Христос в Индия

Ап. Павел среща Иисус в Дамаск

Излекуван от раните от изтезанията, Иисус се скрил. Той вече не можел публично да проповядва, защото преследвачите му били по следите му и втори път нямало да избегне екзекуцията. Не му оставала никаква друга възможност, освен завинаги да избяга от заплахата на враговете си: „И ги изведе вън до Витания и, като дигна ръцете Си, благослови ги. И, както ги благославяше, отдели се от тях и се възнасяше към небето. Те Му се поклониха и се върнаха в Йерусалим с голяма радост.“ (Лука 24:50–52)

Как е протекла тази сцена на раздялата, можем най-добре да си представим, като реконструираме събитията на място. От границата на града през последните склонове на планината пътят стръмно води до „хребета на възнесението“. Ако се спускате от другата страна на този хребет, изчезвате от погледа на тези, които остават.

Има един свидетел, че Иисус не се отправил в безкрайните пространства, на чиито сведения можем да се уповаваме — ап. Павел. Наистина той не присъствал лично на събитията около разпъването на кръст, но срещнал Иисус доста време след „възнесението“ — събитие, променило целия му живот.

Павел (Саул) бил един от най-ревностните и фанатични противници на младия „Нов съюз“. Той, изглежда, чул слуховете, че смятаният за мъртъв Иисус продължава делото си, от сигурно място: „А Савел, дишащ още заплахи и убийства срещу учениците на Господа, дойде при първосвещеника, та измоли от него писма за Дамаск, щото, които намери да следват това учение, мъже и жени, Вързани да ги доведе в Йерусалим.“ (Деяния на св. Апостоли 9:1–2)

В известната си книга „Гений, лудост и слава“ психиатърът Вилхелм Ланге Айхбаум171 рисува характеристика на Павел, получена след интензивно изследване на източниците: външно грозноват, укоряващ, плешив, дребен и слабоват, при това груб, отблъскващ, жив и импулсивен — картина на физически слаб астеничен невротик. Ревността му в преследването на християните сигурно е компенсация на чувството му за сексуална недостатъчност. Огромното привличащо действие на основаната от Павел теология се дължи на идеята за освобождаването от вътрешните нужди (сексуална нужда и страх от смъртта). Павел без съмнение бил психопат, притежавал приключенска енергия и инфантилен егоизъм. Той страдал от тежки кризи, които приписвал на „сатанински ангел“ и които често се представят като епилептични припадъци. По-новите източници не дават изходни точки за епилепсия. Едно приблизително обяснение за неговата „болест“, която той наричал „трън в тялото“, защото трябвало да я носи постоянно със себе си (Писмо до Галатяни 6:17, Писмо до Коринтяни 12:7), със сигурност е неговата хомосексуалност, от която трагично страдал. Оттук произхождат проблематичното му отношение към жените и към сексуалността изобщо и аскетичната му теория за брака, която оформя и до ден днешен антисексуалната, свързана с подценяването на жената картина на църквата. Иисус за разлика от него имал към жените открито, почти съвременно отношение. В противоречие с настроената враждебно към жената среда той имал ученички и учел както жени, така и мъже. Според апокриф-ните предания една от тях била Мария-Магдалена, която му била особено близка. Каноничните евангелия също разказват, че тя е първата, която го видяла след разпятието. Павел обаче в първото си писмо до Коринтяни (15:4–8) съставя собствен списък на виделите възкръснали, който изброява само мъже, а Мария-Магдалена изобщо не се споменава.

Преживяването преди Дамаск не е само видение поради епилептичен припадък (както често се тълкува): „Но, когато той беше на път и наближаваше Дамаск, изведнъж го огря светлина от небето; и като падна на земята, чу глас, който му думаше: Савле, Савле, що Ме гониш? А той отговори: кой си Ти, Господине? Господ каза: Аз съм Иисус, когото ти гониш. Мъчно е за тебе да риташ против ръжен. Той, разтреперан и ужасен, проговори: Господи, какво искаш да направя? А Господ му рече: стани и влез в града; и ще ти се каже, какво трябва да правиш.“ (Деяния на светите апостоли 9:3–6)

Дамаск се намира сред Сирия, където евреите били мразени от въстанието на макавейците (165 г. пр.н.е.) и по това време бил център на ордена на есеите. Може би Павел взел участие в ритуал за посвещаване и под въздействието на сома три дни не виждал нищо (вж. Деяния на светите апостоли 9:8–9).

В книгата „До християните“ на Сосианий Иерокъл, висш римски служител, губернатор на финикия, Ливан, Витиния и Египет, смятан от християните за един от най-жестоките преследвачи, пише: „Христос преди бягството (!) си от евреите събрал 900 души, които се отдали на разбойничество.“172 За кои групи се употребявало понятието „разбойници“, вече стана дума. Напълно възможно е есейската общност в Дамаск да е наброявала 900 души. Павел бил кръстен и посветен в учението от живеещ в Дамаска привърженик на Христос на име Ананий. Този Ананий получил лично от Иисус задачата, както казват източниците, да намери Савел. Той отначало отказал, защото се страхувал от преследване. Иисус обезсилил мотивите с думите: „Иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви. И Аз ще му покажа, колко трябва той да страда за Мое име.“(Деяния на светите апостоли 9:15–16) От този момент насетне Павел станал най-върл поборник на новата вяра.

Той разбрал какво очарование излиза от Иисус и видял мащаба на задачата, която му е отредил Назарянинът. С още по-голяма ревност Павел се посветил на разпространението на новото учение според своите разбирания. Срещата между Иисус и Павел в Дамаск се състояла около две години след разпятието. На 300 километра северно от Йерусалим Иисус се чувствувал твърде сигурен под опеката на есеите.

Пътуването към рая

Щом една религиозна общност възприемела римския държавен култ, Рим толерирал упражняването на други религиозни практики. Евреите даже били освободени от участие в държавния култ. Под защита на този закон се извършило разпространението на „Новия съюз“. Когато за римляните станало ясно, че привържениците на Иисус не са много свързани с еврейството и че даже били политически бунтовници, за тъй наречените християни отпаднало всякакво толериране и конфликтът станал открит. Отначало християнските общности били преследвани като нарушители на реда само локално. Държавно управлявано преследване до края на втората половина на трети век няма.

Непосредствено след разпятието враждебността на евреите принудила първите християни да разпространят универсалната си мисия в другите части на Римската империя. В Дамаск Иисус можел все още да бъде относително сигурен под закрилата на есеите. На около пет километра преди Дамаск се намира място, което се нарича „маяуам и иса“, което означава „мястото, където живя Иисус“. Персийският историк Мир Каванд изрежда няколко източника, според които Иисус живял там след разпятието.

Привържениците на „Новия съюз“ трябвало да стават все повече. Слухът за присъствието на Иисус в Дамаск, който довел и Павел там, ставали все повече, така че за Назарянина ставало все по-опасно да се задържа в римската провинция Сирия,

Според персийските източници Христос получил по време на престоя си писмо от царя на Нисиб от Мала Азия, в което царят го моли да отиде при него, за да го излекува от болестта му. Иисус изпратил довереника си Тома с посланието, че скоро ще дойде, и спешно заминал с майка си Мария за Нисиб. В книгата си „Ями-ут-Тава-рик“ персийският учен факир Мохамед пише въпреки всичко, че Тома излекувал царя, преди Иисус и свитата му да пристигне в Нисиб. В известната творба „Тафсир-ибн-и-ярир ат-Табри“ от имам Абу Джа-фар Мохамед ат Табри се разказва, че престоят в Нисиб станал твърде опасен за Назарянина.173

От Нисиб Иисус се отправил най-напред в северозападна посока, във всеки случай апокрифните папки на Тома разказват за появата на Христос в двора на царя на Андрапа, където възкръсналият изведнъж се появил на празненствата за сватбата на дъщерята на царя.

Андраполис се намирал в Пафлагония (днес Искалъп в най-северен Анадол) и от 7 г. пр.н.е. принадлежал към римската провинция Галатея. На това сватбено празненство ученикът и учителят му се срещнали още веднъж, след което си тръгнали отделно.

Апостолът поел от Иисус задачата да замине за Индия. „Гой не искаше да замине и рече: не мога да замина, поради слабостта на плътта, и още: как мога аз, който съм евреин, да замина и да проповядвам на индийците истината? Когато той помисли и рече, яви му се Спасителят през нощта и му рече: не се плаши, Тома, отиди в Индия и проповядвай там словото, защото Моята милост е с тебе. Но той не Го послуша и рече: където искаш, там ме прати, но някъде другаде. Защото за Индия няма да замина.“ (Acta Tomae 1)174

Според Acta Tomae Иисус продал колебаещия се Тома като роб на индийския търговец Абан, който имал поръката на цар Гундафор да привлече дърводелец. (Находки от монети потвърждават, че партско-индуският цар Гундафор управлявал през I в. сл.н.е.). Иисус сключил с Абан писмен договор и уговорил с него продажна цена в размер на три фунта чисто сребро. Тази необикновена история сочи, че пътуването на Тома било платено от Христос и по този начин той можел да бъде сигурен, че Тома ще пристигне в Индия.

Тези източници, както и апокрифното евангелие на Тома, са със сирийски произход и обхващат периода до мисионизирането на Едеса. През четвърти век в Едеса са пренесени костите на апостола, защото той починал в Мадрас в Южна Индия.

Тези произведения са в тясна връзка помежду си. Двете са написани на сирийски арамейски произведения на гностици и до началото на трети век са използувани от късногностичните манихейци (Мани е роден през 217 г.). „Евангелието на Тома“ се появява споменато и цитирано през 230 г. от Хиполит (Ref. V 7,20) в разказа му за „наасерите“.

Името на апостола Didimus Judas Thomas означава „Юда близнакът“ (от арамейски тома = близнак) и сочи една особено тясна връзка с Иисус. В коптските текстове като по-точно съответствие на „близнак“ се използува терминът „брат-другар“. Според източниците Тома имал предимството да бъде запознат с най-скритите тайни на Христос. В глава 39 апостолът се обръща към апостола с особената му титла: „Брат-близнак на Христос, апостол на върховния и посветен в тайната дума на Христос, който получаваш тайните му заповеди.“ И в друга формулировка: „…ти, който си участвувал в тайната дума на Дарителя на живота и си получил тайните мистерии на Божия Син.“175 Тома следователно е един от пазителите (=назарянин) на предадените му тайни думи от Иисус. В евангелието от Тома от коптските текстове от Наг Хамади има следния пасаж: „Иисус рече на учениците си: вижте ми и кажете, на кого приличам. Симон Петър рече: Ти приличаш на праведен посланик. Матей Му рече: Ти приличаш на човек, който е мъдър философ. Тома Му рече: учителю, учителю, устата ми не може да рече, на кого приличаш. Иисус му каза: Аз не съм учителят; понеже си пил, опил си се от искрящия извор, който ти дадох. И Той го взе, отдръпна се и му каза три думи. Когато Тома се върна при другарите си, те го попитаха: що ти рече Иисуса? Тома им отвърна: ако ви кажа една от думите, които той ми рече, ще хвърляте камъни по мене, и от камъните ще излезе огън и ще ви изгори.“ (logion 13)176 Тома явно е напреднал в дълбоките измерения на познанието и е почти равен на учителя си.

Голяма роля в Acta Tomae играят признанията на апостолите. Постоянно се описват нововъведения със сакраментален ритуал. Новопокръстените се помазват с масло и се подпечатват с евхаристия. Вечерята е само хляб, в каната има вода. Маслото, мазнината и хлябът по-късно са наречени от индийския цар Мисдай вълшебните средства на апостола. Посветеният се нарича роб или слуга на Бога, който има силата му и е част от групата. Оттук идва обяснението защо Иисус „продава“ Тома като роб на Абан (аба = баща).

Чрез изливането на маслото върху главата и помазването след това на разсъблечения новопокръстен се подпечатвало издигането на обикновения брат от есейския орден във по-високопоставен назарянин. Тъй като всички назаряни носели еднакви бели дрехи и еднакви прически и бради, те изглеждали еднакви.

Възможно е определението „близнак“ да идва и от външната прилика между Иисус и Тома. Макар че Тома бил с десет години по-млад от Иисус, апокрифните източници говорят, че те толкова си приличали, че човек можел да ги обърка.

Още в сватбената нощ царят на Андрапа въвежда апостол Тома в покоите на младоженците, за да ги покръсти. След като се помолил с тях, всички напуснали помещението. „Когато излязоха и вратите бяха заключени, годеникът повдигна завесата на балдахина на булката, за да си я вземе. И той видя лицето на Господа Иисус в образа на апостол Иуда Тома, който ги беше благословил преди малко и Му рече: не беше ли ти, който излезе преди малко? Как стана така, че си пак тук? А Господ му рече: Аз не съм Иуда по прякор Тома, Аз съм брат му. И Господ седна на леглото, а на тях им заръча да седнат на столовете и започна да им говори: помислете, деца мои, за това, което ви каза моят брат и на кого ви заповяда…“ (А. Th. 11–12)177

Епизодът преди това (гл. 8) описва срещата на Тома с една еврейска флейтистка, която свири на сватбеното тържество. От края на израелското царство (722 г. пр.н.е.) в целия Близък изток имало разпръснати еврейски общности. Може да се приеме, че Иисус по време на бягството си на изток постоянно намирал подслон у децата Израилеви или при приятелски настроени покровители. В Партия (днешен Ирак и Иран) имало значителни еврейски селища. При инвазията на Траян (около 115 г.) израелтянските съединения оказали яростна съпротива. Многобройните имена на селища покрай древния Път на коприната говорят за пребиваване на Иисус или Мария.

Една такава „къща на Мария“ се намира край Ефес на западния бряг на днешна Турция. Възможно е групата пътници да е била известно време там, преди да продължи пътя си на изток.

За престоя на Иисус в Персия разказват различни исторически документи. При преминаването на езиковите и държавните граници името и титлата на Христос били променяни и напасвани към местните условия. Там, където Иисус се задържал за по-продължително време, имената са се запазили до днес. Изминали повече от шестнадесет години от разпъването на кръста, преди Назарянинът да пристигне в Кашмир.

В Партия Иисус бил известен под името Юз Асаф, чието значение в едно древноперсийско творение е предадено с титлата „Фар-ханг-и-Асафиа“. Според него Иисус (Хазра Иса178) излекувал прокажени, които след освобождаване от мъките си били наречени „асаф“ (очистени). Юз означава водач или предводител, което загатва за мисията да чисти „нечистите духове“ и да ги връща в правата вяра. Под това име Иисус можел да се движи по-безопасно и да се изплъзва на преследвачите си. Все пак персийските свещеници още не били забравили по-ранната му поява. Според преданието пророкът Юз Асаф дошъл в страната от запад и всичко, което проповядвал и говорел, не се различавало съществено от казаното от Иисус Христос. Той направил престой в Машаг и там посетил гроба на Сем, сина на Ной (Джамиут-Таварик, т. II). Има и други разкази за това, как Юз Асаф проповядвал по цял Иран и покръстил много хора във вярата си. Винаги детайлите (напр. в книгата „Ахвали ахалиау-и-Парас“ от Ага Мустафай) доказват, че Юз Асаф е идентичен с Иисус.

Дворцовият поет на царя на Могул Акбар нарича Иисус „Ай ки нам-и-то: Юз о Кристо“ (Ти, чието име е Иисус Христос). Докато на запад гръцката титла Христос се загнездила в променени езикови форми, на Изток в течение на векове се запазила титлата Юз Асаф. Имената на населените места, които говорят за пребиваване на Христос, могат да бъдат открити в днешен Афганистан и Пакистан. Такива например са две равнини, носещи името на пророка Юз Асаф, недалеч от градовете Ханзи и Джалалабад в Източен Афганистан, където според преданието Иисус се отбил.

Присъствието на Христос и Тома в Таксила (в днешен Пакистан) в двореца на цар Гундафор през 26-ата година от управлението му (т.е. 47 сл.н.е.) е подкрепено от Acta Tomae. Той получил от царя задачата да построи великолепен дворец, но апостолът злоупотребил с парите, за да задоволи нуждаещи се. За шанса да може да прави добро Томас благодари на Иисус: „Благодаря Ти, Господи, че за кратко беше мъртъв (!), за да живея вечно в тебе, и че ме продаде, за да освободя мнозина около мене. А той не престана да учи и да утеша потиснатите, като казваше: Господ е отредил това, и дава на всеки храна. Защото той е хранилникът на сираците и помощник на вдовиците, за всички потиснати е утеха и спокойствие.“ (А. Th. 19)179

Царят веднага се покръстил и получил „палат в небето“! Тома посвещава Гундафор и брат му Гад, „подпечатва“ ги с кръщение с вода, помазване с масло и евхаристия и ги приема като овце в стадото Господне. „Защото чухме да ти се казва, че Господ, който ти проповядваш, разпознава овцете си по дамгата.“ В края на този ритуал по приемането Иисус се появява и казва: „Мир вам братя!“ (А. Th. 27)180

Малко след това се казва: „След като (Тома) ги благослови, взе хляб, малко, зеленчуци и сол, благослови ги и им даде. Той беше непреклонен в поста си, защото идваше Божият ден.“ Очевидно Иисус не се задържал постоянно в двореца на царя, но редовно се връщал там. Следващата нощ той отново е при Тома и му казва: „Тома, стани рано, благослови всички и след молитвата и службата мини по пътя на изток две левги и там ще ти се покажа с цялото си великолепие. Защото заради делото, заради което ти тръгваш, мнозина ще намерят убежище при Мене, а ти трябва да измамиш природата и силата на врага.“ (А. Th. 29)181

На описаното място апостолът намира един уж мъртъв ученик, който е съживен отново пред много зрители. Този красив младеж уверява Тома, че видял Иисус: „Защото видях онзи човек, който беше до тебе и който ти рече: имам много чудеса да покаже чрез тебе и трябва да извърша големи дела чрез тебе…“ (А. Th. 34)182

Следващото сведение за пътя на Иисус на изток откриваме в градчето на име „Мари“ на 70 км източно от Таксила. В това идилично планинско място (на англ. муре) на границата с Кашмир се почита един гроб, който се нарича „Май Мари да Астан“, което ще рече „мястото на почивка на майка Мария“.

Когато Иисус достигнал със свитата си областта, майка му била над седемдесет години и силно изтощена от усилията по прехода. Тъй като не може да се докаже гробът на Мария, напълно възможно е тя да е била погребана тук, защото Иисус едва ли е оставил майка си беззащитна на враговете си. Като много гробове в Кашмир, и този е положен в посока изток-запад, докато в ислямската културна област гробовете винаги са разположени юг-север. Гробът на Мария на планината „Понди поинт“ извън градчето се почита от ислямското население като гроба на майката на Иисус (той се почита като Иса — един от най-великите пророци). Намира се в забранената от военните зона — демаркационната линия с Индия.

В началото на нашето летоброене областта около Мари била хиндуистка. Индусите обаче изгаряли мъртвите си и разпръсвали пепелта, погребвани били само монаси (сандхи) и светци. Тъй като гробът е от предислямско време, то там бил погребан някой, който бил смятан за светец.

Когато през VIII в. ислямските войски настъпили към Северна Индия и ислямизирали голяма част от местното население, завоевателите разрушили много от култовите постройки на „неверните“ индуси. Гробът на Мария обаче останал недокоснат, тъй като мюсюлманите разбрали, че това е светиня на уважаваната от мюсюлманите „книжна религия“ — християнството или юдеизма.

През 1898 г. британската колониална армия построила отбранителна кула непосредствено до гроба, която обаче не могла да спре многобройните странници от посещение на култовите места. През 1917 г. гробната постройка била оградена по заповед на капитан Ричардсън, за да възпре вярващите по-далеч от военната зона. Поради острите протести на населението пълното разрушение на гробницата било предотвратено от намесата на местните власти. Разправиите около гроба на Мария могат да се намерят в архивите на местното управление. Те са документирани на 30.07.1917 г.

През 1950 г. гробът е реставриран, а отбранителната кула разрушена. Днес той е „украсен“ от антената на телевизионен предавател.

Едно шосе води през гористата местност от Мари към отдалечения на 170 км Сринагар, столицата на Кашмир. Между Наугам и Нил марг, на 40 км от Сринагар, се намира отворената долина Юз Марг (ливадата на Иисус), където проповядвал Христос. Това разказва преданието на местните номадски племена „Бани Израел“ — синовете на Израел, които се заселили в тази област след 722 г. пр.н.е.

Acta Tomae разказват още, че апостол Тома мисионерствал известно време в двореца на индийския цар Мисдай в Южна Индия където спечелил многобройни привърженици и покръстил много хора! преди да изпадне в немилост и загине в мъченическа смърт. През 1295 г. Марко Поло след двадесет и пет годишно пребиване в Далечния изток се върнал в Европа и донесъл вестта, че на източния бряг на Южна Индия живеят много християни, които почитат гроба н апостол Тома и използват за лечение оцветената от кръвта на мъченика земя. В западната част на Южна Индия (днешния щат Керала) също открил християни, които се наричали „томаняни“.

Има документи много преди това, които доказват присъствие то на християни в Индия. Тертулиан причислява Индия към „владените“ от Христос народи, Ефраим Сирийски (306–373 г. пр.н.е. разказва за мисионерската дейност на Тома в Индия, а Анорби (около 305 г.) също така причислява Индия към християнските страни. На събора в Никея за първи път участвувал някой си „Йоан на цяла Персия и Голяма Индия“.

Гробът на апостол Тома край Милапора край Мадрас в Южна Индия и до днес се почита от християните, макар че костите му били пренесени още в началото на IV в. в Едеса.

През 1900 г. в едно английско списание била публикувана кратка статия, която привлякла към себе си вниманието на теологическия свят. Репортажът разказва, че в индийския град руина Фатепуп Сикри (в близост до град Агра на около 175 км южно от Делхи) е намерена напълно неизвестна на запад притча на Христос, изсечена върху плоча. По време на владичеството на големия могул Акбар (1542–1605 г.) Фатипур Сикри за кратко време бил столица на индийското могулско царство, докато няколко години след издигането на града бил изоставен и напуснат. През май 1601 г. царят триумфално влязъл в града и като възпоминание затова наредил на южната порта на голямата джамия да се постави споменатият надпис. През 1582 г. Акбар оповестил рационалистическия монотеизъм (Дин-и-Илаи) като нова религия. Това бил опит на ислямския император да обедини многото религии на Индия, Акбар се занимавал с хиндуизъм, парсизъм и джайнизъм, а от португалските йезуити, които живеели в двореца му, научил за евангелията. Идеята му била да обедини религиозно разкъсаната Индия посредством една единствена религия, която били квинтесенция на всички учения.

Акбар вероятно видял в притчата на Иисус най-добрата формулировка на идеите си, защото иначе едва ли би я поставил. Напускайки двора на джамията през главния портал, човек вижда надписа в лявата страна на огромната дъга на портата заедно с датата на поставянето и повода: „Иисус (мир на праха му) рече: светът е мост. Преминете през него — но не падайте от него!“

На друго място над свода на северното крило на джамията срещаме същия надпис, но в малко по-друга форма: „Иисус (мир на праха му) рече: светът е високомерна къща, приеми го като предупреждение и не строй върху нея!“

Португалските мисионери в никакъв случай не може да са дали на Акбар този „аграфон“ (гр. ненаписана, несъдържаща се в евангелията притча), тъй като изразът не се среща в никой източник. Обширната книга за живота на Иисус на Хером Хавиер също не съдържа тази притча.

Напълно възможно е този аграфон да е получен по традиция от първите християни. Същите еднакви уводни формулировки се срещат и в ислямските разкази за Иисус, от което повечето ориенталисти заключават, че притчата е дошла в Индия с исляма. Против това говори обаче фактът, че тя хармонира по форма и съдържание на много по-ранните притчи от апокрифното евангелие на Тома. Това евангелие е напълно известно благодарение на сензационните открития на Наг Хамади от 1945 г. То не е взаимосвързан разказ като каноничните евангелия, а е колекция от 114 притчи (логии), които са подредени без връзка една след друга. Повечето от тези логии започват със стереотипната форма „Иисус рече“.

Евангелието на Тома започва със следния увод: „Това са тайните думи, които Иисус Живия каза, а записа Дидимий Иуда Тома, а той (Иисус) рече: Който намери разбирането на тези думи, няма да вкуси от смъртта.“183

Дори и да не може да се докаже присъствието на Тома в Индия, може да се покаже християнското мисионизиране в цяла Индия много преди ислямското завладяване. При едно пътуване в Индия през 180 сл.н.е. Пантен Александрийски открил арамейското Евангелие на Матей.

Хрониката на Сеерт разказва, че епископ Давид от Бисра (съвременник на умрелия през 316 г. митрополит Папа) заминал за Индия и там успешно извършвал мисионерска дейност.

През 335 г. император Константин изпратил епископа Теофил в Индия, където трябвало да реформира тамошната църква. Това разказва Филострагиос преди 433 г.

В края на IV в. Симеон Месопотамски, мъченик на „индийските варвари“ за християнската вяра, а през 499 г. персийският епископ Маан (според хрониката на Сеерт II §7) изпратил съчиненията си в Индия. Накрая в разказа на Козма Индикоплест за проведената от него през 525 г. експедиция в Индия дава точни географски данни: намерил е християни на остров Цейлон и на западния индийски бряг, „там, където расте пиперът, и на мястото, наречено Калиана (край Бомбай), и споменава, че Калиана е седалището на епископ, който бил покръстен в Персия.“184

Дори Иисус да е бил известен в Индия много преди исляма, той чрез Корана придобива ново значение. Според Корана Христос не е умрял на кръста, а преживял екзекуцията и след това живял в „щастливата долина“.

„Истинският“ Иисус в исляма

Използваното в исляма за Иисус име Иса произхожда от сирийското Ишу. Подробните разкази за пророка Иса в Корана трябва да предадат „обезобразения и изкривен образ в писанията на привържениците му“. Иисус е смятан за последния голям пророк преди Мохамед, чиято поява „като най-голям от всички пророци“ той бил предсказал: „Имам още много да ви говоря, ала сега не можете го понесе. А кога дойде оня, Духът на истината, ще ви упъти на Всяка истина, ще ви възвести. Той Мене ще прослави, защото от Моето ще вземе и ще ви възвести.“ (Йоан 16:12–14)

Понеже Мохамед се разбирал като предсказания „Дух на истината“, виждал задачата си в това да интерпретира учението на Иисус и чрез мнимата си смърт на дървото да реабилитира прокълнатите. Освободен от позора на смъртта на кръста, Иисус бил добре дошъл като първопроходец на пътя на Мохамед, но: „Месията, сина на Мария, беше само пратеник; сигурно, други пратеници е имало преди него.“ (Коран 5:76)

За посланическата задача на Иисус в Корана пише: „И наистина, Ние (Алах) дадохме на Мойсей Книгата и пратихме пратеници по пътя му; а на Иисус, сина на Мария, дадохме очевидни знаци и го подкрепихме с духа Бога.“ (Коран 2:88)

Коранът ясно отрича християнската теология, че Иисус бил както човек, така и бог: „О, народе на писмото, не прекрачвай границите на вашата вяра и не казвайте за Бога нищо освен истината. Наистина, Месията, Иисус, синът на Мария, беше само пратеник на Бога, и (изпълнение) на думата Му, която изпрати на Мария и милост от Него. Вярвайте в Бога и Неговите пратеници, и не казвайте, че (са) три. Стойте настрана, така е по-добре за вас. Наистина, Бог е само единственият Бог. Далече е от неговата Светлост, че може да има син.“ (Коран 4:172. И на друго място: „Те подражават на речта на онези, които не вярваха преди тях. Божие проклятие над тях! Как са измамени! Те вземат присърце книжовниците си и монасите освен Бог, а също и Месията, сина на Мария. А им беше предложено да се молят на Единствения Бог. Няма друг Бог освен него.“ (Коран 9:30–31)

Коранът е категоричен, че Иисус не е умрял на кръста и че евреите са жертва на измама: „И понеже не вярваха и изрекоха тежка клевета срещу Мария; и понеже казваха, Ние убихме Месията, сина на Мария, пратеника на Бога, докато те го биха и разпъваха на кръст, а той искаше да изглежда (разпнат) — (затова ги проклинаме), и ето, онези, които не са като нас, са в съмнение за това; те не знаят за, това, а следват предположение; и не го убиха наистина. Бог го взе при себе си, а Бог е могъщ, мъдър.“

Арабската дума за разпъване на кръст тук означава смърт на кръста, разпъване на кръста без смърт на разпнатия в Корана не е изключено. Освен това евреите по време на написването на Корана не били единни дали Христос е умрял на кръста. Въпросът, накъде е заминал след разпятието, не остава без отговор: „Ние дадохме знак на сина на Мария и на майка му и му дадохме спасение в една пещера, сигурно място с вода от течащ извор.“ (Коран 23:51)

Удивително колко добре пасва това описание на убежището в Кашмир. Според друг един превод мястото сред планините дори се нарича „зелена долина“.

Мирза Гулам Ахмед (основател на ислямското реформаторско движение ахмедия, роден през 1835 г. в Киадин, Пенджаб) потвърждава Корана, че Иисус бил спасен от презряна смърт на кръста.

Евангелските текстове потвърждават спасението от кръста дотолкова, когато Иисус разказва за приликата си с Йона, който оживял в корема на кита и след това излязъл оттам. Ако Христос беше лежал мъртъв в гроба, не може да има никакви паралели между двамата: „защото както Йона беше в утробата китова три дни и три нощи, тъй и Син Човеческий ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи.“ (Матей 12:40)

Движението ахмедия вижда в преживяването на изтезанията на кръста изпълнението на пророчествата от Вехтия завет; защото е казано при пророка Исай: „А кога душата му принесе умилостивна жертва, Той ще види дълговечно потомство, и волята Господна успешно ще се изпълнява чрез Неговата ръка.“ (Исая 53:10)

Пророчествата в Псалом 33 също не говорят за смърт на бъдещия месия: „Много са скърбите на праведника, но от всички тях Господ ще го избави.“ (Псалом 33:20) Богът едва ли е планирал позорящо проклятие на кръстовата смърт за избрания си слуга. Според арабските представи човекът е прокълнат тогава, когато в дъното на сърцето си се отвърне от Бога, ако му липсва Божията любов, отнета му е за всички време милостта Божия и не му е дадено Божието знание; ако човекът е изпълнен като Сатана с отровата на заблудата и в него не свети лъчът на любовта, отвръща се от всякаква връзка с Бога и е изпълнен с ненавист, омраза и враждебност към Него. Мир за Гулам смята, че християните никога не са били наясно със значението на „прокълнатия на дървото“, защото иначе не биха възприели тези атрибути за праведния Иисус.

Някои от модерните ориенталисти са на мнение, че истината за Христос и учението му е предадено по-добре в Корана, отколкото в християнството. Арабия по това време била християнизирана, християнинът Мохамед с посланието си се опитвал да съхрани първоначалното учение на Иисус от зачестилите фалшификации, но неговото послание по същия начин било изкривено, както и учението на Христос.185

Иисус в Кашмир

Ако Иисус след кръста наистина се е задържал по-продължително време в Кашмир и преданието е вярно, че е починал в Сринагар на възраст над осемдесет години, би трябвало да има следи и сведения в древноиндийската литература за останалите 30–40 години от живота му.

Античните индийски писатели обаче изпитвали остра антипатия към всякакво външно влияние върху културата си. Например за съдбоносния индийски поход на Александър Велики няма нито едно писмено свидетелство. Индолозите са единни, че не е съществувало систематично историческо описание на разпространението на исляма.

Древните писмена на индусите се наричат пурани (стари разкази). От IV или V в. пр.н.е. до XVII в. те постоянно са разширявали с нови „разкази“.186 Цялата колекция обхваща днес осемнадесет тома. Съставеният между трети и четвърти век сл.н.е.187 девети том „Бхавишя Маха Пурана“ разказва в допълнението си, как Иисус пристигнал в Индия. Описанието е толкова подробно, че не остава съмнение за кого става дума.

Пураната разказва, че в Индия се заселили израелтяни и след това в стихове 17–32 описва пристигането на Иисус:

„Саливахавана, внукът на Викрамаит, поел управлението. Той отблъснал ордите на китайците, партите, скитите и бактрите. Сложил граница между Ария и Млека (не-индуси) и им заповядал (на не-индусите) да се оттеглят на другия бряг на Инд. Един ден Саливахавана, господарят на скаите, отишъл на една снежна планина. Там, в земята на Хуна, могъщият цар видял на планината да седи красив човек. Той имал бяло тяло и носел бели дрехи. Царят го попитал: Кой си ти?

Другият отговорил: Знай, аз съм Исапутра (санскрит, Син Божий), роден от девица, проповедник на учението на варварите, което съдържа истината.

След това царят попитал: Кое е това учение? Другият отговорил: В края на сатаюга188, златната ера, дойдох като Масиха (месия) в покварената страна на неверниците. Появи се и страшната богиня на варварите Исамаси. Мен ме принесоха в жертва по техния обичай и постигнах масихатва (месианство). Чуй, о царю, аз донесох религия на неверниците. След изчистването на духа и просветляването на нечистото тяло след връщането към молитвите на найгама човекът ще започне да почита вечното. Истината, медитацията и събирането на дух ще направи човека Иса (санскрит Бог), който е в центъра на светлината, който е толкова постоянен като слънцето и който завинаги отстранява преходното. Така беше унищожена Исамаси и образът на Иса стигна до сърцата, винаги чист и носещ щастие, а аз бях наречен Иса-Масиха.

След като чул тези думи, царят се поклонил на учителя на варварите и го изпратил в страшната страна на варварите.“189 „Учителят на неверниците“ се нарекъл „Иса-масиха“. Санскрит-ската дума иса означава Господ и се използва за Бог. Масиха отговаря на думата месия. Иса-масиха следователно означава Богът, месията. На друго място човекът в бели дрехи се нарича Исапутра — Син Божий и обяснява, че е роден от девица (санскрит кумари — неомъжена млада жена). Тъй като до Индия няма подобна легенда, това може да е само Иисус.

Богинята Исамаси, изглежда, е олицетворение на всичко лошо и зло, но името не се среща в индийската литература. Думата найгама очевидно означава свещена книга, но за това няма никакви сведения, някои преводачи смятат, че става дума за ведите.

Според професор фида Хаснаин цар Саливахавана управлявал в периода Кушан от 49 до 50 г. сл.н.е. Други учени датират началото на ерата Сака или Саливахавана към 78 г. сл.н.е.

„Снежната планина“ в Индия са само Хималаите. „Страната на Хуна“ все още не е локализирана, въпреки това става дума за област в Западните Хималаи, някъде между предпланините на Пенджаб и планината Каилаш в Западен Тибет до индийската граница, в този голям район се намира и Ладах.

За престоя на Иисус в Индия говори един гроб, споменат от художника Николай Рьориох в неговата книга „Сърцето на Азия“, излязла през 1930 г. Гробът се намира северно от Ладах в Източен Тур-кестан, днешна китайска провинцият Синянг, отдалечен само на мили от град Кашгар, и се приписва на пътуващата с Христос Мария. Апокрифното евангелие на Филип изрежда три жени, които не се отделили от Иисус след разпятието. И трите се казвали Мария: майка му, нейната сестра (жената на Клопа?) и Мария-Магдалена, „която наричат Негова спътница“. Така гробът на Мария край Кашгар може да има реален фон.

По време на живота си в Индия Иисус не остава на едно и също място, а обикаля като бездомен проповедник, доколкото позволявало здравето му. Многобройни сведения загатват обаче, че той винаги се връщал в Кашмир.

На около 60 км югоизточно от Сринагар, само на 12 километра от Биджбихара (там, където е „камъкът на Мойсей“), се намира една дванадесетметрова скална пещера, около чийто вход е издигнат великолепен гроб на светец, който носи името Аишмукам. В храмоподобната сграда стои реликвеният шкаф на Заинудин Вали, ислямски светец, който живял в пещерата по времето на султан Заинул Абудин Бадшах (1408–1461 г).

Най-скъпоценното притежание на светеца била вълшебна пръчица, която получил като подарък от шейх Нор Дин Вали. Тази пръчица, покрита винаги със зелен плат, се охранява усърдно от гробничната стража като безценна реликва. Когато вярващите от района са заплашени от голяма беда или епидемия, те отиват в Аиш-мукам, за да получат подкрепа от пръчката. Тъмнокафявата пръчка е дълга 2,5 м и има диаметър 2,5 см, направена е от маслиново дърво и се нарича пръчката на Мойсей или пръчката на Иисус. Почитателите на тази светиня са убедени, че била използувана от Мойсей като бастун по пътя му за Кашмир и по-късно — от Иисус. По-рано пръчката се съхранявала в квартала Хангаи Мухала на Сринагар, докато заеме достойното място в Аиш-мукам.

Името Аиш-мукам ни връща към Иисус. „Мукам“ означава място за почивка, докато „Аиш“ произлиза от Иша/Иса. Тази интерпретация позволява заключението, че отдалечената пещера служела на Христос да се отбие за известно време и да се посвети на вътрешно вглъбяване. Разбира се, такива предания не могат да бъдат доказани.

По-голяма доказателствена сила от устните предания имат каменните свидетели, които са оцелели във водовъртежа на вековете. Такова доказателство за присъствието на Иисус в Кашмир е един надпис в Тахт-и-Сулеймани, чиято история се разказва от молла Надири, историограф от времето на султан Заинул Абидин. В издадената през 1413 г. „История на Кашмир“ той разказва, че по време на господството на Гопадата, сина на раджа Акх, по заповед на царя един персийски строител реставрирал Храма на Соломон (в началото на новата ера той имал хилядогодишна история). Индусите смятали персите за варвари и привърженици на чужда религия. При възстановителните работи на стените на храма били поставени четири надписа на староперсийски, които гласели следното:

1. „Маймар еен сатоон рай бихищи заргар, сал панджах ва чахар“ (Тази колона съгради поданика на Бихищи Заргар в годината петдесет и четири.)

2. „Еен сатоон бардаст кхваджа рукун бин мурджан“ (Тази колона нареди да се съгради Кхваджа Рукун.)

3. „Дар еен вагат юз асаф дава-и-паигхамбар-имикунад. Сал паджах ва чарар“ (По това време Юз Асаф извести пророческото си послание. В година 50 и 4.)

4. „Аишан юзу паигхамбар-и-бани израил аст.“ (Той е Иисус, пророк на Израилевите синове.)

По-нататък историкът молла Надири пише: „По времето на Гопадат в тази долина дошъл Юз Асаф и говорел, че бил пророк. Той възпявал висините на набожността и смирението и обяснявал, че самият той е посланието, Бога, и че е направил Бог достижим за народа на Кашмир. Той повикал народа при себе си и хората от долината му вярвали. Когато индусите отишли с упреци при Гопадата и поискали решение от него, той ги върнал.

В една книга на индусите прочетох, че този пророк всъщност се казвал Хазрат Иса, Божи Дух (мир и Бог с вам), но приел името Юз Асаф. Истинското знание е с Бог. Той прекарал живота си 8 тази долина. След смъртта си бил положен в Мохала Анзимарах. Говори се, че гробът на пророка излъчва светлината на пророчеството. Цар Гопадата царувал 60 години и два месеца, преди да умре. След него дошъл синът му Гикаран и управлявал 58 години.“

В историографията са открити досега 21 различни сведения за пребиваването на Иисус в Кашмир. Свидетелство за това дават географските имена в Кашмир:

Ариа-Иса, Иса-Брари, Юзу-дха, Юзу-дхара, Юзу-гам, Юзу-хатпу-ра, И-йес-Иса, Кал-Иса, Юзу-кум, Иасх-куш, Юз-мангала, Юзу-Май-дан, Юз-марг и др.

По времето, когато Иисус живял в Кашмир, „щастливата долина“ била център на широко духовно, религиозно, културно и политическо обновление. Кашмирското царство било средище на огромната индо-скитска империя през втората половина на първи век била управлявана от великия владетел от династията Кушан Канишка I (78–103 н.е.). Превъзходен държавник и мъдър владетел, той се опитвал да обедини пъстрата смесица от народи на страната с една толерантна и великодушна политика. Апогеят й била връзката между гръцкото и индийското духовно богатство в културата Гандхара. Духовният център на тази културна среща бил прочутият тогава университет в Таксила. Предпоставките за осъществяването на идеите си Канишка намерил в будизма и затова търсел съвет и поука от будистките монаси. Това, което го смущавало, били многото секти и школи, на които се разпаднало учението на Буда. По съвет на философа Паршва Канишка събрал събора от Харан, за да обедини отново чрез проверка и канонизиране на будистките книги разцепената религиозна общност. След около триста години се провел нов будистки съвет, четвъртият, на който присъствали 1500 учени и монаси. На него младата махаяна успяла да пробие като религия на народа. Монасите хинаяна се борили срещу загубата на привилегиите си и на събора се опитали да дадат последен бой, но не успели да се наложат. Вместо това махаяна била обявена от събора за самостоятелна религия, която отваря пътя към рая.

От събора в Харан идва и днешната версия на „Лалитавистара“, будистката книга, която има най-много съвпадения с Новия Завет.

Местните особености — Харан се намира само на 12 км от Сринагар, допускат мисълта, че Иисус е взел участие в това важно събрание, даже може би е играл важна роля.

Канишка бил толкова впечатлен от резултатите от събора, че приел будизма и предал управлението на империята си на братството на будистките монаси, чийто духовен глава бил великият Нагарджуна, най-значимият философ на махаяна-будизма.

Друго сведение за пребиваването на Иисус в Кашмир дава книгата „Раджа Тарангини“. Това е история на Кашмир, написана през XII в. от Пандит Калхана в санскритски стихове и принадлежи към първите исторически разкази на индийската литература. Тя съдържа легендарни истории, предавани устно от древни времена. Много от тези разкази с течение на времето са разкрасени, така че историческите факти не могат да се видят лесно. Книгата описва историята на един светец на име Исана, който правел чудеса, които приличат на тези на Иисус. Този Исана бил спасен от влиятелния държавник Вазир от разпъване на кръст и съживен отново. По-късно Вазир станал владетел на Кашмир и управлявал 47 години. След Калхана Исана бил последният реформатор в Кашмир, живял и творил през първи век сл.н.е. Близко е заключението, че богочовекът Исана не може да бъде никой друг освен Иисус.

Гробът на Иисус в Сринагар

През средновековието историята на Варлаам и Йосафат била литературна творба, която познавал всеки образован. В целия европейски и близко-източен район съществуват многобройни версии и преводи на този разказ, създаден от Йоан Дамаскин, виден арабски християнин, живял около 700 г. в Йерусалим. Известната творба в други страни е със заглавие „Принцът и дервишът“ и има следното съдържание.

На могъщия индийски цар Абанер му било предсказано от един звездоброец, че прекрасният и добродетелен син Йосафа (също Иоасаф) ще премине от исляма към християнството. За да попречи на предсказанието, царят заповядал да се построи прекрасен дворец, в който принцът да расте изолиран от околния свят. Въпреки тези мерки на баща му Йосафат видял веднъж един слепец. Друг път го срещнал стар човек и накрая видял мъртвец. Понеже младежът в двореца бил обграден от млади и красиви хора, срещите били ново преживяване за него и му отворили очите за действителната страна на живота.

Най-накрая принцът срещнал аскета Варлаам, който го спечелил за християнството. Макар че царят се опитал да откаже сина си от новата вяра и даже му обещал половината от царството си, Йосафат се отказал от всички богатства и преживял остатъка от живота си като набожен аскет.

Тази красива вълнуваща история била толкова достоверна, че двамата герои Варлаам и Йосафат през 1583 г. били включени от Римокатолическата църква в календара на мъчениците. Под датата 27 ноември може да се прочете: „В индия, в съседство с персите, живели свети Варлаам и Йосафат. Чудното им дело описва свети Йоан Дамаскин.“ Очевидно до XVI в. на никого не направило впечатление, че историята възпроизвежда легендата за излетите на принц Сидхарта, които го накарали да напусне семейството си и бездомен да се скита, за да постигне просветлението. Името Йосафат/Йоасаф звучи толкова еврейско, че никой не подлага на съмнение еврейски му произход, името може да се проследи от гръцката дума Йоасаф през арабската Йудасаф до кашмирската Юсасаф. Ако вземем предвид, че буквите J и В в сирийския, арабския и персийския са почти идентични, откриваме в думата Йудасаф първоначалното Будасаф, което означава „Бодхисава“ — израстващият Буда.

Екзотично звучащото име Варлаам може да се проследи по езиковия мост до първоначалния произход. В арабския език Балхаур означава същото, както и санскритската дум Бхагаван — „божествения просветлен“. От езиковия произход (Й[В]удасаф) се вижда ясно, че ислямският пророк Юз Асаф в действителност е будистки бодхисавана.

Бодхисаванът се отличава с безгранично състрадание. Той поема страданието на всички същества в себе си и ги води към Спасението. Единствената му цел е да спаси всички същества от мизерията на бита, дори и да поеме греховете им. Такова последователно поведение има и Христос, когато поел върху себе си греховете на хората и се оставил да го приковат към кръста. Всичко, което отличава бодхисаваната, го виждаме и у Христос.

Превъплъщението на безкрайното състрадание в будизма е Бодхисатва Аволокетесвара, чието име може да се изведе от Исвара (Господар, владетел) и Аволокита (този, който вижда пълен със състрадание). Аволокетесвара притежава огромни чудодейни сили, с помощта на които може да избягва всички пречки и опасности. От началото на втори век Аволокитесвара е изобразяван често със знак на ръка и крак, които символизират колелото на живота. В този знак на колелото някои учени виждат Христовите рани от пироните, които трябва да докажат, че Бодхисатва не е никой друг, а Иисус.

Когато бил проведен решителният четвърти събор под патронажа на великия Канишка Христос, ако все още бил жив, би трябвало да е над осемдесетгодишен. Може би като много почитан светец е взел участие в това важно и решаващо събитие. Предположение, което всъщност не е доказано с нищо, но от известните факти е напълно възможно. Реформите, решени на този събор, отговаряли напълно на Христовото учение.

Фатима, дъщерята на Мохамед, предава устно изказване на пророка, според което Иисус доживял до внушителните 120 години.190 Няма никакви доказателства за това предположение, но възраст от над 120 години за аскетично живеещите светци, които контролират изцяло тялото с духа си, не е изключение. Често се съобщава за продължителност на живота от 130, 150 или повече години.

Починалият в Иран през 962 г. сл.н.е. историограф шейх Ал-Саид-ус-Садък разказва в прочутата си книга „йкмал-ун-Дин“ за двете пътешествия на Иисус в индия и за смъртта му като Юс Асаф в Кашмир. В нея има една притча на Юз Асаф, която съществува в идентична форма и в Новия завет: „Вие слушайте моите думи: селянинът хвърля семената. Идват птици и ги кълват. Едни падат на пътя. И, ето, някои падат на камъка, където няма земя, и умират там. Някои падат под бурени и не могат да израстат. Семето, паднало на добра почва, израства и дава плод. Сеячът е мъдрецът, а семената са думите на истината. Семената, изядени от птиците, са като хората, които не разбират думите. Думите, паднали на скалата, са като думите на мъдростта, които влизат в едното ухо и излизат от другото. Това, което е засято под бурените, прилича на онези, които виждат и чуват, но делата им не го показват. Но които падат на добра почва, приличат на ония, които чуват думите на истината и делата им го доказват.“191

В едно бомбайско издание на арабската версия на историята на Варалаам и Йосафат „The book of Balahaur and Budasfat“ (стр. 285–286) се разказва историята на смъртта на Юз Асаф:

„И достигна Кашмир, и това беше най-далечното място, на което той проповядваше, и там дойде краят на живота му. Той напусна света и остави наследството си на един ученик, който се казваше Абабид и му служеше. Всичко, което направи, беше завършено. И той го предупреди и му рече: Намерих хубав скрин и го украсих и сложих лампи за умиращите. Събрах пръснатите племена с верния образ. Сега ще секне духа ми и ще напусна света и душата ми ще се отдели от тялото. Спазвайте заповедта, що Ви се даде, и не излизайте от пътя на истината, а здраво се дръжте с благодарност за него И нека Абабид да ви е водач. След това заповяда на Абабид да изкопае гроба му, след това изпъна краката си и легна, след това завъртя главата си на изток и лицето си на изток и умря.“192

Гробът на пророка Юз Асаф днес се намира в стария град на Сри-нагар-Анзимат в квартала Хаянир. Сградата, издигната по-късно около каменния гръб, се казва „Розабал“ или „Рауза бал“. С рауза се обозначава гроб на много почитана личност, благородник, богат или светец. Сградата е правоъгълна, има малък вход. Над прохода към същинската гробница има един надпис, който разказва как преди много векове Юз Асаф пристигнал в долината на Кашмир и отдал живота си на проповедта. На пода на вътрешната гробница се намират два различни надгробни камъка, оградени с дървена ограда и покрити с тежък плат. По-големият камък е на Юз Асаф, по-малкият принадлежи на ислямския светец Суед Назир-уд-Дин, погребан тук през XV в.

Тези два надгробни камъка са положени по ислямски обичай в посока север-юг. Както е обичайно при ислямските гробове в Индия, те са имитация. Същинските гробове се намират в една крипта под пода на сградата. Малък отвор позволява поглед в долната камера. Саркофагът, в който е положено тялото на Юз Асаф, е по еврейската традиция ориентиран в посока изток-запад! Това е ясно доказателство, че Юз Асаф не може да е ислямски светец. При индусите и будистите се погребват само аскетите (садхи) и светците (труповете иначе се изгарят). Следователно тук е погребан някои, който е бил почитан като светец преди идването на исляма, когато Кашмир е бил махаяно-будистки и тантруиско-будистки. Етимологията на името Юз Асаф показа, че се може да се изведе от „бодхисатва“. Тук следователно в доислямско време е погребан почитан светец, който според легендата дошъл от запад, гробът е ориентиран изток-запад, както е обичайно при евреите. Това не е доказателство, че наистина е погребан Иисус Назарянина, но многобройните свидетелства за тясна връзка между между махаяна-будизма и протохристиянството, ясните доказателства затова, че Иисус преживял разпятието, а многото исторически сведения, че е прекарал последните си години в Индия, респ. Кашмир, правят оправдано предположението, че в Розабал е погребан Иисус Христос.

Почитателите на светиите палили наоколо свещите си. След като бил отстранен вековният слой восък, направили сензационно откритие: освен кръста и молитвите в камъка били издялани и отпечатъци от стъпала — разпространена в Азия традиция на гробовете на светците — доказателство за автентичността на погребания (подобно на отпечатъците от пръсти).193 Подобно на пречупените кръстове в следите на Буда, отпечатъците на стъпалата на Юз Асаф съдържат ясни знаци. Съвсем очевидно са изобразени следите от раните. От подредбата им може дори да се види, че левият крак е бил над десния факт, който се потвърждава от кървавите следи по Туринската плащеница. Тъй като разпъването като смъртно наказание не било известно в Индия, не само е възможно тук да е погребан Иисус, даже ( много вероятно!

За идентичността на Юз Асаф и Христос в Кашмир има многобройни писмени свидетелства. Един древен ръкопис описва гробницата като гроб на „Иса Рух-Аллах“ (Иисус, духът на Бога = Свети Дух).194 Хиляди вярващи посещават годишно гроба, не само мюсюлмани, но и хиндуисти, будисти и християни. В съзнанието на наследниците на древните израелтяни е останало истинското значение на незабележимата гробница — те я наричат „гробът на Назрат Иса Сахиб“, „гробът на Господ Иисус“. Според древните източници през 112 г. сл.н.е. била построена защитна сграда около гроба. От издигането й за него се грижи едно и също семейство, като службата на пазител на гроба се предава непрекъснато от баща на син. През 1766 г. пазителите получили свидетелство, което потвърждава официално значението на гроба. В този документ на великия мюфтия Раман Мир се казва между другото: „Тук е погребан Юз Асаф, който дошъл в Кашмир като проповедник по времето на управлението на цар Гопадата, който съградил храма на Соломон, Той проповядвал на народа, обявил единството си с Бога и бил законодател на народа си. Оттогава гробът се почита от царе, сановници, висши духовници и народа.“

През 1984 г. бях в Сринагар като член на делегация от експерти и журналисти, където бяхме приети от тогавашния министър-председател на щата Кашмир д-р Фарук Абдула. Разказах на д-р Абдула за моя интерес за отваряне и изследване на саркофага. През това време получих голямо дарение от няколкохиляди марки, която преведе една читателка на първото издание на тази книга, за запазването и реставрирането на гробницата. Това дарение беше предадено на гробищната управа и тъй като ремонтните работи бяха напреднали, реших, че е изгодно да направя опит за отваряне на гроба. Министьр-председателят нареди всички необходими мерки за отваряне и изследване на гроба и даже ни осигури полицейска охрана, в случай че се стигне до нападения на вярващи.

Вечерта преди планираното отваряне в града имаше престрелки, при които бяха убити седем души. Началникът на полицията ни посъветва да се откажем от провеждането на акцията, тъй като се опасявал от ескалация на напрежението и не можел да гарантира сигурността ни.

През седемдесетте години изчезнала пазената в джамията Хазратбал брада на пророка Мохамед, което е върховна реликва за мюсюлманите. Това довело до неколкоседмични бунтове в Кашмир, тъй като населението на долината смятало за отговорно централното правителство в Делхи — през 1948 г. Кашмир бил предаден на Индия, което никога не било приемано от народа и областта е хронично огнище на кризи. Трябваше да отложим планираното мероприятие за по-късно.

По време на печата на книгата (май 1993 г.) вече не беше възможно да се отвори саркофагът. От лятото на 1989 г. в Кашмир вследствие на активността на някои от бунтовническите армии се оформи състояние на гражданска война, която спря всякакъв достъп в долината. Тъй като старият град на Сринагар, където се намира гробът, е предпочитаното скривалище на нелегалните, а индийската армия се беше окопала на всяка улица и ъгъл, трябваше да се откажа от посещение на гроба, докато в Кашмир в обозримо бъдеще не се подобри обстановката. Тъй като гробницата се намира недалеч от реката Джелум и в последните две хиляди години многократно е била заливана от нея, не може да се очаква кой знае какво от отварянето на гроба.

Иисус или Павел?

Много вярващи християни ще ми подметнат, че с тезите на тази книга унищожавам елемента, който носи утеха и надежда — спасението от греховете (който предизвиква страданието) чрез жертвата на Иисус Христос за всички хора, които изповядват учението му. Но точно тази форма на учението за Спасението в традиционното християнство почива на Павел и никога не е била проповядвана от Христос. Павел учи, че делото на Иисус и жертвата му били за освобождаването на вярващите от греховете им, заблудеността им и от властта на Сатаната. Наистина Павел не споменава нито една сричка в писанията си какво е проповядвал Христос и не се позовава на нито една негова притча. Вместо това върху собственото си разбиране (или неразбиране?) на учението изгражда собствена философия.

Според Павел всички хора заради Адамовия грях са гневяли винаги Бога (вж. Писмо до ефесяни 2:3) и без изключение са изгубени (напр. Писмо до Римляни 5:18, Коринтяни 15:18), защото всички са грешни (Писмо до римляни 3:9, галалтяни 3:22, коринтяни 2:14). Срещу всички хора има проклятие от Бога (Писмо до Римляни 5:16). Така Павел от благата Вест на Исус прави страшната Вест, чийто изход може да се покаже единствено от него. Той се състои в спасението на човечеството чрез саможертвата на Иисус: „И тъй, както чрез престъплението на едного дойде осъждане на Всички човеци, тъй и през правдата на Едного дойде на всички човеци оправдание за живот.“ (Писмо до римляни 5:18)

В Писмо до колосяни пише: „а това стана, както Христос заличи с учението съществувалото за ръкописание, което беше против нас и което Той взе от средата на кръста.“ (2:14)

Защото според Павел спасението е единствено в милостта на Бога: „Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас — Божий дар е; не е от дела, за да не би никой да се похвали.“ (Писмо до ефесяни 2:8–9)

Според Павел човекът е спасен от акта на кръщението. Всяка претенция със собствени усилия да се стремим към постигане на спасението е унижение на заслугите на Иисус, покварен опит за самоспасение. Обратно, всеки човек, колкото и добродетелно и примерно да е живял, е изгубен според това разбиране, ако не приема кръстна жертва с благодарност като собственото си пълно спасение. Този възглед е напълно чужд на Христос.

Повечето християни са на мнение, че това учение е квинтесенцията на християнството. Тя обаче е фикция, напълно чужда на мисленето на Иисус. Нито проповедта от планината — ядрото на учението му, нито „Отче наш“ или притчите съдържат това тъй наречено учение за спасението…

Иисус със своя път и ученето си за освобождението на хората от земното битие не е провъзгласявал никаква философска теория — това е предишният му живот! Толерантността, непредубеденото обръщение към всички живи същества, даването и вземането, поемането върху себе си на страданията на другите, неограничената, безусловна любов съм ближния — това е пътят към спасението.