Хорът на забравените гласове

32

Входната рампа от Тампа Авеню за магистралата „Роналд Рейгън“ беше затворена и трафикът се пренасочваше по Риналди до входа на Портър Ранч Драйв. Цялата магистрална рампа бе задръстена с полицейски коли. Бяха представени отдел „Научни изследвания“ на ЛАПУ, калифорнийските магистрални патрули и щатската патология, както и „Неприключени следствия“. Ейбъл Прат се беше обадил тук-там, за да улесни поемането на случая от неговия отдел. Тъй като убийството на Роланд Маки бе извършено на входа към щатска магистрала, следствието формално попадаше в юрисдикцията на магистралните патрули. Ала те бяха повече от доволни да го отстъпят, особено след като престъплението се разглеждаше като част от текущо следствие на ЛАПУ. С други думи, щяха да оставят управлението само да си разчиства кашата.

Началникът на местната магистрална патрулна служба обаче предложи да се възползват от услугите на най-добрия специалист по злополуки и Прат се съгласи. Освен това бе събрал едни от най-вещите криминалисти от управлението, които беше успял да открие през нощта.

Бош и Райдър прекараха голяма част от огледа в колата на Прат, където шефът им надълго и широко ги разпита, а после отговориха на въпросите на Тим Марсия и Рик Джексън, които бяха повикани да оглавят разследването на смъртта на Маки. Тъй като Бош и Райдър бяха участници в едни събития и свидетели в други, беше взето решение да не Разследват случая. Бе ясно, че двамата ще продължат да работят по делото Верлорън и така явно ще вървят по стъпките на убиеца на Роланд Маки.

Към три през нощта криминалистите се събраха с детективите, за да обсъдят наученото до момента. Бяха извадили трупа на Маки изпод влекача и грижливо бяха фотографирали, записали на видео и скицирали местопрестъплението. След това всички можеха спокойно да обикалят наоколо.

Прат предложи на следователя от магистралната патрулна служба, висок мъж, казваше се Дейвид Олманд, да започне пръв. С помощта на лазерна показалка Олманд посочи следите от гуми по пътя и чакъла, смятани за свързани със случая. Показа и задната страна на влекача, където с тебеширени кръгове бяха оградени няколко драскотини, вдлъбнатини и дупки в тежката стомана. Неговото заключение беше същото, до каквото бяха стигнали Бош и Райдър секунди след откриването на Маки. Той бе убит.

— Следите от гуми показват, че жертвата е спряла влекача до пътя на трийсетина метра оттук — започна Олманд. — Навярно, за да избегне повредената кола, която вече е чакала там. После шофьорът е върнал на задна. Преди да слезе, е изключил от скорост и вдигнал ръчната спирачка. Ако е бързал, както предполагат някои второстепенни факти, може направо да е заобиколил, за да свали теглича. И точно тогава става всичко. Повредената кола явно не е била повредена. Шофьорът настъпил газта и тя полетяла напред, блъснала Маки и го приковала към задната страна на влекача. Той е бил наведен над теглича и най-вероятно се е занимавал с него в момента на удара. Това обяснява раните по главата. Блъснал се е с лице в теглича — по него има кръв.

За потвърждение Олманд прокара червената точка на лазера по теглича.

— След това колата е върнала на задна — продължи той. — Тогава са оставени следите от гуми по асфалта. После пак е дала напред за втори удар. Маки сигурно вече е бил фатално ранен. Но още не е бил мъртъв. Сигурно след първия е паднал на земята и с последни сили е пропълзял под, за да избегне втория удар. Така или иначе, колата повторно е блъснала влекача. Маки е умрял от раните си под камиона.

Олманд направи пауза, за да даде възможност да му зададат въпроси, но беше посрещнат само от мрачно мълчание. Бош не се сещаше какво да попита. Непрекъсван от никого, следователят от МПС довърши доклада си, като посочи двете следи от гуми по чакъла и асфалта.

— Гумите на колата не са много широки. Това означава малък чуждестранен модел. Измерих ги и ще проверя в производствените каталози. Тогава ще мога да ви дам списъка на автомобилите, от чиито гуми може да са оставени тия следи.

След като никой не каза нищо, Олманд посочи с лазера едно мазно петно на асфалта.

— Освен това от колата е течало масло. Не много, но ако е важно да се определи колко време убиецът е останал тук в очакване на жертвата, можем да измерим утечката, когато колата бъде намерена, и да пресметнем приблизително за колко време се е получило това петънце.

— Не е зле да го знаем — изсумтя Прат.

После благодари на Олманд и помоли патолога Рави Пател да съобщи резултатите от предварителния оглед на трупа. Пател започна със списъка на многобройните счупени кости и травми. Според него ударът най-вероятно строшил черепа на Маки, смазал орбитата на лявото му око и разместил долната му челюст. Хълбоците му били смачкани, лявата страна на торса му също. Лявата ръка и бедро също били счупени.

— Тези травми най-вероятно са получени при един удар — заключи патоанатомът. — Жертвата сигурно е стояла на крака и ударът е дошъл отдясно и отзад.

— Можел ли е да пропълзи под влекача? — попита Рик.

— Възможно е — отвърна Пател. — Инстинктът за самосъхранение кара хората да вършат удивителни неща. Не мога да съм сигурен, докато не го отворя, обаче в такива случаи най-често наблюдаваме перфорация на белите дробове. Те се изпълват с кръв. Това отнема време. Може да е пропълзял под камиона, като си е мислил, че там ще е в безопасност.

„И се е удавил в собствената си кръв“, помисли Бош.

Следваше докладът на криминалиста, който се оказа брат на Рави Пател, казваше се Радж. Хари ги познаваше от предишни следствия и знаеше, че двамата са сред най-добрите.

Радж Пател описа най-важните елементи от огледа на местопрестъплението и заключи, че опитите на Маки да спаси живота си, като пропълзи под влекача, може в крайна сметка да позволят на следователите да заловят убиеца му.

— Разбирате ли, при втория удар тялото не е послужило като буфер. Имаме сблъсък на метал в метал. По канатата на влекача е останала боя, от която взехме проби. Ако откриете колата, можем да я идентифицираме със стопроцентова сигурност.

Това бе лъч в мрака, каза си Бош.

След като Пател приключи доклада си, следователите започнаха да се разотиват по задачите си. Прат искаше целия отдел да се събере в „Пасифик“ в девет часа, за да обсъдят случая.

Марсия и Джексън трябваше да претърсят дома на Маки. Това означаваше да събудят съдията, за да подпише заповедта за обиск, тъй като жертвата живееше в дома на Уилям Бъркхарт, който бе вероятен заподозрян в убийството. По времето, когато бяха смачкали Маки на магистралата, къщата се беше намирала под наблюдение и Бъркхарт трябваше да е бил там. Въпреки това можеше да е пратил някой друг да извърши убийството и се смяташе за заподозрян до доказване на противното.

Едни от първите, на които се бяха обадили Бош и Райдър, след като бяха открили Маки под влекача, бяха Кихоу и Брадшоу, двамата детективи, наблюдаващи къщата на Мариано Стрийт. Те незабавно бяха арестували Бъркхарт и жената, идентифицирана като Белинда Месиър.

Двамата в момента чакаха в Паркър Сентър и Бош и райдър получиха от Прат задача да ги разпитат.

Но когато се обърнаха, за да се изкачат по рампата към колата на Киз, Прат ги помоли да почакат. После тръгна заедно с тях и заговори така, че другите да не могат да ги чуят.

— Мисля, че няма нужда да ви казвам, че ще ни окажат натиск.

— Наясно сме — отвърна Бош.

— Не знам каква форма ще приеме проверката, обаче ми се струва, че можете със сигурност да я очаквате.

— Ще сме готови — обеща Райдър.

— Може би трябва да го обсъдите по пътя до града — посъветва ги Прат. — И се погрижете да сте на една и съща страница.

Шефът на отделението искаше да им каже да уеднаквят версиите си, така че да могат да ги представят по един и същи начин и в най-изгодната за тях светлина, даже да ги разпитат поотделно.

— Всичко ще е наред — каза Киз.

Прат погледна Бош, после се обърна към влекача.

— Знам — рече Хари. — Аз съм новобранец. Ако някой поеме вината, това ще съм аз. Няма проблем. Идеята си беше моя.

— Хари, това не е… — започна Райдър.

— Планът беше мой — прекъсна я той. — Мен ще държат отговорен.

— Е, може и да не се стигне дотам — отвърна Прат. — Колкото по-скоро приключим с това, толкова по-добре. Успехът неутрализира много неприятности. Затова предлагам Да свършим със случая до закуска.

— Готово, шефе — каза Киз.

Докато се изкачваха по рампата, Бош и Райдър мълчаха.

33

В Паркър Сентър беше пусто — тук се оживяваше едва след изгрев слънце. Бош тръгна към отдел „Грабежи и убийства“ на третия етаж, за да смени Кихоу и Брадшоу, а Райдър — към офиса на „Неприключени следствия“, за да вземе досието на Уилям Бъркхарт, което вече беше подготвила.

— Надявам се Кихоу и Брадшоу да са направили кафе — подметна Киз.

Хари излезе от фоайето с асансьорите и тръгна по коридора към двукрилата врата на ГУ. Изведнъж зад него се разнесе глас.

— Какво ви казах за регенератите?

Бош се обърна. Беше Ървинг. Нататък бяха само компютърните служби и детективът предположи, че го е чакал в коридора. Опита се да не проявява изненадата си, че Ървинг вече явно знае какво се е случило на магистралата.

— Какво правите тук?

— А, просто дойдох по-рано. Днес ни очаква велик ден.

— Нима?

— Да. И още отсега ви предупреждавам. Сутринта медиите ще знаят за тая ваша среднощна издънка. Репортерите ще научат как сте използвали Маки за примамка, само за да оставите да го убият по най-жесток начин. Ще се поинтересуват как така на един пенсиониран детектив е било позволено да се върне в управлението, за да извърши такова нещо. Но не се бойте. Тия въпроси най-вероятно ще бъдат отправени към началника на полицията, който е отговорен за всичко.

Бош се засмя и поклати глава, като че ли не бе усетил заплахата.

— Това ли е всичко?

— Освен това ще посъветвам началника на Вътрешния отдел да подложи на проверка вашето следствие, детектив Бош. На ваше място не бих свиквал много с назначението си.

Бош направи крачка към Ървинг с надеждата да му върне част от заплахата.

— Чудесно, направете го. Надявам се също да подготвите началника за онова, което ще разкажа на неговите следователи, както и на репортерите, за вашата вина във всичко това.

Последва дълго мълчание, после Ървинг се хвана на въдицата.

— Какви ги говорите?

— Преди седемнайсет години вие лично сте оставили на свобода тоя човек, за когото се вълнувате, че бил използван като примамка. За да можете да сключите сделка с Ричард Рос. Маки е трябвало да иде в затвора. Вместо това той използвал пистолета от един от обирите си за убийството на невинно шестнайсетгодишно момиче.

Бош зачака, ала Ървинг не отговори.

— Да — продължи детективът. — Моите ръце може да са изцапани с кръвта на Роланд Маки, обаче вашите са целите в кръвта на Ребека Верлорън. Искате да отидем при медиите и Вътрешния отдел с това, така ли? Хубаво, опитайте и Ще видим какво ще излезе.

На лицето на Ървинг се изписа смущение.

— Грешите, Бош. Всички ония хлапаци бяха оневинени за Верлорън.

— И как? Кой ги оневини? Защото Грийн и Гарсия не са. Вие сте ги манипулирали. Също като бащата на момичето. Вие и един от вашите копои сте ги изплашили.

Бош насочи показалец към гърдите му.

— Оставили сте убийците на свобода, за да запазите сделката си.

— Напълно грешите — настойчиво възрази Ървинг. — Наистина ли смятате, че бихме оставили убийци на свобода?

Хари поклати глава и едва не се засмя.

— Да, така смятам.

— Чуйте ме, Бош. Проверихме алибитата на всички тия момчета. Чисти бяха. За някои от тях алибито бяхме ние защото все още ги следяхме. Обаче се погрижихме всеки член на групата да бъде проверен и чак тогава казахме на Грийн и Гарсия да ги оставят на мира. И на бащата, но той не миряса.

— Затова сте го наврели в дупката, а, Ървинг?

— Трябваше да го направим. По онова време в града беше адски напрегнато. Не можехме да допуснем бащата да дрънка неверни неща.

— Не ми излизайте с тия глупости, че сте го направили за благото на обществото. Имали сте сделка, само за това ви е било грижа. Рос и Вътрешният отдел са ви били в джоба и сте искали да продължава да е така. Само че криво сте си направили сметката. ДНК пробата го доказва. Маки е свързан с делото Верлорън.

— Не, чакайте малко. Това доказва само едно, че е притежавал пистолета. Прочетох статията, която сте подхвърлили на вестника. ДНК пробата го свързва с оръжието, не с убийството.

Бош само махна с ръка. Знаеше, че няма смисъл да спори с него. Надяваше се само, че собствената му заплаха да отиде при медиите и Вътрешния отдел ще неутрализира тази на Ървинг. Бяха в патова ситуация.

— Кой е проверил алибитата? — спокойно попита той.

Ървинг не отговори.

— Нека позная. Маклелан. Навсякъде е оставил следите си.

Заместник-началникът отново не отговори. Сякаш се бе унесъл в спомени отпреди седемнайсет години.

— Искам да се обадите на своя копой, Ървинг. Знам, че още работи за вас. Кажете му, че искам да знам за алибитата. Искам подробностите. Искам докладите. Искам всичко, каквото има, до седем сутринта. Иначе край. Ще направим каквото трябва и ще видим как ще паднат заровете.

И тъкмо се канеше да се обърне, когато Ървинг проговори:

— Няма доклади за алибитата. Никога не е имало.

Хари чу, че вратата на асансьора се отваря, и след секунди Райдър излезе иззад ъгъла с папка в ръце. Щом ги видя, спря. Не каза нищо.

— Няма доклади ли? — попита Бош. — Тогава да се надяваме, че има добра памет. Е, довиждане.

Обърна се и закрачи по коридора. Райдър побърза да го настигне, като хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Ървинг не ги следва. Заговори едва след като минаха през двукрилата врата.

— Загазили ли сме, Хари? Той ще използва ли случая срещу човека на шестия етаж?

Бош я погледна. Смесицата от ужас и страх на лицето й му показа колко важен е отговорът му за нея.

— Не и ако зависи от мен — отвърна той.

34

Уилям Бъркхарт и Белинда Месиър бяха затворени в отделни стаи за разпит. Бош и Райдър решиха първо да се заемат с Месиър, за да накарат Бъркхарт да седи, да чака и да се чуди. Това също щеше да даде и време на Марсия и Джексън да получат заповедта за обиск и да влязат в къщата на Мариано. Можеха да открият нещо полезно за разпита на Бъркхарт.

Белинда Месиър вече се беше появявала в следствието. Номерът на мобилния телефон на Маки бе регистриран на Нейно име. Кихоу и Брадшоу я бяха описали като гадже на Бъркхарт. Когато детективите ги бяха арестували, тя го беше признала.

Белинда бе дребна жена със сивкаворуса коса, която ограждаше лицето й. Видът й издаваше, че ще се окаже костелив орех. Поиска да се срещне с адвокат в момента, в който Райдър и Бош влязоха при нея.

— Защо искате адвокат? — попита Хари. — Смятате, че сте арестувана ли?

— Искате да кажете, че мога да си тръгна, така ли?

Тя се изправи.

— Седнете — нареди Бош. — Тая нощ е бил убит Роланд Маки и е възможно вие също да сте в опасност. Взели сме ви под охрана. Това значи, че няма да излезете оттук, докато не изясним някои неща.

— Не знам нищо. Цялата нощ бях с Били, докато не се появихте вие.

През следващите четирийсет и пет минути Месиър им даваше информация съвсем неохотно. Познавала Маки чрез Бъркхарт и се съгласила да регистрира мобилния му телефон на свое име, защото той нямал кредитна сметка. Каза на детективите, че Бъркхарт не работел и живеел от обезщетението, получено за автомобилна злополука преди две години. Купил къщата на Мариано Стрийт с парите и взимал наем от Маки. Месиър заяви, че не живеела в къщата, ала често нощувала при Бъркхарт. Когато я попитаха за някогашните връзки на Бъркхарт и Маки с расистки групировки, тя се престори на изненадана. Когато я попитаха за малката свастика, татуирана между палеца и показалеца на дясната й ръка, отговори, че според нея това бил символ за късмет на индианците навахо.

— Знаете ли кой е убил Роланд Маки? — след дългия списък от предварителни въпроси попита Бош.

— Не. Той беше много мил човек. Не знам нищо повече.

— Какво каза приятелят ви, след като Маки му се обади?

— Нищо. Каза ми само, че трябвало да поговори с Ро за нещо, когато той се прибере. Предупреди ме, че можело да излязат, за да говорят насаме.

— Само толкова ли?

— Да, само това ми каза.

Опитаха няколко различни подхода, като Бош и Райдър си подаваха топката, но разпитът не доведе доникъде.

Идваше ред на Бъркхарт, ала преди това Хари се обади на Марсия и Джексън.

— В къщата ли сте вече?

— Да, вътре сме — отвърна Марсия. — Още нищо не сме открили.

— Ами мобифон?

— Засега не. Смяташ ли, че Бъркхарт може да се е изплъзнал на Кихоу и Брадшоу?

— Всичко е възможно, обаче се съмнявам. Те не са спели.

Замълчаха за момент, докато обмисляха положението, после Марсия попита:

— Колко време след убийството на Маки се обадихте на Кихоу и Брадшоу да арестуват Бъркхарт?

Бош си припомни действията си на магистралата.

— Съвсем скоро. Максимум десет минути.

— Тогава не е той. Да стигне от сто и осемнайсето в Портър Ранч чак до Мариано Стрийт в Удланд Хилс само за десет минути?! И без нашите да го видят? В никакъв случай. Кихоу и Брадшоу са неговото алиби.

— И в къщата няма мобифон…

Всички вече знаеха, че постоянният пост в къщата не е бил използван за разговор, защото иначе щеше да бъде регистриран от техниката в ЛисънТек.

— Да — потвърди Марсия. — Няма мобифон. Според мен той не е нашият човек.

Бош още не бе готов да се съгласи. Благодари и затвори, после съобщи лошата новина на Райдър.

— Е, какво ще правим с него? — попита тя.

— Ами, той може да не е нашият човек в убийството на Маки, обаче Маки му се обади, след като му прочетоха статията. Все още смятам, че е нашият човек в убийството на Верлорън.

— Само че няма никаква логика. Убиецът на Маки трябва да е бил негов съучастник в убийството на Верлорън освен ако не искаш да кажеш, че случаят на рампата просто е случайно съвпадение.

Бош поклати глава.

— Не, не твърдя такова нещо. Просто не знаем всичко. Бъркхарт трябва по някакъв начин да е пратил съобщение от къщата.

— Искаш да кажеш, че е пратил убиец, така ли? Нещо не ми се връзва, Хари.

Той кимна. Знаеше, че партньорката му има право.

— Добре, да идем да видим какво ще каже Бъркхарт. Обсъдиха стратегията за разпита, преди да отидат в стаята, където чакаше Бъркхарт.

Вътре миришеше на пот и Бош остави вратата отворена. Бъркхарт бе отпуснал глава на ръцете си. След като не се събуди от престорения си сън, Хари ритна крака на масата и той се сепна.

— Добро утро, Блицкриг.

Бъркхарт имаше рошава тъмна коса, която се спускаше край месестото му бяло лице. Като че ли не излизаше често, освен може би нощем.

— Искам адвокат — заяви Бъркхарт.

— Всички искаме. Но първо да започнем с най-важното. Аз се казвам Бош, а това е Райдър. Ти си Уилям Бъркхарт и си арестуван по подозрение в убийство.

Райдър започна да му чете правата, ала той я прекъсна.

— Да не сте се побъркали? Изобщо не съм излизал от къщи. Гаджето ми беше с мен през цялото време.

Бош вдигна показалец.

— Остави я да довърши, Били. После можеш да лъжеш колкото искаш.

Киз дочете правата му от гърба на една от визитките си. След това Бош отново пое топката.

— Та какво казваше?

— Казвам да вървите на майната си. Бях си вкъщи през цялото време и имам свидетел, който може да го потвърди. Пък и Ро ми е приятел. Защо да го убивам? Това е пълна глупост, затова още сега ми повикайте адвокат, за да ви се изсмее в тъпите лица.

— Свърши ли, Били? Щото имам някои новини за теб. Не става въпрос за Роланд Маки. Връщаме те преди седемнайсет години при Ребека Верлорън. Помниш ли я? Двамата с Маки? Момичето, дето го пренесохте в планината? За нея става дума.

Бъркхарт не се издаде с нищо. Бош се надяваше да забележи някакъв знак, който да потвърди, че е на вярна следа.

— Не знам за какво говориш — заяви Бъркхарт.

— Имаме те на запис. Маки ти се обади снощи. Всичко свърши, Бъркхарт. Седемнайсет години са много време, но всичко свърши.

— Имате дръжки. Щом имате запис, значи сте чули само да му казвам да млъкне. Нямам мобифон и им нямам доверие. Ако щеше да ми разправя проблемите си, не исках да го прави по проклетия мобифон. Що се отнася до Ребека еди-коя си, не знам нищо. Сигурно е трябвало да питате Ро, докато още сте имали тая възможност.

Погледна Бош и му намигна. На Бош му се прииска да го удари.

Продължиха словесния дуел още двайсетина минути, но нито Хари, нито Райдър не успяха да пробият бронята му. Накрая Бъркхарт престана да участва в престрелката, за пореден път заяви, че иска адвокат, и не отговори на нито един от следващите въпроси.

Райдър и Бош излязоха от стаята, за да обсъдят възможностите си — бяха минимални. Бяха блъфирали с Бъркхарт. Сега или трябваше да му дадат адвокат, или да го пуснат на свобода.

— Нямаме нищо, Хари — въздъхна Киз. — Не бива да се самозаблуждаваме. Предлагам да го пуснем.

Бош кимна. Знаеше, че е така. Нямаха доказателства и Можеше никога да не съберат. Маки, пряката връзка с Верлорън, вече го нямаше. Бяха го изгубили заради плана на самия Бош. Сега трябваше да се върнат във времето и да Проучат Бъркхарт, да проверят дали не са пропуснали нещо.

Той отвори мобилния си телефон и отново се обади на Марсия.

— Нещо ново?

— Нищо, Хари. Нито мобифон, нито улики, нищо.

— Добре. Тогава ще го освободим. Може да се появи съвсем скоро.

— Върхът. Няма да му хареса това, което ще завари тук.

— Чудесно.

Бош затвори и погледна Райдър. Очите й му казваха всичко. Катастрофа. Знаеше, че я е провалил. За пръв път си помисли, че Ървинг може да е прав — че наистина не е трябвало да се връща.

— Ще ида да му кажа, че е свободен — рече той.

И тръгна по коридора. Киз извика зад гърба му:

— Не те обвинявам, Хари.

Бош се обърна и я погледна.

— Съгласявах се с всяка твоя крачка. Планът си го биваше.

Той кимна.

— Благодаря, Киз.

35

Бош подкара към къщи, за да вземе душ, да се преоблече и може би да подремне, преди да се върне за съвещанието на отдела. Отново прекоси град, който тъкмо се събуждаше за новия ден. И той отново му се стори грозен, целият в остри ъгли и ярки светлини. В момента всичко му изглеждаше грозно.

Не бързаше за съвещанието. Знаеше, че всички погледи ще бъдат вперени в него. Всички в „Неприключени следствия“ разбираха, че след смъртта на Маки действията им ще бъдат анализирани и оценени. Бяха наясно и че ако ще търсят причината за евентуалната заплаха за кариерите ей, няма нужда да гледат надалеч.

Бош хвърли ключовете на кухненския плот и провери телефона. Нямаше съобщения. Погледна си часовника и видя, че до срещата в „Пасифик“ има два часа. Часовникът му напомни за ултиматума, който бе дал на Ървинг по време на сблъсъка им в коридора пред ГУ. Ала се съмняваше, че заместник-началникът или Маклелан ще му се обадят. Явно всички се присмиваха на блъфовете му.

Знаеше, че изобщо не може да става и въпрос за сън, не и след всичко, което му тежеше. Беше взел със себе си следственото дело и събраните досиета и реши да поработи върху тях. Когато всичко друго се объркаше, винаги оставаше следственото дело. Не биваше да изпуска целта от очи.

Включи кафемашината, взе петминутен душ, пусна музика и започна да препрочита следственото дело.

Гризеше го усещането, че пропуска нещо, което е пред очите му. Струваше му се, че случаят ще го измъчва, че винаги ще го носи със себе си, ако не го разплете и не открие липсващата брънка. И знаеше, че ако изобщо може да я открие някъде, това е следственото дело.

Реши този път да не чете документите в реда на представянето им от първите следователи. Разкопча пръстените и извади листовете. Започна да ги преглежда хаотично, без да бърза, като поглъщаше всяко име, всяка дума, всяка снимка.

След петнайсет минути — взираше се в снимките от спалнята на Ребека Верлорън — чу пред къщата му да се захлопва автомобилна врата. Любопитен кой идва толкова рано, Хари стана, отиде при вратата и погледна през шпионката. Беше мъж, но не го виждаше ясно през конвексната леща. Отвори, преди човекът да успее да почука.

Онзи не се изненада, че е бил наблюдаван. По поведението му Хари позна, че е полицай.

— Маклелан?

Мъжът кимна.

— Лейтенант Маклелан. А вие сте детектив Бош, нали?

— Можехте да се обадите.

Хари се отдръпна и го пусна да влезе. Нито един от двамата не подаде ръка. Бош си помисли, че за Ървинг е типично да прати своя човек в дома му. Стандартна процедура в старата стратегия „знам къде живееш“.

— Реших, че е най-добре да поговорим очи в очи — отвърна Маклелан.

— Решили сте, а? Или реши заместник-началник Ървинг?

Маклелан бе едър мъж с пясъчноруса, почти прозрачна коса и широки румени скули. Бош си каза, че най-добре може да се опише като „охранен“. От въпроса на Хари бузите му станаха още по-червени.

— Вижте, идвам да ви окажа съдействие, детектив.

— Добре. Да ви предложа ли нещо? Имам вода.

— Чудесно.

— Седнете.

Бош отиде в кухнята, избра най-прашната чаша от шкафа и я наля с чешмяна вода. Изключи кафеварката. Нямаше намерение да окаже топло гостоприемство на Маклелан.

Когато се върна в дневната, лейтенантът гледаше през плъзгащата се стъклена врата. Въздухът в прохода беше ясен. Ала още бе рано.

— Красива гледка — отбеляза Маклелан.

— Знам. Не виждам да носите документи, лейтенант. Надявам се, че не сте се отбили тук от любезност или като една от ония визити, които преди седемнайсет години сте направили на госпожа Верлорън.

Маклелан се обърна към него и прие чашата вода и обидата с все същото безизразно лице.

— Няма никакви документи. И да е имало, отдавна са изчезнали.

— И какво? Дошли сте да се опитате да ме убедите със спомените си, така ли?

— Всъщност наистина си спомням отлично онова време-Трябва да разберете нещо. Аз бях детектив първи клас-Когато ми даваха задача, я изпълнявах. В такова положение не можеш да оспорваш заповедите. Направиш ли го, веднага изхвърчаш.

— Значи сте били добър войник, който просто си е върша работата. Ясно. Ами Чатсуъртските осмици и убийството на Верлорън? Ами алибитата?

— В Осмиците имаше осем главни участници. Оневиних всичките. И не мислете, че съм искал да ги оневиня. Наредиха ми да проверя дали някой от ония пикльовци може да е замесен. И аз проверих, обаче всички се оказаха чисти — поне за убийството.

— Разкажете ми за Уилям Бъркхарт и Роланд Маки.

Маклелан седна на стола до телевизора и остави чашата с вода — още не бе отпил — на масичката. Бош изключи Майлс Дейвис по средата на „Фреди Авантата“ и застана с ръце в джобовете до плъзгащите се врати.

— Ами, на първо място, Бъркхарт беше лесен. Оная нощ го бяхме наблюдавали.

— Обяснете.

— Няколко дни преди това беше излязъл от „Уейсайд“. Бяха ни предупредили, че докато е бил там, е бил посветен в расистката религия, затова се реши, че е разумно да го държим под око и да видим дали ще се опита пак да започне.

— Кой даде нареждането?

Маклелан го гледаше и мълчеше.

— Ървинг естествено — сам си отговори Бош. — Изпълнявал е сделката. Та значи сте следили Бъркхарт. И кого още?

— Бъркхарт излезе от затвора и се свърза с двама от старата група. Уидърс и Симънс. Изглеждаше, че замислят нещо, само че през въпросната нощ бяха в една билярдна на Тампа и се напиха до смърт. Алибито им беше желязно. Двама цивилни през цялото време ги бяха наблюдавали. Това Дойдох да ви кажа. Алибитата на всичките са железни, детектив.

— Добре, разкажете ми за Маки. Него не го следяхте, нали?

— Не, него не.

— Тогава защо алибито му да е желязно?

— За Маки си спомням, че вечерта, през която бяха отвлекли момичето, той имал уроци в чатсуъртската гимназия. Ходеше на вечерно училище, за да вземе диплома. Съдията го беше определил като елемент от условната му присъда. Та вечерта, когато момичето е било отвлечено, той беше имал уроци. Проверих.

Бош поклати глава. Маклелан се опитваше да го метне.

— Искате да кажете, че Маки е ходил на училище през нощта, така ли? Или вие ме лъжете, или сте повярвали на лъжите на Маки и неговия учител. Кой е бил той?

— Не, не, уроците били вечерта. Не си спомням името на учителя, обаче свършили най-късно към единайсет и после си тръгнали. Маки се прибрал вкъщи.

Бош се смая.

— Това не е алиби, лейтенант! Часът на смъртта на момичето е два през нощта. Не го ли знаете?

— Естествено, че го знам. Но часът на смъртта не е единственото нещо в алибито. Дадоха ми справките на следователите. В къщата нямало следи от влизане с взлом. И след като се прибрал в десет часа вечерта, бащата обиколил и проверил всички врати и ключалки. Това означава, че убиецът вече трябва да е бил в къщата. Криел се е и е чакал всички да заспят.

Бош седна на дивана и се наведе напред, опря лакти върху коленете си. Изведнъж разбра, че Маклелан е прав и че вече всичко е различно. И той бе видял същия доклад като Маклелан, ала не беше проумял значението му. Убиецът трябваше да е проникнал в къщата преди Ребека Верлорън да се прибере.

Това променяше много, знаеше го. Променяше виждането му не само за първото следствие, но и за неговото.

Маклелан продължи, сякаш без да забелязва вътрешната борба на Бош.

— Така че Маки не можеше да е влязъл в къщата, защото беше имал уроци. Проверих го. Проверих всички ония нещастници. Докладвах устно на началника си и той предаде информацията на двамата следователи. И с това се приключи, докато не се появи това нещо с ДНК пробата.

Хари кимаше, ала си мислеше за други неща.

— Щом Маки е бил чист, как ще обясните факта, че неговата ДНК е по оръжието на убийството?

Маклелан се втрещи. После поклати глава.

— Не знам какво да кажа. Не мога да го обясня. Аз го оневиних за убийството, но той трябва да е…

Лейтенантът не довърши. На Бош му се стори, че наистина изглежда ужасен от мисълта, че може да е помогнал на убиеца или поне човека, осигурил оръжието на убийството, да се измъкне. Сякаш внезапно беше проумял, че Ървинг го е манипулирал. Изглеждаше съкрушен.

— Ървинг още ли има намерение да разкаже всичко това на медиите и Вътрешния отдел? — тихо попита Бош.

Маклелан бавно поклати глава.

— Не. Каза ми да ви предам следното. Договорът е договор само ако го спазват и двете страни. Това е.

— Един последен въпрос. Кашонът с веществените доказателства от делото Верлорън е изчезнал. Известно ли ви е нещо за това?

Маклелан го зяпна. Бош видя, че жестоко го е обидил.

— Трябваше да попитам.

— Знам само, че от склада изчезват разни неща. — Лейтенантът стисна зъби. — Всеки може да го е изнесъл през тия седемнайсет години. Но не съм аз.

Хари кимна. И се изправи.

— Е, трябва да се връщам на работа.

Маклелан също стана. Изглежда, преглътна гнева си от последния въпрос на Бош: може би приемаше обяснението, Че е трябвало да му го зададе.

— Добре, детектив. Успех. Надявам се да пипнете оня тип. Искрено ви го пожелавам.

И му протегна ръка. Хари не знаеше историята на Маклелан. Не знаеше всички обстоятелства в живота на неговия отдел през 1988-а. Но изглеждаше, че лейтенантът напуска дома му с по-тежко бреме, отколкото бе носил на идване. Затова реши, че може да стисне ръката му.

След като Маклелан си тръгна, Бош седна и се замисли за идеята, че убиецът на Ребека Верлорън се е крил в къщата. Стана и отиде на масата в трапезарията, където лежеше разтвореното следствено дело. Прегледа докладите ц намери сведението за анализа на пръстовите отпечатъци.

Докладът беше дълъг няколко страници и съдържаше анализ на няколко отпечатъка, снети от повърхности в дома на Верлорън. Според главното заключение нямаше неидентифицирани отпечатъци и следователно имаше голяма вероятност заподозреният да е носил ръкавици или просто да не е докосвал нищо.

В заключението се казваше, че всички латентни пръстови отпечатъци, снети от къщата, били сравнени с образци от семейство Верлорън и хора, които имали основателна причина да се намират там и да докосват повърхностите.

Този път Бош прочете доклада различно и изцяло. Вече не го интересуваше анализът. Интересуваше го къде криминалистите са търсили отпечатъци.

Докладът носеше дата от деня след откриването на трупа на Ребека Верлорън. Подробно се описваше рутинното издирване на пръстови отпечатъци в къщата. Били проучени всички актуални повърхности. Всички брави и ключалки. Всички первази и каси. Всички места, които убиецът/похитителят логично можеше да е докоснал при извършване на престъплението. От первазите и резетата бяха снети няколко отпечатъка, принадлежащи на Ребека Верлорън, но от дръжките на вратите нямаше нито един годен за анализ. Това не било необичайно, поради размазването, което настъпвало при натискането им.

Тъкмо в онова, което не бе включено в доклада, Бош видя цепнатината, през която можеше да се е проврял убиецът-Криминалистите бяха отишли един ден след откриване на трупа. И то след като на два пъти грешно бяха определили случая, първо като бягство на малолетна и после като самоубийство. Накрая, когато най-после бяха започнали да разследват убийство, бяха пратили криминалистите просто ей така. Все още не бяха стигнали до идеята, че убиецът може няколко часа да се е крил в гаража или някъде другаде в къщата. Търсенето на пръстови отпечатъци и други улики като косми и нишки така и не беше излязло извън рамките на очевидното.

Бош знаеше, че вече е късно. Бяха минали прекалено много години. В къщата живееше котка, а и кой знае какви вещи от гаражни разпродажби бяха внасяни и изнасяни, след като убиецът се беше крил и чакал там.

Погледът му попадна върху снимките, пръснати на масата, и той се сети за нещо. Спалнята на Ребека си оставаше единственото непокътнато от времето място, като музей с експонати, защитени в почти херметични витрини.

Хари подреди всички снимки на спалнята пред себе си. Нещо в тях го гризеше още от първия път, когато ги беше видял. Все още не можеше да го определи, ала вече усещаше, че е важно. Проучи фотографиите на скрина, нощното шкафче и отворения гардероб. Накрая разгледа леглото.

Замисли се за снимката във вестника и извади втория брой от папката с всички доклади и документи, събрани по време на повторното следствие. Разгъна вестника и се вторачи във фотографията на Еми Уърд, после я сравни с тези отпреди седемнайсет години.

Стаята изглеждаше абсолютно същата, сякаш недокосната от тъгата, излъчваща се от нея като горещина от пещ. След това забеляза една дребна разлика. На снимката в „Дейли Нюз“ леглото грижливо бе оправено и пригладено от Мюриъл. На по-старите снимки леглото пак беше оправено, но наборът излизаше навън от едната страна и се огъваше навътре от другата.

Премести поглед от едната на другата снимка. Усети, че нещо застава на мястото си. Ето какво го бе смущавало! Ето Какво не беше наред!

— Навътре и навън — каза детективът на глас.

Възможно бе наборът да е бил пъхнат навътре от някой, който е пропълзял отдолу. И когато бе изпълзял навън, същият човек можеше да го е отметнал от другата страна.

След като всички бяха заспали.

Бош стана и закрачи нервно. На снимката, направена след отвличането и убийството, леглото очевидно показваше възможността някой да се е вмъкнал и измъкнал отдолу. Убиецът на Ребека можеше да е чакал там, докато момичето заспи.

— Навътре и навън — повтори Хари.

Продължи да анализира идеята си. Знаеше, че от къщата не са взети важни отпечатъци. Но бяха проверени само очевидните повърхности. Това не означаваше непременно, че убиецът е носил ръкавици. Означаваше само, че е проявил достатъчна предвидливост, за да не докосва очевидните места с голи ръце, или че е размазвал отпечатъците при необходимост. Даже при влизането си в къщата да беше носил ръкавици, не можеше ли да ги е свалил, докато е чакал, навярно часове, под леглото?

Струваше си да се провери. Отиде в кухнята, обади се в лабораторията и помоли да го свържат с Радж Пател.

— Какво правиш, Радж?

— Типологизирам веществените доказателства, които събрахме снощи на магистралата.

— Трябва ми най-добрият специалист по пръстови отпечатъци. Искам да се срещнем в Чатсуърт.

— Сега ли?

— Веднага, Радж. По-късно може да остана без работа. Трябва да го направим веднага.

— Какво ще правим?

— Искам да вдигнем едно легло и да проверим под него. Важно е, Радж. Ако открием нещо, то ще ни отведе при убиеца.

Оттатък последва кратко мълчание.

— Аз съм най-добрият специалист по пръстови отпечатъци, Хари — накрая отвърна Пател. — Дай ми адреса.

— Мерси, Радж.

Продиктува му адреса и затвори. Забарабани с пръсти по плота. Питаше се дали да се обади на Киз Райдър. На тръгване от Паркър Сентър партньорката му бе адски потисната. Единственото й желание било да се прибере вкъщи и да поспи, така му каза. Трябваше ли пак да я събуди? Знаеше, че не това всъщност е въпросът. Знаеше, че въпросът е дали трябва да изчака и да види дали под леглото има нещо, преди да разбуди надеждите й.

Реши да го отложи, докато може дай съобщи нещо по-солидно. Вместо това вдигна слушалката, събуди Мюриъл Верлорън и я предупреди за предстоящото си посещение.

36

Бош закъсня за съвещанието в „Пасифик“ заради трафика, който идваше от Долината. Всички седяха в изолирания сектор в дъното на ресторанта. Пред повечето вече имаше чинии с храна.

Възбудата явно му личеше, защото Прат прекъсна доклада на Тим Гарсия, погледна Бош и каза:

— Или си извадил късмет, или просто не ти пука за тинята, в която сме затънали.

— Извадих късмет — успокои го Хари и зае единствения свободен стол. — Обаче не е това, което имаш предвид. Радж Пател преди малко свали отпечатък от длан и два пръста от Дъска под леглото на Ребека Верлорън.

— Хубаво — сухо отвърна Прат. — И какво означава това?

— Означава, че щом Радж го пусне през база данните, Може да получим името на убиеца.

— Как така? — попита Райдър.

Бош изобщо не й се бе обадил. И вече усещаше враждебните й вибрации.

— Не исках да те будя — каза й. После се обърна към другите. — Преглеждах стария доклад за пръстовите отпечатъци в следственото дело. И разбрах, че са отишли за отпечатъци в деня след откриването на трупа. После изобщо не се върнали, след като станало ясно, че похитителят е влязъл в къщата по-рано през деня, когато гаражът е бил отворен, и се е скрил някъде, докато всички заспят.

— А защо леглото? — попита Прат.

— На снимките от местопрестъплението се виждаше, че наборът от едната страна на леглото е подгънат навътре. Все едно, че някой се е вмъкнал отдолу. Не са го забелязали, защото не са го търсили.

— Браво, Хари — похвали го Прат. — Ако Радж попадне на нещо, веднага ще се задействаме. Добре, да се върнем към докладите. Партньорката ти ще те осведоми за пропуснатото.

Прат се обърна към Робинсън и Норд в отсрещния край на дългата маса.

— Какво научихте за повикването на влекача?

— Почти нищо съществено — отвърна Норд. — Защото е било направено след като сме превключили подслушването на телефонния пост на Бъркхарт. Затова нямаме аудиозапис. Обаче имаме разпечатките и според тях повикването е дошло от уличен автомат пред „Севън-Илевън“ на Тампа край входа за магистралата. Сигурно се е обадил и после е отишъл да чака на входа.

— Отпечатъци по телефона? — попита Прат.

— Помолихме Радж да хвърли един поглед, след като приключи с местопрестъплението — отговори Робинсън. — Телефонът е бил избърсан.

— Логично. Нещо друго?

— Само, че се е обадил мъж. Началникът се обърна към Бош.

— Имаш ли да прибавиш нещо към това, което вече ви разказа партньорката ти?

— Сигурно почти същото. Бъркхарт явно е чист за снощното убийство, а също за Верлорън. И двете нощи е бил под наблюдение на ЛАПУ.

Райдър го изгледа сърдито — той разполагаше с още информация, която ней бе известна. Хари засрамено сведе очи.

— Е, идеално — заключи Прат. — Сега да анализираме положението.

— Ами, по принцип нашият опит с вестника даде обратен ефект — обади се Райдър. — Може би успяхме в това, че Маки реши да се разприказва за Верлорън, обаче така и не получи възможност. Още някой е прочел статията.

— И тоя някой е истинският убиец — заяви Прат.

— Точно така. Човекът, на когото Маки е помогнал или на когото е дал оръжието преди седемнайсет години. Тоя човек също е видял статията и е разбрал, че по пистолета не е неговата кръв, което означавало, че кръвта трябва да е била на Маки. Знаел е, че Маки е връзката с него, следователно е трябвало да го очисти.

— И как го е организирал? — попита началникът.

— Бил е достатъчно умен, за да разбере, че статията е трик и че наблюдаваме Маки, или просто е решил, че това е най-добрият начин да се добере до Маки. Да го примами. Както казах, той е умен. Избрал е време и място, гарантиращи уязвимостта на Маки. Входната рампа е над магистралата. Даже когато фаровете на влекача са включени, никой няма да вижда нищо.

— Мястото също е било подходящо в случай, че Маки има опашка — прибави Норд. — Убиецът е знаел, че проследяващата кола просто е щяла да подмине и тогава Маки ще остане сам.

— Не го ли надценяваме много тоя тип? — вдигна вежди Прат. — Откъде ще знае, че наблюдаваме Маки? Само от статията във вестника ли? Я стига.

Не отговори нито Бош, нито Райдър. Но всички мълчаливо анализираха неизреченото предположение, че убиецът има връзки с управлението или по-конкретно със следствието.

— Добре, а сега? — продължи Прат. — Мисля, че можем да запазим информацията за всичко това в тайна още най-много едно денонощие. После ще се появи във вестниците и ще стигне на шестия етаж и ако дотогава не се справим, ще стане напечено. Как ще процедираме?

— Ще вземем разпечатките — отговори Бош от името на двамата с Райдър. — И ще започнем оттам.

Мислеше си за бележката, оставена за Маки, която предишния ден беше видял на бюрото в сервиза. Потвърждаване на молба за отваряне на кредитна сметка. Както бе отбелязала Райдър, Маки не обичаше да оставя такива следи. Просто изглеждаше странно и тъкмо по тази причина Бош искаше да го проучи.

— Всички разпечатки са тук — каза Робинсън. — Най-натоварен беше телефонният пост в сервиза. Всякакви служебни разговори.

— Добре. Хари, Киз, искате ли разпечатките? — попита Прат.

Райдър хвърли поглед към Бош, после се обърна към началника.

— Щом Хари иска така. Днес явно му е ден.

Сякаш по даден знак, мобилният телефон на Бош иззвъня и той погледна дисплея. Обаждаше се Радж Пател.

— Ей сега ще видим какъв е денят — подхвърли и отвори мобифона.

Пател започна с това, че имал една добра и една лоша новина.

— Добрата новина е, че все още пазим отпечатъците от къщата в архива. Отпечатъците, които взехме сутринта, не отговарят на нито един от тях. Открил си нещо ново, Хари. Може да е твоят убиец.

Това означаваше, че пръстовите отпечатъци на семейство Верлорън и хората, които бяха имали основателна причина за присъствие в къщата, все още се съхраняват в архива на лабораторията. Нито един от тях не съответстват на отпечатъците от пръсти и длан, свалени същата сутрин под леглото на Ребека Верлорън. Естествено новооткритите отпечатъци не можеха да се датират и можеше да са оставени още от човека, монтирал леглото. Ала изглеждаше малко вероятно — бяха свалени от долната страна на дъската. Онзи, който ги бе оставил, най-вероятно беше лежал отдолу.

— А лошата новина? — попита Бош.

— Току-що ги пуснах през калифорнийската система. Няма съвпадения.

— Ами ФБР?

— Това идва после, обаче няма да е толкова бързо. Трябва да ги обработят. Ще ги пратя с искане за приоритетност, но нали знаеш как е.

— Знам, Радж. Съобщи ми, когато узнаеш, и ти благодаря за усилията.

Бош затвори. Обзе го внезапно униние — и му пролича. Виждаше, че другите са се досетили какво се е случило.

— Няма съответствие в база данните на правосъдното министерство. Щял да провери в системата на бюрото, обаче това щяло да отнеме време.

— Мамка му! — изруга Ренър.

— Като става дума за Радж Пател, брат му е насрочил аутопсията за два часа — каза Прат. — Искам една група от нас да присъства. Кой ще я поеме?

Ренър неохотно вдигна ръка от името на двамата с Роблето. Лека задача, ако човек не се смущава от такива неща.

Прат разпусна съвещанието, след като възложи на Робинсън и Норд сервиза и разпитите на хората, които бяха работили с Маки. Марсия и Джексън щяха да подготвят следственото дело. Те продължаваха да са водещи следователи и щяха да координират действията от стая 503.

Прат погледна сметката, раздели я на девет и каза на всички да дадат по десетачка. Това означаваше, че Бош трябва да се включи в плащането, без да е изпил дори чаша кафе, но той не възрази. Такава бе цената на закъсняването. Пък и нали той беше човекът, забъркал всички в това.

Бош се обърна към Райдър и я попита:

— Сама ли дойде, или някой те докара?

— Ейбъл ме докара.

— Искаш ли да се приберем заедно?

— Естествено.

Докато чакаха момчето да докара колата, тя му демонстрира обидата си — с мълчание зяпаше големия пластмасов надпис на ресторанта. Под мишница стискаше папката с телефонните разпечатки.

Накрая колата дойде и се качиха. Преди да потегли, Бош се обърна и я погледна.

— Добре, кажи го.

— Какво да кажа?

— Каквото искаш, стига да ти олекне.

— Трябваше да ми се обадиш, Хари, нищо повече.

— Виж, Киз, вчера ти се обадих и ти ме сряза. Просто не исках да се повтори.

— Вчера беше друго и ти го знаеш. Обади ми се, защото се беше развълнувал от нещо. Днес си вървял по следи. Трябваше да съм с теб. А научих чак когато дойде тук и разказа на всички. Направи ме за срам. Много ти благодаря.

Бош разкаяно кимна.

— Виж, за това си права. Извинявай. Трябваше да ти се обадя, преди да дойда тук. Просто забравих. Знаех, че закъснявам, затова бях стиснал волана с две ръце и просто се опитвах да дойда колкото се може по-скоро.

Киз не отговори и накрая той попита:

— Може ли вече да продължим да работим по случая?

Тя сви рамене и Хари включи на първа. На път за Паркър Сентър се опита дай изложи всички подробности, които не беше споменал по време на съвещанието. Разказа й за посещението на Маклелан в дома му и как това го довело до откриването на отпечатъците под леглото.

След двайсет минути бяха в своята ниша в стая 503 й Бош най-после си взе чаша кафе. Седнаха един срещу друг и заразглеждаха телефонните разпечатки.

Хари се съсредоточи върху сведенията за разговорите, проведени от сервиза. Списъкът се състоеше най-малко от двеста точки: входящи и изходящи обаждания от двата телефонни поста, обхващащи времето от шест сутринта, когато бе започнало подслушването, до четири следобед, когато Маки беше дошъл на работа и Ренър и Роблето бяха застъпили в аудиоцентъра.

Нищо не му се стори познато. Много обаждания бяха до или от фирми с автомобилна връзка, очевидна в името. Много други идваха от диспечерския център на Американската автомобилна асоциация и най-вероятно бяха повиквания за влекача.

Имаше и няколко обаждания от частни телефони. Хари внимателно проучи имената, ала нищо не му направи впечатление. Не фигурираше никой от вече установените играчи в случая.

В списъка имаше четири обаждания, които бяха приписани на Виза, всички от един и същи номер. Бош вдигна телефона и го набра. Така и не се чу иззвъняване — разнесе се пронизителното пищене на компютърна връзка. Звукът бе толкова остър, че го чу даже Райдър.

— Какво е това?

Хари затвори.

— Опитвам се да проверя оная бележка, която видях на бюрото в сервиза, за кредитната карта на Маки. Ти каза, че не е логично, спомняш ли си?

— Бях забравила. Това ли е бил номерът?

— Не знам. Има четири обаждания от Виза, но… Чакай малко.

Забеляза, че обажданията всъщност са изходящи.

— Няма значение, всички са изходящи. Това трябва да е номерът, набиран от автомата, когато плащаш с кредитна Карта. Не е онова обаждане. Няма входящи обаждания от виза.

Отново вдигна слушалката и набра мобилния номер на [???]

— В сервиза ли сте вече?

Тя се засмя.

— Току-що излязохме от Холивуд. Ще стигнем там след половин час.

— Питай ги за телефонно съобщение, което вчера някой е оставил на Маки. Нещо в смисъл, че от Виза се обадили да съобщят за одобряване на молбата му за кредитна сметка. Попитай ги какво си спомнят от обаждането и по-важно, в колко часа е било това. Опитай се да вземеш точния час, ако може. Питай ги веднага и ми се обади.

— Слушам. Искаш ли да ти вземем и дрехите от химическо чистене?

Бош разбра, че я е обидил.

— Извинявай, просто тук работим под дулото на пистолета.

— Нима не е така с всички ни? Добре, ще ти се обадя веднага.

Норд изключи. Хари затвори и погледна Райдър. Тя се взираше в снимката на Ребека Верлорън с целия й клас в училищния годишник.

— Какво си мислиш? — без да вдига очи, попита Киз.

— Това нещо с Виза ме смущава.

— Знам. И какво си мислиш?

— Ами, да речем, че ти си убиецът и си получила пистолета, с който си го извършила, от Маки.

— Окончателно ли се отказваш от Бъркхарт? Снощи не мислеше така.

— Да кажем просто, че фактите ме убеждават. Засега.

— Добре, продължавай.

— Ами, ти си убиецът и си получила пистолета от Маки. Той е единственият човек на света, който може да те обвини. Обаче изтичат седемнайсет години и не се случва нищо-Ти започваш да се чувстваш в безопасност и даже изгубваш дирите на Маки.

— Ясно.

— После вчера взимаш вестника и виждаш снимката на Ребека, прочиташ статията и там пише, че имат ДНК. Знаеш, че кръвта не е твоя, значи или е някакъв голям блъф от страна на ченгетата, или кръвта е на Маки. И тогава разбираш.

— Че Маки трябва да си иде.

— Точно така. Ченгетата са по петите му. Той трябва да изчезне. И как го откриваш? Е, Маки е прекарал целия си живот, когато не е бил в затвора естествено, като шофьор на влекач. Ако ти е известно това, постъпваш точно така, както постъпихме ние. Отваряш телефонния указател и почваш да звъниш по сервизите, осигуряващи пътна помощ.

Райдър стана и отиде при кантонерките до задната стена на нишата. Отгоре безразборно бяха натрупани телефонни указатели. Трябваше да се изправи на пръсти, за да достигне указателя за Долината. Върна се на бюрото и разтвори тома на страниците, рекламиращи пътна помощ. Прокара показалец по списъка и стигна до „Тампа Тоуинг“. После се върна на предишното име, „Тол Ордър Тоуинг Сървисиз“. Взе телефона си и набра номера. Бош чуваше само нейната страна от разговора.

— Да, с кого говоря?

Партньорката му изчака малко.

— Аз съм детектив Кизмин Райдър от Лосанджелиското полицейско управление. Разследвам измама. Може ли да ви задам един въпрос?

Райдър кимна — явно отсреща бяха отговорили утвърдително.

— Заподозреният, върху когото работя, е известен с това, че се обажда в различни фирми и се представя като служител на Виза. После се опитва да провери дали някой от служителите в компанията не е подал молба за откриване на Кредитна сметка. Това говори ли ви нещо? Имаме информация, която ни кара да смятаме, че заподозреният вчера е Действал в Долината. Често нарочва автомобилни фирми.

Райдър изчака, докато слушаше отговора на въпроса си. Гледаше Бош, ала без да издава с нищо какъв е резултатът.

— Да, бихте ли ме свързали с нея?

Киз повтори същото обяснение с друг човек и зададе същия въпрос. После се наведе напред, напрегна се, запуши слушалката с длан и погледна Бош.

— Право в десятката. — След това попита събеседничката си: — Мъж ли беше, или жена?

Записа си нещо и Хари се изправи, за да прочете бележката през бюрото. Тя гласеше: „Мъж, прибл. 13:30“. Докато партньорката му водеше разговора, Бош видя, че в 13:40 някой се е обадил в „Тампа Тоуинг“. От частен номер, регистриран на името на Аманда Собек. Началните цифри предполагаха, че е мобилен телефон. Нито името, нито номерът му говореха нещо. Обаче това нямаше значение. Помисли си, че напипват нещо.

Райдър приключи разговора с въпроса дали събеседничката й помни името, което се е опитвал да потвърди самозваният представител на Виза, и след като явно получи отрицателен отговор, попита:

— Името Роланд Маки говори ли ви нещо? — И след кратка пауза: — Сигурна ли сте? Добре, много ви благодаря, Карън.

Затвори и погледна Бош. Възбудата в очите й изличаваше обидата от това, че е била пренебрегната за сутрешното откритие.

— Прав си — съобщи тя. — Обаждали са им се. Същото. Даже си спомни името на Роланд Маки, когато й го казах. Хари, някой го е следил през цялото време, докато ние го наблюдавахме.

— А сега ние се опитваме да проследим него. Ако е действал последователно, после трябва да се е обадил в „Тампа Тоуинг“. В разпечатката има обаждане в един и четирийсет от някоя си Аманда Собек. Не ми говори нищо, обаче има вероятност да търсим точно това обаждане.

— Аманда Собек — повтори Райдър и отвори лаптопа си — Ще я проверя в АвтоТрек.

Докато тя проверяваше името, се обади Робинсън. С Норд вече бяха пристигнали в „Тампа Тоуинг“.

— Хари, човекът от дневната смяна казва, че са се обадили между един и половина и два. Помни, защото тъкмо се бил върнал от обяд и го пратили на повикване в два часа.

— Мъж или жена се е обадил от Виза?

— Мъж.

— Добре, нещо друго?

— Да, щом човекът потвърдил, че Маки работи там, оня от Виза попитал за работното му време.

— Ясно. Може ли да зададеш още един въпрос на човека от дневната смяна?

— Той е до мен.

— Питай дали имат клиентка на име Собек. Аманда Собек.

Бош изчака, докато Робинсън задаваше въпроса.

— Нямат такава клиентка — накрая отговори той. — Това обнадеждаващо ли е, Хари?

— Ще свърши работа.

След като затвори, Бош стана и заобиколи бюрата, за да погледне компютърния екран на Райдър. Предадем информацията на Робинсън и попита:

— Нещо за Аманда Собек?

— Да, ето. Живее в западната част на Долината. На Фаралоун Авеню в Чатсуърт. Обаче тук няма много. Няма кредитни карти, нито ипотека. Предполагам, че всичко е на името на мъжа й. Може да е домакиня. Проверявам адреса, за да видя дали ще открием съпруга.

Бош разтвори годишника и потърси снимката на класа на Ребека Верлорън. Запрелиства страниците, търсейки името Собек или Аманда.

— Ето го — съобщи Райдър. — Марк Собек. Всичко важно е на негово име, а изглежда много. Четири коли, две къщи, много кредитни карти.

— В класа й няма Собек — каза Хари. — Но има две момичета на име Аманда. Аманда Рейнълдс и Аманда Риърдън. Мислиш ли, че е една от тях?

Киз поклати глава.

— Не. Възрастта не подхожда. Тук пише, че Аманда Собек е на четирийсет и една, с осем години по-голяма от Ребека. Нещо не пасва. Не смяташ ли, че трябва просто дай се обадим?

Той рязко захлопна годишника и Райдър се сепна.

— Не — каза Бош. — Просто ще отидем.

— Къде? При нея ли?

— Да. Време е да се размърдаш и да почукаш на хорските врати.

Погледна я и видя, че ней е много смешно.

— Нямам предвид точно теб. Така е думата. Да вървим.

Тя се изправи.

— Ужасно си лекомислен за човек, който до довечера може да остане без работа.

— Няма друг начин, Киз. Мракът дебне. И настъпва каквото и да правиш.

Бош закрачи към изхода.

37

Адресът на Фаралоун Авеню, който бяха открили с АвтоТрек, се оказа имение в средиземноморски стил. Имаше отделен гараж с четири тъмни дървени врати и прозорци. Детективите трябваше да наблюдават всичко това през врата от ковано желязо — чакаха да им отговорят по домофона. Накрая от квадратната кутийка на стълба до отворения прозорец на Бош се разнесе глас:

— Да, кой е?

Беше жена. Навярно млада.

— Аманда Собек? — попита Бош.

— Не, аз съм нейната помощничка. Кои сте вие?

Хари пак погледна кутийката и видя обектив на камера. Наблюдаваха ги, освен че ги чуваха. Извади значката си и я протегна на трийсетина сантиметра пред обектива.

— Полиция. Трябва да разговаряме с Аманда или Марк Собек.

— За какво?

— По полицейска работа. Моля, отворете портала.

Зачакаха и Бош тъкмо се канеше повторно да натисне бутона, когато порталът бавно започна да се отваря. Потеглиха напред и паркираха в кръга пред високия портик.

— Струва си да убиеш някакъв шофьор на влекач, за да запазиш такава къщичка — тихо отбеляза Хари и угаси мотора.

Още преди да стигнат до вратата, на прага се появи двайсетинагодишна жена. Носеше пола и бяла блуза.

— А вие сте?… — попита Бош.

— Мелъди Лейн. Работя при госпожа Собек.

— Тя тук ли е? — включи се Райдър.

— Да, облича се и скоро ще слезе. Можете да почакате в дневната.

Въведоха ги във вестибюл, където имаше маса с няколко семейни снимки: съпруг, съпруга и две дъщери тийнейджърки. Последваха Мелъди в разкошна дневна с големи прозорци, гледащи към щатския парк „Санта Сузана“ и Оут.

Бош си погледна часовника. Наближаваше обед. Мелъди го забеляза.

— Тя не спеше. Почва работа рано и тъкмо взимаше душ. Би трябвало да слезе всеки…

Не успя да довърши. В стаята бързо влезе привлекателна жена с бял панталон и розова шифонена риза.

— Какво е станало? Нещо с децата ли?

— Вие ли сте Аманда Собек? — попита Бош.

— Разбира се, че съм аз. Какво е станало?

Хари посочи дивана с фотьойлите в средата на дневната.

— Може ли да седнем, госпожо Собек?

— Нали не е станало нещо лошо?!

Паниката й изглеждаше искрена. Бош започна да си мисли, че някъде са направили грешен завой.

— Нищо не е станало — отвърна той. — Не се отнася за дъщерите ви. С тях всичко е наред.

— Нещо с Марк ли?

— Не, госпожо Собек. Хайде да седнем.

Тя най-накрая се отпусна и бързо отиде при големия фотьойл отдясно на дивана. Бош заобиколи стъклената масичка и седна на дивана. Райдър зае един от останалите столове. Хари представи себе си и Райдър и отново си показа значката. Забеляза, че стъклото на масичката е безупречно чисто.

— Водим следствие, за което не мога да ви разкажа. Трябва да ви задам няколко въпроса за мобилния ви телефон.

— За мобилния ми телефон ли? Изплашихте ме до смърт заради мобилния ми телефон?!

— Всъщност следствието е много сериозно, госпожо Собек. Тук ли е мобилният ви телефон?

— В чантата ми е. Искате ли да го видите?

— Не, не още. Можете ли да ми кажете кога сте го използвали вчера?

Тя поклати глава, като че ли й задаваха безумен въпрос.

— Не знам. Сутринта се обадих на Мелъди от фитнеса. Не си спомням кога още. Отидох в магазина и се обадих на дъщерите си, за да видя дали се прибират вкъщи веднага след училище. Не си спомням повече. Почти цял ден си бях вкъщи, освен фитнеса. Когато съм си вкъщи, не използвам мобифона. Говоря по обикновения телефон.

Проблемите на Бош се умножаваха. Някъде бяха допуснали грешен ход.

— Може ли някой друг да го е използвал? — попита Райдър.

— Дъщерите ми си имат мобифони. Мелъди също. Нищо не разбирам.

Хари извади телефонната разпечатка от джоба си и прочете гласно номера на телефона, от който се бяха обаждали в „Тампа Тоуинг“.

— Това вашият номер ли е?

— Не, на дъщеря ми. На Кейтлин.

Бош се наведе напред. Това променяше нещата още повече.

— На дъщеря ви ли? Къде е била вчера тя?

— Нали ви казах, на училище. И тогава не го е използвала, защото в училището е забранено.

— В кое училище учи? — попита Райдър.

— В „Хилсайд“. В Портър Ранч.

Бош се облегна назад и погледна партньорката си. Нещо току-що бе затворило кръга. Не беше сигурно какво точно, но бе важно.

Аманда Собек прочете израженията им.

— Какво има? Случило ли се е нещо в училището?

— Поне ние не знаем да се е случило, госпожо — отвърна Бош. — В кой курс е дъщеря ви?

— Втори.

— Има ли учителка на име Бейли Сейбъл? — напрегнато попита Райдър.

Собек кимна.

— Да. Преподава й по английски и й е класна.

— Възможно ли е вчера госпожа Сейбъл да е взела назаем мобифона на дъщеря ви? — продължи Райдър.

Жената сви рамене.

— Нямам представа. Сигурно разбирате колко странно се чувствам. Всички тия въпроси… Да не би от мобифона й да е била отправена заплаха или нещо подобно? Нещо, свързано с терористи?

— Не, госпожо — увери я Бош. — Но е сериозно. Ще се наложи веднага да отидем в училището и да разговаряме с дъщеря ви. Ще ви бъдем признателни, ако дойдете с нас и присъствате на разговора ни с нея.

— Трябва ли й адвокат?

— Предполагам, че не, госпожо. Бош се изправи.

— Да вървим.

— Може ли да дойде и Мелъди? Искам Мелъди да дойде с мен.

— Да, нека дойде. Така ще може да ви докара обратно, ако се наложи ние да отидем другаде.

38

На път за „Хилсайд“ всички в колата мълчаха. На Бош му се искаше да поговори с Райдър, за да обсъдят последното си откритие, ала не можеше да го направят пред Аманда Собек. Затова мълчаха. Госпожа Собек попита дали може да се обади на съпруга си и Хари отговори утвърдително. Ала тя не успя да се свърже с него и остави съобщение с почти истеричен глас — молеше го дай се обади колкото може по-скоро.

Стигнаха в гимназията по обед. Докато минаваха по централния коридор към канцеларията, чуха глъчката от ученическия стол.

Госпожа Аткинс седеше на рецепцията и видимо се смути, когато видя Аманда Собек в компанията на детективите. Бош поиска да се срещне с директора Стодард.

— Господин Стодард днес обядва извън кампуса — каза секретарката. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да, искаме да се срещнем с Кейтлин Собек. Госпожа Собек ще присъства на разговора ни.

— Веднага ли?

— Да, госпожо Аткинс, веднага. И ще ви бъда признателен, ако вие или друг служител я доведе. Може би ще е по-добре другите деца да не виждат, че я придружават полицаи.

— Аз ще я доведа — предложи Аманда.

— Не — побърза да я спре Бош. — Искаме да я видим едновременно с вас.

Това бе учтив начин дай каже, че не желае тя да разпита дъщеря си за мобилния телефон преди полицията.

— Просто ще ида в стола и ще я намеря — отвърна госпожа Аткинс. — Можете да използвате заседателната стая на директора за вашия… хм, разговор.

Излезе иззад рецепцията и тръгна към вратата, която водеше към централния коридор.

— Благодаря, госпожо Аткинс — извика след нея Бош.

Минаха почти пет минути, докато секретарката открие и доведе Кейтлин Собек. Докато чакаха, пристигна Мелъди Лейн и Хари каза на Аманда, че помощничката й ще трябва да остане навън по време на разговора. Бош, Райдър, Кейтлин и майка й влязоха в стаята до кабинета на директора. Вътре имаше кръгла маса с шест стола.

След като седнаха, Бош кимна на Райдър и тя поведе разговора. Хари бе решил, че е по-добре жена да разпита момичето, и партньорката му го беше разбрала, без да го обсъждат. Обясни на Кейтлин, че разследват телефонно обаждане, направено от нейния мобилен телефон в 13:40 предишния ден. Момичето веднага я прекъсна.

— Невъзможно.

— Защо? Ние подслушвахме електронно поста, с който е била осъществена връзката. Повикването е дошло от вашия мобифон.

— Вчера бях на училище. Не ни позволяват да използваме мобифони през учебно време.

Кейтлин изглеждаше нервна. Бош виждаше, че ги лъже, ала нямаше представа каква е играта. Зачуди се дали лъже, защото майка й е в стаята.

— Къде е мобифонът ви в момента?

— В раницата ми. А тя е в шкафчето. И е изключен.

— Там ли е бил вчера в един и четирийсет?

— Аха.

Не гледаше Райдър. И лъжеше — личеше й. Бош знаеше, че Киз също го вижда.

— Следствието е много сериозно, Кейтлин — успокоително каза Райдър. — Ако ни лъжеш, може да си навлечеш много неприятности.

— Не лъжи, Кейтлин! — рязко възкликна Аманда Собек.

— Моля, запазете спокойствие, госпожо Собек — обърна се към нея Киз. — Кейтлин, това електронно подслушване, за което ти обяснявах, не лъже. Използван е твоят мобифон. Няма никакво съмнение. Възможно ли е вчера някой да е отворил шкафчето ти и да е използвал мобифона?

Момичето сви рамене.

— Всичко е възможно.

— Добре, кой би могъл да го направи?

— Не знам.

Бош се прокашля, погледна я втренчено и каза твърдо:

— Мисля, че трябва да отидем в града. Може би тук не е мястото за такъв разпит.

Стана и отмести стола си назад.

— Какво става, Кейтлин? — умолително попита Аманда. — Детективите са абсолютно сериозни. На кого си звъняла?

— На никой, не разбра ли?

— Не, не разбирам.

— Телефонът не беше у мен, бяха ми го конфискували.

Бош седна и Райдър отново пое разговора.

— Кой е конфискувал телефона ви?

— Госпожа Сейбъл.

— Защо?

— Защото не бива да ги използваме тук. Вчера най-добрата ми приятелка Рита не дойде на училище. Опитах се дай пратя есемес през часа на класния, за да видя как е, и госпожата ме хвана.

— И ти взе мобифона, така ли?

— Да.

Бош се мъчеше да вкара Бейли Костър-Сейбъл в калъпа на убиеца на Ребека Верлорън. Знаеше, че едно нещо не отговаря. Шестнайсетгодишната Бейли не можеше да е пренесла отпуснатото тяло на приятелката си по склона зад къщата.

— Защо преди малко ни излъгахте? — попита Райдър.

— Защото не исках тя да научи, че съм загазила. — Момичето посочи майка си с брадичка.

— Никога не лъжи полицията, Кейтлин — сряза я Аманда. — Не ме интересува какво…

— По-късно ще можете да поговорите за това с нея, госпожо Собек — прекъсна я Бош. — Да продължим.

— Кога си получихте мобифона, Кейтлин? — пое щафетата Киз.

— В края на деня.

— Значи мобифонът ви цял ден е бил у госпожа Сейбъл, така ли?

— Да. Искам да кажа, не. Не цял ден.

— Ами къде тогава?

— Не знам. Когато ти вземат мобифона, после ти казват да си го вземеш от кабинета на директора. Върна ми го господин Стодард.

Гордън Стодард. Изведнъж всичко започна да си застава на мястото. Бош се бе вмъкнал във водния тунел и всичките детайли на случая се вихреха около него. Беше яхнал бистра и изящна вълна. Всички елементи заставаха точно там, където трябва. Стодард. Последната дума на Маки. Стодард бе учител на Ребека. Бяха се сближили. Бяха станали любовници и той й се беше обаждал вечер преди лягане. Всичко си идваше по местата.

Господин Хикс.

Хари се изправи и без да каже нищо, излезе, подмина отворената врата на директорския кабинет и се върна при рецепцията.

— Къде е господин Стодард, госпожо Аткинс?

— Току-що беше тук, но после излезе.

— Къде отиде?

— Не знам. Може би в стола. Казах му, че разговаряте с Кейтлин.

— И той излезе, така ли?

— Да. А, сетих се, може да е на паркинга. Каза, че днес си купил нова кола. Може да я показва на някой учител.

— Каква кола? Каза ли?

— Лексъс.

— Той има ли специално място на паркинга?

— Хм, да, отдясно на първия ред, когато излезете от коридора.

Бош се обърна и забърза към изхода. Коридорът гъмжеше от ученици, излизащи от стола за следобедните уроци. Хари си запроправя път сред навалицата, като набираше скорост. Скоро остави децата зад себе си и затича. Изскочи на паркинга и веднага зави надясно. Откри празно място с името на Стодард, написано с боя на тротоара.

Обърна се да се върне и да вземе Райдър. Тъкмо откачваше мобифона от колана си, когато зърна вдясно сребърно петно. Колата се носеше право към него и беше прекалено късно да се дръпне.

39

Помогнаха му да седне на асфалта.

— Добре ли си, Хари?

Бош треперливо кимна. Опита се да си спомни какво се бе случило.

— Стодард беше — каза накрая. — Връхлетя право върху мен.

— С колата ли?

Бош се засмя. Беше пропуснал тази част.

— Да, с новата си кола. Сребрист лексъс.

Понечи да се изправи, но Райдър постави длан на рамото му и го спря.

— Чакай малко. Сигурен ли си, че си добре? Никъде ли не те боли?

— Само главата.

Случилото се започваше да се прояснява.

— Ударих се, когато паднах. Хвърлих се настрани. Обаче видях очите му. Искам да кажа, гнева.

— Дай да ти видя очите.

Райдър го хвана за брадичката, за да провери зениците му.

— Изглеждаш ми наред.

— Добре тогава. Ще поседя тук за малко, а ти иди и вземи домашния адрес на Стодард от госпожа Аткинс.

— Ясно. Чакай ме тук.

— Побързай. Трябва да го открием.

Райдър се затича към училището, а Бош опипа цицината на темето си. Паметта му се проясняваше. Беше видял лицето на Стодард през предното стъкло. Гневно, разкривено.

Ала после, когато Хари беше отскочил настрани, бе завъртял волана наляво.

Понечи да откачи мобифона си, за да обяви директора за издирване. Нямаше го на колана му. Огледа се и го видя на асфалта до задната гума на едно беемве. Запълзя натам и го вдигна, после се изправи.

Зави му се свят и трябваше да се облегне на автомобила. Внезапно се разнесе електронен глас:

— Моля, отдръпнете се от колата!

Бош послуша гласа и тръгна към мерцедеса си. По пътя се обади в диспечерския център и обяви Стодард и сребристия му лексъс за издирване.

Затвори и закачи телефона на колана си. Стигна до мерцедеса, запали го и го премести до входа, за да е готов, когато Райдър дойде с адреса.

След цяла вечност тя най-после излезе и се затича към колата. Само че се приближи до лявата врата, отвори я и му даде знак да слезе.

— Не е далече. Къща на Чейс до Уинетка. Обаче няма да шофираш ти.

Бош знаеше, че е загуба на време да спори. Слезе и колкото можеше по-бързо, без да изгуби равновесие, заобиколи отпред и се вмъкна на дясната седалка. Райдър настъпи газта и излезе от паркинга.

Докато пътуваха към дома на Стодард, Бош повика подкрепление от Девънширския участък и се обади на Ейбъл Прат да го осведоми накратко за сутрешните открития.

— Къде отива той според теб? — попита началникът.

— Нямам представа. Ние обаче отиваме в дома му.

— Склонен ли е към самоубийство?

— Нямам представа.

Прат замълча: обмисляше информацията. После зададе още няколко въпроса за дребни детайли и затвори.

— Стори ми се доволен — отбеляза Хари. — Каза, че ако пипнем тоя тип, това щяло да превърне лимона в лимонада.

— Хубаво — усмихна се Райдър. — Можем да вземем отпечатъци от кабинета или дома на Стодард и да ги сравним с отпечатъците под леглото. Тогава няма да има значение дали още е на свобода.

— Не се бой, ще го заловим.

— Как мислиш, Хари, Стодард и Маки заедно ли са го извършили?

— Не знам. Но си спомням оная снимка на Стодард от годишника. Изглеждаше доста строен. Може да е бил в състояние да я пренесе по склона сам. Никога няма да разберем, ако не го открием и не го попитаме.

— Най-важният въпрос е каква е връзката между Стодард и Маки.

— Чрез пистолета.

— Знам, това е очевидно. Искам да кажа, откъде е познавал Маки навремето? Къде е пресечната точка и как така го е познавал достатъчно добре, за да получи пистолета от него?

— Мисля, че това през цялото време е било пред очите ни — отвърна Бош. — И Маки ми го каза с последната си дума.

— „Чатсуърт“ ли?

— Чатсуъртската гимназия.

— Какво искаш да кажеш?

— Онова лято той доучвал в чатсуъртската гимназия, за да вземе диплома. В нощта на убийството алибито на Маки бил неговият учител. Или пък е било обратното. Може Маки да е бил алибито на своя учител.

— Стодард ли?

— Още първия ден той ни каза, че всички учители в „Хилсайд“ работели извънредно. Може и той да е работил в друго училище. Може да е преподавал на Маки.

— Много въпросителни, Хари.

— Затова трябва да открием Стодард, преди да направи нещо тъпо.

— Смяташ ли, че има склонност към самоубийство? Нали I каза на Ейбъл, че не знаеш?

— Не знам нищо със сигурност. Обаче на паркинга зави в I последния момент. Това ме кара да смятам, че иска да на-; рани само един човек.

— Себе си ли? Може просто да не е искал да смачка новата си кола.

— Възможно е.

Райдър излезе на Уинетка и увеличи скоростта. Още малко и щяха да стигнат до дома на Стодард. Бош мълчеше. Накрая Киз зави на запад по Чейс и видяха черно-бяла патрулка с отворени предни врати. Райдър спря зад нея и двамата изскочиха от мерцедеса. Бош измъкна пистолета от колана си. Партньорката му имаше право, че Стодард може да е пазел колата си, когато не го беше блъснал.

Входната врата на малката къща от епохата на Втората световна война зееше. Нямаше и следа от патрулните полицаи. Хари хвърли поглед към Райдър и видя, че също е извадила оръжието си. Бяха готови да влязат.

— Влизат детективи! — извика Бош.

И прекрачи прага. Отвътре някой викна:

— Чисто е! Чисто е!

Хари не се отпусна и не свали пистолета. Влезе в дневната, огледа я и не видя никого. Погледна масичката и забеляза разгънат брой на „Дейли Нюз“ от предишния ден.

— Излизат патрули! — извика някой от коридора вдясно.

След миг оттам се появиха двама патрулни полицаи. Държаха пистолети в отпуснатите си ръце. Сега вече се отпусна и Бош.

— Чисто е — съобщи полицаят — беше сержант. — Заварихме вратата отворена и влязохме. В спалнята има нещо, което трябва да видите.

Патрулните ги поведоха по къс коридор, който стигаше до баня и малка спалня, използвана като домашен кабинет. Влязоха в друга спалня и сержантът посочи продълговата дървена кутия, която лежеше отворена на кревата. В стиропорената подложка имаше вдлъбнатина с формата на дълго-цевен револвер. Оръжието липсваше. На леглото се валяше кутия от патрони.

— Той преследва ли някого? — попита сержантът.

— Сигурно само себе си — отвърна Бош. — Някой от вас да има ръкавици? Моите са в колата.

— Ей сега. — Сержантът извади кутия с латексови ръкавици от джобче на колана си и я подаде на Хари, който си ги сложи и вдигна кутията от патрони. Отвори я и измъкна пластмасовата поставка. Липсваше само един патрон.

Бош се вторачи в мястото, останало от липсващия патрон, и се замисли. Райдър го потупа по лакътя. Той вдигна глава към нея и проследи погледай до нощното шкафче от отсрещната страна на леглото.

Там имаше снимка на Ребека Верлорън, поставена в рамка. Бяха я фотографирали на зелена морава пред Айфеловата кула. Носеше черна барета и се усмихваше непринудено. На Хари му се стори, че изражението й е искрено и показва любов към човека, който я гледа.

— Няма го на снимките в годишника, защото е бил зад фотоапарата — каза Бош.

Киз кимна. И тя се носеше по водния тунел.

— Там е започнало всичко — каза тя. — Там се е влюбила в него. Моята голяма любов.

Известно време мълчаливо се взираха в снимката.

— Свободни ли сме, детективи? — накрая попита сержантът.

— Не — отвърна Бош. — Трябва да останете тук и да пазите къщата, докато не пристигнат криминалистите. И бъдете готови в случай, че той се върне.

— Защо, отивате ли някъде? — попита патрулният.

— Да.

40

Бързо се върнаха при колата и Райдър отново седна зад волана.

— Накъде?

— В къщата на Верлорън. Да побързаме.

— За какво мислиш?

— За снимката, която са пуснали във вестника — където Мюриъл седи на леглото. Ясно се вижда, че стаята си е все същата, нали разбираш?

Тя се замисли за момент, после кимна.

— Да.

Разбираше. Фотографията показваше, че стаята на Ребека не е променена от нощта на отвличането й. Тя можеше да е събудила нещо у Стодард. Копнеж за нещо изгубено много отдавна. Снимката беше като оазис, спомен за едно идеално място, където не се е случило нищо лошо.

Райдър настъпи газта и колата се понесе напред. Бош се свърза с диспечерната и повика друг патрул в къщата на Мюриъл Верлорън. Освен това актуализира съобщението за издирване на Стодард: описа го като въоръжен и опасен, а може би 5150 — което означаваше психически нестабилен. Бяха близо до къщата на Ред Меса Уей и сигурно щяха да стигнат първи. Обади се на Мюриъл Верлорън, ала когато се включи телефонен секретар, изключи.

— Не отговаря.

След пет минути завиха на Ред Меса Уей и погледът на Хари веднага попадна върху сребристата кола, зарязана под странен ъгъл до тротоара пред къщата. Това беше лексъсът, който едва не го бе блъснал на училищния паркинг. Райдър спря до него и двамата отново изскочиха навън с извадено оръжие.

Входната врата беше открехната. Като си даваха безмълвни знаци, те заеха позиция от двете й страни. Бош я отвори и влезе пръв. Райдър го последва и веднага нахлуха в дневната.

Мюриъл Верлорън лежеше на пода. До нея имаше някакъв кашон. Главата и лицето й бяха неколкократно увити с кафява лепенка, за да не може да вика. Ръцете й глезените й също бяха залепени. Райдър я повдигна и я подпря на дивана, после долепи показалец до устните си и прошепна:

— Той в къщата ли е, Мюриъл?

Жената кимна. Очите й бяха ококорени, обезумели от страх.

— В стаята на Ребека ли?

Мюриъл кимна пак.

— Чухте ли изстрел?

Майката на Ребека отрицателно поклати глава и издаде приглушен звук, който щеше да е вик, ако я нямаше лепенката на устата й.

— Стойте тихо — прошепна Райдър. — Ако ви махна лепенката, трябва да мълчите.

Мюриъл напрегнато закима и Киз почна да сваля лепенката. Бош се наведе към нея.

— Качвам се горе.

— Чакай, Хари — малко по-високо нареди Райдър. — Ще се качим заедно. Освободи й глезените.

Бош се подчини. Когато свърши, партньорката му отново даде знак на Мюриъл да мълчи.

— Това е учителят на Беки — напрегнато, но тихо прошепна Мюриъл. — Има пистолет.

Райдър започна да отлепва китките й.

— Знаем. Ще се справим с него.

— Какво прави? — попита майката. — Той ли е убиецът?

— Той е.

Мюриъл Верлорън въздъхна измъчено. Ръцете и краката й вече бяха свободни и детективите й помогнаха да се изправи.

— Качваме се горе — обясним Райдър. — Трябва да излезете от къщата.

И я побутнаха към изхода.

— Не мога да изляза! Той е в нейната стая. Не мога…

— Трябва, Мюриъл — строго прошепна Бош. — Тук е опасно. Идете при някой съсед.

— Не познавам съседите.

— Трябва да излезете, Мюриъл — включи се Райдър. - Тръгнете по улицата. Идват още полицаи. Спрете ги и им кажете, че ние вече сме вътре.

Избутаха я през отворената врата и я затвориха зад гърба й.

— Не го оставяйте да съсипе стаята й! — примоли се Мюриъл. — Само тя ми остана!

Бош и Райдър се върнаха в задния коридор и колкото можеха по-тихо се качиха по стълбището и заеха позиции от двете страни на вратата.

Хари хвърли поглед към Киз. И двамата знаеха, че нямат много време. Когато пристигнеше подкреплението, положението щеше да се промени. Щеше да се превърне в класическа ситуация на „самоубит“ от полицията. Сега имаха шанс да стигнат до Стодард, преди той да си тегли куршума — или да го довърши някое ченге от спецотряда.

Райдър посочи бравата. Бош внимателно се опита да я завърти и поклати глава. Беше заключено.

С помощта на условни сигнали нахвърлиха план, кимнаха си, когато бяха готови, и Бош се отдръпна в коридора и се приготви да изрита бравата. Знаеше, че трябва да го направи отведнъж. Иначе щяха да изгубят предимството на изненадата.

— Кой е? — разнесе се отвътре гласът на Стодард.

Бош погледна Райдър. Край с елемента на изненада. Той й направи безмълвен знак, че ще поеме говоренето.

— Аз съм детектив Бош, господин Стодард. Как сте?

— Не много добре.

— Да, положението май стана неовладяемо, нали?

Директорът не отговори.

— Знаете ли какво — продължи Хари. — Наистина трябва да обмислите възможността да оставите оръжието и да излезете. Имате късмет, че дойдох пръв да видя как е госпожа Верлорън. Но партньорката ми и спецотрядът скоро ще пристигнат. Човек не бива да се бъзика със спецотряда. Сега е моментът да излезете.

— Само искам да знаете, че я обичах.

Бош се поколеба. Погледна Райдър и отново насочи вниманието си към вратата. Можеше да приложи два подхода към Стодард. Да опита да получи признание още сега или да го уговори да излезе от къщата и да му спаси живота. И двата подхода бяха възможни, ала не и еднакво вероятни.

— Какво точно се случи? — попита той.

Мина доста време, преди директорът да отговори.

— Случи се това, че тя искаше да задържи бебето и не можеше да проумее, че това ще провали всичко. Трябваше да се избавим от него… и после тя промени отношението си.

— По въпроса за бебето ли?

— Към мен. И за всичко.

Бош зачака. След няколко секунди Стодард продължи:

— Обичах я.

— Но сте я убили.

— Допуснах грешки.

— Като оная нощ ли?

— Не искам да говоря за оная нощ. Искам да си спомня всички моменти преди оная нощ.

— Не ви обвинявам.

Хари погледна Райдър и вдигна три пръста. Щяха да броят до три. Тя кимна. Беше готова.

Бош вдигна показалец.

— Знаете ли какво не разбирам, господин Стодард?

И вдигна средния.

— Какво?

Хари вдигна третия пръст и изрита вратата. Талашитът лесно поддаде и тя се отвори с трясък. Инерцията запрати Бош в стаята. Той насочи пистолета напред и се обърна към леглото.

Директора го нямаше там.

Детективът продължи завъртането си и зърна Стодард в огледалото. Стоеше в ъгъла от другата страна на вратата, вдигнал дългото дуло на револвера към устата си.

Бош чу вика на Райдър и я видя как влита в спалнята и се хвърля върху Стодард.

Гърмежът разтърси стаята. Райдър и Стодард се строполиха на пода. Оръжието падна от ръката на директора и се плъзна настрани. Хари светкавично стовари тежестта си върху Стодард, докато партньорката му се измъкваше изпод него.

— Ранена ли си, Киз?

Не получи отговор. Опита се да погледне към нея, като продължаваше да притиска директора под себе си. Райдър притискаше длан към лявата страна на главата си.

— Киз?

— Не съм ранена! — извика тя. — Обаче май оглушах с едното ухо.

Стодард се опита да се надигне и изпъшка:

— Моля ви!

Бош долепи гърдите му до пода, бързо изви ръката му назад и я закопча с белезниците. След кратка борба изви и другата и също я закопча. После се наведе и го попита:

— За какво ме молите?

— Да ме оставите да умра.

Хари се изправи и го дръпна да стане.

— Това ще е прекалено лесно, Стодард. Все едно пак да ви оставя да се измъкнете.

Хвърли поглед към Райдър, която също беше станала. Няколко кичура от косата й бяха опърлени от изстрела — толкова близо бе гръмнал револверът.

— Ще се оправиш ли?

— Стига да престане нищенето.

Бош вдигна очи и видя дупката от куршум на тавана. В далечината се чу вой на сирени. Той стисна Стодард за лакътя и го побутна към вратата.

— Отивам да го заведа в някоя кола. Ще го закараме в Девъншир и ще го държим там до предявяване на обвинението.

Райдър само кимна. Още не бе дошла на себе си.

Хари поведе Стодард към стълбището. Когато стигнаха в дневната, директорът отчаяно заговори:

— Можете да го направите сега.

— Какво да направя?

— Да ме застреляте. Кажете, че съм побягнал. Откопчайте едната гривна на белезниците и кажете, че съм се освободил. Искате да ме убиете, нали?

Бош спря и се втренчи в него.

— Да, бих искал да ви убия. Но това ще е прекалено милосърдно към вас. Ще трябва да си платите за онова, което сте направили на момичето и на неговото семейство. А ако ви очистя още сега, няма да покрия дори само лихвите за тия седемнайсет години.

И грубо го забута към вратата. Излязоха на предната морава в момента, в който отпред спря патрулка и изключи сирената. Бош видя аеродинамичната лампа на покрива — беше чувал за тия нови коли със супермодерна техника. Управлението можеше да си позволи само по няколко за всяка бюджетна година.

Колата му даде една идея. Той вдигна ръка и описа кръг във въздуха — знак, че положението е овладяно.

Докато водеше Стодард към патрулката, видя Мюриъл Верлорън: вървеше по средата на улицата към дома си. Взираше се в директора. Устата й беше отворена, сякаш в безмълвен вик на ужас.

41

По пътя до Девънширския участък Бош седеше на задната седалка при Стодард. Райдър беше останала да успокои Мюриъл и да я прегледат медиците. После щеше да дойде в участъка с колата на Хари.

До Девъншир бе само десетина минути. Бош знаеше, че трябва бързо да се опита да измъкне признание от директора. Първо му прочете правата. В стаята на Ребека Верлорън той бе направил някои признания, ала едва ли можеха да ги използват в съда, защото не бяха записани и не го бяха предупредили за правата му, сред които беше правото да мълчи.

— Искаш ли да разговаряш с мен? — попита Бош, след като свърши с формалностите.

Директорът се бе навел напред, защото ръцете му още бяха закопчани на гърба. Брадичката му почти опираше в гърдите.

— Какво има да си говорим?

— Не знам. Искам да кажа, аз нямам нужда от твоите приказки. Заловихме те. Поведение и улики — имаме всичко необходимо. Просто си помислих, че може да пожелаеш да изясниш някои неща, нищо повече. В такъв момент много хора просто искат да обяснят постъпките си.

Отначало Стодард не отговори. Колата се движеше на изток по Девъншир Булевард. До участъка оставаха по-малко от четири километра. Бош беше предупредил шофьора да кара бавно.

— Странно нещо — накрая рече директорът.

— Кое?

— Аз съм учител по естествознание, нали знаете? Искам да кажа, преди да стана директор, преподавах естествознание. Бях заместник-директор по учебната част.

— Аха.

— И преподавах на учениците си за ДНК. Винаги съм им казвал, че това е тайната на живота. Разшифровайте ДНК и ще разшифровате самия живот.

— Аха.

— А сега… сега, е, вие я използвахте, за да дешифрирате смъртта. Това е тайната на живота. И тайната на смъртта. Не знам. Всъщност не е странно. В моя случай по-скоро е иронично.

— Щом казваш.

— Човек, преподавал за ДНК, е заловен от ДНК. — Стодард се засмя. — Ей, от това става страхотно заглавие. Гледайте да им го кажете.

Бош се пресегна и отключи белезниците му. После ги заключи отпред, за да може Стодард да се облегне.

— В къщата каза, че си я обичал.

— Да. Обичах я. И още я обичам.

— Странен начин да го покажеш, нали?

— Не беше планирано. Оная нощ нищо не беше планирано. Наблюдавах я, нищо повече. Наблюдавах я винаги, когато можех. Постоянно минавах с колата покрай тях. Следях я, когато излизаше да се вози с приятелки. Наблюдавах я и на работа.

— И през цялото време си носил пистолета.

— Не, пистолетът беше за мен, не за нея. Но…

— Открил си, че е по-лесно да убиеш нея, отколкото себе си.

— Оная вечер… видях, че вратата на гаража е отворена. Влязох. Не бях сигурен защо. Мислех да се самоубия. На леглото й. Така щях дай покажа любовта си.

— Но си се скрил под леглото, вместо да легнеш на него.

— Трябваше да помисля.

— Къде беше Маки?

— Маки ли? Не знам къде е бил.

— Не беше ли с теб? Не ти ли помогна?

— Даде ми пистолета. Сключихме сделка. Пистолетът срещу дипломата. Аз му бях учител. Работех извънредно през лятото.

— Но оная нощ не е бил с теб, така ли? Сам ли я пренесе на склона?

Стодард се взираше някъде много далеч, въпреки че очите му бяха насочени към гърба на предната седалка.

— Тогава бях силен — прошепна той.

Патрулката мина през отвора в бетонната стена, която ограждаше гърба на Девънширския участък. Директорът погледна през прозореца, видя десетките патрулни коли и сградата на участъка и явно излезе от унеса си. Проумя положението си.

— Повече не ми се говори.

— Разбира се — отвърна Бош. — Ще те оставим в стая за разпити и ще ти повикаме адвокат, ако искаш.

Колата спря и Бош слезе. Заобиколи, изкара Стодард навън и го поведе в сградата. Детективското бюро се намираше на втория етаж. Качиха се с асансьора и там ги посрещна лейтенантът, ръководещ девънширските детективи. Бош му се беше обадил от дома на Верлорън. Стаята за разпити очакваше директора. Хари го настани да седне и закопча едната му китка за метален пръстен, завинтен за средата на масата.

— Чакай ме. Скоро ще се върна.

После го погледна от прага. Реши да опита един последен трик.

— Според мен разказът ти е измислица отначало докрай.

Стодард го зяпна изненадано.

— Какво искате да кажете? Обичах я. Не исках…

— Дебнел си я с една цел. Да я убиеш. Тя те е отблъснала и ти не си могъл да го преживееш, затова си решил да я убиеш. И сега, след седемнайсет години, се опитваш да ме заблуждаваш, че било различно, като Ромео и Жулиета или нещо подобно. Ти си страхливец, Стодард. Дебнел си я и си я убил. Трябва да си го признаеш.

— Не, грешите. Бях взел пистолета за себе си.

Бош се върна в стаята и се наведе над масата.

— Нима? Ами зашеметителят, Стодард? И той ли е бил за теб? Пропусна го от разказа си, нали? Защо ти е бил зашеметител, ако си щял да се самоубиваш?

Директорът мълчеше. Сякаш след изтеклите седемнайсет години беше успял да изличи зашеметителя от паметта си.

— Имаме предумишлено убийство и лъжа — продължи Хари. — Ти изобщо не си искал да се самоубиеш. Нито тогава, нито сега.

— Искам да се срещна с адвокат — заяви Стодард.

— Да, естествено.

Бош излезе, тръгна по коридора и влезе в една отворена врата. Наблюдателната стая. Лейтенантът и един от патрулните полицаи бяха вътре. Имаше два работещи видеоекрана. На единия се виждаше седналият в стаята за разпити Стодард. Камерата го показваше от горен ъгъл на помещението. Арестантът като че ли невиждащо зяпаше стената.

Образът на другия екран беше замразен. Това бяха Бош и Стодард на задната седалка на патрулната кола.

— Как е звукът? — попита Хари.

— Разкош — отвърна лейтенантът. — Имаме всичко. Свалянето на белезниците беше майсторски ход. Така лицето му се вдигна към камерата.

Той натисна един бутон и картината се раздвижи. Бош ясно чу гласа на Стодард и кимна. Патрулната кола разполагаше с камера, която се използваше за заснемане на транспортни проверки и превоз на задържани. За пътуването със Стодард вътрешният микрофон бе включен, а външният — изключен.

Беше се получило добре. Признанията на директора щяха да помогнат за приключване на случая. Бош не изпитваше абсолютно никакви притеснения в тази насока. Благодари на лейтенанта и патрула и помоли да използва телефона.

Обади се на Ейбъл Прат да го информира и се увери, че Райдър вече е добре. Каза, че му трябват екипи от криминалисти за обработка на местопрестъпленията в дома на Стодард и къщата на Мюриъл. И заповед за обиск. Съобщи му, че ще вземат отпечатъци на директора, за да ги сравнят със снетите под леглото на Ребека Верлорън. Накрая осведоми началника си за видеозаписа, направен по време на пътуването до участъка, и за признанията на Стодард.

— Всичко е убедително и документирано — приключи Бош. — Записано е на видео, че съм му прочел правата.

— Браво, Хари — похвали го Прат. — Мисля, че повече няма за какво да се безпокоим.

— Поне в тоя случай.

Което означаваше, че Стодард безпроблемно ще бъде осъден, но че Бош не е сигурен каква ще е оценката на неговата роля в следствието.

— Трудно се спори с резултатите — опита се да го успокои Прат.

— Ще видим.

Мобилният телефон на Хари започна да сигнализира за ново обаждане. Той каза на Прат, че трябва да затваря, и превключи на другото повикване. Търсеше го Маккензи Уърд от „Дейли Нюз“.

— Сестра ми слушала полицейската честота — настойчиво каза тя. — В дома на Верлорън били пратени патрул и линейка. Еми познала адреса.

— Така е.

— Какво става, детектив? Забравихте ли, че имаме сделка?

— Не съм. И тъкмо се канех да ви се обадя.

42

В кухнята в приюта на „Метро“ цареше мрак. Бош влезе в малкото фоайе на съседния хотел и поговори с мъжа зад прозорчето. Попита за номера на стаята на Робърт Верлорън.

— Няма го.

Нещо в окончателността на гласа му накара гърдите на Хари да се свият. Явно нямаше предвид, че Верлорън просто е излязъл.

— Какво искаш да кажеш?

— Че вече го няма. Направи го и си отиде. Това е.

Бош се приближи към стъклото. Мъжът четеше евтин роман и не бе вдигнал поглед от пожълтелите страници.

— Ей, погледни ме.

Онзи хвана книгата по средата, за да не си изгуби страницата, и вдигна глава. Бош му показа значката си.

— Да?

Хари се втренчи в уморените му очи.

— Какво означава това? Какво е направил?

Мъжът сви рамене.

— Дойде пиян на работа, а това е единственото правило, на което държим тук. Никакво пиене. Никакви пияници.

— Уволниха ли го?

Мъжът кимна.

— Ами стаята му?

— Стаята върви с работата. Както ти казах, вече го няма. Отиде си.

— Къде?

Мъжът за пореден път сви рамене и посочи вратата, която водеше към тротоара на Пета улица. Искаше да каже, че Верлорън е някъде там.

— Кога стана това? — попита Хари.

— Вчера. Вие ченгетата сте виновни, нали знаеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Чух, че някакво ченге дошло тук, разправяло му някакви глупости. Не знам за какво е ставало въпрос, обаче се случи точно преди… нали разбираш какво искам да кажа? Пак започна да пие. И толкова. Знам само, че имаме нужда от нов главен готвач, щото човекът, дето ни го пратиха, не може даже да пържи яйца.

Бош не каза нищо повече. Излезе. Улицата навън гъмжеше от хора. Нощните хора. Ощетените и прокудените. Хора, които се криеха от другите и от себе си. Хора, бягащи от миналото, от нещата, които бяха и не бяха извършили.

Хари знаеше, че на другата сутрин вестниците ще публикуват историята. Но искаше да я разкаже на Робърт Верлорън лично.

Реши да го потърси. Не знаеше как ще му подейства новината. Не знаеше дали ще изтегли Верлорън от дупката, или ще го натика още по-дълбоко в нея. Навярно вече нищо не можеше да му помогне. Ала въпреки това трябваше да му го каже. Светът беше пълен с хора, които не можеха да преживеят нещата, които им се случваха. Нямаше покой. Истината не правеше човек свободен. Ала човек трябва да преживява нещата. Това щеше да му каже. Човек можеше да се насочи към светлината, да се катери, да се бори, за да се измъкне от дупката.

43

Плацът на полицейската академия бе опънат като зелено одеяло в подножието на един от гористите хълмове в Елизиън Парк, красиво сенчесто място, говорещо добре за традицията, която началникът на полицията искаше да припомни на Бош.

В осем сутринта след безплодното си нощно издирване на Робърт Верлорън Хари се представи на регистрацията и го придружиха до място на подиума под ВИП тентата. Зад катедрата, от която щяха да се произнасят речите, имаше четири реда столове. Мястото на Бош гледаше към плаца, където щяха да маршируват новите кадети и където после щяха да се строят за проверка. Като поканен гост на началника, той щеше да е един от проверяващите.

Бош носеше пълна униформа. Традицията изискваше да си униформен на производството на нови офицери — за да ги приветстваш в света на униформените. И беше подранил. Седна сам и послуша полицейския оркестър, който свиреше стари маршове. Докато развеждаха другите ВИП гости по местата им, никой не го обезпокои. Повечето бяха политици и неколцина орденоносци от Ирак — те бяха с униформата на морската пехота.

Чувстваше кожата на шията си под колосаната яка и стегнатата вратовръзка като одрана. Почти час беше търкал под душа мастилото с надеждата, че то ще отнесе цялата грозота на случая в канала заедно със себе си.

Не забеляза приближаването на заместник-началник Ървин Ървинг, докато кадетът, който го водеше, не каза:

— Извинете, господине.

Бош вдигна поглед и видя, че Ървинг сяда до него. Хари се поизправи и вдигна програмата си от стола, предназначен за заместник-началника.

— Приятно прекарване — пожела му кадетът, после стегнато се обърна кръгом и тръгна към поредния гост.

Отначало Ървинг мълчеше. Като че ли му трябваше доста време, за да се настани удобно и да види кой може да ги наблюдава. Бяха на първия ред, две от най-хубавите места. Накрая заговори, без да се обръща към Бош:

— Какво става тук все пак?

— Вие ми кажете.

Хари също се поозърна да види дали някой не ги гледа. Явно не бе случайно, че седят един до друг. Бош не вярваше в съвпадения. Не и в такива.

— Началникът каза, че искал да присъствам — обясни той. — Покани ме в понеделник, когато ми връщаше значката.

— Браво.

Изтекоха цели пет минути, преди Ървинг да проговори пак. Трибуната се пълнеше — оставаха свободни само местата на началника и съпругата му в края на първия ред.

— Каква седмица преживяхте, а, детектив? — прошепна Ървинг. — Затънахте в лайната, а излязохте ухаещ на рози. Поздравления.

Бош кимна. Точна оценка.

— Ами вие? Просто поредната седмица в службата, а?

Ървинг не отговори. Хари се замисли за местата, където бе търсил Робърт Верлорън. Замисли се за лицето на Мюриъл Верлорън, когато бе видяла, че отвеждат убиеца на дъщеря й към патрулката. Трябваше бързо да натика Стодард на задната седалка, за да не му издере очите.

— Всичко това е заради вас — тихо каза той.

Ървинг го погледна чак сега. С крайчеца на окото си.

— Какви ги дрънкате?

— За тия седемнайсет години, за тях дрънкам. Накарали сте вашия човек да провери алибитата на Осмиците. Той не знаел, че Гордън Стодард е учител и на момичето. Ако Грийн и Гарсия бяха проверявали алибитата, както би трябвало, са щели да се натъкнат на Стодард и лесно да съберат две и две. Преди седемнайсет години. Цялото това време лежи на вашата съвест.

Ървинг вече се обърна към него.

— Имаме споразумение, детектив. Ако го нарушите, ще намеря други начини да се докопам до вас. Надявам се, че разбирате.

— Да, естествено. Както кажете. Обаче забравяте едно нещо. Не само аз знам за вас. Какво ще правите, ще сключвате сделки с всички ли? С всеки репортер, с всяко ченге? С всяка майка и баща, които трябва да водят кухия си живот, заради онова, което сте извършили вие?

— Не повишавайте глас — процеди през зъби Ървинг.

— Казах всичко, което исках да ви кажа — тихо и спокойно отговори Бош.

— Е, дайте и аз да ви кажа нещо. Не сме свършили разговора. Ако открия…

И млъкна, понеже идваше началникът на полицията с жена си. Ървинг се поизправи на стола си. Музиката загърмя и парадът започна. Двайсет и четирима кадети с лъскави нови значки на гърдите излязоха на плаца със строева крачка и застанаха мирно пред ВИП тентата.

Произнесоха се прекалено много предварителни речи. После проверката на новите офицери се проточи до безкрайност. Ала накрая програмата стигна до главното събитие — традиционните думи на началника на полицията. Човекът, който беше върнал Бош на служба, изглеждаше спокоен и самоуверен. Говори за промяна на полицейското управление отгоре до долу, като започна с двайсет и четиримата новопроизведени офицери. Каза, че говорел за промяна на имиджа и практиките на управлението. Каза много от нещата, които в понеделник сутринта бе споменал и на Бош. Посъветва новите офицери никога да не нарушават закона, за да наложат закона. Винаги да си вършат работата според конституцията и с човешко съчувствие.

Но после изненада Бош със заключението си.

— Бих искал също да привлека вниманието ви към двама офицери тук, които днес са мои гости. Единият идва, другият си отива. Тази седмица детектив Хари Бош се върна в управлението след няколко години пенсия. Предполагам, по време на дългата си почивка е установил, че не можеш да научиш старо куче на нови трикове.

От навалицата от другата страна на плаца се разнесе учтив смях. Там седяха семействата и приятелите на кадетите. Началникът продължи:

— Затова се върна в семейството на управлението и вече постигна резултати, достойни за възхищение. Изложи се на опасност за благото на обществото. Вчера той и партньорката му разкриха убийство отпреди седемнайсет години, заседнало като трън в тялото на това общество. Ние приветстваме детектив Бош с добре дошъл.

Тълпата изръкопляска. Хари се изчерви и заби поглед в коленете си.

— Бих искал също да благодаря на заместник-началник Ървин Ървинг, че днес е тук. Той служи в управлението от близо четирийсет и пет години. В момента няма друг офицер, който да е служил толкова. Решението му да се пенсионира днес и да направи това производство своето последно дело като полицай е уместен финал за службата му. Благодарим му за службата на управлението и града.

Аплодисментите за Ървинг бяха много по-шумни и продължителни. Хората започнаха да се изправят в чест на човека, служил толкова дълго на управлението и града. Бош леко се обърна надясно, за да види лицето на Ървинг, и в мига, в който зърна очите му, разбра, че заместник-началникът не го е очаквал. Това си беше живо изнудване.

Скоро всички ръкопляскаха на крака и Бош по неволя трябваше да направи същото — за човек, когото презираше. Знаеше точно кой е автор на падането на Ървинг. Ако заместник-началникът протестираше или се опиташе по някакъв начин да си върне поста, го очакваше вътрешно разследване под ръководството на Кизмин Райдър. Нямаше съмнение, че този път той щеше да изгуби. Абсолютно никакво съмнение.

Бош обаче не знаеше кога е подготвено всичко това. Представи си Райдър, седнала на бюрото си в стая 503, как го чака с чаша кафе, черно — тъкмо каквото го обичаше. Дали вече бе знаела от какъв случай идва джакпотът и докъде ще доведе? Спомни си датата на доклада от правното министерство. Десет дни, преди той да го прочете. Какво се бе случило през тези десет дни? Какво бяха подготвили за неговото пристигане?

Не знаеше и всъщност не го интересуваше. Политиката на управлението се играеше на шестия етаж. Той работеше в стая 503 и там му бе мястото. Несъмнено.

След като приключи речта си, началникът раздаде на кадетите един по един диплома за завършване на академията и позира за снимки, ръкувайки се с тях. Всичко ставаше много бързо, чисто и идеално организирано. Три полицейски хеликоптера прелетяха над плаца във формация и кадетите сложиха край на церемонията, като хвърлиха фуражките си във въздуха.

Бош си спомни времето преди повече от трийсет години, когато и той беше хвърлил фуражката си във въздуха. Усмихна се. Не бе останал никой от неговия курс. Всички бяха мъртви, пенсионирани или уволнени. Знаеше, че само от него зависи да продължи традицията и да носи знамето. Да води справедливата борба.

След края на церемонията хората се втурнаха да поздравят новите офицери. Ървинг стана и тръгна право през плаца към изхода. Не спря никъде, даже при онези, които му протягаха ръце, за да го поздравят.

— Миналата седмица беше доста напрегната за вас, детектив.

Бош се обърна. Беше началникът на полицията. Бош не знаеше какво да отговори.

— Благодаря, че дойдохте. Как е детектив Райдър?

— Взе си свободен ден. Вчера й се размина на косъм.

— И аз така чух. Някой от вас ще присъства ли на днешната пресконференция?

— Ами, тя е в отпуска, пък и аз си мислех да я прескоча, ако може.

— Е, ще се оправим и без вас. Виждам, че вече сте дали историята на „Дейли Нюз“. Сега всички останали протестират. Ще трябва да ги позалъжем с нещо.

— Дължах го на репортерката от „Нюз“.

— Да, знам.

— Когато положението се успокои, все още ли ще съм на работа, господин началник?

— Разбира се, детектив Бош. Също като във всяко следствие, трябва да се прави избор. Това е трудно. Вие сте взели най-добрите решения, които сте можели. Ще има проверка, но се съмнявам, че ще имате проблем.

Хари кимна. Понечи да му благодари, но се отказа. Просто го погледна.

— Искате да ме питате още нещо ли, детектив?

— Просто се чудех…

— За какво?

— Случаят започна с един доклад от правосъдното министерство и когато стигна при мен, беше доста стар. Питам се защо са го задържали за мен. Предполагам, че просто се питам какво сте знаели и кога сте го узнали.

— Какво значение има вече?

Бош посочи с брадичка отдалечаващия се Ървинг.

— Може и да има. Не знам. Но той няма да се откаже. Ще отиде при медиите. Или при адвокатите.

— Знае, че ще сбърка, ако го направи, че ще си понесе последиците. Той не е глупак.

Бош само кимна. Началникът го погледна изпитателно, после продължи:

— Струва ми се, че още се безпокоите, детектив. Спомняте ли си какво ви казах в понеделник? Казах ви, че внимателно съм проучил вашия случай и кариерата ви, преди да реша дали да ви поканя да се върнете.

Хари го гледаше.

— И не ви излъгах. Проучих ви и смятам, че знам нещо за вас. Вие съществувате с една цел, детектив Бош. И сега имате възможност да я постигнете, да продължите да изпълнявате дълга си. Какво друго има значение?

Бош дълго го гледа, преди да отговори.

— Всъщност исках да ви питам за нещо, което казахте онзи ден. За последиците и гласовете. Сериозно ли говорехте? Или просто ме надъхвахте срещу Ървинг?

Началникът се изчерви и за миг сведе глава. После погледна Бош и каза твърдо:

— До последната дума. И не го забравяйте. Върнете се в петстотин и трета стая и продължете да финализирате следствията. Затова сте тук. Финализирайте ги, иначе аз ще намеря причина да финализирам вашето дело. Разбирате ли?

Хари не се почувства заплашен. Отговорът на началника му хареса. Накара го да се почувства по-добре.

— Разбирам.

Началникът го стисна за лакътя.

— Чудесно. Тогава да идем да се снимаме с някои от тия младежи, които днес влязоха в нашите редове. Може би ще научат нещо от нас. Може би ние ще научим нещо от тях.

Докато навлизаха в тълпата, Бош погледна натам, накъдето се бе отдалечил Ървинг. Ала него отдавна го нямаше.

44

Бош търси Робърт Верлорън през три от следващите седем нощи, но го откри прекалено късно.

Една седмица след производството на новите офицери Бош и Райдър седяха един срещу друг на бюрата си и полагаха последните щрихи в делото срещу Гордън Стодард. Вече му бяха предявили обвинение в убийство в градския съд на Сан Фернандо и той не се беше признал за виновен. Сега започваше правният танц. Двамата партньори трябваше да съставят изчерпателен документ, който да очертае обвинението срещу директора. Той щеше да бъде даден в прокуратурата и на адвоката на Стодард. След среща с Мюриъл Верлорън, както и с двамата следователи, прокуратурата щеше да разработи съдебна стратегия. Ако Стодард вземеше решение да се изправи пред щатския съд, прокуратурата щеше да поиска смъртно наказание. Пред бившия директор стоеше алтернативата да се признае за виновен в предумишлено убийство и да получи доживотен затвор без право на амнистия.

Така или иначе, обобщението на следствието, което съставяха Бош и Райдър, щеше да е от ключово значение, защото точно щеше да покаже на Стодард и неговия адвокат убедителността на доказателствата. Това щеше да принуди директора да избере или да доживее дните си в затворническа килия, или да заложи живота си срещу малко вероятния шанс да убеди съдебните заседатели в невинността си.

До този момент седмицата вървеше добре. Райдър се възстановяваше, след като куршумът на Стодард едва не я бе улучил, и сега проявяваше способностите си в съставянето на следственото обобщение. Бош целия понеделник беше обсъждал случая с един следовател от Вътрешния отдел и на другия ден бе оневинен. Решението „без последствие“ на ВО означаваше, че всякакви обвинения към него в управлението са свалени, въпреки че медиите продължаваха да оспорват действията на полицията при използването на Роланд Маки за примамка.

Бош бе готов да продължи със следващото следствие. Вече беше казал на Райдър, че иска да се поразрови в случая с жената, която бе намерил завързана и удавена в собствената й вана в първия си ден в управлението. Щяха да се заемат с това още щом приключеха с документите по делото Стодард.

Ейбъл Прат излезе от кабинета си и дойде при тях. Лицето му бе пепеляво. Той кимна към компютърния екран на Райдър и попита:

— По Стодард ли работите?

— Да — отвърна тя. — Какво има?

— Не си правете труда. Той е мъртъв.

Възцари се дълго мълчание.

— Мъртъв ли? — накрая попита Киз. — Как така мъртъв?

— Мъртъв в килията си в затвора във Ван Найс. С две прободни рани в гърлото.

— Сам ли го е извършил? — попита Бош. — Мислех, че не е такъв човек.

— Не, убит е. Хари се сепна.

— Чакай малко. Той е бил в самостоятелна килия. Никой не може да…

— Убит е тази сутрин. И ето най-лошото.

Вдигна малкия си бележник.

— В понеделник през нощта на Ван Найс Булевард бил арестуван мъж за нарушаване на обществения ред в нетрезво състояние. Освен това нападнал един от полицаите, които го закопчали. Взели му отпечатъци и го пратили в затвора във Ван Найс. Нямал документи за самоличност и се представил като Робърт Лайт. На другия ден в съда се признал за виновен по всички обвинения и съдията му дал една седмица в затвора във Ван Найс. Отпечатъците още не били проверени в компютъра.

Гърдите на Бош се свиха. Обзе го ужас. Знаеше накъде води това. Прат продължи, като се консултираше с бележките си.

— Мъжът, който се представил като Робърт Лайт, бил пратен да работи в затворническата кухня, защото заявил и демонстрирал, че има опит като готвач в ресторант. Сутринта се сменил с един от другите в кухнята и бутал количката с храна за арестантите, които се хранели по килиите си. Според двамата надзиратели, които присъствали на случая, когато Стодард се приближил до плъзгащото се прозорче на вратата, за да поеме подноса, Робърт Лайт се пресегнал между решетките и го сграбчил. После неколкократно го намушкал с нож, направен от подострена лъжица. Стодард получил две прободни рани в шията, преди надзирателите да спрат Лайт. Но закъснели. Сънната артерия на Стодард била прерязана и той умрял от загуба на кръв в килията си, преди да успеят да му помогнат.

Прат млъкна и зачака, ала Бош и Райдър не попитаха нищо.

— По случайност пръстовите отпечатъци на Робърт Лайт били въведени в база данните приблизително по време на убийството на Стодард — продължи началникът. — Оказало се, че затворникът се е представил под фалшиво име. Истинското му име, както вече сте се досетили, убеден съм, е Робърт Верлорън.

Бош сведе глава. Чувстваше се като ударен в корема. Затвори очи и разтърка слепоочията си. Смяташе, че в известен смисъл вината е негова. Той бе носил отговорността за Робърт Верлорън в следствието. Трябваше да го открие.

— Как ви харесва това за финал? — попита Прат.

Бош отпусна ръце и се изправи. Погледна началника.

— Къде е?

— Верлорън ли? Още е при тях. Детективите от Ван Найс са поели случая.

— Отивам там.

— Какво ще правиш? — попита Райдър.

— Не знам. Каквото мога.

И излезе. В коридора натисна асансьорния бутон и зачака. Тежестта в гърдите му не изчезваше. Знаеше, че това е от угризенията, от чувството, че не е бил готов за този случай и че неговите грешки са причина за ужасната цена.

— Ти не си виновен, Хари. Той е чакал цели седемнайсет години, за да направи точно това.

Бош се обърна. Райдър се беше приближила, без да я чуе.

— Трябваше да го открия преди това.

— Той не е искал да бъде открит. Имал е план.

Вратата на асансьора се отвори.

— Каквото и да правиш, идвам с теб — заяви партньорката му.

Хари кимна. Нейното присъствие щеше да улесни всичко. Даде й знак да се качи и я последва. По пътя надолу го обзе решителност. Решителност да продължи мисията си. Решителност да не забравя Робърт, Мюриъл и Ребека Верлорън. И обещание винаги да говори от името на жертвите.