Хотели. Втора стая

9.

21 май 2010 година

Първото, което се сетих, бе кафе-ресторант „Марли“. Просто защото именно там се бяхме срещнали първия път. Впрочем Франсоа Маршадо одобри моя избор, без да спори, и двамата се уговорихме да се видим същия следобед. От друга страна, никак не ми бе лесно да го убедя, тъй като журналистът и приятел на Давид хранеше доста резерви по отношение на мен:

– Нека сме наясно: съгласен съм да се срещнем, но имайте предвид, че не съм забравил какво се случи преди една година.

Катастрофата с осуетения брак, тъй като Франсоа бе свидетел от страна на Давид, но също така компрометиращите сведения за неговия стар приятел, които по мое настояване бях получила от него...

Давид, естествено, се бе досетил откъде съм научила всичко това и приятелството им бе подложено на сериозно изпитание. Или по-скоро разиграно на тенискорта, където двамата всяка седмица си разменяха смашове и бекхенди.

– Не ви карам да забравяте.

– Във всеки случай не виждам какво бих могъл да направя за вас...

– Напротив, Давид смята, че можете да ми помогнете – блъфирах аз. – Или по-скоро да помогнете на неговия брат.

– Да не би да сте се срещали с Давид?

– Снощи вечеряхме заедно.

– Наистина ли?

– Наистина... Можете да проверите. Само глупаците не приемат да заровят лулата на мира.

Беше безсмислица, но обичах да смесвам пословици и поговорки. Любимите ми бяха „Не си поплювам на петите“ и „Най-добре се смее този, който плаче последен“. С тези нелепи съчетания оправдавах употребата на подобни банални изрази.

Маршадо бе от хората, които можеха да оценят литературното ми чувство за хумор. Чух го да се смее в слушалката, след което прие да се срещнем.

Пристигнах първа под отворената на юг аркада, обляна от следобедното слънце. Заведението беше пълно и едва успях да открия малка, доста неудобно разположена маса, до самата пътека.

Върху все още изцапаната със захар и кафе повърхност имаше и брой от консервативния вестник Фигаро. Сред статиите, посветени на икономиката и международни новини, вниманието ми бе привлечено от заглавие в долния край на първа страница: Секс и изкуство: всичко ли е позволено? (Вж. стр. 12) Трескаво разгърнах вестника и най-сетне открих върху една четвърт от страницата снимка на Антоан Гобер, грозен колкото на живо. В отреденото за него каре председателят на АРВУОУ бичуваше със силни и доста нелицеприятни изрази онова, което сам определяше като порнографски тумор. Уви, вече си давах сметка за тежките последствия от нашето посещение в неговия кабинет. Този човек очевидно се готвеше да оглави морален кръстоносен поход против порнографските смешници, които се опитват да убедят нашите деца, че сексуалното насилие е невинно забавление. Луи бе споменат по име, а галерия „Соваж“ описана като едно от главните гнезда на това зловредно дело. Подобни атаки се появяваха в най-неподходящия за Луи момент.

От всички тези глупости направо ми се повдигаше и се опитах да потисна отвращението си с чаша свеж коктейл „Монако“. Сама по себе си тази публикация бе достатъчно основание да бъда тук, за да се срещна с мъжа, който тъкмо в този момент се появи пред мен.

– Може би се повтарям... но вие сте все така очарователна.

Журналистът ми се стори като обвит в ореол от ослепителна светлина, с бяла риза и кремава панамена шапка, обичайно небрежно облекло за обикновен ден от седмицата. Не му липсваше класа и дори известен чар, особено за онези, които харесват стила, присъщ на известните репортери, към който той се придържаше стриктно.

– Наистина се повтаряте. Но мога да го понеса – отвърнах глезено аз.

Той придърпа един червен фотьойл на бели ивици и седна срещу мен, като се разположи в него с онази непринуденост, която отличава парижаните, радващи се на определено благополучие.

Без да дочакам да направи поръчката, тикнах вестника пред очите му, отворен на пълната с хули страница.

– Хм... Какво би трябвало да кажа? – запита той, след като прегледа разсеяно написаното. Може би, че не одобрявам моралните скрупули на този господин?

– Не искам от вас да защитавате стореното от Луи. Моля ви да ми помогнете да бъде спряна тази кампания, която го облива в кал.

В отговор той вдигна вежди в недоумение.

Не можех да му се сърдя. Особено след онова, което бях открила за Луи предишната вечер, бях наясно, че що се отнася до окалването, той се справяше отлично и сам.

Не бях прочела докрай бележките от блога Ел & Луи, но онова, което видях, бе достатъчно, за да се почувствам унизена: повечето пасажи повтаряха почти буквално моите изповеди в „Десет-пъти-дневно“. Същият онзи бележник, който бе пропаднал в първа стая. И не това бе най-лошото. На всичко отгоре посетителите в Интернет бяха приканени да гласуват, като дадат от една до пет звезди на сцените, които най-много са им харесали. По този начин негласната надпревара между мен и Луи от последните седмици бе предоставена за публична оценка, а моите изпълнения сведени до постиженията на кобилка по време на конни състезания. Спестявам ви непристойните, понякога дори груби коментари, които очевидно не бяха контролирани от модератор...

Всичко това бе не само позорно и обидно, а и насилие над нашата интимност. Над моята интимност. Чувствах се като поставена във витрина, изложена пред погледите на тълпата, подобно на сексуалните експонати в галерията „Соваж“. И макар моралната непримиримост на Антоан Гобер да ме отблъскваше органически, вече споделях позициите му поне в едно отношение: не всичко може да бъде излагано на показ, нито пред кого да е... А още по-малко без знанието на човека, превърнат по този начин в обект. Луи, моята любов, Луи, моят мъж и моята страст, Луи, когото не бях престанала да обожавам въпреки оскърбленията, Луи, който ме омагьосваше, тревожеше и изумяваше с всяко свое действие, този човек чисто и просто ме бе предал.

Освен ако това не беше някаква нова игра, жестока шега, предназначена да изпита за сетен път силата на моите чувства? Нима заради мен не бе подложил на риск отношенията с брат си? И дори целостта на семейството си? А аз самата какво му давах в замяна? До какъв аршин би могъл да прибегне, за да измери моята любов?

Реших засега да не разкривам пред Маршадо съществуването на този сайт. Изложбата на Давид Гарше, жалбата на Гобер, репутацията на Луи според мен бяха напълно достатъчни.

– Давид ли ви обеща помощ от моя страна?

– Не... – признах аз. – Самата аз ви моля за това.

– И какво си въобразявахте, че мога да сторя?

– Не знам. Някаква намеса, която да постави дебата на по-високо равнище: мнение на експерт, нещо като...

Замислих се за момент, преди да продължа:

– Нещо като: призванието на художествения авангард е да преодолява условностите, а прибягването до секса в най-новаторските творби винаги е било важен инструмент за напредъка на обществото, който отива далеч отвъд предела на спалнята – импровизирах набързо аз. – Сексът като предмет на изкуството е подобен на ледоразбивач срещу конформизма и имобилизма на обществените слоеве. Ако върху подобни художествени форми бъде наложена забрана, очаква ни най-мрачно мракобесие.

Потрепването на клепките му показа, че искрено се наслаждава на казаното от мен.

– „Ледоразбивач срещу конформизма“, никак не е лошо.

– Да, може – отвърнах скромно аз. – Нямам намерение да ви поучавам как да съставите подобен текст.

Той се завърна към обичайния си безстрастен тон, като промърмори:

– Все пак... Не виждам как бих могъл да го направя. Списание Економист не е издание, което влияе особено на общественото мнение. А освен това съм обикновен заместник-главен редактор. В наши дни, преди да започне да се прави на Зола, човек трябва най-напред да сондира мнението на акционерите. В противен случай за нула време ще остане без работа.

С други думи, отговорът му бе „не“. При това безапелационно „не“, което очевидно правеше излишни всякакви настоявания от моя страна.

Същевременно с изненада открих в погледа му доброта и приятелско чувство и се убедих, че въпреки това няма да играе срещу мен. Просто искаше да защити собствените си интереси. Нали по време на предишната ни среща бе споменал, че семейното му положение е доста нестабилно?

– А как сте с работата? Сигурно ви е трудно след всичко, което се случи в БТВ?

Явно зададе въпроса от обикновена любезност. Не можеше да не му е известна политиката на изгорената земя, която прилагаше Давид Барле.

– Да кажем, че пред мен няма много широко отворени врати...

– Мога да си представя... – съгласи се той и отпи от халбата, която, подобна на сянка в престилка, сервитьорка бе поставила пред него.

После постави панамената си шапка върху масата и ме погледна, сякаш преценяваше качествата на стока, облизвайки с устни ухаещата на хмел пяна.

– Какво ще кажете, ако ви предложа да водите малка хроника в моето списание?

– Не ви разбирам: смятах, че не можете да направите нищо за мен.

– Не става въпрос за мисията ви на гореща защитница на любимия мъж. Много трогателно от ваша страна, но мога да ви уверя, че по този въпрос нашето издание с нищо не може да помогне. Само че, след като веднъж се видяхме, мисля, че мога да направя нещо за вас.

– За мен ли?

Произнесох това невинно като Алиса от филма на Уолт Дисни, когато Лудия шапкар и Заека й пожелават „Честит нерожден ден“. Вероятно той се сети за същото, защото веднага отвърна:

– За вас, скъпа. Какво ще кажете на първо време за хроника в онлайн версията на Економист?

– Хроника? Само че за какво...?

За един журналист от печатните медии редовната хроника представлява върховно признание. В тесния кръг на хроникьорите от седмичните списания обикновено биват приемани единствено утвърдени личности с обиграно перо като писатели, учени, университетски преподаватели, издатели или собственици на издания, но при всички случаи уважавани интелектуалци. Може и да бях нова в занаята, но това правило ми бе добре известно.

– Мислех си за нещо като корабен дневник, който ще подписвате с псевдоним: Частният живот на един работодател от САС². Или нещо от този род.

2 САС 40 – френски индекс, включващ 40-те най-големи компании, търгувани на Борсата. – Б. пр.

– Сас ли? – престорих се аз на по-невежа, отколкото бях, без все още да мога да се съвзема от изненадата, която бе предизвикала у мен подобно предложение.

– САС 40, Ел, САС 40.

Той отново отпи от халбата и търпеливо зачака да налапам въдицата.

– Искате да водя анонимен дневник за частния живот на Давид?

– Не за интимния му живот. Ние не сме жълто издание. В това отношение Давид отлично се справя и без чужда помощ.

Очевидно имаше предвид неотдавна излъчения смехотворен репортаж.

– А за какво по-точно?

– Нещо като поглед отвътре, embed, както казват американците: ежедневието на един облечен във власт човек, неговата заетост, проблеми, затруднения, мании... колебания. И всичко това през очите на жена, която споделя живота му.

– Именно: аз се разделих с Давид преди повече от година. Отлично знаете това.

– Естествено. Но до неотдавна вие бяхте най-близо до него. Нищо не ви пречи да поукрасите онова, което знаете, и да предположите какъв би могъл да бъде сегашният му живот.

Чувствах се объркана и гледах разсеяно туристите, които се тълпяха около стъклената пирамида в двора на Лувъра, но в крайна сметка успях да се съсредоточа.

– Прощавайте, но... Не разбирам какви са вашите мотиви: Давид е ваш приятел. Защо искате да му нанесете подобен удар?

– Това не е удар нито срещу него, нито пък е удар за списанието. Давид няма да бъде споменаван по име и всички ситуации ще бъдат променени, за да не бъде разкрита неговата самоличност и тази на близките му.

– Само че в такъв случай какъв е смисълът?

Усмивката, която не слизаше от лицето му, откакто обсъждахме тази тема, стана по-широка.

– Противно на онова, което си мислите, този проект ще бъде в негова полза. Дори ако читателите разберат, че става въпрос за Давид. Особено ако разберат.

– Не виждам как ще повиша рейтинга му, ако разглася какъв корнфлейкс предпочита или от какво получава стомашни болки – възразих аз. .

– Давид изобщо не се интересува от своя рейтинг. И ако питате мен, напълно е прав.

– Но в такъв случай каква е неговата цел?

– Вероятно сте чували за ГКМП?

– Ммм.. да – с половин уста потвърдих аз.

– Това е първата частна телевизионна компания в Корея. Нещо като Канал + в Югоизточна Азия.

Същите онези корейци, с които Давид постоянно се срещаше на обяд или вечеря, докато живеехме заедно, при това толкова често, че бях започнала да подозирам дали през това време не си урежда съвсем различни срещи. В крайна сметка аз бях живото доказателство, че той едва ли не колкото своя брат си пада по компаньонките от една агенция.

– С други думи, Давид се подготвя за сливането на двете групи. Преговорите обаче толкова се проточиха, че от няколко месеца насам плъзнаха всякакви слухове. Имайте предвид обаче, че нищо не съм ви казал.

– И какво ще бъде моето участие?

– Нека приемем, че Давид направи всичко възможно групата „Барле“ да не бъде погълната от корейската. Винаги има такъв риск, когато се отнася до сливания на такива големи корпорации. Опитва се сделката да бъде сключена при колкото се може по-равни условия. По време на подобна война на нерви от значение е всеки изпратен към пазара сигнал. Включително, ако се отнася лично до някой от двамата собственици. Ето защо сега е моментът той да блесне в медиите. Или, ако щете, да бъде представен в положителна светлина в очите на акционерите.

Това би могло да обясни онова интервю с Алис. А също така и идеята за хроника, която бе хрумнала на Франсоа Маршадо. Всъщност може би дори подсказана от неговия стар приятел.

– Сега разбирам... Само че защо вие сам не го направите? Познавате Давид много по-отдавна от мен. А освен това нямате пред него същите...

– Пасиви? – допълни той.

– Да.

– Вярно. Само че никога не съм закусвал корнфлейкс заедно с него, нито пък съм лекувал стомашните му болки. При подобни материали стилът има по-малко значение от преките наблюдения. Читателят иска да се доближи колкото се може повече до съответната личност.

Мобилният телефон, който бях оставила на масата, започна да вибрира. Върху екрана се появи лицето на София.

Събеседникът ми безцеремонно изви глава, за да погледне усмихнатото лице на красивата къдрокоса брюнетка.

– Коя е тази?

– Най-добрата ми приятелка.

– Много е красива.

Натиснах червеното копче и отхвърлих разговора. Усмивката на София мигом изчезна.

– Вижте какво... В момента не се чувствам подготвена – признах аз.

– Помислете добре. Не сте длъжна да ми отговаряте веднага.

– Не е въпрос на време.

– За мен да. Сливането на „Барле“ и ГКМП трябва да стане до няколко седмици. Може би дори по-малко. Ако се забавите, публикацията няма да има никакъв смисъл.

– Наясно съм.

– В такъв случай...

Посегна да вземе шапката си с намерение да стане, когато аз реших да се възползвам от случая:

– Като става дума за Давид... Знаете ли, че е роден на 5 януари 1969 година, а не през 1970-а, както може да се прочете навсякъде?

Въпросът ми го слиса.

– Моля?

– В нашия брачен договор е отбелязано, че Давид е роден на 5 януари 1969 година, а не през 1970-а, както винаги съм смятала.

– Вероятно е някаква грешка.

– Сигурен ли сте?

– Повече от сигурен: заедно попълвахме документите за постъпване във Висшата школа по финанси. Видях с очите си рождената му дата върху формуляра.

Франсоа Маршадо бе достатъчно интелигентен, за да знае, че неговото твърдение не доказва нищо. Освен че Давид посочваше винаги тази дата всеки път, когато се налагаше.

Въпреки това не настоях. Поне за момента.

– Е... Прав сте. Вероятно нотариусът е допуснал грешка.

През онази вечер домът на госпожица Марс сякаш бе по-пуст и печален от всякога. Ако не бе присъствието на Фелисите, атмосферата би ми се сторила дори враждебна. Не можех като Луи да населявам това пространство с призраците от миналото. Въпреки чудесната и напълно сполучлива реставрация, през повечето време имах усещането, че се намирам в някакъв музей, в който съм обикновена посетителка и всеки момент ще ме приканят да напусна, защото наближава краят на работното време.

Предишния ден не ми бе останало време да проверя поредицата намеци, които Давид бе направил по време на вечерята. Също както първия път, се настаних върху леглото с котката до мен и нагласих лаптопа върху коленете си. Регистърът на фирмите, който вече бях преглеждала преди година, потвърди първата информация: наистина Луи бе регистрирал „Нощни красавици“ ООД на 13 февруари 1992 г.

Базата данни на Националния институт за индустриална собственост за втори път доказа правотата на Давид: някой си Луи Барле бе регистрирал запазеното наименование „Нощни красавици“ в категория 41: широк спектър услуги, включващ обучение, възпитание, развлечения, а също така спортни и културни дейности. Както Давид бе споменал, това се бе случило една година преди агенцията наистина да започне работа, тоест през април 1991 г.

Вече нямаше никакво съмнение. Макар Давид да бе взел дял от фирмата, именно Луи бе в основата на нейното създаване.

Но защо? Дали сластолюбието бе единствената причина, както ми бе подсказал неговият брат? Беше ли диренето на новата Орор само удобен предлог да намери нов начин за задоволяване на непреодолимата му склонност към разврат?

Скочих от леглото и започнах да се обличам за излизане. Изведнъж целият този идиличен декор, който не бе мой избор, ми се стори някак враждебен. Непоносими ми бяха всички тези фризове, фрески, позлати и бои, сякаш всеки момент на свой ред щяха да разкрият пред мен нова истина за Луи, която не желаех нито да виждам, нито да чувам. Вече на прага на дома си дадох сметка, че сегашният ми годеник, също като предишния, ми бе наложил своята жизнена среда като нещо очевидно. Кой би се отказал от подобен разкош, съчетание от история и красота, след като самият той не притежава нищо? Ала какъв бе моят дял в това място? Ако имах избор, бих ли се спряла на някой от тези домове, от които лъха единствено богатство? Подхождаха ли ми те поне малко? Дали ако подобен въпрос ми бе поставен, нямаше да предпочета бялата страница на нов функционален апартамент, където щяхме да пишем начисто нашата собствена история, далеч от бремето на любовните истории от миналото?

Почувствах непреодолима нужда да се приютя в позната обстановка. Да се сгуша под гостоприемни завивки. Да изплакна очи в приятелски таван. Къщата в Нантер бе продадена. Що се отнася до парижкия ми апартамент, той все още съществуваше само в мечтите ми. Наистина не виждах къде другаде бих могла да се почувствам у дома си, освен в хотел „Шарм“, в стая номер едно. „Жозефина“.