмивката си.

— Добре дошъл отново, Рой — рече Райдър.

Това вече го накара да се усмихне. Беше му приятно, че пак му викат Рой. Тази традиция се поддържаше от много детективи в отдел „Убийства“. Имаше един легендарен детектив, Ръсел Къстър, който преди много години бе работил в Холивудския участък. Абсолютният професионалист. Много детективи, които днес разследваха убийствата в града, по едно или друго време бяха попадали под негова опека. През 1990-а го бяха убили при случайна престрелка. Обаче навикът му да нарича човек Рой, както и всъщност да се казваше, пусна корени. Не бяха сигурни за произхода му. Едни твърдяха, че някога Къстър имал партньор, Рой Акъф, когото много обичал, и всичко започнало оттам. Други смятаха, че му допадала мисълта ченгетата от отдел „Убийства“ да са от типа на Рой Роджърс, с бялата шапка, винаги готов да се притече на помощ. Всичко това вече нямаше значение. Бош знаеше, че е гордост просто да му викат отново Рой.

Седна зад бюрото. Столът беше стар и го убиваше — със сигурност щеше да го боли гърбът, ако прекарваше прекалено много време на него. Надяваше се, че няма да се наложи. При предишната си служба в управлението се бе ръководил от мотото „Мърдай живо и чукай по хорските врати“. Не виждаше причина да се променя на стари години.

— Къде са другите? — попита той.

— Закусват. Забравих. Казаха ми, че в понеделник сутрин всички се срещали рано на закуска. Обикновено ходели в „Пасифик“. Спомних си едва тая заран, когато пристигнах и заварих пълно мъртвило. Е, скоро трябва да се появят.

Бош знаеше, че „Пасифик Дайнинг Кар“ отдавна е любимо заведение на шефовете от управлението и отдел „Грабежи и убийства“. Знаеше и още нещо.

— Дванайсет долара за порция пържени яйца. Явно в този отдел се насърчава полагането на извънреден труд.

Райдър се усмихна.

— Позна. Обаче и без това нямаше да можеш да ометеш скъпите си яйца заради повикването при началника.

— Значи си чула, а?

— Още имам свои хора на шестия. Получи ли си значката?

— Да, даде ми я.

— Казах му кой номер би искал да получиш. Същият ли е?

— Да, Киз, мерси. Благодаря ти за всичко.

— Вече ми благодари. Няма нужда непрекъснато да го повтаряш.

Той кимна и се огледа. Забеляза, че на стената зад Райдър има снимка на двама детективи, надвесени над труп, проснат в сухото бетонно корито на река Лос Анджелис. Ако се съдеше по шапките на мъжете, беше фотография от началото на 50-те години.

— Е, с какво ще започнем? — попита Бош.

— Отделът разделя следствията на тригодишни периоди. Това осигурява известна последователност. Казват, че опознаваш епохата и някои играчи в управлението. Нещата се застъпват. Помагало и при разкриването на серийни убийства. За две години вече са успели да изровят четири серийни убийства, за които никой не подозирал.

Бош отново кимна. Беше впечатлен.

— Кои години ни се паднаха?

— Всяка група има по четири-пет периода. Тъй като сме нови, получихме четири.

Тя отвори средното чекмедже на бюрото, извади един лист и му го подаде.

Бош прегледа списъка на годините, за които щяха да отговарят. По-голямата част от първия период беше прекарал във Виетнам.

— Лятото на любовта — отбеляза той. — Пропуснах го. Сигурно затова съм сбъркан.

Каза го просто за да каже нещо. После забеляза, че вторият период започва с 1972-ра годината, през която бе постъпил в полицията. Спомни си, че на втория ден от службата му та му като патрул го бяха го бяха пратили една къща на Върмонт. Някаква жена от източното крайбрежие помолила полицията да се отбият при майка, която не отговаряла по телефона. Бош я намери удавена във ваната. Ръцете и краката и бяха завързани с кучешки каишки. Мъртвото и куче беше във ваната с нея. Зачуди се дали убийството на старицата е сред неприключените следствия, които им възлагаха.

— Как се е стигнало до това разпределение? Искам да кажа, защо са ни възложили точно тия години?

— Прехвърлиха ни ги от другите групи Ние облекчаваме техните ангажименти. Всъщност е вече със следствия от голяма част от тия години. И в петък чух, че от осемдесет и осма имаме джакпот. Още днес трябва да започнем да работим по него. Може да се каже, че това ти е подарък за добре дошъл.

— Какво имаш предвид с „джакпот“?

— Когато сме получили съответствие от ДНК проба или пръстови отпечатъци, пуснати през компютрите или пратени в министерството на правосъдието.

— Какъв е нашият случай?

— Струва ми се, че е ДНК проба. След малко ще разберем.

— Не ти ли казаха всичко миналата седмица? Нали знаеш, можех да поработя през почивните дни.

— Знам, Хари. Обаче това е старо следствие. Нямаше нужда да се разтичваме още в мига, в който се получи съобщение по пощата. Работата в „Неприключени следствия“ е различна.

— Нима? И защо?

На лицето на Райдър се изписа раздразнение, ала преди Да успее да му отвърне, вратата се отвори и в помещението се разнесоха гласове. Райдър излезе от нишата и Бош я последва да го запознае със следователите от отдела. Той всъщност добре познаваше двама от детективите от предишните следствия — Тим Марсия и Рик Джексън. Втората група се състоеше от Робърт Ренър и Виктор Роблето, а третата — от Кевин Робинсън и Джий Нодорд. Началник на отдела беше Ейбъл Прат. Репутацията на всички му бе известна Всички бяха първокласни детективи.

Поздравите бяха приветливи и спокойни, е, малко прекалено официални. Бош знаеше, че назначаването му в отдела сигурно е било прието с подозрение. Детективите в цялото управление мечтаеха за „Неприключени следствия“. Фактът, че той е назначен направо тук след близо три години в пенсия, повдигаше някои въпроси. Както му беше напомнил началникът на полицията, Бош трябваше да благодари за това на Райдър. Тя си бе използвала лихвите, натрупани от кой знае какви вложения на шестия етаж, за да уреди връщането му в управлението и работата му в „неприключени следствия“ при нея.

След като приключиха с ръкуването, Прат покани Бош и Райдър на лична приветствена реч в кабинета си. Седна зад бюрото си, а двамата заеха столовете пред него. В големия колкото килер офис нямаше място за други мебели.

Прат беше няколко години по-млад от Бош, още нямаше петдесет. Поддържаше се във форма и притежаваше гордия дух на прочутия отдел „Грабежи и убийства“, чийто клон бяха „Неприключени следствия“. Изглеждаше уверен в способностите си и в ръководството на отдела си. Така и трябваше. ГУ разследваше най-тежките престъпления в града. Ако човек не вярваше, че е по-умен, по-печен и по-хитър от хората, които преследва, мястото му не бе там — Бош го знаеше много добре.

— Всъщност би трябвало да ви разделя — започна Прат. — За да работите с хора, които вече са се наложили в отдела, защото работата е различна от онова, което сте вършили. Но ми спуснаха нареждане от шестия етаж и ще го изпълня. Пък и разбрах, че между вас има връзка, която дава резултати. Затова ще забравим какво би трябвало да направя и ще ви кажа една-две приказки за работата в „Неприключени следствия“. Киз, знам, че миналата седмица вече изслуша тая реч, обаче просто ще трябва да я изтърпиш, нали така?

— Естествено — потвърди тя.

— На първо място, запомнете, че тук търсим отговори. Отговорите трябва да са достатъчно пълни. Затова не се заблуждавайте за това какво вършим тук. Не заблуждавайте роднините, с които ще се срещате, не се оставяйте да бъдете заблудени от тях.

Замълча, за да види реакцията им, и след като такава не последва, продължи. Бош забеляза, че на снимката от местопрестъпление, закачена в рамка на стената, има мъж, свлякъл се в телефонна кабина с пробита от куршум стена. Такива телефонни кабини можеха да се видят само в старите филми или в някой ретро ресторант.

— Този отдел определено е най-благородното място в сградата — каза Прат. — Град, който забравя своите жертви на убийство, е загубен. Ето това трябва да запомним. Ние сме като спортистите, които се борят до последната секунда — и побеждават. Ние теглим чертата. Ако се издъним, мачът е изгубен, защото ние сме последният шанс. Да, ние сме малцина. От хиляда деветстотин и шейсета имаме осем хиляди неприключени следствия. Обаче сме непоколебими. Даже целият отдел да се справя само с по едно следствие месечно, само дванайсет годишно, пак вършим нещо. Казах вече — ние теглим чертата. Ако искате да разследвате убийства, това ви е мястото.

Страстта му впечатли Бош. Виждаше в очите му искреност и даже болка. Веднага разбра, че иска да работи за този човек — това рядко му се бе случвало през годините, прослужени в управлението.

— Ясно — отвърна Бош.

— Вижте, знам, че и двамата имате дълъг опит в разследване на убийства. Това, което ще ви се стори различно ТУК, е връзката ви с тях.

— Връзката ли? — изненада се Хари.

— Да, връзката. Искам да кажа, че разследването на току-що извършени убийства е съвсем друг филм. Имате труп, имате аутопсия, съобщавате вестта на роднините. Тук си имате работа с отдавна мъртви жертви. Няма аутопсии, няма истински местопрестъпления. Имате си работа със следствените доклади, ако успеете да ги откриете, и с документацията. Когато отидете при роднините, а повярвайте ми, при тях се отива чак след като сте се подготвили адски добре, заварвате хора, които вече са изпитали шока и са намерили или не са намерили начини да го преодолеят. Което ви се отразява. И се надявам, че сте готови за това.

— Благодаря за предупреждението.

— При новоизвършените убийства всичко е чисто клинично, защото събитията се развиват бързо. При старите случаи всичко е емоционално. Ще видите последиците от насилието във времето. Бъдете готови за това.

Прат придърпа една дебела синя папка и понечи да я побутне към тях, но се отказа.

— Освен това трябва да сте готови за управлението. Знайте, че документацията няма да е пълна или изобщо ще липсва. Очаквайте веществените доказателства да са унищожени или изчезнали. Пригответе се да започнете от нулата. Този отдел беше създаден преди две години. През първите осем месеца само преглеждахме документацията и събирахме неприключените следствия. Въвеждахме каквото можехме в криминалните мрежи, но даже когато получавахме съответствия, ни спъваха празнотите във воденото следствие. А бе — каца без дъно. Направо да се побъркаш. Въпреки че за убийството няма давност, оказва се, че поне едно от ръководствата на управлението рутинно е изхвърляло веществените доказателства и даже документацията. С две думи, това, което най-много ще ви пречи в някои случаи, спокойно може да е самото управление.

— Чух, че имаме нещо като джакпот в един от нашите периоди — отбеляза Бош.

Стигаха му толкова приказки. Просто искаше да се заеме с нещо.

— Да, така е — потвърди Прат. — След малко ще стигнем и дотам. Нека първо довърша речта си. В края на краищата не ми се случва често да я произнасям. Накратко, тук се опитваме да приложим нова техника и методи към стари следствия. Техниката обикновено се състои от три неща. Имаме ДНК, пръстови отпечатъци и балистика. През последните десет години бяха постигнати феноменални успехи в сравнителния анализ и в трите области. Само че това управление никога не се е възползвало от тия успехи и не е продължавало старите следствия. В резултат имаме около две хиляди случая, в които взетите ДНК проби изобщо не са сравнявани. От хиляда деветстотин и шейсета имаме четири хиляди случая с пръстови отпечатъци, които никога не са пускани в компютър. Никъде — нито при нас, нито в министерството на правосъдието, нито във ФБР. Същото се отнася за балистиката. В повечето случаи доказателственият материал е запазен, обаче никой не му е обърнал внимание.

Бош поклати глава. Вече изпитваше гнева на всички роднини на жертвите от забравените с времето случаи, от безразличието и некадърността.

— Освен това ще видите, че методите тук са различни. Днешното ченге е много по-напред, отколкото, да речем, през хиляда деветстотин и шейсета или седемдесета. Даже хиляда деветстотин и осемдесета. Та даже преди да стигнете до веществените доказателства и да прегледате тия случаи, Ще видите неща, които сега ви се струват очевидни, обаче изобщо не са били такива за никого по време на убийството.

Прат кимна. Беше свършил речта си.

— А сега, джакпотът — каза той и побутна избелялото следствено дело към тях. — Поиграйте си с това случайче. Разплетете го и пратете някого в затвора.

3

Излязоха от кабинета на Прат. Решиха Бош да донесе следващото кафе, докато Райдър започне със следствените материали. И двамата трябваше да ги прочетат от кора до кора, за да добият представа за следствието в реда, в който са се развили събитията и в който са документирани.

Бош каза, че ще й даде голяма преднина — можела да изпие кафето си в барчето, просто защото му липсвала атмосферата на това място, а не самото кафе.

— Тогава сигурно ще имам няколко минути да отида до едното място — отвърна тя.

След като Райдър отиде до тоалетната, Бош взе страницата с годините, които им бяха определени, и я пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Излезе от стая 503, слезе с асансьора на третия етаж, мина през главното помещение на отдел „Грабежи и убийства“ и се запъти към кабинета на капитана.

Офисът беше разделен на две помещения. Едното беше кабинетче, а на другото му казваха „следствена зала“. В нея имаше продълговата заседателна маса, на която обсъждаха разследваните убийства, а стените от двете страни бяха покрити с лавици, заети от следствените дела за убийствата, извършени в града. В тези подвързани с кожа томове имаше данни за абсолютно всяко убийство в Лос Анджелис през последните над сто години. След разкриването на съответното престъпление информацията постъпваше в папките. Така управлението лесно можеше да установи кои следствия са приключени.

Бош прокара показалец по напуканите гръбчета на томовете. На тях пишеше просто „Убийства“ и годините. Първите папки се отнасяха за по няколко години, но към осемдесетте убийствата бяха станали толкова много, че всеки том съдържаше данни само за една година. Извършените през 1988-а убийства бяха включени в два тома. Изведнъж Бош разбра защо тази година е била възложена на тях с Райдър като нови членове на „Неприключени следствия“. Големият брой убийства в града определено щеше да означава и голям брой неприключени следствия.

Пръстът му стигна до папката, съдържаща следствията от 1972-ра, той я смъкна от лавицата и седна на масата. Прелисти папката: прехвърляше историите, чуваше гласовете. Откри старицата, която беше удавена във ваната. Следствието така и бе останало неприключено. Продължи нататък, през 1973-та и 1974-та, след това извади папката за 1966-а, 67-а и 68-а. Прочете за Чарлз Мансън и Робърт Кенеди. Прочете за хора, чиито имена никога не беше чувал. Имена, които им бяха отнети наред с всичко друго, което бяха имали или биха могли да имат.

Докато четеше тези дневници на градските ужаси, усети как го обзема позната енергия, как потича по вените му. Само час отново на работа и вече преследваше убиец. Нямаше значение преди колко време беше пролята кръвта. Убиецът се разхождаше на свобода и Бош вървеше по петите му. Като блудния син от притчата, той знаеше, че пак си е на мястото. Отново бе кръстен във водите на единствената истинска религия. Религията на детектива. И знаеше, че ще намери спасение в онези, които отдавна бяха загубени, че ще го открие в прашните библии, в които мъртвите бяха строени в редици и на всяка страница имаше призраци.

— Хари Бош!

Сепнат, Бош затвори тома и вдигна глава. На вратата на вътрешния офис стоеше капитан Гейб Норона.

— Господин капитан.

— Е, добре дошъл!

Норона енергично стисна ръката му.

— Радвам се, че пак съм тук.

— Виждам, че вече си готвиш домашното.

— Просто влизам в обстановката.

— Нова надежда за мъртвите. Хари Бош отново по дирите на убиеца.

Бош не отговори. Не знаеше дали капитанът не му се подиграва.

— Има една такава книга — поясни Норона.

— Ясно.

— Е, успех. Действай и ги прати зад решетките.

— Такива са и моите намерения.

Капитанът пак стисна ръката му, върна се в кабинета си и затвори вратата.

Това натрапване беше нарушило светостта на мига. Бош стана и започна да връща тежките томове по местата им. Когато свърши, излезе от офиса и тръгна към барчето.

4

Киз Райдър — почти беше преполовила следственото дело — взе чашата си направо от ръката му.

— Мерси. Имам нужда от нещо, за да не заспя.

— Да не искаш да кажеш, че това тук е скучно в сравнение с бумащината в кабинета на началника?

— Не. Просто цялото това наваксване, четенето. Трябва да научим материалите наизуст, за да сме готови за всички възможности.

Беше изписала почти цяла страница от бележника си. Бош не можеше да прочете бележките, но виждаше, че повечето редове свършват с въпросителен знак.

— Освен това сега напрягам други мускули — прибави Райдър. — Мускули, които не използвах на шестия етаж.

— Ясно. Може ли вече да започна и аз?

— Заповядай.

Тя разтвори пръстените на папката, извади петсантиметровия сноп листове, които вече беше прочела, и ги подаде на Бош, който тъкмо се настаняваше на своето бюро.

— Да ти се намира още един такъв бележник? — попита той. — Аз имам само едно тефтерче.

Райдър престорено въздъхна. Бош знаеше, че му играе театър и че е доволна, че пак работят заедно. През последните две години беше анализирала политически събития и сложни проблеми в кабинета на новия началник, това не бе истинска полицейска работа, за която всъщност я биваше. За разлика от работата в този отдел.

Тя побутна бележника към него и подметна:

— Сигурно ще ти трябва и химикалка, а?

— Не, ще се оправя.

И почна да чете документите. Беше готов за работа и нямаше нужда от кафе, за да се съсредоточи.

Първата страница от следствените материали представляваше цветна снимка в найлонов джоб с три дупки. Фотографията беше стар портрет от ученически годишник на привлекателно момиче с леко дръпнати очи, изумително зелени на шоколадовия фон на кожата. Имаше ситно на-къдрена кестенява коса с естествено руси кичури, отразили светкавицата на фотоапарата. Очите на момичето блестяха и усмивката му бе искрена. Усмивка, която показваше, че знае неща, които не са известни на никой друг. Бош си помисли, че не е хубавица. Още не. Чертите на лицето й сякаш некоординирано се състезаваха помежду си. Ала той знаеше, че тийнейджърската тромавост често се заглажда и по-късно се превръща в красота.

Само че за шестнайсетгодишната Ребека Верлорън нямаше да има по-късно. Хиляда деветстотин осемдесет и осма бе поел едната й година. Джакпотът идваше от нейното убийство.

Беки, както я наричали роднините и приятелите й, била единственото дете на Робърт и Мюриъл Верлорън. Мюриъл била домакиня, Робърт — главен готвач и собственик на популярния ресторант „Айланд Хауз Грил“ в Малибу. Живеели на Ред Меса У ей, пряка на Санта Сузана Пас Роуд в Чатсуърт, в северозападния ъгъл на Лос Анджелис. Задният двор на къщата им опирал в гористия склон на планината Оут, ограничаваща града откъм северозапад. Онова лято Беки тъкмо завършила с отличие първата си година в „Хилсайд“, частна гимназия в недалечния Портър Ранч. Майка й доброволно работела в училищния стол и често носела пилешко филе и други специалитети от ресторанта на мъжа си.

Сутринта на 6 юли 1988 г. Верлорън установили, че дъщеря им не си е вкъщи. Заварили задната врата отключена, макар да били убедени, че предишната вечер са я заключили. Предположили, че момичето е отишло да се поразходи, изчакали два часа, но Беки не се прибрала. Същия ден трябвало да отиде в ресторанта с баща си, за да поеме обедната смяна като помощник главна сервитьорка, и отдавна било време да тръгват за Малибу. Докато майка й звъняла на приятелките й с надеждата да я открие, баща й се изкачил по склона зад къщата. Когато се върнал, без да намери нито следа от нея, решили да се обадят в полицията.

Пристигнали патрулни полицаи от Девънширския участък и не открили следи от влизане с взлом. На базата на това и на факта, че момичето е във възрастовата група с един от най-големите проценти бягства от дома, те определили изчезването му като вероятно бягство и го третирали както обикновено в такива случаи. Въпреки възраженията на родителите, които не вярвали, че Беки е избягала по своя воля.

Родителите се оказали ужасяващо прави, защото след два дни до един паднал дъб на десетина метра от пешеходна пътека по склона на Оут бил открит разлагащият се труп на Беки Верлорън. Някаква жена яздила там и се отклонила от пътеката, за да види откъде идва гадната миризма. И се натъкнала на тялото. По принцип жената сигурно нямало да обърне внимание на вонята, но била видяла обяви за изчезналото момиче, разлепени по телефонните стълбове.

Беки Верлорън умряла на по-малко от половин километър от дома си. Баща й най-вероятно минал на няколко метра или даже сантиметра от тялото, когато обикалял склона и я викал. Ала онази сутрин още нямало миризма, която да привлече вниманието му.

Бош имаше дъщеря. Макар че живееше далеч от него с майка си, тя никога не се отдалечаваше от мислите му. Той си представи бащата — как се катери по стръмния склон и вика дъщеря си, която никога няма да се върне вкъщи.

Опита се да се съсредоточи върху следствените материали.

Жертвата беше простреляна в гърдите. Оръжието, полуавтоматичен колт четирийсет и пети калибър, се въргаляло сред листата до левия й глезен. Докато разглеждаше снимките от местопрестъплението, Бош забеляза изгоряло петно върху светлосинята нощница, навярно дължащо се на изстрел от упор. Дупката от куршума се намираше точно над сърцето и ако се съдеше по калибъра и входната рана, смъртта най-вероятно беше настъпила моментално. Сърцето сигурно бе разкъсано от пронизалия тялото куршум.

Той дълго прелиства снимките. Ръцете на жертвата не бяха завързани. Устата й не беше запушена. Лицето гледаше към поваления дънер. Нямаше никакви други рани, одрасквания или охлузвания. Нямаше следи от сексуално насилие.

Неправилното обяснение за изчезването на момичето отначало било усложнено от грешно тълкуване. Детективите решили, че Беки се е самоубила. Случаят останал в местния участък и двамата полицаи, които поели огледа на местопрестъплението, Рон Грийн и Артуро Гарсия, продължили да водят следствието. Девъншир и досега си беше най-спокойният участък — голям квартал с високи цени на недвижимите имоти и обитатели главно от горната средна класа, той винаги се бе гордял с най-ниския процент престъпления в града. В управлението го наричаха Девънширския клуб. Особено го ценяха полицаи и детективи, които след дългогодишна служба бяха уморени или просто им беше писнало. Девънширският участък покриваше и онази част от града, която се намираше най-близо до Сайми Вели, тих квартал, почти без престъпност, в окръг Вентура, където предпочитаха да живеят стотици служители от Лосанджелиското полицейско управление. Назначаването в Девъншир съкращаваше пътя до работа и правеше работното време най-спокойното в цялото управление.

Докато четеше докладите, Бош разсеяно си спомняше кой е работил в Девънширския клуб. Знаеше, че задачата му отчасти е да направи преценка за постигнатото от Грийн и Гарсия, да определи дали са си изпълнили задълженията. Не ги познаваше лично. Нямаше представа до каква степен са посветили способностите и всеотдайността си на случая. Първо бяха изтълкували смъртта като самоубийство, ала ако се съдеше по следствените материали, бързо бяха влезли в правия път. Докладите им изглеждаха добре написани, подробни и цялостни. Където имаше възможност, явно бяха правили всичко по силите си.

И все пак Бош знаеше, че следствените материали могат да се манипулират, за да се остави такова впечатление. Истината щеше да се разкрие, когато се заровеше по-надълбоко и започнеше собствено разследване. Можеше да има огромна разлика между написаното и действителността.

Според докладите Грийн и Гарсия незабавно бяха променили посоката на водене на следствието, щом след аутопсията и анализа на откритото при трупа оръжие версията за самоубийство била отхвърлена. Престъплението беше определено като убийство, прикрито като самоубийство.

Първо се зае със заключението от аутопсията. Бе чел хиляди протоколи от аутопсии и беше присъствал на неколкостотин такива процедури. По стар навик прескочи всички измервания и описания и отиде направо на обобщението с придружаващите го снимки. И естествено научи, че като причина за смъртта е определена огнестрелната рана в гърдите. Вероятното време на смъртта беше между полунощ и два часа през нощта на 6 юли. В обобщението се посочваше, че не е известно някой да е чул изстрела, поради което преценката се основава единствено на измерената загуба на телесна температура.

Изненадите го очакваха в другите резултати от аутопсията. Ребека Верлорън имала дълга гъста коса. Отдясно в основата на шията, под косата, патоанатомът се натъкнал на кръгло петънце от изгаряне, голямо приблизително колкото копче на риза. На пет и половина сантиметра от него имало друг белег от изгаряне, много по-малък от първия. Големият процент бели кръвни телца в кръвта около тези рани показвал, че са нанесени около, но не точно в момента на смъртта.

Докладът заключаваше, че изгарянията са причинени от зашеметител, ръчно устройство, което излъчва мощен електрически заряд и обезврежда жертвите за няколко минути или повече, в зависимост от мощността. Бош знаеше, че обикновено използването на такъв зашеметител оставя на кожата две малки и почти незабележими следи, показващи мястото на контакта. Но ако контактните точки на устройството се притиснеха неравномерно към кожата, в резултат от получилото се късо съединение по кожата често оставаха белези като тези на шията на Беки Верлорън.

В обобщението се посочваше, че по босите крака на жертвата не са открити пръст, рани или охлузвания, каквито би трябвало да се очакват, ако момичето се е катерило босо по склона в тъмното.

Бош забарабани с химикалката си по доклада и се замисли. Знаеше, че това е грешка, допусната от Грийн и Гарсия. Детективите бе трябвало да огледат ходилата на жертвата още на местопрестъплението и веднага да направят заключението, че самоубийството е инсценировка. Но не го бяха направили и бяха изгубили два дни в очакване на аутопсията след уикенда. Тези дни, плюс другите два, изгубени, защото патрулните бяха определили случая като бягство от Дома, вече даваха лоша насока на следствието. Нямаше съмнение, че детективите страшно са се забавили. Започваше да разбира, че управлението изобщо не си е изпълнило задълженията към Ребека Верлорън.

Докладът от аутопсията съдържаше и резултатите от анализа на следите от изстрела по дланите на жертвата. Докато по дясната ръка на Беки Верлорън установили такива следи, по лявата нямало нищо. Въпреки че тя си бе служила с дясната ръка, Бош знаеше, че според този анализ момичето най-вероятно не е стреляло с оръжието на убийството. Опитът — колкото и скромен да беше — и здравият разум трябваше да подскажат на детективите, че жертвата е щяла да използва и двете си ръце, за да може да държи тежкия пистолет, насочен към собствените й гърди, и да натисне спусъка. В резултат и по двете й длани щяха да останат следи.

В обобщението на аутопсията имаше още един важен момент. В резултат на огледа на тялото се оказало, че жертвата е била сексуално активна и следите по стените на матката предполагали неотдавнашен гинекологичен кюртаж за премахване на бременност. Патологът, извършил аутопсията, предполагаше, че това се е случило от четири до шест седмици преди смъртта.

Бош прочете първия обобщаващ следствен доклад, написан и включен в папката след аутопсията. Грийн и Гарсия вече бяха определили смъртта като убийство и според тяхната версия някой влязъл в спалнята на спящото момиче и го обезвредил със зашеметител. После го изнесъл от къщата, изкачил се по склона до поваления дъб, където извършил убийството и несръчно го прикрил като самоубийство, най-вероятно импулсивно и по решение в последния момент. Докладът носеше датата 11 юли, понеделник — пет дни след убийството на Ребека Верлорън.

Бош премина към протокола от анализа на оръжието. Макар че в резултат на аутопсията бяха установени повече от убедителни доказателства за инсценирано самоубийство, анализът на пистолета и балистичната експертиза още повече потвърждаваха следствената версия.

По оръжието нямало никакви други пръстови отпечатъци, освен от дясната ръка на Беки Верлорън. Фактът, че от лявата й длан нямало отпечатъци, нито каквито и да било петна, предполагал, че пистолетът грижливо е бил избърсан, преди да бъде поставен в ръката на жертвата и след това насочен към гърдите й. През това време тя най-вероятно била в безсъзнание от зашеметителя.

Намерили гилзата, изхвърлена от кол та след фаталния изстрел, на около метър и осемдесет от трупа. И по нея нямало отпечатъци и петна.

Единственото най-важно веществено доказателство на следствието било открито по време на анализа на самия пистолет. И по-точно в пистолета. Колтът бил модел Марк IV, серия 80, произведен през 1986-а, две години преди убийството. Тези оръжия имаха ударник с дълъг шип, нещо от особено значение, тъй като често „татуираха“ стрелящия, ако не ги държи правилно по време на стрелба. Това обикновено се случваше, когато оръжието се държи с две ръце и едната е прекалено високо и близо до ударника. При натискане на спусъка затворът автоматично се плъзгаше назад, за да изхвърли гилзата, а когато се върнеше в позиция за стрелба, можеше да прищипе ръката на стрелящия-обикновено между палеца и показалеца, като понякога откъсваше късче кожа и го отнасяше в оръжието. Всичко това се случваше за стотни от секундата и неопитният стрелец даже не разбираше какво го е „ухапало“.

Точно това се беше случило и с колта, с който бе убита Беки Верлорън. Когато го разглобил, специалистът по огнестрелно оръжие намерил парченце кожа и засъхнала кръв от долната страна на затвора. Това не можело да бъде забелязано от човек, оглеждал пистолета отвън.

Грийн и Гарсия прибавяха тези свидетелства към своята следствена версия. Във втория обобщаващ следствен доклад пишеха, че според уликите убиецът пъхнал колта в Ръката на Беки Верлорън и опрял дулото в гърдите й, след Което хванал оръжието с една или две ръце и натиснал спусъка. Бил произведен изстрел и затворът „татуирал“ извършителя, като отнесъл късче от кожата му в пистолета.

Бош си отбеляза, че двамата детективи не споменават за друга възможност. А именно, че откритите в оръжието тъкан и кръв вече са били там в нощта на убийството, че колтът е татуирал някой друг, а не убиеца, по време на друг изстрел, произведен преди убийството на момичето.

Въпреки този потенциален пропуск кръвта и тъканта бяха намерени в пистолета и макар от аутопсията на Беки Верлорън вече да се знаело, че по дланите й няма рани, било направено рутинно сравнение на кръвните групи. Кръвта от пистолета била група 0. Кръвта на жертвата била АВ положителна. Следователите заключили, че по оръжието е останала кръвта на убиеца.

Ала през 1988-а оставаха още години до прилагането на ДНК сравнение в криминалистиката. Нещо повече, този метод не се признаваше от съда в Калифорния. Финансирането и създаването на база данни с ДНК профили на криминално проявени тепърва започваше. В хода на следствието през 1988 година детективите можеха да сравняват само кръвните групи с потенциални заподозрени. А в убийството на Верлорън нямаше главен заподозрян. По случая бе работено упорито и дълго, но накрая не се бе стигнало до арест. И следствието бе изоставено.

— Досега — без да се усети, каза Бош.

— Моля? — попита Райдър.

— Нищо. Просто мислех на глас.

— Искаш ли да започнем да обсъждаме случая?

— Още не. Искам първо да дочета материалите докрай. Ти свърши ли?

— Почти.

— Знаеш на кого трябва да благодарим за това, нали?

Тя го погледна въпросително.

— Предавам се.

— На Мел Гибсън.

— Какви ги дрънкаш?

— Кога излезе „Смъртоносно оръжие“? Точно по онова време, нали?

— Май да. Какво искаш да кажеш? Абсолютно неправдоподобен филм.

— Тъкмо това искам да кажа. От оня филм всички започнаха да държат пистолета отстрани и с две ръце, едната върху другата. Имаме кръв по тоя пистолет, защото убиецът си е падал по „Смъртоносно оръжие“.

Райдър презрително поклати глава.

— Сериозно ти казвам — не отстъпи Бош. — Ще го питам тоя тип, когато го пипнем.

— Добре, Хари, питай го.

— Мел Гибсън спаси живота на много хора. Ония, дето стреляха така, не можеха да улучат нищо. Трябва да го обявим за почетен полицай или нещо от тоя род.

— Добре, Хари. Остави ме сега да дочета материалите.

— Давай. И аз трябва да ги дочета.

5

Скоро след създаването на отдел „Неприключени следствия“ в Лосанджелиското полицейско управление, ДНК материалът от случая Верлорън беше предаден на калифорнийското министерство на правосъдието и беше пратен в ДНК лабораторията заедно с веществени доказателства от десетки други случаи, събрани при първоначалната обработка на не-приключените следствия. Министерството поддържаше главната ДНК база данни в щата. По онова време исканията за сравнения, отправени до зле финансираната лаборатория, се бяха обработвали с повече от година закъснение и поради наплива искания, дошли от новосъздаденото отделение в ЛАПУ, бе минала почти година и половина, преди специалистите на МП да въведат материала от случая Верлорън в база данните и да го сравнят с хилядите ДНК профили в щатската база данни. И бяха открили съответствие, тоест джакпота.

Бош прочете състоящия се само от една страница доклад на МП. В него се казваше, че дванайсет от четиринайсетте възможни маркера свързват ДНК от оръжието, използвано при убийството на Ребека Верлорън, с трийсет и пет годишния Роланд Маки, жител на Лос Анджелис, с последен известен адрес в Панорама Сити. Бош усети как кръвта му потича малко по-бързо. Панорама Сити се намираше в долината Сан Фернандо, на петнайсетина минути от Чатсуърт, даже при задръствания. Това правеше съответствието още по-правдоподобно. Не че не вярваше в науката. Вярваше. Обаче вярваше и че само наука не стига, за да бъдат убедени съдебните заседатели. Научният факт трябваше да се потвърди с косвени доказателства и логика. И това бе едно от тези доказателства.

Вниманието му привлече датата на доклада.

— Нали каза, че току-що сме го получили? — попита той.

— Да. Струва ми се, че е пристигнал в петък — отвърна Райдър. — Защо?

— Датата е от предния петък. Десет дни.

Райдър сви рамене и изсумтя:

— Бюрокрация. Докато стигне дотук от Сакраменто…

— Знам, че случаят е стар, обаче не смяташ ли, че би трябвало да действат по-бързичко?

Тя не отговори. Бош остави тази тема и продължи да чете. ДНК данните на Маки били в компютъра на МП, защото щатският закон задължаваше всички осъдени за сексуални престъпления в Калифорния да дават кръвни и тъканни проби за въвеждане в ДНК база данните. Присъдата, довела до въвеждането на данните на Маки, попадаше в тази група. Преди две години той бил осъден за непристойно поведение в Лос Анджелис. В доклада не се посочваха подробностите, но се съобщаваше, че Маки получил една година условно, което показваше, че престъплението му не е тежко.

Бош понечи да си запише нещо в бележника, вдигна поглед и видя, че Райдър затваря папката.

— Свърши ли?

— Свърших.

— И сега?

— Мислех да се отбия в СВД-то и да взема кашона, докато четеш.

Хари много добре помнеше и съкращенията, и полицейския жаргон. СВД бе Склад за веществени доказателства. Райдър щеше да донесе съхраняващите се там материали, свързани с техния случай. Неща като оръжието на убийството, дрехите на жертвата и всичко друго, събрано по време на първото следствие. Доказателствата обикновено се съхраняваха в кашон, поставен върху стелаж. Изключение правеха нетрайните и биологичните доказателства — например кръвните и тъканните проби, взети от оръжието на убийството — те се съхраняваха в лабораторията на отдел „Научни изследвания“.

— Бива — съгласи се Бош. — Но защо първо не пуснеш нашия човек през компютрите на регистъра за шофьорски книжки и НККИ, за да видим дали няма да открием адреса му?

— Вече го направих.

И завъртя лаптопа си към него. На екрана светеше лого-то на Националния криминален компютърен индекс. Бош започна да преглежда информацията.

Киз беше пуснала Роланд Маки в НККИ и бе намерила досието му. Присъдата му отпреди две години за непристойно поведение беше последният от цяла върволица документирани арести, започващи от осемнайсетгодишната му възраст — годината на убийството на Ребека Верлорън. По силата на законите за закрила на малолетните, досието му за годините преди това бе засекретено. Повечето посочени престъпления бяха свързани с кражби и наркотици, като °е започне от автомобилна кражба и грабеж на осемнайсет години и се стигне до два ареста за притежаване на наркотици, два ареста за шофиране под влияние на наркотици, обвинение в грабеж и притежаване на крадени вещи. Имаше и един арест за склоняване към проституция. Общо взето, досие на дребен престъпник и наркоман. Изглежда, никога не го бяха вкарвали в щатски затвор. Бяха му давали втори шанс или след като се бе признавал за виновен, го бяха осъждали условно или на краткосрочно лишаване от свобода в окръжния затвор. Най-дългият му престой в пандиза беше половин година, след като на двайсет и осем годишна възраст се бе признал за виновен в притежаване на крадени вещи. Бяха го пратили в окръжния затвор „Уейсайд Хонър Ранчо“.

Бош изхъмка. Прочетеното го смущаваше. Престъпното минало на Маки можеше да се смята за път към убийство. Само че в случая убийството беше дошло първо, на осемнайсетгодишна възраст, а дребните престъпления — по-късно. Нещо не пасваше.

— Какво има? — усетила съмненията му, попита Райдър.

— Не знам. Обърнато е отзад напред. Нашият човек преминава от убийство към дребни престъпления. Нещо не ми се връзва.

— Е, това са само нещата, за които са го арестували. Не значи, че всичките му престъпления са тук.

Той кимна.

— Малолетен престъпник?

— Възможно е. Много е вероятно. Обаче вече няма да получим досието му. Сигурно отдавна е унищожено.

Това бе вярно. Щатските власти полагаха огромни усилия да защитят анонимността на малолетните престъпници. Престъпленията им рядко стигаха до съдебната система за възрастни. Въпреки това Бош си мислеше, че трябва да има престъпления, които повече съответстват на привидно хладнокръвното убийство на шестнайсетгодишно момиче, обезвредено със зашеметител и отвлечено от дома му. Започваше да го обзема смущаващо предчувствие. Струваше му се, че Маки не е извършителят. А връзката с извършителя.

— Пусна ли го и през регистъра за шофьорски книжки, за да намериш адреса му? — попита той.

— Вече не се прави така, Хари. Шофьорските книжки се подновяват на четири години. Ако искаш да откриеш някого, използваш АвтоТрек.

Киз отвори следственото дело и му подаде един лист. Най-отгоре на компютърната разпечатка пишеше „АвтоТрек“. Райдър поясни, че това била частна компания, с която полицията имала договор. Фирмата извършвала компютърни проверки във всички обществени архиви, включително в бази данните на Службата за издаване на разрешения за управление на МПС, комуналните услуги и кабелните оператори, както и в частни бази данни като кредитни компании, за да намери предишните и настоящия адрес на издирваната личност. Разпечатката съдържаше различни адреси на Роланд Маки от осемнайсетата му година. В последните му документи, включително шофьорската книжка и автомобилния му талон, се посочваше адресът в Панорама Сити. Но Райдър беше оградила адреса, на който Маки бе живял от осемнайсетата до двайсетата си година, от 1988 до 1990-а, апартамент на Топанга Кениън Булевард в Чатсуърт. Това означаваше, че по време на убийството Маки е живеел съвсем близо до дома на Ребека Верлорън. Бош се обнадежди. Близостта беше ключов елемент в мозайката. Като се оставеха съмненията му около криминалното минало на Маки, фактът, че през 1988-а той се е намирал в непосредствена близост и следователно е можел да види или даже да познава жертвата, рязко натежаваше откъм неговата страна на везните.

— Сега успокои ли се, Хари?

— Малко.

— Добре. Тогава тръгвам.

— Ще те чакам тук.

Райдър излезе, а Бош продължи да чете следствените материали. Третият обобщаващ следствен доклад се съсредоточаваше върху проникването на извършителя в къщата. По ключалките на вратите и прозорците нямало следи от насилване и всички известни ключове били у членовете на семейството и една чистачка, върху която не падали никакви подозрения. Детективите предполагаха, че убиецът се е вмъкнал през гаража, който бил оставен отворен, и после е влязъл в къщата през междинната врата, която обикновено се заключвала едва след като Робърт Верлорън се прибирал от работа вечер.

Обяснението на семейството за отворения гараж било, че дъщеря им наскоро взела шофьорска книжка и от време на време й позволявали да излиза с колата на майка си. Тя обаче още не била придобила навика да затваря вратата на гаража и родителите й неведнъж й се карали за това. Привечер преди отвличането майка й я пратила да прибере дрехите от химическо чистене. Следователите бяха потвърдили, че момичето е взело дрехите в 17:15 и след това се е прибрало вкъщи. Предполагаха, че Беки пак е забравила да затвори гаража и да заключи междинната врата. Майката казала, че въпросната вечер изобщо не била проверила гаража.

Двама съседи, разпитани след убийството, съобщили, че вечерта видели вратата на гаража отворена. Така след връщането на Робърт Верлорън от работа всеки можел лесно да влезе в къщата.

Бош си помисли колко ли пъти е виждал как нечия привидно невинна грешка се превръща в ключ към гибелта на жертвата. Една рутинна задача като прибирането на дрехи от химическо чистене можеше да е дала възможност на убиеца да влезе в дома. Беки Верлорън можеше неволно да е причинила собствената си смърт.

Отмести стола си назад и се изправи. Беше прегледал първата половина на следственото дело. Реши да си вземе още едно кафе, преди да се заеме с втората. Попита в офиса дали някой иска нещо от барчето и Джийн Норд му поръча кафе. Бош слезе по стълбището, напълни две чаши от кафемашината, после ги плати и отиде да сложи сметана и захар в кафето на Норд. Докато слагаше сметаната, усети, че зад него има някой. Направи място на плота, ала никой не се пресегна и Хари се обърна да види кой е. И се озова пред усмихнатата физиономия на заместник-началник Ървин С. Ървинг.

Бош и заместник-началник Ървинг никога не се бяха харесвали. В различни моменти началникът се беше проявявал като негов неприятел, но и като неволен спасител. Бош бе научил от Райдър, че Ървинг е изпаднал в немилост: новият началник безцеремонно го изритал от ръководството и го прехвърлил на работа извън Паркър Сентър — без никаква реална власт.

— Детектив Бош. Мислех да ви черпя едно кафе, но виждам, че вече имате повече от достатъчно. Все пак ще седнете ли с мен за минутка?

Бош вдигна двете чаши.

— Имам малко работа в момента, господин началник. Чакат ме да занеса кафето.

— Само една минутка, детектив — със строги нотки в гласа настоя Ървинг. — Кафето още ще е горещо, докато го занесете там, където отивате. Обещавам.

И без да дочака отговор, се обърна и тръгна към една маса. Бош го последва. Ървинг все още ходеше с обръсната до блясък глава. Мускулестата му долна челюст бе най-специфичната особеност на лицето му. Седна изпънат, като че ли е глътнал бастун. И заговори едва след като Бош се настани срещу него. Любезността отново се бе върнала в гласа му.

— Исках само да ви поздравя с добре дошъл отново в управлението — каза той.

И се усмихна като акула. Преди да отговори, Бош се поколеба като човек, прескачащ капак на пода.

— Радвам се, че се връщам, господин началник.

— Отдел „Неприключени следствия“. Смятам, че това е подходящо място за човек с вашите способности.

Хари отпи глътка от парещото си кафе. Не знаеше дали Ървинг му прави комплимент, или го обижда. Искаше му се да си тръгне.

— Е, ще видим — отвърна той. — Надявам се. Струва ми се, че е по-добре…

Ървинг широко разтвори длани, сякаш показваше, че не крие нищо.

— Това е всичко. Можете да си вървите. Исках само да ви поздравя за завръщането. И да ви благодаря.

Бош се поколеба, но после се хвана на въдицата.

— За какво да ми благодарите?

— Задето ме възраждате в това управление.

Хари поклати глава и учудено се усмихна.

— Не разбирам. Как ще стане тая работа? Искам да кажа, сега сте в пристройката на Градския съвет, нали така? В Службата за стратегическо планиране или нещо подобно. Доколкото чух, трябва да си оставяте пистолета вкъщи.

Ървинг скръсти ръце върху масата и се наведе към Бош. Всякаква престорена любезност се изпари. Той заговори напрегнато, ала тихо.

— Да, там съм. Обаче ви гарантирам, че няма да е задълго. Не и след като в управлението връщат такива като вас.

После се отпусна назад и също толкова бързо възприе нехаен вид.

— Знаете ли какъв сте вие, Бош? Вие сте регенерат. Тоя нов началник обича да поставя регенерати на колата. Обаче знаете ли какво става с регенерата? Разпада се по шевовете. От триенето и топлината — идват му прекалено много. Разпада се и какво се случва? Пука се. И колата се отклонява от пътя.

Той мълчаливо кимна и остави Бош да смели думите му.

— Разбирате ли, Бош, вие сте моят билет. Ще се издъните — моля да ме извините за думата. Винаги сте го правили. Такъв сте по природа. Гарантирам ви. И когато се издъните, нашият знаменит нов началник ще се издъни, задето е сложил такъв евтин регенерат на колата ни.

Ървинг се усмихна. Бош си помисли, че му трябва само златна обеца, за да е пълен образът.

— И когато той падне, моите акции ще се вдигнат. Аз съм търпелив човек. Чакал съм над четирийсет години в това управление. Мога да почакам още.

Бош също зачака, но това бе всичко. Ървинг му кимна, стана, бързо се обърна и си тръгна. Гърлото на Хари се стегна от гняв. Той погледна двете чаши в ръцете си и се почувства като идиот — да седи като послушно момче за всичко, докато Ървинг се гаври с него. Стана и хвърли кафетата в кошчето за боклук. Когато се върнеше в стая 503, щеше да каже на Джийн Норд сама да си вземе кафе.

6

Все още с неприятното чувство от срещата с Ървинг, Бош взе останалата част от следствените материали и седна на бюрото. Реши, че най-добрият начин да забрави за опасността, която представляваше заместник-началникът, е отново да се потопи в работа. В папката бяха останали второстепенни доклади и справки, неща, които следователите винаги събираха в края на делата, сведения, които Бош наричаше „ключове“, защото често изглеждаха несвързани помежду си, ала можеха да „отключат“ случая, когато детективът ги погледнеше под правилния ъгъл или ги свържеше в определен ред.

Първо имаше лабораторна справка, според която анализите не бяха успели да определят точно колко време е било в оръжието на убийството парченцето кожа. То било запазено за бъдещи сравнения, но авторът на доклада не можел да каже дали кръвта е останала в пистолета по време на убийството — никой не можел да е сигурен. Той обаче бил готов Да свидетелства, че кръвта е останала в колта „около или по време на убийството“.

Бош знаеше, че това е ключов доклад от гледна точка на повдигането на обвинение срещу Роланд Маки — можеше да даде на Маки възможност да изгради защитата си върху тезата, че е притежавал оръжието преди, но не и по време на убийството. Щеше да е рискован ход да признае, че оръжието на убийството е негово, но ДНК съответствието предполагаше, че най-вероятно ще направи този ход. След като науката не можеше да посочи точно кога са останали в пистолета кръвта и тъканта, Бош виждаше зейнала дупка в обвинението на прокуратурата. И защитата спокойно можеше да се провре през нея. За пореден път усети, че джакпотът им се изплъзва. Науката едновременно дава и взима. Имаха нужда от още.

Следваше доклад от отдел „Огнестрелно оръжие“, на който бяха възложили да проследи произхода на оръжието на убийството. Серийният номер на колта бил изпилен, ала в лабораторията го възстановили с помощта на киселина, която подчертала местата с по-голяма плътност в метала, образувани в резултат от производственото отпечатване на номера. Оказало се, че пистолетът бил купен от производителя през 1987-а от магазин за оръжие в Нортридж. Купил го мъж, който живеел в Чатсуърт на Уинетка Авеню. По-късно собственикът го обявил за откраднат — на 2 юни 1988-а домът му бил ограбен, само месец преди да убият Ребека Верлорън.

Този доклад донякъде беше в тяхна полза, защото освен ако Маки нямаше връзка с първоначалния собственик на оръжието, обирът съкращаваше периода, през който заподозреният можеше да го е притежавал. Това правеше по-вероятно колтът да е бил у него през нощта, в която Беки Верлорън бе отвлечена от дома си и убита.

В папката се съдържаше и докладът за самия обир. Пострадалият се казваше Сам Уайс. Живеел сам и работел като озвучител в студиото на „Уорнър Брадърс“ в Бърбанк. Бош прегледа текста и намери само един интересен момент. В частта за наблюдения на следователя се посочваше, че лицето купило пистолета за самозащита, след като било подложено на телефонен тормоз и било заплашвано, тъй като било от еврейски произход. Сам Уайс съобщаваше, че не знаел как невписаният му в телефонния указател номер е попаднал в ръцете на човека, който му отправял заплахите, и нямал представа с какво ги е предизвикал.

Бош набързо прегледа следващия доклад от отдел „Огнестрелно оръжие“ — отнасяше се за използвания при отвличането зашеметител. В доклада се казваше, че пет и половина сантиметровото разстояние между контактните точки, определено по следите от изгаряне по плътта на жертвата, отговаря единствено на професионален модел, произвеждан от компанията „СейфтиЧардж“ в Дауни. Този модел се продавал в магазини и се разпространявал по пощата — по време на убийството в употреба били над хиляда и двеста броя. Бош знаеше, че без самото устройство е нямало начин да свържат следите по тялото на Беки Верлорън с вероятен притежател. Поредната задънена улица.

Продължи нататък — прегледа серия снимки с размери двайсет на двайсет и пет сантиметра, заснети в дома на Верлорън след откриването на трупа. Знаеше, че детективите са ги направили, за да се подсигурят. Първата следствена версия беше бягство от вкъщи. Управлението бе хвърлило всички сили в следствието едва след откриването на трупа и заключението от аутопсията. Пет дни след съобщението за изчезването на момичето полицията се бе върнала в къщата и я бе обявила за място на престъпление. Въпросът беше какво е било изгубено за тези пет дни.

Снимките включваха изглед отвътре и отвън на трите входни врати на къщата — предна, задна и през гаража-както и няколко близки кадъра на ключалките на прозорците. Имаше и няколко от спалнята на Беки Верлорън. Бош веднага забеляза, че леглото е оправено. Зачуди се дали го е оправил похитителят, за да инсценира самоубийство, или Просто по някое време го е направила майката на Беки. През дните, докато се е надявала дъщеря й да се прибере.

Леглото бе с бяло-розово покривало на котенца, което напомни на Бош за някогашното покривало на собствената му дъщеря. Подхождаше за дете, много по-малко от шестнайсет години, и детективът се запита дали Беки Верлорън го е пазила от носталгия, или като някаква психологическа защита. Наборът не се спускаше равномерно до пода — бе прекалено дълъг и от едната страна бе паднал, а от другата — натикан навътре.

Имаше снимки на скрина и нощните шкафчета. Стаята беше отрупана с плюшени играчки от детството на Беки. По стените бяха залепени плакати на музикални групи от най-различни периоди. Един плакат на филм с Джон Траволта датираше отпреди три негови възвръщания на сцената. Спалнята беше спретната и подредена и Бош пак се зачуди дали са я заварили така сутринта, когато бяха установили, че Ребека Верлорън е изчезнала, или майка й е разтребила в очакване на завръщането на дъщеря си.

Знаеше, че е трябвало да заснемат фотографиите като първа стъпка от огледа на местопрестъплението. Никъде не забеляза прах за сваляне на пръстови отпечатъци или каквато и да било друга следа от безпорядъка, който идваше с натрапването на криминалистите.

Следваха справки за разговори, които детективите бяха провели с множество ученици в „Хилсайд“. Списъкът на първата страница показваше, че следователите са приказвали с всички от класа на Беки Верлорън и с всички момчета от горните класове в гимназията. Имаше и сведения за разговори с неколцина учители и администратори.

Към тази група материали се отнасяше и справка за телефонен разговор с едно бивше гадже на жертвата. Момчето се преселило със семейството си на Хаваите година преди убийството. Към справката беше приложено потвърждение за алиби, в което прекият шеф на тийнейджъра съобщаваше, че момчето миело коли в агенция за автомобили под наем през дните на и след престъплението — с други думи, нямаше вероятност да е било в Лос Анджелис, за да убие Беки.

Имаше справки за разговори със служители в „Айланд Хауз Грил“, ресторанта на Робърт Верлорън. Дъщеря му тъкмо започнала да работи през лятото като помощник главна сервитьорка през обедните смени. Нейно задължение било да заведе гостите до масата им и да им поднесе менюто. Бош знаеше, че в ресторантите често назначават на нископлатена работа в кухнята кого ли не, но Робърт Верлорън бе избягвал да наема хора с криминално минало и бе разчитал на множеството сърфисти и други свободни души от плажовете на Малибу. Тези хора едва ли бяха имали много възможности за контакт с Ребека, която беше работила в салона, ала следователите въпреки това ги бяха разпитали и явно ги бяха оневинили.

Освен това детективите бяха съставили хронология на движенията на Ребека Верлорън в дните преди убийството. През 1988-а Четвърти юли се паднал в понеделник. Беки прекарала по-голямата част от празничния уикенд вкъщи, само в неделя пренощувала с още две момичета у тяхна приятелка. Приложените справки за разговори с трите тийнейджърки бяха дълги, но не съдържаха информация със следствена стойност.

В понеделник, Четвърти юли, Беки си била вкъщи, после заедно с родителите си отишла в Балбоа Парк да гледа фойерверките. Това била една от редките вечери, през които Робърт Верлорън почивал, и той настоял семейството да я прекара заедно, за голямо съжаление на Беки, тъй като изпускала купон в района на Портър Ранч.

Във вторник Ребека отишла с баща си в ресторанта, за Да поеме обедната смяна като помощник главна сервитьорка. В три часа Робърт я закарал вкъщи, подремнал и после потеглил обратно за вечерната смяна в „Айланд Хауз Грил“ горе-долу по същото време, по което Ребека тръгнала с колата на майка си да вземе дрехите от химическо чистене.

Нито един от елементите в хронологията на събитията не се стори подозрителен на Бош. Следователите като че ли не бяха пропуснали нищо.

Следваше разпечатка на официалния разговор с родителите, проведен в Девънширския участък на 14 юли, повече от седмица, след като семейство Верлорън съобщили за изчезването на дъщеря си. Детективите вече бяха разполагали с много материали по случая и бяха задавали конкретни въпроси. Бош внимателно прочете текста, колкото заради отговорите, толкова и заради представата за гледната точка на следователите, която можеше да получи.

Бош препречете разпечатката, като този път си водеше записки. После продължи с разпечатките на три по-официални разговора, проведени с най-добрите приятелки на Беки Верлорън — Тара Уд, Бейли Костър и Грейс Танака. Ала и трите момичета — момичета по онова време — бяха заявили, че не знаели за бременността на Беки, нито за тайната й любовна връзка. Не я били виждали през първата седмица от ваканцията, защото не вдигала телефона, и когато позвънили на главния номер в къщата, Мюриъл Верлорън им казала, че Беки е болна. Тара Уд, която си деляла мястото на помощник главна сервитьорка в „Айланд Хауз Грил“ с Беки, заявила, че през седмиците преди убийството приятелката й била мрачна и необщителна, ала причината за това била неизвестна, тъй като отблъсквала опитите на Уд да узнае какво има.

Последният дял от следственото дело беше отреден на медиите. Там Гарсия и Грийн бяха събрали вестникарските репортажи от ранните фази на следствието. В „Дейли Нюз“ бяха отделили повече място на престъплението, отколкото в „Таймс“. Това бе разбираемо, защото „Нюз“ се разпространяваше главно в долината Сан Фернандо, а „Таймс“ обикновено я разглеждаше като нежелано заварениче и пращаше новините оттам на вътрешните страници.

Нямаше нищо за изчезването на Беки Верлорън. Вестниците явно го бяха приели по същия начин като полицията. След откриването на трупа обаче имаше няколко репортажа за следствието, погребението и училището на момичето. Имаше даже материал за „Айланд Хауз Грил“. Беше публикуван в „Таймс“ — очевидно се бяха опитали да придадат значение на случая за читателите по Западното крайбрежие. Западняците можеха да направят връзката с ресторант в Малибу.

И двата вестника проследяваха оръжието на убийството до извършения един месец по-рано обир, ала антисемитската следа не се отбелязваше никъде. Не се съобщаваше и за кръвта, открита в пистолета. Бош предположи, че откриването на кръвта и тъканната проба е било козът на детективите, факт, останал следствена тайна, за да си осигурят преимущество, в случай че имат главен заподозрян.

Отбеляза си, че медиите не бяха интервюирали опечалените родители. Верлорън явно бяха предпочели да не дават публичност на скръбта си. Това му хареса. Струваше му се, че журналистите все по-често принуждават жертвите на такива трагедии да скърбят публично, пред обективите и във вестникарските репортажи. Родителите на убити деца се появяваха по телевизията като експерти при следващото подобно убийство. Всичко това не му изглеждаше редно. Според него най-подходящият начин да отдадат почит на мъртвите беше да съхранят спомена за тях в душата си, а не да го споделят със света по всички телевизионни канали.

Накрая в папката със следствени материали имаше голям плик с емблемата и адреса на „Таймс“. Бош го отвори и откри вътре големи цветни снимки, направени на погребението на Ребека Верлорън една седмица след убийството. Явно бе сключена сделка и фотографиите бяха разменени за достъп до информация. Хари също бе правил такива сделки в миналото, когато нямаше време или служебни средства, за да осигури полицейски фотограф. Обещаваше на някой репортер, който отразяваше следствието, че ще го държи в течение, ако направи снимки на всички, присъстващи на службата. Човек все пак не знае кога ще се появи убиецът, за да се наслади на мъката и скръбта, които е причинил. Репортерите винаги приемаха предложението. Лос Анджелис бе един от най-конкурентните медийни пазари на света и журналистите живееха и умираха с достъпа, до който се добираха.

Разгледа снимките, но нямаше как да потърси Роланд Маки, защото не знаеше как е изглеждал през 1988-а. Фотографиите, които Киз Райдър беше отворила в мрежата, бяха от последния му арест. На тях се виждаше оплешивяващ мъж с брада катинарче и тъмни очи. Хари трудно можеше да свърже вида му с младежките лица на погребението.

Известно време проучва родителите на Беки Верлорън на една от снимките. Те стояха до гроба, опрени един на друг, като че ли се държаха, за да не паднат. По лицата им се стичаха сълзи. Робърт Верлорън бе чернокож, а Мюриъл Верлорън — бяла. Бош най-после разбра откъде дъщеря им е наследила разцъфващата си хубост. Расовото смесване при децата често се издигаше над съответните обществени трудности, за да се получи такава красота.

Остави снимките и се замисли. Никъде в следствените материали не се споменаваше вероятността да има расов мотив за убийството. Но оръжието идваше от обир на човек, заплашван заради религията си, което навеждаше на идеята за връзка с убийството на момиче от смесена раса.

Фактът, че това не се отбелязваше в следствените материали, не означаваше нищо. ЛАПУ винаги се опитваше да не дава гласност на расовия аспект. Записването на нещо в официален документ предполагаше неговото разпространяване в управлението — всички се запознаваха със следствените справки по текущите дела. Така информацията можеше да изтече и да се превърне в проблем, например политически. Затова Бош не прие нейното отсъствие за следствена грешка. Поне засега.

Прибра снимките в плика и затвори папката. В нея имаше над триста страници документи и фотографии, но никъде не беше видял името на Роланд Маки. Можеше ли Маки да е убягнал от вниманието на следствието, дори само периферно, преди толкова много години? И в такъв случай имаше ли вероятност наистина да е убиецът?

Тези въпроси го смущаваха. Винаги се опитваше да вярва на следствените материали, което означаваше, че отговорите обикновено се крият между кориците на папките. Ала този път не можеше да повярва на джакпота. Не се съмняваше, че Маки е свързан с кръвта и тъканта, открити в оръжието на убийството. Но му се струваше, че нещо не е наред. Нещо липсваше.

Погледна бележника си. Почти не си бе водил записки. Всъщност само беше съставил списък на хората, с които искаше да разговаря.

Знаеше, че всички тези бележки са очевидни. Разбираше, че освен с ДНК съответствието не разполага почти с нищо, и отново го обзе безпокойство за повдигането на обвинение без нищо друго.

Влезе Киз Райдър. Не носеше нищо и не се усмихваше.

— Какво има? — попита той.

— Лоша новина. Оръдието на престъплението е изчезнало. Не знам дали си прочел всички материали, обаче там се споменава за дневник. Момичето си е водило дневник. И него го няма. Нищо няма.

7

Решиха, че най-добрият начин да понесат лошата новина е да я обсъдят на обяд. Пък и Бош от нищо не огладняваше така, както от цяла сутрин висене в офиса и четене на следствени материали. Отидоха в „Чайниз Френдс“, ресторантче на Бродуей в края на китайския квартал. Още бе рано и знаеха, че ще си намерят маса. Там човек можеше да се нахрани добре и до насита само за пет долара и нещо, обаче заведението бързо се пълнеше, главно с щабари от пожарната, Детективи от Паркър Сентър и бюрократи от общината. След Дванайсет можеха само да си поръчат храна за навън и трябваше да я ядат на някоя автобусна пейка отпред.

Оставиха папката със следствените материали в колата, за да не смущават другите клиенти в ресторанта, където масите бяха нагъсто като чинове в общинско училище. Обаче си взеха бележките и обсъдиха случая на импровизиран таен език. Когато казала, че пистолетът и дневникът са изчезнали от СВД, обясни Райдър, всъщност имала предвид, че двама служители цял час търсили кашона с веществени доказателства и не успели да го намерят. Това не изненада Бош. Както ги беше предупредил Прат, управлението десетилетия наред не бе полагало особено големи грижи за веществените доказателства. Кашоните се регистрираха и складираха по лавиците в хронологически ред и без никакво разделение според типа престъпление. В резултат веществени доказателства от убийство и обир можеха да бъдат оставени едни до други. И когато служителите периодично разчистваха доказателствата от дела, при които имаше давност, се случваше да изхвърлят друг кашон. Освен това охраната на СВД дълги години не беше смятана за приоритет. Всеки, който представеше полицейска значка от ЛАПУ, лесно можеше да получи достъп до всяко веществено доказателство в склада. Така че кашоните бяха обект на кражби. Не бе необичайно да липсват оръжия или други улики от прочути дела.

В делото Верлорън нямаше данни за кражба. Сигурно по-скоро се дължеше на безотговорност, на невъзможност да открият кашон, складиран преди седемнайсет години в помещение с площ половин хектар, пълно с еднакви кашони.

— Ще го намерят — каза Бош. — Може даже да помолиш приятелчето ти на шестия етаж да им прочете едно конско. Тогава със сигурност ще го намерят.

— Дано. ДНК съответствието не ни върши работа без пистолета.

— Не съм сигурен.

— Такава е логиката на веществените доказателства, Хари. Не можеш да повдигнеш обвинение заради ДНК съответствието, ако не си в състояние да покажеш на съдебните заседатели оръжието, откъдето е пробата. Без колта не можем да отидем и в окръжната прокуратура. Ще ни изхвърлят като мокри котета.

— Виж, просто казвам, че в момента само ние знаем, че оръжието не е у нас. Можем да го фалшифициране.

— Какви ги говориш?

— Не смяташ ли, че всичко ще се сведе до разговора ни с Маки в една тясна стаичка? Искам да кажа, даже пистолетът да беше у нас, не можем категорично да докажем, че той е оставил кръвта си в него по време на убийството на Беки Верлорън. Можем да докажем само, че кръвта е негова. Та затова, ако питаш мен, имаме нужда от признание. Ще го затворим в стаята, ще му шибнем ДНК пробата и ще видим как ще го понесе. И толкова. Просто предлагам да си приготвим реквизит за разпита. Ще отидем в оръжейната, ще вземем един колт четирийсет и пети калибър и когато влезем в стаята при него, ще го извадим от кашона. Ще го убедим, че разполагаме с всички улики, и той или ще го понесе, или няма.

— Не си падам по фокуси.

— Фокусите са част от занаята. В това няма нищо незаконно. Даже съдиите го признават.

— Смятам, че и без това ДНК съответствието няма да е достатъчно, за да го пречупим.

— Съгласен съм. Мислех си, че…

Бош млъкна и изчака сервитьорката да остави двете вдигащи пара чинии на масата. Беше си поръчал пържен ориз със скариди, а Райдър — свински късчета. Без да каже нищо, той вдигна чинията си и изсипа половината съдържание в нейната, после си взе три от шестте парченца свинско. Докато го правеше, едва не се усмихна. По-малко от Ден работеха заедно и вече се бяха върнали в спокойния Ритъм на някогашното си партньорство. Това го изпълваше с Щастие.

— Ей, как е Джери Едгар? — попита Бош.

— Не знам. От известно време не съм го чувала. Така и не успяхме да преживеем оная история.

Хари кимна. Когато с Райдър бяха работили в Холивудския участък, детективите от отдел „Убийства“ бяха разделени на тричленни екипи. Джери Едгар беше третият им партньор. После Бош се бе пенсионирал и скоро след това Райдър я бяха повишили и преместили в Паркър Сентър. Едгар още си бе в Холивуд и се чувстваше изолиран и пренебрегнат.

— Какво искаше да кажеш одеве, Хари?

— Само това, че си права. Ще имаме нужда от още. Мислех си например, че след единайсети септември и законодателните промени ще ни е по-лесно да получим разрешение за подслушване.

Тя лапна една скарида, после каза:

— Да, така е. Това беше сред нещата, които следях за началника. Нашите предложения се увеличиха с около три хиляди процента. Както и одобренията. Като че ли се наложи мнението, че можем да използваме масово това средство. Как ще го приложим в случая?

— Мислех си да започнем да подслушваме Маки и после да подхвърлим материал във вестниците. Нали разбираш-че пак работим по следствието. Ще споменем за оръжието, може би и за ДНК пробата — нали разбираш, нещо ново. Не че имаме съответствие, а че бихме могли да получим такова. После ще го наблюдаваме и подслушваме и ще видим какво ще се случи. Може да му отидем на гости и да видим дали това ще ускори нещата.

Райдър се замисли и си взе парченце свинско с пръсти. Нещо явно я смущаваше — и едва ли бе храната.

— Какво има? — попита Бош.

— На кого може да се обади той?

— Не знам. На оня, с когото или за когото го е извършил.

Тя замислено кимна.

— Не знам, Хари. Върнали сме се на работа от по-малко от един ден, след като три години сме се шматкали, и ти вече откриваш в делото неща, които аз не забелязвам. Май все още си учителят.

— Просто си ръждясала от седене зад голямото бюро на шестия етаж.

— Говоря сериозно.

— И аз. Горе-долу. Чаках тоя момент толкова дълго, че съм като навита пружинка.

— Само ми обясни как виждаш нещата, Хари. Няма нужда да се оправдаваш за инстинкта си.

— Всъщност още не ги виждам никак и отчасти това е проблемът. Името на Роланд Маки го няма в делото и това ме смущава. Знаем, че е бил наблизо, обаче нищо не го свързва с жертвата.

— Какви ги говориш? Имаме оръжието с неговата ДНК.

— Кръвта го свързва с оръжието, не с момичето. Чела си материалите. Не можем да докажем, че неговата ДНК е останала в колта по време на убийството. Даже само тоя доклад може да провали всичко. Това е голяма дупка, Киз. Толкова голяма, че съдебните заседатели могат да минат накуп. Маки само трябва да се изтъпани на процеса и да каже: „Да, откраднах колта по време на обир на Уинетка. После се качих на хълмовете, гръмнах няколко пъти като Мел Гибсън и тая проклетия ме прищипа, откъсна парче от ръката ми. Не бях виждал с Мел да става така. И толкова се ядосах, че хвърлих гадния патлак в храстите и си отидох вкъщи да си залепя лейкопласт“.

Райдър не се усмихваше. Бош виждаше, че започва да го разбира.

— Маки трябва да каже само това, Киз, за да внуши основателно съмнение, и ние не можем да го опровергаем. Нямаме пръстови отпечатъци от местопрестъплението, нямаме косми и нишки, нямаме нищо. Обаче имаме неговия психопортрет. И ако бяхме погледнали досието му, преди да се заемем със следствието и да имаме ДНК съответствието, никога нямаше да го обявим за убиец. Може да е импулсивен и спонтанен. Обаче не и убиец, не и нещо планирано, и категорично не на осемнайсетгодишна възраст.

Райдър поклати глава почти със съжаление.

— Преди няколко часа ни поднесоха това дело като подарък за добре дошли. Трябваше да е лесна работа…

— ДНК съответствието е накарало всички да прибързат със заключението. Хората си мислят, че техниката гарантира сигурен успех. Явно прекаляват с гледането на телевизия.

— Това значи ли, че не го смяташ за извършителя?

— Още не знам какво смятам.

— Тогава ще му пуснем опашка, ще подслушваме телефона му, някак ще го подплашим и ще видим на кого ще се обади и как ще се държи.

Бош кимна.

— И аз така мисля.

— Първо трябва да получим разрешение от Ейбъл.

— Ще изпълняваме правилника. Точно както днес ми каза началникът.

— Мама му стара — новият Хари Бош.

— Самият той.

— Преди да започнем да го подслушваме, трябва да се уверим, че не е познат на никой от играчите. Ако се окаже, че е така, ще отидем при Прат.

— Съгласен. Какво друго ти направи впечатление в делото?

Искаше да разбере дали и Райдър е забелязала расовия аспект, преди да повдигне въпроса.

— Само каквото пишеше — отвърна партньорката му. — Пропуснала ли съм нещо?

— Не знам — нищо очевидно.

— Тогава какво?

— Ами… момичето е от смесен брак. Даже през осемдесет и осма тая идея не би допаднала на някои хора. Освен това имай предвид и обира, откъдето идва оръжието. Жертвата е бил евреин. Той заявил, че е бил подложен на тормоз. Затова купил пистолета.

— Струва си да се поразровим в това — рече тя. — Обаче за момента не виждам достатъчно основания да му обръщаме прекалено голямо внимание.

Няколко минути се храниха мълчаливо. Бош винаги беше смятал, че в „Чайниз Френдс“ дават най-меките и вкусни скариди с пържен ориз. Нарязано на толкова тънко, колкото пластмасовите чинии, от които ядяха, свинското също беше идеално. И Киз имаше право — най-вкусно бе да го ядеш с ръце.

— Ами Грийн и Гарсия? — накрая попита Райдър.

— Какво по-точно?

— Как би ги оценил?

— Не знам. Може би с четворка, от мен да мине. Допуснали са грешки, забавили са се. След това на пръв поглед са си свършили работата. Ами ти?

— И аз. Постарали са се за делото, обаче сякаш са знаели, че няма да разкрият убиеца, и само са искали да изглежда, че са обърнали всеки камък.

Бош кимна и погледна бележника си, оставен на свободния стол отстрани. Най-отгоре бяха хората, които искаше да разпита.

— Трябва да приказваме с родителите и с Гарсия и Грийн. Нужна ни е и снимка на Маки. От осемнайсетгодишната му възраст.

— Предлагам да отложим родителите, докато не разговаряме с всички останали. Те може да са най-важни, но трябва да ги оставим за накрая. Искам да знам колкото може повече, преди да им се натрапим пак след седемнайсет години.

— Добре. Може би трябва да започнем с инспектора от службата за условно освобождаване. Освободили са Маки само преди година. Сигурно са го разпределили във Ван Найс.

— Да. Можем да идем там и после да продължим с Арт.

— Откри ли го? Още ли е в управлението?

— Нямаше нужда да го търся. Той е комисар на бюрото в Долината.

Бош кимна. Не се изненадваше. Гарсия се бе справил добре. Положението му го поставяше точно след заместник-началник в полицейската йерархия. Бюрото обхващаше пет участъка, включително Девъншир, където преди години Гарсия беше работил по делото Верлорън.

— Освен обичайната ни работа в кабинета на началника, всеки от асистентите му изпълняваше ролята на свръзка с едно от четирите бюра — продължи Райдър. — Аз отговарях за Долината, затова с Гарсия се чувахме от време на време. Най-често имах работа с неговите хора или със заместник-началник Вартан, такива неща.

— Знам какво искаш да кажеш — че имам партньорка с големи връзки. Сигурно си обяснявала на Вартан и Гарсия как да ръководят работата в Долината.

Тя поклати глава с престорена досада.

— Не ми се прави на много важен. Работата на шестия етаж ми даде представа как действа управлението.

— Или как не действа. Като стана дума за това, трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Когато слязох за кафе, се натъкнах на Ървинг. Веднага след като ти излезе.

На лицето на Райдър се изписа безпокойство.

— И какво стана? Какво ти каза?

— Почти нищо. Само ме нарече регенерат и заяви, че ще се проваля с гръм и трясък и че ще повлека началника със себе си, задето ме е назначил. И че когато прахът се слегне, той, Ървинг де, ще е готов да заеме полагащото му се място.

— Господи, Хари. Още ти е първият ден на работа и Ървинг вече те е подгонил, а?

Бош широко разпери ръце и едва не удари мъжа на съседната маса по рамото.

— Отидох за кафе. Той беше там. И ме заговори, Киз. Аз просто си гледах работата. Кълна се.

Тя се наведе над чинията си и мълчаливо продължи да яде. Остави последното парче свинско недоядено.

— Не мога повече, Хари. Да ставаме.

— Готов съм.

Бош остави на масата повече от достатъчно пари и Райдър каза, че ще плати следващия път. Качиха се в колата на Хари, черен мерцедес, и потеглиха обратно през китайския квартал към магистрала 101. Едва когато се включиха в движението на север, Райдър отново заговори за Ървинг.

— Не го приемай толкова лекомислено, Хари. Много внимавай.

— Винаги внимавам, Киз, и никога не съм приемал този човек лекомислено.

— Само ти казвам, че на два пъти се е провалял в опитите си да стане началник. Може да започва да се отчайва.

— Знаеш ли какво не мога да разбера? Защо твоят човек не се е избавил от него, когато е дошъл в управлението. За да започне на чисто, нали загряваш? Преместването на Ървинг оттатък улицата не слага край на опасността.

— Не можеше да го изхвърли. Ървинг е в управлението повече от четирийсет години. Има много връзки, включително в общината. И знае много мръсни тайни. Началникът няма да му направи нищо, ако не е сигурен, че няма да има последствия.

Отново се умълчаха. Толкова рано следобед нямаше много движение. Бяха пуснали радиото на КФУБ, канал, по който предаваха само новини и информация за движението по пътищата, и не се съобщаваше за задръствания. Бош хвърли поглед към таблото и видя, че има половин резервоар бензин. Щеше да му стигне.

Бяха решили да се редуват да използват личните си коли. Бяха им разрешили да получат служебен автомобил, но и Двамата бяха наясно, че най-вероятно ще минат седмици, Докато им го предоставят. Управлението не разполагаше нито със свободни коли, нито с пари за нови. Разрешението просто им даваше основание да осребряват сметките си за бензин, изразходван с личните им коли. Сигурно щяха да навъртят толкова много километри с мерцедеса, помисли Бош, че в крайна сметка бензинът щеше да излезе на управлението повече от одобрения служебен автомобил.

— Виж, знам какво си мислиш и без да го казваш — накрая наруши мълчанието той. — Ти не се тревожиш само за мен. Напъха си главата в торбата и убеди началника да ме вземе пак на работа. Повярвай ми, Киз, разбирам, че не става въпрос само за мен. Излишно е да се измъчваш и можеш да кажеш на началника, че няма нужда да се безпокои. Няма да се издъня.

— Добре, Хари, радвам се да го чуя.

Той се опита да измисли още нещо, за да я убеди. Знаеше, че думите са само думи.

— Знаеш ли, не си спомням дали съм ти го казвал, обаче след като напуснах, отначало наистина ми хареса. Нали разбираш, да не ходя на работа и да правя каквото ми скимне. После започна да ми липсва и накрая пак започнах да разследвам престъпления. Сам. Така или иначе, една от последиците беше, че започнах да накуцвам.

— Да накуцваш ли?

— Само малко. Все едно, че единият ми ток е по-нисък от другия. Или че краката ми са с различна дължина.

— И провери ли си обувките?

— Нямаше нужда. Не бяха виновни те. Беше заради пистолета.

Бош я погледна. Райдър се взираше право пред себе си, свила вежди, както често правеше в негово присъствие. Той отново насочи вниманието си към пътя.

— Толкова дълго бях носил пистолет, че липсата му нарушаваше равновесието ми.

— Странна история, Хари.

Минаваха през прохода Кауенга. Бош погледна през страничния прозорец и потърси с очи къщата си, сгушена сред другите в гънките на планината. Стори му се, че зърва задната веранда да се подава над кафявите храсталаци.

— Ще се обадиш ли на Гарсия да видиш дали може да се отбием при него, след като свършим с инспектора? — попита той.

— Да, веднага щом стигнеш до извода от странната си история.

— Изводът е, че имам нужда от оръжието си. Имам нужда от детективската си значка. Иначе се нарушава равновесието ми. Имам нужда от всичко това. Разбираш ли?

Бош пак се обърна към нея. Тя отвърна на погледа му, ала не отговори.

— Знам какво означава тоя шанс. Майната му на Ървинг и на това, дето ме нарече регенерат. Няма да се издъня.

8

След двайсет минути влязоха в едно от най-неприятните за Бош места в града: службата за условно освобождаване на щатското Управление на затворите във Ван Найс. Едноетажната тухлена сграда беше пълна с хора, които чакаха своите инспектори или бяха дошли да дадат урина, да се разпишат, да се предадат на властите или да подадат молба за още един шанс да получат свобода. Отчаянието, унижението и гневът почти се усещаха във въздуха. На това място Бош се опитваше да не среща погледа на никого.

Бош и Райдър имаха нещо, което другите нямаха: детективски значки. Това им помогна да си пробият път през опашките и незабавно да бъдат приети от инспекторката, назначена на Роланд Маки след ареста му за непристойно поведение. Телма Кибъл седеше в стандартната за държавните служби преградена кабинка, претъпкана с досиета на Условно освободените или осъдените, които й бяха поверени. Беше средна на ръст и светлите й очи рязко се открояваха на фона на тъмнокафявата й кожа. Двамата детективи Се представиха. Пред Кибъл имаше само един стол, затова Останаха прави.

— За обир или убийство става дума? — попита инспекторката.

— За убийство — отвърна Райдър.

— Тогава защо някой от вас не донесе стола от съседната кабинка? Колежката още е на обяд.

Бош донесе стола, двамата с Райдър седнаха и казаха на Кибъл, че искат да се запознаят с досието на Роланд Маки. Бош видя, че инспекторката знае името, но делото ней говори нищо.

— Става въпрос за условна присъда за непристойно поведение отпреди две години — поясни той. — Дванайсет месеца.

— А, значи не е от сегашните ми клиенти. Ще трябва да донеса досието от архива. Не си спом… а, да, сетих се, сетих се. Роланд Маки, да. Тоя случай ми достави истинско удоволствие.

— Защо? — попита Райдър.

Кибъл се усмихна.

— Да речем просто, че му беше трудно да се отчита на цветнокожа. Обаче чакайте да донеса досието, за да не сбъркам нещо.

— Това може да ни е от помощ — каза Бош, когато останаха сами.

— Кое?

— Щом е имал проблеми с нея, сигурно ще има проблем и с теб. Може да го използваме.

Райдър кимна, но не каза нищо. Гледаше изрезка от вестник с две снимки, залепена на талашитената стена на кабинката. Хартията беше пожълтяла от времето. Бош се наведе натам, за да я прочете, но бе прекалено далеч, за да види нещо освен заглавието.

— Какво гледаш? — попита той.

— Сетих се коя е — отвърна Райдър. — Преди няколко години я раниха. Отишла в дома на бивша затворничка и някой я прострелял. Осъдената се обадила да повика помощ, но после духнала. Нещо такова. Тогава й връчихме награда. Господи, колко е отслабнала!

Нещо в тази история звучеше познато и на Бош и той се взря в снимките. На едната се виждаше Телма Кибъл, застанала пред службата за условно освобождаване. От покрива висеше надпис, поздравяващ я с щастливото завръщане. Райдър имаше право. От времето на снимката Кибъл като че ли бе отслабнала с поне трийсет килограма. Той си спомни, че преди няколко години бе видял надписа пред сградата, и кимна.

После нещо във втората снимка привлече вниманието му. Това бе полицейска фотография на бяла жена — бившата затворничка, живяла в къщата, в която била простреляна Кибъл.

— Не е стреляла тя, нали?

— Не, тя повикала помощ и я спасила. После изчезнала.

Бош рязко стана и се наведе през бюрото, като опря ръце на купчините папки. Снимката бе потъмняла от времето, ала лицето му беше познато. Със сигурност. Косата и очите бяха други. Както и името под снимката. Но миналата година беше срещнал тази жена в Лас Вегас.

— Разбутвате ми папките — обади се Кибъл от вратата.

Бош моментално се дръпна.

— Извинявам се. Просто исках да прочета статията.

— Това беше много отдавна. Преди много години и много кила.

— Присъствах на срещата на Чернокожите служители на закона, когато ви наградиха — отбеляза Райдър.

— Наистина ли? — Кибъл най-после се усмихна. — Оная нощ наистина беше страхотна.

— Какво стана с жената? — попита Бош.

— С Каси Блек ли? А, на свобода е. Оттогава никой не я е виждал.

— Повдигнато ли е обвинение срещу нея?

— Не, и това е най-странното. Искам да кажа, Блек наруши условията на предсрочното си освобождаване, като избяга, обаче нищо повече. По дяволите, не тя ме простреля. Тя ми спаси живота. Нямаше да им позволя да я обвинят. Обаче Каси духна и не можех да направя нищо по тоя въпрос. Оня, дето ме простреля, спокойно може да я е пипнал и да я е заровил някъде в пустинята. Но се надявам, че не е. Тя ми помогна.

Бош вече не беше сигурен, че жената, която миналата година временно бе живяла в съседната стая в един мотел до летището в Лае Вегас, е била Каси Блек, и седна, без да каже нищо.

— Е, намерихте ли досието? — попита Райдър.

— Ето го — отвърна Кибъл. — На ваше разположение е. Но ако искате да ме питате нещо за момчето, трябва да го направите бързо. Следобедните ми срещи започват след пет минути. Ако закъснея, ще се получи ефектът на доминото, а довечера имам и друга среща.

Лицето й засия.

— Добре, какво си спомняте за Маки? Успяхте ли да хвърлите един поглед на досието?

— Да, прегледах го на връщане. Маки беше просто досаден шегаджия. Наркоманче, което по някое време се е на-дъхало с религиозен расизъм. Нищо сериозно. Всъщност ми достави удоволствие да го държа под контрол. Обаче нищо повече.

Райдър бе разтворила папката и Бош се наведе, за да надзърне вътре. После попита:

— Непристойното поведение ексхибиционизъм ли беше?

— Както ще научите от досието, нашето момченце здравата се насмукало и решило да се облекчи в един двор. Там се случило да живее тринайсетгодишно момиче, което тъкмо стреляло по баскетболния кош пред къщата. Господин Маки го видял и решил, че щом и без туй си е изкарал нишката от гащите, спокойно може да пита момичето дали не иска да я сподели с него. Бащата на детето пък бил полицай от участъка в Метро и в момента случайно си бил вкъщи. И значи излязъл навън и повалил господин Маки на земята. Всъщност господин Маки по-късно се оплака, че случайно или може би не толкова случайно бил повален точно в локвата, която току-що бил направил. Това много го измъчваше.

Кибъл се усмихна. Бош кимна. Версията й звучеше по-колоритно от справката за случая в досието.

— И е получил само условна присъда?

— Точно така. Предложили му сделка и той я приел. Затова дойде при мен.

— Някакви проблеми през тия дванайсет месеца?

— Нищо друго освен проблемите му с мен. Поиска друг инспектор и му отказаха. Мъчеше се да се сдържа, обаче му личеше. Под повърхността, нали разбирате. Измъчваше се, че не може да каже какво повече го тормози — това, че съм чернокожа, или че съм жена.

Докато изричаше последните думи, погледна Райдър, която кимна.

Папката съдържаше подробности за миналите престъпления и живота на Маки. Както и снимки, направени при предишните му арести. Тези материали щяха да са изходната точка за разследването на обекта. В досието имаше прекалено много неща, за да ги преглеждат пред Кибъл.

— Може ли да го преснимаме? — попита Бош. — Освен това бихме искали да вземем назаем една от тия ранни снимки, ако може.

Инспекторката присви очи.

— Преразглеждате старо следствие, а?

Райдър кимна.

— Отпреди доста отдавна.

— Неприключено следствие?

— Да — потвърди Киз.

Кибъл замислено кимна.

— Е, на това място нищо не може да ме изненада — виждал съм хора да крадат замразена пица и да ги очистват два дни преди края на четиригодишно наблюдение. Обаче, доколкото си спомням Маки, не ми изглеждаше да притежава инстинкт на убиец. Поне ако питате мен. Той е съучастник, не извършител.

— Това е полезна информация — отвърна Бош. — Не сме сигурни, че той е убиецът. Знаем само, че е замесен. Та какво ще кажете за снимката? Копието няма да е достатъчно ясно.

— Можете да я вземете, стига да си я получа обратно. Досието трябва да остане пълно. Хората като Маки са склонни да се връщат при мен, нали разбирате какво искам да кажа?

— Да, ще ви я върнем. Може ли също да преснимам и репортажа за вас? Искам да го прочета.

Кибъл погледна вестникарската изрезка на стената.

— Само не гледайте снимката. Това е старото ми аз.

Райдър и Бош седнаха на една пейка до библиотеката. Предстоеше им среща с Артуро Гарсия в участъка във Ван Найс, който се помещаваше в една от сградите на Обществения център, но бяха подранили и решиха първо да се запознаят с досието на Маки.

Папката съдържаше подробни описания на престъпленията, за които бяха арестували Роланд Маки от осемнайсетия му рожден ден, както и биографични справки, използвани от инспекторите от службата за условно освобождаване. Райдър подаде на Бош докладите за арестите, а самата тя се зае с биографичните детайли, като от време на време прекъсваше четенето му с моменти от живота на Маки, които смяташе за важни в делото Верлорън.

— Завършил средното си образование в гимназията в Чатсуърт през лятото на осемдесет и осма — каза Киз. — Израснал в Чатсуърт. Разделено семейство. Слаб ученик. Живял при баща си, оксиженист в завода на „Дженеръл Мотърс“ във Ван Найс. Едва ли се е прехвърлил там от гимназията „Хилсайд“.

— Все пак трябва да проверим. Родителите винаги искат най-доброто за децата си. Ако е учил там и я е познавал, а после се е прехвърлил в Чатсуърт, това обяснява защо през осемдесет и осма не са го разпитали.

Райдър само кимна и продължи да чете.

— Тоя човек никога не е напускал Долината. Всичките му адреси са тук.

— Кой е последният известен?

— В Панорама Сити. Същият като в АвтоТрек. Обаче щом е тук, сигурно е стар.

Бош кимна. Всеки, който бе попадал в системата толкова пъти, колкото Маки, щеше да напусне дома си още на другия ден след края на условната присъда. Без да остави адрес. С Райдър щяха да отидат в Панорама Сити да проверят, но Хари знаеше, че няма да намерят Маки. Където и да се беше преселил, той не бе използвал истинското си име в комуналните услуги и не беше подновявал шофьорската си книжка и талона на колата си. Летеше под лъча на радара.

— Пише, че е бил в Уейсайдските бели — отбеляза Райдър, докато четеше поредната справка.

— Нищо чудно.

Уейсайдските бели беше името на затворническа банда, съществувала дълги години в „Уейсайд Хонър Ранчо“, в северната част на окръга. Бандите в окръжните затвори обикновено се образуваха на расов принцип като средство за защита, а не за расови сблъсъци. Често се оказваше, че членове на пронацистките Уейсайдски бели всъщност са евреи Закрилата си искаше своето. Принадлежността на човек към дадена групировка го спасяваше от другите групировки. Това беше начин за оцеляване в затвора. Членуването на Маки в бандата съвсем колебливо го свързваше с теорията на Бош, че в делото Верлорън е възможно да има Расови мотиви.

— Нещо друго по тоя въпрос? — попита той.

— Поне аз не виждам.

— Ами физическо описание? Татуировки?

Райдър прелисти страниците и извади формуляра, попълнен при едно от вливанията му в затвора.

— Да, има татуировки. На единия му бицепс е написано името му, а на другия, предполагам, инициали на момиче. РСВ.

Бош за пръв път усети предчувствие, че теорията му е вярна.

— Това не е име. Това е шифър. Означава „расова свещена война“. Тоя човек е фанатик. Гарсия и Грийн са пропуснали тоя факт.

Адреналинът му започваше да се покачва.

— Я виж ти — възкликна Райдър. — На гърба му било татуирано числото осемдесет и осем. За спомен от онова, което е извършил през осемдесет и осма сигурно.

— Не точно — отвърна Бош. — И това е шифър. Веднъж разследвах едни такива расисти и си спомням всичките им шифри. За тия хора осемдесет и осем означава двойно „Н“, осмата буква от латиницата, което пък е равно на „Heil Hitler“. Сто деветдесет и осем пък означава „Sieg Heil“. Адски са печени, нали?

— Все пак си мисля, че това може да е свързано с осемдесет и осма година.

— Възможно е. Пише ли как се издържа?

— Изглежда, е шофьор на влекач. Поне шофирал влекач, когато спрял да се изпикае и си навлякъл присъдата за непристойно поведение. Тук са посочени три различни фирми, в които е работил — и трите са транспортни.

— Чудесно. Оттук ще започнем.

— Ще го открием.

Бош отново заби поглед в доклада за арест. Бяха го прибрали за обир през 1990-а. Заловили го с полицейско куче в магазина за преоценени стоки на „Пасифик Драйвин Тиътър“. Маки проникнал в сградата след работно време и задействал безшумна аларма. Обрал касата и напълнил найлонова торбичка с двеста шоколадчета. На излизане се забавил, защото решил да включи микровълновата фурна и да си направи сандвич. Още бил там, когато отзовалият се полицай пуснал кучето в магазина. В доклада пишеше, че Маки бил лекуван от кучешки ухапвания по лявата ръка и лявото бедро в медицинския център на окръжния затвор, преди да го осъдят.

Според доклада Маки се признал за виновен във влизане с взлом и бил осъден на шейсет и седем дни в затвора „Ван Найс“ и две години условно.

Следваше справка за нарушаване на условната присъда и арест за физическо насилие. Бош тъкмо се канеше да я прочете, когато Райдър измъкна снопа ксерокси от ръцете му.

— Време е да вървим при Гарсия. Сержантът му ме предупреди, че ако закъснеем, ще го изпуснем.

Тръгнаха към участъка на Ван Найс. Офисите на бюрото, което покриваше Долината, бяха на третия етаж.

— През деветдесета година арестували Маки за обир в стария „Пасифик Драйвин“ — каза Хари.

— Ясно.

— Това е на Уинетка и Преъри. Сега там има мултиплекс. И е само на пет-шест преки от мястото, където преди няколко години е откраднато оръжието от делото Верлорън.

— Какво имаш предвид?

— Два обира на пет преки един от друг. Мисля, че е обичал да действа в оня квартал. Мисля, че е откраднал оръжието. Или че е бил с човека, който го е откраднал.

Райдър кимна. Изкачиха се по стълбището до фоайето на участъка, после взеха асансьора. Стигнаха навреме, но се наложи да почакат.

— Спомням си онова автокино, „Пасифик Драйвин“ — каза Бош, докато седяха на кушетката. — Ходил съм там Няколко пъти като малък.

— Ние си имахме наше кино откъм южната страна — отвърна Райдър.

— И него ли го направиха на мултиплекс?

— Не, на паркинг. Там не влагат пари в мултиплекси.

— Ами Меджик Джонсън?

Бош знаеше, че прочутият баскетболист е инвестирал много пари в квартала и е открил няколко кина.

— Той е единственият.

— Е, и това е нещо.

Към тях се приближи жена със сержантски нашивки на ръкавите и каза:

— Заповядайте при комисар Гарсия.

9

Комисар Артуро Гарсия стоеше зад бюрото си и чакаше униформената сержантка да въведе Бош и Райдър в кабинета му. Имаше стоманеносива коса и остри мустаци и униформата му стоеше отлично. Комисарят излъчваше онази самоувереност, която управлението беше имало някога и която се бореше да си възвърне.

— Заповядайте, детективи, заповядайте — покани ги Гарсия. — Седнете и разкажете на едно старо ченге как я карате.

Двамата се настаниха на столовете пред бюрото.

— Благодаря, че ни приехте толкова скоро — каза Райдър.

С Бош бяха решили тя да води разговора с Гарсия, тъй като го познаваше от работата си като свръзка с кабинета на началника. Освен това Хари не бе сигурен, че ще успее да скрие неприязънта си към Гарсия и грешките, които двамата с Грийн бяха допуснали в разследването на убийството на Ребека Верлорън.

— Ами, когато ти се обаждат от „Грабежи и убийства“, трябва да отделиш време, нали така?

Той отново се усмихна.

— Всъщност ние работим в отдел „Неприключени следствия“ — поправи го Райдър.

Усмивката на Гарсия се стопи и за миг на Бош му се стори, че вижда в очите му проблясък на мъка. Райдър беше уговорила срещата чрез секретарката на комисаря и не бе разкрила по кое дело работят.

— Беки Верлорън — рече комисарят.

Киз кимна.

— Откъде знаете?

— Откъде знам ли? Та нали аз се обадих на оня детектив долу, шефа на отдела, казах му, че има ДНК проба и че трябва да я проверят.

— На детектив Прат ли?

— Да, Прат. Още щом отделът започна да действа, му се обадих и му казах да проверят Беки Верлорън, хиляда деветстотин осемдесет и осма. Имате съответствие, нали?

Райдър кимна.

— Пълно съответствие.

— Кой е? Седемнайсет години го чакам. Някой от ресторанта, нали?

Това изуми Бош. В следственото дело имаше справки за разговори със служители в ресторанта на Робърт Верлорън, но нищо не биеше на очи. Нищо не предполагаше, че е имало съмнения. Нищо в следствените справки не сочеше към ресторанта. Сега със собствените си уши чуваше един от главните следователи да изразява подозрението си, че убиецът идва от тази посока, а това противоречеше на всичко, което бяха чели цяла сутрин.

— Всъщност не — отвърна Райдър. — ДНК принадлежи на някой си Роланд Маки. По време на убийството е бил осемнайсетгодишен. Живеел в Чатсуърт. Едва ли е работил в ресторанта.

Гарсия се намръщи, като че ли беше озадачен или разочарован.

— Това име говори ли ви нещо? — попита Киз. — Не се натъкнахме на него в следствените материали.

Комисарят поклати глава.

— Не се сещам, обаче оттогава мина много време. Какъв е той?

— Още не знаем. Тепърва започваме.

— Щях да си спомня името, сигурен съм. Значи в пистолета е била неговата кръв, а?

— Да. Той има криминално досие. Обири, съхраняване на крадени вещи, наркотици. Според нас може да е участвал в обира, когато е било откраднато оръжието.

— Естествено — съгласи се Гарсия, сякаш вълнението му от тази мисъл можеше да я накара да стане действителност.

— Можем да го свържем с пистолета, несъмнено — каза Райдър. — Обаче търсим връзката с момичето. Решихме, че вие може да си спомните нещо.

— Разговаряхте ли вече с майката и бащата?

— Още не. Вие сте първият, с когото се срещаме.

— Нещастно семейство. За тях това беше краят.

— Останахте ли във връзка с родителите?

— Отначало. Докато водех следствието. Но щом ме направиха лейтенант и се върнах при патрулите, трябваше да се откажа от делото. Оттогава изгубих контакт с тях. Бях приказвал с Мюриъл, майката. Бащата… нещо ставаше с него. Не беше добре. Напусна дома си, после се разведоха. Изгуби ресторанта. Чух, че живеел на улицата. От време на време се весвал при Мюриъл да я врънка за пари.

— Какво ви караше да предполагате, че е бил някой от ресторанта?

Гарсия поклати глава, сякаш ядосан, че не може да си спомни нещо.

— Не знам. Не се сещам. По-скоро е предчувствие. Имаше нещо нелогично в случая.

— По-точно?

— Ами, сигурен съм, че сте прочели следственото дело. Тя не беше изнасилена. Беше пренесена на склона, където беше инсценирано самоубийство. Слаба работа. Всъщност е било екзекуция. Следователно не ставаше въпрос за случаен престъпник. Някой неин познат беше искал смъртта й. И или беше проникнал в къщата, или беше пратил някой друг.

— Смятате, че е било свързано с бременността, така ли? — попита Райдър. Гарсия кимна.

— Така ни се струваше, обаче не успяхме да го потвърдим.

— МГЛ. Така и не сте успели да разчетете инициалите.

Комисарят я погледна неразбиращо.

— Инициалите, които Ребека е използвала в дневника си. Споменавате за тях в официалния разговор с родителите. „Моята голяма любов“, спомняте ли си?

— А, да, инициалите. Беше нещо като шифър. Дневника ли търсите?

Бош кимна.

— Търсим всичко — отвърна Райдър. — Дневникът, оръжието, целият кашон с веществени доказателства се е изгубил някъде в СВД.

Гарсия поклати глава като човек, който цял живот си е имал работа с проблемите на управлението.

— Нищо чудно. Обаче ще ви кажа нещо. Даже да намерят кашона, дневникът няма да е там.

— Защо?

— Защото го върнах.

— На родителите ли?

— На майката. Както казах, направиха ме лейтенант и ме пратиха в южното бюро. Рон Грийн вече се беше пенсионирал. Предавах следствието и знаех, че това ще е краят. Никой нямаше да му обърне внимание като нас. Затова съобщих на Мюриъл, че заминавам, и й дадох дневника…

— Бедната жена — въздъхна той. — Времето сякаш беше спряло за нея в оня юлски ден. Беше се замразила. Направо Не й се живееше. Отидох да я видя, преди да замина. Това около година след убийството. Накара ме да вляза в спалнята на Беки. Не я беше докоснала. Беше си точно като в нощта на отвличането.

Райдър навъсено кимна. Гарсия замълча. Бош се прокашля, наведе се напред и отново отправи същия въпрос към комисаря.

— Когато дойдохме при вас и ви казахме, че имаме ДНК съответствие, вие решихте, че е някой от ресторанта. Защо?

Хвърли поглед към Киз, за да види дали е ядосана, че се намесва в разговора. Партньорката му като че ли нямаше нищо против.

— Не знам защо — отвърна Гарсия. — Както казах, винаги съм си мислил, че може да идва от тая посока, защото ми се струваше, че така и не сме успели да покрием всичко там.

— За бащата ли говорите?

Комисарят кимна.

— Бащата беше подозрителен.

— Какво имате предвид? — попита Райдър.

Преди Гарсия да успее да отговори, в кабинета влезе един сержант.

— Господин комисар? Всички са в заседателната зала и ви чакат.

— Добре, сержант. Идвам след малко.

След като сержантът излезе, Гарсия погледна Райдър, като че ли бе забравил въпроса.

— Нищо в следственото дело не хвърля каквото и да било подозрение върху бащата — напомни му тя. — Защо казвате, че е бил подозрителен?

— А, не знам точно. Просто инстинкт. Никога не реагираше така, както би следвало да се очаква от един баща, нали разбирате? Беше прекалено тих. Не се ядосваше, не крещеше… искам да кажа, все пак някой беше отвлякъл неговото момиченце. Нито веднъж не дръпна Рон или мен настрани, за да ни каже: „Искам първия изстрел по престъпника, когато го пипнете“.

Бош естествено смяташе всички за заподозрени, въпреки че джакпотът свързваше с оръжието на убийството Маки. Не изключваше и Робърт Верлорън, обаче моментално отхвърли предчувствието на Гарсия, основаващо се на емоционалната реакция на бащата към убийството на дъщеря му. От опита си със стотици убийства знаеше, че е абсолютно невъзможно да се преценят тези реакции и че не бива да се използват като основание за подозрение. Беше виждал всякакви емоционални варианти — и те не означаваха нищо. Една от най-„ревливите“ личности, които бе срещал в работата си, накрая се беше оказала убиецът.

Като отхвърляше предчувствието и подозрението на Гарсия, Бош демонстрираше презрението си и към самия комисар. Двамата с Грийн отначало бяха допуснали грешки, но после бяха влезли в релсите и бяха провели следствието по правилата. Следственото дело го потвърждаваше. Ала Хари започваше да си мисли, че това сигурно се е дължало на Грийн. Знаеше, че е трябвало да го предположи още когато беше чул, че Гарсия е сменил детективската работа с администрацията.

— Колко време работихте в отдел „Убийства“? — попита Бош.

— Три години.

— Само в Девънширския участък ли?

— Да.

Хари бързо пресметна наум. В Девъншир не се извършваха много престъпления. Предполагаше, че Гарсия е разследвал най-много двайсетина убийства. Този опит не бе достатъчен, за да станеш добър детектив. Реши да продължи нататък.

— Ами бившият ви партньор? И той ли имаше същото мнение за Робърт Верлорън?

— Той беше малко по-благосклонен към него.

— Поддържате ли връзка?

— С кого, с бащата ли?

— Не. С Грийн.

— Не, той отдавна се пенсионира.

— Знам, но не поддържате ли връзка?

Гарсия поклати глава.

— Той почина. Пенсионира се в окръг Хумболт. Ако му бяхме прибрали оръжието… Имаше адски много свободно време и никакво занимание.

— Самоуби ли се?

Комисарят кимна.

Бош заби поглед в пода. Смущението му не се дължеше на смъртта на Рон Грийн. Не го познаваше. Само че Гарсия нямаше да е от особено голяма полза за следствието.

— Ами расизмът? — попита Хари, отново отнемайки инициативата на Райдър.

— Какъв расизъм? В тоя случай ли? Не разбирам.

— Дете от смесен брак, оръжие, идващо от обир, чиято жертва е била обект на тормоз поради религиозни предразсъдъци.

— Съмнително. Имате ли нещо за тоя Маки?

— Може би.

— Е, ние нямахме лукса да работим с конкретен заподозрян. Не открихме нищо, което да навежда на мисълта за расизъм.

Каза го прекалено настойчиво и Бош разбра, че е засегнал болното му място. Гарсия не обичаше да го критикуват. Никой детектив не обичаше. Даже неопитните.

— Знам, че е лесно да започнем от заподозрения и да се върнем назад във времето — побърза да се намеси Райдър. - Просто трябва да проверим всичко.

Комисарят като че ли се умилостиви.

— Разбирам. Не пропускате нищо.

После се изправи.

— Е, детективи, не ми се иска да ви припирам. Ще ми се да можехме да разискваме тия неща цял ден. Някога пращах престъпници в затвора. Сега ходя на заседания за бюджета и администрацията.

„И точно това заслужаваш“, помисли си Бош и хвърли поглед към Райдър. Чудеше се дали е наясно, че я е избавил от подобна участ, когато я уговори да се прехвърли заедно с него в „Неприключени следствия“.

— Направете ми една услуга — каза Гарсия. — Обадете ми се, когато опандизите тоя Маки. Може да дойда да го видя през прозорчето. Отдавна го чакам.

— Няма проблем, господин комисар — отвърна Райдър и изгледа накриво Бош. — Непременно ще ви съобщим. Ако решите, че можете да ни помогнете с нещо, позвънете ми. Всичките ми телефонни номера са тук.

И също стана и остави визитката си на масата.

— Ще ви се обадя.

Гарсия понечи да излезе иззад бюрото си.

— Може да се наложи да направите още нещо — обади се Бош.

Комисарят се закова на място и го погледна.

— Какво по-точно? Трябва да побързам за съвещанието.

— Може да се опитаме да вдигнем гълъбите със статия във вестника. Сигурно няма да е зле да идва от вас. Нали разбирате, бивш детектив, сега комисар, измъчван от спомена за неразкрит престъпник. Обажда се в „Неприключени следствия“ и ги кара да проверят една ДНК проба. И естествено — резултатът е джакпот.

Гарсия кимна. Бош виждаше, че идеално е погъделичкал самолюбието му.

— Да, може да се получи. Ще направя каквото поискате. Само ми се обадете и ще го уредим. Например в „Дейли Нюз“, а? Имам връзки там. Това е най-популярният вестник в Долината.

— Да, и ние смятаме така — потвърди Хари. — Добре. Обадете ми се. Прощавайте, но трябва да тръгвам.

И бързо излезе от кабинета. Райдър и Бош се спогледаха и го последваха. Докато чакаха асансьора, Киз попита Защо е повдигнал въпроса за статията.

— Той е най-подходящ за това, защото не знае за какво говори.

— Обаче нашата цел не е такава. Трябва да внимаваме.

— Не се бой. Ще се получи.

Вратата на асансьора се отвори и се качиха. Бяха сами. Още щом потеглиха, Райдър изсумтя:

— Дай да се разберем, Хари. Или сме партньори, или не сме. Трябваше да ме предупредиш, че ще му кажеш за статията. Първо трябваше да го обсъдим.

— Права си — съгласи се Бош. — Партньори сме. Няма да се повтори.

— Дано.

Вратата на асансьора се отвори и Райдър излезе и тръгна, без да го изчака.

10

Сградата на гимназията „Хилсайд“ беше в испански стил, сгушена в подножието на Портър Ранч сред разкошни зелени морави. Планината сякаш закрилнически прегръщаше училището. Бош си каза, че всеки родител би искал детето му да учи на такова място. Замисли се за собствената си дъщеря, която само след година също щеше да тръгне на училище. И той би искал училището на детето му да прилича на това — поне външно.

Двамата с Райдър последваха табелите, които ги отведоха в канцеларията. На входа Бош се легитимира и обясни, че искат да проверят дали в „Хилсайд“ е учил някой си Роланд Маки. Служителката изчезна в задния офис и скоро оттам се появи мъж — най-характерните му черти бяха шкембе с големина на баскетболна топка и дебели очила, над които надвисваха рунтави вежди. На челото му се спускаше идеалният бретон на перука.

— Аз съм Гордън Стодард, директорът на „Хилсайд“. Госпожа Аткинс ми каза, че сте детективи. Помолих я да провери за този Маки. Това име не ми говори нищо, а аз съм от близо двайсет и пет години. Знаете ли точно кога е бил ученик? Това може дай помогне в търсенето.

Бош се изненада. Стодард изглеждаше на около четирийсет и пет. Да не беше постъпил в „Хилсайд“ направо след училище? Нямаше представа дали това подсказва колко плащат на преподавателите тук, или говори за всеотдайността на директора към училището. Все пак се съмняваше, че е заради заплатата.

— Става въпрос за осемдесетте години, ако изобщо е учил тук. Това е било доста отдавна, за да си го спомняте.

— Да, обаче помня завършилите ученици. Повечето. Не съм директор от двайсет и пет години. Първо бях учител. Преподавах естествознание, след това станах заместник-директор по учебната част.

— Спомняте ли си Ребека Верлорън? — попита Райдър.

Стодард пребледня.

— Да, спомням си я. Преподавах й естествознание. Това ли е проблемът? Арестували ли сте това момче, Маки? Искам да кажа, предполагам, че вече е мъж. Той ли е?

— Не знаем, господин Стодард — побърза да го прекъсне Бош. — Преразглеждаме делото и изскочи неговото име, така че трябва да го проверим. Нищо повече.

— Видяхте ли плочата? — попита директорът.

— Моля?

— На стената в централния коридор. Има паметна плоча на Ребека. Учениците от нейния клас събраха парите и я поставиха. Много е мило, но естествено, също е и много тъжно. Обаче си изпълнява целта. Трябва да помним Ребека Верлорън.

— Не сме я забелязали. На излизане ще обърнем внимание.

— Много хора още я помнят. Тук заплатите може да не са големи и повечето преподаватели трябва да работят на две места, за да свързват двата края, но въпреки това са много лоялни. Останали са неколцина от учителите на Ребека. Една от учителките, госпожа Сейбъл, даже й беше съученичка и после се върна да преподава при нас. Всъщност Бейли беше една от най-добрите й приятелки, струва ми се.

Бош хвърли поглед към Райдър и тя вдигна вежди. Бяха обсъждали как да потърсят приятелите на Беки Верлорън, но тук възможността им се откриваше сама. Хари си спомняше името Бейли. Едно от трите момичета, с които Ребека бе пренощувала, преди да изчезне — Бейли Костър.

Знаеше, че това е нещо повече от възможност да разпитат свидетел. Ако сега не отидеха при госпожа Сейбъл, тя сигурно щеше да научи за Роланд Маки от Стодард. Бош не искаше да стане така. Искаше да ограничи информацията до участниците в случая.

— Тя тук ли е днес? — попита той. — Може ли да поговорим с нея?

Директорът погледна часовника на стената до масата.

— Ами, в момента е в час, обаче той свършва след двайсетина минути. Сигурен съм, че ако изчакате, ще можете да разговаряте с нея.

— Няма проблем.

— Добре, ще пратя съобщение в класната й стая и ще я помоля след часа да дойде в канцеларията.

На вратата се появи госпожа Аткинс.

— Всъщност, ако не възразявате, предпочитаме да се срещнем с нея в класната й стая — обади се Райдър. — Не искаме да се чувства неудобно.

Бош кимна. Райдър беше на същата честота. Госпожа Сейбъл не биваше да получи никакво съобщение. Не трябваше да мисли за Беки Верлорън, преди да могат да я наблюдават и слушат.

— Както желаете — съгласи се директорът.

После забеляза, че госпожа Аткинс е застанала зад него, и я помоли да съобщи какво е открила.

— Нямаме данни тук да е учил Роланд Маки — каза тя.

— Натъкнахте ли се на някого с тая фамилия? — попита Райдър.

— Да, някой си Грегъри Маки е учил тук две години, хиляда деветстотин деветдесет и шеста и деветдесет и седма.

Имаше някаква далечна възможност това да е по-малък брат или братовчед на заподозрения. Можеше да се наложи да проверят това име.

— Бихте ли погледнали дали има адрес или номер за връзка с него?

Госпожа Аткинс се обърна към Стодард за разрешение, той й кимна и тя отиде да донесе желаната информация. Бош вдигна поглед към стенния часовник. Имаха да убият почти двайсет минути.

— Господин Стодард, може ли да прегледаме годишниците от края на осемдесетте години, докато чакаме госпожа Сейбъл? — попита той.

— Да, естествено. Ще ви заведа в библиотеката и ще ви ги дам.

На път за библиотеката директорът им показа паметната плоча на Ребека Верлорън в централния коридор. На плочата имаше простичко посвещение с нейното име, годините на раждането и смъртта й и младежкото обещание „Вечно ще те помним“.

— Беше много мило дете — каза Стодард. — И много емоционална. И семейството й. Ужасна трагедия.

После избърса с ръкав праха от ламинираната фотография на усмихнатата Беки Верлорън.

Библиотеката се намираше зад ъгъла. Неколцина ученици седяха до масите или обикаляха стелажите. Наближаваше краят на учебния ден. Стодард шепнешком ги покани да седнат на една маса и се изгуби между лавиците. След минута се върна с три дебели годишника и ги остави пред тях. На кориците пишеше „Veritas“1 и съответната година. Директорът им беше донесъл годишниците за 1986-а, 1987-а и 1988-а.

— Това са последните три години — поясни той. — Тя учи тук още от първи курс, така че ако искате и предишните, само кажете. Те са на лавицата.

Хари поклати глава.

— Засега това ни стига. Преди да си тръгнем, ще се отбием в канцеларията. И без това трябва да получим оная информация от госпожа Аткинс.

— Добре. Ще ви оставя да си вършите работата.

— А, можете ли да ни упътите към класната стая на госпожа Сейбъл?

Стодард им даде номера на стаята и им обясни как да стигнат дотам, после се извини и каза, че се връща в канцеларията. Преди да излезе, прошепна няколко думи на момчетата, които седяха на масата до вратата. Учениците се наведоха и вдигнаха раниците си, които бяха захвърлили на пода, за да не пречат на придвижването между масите. Нещо в небрежно стоварените на пода раници напомни на Бош за Виетнам — през войната момчетата пускаха мешките си там, където спираха, без да ги е грижа за нищо друго, освен да смъкнат товара от плещите си.

Щом директорът излезе, учениците направиха физиономии към вратата.

Райдър изпревари Бош и взе годишника за 1988-а. Хари се задоволи с 1986-а. Не очакваше да открие нищо ценно, след като госпожа Аткинс беше опровергала теорията му, че Роланд Маки по някое време е учил в „Хилсайд“, но е напуснал преди убийството. Вече се бе примирил с мисълта, че връзката между Маки и Беки Верлорън се крие другаде, ако изобщо беше съществувала.

Пресметна наум и прелисти страниците, докато стигна до снимките на осми курс. Бързо намери снимката на Беки Верлорън. Момичето имаше плитки и зъбни шини. Усмихваше се, но изглежда, тъкмо започваше онзи период на пуберска тромавост. Бош се съмняваше, че е била доволна от вида си в годишника. Прегледа груповите снимки с различните кръжоци и организации на випуска и така проследи извънкласните й дейности. Беки бе играла футбол, имаше я на снимките на кръжоците по естествознание и изобразително изкуство и беше участвала в ученическото ръководство. На всички снимки стоеше на задния ред или отстрани. Хари се зачуди дали там я е поставял фотографът, или просто така се е чувствала по-добре.

Райдър бавно разглеждаше годишника от 1988-а, обръщаше внимание на всяка страница и по някое време побутна тома към Бош — беше стигнала до учителите. Посочи му снимката на младия Гордън Стодард. Косата му бе много по-дълга и не носеше очила. Освен това беше по-слаб и изглеждаше по-як.

— Погледни го — каза Киз. — Никой не бива да остарява.

— Но всеки трябва да получи шанс.

Бош продължи с годишника от 1987-а. Хубостта на Беки Верлорън очевидно тъкмо разцъфтяваше. Усмивката й бе по-широка, по-уверена. Даже още да беше с шини, не се забелязваха. На груповите снимки се беше преместила по-напред и към центъра. На снимките на ученическото ръководство вече не бе председател на класа, но ръцете й бяха скръстени в решителна поза. Спокойно отправеният й към обектива поглед му подсказваше, че момичето вече ходи насам-натам. Само че някой го беше спрял.

Прелисти още няколко страници и затвори годишника. Чакаше звънецът да бие, за да могат да разговарят с Бейли Костър-Сейбъл.

— Нищо ли няма? — попита Райдър.

— Нищо ценно — отвърна Бош. — Обаче не беше излишно да я видим. В контекст. В нейната среда.

— Да. Погледни тук.

Двамата седяха един срещу друг. Тя обърна годишника от 1988-а наопаки, за да му го покаже. Беше стигнала до груповите снимки. В горната половина на дясната страница имаше фотография на момче и четири момичета, позиращи пред стената на входа на ученическия паркинг. Едното Момиче беше Беки Верлорън. Над снимката пишеше „Ученическо ръководство“. Отдолу бяха посочени имената и длъжностите на всички. Беки Верлорън беше „член на ученическия съвет“, а Бейли Костър — „председател на класа“.

Райдър понечи да завърти тома пак към себе си, но Бош я задържа за момент, вторачен в снимката. Позата и стилът му показваха, че Беки Верлорън е оставила тийнейджърската неловкост зад гърба си. Не можеше да нарече ученичката на снимката „момиче“. Тя беше на път да се превърне в привлекателна и самоуверена млада жена. Детективът пусна годишника и Киз го придърпа към себе си.

— Щяла е да разбива мъжките сърца — подметка Бош.

— Може вече да ги е разбивала. Може да е избрала неподходящия човек, чието сърце да разбие.

— При теб има ли нещо друго?

— Погледни.

Тя отново обърна тома към него. На двете страници имаше снимки от екскурзия на кръжока по изобразително изкуство във Франция от предишното лято: двайсетина ученици, момчета и момичета, както и неколцина родители или учители, застанали пред Нотър Дам, в двора на Лувъра и на туристическо корабче по Сена. Райдър посочи Ребека Верлорън на една от снимките.

— Значи е ходила във Франция — рече Хари. — И какво от това?

— Може да се е запознала с някого там. В тая история може да има чуждестранна връзка. Може да се наложи да идем там и да проверим.

Опитваше се да скрие усмивката си.

— Да — отвърна Бош. — Попълни командировъчните. Прати ги на шестия етаж.

— Божичко, Хари, май че чувството ти за хумор си е останало в пенсия.

— Сигурно.

Училищният звънец би и сложи край както на часовете, така и на дискусията. Бош и Райдър станаха, оставиха годишниците на масата, излязоха от библиотеката и следвайки упътванията на Стодард, се запътиха към класната стая на Бейли Сейбъл, като се пазеха от бързащите към изхода ученици. Момичетата носеха карирани полички и бели блузи, а момчетата — тъмнозелени панталони с бяло поло.

Надникнаха през отворената врата на стая Б-6. Жената на катедрата не вдигна поглед от тестовете, които оценяваше. Бейли Сейбъл. Почти не приличаше на председателката на класа, чиято снимка бяха видели в ученическия годишник. Косата й беше по-тъмна и по-къса, тялото й — по-широко и по-тежко. Също като Стодард, носеше очила. Бош знаеше, че е само трийсет и две — трийсет и три годишна, ала изглеждаше по-възрастна.

В стаята имаше и една ученичка, хубавко русокосо момиче, което прибираше учебниците в раницата си. Когато свърши и дръпна ципа, тръгна към вратата и каза:

— Довиждане, госпожо Сейбъл.

— Довиждане, Кейтлин.

Ученичката пътьом любопитно изгледа Бош и Райдър. Те влязоха в класната стая и Бош затвори вратата. Това накара Бейли Сейбъл да вдигне поглед от тестовете.

— Какво обичате?

Хари пое инициативата.

— Господин Стодард каза, че може да дойдем при вас.

И се приближи към бюрото. Учителката го погледна предпазливо.

— Родители ли сте?

— Не, ние сме детективи, госпожо Сейбъл. Казвам се Хари Бош, а това е Кизмин Райдър. Искаме да ви зададем няколко въпроса за Беки Верлорън.

Тя реагира така, сякаш са я ударили в корема. След толкова години мъката все още бе точно под повърхността.

— Боже Господи!

— Съжаляваме, че идваме така неочаквано — каза Бош.

— Какво е станало? Открихте ли кой…

Не довърши.

— Просто пак работим по случая. И вие можете да ни помогнете.

— С какво?

Бош бръкна в джоба си и извади полицейската снимка от досието на Роланд Маки в службата за условно освобождаване — снимка на осемнайсетгодишен крадец на коли. Сложи я върху най-горния тест и учителката я погледна.

— Познавате ли човека на снимката? — попита Хари.

— Направена е преди седемнайсет години — прибави Райдър. — Приблизително по времето на смъртта на Беки.

Бейли Сейбъл се взираше в предизвикателно отправените към обектива очи на Маки. Дълго не каза нищо. Бош се обърна към партньорката си и кимна — знак, че може би трябва да поеме разпита.

— Прилича ли ви на някого, с когото вие, Беки или някоя ваша приятелка може да сте се срещали? — попита Киз.

— Тук ли е учил? — най-после проговори Сейбъл.

— Едва ли. Обаче знаем, че е живял в квартала.

— Той ли е убиецът?

— Не знаем. Просто проверяваме дали е имало връзка между него и Беки.

— Как се казва?

Райдър хвърли поглед към Бош и той отново кимна.

— Казва се Роланд Маки. Изглежда ли ви познат?

— Не. Трудно ми е да си спомня. Да си спомня лица на непознати, искам да кажа.

— Значи определено не го познавате, така ли?

— Определено.

— Смятате ли, че Беки може да го е познавала, без вие да знаете?

Тя дълго мисли.

— Ами, възможно е. Нали разбирате, оказа се, че е била бременна. Аз не подозирах за това и предполагам, че може да не съм знаела и за него. Той ли е…

— Не знаем.

Учителката сама бе насочила разпита към следващата група въпроси на Бош.

— Госпожо Сейбъл, оттогава са минали много години. Ако тогава сте мълчали заради приятелката си, ще ви разберем. Но ако знаете още нещо, сега можете да ни го кажете. Това сигурно е последният опит да разгадаем загадката.

— Бременността й ли имате предвид? Наистина не знаех. Съжалявам. И аз бях също толкова изумена, колкото и всички останали, когато полицията започна да разпитва за това.

— Ако Беки е искала да сподели с някого, това нямаше ли да сте вие?

Тя отново не отговори веднага.

— Не знам. Бяхме много близки, обаче тя беше близка и с други момичета. Четири приятелки бяхме тук още от първи курс. Бяхме се кръстили Котешкия клуб, защото всички имахме котенца. В различни периоди и години всяка от нас беше по-близка с една от другите, това постоянно се променяше. Но като група винаги се държахме заедно.

Бош кимна.

— Онова лято, когато отвлякоха Беки, коя беше най-близка с нея?

— Сигурно Тара. Тя го понесе най-тежко.

Хари погледна Райдър. Мъчеше се да си спомни имената на момичетата, с които Беки бе пренощувала два дни преди смъртта си.

— Тара Уд ли? — попита партньорката му.

— Да. Онова лято двете се мотаеха много заедно, защото бащата на Беки имаше ресторант в Малибу и те работеха там. Деляха си едно място. Като че ли не говореха за нищо Друго.

— Какво говореха? — продължи Райдър.

— А, нали знаете — кои звезди ходели там. Хора като Шон Пен и Чарли Шийн. Понякога говореха и за хората, Които работели в ресторанта, обсъждаха кои били готини. Нищо особено интересно за мен, защото не работех там.

— Обръщаха ли особено внимание на някого?

— Не, поне не си спомням. Просто обичаха да си приказват, защото бяха толкова различни, сърфистки и бъдещи актриси. Тара и Беки бяха калифорнийски момичета. За тях това беше нещо като културен бунт.

— Тя ходеше ли с някого от ресторанта? — попита Бош.

— Поне аз не знам. Но както казах, нямах представа за бременността, така че явно в живота й е имало някой, за когото не съм подозирала. Пазила го е в тайна.

— Завиждахте ли им, че работят там? — обади се Райдър.

— Не. Изобщо. Нямаше нужда да работя и това много ме радваше.

Киз насочваше разговора нанякъде, затова Бош я остави да продължи.

— С какво се забавлявахте, когато бяхте заедно? — попита тя.

— Ами… с обичайните неща. Ходехме заедно на пазар, на кино, такива работи.

— Кои от вас имаха коли?

— Ние с Тара. Тара имаше кабрио. Ходехме…

Сейбъл млъкна: спомняше си за миналото.

— Да? — подкани я Райдър.

— Просто си спомних, че след училище често ходехме в Лаймкилн Кениън. Тара имаше хладилник в багажника и баща й не забелязваше, че отмъква бира от вкъщи. Веднъж ни спря полицейска кола. Скрихме бирите под униформените си поли. Свършиха идеална работа. Полицаят не забеляза. — Тя се усмихна. — Естествено, откакто преподавам тук, внимавам за такива неща. Униформата още си е същата.

— Ами преди Беки да започне работа в ресторанта? — Бош искаше да върне разговора към Беки Верлорън. — Веднага след края на учебната година е била болна една седмица. Отидохте ли да я видите, обадихте ли й се по телефона?

— Сигурна съм, че съм й се обаждала. Това беше, когато казаха, че сигурно е абортирала. Значи всъщност не е била болна. Просто се е възстановявала. Обаче аз не знаех. Мислила съм си, че е болна. Не си спомням дали сме разговаряли точно оная седмица.

— Навремето детективите зададоха ли ви всички тия въпроси?

— Да.

— Къде би отишло момиче от гимназията „Хилсайд“, ако забременее? — попита Райдър. — По онова време, искам да кажа.

— Имате предвид клиника или лекар?

— Да.

Шията на Бейли Сейбъл се изчерви. Въпросът я засрамваше. Тя поклати глава.

— Не знам. Това беше също толкова смайващо, нали разбирате, колкото и убийството на Беки. Накара ни да си помислим, че всъщност не сме познавали приятелката си. Беше много тъжно, защото осъзнах, че тя не ми се е доверявала достатъчно, за да споделя тия неща. Знаете ли, още си го мисля, когато си спомням за едно време.

— Тя имаше ли гаджета, за които сте знаели? — попита Бош.

— Онова лято — не. По-рано имаше гадже, но той се пресели на Хаваите с родителите си. Това беше предишното лято. После си мислех, че през цялата учебна година е била сама. Нали разбирате, не ходеше на танци и мачове с момчета. Обаче явно съм сбъркала.

— Заради бременността — вметна Райдър.

— Ами да. Това е очевидно, нали?

— Кой е бил мъжът? — Бош се надяваше, че директният въпрос може да предизвика реакция, която да проследи.

Ала Сейбъл сви рамене.

— Нямам представа. Винаги съм се питала същото.

Той кимна. Не бе постигнал нищо.

— Раздялата с момчето, което се е преселило на Хаваите — как го преживя Беки?

— Ами, струваше ми се, че това й е разбило сърцето. Наистина го понесе тежко. Бяха като Ромео и Жулиета.

— Защо?

— Разделиха ги родителите им.

— Искате да кажете, че родителите им не са искали двамата да ходят заедно?

— Не, баща му си намери работа или нещо подобно на Хаваите. Трябваше да се преселят и това ги раздели.

Бош отново кимна. Не знаеше дали тези сведения ще са им от полза, но разбираше, че е важно да хвърли колкото може по-широка мрежа.

— Знаете ли къде е сега Тара Уд?

Сейбъл поклати глава.

— Не дойде на десетата годишнина от завършването ни. Изгубих връзка с нея. Още се чуваме с Грейс Танака от време на време. Обаче тя живее в Залива и не се виждаме често.

— Можете ли да ни дадете номера й?

— Естествено.

Тя се наведе, изтегли едно от чекмеджетата на бюрото и извади чантичката си. Докато търсеше бележника си, Бош вдигна снимката на Маки от бюрото и я прибра в джоба си. Сейбъл продиктува телефонния номер и Райдър го записа в тефтерчето си.

— Пет десет — каза Киз. — Къде е това, в Оукланд ли?

— Тя живее в Хейуърд. Иска да се пресели в Сан Франциско, но там е прекалено скъпо за нейните доходи.

— С какво се занимава?

— Скулпторка е, работи с метал.

— Фамилията й още ли е Танака?

— Да. Така и не се омъжи. Тя…

— Да?

— Оказа се лесбийка.

— Как се оказа?

— Ами, имам предвид, че ние не знаехме. Тя криеше от нас. Пресели се там и веднъж преди осем години й отидох на гости. Тогава разбрах.

— Толкова очевидно ли беше?

— Да.

— Тя дойде ли на десетата годишнина от завършване на училище?

— Да, дойде. Забавлявахме се, обаче стана и тъжничко, защото хората говореха за Беки, за това, че убиецът така и не е разкрит. Предполагам, че Тара затова я нямаше. Не е искала да си припомня случилото се с Беки.

— Е, може да направим нещо по тоя въпрос до двайсетата ви годишнина — подметка Бош и веднага съжали за лекомислената си забележка. — Извинявайте, не биваше да го казвам.

— Надявам се да направите нещо. Постоянно си мисля за нея. Все се питам кои са го направили и защо не са разкрити. Всеки ден, когато идвам на училище, гледам снимката й на паметната плоча. Странно е. Аз участвах в събирането на пари за тая паметна плоча, когато бях председателка на класа.

— Кои са го извършили ли?

— Моля?

— Използвахте множествено число.

— Не знам. Той, тя, какво значение има?

Бош кимна.

— Благодаря, че ни отделихте от времето си, госпожо Сейбъл. Бихте ли ни направили услугата да не разговаряте за това с никого? Не искаме хората да са подготвени за въпросите ни, нали ме разбирате?

— Като с мен ли?

— Точно така. И ако се сетите за още нещо, каквото и да било, за което искате да поговорим, партньорката ми ще ви Даде визитка с нашите номера.

— Добре.

Мислите й като че ли се бяха отнесли в миналото. Детективите се сбогуваха и я оставиха с купчината й тестове. Бош си помисли, че учителката сигурно си спомня времето, когато четири момичета са били най-добри приятелки и бъдещето е искряло пред тях като океан.

Преди да напуснат училището, се отбиха в канцеларията, за да видят дали в училищния архив има актуална информация за връзка с бившата ученичка Тара Уд. Гордън Стодард бе помолил госпожа Аткинс да провери, ала резултатът се оказа отрицателен. Бош попита дали може да преснимат снимките от годишника за 1988-а и директорът се съгласи.

— Тъкмо си тръгвам — каза той. — Ще ви изпратя.

Докато вървяха към библиотеката, приказваха за общи неща. Стодард им даде годишника, после още веднъж спря с тях — пред паметната плоча. Бош прокара пръсти по релефните букви. Забеляза, че ръбовете са се изгладили през годините — безброй ученици бяха правили същото.

11

Панорама Сити се намираше от източната страна на магистрала 405, зад границата на Девънширския участък.

Кварталът беше откъснат от северната част на Ван Найс преди много години, когато обитателите му бяха решили, че трябва да се дистанцират от неговата лоша слава. Всъщност нищо не се бе променило освен името и няколко пътни знака. И все пак Панорама Сити навяваше асоциации за чисто и красиво място без престъпност и това даваше самочувствие на местните жители. Само че беше изтекло много време и отделни групи бяха подали заявления пак да преименуват квартала си, за да се дистанцират, ако не физически, поне като имидж, от лошата слава на Панорама Сити. Бош си помисли, че по този начин Лос Анджелис се подмладява. Като писател или актьор, който постоянно си сменя псевдонима, за да остави провалите зад гърба си и да започне на чисто, макар и със същата писалка и стил.

Както се очакваше, Роланд Маки вече не фигурираше сред служителите на транспортната компания, в която беше работил по време на последната си условна присъда. Но също според очакванията, не бе скрил следите си особено интелигентно. В досието от службата за условно освобождаване се съдържаше информация за работните места през целия ту живот, по-голямата част от който беше преминала в условни освобождавания или присъди. По време на предишните периоди под наблюдението на щатските власти Маки беше карал влекач в други две фирми. Представяйки се за негова позната, Райдър се обади и лесно откри сегашната му месторабота: „Тампа Тоуинг“. Позвъни и там и попита дали Маки е на смяна. След малко затвори телефона и се обърна към партньора си.

— „Тампа Тоуинг“. Застъпва в четири.

Бош си погледна часовника. До четири оставаха десет минути.

— Да се отбием да го видим. После ще проверим адреса му. Къде е фирмата?

— На Тампа и Роско. Трябва да е срещу болницата.

— Болницата е на Роско и Рисида. Защо не са я нарекли „Роско Тоуинг“?

— И какво ще правим, след като го видим?

— Ами, ще идем при него и ще го питаме дали преди седемнайсет години е убил Беки Верлорън, той ще каже „да“ и ще го закараме в управлението.

— Стига бе, Бош.

— Не знам. Ти какво искаш да направим?

— Ще проверим адреса му, както каза ти, и после мисля, че сме готови за родителите. Трябва да поговорим с тях за тоя човек, преди да му изиграем театър. Особено номера с вестника. Предлагам да се отбием в къщата и да се срещнем с майката. И без това сме тук. Защо да не идем?

— Искаш да кажеш, ако е останала тук — отвърна той. - Провери ли и нея през АвтоТрек?

— Нямаше нужда. Още е тук. Нали чу Гарсия. Призракът на момиченцето й витае в оная къща. Съмнявам се, че тя някога ще я напусне.

Бош си помисли, че е права, ала не каза нищо. Продължи на изток по Девъншир Булевард до Тампа Авеню и зави по Роско Булевард. Стигнаха до пряката в четири без няколко минути. „Тампа Тоуинг“ всъщност беше сервиз на „Шеврън“ с два обслужващи екипа. Хари паркира на търговското площадче оттатък улицата и угаси мотора.

Не се изненада, когато четири часът дойде и отмина, без да има и следа от Роланд Маки. Не го смяташе за човек, който гори от нетърпение да върти геврека.

— Как мислиш? — попита Райдър в четири и петнайсет. — Дали моето обаждане може да…

— Ето го.

Трийсетинагодишно камаро с боядисани в сиво калници влезе в сервиза и спря до компресора. Бош едва успя да зърне шофьора, но това му стигаше, за да го познае. Отвори жабката и извади бинокъла, който си бе купил от самолетния каталог по време на един полет до Лае Вегас.

Смъкна се на седалката и погледна през бинокъла. Маки слезе от камарото и тръгна към отворения гараж на сервиза. Носеше униформен тъмносин панталон и светлосиня риза. На левия джоб на гърдите му имаше овално пришито парче с надпис „Ро“. От задния му джоб стърчаха работни ръкавици.

На хидравличния лифт в гаража имаше стар форд и отдолу работеше монтьор с въздушен гаечен ключ. При появата на Маки мъжът с гаечния ключ нехайно вдигна ръка и двамата с новодошлия плеснаха длани във въздуха. Маки спря и другият монтьор му каза нещо.

— Предполагам, че му съобщава за телефонното обаждане — каза Бош. — Маки не изглежда особено загрижен. В момента вида мобифон от джоба си. Сигурно звъни на човека, който си мисли, че го е търсил.

И като четеше по устните на Маки, продължи:

— Ей, ти ли си ме търсила?

Разговорът скоро приключи.

— Явно не — каза Бош.

Маки прибра мобилния телефон в джоба си.

— Обади се само на един номер — отбеляза Райдър. — Явно не води богат обществен живот.

— На ризата му пише „Ро“ — отвърна Хари. — Ако приятелят му е казал, че са търсили Роланд, Маки може да го е свел до единствената жена, която го нарича така.

— Какво прави сега?

— Не го виждам. Влезе навътре.

— Може би трябва да се измъкнем оттук, преди да започне да се оглежда, а?

— Я стига. Само едно обаждане и вече си мислиш, че ще реши, че някой го дебне след седемнайсет години?

— Не, не заради Беки. Безпокоя се за онова, в което се е забъркал в момента. Може да сме се натъкнали на нещо, без изобщо да подозираме.

Бош свали бинокъла. Райдър имаше право. — Добре, видяхме го. Да се махаме оттук. Да вървим при Мюриъл Верлорън.

— Ами Панорама Сити?

— Панорама Сити може да почака. И двамата сме наясно, че той вече не живее на оня адрес. Проверката му е чиста формалност.

Хари даде на заден, за да излезе от паркинга.

— Смяташ ли, че първо трябва да се обадим на Мюриъл? — попита Райдър.

— Не. Ще й се изтърсим изневиделица.

— Да бе. Много ни бива за тия неща.

12

След десет минути бяха пред къщата на Верлорън. Кварталът, в който беше живяла Беки, все още изглеждаше приятен и безопасен. Ред Меса Уей бе с широки тротоари и много дървета Повечето къщи бяха големи, с просторни дворове. През шейсетте години тъкмо по-големите имоти бяха привличали хората в северозападния край на града. Четири десетилетия по-късно дърветата бяха пораснали и кварталът имаше вид на сплотена общност.

Домът на семейство Верлорън беше един от малкото с втори етаж. Пак си бе класическо ранчо, но покривът беше повдигнат над двойния гараж. От следственото дело Бош знаеше, че спалнята на Беки е била в дъното над гаража.

Паркираха на отбивката и тръгнаха към входа. Бош натисна звънеца и чу как звънът отеква вътре — единичен тон, някак много далечен и самотен.

Отвори жена, облечена в безформен дълъг син пуловер, който скриваше безформеното й тяло. Носеше сандали с равни подметки. Косата й беше боядисана в червено с прекалено оранжев оттенък. Приличаше на самоделно изпълнение, което не е минало според плановете, но тя или не бе забелязала, или не я беше грижа. В мига, в който вратата се открехна, през процепа се шмугна сива котка и изфуча в предния двор.

— Къде побягна пак, Смоук! — извика жената. После ги погледна. — Какво обичате?

— Госпожа Верлорън? — попита Райдър.

— Да, какво има?

— Ние сме от полицията. Бихме искали да поговорим за дъщеря ви.

Още щом Киз изрече думата „полиция“ и преди да стигне до „дъщеря“, Мюриъл Верлорън вдигна ръце към устата си и реагира така, сякаш тъкмо й съобщаваха за смъртта на Беки.

— Боже Господи! Кажете ми, че сте го заловили! Кажете ми, че сте заловили мръсника, който ми отне момиченцето.

Райдър утешително протегна ръка към рамото й.

— Не е толкова просто, госпожо. Може ли да поговорим вътре?

Жената се отдръпна и ги пусна да влязат. Като че ли шепнеше нещо и Бош си помисли, че се моли. Щом влязоха, Мюриъл затвори вратата, но не и преди още веднъж да извика на избягалата котка.

Вътре миришеше така, като че ли котката не бягаше достатъчно често. Жената ги въведе в грижливо подредена дневна, ала със стари захабени мебели. Във въздуха се носеше специфичната миризма на котешка урина. Бош съжали, че не е поканил Мюриъл Верлорън на разговор в Паркър Сентър, но знаеше, че това щеше да е грешка. Трябваше да разгледат тази къща.

Седнаха един до друг на дивана, а жената се тръшна на един от фотьойлите срещу тях. Хари забеляза отпечатъци от лапи по стъклото върху масичката.

— Какво става? — отчаяно попита тя. — Има ли нещо ново?

— Ами, новото е това, че преразглеждаме случая — отвърна Киз. — Аз съм детектив Райдър, а това е детектив Бош. Работим в отдел „Неприключени следствия“ в Пар-кър Сентър.

На път за къщата двамата се бяха уговорили да действат предпазливо със сведенията, които съобщават на членовете на семейство Верлорън. Докато не се запознаеха с отношенията им, щеше да е по-добре да взимат, отколкото да дават.

— Има ли нещо ново? — настойчиво повтори Мюриъл.

— Тъкмо започваме. В момента проверяваме старата информация. Опитваме се да наберем скорост. Просто решихме да се отбием и да ви кажем, че пак работим по случая.

Жената като че ли се пооклюма. Явно си бе помислила, че след като полицията се появява след толкова години, трябва да има нещо ново. Бош изпита мимолетно угризение, че ще скрие ДНК съответствието — джакпота, — но смяташе, че засега така е по-добре.

— Има някои неща — почна той. — Първо, докато преглеждахме следствените материали, се натъкнахме на тази снимка.

Извади снимката на осемнайсетгодишния Роланд Маки от джоба си и я остави на масичката пред Мюриъл. Тя веднага се наведе да я погледне.

— Не сме сигурни каква е връзката — продължи Хари. - Решихме, че може да разпознаете тоя човек и да ни кажете дали сте го познавали навремето.

Тя безмълвно се взираше в снимката.

— Направена е през хиляда деветстотин осемдесет и осма — прибави Бош.

— Кой е този човек? — попита Мюриъл.

— Не сме сигурни. Казва се Роланд Маки. Има досие с дребни престъпления, извършени след смъртта на дъщеря ви. Не сме сигурни защо снимката му е в делото. Познавате ли го?

— Питахте ли Арт или Рон за това?

Бош понечи да попита кои са Арт и Рон, после се сети.

— Всъщност детектив Грийн отдавна се е пенсионирал и е починал. Детектив Гарсия вече е комисар. Разговаряхме с него, обаче не можеше да ни помогне с Маки. Ами вие? Дали не е бил познат на дъщеря ви? Познавате ли го?

— Може и да е бил. Нещо в него ми се струва познато.

— Сещате ли се откъде го познавате?

— Не, не си спомням. Защо не ми кажете повече? Това може да опресни паметта ми.

Хари хвърли поглед към Райдър. Това не беше съвсем неочаквано, но нещата винаги се усложняваха, когато родителят на жертвата гореше от нетърпение да помогне или просто питаше какво искат да каже. Мюриъл Верлорън бе чакала седемнайсет години правосъдната система да се добере до убиеца на дъщеря й. Беше ясно, че внимателно ще подбира отговорите, за да не попречи по никакъв начин за това. В момента нямаше абсолютно никакво значение дали Маки е истинският убиец. Изтеклите години се бяха отнесли жестоко с нея и с паметта на детето й. Някой трябваше да плати за това.

— Не можем да ви кажем, защото не знаем, госпожо Верлорън — отвърна Бош. — Помислете и ни кажете дали си го спомняте.

Тя тъжно кимна, като че ли смяташе, че това е поредната пропусната възможност.

— Как се издържате, госпожо Верлорън? — попита Райдър.

Това сякаш откъсна Мюриъл от света на спомените и желанията й.

— Продавам разни неща — безразлично заяви тя. — По Интернет.

Двамата зачакаха обяснение, но не получиха.

— Какви неща? — продължи Киз.

— Каквито намеря. Ходя по гаражни разпродажби. Търся разни неща. Книги, играчки, дрехи. Хората купуват какво ли не. Тая заран продадох две халки за салфетки за петдесет долара. Бяха много стари.

— Искахме да попитаме мъжа ви за снимката — обади се Бош. — Знаете ли къде можем да го открием?

Мюриъл поклати глава.

— Някъде в страната на играчките. От много отдавна не съм го чувала.

Възцари се мрачно мълчание. Повечето приюти за бездомници в центъра на Лос Анджелис бяха съсредоточени в края на Квартала на играчките, на няколко преки от фабриките, складовете на едро и магазините за играчки. Не бе необичайно да заварят бездомник, заспал на входа на такъв магазин.

Мюриъл Верлорън всъщност искаше да каже, че съпругът й се е изгубил в света на носещите се по течението човешки отрепки. Беше пропаднал от собственик на ресторант, посещаван от звезди, до бездомен скитник. Само че тук имаше противоречие. Той все още имаше дом. Просто не можеше да живее в него заради случилото се. А жена му никога нямаше да си тръгне оттук.

— Кога се разведохте? — попита Райдър.

— Нямаме официален развод. Мислех си, че Робърт ще се събуди и ще осъзнае, че колкото и далеч да тича, човек не може да избяга от онова, което го е сполетяло. Мислех си, че ще го проумее и ще се прибере. Още не се е прибрал.

— Смятате ли, че сте познавали всички приятели на дъщеря си? — върна си инициативата Бош.

Мюриъл дълго размишлява над този въпрос.

— До сутринта на изчезването й смятах, че ги познавам. Обаче после започнахме да научаваме разни неща. Тя беше имала тайни. Мисля, че това е едно от нещата, които най-много ме измъчват. Не че е имала тайни от нас, а че е смятала за нужно да крие разни работи. Ако ни ги беше казвала, животът ни може би щеше да се развие по друг начин.

— Бременността ли имате предвид?

Тя кимна.

— Какво ви кара да смятате, че това е свързано със смъртта й?

— Просто майчински инстинкт. Нямам доказателство. Просто си мисля, че с това се е започнало.

Бош също кимна. Ала не можеше да обвинява дъщерята за тайните й. На нейната възраст той вече живееше сам. Нямаше представа какви отношения би поддържал с истинските си родители.

— Разговаряхме с комисар Гарсия — рече Райдър. — Той ни съобщи, че преди няколко години ви върнал дневника на дъщеря ви. Пазите ли го?

Мюриъл се сепна.

— Чета го всяка вечер. Нали няма да ми го вземете? Той е моята библия!

— Налага се да го вземем назаем и да го преснимаме. Комисар Гарсия е трябвало да направи копие още навремето, но е пропуснал.

— Не искам да го изгубя.

— Няма, госпожо Верлорън. Обещавам ви. Ще го преснимаме и веднага ще ви го върнем.

— Сега ли го искате? Той е до леглото ми.

— Да, моля.

Мюриъл Верлорън стана и тръгна по коридора, който водеше към лявата половина на къщата. Бош погледна Райдър и повдигна вежди в безмълвен въпрос. Тя сви рамене, което означаваше, че ще го обсъдят по-късно.

— Преди време дъщеря ми искаше да си вземе още една котка — прошепна Хари. — Бившата ми отказа: една й стигала. Сега разбирам защо.

Райдър се усмихна.

Мюриъл се върна с книжка в ръце. Кориците бяха на цветя. „Моят дневник“, гласеше златният релефен надпис. Златната боя се лющеше. Явно често държаха дневника в ръце. Жената го подаде на Райдър и тя направи всичко възможно да покаже уважението си.

— Ако не възразявате, госпожо Верлорън, бихме искали да поогледаме дома ви — каза Бош. — За да свържем онова, което сме видели и прочели в делото, с действителното разположение на къщата. Искам също да хвърля един поглед на задната врата.

Тя посочи с ръка накъде трябва да вървят. Детективите се изправиха.

— Всичко се промени — предупреди ги жената. — По-рано над нас нямаше къщи. От нашата врата човек направо се изкачваше по планинския склон. После го терасираха и сега там има къщи. За милиони долари. Построиха имение на мястото, където откриха момиченцето ми. Мразя го.

Нямаше какво дай отговорят. Бош само кимна и я последва по къс коридор, който водеше до кухнята. В задния двор се излизаше през врата със стъклен прозорец. Мюриъл я отключи и излязоха навън. Озоваха се на стръмен склон, който се изкачваше към евкалиптова горичка. Между дърветата се червенееше покрив на голяма къща.

— По-рано там горе беше съвсем голо — поясни жената. — Имаше само дървета. Сега там са къщите. Има портал. Не ме пускат да се качвам като едно време. Мислят ме за скитница или нещо подобно, защото понякога се качвах и си правех пикник на мястото на Беки.

Бош кимна и за миг се зачуди, че една майка ходи на пикник на мястото, където са убили дъщеря й. Опита се да прогони тази мисъл и проучи релефа наоколо. В доклада за аутопсията се посочваше, че Беки Верлорън е тежала четирийсет и четири килограма. Макар и толкова лека, пренасянето й по този склон трябваше да е било мъчително трудно. Дали можеше да е имало повече от един убиец? Изведнъж си спомни използваното от Бейли Сейбъл множествено число.

Погледна Мюриъл Верлорън — тя стоеше неподвижно и мълчаливо, със затворени очи. Беше наклонила глава, така че късното слънце грееше лицето й. Бош се зачуди дали това е някаква форма на общуване с изгубената й дъщеря. Сякаш усетила, че я наблюдават, тя заговори, без да вдига клепачи.

— Обичам това място. Никога няма да го напусна.

— Може ли да надзърнем в стаята на дъщеря ви? — попита Бош.

Жената отвори очи.

— Само си избършете краката, преди да влезем.

Преведе ги обратно през кухнята и коридора. Стълбището започваше до вратата на гаража, която бе отворена, и Бош зърна очукан микробус, заобиколен от купища кашони и неща, явно събирани от Мюриъл Верлорън при обиколките й на гаражните разпродажби. Освен това забеляза близостта на гаражната врата до стълбището. Не знаеше дали това означава нещо. Ала си спомняше обобщаващия доклад в следственото дело, в който се изтъкваше, че убиецът може да се е скрил някъде в къщата и да е изчакал семейството да заспи. Гаражът изглеждаше най-подходящото място.

Стълбището беше тясно, защото покрай стената чак догоре бяха струпани кашони от гаражни разпродажби. Райдър се заизкачва първа. Мюриъл даде знак на Бош да я последва и докато минаваше покрай нея, му прошепна:

— Имате ли деца?

Той кимна: знаеше, че отговорът му ще я нарани.

— Дъщеря.

Тя също му кимна.

— Никога не я изпускайте от поглед.

Хари не й каза, че тя живее при майка си далеч от погледа му. Само кимна за стотен път и се заизкачва по стълбището.

На втория етаж имаше площадка и две спални с баня помежду им. Стаята на Беки Верлорън се намираше в дъното и прозорците й гледаха към склона.

Вратата бе затворена и Мюриъл я отвори. Влязоха и се озоваха в друго време. Стаята изглеждаше по същия начин като на снимките отпреди седемнайсет години, които бяха видели в следственото дело. Останалата част от къщата беше пълна с боклуци и останки от един разбит живот, ала стаята, в която Беки Верлорън бе спала, разговаряла по телефона и писала в тайния си дневник, си оставаше непроменена. Видът й беше запазен по-дълго от самия живот на момичето.

Хари направи две крачки навътре и безмълвно се огледа. Тук не влизаше даже котката. Въздухът бе чист и свеж.

— Точно както беше в утрото, когато тя изчезна — промълви Мюриъл. — Само дето оправих леглото.

Бош погледна завивката на котенца. Тя се спускаше до набора, който стигаше до пода.

— Със съпруга си сте спели в другата част на къщата, нали?

— Да. Ребека беше на възраст, в която искаше да е самостоятелна. Долу има две спални, и двете в другата част на къщата. Първата й спалня беше долу. Но когато навърши четиринайсет, се премести тук.

Той кимна и продължи да разглежда стаята, преди да зададе следващия си въпрос.

— Често ли се качвате тук, госпожо Верлорън? — попита Райдър.

— Всеки божи ден. Понякога, когато не мога да заспя, а това се случва постоянно, идвам тук и си лягам. Обаче не под завивката. Искам да си остане нейното легло.

Бош усети, че отново кима, като че ли му звучеше логично. Приближи се до тоалетката. В рамката на огледалото бяха пъхнати снимки. На една от тях позна младата Бей-ли Сейбъл. Имаше и самостоятелна фотография на Беки пред Айфеловата кула. Носеше черна барета. Наоколо не се виждаше нито едно от другите деца, които бяха ходили на екскурзията на кръжока по изобразително изкуство.

От друга снимка се усмихваха Беки и едно момче. Като че ли бяха в Дисниленд или просто на кея в Санта Моника.

— Кой е този? — попита той.

Мюриъл се приближи да погледне.

— Момчето ли? Дани Кочоф. Първият й приятел.

Бош кимна. Момчето, чиито родители се бяха преселили на Хаваите.

— Заминаването му й разби сърцето — прибави жената.

— Кога точно се случи това?

— Предишното лято, през юни. Точно след първата й година в гимназията. И неговата втора година. Той беше с една година по-голям.

— Защо семейството му се е преселило, знаете ли?

— Бащата на Дани работеше във фирма за автомобили под наем и го прехвърлиха в нов клон на Мауи. Повишиха го.

Бош погледна Райдър, за да види дали е схванала значението на тази информация. Тя едва забележимо поклати глава. Явно не разбираше. Ала Хари искаше да продължи в тази посока.

— Дани в „Хилсайд“ ли учеше?

— Да, там се запознаха.

Той погледна тоалетката и забеляза евтино преспапие със сняг. С Айфеловата кула. Част от водата се бе изпарила и върхът на кулата стърчеше над повърхността.

— И Дани ли е ходил на кръжок по изобразително изкуство? Той беше ли на екскурзията в Париж?

— Не, семейството му замина преди това — отвърна Мюриъл. — През юни. Кръжокът отиде в Париж през последната седмица на август.

— Двамата с Дани поддържаха ли връзка след това?

— О, да, пишеха си писма и се чуваха по телефона. Отначало главно се обаждаха по телефона, но стана много скъпо. И после започна да се обажда само Дани. Всяка вечер преди лягане. Това продължи почти до… докато тя си отиде.

Бош се пресегна, измъкна снимката от рамката на огледалото и внимателно се вгледа в Дани Кочоф.

— Какво се случи, когато отвлякоха дъщеря ви? Как научи Дани? Как реагира?

— Ами… обадихме се там и казахме на баща му, за да може да му съобщи лошата новина. Предадоха ни, че не я е понесъл добре. Нима можеше да се очаква друго?

— Бащата е казал на Дани. Вие или съпругът ви разговаряли ли сте със самото момче?

— Не, обаче Дани ми прати дълго писмо за Беки, за това колко много означавала за него. Беше много тъжно и мило.

— Разбирам. Той дойде ли на погребението?

— Не. Родителите му решиха, че е по-добре да остане на островите. Заради травмата, нали разбирате? Господин Кочоф ми се обади и каза, че Дани няма да дойде.

Бош се извърна от огледалото и пъхна снимката в джоба си. Мюриъл не забеляза.

— Ами после? — попита детективът. — След писмото, искам да кажа. Той свързвал ли се е с вас? Обаждал ли ви се е?

— Не, оттогава не сме го чували.

— Пазите ли още това писмо? — включи се в разговора Райдър.

— Разбира се. Пазя всичко. Имам цяло чекмедже с писма, които получихме за Ребека. Хората много я обичаха.

— Трябва да вземем това писмо за известно време, госпожо Верлорън — рече Бош. — Освен това по някое време може Да се наложи да прегледаме цялото чекмедже.

— Защо?

— Защото човек никога не знае — отвърна той.

— Защото искаме да проверим всички възможности-прибави Райдър. — Разбираме, че това е мъчително за вас, но ви молим да си спомните какво вършим. Опитваме се да открием човека, който е сторил това с дъщеря ви. Минало е много време, но това не значи, че на някого може да му се размине безнаказано.

Мюриъл Верлорън разсеяно бе вдигнала една декоративна възглавничка от леглото и я притискаше с две ръце към гърдите си. Навярно беше ушита от дъщеря й преди много години. Синьо квадратче с червено филцово сърце в средата. Както я държеше пред себе си, приличаше на мишена.

13

Докато Бош шофираше, Райдър прочете писмото от Дани Кочоф, пратено на родителите след убийството на Беки. Дълго само една страница, то съдържаше главно нежни спомени за тяхната изгубена дъщеря.

— „Мога само да ви кажа следното: ужасно съжалявам, че трябваше да се случи така. Тя вечно ще ми липсва. Ваш Дани“. И толкова.

— Откъде е пощенското клеймо?

Киз обърна плика и го погледна.

— От Мауи, двайсет и девети юли хиляда деветстотин осемдесет и осма.

— Не го е написал веднага.

— Може да му е било тежко. Защо насочваш вниманието си към това, Хари?

— Просто Гарсия и Грийн са разчитали на телефонен разговор, за да приемат алибито му. Нали помниш какво пише в делото? Шефът му казал, че момчето е мило коли в деня на убийството и на другия ден. Нямало време да долети в Лос Анджелис, да убие Беки и да се върне навреме за работа.

— И какво от това?

— Ами, сега научаваме от Мюриъл, че шеф на автомобилната фирма е бил неговият старец. За това не пишеше нищо в делото. Дали Гарсия и Грийн са го знаели? Откъде да знаем, че бащата е бил шеф на фирмата, в която синът е миел коли? Откъде да знаем, че началникът, който е осигурил алиби на момчето, не е бил принуден от бащата?

— И аз се майтапех за командировка до Париж. Сега явно ти се готвиш за пътуване до Мауи.

— Просто не обичам немарливата работа. Така остават много непроверени възможности. Трябва да поговорим с Дани Кочоф и лично да се уверим, че е невинен. Ако това изобщо е възможно след толкова години.

— АвтоТрек, готин.

— Системата може да го открие. Не може да го оневини.

— Даже да опровергаем алибито му, какво искаш да кажеш? Че един шестнайсетгодишен хлапак тайно е дошъл тук от Хаваите, очистил е бившето си гадже и после се е върнал, без никой да го види, така ли?

— Може и да не го е планирал така. И е бил седемнайсетгодишен — Мюриъл каза, че е по-голям от дъщерни.

— А, седемнайсетгодишен — саркастично отвърна тя, като че ли това коренно променяше нещата.

— Когато бях на осемнайсет, получих отпуска от Виетнам и отидох на Хаваите. Нямахме право да идваме на континента оттам. Щом стигнах на Хавай, се преоблякох, купих си цивилен куфар и минах под носа на военната полиция, за да се кача на самолета за Лос Анджелис. Мисля, че и седемнайсетгодишен може да го направи.

— Добре, Хари.

— Виж, искам да кажа само, че това е немарливост. Според следственото дело Грийн и Гарсия са проверили алибито на това момче само с едно телефонно обаждане. Не се споменаваше да са проверявали в автолиниите, а сега вече е Късно. Това ме тормози.

— Разбирам. Но и ти си спомни, че имаме да довършим логическия триъгълник. Лесно можем да свържем Дани с Беки и имаме оръжие, което свързва Беки с Маки. Но какво свързва Дани с Маки?

Бош сви устни. Райдър имаше основание. Само че това не успокояваше съмненията му около Дани Кочоф.

— И после, това писмо — продължи Хари. — Там пише, че момчето съжалява, че е трябвало да се случи така. Че е трябвало — какво значи това?

— Просто израз. Не го приемай като аргумент за подозрение.

— Само се чудя защо се е изразил така.

— Ако още е жив, ще го открием и можеш да го попиташ.

Бяха минали под магистрала 405 и навлизаха в Панорама Сити. Бош прекъсна дискусията за Дани Кочоф и Райдър заговори за Мюриъл Верлорън.

— Тя е останала в миналото.

— Да.

— Жалко. Не са имали причина да пренасят дъщерята по оня склон. Спокойно са можели да убият всички в къщата. И все пак са го направили.

Бош си помисли, че това е доста суров поглед върху нещата, ала не го каза, а попита:

— Кои те?

— Моля?

— Казваш, че те не са имали причина да пренесат момичето горе. Говориш като Бейли Сейбъл.

— Не знам. Просто оня склон… Трудна работа за сам човек. Адски е стръмно.

— Да. И аз си мислех същото. Двама души.

— Твоята идея да подплашиш Маки става все по-добра. Ако е бил там, може да ни отведе при другия — независимо дали това е Кочоф.

Бош зави на юг по Ван Найс Булевард и спря пред стар жилищен блок, който обхващаше цялата площ между двете преки. Вляво от стъклената врата на фоайето имаше надпис „Офис под наем“. Съобщаваше се също, че има свободни апартаменти за месечен и седмичен наем. Детективът угаси мотора.

— Освен за Кочоф, за какво още си мислиш, Хари?

— Искам да поговорим и с другите две приятелки. Ти можеш да поемеш лесбийката. Обаче бащата е най-важен — ако успеем да го намерим.

— Добре, ти поеми бащата, а аз ще поема лесбийката. Може да прескоча до Сан Франциско.

— До Хейуърд. И ако имаш нужда от помощ, познавам там един инспектор, който ще я открие и ще спести на Лос Анджелис командировъчните.

— Наистина хич не си забавен, Хари. И аз имам право на личен живот.

— Началникът знаеше ли за теб?

— Отначало не. После не му пукаше. Бош кимна. Браво на началника.

— Какво още? — попита Райдър.

— Сам Уайс.

— Кой е тоя?

— Жертвата на обира. С чийто пистолет е убито момичето.

— Защо той?

— Тогава не са имали Роланд Маки. Може би си струва да подхвърлим на Уайс това име.

— Добре.

— Мисля, че после трябва да поговорим с Прат.

Двамата едновременно отвориха вратите и слязоха. Докато заобикаляше мерцедеса, Бош усети, че тя го наблюдава изпитателно.

— Защо ме гледаш?

— Има още нещо.

— Какво искаш да кажеш?

— В теб. Когато над лявата ти вежда се появи тая бръчица, знам, че става нещо.

— Бившата ми жена винаги ми казваше, че от мен не става покерджия.

— Е, какво има?

— Още не знам. Нещо в оная стая.

— В къщата ли? Нейната спалня? Искаш да кажеш, че е зловещо, дето я поддържа в същия вид?

— Не, всъщност това напълно ме устройва. Мисля, че я разбирам. Има нещо друго. Нещо е различно. Ще се сетя и ще ти кажа.

— Добре, Хари, точно в това те бива.

Влязоха в блока. След десет минути се увериха, че Маки се е изнесъл скоро след изтичането на условната му присъда.

Както очакваха, не беше оставил адрес.

14

Ейбъл Прат седеше зад бюрото си и ядеше смес от кисело мляко и корнфлейкс от пластмасова кофичка. Едновременно сърбаше и хрускаше, което лазеше по нервите на Бош. Седяха при него вече двайсет минути и му разказваха за напредъка си.

— Мамка му, още съм гладен — заяви Прат, след като омете цялата кофичка.

— Какво е това, плажна диета ли? — попита Райдър.

— Не, обаче имам нужда от диетата на Южното бюро.

— Нима? И каква е диетата на Южното бюро?

Бош усети, че Райдър се напряга. Южното бюро обхващаше мнозинството от чернокожите в града. Партньорката му сигурно се питаше дали думите на Прат не са някаква расистка шега. Понякога чувството за полицейска солидарност в управлението ескалираше до такава степен, че бели ченгета подхвърляха забележки с расистки нюанси пред свои чернокожи или латиноамерикански колеги просто защото смятаха, че в полицията цветът на синята униформа стои по-високо от цвета на кожата. И сега Райдър щеше да узнае дали Прат е сред тези ченгета.

— Смъкни си антената — отвърна той. — Просто искам да кажа, че десет години съм работил в Южното бюро и изобщо не се налагаше да мисля за теглото си. Там винаги си под пара. После ме прехвърлиха тук и за две години качих седем кила. Кофти.

Райдър се отпусна. Бош също.

— Размърдай си задника и започни да тропаш по хорските врати — обади се Хари. — Такъв беше законът в Холивуд.

— Хубав закон — съгласи се Прат. — Обаче е трудно, когато те сложат да ръководиш. Трябва да вися тук и да слушам как вие тропате по вратите.

— Но ти получаваш големите кинти — вметна Райдър.

— Да бе, да.

Това бе шега, защото като началник, Прат не можеше да работи извънредно. За разлика от подчинените си. Това позволяваше на някои детективи да печелят повече от него, въпреки че той ръководеше отдела.

Прат се завъртя на стола си, отвори ниския хладилник до себе си, извади още една кофичка мляко, отвори я и изсумтя:

— Майната му.

Този път не си сложи корнфлейкс и Бош трябваше да търпи само сърбането.

— Добре, да се върнем на въпроса — с пълна уста продължи Прат. — Искате да кажете, че след първия ден можете да свържете оръжието с оня нещастник Маки. Той е стрелял с това оръжие. Обаче още нищо не го свързва с жертвата и затова не можете да го свържете с фаталния изстрел.

— Това и още някои неща — обади се Райдър.

— Ако бях адвокат, щях да накарам Маки да признае обира, защото има давност — каза Прат. — Той ще заяви, че пистолетът го е прищипал, когато го е изпробвал, затова се е избавил от пущината — много преди убийството. „Не, господин съдия — ще рече, — не съм убил онова момиченце с него и вие не можете да докажете, че съм го извършил. Не можете да докажете, че изобщо съм виждал момичето“.

Райдър и Бош кимнаха.

— Значи нямате нищо.

Двамата пак кимнаха.

— Не е зле за един ден работа. Какво възнамерявате да правите?

— Искаме да го подслушваме — отвърна Бош. — Мобифона му и телефона в сервиза. После и домашния му телефон, когато го открием и ако изобщо има телефонен пост. Ще пуснем статия във вестника, в която ще пише, че пак проучваме случая, и ще се погрижим да я прочете. Тогава ще видим дали ще потърси някого.

— И какво ви кара да смятате, че ще потърси някого заради убийство отпреди седемнайсет години, което може и да не е извършил?

— Защото, както казахме, досега по никакъв начин не можем да го свържем с момичето. Затова си мислим, че в цялата тая история има поне още един човек. Маки или го е извършил по поръчка на някой, или е откраднал пистолета за някой.

— Има и трета възможност — прибави Райдър. — Да е бил съучастник. Момичето е било пренесено по стръмен склон. Извършителят или е много едър, или е имал помощник.

Преди да отговори, Прат изяде две лъжици кисело мляко; зяпаше намръщено кофичката.

— Добре, ами вестникът? Ще успеете ли да пуснете статията?

— Така предполагаме — отвърна Киз. — Ще използваме комисар Гарсия от бюрото в Долината. Той е първият следовател. Детектив, измъчван от мисълта, че престъпникът се е измъкнал, такива неща. Комисарят каза, че имал връзка в „Дейли Нюз“.

— Добре, звучи разумно. Подгответе заповеди за подслушване и ми ги дайте. Капитанът трябва да ги одобри и да минат пред окръжната прокуратура, преди да стигнат до съдията. Ще отнеме известно време. После ще възложим на другите групи да се заемат с подслушването и ще установите наблюдение на нашия човек.

Бош и Райдър се изправиха едновременно.

— Няма ли вероятност тоя Маки да се е забъркал в нещо в момента, а? — спря ги Прат.

— Какво искате да кажете? — попита Бош.

— Ако успеем да докажем, че се готви да извърши престъпление, сигурно можем да ускорим заповедите.

Хари се замисли и призна:

— Нямаме такива доказателства. Обаче можем да поработим по въпроса.

— Добре. Това ще ни е от полза.

15

Райдър беше писателката. С еднаква лекота боравеше с компютъра и правната терминология. Бош я бе виждал да използва тези умения в няколко предишни следствия. Затова нямаше смисъл да го обсъждат. Тя щеше да напише заповедите за следене на Роланд Маки и подслушване на мобифона му, служебния телефон в сервиза, където работеше, и домашния му телефон, ако имаше такъв. Това изискваше усърден ТРУД — Киз трябваше да изложи аргументите срещу заподозрения, да се погрижи в логическата верига и вероятната причина да няма слаби звена. Документите първо трябваше да убедят Прат, след това капитан Норона, после прокурора, който следеше местните органи на реда да не погазват гражданските свободи, и накрая съдията, който имаше същите задължения, но освен това отговаряше пред избирателите, ако допуснеше грешка с взривоопасни последици. Имаха само един шанс и не биваше да го провалят. По-точно, Райдър не биваше да го провали.

Но всичко това щеше да дойде едва след като успееха да открият телефонните номера на Маки, без да предупредят заподозрения за разследването, което се водеше около него.

Започнаха от „Тампа Тоуинг“. Компанията имаше половин страница реклама в телефонния указател, плюс два денонощни телефонни номера. След това се обадиха в телефонни услуги и установиха, че на името на Маки не е регистриран частен телефонен номер. Това означаваше, че или няма домашен телефон, или живее на място с телефон, регистриран на друго име. Можеха да продължат с това по-късно, когато откриеха адреса му.

Последен и най-сложен бе проблемът с мобилния му телефон. Телефонните услуги не предоставяха номера на мобифони. Проверката на всички мобилни оператори можеше да отнеме дни, дори седмици, защото повечето искаха съдебна заповед, за да разкрият частен номер на свой клиент. Затова следователите обикновено използваха трикове, за да се доберат до нужните им номера — например оставяха безобидни съобщения на работните места на наблюдаваните обекти, като обещаваха награди за първите сто обадили се, и така засичаха телефоните им. Райдър и Бош обаче бързаха, защото бяха пуснали името на Маки в публичното пространство. Трябваше да постигнат целта си незабавно.

— Не се бой — каза Хари. — Имам план.

— Тогава просто ще стоя със скръстени ръце и ще наблюдавам учителя.

Тъй като знаеше, че Маки е на работа в сервиза, Бош просто се обади там и каза, че имат нужда от пътна помощ. Отговориха му да почака и след малко чу глас, който най-вероятно бе на Роланд Маки.

— Пътна помощ ли ти трябва?

— Не мога да запаля колата.

— Къде си?

— На паркинга на Албъртсън. На Топанга до Девъншир.

— Ние сме чак в Тампа. Можеш да повикаш някой по-отблизо.

— Знам, обаче живея близо до вас. На Роско, зад болницата.

— Добре тогава. Каква е колата ти?

Бош си спомни колата, в която бяха видели Маки, и реши да я използва, за да го накара да смъкне защитната си стена.

— Камаро седемдесет и втора.

— Регенерирана ли?

— Работя по въпроса.

— Би трябвало да пристигна след петнайсетина минути.

— Добре, върхът. Как ти е името?

— Ро.

— Ро ли?

— От Роланд бе, готин. Идвам.

И затвори. Бош и Райдър изчакаха пет минути и през това време Хари й обясни целия си план и нейната роля в него. Тя имаше две цели: мобилния номер на Маки и мобилния му оператор, за да могат да им представят заповедта за подслушване.

Като следваше инструкциите на Бош, Райдър се обади в „Шеврън“ и започна да се уговаря за ремонт в сервиза-подробно описваше скърцането на спирачките си. През това време Хари позвъни по втората линия, посочена в телефонния указател. Както очакваше, служителят включи Райдър на изчакване.

— Ро има ли номер, на който да се свържа с него? — попита Бош. — Той идва насам да ме изтегли, а пък аз успях запаля.

— Позвъни му на мобифона — отвърна колегата на Маки, даде му номера и Бош вдигна палци към Райдър. Без да прекъсва театъра, тя довърши разговора си и затвори.

— Едно на нула за мен — каза Хари.

— Твоята част беше по-лесна.

Тя взе номера на Маки, набра го, докато партньорът й слушаше по другия телефон, и с безразличен бюрократичен глас започна да обяснява на Маки, който навярно търсеше повредено камаро модел седемдесет и втора, че се обажда от мобилния му оператор „АТ & Т“ и има невероятна оферта за икономичен тарифен план.

— Дрън-дрън — прекъсна я той по средата на речта й.

— Моля?

— Казах дрън-дрън — повтори Маки. — Това е някакъв номер, за да ме накарате да се прехвърля.

— Не ви разбирам, господине. Вписан сте като клиент на „АТ & Т“. Не е ли така?

— Не е така, мама му стара. Аз съм в „Спринт“. Те ми харесват и не искам никакви икономични тарифни планове. Майната ви. Добре ли ме чувате?

Той затвори и Райдър се разсмя.

— Имаме си работа с един много ядосан тип.

— Е, нали току-що е прекосил целия Чатсуърт за нищо — отвърна Бош. — И аз щях да съм ядосан.

— Той е в „Спринт“. Готова съм да се заема със заповедите. Но може би трябва да му се обадиш, за да не заподозре нещо, когато колегата му в сервиза му предаде, че си искал номера му.

Бош кимна и набра номера на Маки. Добре, че се включи гласовата поща — Маки сигурно сърдито обясняваше на служителя в сервиза, че не може да намери колата, която трябва да извлече. Хари остави съобщение, че съжалява, но успял да запали и се опитвал да се прибере вкъщи.

Обсъдиха плановете си и решиха вечерта и на другия ден да работят изключително по заповедите и после да се погрижат да получат одобрение на различните равнища. Киз каза, че искала Бош да е с нея, когато ги занесе за окончателно одобрение. Присъствието и на двамата членове на екипа в офиса на съдията щяло да спомогне за успешния край. Дотогава Хари щеше да продължава да действа на терен, да издирва останалите имена от списъка им с хора, които трябва да бъдат разпитани, и да раздвижи нещата със статията във вестника. Проблемът щеше да е разчетът на времето. Не биваше да публикуват материала, докато не уредят подслушването на телефоните. Регулирането на всички елементи щеше да изисква изключително маневриране.

— Прибирам се вкъщи, Хари — накрая въздъхна Райдър. — Мога да започна да работя на лаптопа си.

— Приятна вечер.

— А ти какво ще правиш?

— Искам да свърша някои неща. Може би ще се разходя до Квартала на играчките.

— Сам ли?

— Те са обикновени бездомници.

— Да бе, и осемдесет процента от тях са бездомни, защото им е изгоряла жицата. Внимавай. Защо не се обадиш в Централния участък да видиш дали не могат да ти пратят кола? Може да ти отделят една подводница.

„Подводница“ наричаха кола с един полицай, действащ като момче за всичко на дежурния в управлението. Ала Бош смяташе, че няма нужда от придружител. Отговори на Райдър, че ще се оправи, само я помоли да му покаже как се използва системата АвтоТрек.

— Първо трябва да имаш компютър, Хари. Аз я отварям направо през лаптопа си.

Той заобиколи откъм нейната страна. Киз влезе в уебсайта на АвтоТрек, въведе паролата и стигна до бланка за поименно търсене.

— С какво искаш да започнеш?

— Да речем, с Робърт Верлорън.

Партньорката му набра името и установи параметрите на търсене.

— Колко бързо работи тая система? — поинтересува се Бош.

— Доста бързо.

След няколко минути бяха проследили поредица адреси на бащата на Ребека Верлорън. Само че дирята свършваше с къщата в Чатсуърт. През последните десет години Робърт Верлорън не бе актуализирал шофьорската си книжка, не беше купувал имоти, не се бе регистрирал за гласоподавател, нямаше кредитни карти, нито сметки в комунални услуги. Просто беше изчезнал — поне от електронната система.

— Сигурно продължава да е на улицата — заключи Райдър.

— Ако още е жив.

Тя въведе имената на Тара Уд и Даниъл Кочоф и получи множество съответствия, но като използва приблизителната им възраст и се съсредоточи върху Хаваите и Калифорния, успя да ограничи търсенето до две групи адреси, които според двамата с Бош принадлежаха на интересуващите ги хора. Уд може да не бе отишла на годишнината от завършване на училище, но не и защото се бе преместила много далеч. Беше се прехвърлила зад хълмовете в Санта Моника. Изглеждаше също, че Даниъл Кочоф отдавна се е върнал от Хаваите, няколко години е живял във Венис и после пак е заминал за Мауи, където се намираше настоящият му адрес.

Накрая Бош даде на Райдър да провери още едно име в системата — Сам Уайс, жертвата на обир, с чийто пистолет бяха убили Ребека Верлорън. Въпреки че имаше стотици хора с това име, лесно откриха нужния им Сам Уайс. Той никога не беше напускал къщата, в която бе извършен обирът. Даже имаше същия телефонен номер. Явно беше човек с навици.

Киз принтира цялата информация и даде на Бош номера на Грейс Танака, който бяха получили от Бейли Сейбъл. След това събра всичко, което щеше дай трябва, за да подготви вкъщи заповедите за подслушване.

— Ако ти потрябвам, повикай ме по пейджъра — каза, докато прибираше лаптопа в чантата си.

Когато партньорката му си тръгна, Бош погледна часовника над вратата на Прат и видя, че тъкмо минава шест. Реши да прекара около час в проверка на имената, преди да потегли към Квартала на играчките, за да потърси Робърт Верлорън. Знаеше, че само се опитва да отложи отиването си в страната на човешките отрепки, което със сигурност щеше да го потисне. Затова пак погледна часовника и си обеща, че ще отдели за телефонни разговори не повече от час.

Първо позвъни на местните, но скоро удари на камък. Тара Уд и Сам Уайс не отговаряха, включиха се телефонни секретари. Той остави съобщение на Уд, като се представи, даде номера на мобилния си телефон и спомена, че се обажда във връзка с Беки Верлорън. Надяваше се, че името на приятелката й ще е достатъчно, за да предизвика реакция, На Уайс остави само името и номера си, тъй като не искаше предварително да го предупреждава, че обаждането е свързано със събитие, което можеше да е източник на угризения за човека, непряко осигурил оръжието за убийството на едно шестнайсетгодишно момиче.

После набра номера на Грейс Танака в Хейуърд и тя вдигна след шестото иззвъняване. Отначало обаждането като че, ли я подразни, сякаш той прекъсваше нещо важно, но сърдитият й глас омекна още щом Бош каза, че се обажда за (Ребека Верлорън.

— Боже Господи, какво е станало? — попита жената.

— Управлението проявява засилен интерес към преразглеждането на случая — отвърна Хари. — Изскочи едно име. Става въпрос за човек, който може да е бил замесен през хиляда деветстотин осемдесет и осма, и се опитваме да проверим дали по някакъв начин е бил свързан с Беки или нейните приятели.

— Как се казва?

— Роланд Маки. Бил е две години по-голям от Беки. Не е учил в „Хилсайд“, обаче живеел в Чатсуърт. Името говори ли ви нещо?

— Не. Не се сещам. Каква е връзката? Той ли е?

— В смисъл?

— От полицията казаха, че е била бременна.

— Не, не знаем дали връзката е такава. Значи името не ви говори нищо, така ли?

— Не.

— Викат му Ро.

— Не го познавам.

— И казвате, че не сте знаели за бременността, нали така?

— Не знаех. Никоя от нас не знаеше. Искам да кажа, от приятелките й.

Бош кимна, макар да знаеше, че тя не го вижда. Не каза нищо: надяваше се Грейс Танака да се почувства неловко от мълчанието и да каже нещо, което да му е от полза.

— Хм, имате ли снимка на тоя човек? — попита тя накрая.

Целта му не бе такава.

— Да — отвърна той. — Ще трябва да измисля как да ви я пратя, за да видим дали няма да ви подсети за нещо.

— Не може ли просто да я сканирате и да ми я пратите по мейла?

Бош разбираше какво му говори и въпреки че не можеше да го направи сам, предполагаше, че Киз Райдър сигурно няма да се затрудни с това.

— Мисля, че можем да го уредим. Моята партньорка е компютърният специалист в екипа, само че в момента не е тук.

— Ще ви дам имейл адреса си и тя може да ми прати снимката веднага щом пристигне.

Бош записа в тефтерчето си адреса, който му продиктува Грейс Танака, и й обеща да й пратят имейла още на другата сутрин.

— Има ли нещо друго, детектив?

Той знаеше, че може да приключи разговора и да прехвърли топката на Райдър, за дай даде възможност да се сближи с Грейс Танака, след като й пратеха снимката. Ала реши да не пропуска шанса да събуди чувства и спомени. От това можеше да излезе нещо.

— Имам само още няколко въпроса. Хм, онова лято… как бихте характеризирали връзката си с Беки?

— Какво искате да кажете? Бяхме приятелки. Познавах я от първи курс.

— Ясно, но… хм, вие ли бяхте най-близка с нея, как смятате?

— Не, мисля, че беше по-близка с Тара.

Поредното потвърждение, че накрая Тара Уд е била най-близка приятелка на Беки.

— Значи не е споделила с вас, когато е открила, че е бременна.

— Не, вече ви казах, не знаех за това, преди да я убият.

— Ами вие? Споделяхте ли с нея?

— Разбира се.

— Всичко ли?

— Какво точно ви интересува, детектив?

— Тя знаеше ли, че сте лесбийка?

— Какво общо има това?

— Просто се опитвам да придобия представа за групата. Котешкия клуб, нали така сте се наричали четирите…

— Не — рязко го прекъсна Грейс Танака. — Тя не знаеше. Никоя от другите не знаеше. Струва ми се, че и самата аз не знаех по онова време. Това стига ли ви?

— Съжалявам, госпожо Танака. Просто се опитвам да си съставя колкото може по-пълна картина. Оценявам искреността ви. Още един последен въпрос. Ако Беки е абортирала в клиника и е имала нужда някой да я закара вкъщи, защото се е съмнявала, че може да шофира в това състояние, кого смятате, че е щяла да повика?

Последва дълго мълчание, преди Грейс Танака да отговори.

— Не знам. Ще ми се да беше повикала мен. Ще ми се да вярвам, че съм й била такава приятелка. Обаче явно е бил някой друг.

— Тара Уд ли?

— Трябва да питате нея. Лека нощ, детектив Бош.

Тя затвори и Бош взе годишника, за да погледне снимката й. Дребната азиатка от фотографията, направена толкова отдавна, сякаш нямаше нищо общо със сърдития глас от телефона.

Хари написа бележка на Райдър с имейл адреса и инструкции да сканира и изпрати снимката на Маки. Освен това накратко я предупреди за съпротивата на Танака по въпроса за сексуалната й ориентация. После остави листа на бюрото й, за да го види на сутринта.

Предстоеше му още един разговор, с Даниъл Кочоф, който според АвтоТрек живееше на Мауи. Там беше три часа по-рано.

Набра номера и му отговори жена, която се представи като съпруга на Даниъл Кочоф. Каза му, че мъжът й бил на работа в хотел „Фор Сизънс“, където бил организатор. Бош се обади на номера, който му даде жената, и го свързаха с Даниъл Кочоф. Даниъл каза, че можел да говори само няколко минути, и включи Бош на изчакване в продължение на пет от тях, докато отиде на по-спокойно място. Когато най-после се обади, разговорът започна безрезултатно. Също като Грейс Танака, той не бил чувал за Роланд Маки. Освен това, изглежда, приемаше обаждането като досадно или смущаващо. Даниъл обясни, че бил женен, имал три деца и вече рядко си мислел за Беки Верлорън. Напомни на Бош, че с родителите си е напуснал континента година преди смъртта й.

— Но ми казаха, че след като сте се преселили на Хаваите, сте продължили често да се чувате по телефона — отбеляза Хари.

— Не знам кой ви го е казал. Хм, да, чувахме се. Особено отначало. Аз й се обаждах, щото тя каза, че родителите й твърдели, че било много скъпо да ми звъни. Според мен това беше номер, те просто искаха да ме разкарат. Затова трябваше да се обаждам аз, обаче нали разбирате, какъв смисъл имаше? Аз бях на Хавай, тя беше в Лос Анджелис. Всичко беше приключило. И съвсем скоро си намерих гадже тук — всъщност тя вече ми е жена — и престанах да звъня на Бек. После научих за случилото се и детективът ми се обади.

— Знаехте ли за смъртта й, преди той да ви потърси?

— Да, знаех. Госпожа Верлорън се обади на баща ми и той ми каза. Освен това ми се обадиха някои стари приятели. Беше странно момичето, което познавах, да изчезне просто ей така.

— Да.

Бош се замисли какво още да го пита. Във версията на Кочоф имаше някои дребни противоречия с казаното от Мюриъл Верлорън. Знаеше, че по някое време ще се наложи да ги изясни. Освен това продължаваше да го смущава алибито на Даниъл.

— Вижте, вече трябва да затварям — каза Кочоф. — На работа съм. Има ли още нещо?

— Само още няколко въпроса. Помните ли колко време преди смъртта на Ребека престанахте да й се обаждате?

— Хм, не знам. Някъде към края на първото лято. Нещо такова. Мина доста време, почти година.

Бош реши да се опита да обърка Кочоф, за да види какво ще излезе. Предпочиташе да прави такива неща лично, обаче нямаше нито време, нито пари за командировка на Хаваите.

— Значи по време на смъртта й връзката ви вече е била окончателно приключила, така ли?

— Да, окончателно.

Хари си помисли, че няма много голяма вероятност да получи сведения за телефонните разговори от онова време.

— Когато още й се обаждахте, винаги ли звъняхте в точно определено време? Нали разбирате, нещо като уговорка?

— Горе-долу. Заради разликата във времето не можех да звъня много късно. Обикновено се обаждах веднага след вечеря, преди тя да си легне. Но както казах, това не продължи много.

— Добре. Сега трябва да ви питам нещо лично. Правихте ли секс с Ребека Верлорън?

Последва мълчание.

— Какво общо има това?

— Не мога да ви го обясня, Дан. Но това е част от следствието и може да има връзка със случая. Бихте ли ми отговорили?

— Не.

Бош зачака, но Кочоф не каза нищо друго.

— Това ли е отговорът ви? — накрая попита Хари. — Никога ли не сте правили секс с нея?

— Никога. Тя каза, че не била готова, и аз не настоявах. Вижте, трябва да затварям.

— Добре, Дан, само още минутка. Сигурен съм, че искате да заловим човека, който го е извършил, нали?

— Да, естествено, просто съм на работа.

— Това вече го казахте. Кога за последен път видяхте Ребека?

— Не си спомням точната дата, обаче трябва да е било в деня, в който заминахме. Когато се сбогувахме. Оная сутрин.

— Значи след като семейството ви се е преселило, изобщо не сте се връщали от Хаваите, така ли?

— Не, отначало не. Искам да кажа, после съм се връщал. След като завърших училище, няколко години живях във Венис, но после пак дойдох тук.

— Но не сте се връщали, след като родителите ви са се преселили там и преди убийството на Ребека. Това ли искате да кажете?

— Да, точно така.

— Другата свидетелка, с която приказвах, твърди, че ви е видяла в града оня уикенд на Четвърти юли точно преди изчезването на Ребека. Сигурно греши, така ли?

— Да, греши. Вижте, каква е тая работа? Нали ви казвам. Изобщо не съм се връщал. Хванах си ново гадже. Искам да кажа, не се върнах даже за погребението. Кой ви е казал, че ме е видял? Грейс ли? Тя никога не ме е харесвала, тая обратна. Все се опитваше да ме скара с Бек.

— Не мога да ви кажа кой е, Дан. Просто, ако искате да споделите с мен нещо, ще уважа решението ви.

— Която и да е, тя е лъжкиня, мама му стара — пискливо заяви Кочоф. — Абсолютна лъжа! Проверете си в архива! Имам алиби. В деня на отвличането й бях на работа, на другия ден също. Как може да съм дошъл там и да съм се върнал? Който ви го е казал, е долен измамник!

— Измамно може да е алибито ви, Дан. Вашият старец може да е накарал шефа ви да излъже. Нищо по-лесно.

По линията отново се възцари мълчание.

— Не знам за какво говорите — накрая отвърна Кочоф. — Баща ми не е принуждавал никого да лъже и това е факт, по дяволите. Пазехме работните картони и шефът ми говори с полицията. С това се приключи. Сега след седемнайсет години идвате вие и ми изтърсвате тая глупост?! Банамбите ли се с мен?

— Добре, Дан, успокойте се. Понякога хората грешат. Особено когато е за нещо отпреди толкова време.

— Само това ми трябва, да ме въвличате в убийство. Мама му стара, аз имам семейство.

— Казах да се успокоите. В нищо не ви въвличам. Това е просто телефонен разговор. Просто си приказваме, нали така? Искате ли да ми кажете още нещо, което може да ми е от полза?

— Не. Казах ви всичко, каквото знам, с други думи — нищо. И трябва да затварям. Тоя път говоря сериозно.

— Значи сте се разстроили, когато Ребека ви е казала, че е бременна, и сте знаели, че е от друг мъж.

Не последва отговор и Бош се опита да го попритисне.

— Особено защото не е искала да имате сексуални контакти, когато сте били заедно.

Разбра, че е прекалил. Кочоф се бе досетил, че детективът едновременно играе ролята на доброто и лошото ченге, и когато отговори, гласът му звучеше спокойно.

— Тя изобщо не ми каза. Узнах едва много по-късно. — Нима? Кой ви съобщи?

— Не си спомням. Сигурно някой от приятелите ми.

— Наистина ли? Защото Ребека е водил а дневник. И навсякъде пише за вас. Че ви е казала и вие не сте се зарадвали особено.

Сега вече Кочоф се Засмя и Бош разбра, че окончателно се е издънил.

— Дрънкате глупости, детектив. Всъщност вие сте лъжецът. Слабо изпълнение готин. Искам да кажа, и аз гледам „Ред и закон“, Нали разбирате.

— Да не би да гледате и специализирани полицейски предавания?

— Да, и какво от Това?

— Ами, имаме ДНК на убиеца. Ако го идентифицираме, ще го осъдят. ДНК е абсолютно доказателство.

— Добре, проверете моята ДНК и може би веднъж завинаги ще ме избавите от тоя кошмар.

Бош знаеше, че се налага да отстъпи и да приключи разговора.

— Добре тогава, Дан ще ви съобщим. Засега ви благодаря за съдействието. Един последен въпрос. Какво организирате?

— В хотела ли имате предвид? Грижа се за големите партита, конференции и сватби, такива неща. Гледам всичко да върви гладко, когато пристигат големи групи.

— Добре, ще поддържаме връзка. Приятен ден.

Бош затвори и се замисли за разговора. Срамуваше се, че е изпуснал преимуществото си Знаеше, че през последните три години не е използвал способностите си за водене на разпит, ала това не променяше нищо. Трябваше да влезе във форма, при това скоро.

Иначе, имаше да анализира много неща. Сърдитата реакция на Кочоф към съобщението, че са го видели в Лос Анджелис точно преди убийството, не му подсказваше почти нищо. В края на краищата Бош беше изфабрикувал свидетелката и отношението на Даниъл навярно бе оправдано. Важното беше, че гневът му се бе насочил към Грейс Танака. Може би си струваше да проучи отношенията помежду им, например чрез Киз Райдър.

Замисли се и за Твърдението на Кочоф, че не знаел за бременността на Ребека Верлорън. Инстинктивно му вярваше. В крайна сметка това не го изваждаше от списъка на заподозрените, но поне го преместваше на по-задно място. Щеше да обсъди всички отговори на Кочоф с Райдър и да види дали е съгласна с него.

Най-интересното сведение, получено от телефонния разговор, бяха противоречията между спомените на Кочоф и Мюриъл Верлорън, майката на жертвата. Мюриъл беше казала, че Даниъл с фанатична страст се обаждал на дъщеря й чак до нейната смърт. Кочоф заявяваше, че няма такова нещо, и Бош не виждаше причина да лъже. В такъв случай паметта на Мюриъл Верлорън не бе наред. Или пък дъщеря й беше лъгала и някой друг й се бе обаждал всяка вечер преди лягане. Тъй като момичето беше крило връзката си и дошлата от нея бременност, най-вероятно всяка вечер наистина бе разговаряло по телефона, само че не с Кочоф. А с някой друг, някой, за когото Бош започваше да мисли като за господин Хикс.

Намери телефонния номер на Мюриъл Верлорън в следственото дело и й се обади. Извини се за натрапването и каза, че имал няколко изясняващи въпроса. Мюриъл отговори, че изобщо не я смущава.

— Какво искате да ме питате?

— Видях телефона на нощното шкафче до леглото на дъщеря ви. Дериват ли е, или е имала самостоятелен номер?

— Самостоятелен. Личен.

— Значи, когато Даниъл Кочоф й е звънял вечер, тя е вдигала слушалката, нали?

— Да, в своята стая. Нямаше дериват.

— С други думи, вие сте знаели, че я търси Дани, защото ви го е казвала тя.

— Не, понякога чувах телефона да звъни. Той наистина я търсеше.

— Искам да кажа, госпожо Верлорън, че вие никога не сте вдигали телефона и не сте разговаряли с Дани Кочоф, нали така?

— Точно така. Телефонът си беше неин.

— Значи, когато телефонът е звънял и тя е разговаряла с някого, вие всъщност не сте знаели кой се обажда и сте приемали това, което ви е казвала тя.

— Хм, да. Искате да кажете, че не я е търсил Дани, така ли?

— Още не съм сигурен. Обаче разговарях с Дани на Хаваите и той твърди, че престанал да се обажда на дъщеря ви много преди да я отвлекат. Имал ново гадже, нали разбирате. На Хаваите.

Тази информация бе посрещната с дълго мълчание. Накрая Бош заговори, за да запълни празнотата.

— Имате ли представа с кого може да е разговаряла, госпожо Верлорън?

След нова пауза Мюриъл Верлорън предложи неубедителен отговор:

— Сигурно с някоя от приятелките си.

— Възможно е. Сещате ли се за някой друг?

— Това не ми харесва — бързо отвърна тя. — Като че ли пак започвам да научавам разни неща.

— Съжалявам, госпожо Верлорън. Ще се опитам да не ви занимавам с това, ако не се налага. Но се боя, че сега се налага. Със съпруга си стигнахте ли до някакво заключение за бременността?

— Какво искате да кажете? Ние научихме за това много по-късно.

— Знам. Искам да кажа, как смятате, дали е било резултат от тайна връзка, или просто някой ден е допуснала грешка с някого, нали разбирате, някой, с когото всъщност не е имала връзка?

— Такова ли ви е мнението за дъщеря ми?

— Не, госпожо, не е такова. Просто ви задавам въпроси. Не искам да ви разстройвам, обаче искам да открия човека, който е убил Ребека. И трябва да знам абсолютно всичко.

— Така и не можахме да си го обясним — студено отвърна тя. — Нея вече я нямаше и решихме да не ровим в това. Оставихме всичко на полицията и просто се опитахме да запомним дъщеря си такава, каквато я познавахме и обичахме. Казахте, че имате дъщеря. Надявам се, че разбирате.

— Струва ми се, че разбирам. Благодаря за отговорите. Още един последен въпрос — без да настоявам. Бихте ли желали да разговаряте с репортер за дъщеря си и случая?

— Защо? И навремето не го направих. Не вярвам в публичното излагане на такива неща.

— Уважавам позицията ви. Но този път искам да го направите, защото може да ни помогне да подплашим пилето.

— Искате да кажете, че това може да накара убиеца да се разкрие, така ли?

— Точно така.

— Тогава нямам никакви колебания.

— Благодаря ви, госпожо Верлорън. Ще ви се обадя.

16

Ейбъл Прат излезе от кабинета си по сако. Бош седеше в нишата и пишеше с два пръста доклад за телефонния разговор с Мюриъл Верлорън. Готовите доклади за разговорите с Грейс Танака и Даниъл Кочоф бяха на бюрото.

— Къде е Киз? — попита Прат.

— Работи по заповедта вкъщи. Там мисли по-добре.

— Аз пък не мога да мисля, когато се прибера вкъщи. Мога само да реагирам. Имам две момчета.

— Успех.

— Да, ще имам нужда. И аз си тръгвам. До утре, Хари.

— До утре.

Но Прат не си отиде. Бош вдигна поглед от пишещата машина. Помисли си, че нещо не е наред. Може би пишещата машина.

— Намерих я на едно бюро от другата страна — поясни Хари. — Не изглеждаше някой да я използва.

— Никой не я използва. Повечето хора вече пишат на компютър. Ти определено си от старата школа, Хари.

— Сигурно. Киз обикновено пише докладите, обаче имам да убия известно време.

— Извънредна работа, а?

— Ще ходя до Пета улица.

— Какво ще правиш там?

— Ще потърся бащата на нашата жертва.

Прат се навъси и поклати глава.

— Поредният. Някои хора просто не издържат.

Бош кимна.

— Последиците.

— Да, последиците — съгласи се Прат.

Хари си помисли дали да не му предложи да излязат заедно, да си поговорят и да се поопознаят, ала мобилният му телефон иззвъня. Той го откачи от колана си и видя на дисплея името на Сам Уайс.

— Трябва да се обадя.

— Добре, Хари. Внимавай, като отидеш там.

— Благодаря, шефе. Той отвори телефона.

— Детектив Бош.

— Детектив?

Бош си спомни, че не е оставил информация в съобщението си до Уайс.

— Господин Уайс, казвам се Хари Бош. Детектив съм от ЛАПУ. Бих искал да ви задам няколко въпроса във връзка със следствието, което провеждам.

— На ваше разположение съм, детектив. За моето оръжие ли се отнася?

Въпросът смути Бош.

— Защо смятате така?

— Ами, защото знам, че е използвано в убийство, чийто извършител така и не е разкрит. И не се сещам за нищо друго, за което могат да ме разпитват от ЛАПУ.

— Да, господин Уайс, отнася се за оръжието. Може ли да поговорим за това?

— Ако се опитвате да откриете кой е убил онова момиче, можете да ме питате каквото пожелаете.

— Благодаря. Първо искам да ми разкажете как и кога сте узнали или са ви съобщили, че откраднатото от вас оръжие е използвано в убийство.

— Пишеше го във вестниците, за убийството, и веднага събрах две и две. Обадих се на детектива, който се занимаваше с обира, попитах го и получих отговора, който се бях надявал да не получа.

— Защо, господин Уайс?

— Защото трябваше да продължа да живея както преди.

— Но вие не сте извършили нищо нередно.

— Знам, обаче човек не се чувства по-добре от това. Купих пистолета, защото имах проблеми с шайка хулигани. Имах нужда от защита. После с това оръжие убиха момичето. Не мислете, че не съм си представял алтернативна история. Искам да кажа, ами ако не бях толкова упорит? Ако просто се бях преместил да живея другаде, вместо да купя оня проклет колт? Разбирате ли какво искам да кажа?

— Да.

— Какво друго мога да ви кажа, детектив?

— Имам само няколко въпроса. Като ви се обадих, просто стрелях наслуки. Мислех си, че може би ще е по-лесно, отколкото да се опитам да се ровя в полицейска бумащина отпреди седемнайсет години. Имам оригиналния доклад за обира и посоченото име на следователя е Джон Маклелан. Помните ли го?

— Естествено, че го помня.

— Той откри ли извършителя?

— Не, доколкото знам. Отначало смяташе, че може да е свързано с хулиганите, които ме бяха заплашвали.

— А какво се оказа?

— После ми обясни, че не били те. Обаче не ме убеди. Крадците бяха обърнали апартамента ми нагоре с краката. Като че ли всъщност не бяха търсили да откраднат нещо. Просто бяха съсипали всичко наред.

— Защо казвате „крадците“? Полицията смяташе ли, че са повече от един?

— Джон предполагаше, че са поне двама-трима. Беше ме нямало само около час — отидох до магазина. Сам човек не може да е направил толкова много поразии за толкова малко време.

— В доклада е посочено, че липсвали пистолетът, колекция от монети и пари. После установихте ли още липси?

— Не, нямаше повече. И това стигаше. Поне ми върнаха монетите, те бяха най-ценното. Баща ми ги беше събирал от дете.

— Как ви ги върнаха?

— Джон Маклелан ми ги донесе след две седмици.

— Каза ли къде ги е открил?

— В заложна къща в Западен Холивуд. И после, естествено, разбрахме какво се е случило с пистолета. Обаче него не ми го върнаха. И без това нямаше да го взема.

— Разбирам. Детектив Маклелан каза ли ви кой смята, че е обрал дома ви? Имаше ли някакви теории?

— Според него просто били други хулигани. Не Чатсуъртските осмици.

Споменаването на Чатсуъртските осмици говореше нещо на Бош, ала той не се сещаше точно какво.

— Господин Уайс, представете си, че не знам нищо. Кои са Чатсуъртските осмици?

— Една от бандите в Долината. Всички бяха бели хлапаци. Скинари. През осемдесет и осма извършиха много престъпления в района. Престъпления от омраза. Така ги наричаха във вестниците. По онова време това беше ново понятие за престъпления, мотивирани от расова или религиозна нетърпимост.

— И вие попаднахте под ударите на тая банда, така ли?

— Да, започнаха да ми се обаждат по телефона. „Убийте евреите“, такива неща.

— Но после от полицията са ви казали, че Осмиците не са извършили обира.

— Точно така.

— Странно, нали? Не са открили никаква връзка.

— И аз така си помислих навремето, но той беше детективът, не аз.

— Защо Осмиците са се насочили към вас, господин Уайс? Знам, че сте евреин, но какво ги е накарало да ви нарочат?

— Много просто. Едно от ония лайна, Били Бъркхарт, живееше в моя квартал, през четири къщи от мен. На Ханука поставих седем свещника на прозореца си и тогава започна всичко.

— Какво стана с Бъркхарт?

— Отиде в затвора. Не за онова, което направи с мен, а с други. Пипнаха него и останалите за други престъпления. Бяха изгорили кръст на няколко преки от мен. Пред къщата на чернокожо семейство. Извършиха и други неща. Гадни неща, вандализъм. Опитаха се да изгорят и един храм.

— Но не и за обира във вашата къща?

— Не. Поне така ми казаха от полицията. Разбирате ли, нямаше графити, никакъв намек за религиозни мотиви. Просто всичко беше обърнато надолу с главата, затова не определиха обира като престъпление от омраза.

Бош се поколеба; чудеше се още какво да попита. Реши, че не знае достатъчно, за да задава хитри въпроси.

— Добре, господин Уайс, благодаря, че ми отделихте от времето си. Извинявайте, че събудих лоши спомени.

— Не мислете за това, детектив. Повярвайте ми, те не бяха заспали.

Бош затвори телефона. Опита се да измисли на кого да се обади за всичко това. Не познаваше Джон Маклелан и след седемнайсет години имаше голяма вероятност той вече да не работи в Девънширския участък. И тогава го осени: Джери Едгар. Предишният му партньор в Холивудския участък по-рано бе работил с девънширски детективи. През 1988-а трябваше да е бил там.

Бош набра номера на холивудския отдел „Убийства“, но се включи телефонен секретар. Всички си бяха тръгнали рано. Обади се в детективското бюро и попита дали Едгар е там. Служителят отговори, че си е отишъл.

Тогава позвъни на мобилния му телефон. Някогашният му партньор веднага отговори.

— Рано си тръгвате в Холивуд — каза Бош.

— Кой се обажда, по дяволите… Ти ли си, Хари?

— Аз съм. Как я караш, Джери?

— Чудех се кога ще те чуя. Днес ли започна?

— Най-старият новобранец на света. И вече работя по гореща следа. С Киз разследваме един случай.

Едгар не отговори и Бош разбра, че е сбъркал, като е споменал Райдър. Пропастта помежду им не само че още съществуваше, но и явно беше покрита с лед.

— Както и да е, имам нужда от съдържанието на великия ти мозък. Става въпрос за дните на Девънширския клуб.

— Да, за кога точно?

— Хиляда деветстотин осемдесет и осма. Чатсуъртските осмици. Помниш ли ги?

Едгар се замисли и след кратко мълчание отговори:

— Да, помня Осмиците. Шайка бели пикльовци, които си мислеха, че бръснатите глави и татуировки ги правят мъже. Направиха много бели, после ги спипаха. Не просъществуваха дълго.

— Помниш ли някой си Роланд Маки? Тогава трябва да е бил осемнайсетинагодишен.

След нова пауза Едгар отвърна, че името не му говори нищо.

— Кой работеше по Осмиците? — попита Бош.

— Не беше от Девънширския клуб. Всичко, свързано с тях, отиваше направо в зайчарника.

— В ОБ ли?

— Позна.

Отделът за обществени безредици. Полусекретно звено в Паркър Сентър, което беше събирало данни и разузнавателни сведения за заговори, но почти без да предава случаи на прокуратурата. През 1988-а ОБ трябваше да е бил под ръководството на тогавашния комисар Ървин Ървинг. Отделът вече не съществуваше. Когато бе станал заместник-началник, Ървинг го беше разформировал и мнозина в управлението бяха решили, че го прави, за да скрие нещо и да се дистанцира от неговата дейност.

— Това няма да ми е от полза — каза Бош.

— Съжалявам. По какво работиш?

— Убийство на момиче в подножието на Оут.

— Онова, дето го бяха отвлекли от вкъщи ли?

— Да.

— Помня го. Не съм работил по него — тъкмо бях постъпил в отдел „Убийства“. Но си го спомням. Та казваш, че са били замесени Осмиците, така ли?

— Не. Просто изскочи едно име, което може да е свързано с Осмиците. Какво означава името им, каквото си мисля ли?

— Да, „Хайл Хитлер“.

Бош си помисли, че Киз Райдър е била права — годината на престъплението навярно имаше значение. Убийството и останалите престъпления на Чатсуъртските осмици бяха извършени през 1988-а. Всички тези привидно дребни неща обаче като че ли бяха свързани. А сега към всичко това се прибавяха Ървин Ървинг и ОБ. Случайното разкритие, свързващо ДНК пробата с неудачник, който караше влекач, за да се изхранва, прерастваше в нещо много по-голямо.

— Джери, помниш ли някой си Джон Маклелан? Работил е в Девъншир?

— Джон Маклелан ли? Не, не си го спомням. По какво е работил?

— Попаднах на името му в един доклад за обир.

— Не, определено не е бил в „Грабежи“. Работих в „Грабежи“, преди да ме прехвърлят в „Убийства“. В „Грабежи“ нямаше Джон Маклелан. Кой е той?

— Нали ти казах, просто попаднах на името му в един доклад. Ще се оправя.

Това означаваше, че Маклелан най-вероятно е бил от ОБ и че разследването на обира в дома на Сам Уайс е било част от разследването на Чатсуъртските осмици. Нямаше желание да го обсъжда с Едгар.

— Значи по онова време си бил нов в „Убийства“, а, Джери?

— Да.

— Добре ли познаваш Грийн и Гарсия?

— Не особено. Аз току-що бях постъпил там, а те не се задържаха дълго. Грийн го пенсионираха, а година след това Гарсия го направиха лейтенант.

— Какво е мнението ти за тях?

— В какъв смисъл?

— Като детективи.

— Е, по онова време бях новак, Хари. Искам да кажа, какво съм разбирал? Още се учех. Обаче имах чувството, че Грийн командва парада. Гарсия беше домакинята. Хората казваха за Гарсия, че не можел да намери и лайно в мустаците си, даже с огледало и гребен.

Бош не отговори. Като наричаше Гарсия „домакиня“, Едгар искаше да каже, че във всичко е слушал партньора си. Грийн беше истинското ченге, а Гарсия му бе помагал с бумащината. Много партньори установяваха такъв род отношения. Кучето водач и неговият помощник.

— Е, предполагам, че не му се е налагало — рече Едгар.

— Какво не му се е налагало?

— Да търси лайно в мустаците си. Направиха го лейтенант и го прехвърлиха. Знаеш ли, че в момента е заместник-началник в Долината?

— Да, знам. Всъщност, ако го видиш, може би не бива да споменаваш тая работа с мустаците.

— Сигурно.

Бош продължи да мисли какво би могло да означава това за делото Верлорън. Под повърхността се движеше тънка цепнатина.

— Това ли е, Хари?

— Чух, че Грийн налапал патлака скоро след като се пенсионирал.

— Да, и аз го чух. Помня, че не се изненадах. Той винаги ми се е струвал прекалено емоционален. Ще провериш ли връзката с ОБ, Хари? Нали знаеш, че това беше отделението на Ървинг?

— Да, Джери, знам. Съмнявам се, че ще се насоча натам.

— Ако се наложи, внимавай, мой човек.

Бош искаше да смени темата, преди да затвори. Едгар бе известен клюкар и той нямаше желание някогашният му партньор да се раздрънка, че Бош е нарочил Ървинг, след като се е върнал в управлението.

— Е, как е в Холивуд? — попита той.

— Тъкмо се нанесохме пак в бюрото след ремонта. За около година ни бяха натикали горе.

— И как е сега?

— Като офис на застрахователна фирма. Имаме прегради и звукоизолиращи филтри между бюрата. Всичко е издържано в бюрократично сиво. Чисто е, но не е същото.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Е, какви са плановете ти за бъдещето, Джери?

— Какви са плановете ми ли? Ще я карам като сега. Раз-карай ми се от главата и върви да тропаш по хорските врати.

— Готово, готин.

— Пази си гърба, Хари.

— Винаги.

След като затвори, Бош известно време остана неподвижен — премисляше разговора и значението му за случая. Ако имаше връзка с ОБ, играта коренно се променяше.

Погледна следственото дело, все още разтворено на доклада за обира, и се вторачи в подписа на Джон Маклелан. Вдигна слушалката, обади се в Оперативния отдел в Паркър Сентър и помоли дежурния офицер да провери къде работи детектив Джон Маклелан, като продиктува номера му от доклада. Превключиха го на изчакване. Най-вероятно щяха да му съобщят, че Маклелан отдавна се е пенсионирал. Бяха минали седемнайсет години все пак.

Ала когато се върна на телефона, дежурният му каза, че полицай Джон Маклелан със съответния личен номер сега е лейтенант в Службата за стратегическо планиране. Колелцата в главата на Бош започнаха да се въртят. Преди седемнайсет години Маклелан беше работил при Ървинг в ОБ. Сега чинът и длъжността му бяха други, но продължаваше да работи при него. И Ървинг съвсем случайно се бе натъкнал на Бош в барчето в Паркър Сентър, при това точно в деня, в който Хари се беше заел със случая.

Подобно на завиващ боен кораб, случаят бавно, сигурно и безвъзвратно поемаше в нова посока. Бош се замисли за съвпадението, че Ървинг му е пресякъл пътя. Ако беше съвпадение. Зачуди се дали заместник-началникът вече е знаел по кой случай са улучили джакпота и докъде ще ги отведе той.

Управлението ежедневно погребваше тайни. Това бе факт. Ала преди седемнайсет години кой би могъл да си помисли, че химически тест, проведен някой ден в лабораторията на правосъдното министерство в Сакраменто, ще забие лопата в калната пръст и ще извади миналото на бял свят?

17

По пътя за вкъщи Бош си мислеше за многото различни пипала, които следствието увиваше около тялото на Ребека Верлорън. Знаеше, че не бива да откъсва очи от целта. Най-важни бяха уликите. Политиката на управлението, проявите на вероятна корупция и укриване на незаконни действия можеха да бъдат опасни и отвличаха вниманието от крайната цел. Трябваше да ги избягва и в същото време да се пази от тях.

Накрая успя да прогони мислите за сянката на Ървинг върху следствието и да се съсредоточи върху случая. Разсъжденията му някак си го отведоха до спалнята на Ребека и факта, че майка й я беше запазила непокътната от времето. Зачуди се дали това се дължи на самата загуба на дъщерята, или на обстоятелствата на загубата. Ами ако човек изгубеше детето си поради естествена смърт, злополука или развод? Бош имаше дъщеря, която рядко виждаше. Това му тежеше. Знаеше, че близо или далеч, дъщеря му го оставя напълно уязвим, че накрая може да стане като майката, която пазеше спалнята на дъщеря си като музей, или като бащата, който отдавна беше изгубен за света.

И все пак нещо в спалнята го смущаваше. Не можеше да го определи точно, ала знаеше, че го има, и това го гризеше. Погледна наляво към Холивуд. Небето все още светлееше, но нощта скоро щеше да се спусне. Мракът бе чакал достатъчно дълго. На хоризонта се пресичаха прожекторни лъчи, чиито източници можеха да се проследят до ъгъла на Холивуд и Вайн. Изглеждаше му красиво. Родно.

Когато стигна до къщата си на склона, провери пощата и телефона за съобщения, после съблече костюма, който беше купил за завръщането си на работа, и грижливо го окачи в гардероба: реши, че може да го облече поне още веднъж, преди да го занесе на химическо чистене. Обу си джинси и черни маратонки и нахлузи черен блузон. Облече спортно яке с разръфано дясно рамо. После си взе пистолета, детективската значка и портфейла, качи се в мерцедеса и потегли към Квартала на играчките.

Остави колата на паркинга на музея в японския квартал, за да не я откраднат или потрошат. Оттам отиде пеш до Пета улица. Срещаше все повече бездомници. Главните скитнически свърталища в града и мисиите, които се грижеха за скитниците, обхващаха пет преки на Пета улица, южно от Лос Анджелис Стрийт. Тротоарите пред мисиите и евтините хотели бяха осеяни с кашони и пазарски колички, пълни с мръсни и мизерни вещи на изгубени хора. Като че ли беше избухнала някаква бомба на обществен разпад и навсякъде се въргаляха шрапнели от разбити животи. По улицата крещяха мъже и жени, надаваха нечленоразделни или просто зловещи викове в нощта. Приличаше на град със свои закони и логика, болен град с толкова дълбока рана, че превръзките, които се опитваха да слагат мисиите не можеха да спрат кръвта.

Докато вървеше, забеляза, че нито веднъж не му искат пари, цигари и каквито и да било подаяния. Тази ирония не убягна на вниманието му. Явно мястото с най-голяма концентрация на бездомници в града беше и най-безопасно от тяхната просия, ако не друго.

Лосанджелиската мисия и Армията на спасението имаха най-големите приюти. Бош реши да започне с тях. Носеше снимка на Робърт Верлорън отпреди дванайсет години, взета от шофьорската му книжка, и още по-стара фотография от погребението на дъщеря му. Показваше ги на служителите в приютите и кухненските работници, които ежедневно сипваха безплатна храна в стотици чинии. Не получи почти никаква реакция. Накрая един кухненски работник си спомни Верлорън като „клиент“, който преди няколко години редовно се редял на опашките.

— Оттогава мина доста време — каза човекът. — Не съм го виждал пак.

След като прекара по един час в двата приюта, Бош продължи по улицата, проверяваше по-малките мисии и хотели. Тук-там разпознаваха Верлорън, ала нямаше нови следи, нищо, което да го отведе при мъжа, окончателно изчезнал от човешкия радар преди много години. Към десет и половина реши да дойде пак на другия ден, за да покрие и останалата част от улицата. На връщане към японския квартал осъзна колко го е потиснал светът, в който се беше потопил. Надеждите му да открие Робърт Верлорън почти бяха угаснали. Вървеше с наведена глава и ръце в джобовете, затова видя двамата мъже едва когато вече го бяха издебнали. Появиха се от входовете на два съседни магазина за играчки. Единият му препречи пътя. Другият застана зад него. Бош спря.

— Ей, ти, мисионерът — каза онзи отпред.

На слабата светлина на една улична лампа на половин пряка от тях Бош зърна проблясък на нож в ръката му и леко изви глава, за да види човека зад себе си. Беше по-дребен. Хари не бе сигурен, ала му се стори, че държи парче бетон. Къс от разбит тротоар. Двамата бяха с извадени изпод елеците ризи, често срещана гледка в тази част на града. Единият беше чернокож, другият — бял.

— Всички кухни са затворени, а ние още сме гладни — заяви мъжът с ножа. — Имаш ли някоя кинта? Нали загряваш, да ни дадеш назаем.

Бош поклати глава.

— Не, всъщност нямам.

— Всъщност, а? Не си ли сигурен, малкият? Приличаш ми на човек, дето има хубав дебел портфейл. Не го крий от нас.

Черна ярост обзе Бош. В миг на ясна съсредоточеност той осъзна какво ще направи. Щеше да извади оръжието си и да застреля тези хора. В същия момент си помисли, че това ще му се размине след повърхностно вътрешно следствие. Блясъкът на ножа беше неговият билет и той го знаеше. Мъжете от двете му страни си нямаха и представа на какво са попаднали. Също като в тунелите преди много години. Всичко се свеждаше до съвсем тясно пространство. Нищо друго, освен да убиваш или да бъдеш убит. В това имаше нещо абсолютно чисто, без сиви зони и без място за нищо друго.

После изведнъж мигът отмина. Бош видя, че онзи с ножа го зяпа напрегнато, прочел нещо в очите му, един хищник, който измерва с поглед друг. Мъжът сякаш почти незабележимо се смали и отстъпи, без да го прави физически.

Хари знаеше, че някои хора се смятат за телепати. Всъщност те четяха по изражението. Умението им се криеше в тълкуване на безброй мускулни движения около очите, устата, веждите. По тях съдеха за намеренията. Самият той донякъде владееше това изкуство. Бившата му жена си изкарваше прехраната от покер, защото я биваше още повече. Мъжът с ножа също притежаваше известни способности. Това определено му спаси живота.

— Добре де, зарежи — каза той.

И заотстъпва към входа на магазина.

— Лека вечер, приятел — докато потъваше в мрака, рече мъжът.

Бош се обърна и впери очи в другия. Той безмълвно се вмъкна в скривалището си и зачака следващата си жертва.

Хари се огледа. Улицата изглеждаше пуста. Той продължи към колата си. В движение извади мобилния си телефон и се обади в патрулното отделение на Централния участък. Съобщи на дежурния сержант за двамата мъже и го помоли да прати кола.

— Такива неща се случват на всяка пряка в оная дупка — отвърна сержантът. — Какво искате да направя?

— Искам да пратите кола и да ги приберете. Следващия път хубаво ще си помислят, преди да нападнат някого.

— Защо не го направите сам?

— Защото работя по случай, сержант, и нямам време да върша вашата работа.

— Виж, приятел, не ме учи как да си върша работата. Всички детективи сте еднакви. Мислите си…

— Виж, сержант, утре заран ще проверя криминалната сводка. Ако прочета, че някой е пострадал тук и заподозрените са чернокож и бял, ще се озовеш сред адски много детективи. Гарантирам ти го.

И затвори телефона, като прекъсна поредния протест на дежурния. Ускори крачка, стигна при колата си и потегли обратно към магистрала 101. После зави на север към Долината.

18

Беше трудно да намери скривалище с видимост към „Тампа Тоуинг“. Магазините около двата площада на другите ъгли бяха затворени и паркингите им пустееха. Конкурентният сервиз на третия ъгъл още работеше и поради тази причина не ставаше за наблюдение. След като обмисли положението, Бош паркира на една пряка оттам и се върна до кръстовището пеш. Зае идеята на провалилите се крадци отпреди по-малко от час — намери тъмен вход на едното площадче, откъдето можеше да наблюдава сервиза. Знаеше, че проблемът с избора му на място за наблюдение е да се върне при колата си достатъчно бързо, за да не изпусне Маки, когато свършеше смяната му.

Рекламата, която беше прочел в телефонния указател, съобщаваше, че „Тампа Тоуинг“ предлага денонощни услуги. Ала наближаваше полунощ и Бош бе убеден, че Маки, който беше застъпил в четири следобед, скоро ще си тръгне. Или имаше нощна смяна, или Маки щеше да е на повикване през нощта.

Тъкмо в такива моменти си мислеше пак да пропуши. С цигарите времето сякаш винаги течеше по-бързо, а и те облекчаваха напрежението, което задължително вървеше с наблюдението. Ала бяха минали повече от четири години и не искаше да пречупва волята си. Преди две години бе научил, че е баща, и това му помагаше в мигове на слабост. Ако не беше дъщеря му, сигурно вече да е пропушил. В най-добрия случай бе овладял порока. Но не се беше излекувал от него.

Извади мобилния си телефон и като наклони светещия екран в посока, обратна на сервиза, набра домашния номер на Киз Райдър. Тя не отговори. Опита мобифона й и постигна същия резултат. Накрая заключи, че партньорката му е изключила телефоните си, за да се съсредоточи върху съставянето на заповедта. В миналото правеше точно така. Знаеше, че оставя пеиджъра си включен за спешни случаи, ала не смяташе, че новините, събрани от телефонните разговори тази вечер, са чак толкова спешни. Реши да изчака до сутринта и тогава дай разкаже какво е научил.

Прибра телефона и вдигна бинокъла пред очите си. През прозорците на офиса видя Маки да седи зад очукано сиво бюро. В стаята имаше друг мъж с подобна синя униформа. Очевидно тази нощ нямаха работа. И двамата бяха изпружили крака на бюрото и се бяха вторачили в нещо високо на стената над предния прозорец. От променящата се светлина в помещението ставаше ясно, че гледат телевизия.

Мобифонът му иззвъня и той го извади от джоба си и отговори, без да откъсва бинокъла от очите си. Не погледна дисплея, защото предположи, че се обажда Киз Райдър, след като е забелязала, че я е търсил.

— Да?

— Детектив Бош?

Не беше Райдър. Бош отпусна бинокъла.

— Да. Какво обичате?

— Безпокои ви Тара. Получих съобщението ви.

— А, да, благодаря, че се обаждате.

— Предполагам, че това е мобифонът ви. Извинете, че се обаждам толкова късно. Току-що се прибирам. Реших просто да оставя съобщение на служебния ви телефон.

— Няма проблем, още работя.

Бош премина през същия процес, който бе приложил и с другите. Когато й спомена името на Роланд Маки, вдигна бинокъла. Маки още седеше на бюрото и гледаше телевизия. Също като другите приятелки на Ребека Верлорън, името му не говореше нищо на Тара Уд. Хари прибави нов въпрос — дали си спомня Чатсуъртските осмици. Спомените й за тях бяха съвсем смътни. Накрая я попита дали на другия ден може да продължи разговора и дай покаже снимката на Маки. Жената се съгласи, но го предупреди, че ще трябва да се срещнат в телевизионното студио на Си Би Ес, където работела във връзки с обществеността. Си Би ЕС беше до Фермерския пазар, едно от любимите места на Бош. Реши, че може да отиде до пазара, може би да обядва чорба от бамя и после да се срещне с Тара Уд, за дай покаже снимката на Маки и да я попита за бременността на Ребека Верлорън. Определиха си среща за един следобед и тя обеща да го чака.

— Оттогава мина адски много време — каза Уд. — Да не работите в отдел за стари случаи?

— Наричаме го „Неприключени следствия“.

— Знаете ли, ние имаме подобен сериал, „Студени досиета“. В неделя вечер. Мисля си… искате ли да се запознаете с някои от своите телевизионни колеги? Сигурна съм, че биха желали да се срещнат с вас.

Бош разбра, че предложението й е продиктувано от професионален интерес. Насочи бинокъла към Маки, който продължаваше да гледа телевизия, и за момент се замисли дали да не използва случая за театъра, който се канеха да разиграят. После бързо се отказа — щеше да е по-лесно да го направят със статия във вестник.

— Да, може би, но смятам, че това ще трябва да почака. В момента работим доста усилено по тоя случай и утре просто трябва да поговорим.

— Естествено. Искрено се надявам да откриете когото търсите. Откакто излъчваме тоя сериал, все си мисля за Ребека. Нали разбирате, питах се дали има някакво развитие. После вие ми се обаждате изневиделица. Странно е, обаче е хубаво. До утре, детектив.

Бош й пожела лека нощ и затвори.

След няколко минути, в полунощ, осветлението в сервиза угасна. Хари знаеше, че предлагането на денонощни услуги не означава непременно, че сервизът е отворен по двайсет и четири часа. Маки или другият шофьор сигурно бяха на повикване през нощта.

Измъкна се от скривалището си и забърза по Роско към мерцедеса. Точно когато стигна при колата, чу мощния рев на камарото на Маки. Запали мотора и потегли към кръстовището. Докато чакаше на червен светофар, видя автомобила със сиви калници да се носи на юг по Тампа. Изчака няколко секунди, огледа се за други коли и мина на червено.

Първата спирка на Маки беше един бар — „Сайд Покет“ на Сепълвида Булевард във Ван Найс край железопътните релси, малко заведение със син неонов надпис и зарешете-ни прозорци, боядисани в черно. Бош нямаше представа как изглежда вътре и какви хора се събират там. Преди да слезе от колата, съблече спортното си яке, уви в него пистолета, белезниците и резервния пълнител и остави вързопа на пода пред предната дясна седалка. Слезе, заключи вратата и тръгна към бара, като в движение извади ризата от дънките си.

Барът напълно оправда очакванията му. Две билярдни маси, бар за правостоящи и няколко очукани дървени сепарета. Въпреки че пушенето беше забранено, във въздуха се стелеше тежък син дим, висящ като призрак под лампата над всяка маса. Никой не протестираше.

Повечето мъже пиеха прави. И повечето имаха верижки на портфейлите и татуировки на ръцете. Макар и с променен външен вид, Бош знаеше, че ще изпъква. Видя място в сенките, където барът завиваше под монтирания в ъгъла телевизор, вмъкна се там и се наведе над плота с надеждата, че ще скрие външността си.

Барманката, изхабена жена с черен кожен елек и тениска, известно време не му обръщаше внимание, но това го устройваше. Не идваше, за да пие. Маки изсипа шепа монети от по двайсет и пет цента на една от масите и зачака своя ред да играе. И той не си бе поръчал пиене.

Десетина минути Маки оглежда щеките на стената и накрая намери една, която задоволяваше изискванията му. После застана до масите и се заговори с хората наоколо. Изглеждаше съвсем нехаен разговор, като че ли ги познаваше, но само от други игри на билярд.

Докато чакаше, наблюдаваше и отпиваше бира и уиски, които барманката най-после му беше донесла, Бош отначало реши, че хората също го зяпат, но после разбра, че всъщност се вторачват в телевизионния екран на по-малко от трийсетина сантиметра над главата му.

Накрая дойде редът на Маки и се оказа, че го бива. Той бързо овладя масата и победи седем претенденти — печелеше пари или бира. След половин час отсъствието на конкуренция явно му омръзна и стана небрежен. Осмият претендент го победи, след като Маки изпусна чист изстрел на осмата топка. Той прие загубата спокойно и остави върху зеления филц петдоларова банкнота. По изчисления на Бош Маки бе спечелил най-малко двайсет и пет долара и три бири.

Когато Маки пренесе бирата си на бара, Бош реши, че е време да се оттегли. Пъхна десетачка под празната си чаша от уиски и се обърна, без да показва на Маки лицето си. Излезе от бара и отиде при колата. Първо затъкна пистолета си отдясно, с дръжката напред. После запали двигателя и потегли по Сепълвида. На следващата пряка зави на юг. Обиколи квартала и спря до тротоара пред един пожарен кран. Оттук имаше добра видимост към входа на „Сайд Покет“ и можеше да проследи колата на Маки на север по Сепълвида към Панорама Сити. Маки може да бе сменил адреса си след изтичане на условната присъда, но Хари предполагаше, че не се е преместил далеч.

Този път не се наложи да чака дълго — Маки явно пиеше само безплатна бира. Излезе от бара десет минути след Бош, качи се в камарото и потегли на юг по Сепълвида.

Хари беше сбъркал. Маки се отдалечаваше от Панорама Сити. Това означаваше, че Бош трябва да направи обратен завой по почти съвсем пустия Сепълвида Булевард, за да го проследи. Прекалено явна маневра. Затова продължи да чака, наблюдаваше отдалечаващото се камаро в страничното огледало.

Когато видя мигачът на камарото да се включва, настъпи газта, рязко обърна мерцедеса и като едва не изгуби управление, зави надясно по Виктъри и настигна камарото на светофара при надлеза на магистрала 405. Маки обаче продължи на запад по Виктъри.

Следван от Бош, който прилагаше всевъзможни маневри, за да не бъде забелязан, Маки стигна чак до Удланд Хилс. На Мариано Стрийт, широка улица близо до магистрала 101, най-после зави по дълга отбивка и паркира до малка къща. Хари го подмина и спря по-нататък, после слезе и се върна пеш. Чу входната врата на къщата да се хлопва и видя, че лампата на верандата угасва.

Бош се огледа. Намираше се в квартал с тесни парцели — бивши имоти, предназначени за ферми преди десетилетия, нарязани на части, заради разрастването на града. Бяха с предна и задна част, между които минаваше тясна отбивка.

Това затрудняваше наблюдението. Бош предпазливо закрачи по отбивката, като едновременно наблюдаваше къщата в предния парцел и къщата на Маки отзад. Камарото бе паркирано до очукан форд пикап. Това означаваше, че Маки може би има съквартирант.

Спря да запише номера на форда и забеляза на пикапа стара лепенка, на която пишеше: „Последният американец, който напусне Лос Анджелис, да вземе знамето“. Поредният щрих към очертаващата се в съзнанието на Бош картина.

Мина колкото можеше по-тихо по каменната алея покрай къщата. Прозорците бяха прекалено високо, за да надникне вътре. Когато стигна отзад, чу гласове, ала после забеляза движещата се синя светлина по щорите в задната стая и разбра, че идват от телевизора. Тъкмо се канеше да прекоси задния двор, когато телефонът му внезапно иззвъня. Бързо бръкна в джоба си и изключи звука, светкавично отстъпи назад по алеята, излезе на отбивката и се затича към улицата. Заслуша се за някакъв звук след себе си, но не чу нищо. Стигна до улицата и се обърна към къщата. Нищо не показваше, че са чули телефона.

Знаеше, че му се е разминало на косъм. Задъхваше се. Опита се да се овладее. Също като при неловко проведения разпит на Даниъл Кочоф, това бе признак, че е започнал да ръждясва. Беше забравил да изключи звука на мобилния си телефон, преди да се приближи до къщата. Тази грешка можеше да провали всичко и дори да го сблъска със следствения обект. Преди три години, преди да напусне полицията, такова нещо никога нямаше да се случи. Спомни си, че Ървинг го бе нарекъл регенерат, който ще се разпадне по шевовете.

В колата провери кой го е търсил и видя, че се е обаждала Киз Райдър. Набра номера й.

— Проверих мобифона си, Хари, и видях, че преди малко си ми звънил. Бях си изключила телефоните. Какво има?

— Нищо особено. Просто се обаждах да видя как върви.

— Горе-долу. Почти приключих с писането. Утре сутрин ще свърша и ще пусна документите по каналния ред.

— Добре.

— Лягам си. Ами ти? Откри ли Робърт Верлорън?

— Още не. Но ти намерих един адрес. Проследих Маки, след като си тръгна от работа. Живее в малка къща край магистралата в Удланд Хилс. Може да има домашен телефон, който да включиш в заповедта за подслушване.

— Чудесно. Дай ми адреса. Няма да е трудно да открия номера. Но не съм сигурна, че искам да следиш заподозрения сам. Това не е разумно, Хари.

— Трябваше да научим адреса му.

Нямаше намерение дай признае фала си. Продиктувай адреса, изчака да го запише и добави:

— Имам и още някои неща. Обадих се на няколко души.

— Свършил си доста работа само за първия си работен ден. Какво откри?

Хари й предаде телефонните разговори, които беше провел, след като тя си бе тръгнала. Райдър не му задаваше въпроси и след като той свърши, настана кратко мълчание.

— Вече знаеш всичко — каза Бош. — Какво мислиш?

— Мисля, че като че ли картината започва да се оформя, Хари.

— И аз си мислех същото. Освен това годината, хиляда деветстотин осемдесет и осма. Възможно е да сме се натъкнали на нещо. Ония задници може би са се опитвали да ни кажат нещо с това „осемдесет и осем“. Проблемът е, че всичко е минало през ОБ. Кой знае къде са сега всички тия материали. Ървинг сигурно ги е унищожил.

— Едва ли. Когато дойде в управлението, новият началник поиска пълен анализ на всичко. Така или иначе, аз не участвах в това, обаче знаех какво става и чух, че много от архивите на ОБ са запазени след разформироването на отдела. Ървинг пратил голяма част от тях в спецархива.

— В спецархива ли? Какво е това, по дяволите?

— Просто архив с ограничен достъп. Трябва ти разрешение от началството. Всичко е в мазето на Паркър Сентър. Главно вътрешни следствия. Политически неща. Опасни. Тая работа с Чатсуърт всъщност не отговаря на изискванията, освен ако не е свързана с нещо друго.

— С какво например?

— Например с човек в управлението или в града.

Последното означаваше влиятелна личност в градската политика.

— Можеш ли да влезеш там и да видиш дали още съществуват някакви материали? Ами твоето приятелче на шестия? Може би той…

— Ще опитам.

— Действай.

— Ами ти? Мислех, че тая вечер ще ходиш да търсиш Робърт Верлорън, а сега научавам, че си следил нашия заподозрян.

— Ходих. Не го намерих.

Разказа й преживяванията си в света на бездомниците, като пропусна срещата си с провалилите се крадци. Този инцидент и фалът с телефона зад къщата на Маки не бяха от нещата, които му се искаше да сподели с нея.

— Добре, Хари. Разбрахме се. Докато пристигнеш утре, би трябвало да съм готова със заповедта. И ще проверя за архива на ОБ.

Бош се поколеба, но после реши да не крие тревогите си. Погледна тъмната улица през прозореца. Чуваше свистенето от недалечната магистрала.

— Внимавай, Киз.

— Какво имаш предвид, Хари?

— Корупция по върховете.

— Искаш да кажеш, че началството бърка в кацата с меда?

— Точно така.

— И какво от това?

— Просто внимавай. Тая история отвсякъде мирише на Ървинг. Не е толкова очевидно, обаче е така.

— Смяташ, че срещата ви не е била случайна, така ли?

— Не вярвам в случайности. Поне не в такива.

Райдър не отговори веднага.

— Добре, Хари, ще внимавам. Обаче няма да стоим със (скръстени ръце, нали? Ще направим каквото трябва.

— Да. До утре.

— Лека нощ, Хари.

Тя затвори. Бош дълго седя неподвижно, преди да за-I върти ключа.

19

Бош бавно направи обратен завой на Мариано и подмина отбивката, която водеше към къщата на Маки. Там изглеждаше тихо и мирно. Не забеляза светлина зад прозорците.

Мина напряко към магистралата и пое на изток през Долината, после влезе в прохода Кауенга. По пътя се обади в главната диспечерска служба и провери пикапа, до който беше паркирал Маки. Оказа се, че е регистриран на Уилям Бъркхарт, трийсет и седем годишен, с криминално досие, датиращо от края на осемдесетте години, но през последните петнайсет нямаше нищо. Диспечерката даде на Бош калифорнийските съдебни шифри на арестите му, защото така фигурираше в компютъра.

Бош веднага позна обвинения в нанасяне на телесни повреди с утежняващи вината обстоятелства и съхраняване на крадени вещи. Но през 1988-а имаше обвинения с код, който не му бе известен.

— Няма ли някой със списък на шифрите, който да ми каже какво е това? — попита той с надеждата, че в диспечерската служба е достатъчно спокойно и диспечерката ще го направи сама. Знаеше, че в службата винаги има списък с шифрите, защото полицаите често се обаждаха да получат съответните кодове още докато са на терена.

— Почакайте.

Бош зачака. Шофираше по Баръм, после пое по Уилсън към дома си.

— Детектив?

— Да?

— Това е престъпление от омраза.

— Благодаря за помощта.

— Няма проблем.

След малко вкара колата под навеса и угаси мотора. Съквартирантът или хазяинът на Маки имаше обвинение в престъпление от омраза, датиращо от 1988-а — същата година като убийството на Ребека Верлорън. Уилям Бъркхарт най-вероятно беше същият Били Бъркхарт, когото Сам Уайс посочваше като свой съсед и един от бандитите. Бош не знаеше каква е връзката между всички тези неща, ала бе убеден, че са елементи от една и съща картина. Искаше му се да бе взел със себе си досието на Маки от Управлението на затворите. Реши да остави нещата така до сутринта и да прочете досието на другия ден в службата. Освен това щеше да вземе материалите по ареста на Уилям Бъркхарт за престъплението от омраза.

В къщата цареше тишина. Той взе телефона и една бира и излезе на верандата. Пътьом включи компактдискплеъра. Вътре имаше диск и Бош скоро чу гласа на Боз Скагс по външните тонколони. Пееше „Доколкото знаем“.

Песента се състезаваше с приглушения рев от магистралата долу. Нямаше прожекторни лъчи, прорязващи небето от студиото на „Юнивърсъл“ — беше прекалено късно. И все пак гледката бе пленителна, както бе единствено нощем. Градът искреше долу като милион сънища, не всички приятни.

Помисли си дали да не се обади пак на Киз Райдър и да й разкаже за връзката с Уилям Бъркхарт, но реши да почака до сутринта. Отново отправи поглед към града и се почувства доволен от успехите през деня. Ала беше и малко потиснат. Обичайната реакция към корупцията.

Онзи човек с ножа не бе сбъркал много, като го бе нарекъл мисионер. Почти беше познал. Бош знаеше, че има мисия в живота, и сега, след три години, отново се насочваше към целта. Ала не можеше да повярва, че всичко е за добро. Усещаше, че има още нещо освен блещукащите светлинки и сънищата, нещо, което не виждаше. И това нещо го очакваше.

Отвори телефона и се заслуша в постоянния сигнал. Това означаваше, че няма съобщения. Все пак набра номера на оператора и пусна съобщението, което беше записал миналата седмица. Чу тъпичкия глас на дъщеря си.

— Здравей, татко — рече тя. — Лека нощ, татко.

Нищо повече. Ала и това стигаше. Бош записа съобщението за следващия път, когато изпиташе нужда от него, и изключи телефона.