Хотели. Втора стая

8.

20 май 2010 година

Луи остава в ареста за още 24 часа

Държа ви в течение. ЖМЗ

Очевидно такъв род есемеси Жан-Марк Зерки изпращаше на своите клиенти и по-конкретно на бъдещата съпруга на един от своите клиенти. Без поздрав, без да изрази каквото и да било съжаление или съчувствие. Деловит до крайна степен. Професионалист напълно в духа и буквата на Наказателния кодекс.

От друга страна, какво бих могла да му отговоря, ако бе подхванал диалог, белязан от сянка на човечност? Че се отегчавам сама в моя замък от хиляда квадратни метра? Че се колебая дали да плача от сутрин до вечер, или да грабна един кози крак и да вдигна целия паркет на въпросния замък? Че без Луи се чувствам изгубена?

Моят мустакат професор, за когото, ако си спомняте, вече съм ви споменавала, обичаше да напомня на своите студенти: „Едно клише винаги си остава клише. Десет клишета вече са стилистична фигура“. И бързаше да добави: „Стига да можете да я приемете“. В такъв случай бих могла да кажа, че си скубя косите, че гриза до кръв ноктите си, че се въртя като животно в клетка, че съм престанала да се храня, че без моя мъж съм само една безплътна сянка... Нищо от това не бе вярно и въпреки това не бях далече от подобно състояние.

Онова, което мустакатият господин с неговата вездесъща мъдрост не би могъл да предвиди, бе до каква степен моят любовник ми липсва чисто физически. Липсва ми еротично. Имам предвид осиротялото легло, но също така осиротелите ми устни, гърди, бедра, вагина... Лишени от съответните негови мъжки атрибути и ежедневните съчетания с тях. Наистина ежедневни, защото от една година насам не минаваха и дванайсет часа, без да сме правили любов или да се отдаваме на сексуални игри, пък били те и генитални ласки, докато дремем под завивките.

Откритите записи в сутерена би трябвало да поохладят страстите ми. Всяка жена на мое място би се почувствала предадена, омърсена, унизена, макар въпросните сцени да се бяха случили много преди началото на нашата връзка. Всяка би трябвало да избяга час по-скоро от това похотливо чудовище, от този сатир, от този маниак, изпаднал в пълна зависимост от всякакви форми на секс.

Ала ето че аз продължавах да изгарям вътрешно, в плен на огън, който ставаше все по-буен с всеки изминал час, прекаран без него. Дали именно тази лудост, този неистов и непристоен порив не ме бяха привлекли в началото към него, а след това ме бяха заразили до степен да преодолея всички задръжки и да преодолея всички препятствия, за да погубя самата себе си, противно на здравия разум? Нима можех да го упрекна за това?

През онзи ден се галих няколко пъти последователно, изтегната на леглото с предпочитаното от него бельо, полупрозрачно бюстие, сутиен без презрамки и прашки от розова дантела, които той ми бе донесъл една вечер в „Шарм“ и които имаха за мен стойност, обратно пропорционална на частта от тялото ми, която прикриваха.

В този момент не знаех какво друго бих могла да направя за него, освен да се отдам на удоволствието. А и какво би могъл да очаква той от мен, ако не да изпитам наслада в негова чест? Сексът се бе превърнал в наш безмълвен, невидим език и аз не виждах какво друго послание бих могла да му отправя отвъд стените на затвора.

Въпреки това чувствената наслада не ми донесе радост. Пръстите ми действаха вътре в мен със сила, едва ли не с ожесточение. Мастурбирах така, сякаш се блъсках яростно и безпомощно в стена, отнасяйки се към вагината си без всякаква милост. Няколкото оргазма, които успях да постигна в резултат от всичката тази грубост, не притежаваха нежното ухание на онези, които той ми доставяше. Те ми подействаха по-скоро като плесници и ме накараха да се сгърча като мокро бельо. Накрая се отпуснах задъхана и останала без сили, в плен на странно състояние, в което дори удоволствието имаше горчив привкус.

– Включи БТВ! Бързо!

Обаждането на София прозвуча като заповед. Помислих си, че се е случило нещо сериозно. Или значимо. Или чисто и просто важно. Не бях гледала този канал, откакто напуснах кулата „Барле“. Все пак взех дистанционното и включих телевизора на обхват 24.

– Готово ли е? Гледаш ли?

Очаквах да видя Луи сред тълпа журналисти, а до него адвокатът робот Зерки, ала на екрана се появи безличната физиономия на някакъв плешив петдесетгодишен тип. Надписът отдолу гласеше: Антоан Гобер – председател на АРВУОУ, Париж, ІІІ район.

Въпросната личност, в небесносиня риза и копринен шал, не ми говореше нищо. В замяна на това веднага различих на втори план витрината на галерията „Соваж“.

– Кой е този тъпак? – вяло запитах аз.

– Този тъпак е същият, който изпрати твоя мъж да спи при ченгетата.

– И какво означава АРВУОУ?

– Потърсих в мрежата. Това е Асоциация на родителите на вярващи ученици от обществените училища. Много мило, нали?

– Почакай... Искам да чуя.

Ушите ми бяха писнали от вълнение и се наложи да усиля звука, за да разбера какво дърдори тази симпатична особа:

„... положението е ясно: ние, родителите на ученици, няма да гледаме безучастно как някои съмнителни личности, самозвани защитници на съвременното изкуство и на свободата на изразяване, си позволяват да превръщат децата ни в жертви на неприкрита порнография. При това едва ли не пред вратите на училищата. Затова сега сме тук. Ако не дадем израз на възмущението си днес, докъде ще се стигне утре? Може би до продажба на сексуални играчки в детските градини? В крайна сметка това са играчки, нали?“

– Виж, това е идея! – изкиска се в слушалката София.

– Шшт! – накарах я да млъкне аз, за да чуя продължението.

„Значи, доколкото разбирам, намеси се младежкият глас на журналистката, нямате намерение да оттеглите жалбата срещу галерията „Соваж“, представяна от Луи Барле?“

– Отлично ме разбрахте. Изобщо нямаме такова намерение.

– Само че изложбата на художника, която е в основата на проблема, бе закрита, така че...

– Може би, но онова, на което нашите деца са станали свидетели, няма да изчезне от паметта им, както се сваля картина от стената. Злото е сторено. И именно затова ние искаме възмездие.“

– Общо взето, доста добре говори като за тъпак – заключи София, докато междувременно лицето на Антоан Гобер изчезна от екрана, за да отстъпи място на друг репортаж.

Самата аз бях стигнала до същото заключение. А освен това бих искала да бъда на мястото на интервюиращата.

София така добре ме познаваше, че вече бе отгатнала онова, което не бях казала на глас:

– Защо не вземеш да поговориш с него?

– Какво имаш предвид?

– Ами аз вече се обадих в седалището на... АРВУОУ, май така беше. Направих гласа си сладък като на стюардеса. Така че след два часа имам среща с негово величество Антоан Гобер.

– И под какъв предлог?

– Чистата истина. Е, почти: две студентки по журналистика трябва да подготвят курсова работа до утре сутринта. Да знаеш, че по телефона мога да бъда много убедителна.

За пръв път от много дни се засмях и одобрих нейния план.

Следобедният топъл и лепкав дъжд тъкмо бе престанал, когато стигнахме до номер дванайсет на доста буржоазната улица „Аркад“, на две крачки от „Мадлената“.

Секретарка с посивял кок ни накара да изчакаме няколко минути, докато „председателят Гобер“ благоволи да ни приеме.

На живо беше още по-грозен, с издадена напред и увиснала долна челюст и месесто лице, от което ми се повдигаше.

– Заповядайте, госпожици – посочи ни той два протрити фотьойла.

Кабинетът му имаше зловещ на вид, слабо осветен, с благочестиви картини по стените, а редом с тях портретите на всички папи от последните петдесет години. Дори Йоан-Павел ІІ към края на дните си изглеждаше по-изпълнен с живот и приветливост от нашия домакин.

– Слушам ви – подкани ни той, като разтегна устни в уродлива усмивка. – Целият съм слух за вашите въпроси.

Кой нормален човек използваше все още израз като „целият съм слух“?

– Бихме искали да разберем защо експозицията в галерия „Соваж“ толкова сериозно ви е разтревожила – започнах атаката аз с твърде общ и като цяло безобиден въпрос. – В крайна сметка не за пръв път се показват пред публика сексуални сцени. Доколкото си спомням, преди няколко години в центъра „Помпиду“ имаше ретроспективна изложба Мъжко/Женско, където някои експонати не бяха по-малко провокативни.

– Напълно сте права, госпожице. Диренията на художниците в областта на такъв фундаментален проблем като човешката сексуалност ни най-малко не ме смущават. Всеки е свободен да разработва предпочитаните от него теми както намери за добре... Самият аз често посещавам музеи, за да се насладя на голи творби, дело на Микеланджело или на Ботичели. Не там е проблемът.

– А къде е тогава? – намеси се София с малко по-агресивен тон. – Децата, които така старателно се опитвате да закриляте, също посещават Лувъра. Те също виждат голи гърди и статуи с пишки.

Жабата в човешки образ пред нас замръзна на стола и шумно преглътна, преди да продължи:

– Изопачавате ситуацията, госпожице. Аз не се опитвам да прикрия всякаква голота от очите на нашите деца. Тя може да бъде плод на безспорни художествени постижения, доказателство за което са приведените от мен примери. А при всички случаи би било непосилна задача. В наши дни голотата е навсякъде: в киното, по телевизията, по рекламите. Това е положението. До известна степен е налице културен феномен, с който трябва да се съобразяваме.

– В такъв случай не разбирам – настоях аз. – Защо тогава сте така зле настроени към тази изложба и към нейните организатори?

Той заби малките си жестоки очички в мен, подобно на рибарска кука в гърлото на риба, явно решен да не ме изпусне.

– Защото тази изложба, както вие я наричате, не само показва пред децата пишки и катерички, които децата рисуват по стените на тоалетните. Там тези органи се показват в действие и в пълен разрез с нормалните полови отношения, белязани от уважение към личността на другия. Това изобщо не е никакво изкуство... чисто и просто порнография, изложена на показ посред улицата!

– Значи, на вас ви е известно какво представляват нормалните полови отношения, белязани от уважение към личността на другия? – клъвна го София.

Намекът за грозотата му и за ограничените му възможности в интимния живот бе напълно ясен. Приятелката ми сигурно едва се сдържаше да не се изкиска и да му подхвърли нещо като „Що не си видите мутрата-страстоубийка?“.

Така или иначе, злото бе сторено и председателят на АРВУОУ вече беше наясно с нашата игра. Той дори понечи да стане, изплашен за собствената си сигурност, но после се съвзе и реши на свой ред да премине в настъпление:

– Кои сте вие всъщност? Какво искате от мен?

– Казвам се Анабел Лоран – заявих аз, сваляйки картите. – И бих искала да преосмислите жалбата, която сте подали срещу галерия „Соваж“ и господин Барле.

– И защо, моля ви? – запита той с далеч не толкова ласкав тон.

– Защото...

Всъщност какъв довод бих могла да изтъкна, освен любовта си към мъжа, който бе пострадал заради него?

– ... Защото предстои аз и Луи Барле да сключим брак. И ако можех да избирам, бих предпочела това да не става в залата за свиждания на затвора „Санте“.

В отговор на моята откровеност той само примигна, след което лицето му отново придоби лукаво и злобно изражение.

– Вижте какво, безкрайно съжалявам, но изобщо не ме интересува дали преча по някакъв начин на брачните ви проекти. Смятам, добре разбирате за какво става въпрос в случая...

– Прекрасно разбирам. И мисля, че имахте възможност надълго и нашироко да споделите възгледите си пред общественото мнение. Сега просто ви моля да не упорствате и да...

– Не, но вие какво си въобразявате? – провикна се внезапно той. – Че правя това само за да се покажа по телевизията ли? За да си правя реклама? Когато човек има убеждение и преди всичко морал, те не изчезват, когато камерите престанат да заснемат! Няма да отстъпим нито на крачка от интересите на нашите деца! Чувате ли ме? Нито на крачка!

– И според вас тяхната закрила означава ли, че един невинен човек трябва да попадне в затвора? – възразих аз.

– За това е трябвало да се мисли, преди всички тези гнусотии да бъдат показани на улицата. Много лесно е да извършиш някакво безчинство, а след това да плачеш!

Очевидно бе, че този тип няма да отстъпи така лесно. Боях се дори, че нашата намеса може дори повече да го настърви и да го накара да даде на случая още по-широка гласност. Това за него бе добре дошло. Замесването на Луи, който, макар не толкова известен, колкото своя брат, но чиято фамилия бе достатъчно да привлече вниманието, предоставяше на Гобер широк простор за действие, от който той очевидно бе готов да се възползва. Що се отнася до позоваването на морала, така, както той го разбираше, с него несъмнено смяташе да приключи разговора.

– Остави го – прошепна ми София. – Не го ли виждаш какъв глупак е?

Без да му дадем време дори да даде израз на възмущението си, двете напуснахме кабинета.

Толкова бях ядосана, че отклоних предложението на София да полеем с по един коктейл разочарованието си, и се прибрах направо в дома Марс, където пред вратата ме посрещна неочакван посетител.

– Здравей, Ел.

Пред мен с непринуден вид, едва ли не усмихнат, стоеше Давид, в поло, с платнен панталон и преметнат върху раменете пуловер. Красив и слънчев, какъвто само той умееше да бъде. Със свое особено сияние.

– Здравей... – отвърнах сподавено аз.

– Сигурно си изненадана, че ме виждаш... Научих за Луи.

В отговор раздразнено свих рамене и вдигнах вежди. Какво бих могла да добавя? Как бих могла да приема съчувствието му?

– Държах да ти кажа, че искрено съжалявам. И че съм готов да ви помогна... По-скоро да му помогна. Все пак ми е брат.

Въпреки миналото. Въпреки предателството. Въпреки теб, мен, Анабел, и направения от теб избор. Ала той дори не спомена открито за тези свои резерви, които личаха в извивките на гласа му и в смутения му поглед.

– Много мило. Само че той си има добър защитник.

– Зерки – одобрително допълни той. – Той е отличен адвокат.

– Познаваш ли го?

– Аз бях този, който преди години го свързах с Луи. Ала в подобни случаи един адвокат не е достатъчен, за да се справи.

– Какво предлагаш? – запитах все още твърде предпазливо.

Усмивката му стана по-широка. Същата онази усмивка, която бе способна да сломи всякаква съпротива, да преодолее всякакви резерви и да приобщи и най-разколебания събеседник. Усмивката на политик, която тъй добре познавах от времето на нашата връзка.

– Като начало те каня на вечеря. Така ще имам възможност да споделя мнението си и да ти обясня по какъв начин се надявам да измъкна от тази каша глупавия си брат.

– Няма ли да вечеряш с Алис?

– Не и тази вечер. Тя посреща родителите си, които пристигат от провинцията.

Не отвърнах нищо, вперила поглед към улица „Тур де Дам“, сякаш отговорът как да постъпя щеше да се появи от някой съседен дом, от дома на прочутия актьор Талма например. Той непременно би могъл да ми подскаже какво да направя.

Луи със сигурност не би одобрил подобно неочаквано сближаване. Ала разведряването в отношенията до известна степен ми носеше облекчение. Макар вината ми да си оставаше, все пак вече не я чувствах така остро.

– Окей. Но някъде в квартала, нали? – подсказах аз за собствено успокоение.

– Щом така искаш. Има един малък италиански ресторант на авеню „Трюден“.

– Много добре.

„Пицета“ напомняше по-скоро квартална гостилница, отколкото изискан ресторант, но тълпата вътре показваше, че не може да се оплаче от липса на клиенти.

Още щом влязохме, сервитьорът ни отведе до запазена маса, недалеч от бара и от редиците бутилки с италиански вина, от което предположих, че Давид предварително е планирал вечерта. Реших да не придавам особено внимание на това и се постарах да се държа достойно. Не желаех да му отстъпвам ролята на спасител, на супермен, изскочил в подходящия момент от своето убежище, нито пък да се показвам като ревла, която се нуждае от утеха.

Ето защо, още щом седнахме на масата пред две чаши мартини, минах в настъпление:

– И така, какво мислиш за случилото се с Луи?

Пред очите ми се мяркаше лицето на Давид като момченце до коледната елха и се наслагваше върху образа му на възрастен. Ала те нито за момент не съвпадаха напълно и като гледах сериозното му изражение, се отказах да засягам тази чувствителна тема. Поне засега.

– Не искам да те тревожа прекалено, но по всичко личи, че здравата е загазил.

Каза това без какъвто и да било драматизъм, но достатъчно убедително.

– Защо?

– Наистина ли не ти е ясно?

Сервитьорката постави пред нас две димящи чинии „пакери“ с риба тон и аспержи, след което едва чуто ни пожела „добър апетит“ и ни остави насаме.

– Виж какво, ако си решил да ми говориш с недомлъвки... – възразих аз.

За да му покажа своята решителност, дори не погледнах към апетитно изглеждащата порция в чинията.

Той забоде вилицата в своята и кимна с полузатворени очи.

– Добре. Само че това, което ще ти кажа, не е тайна за никого: Луи е маниак.

– Маниак... – престорих се, че разбирам аз.

– Анабел... Не на мен тия. Чудесно разбираш какво имам предвид. Луи е сексуален маниак. Та той е самоходен пенис. Или, ако предпочиташ, хиперсексуален.

– Окей, окей... Дадено – отвърнах раздразнено. – Разбрах от първия път.

– И то не от вчера – продължи той със същия печален тон.

Вече ми бе говорил по този начин за брат си на двора в болницата „Макс Фурестие“ в Нантер, докато се опитваше да хвърли върху него отговорността за моето наемане чрез „Нощни красавици“: „Луи е ловец, така да се каже... Непрекъснато в дирене на свежа плът“.

– Каква връзка има това с настоящото положение? – запънах се аз.

– Връзката е в това, че не за пръв път неговата пристрастеност към секса го поставя в осъдителна ситуация.

Казваше ми твърде много или не достатъчно.

– Така ли? Дай ми пример.

– Примери колкото щеш. Но ми се струва, че не аз съм човекът...

– Хайде, продължавай! – подканих го аз. – Поне един пример...

Той лапна парченце аспержа, бавно го задъвка и накрая подхвърли:

– Преди десетина години...

– Е, и?

– ...Луи бе арестуван за ексхибиционизъм на публично място.

За момент изгубих дар-слово. Луи, мъжът, когото обичах повече от всичко на света... Не можех да си го представя като някой от онези отвратителни господа с шлифери, които дебнат пред училищата, за да ги разтворят пред замръзналите от изумление момиченца. Подобна роля никак не се връзваше с представата за онзи Луи, когото познавах.

– Какво разбираш под „ексхибиционизъм“?

– Уверявам те, че Луи не е от онези, които се разголват пред девойчетата.

Гнусната картина, която рисуваше въображението ми, мигом изчезна и аз въздъхнах с облекчение.

– А в такъв случай какво е сторил?

– Хванали са го да прави любов в кола със своя приятелка. Посред бял ден, на оживена улица.

Едва се сдържах да не се усмихна. Макар да знаех, че законът не допуска такива неща, не виждах в подобна постъпка нещо кой знае колко осъдително. Нищо, което двамата с него не бихме се опитали да направим. И ако автомобилната любов все още отсъстваше от нашия арсенал, тази случка ме насърчаваше по-скоро да я прибавим към нашите еротични приоритети.

– Сещам се какво се каниш да ми кажеш: не е кой знае какво.

– Точно така – съгласих се аз.

– Проблемът е в това, че в резултат брат ми вече е регистриран в полицията за престъпление, свързано с посегателство върху обществения морал. И мога да те уверя, че в сегашния случай това никак не говори в негова полза.

– Бил ли е осъждан досега?

– Не. Всеки път се измъкваше с глоба и строго мъмрене от страна на съдията.

Всеки път. Това означаваше, че епизодът в колата не е бил единствен по рода си.

Погледнах към клиентите на съседните маси. Все още млади мъже и жени, доста привлекателни и прилични на вид. Запитах се кои от тях подгряваха своята сексуалност с подобен род фантазии. Дали спалнята бе единственият декор на любовните им игри, или си позволяваха повече свобода, дори ако това ги подлага на известен риск? Дали либидото в стила на Луи Барле се бе превърнало в норма, или се бях свързала с него, без дори да си давам сметка, че пълният с приятна възбуда път, по който ме бе повел, минава отвъд границата на закона?

– Всъщност каква е твоята цел, Давид? Да ме накараш да бъда по-внимателна с твоя брат? Или да ми вдъхнеш страх?

Той въздъхна дълбоко, сетне положи тежката си длан върху ръката ми, но аз веднага я отдръпнах.

– Виж какво, Ел... Историята между мен и теб е вече минало. Ти живееш с Луи. Аз ще се женя за Алис. Нямам никакво намерение да оспорвам този избор.

– Слава богу... – прошепнах аз.

– Искам само да си наясно със ситуацията. Луи не за пръв път се отклонява от правия път. И, без да искам да те плаша, няма да му е за последен.

– Тоест?

– Не се прави на по-наивна, отколкото си. Луи не е обикновен колекционер на еротични комикси и порно филми.

Веднага се сетих за записите, открити в сутерена. Пенисът му, който прониква в толкова женски тела. Спермата му, изпръскала толкова много лица, кореми, гърди...

Давид ме погледна втренчено. Очите му се опитваха да влязат в контакт с моите, да започнат с тях диалог, който примигващите ми клепки всеки път прекъсваха.

– Той е хищник, Ел. Разюздан потребител на секс. Съжалявам, че ти казвам това, но колкото и очарователна да си, никак не ми се вярва да останеш единствената му плячка. До този момент никога не е бил способен на това. Защо мислиш, че основа „Нощни красавици“?

– За да открие за теб друга Орор? – отвърнах наслуки аз.

– Нищо подобно! Всеки частен детектив и кой да е сайт за запознанства би могъл да свърши тази работа. За него „Нощни красавици“ бе стадо, от което той винаги би могъл да си набави прясна плът. По онова време бе ненаситен и съм сигурен, че промискуитетът на еротичните клубове можеше да го задоволи само донякъде.

Ненаситен. Именно с такова впечатление бях останала, след като изгледах всички онези порно записи върху екрана на монитора.

Що се отнася до проекта за агенцията, на моите въпроси Ребека бе дала доста уклончиви отговори и не бе могла да си спомни на кой от двамата братя Барле принадлежи инициативата за „Нощни красавици“.

– Само че ти самият си имал дял във фирмата – опитах се да възразя аз.

– По негова молба! И само и единствено от приятелски чувства към Ребека. Тя, клетата, бе съвсем изпаднала. Той я бе зарязал вече не знам за кой път. Все пак можеш да провериш: Луи бе този, който регистрира фирмата и уреди формалностите, той избра названието „Нощни красавици“ година преди началото на каквато и да било дейност. Това си беше негов проект. Не мой.

До този момент не бях обърнала внимание на музикалния фон, който ненадейно стана по-осезаем. По неизвестни причини съдържателят бе решил да усили звука. От колоните се носеше някакъв поп рок, какъвто обикновено предават по радиото за радост на домакините и търговските пътници. Носталгична мелодия, побрала сякаш в себе си всички спомени от миналото.

Първите ноти на следващата песен ме накараха да замръзна от изумление. Кадифеният глас на Брайън Фери подхвана „More than this“. More than this, една от първите песни, които Луи ми бе пуснал в хотел „Шарм“. Една от мелодиите, които се бяха запечатали завинаги върху звуковата пътечка на нашите любовни игри.

– Можеш да питаш Ребека – настоя Давид, без да обръща внимание на разсеяния ми вид. – Тя самата вече е минала през това...

Опитах се да се съсредоточа:

– Позволи ми да обърна внимание на съществена разлика: Ребека не е ставала предмет на перверзните ти игри.

– Нито пък ти – защити се той, като избърса с ъгълчето на салфетката соса от устните си.

– Да не би да твърдиш, че нямаш нищо общо със срещите, които Луи ми уреждаше в този хотел?

– Нищо, разбира се – отвърна той, без дори да мигне. – Никога не съм искал от него да те... да те поквари по този начин.

Подобна версия напълно изключваше казаното от Луи вечерта преди осуетения брак, в стаята на Кавалера д’Еон. Според него той не бе нищо повече от изпълнител на съставения от по-малкия му брат план.

Тя противоречеше преди всичко на доста смущаващи подробности, на всички онези тайни за поведението ми в леглото, което единствено Давид би могъл да сподели с Луи. Поне такова бе убеждението ми през всички тези месеци.

Ала междувременно тази моя убеденост бе разклатена и от други подробности: камерата, инсталирана в спалнята на дома Дюшеноа, благодарение на която Луи би могъл да ме наблюдава от сутерена на съседната сграда, докато правя любов с Давид. Ами ако Давид казваше истината? Ами ако Луи е бил единственият инициатор на чувствения капан, в който бях попаднала?

– Трябва да си отвориш очите: единственият от нас двамата, който използва секса като оръжие, е Луи.

More than this. Все повече усещания. Повече любовници. Повече наслади. Повече екстремални преживявания. Повече секс под всякакви форми. Нямах желание да признавам пред себе си, че Давид има право, но бях принудена да се съглася, че казаното от него напълно съвпада с образа на Луи, който си бях изградила от една година насам. Любовта не ме правеше чак толкова сляпа, че да не обърна внимание на някои страни от неговата личност.

– Не като оръжие – защитих все пак своя годеник. – Никога не се е опитвал да нарани когото и да било.

Сигурна ли бях наистина в това? Острите писъци на крехката азиатка все още звучаха в ушите ми.

– Дори по-зле! – изръмжа тихо той, следейки с поглед дали някой от околните не подслушва нашия разговор. – Той е като хлапак с револвер на мястото на пениса!

Подобна вулгарност никак не подхождаше на онзи Давид, когото познавах.

– Браво! – престорих се на засегната аз.

– Много добре разбираш какво имам предвид: той смята, че като си доставя удоволствие, непременно доставя удоволствие, но изобщо не му пука за жертвите, които оставя по пътя си. И, повярвай ми, Ребека не е единствената пострадала.

София? Саломе? И коя още, колко жени, привлечени от неговото обаяние, бяха принесени в жертва пред олтара на този негов тайнствен обред?

– Хайде, разкажи ми, интересно ми е – подканих го аз и неочаквано обзета от отвращение, отблъснах чинията с едва наченатата порция.

Той се наведе към мен и продължи тихо, със заговорнически тон:

– Добре... Признавам, и аз съм бил с компаньонки от „Нощни красавици“. Ти самата добре знаеш това... Но го правех твърде рядко.

– Карай по същество.

– Едно момиче, с което се запознах, веднъж се поотпусна пред мен. Разпитах го и разбрах, че е прекарало поне дузина нощи с Луи.

Дали тя присъстваше върху записите? Как изглеждаше? Потиснах любопитството си и направих знак на Давид да продължи, след като сервитьорката прибра чиниите, очевидно недоволна, че не може да чуе за какво си говорим.

– Сподели с мен, че попаднала на записките, които той си водел. В тях описвал своите завоевания до най-малки подробности, включително и най-неприличните.

Предшественикът на „Десет-пъти-дневно“, помислих си аз със сдържан гняв. Първоначалната версия на анонимните бележки, които ми бе изпращал в продължение на няколко седмици, още преди началото на нашата тайна връзка.

До този момент разкритията ме бяха по-скоро подразнили, отколкото шокирали. Ала ето че Луи бе посвещавал своето перо на първата жена, която е вкарал набързо в леглото си, докато аз мислех, че съм първата.

– Хм... Предполагам, че всеки си има хоби – опитах се, стиснала зъби, да лиша от драматизъм чутото.

– И това не е всичко. Младата жена ми даде да разбера, че Ришар – това е псевдонимът, с който той се подвизаваше навремето за мимолетните си срещи – пускал най-пикантните страници от своя интимен дневник в Интернет. Понякога дори заедно с тайно направени снимки на партньорките. Според нея доста непристойни снимки.

Студена тръпка премина по цялото ми тяло.

– Говорил ли си с него по повод слуховете по негов адрес? – реших аз да стигна по-далече, готова на всяка ценя да защитя любимия си.

– Разбира се. Отначало отричаше. След това си призна, като се опита да омаловажи нещата, кълнейки се, че това са грешки на младостта и че отдавна „не се занимава с подобни неща“.

Всичко това ми напомни мрънкането на наркоман пред съдия или пред лекар. Макар да знаех, че сексът също може да се превърне в наркотик, в отрова, не по-малко разрушителна от коя да е дрога, трудно можех да си представя Луи в тази роля. Просто не би могло да бъде вярно!

– Ти самият виждал ли си тези публикации в нета?

– Не. Но не виждам защо тази жена ще си измисли подобна история.

Неистовата пристрастеност на Луи към секса ми бе добре известна, но никога не я бях смятала за болестно състояние. На секса той отделяше особено внимание, изтънченост и дори култура, влагаше в него душа и ум и затова не можех да си го представя като онова чудовище, жадно за все нови и нови завоевания, което Давид ми описваше. Никога не бях възприемала секса у Луи като зависимост, като нещо, чиято липса би могла да го доведе до ненормално състояние, а напротив, като изкуство да се живее. Доказателство за това според мен бе дългият списък с книги за прочит, които ми бе предложил и на които той много държеше. Ако наистина бе хиперсексуален, как би могло да бъде обяснено продължителното въздържание, което сам си бе наложил по време на нашето чувствено опознаване?...

– Искаш ли да знаеш още нещо?

...Умението му да подхранва желанието до границата на поносимото. Изкуството на предварителните ласки и игрите, предшестващи върховния финал. Бавният ритъм, търпението, което налагаше, ни най-малко не съответстваха на бурния, неудържим физически глад, присъщ на един луд, който се нахвърля върху своята плячка, без никога да може да се засити. Луи определено не беше такъв. Във всеки случай не и с мен.

– Ел... – Давид леко докосна ръката ми. – Искаш ли да знаеш още нещо?

– Не... Благодаря, това е достатъчно.

После веднага се поправих.

– Впрочем... Още една подробност...

– Да?

– Кажи ми, наистина ли си роден на 5 януари 1970 година?

– Да. Да, разбира се.

Ненадейно мускулите на лицето му се свиха и то се превърна в непроницаема маска. Маската на индустриалеца. На човека, способен да уволни който и да е свой служител само с една дума, надраскана върху хвърчащо листче. Това бе сполетяло не един човек от персонала на БТВ, включително Албан.

– А не през шейсет и девета? – настоях аз.

– Не, през седемдесета. Сама знаеш това. Защо питаш?

– Хм, нищо. Просто така. Върху проекта за нашия брачен договор...

Той нервно въртеше между пръстите си чашата за аперитив и розовата течност бе на път да се разплиска върху покривката.

– Е, и какво?

– Там твоята рождена дата бе отбелязана като 5 януари 1969 година.

– Глупости!

Раздразнено махна с ръка, отхвърляйки подобна възможност.

– Вероятно става въпрос за печатна грешка.

Същото обяснение, до което аз самата бях прибягнала пред нотариуса на мама.

– Във всеки случай никой в тази държава не си върши съвестно работата. В наши дни дори преписването на една дата се превръща в непосилна задача.

Показното му възмущение изобщо не ме интересуваше. Ясно ми бе, че няма да ми каже нищо повече по въпроса.

Махнах вяло в знак на съгласие, за да сложа край на този прилив на красноречие, който се вписваше във вечните оплаквания за типично френската небрежност, мързел и нехайство, което караше все повече наши съграждани да потърсят късмета си в чужбина. Оставих салфетката на масата, за да покажа, че съм приключила както с вечерята, така и с въпросите.

Давид сякаш бе очаквал с нетърпение този мой жест, защото веднага стана да уреди сметката и зачака на бара да му подадат четеца на картата.

Вън пролетната вечер бавно се спускаше над булеварда, по който се мяркаха велосипедисти и излезли на разходка двойки под ръка. Очертаваше се нощта да бъде топла. Една от тези двойки, мъж и жена, стройни и изискани, минаха прегърнати пред заведението и ми хвърлиха пълен със съчувствие поглед. Навярно им се бях сторила жалка, сама на масата, с обронена глава и плувнали в сълзи очи. Махнаха ми, сякаш за да ми вдъхнат кураж, след което се отдалечиха, погълнати от уморения блясък на залязващото слънце.

Помислих си, че вечерта е напълно подходяща за вечеря между влюбени, за разходка насаме с близкия човек. А аз я бях прекарала с бившия си годеник, който през цялото време злослови по адрес на мъжа, когото обичах. Давид твърдеше, че ми помага, а само бе успял да направи още по-мрачен потока на мислите ми.

Разделихме се пред двата съседни входа. След като се озовах в хола, устоях на изкушението да сляза отново в сутерена и на другото, още по-силно изкушение да включа камерите за наблюдение в дома Дюшеноа. Какъв бе смисълът? Вече бях видяла Давид и Алис в интимно положение. И се отнасях към тях с почти същото съчувствие, което бе проявила към мен миналата пред ресторанта двойка.

Сгуших се в леглото, прегърнала Фелисите, която също като мен бе жадна за топлина. През отворения прозорец нахлуваше свеж въздух. Но не той бе причината да ми е студено. Това бяха мислите, образите, думите, една от друга по-коварни. Картината, обрисувана от Давид, постепенно изпълваше съзнанието ми и придобиваше все по-ясни очертания.

Внезапно скочих и преместих разрошената котка върху завивката.

– Компютърът, мамка му... Къде ли съм оставила проклетия компютър? – сърдех се сама на себе си, докато накрая го открих, полузакрит под една възглавница.

Вдигнах екрана и той веднага светна. Изписах паролата и се включих в Интернет. Гледах известно време с колебание търсачката. Какво да напиша? Кои бяха най-подходящите думи? Опитах няколко, но веднага ги изтривах и минавах към други, като накрая се спрях на следните:

дневник+интимен+секс+Ришар

След като се бе представял под това име на своите партньорки за една вечер, съчетанието ми се стори най-уместно. Гугъл обаче не бе на моето мнение, защото сред лавината резултати, излезли върху екрана, нито един не ми вършеше работа. Първият документ бе свързан с любовта на Ричард Бъртън и Лиз Тейлър. Вторият бе анонимен еротичен роман, озаглавен Интимен дневник на моя секс. Реших да го запомня и евентуално по-късно да го прочета. Третият, Интимен дневник на една компаньонка, привлече вниманието ми. Ала скоро се убедих, че това е мнима изповед, вероятно дело на професионален писател, предназначена да привлече посетители и евентуални купувачи онлайн.

– Идиотка... – упреквах се аз. – Защо е премълчал всичко това пред мен?

Фамилията Барле бе защитена, но какво би го накарало да крие останалата част от своята самоличност? Нещо повече: защо да използва прикритие при срещите си с момичетата от „Нощни красавици“, след като може да се издаде при следващото си завоевание?

Ето защо промених името в съчетанието:

дневник+интимен+секс+Луи

Сега предишните препратки минаха на второ и трето място. Най-отгоре излезе нещо, което веднага привлече вниманието ми... Самото заглавие бе поразително актуално. Цялата се вкамених, дъхът ми секна и дори не можах да издам яростния писък, който напираше в гърлото ми.

ЕЛ & ЛУИ – Дневник на една еротична страст

elle-et-louis.leblog.fr/index.html

10 май 2010 – Ел & Луи е дневник на една страстна еротична връзка, описана с най-големи подробности, а някои интимни моменти са постоянно подложени на вота на читателите...