Хотели. Втора стая

28.

6 юни 2010 година

Дойдох на себе си в „Жозефин“, любимата ми първа стая, изненадана, че съм там и че все още съм жива. Размърдах се, но натежалата глава и схванатите мускули ме накараха да изстена. Как ме бяха пренесли тук? Кой го бе направил? И преди всичко в какво състояние? Ако няколко мъже се бяха гаврили с мен в продължение на часове в тъмната стая, защо вулвата ми бе единствената част на тялото ми, която не ми причиняваше болка?

Долових някакъв шум откъм банята. Едва тогава разбрах, че не съм сама и че там някой се мие след прекараната заедно с мен нощ. Очаквах да се появи някой от наемниците на Давид или пък самият той, с тържествуваща усмивка на устните. На кого ли ме бе предоставил? По какъв ли начин бе решил да ме подложи на още по-голямо унижение?

Ала тревогата и объркването ми се дължеше преди всичко на факта, че все още се намирам в плен. Нима Фред и София ме бяха изоставили? Или пък са били принудени да сложат оръжие още щом са пристигнали в хотела?

Едно последно, страшно предположение ме прониза като нож: дали не бяха съучастници на Давид? Ами ако той ги е подкупил? Колко струваше лоялността на Фред, когато ставаше въпрос да запази работата си в телевизията?

Шумът от течаща вода стана по-силен. Непознатият явно бе отишъл под душа и дори си подсвиркваше. Бих могла да се закълна, че мелодията напомня онова, което предишната вечер Давид си бе тананикал в тъмнината на стаята за мъчения.

Нима не бе напълно логично Давид да се е върнал, за да се възползва от това, че съм попаднала в негова власт? Или пък да ме предостави на друг както по времето, когато бях момиче на повикване, и по този начин да ме превърне в предмет за задоволяване на сексуалните желания. В играчка, която мъжете безцеремонно си разменят.

Не бих могла да кажа коя от двете възможности бе за мен по-мъчителна.

– Давид? – повиках тихо аз. – Давид?

Когато вратата на банята най-после изскърца и ме извади от вцепенението, изпищях от изненада. Може би дори прекалено силно. Първоначално реших, че онова, което виждам, е плод на въображението ми. Мъжът спря зад вратата, сякаш се колебаеше дали да излезе. Представих си как със затаен дъх стиска дръжката на бравата.

След няколко секунди, които ми се сториха цяла вечност, вратата на банята най-сетне се отвори. Появи се голо тяло и първото нещо, което забелязах, бе татуирана роза, разцъфнала върху лявото рамо, осеяно с лунички.

– Луи? – сподавено извиках аз.

Той бе тук, пред мен, с леко повдигнат пенис и сдържана усмивка на лицето. В първия момент не можах да разбера дали тази усмивка издава смущение, съчувствие или упрек.

Надигнах се слисана от леглото на Жозефин.

– Не, не, не... – отказвах да приема истината аз с разтреперани крайници. – Само не ми казвай...

Той се втурна към мен в порив на нежност.

– Спокойно, мила. Всичко е наред.

– Какво правиш тук? Какво означава...

Той се настани удобно да мен и притисна нежното си топ-ло тяло до гърдите ми. Погали ме по раменете, по тила, по косата. Бих могла да прекарам така остатъка от живота си, упоена от спокойното му присъствие и тънкото ухание на лавандула и ванилия.

В същото време не бях забравила избухналата между нас свада. Не бях забравила как ми бе забранил да ровя в неговото минало и в миналото на брат му. Бяхме се разделили скарани, а ето че сега се появяваше в края на нощта, когато Давид ме бе държал затворена насилствено. Според мен това предполагаше известни обяснения...

– Когато видях съобщението ти в блога, беше двайсет и три часа – започна той.

– То не бе адресирано до теб.

– Зная. Бях наясно, че твоята засада няма да се осъществи толкова лесно. Давид винаги е с един ход напред. Когато бяхме малки, той винаги ме биеше на шах.

Признанието за слабост от негова страна ме трогна и аз го подканих с поглед да продължи.

– Заподозрях, че като уж изпълнява поставените от теб условия, те е привлякъл на последния етаж. Там се намират стаите без прозорци на хотела.

– И какво стана след това?

– Когато пристигнах, Давид вече си беше обрал крушите. Що се отнася до хората, които бе оставил, те не оказаха кой знае каква съпротива. Това бяха обикновени садо-мазо фетишисти, които бе събрал от нощните клубове и им бе платил щедро за тази малка постановка. На тях им трябваха пари, а не неприятности.

Значи, той ме бе спасил от ноктите им. Думите му потвърдиха моето предположение, че моите мъчители просто си вършат работата.

– А дали...?

Той отгатна какво има предвид, преди да съм го казала.

– Не... Не са имали време. Все пак, стига да искаш, мога да подам жалба за опит за изнасилване срещу неизвестни лица.

Поклатих леко глава в знак на отрицание.

Той положи нежно ръка върху челото ми и с искрено облекчение заключи:

– Ти наистина вече изглеждаш по-добре.

– Да... Като изключим ръката и китката ми – поясних аз и се намръщих. – А Фред и София?

Въпросът му видимо го изненада. Той разтвори широко кафявите си очи, които така станаха още по-изразителни.

– Нямаше ги тук.

– Сигурен ли си?

– Абсолютно. Или пък вече са си били тръгнали.

И са ме оставили на волята на моите палачи?

– В колко часа пристигна?

– Вече не знам. Не преди двайсет и три и трийсет.

Значи, по време, когато моите приятели би трябвало най-сетне да ми се притекат на помощ. Дори ако бяха дошли след Луи, би трябвало да попитат за мен господин Жак, който щеше да ги насочи към стаята, където Луи ме бе пренесъл.

След като изобщо не се бяха мярнали в хотела, това означаваше, че...

Цялата изтръпнах. Фред. София. Не можех да повярвам, че са преминали в противниковия лагер и са ме оставили в ръцете на моя враг.

Това беше прекалено. Имах нужда от спокойствие, от усамотение, за да мога да размисля.

– Ще ме закараш ли до дома, ако обичаш?

– В гарсониерата ли? – зачуди се той. – Не искаш ли да се завърнеш при мен?

За разлика от всичките ми очаквания, през изминалата нощ не бях научила нищо ново нито за Давид, нито за Луи, а сега, когато бях в нежните и изкусителни обятия на последния, умът ми не бе достатъчно бистър, за да мога да разплета кълбото на неговите тайни.

Желаех Луи по-силно от всякога. Но в същото време исках той да бъде свободен и да ходи гордо изправен. Да бъде мой, но свободен от оковите на миналото и на сегашното. А ясно виждах, че въпреки любовта си към мен, също като Давид той си остава в плен на съперничеството между двамата братя, в плен на своята роля, на ожесточението и може би на някои спомени.

Ако се съгласях да се завърна в дома на госпожица Марс, вероятно вече нямаше да си тръгна оттам, щях да се поддам на удобството и на уюта, опиянена от секс и страст, и така щях веднъж завинаги да се откажа да диря отговорите, които все още разчитах да получа.

Таксито ме остави в края на улица „Трезор“. Целувката ни бе кратка, но необикновено пламенна. За мен тя бе като обещание за времето, когато отново ще бъдем заедно.

Посегнах да отворя вратата на колата, но той ме спря и ме привлече към себе си. Прегърна ме през кръста. Сладък плен, от който се освободих с много усилия на волята.

– Мога да се кача с теб... – предложи отново той ласкаво, изкусително. – Само за момент.

И да ми даде упованието, от което толкова се нуждаех. И да правим любов.

Ала за пореден път преодолях порива си и избрах истината.

– Не, наистина – отказах с пресилена усмивка. – Имам нужда да остана за малко сама.

О, бях готова да дам душата си само за няколко часа с него. Ала времето за това още не беше настъпило. Но не намирах нужните думи да му обясня това.

– В такъв случай отдъхни си добре – прошепна ми той.

– Да, ти също.

Докато затварях вратата на голямата черна кола, немско производство, последен модел, стори ми се, че го дочух да добавя тихо:

– Особено ти. Ще имаш...

Особено аз? Какво бе искал да каже с това? Какво имаше предвид? Какво точно бяха последните му думи, заглушени от захлопването на вратата: „Ще имаш“... Нужда?

Искаше ми се да го запитам и дори се опитах да хвана дръжката, но мощният двигател избуча и аз останах насред малката уличка сама и объркана.

Едва когато се прибрах у дома, се сетих да включа мобилния си телефон, който предишната вечер бях изключила по нареждане на Олга. Батерията бе паднала и се наложи да я зареждам десетина минути, за да мога най-после да прочета съобщенията: едно в гласовата поща и два есемеса.

Включих първото и чух гласа на София, който звучеше странно, променен от силно вълнение или дори от страх: „Ел, аз съм... Тоест ние сме. Намирам се в полицейския участък с Фред. Нямам много време. Направихме каквото искаше, но тъкмо си тръгвахме, когато пристигнаха две полицейски коли, за да обискират дома на Луи. Сега сме задържани за влизане с взлом, опит за кражба и още няколко все така „приятни“ нещица“...

Обвиненията бяха абсолютно нелепи: не можеше да се говори за взлом, тъй като им бях дала моя ключ. Що се отнася до кражбата, съмнявах се полицията да е открила видеозаписите във флашката или върху диска, който бяха задигнали. „Не знам кога ще можем да излезем, продължаваше тя. Опитах да се свържа с Луи, но без успех. Аз... Аз съжалявам. Целувам те. Не знам кога ще мога отново да ти се обадя.“

Смятах веднага да се свържа със Зерки, за да помогне на моите приятели, когато открих, че съм получила две MMS съобщения. Ето че Маршадо, който бе запазил мълчание поне двайсет и четири часа, най-после се обаждаше. По това заключих, че е попаднал на сведения, които му бяха отворили работа. Двете съобщения бяха от предишната вечер, изпратени едно след друго, няколко минути преди полунощ.

Странно бе, че бяха озаглавени по един и същи начин:

Открито в заключен сандък, в мазето на Сен Броладр.

Без никакви обяснения. Какво ли бе изровил сред прахоляка и купчината строителни отпадъци на някогашното сиропиталище? Сандък, открит в мазето... Дали пък архивът не бе останал там непокътнат през цялото това време?

Трескаво натиснах с пръст върху първата страница, която се отвори след няколко секунди. Увеличих изображението, тъй като шрифтът бе много дребен и не можеше да се чете. По названието на документа разбрах, че това е формуляр от 11 март 1972 година за приемане в Сен Броладр на двегодишно момиченце. Рожденото й име беше Емили Жан Лор Льобурде. Родена на 1 юни 1970 година в Динар.

Повторих няколко пъти това име, сякаш да се убедя в неговата истинност.

– Емили Льобурде...

Също като госпожицата от „Шарм“. Емили като Е в сърцето, издълбано в съблекалнята на сиропиталището.

Името и фамилията играеха лудешки танц в главата ми. Логиката на всичко това бе на път да изскочи от дълбините на мозъка ми, но липсваше едно последно парче от мозайката.

– Давид Льобурде, Емили Льобурде... Същата фамилия. И двамата приети в един и същи ден: 11 март 1972 година. Брат и сестра...

Самото произнасяне на глас на сведенията, с които разполагах, сякаш ми помагаше постепенно да разкъсам завесата на тайнственост, която до този момент пречеше да видя истинското им значение.

Малката Емили, която толкова го е обичала, малката Емили, която е била толкова близка на сърцето му, че дори й бе отредил място в управлението на „Шарм“... бе негова сестра. Какво се бе случило с Емили Льобурде, когато през ноември 1976 година нейният брат, малкият Давид, бе станал втори син на семейство Барле? Каква нова самоличност на свой ред бе приела тя?

Уви, по този въпрос формулярът мълчеше.

Със затаен дъх натиснах бутона върху втората страница, изпратена от Маршадо. Тя се появи по-бавно, явно обемът бе по-голям. Отгоре надолу, ред след ред по излинелите цветове разпознах снимката с коледната елха. Нещо повече: това беше оригиналът. Този път непокътнат.

Лицето на момиченцето до Давид, усмихнато, тъй красиво в малката рокличка с шотландско каре, изобщо не ме накара да се учудя.

Защото въпреки разликата от двайсет години, въпреки загадката, която все още тегнеше над него... това бе моето лице. Или по-скоро лицето на Орор.

Или лицето на Емили Льобурде.

Сестра на Давид. И негова първа съпруга. (!!!)