Хорът на забравените гласове

20

В 7:50 на другия ден Бош се върна в Квартала на играчките. Наблюдаваше опашката за храна в приюта на Метро и държеше под око Робърт Верлорън в кухнята зад масите. Беше извадил късмет. Рано сутринта сякаш бе застъпила нова смяна бездомни. Хората, които бяха патрулирали по улиците в мрака, спяха след нощните си провали. Бяха ги сменили други, достатъчно благоразумни, за да се махнат от улицата през нощта. Бош беше възнамерявал да започне пак от големите центрове, ала на влизане в зоната на бездомните, след като отново паркира в японския квартал, реши да покаже снимката на Верлорън на по-нормалните от скитниците, които срещаше, и почти незабавно получи резултат. Хората от дневната смяна познаваха Верлорън. Някои казваха, че били виждали човека от снимката, обаче сега бил много по-стар. Накрая се натъкна на мъж, който безразлично отвърна: „Да, това е главният готвач“ и насочи Бош към приюта на Метро.

Метро бе един от по-малките сателитни приюти, нароени около Армията на спасението и Лосанджелиската мисия и предназначени да поемат притока от скитници, особено през зимните месеци, когато по-топлото време в Лос Анджелис привличаше цели вълни бездомници от по-студените места на север. Тези по-малки центрове не разполагаха със средства да осигуряват по три хранения дневно и по уговорка се специализираха в едно хранене. Приютът на Метро осигуряваше закуска, която започваше в седем сутринта. Когато стигна там, Бош видя дълга опашка клатушкащи се чорлави мъже и жени. Редиците сгъваеми маси бяха заети — всички казваха, че в Метро дават най-хубавата закуска в Квартала на играчките.

Бош се легитимира на входа, проправи си път навътре и бързо забеляза Верлорън в кухнята зад масите. Мъжът като че ли нямаше конкретна задача, по-скоро наблюдаваше готвенето на няколко неща. Явно ръководеше другите. Носеше чиста бяла работна риза, тъмен панталон, безупречно чиста престилка, която му стигаше до под коленете, и висока бяла готварска шапка.

Закуската се състоеше от бъркани яйца с червени и зелени пиперки, пържени картофи, овесена каша и наденички. Храната изглеждаше и миришеше вкусно и Бош преглътна — бе излязъл, без да закуси, защото искаше да започне по-рано. Надясно от опашката имаше два големи термоса с кафе и лавици с чаши от дебел порцелан, олющен и пожълтял от времето. Хари си взе чаша, напълни я с парещо черно кафе и зачака, като от време на време отпиваше по глътка. След малко Верлорън се приближи до масите за сервиране — държеше с края на престилката си горещ тежък тиган с яйца и Бош надвика тракането на черпаците и гласовете:

— Ей, готвачо.

Верлорън го погледна и веднага определи, че не е от неговите „клиенти“. Както и предишната нощ, Хари носеше спортни дрехи, ала мъжът най-вероятно се досети, че е ченге. Приближи се към Бош. Но не докрай. Сякаш на пода имаше някаква невидима граница, демаркационна линия между кухнята и трапезарията. Верлорън не я пресече, а спря пред нея. Все така държеше с престилка вече празния тиган.

— Какво обичате?

— Може ли за момент? Искам да поговоря с вас.

— Не мога. Зает съм със закуската.

— Отнася се за дъщеря ви.

Бош видя колебание в очите на Верлорън. Те се сведоха за миг, после пак се впериха в него.

— От полицията ли сте?

Хари кимна.

— Може ли само да мине навалицата? Тъкмо готвим последните порции.

— Няма проблем.

— Искате ли да хапнете? Изглеждате ми гладен.

— Ами…

Бош се огледа. Не знаеше къде да седне. Безплатните трапезарии си имаха същите неписани закони като затворите. Като се прибавеше и големият процент психически заболявания сред бездомниците, човек можеше да прекоси някаква граница дори просто като седне на място по свой избор.

— Елате с мен — каза Верлорън. — Имаме маса отзад.

Бош се обърна към него, но главният готвач вече се връщаше към кухнята. Хари го последва през зоната за готвене до една стая, където имаше празна стоманена маса с поднос отгоре.

— Седнете.

Верлорън вдигна подноса и го хвана зад гърба си. Не че го криеше. Стоеше като келнер или метрдотел. Бош му благодари и седна.

— Веднага се връщам.

След по-малко от минута Верлорън донесе чиния, пълна с всички неща, които детективът беше видял на масата за сервиране. Докато я оставяше, Бош забеляза, че ръцете му треперят.

— Благодаря, но си мислех, ще има ли достатъчно? Нали разбирате, за хората, които идват тук?

— Никого няма да върнем. Не и ако дойдат навреме. Как е кафето?

— Чудесно, благодаря. Нали разбирате, не че не исках да седна с тях. Просто не знаех къде да седна.

— Разбирам. Няма нужда да ми обяснявате. Нека изнеса последните порции и ще поговорим. Арестуван ли е някой?

Бош впери очи в него. Верлорън го гледаше обнадеждено, дори умоляващо.

— Още не. Но се приближаваме към нещо.

— Ще дойда колкото може по-скоро. Нахранете се. Наричам това блюдо „Мешана закуска Малибу“.

Хари погледна чинията си. Верлорън се върна в кухнята.

Яйцата бяха вкусни. И изобщо цялата закуска. Нямаше препечен хляб, но пък той май искаше прекалено много. Стаята за отдих, в която се намираше, беше между кухнята и голямото помещение, в което двама мъже зареждаха огромна съдомиялна машина. Бе шумно и звуците от двете посоки отекваха между облицованите със сиви плочки стени. Двойна врата водеше към задната уличка. Едното крило беше отворено и вътре нахлуваше прохладен въздух, а парата от съдомиялната и топлината от кухнята излизаха навън.

След като омете чинията си и проми храната с остатъка от кафето, Бош се изправи и излезе на улицата да се обади по телефона на спокойствие. И веднага видя, че уличката е превърната в бивак. Почти от край до край до задните стени на мисиите от едната страна и складовете за играчки от другата бяха пръснати заслони от кашони и брезент. Цареше тишина. Това сигурно бяха импровизираните убежища на нощната смяна. Не че нямаше място за тях в спалните на мисиите. Тези легла обаче вървяха заедно със строги закони и хората на улицата не желаеха да им се подчиняват.

Обади се на мобилния телефон на Киз Райдър и тя отговори веднага. Вече беше в стая 503 и тъкмо бе внесла искането за телефонно подслушване. Бош тихо каза:

— Открих бащата.

— Браво, Хари. Още те бива. Какво ти каза? Позна ли Маки?

— Още не съм разговарял с него.

Обясни й ситуацията и попита дали при нея има нещо ново.

— Заповедите са на бюрото на капитана. Ако не се обадят до десет, Ейбъл ще го натисне и документите ще тръгнат нагоре по каналите.

— Рано ли отиде на работа?

— Искам да свърша бързо.

— Снощи успя ли да прочетеш дневника на момичето?

— Да, прочетох го в леглото. Няма да ни е от голяма полза. Типичен таен дневник на гимназистка. Несподелена любов, всяка седмица ново влюбване, такива неща. МВЛ се споменава, обаче няма нито намек кой се крие зад тия букви. Възможно е даже да е измислена фигура, както го описва колко бил готин. Мисля, че Гарсия е постъпил правилно, като го е върнал на майката. Няма да ни помогне много.

— Каза „готин“. Мъж ли е?

— Хмм, точен въпрос, Хари. Просто така си помислих. Дневникът е при мен, ще проверя. Знаеш ли нещо, което не ми е известно?

— Не, просто покривам всички възможности. Ами Дани Кочоф? Пише ли за него?

— Отначало. Споменава го по име. После прекъсва и го замества с това загадъчно МВЛ.

— Господин Хикс…

— Виж, след минутка се качвам на шестия. Ще се погрижа да получим достъп до старите материали, за които приказвахме.

Бош забеляза, че тя не споменава за ОБ. Зачуди се дали наблизо е Прат или някой друг и партньорката му взима предпазни мерки да не я подслушват.

— Има ли някой при тебе, Киз?

— Да.

— Взимаш всички предпазни мерки, а?

— Позна.

— Добре. Успех. Между другото, има ли телефон на Мариано?

— Да. Има един телефон, на името на Уилям Бъркхарт. Трябва да му е съквартирант. Тоя тип е само няколко години по-голям от Маки и в досието му има престъпление от омраза. Нищо през последните години, обаче въпросното престъпление е от осемдесет и осма.

— И знаеш ли, той също е бил съсед на Сам Уайс — прибави Бош. — Май пропуснах да ти го кажа снощи.

— Приижда прекалено много информация.

— Да. Знаеш ли, чудех се нещо. Как така мобифонът на Маки не се появи в АвтоТрек?

— По тоя въпрос съм по-напред от теб. Проверих номера и се оказа, че не е негов. На името на Белинда Месиър е. Нейният адрес е на Мелба, също в Удланд Хилс. Досието й е чисто, освен някакви пътнотранспортни нарушения. Може да му е гадже.

— Може.

— Когато имам време, ще се опитам да я проследя. Надушвам нещо тук, Хари. Всичко води към едно място. Всичко е свързано с осемдесет и осма. Опитах се да изискам материалите за престъпленията от омраза, обаче…

— Обществените безредици ли?

— Точно така. И тъкмо затова се качвам на шестия.

— Добре, нещо друго?

— Първо проверих в СВД. Още не са намерили кашона. Още нямаме пистолета. Питам се дали не са го сложили на грешно място. А може и да е откраднат.

— Да. — Бош си мислеше същото. Ако случаят водеше към управлението, веществените доказателства можеха нарочно и завинаги да са изгубени. — Добре. Преди да проведа тоя разговор, хайде да се върнем към дневника. Има ли нещо за бременността?

— Не, не е писала за това. Записките й имат дати и е престанала да пише в края на април. Може тогава да е научила. Мисля, че е спряла да пише в случай, че родителите й тайно го четат.

— Споменава ли за някакви свърталища? Нали разбираш, места, където е ходела?

— Споменава за много филми — отвърна Райдър. — Не пише с кого, само че е гледала конкретни филми и какво е мнението й за тях. Какво мислиш?

Трябваше да установят къде може да са се пресекли пътищата на Маки и Ребека Верлорън. Това беше празнота в следствието, каквито и да бяха мотивите. Къде Маки бе влязъл в контакт с Верлорън, за да я нарочи?

— Кината — отвърна той. — Може да са се засекли там.

— Точно така. Доколкото знам обаче, всички кина в Долината са в търговските центрове. Това още повече разширява контактната зона.

— Струва си да се помисли върху това.

Бош каза, че ще отиде в службата, след като разговаря с Робърт Верлорън, и затвори. Върна се вътре и шумът на съдомиялната му се стори още по-силен. Закуската почти приключваше. Детективът отново седна на масата. Някой бе отнесъл празната му чиния. Опита се да се съсредоточи върху разговора с Райдър. Знаеше, че търговските центрове са огромни кръстопътища, места, където младеж като Маки спокойно можеше да се засече с момиче като Ребека Верлорън. Зачуди се дали престъплението може да е резултат от случайна среща — Маки да е видял момиче от очевидно смесен брак. Дали това можеше да го е разярило до такава степен, че да я е проследил до дома й и по-късно да се е върнал сам или с други, за да я отвлече и убие?

Почти нищо не потвърждаваше това предположение, ала повечето теории започваха без много доказателства. Замисли се за първоначалното следствие и вероятността то да е било опорочено от самото управление. В следственото дело нямаше абсолютно нищо, което да загатва, че престъплението има расистки мотиви. Но през 1988-а в полицията бяха полагали всички усилия да замазват расовите проблеми. През онази година под повърхността бе гноила расова омраза, ала управлението и градските власти се бяха правили, че не забелязват. Циреят се беше пукнал след няколко години и бе разтърсил града с тридневни бунтове, най-опасните в страната през последния четвърт век. Бош трябваше да има предвид, че разследването на убийството на Ребека Верлорън може да е било опорочено в опит да не позволят на гнойта да излезе на повърхността.

— Готов ли сте?

Той вдигна глава и видя, че Робърт Верлорън стои до него. Лицето му беше потно от напрежение. Държеше готварската си шапка в ръка — ръката му все така леко трепереше.

— Да, разбира се. Стига вие да сте готов.

Верлорън се настани срещу него.

— Винаги ли е така? — попита Бош. — Толкова препълнено?

— Всяка сутрин. Днес сервирахме сто шейсет и две чинии. Много хора разчитат на нас. Не, чакайте, сто шейсет и три. Забравих за вас. Как беше?

— Адски вкусно. Благодаря ви, имах нужда да се подкрепя.

— Моят специалитет.

— Малко е по-различно от това да готвите за Джони Карсън и хората в Малибу, а?

— Да, но това не ми липсва. Изобщо. Просто отклонение от пътя, за да открия къде ми е мястото. Но сега съм тук, благодарение на Господ, и тук искам да бъда.

Бош кимна. Неволно или не, Верлорън му съобщаваше, че новият му живот е постигнат чрез намесата на вярата. Често установяваше, че хората, които най-много говорят за нея, имат най-малко вяра.

— Как ме намерихте? — попита Верлорън.

— С партньорката ми вчера разговаряхме с жена ви и тя ни каза, че когато за последен път чула за вас, сте били тук. Снощи започнах да ви търся.

— Не бих се мотал по тия улици нощем, ако бях на ваше място.

В гласа му се долавяше слаб карибски акцент, поизгладен от времето.

— Мислех, че ще ви заваря на някоя опашка, а не в кухнята.

— Е, до не толкова отдавна стоях на опашката. Трябваше да мина през нея, за да стигна на мястото, където съм сега.

Бош беше слушал много такива мантри.

— Откога не пиете?

Верлорън се усмихна.

— Последният път ли? Малко повече от три години.

— Вижте, не искам да ви принуждавам да преживеете травмата отпреди седемнайсет години, обаче възобновихме следствието.

— Няма нищо, детектив. Аз преживявам травмата всяка вечер, когато затворя очи, и всяка сутрин, когато се моля на Господ.

Хари кимна за пореден път.

— Тук ли искате да поговорим, да се поразходим навън или да отидем в Паркър Сентър, където можем да седнем в някоя тиха стая?

— Тук става. Чувствам се добре тук.

— Чудесно. Значи накратко ще ви обясня какво става. Аз работя в отдел „Неприключени следствия“. В момента преразглеждаме убийството на дъщеря ви, защото имаме нова информация.

— Каква информация?

Бош възприе друг подход. Бе скрил информацията от майката, но сега реши да я разкрие на бащата.

— Имаме съответствие между кръвта, открита по оръжието на убийството, и човек, който по онова време е живял в Чатсуърт. ДНК съответствие. Знаете ли какво е това?

Верлорън кимна.

— Знам. Като в случая с О’Джей Симпсън.

— Това съответствие не означава, че лицето е убиецът на Ребека, а че е било близо до престъплението и по тоя начин приближава и нас.

— Кой е този човек?

— След малко ще стигна и до това. Но първо искам да ви задам няколко въпроса, свързани с вас и случая, господин Верлорън.

— Какво ви интересува за мен?

Бош усети, че събеседникът му се напряга. Осъзна, че навярно е проявил неблагоразумие с този човек, като погрешно е взел мястото му в кухнята за признак, че е здрав, и е забравил предупреждението на Райдър за особеностите на бездомниците.

— Бих искал да науча някои неща за случилото се с вас през годините след убийството на Ребека.

— Какво общо има това?

— Може би нищо, но искам да знам.

— Случи се това, че се препънах и паднах в черна дупка. Отне ми много време да видя светлината и спасението. Имате ли деца?

— Едно. Момиче.

— Тогава разбирате какво искам да кажа. Изгубвате детето си така, както аз изгубих своето, и толкова, приятелю. Край. Вие сте като празно шише, хвърлено през прозореца. Влакът си продължава, обаче вие лежите до релсите. На парчета.

Бош кимна. Знаеше всичко това. Водеше живот на мъчителна уязвимост: разбираше, че онова, което се случва в един далечен град, определя дали той ще живее, дали ще умре, или ще пропадне в същата черна дупка като Верлорън.

— След смъртта на дъщеря си сте изгубили ресторанта, нали?

— Да. Това беше най-хубавото нещо, което можеше да се случи. Имах нужда от това, за да открия кой съм всъщност. И да намеря пътя си дотук.

Хари знаеше, че такива емоционални защитни средства не са стабилни. По логиката на Верлорън можеше да се каже, че смъртта на дъщеря му е най-хубавото нещо, което е можело да се случи, защото е довела до загубата на ресторанта, която е станала причина за всичките му прекрасни открития за себе си. Това бяха пълни глупости и двамата го разбираха. Просто единият не можеше да го признае.

— Разказвайте, господин Верлорън — рече Бош. — Оставете всички проповеди за срещите си и за дрипльовците на опашката. Разкажете ми как сте се препънали. Разкажете ми как сте паднали в оная черна дупка.

— Току-що го направих.

— Не всеки, който изгуби детето си, пада в дупката. Вие не сте единственият, с когото се е случило такова нещо, господин Верлорън. Някои хора излизат по телевизията, други се кандидатират за Конгреса. И не ми казвайте, че е защото сте обичали дъщеря си повече от тях. Всички обичаме децата си.

Верлорън се умълча и силно стисна устни. Бош виждаше, че го е разгневил. Това и целеше. Трябваше да го притисне.

— Добре — накрая въздъхна бащата. — Добре.

И толкова. Мускулите на долната му челюст се стегнаха. Мъката от тези седемнайсет години се беше отпечатала на лицето му. Хари можеше да я прочете като меню. Мезета, основни ястия, десерти. Разочарование, гняв, безнадеждна скръб.

— Кое е добре, господин Верлорън?

Верлорън кимна и свали и последната стена.

— Бих могъл да обвинявам вас, обаче трябва да обвиня себе си. Аз изоставих дъщеря си в смъртта, детектив. И тогава единственото място, където можех да се скрия от предателството, беше бутилката. Бутилката отваря черната дупка. Разбирате ли?

— Опитвам се. Обяснете ми какво значи „да обвинявам вас“. Ченгетата ли имате предвид? Или белите?

— Имам предвид всичко.

Верлорън се завъртя на стола си и опря гръб на стената до масата. Взря се във вратата, която водеше към уличката. Не гледаше Бош. На детектива му се искаше да вижда очите му, ала бе готов да остави нещата на течението, стига бащата да продължи да говори.

— Тогава да започнем с ченгетата. Защо обвинявате ченгетата? Какво са направили?

— Нима очаквате аз да ви кажа какво сте направили вие?

Бош внимателно помисли, преди да отговори. Усещаше, че това е преломният момент в разговора, и предчувстваше, че този човек има да сподели нещо важно.

— Да започнем с факта, че сте обичали дъщеря си, какво ще кажете?

— Разбира се.

— Случилото се с нея изобщо не е трябвало да се случва, господин Верлорън. Аз не мога да променя нищо. Но мога да се опитам да говоря от нейно име. Ето защо съм тук. Няма да направя същото като ченгетата преди седемнайсет години. Ако още обичате дъщеря си, ако ви е скъпа нейната памет, ще ми разкажете историята. Ще ми помогнете да говоря от нейно име. Това е единственият начин да изкупите онова, което сте направили тогава.

Верлорън закима още по средата на речта на Бош. Детективът разбра, че го е спечелил, че бащата ще разкрие душата си. Ставаше въпрос за изкупление.

По лявата буза на Верлорън се търкулна самотна сълза, почти незабележима на фона на тъмната му кожа. Някакъв мъж в мръсни кухненски бели дрехи влезе в стаята с бележник в ръка, но Бош побърза да му даде знак да се махне. Зачака и Верлорън най-после заговори.

— Предпочетох себе си пред нея и накрая така или иначе се изгубих.

— Как се случи това?

Бащата притисна устата си с длан, сякаш в опит да попречи на тайните да се излеят. После отпусна ръката си.

— Един ден прочетох във вестника, че дъщеря ми е била убита с пистолет, който идвал от обир. Грийн и Гарсия не ми го бяха казали. Затова попитах детектив Грийн и той ми каза, че мъжът с пистолета го бил купил, защото го било страх. Бил евреин и го заплашвали. Помислих си…

Верлорън млъкна и се наложи Бош да го окуражи.

— Помислили сте си, че Ребека е била нарочена заради смесената си раса, така ли? Защото баща й е чернокож?

Бащата кимна.

— Да, помислих си го, защото от време на време имаше подмятания и такива неща. Не всички виждаха красотата в нея. Не като нас. Аз исках да живеем в Уестсайд, обаче Мюриъл беше оттам. Там беше домът й.

— Какво ви каза Грийн?

— Каза ми: не, не било това. Били проверили и нямало такава вероятност. Това не ми се… не ми се струваше вярно. Струваше ми се, че пренебрегват тая възможност. Продължих да се обаждам и да питам. Притисках ги. Накрая отидох при един клиент от ресторанта, който беше член на полицейската комисия. Разказах му за това и той обеща да провери нещата.

Верлорън кимна, по-скоро на себе си, отколкото на Бош. Явно укрепваше вярата в действията си като баща, търсещ справедливост за дъщеря си.

— И какво стана? — насърчи го Хари.

— Посетиха ме двама полицаи.

— Грийн и Гарсия ли?

— Не, не те. Други. Дойдоха в ресторанта ми.

— Как се казваха?

Верлорън поклати глава.

— Така и не ми се представиха. Само ми показаха значките си. Бяха детективи, струва ми се. Казаха ми, че не бивало да притискам Грийн. Казаха ми да престана, защото само съм мътел водата. Точно така се изразиха, мътел съм водата. Като че ли ставаше въпрос за мен, а не за дъщеря ми.

Той тръсна глава. Гневът му още кипеше след толкова много години. Бош му зададе очевиден въпрос, очевиден, защото отлично знаеше как са работили в ЛАПУ по онова време.

— Заплашваха ли ви?

— Да, заплашваха ме — изсумтя Верлорън. — Знаели, че дъщеря ми била бременна, обаче не можели да открият клиниката, където отишла да абортира. Така че нямало тъкан, която да използват, за да идентифицират бащата. Нямало как да се определи кой е. Казаха, че само трябвало да зададат няколко въпроса за мен и нея, като с моя клиент в полицейската комисия, и щели да плъзнат слухове. Казаха, че само няколко въпроса където трябва, и съвсем скоро хората щели да си мислят, че съм аз.

Бош не го прекъсна. Собственият му гняв започваше да стяга гърлото му.

— Казаха, че щяло да ми е трудно да запазя бизнеса си, ако всички си мислят, че съм… че съм извършил това с дъщеря си…

По тъмно му лице потекоха още сълзи. Той не направи нищо, за да ги спре.

— И затова постъпих така, както искаха. Престанах и се отказах. Повече не мътих водата. Казах си, че няма значение, че това няма да ни върне Беки. Затова повече не се обадих на детектив Грийн… и те така и не разкриха убиеца. След известно време започнах да пия, за да забравя какво съм изгубил и какво съм направил, за да забравя, че съм поставил себе си, гордостта, репутацията и бизнеса си пред дъщеря си. И съвсем скоро, преди да се усетя, стигнах до оная черна дупка, за която ви разправях. Паднах в нея и още се опитвам да се измъкна.

След малко Верлорън се успокои и погледна Бош.

— Какво ще кажете за тая история, детектив?

— Съжалявам, господин Верлорън. Съжалявам за случилото се. За всичко.

— Тая история ли искахте да чуете?

— Просто исках да узная истината. Ако щете вярвайте, това ще ми помогне. Ще ми помогне да говоря от нейно име. Можете ли да ми опишете ония двамата, които са дошли при вас?

Верлорън поклати глава.

— Беше отдавна. Сигурно няма да ги позная, ако ги видя. Винаги съм мислил за единия като за Мистър Мускуло, защото главата му беше обръсната и стоеше със скръстени ръце като човечето от рекламата.

Бош кимна и стисна зъби от гняв. Знаеше кой е Мистър Мускуло. Постара се обаче въпросът му да прозвучи спокойно.

— Жена ви знаеше ли за всичко това?

Верлорън отново поклати глава.

— Мюриъл не знаеше абсолютно нищо. Криех го от нея. Това беше моето бреме.

Избърса лицето си и като че ли изпита известно облекчение, след като най-после бе разказал цялата история.

Бош бръкна в задния си джоб, извади старата снимка на Роланд Маки и я сложи на масата пред бащата.

— Познавате ли това момче?

Верлорън дълго гледа снимката, после поклати глава отрицателно.

— Трябва ли? Кой е той?

— Казва се Роланд Маки. През осемдесет и осма е бил с две години по-голям от дъщеря ви. Не е учил в „Хилсайд“, но е живеел в Чатсуърт.

Зачака отговор, ала не получи. Верлорън просто се взираше в снимката на масата.

— Това е полицейска фотография. Какво е извършил?

— Откраднал кола. Обаче има досие, което го свързва с бели екстремисти. В и извън затвора. Името говори ли ви нещо?

— Не. Трябва ли?

— Не знам. Само питам. Спомняте ли си дали дъщеря ви някога е споменавала името му, или може би името Ро? Опитваме се да установим дали пътищата им не са се пресекли някъде. Долината е доста голяма. Може да са…

— Къде е учил?

— В чатсуъртската гимназия, но не е завършил.

— Ребека ходи в чатсуъртската гимназия на шофьорски курсове през лятото, преди да я убият.

— Искате да кажете през осемдесет и седма ли?

Верлорън кимна.

— Ще проверя.

Но се съмняваше, че тази следа ще го отведе донякъде. Маки бе напуснал преди лятото на 1987-а и се беше върнал, за да вземе диплома, чак през 1988-а. И все пак си струваше да покрият и тази възможност.

— Ами кино? Тя ходеше ли на кино и в търговските центрове?

Бащата сви рамене.

— Тя беше шестнайсетгодишна. Естествено, че обичаше кино. Повечето й приятелки имаха коли. Щом навършиха шестнайсет и седнаха зад волана, започнаха да ходят навсякъде. Жена ми мърмореше, че само това ги интересувало — кино, търговски центрове и Мадона.

— Кои търговски центрове? Кои кина?

— Ходеха в Нортридж Мол, защото беше наблизо, нали разбирате. Също обичаха да ходят в автокиното на Уинетка. Така можеха да седят в колата и да си приказват по време на филма. Едно от момичетата имаше кабрио и най обичаха да ходят с него.

Бош се съсредоточи върху автокиното. Беше го забравил, когато с Райдър бяха разговаряли за кината. Но един от арестите на Роланд Маки бе свързан с обир в същото автокино на Уинетка. Това го превръщаше в главна възможност като място, където да са се пресекли пътищата им.

— Ребека и приятелките й често ли ходеха в автокиното?

— Ходеха в петък вечер, когато пускаха новите филми.

— Срещаха ли се с момчета там?

— Предполагам. Нали разбирате, всичко това са само догадки. Нямаше нищо нередно или неестествено в това дъщеря ни да ходи на кино с приятелките си, да се среща с момчета и така нататък. Едва след като се случи най-страшното, хората питат: „Защо не сте знаели с кого е?“ Мислехме си, че всичко е наред. Пратихме я в най-доброто училище, което намерихме. Приятелките й бяха от добри семейства. Не можехме да бдим над нея всеки момент. В петък вечер — по дяволите, почти всяка вечер — работех до късно в ресторанта.

— Разбирам. Не ви осъждам като родител, господин Верлорън. Не виждам нищо нередно в това. Просто хвърлям мрежа. Събирам колкото може повече информация, защото човек никога не знае какво може да се окаже важно.

— Да бе! Тая мрежа се закачи за камък и се скъса преди много години.

— Може и да не е.

— Значи смятате, че тоя Маки е убиецът, така ли?

— Той е свързан по някакъв начин, засега сме сигурни само в това. Съвсем скоро ще знаем повече. Обещавам ви.

Верлорън се обърна и за пръв път по време на разговора погледна Бош право в очите.

— Когато стигнете до това, ще говорите от нейно име, нали, детектив?

Бош бавно кимна. Струваше му се, че знае какво го пита бащата.

— Да, ще говоря от нейно име.

21

Киз Райдър седеше на бюрото си със скръстени ръце, като че ли цяла сутрин беше чакала Бош. Беше се намръщила и той разбра, че се е случило нещо.

— Получи ли материалите от ОБ?

— Прегледах ги. Не ми позволиха да ги изнеса.

Хари се настани срещу нея.

— А нещо хубаво?

— Зависи от гледната точка.

— Е, и аз научих някои неща.

Той се огледа. Вратата на Ейбъл Прат зееше и Бош го видя вътре, наведен над малкия хладилник до бюрото му. Прат можеше да ги чуе. Не че не му вярваше. Вярваше му. Ала не искаше да го поставя в положение да чуе нещо, което не желае или не е готов да чуе. Също като Райдър, когато бяха разговаряли по телефона.

Хари отново се обърна към партньорката си.

— Искаш ли да се поразходим?

— Да.

Станаха и тръгнаха към изхода. Прат вече разговаряше по телефона. Хари привлече вниманието му, направи жест, сякаш пие кафе, и въпросително го посочи с показалец. Прат завъртя глава и повдигна кофичка кисело мляко, като че ли искаше да каже, че има всичко, от каквото се нуждае. Бош зърна в млякото зелени късчета. Опита се да се сети за зелени плодове и му хрумна само киви. Помисли си, че единственият възможен начин още повече да развалиш вкуса на киселото мляко е да му сложиш киви.

Слязоха с асансьора във фоайето и излязоха отпред при фонтана.

— Е, къде искаш да идем? — попита Киз.

— Зависи колко имаме да си говорим.

— Сигурно много.

— Предишния път, когато работех в Паркър Сентър, бях пушач. Когато исках да се поразходя и да помисля, отивах до Юниън Стейшън и си купувах цигари от магазина. Харесваше ми там. В централната зала има удобни столове. Поне по-рано имаше.

— Звучи ми добре.

Тръгнаха натам по Лос Анджелис Стрийт. Първата сграда, която подминаха, беше федералната офис сграда и Бош забеляза, че бетонните бариери, издигнати през 2001-ва срещу потенциални коли-бомби, още са тук. Опасността, изглежда, не смущаваше хората на опашката пред сградата. Чакаха за имиграционната служба, всеки стиснал документи и готов да подаде молба за гражданство. Чакаха под мозайката на фасадата, която изобразяваше хора, облечени като ангели, с вперени в небето очи.

— Защо не започнеш пръв, Хари? — предложи Райдър. - Разкажи ми за Робърт Верлорън.

Бош повървя още малко, преди да започне.

— Хареса ми. Измъкнал се е от дупката. Готви по сто-двеста закуски на ден. Нахрани и мен, беше много вкусно.

— Сигурна съм, че подбива цените в „Пасифик“. Какво ти е казал, че толкова те е ядосал?

— Какви ги говориш?

— Ти четеш моите мисли, аз чета твоите. Знам, че ти е казал нещо, което те е вбесило.

Бош кимна. Определено сякаш не бяха минали три години, откакто не работеха заедно.

— Ървинг. Или поне си мисля, че е Ървинг.

— Разказвай.

Хари й повтори историята, която преди по-малко от час му бе разказал Верлорън. Свърши с описанието, макар и оскъдно, на двамата мъже с детективски значки, които бяха отишли в ресторанта и го бяха заплашили, за да не упорства с расовия аспект.

— И на мен ми прилича на Ървинг — съгласи се Райдър.

— И някой от неговите копои. Може да е бил Маклелан.

— Възможно е. Значи смяташ, че Верлорън е чист, така ли? Отдавна е в Квартала на играчките.

— Така ми се струва. Твърди, че от три години бил трезвеник. Обаче нали знаеш, след като седемнайсет години си мислил за нещо, скоро предположенията се превръщат във факти. И все пак всичко, което ми разказа, явно се вписва в контекста. Смятам, че са прикрили случая, Киз. Може да са знаели какво се задава, че градът ще пламне. Родни Кинг не е бил бензинът. А само кибритената клечка. Нещата са се трупали и хората горе може да са си казали, че за доброто на всички трябва да скрият истината. Жертвали са справедливостта за Ребека Верлорън.

Пресичаха по надлеза на Лос Анджелис Стрийт над магистрала 101. Под тях вдигаха пушек осем платна с пълзящи автомобили. Яркото слънце се отразяваше в предните стъкла, сградите и бетона. Бош си сложи черните очила.

Трафикът вдигаше такъв шум, че Райдър трябваше да повиши глас.

— Това не е в твой стил, Хари.

— Кое?

— Да се опитваш да ги оправдаеш, че са извършили нещо толкова ужасно. Обикновено търсиш злото в тях.

— Искаш да кажеш, че си открила злото в архива на ОБ.

— Така ми се струва.

— И просто са те пуснали вътре, така ли?

— Рано сутринта отидох да видя нашия човек. Занесох му кафе от „Старбъкс“ — той мрази боклуците от барчето. Това ми осигури пропуск за кабинета му. Разказах му какво сме открили и какво искаме да направим. Освен това той ми има доверие. Затова ме пусна в спецархива.

— Отдел „Обществени безредици“ е бил създаден и разформирован, преди той да дойде в управлението. Знаел ли е за него?

— Сигурна съм, че са го осведомили, след като е заел поста. Може би дори преди това.

— Каза ли му конкретно за Маки и Чатсуъртските осмици?

— Не конкретно. Казах му само, че случаят, с който се занимаваме, е свързан със старо следствие на ОБ и че трябва да вляза в спецархива, за да прегледам една папка. Той прати лейтенант Хофман с мен. Влязохме, намерихме папката и трябваше да я прегледам, докато Хофман седеше на масата срещу мен. Знаеш ли, Хари? В спецархивите има адски много папки.

— В които са скрити всички скелети…

На Бош му се прииска да каже още нещо, но не бе сигурен как да се изрази. Райдър го погледна и прочете мислите му.

— Какво има?

Той не отговори веднага, ала Киз го изчака.

— Казваш, че човекът на шестия ти има доверие. А ти вярваш ли му?

Райдър го погледна в очите.

— Като на теб, Хари.

— Това ме устройва.

Тя понечи да се обърне към Аркадия, но Бош посочи старото пуебло, мястото, където беше основан Лос Анджелис. Искаше да заобиколят по дългия път.

— Отдавна не съм идвал тук. Хайде да го поразгледаме.

Прекосиха кръглия двор, където падретата всеки Великден благославяха животните, и минаха покрай Мексиканския културен институт. Тръгнаха покрай аркадата с евтини сувенирни сергии. От невидими тонколони се носеше записана музика, ала в контрапункт се чуваше китара на живо.

Музикантът — старец — седеше на една пейка пред Авила Адоби. Спряха и го послушаха. Свиреше мексиканска балада. На Бош му се струваше, че я е чувал, но не можеше да си спомни точно.

Той впери поглед в кирпичената постройка зад китариста и се зачуди дали дон Франсиско Авила е имал представа за какво спомага, когато през 1818-а е заявил претенциите си за това място. От него щял да израсне град. Огромен град. И също толкова зъл. Град на изобретателност. Място, където изглеждаше също толкова лесно да постигнеш мечтите си, колкото и издигнатия на хълма надпис, но и където действителността винаги бе различна. Пътят към този надпис на хълма беше преграден със заключен портал.

Град, пълен с богати и бедни, кинозвезди и статисти, шофьори и возени, хищници и плячка. С тлъсти и гладни, с малко място помежду им. Град, който въпреки всичко това ги караше всеки ден да се редят на опашка и чакат зад бетонните бариери, за да влязат и да останат тук.

Бош извади парите от джоба си и пусна една петачка в кошничката на стария музикант. Двамата с Райдър минаха през старата винарна Кукамонга, чиито изби бяха превърнати в галерии и сергии на художници, и излязоха на Аламеда. Пресякоха улицата към гарата — часовниковата кула е издигаше пред тях. По пътя минаха покрай слънчев часовник с надпис, изсечен на гранитния постамент.

Юниън Стейшън беше създадена да отразява града, който обслужваше, и начина, по който трябваше да функционира той. Представляваше смесица от архитектурни стилове — испански колониален, католически, модернизъм, ар деко, югозападен и мавритански. Ала за разлика от останалата част на града, стиловете на гарата се сливаха в нещо уникално и красиво. Бош я обожаваше.

През стъклените врати влязоха в просторната входна зала, после високата арка ги отведе в грамадната чакалня. Докато я разглеждаше, Хари си спомни, че навремето идваше тук не само за цигари, но и за да се обнови. Да влезеш в Юниън Стейшън бе нещо като да влезеш в черква, в катедрала. Гласовете на пътниците се издигаха във високата централна чакалня и се превръщаха в хор от плавен шепот.

— Обичам да идвам тук — каза Райдър. — Гледал ли си „Блейд рънър“?

Бош кимна и каза:

— Това беше полицейският участък, нали?

— Да.

— А ти гледала ли си „Истински изповеди“?

— Не. Хубав ли е?

— Да. Трябва да го гледаш. Поредната история за Черната далия и заговорите в ЛАПУ.

Тя изпъшка.

— Мерси. Съмнявам се, че в момента имам нужда точно от това.

Взеха си кафе и отидоха в чакалнята. Редиците кафяви кожени седалки приличаха на луксозни пейки в черква. Бош вдигна поглед нагоре, както винаги правеше тук. Шест грамадни полилея висяха в два реда на дванайсет метра над тях. Райдър също вдигна глава.

Хари посочи две седалки до будката за вестници. Седнаха на меката кожа и оставиха чашите си върху широките странични облегалки.

— Готов ли си да поговорим? — попита Райдър.

— Ако ти си готова. Какво имаше в оная папка в спецархива? Толкова ли беше зловещо?

— Ами например, пишеше за Маки.

— Като заподозрян в делото Верлорън ли?

— Не, папката няма нищо общо с Верлорън. Всичко се отнася за следствие, приключено тайно още преди Ребека Верлорън да забременее, камо ли да я отвлекат от леглото й през нощта.

— Добре, тогава какво общо има с нас?

— Може би нищо, може би много. Нали знаеш за оня тип, при когото живее Маки — Уилям Бъркхарт?

— Да.

— И той е вътре. Само че навремето бил по-известен като Били Блицкрига. Така му викали в бандата на Осмиците.

— Ясно.

— През март осемдесет и осма Били Блицкрига влязъл за една година, задето поругал синагога в Северен Холивуд. Материални щети, графити, изпражнения, всичко, както си му е редът.

— Престъпление от омраза. Само него ли са пипнали?

— Свалили отпечатък от флакон спрей, открит в канавка на една пряка от синагогата. Та затова го отнесъл той. Признал се за виновен, иначе щели да го използват за назидание и той го знаел.

Бош мълчеше, за да не прекъсне потока на мисълта й.

— В докладите и пресата Бъркхарт — или Блицкрига, или както решиш да му викаш — бил изобразен като главатар на Осмиците. Казвали, че призовавал хиляда деветстотин осемдесет и осма да стане година на расови и етнически бунтове в памет на техния любим Адолф Хитлер. Наясно си с тия глупости. РСВ, отмъщението на белите отрепки и прочее.

— Схващам картинката.

— Така или иначе, разполагали с много сведения за Бъркхарт. Свързали го със синагогата и се обърнали към федералните власти, за да го обвинят в нарушаване на гражданските права. На гърба му лежали много престъпления, като се почне със самото начало на годината, когато отпразнували Нова година, като изгорили кръст пред дома на чернокожо семейство в Чатсуърт. После следвали още три такива подвига, телефонен тормоз, заплахи с бомби. Взломът в синагогата. Даже съсипали една еврейска детска градина в Енсино. И всичко това в началото на януари. Освен това започнали да обикалят улиците, избирали мексикански хамали и ги примамвали в пустинята, където ги пребивали, изоставяли или и двете, обикновено и двете. Така разпалвали вражда, която според тях щяла да доведе до разделение на расите.

— Да, слушал съм тая песен.

— Както казах, били готови да използват Бъркхарт за назидание на останалите и ако го бяха направили, щяха да му тръснат най-малко десет годинки във федерален пандиз.

— И той приел сделката.

— Да. Излежал година в „Уейсайд“ с петгодишен условен срок. Така се приключило с Осмиците. Пръснали се и опасността преминала. И всичко това се случило до края на март, много преди Верлорън.

Докато обмисляше информацията, Бош наблюдаваше една бързаща жена, която мъкнеше малко момиче за ръка към пероните. Теглеше и тежък куфар и погледът й беше вторачен в изхода. Детето бе вдигнало глава и зяпаше тавана. Усмихваше се на нещо. Бош погледна и видя детски балон, увиснал под тавана. Бедата на едно дете беше тайната усмивка на друго. Балонът бе оранжево-бял, с форма на риба: покрай дъщеря си Хари знаеше, че това е анимационният герой Немо. Представи си своето момиченце, ала също толкова бързо прогони спомена, за да може да се съсредоточи. Погледна Райдър и попита:

— И какво е участието на Маки във всичко това?

— Той бил нещо като изтърсака на бандата. Смятали го За идеален за вербуване. Завършил гимназия, без никакви перспективи. Бил на изпитателен срок за обир и досието му като малолетен било пълно с кражби на коли, грабежи и дрога. Тъкмо такъв търсели. Неудачник, от когото можели да изваят бял воин. Но след като го привлекли, открили, че е — ще цитирам Бъркхарт — по-тъп от негро, докарано от Африка. Явно бил толкова глупав, че се наложило да престанат да го пращат на графитни набези, защото не можел да научи даже правописа на основните им расистки лозунги. Според мен страда от дислексия.

Бош поклати глава.

— Въпреки фаловете в делото Верлорън, не го виждам тоя тип.

— Съгласна съм. Смятам, че е изиграл роля, но не главната. Просто не му сече пипето.

Хари реши да остави Маки и да се върне към началото на разказа й.

— Щом са имали всички тия сведения за Осмиците, защо са опандизили само Бъркхарт?

— Ще стигна и до това.

— Тук ли идва проблемът с корупцията?

— Позна. Разбираш ли, Бъркхарт бил ръководител в Осмиците, обаче не и ръководителят.

— Аха.

— Ръководителят бил идентифициран като някой си Ричард Рос. Бил по-голям от другите. Фанатик. Двайсет и една годишен. Бил добър оратор и вербувал Бъркхарт и повечето други Осмици. Всъщност той организирал всичко.

Бош кимна. Ричард Рос бе обикновено име, но му се струваше, че се досеща накъде води това.

— Тоя Ричард Рос да не е Ричард Рос-младши?

— Точно така. Детето чудо на капитан Рос.

Капитан Ричард Рос беше дългогодишен шеф на Вътрешния отдел в ранните години от полицейската кариера На Бош. Вече бе пенсиониран.

Останалите части от мозайката веднага си застанаха по местата.

— Значи са измъкнали малкия, спасили са татенцето му и са спестили срама на управлението — заключи Хари. - Стоварили са всичко върху Бъркхарт, заместника на Рос. Той отишъл в „Уейсайд“ и групата се пръснала. Приписали са всичко на младежки темперамент.

— Позна.

— Чакай да се сетя: всички сведения са идвали от Ричард Рос-младши.

— Бива си те. Това било част от сделката. Ричард-млад-ши издал всички и ОБ нямало нужда от нищо повече, за да се справи с групата.

— Нищо работа за Ървинг.

— И знаеш ли кое е най-смешното? Струва ми се, че Ървинг е еврейско име.

Бош поклати глава.

— Независимо дали е еврейско, изобщо не е смешно.

— Знам де.

— Не и ако Ървинг е виждал една от последиците от случая.

— Доколкото мога да чета между редовете на доклада, Ървинг е виждал всички възможни последици.

— Сделката му е дала власт над Вътрешния отдел. Имам предвид истинска, абсолютна власт над разследваните и начините на разследване. Рос вече е бил в джоба му. Това обяснява много неща, които ставаха навремето.

— Повечето са били преди мен.

— Значи са се погрижили за Осмиците и Ървинг е получил голямо парче от баницата — можел е да върти Ричард Рос-старши на малкото си пръстче — замислено рече Бош. — Но после Ребека Верлорън е убита с пистолет, откраднат от човек, когото Осмиците са тормозили, и крадецът най-вероятно е един от изтърсаците, които са оставили на свобода. Цялата им сделка е можела да отиде на кино, ако някой свържел убийството с Осмиците, а оттам и с тях.

— Точно така. Затова са се намесили и са отклонили следствието в друга посока.

— Мръсници — изсумтя Бош.

— Бедният Хари. Сигурно още си ръждясал от бездействието си. Ти си мислеше, че са смотали случая, защото са се опитвали да спасят града от пожар. А всъщност няма абсолютно нищо героично.

— Не, те просто са се опитвали да спасят собствената си кожа и положението, което са си осигурили със сделката с Рос. Положението, което си е осигурил Ървинг.

— Всичко това са само предположения — предупреди го Райдър.

— Да де, просто четене между редовете, по дяволите.

Изпита силно желание да запали цигара. От година не му се беше случвало. Погледна към будката за вестници и видя пакетите зад щанда. Извърна се. Вдигна очи към балона на тавана. Струваше му се, че знае как се е озовал там Немо.

— Кога се е пенсионирал Рос?

— През деветдесет и първа. Останал на работа, докато не направил двайсет и пет години стаж — позволили му, — и се пенсионирал. Проверих: преселил се в Айдахо. Пуснах и Младши през компютъра — и той вече се бил преселил, преди таткото. Сигурно в някоя от ония бели общности с висока ограда, където се чувства у дома.

— И сигурно се е пръскал от смях, когато тоя град се разпадна след Родни Кинг през деветдесет и втора.

— Сигурно, но не задълго. През деветдесет и трета катастрофирал в нетрезво състояние и загинал. Връщал се от антиправителствена демонстрация. Каквото повикало, такова се обадило.

Бош усети тъп удар в корема. Беше започнал да харесва Ричард Рос-младши като кандидат за убийството на Верлорън. Можеше да е използвал Маки, за да се снабди с оръжието и да му помогне да пренесат жертвата по склона. Сега обаче Младши бе мъртъв. Нима тяхното следствие щеше да ги отведе до такава задънена улица? Нима щяха да се върнат при родителите на Ребека Верлорън и да им кажат, че тяхната отдавна мъртва дъщеря е убита от също отдавна мъртъв човек? Що за справедливост щеше да е това?

— Знам какво си мислиш — каза Райдър. — Че може да е бил нашият човек. Съмнявам се. Според компютъра той получил шофьорската си книжка в Айдахо през май осемдесет и осма. Би трябвало вече да е бил там, когато са убили Верлорън.

— Да, би трябвало.

Елементарната компютърна проверка на шофьорската книжка не го беше убедила. Той отново прекара цялата информация през филтрите, за да види дали няма да се сети за нещо друго.

— Добре, хайде да го обсъдим накратко, за да се уверим, че съм разбрал всичко правилно. През осемдесет и осма имаме шайка момчетии в Долината, които се наричат Осмиците и се опитват да разпалят расова свещена война. Управлението се заема с тях и скоро установява, че мозъкът, който стои зад групата, е синчето на нашия капитан Рос от Вътрешния отдел. Комисар Ървинг вдига показалец на вятъра и си мисли: „Хммм, струва ми се, че мога да използвам случая в своя изгода“. Прекратява разследването на Ричард-младши и принася Били Блиц Бъркхарт в жертва на боговете на правосъдието. Осмиците са пръснати, едно на нула за добрите. И Ричард-младши се измъква, едно на нула за Ървинг, защото Ричард-старши вече е в джобчето му. И всички заживяват честито. Пропускам ли нещо?

— Всъщност е Били Блицкрига.

— Добре, нека е Блицкрига. И всичко приключва до ранна пролет, така ли?

— До края на март. И в началото на май Ричард Рос-млад-ши се преселва в Айдахо.

— Добре, после през юни някой прониква в дома на Сам Уайс и му открадва пистолета. През юли, в деня след нашия национален празник, едно момиче от смесена раса е отвлечено от дома си и убито. Не изнасилено, а убито — което е особено важно. Инсценирано е самоубийство. Обаче изпълнението е кофти, по всичко личи, че го е направил аматьор. Гарсия и Грийн се заемат със случая и провеждат следствие, което не ги отвежда доникъде, защото, с тяхно знание или не, са отклонени в друга посока. И сега, след седемнайсет години, оръжието на убийството безспорно е свързано с човек, който само няколко месеца преди убийството се е мотал с Осмиците. Какво пропускам?

— Като че ли нищо.

— Значи въпросът е дали е възможно Осмиците да не са се били пръснали. Да са продължили да разпалват вражда, само че вече опитвайки се да замаскират подписа си? И да са повишили залога до убийство?

— Всичко е възможно, но не е много логично. Целта на Осмиците е била да вдигат лозунги — публични лозунги. Изгаряли кръстове и драскали по стените на синагоги. Обаче какъв лозунг е да убиеш някого и после да се опиташ да инсценираш самоубийство?

Бош кимна. Киз имаше право.

— Обаче те са знаели, че полицията им диша във вратовете — каза той. — Може някои от тях да са продължили да действат, но като някакво нелегално движение.

— Всичко е възможно.

— Добре, та значи Рос-младши би трябвало да е в Айдахо, Бъркхарт е в „Уейсайд“. Двамата ръководители. Кой е останал освен Маки?

— В папката има още пет имена. Нито едно от тях не ми говореше нищо.

— Засега това е нашият списък на заподозрените. Трябва да ги проверим и да видим откъде идват — чакай малко, чакай малко! Дали Бъркхарт още е бил в „Уейсайд“? Ти каза, че са му дали година, нали така? Това означава, че са го пуснали след пет-шест месеца, стига да не се е забъркал в нещо там. Кога точно е влязъл?

— Не. Би трябвало да е влязъл в „Уейсайд“ в края на март или началото на април. Не може да е…

— Няма значение кога е влязъл в „Уейсайд“. Кога са го арестували? Кога се е случила оная история със синагогата?

— През януари. В началото на януари. Имам точната дата в папката.

— Добре, началото на януари. Ти каза, че отпечатъците по флакона със спрей са ги отвели при Бъркхарт. Колко време е отнело това през осемдесет и осма, когато сигурно още са го правили ръчно — седмица, в толкова „актуален“ случай. Ако са прибрали Бъркхарт към края на януари и не са го пуснали под гаранция…

Хари широко разпери ръце и остави Райдър да довърши.

— Февруари, март, април, май, юни — възбудено каза тя. — Пет месеца. Спокойно може да е бил на свобода през юли!

Бош кимна. В окръжните затвори пращаха следствени, очакващи процес или излежаващи присъди до една година. Десетилетия наред системата се беше пръскала по шевовете, което бе водило до предсрочно освобождаване на затворници. Понякога един излежан ден се беше смятал за три от присъдата.

— Това ми се струва много правдоподобно, Хари.

— Може би даже прекалено. Трябва да го проверим.

— Ще видя в компютъра кога са пуснали Бъркхарт от „Уейсайд“. Това променя ли нещо за подслушването?

Бош се замисли дали да не позабавят нещата.

— Предлагам да продължим с подслушването. Ако датите в „Уейсайд“ съвпадат, ще следим Маки и Бъркхарт едновременно. Ще подплашим Маки, защото той е по-слабият. Ще го направим, когато е на работа, далеч от Бъркхарт. Ако сме прави, той ще го издаде. — Хари стана. — Обаче все пак трябва да проверим другите имена, другите членове на Осмиците.

Райдър продължаваше да седи.

— Мислиш ли, че ще се получи?

Бош сви рамене.

— Трябва.

Огледа се. Плъзна поглед по лицата в търсене на някой, който бързо да извърне очи от него. Почти очакваше да види Ървинг в навалицата. Мистър Мускуло на сцената. Така си мислеше Бош, когато Ървинг се появяваше на някое местопрестъпление.

Райдър най-после стана. Хвърлиха празните чаши в първото срещнато кошче за боклук и си тръгнаха към изхода. На вратата Бош се обърна — пак търсеше опашка. Знаеше, че вече не бива да изключват никакви вероятности. Гарата — толкова приятна и привлекателна само допреди двайсет минути, сега му се стори подозрителна и заплашителна. Гласовете вече не бяха нежен шепот. В тях имаше нещо рязко. Звучаха гневно.

Излязоха. Слънцето се беше скрило зад облаци. На връщане нямаше да има нужда от тъмни очила.

— Съжалявам, Хари — каза Райдър.

— За какво?

— Просто си мислех, че ще е различно, когато се върнеш на работа. Е, върна се, това е първото ти следствие — какво ти се пада? Пак случай на корупция.

Бош кимна. Бяха пред слънчевия часовник. Погледът му попадна върху последния ред на думите, изсечени в гранита под него.

— Не се боя — отвърна той. — Обаче тях би трябвало да ги е страх.

22

— Готов съм — отговори комисар Гарсия на въпроса на Бош.

Хари кимна и отиде до вратата, за да покани двете жени от „Дейли Нюз“.

— Здравейте, аз съм Маккензи Уърд — представи се онази, която беше влязла първа. Явно тя бе репортерката. Другата носеше чанта с фотоапарат и триножник.

— Аз съм Еми Уърд — каза фотографката.

— Сестри ли сте? — попита Гарсия, въпреки че отговорът беше очевиден, защото двете жени, и двете двайсетинагодишни, много си приличаха: привлекателни, широко усмихнати блондинки.

— Аз съм по-голямата — отвърна Маккензи. — Но не много по-голяма.

Ръкуваха се.

— Как така две сестри работят в един и същи вестник и даже отразяват едно и също събитие? — продължи да любопитства комисарят.

— Аз работих във вестника няколко години, после Еми също кандидатства. Нищо особено. Често работим заедно. Задачите се разпределят по жребий, така че е чиста случайност. Днес сме заедно, утре може да не сме.

— Имате ли нещо против първо да направим няколко снимки? — попита Еми. — Имам друга задача и трябва да побързам.

— Разбира се — усмихна се Гарсия, самата любезност. - Къде искате да застана?

Еми Уърд го снима седнал на заседателната маса с разтворено пред него следствено дело. Бош го бе донесъл, за да го използват като реквизит. По време на фотосеанса Хари й Маккензи Уърд стояха настрани и водеха неангажиращ разговор. Вече надълго бяха приказвали по телефона. Тя беше приела сделката. Ако публикуваше материала в утрешния вестник, щеше да получи изключителни права за отразяване на случая, когато заловяха убиеца. Не се бе съгласила лесно. Гарсия отначало беше подходил неловко към нея, преди да предаде преговорите на Бош, който бе наясно, че никой репортер няма да допусне полицейското управление да му диктува кога да публикува материала си и как да го напише. Затова се съсредоточи върху момента на публикуването, а не върху начина. Изхождаше от предпоставката, че Маккензи Уърд ще може да напише репортаж, който да отговаря на целите му. Просто материалът трябваше да се появи по-скоро. Киз Райдър имаше уговорка със съдията за следобед. Ако получеха разрешение за подслушване, на другата сутрин щяха да почнат.

— Свързахте ли се с Мюриъл Верлорън? — попита репортерката.

— Да, цял следобед ще си е вкъщи и е готова да разговаря с вас.

— Отворих архива и прочетох всичко от онова време — тогава съм била осемгодишна. На няколко места се споменаваше за бащата и за ресторанта. И той ли ще е там?

— Съмнявам се. Пък и това по-скоро е история за една майка. Тя е запазила стаята на дъщеря си непокътната цели седемнайсет години. Каза, че ще ви позволи да я снимате, ако искате.

— Сериозно?

— Сериозно.

Бош я наблюдаваше. Младата жена се беше вторачила в позиращия Гарсия. Бош знаеше какво си мисли. Майката в замразената във времето спалня щеше да е много по-подходящ обект от някакво старо ченге на маса с папка отпред. Уърд се обърна към него и в същото време бръкна в дамската си чанта.

— Тогава ще се обадя да проверя дали може да задържа.

— Разбира се.

Репортерката излезе от кабинета, навярно защото не искаше Гарсия да я чуе как казва на редактора, че моли Еми да отиде с нея, тъй като ще направи още по-хубави снимки с майката.

Върна се след три минути и кимна на Бош. Той реши, че Еми явно ще остане с нея, за да отрази историята, но за последен път поиска да се увери и попита:

— Значи ще публикувате репортажа утре, нали?

— Определен е за прозореца — в зависимост от снимковия материал. Редакторът искаше да го задържи за неделя, да пусне хубав дълъг репортаж, обаче му казах, че имаме конкуренция. Винаги се опитваме да изпреварваме „Таймс“.

— Да, но какво ще каже, след като „Таймс“ не пусне нищо? Ще разбере, че сте го измамили.

— Не. Ще си помисли, че „Таймс“ са спрели материала, защото сме ги изпреварили. Такива неща непрекъснато се случват.

Бош кимна умно и пак попита:

— Какъв е тоя прозорец?

— Всеки ден пускаме репортаж на първа страница. Наричаме го „прозорец“, защото е в средата на страницата. И защото снимките се виждат през прозорчето на кутиите за вестници на улицата. Най-централното място.

— Чудесно.

При мисълта за значението на този репортаж се развълнува.

— Ако ме издъните, няма да го забравя — тихо каза Маккензи.

Гласът й бе заплашителен — коравата репортерка показваше ноктите си. Бош разпери ръце, като че ли нямаше какво да крие.

— Няма. Вие имате изключителните права. Веднага щом се насочим към някого, ще ви се обадя. Само на вас.

— Благодаря. А сега хайде пак да обсъдим правилата. Мога да ви цитирам по име в репортажа, но не искате да присъствате на снимките, така ли?

— Да. Може да се наложи да работя под прикритие. Не искам лицето ми да се появява във вестника.

— Ясно. Какво прикритие?

— Не знам точно. Просто искам да си запазя тая възможност. Пък и комисарят е по-подходящ за снимки. Той е живял с мисълта за тоя случай по-дълго от мен.

— Е, мисля, че вече научих каквото ми трябва от архива и предишния ни разговор с вас, но все пак искам да седна с вас двамата за няколко минути.

— Както желаете.

— Готова съм — съобщи Еми след малко и започна да прибира техниката.

— Обади се във фотобюрото — отвърна сестра й. — Направиха промяна и оставаш с мен.

— Аха. — Еми явно нямаше нищо против.

— Защо не се обадиш отвън, докато приключим с интервюто? — прибави Маккензи. — Искам да свърша материала колкото може по-бързо.

Репортерката и Бош седнаха на масата при Гарсия, а фотографката излезе да се обади за новата си задача. Маккензи започна с въпрос към комисаря какво го е накарало да прати случая в „Неприключени следствия“. Докато той несвързано дрънкаше за случаите, които се запечатвали в паметта на всеки детектив, Хари усети, че го обзема презрение. Знаеше нещо, за което репортерката не подозираше че преди седемнайсет години Гарсия волно или неволно е допуснал следствието да бъде отклонено. Фактът, че той като че ли не го осъзнаваше, му се струваше по-малкият му грях Все пак, даже това да не предполагаше корупция или поддаване на натиск от горните ешелони на управлението, най-малкото показваше некадърност.

След още няколко въпроса към Гарсия репортерката насочи вниманието си към Бош и го попита какво ново има по случая седемнайсет години по-късно.

— Най-важното е, че имаме ДНК на убиеца — отвърна той. — В нашия отдел „Научни изследвания“ са запазили тъкан и кръв от оръжието на убийството. Надяваме се, че анализът ще ни позволи или да ги свържем със заподозрян, чиято ДНК вече е в база данните на правосъдното министерство, или да ги използваме за сравнения, за да елиминираме или идентифицираме заподозрени. В момента проверяваме всички по случая. ДНК на всеки заподозрян ще бъде сравнена с материала, с който разполагаме. Комисар Гарсия не е можел да го направи през осемдесет и осма. Надяваме се, че днес нещата ще са различни.

След това Бош обясни как се е запазила в оръжието ДНК пробата на стрелеца. Репортерката, изглежда, прояви искрен интерес към тази случайност и подробно си записа.

Хари беше доволен. Искаше историята за оръжието и ДНК пробата да попадне във вестника. Искаше Маки да я прочете и да разбере, че неговата ДНК е в база данните. Че се анализира и сравнява. Маки би трябвало да знае, че правното министерство пази пробата му. Бош се надяваше, че това ще го паникьоса. Може би щеше да се опита да избяга, може би щеше да допусне грешка и да се обади по телефона на някого, с когото да разговаря за престъплението. Трябваше им само една негова грешка.

— Кога ще получите резултати от правното министерство? — попита Маккензи.

Хари неловко се разшава. Не искаше да лъже репортерката.

— Хм, трудно е да се каже. Правното министерство обработва исканията за сравнение на проби приоритетно, но винаги има известно забавяне. Би трябвало да получим резултат, но винаги има известно забавяне.

Бе доволен от отговора си, ала в следващия миг репортерката хвърли нова граната в окопа му.

— Ами расовият аспект? Прочетох всички стари материали и като че ли изобщо не се споменава, че момичето е от смесена раса. Смятате ли, че това е изиграло някаква роля в мотивите за убийството?

Бош хвърли поглед към Гарсия. Надяваше се комисарят да отговори пръв.

— Този въпрос беше анализиран подробно още през хиляда деветстотин осемдесет и осма — отвърна Гарсия. — Не открихме нищо, което да предполага расистки мотиви. Сигурно затова няма нищо в старите вестници.

Маккензи насочи вниманието си към Бош в очакване на съвременната позиция по същия въпрос.

— Подробно проучихме следственото дело и нищо в него не предполага расистки мотиви — заяви детективът. — В момента преразглеждаме случая отначало докрай и проверяваме всичко, което може да е свързано с мотивите за престъплението.

Погледна я и се приготви за възражения. Помисли си дали да не вмъкне расисткия аспект в репортажа. Това можеше да увеличи вероятността за някаква реакция от страна на Маки. Но също можеше да му покаже, че са съвсем близо до него. Реши да не разширява отговора си.

Вместо да продължи в тази насока, репортерката затвори бележника си.

— Е, това е всичко. Ще поговоря с госпожа Верлорън и после ще трябва бързо да се върна и да напиша материала, за да е готов за утре. Ще ми дадете ли номер, на който да ви открия, детектив Бош? Ако се наложи спешно.

Хари знаеше, че го е хванала натясно. Неохотно й даде номера на мобифона си с пълното съзнание, че в бъдеще тя ще има пряка връзка с него и ще я използва за всички нови случаи. Това бе последната вноска по сделката, която бяха сключили.

Всички станаха. Еми Уърд тихо се бе върнала в кабинета и седеше до вратата. Двамата с Гарсия благодариха на репортерите и се сбогуваха. Хари остана в офиса при комисаря.

— Мисля, че мина добре — каза Гарсия, след като вратата се затвори.

— Надявам се. Това ми струва номера на мобифона ми. Имам го от три години. Сега ще трябва да го сменя и да осведомя всички за новия. Голяма досада.

Комисарят го остави да си мърмори.

— Сигурен ли сте, че тоя Маки изобщо ще види статията?

— Не. Всъщност смятаме, че страда от дислексия. Възможно е изобщо да не може да чете.

Гарсия зяпна.

— Тогава какво ще правим?

— Ами… ще се погрижим да научи за публикацията. Не се бойте. Помислили сме за това. Освен това от вчера изскочи едно ново име. Познат на Маки. Казва се Уилям Бъркхарт. Когато сте водили следствието, бил известен като Били Блицкрига. Това говори ли ви нещо?

Гарсия се престори на дълбоко замислен, както беше позирал пред обектива, и мина зад бюрото си. После поклати глава.

— Не нищо.

— Да. Иначе сигурно щяхте да си го спомните. Комисарят се наведе над бюрото, за да погледне програмата си.

— Я да видим какво имам сега…

— Имате мен, господин комисар — каза Бош.

Гарсия го погледна.

— Моля?

— Трябват ми още няколко минути, за да изясня някои неща, които се появиха.

— Какви неща? Имате предвид тоя новия ли? Блицкрига?

— Да. После онова, за което попита репортерката и ние я излъгахме. Расистките мотиви.

Лицето на Гарсия се вкамени.

— Не съм я излъгал, нито съм лъгал вас. Нищо не открихме. Никакъв расистки мотив.

— Кои „вие“?

— Ние с партньора ми.

— Сигурен ли сте?

Телефонът на бюрото иззвъня и Гарсия гневно грабна слушалката.

— Никакви обаждания, никакво влизане. — После хвърли слушалката върху вилката и каза студено: — Искам да ви напомня с кого разговаряте, детектив. Какво значи това, сигурен ли съм? Какво искате да кажете?

— При цялото ми уважение към ранга ви, през осемдесет и осма следствието е било отклонено от расистките мотиви. Вярвам ви, щом твърдите, че не сте открили такива. Иначе не виждам защо сте се обадили на Прат в „Неприключени следствия“ да му напомните, че в случая има ДНК проба. Но ако вие не сте знаели какво става, партньорът ви със сигурност е знаел. Някога разговаряли ли сте за натиска, който му е оказало командването във връзка с това следствие?

— Никога не съм работил с по-добър детектив от Рон Грийн. Няма да ви позволя да опетните репутацията му.

Стояха съвсем близо един до друг, разделени само от бюрото, и се гледаха войнствено.

— Не ме интересува ничия репутация. Интересува ме истината. Вчера ми казахте, че той налапал дулото няколко години след тоя случай. Защо? Беше ли оставил предсмъртно писмо?

— Заради бремето, детектив. Повече не можеше да го носи. Измъчваха го ония, които се измъкнаха.

— Ами ония, които той е оставил да се измъкнат?

Гарсия гневно вдигна показалец.

— Как смеете, мама му стара? Стъпвате по тънък лед, Бош. Само един телефон на шестия етаж и до залез-слънце Ще изхвърчите на улицата. Разбирате ли ме? Знам за вас. Току-що сте се върнали от пенсия и това означава, че мога Да се разправя с вас само с едно обаждане. Разбирате ли ме?

— Естествено. Разбирам ви.

Бош седна на един от столовете пред бюрото с надеждата, че това ще разсее напрежението. Гарсия се поколеба, После също седна и изсумтя:

— Това, което казахте преди малко, е много обидно.

— Съжалявам, господин комисар. Опитвах се да разбера Какво знаете.

— Не разбирам.

— Съжалявам, но следствието определено е било манипулирано от командването. В момента не искам да ви разкривам имена. Някои хора още са на работа. Но мисля, че случаят е свързан с расизъм — връзката с Маки, а сега и с Бъркхарт го доказва. Тогава не сте имали Маки и Бъркхарт, но сте имали пистолета и други неща. Трябваше да разбера дали сте участвали в играта. По реакцията ви съдя, че не сте.

— Обаче твърдите, че партньорът ми е участвал и го е скрил от мен.

Бош кимна.

— Невъзможно — заяви Гарсия. — С Рон бяхме много близки.

— Всички партньори са близки, господин комисар. Но не чак толкова. Доколкото разбирам, вие сте се грижили за документацията, а Грийн е разчепквал случая. Ако е срещнал съпротива от страна на управлението, може да е предпочел да скрие това от вас. Според мен е постъпил точно така. Може да ви е предпазвал, а може и да се е срамувал, че се е поддал на натиска.

Гарсия сведе очи и се втренчи в бюрото си, сякаш се взира в спомените си. Нещо в каменната стена на лицето му се срути.

— Знаех, че нещо не е наред — промълви той. — Поне по някое време разбрах.

— Как така?

— Отначало решихме да си разделим родителите. Рон пое бащата, аз — майката. Нали разбирате, да установим лична връзка с тях. Рон имаше проблеми с бащата. Той беше непостоянен. Отначало беше пасивен, после изведнъж започна да тормози Рон за резултати. Обаче в това имаше още нещо и Рон го криеше от мен.

— Вие питахте ли го?

— Да. Питах го. Той ми каза само, че бащата бил мъчен човек. Бил параноик на тема расизъм и смятал, че дъщеря му е убита заради расата й. И после каза нещо, което си спомням много добре. Каза: „Не бива да ровим там“. Само това каза, но то се запечата в ума ми, защото не говореше като оня Рон Грийн, когото познавах. „Не бива да ровим там“. Оня Рон Грийн, когото познавах, беше готов да рови навсякъде, където трябва. За него нямаше забранени места. Поне до оня случай.

Гарсия вдигна очи към Бош и той кимна, благодарен за искреността му.

— Смятате ли, че това е имало нещо общо със случилото се по-късно?

— Самоубийството ли имате предвид?

— Да.

— Възможно е. Не знам. Всичко е възможно. След оня случай пътищата ни се разделиха. Щом престанат да работят заедно, партньорите просто няма за какво да си говорят.

— Вярно е — съгласи се Бош.

— Ръководех едно щабно съвещание в Седемдесет и седми — назначиха ме там, след като ме произведоха лейтенант. И тогава научих, че е умрял. От сводката. Предполагам, че това показва колко сме се отчуждили. Научих, че се е самоубил, цяла седмица по-късно.

Хари нямаше какво да отговори.

— Всъщност и сега ми предстои щабно съвещание, детектив — каза Гарсия. — Време е да си вървите.

— Ясно. Но знаете ли, мисля си, че за да окажат толкова силен натиск на Рон Грийн, трябва вече да са имали нещо, с което да го направят. Спомняте ли си такова нещо? Например дали по онова време не са го разследвали във Вътрешния отдел?

Комисарят поклати глава. Не отговаряше отрицателно на въпроса на Бош. Искаше да каже нещо друго.

— Знаете ли, в това управление винаги има повече ченгета, които разследват колегите си, отколкото детективи, разследващи убийства. Винаги съм си мислил, че ако стигна на върха, ще променя това положение.

— Искате да кажете, че са го разследвали, така ли?

— Искам да кажа, че в управлението е рядък случай да няма нещо за някого. Имаше дело за Рон естествено. Бяха; го обвинили в насилие срещу заподозрян. Празни приказки. Хлапакът си удари главата, когато Рон го натикваше в колата, и се наложи да го шият. Голяма работа, нали така? Оказа се, че имал връзки, и Вътрешният отдел се заяде.

— Значи може да са го използвали, за да му окажат натиск във вашия случай.

— Възможно е. Зависи до каква степен вярвате в заговори.

„Когато става въпрос за ЛАПУ, вярвам“ — помисли си Бош, ала каза:

— Добре, господин комисар, струва ми се, че си съставих представа. Тръгвам си.

И стана.

— Разбирам защо се налагаше да научите всичко това — спря го Гарсия. — Просто не ми харесва как ме изнудихте да ви го кажа.

— Съжалявам, господин комисар.

— Не съжалявате, детектив Бош. Изобщо.

Хари не отговори. На вратата се обърна към Гарсия и се опита да измисли нещо за сбогуване. Не му хрумна нищо, така че просто си излезе.

23

Киз Райдър седеше в чакалнята на съдия Ан Демчак. По пътя Бош бе попаднал в натоварения следобеден трафик от Ван Найс към центъра и се опасяваше, че може да изпусне срещата. Райдър четеше списание и първата мисъл на Хари беше, че в този момент от развитието на следствието той не е в състояние спокойно да прелиства някакво развлекателно четиво. Цялото му внимание бе насочено само към едно нещо. По някакъв странен начин той го оприличаваше с карането на сърф, занимание, което не си беше позволявал от лятото на 1964-та, годината на бягството му от приемното семейство. Тогава бе живял на плажа. Беше минало много време, но още помнеше водния тунел. Целта бе да се вмъкнеш в тръбата, където водата те обгръща отвсякъде, където няма нищо друго, освен водата и плъзгането. В момента се намираше в тунела. Не съществуваше нищо друго освен следствието.

— Откога чакаш? — попита той.

Райдър си погледна часовника.

— От четирийсетина минути.

— И тя оттогава не е излизала, така ли?

— Не.

— Тревожиш ли се?

— Не. И преди съм идвала при нея. По един случай в Холивуд, след като ти напусна. Просто е подробна. Чете всяка страница. Отнема време, обаче тя е добър съдия.

— Ще публикуват статията утре. Трябва да ни подпише заповедта още днес.

— Знам, Хари. Спокойно. Седни.

Той остана прав. Съдиите се редуваха да разглеждат исканията за подслушване. Демчак им се беше паднала съвсем случайно.

— Никога не съм я виждал — каза Бош. — В прокуратурата ли е работила?

— Не. На противниковата страна. Обществен защитник.

Той изпъшка. От опит знаеше, че адвокатите по наказателни дела, които стават съдии, запазват поне сянката на верността си към подзащитните.

— Сега я загазихме.

— Не сме. Всичко ще е наред. Седни, моля те. Нервираш ме.

— Джуди Шампейн още ли е съдия? Може би ще успеем Да отидем при нея.

Джуди Шампейн бе бивша прокурорка, омъжена за бивше ченге. Бош винаги ходеше при нея, за да му разписва съдебните заповеди. Не защото беше благосклонна към ченгетата. Напротив. Просто бе абсолютно справедлива и можеше да се разчита на това.

— Още е съдия, обаче не можем да разнасяме заповедите насам-натам из сградата. Наясно си с това, Хари. Ще седнеш ли най-после? Искам да ти покажа нещо.

Бош седна на стола до нея.

— Какво?

— Досието на Бъркхарт след условното му освобождаване.

Извади една папка от чантата си, разтвори я на масичката пред него и посочи с показалец един ред от формуляра за освобождаване. Хари се наведе да го прочете.

— Освободен от „Уейсайд“ на първи юли хиляда деветстотин осемдесет и осма. Регистриран в службата за условно освобождаване във Ван Найс на пети юли.

— Значи Бъркхарт е в играта.

— Категорично. Арестували са го за оскверняването на синагогата на двайсет и шести януари. Не е излизал под гаранция и след пет месеца условно са го освободили от „Уейсайд“. Категорично е в играта, Хари.

Като че ли всичко се напасваше.

— Добре, хубаво. Поправи ли заповедта, за да включиш и него?

— Включих го, но без да подчертавам значението му. Маки продължава да е пряката връзка, заради оръжието.

Хари кимна и хвърли поглед към празното бюро, където обикновено седеше секретарката на съдията. Там пишеше „Кати Кржановски“ и Бош се зачуди къде ли е. После реши да не се опитва да мисли за онова, което става в кабинета на съдията, и попита:

— Искаш ли да чуеш за новините от комисар Гарсия?

Райдър прибираше папката в чантата си.

— Естествено.

През следващите десет минути Хари й разказа за пребиваването си в офиса на комисаря, за интервюто за вестника 0 за признанията на Гарсия.

— Смяташ ли, че ти е казал всичко? — попита тя.

— За това какво знае за случилото се ли? Не. Обаче няма да успеем да измъкнем повече от него.

— Според мен е участвал в сделката. Не виждам как единият партньор може да сключи сделка, без другият да знае. Не и такава сделка.

— Ако е участвал, защо се е обадил на Прат да му каже да пусне ДНК пробата през база данните на правосъдното министерство? Нямаше ли да си трае, както е правил седемнайсет години?

— Не непременно. Гузната съвест действа странно, Хари. Това може да го е измъчвало и да е решил да се обади на Прат, за да му олекне. Освен това навремето е сключил сделката с Ървинг. След като новият началник изтика Ървинг настрани, Гарсия може да се е почувствал в безопасност.

Бош се замисли за реакцията на Гарсия, когато му беше казал, че Грийн може да е бил измъчван от онези, които е оставил да се измъкнат. Комисарят може да се беше ядосал, защото всъщност измъчваният е бил той.

— Не знам — отвърна Хари. — Може…

Мобилният му телефон иззвъня и Райдър го предупреди:

— По-добре го изключи, преди да влезем. Съдия Демчак не обича в кабинета й да звънят мобифони. Даже конфискувала мобифона на един прокурор.

Бош кимна и отвори телефона.

— Детектив Бош?

— Да.

— Обажда се Тара Уд. Нали се уговорихме да…

Още преди тя да довърши изречението, Бош се сети, че 6 забравил за срещата Си Би Ес и за чорбата от бамя, с бе възнамерявал да обядва. Изобщо не беше имал вре-за обяд.

— Много се извинявам, Тара. Появи се нещо и се наложи да се заемем с него. Трябваше да ви се обадя, обаче ми се изплъзна от ума. Ще трябва да си уговорим нова среща, ако все още сте готова да разговаряте с мен след всичко това.

— Хм, естествено, няма проблем. Просто бях повикала двама сценаристи от сериала. Искаха да поговорят с вас.

— Какъв сериал?

— „Студени досиета“. Спомняте ли си, казах ви, че…

— А, да, сериалът. Хм, извинявам се.

Бош престана да изпитва угризения. Тя се бе опитала да използва уговорката им за среща за свои служебни цели. Зачуди се дали Тара Уд все още изпитва някакви чувства към Ребека Верлорън. Като че ли прочела мислите му, тя го попита за случая.

— Как върви следствието? Открихте ли нещо? Затова ли не успяхте да дойдете?

— Нещо такова. Напредваме, обаче в момента не мога да ви кажа нищо… всъщност има нещо. Помислихте ли си за името, което ви споменах снощи? Роланд Маки? Говори ли ви нещо?

— Не.

— Имам още едно име. Уилям Бъркхарт. Или може би Били Бъркхарт.

Последва дълго мълчание: Уд ровеше в паметта си.

— Не, съжалявам.

— Ами Били Блицкрига?

— Били Блицкрига ли? Шегувате се, нали?

— Не, защо. Познавате ли го?

— Просто звучи като име на хевиметал или нещо подобно.

— Не е такъв, но все пак сигурна ли сте, че нито едно от имената не ви говори нищо?

— Съжалявам, не.

Бош вдигна очи и видя, че от отворената врата на офиса ги вика някаква жена. Райдър го погледна и прекара показалец през гърлото си.

— Вижте, Тара, трябва да затварям. Веднага щом мога ще ви се обадя, за да се уговорим за нова среща. Още веднъж се извинявам. Благодаря ви.

Затвори телефона, преди Уд да успее да отговори, и го изключи. После влезе след Райдър в кабинета. Жената, която държеше вратата отворена, навярно беше Кати Кржановски.

Щорите на френските прозорци в дъното на стаята бяха спуснати. Светеше само настолната лампа на бюрото. Зад него седеше жена, изглеждаше близо седемдесетгодишна. Имаше благо лице, което изпълни Бош с надежда, че ще излязат от кабинета с нейното одобрение за телефонното подслушване.

— Заповядайте, седнете — покани ги тя. — Извинявайте, че се наложи да ме почакате.

— Няма нищо, ваша чест — отвърна Райдър. — Благодаря ви, че обръщате сериозно внимание на искането ни.

Бош и Райдър седнаха на столовете пред бюрото. Съдията не носеше черната си тога — Хари я забеляза да виси на закачалка в ъгъла. До нея на стената имаше фотография на Демчак с известен либерал от щатския върховен съд. Стомахът на Бош се сви. После видя две снимки на бюрото. На едната имаше възрастен мъж и момче със стикове за голф. Може би съпругът и внукът й. На другата имаше девет-десетгодишно момиченце, което се люлееше на люлка. Цветовете бяха избледнели. Снимката беше стара. Може да бе дъщеря й. Бош си помисли, че връзката с децата променя всичко.

— Изглежда, доста бързате с подслушването — каза съдията. — Има ли конкретна причина?

Хари погледна Райдър и тя се наведе напред, за да отговори. Тук водеше тя. Бош я придружаваше само за подкрепа и да покаже на съдията, че случаят е важен. Ченгетата понякога трябваше да са и лобисти.

— Да, ваша чест, има две причини — започна Киз. — Основната е, че според нас утре в „Дейли Нюз“ ще излезе една статия. Тя може да накара главния ни заподозрян, Роланд Маки, да се свърже с други заподозрени, един от които е посочен в заповедта, и да разговарят за убийството. Както виждате от заповедта, ние смятаме, че в това престъпление не е участвал само един човек, но само Маки е пряко свързан с него. Ако го подслушваме, когато излезе статията, може би ще успеем да идентифицираме другите по телефонните му разговори.

Съдията кимна, но без да ги погледне. Очите й бяха забити в заповедта и формулярите за подслушване. Лицето й бе сериозно и Бош започна да изпитва лошо предчувствие.

— А другата причина за бързането ви? — след кратко мълчание попита възрастната жена.

— А, да — привидно забравила, отвърна Райдър. — Другата причина е, че според нас Роланд Маки все още може да участва в престъпна дейност. Не знаем точно какво са замислили тоя път, но колкото по-бързо започнем да подслушваме разговорите му, толкова по-скоро ще узнаем и ще можем да спасим нарочената жертва. Както виждате от заповедта, известно ни е, че той е бил замесен най-малко в едно убийство. Смятаме, че не бива да губим време.

Бош се възхити на реакцията на Райдър. Този грижливо подготвен отговор щеше да подтикне съдията да подпише заповедта. В края на краищата нейната длъжност беше изборна. Трябваше да мисли за последиците от отказа си да разреши подслушването. Ако Маки извършеше престъпление, което би могло да бъде предотвратено от полицията чрез подслушване на телефонните му разговори, избирателите можеха да потърсят отговорност на съдията, без да ги е грижа, че тя се е опитвала да защити личните му права.

— Разбирам — студено каза Демчак. — И каква е причината да смятате, че в момента той е замесен в престъпна дейност, след като не можете да назовете конкретно престъпление?

— Причините са няколко, ваша чест. Преди година господин Маки е изтърпял условна присъда и незабавно се е преместил на нов адрес, където името му не е вписано в договор за наем. Не е оставил адрес за връзка на предишния си хазяин, нито в пощата. Живее при бивш затворник, с когото доказано е бил замесен в престъпна дейност. Това е Уилям Бъркхарт, също вписан в заповедта. И както виждате от нея, той използва телефон, който не е регистриран на негово име. Явно лети под радара, ваша чест. Всички тия неща го характеризират като човек, който взима предпазни мерки, за да скрие участието си в престъпна дейност.

— Или просто не желае държавата да му се натрапва — възрази съдията. — Все още е неубедително, детектив. Имате ли нещо друго?

Райдър хвърли поглед към Бош. Самоувереността от чакалнята я напускаше. Хари знаеше, че е вписала всичко в заповедта. Какво оставаше? Той се прокашля и се наведе напред.

— Престъпната дейност, в която по-рано е участвал заедно с човека, при когото живее сега, са престъпления от омраза, ваша чест. Заподозрените са причинили телесни повреди и са заплашвали много хора. Много хора.

Отпусна се назад с надеждата, че везните най-после са натежали в тяхна полза.

— И преди колко време са извършени тези престъпления? — попита съдията.

— Обвиненията са повдигнати в края на осемдесетте — отвърна той. — Но кой знае колко са продължили? Връзката между двамата явно е продължила.

Демчак замълча за около минута — препрочиташе обобщението в заповедта. Отстрани на бюрото светна червена лампичка. Това означаваше, че делото, насрочено в нейната съдебна зала, започва. Бяха пристигнали всички страни.

Накрая съдия Демчак поклати глава.

— Просто смятам, че нямате доказателства. Свързали сте го с оръжието, но не на местопрестъплението. Може да е Държал пистолета дни или седмици преди убийството.

Тя презрително махна с ръка към документите, пръснати на бюрото й.

— Това, че е обрал автокино, където обичали да ходят жертвата и нейните приятелки, меко казано, е неубедително. Наистина искате от мен прекалено много, като настоявате да подпиша въз основа на нещо, което просто го няма.

— Има го — заяви Бош. — Сигурни сме, че го има.

— Не го виждам, детектив — отвърна Демчак. — Искате да ви помогна. Нямате достатъчно убедителна причина и искате аз да ви я измисля. Не мога да го направя.

— Ваша чест — обади се Райдър. — Ако не получим заповед, ще пропуснем възможността със статията в „Дейли Нюз“.

Съдията й се усмихна.

— Това няма нищо общо с мен и моята задача, детектив. Известно ви е. Аз не съм служител на полицейското управление. Независима съм и трябва да разглеждам фактите по случая така, както ми се представят.

— Жертвата е от смесена раса — осведоми я Бош. — Тоя тип е доказан расист. Той е откраднал пистолета и оръжието е било използвано в убийството на момиче от смесена раса. Ето ви я връзката.

— Нямате доказателствена връзка, детектив.

Бош се вторачи в нея за момент, после попита:

— Имате ли деца, госпожо?

Тя се изчерви.

— Какво общо има това?

— Пак ще дойдем, ваша чест, когато намерим повече доказателства — намеси се Райдър.

— Не — отсече Бош. — Няма да идваме пак. Заповедта ни трябва сега. Тоя тип е на свобода седемнайсет години. Ами ако беше вашата дъщеря? Тогава щяхте ли да можете да обърнете гръб? Ребека Верлорън е била единственото дете на родителите си.

Погледът на съдия Демчак помръкна. Когато заговори, в гласа й едновременно се долавяха невъзмутимост и гняв.

— На нищо не обръщам гръб, детектив. Аз съм единствената тук, която разглежда случая внимателно. И мога да прибавя, че ако продължите да обиждате съда и да оспорваме решенията му, ще ви пратя в ареста за оскърбление. Мога да повикам пристава за секунди. Така ще можете да използвате времето в килията, за да обмислите недостатъците на това, което ми носите.

Бош непоколебимо продължи да настоява.

— Майка й още живее в къщата. Стаята, от която е била отвлечена Ребека, още е като в деня на убийството й. Същата покривка на леглото, същите възглавници, всичко е същото. Стаята — и майката — са замръзнали във времето.

— Тези факти нямат никаква връзка с въпроса.

— Баща й се пропил. Изгубил бизнеса си, после жена си и дома си. Тая заран го открих на Пета улица. Там живее сега. Знам, че и това няма връзка, обаче си помислих, че може би трябва да го знаете. Предполагам, че нямаме достатъчно факти за вас, но имаме много последици, ваша чест.

Съдията се втренчи в него и Бош разбра, че или ще влезе в затвора, или ще си тръгне с подписана заповед. След миг видя в очите й мъчителен блясък.

— Добре, детектив — въздъхна тя.

Подписа се на последната страница, после попълни графите, в които се посочваше продължителността на подслушването, и заяви строго:

— Но все пак не съм убедена. Затова ви давам седемдесет и два часа.

— Ваша чест… — почна Бош.

Ала Райдър отново постави длан върху ръката му, за да му попречи да превърне положителния отговор в отрицателен. И заговори тя.

— Ваша чест, седемдесет и два часа са много малко време. Надявахме се да ни дадете поне седмица.

— Нали казахте, че статията излиза утре? — попита Демчак.

— Да, ваша чест, би трябвало, но…

— Тогава значи скоро ще научите нещо. Ако решите, че се налага да удължим срока, елате в петък и се опитайте да ме убедите. Седемдесет и два часа, и всяка сутрин искащ ежедневни сводки. Ако не ги получа, ще ви задържа и двамата за оскърбление на съда. Няма да ви позволя да ловите риба в мътна вода. Ако съдържанието на сводките не е по същество, предсрочно ще прекратя подслушването. Ясно ли е всичко това?

— Да, ваша чест — хорово отговориха Бош и Райдър.

— Добре. Сега имам работа в съдебната зала. Вървете си и ме оставете да работя.

Райдър събра документите и двамата благодариха на съдията. Когато тръгнаха към вратата, Демчак подвикна:

— Детектив Бош?

Хари се обърна и я погледна.

— Да, ваша чест?

— Видяхте снимката, нали? — попита тя. — На дъщеря ми. Досетили сте се, че имам само едно дете.

Той продължи да я гледа, после кимна.

— И аз имам само едно. Знам какво е.

Съдията за миг задържа погледа му, после въздъхва:

— Е, можете да си вървите.

Бош кимна пак и последва Райдър навън.

24

Не си проговориха, докато не излязоха от съда. Като че ли се бояха да не урочасат успеха си, сякаш ако кажеха дори само една дума за случилото се, гласовете им можеха да отекнат през стените на сградата и да накарат съдията да промени решението си. След като имаха подписа й под формулярите, единствената им мисъл беше да задвижат нещата.

Щом стъпиха на тротоара, Бош погледна Райдър и се усмихна.

— За малко.

Тя също се усмихна.

— Последици, а? Стигна точно до червената линия. Вече а мислех, че ще се наложи да те освобождавам под гаранция.

Тръгнаха към Паркър Сентър. Бош извади мобилния си телефон и го включи.

— Да, още малко оставаше — съгласи се той. — Искаш ли да кажеш на Ейбъл да организира съвещанието?

— Ще му кажа. Просто исках да изчакам, докато стигнем там.

Бош си провери мобифона и видя, че има едно пропуснато повикване и съобщение. Не позна номера, ала кодът бе 818 — Долината. Отвори съобщението и чу глас, който не искаше да чуе.

— Детектив Бош, обажда се Маккензи Уърд от „Нюз“. Трябва колкото може по-скоро да говоря с вас за Роланд Маки. Искам да ви чуя, иначе може да се наложи да задържа репортажа. Обадете ми се.

— Мамка му! — изруга Бош и изтри съобщението.

— Какво има?

— Репортерката. Казах на Мюриъл Верлорън да ней споменава за Маки. Обаче явно се е изпуснала. Или репортерката е приказвала с някой друг.

— Мамка му.

— Нали и аз това казвам.

Продължиха да вървят, без да разговарят. Бош си мислеше как да се справи с Уърд. Не биваше да споменават за Маки в статията, иначе той сигурно просто щеше да избяга, без да се обади на никого.

— Какво ще правим? — попита накрая Райдър.

— Не знам. Ще се опитам да я разубедя. Ще я излъжа, ако се наложи. Не бива да споменава за него.

— Обаче трябва да пусне материала, Хари. Имаме само седемдесет и два часа.

— Знам. Остави ме да помисля.

Отвори мобилния си телефон, обади се на Мюриъл Верлорън и я попита как е минал разговорът. Тя каза, че всичко било наред и че се радвала, че е свършил.

— Правиха ли снимки?

— Да, искаха да снимат спалнята на Беки. Това не ми хареса, да я показвам на журналисти, обаче се съгласих.

— Разбирам. Благодаря ви. Спомнете си, че статията те ни помогне. Близо сме, Мюриъл, и материалът във вестника ще ускори нещата. Признателен съм ви за съдействието.

— Ако помогне, ще се радвам, че съм го направила.

— Добре. Искам да ви питам още нещо. Споменахте ли на репортерката за Роланд Маки?

— Не, нали ми казахте да мълча. Нищо не съм й казала.

— Сигурна ли сте?

— Повече от сигурна. Тя ме попита какво сте ми казали, но аз не споменах нищо за него. Защо?

— Просто исках да се уверя, нищо повече. Благодаря ви, Мюриъл. Ще ви се обадя веднага щом узнаем нещо ново.

Затвори. Съмняваше се, че Мюриъл Верлорън ще го излъже. Репортерката явно имаше друг източник.

— Какво става? — попита Райдър.

— Не й е казала.

— Тогава кой?

— Точно това е въпросът.

Мобифонът завибрира и зазвъня в шепата му. Той погледна дисплея и позна номера.

— Тя е — репортерката. Трябва да говоря с нея.

Отвори телефона.

— Детектив Бош, аз съм Маккензи Уърд. Гоня срок и трябва да поговорим.

— Добре. Току-що получих съобщението ви. Мобифонът ми беше изключен, защото бях в съда.

— Защо не ми казахте за Роланд Маки?

— За какво говорите?

— За Роланд Маки. Съобщиха ми, че вече имате заподозрян — Роланд Маки.

— Кой ви съобщи?

— Не е важно. Важното е, че криете съществена информация от мен. Роланд Маки ли е главният ви заподозрян? Чакайте да позная. Играете и с двете страни и давате тая информация на „Таймс“.

Бош трябваше да разсъждава бързо. Репортерката явно беше ядосана. Един ядосан репортер можеше да създаде проблеми. Трябваше да успокои топката и в същото време да извади Маки от репортажа. Това, че тя не бе споменала за ДНК връзката между Маки и пистолета, можеше да помогне — навеждаше го на заключението, че източникът й е извън управлението. Някой с ограничена информация.

— Първо, нищо не съм съобщил на „Таймс“. Стига утре да пуснете статията, единствено вие имате историята. Второ, има значение откъде сте научили това име, защото информацията ви е грешна. Опитвам се да ви помогна, Маккензи. Ще допуснете огромна грешка, ако включите името в статията. Може даже да ви съдят.

— Тогава кой е той?

— Кой е източникът ви?

— Знаете, че не мога да ви го разкрия.

— Защо?

Бош печелеше време, за да обмисли положението. Докато репортерката дуднеше обичайния отговор за законите, защитаващи източниците, той прехвърляше имената на хората извън управлението, с които двамата с Райдър бяха разговаряли за Маки. Това бяха трите приятелки на Ребека Верлорън — Тара Уд, Бейли Сейбъл и Грейс Танака. Освен това Робърт Верлорън, Дани Кочоф, Телма Кибъл, инспекторката от службата за условно освобождаване, и директорът Гордън Стодард, както и госпожа Аткинс, секретарката, която бе търсила името на Маки в училищния архив.

И накрая Ан Демчак — но Бош се съмняваше, че е тя. Уърд беше оставила съобщението си на телефона му, докато двамата с Райдър бяха разговаряли със съдията. Не можеше да става и дума Демчак да е вдигнала телефона, за да се обади на репортерката, докато се бе запознавала с документите в кабинета си. Тя изобщо не беше знаела за предстоящото отпечатване на статията, камо ли за репортерката, която я пише.

Предположи, че поради кратките срокове, Уърд просто се е върнала в редакцията и е позвънила тук-там, за да дооформи материала си. Бе получила името на Роланд Маки от някой, на когото се беше обаждала. Бош се съмняваше, че може да е намерила или даже да се е свързала с Робърт Верлорън през няколкото часа след интервюто. Освен това задраска Грейс Танака и Дани Кочоф, защото не бяха тукашни. Без името на Маки нямаше връзка с Кибъл. Оставаше Тара Уд и училището — Стодард, Сейбъл или секретарката. Най-очевидният отговор бе училището, защото бе най-лесната връзка за Уърд. Хари се поотпусна и реши, че може да си спести заплахите.

— Чувате ли ме, детектив?

— Да, извинявайте. Все пак шофирам.

— И какъв е отговорът ви? Кой е Роланд Маки?

— Никой. Задънена улица.

— По-точно?

— Вижте, ние наследихме случая от други следователи, нали ви казах? Е, през годините следственото дело е било прибирано, вадено и така нататък. Нещата са се объркали. Та нашата задача отчасти беше да го поизчистим от излишни неща. Трябваше да го сложим в ред. Открихме снимка на тоя Роланд Маки в делото и не бяхме сигурни какъв е и каква е връзката с него. Докато разпитвахме контактите си и се запознавахме с участниците в историята, показахме снимката му на няколко души, за да видим дали знаят кой е и каква роля е играл. Никога не сме казвали на никого, че това е главният ни заподозрян, Маккензи. Честно. Така че преувеличавате или вие, или вашият източник.

Последва мълчание и Бош предположи, че репортерката преглежда разговора, от който е получила името на Маки.

— Тогава кой е той? — накрая попита Уърд.

— Просто човек с криминално досие като малолетен, който навремето живеел в Чатсуърт. Мотаел се в старото автокино уинетка, а това било любимото място на Ребека и нейните приятелки. Оказа се, че през осемдесет и осма от него е всякакво подозрение. Само че ние го установихме как след като показахме снимката му на няколко души.

Отговорът му представляваше смесица от истина и полуистини. Репортерката мълчеше — обмисляше думите му.

— Кой ви каза за него, Гордън Стодард или Бейли Сейбъл? — попита Бош. — Занесохме снимката му в училището, за да видим дали е учил там, и се оказа, че не е. После престанахме да се занимаваме с него.

— Сигурен ли сте?

— Вижте, правете каквото щете, обаче ако пуснете името на тоя човек във вестника просто защото сме разпитвали за него, може да ви се обади адвокатът му. Ние разпитваме за много хора, Маккензи. Такава ни е работата.

Репортерката отново се умълча. Бош си помисли, че е успял да обезвреди бомбата.

— Отидохме в училището да прегледаме годишника и да преснимаме някои фотографии от него — накрая каза Уърд. — И установихме, че сте взели единствения брой от осемдесет и осма, който се пази в библиотеката.

С това потвърждаваше правотата на Хари, ала не издаваше източника си.

— Съжалявам — отвърна Бош. — Годишникът е на бюрото ми. Не знам с колко време разполагате, обаче можете да пратите човек да го вземе, ако искате.

— Не, нямам време. Снимахме паметната плоча на стената в училището. Ще свърши работа. Освен това открих снимка на жертвата в нашия архив. Ще използваме нея.

— И аз видях паметната плоча.

— Те много се гордеят с нея.

— Значи се разбрахме, нали, Маккензи?

— Да. Просто малко се ядосах, защото си помислих, че криете нещо голямо.

— Нямам нищо голямо. Засега.

— Добре, тогава най-добре да довърша историята.

— Ще я пуснете в утрешния прозорец, нали?

— Стига да я довърша. Обадете ми се утре да ми какво мислите.

— Непременно.

Бош затвори, погледна Райдър и въздъхна:

— Надявам се, че се измъкнахме.

— Божичко, Хари, днес наистина си във вихъра си. Изкусният мошеник. Сигурно си способен да уговориш и зебра да се откаже от белите си райета, ако се наложи.

Детективът се усмихна. После хвърли поглед към прие-тройката на градския съвет на Спринг Стрийт. Прогонен от Паркър Сентър, сега Ървин Ървинг действаше от пристройката. Бош се зачуди дали Мистър Мускуло сега ги гледа иззад някой огледален прозорец на Службата за стратегическо планиране. Внезапно се сети за нещо.

— Киз?

— Да?

— Познаваш ли Маклелан?

— Не много.

— Но знаеш как изглежда, нали?

— Естествено. Виждала съм го на щабни съвещания. Щом се изнесе в пристройката, Ървинг престана да идва и обикновено пращаше Маклелан като свой представител.

— Но ще можеш да го познаеш, нали?

— Да. За какво става дума, Хари?

— Може би трябва да отидем при него, да го подплашим и да пратим послание по канала до Ървинг.

— Още сега ли?

— Защо не? И без това сме тук. Той посочи пристройката.

— Нямаме време, Хари. Освен това, защо да влизаме в схватка, която можем да избегнем? Хайде да не се пречкаме на Ървинг, докато не се наложи.

— Добре, Киз. Но ще се наложи да се спречкаме с него. Убеден съм.

25

Ейбъл Прат събра всички членове на „Неприключени следствия“ в офиса и повика още четирима детективи от „Грабежи и убийства“, придадени към тях за наблюдението. Думата получиха Бош и Райдър — направиха половинчасов разбор на случая. На таблото зад тях бяха закачени увеличени снимки от последните шофьорски книжки на Роланд Маки и Уилям Бъркхарт. Другите детективи им зададоха някои въпроси. После думата отново взе Прат.

— Добре, ще имаме нужда от всички в отдела за тая операция — каза той. — Две двойки ще работят в аудиоцентъра, две двойки ще следят Маки и други две ще покрият Бъркхарт. Лично ще ръководя наблюдението на Маки и аудиоцентъра. Четиримата от „Грабежи и убийства“ ще наблюдават Бъркхарт. Киз и Хари имат право да избират и поемат втората смяна на Маки. Останалите можете да се разпределите както искате, за да поемете останалите смени. Започваме утре сутрин в шест, точно когато вестникът ще се появи на улицата.

Това означаваше, че шестте двойки ще работят на дванайсетчасови смени. Застъпването щеше да става в шест сутринта и шест следобед. Тъй като водеха следствието, Бош и Райдър имаха право да избират смяната си и решиха да покриват Маки всеки ден от шест следобед. Така щяха да работят през нощта, но Хари подозираше, че ако Маки направи ход или се обади някъде, това ще е вечерта. И искаше Да бъде там в решителния момент.

Щяха да се редуват с една от другите групи. Останалите Две двойки щяха да се разпределят в Промишлената зона, Където частният им контрагент ЛисънТек имаше подслушвателен център, използван от всички органи на реда в Лос Анджелис. Седенето в микробус до телефонния стълб беше останало в миналото. ЛисънТек осигуряваше тих климатизиран център с електронни пултове, където се следяха и записваха разговори, провеждани в окръга, включително по мобилни телефони. Там даже имаше барче с горещо кафе а автомати за закуски. Ако някой пожелаеше, можеха да му доставят и пица.

ЛисънТек можеше да подслушва до деветдесет телефонни поста едновременно. Райдър беше обяснила на Бош, че компанията е била създадена през 2001-ва, когато органите на реда бяха започнали все повече да се възползват от разширяващите се закони за подслушването. Частната фирма бе видяла растящата потребност и беше развила системата си от регионални подслушвателни центрове. Това улесняваше работата. И все пак трябваше да се спазват определени правила.

— Ще имаме известен проблем в аудиоцентъра — каза Прат. — Законът изисква всеки пост да се следи от отделен човек. Никой няма право едновременно да подслушва два поста. Обаче ние трябва да следим три поста с две ченгета, защото нямаме повече хора. Как да го направим, без да нарушим закона? Ще се редуваме. Единият пост е мобифонът на Роланд Маки. Ще го следим непрекъснато. Но другите два поста са второстепенни. Точно с тях ще се редуваме. Те са в къщата, където живее, и мястото, където работи. Затова ще подслушваме първия пост, когато си е вкъщи, и после от четири до полунощ, когато е на работа, ще се прехвърляме на служебния телефон. Каквито и постове да подслушваме, пак ще получим разпечатки и за трите.

— Не може ли да вземем още някого от „Грабежи и убийства“, за да покрием и третия пост? — попита Райдър.

Прат поклати глава.

— Капитан Норона ни даде само четирима души. Е, няма да пропуснем много. Както казах, ще имаме и разпечатките.

Разпечатките бяха елемент от процеса на телефонно подслушване. Въпреки че следователите имаха право да подслушват телефонните разговори по наблюдаваните постове, техниката регистрираше всички входящи и изходящи разговори по всички постове, вписани в заповедта, даже в момента да не ги следеше. Това осигуряваше на следователите информация за времето и продължителността на разговорите, както и номерата на свързващите се постове.

— Някакви въпроси? — попита Прат.

Бош се съмняваше, че ще има въпроси. Планът беше елементарен. После обаче един от детективите, казваше се Ренър, вдигна ръка и началникът му кимна.

— Извънредният труд ще ни бъде ли платен?

— Да — потвърди Прат. — Но както вече се каза, заповедта важи само за седемдесет и два часа.

— Е, да се надяваме, че ще продължим до края на седемдесет и двата часа — рече Ренър. — Имам да плащам за летен лагер на детето ми в Малибу.

Всички се засмяха.

Тим Марсия и Рик Джексън поеха смяната преди Бош и Райдър. Другите четири групи бяха разпределени в аудиоцентъра. Ренър и Роблето поеха дневната смяна, а Робинсън и Норд — нощната, като Бош и Райдър. Центърът на ЛисънТек бе приятен и комфортен, но доста детективи не обичаха да стоят дълго на закрито, каквито и да бяха условията. Някои предпочитаха улицата и също като Марсия и Джексън, Бош знаеше, че принадлежи към тази група.

Прат им раздаде списък с мобилните телефони на всички и радиоканала, който щяха да използват по време на наблюдението, и каза:

— За групите, които ще следят заподозрените, съм приготвил радиостанции. Гледайте да са включени. Хари, Киз, Пропуснах ли нещо?

— Мисля, че казахте всичко — отвърна Райдър.

— Тъй като времето ни е ограничено, ние с Киз подготвяте нещо, за да ускорим нещата, ако до утре вечер не забележим никакви признаци — каза Бош. — Имаме статията във вестника и трябва да се погрижим той да я види.

— Как ще я прочете, щом страда от дислексия? — попита Ренър.

— Завършил е гимназия все пак — отговори Хари. — Ви трябвало да може да я прочете. Просто трябва да се погрижим някак си да попадне пред очите му.

Детективите одобрително закимаха.

— Добре, банда, това е всичко — заяви Прат. — Ще се чувам с всички по време на смените ви. Внимавайте с тия хора. Не бива нищо да се обърне срещу нас. Предлагам на ония от вас, които са първа смяна, сега да се приберат вкъщи. Само не забравяйте, че часовникът ни тиктака. Имаме време до петък вечер. Да действаме. Ние сме финализаторите. Да финализираме тоя случай.

Бош и Райдър побъбриха с другите няколко минути, после Хари се върна в тяхната ниша и взе от насъбралата се купчина документи копието на досието от службата за условно освобождаване. Не бе имал възможност подробно да се запознае с него и сега беше моментът за това.

Досието бе отворено, което означаваше, че в хода на многократните арести на Маки и на дългия му път в системата на наказателното правосъдие справките и съдебните транскрипции просто се прибавят в папката. Затова и документите бяха в обратен хронологичен ред. Бош най-много се интересуваше от ранните години на Маки, така че започна от края на папката.

За пръв път Маки бе арестуван като възрастен точно след осемнайсетия си рожден ден. През август 1987-а го бяха прибрали за автомобилна кражба. Според докладите взел колата само за да се повози. По онова време още не бил напуснал дома си и откраднал корвета на един съсед. Скочил вътре и потеглил, след като съседът го оставил със запален мотор в отбивката и влязъл вкъщи, за да вземе забравените си тъмни очила.

Маки се признал за виновен. В предсъдебната справка се цитираше досието му на малолетен престъпник, ала не се споменаваше за Чатсуъртските осмици. През септември 1987-а младият автокрадец получил едногодишна условна присъда от върховен съдия, който се опитал да го убеди да сложи край на престъпната си дейност.

Досието съдържаше транскрипцията на съдебното изслушване. Бош прочете дългата две страници лекция на съдията, в която той казваше на Маки, че стотици пъти е виждал младежи като него. Маки стоял на ръба на същата пропаст като тях. Едно дребно престъпление можело да е урок за цял живот или първата крачка надолу по спиралата. Той увещаваше Маки да не тръгва по лошия път. Казваше му хубаво да си помисли и да вземе правилното решение по кой път да поеме.

Тези предупреждения явно бяха стигнали до глухи уши. След месец и половина Маки бил арестуван в къща в квартала, докато съпрузите, които живеели там, били на работа. Прерязал жиците на алармата, обаче в охранителната фирма регистрирали прекъсването на тока и пратили патрулна кола. Когато Маки излязъл през задната врата, награбил видеокамера, бижута и различна електроника, вече го чакали две ченгета с извадени пистолети.

Тъй като имал условна присъда за автомобилната кражба, Маки бил задържан в окръжния затвор в очакване на разглеждане на делото. След трийсет и шест дни на топло се изправил пред същия съдия и помолил за прошка и още един шанс. Този път в предсъдебната справка се отбелязвате, че Маки пушел марихуана и бил започнал да се мотае с Младежка банда от района на Чатсуърт.

Бош знаеше, че тези младежи сигурно са Чатсуъртските осмици. Събитията се бяха разиграли в началото на декември и до изпълнението на плана им за всяване на терор й отдаване на символична почит към Адолф Хитлер бяха оставали само няколко седмици. Само че тези неща ги няма в справката. Там само се съобщаваше, че Маки се с лоши другари.

Осъдили Маки на три години затвор, редуцирани до излежаното време плюс още две години условно. Понеже знаел, че затворът ще е просто висша школа за млад престъпник като Маки, съдията се опитвал да го пречупи. Младежът излизал от съда свободен, ала му били наложени строги ограничения, включващи ежеседмични тестове за наркотици, изискване за трудова заетост и условие до девет месеца да вземе дипломата си за средно образование. Съдията му казал, че ако наруши по какъвто и да е начин условната присъда, ще бъде пратен в щатския затвор, за да доизлежи тригодишната си присъда.

„Това може да ви се струва сурово, господин Маки — казал той. — Но на мен ми се струва доста меко. Давам ви последен шанс. Ако го изпуснете, със сигурност ще влезете в затвора. На обществото ще му омръзне да се опитва да ви помогне. Просто ще ви изхвърли. Разбирате ли ме?“

„Да, ваша чест“ — отвърнал Маки.

Досието продължаваше с копия на изискани от съда документи за завършване на чатсуъртската гимназия. Маки получил диплома през август 1988-а, малко повече от месец след отвличането и убийството на Ребека Верлорън.

Въпреки достойните за възхищение опити на съдията да отклони Маки от престъпен живот, Бош се запита дали тези усилия са стрували на Ребека Верлорън живота й. Независимо дали бе истинският убиец, Маки беше притежавал пистолета, с който я бяха застреляли. Имаше ли основания да смята, че веригата от събития, довели до убийството, е щяла да се скъса, ако Маки бе зад решетките? Не беше сигурен. Имаше вероятност заподозреният просто да е доставил оръжието. Ако не бе той, можеше да е някой друг — Хари знаеше, че няма смисъл да се чуди какво е щяло да се случи при други обстоятелства…

— Нещо ново? — попита Райдър от прага.

Бош затвори папката.

— Не, нищо. Четях досието от службата за условно освобождаване. Ранните години. Отначало един съдия проявил интерес към него, обаче скоро го пратил по дяволите. Най-доброто, което е постигнал, е дипломата за завършено средно образование на Маки.

— Да бе, свършила му е страхотна работа.

— Аха.

Хари замълча. Той също имаше диплома само за средно образование. Също някога се бе изправял пред съдия като крадец на кола. Също беше задигнал корвет. Само че не на съсед. А на приемния си баща. Бе взел колата, за да му отмъсти. Само че в крайна сметка приемният му баща го беше пратил на майната му. Бяха върнали Бош в детския дом да се грижи сам за себе си.

— Майка ми умря, когато бях единайсетгодишен — внезапно каза той.

Райдър го погледна някак особено.

— Знам. Защо го споменаваш точно сега?

— Не знам. После дълго живях в детския дом. Искам да кажа, живеех при приемни семейства, обаче никога задълго. Винаги се връщах.

Киз зачака, ала Бош не продължи.

— И? — подкани го тя.

— Ами, там нямахме банди. Но имаше нещо като естествена сегрегация. Нали разбираш, белите се сплотяват помежду си. И черните. И латиноамериканците. Тогава нямаше азиатци.

— Какво искаш да кажеш? Че съжаляваш оня нещастник Маки ли?

— Не.

— Той е убил момиче или поне е помогнал в убийството, Хари.

— Знам, Киз. Не искам да кажа това.

— А какво?

— Не знам. Просто се чудя, разбираш ли, какво кара хората да поемат по различни пътища. Защо е станал расист тоя човек? Защо аз не съм?

— Прекалено много мислиш, Хари. Прибери се вкъщи Довечера и се наспи хубаво. Ще имаш нужда от това, защото утре вечер няма да можеш.

Бош кимна, ала не стана от стола.

— Предлагам да поговорим утре сутрин, след като излезе вестникът.

— Добре. Не съм сигурна обаче откъде мога да купя „Дейли Нюз“ в моя квартал. Може да се наложи да ти се обадя за да ми прочетеш статията.

„Дейли Нюз“ се разпространяваше в Долината, но понякога трудно се намираше в другите части на града. Райдър живееше близо до Ингълуд, в същия квартал, в който беше израснала.

— Чудесно. Обади ми се и ще ти го прочета.

Киз отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади чантичката си. Погледна Бош и направи гримаса.

— Сигурен ли си, че искаш да се обезобразиш така?

Говореше за плана им на другия ден да накарат Маки да се издаде.

— Ще го понеса — отвърна Бош. — Пък и известно време мога да ходя по дълъг ръкав. Още не е лято.

— Ами ако не е нужно? Ами ако той види статията във вестника, вдигне телефона и се разприказва?

— Нещо ми подсказва, че няма да стане така. А и това не е постоянна татуировка. Вики Ландрет каза, че траела най-много две седмици, в зависимост от това колко често се къпеш. Не е като ония татуировки с къпа, дето хлапетиите си ги правят на кея в Санта Моника. Те траят повече.

— Добре, Хари. Тогава ще ти се обадя утре сутринта.

— Чао, Киз. Приятна почивка.

Тя понечи да излезе от нишата.

— Ей, Киз? — спря я Бош.

— Да? — Райдър се обърна.

— Доволна ли си, че се върна?

Тя знаеше за какво говори партньорът й. Че отново разследва престъпления.

— О, да, Хари, доволна съм. Ще се радвам, когато пипнем тоя бледокож ездач и разгадаем загадката.

— И аз.

След като Райдър си тръгна, Бош се замисли какво е искала да каже с това „бледокож ездач“. Не беше ли някакъв цитат от Библията? Не можеше да си спомни. Може в нейния квартал така да наричаха расистите. Реши да я попита на другия ден. Отново се зае с досието, но скоро се отказа. Знаеше, че е време да се съсредоточи върху настоящето. Не върху миналото. Не върху взетите решения и не-извървените пътища. Стана и пъхна папката и следственото дело под мишница. Ако на другия ден наблюдението вървеше безинтересно, можеха да запълнят времето с четене. Надникна в кабинета на Ейбъл Прат, за да се сбогува.

— Успех, Хари — каза Прат. — Финализирай тоя случай.

— Непременно.

26

Бош остави колата си на задния паркинг и влезе през задния вход на Холивудския участък. Отдавна не беше идвал тук и веднага установи, че участъкът се е променил. Ремонтът след земетресението, за който бе споменал Едгар, видимо беше обхванал всяко кътче в сградата. Дежурната стая сега се намираше на мястото на някогашния арест. Патрулните полицаи вече имаха стая, в която да пишат докладите си, докато по-рано трябваше да го правят в детективското бюро.

Преди да се качи в Отдела за борба с порока, трябваше Да се отбие в детективското бюро, за да види дали ще намери едно досие. Докато вървеше по задния коридор, подмина един патрулен сержант — казваше се Макдоналд, но не успя Да си спомни малкото му име.

— Ей, Хари, върна ли се? Отдавна не съм те виждал, приятел.

— Върнах се, Шести.

— Супер.

Шести беше радиопозивната на Холивудския участък. Да наречеш патрулния сержант Шести бе като да наречеш детектив от отдел „Убийства“ Рой. Получи се и това избава Бош от неловкото бяло петно в паметта. Когато стигна до дъното на коридора, си спомни, че сержантът се казва Боб.

Отдел „Убийства“ се намираше в дъното на огромното детективско бюро. Едгар се оказа прав. Не приличаше на някогашното. Сега беше сиво и стерилно. Приличаше на склад. Бош позна темето на бившия си партньор, което стърчеше над звукоизолиращите прегради между кабинките. Като че ли в цялото бюро бе останал само той. Наистина, вече беше късно, ала не чак толкова.

Хари се запъти натам и надзърна над преградата. Едгар решаваше кръстословица в „Таймс“. Такъв си му бе ритуалът. Решаваше кръстословицата през целия ден, носеше я със себе си в тоалетната, на обяд и по време на наблюдение. Не обичаше да се прибира вкъщи, без да я довърши.

Едгар не забелязваше присъствието му. Бош тихо се отдръпна и се вмъкна в съседната кабинка. Предпазливо вдигна стоманеното кошче за боклук, излезе от кабинката и мина зад някогашния си партньор. Изправи се и пусна кошчето върху новия сив линолеум от около метър и двайсет. Разнесе се висок, остър звук, почти като изстрел. Едгар скочи от стола си и моливът, с който решаваше кръстословицата, полетя към тавана.

— По дяволите, Бош!

— Как я караш, Джери? — Хари едва се сдържаше да не се разсмее.

— По дяволите, Бош!

— Вече го каза. Виждам, че тая вечер в Холивуд е доста спокойно.

— Какво правиш тук, мама му стара? Искам да кажа, освен че ми изкара акъла?

— Работя, приятел. Имам среща с художничката от „Порока“. А ти какво правиш?

— Довършвам. Тъкмо се канех да си ходя.

Бош се наведе напред и видя, че кръстословицата е попълнена почти изцяло. Тук-там имаше следи от триене с гума. Едгар никога не решаваше кръстословиците с химикалка. Хари забеляза стария му червен речник — беше свален от лавицата и лежеше на бюрото.

— Пак мамиш, а, Джери? Знаеш, че не бива да използваш речника.

Едгар го изгледа раздразнено.

— Глупости. Мога да правя каквото си искам. Няма никакви правила, Хари. Защо не се качиш горе и не ме оставиш на мира? Кажи й да те гримира и да те прати на пиацата.

— Да, ще ти се. Ти ще си първият ми клиент.

— Добре де, добре. Искаш ли нещо, или просто си се отбил, за да ми изкараш ангелите?

Едгар най-после се усмихна и Бош разбра, че помежду им всичко е наред.

— По малко и от двете. Трябва ми едно старо досие. Къде ги държите след ремонта?

— Колко старо? Започнаха да пренасят архива в центъра, за да го микрофилмират.

— Трябва да е било през двехилядната. Помниш ли Майкъл Алън Смит?

— Естествено. Човек като мен не може да забрави Смит. Какво ти трябва?

— Само снимката му. Досието още ли е тук?

— Да, всички нови материали още са в архива. Ела с мен.

Отведе Бош при една врата и отключи. Влязоха в малко Помещение със стелажи, пълни със сини папки. Едгар на-Мери делото на Майкъл Алън Смит, свали го от лавицата и Го подаде на Хари. Беше тежко. Също като случая.

Бош занесе папката в кабинката до тази на бившия си Партньор и запрелиства материалите, докато не стигна до снимките, показващи горната половина на тялото на Смит и татуировките му. Преди пет години бяха използвали отличителните му белези, за да го разпознаят и обвинят в Убийството на три проститутки. По случая бяха работили Бош, Едгар и Райдър. Смит бе отявлен расист, който тайно използваше услугите на чернокожи травестити от Санта Моника Булевард. После ги убиваше от угризения, задето е прекрачил расовите и сексуални граници. Това някак си успокояваше гузната му съвест. Развръзката настъпи, когато Райдър откри травестит, видял една от жертвите да влиза в микробус с клиент. Той описа специфичната татуировка на ръката на клиента и това в крайна сметка ги отведе при Смит, който се бе сдобил с множество татуировки в различни затвори из страната. Осъдиха го на смърт и в момента отлагаше отровната инжекция с безкрайни обжалвания.

Бош извади снимките, показващи шията, ръцете и левия бицепс, всичките украсени със затворническо мастило.

— Тия снимки ще ми трябват, когато се кача горе. Ако си тръгнеш и се налага да заключиш архива, ще ти ги оставя на бюрото.

— Какво си намислил? Да не искаш да се накичиш с такива боклуци?

— Точно така. Искам да стана като Майк.

Едгар присви очи.

— Това свързано ли е с Чатсуъртските осмици, за които приказвахме вчера?

Бош се усмихна.

— Знаеш ли, Джери, трябвало е да станеш детектив. Бива си те.

Бившият му партньор също кимна, като че ли просто приемаше поредния саркастичен удар.

— И косата ли ще си докараш като неговата?

— Не, чак дотам не мисля да стигам. Ще съм нещо като реформиран скинар.

— Ясно.

— Зает ли си довечера? Това тук не би трябвало да отнеме много време. Ако ме изчакаш и си довършиш кръстословицата, може да мушнем по пържола в „Мусос“.

Дори само при мисълта за това Хари изпита вълчи глад. Представи си и водка с мартини.

— Не, Хари, трябва да отида в Спортната хижа на банкета по случай пенсионирането на Шери Райли. Затова убивах времето тук. Просто изчаквах да мине пиковият час.

Шери Райли разследваше сексуални престъпления. Бош бе работил веднъж с нея, ала не се бяха сближили. Когато се преплитаха секс и убийства, случаите винаги бяха толкова брутални и тежки, че нямаше много място за друго освен работа. Хари нямаше представа, че Райли се пенсионира.

— Може да отложим пържолите за друг път — предложи Едгар. — Съгласен?

— Естествено, Джери. Приятно прекарване и я поздрави от мен. И мерси за снимките. Ще ти ги оставя на бюрото.

Бош тръгна към коридора, но спря, понеже Едгар изруга. Обърна се и го видя застанал в кабинката си с разперени ръце.

— Къде се дяна тоя проклет молив?!

Хари плъзна поглед по пода, ала не го видя. Вдигна очи и зърна молива, забит в звукоизолиращите плоскости на тавана.

— Понякога онова, което отива горе, не се връща долу, Джери.

Едгар проследи погледа му и се подсмихва. Трябваха му два подскока, за да си вземе молива.

Вратата на Отдела за борба с порока на втория етаж беше заключена, но това не бе необичайно. Бош почука и му отвори цивилна агентка. Не я познаваше.

— Вики тук ли е? Очаква ме.

— Тогава влизайте.

Жената се отдръпна и го пусна вътре. Стаята не се беше променила особено след ремонта — продълговато помещение с Работни маси от двете страни. Над всички работни места висеше по един киноплакат, поставен в рамка. В Холивудския участък бяха позволени само плакати на филми, заснети там. Завари Вики Ландрет под плакат на „Синята неонова вечер“, филм, който не бе гледал. Двете жени бяха сами в целия отдел — всички други сигурно вече бяха на улиците за нощната смяна.

— Здрасти, Бош — поздрави го Ландрет.

— Здрасти, Вик. Още ли имаш време за мен?

— За теб, скъпи, винаги ще имам време.

Ландрет беше бивша гримьорка в Холивуд. Един ден преди двайсет години се бе съгласила да отиде на обиколка с полицай, работещ в свободното си време като охрана в студиото. Ченгето просто се бе опитвало да я сваля с надеждата тръпката от охранителната обиколка да доведе до нещо друго. Това обаче бе довело до постъпването на Ландрет в полицейската академия и след като я завърши, тя започна да дава по две патрулни дежурства месечно — попълваше дупките, когато се налагаше. После някой от Отдела за борба с порока научи за постоянната й работа и я помоли да поема дежурства при тях — използваха я, за да дегизира тайните агенти като проститутки, сводници, наркомани и скитници. Скоро полицейската работа й допадна повече от киното и Вики напусна студиото. Гримьорските й способности се ценяха високо и мястото й в Холивудския участък беше сигурно.

Бош й показа снимките на Майкъл Алън Смит и тя внимателно ги разгледа.

— Готин пич, а? — каза накрая.

— От най-готините.

— И искаш да ти направя всички тия татуировки, така ли?

— Не. Мислех си само за мълниите на шията. И татуировката на бицепса, ако можеш да я направиш.

— Това е затворническа работа. Не е истинско изкуство. Татуировките са едноцветни. Седни и си съблечи ризата.

Заведе го до една от гримьорските маси, отрупана с различни гримове и пудри. На лавицата на стената бяха наредени глави на манекени с перуки и бради. Под тях някой беше написал имената на различни шефове в управлението.

Бош си свали вратовръзката и ризата. Отдолу носеше тениска.

— Искам татуировките да се виждат, обаче да не се натрапват прекалено. Ако можеш да ги направиш така, че когато нося такава тениска, отделни части от тях да се покажат отдолу. Колкото човек да знае, че ги има и какво означават.

— Няма проблем. Стой мирно.

С помощта на креда тя отбеляза върху кожата му докъде стигат ръкавите на тениската и линията на деколтето и обясни:

— Това са линиите на видимост. Само ще ми кажеш каква част да бъде под и над тях.

— Ясно.

— Сега си съблечи тениската, Хари.

Каза го с неприкрита чувственост. Бош изхлузи тениската през главата си и я хвърли на стола при ризата и вратовръзката си. Когато отново се обърна към нея, Ландрет се вторачи в гърдите и плещите му. После протегна ръка и докосна белега на лявото му рамо.

— Това е нещо ново.

— Старо е.

— Е, отдавна не съм те виждала гол, Хари.

— Вярно.

— Откогато беше момче в синя униформа и можеше да ме убедиш каквото си поискаш, даже да постъпя в полицията.

— Убедих те да се качиш в колата ми, не да дойдеш в Управлението. Себе си обвинявай за това.

Обзе го срам и той усети, че се изчервява. Преди двайсет години бяха скъсали по единствената причина, че нито един от двамата не бе искал да се обвързва. Пътищата им се бяха разделили, но пък си бяха останали приятели, особено Когато прехвърлиха Бош в Холивудския участък и работеха в една и съща сграда.

— Я виж как се изчерви — засмя се Ландрет. — След толкова години!

— Ами, нали знаеш…

Гримьорната придърпа столчето си до него, пресегна се и погали с палец татуировката на тунелен плъх на дясната му ръка.

— Това тук го помня. Не се е запазило много добре. Имаше право. С годините татуировката от Виетнам беше изгубила яснотата на очертанията си и цветовете се бяха размили. Въоръженият плъх, излизащ от тунел, почти не се различаваше. Цялата татуировка приличаше на голяма синина.

— Остарявам, Вики — отвърна Бош.

Без да обърне внимание на оплакването му, тя почна работа. Първо скицира татуировките върху кожата му с молив за очна линия. На шията на Майкъл Алън Смит беше татуирана така наречената гестаповска якичка. От двете страни на врата му имаше двойни есесовски мълнии, символизиращи емблемата на Хитлеровата елитна част. Ландрет бързо ги татуира върху кожата на Бош. Гъделичкаше го и той едва се сдържаше да седи неподвижно. После дойде ред на бицепса.

— На коя ръка? — попита гримьорката.

— На лявата.

Бош мислеше за играта с Маки. Струваше му се, че има по-голяма вероятност да седне от дясната му страна, което означаваше, че Маки ще вижда левия му бицепс.

Ландрет го помоли да държи снимката на Смит пред нея, за да прерисува татуировката. На бицепса му имаше череп със свастика на темето. Въпреки че така и не беше признал убийствата, в които го бяха обвинили, Смит винаги открито бе заявявал расистките си възгледи и значението на многобройните си татуировки. Черепът на бицепса, беше казал той, бил прекопирай от пропаганден плакат от Втората световна война.

След като вече не работеха по шията му, Бош дишаше по-спокойно и Ландрет реши да продължи разговора.

— Е, какво ново при теб?

— Нищо особено.

— Омръзна ли ти да си пенсионер?

— Би могло да се каже.

— С какво се занимаваше, Хари?

— Работих по два стари случая, обаче през повечето време бях в Лас Вегас и се опитвах да опозная дъщеря си.

Гримьорката го зяпна изненадано.

— Да, и аз се изумих, когато научих — каза той.

— Колко е голяма?

— Почти на шест.

— Имаш ли възможност да я виждаш, след като се върна на работа?

— Няма значение, тя вече не е там.

— Ами къде е?

— Майка й я заведе в Хонконг за една година.

— В Хонконг ли? Защо чак в Хонконг?

— Там си намери работа. Подписа едногодишен договор.

— Посъветва ли се с теб преди това?

— Не знам дали „съветвам се“ е точната дума. Съобщи ми, че заминава. Разговарях с адвокат и се оказа, че не мога да направя нищо.

— Не е честно, Хари.

— Ще го понеса. Обаждам й се веднъж седмично. Когато ми се събере отпуска, ще отида при нея.

— Нямам предвид, че не е честно към теб. Говоря за нея. Дъщерите трябва да са близки с бащите си.

Бош кимна. Какво друго можеше да направи? След няколко минути Ландрет приключи със скицирането, отвори една кутия, извади шишенце мастило и перо за татуиране и каза:

— Точно такова синьо мастило използват в затворите. Няма Да ти пробивам кожата и след една-две седмици би трябвало Да се изтрие.

— Би трябвало ли?

— Обикновено се изтрива бързо. Обаче имаше един актьор, нарисувах му на ръката асо спатия. И странното беше, че не се изтри. В смисъл не напълно. Накрая се наложи да му направят отгоре истинска татуировка. Не беше много доволен.

— И аз няма да съм доволен, ако се наложи до края на живота си да нося мълнии на шията си. Преди да започнеш, Вики, има ли някаква…

Млъкна, понеже видя, че Ландрет му се смее.

— Само се шегувам, Бош. Това е холивудска магия. Изтрива се след две хубави изтърквания.

— Добре тогава.

— Стой кротко и не мърдай.

Тя повтори със синьо мастило очертанието върху кожата му. После го попи с парче плат, като постоянно му повтаряше да не диша и Бош й отговаряше, че не може. Свършиха за по-малко от половин час. Гримьорката му даде огледалце и той разгледа шията си. Изглеждаше добре, имаше вид на истинска татуировка. Но му се струваше странно да вижда такива символи на омраза на собствената си кожа.

— Може ли вече да си облека ризата?

— Почакай още няколко минути.

Ландрет отново докосна белега на рамото му.

— Спомням си, че те бяха ранили в оня тунел в града. Оттогава ли ти е?

— Да.

— Бедният Хари.

— По-скоро късметлията Хари.

Тя почна да събира нещата си. Бош седеше гол до кръста; чувстваше се неловко.

— Какво ще правиш сега? — попита той, просто за да запълни мълчанието.

— Аз ли? Нищо. Тръгвам си.

— Свърши ли?

— Да, днес бяхме дневна смяна. Работихме по момичетата, които наводниха хотела до Кодак Сентър. Не можем да го допуснем в новия Холивуд, нали така? Затова опандизихме цели четири.

— Извинявай, Вики. Не знаех, че те задържам. Щях да ида по-рано. По дяволите, преди да се кача, се размотавах долу при Едгар. Трябваше да ми кажеш, че ще ме чакаш.

— Няма нищо. Радвам се да те видя. И исках да ти кажа, е се радвам на завръщането ти в управлението.

Бош изведнъж се сети нещо.

— Ей, искаш ли да вечеряме в „Мусос“, или и ти ще ходиш в Спортната хижа?

— Никаква Спортна хижа. Тия събирания ми напомнят на панихиди.

— Тогава какво ще кажеш?

— Не знам дали искам да ме видят там с такава расистка свиня.

Този път Бош веднага разбра, че се шегува. Усмихна се и тя отговори на усмивката му.

— Ще дойда при едно условие — предупреди го гримьорката.

— Да?

— Да си облечеш ризата.

27

На другата сутрин Бош се събуди в пет и половина. Това не беше нещо необичайно. Знаеше, че винаги е така, когато навлезе във водния тунел на разследването. Спеше малко. Правеше всичко възможно да остане изправен върху сърфа и да се плъзга напред в тунела. Макар че щеше да застъпи на работа след повече от дванайсет часа, Хари разбираше, че това Ще е повратен ден в следствието. Затова не му се спеше.

Облече се в мрака и непознатата обстановка и отиде в Кухнята. Написа бележка и я остави пред автоматичната кафемашина, която Вики Ландрет бе заредила за седем сутринта В бележката се казваше само, че й благодари за Вечерта. Нямаше обещания и намеци за нови срещи. Знаеше, че тя не очаква такива. И двамата бяха наясно, че за тези двайсет години не се е променило нищо. Допадаха си ала това не беше достатъчно, за да изградят върху него дом.

Улиците от апартамента на Вики Ландрет в Лос Фелис до прохода Кауенга бяха мъгливи и сиви. Хората шофирах с включени фарове, или защото пътуваха цяла нощ, иди защото смятаха, че така ще допринесат за разбуждането на света. Бош знаеше, че зората не може да се сравнява със здрача. Тя винаги идваше грозна, сякаш слънцето е хем тромаво, хем припряно. Здрачът се спускаше по-плавно, луната бе по-грациозна. Навярно защото беше по-търпелива. „В живота и природата, помисли си Бош, мракът винаги чака“.

Опита се да изхвърли мислите за предишната нощ от главата си, за да се съсредоточи върху случая. Другите вече заемаха позиция на Мариано Стрийт в Удланд Хилс и в аудиоцентъра на ЛисънТек в Промишлената зона. Роланд Маки спеше, а силите на правосъдието тихо го обкръжаваха. Така си го представяше. Това караше кръвта му да кипи. Все още вярваше, че Маки едва ли е натиснал спусъка и е убил Ребека Верлорън. Ала не се съмняваше, че е осигурил оръжието и че ще ги отведе при убиеца, независимо дали това е Уилям Бъркхарт.

Спря на паркинга пред Покито Мас в подножието на хълма, на който се издигаше къщата му. Остави мерцедеса със запален мотор, слезе и отиде при редицата кутии за вестници. През мръсното пластмасово прозорче го гледаше лицето на Ребека Верлорън. Той се напрегна. Каквото и да пишеше във вестника, вече бяха в играта.

Пусна монетите в кутията и извади вестника. Повтори същото и извади още един вестник. Единият за тях, вторият за Маки. Не погледна статията, а потегли нагоре по склона. Включи кафемашината и прочете материала, застанал прав в кухнята. Снимката показваше Мюриъл Верлорън, седнала на леглото на дъщеря си. Стаята бе подредена, леглото идеално оправено, чак до спускащия се на пода набор. В горния ъгъл имаше по-малка фотография на Ребека. Оказа се че в архива на „Дейли Нюз“ са имали същата снимка като в годишника. И заглавието отгоре гласеше: „Дългото бдение на една майка“.

Като автор на фотографията бе посочена Емерсън Уърд, което явно беше пълното й име. Отдолу имаше надпис: „Мюриъл Верлорън седи в спалнята на дъщеря си. Стаята, също като скръбта на г-жа Верлорън, е недокосната от времето“.

Под снимката и над текста имаше подзаглавие: „Мюриъл Верлорън чака от 17 години да узнае кой е отнел живота на дъщеря й. ЛАПУ преразглежда случая и навярно скоро ще разгадае загадката“.

Бош реши, че подзаглавието си го бива. Ако и когато Маки го видеше, леденият пръст на страха щеше да го ръгне в гърдите. Детективът нетърпеливо прочете статията.

Бош погледна снимката на вътрешната страница, където статията продължаваше. Бейли Сейбъл и Гордън Стодард бяха фотографирани от двете страни на паметната плоча в „Хилсайд“. И тази снимка беше направена от Емерсън Уърд. Надписът гласеше: „Приятелката и учителят“. Бейли Сейбъл била съученичка на Ребека Верлорън, а Гордън Стодард й преподавал естествознание. Днес директорът Стодард заяви: „Беки беше добро дете. Това не биваше да се случва“.

Хари си наля кафе и препречете материала. После възбудено вдигна телефона от плота и набра домашния номер на Кизмин Райдър. Тя отговори със сънен глас.

— Киз, статията е страхотна. Репортерката е написала всичко, каквото искахме.

— Хари? Колко е часът, Хари?

— Почти седем. Ще успеем.

— Предстои ни цяла нощ работа, Хари. Защо си буден? Защо ми звъниш в седем?

Бош разбра грешката си.

— Извинявай. Просто съм развълнуван.

— Обади ми се след два часа.

И затвори.

Хари невъзмутимо извади един сгънат лист от джоба на сакото си — списъка с номера, които Прат беше раздал по време на съвещанието. Обади се на мобилния номер на Тим.

— Бош съм. Заехте ли позиция?

— Да, на място сме.

— Нещо особено?

— В момента всички спят. Според нас, ако снощи тоя тип е работил до полунощ, сигурно ще спи до късно.

— Колата му там ли е? Камарото?

— Да, Хари, тук е.

— Добре. Прочетохте ли статията във вестника?

— Още не. Но имаме две групи, които наблюдават къщата. Ще се разделим и ще отидем за кафе и вестник.

— Статията си я бива. Ще подейства.

— Да се надяваме.

Бош затвори. Докато Маки или Бъркхарт не напуснеха къщата на Мариано, наблюдението щеше да се осъществява от два екипа. Макар и загуба на време и пари, нямаше как да го избегнат. Не се знаеше кога един от обектите ще излезе от къщата. Не разполагаха с почти никаква информация за Бъркхарт. Даже нямаха представа дали работи.

Обади се на Ренър в аудиоцентъра на ЛисънТек. Той бе най-възрастният детектив в отдела и беше използвал старшинството си, за да избере дневната смяна.

— Има ли вече нещо?

— Още не, обаче ти първи ще научиш.

Бош му благодари и затвори. Погледна си часовника. Още нямаше седем и половина. Знаеше, че му предстои дълъг Ден в очакване на началото на неговата смяна. Наля си още кафе и взе вестника. Снимката на спалнята на мъртвото Момиче го смущаваше с нещо, което не можеше да опреде-Ли точно. Затвори очи, преброи до пет и отново ги отвори. Ала снимката продължаваше да крие тайната си. Ядоса се на самия себе си — и в този момент иззвъня телефонът.

Обаждаше се Райдър.

— Върхът, сега не мога да заспя. Дано довечера ти да си бодър, Хари, защото аз няма да съм бодра.

— Извинявай, Киз. Обещавам.

— Прочети ми статията.

Той я прочете и когато свърши, партньорката му като че ли се бе заразила от неговото вълнение. И двамата знаеха, че вестникът ще провокира реакция от страна на Маки. Само трябваше да се погрижат да го види и да прочете статията, а вече се бяха погрижили за това.

— Добре, Хари, ще затварям. Имам да свърша някои неща.

— Ясно, Киз, ще се видим довечера. Какво ще кажеш да се срещнем в шест без петнайсет на Тампа, на една пряка южно от сервиза?

— Ще дойда, освен ако дотогава не се случи нещо.

След като затвори, Бош отиде в спалнята и се преоблече в дрехи, които щяха да му бъдат удобни по време на нощното наблюдение, а също подходящи за театъра, който готвеше за Маки. Избра бяла тениска, прана толкова пъти, че се бе свила и ръкавите й бяха тесни и къси. Преди да облече отгоре риза, се погледна в огледалото. Виждаше се половината череп, мълниите на СС се подаваха над деколтето.

Татуировките изглеждаха по-автентични, отколкото предишната вечер. Беше взел душ в апартамента на Вики Ландрет — тя му бе казала, че водата малко ще размие мастилото като на повечето татуировки, правени в затвора. Беше го предупредила, че мастилото ще започне да се отмива след два-три душа, но че ако се наложи, може да го възстанови. Хари й отговори, че не предвижда да има нужда от татуировките повече от един ден. Когато изиграеше ролята си, с Киз или щяха да постигнат желания резултат, или нямаше.

Облече върху тениската риза с дълги ръкави. Пак се огледа в огледалото и му се стори, че детайлите на черепа прозират през памука. Особено дебелата черна свастика на темето.

Готов за действие, ала часове преди нужното време, той нервно закрачи из дневната. Чудеше се какво да прави. Реши да се обади на дъщеря си с надеждата, че сладкото й гласче и ведрина ще го заредят с енергия.

Погледна номера на хотел „Интерконтинентал“ в Каулун — беше надраскан на листче, залепено на хладилника — и го набра. Там наближаваше осем вечерта. Дъщеря му още трябваше да е будна. Но когато го свързаха със стаята на Елинор Уиш, не отговори никой. Зачуди се дали не е сбъркал часа. Може би се обаждаше прекалено рано или късно.

След шестото иззвъняване се включи телефонен секретар и го инструктира на английски и китайски да остави съобщение. Той каза няколко думи за Елинор и дъщеря си и затвори.

Тъй като не искаше да мисли за детето точно сега, отвори следственото дело и започна да го препрочита в търсене на детайли, които да са му убегнали. Въпреки всичко, което беше научил за отклоняването на следствието от силните на деня, все още вярваше на следствените материали. Вярваше, че отговорите на загадките винаги се крият в детайлите.

Тъкмо приключи с четенето и се канеше да вземе досието на Маки от службата за условно освобождаване, когато се сети за нещо и се обади на Мюриъл Верлорън. Тя поне си беше вкъщи.

— Видяхте ли статията във вестника? — попита Бош.

— Да, натъжих се, когато я прочетох.

— Защо?

— Защото пак ме кара да го преживявам.

— Съжалявам, но това ще ни помогне. Обещавам. Радвам го направихте. Благодаря ви.

— Готова съм да направя всичко, което ще ви бъде от полза.

— Благодаря ви, Мюриъл. Вижте, исках да ви кажа, че открих мъжа ви. Вчера сутринта разговарях с него.

Последва дълго мълчание.

— Наистина ли? Къде е той? — накрая попита тя.

— На Пета улица. Готвач е в кухня за бездомниците. Сервира им закуска. Приютът се казва „Метро“. Реших, че може би бихте искали да научите.

Ново мълчание. Хари си мислеше, че тя ще иска да му зададе някои въпроси, и бе готов да чака.

— Искате да кажете, че работи там, така ли?

— Да. Вече не пие. Каза, че не е близвал капка от три години. Сигурно първо е отишъл там, за да получи храна, и после се е измъкнал от тинята. Сега е главен готвач. И готви страхотно. Вчера закусих там.

— Разбирам.

— Хм, даде ми номер за връзка. Не е пряка линия. В стаята му нямало телефон. Обаче това е телефонът на кухнята, а сутрин той е там. Каза, че след девет нямало работа.

— Ясно.

— Искате ли номера, Мюриъл?

Въпросът му бе последван от най-дългото мълчание до сега. Накрая Хари сам отговори.

— Знаете ли какво, Мюриъл, имам номера и ако някога пожелаете да ви го дам, просто ми се обадете. Става ли?

— Да, детектив. Благодаря ви.

— Няма за какво. Трябва да затварям. Надяваме се днес да има развитие по случая.

— Обадете ми се, моля ви.

— Вие ще узнаете първа.

Бош затвори и осъзна, че като е споменал за закуска, е огладнял. Наближаваше обяд, а след пържолата в „Мусос“ предишната вечер не бе хапвал нищо. Реши да отиде в спалнята и да си почине, после да си направи късен обяд й Я тръгне за наблюдението. Щеше да се отбие в „Дюпарс Студио Сити“. Палачинките много подхождаха за наблюдение Щеше да поръча цяла купчина палачинки с масло й щяха да натежат в стомаха му като глина и да го държат буден цяла нощ, ако се наложи.

Легна по гръб и затвори очи. Опита се да се съсредоточи върху случая, ала мислите му заблуждаха към онова пиянско време, когато бе направил татуировката на ръката си в едно мръсно сайгонско студио. В просъница си спомни мъжа с иглата, усмивката му, миризмата му. Спомни си и думите му: „Сигурен ли си? Не забравяй, че цял живот ще бъдеш белязан с това“.

Хари се бе усмихнал: „Вече съм“.

После в съня му усмихнатото лице на мъжа се превърна във Вики Ландрет. Червеното й червило беше размазано по устните й. Държеше игла за татуировка.

„Готов ли си, Майкъл?“ — попита тя.

— Не съм Майкъл — отвърна Бош.

— Няма значение кой си. Всеки бяга от иглата. Обаче никой не се измъква.

28

Киз Райдър вече го чакаше. Бош слезе от мерцедеса, пренесе следственото дело и другите папки в нейната кола, безличен „Торъс“, и попита:

— Имаш ли място в багажника?

— Празен е. Защо?

— Вдигни капака. Забравих да оставя резервната гума вкъщи.

Върна се при автомобила си, извади гумата и я прехвърли в багажника на Райдър. После свали регистрационните номера и ги сложи при гумата, качи се и потеглиха по Там-па към площадчето, на което се намираше сервизът на Маки. Дневната смяна, Марсия и Джексън, чакаха на паркинга.

Мястото до тях беше свободно и Райдър паркира. Отвори прозорците, за да поговорят и да прехвърлят двете радиостанции, без да слизат. Бош ги взе, макар да знаеше, че с Киз няма да ги използват.

— Е?

— Ами, нищо — отвърна Джексън. — Май висим напразно, Хари.

— Съвсем нищо ли? — попита Райдър.

— Нямаше абсолютно никакви признаци, че е видял вестника или че го е видял някой негов познат. Преди двайсет минути се свързахме с аудиозалата. Никой не му се е обаждал, камо ли по тоя въпрос. Откакто е дошъл на работа, даже не са го викали да изтегли някого.

Бош кимна. Това не го безпокоеше. Понякога нещата имаха нужда от известно насърчение и той бе готов да се погрижи за това.

— Надявам се, че планът ти го бива, Хари — подметна Марсия.

— Искате ли да поостанете? — попита Бош. — Няма смисъл да се бавим, щом не е имало никакво раздвижване. Аз съм готов.

— Нямам нищо против — каза Джексън. — Ще ти трябва ли подкрепление?

— Съмнявам се. Само ще хвърля въдицата. Обаче нищо не се знае. Няма да е излишно.

— Добре. Така или иначе ще внимаваме. За всеки случай, какъв ще е сигналът ти?

Бош не се бе замислял какъв сигнал ще прати, ако нещо се обърка и се наложи да повика подкрепление.

— Ами, ще натисна клаксона. Или ще чуете изстрелите.

И се усмихна.

Райдър излезе на заден и потеглиха обратно по Тампа към неговата кола.

— Сигурен ли си? — попита тя, когато спря до мерцедеса.

— Абсолютно.

На идване беше забелязал, че партньорката му е сложила някаква дебела папка между седалките, и сега попита:

— Какво има вътре?

— След като ме събуди рано, реших да поработя. Проследих другите петима членове на Чатсуъртските осмици.

— Браво. Някой от тях живее ли още тук?

— Двама. Обаче явно са надживели така наречените си младежки прегрешения. Нямат досиета. Имат прилична работа.

— Ами другите?

— Единственият, който още е фанатик, се казва Франк Симънс. Преселва се от Орегон, когато е в гимназията. След две години постъпва в Осмиците. Сега живее във Фресно. Излежал е две години в „Обиспо“ за продажба на автомати.

— Може да използвам тая информация. Кога е лежал?

— Чакай малко.

Тя отвори папката, порови в нея и извади тънък плик с името на Франк Симънс. Измъкна от него затворническа снимка и му я подаде.

— Преди шест години. Излязъл е преди шест години.

Бош разгледа внимателно снимката, за да запомня лицето на Симънс — къса тъмна коса и тъмни очи, изключително светла кожа със следи от акне. Беше се опитал да ги скрие с брада катинарче, което му придаваше опасен вид.

— Къде е бил случаят, тук ли?

— Не, всъщност във Фресно. Явно се е преселил след неприятностите си там.

— На кого е продавал автоматите?

— Обадих се в тамошния клон на ФБР и разговарях с агента. Не искаше да ми съдейства, докато не ме провери. Още чакам да ми се обади.

— Върхът.

— Имам чувството, че господин Симънс още е от активен интерес за ФБР и агентът няма да ни съобщи нищо.

Бош кимна.

— Къде е живеел Симънс по време на убийството на Верлорън?

— Не знам. Той е от по-младите, затова сигурно е живеел при родителите си. АвтоТрек го проследи само до деветдесета. Обаче след това е бил във Фресно.

— Значи, ако родителите му не са се преселили след случая, сигурно е бил в Долината.

— Възможно е.

— Добре. Браво, Киз. Може да използвам тия данни. Следвай ме до върха на Балбоа Парк при Удли. Мисля, че мястото е подходящо. Там има игрище за голф с паркинг. Сигурно има много коли. Ще можете да паркирате там. Става ли?

— Става.

— Кажи на другите.

Той извади портфейла със значката си, белезниците и служебния си пистолет и ги остави на пода на колата.

— Имаш ли друго оръжие, Хари?

— Имам теб.

— Говоря сериозно.

— Да, Киз, нося си малкия патлак на глезена. Не се бой за мен.

Слезе и се прехвърли в мерцедеса. По пътя до парка преговори плана си. Обзе го вълнение.

След десет минути отби, угаси мотора и слезе. Заобиколи отпред, клекна до дясната гума и изпусна въздуха. Тъй като знаеше, че някои влекачи имат компресори, отвори джобното си ножче и преряза тръбичката на вентила. Гумата трябваше да се ремонтира, не да се надуе.

Вече бе готов за действие. Извади мобилния си телефон и се обади в сервиза, където работеше Маки. Каза, че има нужда от пътна помощ, и го включиха на изчакване. Изтече цяла минута, преди да се разнесе друг глас:

— Какво е станало?

— Трябва ми влекач. Спуках гума и май че се е вентилът.

— Каква е колата?

— Черен мерцедес.

— Нямаш ли резервна?

— Гепи ми я някакво нег… Гепиха ми я миналата седмица в Южния квартал.

— Жалко. Не е трябвало да ходиш там.

— Нямах избор. Ще ме изтеглиш ли?

— Добре де, добре. Къде си?

Бош му обясни. Този път бе наблизо и Маки не се опита да го убеди да се обади в друг сервиз.

— Ще пристигна до десетина минути. Чакай в колата.

— Няма къде да се дяна.

Бош изключи мобилния си телефон, отвори задната врата на колата, съблече си ризата и я хвърли отзад. Новите му татуировки отчасти се подаваха от тениската. Седна на задния капак и зачака. След две минути мобифонът му иззвъня. Обаждаше се Райдър.

— Прехвърлиха ми разговора от ЛисънТек. Доста убедителен беше.

— Хубаво.

— Току-що се чух с момчетата. Маки е тръгнал. Следят го.

— Добре, готов съм.

— Ще ми се да ти бяхме сложили подслушвателно устройство. Не се знае какво ще ти каже той.

— Прекалено е рисковано, само по тениска съм. Пък и вероятността да каже на непознат, че е убил момичето от статията във вестника, сигурно е по-малка от това да спечеля от лотарията, без да си купя билет.

— Прав си.

— Да свършваме, Киз.

— Успех, Хари. Внимавай.

— Винаги внимавам.

29

Когато наближи мерцедеса, влекачът намали скоростта. Бош вдигна поглед от задния капак, където седеше и четеше „Дейли Нюз“, махна с вестника на шофьора и се изправи. Влекачът го подмина и спря отпред, после върна малко на заден. Шофьорът слезе. Беше Роланд Маки.

Носеше кожени ръкавици, потъмнели от мазни петна. Без да обърне внимание на Бош, клекна и огледа изпуснатата гума. Когато Хари се приближи, все още с вестника в ръка, Маки се бе вторачил във вентила. Хвана го и го разклати, видя дупката и заяви:

— Май някой го е прерязал.

— Може да е от стъкло на пътя.

— И нямаш резервна. Кофти.

Вдигна поглед към Бош и примижа срещу слънцето.

— На мен ли го казваш — изсумтя Хари.

— Е, мога да те изтегля и после нашият монтьор ще ти тури нов вентил.

— Хубаво, давай.

— С кредитна карта ли ще платиш, или от застраховката?

— Не, в брой.

Маки му каза, че тегленето ще струва осемдесет и пет долара плюс три долара за всеки километър. Смяната на вентила щеше да е още двайсет и пет долара плюс цената на самия вентил.

— Хубаво, давай — повтори Хари.

Шофьорът се изправи и го погледна. Сякаш впери очи право в шията му, после се извърна. Не отбеляза нищо за татуировките.

— При тебе ли да се кача? — попита Бош.

— Освен ако не искаш да си повикаш такси и да пътувал луксозно.

— Предпочитам да пътувам с някой, който знае английски.

Маки се изсмя високо. После закачи мерцедеса за влекача и повдигна предните му гуми във въздуха. Отне му само минути. Накрая провери всички вериги и ремъци и каза, че са готови да потеглят. Бош се качи във влекача. Беше преметнал ризата си през ръка. В другата държеше сгънатия вестник, така че да се вижда снимката на Ребека Верлорън.

— Имаш ли климатик? — попита той, след като затвори вратата. — Адски се изпотих, докато висях тук.

— И аз. Трябваше да чакаш в колата. В тая бракма няма въздух през лятото, пък през зимата е ужасен клинч. Като бившата ми жена.

„Шофьорски хумор“, помисли Бош. Маки му подаде бланка и химикалка.

— Попълни я и тръгваме.

— Бива.

Попълни име и адрес, които беше измислил предварително. Маки вдигна микрофона от таблото.

— Ей, Кени?

След няколко секунди се чу отговор:

— Казвай.

— Предай на Паяка още да не си тръгва. Карам му гума, трябва да й смени вентила.

— Ще се разсмърди. Вече се изми.

— А бе ти му кажи. Край.

— Мислиш ли, че ще остане? — попита Бош.

— Да се надяваме. Иначе ще трябва да чакаш до утре да ти оправи гумата.

— Не мога. Чака ме път.

— Закъде пътуваш?

— За Барстоу.

Маки запали и се обърна наляво, за да погледне през страничния прозорец и да се увери, че спокойно може да излезе на улицата. От това положение не виждаше Бош. Хари бързо дръпна левия ръкав на тениската си нагоре така че да се покаже половината череп.

Влекачът излезе на платното и потегли. Бош погледна през прозореца и видя колите на Райдър и другата група на паркинга на игрището за голф. Опря лакът на отворения прозорец с длан върху рамката. Така можеше да дава знаци с пръсти на колегите си, без Маки да забележи.

— Какво ще правиш в Барстоу? — попита шофьорът.

— Там живея. Искам довечера да съм си вкъщи.

— А какво правиш насам?

— Едно-друго.

— Ами в Южния квартал? Каква работа си имал с ония там?

„Ония там“ очевидно се отнасяше за преобладаващото население в Южния квартал. Бош се обърна и втренчено изгледа Маки, сякаш искаше да му каже, че задава много въпроси. После повтори студено:

— Едно-друго. Обаче едно ще ти кажа, тоя тъп град може да върви на майната си, приятел.

Маки се усмихна.

— Разбирам какво имаш предвид.

Бош реши, че вече са достатъчно близки, за да споделят нещо повече от общи приказки. Смяташе, че шофьорът е забелязал татуировките и се опитва да придобие представа що за човек е. Моментът явно беше подходящ за поредната крачка към статията.

Остави вестника на седалката помежду им, така че да се вижда снимката на Ребека Верлорън. После започна да си облича ризата. Наведе се напред и протегна ръце. Не гледаше Маки, ала знаеше, че черепът на левия му бицепс се е показал изцяло. Първо нахлузи десния ръкав, после прекара ризата отзад и вкара лявата си ръка в ръкава. Отпусна се назад, закопча се и подхвърли:

— Прекалено е като в Третия свят, за да ми допада.

— Абсолютно си прав.

— Ти оттука ли си?

— Цял живот съм бил тук.

— А бе, приятел, трябва да вземеш семейството си, ако семейство, и да се чупиш.

Маки се засмя.

— Един мой приятел все повтаря същото.

— Е, да де, идеята не е много оригинална.

— Така си е.

Радиостанцията изпращя и ги прекъсна.

— Ей, Ро?

— Да, Кен?

— Ще прескоча до Кей Еф Си. Паяка те чака. Искаш ли нещо?

— Не, по-късно ще отида. Край.

Известно време пътуваха в мълчание. Бош се опитваше да измисли начин непринудено да поднови разговора в правилната посока. Маки мина по Бърбанк Булевард и зави надясно. Продължиха по Тампа. Скоро пак щеше да завие надясно и после до сервиза оставаше съвсем малко. След няма и десет минути пътуването щеше да свърши.

Обаче пръв се обади Маки:

— Та къде си лежал?

Бош изчака малко, за да не издаде възбудата си, после изсумтя:

— Какво искаш да кажеш?

— Видях ти татуировките, готин. Голяма работа. Обаче или са самоделни, или са от затвора. Очевидно е.

— В „Обиспо“ — каза Хари.

— За какво?

Бош се обърна и пак го изгледа.

— Това-онова.

Маки също кимна, явно необезпокоен от неохотата му да разкрие миналото си.

— Имам един приятел, изкара известно време там. В края на Деветдесетте. Казвал ми е, че не било толкоз кофти. Като чиновническа служба. Поне нямало много чернилки като другаде.

Бош помълча. Знаеше, че използваната от Маки расистка обида е нещо като парола. Ако отговореше правилно, щеше да бъде приет.

— Да — отвърна накрая. — Това правеше условията малко по-приемливи. Обаче сигурно не съм се засякъл с приятеля ти. Излязох през деветдесет и осма.

— Франк Симънс се казва. Лежа година и половина. От Фресно е.

— Франк Симънс от Фресно — повтори Бош, сякаш се опитваше да си спомни името. — Май не го познавам.

— Много готин пич.

— Имаше един, дето дойде няколко седмици, преди да изляза. Чух, че бил от Фресно. Обаче ми оставаше малко и не ми се запознаваше с новаците, нали загряваш?

— Да, естествено. Просто попитах.

— Твоят човек с черна коса ли беше? И с много белези от пъпки?

Маки се усмихна.

— Той е! Това е Франк. Викахме му Лицето-кратер.

— На бас, че много го е кефело.

Влекачът излезе на Тампа и поеха на север. Бош знаеше, че сигурно ще има възможност още да поговори с Маки в сервиза, докато поправят гумата, обаче не биваше да разчита на това. Можеше да го повикат по работа. Трябваше да доизиграе театъра и да хвърли въдицата, докато е сам с обекта. Вдигна вестника в скута си, все едно четеше заглавията. Трябваше да измисли начин естествено да насочи разговора към убийството на Ребека Верлорън.

Маки вдигна дясната си ръка от волана и си смъкна ръкавицата, като захапа един от пръстите. Бош си помисли, че така би постъпило някое дете. Шофьорът му подаде ръка.

— Между другото, аз съм Ро.

Хари стисна ръката му и попита:

— Ро ли?

— Съкратено от Роланд. Роланд Маки. Приятно ми е Да се запознаем.

— Джордж Райхарт.

— Райхарт? — попита шофьорът. — Немец ли си?

— Означава „сърцето на Райха“.

— Супер. Това обяснява мерцедеса. Нали загряваш, аз по цял ден се занимавам с коли. Можеш да научиш много за хората от колите, които карат, и от начина, по който се грижат за тях.

— Сигурно.

Бош кимна. Най-после бе видял пряк път към целта си. Маки за пореден път неволно му помагаше.

— Немско производство — отвърна той. — Най-добрите производители на коли на света. Ти какво караш, когато не си с тая бракма?

— Възстановявам едно камаро седемдесет и втора. Когато свърша, ще стане кукличка.

— Страхотен модел.

— Да, обаче днес не бих си купил нищо детройтско. Нали знаеш кой ги прави сегашните коли? Само чернилки. Не бих карал такава за нищо на света, камо ли да возя семейството си с нея.

— В Германия отиваш във фабриката и всички са синеоки, нали разбираш какво имам предвид? — отговори Бош. — Виждал съм снимки.

Маки замислено поклати глава и Хари реши, че е време Да направи хода си. Разгъна вестника, така че да се вижда Цялата статия за Верлорън.

— Като говорим за чернилки, чете ли това тук?

— Не. Какво пише?

— За една майка, дето седи и циври за черното си дете, Убито преди седемнайсет години. И полицията още го разследвала Обаче на кой му пука, пич?

Маки хвърли поглед към вестника и видя голямата снимка с лицето на Ребека Верлорън. Но по нищо не пролича дали я е познал. Бош отпусна вестника, за да не го размахва прекалено очевидно, сгъна го и го остави на седалката между Двамата.

— Искам да кажа, като се мешат така расите, какво друго може да се очаква?

— Прав си.

Само че отговорът на Маки не бе много уверен, сякаш той си мислеше за нещо друго. Хари го прие за добър знак Може би току-що го бяха побили ледени тръпки. За пръв път от седемнайсет години.

Реши, че е направил каквото е можел. Ако се опиташе да продължи, можеше да пресече границата и да се издаде, През останалата част от пътя щеше да мълчи. Явно и Маки беше взел същото решение.

Ала след няколко преки Маки се престрои във второто платно, за да изпревари един бавно движещ се фиат „Пунто“, и каза:

— Можеш ли да повярваш, че тая бричка още върви?

Докато подминаваха малката кола, Бош видя зад волана мъж от азиатски произход, вероятно камбоджанец.

— Е, да де — каза Маки, щом видя шофьора. — Само гледай.

Върна се в предишното платно и притисна пунтото между тегления мерцедес и редицата коли, паркирани до тротоара. Азиатецът нямаше друг избор, освен рязко да удари спирачки. Смехът на Маки заглуши тихия клаксон на фиата.

— Майната ти! — извика Маки. — Връщай се на тъпия си кораб!

Погледна Бош за подкрепа и Хари се усмихна — най-трудното нещо, което му се бе налагало да прави от много време. После протестира престорено:

— Ей, готин, за малко щеше да го блъснеш с моята кола!

— А бе, ти бил ли си във Виетнам?

— Защо?

— Ами защото бе, пич. Бил си, нали?

— И какво от това?

— Имах приятел, дето е бил там. Казваше, че като едно нищо трепели типове като тоя жълтурко. Десетина на закуска и още толкова на обяд. Ще ми се и аз да съм бил там, само това ти казвам.

Бош се извърна и погледна през страничния прозорец. Думите на Маки му даваха възможност да го попита за оръжие и убийства на хора. Ала не можеше да се насили да го направи. Изведнъж единственото му желание бе да се махне.

Маки обаче продължаваше да приказва.

— Опитах се да се запиша за Залива, първия път, обаче не ме взеха.

Хари донякъде си възвърна самообладанието.

— Защо?

— Не знам. Сигурно са пазели мястото за някое негро.

— Или си имал досие.

Бош се беше обърнал и го гледаше. И веднага си помисли, че го е казал прекалено обвинително. Маки също извъртя глава и го изгледа.

— Имам досие, пич, прав си. Обаче това не им пречеше да ме използват, нали?

С това разговорът приключи. След малко влязоха в сервиза.

— Няма смисъл да вкарваме мерцедеса вътре — каза Маки. — Паяка може да свали колелото и тук. Ще свършим за нула време.

— Както кажеш. Сигурен ли си, че не си е отишъл?

— Не, ей го там.

Докато влекачът минаваше покрай двойната врата на гаража, от сенките се появи мъж. Носеше пневматична отвертка в едната ръка, а с другата теглеше маркуча. Бош забеляза паяжината, татуирана на шията му. Затворническо синьо. Нещо в него му се стори познато. В първия момент се уплаши, че пътищата им са се пресичали, че го е арестувал или разпитвал и може би даже го е пратил в затвора, където са му направили татуировката.

Моментално разбра, че трябва да стои надалеч от Паяка откачи мобилния телефон от колана си и каза:

— Нещо против да остана тук и да се обадя?

Маки, който вече слизаше от влекача, отвърна:

— Не, говори си спокойно. Няма да се бавим.

Затвори вратата и почна да сваля гумата на Бош вдигна прозореца и се обади на Райдър.

— Как върви? — попита тя.

— Вървеше добре, докато не стигнахме в сервиза — тихо отвърна Хари. — Струва ми се, че съм срещал монтьора, Ако ме познае, може да си имам проблеми.

— Искаш да кажеш, че може да те познава като ченге, така ли?

— Да.

— Мамка му!

— Точно така.

— Какво да направим? Тим и Рик още са наблизо.

— Обади им се и им кажи какво става. Кажи им да не се отдалечават, докато не си тръгна. Ще остана във влекача колкото може повече. Ако държа мобифона до бузата си и говоря, няма да види лицето ми.

— Добре.

— Надявам се Маки да не тръгне да ни запознава. Обаче май му направих впечатление. Може да реши да се изфука с мен.

— Добре, Хари, само бъди спокоен. Ще се намесим, ако се наложи…

— Не се боя за себе си. Страх ме е за театъра…

— Внимавай, идва.

Някой силно почука по прозореца. Бош се обърна. Маки го гледаше. Детективът свали стъклото.

— Готово — каза Маки.

— Вече?

— Да. Можеш да дойдеш в офиса и да платиш, докато Паяка ти монтира колелото. Ще си бъдеш вкъщи за два часа.

— Върхът.

Все така притиснал телефона до дясното си ухо, Бош слезе и тръгна към офиса, без да показва лицето си на Паяка, продължаваше да говори с Райдър.

— Изглежда, скоро ще си тръгна.

— Добре. Въпросният човек ти монтира колелото. Внимавай на тръгване.

— Естествено.

Щом влезе в малкия офис, Бош затвори телефона. Маки мина зад едно мръсно очукано бюро. Трябваше му доста време, за да пресметне цената с калкулатор.

— Общо сто двайсет и пет — съобщи накрая. — Четири километра теглене и вентилът е три кинта.

Бош седна на стола пред бюрото и извади пари.

— Може ли да получа квитанция?

Докато отброяваше шест двайсетачки и една петарка, слушаше пневматичната отвертка навън. Протегна парите, ала Маки беше зает да чете бележката, която бе намерил на бюрото. Държеше я под ъгъл, който позволяваше на Бош да я види.

Бош я прочете за секунда, ала Маки я гледа дълго, преди да я пусне на бюрото и да поеме протегнатите му банкноти. Прибра ги в касата и затършува за кочана с квитанциите.

— Обикновено Кени пише квитанциите. Обаче нали отиде за пиле.

Хари тъкмо се канеше да отговори, че не му трябва чак толкова много квитанция, когато чу стъпки зад себе си — някой влизаше. Не се обърна, в случай че е Паяка.

— Готово, Ро, само трябва да го откачиш.

Моментът бе опасен. Маки можеше да реши да ги запознае.

— Добре, Паяк — отвърна шофьорът.

— Е, аз си тръгвам.

— Мерси, че ни изчака, приятел. Ще се видим утре.

Паяка излезе. Маки най-после намери кочана в средното чекмедже и надраска нещо, после го даде на детектива. Най-отдолу на квитанцията с детски почерк пишеше сумата.

— Можеш да си тръгваш — осведоми го Маки. — Ей сега ще ти откача колата.

Хари го последва навън. Сети се, че е забравил вестника в кабината на влекача. Зачуди се дали да го остави там, или да се качи и да го вземе, за да го остави в офиса, където Маки гледаше телевизия по време на смяната си.

Реши да го остави на седалката. Беше хвърлил въдица-та. Идваше време да се отдръпне и да види какво ще излезе.

Маки вече беше откачил мерцедеса от влекача и прибираше теглича.

— Мерси, Роланд — каза детективът.

— Само Ро, готин — отвърна Маки. — Чао и друг път гледай да не ходиш в Южния квартал.

— Не ме мисли. Ще се оправя.

Маки се усмихна и му намигна, после пак си свали ръкавицата и му подаде ръка. Хари я стисна и отговори на усмивката му. После погледна ръката му и видя мъничък бял белег в месестата част между палеца и показалеца. Татуировка от колт четирийсет и пети калибър.

— Е, довиждане — каза Бош.

30

Райдър го чакаше. Бош паркира и се прехвърли в нейния форд.

— За една бройка — отбеляза партньорката му. — Оказва се, че сигурно си го познавал тоя тип. Джери Таунсенд. Говори ли ти нещо? Проверихме номера на пикапа му, когато си тръгваше от сервиза, и получихме името му.

— Джери Таунсенд ли? Не, името не ми говори нищо. Обаче го познах по лице.

— През деветдесет и шеста е осъден за непредумишлено убийство. Излежал пет години. Прилича на случай на домашно насилие, обаче повече не успяха да изтеглят от компютъра Басирам се, че ако отворим досието, твоето име ще е там някъде. Затова си го познал.

— Смяташ ли, че може да е свързан със сегашния ни случай?

— Съмнявам се. Сигурно собственикът на сервиза няма нищо против да взима на работа бивши затворници. Те не искат много пари, нали разбираш? А ако мами в ремонтите, кой ще се оплаче?

— Е, да се връщаме и да видим какво ще стане.

Тя превключи на скорост и излезе на Тампа, за да потегли обратно към кръстовището, където се намираше сервизът.

— Как мина с него? — попита Райдър.

— Доста добре. Направих всичко, освен да му прочета статията. Не се издаде с нищо, обаче май захапа.

— Видя ли татуировките?

— Да, свършиха добра работа. Щом ги видя, започна да ме разпитва. Твоята информация за Симънс също ми беше от полза. Неговото име изскочи в разговора. Освен това Маки има белег между палеца и показалеца на дясната ръка. От прищипването.

— Браво, Хари, нищо не си пропуснал. Значи остава само Да чакаме.

— Другите тръгнаха ли си?

— Ще си тръгнат, щом заемем позиция.

Когато стигнаха на кръстовището, видяха, че влекачът на Маки излиза на Роско и потегля на запад.

— Тръгва! — възкликна Бош. — Защо никой не ни предупреди?

В същия момент мобилният телефон на Райдър иззвъня. Тя му го подаде, за да може да се съсредоточи върху и се престрои в платното за ляв завой.

Обаждаше се Тим Марсия. Обясни, че Маки е тръгнал без никой да се обади в сервиза, за да поиска пътна помощ Джексън проверил в аудиоцентъра. По подслушваните линии не били провеждани разговори.

— Може да няма нищо — каза Бош. — Докато пътувах с него, спомена, че ще отиде да хапне.

— Възможно е.

— Вече е наш, Тим. Мерси, че останахте. Предай на Рик нашите благодарности.

— Успех, Хари.

Последваха влекача до търговския площад. Маки влезе в една закусвалня. Не носеше вестника, който Бош беше оставил в кабинета.

— Гладен ли си, Хари? — попита Райдър.

— Не, хапнах, преди да се видим.

Зачакаха.

Мобилният телефон на Бош иззвъня. Обаждаше се Робинсън, който бе втора смяна в аудиоцентъра заедно с Норд.

— Току-що се обадиха за пътна помощ в сервиза. После пренасочиха разговора към мобифона на Маки. Сигурно не е в сервиза.

Бош обясни ситуацията и се извини, че не ги е държал в течение. После попита:

— Къде го викат?

— На Рисида и Партения, някаква катастрофа. Предполагам, че колата е съвсем смачкана. Сигурно ще трябва да я закара в някоя автокъща.

— Добре, следим го.

След няколко минути Маки излезе от ресторанта с голяма чаша безалкохолно, от която стърчеше сламка. Последваха го до Рисида Булевард и Партения Стрийт, където той спря до една тойота със смачкана предница. Друг влекач тъкмо вдигаше втората кола, голям мерцедес, чиято задница бе сплескана при сблъсъка. Маки размени няколко приказки с колегата си — професионална любезност — и се зае с тойотата. На ъгловия паркинг имаше патрулка от ЛАПУ — полицаят вътре пишеше доклад. Бош не забеляза шофьори-е ц реши, че може да са ги закарали в болница.

Маки закара тойотата в една автокъща чак на Ван Найс Булевард. Докато беше вътре, отново се обади Робинсън. Нямало ново повикване за Маки, този път в Нортридж Фелън Сентър — някаква служителка в книжарницата на „Бордърс“ имала нужда от помощ при запалването.

— На тоя тип няма да му остане време да прочете вестника, ако продължи така — изпъшка Райдър.

— Не знам. Чудя се дали изобщо може да чете. На бюрото имаше една бележка и…

— Каква бележка?

— За него. Зяпа я сто часа, обаче не съм сигурен, че разбра какво пише.

— Ти успя ли да я прочетеш? Какво пишеше?

— Беше я оставил някой от дневната смяна. От Виза се обадили да потвърдят одобряването на молбата му или нещо подобно.

Райдър сбърчи чело.

— Какво има? — попита Бош.

— Просто ми се струва странно да кандидатства за кредитна карта. Това ще го направи лесен за откриване, а нали се е опитвал да го избягва.

— Може да се е почувствал в безопасност.

От автокъщата Маки отиде направо в търговския център и помогна на жената от книжарницата да запали. После потегли към сервиза. Когато стигна там, наближаваше десет. Помръкващите надежди на Бош отново се съживиха, когато погледна с бинокъла от площада оттатък улицата и видя, че Маки тръгва към офиса.

— Все още имаме шанс — каза Хари. — Взел е вестника.

Трудно можеха да следят Маки в сервиза. Две от стени-Те на предния офис бяха стъклени и там нямаха проблем. Ала вратите на гаража вече бяха затворени и обектът често изчезваше там, където Бош не го виждаше.

— Искаш ли аз да наблюдавам? — попита Райдър.

Бош отпусна бинокъла и я погледна. Едва различаваше лицето й в мрака.

— Няма нужда. Нали ще шофираш. Защо не си починеш? Днес те събудих адски рано.

И отново вдигна бинокъла.

— Нищо ми няма — отвърна Киз. — Когато решиш, че имаш нужда от почивка…

— Освен това почти се чувствам отговорен за тоя тип-прекъсна я Хари.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали разбираш, всичко. Имам предвид, можехме просто да го приберем и да го поизпотим в ареста, да се опитаме да го пречупим. Обаче ние избрахме тоя начин и планът беше мой. Аз съм отговорен.

— Пак можем да го поизпотим. Ако сега не успеем, сигурно ще се наложи да го направим.

Мобилният телефон на Бош иззвъня.

— Може би най-после ще ни зарадват с нещо — въздъхна той.

Обаждаше се Норд.

— Нали казахте, че тоя тип бил завършил гимназия, Хари?

— Да, защо?

— Току-що се обади да му прочетат статията по телефона.

Бош рязко се изправи на седалката. Бяха в играта. Нямаше значение как съдържанието на репортажа ще стигне до Маки. Най-важното бе, че е поискал да знае какво пише във вестника.

— На кого се обади?

— На някоя си Мишел Мърфи. Най-вероятно старо гадже. Попита я дали още получава вестника всеки ден, като че ли не беше сигурен. Тя потвърди и той я помоли да му прочете статията.

— Говориха ли за нея?

— Да. Тя го попита дали е познавал момичето, за което пише във вестника. Маки отговори отрицателно, обаче после прибави: „Познавах пистолета“. Точно така се изрази, му заяви, че не искала да знае нищо за това, и му затвори.

Бош се замисли. Театърът бе успял. Бяха подритнали камък, лежал непокътнат цели седемнайсет години. Обзе го възбуда.

— Можеш ли да ни прехвърлиш записа тук? — попита той — Искам да го чуя.

— Мисля, че мога — отвърна Норд. — Ще повикам някой От техниците и… Ще ти се обадя пак: Маки се обажда на някого.

— Чакам.

Бош затвори, за да даде възможност на Норд да продължи с подслушването, и набързо разказа на Райдър за разговора на Маки с Мишел Мърфи.

— Може да извадим късмет, Хари — каза тя.

Детективът наблюдаваше Маки с бинокъла. Маки седеше зад бюрото в офиса и приказваше по мобилния си телефон.

— Хайде, Маки — прошепна Бош. — Изплюй камъчето. Изпей ни историята.

Ала обектът затвори мобифона. Разговорът бе прекалено кратък, за да измъкнат нещо от него.

След десет секунди Норд пак се обади.

— Току-що позвъни на Били Блицкрига.

— Какво каза?

— „Може да съм загазил“. И още: „Може да се наложи Да се чупя“. Бъркхарт го прекъсна: „Не ми пука какво става, не дрънкай за това по телефона“. Уговориха се да се срещнат след края на смяната на Маки.

— Къде?

— Най-вероятно в къщата. Маки каза: „Вкъщи ли ще си?“ и Бъркхарт потвърди. „Ами Белинда, още ли е там?“-попита Маки. Бъркхарт отвърна, че тя щяла да спи, да не се притеснявал за нея. И затвориха.

Новата информация нанесе смазващ удар върху надеждите на Бош да разрешат случая още тази нощ. Ако Маки ц Бъркхарт се срещнеха в къщата, нямаше да ги чуват. Щяха да пропуснат признанието, заради което бяха организирали цялото това наблюдение.

— Обади ми се, ако позвъни на някой друг — бързо каза Хари и затвори.

— Нещо лошо ли? — попита Райдър. Явно се бе досетила по гласа му.

— Да.

Бош й предаде съдържанието на разговорите и й обясни препятствието, с което щяха да се сблъскат, ако Маки и Бъркхарт се срещнеха, за да обсъдят проблема зад затворена врата.

— Не е чак толкова лошо, Хари — заяви Киз. — Той е направил сериозно признание пред оная Мърфи и още едно, по-малко, пред Бъркхарт. Близо сме, не унивай. Дай да го обмислим. Какво можем да направим, за да ги накараме да се срещнат извън къщата? Например в „Старбъкс“ или на подобно място?

— Да бе, как ли не. Маки да си поръча капучино.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Даже да ги изкараме от къщата, как ще се приближим до тях? Не можем. Трябва да е по телефона.

— Просто ще чакаме да видим какво ще стане. В момента не можем да направим нищо повече. Виж, добре е да чуем какво ще си кажат, обаче това не е краят на света. Маки вече е казал по телефона, че може да се наложи да се чупи. Ако избяга, съдебните заседатели ще го приемат като проява на гузна съвест. И ако използваш бягството му и всичко друго, което имаме на запис, може да успеем да изкопчим още от него, когато накрая го приберем. Така че не всичко е изгубено, нали?

— Да.

— Искаш ли да се обадя на Ейбъл? Той би трябвало да знае какво става.

— Да, обади му се. Всъщност няма какво да докладваме, обаче му се обади.

— Успокой се, Хари.

Бош престана дай обръща внимание. Вдигна бинокъла и го насочи към Маки, който продължаваше да седи зад бюрото. Изглеждаше дълбоко замислен. Другият от нощната смяна, сигурно Кени, седеше с вдигнато нагоре лице и гледаше телевизия. Смееше се на нещо.

Маки нито се смееше, нито гледаше. Главата му беше сведена. Взираше се в паметта си.

Времето до полунощ се проточи в най-дългите деветдесет минути наблюдение, които си спомняше Бош. Докато чакаха затварянето на сервиза, когато Маки щеше да се отправи на срещата си с Бъркхарт, не се случи нищо. Телефоните мълчаха. Маки не мръдна от бюрото и Хари не успя да измисли план за предотвратяване на срещата или за проникване в къщата. Като че ли всички бяха замръзнали, докато часовникът не показа дванайсет.

Накрая външното осветление на сервиза угасна и двамата мъже го затвориха. На излизане Маки носеше вестника, който не можеше да прочете. Бош знаеше, че ще го покаже на Бъркхарт и двамата най-вероятно ще разговарят за убийството.

— И ние няма да сме там — измърмори той, докато наблюдаваше Маки с бинокъла.

Маки се качи на камарото и шумно форсира двигателя, лед като го запали. После излезе на Тампа и потегли на юг към дома си, мястото на срещата. Райдър изчака малко и напусна паркинга, престрои се през северните платна на Тампа и също пое на юг. Бош се обади на Норд в аудиоцентъра и съобщи, че Маки е приключил смяната си и трябва Да продължат с подслушването на къщата.

Фаровете на Маки бяха на три преки от тях. Почти нямаше движение и Райдър шофираше на безопасно разстояние. На минаване покрай паркинга, където беше оставил колата си, Бош хвърли поглед към мерцедеса, просто за да се увери, че е там.

— Опа! — възкликна Киз.

Маки направи обратен завой и се насочи срещу тях двамата.

— Какво да правя, Хари? — попита Райдър.

— Нищо. Не прави нищо забележимо.

— Той се връща към нас. Сигурно е забелязал опашката!

— Спокойно. Може да е видял моята кола на паркинга.

Гърленото ръмжене на камарото се чуваше много преди да се разминат с него. Звучеше заплашително и злобно, като чудовище, връхлитащо ги с гневен рев.

31

Старото камаро профуча покрай Бош и Райдър, без да намали скоростта. Маки мина на червено при Сатикой и фаровете му се отдалечиха на север.

— Какво беше това? — ахна Киз. — Мислиш ли, че е забелязал опашката?

— Не.

Мобилният телефон на Бош иззвъня и той моментално отговори. Обаждаше се Робинсън.

— Току-що прие автоматично пренасочено обаждане. Повикаха го на адрес.

— Къде?

— Повреда на „Рейгън“. Близо до надлеза на Тампа Авеню. Близо е. Каза, че отива веднага.

— Добре. Следим го.

Бош затвори телефона и каза на Райдър да обърне, като й обясни, че прикритието им е невредимо, че Маки просто бърза да изтегли клиент.

Когато стигнаха до кръстовището на Тампа и Роско, влекачът тъкмо излизаше от потъналия в мрак сервиз. Маки не се разтакаваше.

Тъй като знаеха къде отива обектът на наблюдението им, Райдър можеше да си Позволи да се движи на по-голямо разстояние. Така нямаше опасност да ги забележи в огледалото. Потеглиха на север по Тампа към магистралата „Рейгън“ — бившето шосе 118, което прекосяваше северната част на Долината в посока изток — запад, една от малкото пътни артерии, които все още не бяха денонощно задръстени от трафик. Носеше името на покойния губернатор и президент й водеше до Сайми Вели, където се намираше президентската библиотека на Рейгън. Хари винаги мислеше за шосето просто като за сто и осемнайсето.

Рампата за западното платно излизаше от Тампа Авеню. Райдър намали и изчака, докато наблюдаваха влекача да завива наляво и да изчезва по рампата. Последваха го и когато потеглиха надолу по рампата, моментално видяха, че имат проблем. Повредената кола не се намираше на магистралата, както им бе казала Норд, а на входната рампа. Бързо се приближаваха към влекача, отдалечен на петдесетина метра от тях. Той даваше на заден към малък червен автомобил, чиито аварийни светлини мигаха.

— Какво ще правим, Хари? Ако спрем, ще ни види.

Имаше право. Щяха да нарушат прикритието си.

— Подмини го — отвърна Бош.

Трябваше да мисли бързо. Знаеше, че щом излязат на магистралата, могат да отбият отстрани и да изчакат Маки Да мине покрай тях с повредената кола. Обаче имаше риск, можеше да познае форда на Райдър или даже да спре, да провери дали не се нуждаят от помощ. Ако видеше, с наблюдението щеше да е свършено.

— Имаш ли карта?

— Под седалката.

Райдър подмина повредената кола и влекача. Хари бръква под седалката и извади дебелия том. Щом се отдалечиха °т Маки, включи лампичката над таблото и прелисти страниците. Този том с карти беше шофьорската библия н Анджелис. Бош имаше дългогодишен опит с него и бързо откри страницата, представяща тази част от града. Проучи ситуацията и даде упътвания на партньорката си.

— Следващият изход е Портър Ранч Драйв. На около километър и половина. Завиваме и продължаваме надясно после пак надясно по Риналди. Така се връщаме обратно на Тампа. Или ще изчакаме на надлеза, или просто ще продължим по кръга.

— Предлагам да изчакаме горе — отвърна Райдър. — Ако продължим по рампата със същата кола, може да ни забележи.

— Съгласен.

— Не ми харесва, обаче не виждам да имаме друг избор.

Бързо стигнаха до изхода на Портър Ранч.

— Погледна ли колата на клиента? — попита Бош. — Аз търсех картата.

— Малка, чуждестранна. Вътре като че ли имаше само един човек. Фаровете на влекача бяха прекалено мощни, за да различа нещо друго.

Престроиха се в платното за Портър Ранч Драйв. Райдър зави надясно, после още веднъж и потеглиха обратно към Тампа. Наложи се да спрат на светофара при Корбин, но после Киз се увери, че наоколо е чисто, и мина на червено. По-малко от три минути след като бяха подминали влекача, отново пътуваха по Тампа. Райдър отби отстрани в средата на надлеза. Бош отвори вратата и каза:

— Ще ида да погледна.

Слезе от колата. От този ъгъл не виждаше влекача, ала предупредителните лампи върху кабината хвърляха светлина над изходната рампа.

— Вземи радиостанцията, Хари — извика му Райдър.

Той се наведе в купето и я взе.

По магистралата нямаше много движение, но въпреки това преминаващите коли ревяха под тях. Бош стигна рампата и погледна. Фаровете на влекача все още ха мрака.

След миг забеляза, че мигащите фарове на повредената кола ги няма. Вгледа се по-внимателно и установи, че тя вече не е на рампата. Плъзна очи надолу към магистралата и видя червените светлини на десетки автомобили, движещи се на запад в далечината.

Отново насочи вниманието си към влекача. Нищо не помръдваше. Нямаше и следа от Маки.

Бош вдигна радиостанцията до устата си и натисна копчето.

— Киз?

— Да, Хари?

— Ела веднага.

И закрачи надолу по рампата, като извади оръжието си. След трийсет секунди зад него проблеснаха фарове и Райдър спря отстрани. Слезе с фенерче и двамата продължиха заедно.

— Какво става? — попита партньорката му.

— Не знам.

Маки го нямаше нито във влекача, нито наоколо. Гърдите на Бош се свиха. Инстинктивно знаеше, че нещо не е наред. Колкото повече се приближаваха, толкова повече го осъзнаваше.

— Какво ще му кажем, ако е там и всичко е наред? — прошепна Райдър.

— Не е.

Фаровете на влекача ги заслепяваха и Бош разбираше, че са в уязвимо положение. Не можеше да види никой пред влекача. Мина надясно, за да се отдалечи от Райдър. Тя не можеше да се отдръпне наляво, защото щеше да излезе на платното.

По рампата изрева камион, вдигна вонящ на бензин вятър и разтърси настилката. Хари крачеше сред бурените, с Които беше обрасъл склонът над рампата. Все още не виждаше никого.

Не разговаряха. Ревът от трафика по магистралата отекна под надлеза. Трябваше да викат, за да се чуят, и това да ги разсейва.

Когато стигнаха при влекача, отново се приближиха един към друг. Бош провери в купето. Нямаше и следа от Маки. Моторът работеше. Той мина отзад и погледна осветената от фаровете земя. Черни, образуващи дъга следи от гуми водеха до задната страна на влекача. На чакъла се въргаляше една от мазните кожени ръкавици на Маки.

— Дай ми фенерчето — каза Бош и когато го взе, забеляза, че е от късите каучукови модели, одобрени от началника на полицията, след като един полицай бе записан на видео да бие заподозрян с тежък стоманен фенер.

Насочи лъча към задната страна на влекача и го плъзна отдолу.

По тъмната стомана лъщеше кръв. Не можеше да се сбърка с масло. Беше червена и истинска. Бош приклекна и насочи лъча под камиона. И там бе тъмно.

Видя тялото на Маки, сгърчено до задния диференциал. Половината му лице беше окъпано в кръв от дълга дълбока рана, разсичаща лявата половина на главата му. Синята му униформена риза бе кафяво-червена от кръв. Явно имаше и други рани. Чаталът на панталоните му бе тъмен от кръв, урина или и двете. Едната ръка беше странно извита и от разкъсаната плът стърчеше бяла кост. Тя бе притисната към гърдите на Маки, които неравномерно се надигаха. Още беше жив.

— Господи! — ахна Райдър зад гърба му.

— Повикай линейка! — нареди той и пропълзя под камиона.

Чуваше стъпките на Райдър да хрущят по чакъла — тя тичаше към колата си. Приближи се колкото можеше повече към Маки. Знаеше, че е възможно да унищожи улики на местопрестъплението, ала нямаше друг начин.

— Чуваш ли ме, Ро? Ро, кой го направи? Какво стана?

Маки като че ли се размърда. Устните му се раздвижиха и Бош видя, че долната му челюст е счупена или разместена. Движенията й бяха некоординирани. Сякаш Маки за пръв път се опитваше да я използва.

— Не бързай, Ро. Кажи ми кой го направи. Видя ли го?

Маки прошепна нещо, но ревът на една бясно префучала по рампата кола заглуши гласа му.

— Повтори, Ро. Повтори го.

Бош се провря напред и наведе глава към устата на Маки. Чу хриптене, после шепот.

– … суърт…

Детективът се отдръпна и погледна Маки. Насочи лъча на фенерчето към лицето му с надеждата, че ще го разбули. Костта около лявото око на нещастника също бе разбита я кървеше. Нямаше да оцелее.

— Ро, ако имаш да казваш нещо, кажи го сега. Ти ли уби Ребека Верлорън? Там ли беше оная нощ?

Наведе се напред. Даже Маки да отговори нещо, звукът бе заглушен от друга кола. Когато Хари отново вдигна глава, Маки изглеждаше мъртъв. Бош допря два пръста до окървавената му шия и не напипа пулс.

— Ро? Роланд, жив ли си още?

Единственото невредимо око бе отворено, ала замъглено. Хари насочи светлината в него и не видя движение на зеницата. Маки беше мъртъв.

Предпазливо изпълзя изпод камиона. Райдър вече беше дошла и чакаше, нервно скръстила ръце на гърдите си.

— Линейката пристига.

— Обади им се да не идват.

Хари й подаде фенерчето.

— Ако смяташ, че е мъртъв, трябва да го потвърдят.

— Не се бой, мъртъв е. Само ще унищожат уликите на Местопрестъплението. Обади им се да не идват.

— Той каза ли ти нещо?

— Звучеше като „Чатсуърт“. И толкова. Не успях да чуя друго.

Райдър закрачи назад-напред.

— Господи, ще повърна.

— Тогава се отдалечи от местопрестъплението.

Тя заобиколи зад колата си. На Бош също му призляваше, ала знаеше, че ще се овладее. Причината не беше на разкъсаното тяло на Маки. Също като Райдър, Хари бе виждал и по-ужасни неща. А заради обстоятелствата, инстинктивно разбираше, че това не е злополука. Това беше убийство. И именно той бе станал причина за него.

Гадеше му се, защото току-що бяха убили Роланд Мака заради него. И с тази смърт може би бяха изгубили връзката с убиеца на Ребека Верлорън.