И няколко червени рози

2.

Бледозелената призрачна светлинка танцуваше недосегаема.

Ако само успееше да я достигне…

Уловеше ли призрака, беше спасена.

Светлинката, плаваща в мрака на багажника, се мержелееше изкусително над краката й, залепени с тиксо, както и ръцете.

Призрак…

И устата й беше залепена с тиксо. Вдишваше застоялия въздух само през носа — пестеливо, защото багажникът на камрито й не беше голям.

Тялото й се разтърси болезнено, когато колата улучи дупка на пътя. Нададе кратък, приглушен писък.

От време на време зърваше и други светлинки — тъмночервеното сияние на стоповете, жълтото — на фаровете. Иначе навън бе тъмно като в рог — наближаваше един след полунощ.

Луминесцентният призрак се люлееше наляво-надясно — резервен лост за отваряне на багажника, върху който се мъдреше карикатурен образ на мъж, измъкващ се от колата.

Но краката й така и не успяваха да го достигнат.

Тами Фостър се насили да възпре сълзите. Захлипа неудържимо, когато нападателят й изскочи зад нея на мрачния паркинг пред клуба, залепи с тиксо устата и ръцете й и я набута в багажника. Овърза и краката й.

Седемнайсетгодишното момиче паникьосано си помисли: „Не иска да го виждам… Това е добре. Не иска да ме убие. Само да ме уплаши. Това е.“

После огледа багажника и забеляза мержелеещия се призрак. Опита се да го стисне с крака, но той се изплъзна между обувките й.

Тами поддържаше форма — беше мажоретка и играеше футбол. Но заради неудобната поза успяваше да задържи краката си вдигнати само за няколко секунди.

Призракът й убягваше.

Колата се движеше. Отчаянието й растеше с всеки изминат метър. Разплака се отново.

Недей, недей… Ще ти се запуши носът. Спри!

Насили се да престане.

Трябваше да се прибере до полунощ. Майка й щеше да се притесни, че я няма — разбира се, ако не лежи пияна на дивана, разочарована от поредния любовник.

Сестра й ще разбере, че я няма, ако не е онлайн или не говори по телефона. Което беше обичайното й занимание.

Бам!

Отново същият звук — издрънча метал, както когато той натовари нещо на задната седалка.

В съзнанието й се появиха страшни филмови сцени. Ужасяващи, отвратителни. Мъчения, убийства. С какви ли не уреди и оръжия.

Не биваше да мисли за това. Тами се съсредоточи върху полюшващия се зеленикав призрак.

И дочу нов звук. Морето.

Колата спря и мъжът изключи двигателя. В тишината ясно долиташе шумът на океана.

Фаровете угаснаха.

Усети го как се размърда на предната седалка. Какво ли правеше? Отблизо долиташе гърленият рев на тюлените по брега, напълно безлюден по това време на денонощието.

Едната врата на колата се отвори и се захлопна. После другата. Нещо пак издрънча откъм задната седалка.

Мъчение… уреди за мъчение.

Вратата силно се затръшна.

Тами Фостър се разплака. Захлипа отчаяно, борейки се за глътка застоял въздух.

— Не, моля те! Моля те! — изкрещя, но тиксото заглуши вика и думите прозвучаха като стенание.

Тя започна трескаво да се моли в очакване капакът на багажника всеки момент да се отвори.

Вълните бучаха. Тюлените надаваха рев.

Беше обречена на смърт…

— Мамо…

Капакът обаче не помръдна, вратите не се отвориха повече, не дочуваше приближаващи стъпки. След малко страхът й понамаля.

Минаха пет минути. Никой не вдигаше капака на багажника.

Десет минути.

Тами се изсмя тихо, безумно.

Искаше да я изплаши. Не да я убие или изнасили. Просто шегичка.

Под тиксото устните й се разтегнаха в усмивка. Точно тогава колата леко се разклати. Усмивката й угасна, камрито отново се разлюля напред-назад — плавно, но по-силно отпреди. Чу плискане. Затрепери. Разбра, че вълните клатят колата.

О, божичко, не… Явно беше оставил колата на брега, а приливът прииждаше!

Колата заседна в пясъка, водата заливаше гумите й.

Не! Най-много се страхуваше от удавяне. А да умре в това клаустрофобно място… немислимо. Тами започна да рита по капака на багажника.

Чуваха я само тюлените, разбира се.

Водата вече плискаше от двете страни на тойотата.

Призракът…

Трябва да стигне лоста. Изу обувките и отново опита — забила глава в пода, с всички сили вдигна крака към сиянието. Обхвана го със стъпала и натисна диво — коремните й мускули се напрегнаха.

Сега!

С мъчително усилие спусна лоста надолу.

Дзън!

Проработи!

Тами изстена ужасено. Лостът падна долу, но не отвори капака. Взря се в зеления призрак до краката си. Сигурно беше прерязал жицата, след като я натика в багажника. Ето защо се люлееше лостът!

Беше в капан.

Помоли се отново за милост. На Бог, на случайно разхождащ се по брега човек, дори на нападателя си.

Отговори й само безразличното гъргорене на водата, бавно процеждаща се в багажника.

Хотел „Пенинсюла Гардън“ е сгушен край магистрала № 68 — прословутия двайсеткилометров маршрут, който разкрива многото лица на област Монтерей. Пътят се вие западно от Салинас и заобикаля пищни зелени пасбища, бързата писта „Лагуна Сека“, административни сгради. После идва ред на прашния Монтерей и боровите гори на Пасифик Гроув. Накрая шосето отвежда шофьорите, поне онези, които го следват отначало докрай, до легендарната Седемнайсета миля, приютила най-често срещания животински вид тук — богаташите.

— Не е зле — каза Майкъл О’Нийл на Катрин Данс, когато излязоха от колата.

През тесните очила със сиви рамки жената огледа главната сграда и пристройките в колониален испански стил. Ресторантът беше стилен, макар на места да личаха следите на времето.

— Добре е. Допада ми.

Докато оглеждаха хотела, откъдето се разкриваше гледка към далечния Пасифик, Катрин Данс — експерт по кинесика, езика на тялото — се опита да разчете чувствата на О’Нийл. Старши инспекторът в следователския отдел на монтерейското шерифство беше много сдържан. Солидният мъж с прошарена коса, прехвърлил четирийсетте, бе приветлив, но мълчалив с непознати. Дори и пред приятелите пестеше жестовете и мимиките. Труден обект за кинесиката.

В момента обаче Катрин усещаше, че е спокоен, въпреки естеството на задачата им.

Тя обаче беше неспокойна.

Катрин Данс — елегантна трийсет и няколко годишна жена — и днес бе сплела светлата си коса на плитка, вързана старателно със светлосиня панделка, избрана специално от дъщеря й същата сутрин. Данс носеше дълга черна пола, сако в тон над бялата риза и черни боти с ниски токчета — блазнеха я от месеци, но все пак успя да изчака разпродажбата.

Сред скромните си цивилни дрехи О’Нийл беше подбрал памучни панталони и пастелносиня риза без вратовръзка. Сакото беше тъмносиньо на светли карета.

Портиерът — усмихнат латиноамериканец — ги огледа одобрително и отвори вратата.

— Добре дошли. Надявам се да прекарате приятно.

Данс се усмихна плахо на О’Нийл и двамата прекосиха коридора пред рецепцията.

Излязоха от главната сграда и тръгнаха покрай хотелския комплекс, търсейки стаята.

— Не съм и мечтал да се случи — обърна се О’Нийл към Катрин.

Тя се засмя тихо. С изненада установи, че и нейните очи се взират в прозорците и вратите — сигнал, че търси изход, тоест — усеща напрежение.

— Гледай — посочи поредния басейн. В комплекса имаше поне четири.

— Като „Дисниленд“ за възрастни. Май доста рок музиканти отсядат тук.

— Така ли? — намръщи се Катрин.

— Какво има?

— Само слух. Не е забавно да се надрусаш и да хвърляш телевизори и мебели през прозореца.

— Ето го Кармел — посочи О’Нийл. — Най-авантюристичното преживяване на местните е да си изхвърлят боклука.

Катрин се опита да даде остроумен отговор, но замълча. Шегите я изнервяха още повече.

Спря пред палмово дърво с остри като саби листа.

— Стигнахме ли? — попита.

Инспекторът се взря в лист хартия, ориентира се и посочи една от сградите в дъното.

— Ето там е.

Двамата спряха пред вратата. Той пое дъх и вдигна вежди.

— Тази е май.

— Чувствам се като тийнейджърка — засмя се Катрин.

Инспекторът почука.

След секунда вратата отвори слабоват мъж на около петдесет в тъмни панталони, бяла риза и вратовръзка.

— Майкъл, Катрин. Точно навреме. Влизайте.

Ърнест Сийболд, областен прокурор в лосанджелиската прокуратура ги подкани с кимване вътре, където с включен диктофон ги очакваше съдебната секретарка. Още една млада жена стана и поздрави новодошлите — Сийболд я представи като своя асистентка от Лос Анджелис.

По-рано същия месец Данс и О’Нийл работиха по случай в Монтерей — водач на секта и убиец избягал от затвора и се укрил на полуострова, набелязвайки нови жертви. Един от замесените не оправда прогнозите на Данс и колегите й. В резултат последва ново убийство.

Катрин горещо се надяваше делото срещу заподозрения да започне по-бързо. Ала могъща организация създаваше пречки. Данс обаче беше готова да се бори с нокти и зъби и когато монтерейският прокурор отказа да заведе дело, с О’Нийл разбраха, че заподозреният е убивал и преди — в Лос Анджелис. Областният прокурор Сийболд, който работеше редовно с Калифорнийското бюро за разследвания на Данс и й беше личен приятел, се съгласи да повдигне обвинения в лосанджелиския съд.

Няколко свидетели обаче бяха от Монтерей, включително Данс и О’Нийл, и затова Сийболд беше пристигнал да запише показанията им. Връзките и репутацията на заподозрения налагаха да процедират поверително. Всъщност засега дори не споменаваха името на убиеца. В тесен кръг наричаха делото „Народът срещу Дж. Доу“.

Седнаха и Сийболд съобщи:

— Изникна проблем.

Тревожното усещане, че нещо ще се обърка и делото ще забуксува, я връхлетя отново.

— Защитата пледира за прекратяване поради имунитет — продължи прокурорът. — Честно казано, не мога да предвидя изхода. Изслушването е насрочено за вдругиден.

— Не… — затвори очи Данс.

О’Нийл изсумтя гневно.

Толкова усилия…

„Ами ако се измъкне? — помисли си Данс, но после осъзна, че няма какво да добави, освен: — Ако се измъкне, аз губя.“

Брадичката й затрепери.

— Екипът ми подготвя отговора — успокои ги Сийболд. — Добри са. Най-добрите в службата.

— Каквото и да струва, Ърни — заяви Данс, — няма да се откажа. Искам го.

— Не си единствена, Катрин. Правим всичко възможно.

Ако се измъкне…

— Ала искам да действаме с нагласата, че ще спечелим.

Думите на Сийболд прозвучаха уверено и Катрин се поободри. Започнаха. Юристът разпитваше подробно за престъплението — на какво са били очевидци и какви улики са събрали.

Сийболд беше опитен прокурор и знаеше какво прави. След един час жилестият мъж седна и заяви, че засега е чул достатъчно. Очакваше и друг свидетел — местен пътен полицай, съгласил се даде показания.

Благодариха на прокурора, а той обеща да им се обади веднага щом съдията се произнесе по молбата за имунитет.

Данс и О’Нийл тръгнаха към фоайето, но той спря и се намръщи.

— Какво има? — попита Катрин.

— Да го ударим на живот.

— Моля?

О’Нийл кимна към разкошния ресторант-градина с гледка към каньона и океана.

— Имаме време. Кога за последно някой ти е сервирал яйца по бенедиктински?

— Коя година сме? — замисли се Данс.

— Хайде — усмихна се той. — Няма да закъснеем.

— Не знам. — Тя погледна часовника си.

Не беше го удряла на живот като ученичка, камо ли като агент в Бюрото.

После се укори за колебанието. Майкъл беше приятен събеседник, а общуваха предимно служебно.

— Давай.

Върна се в тийнейджърските години, но сега усещането бе по-приятно.

Настаниха ги в края на градината; масата им предлагаше изглед право към хълмовете. Ранното слънце грееше в ясната прохладна юнска сутрин.

Сервитьорът — не в строга униформа, ала с безупречно бяла риза — им донесе менюто и им наля кафе. Очите на Данс се спряха на страницата, където ресторантът рекламираше прословутия си специалитет. „Как не!“ — помисли си и видя, че О’Нийл е съсредоточен в същото предложение.

Засмяха се.

— Когато ни повикат пред съдебните заседатели или за процеса — каза той. — Тогава ще пием и шампанско.

— Заслужено.

В този момент телефонът на О’Нийл звънна. Той погледна екрана. Данс веднага долови промяната в езика на тялото му — изправи рамене, прибра лакти, а погледът му се насочи някъде над телефона.

Позна кой е дори преди да чуе приветливото му: „Здравей, мила.“

Данс разбра от разговора на О’Нийл, че на съпругата му Ан, професионален фотограф, й се налага спешно да замине по работа и съобразява програмата си с ангажиментите на О’Нийл.

Той остави телефона и за миг се възцари мълчание. След малко атмосферата се разведри и те отново се зачетоха в менюто.

— Да — обяви О’Нийл. — Яйца по бенедиктински!

Тя реши да поръча същото и вдигна поглед към сервитьора. Тогава обаче звънна нейният телефон. Тя прочете съобщението, намръщи се и го изчете отново. Този път усети колко бързо се промениха нейните жестове. Сърцето ускори ход, раменете й се изправиха.

Данс въздъхна и вместо учтиво да помаха, посочи с поглед фините порцеланови чаши пред тях и даде нетърпеливо знак на сервитьора да донесе сметката.

3.

Регионалната щабквартира на Калифорнийското бюро за разследвания бе невзрачна модерна сграда, неотличима от съседните офиси на застрахователни и компютърни компании, всичките подредени зад хълмовете и сгушени в пищната калифорнийска растителност.

Сградата се намираше недалеч от „Пенинсюла Гардън“ и Данс и О’Нийл пристигнаха за десетина минути, без да затрудняват трафика, но и без да спират на червено.

Катрин излезе от колата, преметна чантата си през рамо и вдигна издутото куфарче с лаптопа — дъщеря й го наричаше „анекс към мамината дамска чанта“. — Двамата с О’Нийл влязоха в сградата.

Веднага се насочиха към мястото, където обикновено се събираше екипът й — нейния кабинет в крилото, известно като „Женското крило“ или ЖК, защото там се помещаваха Данс, колежката й агент Кони Рамирес, асистентката й Мериелън Кресбах и Грейс Юан, администраторката на Бюрото, която движеше графиците като швейцарски часовник. Името на крилото произтичаше от злощастен коментар на също така злощастен и сега бивш агент на Бюрото, опитал се да остроумничи пред приятелката си, докато я развеждаше из щабквартирата и й показваше „забележителностите“.

Всички в „Женското крило“ се чудеха дали той или някоя от любовниците му са открили дамските превръзки, които Данс и Рамирес тайно складираха в кабинета, куфарчето и колата му.

Данс и О’Нийл поздравиха Мериелън. Без да й мигне окото — неизменно подчертано от силно почернени клепки — ведрата, енергична жена еднакво успешно дърпаше конците и на семейния, и на професионалния живот на колегите си. На всичкото отгоре беше ненадмината кулинарка.

— Добро утро, Мериелън. Казвай какво има.

— Здрасти, Катрин. Заповядай.

Катрин погледна, но не се поддаде на библейското изкушение — шоколадовите курабийки в купата върху бюрото на Мериелън. О’Нийл обаче не устоя.

— Такива вкусни неща не съм опитвал от седмици.

Яйца по бенедиктински…

Мериелън се засмя доволно.

— Така… Пак се обадих на Чарлс и пак оставих съобщение. Честно — въздъхна тя. — Не вдига. Ти Джей и Рей са вътре. А, инспектор О’Нийл, дойде и един ваш колега от шерифството.

— Благодаря. Неоценима си.

В кабинета завариха жилавия младеж Ти Джей Сканлън, настанил се на стола й. Червенокосият агент скочи.

— Здрасти, шефе. Как мина прослушването?

Имаше предвид показанията.

— Събрах им погледите като истинска звезда!

После съобщи лошата новина, че защитата е поискала изслушване за имунитет.

Ти Джей се намръщи. И той имаше вземане-даване със заподозрения, и като Катрин искаше престъпникът да получи присъда.

Ти Джей си вършеше добре работата, макар да бе най-нетрадиционният агент в институция, прословута с консервативния си подход и поведение. Днес носеше джинси, поло и спортно сако на карета, което наподобяваше овехтелите ризи в гардероба на баща й. Доколкото беше запозната, Ти Джей притежаваше една вратовръзка — вносен модел „Еди Гарсия“. Младежът страдаше от остра носталгия по шейсетте. В кабинета му жизнерадостно бълбукаха две цветни лампи.

Беше само няколко години по-млад от Данс, но помежду им зееше поколенческа пропаст. Все пак професионално се сработваха. Ти Джей предпочиташе соловите акции — противно на правилата в Бюрото, но си партнираше редовно с Катрин, включително за сложния случай с екстрадицията в Мексико.

Мълчаливият Ред Каранео, новобранец в Бюрото за разследване, беше пълна противоположност на Ти Джей. Наближаваше трийсетте, с мрачно, замислено лице и стройно тяло. Днес носеше сив костюм и бяла риза. Душевно бе много зрял за годините си, загрубял от работата като ченге под прикритие в каубойския град Рино, Невада. После влошеното здраве на майка му го принудило да се премести тук с жена си. Каранео държеше чаша с кафе. Между показалеца и палеца на ръката му имаше малък триъгълен белег — спомен от неотдавнашните му срещи с гангстерите в Рино. Данс го смяташе за най-уравновесения и сдържан от всички по-млади агенти в Бюрото и понякога се питаше дали горчивият професионален опит не е допринесъл за това.

Полицаят от Монтерейското шерифство — с типичната възкъса коса — се представи и обясни какво се е случило. Рано сутринта местно младо момиче било отвлечено от паркинг в центъра на Монтерей, отвъд Алварадо. Тами Фостър била завързана и натоварена в багажника на собствената си кола… Нападателят я откарал до брега край града и я оставил да се удави в прилива.

Данс потръпна при представата как водата прониква в тясното пространство и вледенява тялото на момичето.

— В нейната кола? — учуди се О’Нийл. Люлееше се на задните крака на стола — навик, от който Данс се опитваше да отучи сина си (подозираше, че го е възприел от О’Нийл). Столът скърцаше под тежестта му.

— Точно така, сър.

— На кой бряг?

— Надолу, южно от Хайландс.

— Безлюден?

— Да. Никой не се е мяркал там. Няма никакви свидетели.

— Има ли свидетели от клуба, откъдето е отвлечена? — намеси се Данс.

— Не. И паркингът е без охранителни камери.

Данс и О’Нийл се замислиха.

— Значи му е трябвало друго превозно средство близо до брега, където я е оставил. Или е имал съучастник.

— Криминалистите намериха стъпки в пясъка в посока към магистралата. Над нивото на прилива. Но пясъкът е твърде мек. Не може да се вземе отпечатък от подметката и да се прецени размерът. Но определено са на един човек.

— И никакви следи край шосето или в околните храсти от кола, дошла да го вземе?

— Не, сър. Хората ни откриха само следи от велосипедни гуми в отбивката. Може да са оставени същата вечер или преди седмица. Не можем да идентифицираме следите. Нямаме база-данни за велосипеди — обясни той на Данс.

Стотици хора с колела минаваха ежедневно по този участък.

— Мотив?

— Не е кражба, нито сексуално насилие. Сякаш е искал да я убие. Бавно.

Данс пое рязко дъх.

— Заподозрени?

— Няма.

— А онова, което спомена по телефона? — обърна се Данс към Ти Джей. — Че имало нещо странно. Нещо повече по въпроса?

— А! — припряно възкликна младият агент. — Кръстът край шосето…

Калифорнийското бюро за разследване има широки пълномощия, но обикновено поема тежките престъпления — организирана престъпност, терористични заплахи, корупция и финансови злоупотреби. Убийство в район, където седмично убиват поне по един гангстер, не би предизвикало особено внимание.

Ала случаят с Тами Фостър беше различен.

В деня преди отвличането пътен полицай беше открил в пясъците на магистрала № 1 кръст — крайпътен мемориал — върху който беше написана утрешната дата.

Когато чул за момичето, нападнато недалеч край същата магистрала, полицаят си помислил дали с кръста убиецът не е обявил намеренията си. Върнал се и го взел. Криминалистите от Монтерейското шерифство открили в багажника, където била затворена Тами Фостър, листо от розов цвят, напомнящо онези в букета до кръста.

На пръв поглед нападението изглеждаше случайно и без очевиден мотив. Налагаше се да обмислят дали престъпникът не е набелязал и други жертви.

— Улики от кръста? — попита О’Нийл.

— Честно казано, инспектор О’Нийл — изкриви лице по-младшият му колега, — пътният полицай захвърлил и кръста, и цветята в багажника си.

— Не стават за снемане на отпечатъци?

— Опасявам се. Полицай Бенингтън каза, че е направил всичко възможно да открие нещо. — Питър Бенингтън беше опитният, педантичен шеф на монтерейската криминална лаборатория. — Ала не открил нищо. Поне при предварителното изследване. Никакви отпечатъци, освен тези на пътния полицай. Само пясък и прах. Кръстът е направен от клони, овързани с цветарска тел. Надписът с датата е изрязан от картон. Химикалката е обикновена. А буквите са печатни. Ще ни помогнат само ако вземем мостра от заподозрян… Ето снимка на кръста. Доста зловеща. Като от „Проклятието Блеър“.

— Добър филм — додаде Ти Джей. Данс не разбра дали се шегува.

Вгледаха се в снимката. Наистина беше зловеща — клоните приличаха на изкривени черни кости.

Дали съдебните медици биха могли да ги насочат? Данс имаше приятел, с когото работиха заедно неотдавна. Линкълн Райм беше частен съдебномедицински консултант от Ню Йорк. Макар да страдаше от квадриплегия, се славеше като най-добър криминолог в страната. Тя се запита дали би открил нещо полезно на местопрестъплението. Сигурно. Но най-универсалното правило в полицейската работа е да се справяш с наличното.

Забеляза нещо на снимката.

— Розите…

О’Нийл веднага се досети:

— Правилно. Навярно са от магазин, а не от нечий двор.

— Но, шефе — обади се Ти Джей, — в околността сигурно има хиляда цветарници.

— Не казвам, че ще ни отведе до прага му — уточни Данс. — Все пак е нещо. Но да не прекаляваме с оптимизма. Може и да ги е откраднал.

Намръщи се; искаше й се да не се окаже права.

— Ясно, шефе.

— Къде точно беше кръстът?

— Край магистрала № 1. Южно от Марина. — Той посочи мястото на стенната карта на Данс.

— Видял ли е някой кой го поставя? — обърна се тя към полицая от шерифството.

— Не, мадам, поне според пътния полицай. И в тази част на магистралата няма камери. Но продължаваме да търсим свидетели.

— Магазини? — попита О’Нийл точно когато Данс понечи да зададе същия въпрос.

— Магазини ли?

О’Нийл огледа картата.

— От източната страна на магистралата. В крайпътните молове трябва да има камери. Може някоя да е насочена натам. Поне ще разберем модела и марката на колата, ако е шофирал.

— Ти Джей — нареди Данс, — провери!

— Разбрано, шефе! Там има страхотен клуб. Един от любимите ми.

— Добре.

Пред вратата се появи сянка.

— О! Не знаех, че се събирате тук.

Чарлс Овърби, наскоро назначеният началник на Бюрото, влезе в кабинета. Петдесет и пет годишният мъж със загоряло лице и крушовидно тяло бе достатъчно атлетичен за няколко игри на тенис или голф седмично, но волейболът го оставяше без дъх.

— Чакам в кабинета си от… от доста време.

Данс се направи, че не вижда как Ти Джей дискретно погледна часовника си. Подозираше, че Овърби се е появил току-що.

— Добро утро, Чарлс — поздрави Катрин. — Може би съм забравила да спомена мястото на срещата. Съжалявам.

— Привет, Майкъл.

Овърби кимна към Ти Джей. Често поглеждаше изненадано младия агент, сякаш го виждаше за пръв път или изразяваше неодобрение от модния стил на Ти Джей.

Данс всъщност бе уведомила Овърби за срещата. Остави съобщение на телефонния му секретар, докато пътуваха насам от хотела. Съобщи му тревожните новини за процеса в Лос Анджелис и му каза, че са се уговорили да се съберат в кабинета й. Мериелън също му беше звънила. Шефът на Бюрото обаче не си направи труда да отговори. Данс също не опита да се свърже пак, понеже шефът на Бюрото не проявяваше интерес към тактическите аспекти на случаите. Нямаше да се изненада, ако изобщо не беше се мярнал. Той залагаше на „общата картина“ — популярен напоследък израз. (Наскоро Ти Джей го нарече Чарлс Общи и Катрин много се смя.)

— Така… онова момиче в багажника… репортерите вече започнаха да звънят. Отговарям уклончиво. Не ми е приятно. Запознайте ме със случая.

Репортерите значи… Това обясняваше интереса на Овърби.

Данс му каза какво знаят засега и какво възнамеряват да предприемат.

— Мислите ли, че ще опита пак? Така смята пишещото братство.

— Слухове… — деликатно уточни Катрин.

— Понеже не знаем защо е нападнал Тами Фостър, няма как да преценим — добави О’Нийл.

— Кръстът свързан ли е с отвличането? Има ли послание?

— Цветята навеждат на тази мисъл.

— Уф! Надявам се да не излезе някой като онзи Съмър Сам.

— Какво имаш предвид, Чарлс? — попита Данс.

— Нюйоркският убиец, дето оставяше бележки и застрелваше хора.

— О, това беше филм. — Ползваха Ти Джей като енциклопедия за популярна култура. — Със Спайк Лий. Убиецът беше Сън Сам.

— Знам — бързо го прекъсна Овърби. — Просто се шегувам.

— Така или иначе не разполагаме с никакви улики. Засега не знаем нищо конкретно.

Началникът кимаше. Мразеше да няма отговори. За пред пресата и шефовете в Сакраменто. Беше на тръни и напрежението заразяваше всички наоколо. Когато предшественикът му Стан Фишбърн се оттегли неочаквано по здравословни причини, всички посрещнаха назначаването на новия шеф с недоумение, Фишбърн бранеше с нокти и зъби агентите си, подкрепяше ги с всички средства. Стилът на Овърби беше различен. Коренно различен.

— Вече ми се обади областният прокурор. — Висшето началство. — Новината е стигнала до Сакраменто. Излъчили са я и по Си Ен Ен. Трябва да държа в течение шефовете. Ще ми се да имахме нещо.

— Скоро ще знаем повече.

— Да не би убиецът да е някой смахнат сектант? Братства, обети и прочее… Всички сме го правили в колежа, нали?

Данс и О’Нийл не бяха. Силно се съмняваше и за Ти Джей, а Рей Каранео имаше бакалавърска степен по криминология, но беше учил вечерно, работейки на две места.

— Прекалено сериозно е за детинска игричка — каза О’Нийл.

— Добре де, да го имаме предвид все пак. Само искам да не се паникьосваме. Страхът не помага. Да не прекаляваме със спекулациите на тема серийни убийства. Още сме замаяни от онзи случай миналия месец — примигна Овърби. — Как минаха показанията между другото?

— Възникнали са спънки. — Изобщо ли не беше изслушал съобщението й?

— Добре.

— Добре? — Данс още кипеше от гняв заради опита да прекратят делото. Намръщи се.

— Исках да кажа, че така ще ти остане повече време да работиш по случая с кръста — примигна Овърби.

Тя си спомни стария шеф. Носталгията е сладка болка.

— Как ще процедираме? — попита Овърби.

— Ти Джей ще провери охранителните камери в магазините и автомобилните салони около мястото, където е оставен кръстът. — Катрин се обърна към Каранео: — Рей, ще поогледаш ли за свидетели край паркинга, където са отвлекли Тами?

— Да, мадам.

— С какво си ангажиран в шерифството, Майкъл? — осведоми се шефът.

— С гангстерско убийство и със случая с контейнера.

— Аха.

Полуостровът не се смяташе за потенциална мишена на терористични атаки. Нямаше големи пристанища, а само риболовни кейове, а летището беше малко и със стабилна охрана. Преди месец обаче от индонезийски търговски кораб на пристанището в Оукланд беше откраднат контейнер и натоварен на камион, пътуващ за Лос Анджелис. Разполагаха със сведения, че някъде край Салинас съдържанието на контейнера е било разтоварено и укрито, а после разпределено в други камиони, за да продължи нататък.

Съдържанието вероятно беше контрабанда — дрога, оръжия… или според друг достоверен разузнавателен доклад — хора, нелегално пристигнали в страната. Индонезия е държавата с най-многобройно ислямско население в света и няколко опасни терористични групировки. Тревогата на „Вътрешна сигурност“ бе напълно основателна.

— Но — добави О’Нийл — мога да отложа задачите с ден-два.

— Добре — въздъхна Овърби, доволен, че е привлякъл допълнителна помощ. Винаги гледаше да разпредели отговорността, в случай че разследването се обърка, дори ако накрая се наложи да сподели и лаврите.

Данс се зарадва, че ще работят заедно с О’Нийл.

— Ще взема заключението на криминалистите от Питър Бенингтън — каза О’Нийл.

Макар да не беше експерт в съдебномедицинската област, солидното упорито ченге разчиташе на традиционните следователски похвати — издирване, полева работа и анализ на местопрестъплението. Понякога и на силови методи. Независимо от избрания подход обаче О’Нийл беше добър полицай — в цялата история на шерифството не отстъпваше на никого по брой арестувани и — най-важното — осъдени престъпници.

Данс си погледна часовника.

— А аз ще отида да разпитам очевидеца.

Овърби реагира с известно закъснение:

— Очевидец? Не знаех, че има свидетел.

Тя не му напомни, че и за това го е уведомила в съобщението.

— Има — отсече взе си чантата и се запъти навън.

4.

— Колко тъжно! — възкликна жената.

Съпругът зад волана на форда я изгледа. Току-що бе напълнил резервоара за седемдесет долара. Не беше в настроение. Заради цените на бензина и понеже преди миг зърна съблазнителното голф игрище „Пебъл Бийч“, на което не би могъл да си позволи да играе дори да успее да придума жена си.

И определено не му се слушаха тъжни неща.

След двайсетгодишен брак обаче нямаше как да не попита:

— Кое?

Гласът му прозвуча малко по-остро, отколкото му се искаше.

Тя не обърна внимание на тона му.

— Ето там.

Той погледна, ала пред тях се разстилаше само безлюдната магистрала, виеща се през горите. Жена му не сочеше нищо конкретно. Раздразни го още повече.

— Чудя се какво ли се е случило.

Канеше се да я прекъсне язвително, когато видя какво му показва.

И веднага го обзе чувство за вина.

В пясъка пред тях, на около петнайсетина метра се издигаше мемориал на загинали в пътно произшествие — грубо оформен кръст и букет тъмночервени рози.

— Тъжно е — повтори като ехо той и се замисли за децата си — двама тийнейджъри, които още го плашеха до смърт, щом седнеха зад волана. Представи си как ще го заболи, ако им се случи нещо такова. Разкая се за поведението си.

Поклати глава, взрян в разтревоженото лице на съпругата си. Минаха край импровизирания кръст. Тя сведе очи.

— Божичко! Станало е току-що.

— Така ли?

— Да. Изписана е днешната дата.

Той потръпна и се насочи към близкия бряг, препоръчан им от някого заради красивата гледка.

— Има нещо странно — отбеляза той.

— Какво, скъпи?

— Разрешената скорост в този участък е трийсет и пет километра в час. Как е възможно да стане фатална катастрофа?

— Младежи вероятно — вдигна рамене жена му. — Карали са пияни.

Кръстът определено промени настроението му. „Хайде — рече си съпругът, — ами ако беше в Портланд и си блъскаше главата със сметки и догадки какво ли ще измисли Лео на следващото отборно състезание? Остават ти още пет дни отпуска в най-красивата калифорнийска местност. И без това няма начин кракът ти да стъпи на «Пебъл Бийч». Престани да се цупиш.“

Отпусна ръка върху коляното на жена си и потегли към брега, макар утринта да посивя в спусналата се мъгла.

Движейки се по магистрала № 68, Катрин Данс се обади на децата. Баща й Стюарт ги караше към лятното им училище. Заради ранната среща в хотела Катрин остави дванайсетгодишния Уес и десетгодишната Маги да преспят у родителите й.

— Здрасти, мамо! — изчурулика Маги. — Ще отидем ли у Роузи на вечеря днес?

— Ще видим. Имам важен случай.

— Снощи приготвихме сами спагетите за вечеря. Баба ми помагаше. Разбъркахме брашно, яйца и вода. Баба каза, че ги правим от нулата. Какво означава „от нулата“?

— От основните съставки. Не сте ги купили готови.

— Аха.

— До скоро, скъпа. Обичам те. Искам да чуя и брат ти.

— Здрасти, мамо.

Уес се впусна в дълъг монолог за играта на тенис, планирана за днес.

Уес беше на дванайсет и Данс подозираше, че вече е започнал да изкачва стръмния път към зрелостта. Понякога си беше нейното малко момче, понякога — затворен в себе си тийнейджър. Изгуби баща си преди две години и едва сега започваше да смъква бремето на тъгата. Маги, макар и по-малка, беше по-издръжлива.

— Майкъл не се е отказал да излиза с лодката през почивните дни, нали?

— Определено.

— Страхотно!

О’Нийл беше поканил момчето да го заведе на риболов в събота заедно с по-малкия си син Тайлър. Ан рядко се присъединяваше и макар понякога да им правеше компания, Катрин също не си падаше много по корабоплаването заради морската болест.

Тя размени няколко думи с баща си, благодари му за грижите за децата и спомена, че новият случай ще я ангажира доста. Стюарт Данс беше съвършен дядо — полупенсионираният морски биолог с удоволствие общуваше с внуците си. Нямаше нищо против да влиза и в ролята на шофьор. Днес обаче го бяха извикали за консултация в монтерейския аквариум, но увери дъщеря си, че след лятното училище ще остави децата при баба им. Данс щеше да ги прибере по-късно.

Всеки ден Катрин благодареше на съдбата и боговете, че са я дарили с любящо семейство. Съчувстваше на самотните майки, които не могат да разчитат на ничия помощ.

Забави, сви на светофара и влезе в паркинга на болница „Монтерей Бей“. Разгледа тълпата зад сините подвижни бариери.

Протестиращите бяха повече от вчера.

А вчера бяха повече от завчера.

Болницата беше известна институция, един от най-добрите медицински центрове в региона и навярно най-идиличният, разположен сред борова гора. Тя познаваше добре мястото. Тук беше родила децата си, беше седяла край леглото на баща си след тежката операция. В болничната морга идентифицира тялото на съпруга си.

Наскоро я нападнаха тук — инцидентът беше свързан с протеста.

По-рано същия месец Данс изпрати млад полицай от шерифството да охранява затворник в областния съд в Салинас. Подсъдимият избяга, нападна и жестоко обгори полицай Хуан Милър. Доведоха го в интензивното отделение на болницата. Стъписаните му, разстроени близки, О’Нийл и колегите му в монтерейското шерифство изживяха трудни времена. Данс също.

Дойде да посети пациента и разяреният му брат Хулио й се нахвърли, когато понечи да вземе показания от едва свестилия се Хуан. По-скоро уплашена, отколкото наранена, Катрин се отказа да повдига обвинение срещу истеричния брат.

Хуан умря няколко дни след постъпването в болницата. Отначало отдадоха смъртта на тежкото изгаряне. После откриха, че някой го е убил — от състрадание.

Данс скърбеше от загубата, но състоянието на Хуан бе толкова безнадеждно, че в бъдеще го очакваше само болка и безкрайни медицински процедури. Положението на Хуан дълбоко вълнуваше майка й — медицинска сестра в болницата. Тя си спомни как седяха в кухнята й, а майка й се взираше невиждащо в една точка. Нещо я тревожеше дълбоко. Не след дълго сподели — докато проверявала системите му, Хуан дошъл в съзнание и я изгледал изпитателно. После прошепнал: „Убий ме.“

Вероятно е отправял същата молба към всеки, приближил се до постелята му.

Скоро някой е изпълнил молбата му.

Никой не знаеше кой е влял медикаментите в системата, за да сложи край на живота му. Монтерейското шерифство вече водеше разследване за криминално престъпление. Полицаите обаче не се престараваха — лекарите твърдяха, че на Хуан са му оставали не повече от месец-два. Убийството, макар и криминално деяние, в случая бе извършено от хуманни подбуди.

Случаят обаче разпали страстите на поддръжниците на живота на всяка цена. Протестиращите, които Катрин наблюдаваше от паркинга, държаха плакати с кръстове и ликовете на Исус и Тери Скиаво — жената в кома от Флорида, в чието дело за право на смърт бе въвлечен дори Конгресът.

Постерите, разпънати пред входа на болницата, описваха колко ужасни са евтаназията и — навярно защото така и така се бяха събрали достатъчно гневни хора — абортите. Протестиращите бяха предимно членове на основаната във Финикс организация „Животът над всичко“. Пристигнаха няколко дни след смъртта на младия полицай.

Данс се почуди дали някой схваща иронията да се опълчваш срещу смъртта пред болница. Едва ли. Не изглеждаха надарени с чувство за хумор.

Тя се насочи към болницата. Поздрави началника на охраната — висок афроамериканец, застанал пред главния вход.

— Добро утро, Хенри. Прииждат все повече май.

— Добро утро, агент Данс. — Като бивше ченге Хенри Баскоум си падаше по официалните титли. Хвърли смръщен поглед към тълпата. — Множат се като зайци.

— Кой е главатарят?

В центъра на събитията различи кльощав оплешивяващ мъж с увиснали под острата брадичка бузи. Носеше расо.

— Ето го тартора — пасторът — обясни Баскоум. — Преподобният Р. Самюъл Фиск. Много е известен. Дошъл е чак от Аризона.

— Р. Самюъл Фиск. Много духовническо име — съгласи се Катрин.

До пастора се възправяше як мъжага с къдрава червена коса и закопчано догоре тъмно сако. „Навярно бодигард“ — прецени Данс.

— Животът е свещен! — изкрещя някой към един от новинарските микробуси наблизо.

— Свещен! — поде вика тълпата.

— Убийци! — извиси Фиск глас, изненадващо силен за плашило като него.

Макар да не бе насочен към нея, от крясъка я побиха тръпки. Припомни си как преди по-малко от месец Хулио Милър я нападна в гръб и на помощ й се притекоха О’Нийл и колегата му.

— Убийци!

— У-бий-ци! У-бий-ци! — скандираше тълпата.

Данс предположи, че на другия ден ще са прегракнали.

— Успех! — пожела на шефа на охраната, който завъртя несигурно очи.

Вътре Данс се огледа, сякаш очакваше да зърне майка си. После от рецепцията я упътиха и тя забърза по коридора към стаята на очевидеца на случая с отвличането.

Катрин пристъпи прага на отворената врата. Светлокосата девойка в огромното болнично легло вдигна поглед към нея.

— Здравей, Тами. Казвам се Катрин Данс — усмихна се приветливо тя. — Може ли да вляза?

5.

Нападателят беше очаквал Тами Фостър да се удави в багажника, но се беше излъгал. Ако беше паркирал по-близо до океана, приливът щеше да погълне колата, обричайки момичето на ужасна смърт. Но колата се бе вкопала в мекия пясък близо до брега и приливът беше напълнил багажника само с няколко сантиметра вода.

Към четири сутринта на път за работа служител на летището видял отблясъците от бронята на колата. Спасителният екип намерил момичето полумъртво от измръзване и го откарали в болницата.

— Е? — попита Данс. — Как се чувстваш?

— Добре май.

Девойката беше атлетична и красива, но бледа. Тами хвърли поглед към несесерчето с козметика и Данс предположи, че не се показва навън без грим. Тами имаше скулесто лице, права изрусена коса и чип нос, който според Данс се беше появил на бял свят с по-друга извивка.

Данс показа значката си.

Момичето й хвърли бегъл поглед.

— На фона на преживяното изглеждаш доста добре.

— Беше толкова студено — каза Тами. — Никога не съм измръзвала така. Още ме побиват тръпки.

— Вярвам ти.

Очите на момичето се насочиха към телевизора. Даваха сапунен сериал. Данс и Маги също го следяха, когато дъщеря й беше болна и не ходеше на училище. Понякога пропускаха месеци, но не срещаха проблем да разберат сюжета.

Данс седна и се вгледа в балоните и цветята върху съседната масичка, инстинктивно търсейки червени рози, религиозни символи или картички с кръстове. Нямаше.

— Колко ще останеш в болницата?

— Днес или утре ще ме изпишат.

— Как намираш лекарите?

Тами се засмя.

— Къде учиш?

— В „Робърт Луис Стивънсън“.

— Последна година?

— Да, догодина завършвам.

Данс подбираше неангажиращи теми, за да успокои момичето; попита я дали ходи на лятно училище, дали си е избрала колеж; поговориха за семейството, за спорт.

— Планираш ли екскурзия през лятото?

— Вече да — отвърна Тами. — След това. С мама и сестра ми ще гостуваме на баба във Флорида следващата седмица.

Отговорът й прозвуча раздразнено, а по тона Данс разбра, че пътешествието до Флорида със семейството е последното, за което Тами мечтае.

— Тами, искрено се надяваме да открием кой те е нападнал.

— Задник!

— Разкажи ми какво стана. — Катрин вдигна разбиращо вежди.

Тами обясни, че била на клуб и си тръгнала малко след полунощ. На паркинга някой я нападнал в гръб, залепил й устата, ръцете и краката, хвърлил я в багажника и потеглил към брега.

— Остави ме там да се удавя — с мрачен поглед отрони тя.

Данс изпитваше искрено състрадание към чуждите болки — наследство от майка й — и сега си представи ужаса на момичето, а по гърба й пробягаха тръпки.

— Познаваш ли нападателя?

Момичето поклати глава.

— Но знам какъв е.

— Какъв?

— Гангстер.

— Така ли мислиш?

— Да, всички го знаят. За да те приемат в банда, трябва да убиеш някого. Ако си в латиношайка, трябва да очистиш бяло момиче. Такива са правилата.

— Смяташ, че престъпникът е латиноамериканец?

— Да, сигурна съм. Видях му ръката. Беше с по-тъмна кожа. Не черна. Но определено не и бяла. Не го чувах много добре, но съм убедена, че говореше на испански.

— Едър ли беше?

— Не беше висок. Около метър и осемдесет. Но беше много силен. И още нещо. Снощи май казах, че е бил само един. Но тази сутрин си спомних, че бяха двама.

— Видя двама?

— Ами… усетих, че има и друг… Знаете как е.

— Възможно ли е да е жена?

— О, да, може би. Не знам точно. Както казах, бях доста уплашена.

— Някой да те е докосвал?

— Не, не по този начин. Само когато ми запуши устата и ме напъха в багажника. — Очите на Тами припламнаха гневно.

— Направи ли ти впечатление нещо, докато пътувахте?

— Не, умирах от страх. Май чух някакво дрънчене, някакъв шум в колата.

— Не от багажника?

— Не. Сякаш се удряше нещо метално. Помислих си… Сложи го в колата, след като ме хвърли в багажника. Наскоро гледах един филм на ужасите. Рекох си, че си е приготвил инструменти за мъчение.

„Колелото“, помисли си Катрин, спомняйки си следите от велосипедни гуми. Взел си е колелото, за да избяга с него. Сподели идеята си, но Тами я отхвърли — нямало начин да смести колело на задната седалка.

— А и не звучеше като колело — добави сериозно.

— Добре, Тами. — Катрин си намести очилата и се взря в момичето, което разглеждаше цветята, картичките и плюшените играчки. — Колко много неща са ти донесли!

— Онова мече там е много сладко, нали?

— Страхотно е… Значи смяташ, че са били латиноамериканци от някаква банда.

— Да. Но… ами… вече всичко е наред.

— Наред?

— Нали оцелях. Само се понамокрих. — Тя се засмя, но отбягна погледа на Катрин. — Уплаших се, вярно. По всички новини го разгласиха. Обзалагам се, че са се покрили. Сигурно са избягали от града.

Шайките наистина имаха ритуали за приемане на нови членове. И някои включваха убийство. Ала убийствата обикновено се ограничаваха в същата етническа група и най-често жертвите бяха членове на съпернически банди или информатори. Освен това случаят с Тами беше прекалено усложнен. Данс знаеше от опит, че шайките са прагматични — времето е пари и колкото по-експедитивно действаш, толкова по-добре.

Вече бе доловила, че всъщност Тами изобщо не смята нападателя си за латиноамериканец. Нито пък, че са двама.

Тами знаеше за престъпника повече, отколкото искаше да си признае.

Време беше експертът по кинесика да си каже думата.

Разчитането на сигналите на тялото при разпит изисква първо да се определи основният поведенчески модел — мимиките, които събеседникът използва, когато казва истината: къде си държи ръцете, накъде поглежда и колко често, преглъща ли, прочиства ли си гърлото, използва ли „хмм“ и прочее паразитни думи, потропва ли с крака, прегърбва ли се, или стои с изправени рамене, колебае ли се, преди да отговори.

Определи ли нормалното поведение, експертът по кинесика отбелязва отклоненията, когато по една или друга причина разпитваният прикрива истината. Когато лъжат, повечето хора изпитват стрес и тревога и се опитват да облекчат неприятните емоции с жестове и речеви модели, които се отличават от нормалния им стил. Данс обичаше да цитира Чарлс Дарвин, ученият, изпреварил въвеждането на термина „кинесика“ с цял век: „Потиснатата емоция почти винаги изплува на повърхността в някакво движение на тялото.“

Когато стана дума за самоличността на нападателя, Данс забеляза, че жестовете на Тами се отклониха от нормата — размърда се неспокойно и затупка с крак. Лъжците контролират сравнително лесно ръцете си, но другите части на тялото им убягват — особено стъпалата и пръстите на краката.

Забеляза и промяната в гласа, как Тами прокарва ръце през косата си и докосва устата и носа си — така наречените „блокиращи жестове“. Освен това момичето започна да се отклонява от темата и да обобщава („Всички го знаят“) — типичен измамнически похват.

Убедена, че момичето крие информация, Катрин Данс пусна в ход аналитичните си методи. За да се добере до истината, преминаваше през четири стадия — първо уточняваше каква роля е играл разпитваният. В този случай Тами беше само жертва и свидетел. Не беше съучастник — нито в друго престъпление, нито пък инсценираше собственото си отвличане.

Второ, какъв е мотивът за лъжата? Отговорът беше очевиден — горкото момиче се страхуваше от отмъщение. Често срещано явление, което донякъде улесняваше нещата — щеше да й е по-трудно, ако Тами се опитваше да прикрива съучастие.

Третият въпрос — какъв е характерът на събеседника — определяше начина, по който ще протече разпитът. Дали да бъде нападателна например или отстъпчива; да е аналитична или да предложи емоционална подкрепа; да се държи приятелски или дистанцирано? Данс категоризираше разпитваните според личностния индикатор на Майърс-Бригс, който регистрира индивидуалните характеристики — дали събеседникът е екстровертен, или е интровертен, дали се осланя на разума или на чувствата и интуицията си.

Екстровертите и интровертите подхождат различно. Екстровертът първо действа, а после анализира резултатите, докато интровертът не действа необмислено. Обработват различно и информацията — с помощта на сетивата и проверката на данните (мисловен тип) или на базата на вътрешни импулси (интуитивен тип). Вземането на решения става или чрез обективен, логически анализ (мислене), или чрез основан на емпатия подбор (емоция).

Макар Тами да беше красиво, атлетично и несъмнено популярно момиче, несигурността — и нестабилното семейство, както долови Катрин — я превръщаха в интуитивен, емоционален интроверт. Тоест Катрин не можеше да използва директен подход. Тами просто щеше да се отдръпне и да се обиди, че я поставят натясно.

Последният въпрос, който разпитващият трябва да си зададе, е: „Какъв тип лъжец е събеседникът?“

И те са няколко. Манипулаторите или „наследниците на Макиавели“ (по името на италианския политик и философ Макиавели, написал трактат за безскрупулността) не смятат лъжата за нещо нередно — използват я като инструмент за постигане на целите си в любовта, работата, политиката, престъпленията и са много, много добри измамници. Има и социални лъжци, които използват измислиците за забавление, адаптори — несигурни хора, стремящи се чрез измама да оставят добро впечатление — и актьори, които лъжат, за да налагат контрол.

Данс реши, че Тами съчетава характеристиките на адаптор и актьор. Несигурността я кара да лъже, за да си вдъхва самочувствие, а освен това е склонна да мами, за да постига своето.

Отговори ли на тези четири въпроса, експертът по кинесика процедира праволинейно — продължава да разпитва събеседника, следейки внимателно кои въпроси предизвикват стресови реакции, издаващи измама. После се връща към тях отново и отново, опипвайки почвата, стеснявайки кръга около лъжата, за да прецени как разпитваният реагира на засиления стрес. Дали се ядосва, отрича, потиска или се опитва да се договори? В зависимост от реакцията експертът по кинесика подбира методи да принуди, да подведе или да насърчи разпитвания да каже истината.

Данс пое дъх. Доближи се малко и застана на около три крачки от Тами, без обаче да заплашва „зоната й на неприкосновеност“. Момичето щеше да усети напрежение, но не и заплаха. Катрин се усмихна леко и реши да не сменя очилата със сиви рамки с „хищническите“ очила с черни рамки, които използваше за сплашване на манипулатори.

— Всичко, което споделиш, ще ми бъде от голяма полза, Тами. Наистина оценявам помощта ти.

Момичето се усмихна. Но и отмести поглед към вратата. Данс разчете ясно сигнала — чувство за вина.

— Ала има един проблем — добави. — Уликите от местопрестъплението. Като в сериала „Маями“, сещаш ли се?

— Разбира се. Следя го.

— Кой ти допада повече?

— Оригиналът. „Лас Вегас“.

— И аз чувам, че бил по-добър. — Данс не беше гледала нито една серия. — Та уликите сочат, че не е имало втори човек. Нито на паркинга, нито на брега.

— Ами… както казах, беше по-скоро усещане.

— Искам да те попитам и за дрънченето. Не открихме следи от гуми на друга кола. Чудим се как ли си е тръгнал. Да се върнем на варианта с велосипеда. Разбрах, че трополенето ти е прозвучало другояче, но все пак може да е било колело?

— Колело?

Повтарянето на въпроса често е знак за измама. Събеседникът се опитва да печели време, за да измисли правдоподобен отговор.

— Не е възможно. Как ще го побере вътре?

Тами отрече твърде бързо и твърде емоционално. И тя беше обмисляла варианта, но незнайно защо не искаше да го признае за възможен.

Данс вдигна вежди.

— Не знам… Един от съседите ми има камри. Достатъчно голяма кола е.

Момичето примигна. Изглеждаше изненадана, че Данс познава марката на колата й. Фактът, че полицайката си е подготвила домашното, разтревожи Тами. Тя погледна към прозореца, несъзнателно търсейки път за бягство от неприятното безпокойство. Данс беше на прав път. Усети как и нейното сърце заби по-силно.

— Може би. Не знам — каза Тами.

— Значи няма как да е бил с колело… Иначе би могъл да ти е връстник или година-две по-малък. И възрастните карат велосипеди, но тийнейджърите ги използват повече. Как мислиш, дали не е някой от съучениците ти?

— Съученик? Няма начин. Никой не би направил такова нещо.

— Да те е заплашвал някой? Да си се карала с някого от „Стивънсън“?

— Е, Браяна Креншоу беше бясна, че предпочетоха мен за мажоретка. Но пък започна да излиза с Дейви Уилкокс. Падах си по него. Така че сме квит — засмя се приглушено момичето.

Данс се усмихна в отговор.

— Не, беше гангстер. Сигурна съм — ококори очи Тами.

— Почакай, сега си спомних. Говореше по телефона. Май на шефа на бандата. Чух го да си отваря телефона и да казва: „Ella esta en el coche.“

„В колата е“, преведе си Данс и попита:

— Знаеш ли какво означава?

— Нещо като: „вкарах я в колата“.

— Учиш ли испански?

— Да.

Сякаш едва си поемаше дъх и гласът й прозвуча по-пискливо от обикновено. Не откъсваше очи от Данс, но ръката й отметна кичур коса и после потърка устата.

Испанските думи бяха чиста лъжа.

— Мисля си — подхвана сговорчиво Данс, — че може да се е преструвал на гангстер. За да се прикрие. А това означава, че има причина да те нападне.

— Например?

— Надявам се ти да ми помогнеш да разберем. Успя ли да го зърнеш?

— Не съвсем. През цялото време беше зад мен. А на паркинга е много тъмно. Трябва да сложат лампи. Май ще съдя клуба. Баща ми е адвокат в Сан Матео.

Преиграният гняв целеше да отклони вниманието на Данс. Тами явно беше видяла нещо.

— Не зърна ли отражението му във витрината?

Момичето поклати отрицателно глава. Но Катрин настоя:

— Може би си го зърнала за миг? Помисли си… Нощем винаги е студено. Едва ли е бил само по блуза… Със сако ли беше? Кожено, платнено? Или с пуловер? Яке с качулка?

Тами отговаряше отрицателно, но понякога жестовете й разкриваха друго.

Данс забеляза как момичето отклони поглед към букет цветя върху масата. Картичката до него гласеше:

Катрин Данс отдаваше служебните си успехи на добрата предварителна подготовка и на безкрайното упорство. Понякога обаче съзнанието й раждаше любопитни асоциации. Потапяше се във фактите и впечатленията и неочаквано, сякаш по чудо, намираше отговора.

От точка А към Б до В…

И сега, когато видя Тами да насочва разтревожен поглед към цветята, се досети.

Реши да се възползва от шанса.

— Виж, Тами, знаем, че нападателят е поставил кръст край пътя — като послание.

Очите на момичето се разшириха.

„Хванах те“ — помисли си Данс. Разбрала е за кръста.

Продължи:

— А послания изпращат престъпници, които познават жертвите си.

— Аз… наистина го чух да говори на испански.

Данс разбра, че я лъже, но на хора като Тами трябва да се оставят вратички за бягство, за да не се затворят напълно. Затова продължи сговорчиво:

— Сигурна съм. Но ми се струва, че се е опитвал да се прикрие. Да те заблуди.

Момичето я изгледа отчаяно.

От кого ли се страхуваше толкова?

— Първо, Тами, да те уверя, че ще те защитим. Който и да те е нападнал, няма да те доближи повече. Ще наредя един полицай да пази пред вратата ти. А друг ще бди около дома ти, докато не заловим престъпника.

В очите на Тами проблесна облекчение.

— Помисли си — да не би да е някой ухажор? Ти си красиво момиче. Обзалагам се, че трябва много да внимаваш.

Тами й отвърна с предпазлива усмивка. Остана доволна от комплимента.

— Някой да те е преследвал?

Девойката се поколеба.

Близо сме… Много близо.

Ала Тами се отдръпна.

— Не.

Данс също се отказа.

— Имаш ли проблеми с някой роднина?

Нищо чудно. Беше проверила. Родителите й бяха разведени след дълга съдебна битка и по-големият й брат живееше отделно. Чичо й имаше досие за домашно насилие.

Погледът на Тами обаче красноречиво говореше, че зад нападението едва ли стоят близките.

Данс продължи да опипва почвата.

— Някой, с когото си пишеш в интернет? Онлайн събеседник? Случва се често напоследък.

— По-скоро не. Не сърфирам много из интернет. — Тами сключи пръсти — същото като да кършиш ръце.

— Съжалявам, че ти досаждам. Просто е важно да не позволим да се повтори.

Тогава Данс забеляза нещо. Сякаш я зашлевиха. В очите на момичето зърна дълбоко разбиране — веждите й се повдигнаха леко, устните се разтвориха незабележимо. Значи и Тами се опасяваше нападението да не се повтори. Понеже беше разбрала за полицейската охрана, навярно смяташе, че нападателят заплашва и другиго.

Момичето преглътна. Очевидно навлизаше във фазата на отрицанието, когато защитната броня става непробиваема.

— Не го познавам. Кълна се.

Клетвата издайнически говореше: „Лъжа!“ Момичето сякаш тръбеше: „Искам да кажа истината, но ме е страх.“

— Добре, Тами, вярвам ти — отвърна Данс.

— Много съм изморена. Не искам да говоря повече, преди да дойде мама.

— Разбира се, Тами — усмихна се Катрин. Стана и й подаде визитката си. — Обади се, ако си спомниш още нещо. Каквото и да е.

— Съжалявам, че не можах да помогна.

Тами сведе разкаяно очи. Данс разбра, че момичето неведнъж е прибягвало до фалшиво смирение, за да предизвика съжаление. Техниката, примесена с деликатен флирт, сигурно върши чудеса с баща й и приятелите й; жените обаче са неподатливи.

Данс обаче реши да отстъпи.

— Напротив, разговорът беше много полезен. Такъв ужас си преживяла, скъпа! Почивай си! Пусни си някой сериал. — Кимна към телевизора. — Отпускат.

Катрин излезе от стаята и се замисли, че до час-два може би щеше да изтръгне истината от момичето. Ала не бе сигурна — Тами изглеждаше наистина ужасена. А и колкото и талантливи да са разпитващите, понякога събеседниците им просто отказват да споделят какво знаят.

Не че имаше значение. Катрин Данс смяташе, че е научила всичко необходимо.

От точка А към Б до В…

6.

Във фоайето на болницата Данс се обади от телефонния автомат — мобилните бяха забранени — и нареди да поставят охрана пред стаята на Тами Фостър. После тръгна към рецепцията и помоли да повикат майка й.

След три минути Еди Данс изненада дъщеря си, появявайки се не от кардиологичното отделение, а откъм интензивното.

— Здрасти, мамо.

— Здравей, Кейти — отвърна едрата жена с къса прошарена коса и очила с кръгли рамки. На врата й висеше собственоръчно направен от раковина и нефрит гердан.

— Чух за нападението. Момичето с колата. Горе е.

— Знам, току-що говорих с нея.

— Ще се оправи. Така говорят. Как мина срещата сутринта?

— Възникна проблем — намръщи се Катрин. — Защитата пледира да се прекрати делото заради имунитет.

— Не ме изненадва — хладно отвърна Еди. Тя винаги изразяваше мнението си. Познаваше заподозрения и се разяри, когато научи какво е извършил. Данс разчете ясно гнева по застиналото изражение и бледата усмивка на майка си. Тя никога не повишаваше глас, но очите й бяха в състояние да те изпепелят.

Данс си спомни как като малка си мислеше, че майка й може да убива с поглед.

— Но Ърни Сийболд няма да се откаже.

— Как е Майкъл? — Еди Данс открай време харесваше О’Нийл.

— Добре. Работим заедно по това дело. — Катрин й разказа за кръста край пътя.

— Божичко! Да оставиш кръст, преди някой да умре? Като послание?

Данс кимна. Но забеляза, че вниманието на майка й е насочено другаде. Към тълпата пред главния вход. Изглеждаше разтревожена.

— Нямат ли по-важни занимания? Вчера пасторът държа реч. Бълваше огън и жупел. И каква омраза е изписана по лицата им! Ужасно!

— Виждала ли си родителите на Хуан?

Еди Данс се бе опитала да успокои семейството на обгорения полицай. Най-много време отдели на майка му. Знаеше, че синът й вероятно няма да оцелее, но с всички сили убеждаваше шокираните и объркани близки, че за него се грижат както подобава. Еди сподели с Катрин, че емоционалната болка на жената е сравнима с физическата агония на сина й.

— Не, не са идвали. Хулио намина тази сутрин.

— Така ли? Защо?

— Сигурно да прибере личните вещи на брат си. Не знам… — гласът й заглъхна. — Стоеше пред стаята, където умря брат му.

— Провеждат ли вътрешно разследване?

— Комисията по етика се е заела. Идваха и полицаи от шерифството. Но видят ли снимките на болния, разбират, че е бил обречен. Смъртта наистина беше милостива.

— Хулио каза ли ти нещо?

— Не, не разговаря с никого. Малко ме плаши. И все си припомням как ти се нахвърли.

— Моментно умопомрачение — успокои я Катрин.

— Е, няма извинение да напада дъщеря ми — отвърна Еди с твърда усмивка. После се взря през стъклените врати и огледа пак протестиращите. — Ще се връщам в отделението.

— Съгласна ли си татко да ти доведе после Маги и Уес? Викат го за консултация в аквариума. Аз ще ги взема по-късно.

— Разбира се, скъпа. Ще ги оставя в детския кът.

Еди Данс се запъти към отделението. Отново погледна ядосано и разтревожено навън. Изражението й сякаш говореше: „Нямате работа тук. Пречите ни да работим.“

Данс излезе. Взря се в отец Р. Самюъл Фиск и в едрия му бодигард. Двамата се приближиха към групичка протестиращи, сключиха длани и сведоха глави в молитва.

— Компютърът на Тами — каза Данс на Майкъл О’Нийл.

Той вдигна вежди.

— Там се крие отговорът. Е, може би не целият, но поне отчасти. Компютърът ще ни отведе към нападателя.

Пиеха кафе в „Хоул Фуудс“ — ресторант на открито в съседство с „Мейсис“. Веднъж пресметна, че си е купила поне петдесет чифта обувки оттук — пазаруването на обувки й действаше като терапия. В името на справедливостта обаче се налагаше уточнение — смущаващото количество покупки бе натрупано в рамките на няколко години. Често и от разпродажби.

— Онлайн ухажор? — попита О’Нийл.

Не ядяха яйца с деликатен холандски сос, а сладкиш със стафиди и обезмаслена сметана в пластмасова чинийка.

— Може би. Или бивш приятел, който я е заплашил — или нея, или някой неин познат от интернет форумите. Но съм убедена, че знае кой е, дори да не го е видяла. Мисля, че е някой съученик. От „Стивънсън“.

— Не пожела да каже?

— Не, твърдеше, че е латиногангстер.

О’Нийл се засмя. Повечето изфабрикувани искове за застраховка започваха така: „Испаноезичен с маска нахлу в бижутерията ми“ или „Двама афроамериканци с маски извадиха пистолети и ми откраднаха ролекса“.

— Не го описа, но смятам, че е носил дреха с качулка. Реагира различно, когато го споменах.

— Компютърът й — замислено повтори О’Нийл и сложи тежкото си куфарче върху масата. Отвори го и се взря в някакъв лист. — Добрата новина е, че е при нас. Лаптоп. Намерили го на задната седалка в колата.

— А лошата новина е, че е поплувал в Тихия океан?

— Значително увреден от морската вода — цитира О’Нийл.

— Ще трябва да го изпратим в Сакраменто или във ФБР в Сан Хосе — отчая се Катрин. — Ще ни го върнат след седмици.

Загледаха се в колибрито, което, пренебрегнало човешката тълпа, дръзко закусваше нектар от червения висящ храст до тях.

— Имам идея — рече О’Нийл. — Един приятел от Бюрото ми спомена, че посетил конференция за компютърните престъпления. Един от ораторите бил местен — професор в Санта Крус.

— Калифорнийският университет?

— Точно така.

Едно от академичните заведения, в които бе учила.

— Човекът му се сторил много начетен. И изявил готовност да помага, когато е необходимо.

— Какво е работил?

— Знам само, че напуснал Силициевата долина1 и се заел с преподаване.

— В образователната сфера поне не се пукат балони.

— Да му намеря ли координатите?

— Разбира се.

О’Нийл извади купчина визитки, подредени спретнато като лодката му. Отдели една и набра телефона. След три минути го свързаха с приятеля му. От разговора Данс заключи, че нападението вече е привлякло вниманието на ФБР. О’Нийл записа някакво име и благодари на агента. Подаде листчето на Данс. Доктор Джонатан Боулинг. Под името беше написан телефонният номер.

— Нищо не пречи да опитаме… Къде по-точно е лаптопът?

— В сейфа за улики. Ще се обадя да го извадят.

Данс набра номера на Боулинг, свърза се с телефонния му секретар и остави съобщение.

След това доразказа на О’Нийл за Тами. Спомена как емоционалната й реакция издава страх, че престъпникът ще нападне отново — вероятно е набелязал и други жертви.

— Точно от това се опасявахме. — Той прокара ръка през прошарената си коса.

— Долових и чувство за вина — спомена Данс.

— Защото отчасти се чувства отговорна за случилото се?

— Така смятам. Както и да е. Държа да проникнем в компютъра й.

Катрин си погледна часовника. Кой знае защо се подразни, че Джонатан Боулинг не се обажда по-бързо.

— Други улики?

— Не.

Питър Бенингтън установил, че клоните за кръста са от дъб — на полуострова растяха един-два милиона от този вид. Зелената тел, свързваща двата клона, била най-обикновена и непроследима. Картонената табела била изрязана от подвързията на евтин бележник — такива се продавали в хиляди книжарници. Мастилото също не водело доникъде. Нямало как да разберат откъде са купени или набрани розите.

Данс му разкри теорията си за велосипеда. О’Нийл обаче имаше крачка преднина. Обясни, че прегледали още веднъж мястото, където отвлекли момичето, и брега, където престъпникът оставил колата. Открили още следи от велосипедни гуми — нямало как да ги идентифицират, но били пресни; та заключили, че това е превозното средство на престъпника. Следите обаче не били достатъчно ясни, за да познаят марката на велосипеда.

Телефонът на Данс иззвъня — мелодийката на „Лууни Тюнс“, която децата й бяха записали специално, за да я развеселят. О’Нийл се усмихна.

Данс погледна към екрана. Дж. Боулинг. Тя вдигна вежди и си помисли, че е крайно време.

7.

Шумът отвън — иззад къщата изпукаха съчки — съживи стария страх, че някой я наблюдава.

Не като в мола или на плажа. Не я плашеха воайори и ненаситни младежи. (Погледите им я дразнеха или ласкаеха — зависеше от младежа или перверзника.) Не, Кели Морган се ужасяваше, че нещо наднича през прозореца на спалнята й.

Нещо изпука…

Пак същият звук. Седнала до бюрото в стаята си, Кели Морган затрепери и кожата й настръхна. Пръстите й замръзнаха над клавиатурата. „Погледни — рече си. После се разколеба: — Не, недей.“

Най-сетне си напомни: „На седемнайсет си, по дяволите! Преодолей го!“

Кели се насили да се обърне. Осмели се да погледне към прозореца. Зърна сивото небе над зелените и кафеникавите дървета, скали и пясъци. Нямаше никого.

И никакво нещо.

Забрави го.

Момичето — стройно и с гъста кестенява коса — догодина щеше да завърши гимназия. Имаше шофьорска книжка. Караше сърф на Маверик Бийч. С приятеля й планираха да празнуват осемнайсетия й рожден ден с полет с парапланер.

Не, Кели Морган не беше плашлива.

Но не можеше да надмогне един страх.

Прозорците.

Това я преследваше от малка — девет или десетгодишна. Живееха в същата къща. Майка й четеше скъпи списания за обзавеждане и смяташе завесите за немислим порок, който ще опетни изчистените линии на модерния им дом. Нищо фатално, разбира се, само дето Кели гледа някакво глупаво телевизионно шоу за Снежния човек или друго подобно чудовище. В анимационното филмче създанието се прокрадваше към караваните, надничаше през прозорците и плашеше до смърт хората в леглата.

Независимо че чудовището бе непохватна компютърна графика и не съществуваше наистина, страхът я преследваше години наред. Едно филмче — и край. Свила се е в леглото потна, пъхнала глава под завивките, и не смее да погледне през прозореца. Страхува се и че не вижда, защото няма да усети как то — каквото и да е — се вмъква през прозореца.

„Призраци, зомбита, вампири и върколаци не съществуват“ — напомняше си тя. Ала щом прочете „Здрач“ на Стефани Майер и — хоп! — ужасът се възроди.

Ами Стивън Кинг? Забрави.

Когато порасна и престана да се съобразява със странностите на родителите си, отиде в „Хоум Депо“ и си купи завеси за стаята. Сама ги окачи. Прати по дяволите претенциите на майка си. Нощем пускаше пердетата. Но сега, през деня, бяха дръпнати и бледата светлина и прохладният летен бриз проникваха в стаята.

Пак чу звука. Сякаш приближаваше.

Образът на зловещото създание така и не избледня. Не избледня и страхът, който смразяваше вените й. Йети, Снежният човек надзърта през прозореца и се вторачва в нея. Присви я коремът. Като онзи път, когато след диетата с течности премина на твърда храна.

Пук…

Насили се да надзърне пак.

Празният прозорец зейна срещу нея.

Стига!

Обърна се към компютъра и зачете коментарите в сайта за горкото момиче от гимназия „Стивънсън“ Тами, което отвлекли снощи — Исусе, затворили я в багажник и я оставили да се удави. Всички твърдяха, че са я изнасилили или най-малкото са я измъчвали.

Повечето коментари изразяваха съчувствие. Но някои звучаха жестоко и изкарваха Кели от кожата й. Взря се в един:

Кели заудря по клавишите:

Почуди се дали анонимната ще отвърне на удара.

Приведе се към екрана и пак чу звука.

— Стига толкова — изрече гласно.

Стана, но не отиде до прозореца. Излезе от стаята и тръгна към кухнята. Надзърна навън. Нищо не видя… или пък? Онази сянка зад храсталака в задния двор?

Беше сама вкъщи. Родителите й бяха на работа, брат й — на тренировки.

Засмя се неспокойно — предпочиташе да излезе и да се изправи очи в очи с дебнещ перверзник, вместо да го види как надзърта през прозореца. Кели хвърли поглед към магнитната поставка за ножове. Бяха наточени… Подвоуми се, но заряза оръжията. Взе мобилния телефон и излезе в двора.

— Здрасти, Джини, да, чух нещо отвън. Отивам да проверя.

Преструваше се, че разговаря, но той — или то — нямаше как да го знае.

— Не, няма да прекъсвам. В случай, че някой задник се крие в храстите.

Говореше високо.

Заобиколи отстрани, запъти се към задния двор и накрая — към ъгъла — забави крачка. Най-сетне предпазливо пристъпи в задния двор. Нямаше никого. Зад плътната преграда от храсти земята се спускаше стръмно към плитка долчинка с ниски дървета и няколко алеи за тичане.

— Е, как е? Да… да? Чудесно! Прекрасно!

„Добре, не се престаравай — рече си. — Не те бива за актриса.“

Кели тръгна към живия плет и надзърна към долчинката. Стори й се, че някой се отдалечава от къщата.

После различи младеж с къси панталони. Караше велосипед по алеята, която свързваше напряко Монтерей и Пасифик Гроув. Момчето сви наляво и изчезна зад хълма.

Кели свали телефона. Понечи да се върне у дома, но забеляза нещо странно в цветните лехи отзад. Малко цветно петно. Червено. Тръгна натам и вдигна листото. От розов цвят. Кели се засмя и го захвърли.

Тръгна към вратата.

Спря, погледна назад. Нямаше жива душа. Нито Снежен човек, нито върколак.

Влезе вкъщи. И застина.

Човешкият силует на десетина крачки пред нея бавно се приближаваше. Лицето му оставаше скрито от сянката, която хвърляше стената на дневната.

— Кой?…

Човекът спря. Засмя се.

— За бога, Кел! Ама че си страхливка! Изглеждаш сякаш… Дай ми телефона. Искам снимка!

Брат й протегна ръка.

— Махай се! — извика Кели, смръщи се и се отдръпна.

— Мислех, че си на тренировка.

— Върнах се за късите панталони… Чу ли за онова момиче в багажника? Учи в „Стивънсън“.

— Да, виждала съм я. Тами Фостър.

— Готина ли е? — Високото шестнайсетгодишно момче с буйна кестенява коса — също като нейната — се втурна към хладилника и грабна енергийна напитка.

— Ама че си грубиян, Рики.

— А-ха. Та значи? Готина ли е?

Братята са такава напаст!

— Заключи вратата, като излезеш.

Рики театрално сбърчи чело.

— Че защо? Кой ще тръгне да те изнасилва?

— Просто заключи!

— Добре де.

Момчето изобщо не забеляза мрачния поглед, който му хвърли сестра му.

Кели се върна в стаята си и седна пред компютъра. Да, анонимната беше нападнала Кели, че защитава Тами Фостър.

Добре, кучко, изпроси си го! Ще ти го върна тъпкано…

Кели Морган зачатка по клавишите.

Професор Боулинг изглеждаше на около четирийсет години. Не беше висок — няколко сантиметра повече от нея — с фигура, която загатваше или за редовни тренировки, или за нетърпимост към нездравословна храна. Имаше права кестенява коса с оттенък, подобен на нейната, въпреки че очевидно не пъхаше кутийка боя в количката в магазина през две-три седмици.

— Е — огледа той наоколо, докато Данс го съпровождаше към кабинета си в Бюрото по разследвания. — Не си го представях точно така. Не прилича на „От местопрестъплението“.

Всички на планетата ли следят този сериал?

Боулинг носеше дигитален таймекс на едната китка, а на другата — плетена гривна, вероятно символ на някаква кауза. (Данс си помисли как децата й винаги са накичени с толкова, много разноцветни лентички, че не смогва да запомни кого и какво подкрепят.) В джинси и черно поло, професорът изглеждаше елегантен. Имаше спокойни кафяви очи и не пестеше усмивките.

Данс реши, че всички студентки са в краката му.

— Бил ли си в полицейско управление преди? — попита тя.

— О, да — отвърна той със странно изражение, преди да се усмихне, — но отхвърлиха обвиненията. Така де, нали и без това не откриха тялото на Джими Хофа?

Данс се засмя. „О, клети студентки. Пазете се!“

— Мислех, че консултирате полицията.

— Предложих да помагам. Винаги си предлагам услугите, когато изнасям лекции пред полицейски и застрахователни служби. Но никой не ме е викал досега. Сега ми е бойното кръщение. Ще се постарая да не ви разочаровам.

Влязоха в кабинета и седнаха един срещу друг край овехтялата й масичка за кафе.

— Ще се радвам да помогна, но не знам дали ще успея — каза Боулинг.

Върху мокасините му падна лъч светлина, той погледна надолу и забеляза, че единият му чорап е черен, а другият — тъмносин. Засмя се. В друга епоха Данс би заключила, че е ерген; днес, ако и двамата партньори работят на бързи обороти, пропуските в облеклото не доказват нищо. Боулинг обаче не носеше и венчална халка.

— Имам опит и със софтуер, и с хардуер, но се опасявам, че за сериозни технически консултации съм подминал възрастовата граница и не говоря хинди.

Обясни й, че защитил бакалавърска степен по литература и инженерство в Станфорд — несъмнено странна комбинация — и след краткотрайно „шляене по света“ акостирал в Силициевата долина, където работил като компютърен дизайнер за големи компютърни компании.

— Интересни времена — отбеляза той, но бързо добави, че алчността го отблъсквала. — Всички сякаш водеха петролна война. Вълнуваше ги един-единствен въпрос — как да забогатеят, убеждавайки хората, че се нуждаят от това, което компютрите им предлагат. Аз бях на мнение, че трябва да преформулираме проблема — да разберем от какво наистина се нуждаят хората и да се запитаме как компютрите биха могли да им помогнат. — Боулинг наклони глава. — Е, в крайна сметка моята позиция се оказа губеща. Осребрих си акциите, напуснах и отново се заскитах. Накрая се установих в Санта Крус с една от спътничките си в скиталчествата. Започнах да преподавам. Хареса ми. От десет години съм в университета.

Данс му разказа, че след кратка репортерска кариера се е върнала в колежа — същия, където преподава той. Учила комуникации и психология; бяха се засекли за кратко, но нямаха общи познати.

Боулинг обясни, че води няколко курса — по научна фантастика и „Компютри и общество“. А в колежа преподавал „скучна техническа материя — математика и инженерство“. Освен това консултирал корпорации.

Данс се срещаше с хора с всякакви професии. Мнозинството излъчваха ясни стресови сигнали, щом заговореха за работата си — знак или за свръхнатоварване, или най-често, за неудовлетвореност (като Боулинг, когато спомена Силициевата долина). Когато стана дума за настоящата му професия обаче, поведението на Боулинг издаваше само спокойствие.

Той продължи да омаловажава техническите си умения и Данс усети разочарование. Професорът изглеждаше способен и услужлив — дойде веднага, щом го повика, — ала за съжаление проблемът с компютъра на Тами изискваше по-дълбоки технически познания. Надяваше се поне Боулинг да й препоръча някого.

Мериелън Кресбах се появи с поднос с кафе и курабийки. С поддържаната си прическа и яркочервения маникюр атрактивната й асистентка напомняше кънтрипевица.

— Обадиха се дежурните долу — донесли са някакъв компютър от кабинета на Майкъл.

— Добре. Качи го тук.

Мериелън поспря за миг и Данс с почуда установи, че тя оглежда Боулинг. Секретарката бе подела не особено дискретна кампания да търси съпруг на Катрин. Данс стрелна гневно с очи Мериелън, която хвърли прощален поглед към безименния пръст, на който нямаше халка, и вдигна недвусмислено вежди. Асистентката забеляза яростните искри, но ги подмина.

Боулинг й благодари, сипа си три пакетчета захар в кафето и грабна две курабийки.

— Вкусно. Много вкусно.

— Пече ги сама.

— Така ли? Още ли има истински бисквити? От домашната фурна?

Катрин отхапа от курабийката и отпи от кафето, макар да се чувстваше достатъчно ободрена след сутрешното кафе с Майкъл О’Нийл.

— Сега ще ти обясня проблема. — Данс разказа на Боулинг за отвличането и уточни: — Трябва да прегледаме компютъра й.

— Аха, онзи, дето се окъпал в Тихия океан — кимна разбиращо Боулинг.

— Станал е на кайма…

— Е, по-скоро на овесена каша заради водата, щом държиш на хранителните метафори — поправи я професорът.

В кабинета на Данс влезе млад полицай от шерифството, понесъл голям хартиен плик. С приятна външност и енергична походка, по-скоро чаровен, отколкото красив, той имаше яркосини очи и сякаш едва се въздържаше да не козирува.

— Агент Данс?

— Точно така.

— Аз съм Дейвид Рейнолдс. От криминалния отдел в шерифството.

— Приятно ми е — любезно кимна тя. — Благодаря, че го донесе.

— Радвам се да услужа.

Стегнатият полицай с изрядно изгладена униформа се здрависа с Боулинг и подаде плика на Данс.

— Не го сложих в найлонов плик. За да диша. Да поизсъхне.

— Чудесно — похвали го професорът.

— И си позволих да извадя батерията — добави младият полицай и подаде металната тръба. — Литиево-йонна е. Сметнах, че има опасност да се възпламени, ако се намокри.

— Много сте съобразителен — кимна очевидно впечатленият Боулинг.

Данс нямаше представа за какво става дума. Боулинг забеляза учудването й и обясни, че при известни обстоятелства някои литиеви батерии пламват при досег с вода.

— Специалист ли си? — попита той полицая.

— Не, просто поназнайвам нещичко — обясни полицаят и подаде разписката на Данс да се подпише, че поема уликата. — На разположение съм, ако ви потрябвам.

Данс поблагодари, младият полицай й връчи визитката си и се оттегли.

Тя извади компютъра на Тами от плика. Оказа се розов.

— Ама че цвят — поклати глава Боулинг.

Обърна компютъра и огледа дъното.

— Е, ще ми препоръчаш ли някого, който да го поправи, за да прегледаме файловете й? — попита Данс.

— Разбира се. Себе си.

— О, не спомена ли, че вече си изостанал технически?

— Това не е технически проблем, поне според днешните стандарти — усмихна се Боулинг. — Все едно да завъртиш гумите на колата си. Само че ми трябват инструменти.

— Тук нямаме лаборатория. Не разполагаме с никакви по-специални уреди.

— Е, зависи. Виждам, че колекционираш обувки.

Вратата на килера беше отворена и Боулинг явно беше забелязал разхвърлените по пода обувки — в случай че излезе на вечеря направо след работа. Данс се засмя.

Хванаха я…

— Складираш ли и други лични аксесоари?

— Лични аксесоари?

— Трябва ми сешоар.

— Съжалявам, целият ми арсенал за разхубавяване е у дома — засмя се Катрин.

— Тогава да вървим да пазаруваме.

8.

Напазаруваха и други неща.

Купиха сешоар, комплект миниатюрни инструменти и квадратна метална кутия, от която стърчеше жица с USB накрайник.

Подредиха придобивките върху бюрото в кабинета на Катрин.

Боулинг разгледа стилния компютър на Тами Фостър.

— Мога ли да го разглобя? Няма да прецакам уликите, нали?

— Проверен е за отпечатъци. Само от Тами са. Давай смело! Тя не е заподозряна. Освен това ме излъга, така че няма право да се оплаква.

— Розов — повтори той, сякаш цветът надхвърляше всички граници на благоприличието.

Боулинг обърна компютъра и след няколко минути свали дъното с помощта на малката отвертка. После извади дребен правоъгълник от метал и пластмаса.

— Хард дискът — обясни. — След година този ще изглежда огромен. Подвижните елементи са на изчезване. Хард дисковете също.

Темата очевидно го вълнуваше, но усети, че в момента не е уместно да се отклонява. Замълча и разгледа съсредоточено правоъгълника. Не носеше лещи; Данс, която от детинство не сваляше очилата, изпита лека завист.

Професорът разклати внимателно лаптопа до ухото си, кимна доволно и го остави върху масата.

Усмихна се широко, разопакова сешоара, включи го и насочи струята към него.

— Само за малко. Май не е мокър, но да не рискуваме. Електричеството и водата са несъвместими.

Отпи кафе със свободната си ръка и замислено заговори:

— Преподавателите много завиждат на частния сектор. „Частен сектор“ — кодовото наименование на свърталището на „истинските пари“. — Кимна към чашата. — Да вземем например „Старбъкс“… Идеята за верига кафенета е чудесна. Мъча се да измисля нещо, но не ми хрумват интересни идеи. Освен може би „Обителта на туршиите“. Всичко друго е патентовано.

— Защо не млечен бар? — предложи Данс. — Ще го наречеш „При Елзи“.

— А какво ще кажеш за „Едно различно място“? — светнаха очите му.

— Много зле — отвърна тя и двамата се засмяха.

Боулинг изсуши хард диска и го пъхна в металната кутия. Свърза USB накрайника към своя лаптоп — тъмносив, както подобава на истински компютър.

— Какво правиш? — полюбопитства Данс.

Следеше как пръстите му уверено бягат по клавиатурата. Буквите бяха изтъркани, но явно нямаше нужда да ги гледа.

— Водата е повредила компютъра, но хард дискът е невредим. Ще го превърна в четим драйв. — След няколко минути Боулинг вдигна очи и се усмихна. — Не, всъщност е като нов.

Тя приближи стола си до неговия.

Погледна екрана и видя, че компютърът чете хард диска на Тами като „Local Disk (G)“.

— Всичко е тук — имейлите й, уебсайтовете, които е посещавала, любимите й блогове, съобщенията, които е писала. Дори изтритата информация. Не е криптиран, няма и защитна парола, което ми подсказва, че родителите не й обръщат много внимание. Когато ги държат изкъсо, децата се научават да използват всякакви трикове. А аз впрочем съм спец по разшифроването им. — Боулинг извади диска от компютъра си и й го подаде. — Твой е. Просто го включи и си чети на воля. Първият ми ангажимент с полицията… кратък, но приятен.

С близка приятелка Катрин Данс притежаваше и поддържаше уебсайт за традиционна и любителска музика. Сайтът беше технически изряден, но тя не разбираше от софтуер и хардуер; съпругът на приятелката й отговаряше за тази част.

— Защо не поостанеш, ако не си много зает? — предложи Катрин. — Да ми помогнеш в търсенето.

Боулинг се намръщи колебливо.

— Е, ако имаш други планове…

— За колко ти трябвам? В петък вечерта трябва да съм в Напа. Семейно събиране.

— О, не толкова много. Няколко часа. Най-много ден.

— С удоволствие. Главоблъсканиците са ми любимо занимание… И какво по-точно да търся?

— Нещо, което ще ни подскаже кой е нападателят на Тами.

— О, „Шифърът на Леонардо“!

— Да се надяваме, че ще е по-просто и заради откритията ни няма да ни отлъчат от Църквата… Да проверим за заплашителни съобщения. Спорове, кавги, коментари за ухажори. Запазени ли са разговорите?

— Частично. Вероятно ще успеем да ги възстановим.

Боулинг пъхна устройството обратно в компютъра си и се наведе.

— Ще прегледаме и форумите — продължи Данс. — Навсякъде, където се споменават крайпътни мемориали и кръстове.

— Мемориали?

— Смятаме, че е поставил кръст край пътя, за да оповести намеренията си.

— Ама че смахнато! Защо мислиш, че отговорът се крие в компютъра й?

Данс му предаде разговора си с Тами Фостър.

— Схвана всичко от езика на тялото й?

— Точно така.

Данс му обясни, че хората общуват по три начина. Първо — с вербално съдържание, изречените думи.

— Тоест смисълът на казаното. Но той е най-подвеждащ и най-лесно се изопачава. Освен това си предаваме послания с много други средства. Важно е и как изричаме думите — с каква интонация, сила, бързина, дали замлъкваме или използваме често „хмм“. И да не забравяме кинесиката — езика на тялото; жестове, поглед, дишане, стойка, мимики. Следователите обръщат особено внимание на последните два начина, понеже разкриват повече от думите.

Боулинг се усмихна. Данс вдигна учудено вежди.

— Обясняваш толкова разпалено… — призна той.

— Като теб, когато заговориш за твоите компютри.

Боулинг кимна и погледна към лаптопа.

— Права си. Те са забележителни същества… дори розовите.

Той продължи работата си.

— Типични тийнейджърски разговори. За момчета, дрехи, грим, събирания, тук-там за училище, филми, музика… никакви заплахи. Естествено, има и други места, които трябва да проверим. Днес има изобилие от източници на информация. — Боулинг вдигна глава да види дали го разбира.

Не се наложи да уточнява.

— Имаш предвид, че мобилните телефони допълват компютрите.

— Точно така. Телефонът й сигурно е пълен със съобщения. У вас ли е?

— Телефонът й? Не.

— Лошо. Доста щяхме да разберем. Някои оператори изпращат на родителите разпечатки на всички изходящи и входящи съобщения на децата. За да ги предпазят от виртуално насилие.

— Ако не намерим нищо, ще говоря с майката на Тами — обеща Данс. — Но ти си прав — родителите й не са особено заинтересувани. Стоях цял час в болницата, но никой от тях не се появи.

— Така ли? — възкликна Боулинг. — Ако й бях баща, нямаше да мръдна от леглото й.

— И аз — додаде Данс и се зачуди дали професорът има деца.

Той продължаваше да прехвърля страниците.

— Засега няма нищо в имейлите, поне от последните две седмици. Ако се наложи, ще проверя и по-старите. Тами се включва във форумите на всички големи сайтове — „Фейсбук“, „Май Спейс“, „Ауър Уърлд“, „Секънд Лайф“. — Боулинг прегледа последните страници, които момичето беше чело. — Така значи… аха!

Той изправи напрегнато рамене.

— Какво има?

— Едва не се е удавила, нали?

— Точно така.

— Преди няколко седмици в „Ауър Уърлд“ Тами е обсъждала с приятелите си от какво се страхува най-много. Споменала е, че се бои ужасно от удавяне.

— Вероятно е искал да й причини най-страшната за нея смърт — сви устни Данс.

— Споделяме твърде много информация за себе си в интернет — разпалено я прекъсна Боулинг. — Прекалено много. Чувала ли си термина „ескрибиционист“?

— Не.

— За хора, които пускат лични блогове. — Той се усмихна кисело. — Съвсем на място, нали? А знаеш ли, че може да те уволнят, ако издаваш данни за себе си или за шефа в блоговете?

— Не.

— Има и друго. На интервюто за работа те питат дали някога си споменавал във форумите нещо за шефа си. Знаят отговора, естествено. Проверяват дали си честен. А ако си написал нещо лошо, отпадаш веднага от класацията.

Твърде много информация. Прекалено много…

Боулинг продължаваше да пише с мълниеносна скорост.

— Май намерих нещо!

— Какво?

— Преди няколко дни Тами е пуснала коментар в един блог. Псевдонимът й е ТамФ1399.

Той обърна екрана към Данс.

— Любопитното е, че го е писала в частта от блога, озаглавена „Крайпътни кръстове“.

Сърцето на Данс заби силно.

— Кой е „шофьорът“? — попита.

— Не знам. Името е изтрито навсякъде.

— Блог, хмм?

— Точно така — усмихна се Боулинг. — Гъби.

— Какво?

— Блоговете са гъбите в интернет. Никнат навсякъде. Преди няколко години всички в Силициевата долина се питаха кой ли ще е следващият хит във виртуалното пространство. Е, оказа се, че не е революционно софтуерно или хардуерно откритие, а онлайн съдържание — игри, социални сайтове и… блогове. Блоговете вече са неотменима част от компютърния свят. Тами е писала в „Чилтън Рипорт“.

— За пръв път го чувам — вдигна рамене Катрин.

— Аз го знам. Местен е, но е популярен в кръговете на блогърите. Чилтън е чепат човек. — Боулинг се взираше в екрана. — Да почетем онлайн.

Данс взе лаптопа си от бюрото. Професорът й издиктува адреса: http://www.thechiltonreport.com

После придърпа стола си до нея и двамата прегледаха заглавната страница.

Данс се изсмя.

— Правдивите стъпки. Остроумно. Консерватор е значи, застъпник на етичните норми.

— Доколкото знам по-скоро действа избирателно — поклати глава Боулинг.

Тя го изгледа въпросително.

— Подбира каузите. По-скоро клони надясно, но не щади никого, ако не отговаря на моралните му и интелектуални критерии. Блоговете по принцип целят да разбунят духовете. Спорните теми вървят добре на пазара.

По-надолу следваше поздрав към читателите:

Под обръщението се четеше: „Нашата кауза“

След кратката биография на Чилтън имаше раздел за лични обяви. Тя прегледа съобщенията.

До съобщението имаше драматична снимка на борбата с огнената стихия в центъра на Монтерей.

— Типично за блоговете — вметна Боулинг. — Лична информация. Клюки. Хората си падат по такива четива.

Данс кликна върху връзката „Монтерей“.

Отвори се страница, озаглавена „Нашият дом: прекрасният Монтерейски полуостров с богата история“ и пълна с артистични фотоси на крайбрежието и лодките във „Фишърманс Уорф“. Няколко връзки отвеждаха към местните забележителности.

Имаше и карта на околността, включително и на града, в който живееше Данс — Пасифик Гроув.

— Това е безобидна декорация. Да прегледаме съдържанието на блога… там ще намерим разковничето — предложи Боулинг и сбърчи чело. — Как ги наричате — улики или доказателства?

— И броколи да им казваш, важното е да ни помогнат да открием престъпника.

— Да видим докъде ще ни отведат зеленчуците. — Той й продиктува друг адрес: http://www.thechiltonreport.com/ html/june26.html. Тук беше средоточието на блога — мини статиите на Чилтън.

— Чилтън е оригиналният постър — заобяснява Боулинг. — Качва коментарите си и хората му отговарят. Съгласяват се или не одобряват. Понякога се отплесват към други теми.

Данс забеляза, че основният коментар на Чилтън остава най-отгоре, а под него следват отговорите. Повечето се отнасяха директно към съобщението на блогъра. Някои обаче обсъждаха чуждите мнения.

— Всяка статия и свързаните с нея коментари наричаме „тема“ — уточни специалистът. — Понякога дискусията тече месеци и години наред.

Данс започна да преглежда съобщенията. Под находчивото заглавие „ДемаБОГИЯ“ Чилтън критикуваше човека, когото тя видя пред болницата — преподобния Фиск и движението „Животът над всичко“.Фиск твърдял, че лекар, извършил аборт, заслужава смърт. Чилтън пишеше, че е противник на абортите и евтаназията, но осъждаше изказването на Фиск. Двама от защитниците на отеца — КримзониънКрайст и Люк1734 — яростно заклеймяваха Чилтън. Първият заявяваше, че блогърът трябва да бъде разпнат на кръст. Катрин се почуди дали зад псевдонима не се крие огромният червенокос бодигард на преподобния, който също участваше в протеста.

Темата „Властта на народа“ съдържаше статия за калифорнийския конгресмен Брандън Клевинджър, оглавяващ Комитета по ядрена енергетика. Чилтън разкриваше, че Клевинджър е бил на почивка с предприемач, предложил да се построи нова ядрена централа край Мендосино вместо край Сакраменто, където проектът щял да е по-ефикасен и по-евтин.

В „Обезсолявай и… обезлюдявай“ блогърът атакуваше плана за построяване на завод за пречистване на морска вода край река Кармел. Коментарът критикуваше лично бизнесмена Арнолд Брубейкър, обрисуван от Чилтън като пришълец от Скотсдейл, Аризона, с тъмно минало и връзки с престъпни организации.

Два коментара представяха позицията на гражданството по темата.

В „Жълтия път“ Чилтън обсъждаше проекта „Калтранс“ на Държавния департамент по транспорта. От магистрала № 1 през Салинас към Холистър се предвиждаше ново шосе, прекосяващо обработваеми земи. Чилтън оспорваше прибързаността на администрацията, както и виещото се трасе, което облагодетелстваше някои фермери за сметка на други. Авторът намекваше за подкупи.

Консервативната природа на Чилтън личеше в есето „Просто кажете «не» — критика срещу увеличаването на часовете по сексуално образование в основните училища“. (Чилтън призоваваше към въздържание.) Подобно послание съдържаше статията „Синоними ли са АКТ и закон?“ — за женен съдия, заловен в мотел с два пъти по-млада служителка. Чилтън се възмущаваше, че комисията по етика е наказала съдията само с порицание, вместо да го отстрани окончателно от съдебната зала.

Катрин Данс стигна до критичната тема под снимка на кръст, цветя и плюшена играчка.

9.

Катрин Данс се облегна назад и поклати глава.

— Много хормони се вихрят тук.

Смутиха я злостните думи — при това повечето отправени от младежи.

Боулинг се върна към началното съобщение:

— Гледай какво става. Чилтън споделя едно наблюдение за фатален инцидент. Поставя под въпрос само безопасността на шосето. А отговорите кривват в друга посока. От темата за безопасността на магистралите се отклоняват към държавните финанси и накрая към младежа, който е карал колата, макар очевидно да не е виновен. Пишещите се настървяват, нападат го и накрая се нахвърлят и един на друг.

— Като счупен телефон. По веригата всичко се изопачава. „Чух нещо си…“, „някой познава някого, който…“, „един приятел ми каза…“. — Данс прехвърли пак страниците. — Забелязах, че Чилтън не отвръща на ударите. Виж темата за преподобния Фиск.

— Не, сериозните блогъри не отвръщат на удара с удар. Чилтън би могъл да отговори обосновано, но кавгите между участниците във форума излизат от контрол и се превръщат в лични дрязги. Загърбват темата и пишат, за да нападат. Това е проблемът при блоговете. Очи в очи хората никога не враждуват така. В анонимните блогове битките продължават дни, седмици. Виждаш колко са злостни.

Данс прегледа дискусията и си припомни разговора с Тами.

— Значи момчето наистина е ученик. Чилтън е изтрил името му и името на гимназията, но сигурно е „Робърт Луис Стивънсън“. Там учи Тами.

Боулинг почука по екрана.

— Ето го и нейното мнение. Тя първа е казала нещо за момчето. И всички са подели темата.

Може би именно написаното подклаждаше угризенията, които Данс долови у Тами. Ако това момче наистина беше нападателят, значи Тами, както смятаха Данс и О’Нийл, се чувства отчасти отговорна за нападението срещу нея; смята, че сама си го е изпросила. И навярно се опасява, че той ще нападне и другиго. Ето защо не хареса предположението, че престъпникът е носел колело. Не искаше да насочи Данс към по-млад извършител — ученик, чиято самоличност жертвата не желае да разкрива, понеже все още го смята за заплаха.

— Толкова злоба… — кимна Данс към екрана. — Чувала ли си за Боклукчията?

— За кого?

— Случило се в Киото преди няколко години. В Япония. Тийнейджър изхвърлил целофана от сандвича си и кутийката от сода на земята в парка. Някой го снимал с телефон и разпратил снимката на приятелите си. После я разпространили из всички блогове и форуми в Япония. Виртуални радетели на реда го проследили. Научили адреса и името му и ги разпространили онлайн в хиляди блогове. Започнал лов на вещици. Пред дома му се тълпели хора и хвърляли отпадъци в двора. Той едва не се самоубил — японците са хора на честта. — Тонът и жестовете на Боулинг издаваха гняв. — Някои казват, че думите и образите не нараняват. Но и те са оръжия. Причиняват болка не по-зле от юмруците. И, честно казано, аз лично смятам, че раните заздравяват по-бавно.

— Не разбирам всичко, което пишат.

— О, в блоговете и форумите имаш право да допускаш правописни грешки, да съкращаваш и да съчиняваш нови думи. Шльокавицата е много популярна.

— Шльокавица?

— Език, въведен от тийнейджърите през последните няколко години. Циркулира в електронното пространство. Числа и символи заместват буквите. Правописът е променен. Наричат го още маймуница, мейлица… Понякога е неразбираем за възрастните, но невръстните експерти пишат и четат без проблем.

— Защо я използват?

— Защото е творческо и нетрадиционно… и готино.

— Правописът и граматиката са ужасни.

— Така е, но това не означава непременно, че пишещите са глупави или необразовани. Просто така е прието. А е важна и бързината. Всякакви волности са позволени, щом събеседникът разбира какво му казваш.

— Кое ли е момчето? Дали да не попитам пътния патрул за инцидента? — предложи Катрин.

— О, ще го открия. Онлайн светът е огромен, но и малък. Тами участва най-често в сайта „Ауър Уърлд“. По-голям е от „Фейсбук“ и „Май Спейс“. Има 130 милиона членове.

— 130 милиона?

— Да. Повечето държави не могат да се похвалят с толкова жители. — Боулинг присви очи и затрака по клавиатурата. — Е, влязох в акаунта й… един момент… Ето. Намерихме го.

— Толкова бързо?

— Да. Казва се Травис Бригам. Права си. Учи в „Робърт Лиус Стивънсън“ в Монтерей. Следващата година завършва. Живее в Пасифик Гроув.

И Данс живееше там с децата.

— Преглеждам коментарите за инцидента в „Ауър Уърлд“… Карал колата след партито и изгубил контрол. Две момичета загинали, третото е прието в болница. Той не е наранен тежко. Не са повдигнати обвинения. Имало е някакви съмнения за състоянието на шосето — тогава е валяло.

— Аха! Сетих се! — Родителите винаги запомнят фаталните катастрофи с младежи. И, разбира се, в съзнанието й изплува картина отпреди няколко години: обади й се патрулен полицай и попита дали разговаря със съпругата на агент Бил Стивънсън от ФБР. „Защо ли ме пита?“, учуди се тогава.

Съжалявам, агент Данс… но е станала катастрофа.

Данс пропъди тези мисли и каза:

— Невинен е, но го обвиняват.

— Невинността отегчава — сухо изрече Боулинг. — Не е забавно да я обсъждаш. Поне ангелите-отмъстители мислят така.

— Кои са те?

— Група виртуални насилници. Смятат се за пазители на реда. Нападат Травис, понеже според тях се е измъкнал сух — не са го арестували след инцидента. Не вярват — или не се доверяват — на полицията. Друга група са жадните за власт — те най-много напомнят училищни гангстери. Малтретират околните, за да ги контролират. После идва ред на подлите момиченца — те тормозят другите, понеже… понеже са нищожни злобарки. Отегчени девойки, които пишат жестоки нападки за забавление. Поведението им граничи със садизъм. — В гласа му отново прозвуча гняв: — Виртуалният тормоз е сериозен проблем. И се задълбочава. Според последните статистики 35 процента от децата са жертва на онлайн насилие и заплахи. При това нееднократно.

Боулинг замълча. Присви очи.

— Какво има, Джон?

— Интересно защо нещо липсва.

— Какво?

— Травис не отвръща на ударите в блога, не отговаря на нападките.

— Може би не знае.

— О, повярвай ми — звънливо се изсмя Боулинг, — узнал е пет минути след първия коментар в „Чилтън Рипорт“.

— Толкова ли е важно, че не се защитава?

— Във виртуалното пространство се подвизава и групата на жертвите на отмъстителите. Малтретирани, които си го връщат. Изолирането, унижението и тормозът на тази възраст оставят дълбок отпечатък. Гарантирам, че Травис е разярен, наранен и жадува да си уреди сметките. Тези чувства трябва някак да намерят излаз… Схващаш ли логиката?

— Изводът е, че той наистина е нападнал Тами?

— Щом не ги атакува онлайн, вероятността да им го върне в реалния живот нараства. — Боулинг се взря тревожно в екрана. — Ариел, БеллаКели, СексиГърл362, Леджънд666, Аркенеми — до един са го обидили. Което означава, че са в опасност, ако сме на прав път.

— Лесно ли ще намерим адресите и имената им?

— Не всички — трудно се прониква в сървъри; анонимните също са костелив орех. Но мнозина се откриват бързо — както аз разбрах името му. Ще влезе в училищните директории, ще изчете годишниците, ще се порови из „Май Спейс“, „Ауър Уърлд“, „Фейсбук“… А! И из всеобщия любимец — „Гугъл“…

Някаква сянка се спусна над тях. Данс забеляза, че Боулинг отклонява очи.

В кабинета пристъпи Майкъл О’Нийл. Тя въздъхна с облекчение. Професорът се изправи. Данс ги представи. Здрависаха се.

— Е, значи на теб трябва да благодаря за първото си полицейско назначение.

— Ако „благодаря“ е точната дума — усмихна се накриво О’Нийл.

Седнаха край масичката за кафе и Данс разказа на Майкъл какво са открили… и какво подозират — че Тами навярно е нападната, защото е написала коментар за гимназист, причинил катастрофа.

— За инцидента преди няколко седмици на магистрала № 1 ли става дума? На пет километра южно от Кармел?

— Точно така.

— Момчето се казва Травис Бригам — уточни Боулинг, — учило е в „Робърт Луис Стивънсън“ заедно с жертвите.

— Е, поне имаме заподозрян. И от какво се опасяваме? — обърна се О’Нийл към Данс. — Да не продължи?

— Вероятно — кимна Боулинг. — Виртуалният тормоз подтиква към крайности. Неведнъж се е случвало.

О’Нийл подпря крака на масичката и започна да поклаща стола си. Преди две години Данс се обзаложи с него на десет долара, че някой ден ще падне. Все още очакваше печалбата.

— Нещо по въпроса със свидетелите? — попита я О’Нийл.

Тя обясни, че Ти Джей не е докладвал още за охранителните камери край магистралата, където е намерен първият кръст. Засега Рей явно също не беше издирил свидетели край клуба, откъдето бе отвлечена Тами.

О’Нийл обясни, че няма напредък и с уликите.

— Само една новина — криминалистите откриха сиво парче памучен плат на кръста.

Добави, че лабораторията в Салинас не е успяла да го идентифицира с точност — докладвали само, че вероятно е по-скоро от дреха, отколкото от килим или дамаска.

— Само това? Нищо друго? Отпечатъци, марката на колелото?

— Престъпникът или е много умен, или голям късметлия — вдигна рамене О’Нийл.

Данс седна зад бюрото и прегледа базата-данни с досиета и арести. Присви очи и зачете:

— Травис Алан Бригам, седемнайсетгодишен. В шофьорската му книжка е посочен адрес: Хендерсън Роуд 408. — Катрин бутна очилата си нагоре и продължи:

— Интересно… има досие. — После поклати глава. — Не, съжалявам. Моя грешка… Не е той, а Самюъл Бригам, на същия адрес. Той е на петнайсет. Непълнолетен. Задържан два пъти за воайорство, веднъж — за неприлично поведение. И двата пъти освободен. С психично заболяване. Изглежда, става дума за брата. Травис обаче е чист.

Тя увеличи снимката на Травис на екрана — тъмнокосо момче с тесни очи под гъсти вежди се взираше мрачно в камерата.

— Ще ми се да разберем някакви подробности за инцидента — каза О’Нийл.

Данс се обади в местната служба на пътния патрул. След няколко прехвърляния я свързаха със сержант Бродски. Попита го за катастрофата.

Той веднага превключи на тона, с който полицаите дават показания в съдебната зала. Равен, точен, без емоции.

— Колата излиза от пътя преди полунощ в събота, девети юни. Четирима непълнолетни — три момичета и едно момче — пътуват на север по магистрала № 1. Намират се на около три километра южно от Кармел. Шофира момчето. Колата е нов модел „Нисан Алтима“. Пътуват с около петдесет километра в час. Момчето пропуска завоя, колата поднася и се преобръща през триметрова скала. Момичетата отзад са без колани. Загиват на място. Момичето отпред е с черепна травма. Остава в болница няколко дни. Шофьорът е задържан, разпитан и освободен.

— Какво обясни Травис?

— Че изгубил контрол. Било валяло и шосето било мокро. Той сменил лентата и колата поднесла. Гумите й били поизносени. Била на едно от момичетата. Не е карал с висока скорост, тестът за алкохол и наркотици беше отрицателен. Оцелялото момиче потвърди версията. — В гласа му прозвуча отбранителна нотка: — Нямаше основание да го обвиним. Каквото и да говорят за разследването.

„И той значи е чел блога“ — заключи Данс.

— Ще подновите ли разследването? — попита Бродски.

— Не, става дума за нападението в понеделник вечерта. Момичето в багажника.

— Аха… И подозирате момчето?

— Да.

— Не се учудвам. Никак даже.

— Защо?

— Интуиция. Травис изглеждаше опасен. Погледът му напомняше на онова момче, което стреля по студентите в Колумбийския университет.

Откъде пък знаеше как изглежда убиецът в ужасяващото престъпление през 1999?

— Травис му беше фен. Беше залепил снимките му в шкафа си.

Видял ли ги беше или го беше разбрал от блога? Данс си спомни, че в рубриката „Кръстове край пътя“ някой беше споменал за фотографиите.

— Когато го разпитваше, усети ли, че е опасен? — попита О’Нийл.

— Да, сър. Държах белезниците под ръка през цялото време. Едро момче е. Не свали качулката и само ме зяпаше. Тръпки ме побиваха.

При споменаването на качулката Данс си спомни издайническата реакция на Тами.

Благодари на полицая и затвори. След секунда се обърна към Боулинг:

— Какви изводи можем да си направим от написаното за Травис в блога, Джон?

Той се замисли.

— Хрумва ми нещо. Ако наистина е запален геймър, както твърдят, това подсказва доста.

— Искаш да кажеш, че игрите програмират склонност към насилие? Снощи гледахме филм по „Дискавъри“ по тази тема — обади се О’Нийл.

Джон Боулинг обаче поклати глава.

— Медиите преувеличават. Ако детството му е минало нормално, не бих се притеснявал много–много. Някои деца омаловажават последствията от насилието, ако твърде рано са изложени продължително на определени — предимно визуални — дразнители. Но в най-лошия случай стават безчувствени, а не опасни. При младите склонността към насилие извира от гняв, а не от гледане на филми. Игрите оказват друго съществено влияние. Промяната е очевидна при младите. Разликата между синтетичния и реалния свят може би убягва на Травис.

— Синтетичният свят?

— Заимствах термина от книга по темата на Едуард Кастронова. Синтетичният свят е вселената на онлайн игрите и виртуалните сайтове, създаващи алтернативна реалност — „Секънд Лайф“ например, фантастични светове, в които пристъпваме благодарение на компютъра. Хората от нашето поколение обикновено различават ясно границата между синтетичния и реалния свят. В реалния вечеряш със семейството си, играеш футбол или излизаш на среща, след като изключиш компютъра. Ала при по-младите — имам предвид не само юношите, но и онези на по двайсет-трийсет години — границите се размиват. Синтетичният свят им се струва все по-реален. Всъщност едно проучване наскоро установи, че една пета от участниците в онлайн игра възприемат реалния свят само като място за ядене и спане, а синтетичният е истинският им дом.

Данс слушаше невярващо.

Изражението й развесели Боулинг.

— О, редовият геймър обикновено прекарва трийсет часа седмично в синтетичния свят; някои дори два пъти повече. Стотици милиони са свързани по някакъв начин с виртуалния свят, а десетки милиони му отделят голяма част от времето си. А днес синтетичният свят изглежда неподозирано реалистично. Чрез аватарите си — въображаеми образи, които ни представляват — обитаваме светове, пълнокръвни като истинския. Детските психолози са изследвали как хората си създават аватари; подсъзнателно играчите формират образите си, въплъщавайки се в ролята на родители. Икономистите също изучават игрите. Без социални умения ще умреш от глад. В повечето игри се печелят пари, които са в обращение в съответната виртуална реалност; в еВау те дори носят печалба в долари, евро, британски лири. Купуваш и продаваш виртуални стоки — магически жезъли, оръжия, дрехи, къщи и дори самите аватари, при това срещу реални пари. Наскоро в Япония геймъри заведоха дело срещу хакери, откраднали виртуални вещи от синтетичните им домове. И спечелиха делото.

Боулинг изправи рамене и на Данс отново й направиха впечатление искрите в очите му и разпаленият му тон.

— Един от най-добрите примери за преливането между синтетичния и реалния свят е известната онлайн игра „Уърлд ъф Уаркрафт“. Създателите й измислили болест, състояние, което подкопава здравето и силата на образите. Нарекли я „порочна кръв“. Тя омаломощавала могъщите и убивала по-слабите. Случило се обаче нещо странно. Изпуснали болестта от контрол и тя започнала широко да се разпространява. Като виртуална чума. Дизайнерите нямали такива намерения. Имало само два изхода — заразените или умирали, или се адаптирали към вируса. От Центъра за контрол на заболяванията в Атланта научили за явлението и назначили екип да проследи разпространението на заразата. Използвали го като модел в епидемиологията. — Боулинг се облегна назад и продължи: — темата за синтетичния свят е дълга и интересна, но основният въпрос в случая е не дали Травис е станал безчувствен към насилието, а в кой свят обитава повече — в реалния или във виртуалния. Ако по-често е в синтетичния, значи животът му протича съобразно съвсем различни правила. А ние не ги знаем. Може би в този свят отмъщението за виртуалния тормоз е напълно допустимо, препоръчително, дори наложително. Нещо като шизофреник, който убива, защото е убеден, че жертвата е заплаха за света. Той не върши нищо лошо. Всъщност според него убийството е героична постъпка… Как ли разсъждава Травис? Само не забравяйте, че може би за него да отвлече Тами Фостър е като да смачка муха.

Данс помисли малко и се обърна към О’Нийл:

— Ще отидем ли да поговорим с него?

Винаги е трудно да избереш точния момент за среща със заподозрения. Травис едва ли смяташе, че вече са по следите му. Появата им щеше да го свари неподготвен и вероятно щеше да го накара да изпусне нещо уличаващо; дори да признае. От друга страна, можеше да унищожи уликите и да избяга.

Двоумеше се.

Нещо обаче я подтикна да вземе решение. Спомни си какво се четеше в очите на Тами — страх от отмъщение и опасение, че престъпникът ще нападне и друг човек.

Почувства, че не бива да отлагат, и реши:

— Да вървим да го видим.

10.

Семейство Бригам обитаваха занемарено бунгало в двор, осеян с автомобилни части и разглобени стари уреди. Зелени торби с боклук, от които се сипеха отпадъци и изгнили листа, се виждаха сред счупени играчки и инструменти. Една котка ги следеше предпазливо иззад лозницата под неподдържания жив плет. О’Нийл паркира на покритата с чакъл алея на четирийсетина крачки от къщата и с Данс излязоха от полицейската му кола без отличителни знаци.

Огледаха се наоколо.

Плътната растителност, безлюдната околност и запуснатият двор сякаш бяха пренесени от далечния Юг. Запуснатата къща и острият мирис на блато, долитащ съвсем отблизо, обясняваха как семейството е успяло да си позволи уединение в тази иначе скъпа част на щата.

Запътиха се към входа и ръката на Катрин несъзнателно се спусна към кобура на пистолета през разкопчаното сако.

Беше нащрек, усещаше напрежение.

И въпреки това нападението на момчето я свари неподготвена.

Заобикаляха анемичната папрат край наклонения гараж, долепен до къщата. Катрин се обърна и видя, че О’Нийл застива, вперил поглед над рамото й. Той протегна ръка, стисна я за сакото и я дръпна надолу.

— Майкъл! — извика тя.

Камъкът профуча само на няколко сантиметра над главата й и прелетя през прозореца на гаража. След миг полетя втори. О’Нийл се приведе, за да избегне удара. Камъкът се удари в малка фиданка.

— Добре ли си? — попита Майкъл.

Данс кимна.

— Видя ли откъде идват?

— Не.

И двамата се взряха в гъстата гора около двора.

— Ето! — извика Катрин, сочейки към втораченото в тях момче в къси панталонки и шапка с козирка. То се обърна и побягна.

Данс се поколеба само миг. Не носеха радиостанции; не бяха подготвени за тактическа операция. А щяха много да се забавят, ако се върнат до колата да поискат подкрепление за преследването. Инстинктивно и двамата прецениха, че имат шанс да заловят нападателя, и се втурнаха напред.

Агентите в Бюрото за разследване тренират основни умения за ръкопашен бой, макар рядко да им се налага да ги прилагат. Освен това са длъжни да се явяват на проверки за физическа подготовка. Данс беше в добра форма — не заради строгия режим в Бюрото, а благодарение на екскурзиите из провинцията в търсене на музика за уебсайта. Въпреки облеклото — черен костюм с пола и бяла риза — тя се шмугна сред дърветата преди О’Нийл.

Момчето се движеше малко по-бързо.

О’Нийл си извади телефона и поиска да им пратят подкрепление.

И двамата дишаха тежко. Данс се чудеше дали диспечерът го е разбрал.

Момчето изчезна и двамата забавиха темпо.

— Ето го! — извика тя и посочи изскочилия от храстите на петдесетина крачки пред тях младеж. — Оръжие?

Момчето държеше нещо черно в ръка.

— Не виждам.

Можеше да е пистолет, тръба или нож.

При всички положения…

Той се шмугна в гъсталака, зад който проблясваше зелена блатиста вода. Навярно това беше източникът на миризмата.

О’Нийл я погледна.

Тя въздъхна и кимна. Двамата извадиха пистолетите „Глок“ и се устремиха напред.

Работеха често заедно и се разбираха инстинктивно. Но стихията им бяха интелектуалните загадки, а не играта на стражари и апаши.

Данс си повтаряше: „Махни пръста от спусъка, не заставай пред оръжието на партньора, вдигни дулото на своето, ако той се озове пред него, стреляй само при самоотбрана, провери тила си, изстрелвай по три куршума, брой изстрелите.“

Мразеше тази част от работата.

Но се налагаше да спрат нападателя. Спомни си уплашения поглед на Тами Фостър и се втурна през дърветата.

Момчето отново изчезна. Пътеката се разклоняваше. С О’Нийл спряха. Накъде ли беше побягнал Травис? Тук растителността беше много гъста, на моменти непроходима. О’Нийл мълчаливо посочи наляво, после надясно и вдигна вежди.

„Ези или тура“ — помисли си Данс, ядосана и притеснена, че се налага да се разделят. Кимна наляво.

Запроправяха си предпазливо път напред.

Тя се движеше през гъсталака и си мислеше колко е неподготвена за такава роля. Чувстваше се като у дома си в света на думите, израженията и жестовете. Не беше силна в тактическата работа.

Спомни си колко опасно е да излезеш от познатата територия. Обзе я чувство за обреченост.

„Стига! — каза си. — Намери Майкъл О’Нийл, върнете се в колата и изчакайте подкреплението.“

Твърде късно.

Данс долови някакъв шум и сведе поглед. Момчето, скрито в храстите до нея, подхвърли голям клон пред краката й. Катрин се опита да го прескочи, но се спъна и залитна. Опита се да се задържи, удари дясната си ръка и падна на една страна.

Черният глок излетя и изчезна в храстите.

След секунди Данс отново дочу шумолене. Момчето, което очевидно беше изчакало да се увери, че е сама, се изправи иззад храстите.

„Колко безразсъдно!“ — ядосано си помисли Майкъл О’Нийл.

Тичаше в посоката, откъдето долетя викът на Катрин, но осъзна, че няма представа къде се намира партньорката му.

Трябваше да останат заедно. Не биваше да се разделят. Логично беше да покрият по-широк периметър, но за разлика от него Катрин Данс не беше участвала в престрелки и преследване.

Ако й се случеше нещо…

В далечината прозвучаха сирени. Подкреплението пристигаше. О’Нийл забави темпо и се ослуша. Стори му се, че нещо изшумоля в близкия храст. Или се лъжеше?

Постъпката им беше безразсъдна и защото навярно Травис познаваше района отлично — скривалищата, пътищата за бягство…

Пистолетът — като лека играчка в широката длан на О’Нийл — се поклащаше пред търсещия му поглед.

Озърташе се трескаво…

Измина още двайсет крачки. Реши да рискува.

— Катрин? — прошепна тихо.

Нищо.

— Катрин? — повтори по-силно.

Дочу повея на вятъра в дървесните корони.

— Майкъл! Тук съм! — отвърна приглушен глас отблизо.

О’Нийл се втурна натам. Видя я на пътеката пред него. Чу как поема дълбоко дъх. Ранена ли беше? Или Травис я беше ударил с тръбата? Или я беше намушкал?

О’Нийл се сдържа да не се втурне към нея и да провери дали е наранена сериозно… Знаеше процедурата. Приближи се, застана над нея и се заозърта с готов за стрелба пистолет.

Накрая зърна отдалечаващия се гръб на Травис.

— Избяга. — Данс измъкна пистолета си от близкия храст и се изправи. — Натам!

— Ранена ли си?

— Само се натъртих. Паднах. Препъна ме.

Изглеждаше невредима, но О’Нийл забеляза колко трескаво изтупва полата на костюма. Беше потресена, дезориентирана. Не я винеше. Но винаги я беше възприемал като непоклатима опора. Жестовете й сигнализираха, че са навлезли в чужда територия, че си нямат работа с обичайните улични гангстери или трафиканти на оръжие.

— Какво стана? — попита той.

— Спъна ме и избяга. Не беше Травис.

— Какво?

— Видях го. Беше рус. — Тя изкриви лице при вида на дупката в полата, после заряза пораженията по облеклото и заразглежда земята. — Изпусна нещо… Ето го.

Вдигна го. Кутия със спрей за графити.

— Какво става? — недоумяваше О’Нийл.

Данс прибра пистолета си в кобура и се обърна към къщата.

— Да проверим.

Стигнаха къщата на семейство Бригам едновременно с подкреплението — две полицейски коли от управлението в Пасифик Гроув. Отдавнашен жител на градчето, Данс познаваше полицаите и им помаха свойски.

— Добре ли си, Катрин? — попита единият, забелязал разрошената й коса и изцапаната пола.

— Да.

Разказа им за нападението и преследването. Единият вдигна провесената през рамото му моторола и докладва за инцидента.

Данс и О’Нийл тъкмо приближиха къщата, когато отвътре долетя женски глас:

— Хванахте ли го?

Вратата се отвори и жената излезе на верандата. Беше около четирийсетгодишна, със закръглена фигура и обло лице. Носеше болезнено тесни дънки и размъкната сива блуза с триъгълно леке на корема. Катрин забеляза, че подметките на кремавите й мокасини са безнадеждно изкривени и износени от бремето на тежестта й. И от нехайство.

Данс и О’Нийл се представиха. Жената беше Соня Бригам — майката на Травис.

— Хванахте ли го? — настоя тя.

— Знаете ли кой е? Защо ни нападна?

— Не нападна вас — обясни жената. — Сигурно дори не ви е видял. Целеше прозорците. Вече счупиха три.

— Напоследък край къщата вилнеят вандали — обясни полицаят от Пасифик Гроув.

— Казахте „той“. Познавате ли го? — попита Данс.

— Този точно — не. Много са.

— Много? — учуди се О’Нийл.

— Появяват се по всяко време. Хвърлят камъни, тухли, драскат по къщата и гаража. Така живеем. — Соня Бригам махна презрително с ръка към гората, накъдето побягна нападателят. — Откакто всички започнаха да злословят срещу Травис. Онзи ден един хвърли тухла през прозореца на дневната и за малко да улучи малкия ми син. И вижте.

Тя посочи надписа върху стената на голямата порутена барака на петнайсетина крачки от къщата: „Убиец!!“.

Данс подаде спрея на полицая. Той обеща да се опитат да открият собственика. Катрин описа момчето — по същия начин изглеждаха поне още петстотин ученици от околността. Полицаите взеха кратки показания от Данс, О’Нийл и майката на Травис, качиха се в колите и отпътуваха.

— Нападат момчето ми. А той е невинен! Като проклетите куклуксклановци са. Онази тухла едва не уцели Сами. Той има проблеми. Направо побесня. Изпадна в криза.

„Отмъстителни ангели“, помисли си Данс. Въпреки че тормозът вече не беше виртуален; от синтетичния се беше пренесъл в реалния свят.

На верандата се появи кръглолико момче. Глуповатата усмивка издаваше недоразвитост, ала погледът му беше интелигентен.

— Какво има? Какво има? — настойчиво попита тийнейджърът.

— Всичко е наред, Сами. Влизай вътре. Иди си в стаята.

— Кои са тези?

— Върви си в стаята. Не излизай. Не ходи на езерото.

— Искам да отида.

— Не сега. Някой обикаляше наоколо.

Момчето бавно се върна в къщата.

— Госпожо Бригам, миналата нощ е извършено престъпление, опит за убийство. Жертвата е написала критичен коментар за Травис в един блог — започна Майкъл О’Нийл.

— А, онези глупости в „Чилтън Рипорт“! — Соня издиша презрително между жълтеникавите си предни зъби. — Чилтън започна всичко. Трябва да хвърлят тухла през неговия прозорец. Сега всички са се нахвърлили върху нашето момче. А той не е направил нищо. Защо всички го набеждават? Казват, че откраднал колата на майка ми, карал я покрай „Лайтхауз“ и си показвал… така де. А майка ми си продаде колата преди четири години. Всезнайковци! — После гласът й се извиси по-остро: — Я почакайте! За онова момиче, дето едва не се удавило в багажника ли говорите? В понеделник?

— Точно така.

— Е, да знаете, че моето момче не би направило такова нещо. Кълна се! Нали няма да го арестувате?

Жената изглеждаше паникьосана. „Дори твърде паникьосана“ — помисли си Данс. Дали не подозираше сина си?

— Просто искаме да поговорим с него.

— Мъжът ми не си е вкъщи — неспокойно отвърна Соня Бригам.

— Достатъчно е вие да сте тук. Не е необходимо да присъстват и двамата родители.

Данс разбираше обаче, че жената просто не иска да поеме отговорността.

— Е, и Трав не си е вкъщи.

— Скоро ли ще си дойде?

— Работи почасово в „Бейгъл Експрес“. За джобни. След малко започва смяната му. Ще се върне за униформата.

— Къде е сега?

— Понякога ходи в компютърния клуб — вдигна рамене жената. После замълча — да не би да се разбъбри прекалено. — Съпругът ми ще си дойде всеки момент.

Данс отново долови особената нотка в гласа й. Съпругът ми…

— Травис излиза ли снощи? Около полунощ?

— Не — отвърна припряно Соня Бригам. Твърде припряно.

— Сигурна ли сте? — рязко попита Катрин.

Жената се готвеше за отстъпление — отмести очи и докосна нос — жестове, които Данс забеляза за пръв път.

— Тук трябва да е бил — преглътна жената. — Не съм сигурна. Легнах си рано. Травис стои до късно. Може и да е излизал. Но нищо не съм чула.

— А съпругът ви? — Данс отбеляза единственото число, когато стана дума за лягане. — Тук ли беше по това време?

— Понякога играе покер. Мисля, че е бил с приятели.

— Ние наистина… — подхвана О’Нийл и млъкна.

Висок, строен тийнейджър с широки рамене се появи от задния двор. Носеше избелели черни джинси със сиви кръпки, черна тениска и тъмнозелено яке. Данс отбеляза, че няма качулка. Той примигна изненадано при вида на посетителите. После хвърли поглед към колата без отличителни знаци, която всеки любител на полицейски сериали би разпознал веднага.

При среща със служители на реда всички — виновни или не — реагират еднакво. Травис не правеше изключение — стойката му издаваше предпазливост… и напрегнато внимание.

— Травис, скъпи, ела тук.

Момчето не помръдна и Данс долови как О’Нийл се стегна.

Не се наложи обаче да се впускат в ново преследване. Свел рамене, юношата безизразно се приближи.

— Тези полицейски служители искат да поговорят с теб.

— Ясно. И за какво?

Гласът му прозвуча сговорчиво. Ръцете висяха отпуснато край тялото му. Дланите му бяха мръсни, ноктите — черни. Косата обаче изглеждаше чиста; явно я миеше често.

Данс и О’Нийл поздравиха момчето и му показаха значките си. Той ги разгледа внимателно.

„Време ли печели?“ — запита се Данс.

— Появи се още един — каза Соня и кимна към графитите. — Счупиха и други прозорци.

Травис прие спокойно вестите.

— Сами? — попита най-сетне.

— Не видя.

— Да влезем ли вътре? — помоли О’Нийл.

Травис вдигна рамене и всички влязоха в къщата, която миришеше на мухъл и цигари. Беше подредено, но мрачно. Събираната оттук-оттам покъщнина изглеждаше втора ръка — с износени облегалки и излющен лак. По стените висяха размазани репродукции. Данс различи заглавна страница на „Нешънъл Джиографик“ точно под рамката на рисунка на Венера. Имаше и няколко семейни фотографии: на двете момчета и една на Соня като млада.

Сами се появи неочаквано бързо, както и предния път — едър и широко ухилен.

— Травис! — Втурна се той към брат си. — Донесе ли ми бонбони?

— Ето! — Травис бръкна в джоба и му подаде пакет М&М.

— Уха! — Сами го отвори внимателно и погледна вътре. После се взря в брат си. — Днес край езерото беше страхотно.

— Така ли?

— Да — Сами се прибра в стаята си, стиснал пакетчето с бонбони.

— Не изглежда добре. Изпи ли си хапчетата? — попита Травис.

— Те… — сведе поглед майка му.

— Татко не ги е купил, защото са вдигнали цената. Познах ли?

— Той мисли, че не вършат работа.

— Напротив, мамо. Знаеш какво става, когато престане да ги взима.

Данс хвърли поглед към стаята на Сами и видя, че върху бюрото му съжителстват сложни електронни части, компютърни елементи, инструменти и играчки за доста по-малки деца. Прегърбено на стола, момчето четеше японски комикс. Момчето вдигна очи и изгледа изпитателно Данс. После й се усмихна леко и кимна към книгата. Тя отвърна на усмивката. Сами се зачете отново, мърдайки устни.

На масата в хола стоеше кошница, препълнена с дрехи за пране. Данс докосна ръката на О’Нийл и посочи с очи сивия пуловер най-отгоре. Беше с качулка.

Той кимна.

— Как се чувстваш? — попита Данс. — След инцидента.

— Добре май.

— Хубаво… Сигурно е било ужасно.

— Да.

— Но ти не пострада лошо?

— Не. Въздушната възглавница помогна. А и не карах бързо… Триш и Ван… — лицето му се изкриви — щяха да оцелеят, ако си бяха сложили коланите.

— Баща му ще се върне всеки момент — повтори Соня.

— Само няколко въпроса — продължи спокойно О’Нийл.

После отстъпи в ъгъла на дневната, предоставяйки на Данс поле за изява.

— В кой клас си? — попита тя.

— Догодина завършвам.

— В „Робърт Луис Стивънсън“, нали?

— Да.

— Какво учиш?

— Не знам… разни неща. Харесвам информатиката и математиката. Уча и испански… Като всички други.

— Как намираш училището?

— Добре е. По-добре от общинското и от „Джуниперо“ — Травис отговаряше любезно и я гледаше право в очите.

В „Джуниперо“ изискват униформи. Данс предположи, че не строгите йезуити и дългите домашни, а задължителното облекло е най-омразно за децата.

— А бандите?

— Той не е в банда — намеси се майка му. Сякаш й се искаше да бъде.

Никой не й обърна внимание.

— Не е зле. Не ни закачат — отвърна Травис. — Не е като в Салинас.

Данс не водеше безцелен разговор. Задаваше въпросите, за да опознае поведението на момчето. След още няколко безобидни реплики вече беше наясно с естествените му реакции и беше готова да го разпита за нападението.

— Познаваш ли Тами Фостър, Травис?

— Момичето в багажника. Чух по новините. Учи в „Стивънсън“. Може и да сме се засичали в часовете първата година. — Травис впери очи в Данс. Поглади несъзнателно чело, но тя не беше сигурна дали жестът издава измама или неудобство от младежките пъпки. — Написа нещо за мен в „Чилтън Рипорт“. Не беше вярно.

— Какво написа? — попита Данс, макар да си спомняше обвинението, че Травис се опитва да снима мажоретките след тренировка.

Момчето се поколеба, сякаш се чудеше дали не му поставя клопка.

— Че се опитвам да снимам момичетата — с мрачно лице обясни Травис. — Но аз говорех по телефона.

— Боб ще се върне всеки момент. Най-добре да почакаме — настоя пак майка му.

Но Данс знаеше, че трябва да продължава. Беше убедена, че щом Соня толкова държи да почакат, мъжът й сигурно набързо ще ги отпрати.

— Ще се оправи ли? Тами? — попита Травис.

— По всяка вероятност.

— Добре. — Сведе очи към масичката за кафе, където имаше празен, но мръсен пепелник. Данс не беше виждала от години пепелник в дневна. — Мислите, че аз съм го направил? Опитал съм се да я нараня?

Колко лесно тъмните му, дълбоки очи зад гъстите вежди задържаха погледа й!

— Не. Говорим с всички, които могат да ни кажат нещо за случая.

— Случаят?

— Къде беше миналата нощ? Между единайсет и един?

— Към десет и половина отидох в „Гейм Шед“. — Пак приглади косата си.

— Какво е това?

— Клуб за видеоигри. Място да убиваш времето. До „Кинкос“ е. Някога било кино, срутили го и построили центъра. Не е най-добрият, връзката не я бива много, но пък само той работи до късно.

Данс забеляза колко трескаво бърбори Травис.

— Сам ли беше? — попита тя.

— Имаше и други хлапета. Но аз винаги играя сам.

— Мислех, че си вкъщи — обади се майка му.

— Бях. После излязох. Не можах да заспя — вдигна рамене момчето.

— Онлайн ли беше в „Гейм Шед“ — попита Данс.

— Не, играех пинбол. Не куест.

— Не?…

— Ролеви игри. За пинбола и колите не трябва да си онлайн.

Обясни й търпеливо, макар да изглеждаше изненадан, че не знае разликата.

— Значи не си бил в интернет?

— Точно така.

— Колко време стоя в клуба? — пое щафетата майка му.

— Не знам; час-два.

— Колко струва? Пет цента, долар на няколко минути?

Ето какъв бил проблемът. Парите.

— Ако играеш добре, продължаваш безплатно. За цялата вечер платих три долара. От моите. Купих си нещо за хапване и два ред була.

— Травис, сещаш ли се дали някой те е видял там?

— Не знам. Може би. Трябва да помисля. — Очите му изучаваха пода.

— Добре. А по кое време се прибра вкъщи?

— Един и половина. Или два. Не съм сигурен.

Данс го поразпита още за нощта срещу вторник, за училището и съучениците. Не беше сигурна дали казва истината или не, понеже Травис не се отклоняваше съществено от нормалното си поведение. Отново се замисли върху думите на Джон Боулинг за синтетичния свят. Ако духом Травис пребиваваше там, а не в реалния свят, методите й на анализ може би не вършеха работа. Дали за хора като Травис важаха други правила?

Соня Бригам отмести очи към вратата. Момчетата също.

Данс и О’Нийл се обърнаха. В стаята влезе висок, едър и широкоплещест мъж. Носеше прашна работна униформа. На гърдите й беше избродиран надпис „Сентрал Коуст Лендскейпинг“. Мъжът огледа внимателно всички. Тъмните му очи ги измериха неприветливо.

— Боб, това са полицаи…

— За застраховката ли са дошли?

— Не. Те…

— Имате ли съдебна заповед?

— Те дойдоха да…

— На нея говоря — кимна мъжът към Данс.

— Аз съм агент Данс от Калифорнийското бюро за разследване. — Показа му значката, но той не й обърна никакво внимание. — А това е старши инспектор О’Нийл от монтерейското шерифство. Искахме да поговорим със сина ви. За едно престъпление.

— Не беше престъпление, а инцидент. Загинаха две момичета. Това е.

— Става дума за друго. Нападнали са човек, пуснал съобщение за Травис в блога.

— А, виртуалното бръщолевене значи! — изръмжа бащата. — Чилтън е заплаха за обществото. Като проклета отровна змия. — Мъжът се обърна към Соня: — Джоу на дока едва си спаси кожата. Да го беше чула само! Насъскваше момчетата срещу мен. Защото съм му баща. Не четат вестниците, не четат „Нюзуик“, ама не пропускат глупостите на Чилтън. Трябва да… — Мъжът млъкна. Обърна се към сина си: — Казах ти да не разговаряш с никого без адвокат. Помниш ли? Само една погрешна думичка да изтървеш, и сме на съдебната скамейка. Ще ми вземат къщата и половината заплата. — Бащата сниши глас: — А брат ти ще приберат в дом.

— Господин Бригам, не сме дошли да разпитваме за инцидента — напомни му О’Нийл. — Разследваме вчерашното нападение.

— Няма значение. Всичко се записва.

Изглеждаше по-загрижен за катастрофата, отколкото, че синът му може да бъде обвинен в опит за убийство.

Сякаш забравил за присъствието им, мъжът се обърна към Соня:

— Защо ги пусна? Не живеем в нацистка Германия, нали? Все още. Имаш право да ги отпратиш.

— Мислех…

— Напротив. Изобщо не мислиш — отсече мъжът и се обърна към О’Нийл: — А сега си вървете. И не се връщайте без заповед.

— Татко! — връхлетя Сами в стаята. Данс се сепна. — Работи! Искам да ти покажа!

Момчето държеше кръгла пластина, от която стърчаха жици.

Грубият мъж се размекна. Прегърна малкия си син и нежно каза:

— По-късно ще го разгледаме. След вечеря.

Данс видя как очите на Травис помръкнаха при този израз на обич към брат му.

— Добре — отвърна Сами и след кратко колебание излезе през задната врата, изтрополи по верандата и се отправи към бараката.

— Не ходи надалеч — подвикна му Соня.

Данс отбеляза, че майката не съобщи на бащата за поредния вандалски набег. Явно искаше да спести лошите новини. Спомена обаче за Сами.

— Май трябва пак да започне да взима хапчетата — рече, без да поглежда към съпруга си.

— Много са скъпи. И има ли смисъл, щом по цял ден си стои у дома?

— Но той не си стои у дома. Понеже…

— Понеже Травис не се грижи и за него както трябва.

Момчето слушаше безучастно, критиката очевидно не го засегна.

О’Нийл се обърна към Боб Бригам:

— Извършено е сериозно престъпление. Трябва да поговорим с всички замесени. А вашият син е замесен. Беше ли си вкъщи около полунощ вчера?

— Не знам. Бях навън. И това не е ваша работа. Слушайте, момчето ми няма нищо общо с никакви нападения. В момента пребивавате незаконно в частна собственост, нали?

Боб Бригам повдигна гъстите си вежди и запали цигара, изгаси клечката и внимателно я пусна в пепелника.

— А ти — обърна се към Травис — ще закъснееш за работа.

Момчето се прибра в стаята си.

Данс се притесни. Той беше първият им заподозрян, а тя не успяваше да разгадае какво мисли.

Момчето се върна, понесло на закачалка униформено сако на бежови и кафяви райета. Нави го на руло и го натъпка в раницата си.

— Не така — скара му се Бригам. — Майката ти го е гладила! Облечи си го. Не го мачкай.

— Не искам да го слагам отсега.

— Уважи труда на майка си!

— Продавам гевреци! На кого му пука!

— Не е там работата. Облечи го. Прави, каквото ти казвам.

Момчето застина. Данс ахна при вида на разширените зеници на Травис и изправените му рамене. Зъбите му се оголиха като на ръмжащо животно. Той гневно извика:

— Минувачите ми се присмиват, като ме видят с проклетата униформа!

Баща му се приведе заплашително:

— Не смей да ми държиш такъв тон. И то пред чужди хора!

— Наслушал съм се на подигравки! Няма да я облека! До гуша ми е дошло!

Данс забеляза как очите на Травис огледаха трескаво стаята и се спряха върху пепелника — евентуално оръжие. О’Нийл също се напрегна, опасявайки се, че двамата ще се счепкат.

Обладан от гняв, Травис се беше променил неузнаваемо.

Не филмите и телевизията, а гневът подтиква младите към насилие…

— Нищо лошо не съм направил! — изрече, обърна се и изскочи навън, като остави входната врата да се тресне зад гърба му. Бързо сви в страничния двор, грабна облегнатия на счупената ограда велосипед и се спусна по пътеката през гората.

— Благодаря, че ни прецакахте деня. А сега се омитайте!

Данс и О’Нийл се сбогуваха сдържано и се отправиха към вратата. Соня ги проследи с дискретен извинителен поглед. Бащата на Травис влезе в кухнята. Катрин чу захлопването на вратата на хладилника.

— Успя ли? — попита тя колегата си.

— И още как. — О’Нийл й показа снопче сиви конци, откъснати от пуловера в коша за пране, докато Данс разпитваше Травис.

Настаниха се отпред в джипа на О’Нийл. Вратите се захлопнаха едновременно.

— Ще оставя конците на Питър Бенингтън.

Уликата не можеше да послужи пред съда — нямаха заповед за обиск — но поне щяха да разберат дали са на прав път.

— Ако съвпада, ще го поставим ли под наблюдение? — попита Данс.

— Ще спра край закусвалнята. Ако велосипедът му е отвън, ще взема проба от почвата по гумите. Съдията ще издаде заповед за обиск, ако съвпадне с пробата от местопрестъплението.

О’Нийл погледна Катрин:

— Усети ли нещо? Мислиш ли, че е той?

Тя се поколеба.

— Само на два пъти долових ясни сигнали за измама.

— Кога?

— Първо, когато обясни, че е бил в „Гейм Шед“ през нощта.

— А второ?

— Когато каза, че не е направил нищо лошо.

11.

Данс се върна в кабинета си в Бюрото. Усмихна се на Джон Боулинг. Той отвърна с усмивка, но лицето му бързо помръкна. Кимна към компютъра:

— Продължават да коментират Травис в „Чилтън Рипорт“. Обвиняват го. После други се нахвърлят върху обвинителите. Разгоряла се е истинска война. Знам, че искаше да запазиш в тайна връзката между кръста и отвличането, но някой се е досетил.

— Как, за бога? — намръщи се гневно тя.

Той вдигна рамене и посочи скорошно съобщение:

Следващите коментари предполагаха, че Травис е избрал Тами, понеже го е критикувала в блога. Наричаха го „Убиецът с кръстовете“, макар Тами да бе оцеляла.

— Страхотно! Държим го в тайна, а някаква си тийнейджърка Британи ни изпреварва!

— Говори ли с него? — попита Боулинг.

— Да.

— Мислиш ли, че е той?

— Ще ми се да бях сигурна. По-скоро да. — Данс изложи теорията си, че Травис е трудно разгадаем, понеже живее повече в синтетичния, отколкото в реалния свят, и това дегизира езика на тялото му. — Гневът обаче се долавя лесно. Да се поразходим, Джон. Искам да те запозная с един човек.

След няколко минути се озоваха пред кабинета на Чарлс Овърби. Секретарката му кимна и Овърби, залепил телефонната слушалка до ухото си както обикновено, им помаха да влязат, хвърляйки любопитен поглед към професора.

— Медиите са направили връзката — каза Овърби. — Вече го наричат „Убиецът с кръстовете“.

БританиМ…

— Чарлс, запознай се с професор Джонатан Боулинг. Той ни помага.

Здрависаха се сърдечно.

— В каква област по-точно?

— Компютри.

— Консултант ли сте?

Овърби произнесе въпроса отчетливо — дума по дума. Данс разбра, че топката е в нейното поле, и се накани да обясни, че професорът им помага доброволно, но Боулинг я изпревари:

— Основно преподавам, но понякога работя и като консултант, агент Овърби. Всъщност така си изкарвам прехраната. Знаете колко скромно плащат университетите. Но като консултант взимам и по триста на час.

— Уха! — зяпна Овърби. — На час! Наистина!

Боулинг забави отговора си точно колкото е необходимо:

— Но с радост помагам безплатно на институции като вашата. Така че този път се отказвам от хонорара.

Данс прехапа устни, за да овладее смеха си. Боулинг явно беше добър психолог; за десет секунди разбра колко е стиснат Овърби, предизвика го и го взе на подбив. В нейна чест — отбеляза Данс — понеже друга публика нямаше.

— Хората се поддават на истерията, Катрин. Поне дузина сигнализираха, че из задните им дворове се разхождат мародери. Няколко вече са открили стрелба по натрапници — сметнали ги за убийци. О! И поне двама съобщиха, че са забелязали кръстове.

— Така ли? — разтревожи се тя.

— Оказаха се истински мемориали — махна с ръка Овърби. — Инцидентите са от последните няколко седмици. Не са с бъдещи дати. Но репортерите налитат като мухи на мед. Разчуло се е дори в Сакраменто.

Овърби кимна към телефона — явно директорът на Бюрото му се беше обаждал. Или пък неговият шеф — областният прокурор.

— Та докъде стигнахме?

Данс го уведоми за разговора с Травис и родителите му и сподели заключенията си.

— Определено е съмнителен.

— Но не го задържа? — намръщи се Овърби.

— Няма причина. Майкъл проверява няколко улики, за да го свърже с местопрестъплението.

— Други заподозрени?

— Няма.

— Как, по дяволите, го е извършил един хлапак? Хлапак на велосипед?

Данс припомни, че местните банди, предимно в Салинас и около града, тероризират от години населението, а повечето им членове са връстници на Травис.

— А и открихме, че играе много компютърни игри — вметна Боулинг. — Запалените геймъри научават много изкусни бойни техники. Военните винаги питат кандидатите за армията по колко часа играят — ако другите показатели са еднакви, предпочитат младежа, който се застоява повече пред компютъра.

— Мотив? — попита Овърби.

Данс обясни на началника си, че ако извършителят е Травис, мотивът навярно е отмъщение за виртуален тормоз.

— Виртуален тормоз? — сериозно кимна Овърби. — Чел съм по темата.

— Така ли? — учуди се Данс.

— Да. Миналата седмица в „Ю Ес Ей Тудей“ имаше много интересна статия.

— Темата става все по-популярна — намеси се Боулинг.

На Данс й се стори, че долавя в гласа му леко недоумение относно източниците на информация, които ползва регионалният шеф на Бюрото за разследване.

— Достатъчна причина ли е да прибегне към насилие? — попита Овърби.

— Чашата е преляла — кимна Боулинг. — Съобщенията и слуховете се разпространяват като пожар. Следя „Чилтън Рипорт“ и други форуми. А те са само върхът на айсберга. На всеки коментар в „Ауър Уърлд“ и „Май Спейс“ съответстват стотици имейли и съобщения за Травис Бригам. Някой вече е пуснал видео за него в „Ютуб“.

— Как са успели?

— Нищо сложно. В „Бъргър Кинг“ някой бутнал Травис. Той се препънал — неловка ситуация — а другият хлапак дебнел момента да го заснеме. После качили видеото. Гледали са го двайсет хиляди пъти досега.

В този момент кльощав мрачен мъж се появи на прага на конферентната зала от другата страна на коридора и влезе в кабинета на Овърби.

— Здравей, Чарлс… — поздрави с баритонов глас.

— О… Катрин, това е Робърт Харпър — представи го Овърби. — От кабинета на областния прокурор в Сан Франциско. Специален агент Катрин Данс.

Мъжът се здрависа, но не се приближи, сякаш да не я уплаши.

— И Джон… — заекна Овърби.

— Боулинг.

Харпър погледна разсеяно професора.

Мъжът от Сан Франциско имаше непроницаемо лице и добре подстригана черна коса. Носеше консервативен тъмносин костюм и бяла риза с вратовръзка на червени и сини райета. На яката беше забодена значка с американското знаме. Маншетите му бяха изрядно избелени, макар че ръбовете тук-там сивееха. Професионален държавен прокурор, чиито колеги отдавна са се отдали на частна практика и трупат пари. Данс прецени, че е на около петдесет.

— Какво ви води в Монтерей? — попита тя.

— Установявам колко са натоварени служителите в Бюрото — отвърна лаконично той.

Робърт Харпър явно беше от хората, които не се притесняват от мълчанието, ако нямат какво да кажат. Лицето му сякаш излъчваше твърдостта и мисионерската отдаденост на преподобния Фиск от митинга пред болницата. Що за мисия е ровенето в архивите обаче си оставаше мистерия.

Прокурорът я огледа бързо. Данс беше свикнала на изпитателните погледи на заподозрените, но Харпър я смути. Изучаваше я, сякаш притежава ключа към важна за него загадка.

— Излизам за няколко минути, Чарлс — обърна се Харпър към шефа й. — Ще ти бъда благодарен, ако заключиш вратата на конферентната зала.

— Разбира се. На твое разположение съм, ако ти потрябвам.

Харпър кимна студено и излезе.

— Какво търси тук? — попита Катрин.

— Прокурор е в Сакраменто. Обади ми се шефът… — Областният прокурор! — И ме помоли за съдействие. Иска да види колко сме натоварени. Сигурно се готви нещо голямо. Ходи и в шерифството. Ще ми се да си върви пак там. Много е студенокръвен. Като на тръни съм. Опитах се да го разсея с някоя шегичка. Не стана.

Вниманието на Данс обаче беше погълнато от случая с Тами Фостър; веднага забрави за Робърт Харпър.

С Боулинг се върнаха в кабинета й. Тъкмо се настани зад бюрото, и телефонът й иззвъня. Беше О’Нийл. Зарадва се — сигурно резултатите от анализа на парченцето плат и почвата по велосипедните гуми бяха готови.

— Имаме проблем, Катрин — разтревожено каза той.

— Давай.

— Първо, Питър смята, че сивата материя от кръста съвпада с донесената от къщата на Травис.

— Значи наистина е той. Съдията издаде ли заповед за обиск?

— Не сме стигнало дотам. Травис е избягал.

— Какво?

— Не отишъл на работа. Е, бил е там, де — зад заведението има пресни следи от велосипедни гуми. Вмъкнал се е отзад, взел няколко гевречета, пари от портфейла на един служител… и касапски нож. После изчезнал. Обадих се на родителите му, но той не се е появявал там. Твърдят, че нямат представа къде може да се крие.

— Къде си сега?

— В кабинета си. Ще издам заповед за задържане. Ще я разпратя до Салинас, Сан Бенито, съседните области.

Данс рязко се облегна назад. Ядоса се на себе си. Защо не помисли по-сериозно и не изпрати някого да проследи момчето? Долови, че е виновно, но го остави да й се изплъзне.

А сега на всичкото отгоре трябва да съобщи на Овърби.

Но не го задържа?

— Има и друго. Когато се отбих в заведението, поразгледах наоколо. Сещаш ли се за безистена до „Сейфуей“?

— Да, знам го.

— От едната страна има цветарска сергия.

— Розите! — рече Данс.

— Точно така. Говорих със собственика — с равен глас обясни О’Нийл. — Вчера някой отмъкнал всички букети с червени рози.

Тя разбра защо тонът му е толкова мрачен.

— Всичките? — колебливо повтори. — Колко?

— Дузина — уточни след кратко мълчание О’Нийл. — Явно тепърва започва.

12.

Телефонът на Данс иззвъня. Тя погледна екрана.

— Здрасти, Ти Джей. Тъкмо смятах да ти се обадя.

— Не извадих късмет с охранителните камери, но в кафенето в „Джава Хаус“ има разпродажба… Три килограма на цената на два. Е, килограмът и така излиза горе-долу четирийсет долара, но пък това е най-доброто кафе.

Данс не реагира на шегата и Ти Джей попита:

— Какво има, шефе?

— Промяна в плановете, Ти Джей.

Разказа му за Травис Бригам, за резултатите от лабораторния анализ и за откраднатите букети.

— Избягал е значи? И замисля още нападения?

— Да. Отиди в „Бейгъл Експрес“, поговори с приятелите му, с всички, които го познават, и виж къде може да е отишъл. При кого. Разбери кои са му любимите места.

— Веднага.

После Данс се обади на Рей Каранео — съобщи й, че не открил свидетели край паркинга, откъдето бе отвлечена Тами Фостър. Данс го уведоми за развоя на събитията и му каза да поразпита в „Гейм Шед“ къде може да се крие момчето.

Катрин отпусна гръб на облегалката. Чувстваше се безпомощна. Нуждаеше се от свидетели, хора, с които да разговаря. Там й беше стихията, чувстваше се пълноценна и удовлетворена. Сега обаче случаят се затлачваше в тинята на уликите и догадките.

Погледна към принтираните страници от „Чилтън Рипорт“.

— Да започнем да се обаждаме на потенциалните жертви, за да ги предупредим. И в големите сайтове ли го нападат? В „Май Спейс“, „фейсбук“, „Ауър Уърлд“? — попита тя Боулинг.

— В международните сайтове историята не е толкова популярна. „Чилтън Рипорт“ е местен, в него са деветдесет процента от атаките срещу Травис. Трябва да разберем интернет адресите на участниците във форума. После ще се свържем с провайдърите им и ще открием истинските им адреси. Ще си спестим много време.

— Как?

— Да ги поискаме от Чилтън или от уебмастъра му.

— Джон, хрумва ли ти нещо, което да ми помогне да го убедя да ни сътрудничи, ако откаже?

— Познавам блога, но лично него — не. Само биографията му в самия „Рипорт“. Но с радост ще вляза в ролята на детектив. — В очите му припламнаха искри, когато се обърна към екрана на компютъра.

Загадки…

Докато професорът работеше над новата задача, позвъни О’Нийл. От Отдела по криминология претърсили алеята зад „Бейгъл Експрес“ и открили следи от пясък и пръст на мястото, където Травис оставил велосипеда — съвпадали с песъчливата почва на брега, където била оставена колата на Тами. О’Нийл добави, че полицаи от шерифството претърсили района, но не го открили.

Обясни й също, че свикал патрулиращи полицаи да се включат в издирването. Всеки момент щели да пристигнат от Уотсънвил.

Сбогуваха се и Данс се отпусна отново в стола.

След няколко минути Боулинг каза, че е поразузнал за Чилтън — в самия блог и от други източници. Отвори отново заглавната страница, където беше поместена написаната от самия Чилтън биография, и заизрежда:

— Джеймс Дейвид Чилтън, на 43. Женен за Патриша Бризбейн, две момчета на десет и дванайсет. Живее в Кармел. Има имот и в Холистър, явно вила, и друг в Сан Хосе. Наследили са го преди няколко години след смъртта на бащата на съпругата му. И най-интересното нещо, което открих за Чилтън — открай време има странно хоби. Да пише писма.

— Писма?

— До редактори, до конгресмени. Започнал на хартия преди появата на интернет, после минал на имейли. Праща хиляди. Критики, похвали, поздравления, политически коментари. Всичко. Веднъж споменал, че любимата му книга е „Херцог“ от Сол Белоу — разказва за мъж, обсебен от идеята да пише писма. Чилтън си поставя за основна цел да подкрепя моралните ценности, да изобличава корупцията, да приветства добрите политици и да критикува лошите — точно това прави блогът му в момента. Освен това виждам, че е разбрал за блогосферата. Създал е „Чилтън Рипорт“ преди пет години. Но преди да продължа, ще те запозная накратко с историята на блоговете.

— Разбира се.

— Наименованието идва от „уеблог“ — термин, въведен от компютърния гуру Джорн Бъргър през 1997. Той пише онлайн пътепис и оставя връзки към интернет сайтове. Хората от години споделят преживяванията си онлайн, но именно концепцията за връзките е отличителна черта на блоговете. Четеш текста и стигаш до подчертана препратка, натискаш върху нея и тя те отвежда другаде. Препратките се наричат хипертекст — http в уебсайт адресите. Това е софтуерът, благодарение на който се създават връзките. Според мен — един от най-съществените аспекти на интернет. Вероятно най-същественият. Хипертекстовете добиват популярност и се появяват блоговете. Владеещите компютърния език на връзките — HTML — създават свои блогове. Но все повече хора искат да се сдобият с блог, а не са технически грамотни. И компаниите измислят програми, с които всички, е, почти всички, да си създадат блог. А сега е достатъчно да имаш акаунт в „Гугъл“ или „Яхо“ и, хоп! можеш да си направиш блог. И понеже става все по-евтино да съхраняваш информация, днес блогосферата е съвсем достъпна.

Боулинг говореше въодушевено и разбираемо. „Сигурно е страхотен преподавател“ — помисли си Данс.

— Преди единайсети септември блоговете бяха предимно компютърноориентирани — продължи той. — Пишеха ги програмисти за програмисти. След атентатите обаче се появиха нов тип блогове. Нарекоха ги „военни блогове“ — заради терористичните атаки и войните в Афганистан и Ирак. Новите блогъри не се интересуваха от технологии, а от политика, икономика, общество, свят. Описвам разликата така — преди единайсети септември блоговете са ориентирани навътре — към самия интернет, а „военните блогове“ са насочени навън. Новите блогъри се изживяват като журналисти, част от така наречените нови медии. Настояват за журналистически пропуски като на репортерите от Си Ен Ен и „Уошингтън Поуст“ и искат да ги възприемат насериозно. Джим Чилтън е типичният „военен“ блогър. Не го интересува интернет или техническите му аспекти, стига да му позволяват да популяризира посланията си. Той пише за реалния свят. Двата лагера — традиционните и „военните“ блогъри — непрекъснато воюват за преимущество в блогосферата.

— Съревнование значи? — удиви се Катрин.

— За тях — да.

— Не могат ли да съжителстват?

— Разбира се, но в този свят егото е на първо място и всички се стремят към върха. А това означава две неща — първо, да набираш повече участници. И второ — по-важното — колкото се може повече блогове да включват връзка към твоя.

— Ама че кръвосмешение!

— Абсолютно. Попита ме какво би накарало Чилтън да съдейства. Е, да не забравяме, че „Чилтън Рипорт“ има авторитет и влияние. Забеляза ли, че изпълнителен директор на „Калтранс“ беше сред първите коментатори в рубриката „Крайпътни кръстове“? Намесил се е да защити поддръжката на магистралите. Това означава, че правителствените служители и професионалистите четат редовно блога. И се разтреперват, ако Чилтън каже нещо лошо за тях. „Чилтън Рипорт“ засяга предимно местни теми, но Калифорния не е обикновен регион. Привличаме голямо внимание. Някои ненавиждат, други харесват щата, но всички четат новини за него. Освен това Чилтън е сериозен журналист. Проверява източниците си, пише добре. Разумен е и подбира наболели проблеми — не търси сензации. Потърсих статии за Бритни Спиърс и Парис Хилтън в блога му — четири години назад, но се оказа, че няма.

Данс остана впечатлена.

— Не е любител. Преди три години се посвещава изцяло на блога. И го рекламира активно.

— Как така го рекламира?

Боулинг избра рубриката „На домашния фронт“ на заглавната страница.

— RSS поддръжката е друго нововъведение. Едва ли те интересува, но става дума за обединяване и адаптиране на материал от блогове и уебсайтове. Погледни браузъра си. Най-отгоре има малко оранжево квадратче с точка в ъгъла и две извити линии.

— Знам го.

— Това е твоят RSS. Чилтън се стреми с всички сили да бъде избиран от други блогове и уебсайтове. Важно е и за него, и за теб. Понеже ни подсказва нещо за характера му.

— Силно его, което трябва да прилаская?

— Да. Това е първото. Но ми хрумна и нещо по-коварно.

— Обичам коварните планове.

— Намекни му някак си, че съдействието ще му спечели популярност. Името на блога ще се завърти из традиционните медии. Можеш също така да предложиш услугите си като бъдещ източник на информация. — Той кимна към екрана, където светеше заглавната страница на блога. — Разследващата журналистика му е слабост. Ще оцени предложението.

— Добра идея. Ще пробвам.

— Е, нищо чудно обаче да сметне молбата ти за нарушение на журналистическата етика — усмихна се Боулинг. — И тогава ще ти затръшне вратата под носа.

— Блоговете са цял нов свят — погледна Данс екрана.

— И още как. И тепърва започваме да осъзнаваме могъществото им да променят възгледите ни. Навярно вече са над шейсет милиона.

— Толкова много?

— Да. И са много полезни — филтрират информацията, за да не се налага да ровиш из милиони сайтове, сближават съмишленици, създават забавна, творческа атмосфера. И като „Чилтън Рипорт“ следят обществото и се борят за справедливост. Имат обаче и тъмна страна.

— Разпространяват слухове — намеси се Данс.

— Точно така. И другият проблем, който споменах във връзка с Тами — притъпяват предпазливостта. Онлайн и в синтетичния свят хората се чувстват защитени. Животът и писането под псевдоним изглеждат анонимни — и издаваме всякаква лична информация. Но да не забравяме, че всички факти — или лъжи — които споделяме за себе си или някой друг пише за нас, остават завинаги във виртуалното пространство. Според мен обаче основният проблем е, че хората не подлагат на съмнение писанията. Блоговете създават впечатление за крайна инстанция — информацията е по-демократична и честна, понеже идва от обикновените хора, а не от големите медии. Но аз мисля — и съм си спечелил хиляди врагове в научните среди и в блогосферата — че това са пълни глупости. „Ню Йорк Таймс“ е бизнес, но е хиляди пъти по-обективен от повечето блогове. Онлайн достоверността е много спорна. Нацистките повеи, конспирациите в стила на единайсети септември и расизмът процъфтяват благодарение на блоговете. Ако някой ексцентрик изтърси на коктейл, че ЦРУ и Израел са организирали терористичните атаки, никой няма да му повярва. Пусне ли го в блога обаче, мнението му се възприема като достоверност.

Данс седна на бюрото си, вдигна телефона и каза на Боулинг:

— Ще използвам съветите ти, Джон. Да видим какво ще стане.

Къщата на Джеймс Чилтън се намираше в скъп квартал в Кармел. Дворът беше просторен, с поддържани, но разностилни цветни лехи. Явно съпругът, съпругата или и двамата посвещаваха доста от свободното си време на плевене и торене, вместо да прибягват до професионални услуги.

Данс огледа завистливо градината. Макар и гореща привърженичка на зеленината, тя не умееше да я поддържа. Маги казваше, че ако растенията нямат корени, ще избягат от майка й.

Къщата беше луксозна постройка, около четирийсетгодишна, сгушена в дъното на двора. Данс прецени, че има шест спални. Колите — седан „Лексус“ и „Нисан Куест“ — бяха паркирани в гараж, пълен със спортни уреди, които, за разлика от събратята си в гаража на Данс изглеждаха редовно употребявани.

Стикерите по броните на колите я развеселиха. Бяха издържани в духа на заглавията в блога — единият протестираше срещу завода за пречистване на морска вода, другият — срещу сексуалното образование в училищата. Десни и леви, републикански и демократични възгледи.

Той подбира каузите…

В алеята беше спряла и друга кола — навярно на посетител, понеже върху тауруса личеше дискретна емблема на компания за автомобили под наем. Данс паркира, запъти се към входната врата и натисна звънеца.

Дочу стъпки; отговори й около четирийсетгодишна брюнетка — стройна, в маркови джинси и бяла блуза с вдигната яка. На врата й висеше плетено сребърно колие.

Катрин веднага отбеляза, че обувките са скъп италиански модел.

Показа значката си и обясни, че се е обадила и е помолила да разговаря с Чилтън.

Жената леко се намръщи — типично изражение при среща със служители на реда. Казваше се Патриша — произнесе го „Патрийша“.

— Джим ще се освободи след малко. Ще му съобщя, че го чакате.

— Благодаря.

— Заповядайте.

Въведе Данс в уютна всекидневна със стени, покрити със семейни снимки, и изчезна вътре. Върна се след малко:

— Изчакайте само минутка.

— Разбира се. Това вашите момчета ли са? — кимна Данс към фотография на Патриша, кльощав оплешивяващ мъж — навярно Чилтън — и две тъмнокоси момчета, които й напомняха Уес. Всички се усмихваха срещу обектива.

— Джим и Чет — гордо обяви майката.

Съпругата на Чилтън продължи по галерията. Започна от снимките си на младини — в Кармел Бийч, Пойнт Лобос и Мишън — явно беше родена на полуострова. Обясни, че е отрасла в тази къща.

— Баща ми дълго живя сам. Преди три години почина и с Джим се преместихме тук.

Данс намираше за чудесна идеята за семеен дом, предаван от поколение на поколение. Спомни си, че родителите на Майкъл О’Нийл още живеят в къщата с изглед към океана, където са отгледали децата си. Баща му страдаше от старческа сенилност и майка му обмисляше дали да не продаде къщата и да отидат в старчески дом. Но О’Нийл беше решен да запази семейното наследство.

Докато Патриша показваше снимки, запечатали безброй спортни прояви — голф, футбол, тенис, триатлон — Данс чу мъжки гласове в антрето.

Обърна се. Чилтън — разпозна го от снимките — носеше бейзболна шапка, зелено поло и памучни панталони. Светли кичури стърчаха изпод шапката. Беше висок и очевидно в добра форма; едва забележимо коремче изпъкваше над колана. Говореше с рус мъж с джинси, бяла риза и кафяво спортно сако. Данс задържа поглед върху тях, но Чилтън припряно побутна посетителя навън. Жестовете му й подсказаха, че не иска мъжът — който и да бе той — да разбере, че го търси служител на реда.

— Ей сега ще дойде — каза Патриша.

Катрин обаче я заобиколи и се запъти към антрето. Усети как жената се напрегна, готова да защити съпруга си. Данс обаче беше длъжна да овладее ситуацията; да покаже, че тя определя правилата. Но когато стигна входната врата, Чилтън вече се връщаше, а колата под наем потегли.

Срещна погледа на Чилтън — зелени очи с оттенък, подобен на нейните. Здрависаха се и тя разчете в загорялото, луничаво лице на блогъра любопитство и предпазливост.

Данс отново извади значката си.

— Ще ми отделите ли няколко минути, господин Чилтън?

— Да, заповядайте в кабинета ми.

Той я поведе по коридора. Влязоха в скромно обзаведена и разхвърляна стая, пълна с купища списания, изрезки и принтирани копия. Сякаш в потвърждение на теорията на Джон Боулинг личеше, че работата на репортера се променя: тесни помещения и апартаменти заменяха редакциите. Данс удивено забеляза чашата с чай до компютъра му — мирис на лайка изпълваше стаята. Никакви цигари, кафе или уиски за днешните непоклатими журналисти…

Седнаха и Чилтън вдигна вежди.

— Подал е жалба значи? Но съм любопитен защо се е обърнал към полицията, вместо да заведе гражданско дело?

— Какво имате предвид? — объркано попита Данс.

Той се отпусна в стола, свали шапката, приглади олисялото си теме и пак я нахлупи.

— О, хленчи, че го клеветя. Но аз не му уронвам авторитета. И дори ако съм написал нещо невярно, клеветата не е углавно престъпление. В Русия може и да е било, но тук все още не е. Защо тогава е намесил и вас? — ядосано попита Чилтън.

Изгледа я остро и изпитателно, напрегнато изправил гръб. Катрин заключи, че няма да й е лесно.

— Не разбирам за какво говорите.

— Не сте ли тук заради Арни Брубейкър?

— Не. Кой е той?

— Човекът, който иска да унищожи крайбрежието с пречиствателния си завод.

Данс си спомни критичния коментар в блога. И стикера върху колата в гаража на Чилтън.

— Не, няма нищо общо.

Мъжът сбърчи замислено чело. Явно преценяваше дали го лъже.

— Много му се ще да ме спре. Сметнах, че е изфабрикувал някакво обвинение. Съжалявам. Сбърках с предположенията. — Отбранителното му изражение поомекна.

— Просто Брубейкър е… досадник.

Данс се почуди какво ли щеше да е нецензурираното описание на предприемача.

— Извинете. — Патриша се появи и донесе нова чаша чай на съпруга си. Попита Данс дали желае нещо. Усмихваше се, но в очите й все още имаше подозрение.

— Не, благодаря.

Чилтън кимна към чая и намигна признателно на жена си. Тя излезе и затвори вратата.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Става дума за рубриката за крайпътните кръстове.

— О, пътният инцидент! — Той изгледа внимателно Данс. По всички личеше, че отново заема отбранителна позиция. — Следя новините. Медиите твърдят, че момичето е нападнато заради коментар в блога. Участниците във форума също. Искате името на момчето?

— Не. Знаем го.

— Наистина ли се е опитал да я удави?

— Така изглежда.

— Аз не съм го критикувал — бързо уточни той. — Повдигнах въпроса, дали полицията е разследвала съвестно инцидента и дали „Калтранс“ са поддържали добре шосето? Ясно подчертах, че вината не е негова. И изтрих името му.

— Разкрили са го незабавно.

Чилтън изкриви устни — изтълкува погрешно забележката като критика срещу него или срещу блога.

— Случва се — отстъпи накрая. — Та с какво мога да ви бъда полезен?

— Смятаме, че Травис Бригам възнамерява да нападне и други участници във форума.

— Сигурно ли е?

— Не, но има вероятност.

— Защо не го арестувате тогава? — смръщи се Чилтън.

— Издирваме го. Не знаем къде е.

— Разбирам — проточи мъжът и Данс отсъди по изправените му рамене и напрегнатия му врат, че се чуди какво точно иска от него.

— Блогът ви е известен из цял свят. — Катрин пусна в действие съвета на Джон Боулинг. — Авторитетен е. Затова толкова много хора се включват в рубриките.

В очите му се появи гордост; Данс заключи, че Чилтън е податлив дори на толкова очевидни ласкателства.

— Проблемът е, че всички, които критикуват Травис, са потенциални мишени. И броят им расте ежечасно.

— „Чилтън Рипорт“ е сред най-посещаваните блогове в страната. И най-четеният в Калифорния.

— Не се изненадвам. И на мен ми допада — похвали го Катрин, внимавайки жестовете й да не издадат измамата.

— Благодаря. — Той се усмихна.

— Но възникна проблем — пишещите в „Кръстове край пътя“ се превръщат в потенциални жертви. Някои са анонимни, други не са местни. Но трети живеят наблизо и се опасяваме, че Травис ще разбере кои са. И ще ги нападне.

— О! — усмивката на Чилтън се стопи. Острият му ум схвана положението. — Искате значи интернет адресите им?

— Заради тяхната безопасност.

— Няма начин да ви ги дам.

— Но някой може да пострада.

— Медиите тук са независими от властта — вдигна рамене той.

— Затворил е момичето в багажника и го е оставил да се удави. Може би сега подготвя нова атака.

Мъжът размаха назидателно показалец.

— Сложен въпрос, агент Данс. За кого работите? Кой ви е шеф?

— Областният прокурор.

— Да речем, че ви дам адресите на участниците във форума „Кръстове край пътя“. Следващия месец ще ми поискате адреса на нимфоманка, уволнена от прокурора например за сексуален тормоз. Или пък адреса на някой, разкритикувал губернатора. Или президента. Или на човек, споменал добронамерено Ал Кайда. Ще ми кажете: „Миналия път ми съдействахте? Направете го отново.“

— Няма да има друг път.

— Думи… — Сякаш правителствените служители лъжат на всяка крачка. — Знае ли момчето, че сте по дирите му?

— Да.

— Значи се е скрило някъде. Няма да се издаде, нападайки отново. Не и щом полицията е по петите му — твърдо заяви Чилтън.

— Все пак… господин Чилтън, животът е изпълнен с компромиси — сговорчиво продължи Данс.

И замълча.

Чилтън вдигна очаквателно вежди.

— Ако ни дадете адресите — само на местните, написали най-злостните коментари — ще ви бъдем признателни. Вероятно дори… бихме могли да ви помогнем, ако желаете.

— За какво?

Данс каза:

— Ще публикуваме официална благодарност за съдействието ви. Добра реклама.

— Не… — намръщи се Чилтън след кратък размисъл. — Ще ми помогнете, като не го споменавате.

Данс остана доволна — мъжът се включи в преговорите.

— Добре, разбирам. Но има и друго.

— Така ли? Какво?

— Нищо чудно да ви потрябват контакти в калифорнийските служби на реда… източници. Високопоставени.

Той се приведе напред с искрящи очи.

— Опитвате се да ме подкупите значи? Така си и мислех. Само малко трябваше да ви побутна. Хванах ви, агент Данс!

Тя се отдръпна, сякаш я зашлевиха.

— Да се позовавате на обществения ми дълг е едно. Но това… — той махна с ръка към нея — … е отвратително. И корумпирано. Точно такива маневри изобличавам ежедневно в блога си.

Естествено, може да сметне молбата ти за накърняване на журналистическата етика. И тогава ще затръшне вратата пред носа ти.

— Тами Фостър едва не загина. Може да последват и други.

— Много съжалявам. Но не искам да рискувам авторитета на „Чилтън Рипорт“. Цялата концепция на блога ще се промени, ако хората сметнат, че не могат да пишат анонимно.

— Бих искала да помислите.

Напрегнатото изражение на блогъра се отпусна. Той кимна към двора.

— Видяхте ли с кого разговарях преди малко?

Данс кимна.

— Грегъри Аштън — съобщи сериозно; явно му възлагаше надежди, макар Данс да нямаше представа кой е. Чилтън забеляза недоумението й. — Той стартира нова мрежа блогове и уебсайтове, една от най-големите на света. Харчи милиони за реклама. Амбициран е да пробие.

Точно това й обясняваше Боулинг. Сигурно Аштън беше човекът зад мрежата, спомената във „Вече сме глобални“.

— Обсегът на „Чилтън Рипорт“ ще се увеличи многократно. Ще коментирам повсеместни проблеми. Разпространението на СПИН в Африка, нарушаването на човешките права в Индонезия, тероризма в Кашмир, екологичните катастрофи в Бразилия. Но плъзне ли слух, че разкривам интернет адресите на участниците в блога, „Чилтън Рипорт“ ще изгуби престижа си.

Данс беше отчаяна, въпреки че като бивш журналист неохотно разбираше доводите му. Чилтън не отказваше от алчност или грандомания, а от лоялност към читателите си.

Макар това да не й помагаше изобщо.

— Животът им е изложен на риск — настоя тя.

— И преди е поставян въпросът за отговорността на блогърите, агент Данс… — Тялото му се напрегна леко и Катрин усети, че излъчва отрицателни емоции. — Веднъж написах статия за известен писател. Уличих го в плагиатство. Отговори, че съвпадението е случайно и ме помоли да не разгласявам историята. Но аз не го послушах. Започна да пие отново, изживя крах в личния си живот. Това ли целях? Не, за бога. Но правилата или съществуват, или не. Да оставяме ли такива хора да се измъкнат, след като ние търпим последиците от измамите? Пуснах материал за църковен настоятел от Сан Франциско, който оглавяваше антигей движение. Оказа се, че той самият е хомосексуалист. Изобличих лицемерието му. — Чилтън срещна погледа й. — И той се самоуби. Заради написаното. Самоуби се… Тази мисъл ме преследва всеки ден. Но постъпих ли правилно? Да. Ако Травис нападне отново, ще се почувствам ужасно. Но въпросът е принципен, агент Данс.

— И аз бях репортер.

— Нима?

— Криминален репортер. И аз не приемам цензурата. Говорим за различни неща. Не ви подтиквам да промените материалите си. Искам само имената на неколцина участници във форумите, за да ги защитим.

— Не мога да го направя.

Резкият тон отново се върна. Чилтън погледна часовника си. Разговорът беше приключил. Изправи се.

Катрин опита за последен път:

— Никой няма да узнае. Ще обясним, че сме разбрали по друг начин.

Чилтън се засмя, изпровождайки я към вратата:

— Тайни в блогосферата? Агент Данс, знаете колко бързо се разнасят днес слуховете?… Със скоростта на светлината.

13.

Катрин Данс се обади на Джон Боулинг от колата.

— Как мина? — ведро попита той.

— Как беше онази фраза от блога за Травис? Едно от хлапетата я беше използвало. „Епическо“ еди-кое си…

— О! — Ентусиазмът му понамаля. — Епически провал.

— Да, добре описва положението. Пробвах подхода с добрата реклама, но той премина на вариант две — фашистите потъпкват свободната преса. С оттенък на „светът има нужда от мен“.

— Уф! Съжалявам. Лоша работа.

— Струваше си да опитаме. Но май трябва да се захващаш сам с имената.

— Вече започнах. В случай, че Чилтън те изрита. Скоро ще имам няколко. О, а той спомена ли, че ще си отмъсти, като публикува предложението ти в блога?

— Почти — засмя се Данс. — Може би под заглавие „Подкупен агент от Бюрото за разследване“.

— Съмнявам се — ние сме дребни риби. Нищо лично. Но хиляди четат рубриките му и ако реши, може да те притисне. — После той продължи сериозно: — Ситуацията в блога се влошава. Някои твърдят, че видели Травис да извършва сатанински ритуали, да принася в жертва животни. Други разказват, че опипвал съучениците си — и момчета, и момичета. Измислици са навярно. Сякаш се надпреварват. Съобщенията звучат все по-неправдоподобно.

Слуховете…

— Неколцина обаче споменават едно и също, което ме навежда на мисълта, че може да е вярно — че играел ролеви игри онлайн. Твърдят, че бил обсебен от битките и смъртта. Особено си падал по мечовете и ножовете. Обичал да посича жертвите си.

— Значи е потънал в синтетичния свят.

— Така изглежда.

Данс затвори телефона и увеличи звука на айпода си — слушаше Бади Асад, вълшебен бразилски китарист и певец. Не беше позволено да използваш слушалки по време на шофиране, но тонколоните в полицейските коли не се славят с висококачествен звук.

А й трябваше отпускаща душата музика.

Данс усещаше колко неотложна е работата по делото, но тя беше и майка, и винаги съчетаваше двете роли. Тръгна да прибере децата от болницата, където ги наглеждаше майка й. Щяха да прекарат известно време заедно, после да ги остави в дома на родителите си под опеката на завърналия се от аквариума Стюарт Данс. А тя щеше да се върне в Бюрото да поднови преследването на Травис Бригам.

Пътуваше с полицейския форд интърсептър без отличителни белези. Автомобилът се държеше като хибрид между танк и състезателна кола. Не че Данс го беше форсирала до границата на възможностите му. Шофирането не й беше стихията и макар да премина курса за високоскоростно преследване в Сакраменто, не можеше да си представи как се носи след друга кола по виещите се шосета на Централна Калифорния. В съзнанието й изплува образ от блога — снимката на крайпътните кръстове на мястото на ужасния инцидент на магистрала № 1 на девети юни — фатално събитие, предизвикало нова трагедия.

Данс сви в паркинга на болницата и забеляза няколко полицейски патрулни коли и две без отличителни белези, строени пред главния вход. Не си спомняше да е чула за инцидент с пострадали. Излезе от колата, погледна към протестиращите и забеляза промяна. Първо, бяха повече. Освен това бяха пристигнали още два новинарски екипа.

Протестиращите бяха станали по-шумни — развяваха плакатите и кръстовете си като спортни запалянковци. Усмихваха се, скандираха. Преподобният Фиск бе заобиколен от неколцина мъже, които се ръкуваха с него. Червенокосият му бодигард оглеждаше бдително паркинга.

Данс застина.

От главния вход излизаха Уес и Маги с мрачни лица, придружени от афроамериканка с тъмносин костюм. Тя ги побутваше към единия от необозначените седани.

Появи се и Робърт Харпър — прокурорът, когото видя в кабинета на Чарлс Овърби.

А зад него вървеше майка й, съпроводена от едри униформени полицаи. Еди Данс беше с белезници.

Данс се втурна напред.

— Мамо! — изкрещя Уес, дръпна сестра си и се устреми към нея.

— Чакай! Спри! — викна жената, която ги придружаваше, и тръгна бързо след тях.

Данс коленичи и прегърна дъщеря си и сина си.

Строгият глас на жената отекна през паркинга:

— Ще ги отведем…

— Никъде няма да ги водите — отсече Катрин и се обърна пак към децата си: — Добре ли сте?

— Сложиха белезници на баба — каза Маги с просълзени очи. Кестенявата й плитка висеше върху рамото й.

— Ей сега ще поговоря с тях — изправи се Данс. — Не сте наранени, нали?

— Не — отвърна стройният Уес, висок почти колкото майка си. — Тази жена и полицаите дойдоха и казаха, че ще ни водят някъде, не знам къде.

— Искам да останем с теб, мамо! — стисна ръката й Маги.

— Никой няма да ви води никъде — увери я Данс. — Влизайте в колата.

Жената със синия костюм се приближи и тихо каза:

— Мадам, опасявам се…

— Децата идват с мен — размаха Данс значката си пред лицето й.

Жената я изчете, но явно не остана впечатлена.

— Такава е процедурата. Разбирате. За тяхно добро е. Ще проверим и ако всичко е наред…

— Децата идват с мен.

— Аз съм социален работник в Службата за закрила на детето на община Монтерей — обясни жената и на свой ред показа служебната си карта.

Данс реши да заложи на преговорите, но все пак издърпа плавно белезниците от колана и ги разтвори като рачешки щипки.

— Слушай. Аз съм им майка. Разбра какво работя. Знаеш кои са. Махай се, иначе ще те арестувам по член 207 от Калифорнийския наказателен кодекс.

Телевизионните репортери надушиха скандала и се присламчиха като гущер, дебнещ нищо неподозираща буболечка. Камерите се насочиха към жените.

Афроамериканката хвърли поглед през рамо към Робърт Харпър, който очевидно се колебаеше. Той погледна към журналистите и явно реши, че в случая лошата реклама е по-зле от никаква реклама. Кимна.

Данс прибра белезниците, усмихна се на децата и ги поведе към колата.

— Всичко е наред. Не се безпокойте. Станала е някаква грешка.

Тя затвори вратата и я заключи с дистанционното. Мина край социалната работничка, която я изгледа предизвикателно. Полицаите настаниха Еди Данс на задната седалка на патрулката.

— Скъпа! — извика тя.

— Мамо, какво?…

— Нямате право да говорите със задържаната — каза Харпър.

Данс се обърна и се вторачи в Харпър, който беше висок точно колкото нея.

— Не си играй с мен. Какво става?

— Водят я в областния арест, докато съдията ще разгледа молбата й за освобождаване под гаранция. Информирана е за правата си. Не съм длъжен да ти давам никакви обяснения.

Камерите продължаваха да запечатват всяка секунда от драмата.

— Твърдят, че съм убила Хуан Милър! — извика Еди Данс.

— Мълчете, госпожо Данс.

— Проверка на натовареността значи! — рече Данс на прокурора. — Ама че гадост!

Той не си направи труда да отговори.

Телефонът на Данс иззвъня и тя отстъпи настрани да вдигне.

— Татко…

— Кейти, тъкмо се прибрах и сварих полицаите у дома. Щатските служби. Ровят навсякъде. Госпожа Кенсингтън отсреща каза, че взели няколко кутии.

— Татко, арестували са мама…

— Какво?

— За евтаназията на Хуан Милър.

— О, Кейти…

— Ще заведа децата при Мартин и ще те чакам в съда в Салинас. Съдията ще разгледа освобождаването под гаранция.

— Ясно… аз… аз не знам какво да правя, скъпа — едва отрони той.

Потресе я безпомощният тон на иначе спокойния й и непоклатим баща.

— Ще уредим въпроса — уверено каза тя, макар да се чувстваше също толкова объркана и несигурна. — Ще се обадя пак, татко.

Затвори телефона и рече:

— Мамо! Всичко ще е наред! Ще те чакам в съдебната зала!

— Агент Данс! — строго я прекъсна прокурорът. — Не искам да повтарям. Не говорете със задържаната!

Катрин не му обърна никакво внимание.

— И не казвай нито дума. На никого — предупреди майка си тя.

— Надявам се да не се налага да действаме със сила — рязко отсече прокурорът.

Данс издържа погледа му — мълчаливо обещание да отвърне на удара му. После се обърна към патрулните полицаи. Беше работила с единия. Всички бяха зависими от Харпър.

Обърна се и закрачи към колата, но се спря при социалната работничка.

— Децата имат телефони. Аз съм втора в списъка за бързо набиране, веднага след 911. И съм сигурна, че са ти казали какво работя. Защо, по дяволите, не ми се обади?

Жената примигна и отстъпи:

— Не можеш да ми говориш така.

— Защо, по дяволите, не се обади?

— Следвах процедурата.

— Процедурата поставя на първо място доброто на децата. В такива случаи родителят или настойникът трябва да бъдат уведомени.

— Изпълнявах нареждания.

— Откога си в социалните служби?

— Не е твоя работа.

— Е, слушай, госпожице. Има два отговора — или твърде отскоро, или твърде отдавна.

— Не можеш…

Но Данс не я чу. Качи се в колата и натисна газта. Не беше изключила мотора.

— Мамо — изхлипа сърцераздирателно Маги, — какво ще стане с баба?

Тя не възнамеряваше да заблуждава децата — като родител беше научила, че е по-добре да се изправиш срещу болката и страха, отколкото да ги отричаш или отлагаш. Но с мъка потисна паниката в гласа си:

— Арестуваха баба ви. Ще поговори със съдията и се надявам скоро да се върне при нас. После ще разберем какво се е случило. Още не знаем.

Водеше децата в дома на най-добрата си приятелка Мартин Кристенсен, с която поддържаха сайта за музика.

— Не ми хареса този мъж — отбеляза Уес.

— Кой?

— Господин Харпър.

— И на мен — съгласи се Данс.

— Искам да дойда в съда с теб — настоя Маги.

— Не, Маги. Не знам колко ще се забавим.

Данс обърна глава и се усмихна окуражително на децата.

При вида на бледите им, уплашени лица се разгневи още повече на Харпър.

Включи устройството за хендсфрий, помисли малко и се обади на най-добрия адвокат, когото познаваше. Веднъж Джордж Шийди я разпитва четири часа на свидетелската скамейка, опитвайки се да открие пробойна в показанията й. Беше на косъм да извоюва оправдателна присъда на безспорно виновния гангстерски бос от Салинас. Но добрите спечелиха и престъпникът получи доживотна присъда. След делото Шийди й стисна ръката и я похвали за поведението й на свидетелската скамейка.

Тя също обясни, че е впечатлена от професионализма му.

Докато прехвърляха обаждането й към Шийди, тя забеляза, че операторите продължават да снимат суматохата, съсредоточени върху колата, в която седеше майка й с оковани в белезници ръце. Изглеждаха като метежници, изстрелващи светлинни откоси срещу омаломощени духом взводове.

Спокойна, че в задния й двор не дебне Снежният човек, Кели Морган се съсредоточи върху косата си.

Тя винаги държеше под ръка машата за коса.

Косата й… беше най-абсурдното нещо на света. Малко влага и щръкваше на всички посоки. Мразеше я!

След четирийсет минути имаше среща с Хуанита, Тери и Тони в Алварадо и те бяха толкова добри приятелки, че нямаше да я чакат повече от десет минути. Изгуби представа за времето, пишейки коментара за Тами Фостър в „Ауър Уърлд“.

Кели погледна в огледалото и видя, че влажният въздух е превърнал косата й в чудовищна грива. Заряза компютъра и атакува кестенявите къдрици.

Веднъж в местния блог някой беше написал следното — анонимно, естествено: „Кели Морган… ама че коса има това момиче! Като гъба. Не харесвам жени с бръснати глави, но май са за предпочитане. Как търпи тази четка?“

Кели се разплака от жестоките думи, които я прерязаха като бръснач.

Сигурно затова защити Тами в „Ауър Уърлд“ и се нахвърли върху анонимната (и наистина я направи на пух и прах!).

Дори само споменът за жестокия коментар я накара да потръпне от срам. И гняв. Нищо, че Джейми все повтаряше колко харесва косата й. Уязвена от нападката, Кели стана свръхчувствителна към темата. Манията й струваше безброй часове. След онзи четвърти април, когато прочете ироничния коментар, тя нито веднъж не излезе, без да оформи непокорните си кичури.

„Залавяй се за работа, момиче.“

Стана от бюрото, отиде до тоалетната масичка и включи машата. Изсушаваше косата й, но поне въдворяваше ред в буйните къдри.

Включи лампичката над огледалото и седна, свали си блузата и я хвърли на пода, после сложи два потника върху сутиена — хареса й комбинацията от трите презрамки: розово, червено и черно. Опита машата. Още малко. Една-две секунди. Започна да разресва косата си. Каква несправедливост! Симпатично лице, хубави гърди, страхотен задник. И тази нелепа коса…

Погледна към екрана на компютъра и видя, че някой й пише.

Виж веднага „Чилтън Рипорт“!!!! Незабавно!!!!

Кели се засмя. Триш си падаше много по възклицанията.

Обикновено не четеше „Чилтън Рипорт“ — не й пукаше за политика — но се заинтригува, когато Чилтън подхвана темата за инцидента от девети юни. Тя беше на партито и видя как Травис спори с Кейтлин точно преди да си тръгнат с другите две момичета.

Обърна се към клавиатурата и написа: „По-спокойно. Защо?“

Триш отговори: „Чилтън е махнал имената, но говорят, че Травис е нападнал Тами!!“

Кели попита: „Така ли е, или само предполагат?“

Триш незабавно отвърна: „Така е!!! Така е!!! Травис се ядосал, понеже му се нахвърлила в блога. Прочети го!!! Шофьорът = Травис, жертвата = Тами.“

Със свит стомах, Кели отвори „Чилтън Рипорт“ и зачете в рубриката „Крайпътни кръстове“:

Не, божичко, не! Кели се опита да си спомни какво написа за Травис. Какво точно? Дали го е разгневила? Тя трескаво запрехвърля страниците и намери коментара си:

„Защо? Защо го написах? — разкая се Кели. — Исках само да оставят на мира Тами, да не я хулят онлайн. И после забърборих за Травис.

Мамка му! Сега ще спипа и мен. Него ли чух в двора преди малко? Сигурно наистина е бил навън и когато брат ми дойде, е избягал.“

Кели си спомни велосипедиста. По дяволите! Травис не слизаше от колелото; всички му се подиграваха, че не може да си позволи кола.

Ядосана, уплашена, объркана…

Кели се взираше в коментарите на компютърния екран. Внезапно дочу шум.

Нещо изпука… като преди малко.

Още веднъж.

Обърна се.

От устата й се изтръгна див писък.

Страховито лице я зяпаше от прозореца. Кели изгуби ума и дума. Падна на колене и усети как между краката й се стича топла струйка. Болка преряза гърдите й, запълзя към челюстта, носа, очите. Едва си поемаше дъх.

Неподвижното лице я зяпаше с огромните си черни очи. Имаше сипаничава кожа, черни дупки вместо ноздри и зашита кървава уста.

Сграбчи я ужасът от детските й кошмари.

— Не, не, не! — хлипайки като момиченце, Кели запълзя бързо назад… надалеч. Блъсна се в стената и се просна неподвижно на килима. Черните очи не се откъсваха от нея. — Не…

С подмокрени джинси и свит на топка стомах момичето запълзя отчаяно към вратата.

Очите, кървавите зашити устни… Йети, ужасният Снежен човек… Нищожната непокътната частица от съзнанието й разбираше, че лицето е маска, завързана за пълзящата мирта пред прозореца.

Но страхът, най-първичният от детинските й кошмари — не я напускаше.

Знаеше какво означава маската.

Че Травис Бригам е тук. След Тами Фостър е дошъл е да си разчисти сметките и с нея.

Кели най-сетне успя да се изправи и се запрепъва към вратата. Побягна.

В коридора погледна към входната врата.

Не… не… Беше отворена! Брат й не беше заключил.

Травис беше влязъл вътре.

Да притича ли през дневната?

Застина от страх.

Той я нападна в гръб и обви ръка около врата й.

Кели се опита да се съпротивлява, но той опря пистолет в слепоочието й.

— Недей, Травис, моля те.

— Перверзник? Смахнат? — прошепна той.

— Съжалявам, наистина!

Той я повлече към мазето. Стисна по-силно; молбите и хъркането стихнаха, мътната светлина от прозореца на дневната посивя и накрая почерня.

Катрин Данс беше стар познайник на съдебната система. Обикаляше съдебните зали като криминален репортер, съдебен консултант и служител на реда.

Но за пръв път влизаше в ролята на роднина на обвиняем.

Остави децата при Мартин и се обади на сестра си Бетси, която живееше със съпруга си в Санта Барбара.

— Бет, има проблем с мама.

— Какво? Какво стана? — в гласа на иначе вятърничавата, по-млада с няколко години от нея жена прозвуча странно напрежение. Бетси имаше къдрава като на херувим коса и прелиташе от работа на работа като волна пеперудка.

Данс й разказа всичко, което знаеше.

— Ще й се обадя — обяви Бетси.

— В ареста е. Взели са й телефона. Скоро ще гледат мярката й за неотклонение. Тогава ще разберем повече.

— Идвам веднага.

— По-добре изчакай.

— Разбира се. О, Кейти… Сериозно ли е?

Данс се поколеба. Спомни си решителния поглед на Харпър. Очи на мисионер.

— Може и да е зле — каза най-сетне.

След разговора със сестра си Данс пристигна в кабинета на съдията, където завари баща си. Стройният белокос мъж бе по-блед от обикновено (морският биолог беше научил по трудния начин рисковете, които крие океанското слънце, и сега не излизаше никъде без шапка и дебел слой слънцезащитен крем). Прегърна дъщеря си.

Еди беше в ареста, където се озоваваха и мнозина от задържаните от Данс престъпници. Тя познаваше добре процедурата: конфискуват всички лични вещи, въвеждат данните ти, проверяват съдебното разпореждане и сядаш в килията, заобиколен от други арестанти. После чакаш ли чакаш.

Най-сетне те довеждат тук, в хладната безлична стая на съдията, за обсъждане на освобождаването под гаранция. Край Данс и баща й стояха още роднини на задържани. Повечето обвиняеми — някои спортно облечени, други в работни комбинезони — бяха млади латиноамериканци. Тя разпозна доста улични хулигани. Имаше и бели — по-раздърпани от латиноамериканците, с развалени зъби и мазни коси. Отзад седяха адвокатите. И, естествено, гарантите, в очакване на десетте си процента.

Данс вдигна поглед, когато въведоха майка й. Сърцето й се сви при вида на белезниците. Майка й не беше в затворническа униформа, ала косата й — обикновено съвършено пригладена — стърчеше в безпорядък. Бяха взели ръчно изработената огърлица, годежния и сватбения й пръстен. Очите й бяха зачервени.

Адвокатите се защураха — повечето не по-спретнати от клиентите си. Само защитникът на Еди Данс носеше костюм, преправен от шивач след покупката. Джордж Шийди практикуваше криминално право от две десетилетия. Имаше буйна прошарена коса, широки рамене и плътен басов глас.

След краткия телефонен разговор с Шийди Данс веднага позвъни на Майкъл О’Нийл, който остана изумен от новината. После тя се свърза с монтерейския прокурор Алонсо Сандовал — Санди.

— Току-що разбрах, Катрин — измърмори гневно Сандовал. — Казвам ти го направо — шерифството разследваше смъртта на Хуан Милър, но нямах представа, че Харпър е пристигнал за това. На всичкото отгоре — публичен арест. — В тона му долови горчивина. — Непростимо. Щом областният прокурор е издал заповед, аз лично бих я помолил да се предаде доброволно, а теб — да я доведеш.

Вярваше му. Със Санди работеха заедно от години и бяха хвърлили в затвора много лоши момчета.

— Съжалявам, Катрин. Монтерей няма нищо общо със случая. Делото е в ръцете на Харпър и Сакраменто.

Данс му благодари и затвори. Поне успя да уреди да не бавят разглеждането на мярката за задържане. Според калифорнийския закон съдията преценява кога да разгледа молбата за освобождаване под гаранция. Някъде — в Ривърсайд и Лос Анджелис например — арестантите прекарват по дванайсет часа в килията, преди да ги изправят пред съдията. В случай на убийство дежурните съдии понякога изобщо не постановяват гаранция, предоставяйки решението на съдията по делото — тоест казусът се отлага с няколко дни.

Вратата току се отваряше и Катрин забеляза, че неколцина от новодошлите носят журналистически карти. Не допускаха камери, но пък затова бяха понесли бележници.

Зрелище…

Секретарят извика:

— Едит Барбара Данс.

Майка й се изправи — тъжна, със зачервени очи и ръце в белезници. Шийди беше до нея. До тях стоеше тъмничарят. Заседанието обсъждаше единствено гаранцията; жалбите се внасяха по-късно, на самото дело. Харпър поиска да задържат Еди без право на гаранция. Данс не се изненада. Баща й застина при резките думи на прокурора. Харпър заклейми Еди като нов Джак Кеворкян и предупреди, че ако я освободят под гаранция, тя ще набележи и други пациенти, ще ги убие и ще се укрие в Канада.

Стюарт ахна, че така оскърбяват жена му.

— Спокойно, татко — прошепна дъщеря му. — Такъв им е стилът.

Ала обвиненията жегнаха и нея.

Джордж Шийди пледира красноречиво за освобождаване с подписка, позовавайки се на чистото досие на Еди и обществения й авторитет.

Съдията с латиноамериканско потекло и дързък поглед се беше срещал с Катрин Данс неколкократно, но сега изглеждаше стреснат — тя лесно разпозна състоянието му по позата и изражението. Явно изобщо не е искал да се захваща с този случай от приятелски чувства към Данс — разумен, отзивчив служител на реда. От друга страна, може би е наясно, че Харпър е голямо име от големия град и медиите ще вдигнат шум.

Спорът продължаваше.

Данс се опитваше да си припомни обстоятелствата около смъртта на полицая в началото на месеца. Стремеше се да сглоби фактите. Кого беше виждала в болницата по онова време? Как точно беше умрял Хуан Милър? Къде беше майка й?

Данс вдигна поглед и видя, че Еди я гледа. Данс се усмихна. Лицето на майка й остана безизразно. Тя се обърна към Шийди.

Най-сетне съдията взе компромисно решение. Постанови гаранция от половин милион долара — нормално за убийство, но не непоносимо. Еди и Стюарт не бяха богати, но къщата им в Кармел бе недалеч от брега и струваше поне два милиона. Напълно достатъчно.

Харпър прие решението стоически — с окаменяло, но спокойно лице и изправени рамене. Данс разбра, че развоят на събитията не го притеснява. Напомняше й убиеца от Лос Анджелис Дж. Доу. Тогава й отне много време да долови измамата, понеже силно мотивираните, отдадени на каузата хора не издават и не усещат напрежение, когато лъжат в името на мисията. Робърт Харпър също притежаваше тези черти.

Отведоха Еди в килията, Стюарт стана и тръгна към секретаря да уточни подробностите около гаранцията.

Харпър си закопча сакото и се отправи към вратата с каменно лице.

— Защо го правиш? — пресрещна го Данс.

Той я изгледа хладно. Замълча.

— Защо не остави монтерейската прокуратура да се заеме със случая? — продължи Катрин. — Защо не си стоиш в Сан Франциско? Какво целиш?

Говореше силно, за да я чуят репортерите.

— Няма да го обсъждам с теб — спокойно отвърна Харпър.

— Защо майка ми?

— Нямам какво да кажа.

Прокурорът излезе. Спря на стъпалата пред съда за кратко изявление пред журналистите — на които явно имаше какво да каже.

Данс седна на твърдата пейка да изчака родителите си.

След десет минути се появиха Джордж Шийди и Стюарт Данс.

— Наред ли е всичко? — попита тя баща си.

— Да — мрачно отвърна той.

— Кога ще я пуснат?

Стюарт погледна към Шийди, който обясни:

— След десетина минути.

— Благодаря — ръкува се Данс с адвоката.

Шийди каза, че се връща в кантората си, за да се залови незабавно с подготовката на защитата. Когато се разделиха, Данс се обърна към баща си:

— Какво взеха от къщата, татко?

— Не знам. Съседката каза, че най-много ровили в гаража. Да излизаме. Мразя това място.

Тръгнаха по коридора. Няколко репортери забелязаха Данс и се приближиха.

— Агент Данс — попита една жена, — притеснява ли ви, че арестуваха майка ви за убийство?

Е, някои журналисти са прекалено напористи. Прииска й се да отвърне саркастично, но си спомни правило номер едно при връзките с медиите — действай с презумпцията, че всичко, което кажеш, ще се появи във вечерните новини или на първа страница по вестниците. Катрин се усмихна.

— Не се съмнявам, че е станала ужасна грешка. Майка ми е медицинска сестра с дългогодишен опит. Мисията й е да спасява живота, а не да го отнема.

— Знаете ли, че е подписала петиция в подкрепа на Джак Кеворкян и евтаназията?

Не го знаеше. И как бяха успели да го разберат толкова бързо?

— Питайте нея — отвърна Данс. — Но петиция за промяна на закона не означава нарушение на закона.

Телефонът й иззвъня. Беше О’Нийл. Тя отстъпи встрани и вдигна.

— Освободиха я под гаранция, Майкъл.

— Добре. Слава Богу! — долетя гласът му след известно мълчание.

Данс разбра, че се обажда за друго, при това сериозно.

— Какво има, Майкъл?

— Намерили са нов кръст.

— Истински мемориал или с бъдеща дата?

— Днешна. И прилича на първия. Клони и цветарска тел.

Данс затвори отчаяно очи.

— Слушай! Имаме свидетел — добави О’Нийл. — Човекът е видял Травис да оставя кръста. Може би е забелязал накъде е избягал или друго нещо, което да ни насочи към укритието му. Ще го разпиташ ли?

Нова пауза.

— Пристигам след десет минути.

О’Нийл й даде адреса и се сбогуваха.

— Не мога да остана, татко. Съжалявам — обясни Данс на баща си.

Стюарт обърна красивото си, смутено лице към нея.

— Как така?

— Намерили са нов кръст. Момчето явно се кани да нападне нова жертва. Днес. Но имаме свидетел. Трябва да го разпитам.

— Разбира се — несигурно промълви баща й. Изживяваше кошмар — почти като майка й и би искал дъщеря му с връзките и опита си — да остане край него.

Данс обаче непрекъснато си спомняше вързаната в багажника Тами Фостър.

Преследваха я и очите на Травис Бригам — студени и тъмни под буйните вежди се насочват към бащата, сякаш героят му в играта, въоръжен с нож или меч, се кани да излезе от синтетичния свят и да пристъпи в реалния, за да нанесе гибелен удар.

Трябваше да върви. Веднага.

— Съжалявам — повтори Данс и прегърна баща си.

— Майка ти ще разбере.

Катрин изтича към колата, седна и запали двигателя. На излизане от паркинга погледна в огледалото за обратно виждане и видя Еди да излиза от входа на ареста. Майка й проследи отдалечаващата се кола.

Кракът на Данс се плъзна върху спирачката. Ала го отдръпна и натисна газта.

Майка ти ще разбере…

„Няма да разбере — помисли си Данс. — За нищо на света.“

14.

Въпреки че отдавна живееше на полуострова, Катрин Данс така и не успя да свикне с тукашната мъгла. Приемаше причудливи форми като герой от любимите фантастични книги на Уес. Понякога висеше на виещи се парцали, които те досягат като призрачни ръце. Понякога се събираше като дим в падините, замъглявайки всичко.

Най-често беше плътен чаршаф, издигаше се като облак и затъмняваше земята.

Точно такава беше днес.

Мъглата се сгъсти, когато Катрин, заслушана в „Раки & Кейвман“ — северноафриканска група, известна с перкусиите си — сви в тесен път, прекосяващ общински земи между Кармел и Пасифик Гроув. Наоколо се простираха предимно диви гори — борове, дъбове, евкалипти и брястове се извисяваха над гъстия храсталак. Данс подмина полицейската лента, без да обръща внимание на репортерите и камерите. „Заради престъплението ли са дошли или заради майка ми?“ — помисли си Данс.

Паркира, кимна на полицаите наоколо и тръгна към Майкъл О’Нийл. Закрачиха към ограденото с кордон място, където бяха открили втория кръст.

— Как е майка ти? — попита той.

— Зле.

Катрин се зарадва, че Майкъл е тук. Чувствата я заляха като вълна и застина онемяла, припомняйки си майка си с оковани с ръце белезници и разправията със социалната работничка.

Инспекторът се усмихна бегло:

— Видях те по телевизията.

— Телевизията?

— Коя беше жената? Онази, дето приличаше на Анджела Дейвис? Беше готова да я арестуваш.

— Заснели са го значи — въздъхна Данс.

— Ти изглеждаше… — той потърси точната дума — впечатляващо.

— Искаше да отведе децата в социалните служби.

О’Нийл я погледна шокирано.

— Заради Харпър — додаде тя. — Тактика. Без малко да остане без лакей. Не бих отстъпила за нищо на света. Наех Шийди за делото.

— Джордж? Добре. Не се огъва. Такъв ти трябва.

— О, и Овърби е пуснал Харпър в Бюрото. Да ми прерови папките.

— Невъзможно!

— Сигурно е проверявал дали съм укривала улики за случая с Хуан Милър. Чарлс каза, че е преглеждал и вашите документи.

— В шерифството? — гневно възкликна О’Нийл. — Овърби знае ли, че Харпър е нарочил Еди?

— Не знам. Поне е можел да поразмисли защо му е на човек от Сан Франциско да рови из папките ни. Оценка на натовареността, моля ви се! Нелепо.

И нейната ярост се надигна. Наложи си да я потисне.

Наближиха мястото, където край отбивката на шосето стърчеше кръстът. Приличаше на предишния: откършени клони, овързани с цветарска тел, и картонена табела с днешната дата.

Под него лежеше букет червени рози.

„Чие ли убийство символизира?“ — помисли си разтревожено Катрин.

А другите десет…

Кръстът беше забит в пръстта край черен път на километър от брега. Почти безлюдното и познато на малцина шосе отвеждаше напряко към магистрала № 68. По ирония на съдбата оттук щеше да минава новата магистрала, която Чилтън споменаваше в блога си.

От другата страна на платното стоеше свидетелят — бизнесмен на около четирийсет години. Явно беше брокер или застрахователен агент, ако се съдеше по вида му. Беше закръглен, коремът издуваше синята риза над пристегнатия колан. Лунички обсипваха челото и олисялото му теме. Хондата до него беше видяла и по-добри дни.

— Това е Кен Пфистър — представи го О’Нийл.

Ръкуваха се. Инспекторът заяви, че ще наглежда работата на криминалистите, и се насочи към кръста.

— Разкажете ми какво видяхте, господин Пфистър.

— Травис. Травис Бригам.

— Как познахте, че е той?

— Видях снимката му онлайн през обедната си почивка преди около половин час. Така го познах.

— Опишете ми какво точно забелязахте. И кога?

— Беше около единайсет тази сутрин. Връщах се от среща в Кармел. Имам агенция за недвижими имоти — обясни гордо той.

„Познах значи“ — рече си Катрин.

— Тръгнах към десет и половина обратно за Монтерей. Минах напряко. Няма да е зле, когато направят новия път, нали?

Тя сви устни в подобие на усмивка.

— Свих в отбивката да се обадя по телефона. Никога не шофирам, докато говоря. Това е правило — усмихна се широко той.

Данс вдигна вежди.

— Погледнах през предното стъкло и го видях да върви край пътя. Идваше оттам. Не ме забеляза. Притичваше приведен. И сякаш си говореше сам.

— Как беше облечен?

— С яке с качулка. Младежите ги носят…

Качулката…

— Какъв цвят?

— Не помня.

— Панталони, блуза?

— Съжалявам, не обърнах внимание. Тогава още не знаех кой е. Не бях чул за крайпътните кръстове. Усетих само, че е странен и страшен. Носеше кръста и едно умряло животно.

— Животно?

— Да. Катерица, таралеж или нещо такова. С прерязано гърло. — Мъжът прокара показалец през шията си.

Данс мразеше жестокостите спрямо животни. Все пак попита хладнокръвно:

— Току-що ли беше убито?

— Не мисля. Нямаше много кръв.

— Добре. Какво стана после?

— После той огледа шосето, не видя никого и си отвори раницата…

— Носел е раница?

— Точно така.

— Какъв цвят?

— Хмм… черна. Сигурен съм. Извади лопата, малка лопатка. Дето ги използват за къмпинг. Изкопа дупка и заби кръста в земята. После… Подхвана някакъв странен ритуал. Обиколи три пъти кръста и май затананика.

— Затананика?

— Да. Мърмореше си нещо. Не чух какво.

— И?

— Взе катерицата и пак обиколи кръста — пет пъти. Броях ги. Първо три пъти, после — пет… Мислех си, че означава нещо, някакво послание за познавачи.

След „Шифъра на Леонардо“ много свидетели мистифицираха показанията си, вместо просто да описват какво са видели.

— Както и да е… отвори си отново раницата и извади камък и нож. С камъка наостри ножа. Вдигна го над катерицата. Рекох си, че ще я прониже, но не — пак размърда устни, уви трупа в жълта хартия, приличаше на пергаментова, и го прибра в раницата. Май пак каза нещо и пое натам, откъдето дойде. Прокрадваше се като животно.

— И какво направихте вие?

— Тръгнах си. Имах още няколко срещи. Върнах се в офиса. Тогава пуснах компютъра и прочетох за момчето. Видях снимката му. Изгубих ума и дума. Веднага набрах 911.

Данс повика Майкъл О’Нийл.

— Господин Пфистър наистина ни помогна, Майкъл.

О’Нийл кимна благодарно.

— Ще разкажете ли и на инспектор О’Нийл какво видяхте?

— Разбира се. — Мъжът пак обясни как отбил, за да се обади по телефона. — Момчето носеше някакво умряло животно. Катерица май. Обиколи три пъти без трупа. После заби кръста и го обиколи пет пъти. Говореше си нещо. Звучеше странно. Като на чужд език.

— И после?

— Уви катерицата в пергамента и вдигна ножа над нея. Пак замърмори на странния език. Накрая си тръгна.

— Интересно — намръщи се О’Нийл. — Права си, Катрин.

Данс свали очилата с бледорозова рамка и избърса стъклата. После незабележимо ги смени с другите със строги черни рамки.

О’Нийл веднага схвана, че надява хищническата окраска, и отстъпи назад. Данс се приближи до Пфистър — в личната му неприкосновена зона. Усети как той веднага се почувства заплашен.

Добре.

— А сега, Кен, знам, че ме лъжеш. И искам да ми кажеш истината.

— Лъжа? — примигна шокирано той.

— Точно така.

Пфистър умееше да заблуждава, но някои коментари и жестове й подсказаха измамата. Подозренията й събуди първо изложението му — не как, а какво казва. Някои обяснения звучаха неправдоподобно. Твърдението, че не знаел кое е момчето и не бил чувал за крайпътните кръстове например — макар очевидно да проверяваше често онлайн новините. Спомена за дрехата с качулка — отбелязана от неколцина участници във форума на „Чилтън Рипорт“ — ала не беше забелязал цвета, въпреки че хората най-често запомнят цвета, а не дрехата.

Освен това се замисляше често — типично за лъжците, понеже се мъчат да скалъпят достоверен сюжет. И използва поне един „илюстративен“ жест — пръстът край гърлото, а измамниците по правило подсилват подсъзнателно неистинните си твърдения.

За да потвърди съмненията си, Данс приложи бърза техника за проверка на заблудата — за да разкрият измамата, разпитващите най-често карат събеседниците си да повтарят историята неколкократно. Когато казват истината, те променят донякъде разказа и си припомнят нови подробности, ала хронологията на събитията не се променя. Лъжците обаче често объркват последователността. Така стана и с Пфистър, когато повтаряше случката пред О’Нийл — обърка кога точно момчето е забило кръста.

При повторен разказ честните свидетели често си припомнят нови детайли, но не си противоречат. Отначало Пфистър каза, че Травис шепнел, но той не чувал думите. После добави, че не разбирал думите, защото били „странни“ — излезе, че ги е чувал.

Данс заключи, че Пфистър си измисля.

При други обстоятелства би провела разпита по-деликатно, би го подвела неусетно да каже истината. Но измамническият му стереотип — определи го като социален лъжец — и уклончивото му поведение щяха да удължат много процеса. Данс нямаше време. Вторият кръст с днешна дата сигнализираше, че Травис навярно вече планира нападението.

— И така, Кен, има реална опасност да се озовеш в затвора.

— Какво? Не!

Тя нямаше нищо против да разиграят сюжета с доброто и лошото ченге. Погледна към О’Нийл, който каза:

— Несъмнено. И ще се доберем до истината.

— Моля ви. Вижте… — Но Пфистър не предложи нищо ново. — Не излъгах! Честно. Казах ви самата истина.

Този път обаче не ги увери, че е очевидец на разказаното. Защо виновните винаги се мислят за много умни?

— Видя ли това, което твърдиш?

Той не издържа на изпепеляващия й поглед. Сведе очи. Раменете му се отпуснаха.

— Не. Но е истина. Знам го!

— Откъде?

— Защото прочетох, че някой го е видял. В блога. „Чилтън Рипорт“.

Данс се намръщи. Погледна О’Нийл. Изражението му отразяваше огледално нейното.

— Защо излъга? — попита тя.

— Исках да бия тревога! — вдигна ръце Пфистър. — Хората трябва да внимават с този психо, който дебне наоколо. Да пазят децата си. Децата са най-изложени на риск, знаете…

Данс отбеляза жеста с ръката и долови леко пискливия тон. Вече разпознаваше издайническите сигнали за измама.

— Кен. Нямаме време за губене.

О’Нийл извади белезниците.

— Не, не… аз… — Главата на Пфистър клюмна пораженчески. — Бизнесът ми не върви. Не смогвам да си плащам заемите. И…

Мъжът въздъхна тежко.

— И излъга, за да спечелиш известност? Да се превърнеш в герой? — О’Нийл огледа с отвращение новинарските екипи, строени на стотина метра от тях.

Пфистър понечи да запротестира. После отпусна ръце:

— Да. Съжалявам.

Инспекторът надраска нещо в бележника си.

— Ще говоря с прокурора.

— О, моля ви… съжалявам.

— Значи изобщо не си го видял, но си разбрал, че някой е оставил кръста и този някой е Травис?

— Аз… Да, досетих се.

— Защо не ни каза веднага? — рязко го прекъсна Данс.

— Аз… страхувах се да не се навърта наоколо.

— Не ти ли хрумна, че измишльотините ти за ритуални жертвоприношения ще ни пратят в погрешна посока? — тихо рече О’Нийл.

— Мислех, че така или иначе сте разбрали. Пишеше го в блога. Значи е истина, нали?

— Добре, Кен, да започнем отначало — търпеливо подхвана Катрин.

— Разбира се. Както кажете.

— Наистина ли имаше среща?

— Да, мадам.

Пфистър беше навлязъл толкова очевидно в последната емоционална фаза на разпита — отстъпление и признание, — че Катрин едва се сдържа да не се разсмее. Мъжът беше самата услужливост.

— И какво стана после?

— Карах по шосето и отбих тук — той посочи патетично надолу. — Когато спрях, нямаше никакъв кръст. Проведох няколко телефонни разговора, после обърнах и подкарах към пресечката. Изчаквах една кола и погледнах нагоре по пътя. И го видях. — Той отново вдигна показалец, този път към кръста.

— Значи не си видял как го поставя?

— Изобщо не го забелязах. Качулката я взех от блога. Край шосето обаче не подминах никого, така че трябва да е дошъл откъм гората. — Пфистър сбърчи чело. — И да, знаех какво означава кръстът. Изгубих ума и дума. Убиецът е бил тук, точно пред очите ми — засмя се горчиво мъжът. — Набързо заключих вратите… Нищо смело не съм вършил през целия си живот. Не съм като баща си. Той беше пожарникар. Доброволец.

Често се случваше. Най-важното при разпита е да си добър слушател, да не подхождаш предубедено и да бъдеш нащрек. Понеже Катрин Данс използваше уменията си ежедневно, свидетелите и заподозрените започваха да я възприемат като терапевт. Клетият Кен Пфистър разголваше душата си.

Но тя не предлагаше психоаналитични сеанси. Не беше нейна работа да вади наяве демоните му.

О’Нийл се взираше към гората. Заради първоначалните показания на Пфистър полицаите търсеха следи около пътя.

— Най-добре да вървим в гората. — О’Нийл пак изгледа сърдито Пфистър. — Това поне може да помогне.

Инспекторът извика свои колеги и пое към дърветата.

— Възможно ли е шофьорът на автомобила, който си изчаквал, да е забелязал нещо? — попита Данс.

— Не знам. Може би. Ако Травис още е бил наоколо. От пътя се вижда по-добре.

— Помниш ли табелата, марката?

— Не, беше мрачно. Май беше камион или ван — служебен.

— Служебен?

— Да, отзад пишеше „Щатска…“ еди-какво си. Но останалото не различих. Честно.

И оттук можеше да изскочи нещо. Ще се свържат с всички калифорнийски агенции, чиито автомобили са минавали оттук.

— Добре.

Пфистър остана очарован от сдържаната похвала.

— Хубаво. Можеш да си вървиш, Кен. Но не забравяй, че срещу теб има висяща жалба.

— Разбира се, абсолютно. Наистина съжалявам. Не исках да попреча — измърмори мъжът и припряно се отдалечи.

Докато пресичаше шосето, за да се присъедини към О’Нийл и колегите му, Данс проследи как жалкият бизнесмен се качва в старата си кола.

Пишеше го в блога. Значи е истина, нали?

Искаше да умре.

Кели Морган безмълвно се молеше да умре. Изпаренията я задушаваха. Зрението й се замъгли. Гърдите я стягаха, носът и очите й горяха.

Болката…

По-ужасна обаче беше мисълта на какво заприличват лицето и кожата й от ужасния препарат.

Губеха й се моменти. Не си спомняше как Травис я е довлякъл долу. Дойде в съзнание в тъмната изба на баща си в мазето. Беше завързана за една тръба. Устата й беше залепена, вратът я болеше от душенето.

И едва си поемаше дъх от изпаренията от разлятата по пода течност — химикалът изгаряше очите, носа, гърлото й.

Задушаваше се… Понечи да изкрещи. Безрезултатно — тиксото запушваше плътно устата й. А и нямаше кой да я чуе. Всички бяха навън и щяха да се върнат по-късно.

Болката…

Събра сили и гневно заблъска медната тръба. Металът обаче не поддаде.

Убий ме!

Кели разбираше какво цели Травис Бригам. Можеше да я убие, ако беше продължил да я души още минута-две. Или да я застреля. Но това не му стигаше. Не, за отмъщение смахнатият перверзник искаше да я обезобрази.

Изпаренията щяха да стопят веждите и миглите й, да увредят гладката й кожа, нищо чудно да остане и без коса. Той не желаеше Кели да умре, а да я превърне в чудовище.

Откаченият перверзник с пъпчиво лице… Искаше тя да заприлича на него.

Убий ме, Травис. Защо просто не ме уби!

Спомни си маската. Ето защо я беше оставил. Като предупреждение на какво ще заприлича, щом химикалите си свършат работата.

Главата й клюмна, отпусна вяло ръце. Облегна се на стената.

Искам да умра… да умра…

Започна да вдишва дълбоко през парещия си нос. Светът постепенно избледняваше. Болката отстъпваше; Кели забравяше задуха, мислите, сълзите, горящите очи.

Отплуваше. Светлината помрачня.

Дишай дълбоко, по-дълбоко…

Всмуквай отровата.

Постигна своето!

Благодаря…

Не усещаше нито болка, нито тревога.

Топло облекчение замести избледняващите сетива и последната й мисъл, преди мракът да се спусне напълно, беше, че най-сетне завинаги се освобождава от страховете си.

Застанала до кръста, взряна в цветята под него, Данс се сепна от звука — беше заменила музиката от анимационно филмче с обикновено звънене. Погледна екрана на телефона.

— Привет, Ти Джей.

— Нов кръст ли, шефе? Току-що разбрах.

— Да, с днешна дата.

— О, боже! Днес?

— Да. Ти докъде стигна?

— В „Бейгъл Експрес“ съм. Колкото и да е странно, никой не знае почти нищо за Травис. Обясниха, че идвал редовно на работа, но не общувал с колегите си. Не говорел много; свършела ли му смяната, просто си тръгвал. С едно момче понякога си говорели за онлайн игри. Но толкова. И никой няма представа къде може да е отишъл. Шефът му каза, че и без това се канел да уволни Травис. Откакто раздухали историята в блога, започнали да заплашват и него. Бизнесът се сринал. Клиентите се страхували.

— Добре, връщай се в управлението. Обади се на всички щатски агенции да разбереш дали техни коли са минавали оттук. Не разполагаме с номер или марка. Вероятно тъмен цвят, но търси всичко. — Данс му обясни какво е видял Пфистър. — Свържи се с „Озеленяване“, „Клатранс“, „Фишърис“, еколозите… и каквото още ти хрумне. Провери дали Травис има мобилен телефон и кой е операторът. Може да успеят да го проследят. Отдавна се каня да го направя.

Сбогуваха се. Данс се обади на майка си. Не вдигна. Набра баща си и той отговори при второто позвъняване.

— Да, Кейти?

— Добре ли е мама?

— Да, у дома сме, но си събираме багажа.

— Какво?

— Протестиращите пред болницата са разбрали къде живеем — обясни Стюарт. — И се тълпят отвън.

— Не! — разгневи се Данс.

— Интересно е да наблюдаваш как съседите ти тръгват за работа и пред очите им размахват табели, заклеймяващи те като убиец — мрачно отбеляза баща й. — Един носи надпис: „Танц2 на смъртта“. Остроумно, не може да се отрече.

— О, татко…

— А някой е залепил плакат с разпнатия Христос на входната врата. Май и за това обвиняват Еди.

— Мога да ви настаня в мотела, който използваме за свидетели.

— Джордж Шийди вече ни резервира стая. Ще се нанесем инкогнито — обясни Стюарт. — Не знам дали си съгласна, скъпа, но майка ти би се зарадвала да види децата. Притеснява се, че са се уплашили много, когато полицаите дошли в болницата.

— Страхотна идея. Ще ги взема от Мартин и ще ги доведа при вас. Кога се местите?

— След двайсет минути. — Той й каза адреса.

— Може ли да се чуя с нея?

— В момента говори с Бетси, скъпа. Ще я видиш, когато оставяш децата. И Шийди ще дойде да обсъдим делото.

Сбогуваха се. О’Нийл се появи откъм гората.

— Открихте ли нещо? — попита Катрин.

— Няколко отпечатъка от стъпки, които не вършат работа, сив плат като предишния и парченце кафява хартия. Жълъд, някакви зрънца. Може да са от геврек. Питър чака резултатите. Веднага ще ни уведоми.

— Уликите ще ни свършат работа при делото срещу него, но първо трябва да разберем къде се крие.

И още: кого е набелязал да нападне сега.

Данс взе телефона да се обади на Джон Боулинг, но звънът я изпревари. Съвпадението я развесели. На екрана беше изписано името му.

— Здравей, Джон.

Чутото набързо изтри усмивката й.

15.

Катрин Данс паркира колата пред къщата на Кели Морган.

Криминалистите от монтерейското шерифство вече бяха пристигнали заедно с щатски и градски полицаи.

Тълпата репортери питаха къде се крие Травис Бригам. Защо служителите на реда от Бюрото за разследване, шерифството или въобще някой не го е арестувал досега? Толкова ли е трудно да се открие седемнайсетгодишен хлапак с яке с качулка като убийците в Колумбийския и Вирджинския университет, който дебне наоколо, въоръжен с ножове и мачете, и забива кръстове край магистралите със зловещи жертвени животни?

Играе много компютърни игри. Такива младежи овладяват до съвършенство бойни техники и тактики…

Данс не отговори на въпросите на репортерите; проби си път и се вмъкна зад полицейската лента. Приближи се до линейката, паркирала точно до къщата. Млад медик със зализана назад тъмна коса слезе през задната врата. Затвори я и почука отстрани.

Линейката с Кели, майка й и брат й потегли към спешното отделение.

Данс попита Майкъл О’Нийл и медика:

— Как е тя?

— Още е в безсъзнание — поклати глава той. — Включихме я на изкуствено дишане. Не реагира. Ще чакаме.

Беше чудо, че изобщо успяха да я спасят.

Благодарение на Джонатан Боулинг. Професорът чул за втория кръст и започнал усърдно да идентифицира хората, написали критични коментари за Травис в „Чилтън Рипорт“ — сравнявал псевдонимите с информация от големите обществени форуми и други източници. Анализирал дори стила, фразите и правописа на анонимните съобщения в „Чилтън Рипорт“ и ги съпоставял с коментари в гимназиални форуми. Включил и студентите си. Накрая разкрили дузина имена на местни младежи, критици на Травис.

Преди половин час се беше обадил да издиктува данните им на Данс. Тя веднага нареди на Ти Джей, Рей Каранео и Ал Стемпъл да им се обадят и да ги предупредят, че вероятно са в опасност. Не успели да открият една от участничките в блога — БеллаКели — с истинско име Кели Морган. Майката обяснила, че Кели не се появила на уговорената среща с приятелки.

Стемпъл повел отряд към дома й.

Данс погледна седналия на стъпалата пред входа полицай. Огромният, около четирийсетгодишен мъжага с бръсната глава беше каубоят на Бюрото. Познаваше оръжията като петте си пръста, обичаше тактическата работа и беше патологично мълчалив, освен когато стане дума за лов и риболов (Данс съответно рядко разговаряше с него). Облегнал мускулестия си гръб на парапета на верандата, Стемпъл дишаше от кислородната маска, прикрепена към зелен резервоар.

Медикът кимна към него:

— Добре е. Прояви се като герой. Травис я беше завързал за водната тръба. Ал изтръгна тръбата с голи ръце. Отне му обаче десет минути. Вдиша доста изпарения.

— Как си, Ал? — попита Данс.

Стемпъл вдигна рамене и измърмори нещо през маската. Изглеждаше предимно отегчен. В очите му се четеше и раздразнение — сигурно защото не бе успял да застреля престъпника.

Медикът се обърна към Данс и О’Нийл:

— Трябва да ви съобщя нещо. Кели беше в съзнание минута-две, след като я изнесохме навън. Каза ми, че Травис има пистолет.

— Пистолет? Въоръжен е? — Двамата се спогледаха тревожно.

— Така каза момичето. После изгуби съзнание.

О, не… Неуравновесен младеж с пистолет. Най-лошото съчетание, поне според Данс.

О’Нийл позвъни в шерифството да съобщи за оръжието. Оттам на свой ред щяха да уведомят всички полицаи, ангажирани в издирването на Травис.

— Какъв химикал е използвал? — попита Катрин медика, когато закрачиха към втората линейка.

— Не сме сигурни. Несъмнено е токсичен. Белите й дробове вече издъхваха. След половин час щеше да е мъртва. И обезобразена.

Криминалистите старателно търсеха улики, а група полицаи обикаляха по съседите да издирват свидетели. Всички в квартала бяха загрижени и състрадателни, но също и ужасени — никой не признаваше да е видял престъпника.

А може би наистина нямаше очевидци. Отпечатъците от велосипедни гуми в долчинката зад къщата разкриваха как момчето се е промъкнало незабелязано в дома на Кели Морган.

Един криминалист донесе зловеща маска в чист найлонов плик.

— Какво, по дяволите, е това? — възкликна О’Нийл.

— Беше завързано за дървото пред прозореца на спалнята й.

Маската беше изработена от картон, изрисувана с бяло и сиво. Шипове като рогове стърчаха от черепа. Под огромните черни очи изпъкваха зашити кървави устни.

— Искал е да уплаши клетото момиче. Представете си през прозореца да ви се облещи нещо такова — потрепери Данс.

Телефонът на О’Нийл иззвъня. Данс използва паузата да се обади на Боулинг:

— Здрасти, Джон.

— Как е тя? — припряно попита професорът.

— В кома. Не се знае какво ще стане. Но поне й спасихме живота… ти го спаси. Благодаря ти.

— И Рей. И студентите ми.

— Все пак наистина съм ти признателна.

— Някакви следи към Травис?

— Няколко. — Данс не му съобщи за маската. Телефонът й изжужа. Някой изчакваше на линия. — Трябва да затварям. Продължавай да издирваш имената, Джон.

— С нокти и зъби — отвърна той.

Данс се усмихна, прекъсна разговора и отговори на следващото позвъняване:

— Здрасти, Ти Джей.

— Как е момичето?

— Не знаем. Не е добре. Какво откри?

— Не извадих късмет, шефе. Около осемнайсет вана, камиона и коли с щатска регистрация са били в района сутринта. Но не намерих някой да е минавал край кръста. От телефонната компания ми казаха, че Травис е извадил батерията. Или я е унищожил. Не могат да го проследят.

— Благодаря. Имам още няколко задачи за теб. Престъпникът е оставил тук една маска.

— Маска? За ски?

— Не. Ритуална е май. Ще помоля да я снимат, преди да я пратят в Салинас. Виж дали ще успееш да разбереш откъде е. И предупреди всички, че е въоръжен.

— О, боже! Става все по-приятно.

— Провери дали има сигнали за откраднати оръжия в областта. И виж дали бащата или други роднини имат регистрирани оръжия. Влез в базата–данни. Дано успеем да го идентифицираме.

— Дадено… И… чух за майка ти — додаде младият полицай. — Мога ли да помогна?

— Благодаря, Ти Джей. Провери за маската и оръжието.

Сбогуваха се и Данс заразглежда маската. Дали слуховете бяха верни? Дали Травис не членува в някаква секта? Отнесе се скептично към коментарите в блога, но може би не биваше да ги пренебрегва?

Ти Джей се обади след минути. Нямало съобщения за откраднати оръжия през последните две седмици. Проверил и в базата-данни за регистрирани оръжия. Калифорния либерално позволява на гражданите да си купуват пистолети, но само от лицензиран търговец, който вписва сделката. Робърт Бригам, бащата на Травис, притежаваше револвер „Колт“, 38-ми калибър.

Данс забеляза О’Нийл да се взира в далечината със застинало лице.

— Какво има, Майкъл? — попита тя.

— Трябва да се връщам в кабинета. Викат ме спешно по друг случай.

— С индонезийския контейнер?

— Тръгвам — кимна мрачно О’Нийл. — Ще ти се обадя, щом разбера повече.

— Добре. Късмет!

Той се намръщи, после се обърна бързо и се качи в колата.

Изпращайки го с поглед, Данс усети тревога и празнота. Толкова ли беше неотложно наистина? „И защо — горчиво се запита тя — точно сега, когато се нуждая от присъствието му?“

Обади се на Рей Каранео:

— Благодаря за експедитивността.

Обясни му, че са пристигнали тъкмо навреме и макар Кели да е в безсъзнание, са й спасили живота.

— Да се надяваме, мадам, да се надяваме.

— Какво откри в „Гейм Шед“?

— Не е бил там предната нощ. Излъгал е, както смяташе. Но приятели… той не се занимава с другите в клуба. Идва, играе и си отива.

— Да не би някой да го укрива?

— Не останах с такова впечатление.

Данс каза на младия агент да дойде в къщата на Кели Морган.

— Разбира се.

— И още нещо, Рей.

— Да, мадам?

— Трябва да вземеш нещо от склада.

— Какво?

— Бронежилетки. За двамата.

Наближаваха къщата на семейство Бригам. Каранео седеше до нея. Катрин избърса дланта си в тъмните панталони и докосна дръжката на глока.

„Не искам да го използвам — помисли си. — Не и срещу момче.“

Травис едва ли беше тук. Полицаите от шерифството наблюдаваха къщата, откакто Травис избяга от „Бейгъл Експрес“. Може обаче да се е промъкнал незабелязано. Данс си помисли, че няма да се поколебае, ако се наложи да стреля. Логиката беше проста. Готова бе да убие човешко същество в името на децата си. Нямаше да позволи да растат сираци.

Бронежилетката я стягаше, но й вдъхваше увереност. Наложи си да спре да я потупва.

Стъпиха върху неустойчивата веранда. Двамата полицаи от шерифството ги следваха. Семейната кола беше паркирана на покритата с чакъл алея. Камионетката на озеленителната служба също беше спряна там — рози и чемшир бяха натрупани отзад.

Данс шепнешком им разказа за малкия брат Сами:

— Едър е и изглежда агресивен, но вероятно не е опасен. Използвайте газ, ако се стигне дотам.

— Да, мадам.

Каранео кимна — беше съсредоточен, но спокоен.

Катрин изпрати полицаите в задния двор.

— Да започваме.

Тя почука по разнебитената врата.

— Бюро за разследване. Имаме заповед обиск. Отворете вратата, моля.

Ново почукване.

— Бюро за разследване. Отворете!

Ръцете им се плъзнаха към пистолетите.

След проточила се сякаш безкрайно минута и тъкмо когато вдигна ръка да потропа отново, вратата се открехна и се показа Соня Бригам. Беше плакала.

— Тук ли е Травис, госпожо Бригам?

— Аз…

— Моля, отговорете. Тук ли е Травис?

— Не. Наистина.

— Имаме съдебно разрешение да приберем вещите му.

Данс й подаде документа и влезе, следвана от Каранео. В дневната нямаше никого. Вратите към стаите на момчетата бяха отворени. Нямаше и следа от Сами. Тя огледа стаята му и забеляза купчини рисунки. Зачуди се дали момчето не се опитва да пише комикс или манга.

— Тук ли е малкият ви син? Сами?

— Играе навън. Край езерото. Знаете ли нещо за Травис? Виждал ли го е някой?

Подът на кухнята проскърца. Ръката на Данс се плъзна към кобура.

Боб Бригам застана на прага на дневната. Носеше кутия бира.

— Пак ли вие? — измърмори той. — И този път…

Гласът му заглъхна. Той грабна заповедта за обиск от жена си и се престори, че я чете.

Изгледа презрително Рей Каранео.

— Говорили ли сте с Травис? — попита Данс.

— Не. Но ние не носим отговорност за действията му.

— Нищо не е направил! — рязко изрече Соня.

— Опасявам се, че нападнатото момиче го е разпознало — каза Катрин.

Соня понечи да възрази, но замълча и се опита да преглътне сълзите.

Данс и Каранео претърсиха внимателно къщата. Не им отне много време. Нищо не подсказваше момчето да е идвало скоро тук.

— Знаем, че имате пистолет, господин Бригам. Ще проверите ли дали е тук?

Той присви очи, сякаш обмисляше предложението.

— Държа го в жабката. В сейф.

Задължително изискване на калифорнийското законодателство, щом в дома има непълнолетни.

— Зареден ли е?

— Аха. — Той вдигна рамене и зае отбранителна позиция. — Често озеленяваме в Салинас. Там е пълно с гангстери.

— Ще проверите ли дали си е на мястото?

— Не би посегнал на оръжието ми. Не би посмял. Ще го пребия.

— Проверете, моля.

Мъжът я изгледа невярващо. После излезе. Данс кимна на Каранео да го последва.

Настъпи тишина. Катрин погледна към няколкото семейни снимки по стената. Не бяха много. Изненада я фотография, на която Соня Бригам изглеждаше доста по-щастлива и млада, застанала зад касата на монтерейския лунапарк. Беше стройна и красива. Сигурно е работела там, преди да се омъжи. Навярно така се бяха запознали с Боб Бригам.

— Как е момичето? — попита Соня. — Нападнатото?

— Не знаем.

— Той е нервен. Понякога избухва. — Сълзите се стичаха по лицето й. — Но… станала е ужасна грешка. Убедена съм!

Отричането беше най-упоритата емоционална реакция в тежък момент. Костелива и непропусклива като орехова черупка.

Придружен от младия агент, бащата на Травис се върна в дневната. Изглеждаше разтревожен.

— Няма го.

— И няма как да сте го оставили другаде? — въздъхна Данс.

Той поклати глава.

— Взел ми е пистолета — констатира Боб Бригам, отбягвайки погледа на жена си.

— Оръжията не носят нищо добро — плахо додаде тя.

Той не й обърна внимание.

— Къде обичаше да ходи Травис като по-малък? — попита Катрин.

— Никъде. Често изчезваше. Но кой го знае къде е скитал?

— А има ли приятели?

— Не — рязко отвърна Бригам. — Вечно е онлайн. С този компютър…

— Непрекъснато — повтори като ехо Соня. — През цялото време.

— Съобщете ни, ако се обади. Не го насилвайте да се предаде. Не вземайте пистолета насила. Просто ни се обадете. За негово добро е.

— Разбира се — каза майката. — Разбира се.

— Ще направи, каквото му кажа. Точно каквото кажа.

— Боб…

— Тихо!

— Сега ще претърсим стаята му — обяви Данс.

— Редовна ли е? — кимна Соня към заповедта за обиск.

— Да взимат, каквото щат. Стига да го намерят, преди да ни създаде още главоболия.

Бригам запали цигара и пусна кибритената клечка в пепелника. Лицето на Соня помръкна. Жената разбра, че освен нея няма кой друг да защити сина й.

Данс извади радиостанцията от колана и извика полицаите. Единият й съобщи, че е открил нещо. След малко влезе и й го показа. Беше разбит сейф.

— Намерихме го в храстите в задния двор. И това.

Протегна празна кутия от куршуми „Ремингтън“ 38-ми калибър.

— Моите — измърмори бащата.

В къщата се възцари зловеща тишина.

Агентите влязоха в стаята на Травис. Данс извади ръкавиците си и каза на Каранео:

— Да потърсим имена на приятели, адреси, места, където обича да ходи.

Преровиха купища типични за момче вещи — дрехи, комикси, дискове, игри, части от компютри, бележници, скицници. Данс забеляза, че няма нищо, свързано с музика и спорт.

Примигна, прелиствайки един бележник. Момчето беше нарисувало маска, подобна на оставената пред прозореца на Кели Морган.

Дори скицата я накара да потрепери.

Зад едно чекмедже бяха скрити тубички с крем против акне и книги със съвети — диета, лекарства и дори пилинг за белези — за страдащи от акне. Макар да имаше хлапета с далеч по-сериозни проблеми от него, Травис явно смяташе, че именно акнето отблъсква връстниците му.

Данс продължи да претърсва. Под леглото откри заключена кутия. Ключът беше в най-горното чекмедже на бюрото. Вместо очакваните порносписания и наркотици с изненада видя подредени пачки пари.

Каранео надзърна над рамото й.

— Хмм…

Около четири хиляди долара. Банкнотите бяха новички и строени като войници — сякаш от банка или банкомат, а не от купувачи на дрога. Данс добави кутията към уликите, които щяха да отнесат. Не искаше Травис да вземе парите, ако се върне, нито пък баща му да ги конфискува.

— Виж — показа й Каранео фотографии на симпатични гимназистки, повечето снимани импровизирано в двора на „Робърт Луис Стивънсън“. Нямаше обаче разголени или в неприлични пози, нито пък снимки от съблекалнята или баните.

Катрин ги показа на Соня и я попита дали познава момичетата. Родителите нямаха представа.

Данс осъзна, че е виждала едно от децата — в новинарската емисия за катастрофата на девети юни. Кейтлин Гарднър — оцелялото момиче. Снимката беше по-традиционна от останалите. Кейтлин гледаше към обектива и се усмихваше мило. Данс обърна картончето и от другата страна забеляза част от фотография на спортен отбор. Травис я беше изрязал от албум.

Дали е помолил да му я даде и тя е отказала? Или се е срамувал дори да я поиска?

Агентите търсиха половин час, но не намериха нищо, което да им подскаже къде се укрива Травис; нито телефони, нито имейл адреси, нито имена на приятели. Травис нямаше бележник с адреси или дневник.

Данс реши да разгледа лаптопа на Травис. Вдигна капака. Екранът веднага светна. Тя не се изненада, че компютърът й поиска парола. Попита баща му дали я знае.

— Как не! — махна с ръка Боб. — Това е проблемът, нали? Прекаляването с игрите. Насилието. Застрелват и колят хора, какво ли не правят.

Чашата на търпението на Соня явно преля.

— И ти си играл на войници като малък. Разказвал си ми. Такива са момчетата. Но не стават задължително убийци…

— Времената бяха други — измърмори Боб Бригам. — По-спокойни, по-здравословни. Преструвахме се, че убиваме само индианци или виетконгци. Не нормални хора.

Понесли лаптопа, бележниците, кутията с парите и стотици принтирани листове и скици, Каранео и Данс се запътиха към вратата.

— Хрумвало ли ви е нещо? — попита Соня.

Катрин спря и се обърна.

— Че дори да го е направил, да е нападнал тези момичета, вината не е негова. Всички ужасни неща, които наговориха, са го извадили от равновесие. Те нападаха него, обиждаха го, злословеха. А моят Травис не каза и една лоша дума срещу тях. — С усилие на волята Соня Бригам удържаше сълзите. — Той е жертвата.

16.

На магистралата за Салинас, недалеч от прекрасната писта „Лагуна Сека“, Катрин Данс натисна спирачките на форда пред строител, вдигнал преносим знак „Стоп“. Два големи булдозера прекосяваха шосето, изстрелвайки червеникав прахоляк във въздуха.

Тя говореше по телефона с полицай Дейвид Рейнолдс — младежът, който им донесе компютъра на Тами. Рей Каранео беше избързал към криминалния отдел в Салинас да остави лаптопа на Травис за обработка за следи.

— Включих го — каза Рейнолдс. — И взех отпечатъци. О, и може би съм се престарал, агент Данс, но го пробвах и за експлозиви.

Често залагаха бомбени устройства в компютрите — не за да вдигат сгради във въздуха, а да унищожат информацията.

— Добре, Рейнолдс.

Младият полицай определено беше инициативен. Спомни си интелигентните му сини очи и правилното решение да извади батерията от лаптопа на Тами.

— Има отпечатъци на Травис — докладва той. — Открих и други. Проверих ги. Някои са от Самюъл Бригам.

— Братът на момчето.

— Точно така. Другите нямат съответствие в системата. Но са по-големи, вероятно от мъж.

Данс се почуди дали бащата на момчето не се е опитвал да проникне в компютъра.

— С удоволствие ще се помъча да разбия кода, ако желаете. Посещавал съм курсове.

— Оценявам предложението, но Джонатан Боулинг — запознахте се в кабинета ми — е на разположение.

— Разбира се, агент Данс. Както кажете. Къде сте сега?

— Навън, но можеш да го оставиш в Бюрото. Агент Сканлън ще подпише протокола.

— Веднага.

Катрин се озърна нетърпеливо. Кога щеше да я пропусне строителният работник? С учудване забеляза колко разкопано е наоколо — камиони и валяци пореха земята. Предишната седмица, когато мина оттук, нямаше и следа от сегашната трескава дейност.

Това беше големият пътен проект, за който Чилтън споменаваше в блога — пряката отсечка към магистрала № 101 — намеквайки, че някой извлича незаконна облага от строежа.

Забеляза, че машините принадлежат на компанията „Клинт Авъри Кънстракшън“, една от най-големите на полуострова. Работниците бяха едри мъже, трудеха се усърдно, целите облени в пот. Изненада се, че до един са бели; обикновено тежката физическа работа в областта вършеха предимно латиноамериканци.

Строителят изгледа съсредоточено колата й, явно разпознал, че е полицейска, въпреки липсата на обозначителни знаци, но не я пропусна.

Най-сетне мъжът флегматично помаха. На Данс й се стори, че я изучава с поглед.

Тя подмина работната площадка, сви в страничните улички и стигна Сентрал Коуст Колидж, където в момента провеждаха летни подготвителни курсове. Студентка й посочи Кейтлин Гарднър, седнала на маса на открито с още няколко момичета, които покровителствено кръжаха около нея. Кейтлин бе симпатична девойка с руса, вързана на опашка коса. Стилни обици красяха ушите й. По нищо не се различаваше от стотиците си съученички.

След посещението при семейство Бригам Катрин се обади в дома на Кейтлин и разбра от майка й, че момичето се е записало на летни курсове в колежа, за да се подготви за последната гимназиална година в „Робърт Луис Стивънсън“.

Данс забеляза как Кейтлин впери очи в нея. Взе я за поредния репортер и започна да си събира учебниците. Други две момичета проследиха тревожния й поглед, станаха и се подредиха така, че да дадат възможност на Кейтлин да избяга.

Забелязаха обаче бронежилетката и оръжието на Данс. И застинаха предпазливо.

— Кейтлин — повика я Данс.

Момичето спря.

Катрин се приближи и й показа значката. Представи се и й обясни, че е дошла да поговорят.

— Изморена е — обади се едно от момичетата.

— И притеснена.

Данс се усмихна.

— Сигурна съм. Но е важно. Нали не възразяваш да ти задам няколко въпроса?

— Дори не трябваше да е на училище — додаде друго момиче. — Но идва от уважение към Триш и Ванеса.

— Браво на теб! — Данс се почуди как посещението на часовете е израз на почит към паметта на покойните.

Неведоми са идеите на тийнейджърите…

— Кейтлин е много, много… — подхвана една от приятелките.

Данс се обърна към крехката рошава брюнетка и строго изрече:

— Говоря на Кейтлин.

Момичето млъкна.

— Добре де — измърмори Кейтлин.

— Ела насам — меко предложи Данс.

Момичето я последва към отсрещния край на моравата. Седнаха на друга маса. Кейтлин притисна чантата с учебниците към гърдите си и се заоглежда нервно наоколо. Краката й трепереха, а ръката й опипваше обиците.

Изглеждаше ужасена, дори по-уплашена от Тами.

Данс се опита да я успокои:

— Е, как е лятното училище?

— Добре. Имам си приятелки. По-добре е, отколкото да работиш или да висиш вкъщи.

Последните думи произнесе с тон, подсказващ значителен родителски натиск.

— Какво учиш?

— Химия и биология.

— Прекрасен начин да си провалиш лятото.

— Не е зле — засмя се Кейтлин. — Бива ме в науките.

— За медицински колеж ли се готвиш?

— Надявам се.

— Къде?

— О, не знам още. Може би „Бъркли“. После ще видим.

— И аз съм учила там. Страхотно е.

— Така ли? Какво учеше?

— Музика — усмихна се Данс.

Всъщност не беше стъпвала в аудиториите на университета. Беше уличен музикант — свиреше на китара и пееше по улиците в Бъркли. И печелеше крайно недостатъчно.

— Е, как се справяш с всичко това?

— Не много добре — очите на Кейтлин помръкнаха. — Ужасно е. Не само заради инцидента, но и заради случилото се с Тами и Кели… Как е тя?

— Кели ли? Още не знаем. В кома е.

Една от приятелките дочу думите й и подвикна:

— Травис купил отровното вещество онлайн. От неонацистите.

Дали беше истина? Или слух?

— Той изчезна, Кейтлин — каза Данс. — Крие се някъде. Трябва да го намерим, преди да нападне още някого. Познаваш ли го добре?

— Не много. Посещавахме заедно някои часове. Засичахме се и по коридорите. Това е.

Внезапно тя се ококори уплашено и очите й се стрелнаха към близките храсти. Някакво момче си проправяше път към тях. Огледа се, вдигна футболна топка и се запъти през шубрака обратно към игрището.

— Травис си падаше по теб, нали? — настоя Катрин.

— Не! — отвърна Кейтлин.

Данс заключи, че всъщност е точно обратното — прецени по резкия отговор: един от малкото сигнали за измама, видими и без предварително проучване на нормалното поведение на събеседника.

— Никак?

— Може би малко. Но момчетата… знаете как е.

Кейтлин я измери с поглед, сякаш искаше да каже:

„И по теб са си падали. Макар и преди много, много време.“

— Разговаряхте ли?

— Понякога. За училище. За домашните и прочее.

— Споменавал ли е къде обича да ходи?

— Не. Нищо конкретно. Казваше, че харесва чистите места — край брега например. Океанът му напомнял за пейзажите в играта, по която бил запален.

Това, че обича морето, все пак беше полезна информация. Може би се криеше в някой от крайбрежните паркове. „Пойнт Лобос“ да речем. В тукашния умерен климат лесно можеше да оцелее и под открито небе само със спален чувал.

— Дали е отседнал при приятели?

— Не го познавам толкова добре… Наистина. Но не съм го виждала с приятели, както аз се движа с момичетата. Все беше онлайн. Умен е. Но умът му не беше в училището. Дори в обедната почивка или в междучасията седеше отвън и се мъчеше да улови безжична връзка.

— Страхуваш ли се от него, Кейтлин?

— Ами да — каза го, сякаш беше очевидно.

— Но ти не си се изказвала лошо за него в „Чилтън Рипорт“ или в други сайтове, нали?

— Не съм.

Какво я тревожеше толкова? Данс не успяваше да разгадае емоциите й. Усещаше, че изпитва нещо повече от страх.

— Защо не си писала за него?

— Ами… аз не влизам в „Чилтън“. Пишат само глупости.

— Жал ли ти е за него?

— Да. — Кейтлин трескаво заопипва една от четирите обици на лявото си ухо. — Понеже…

— Какво?

Момичето щеше да се пръсне от напрежение. Очите му се насълзиха.

— Защото аз съм виновна за всичко — промълви Кейтлин.

— Какво искаш да кажеш?

— За инцидента. Аз бях виновна.

— В смисъл?

— Ами… на бала имаше едно момче, което харесвам. Майк Д’Анджело.

— На бала?

— Да. И нарочно се правеше, че не ме вижда. Залепи се за Браяна, прегръщаше я… Пред мен. За да го накарам да ревнува, отидох при Травис и го заприказвах. Дадох му ключовете за колата си пред Майк и го помолих да ме откара у дома. Предложих да оставим Триш и Ванеса и после да се позабавляваме…

— Мислеше, че Майк ще се разстрои?

— Такава глупачка съм! — възкликна през сълзи Кейтлин. — Но той се държеше като магаре, флиртуваше с Браяна.

Ето защо беше шофирал Травис.

Само и само другото момче да изпита ревност.

Обяснението на момичето разкриваше цял нов сценарий. Може би на връщане Травис е разбрал, че Кейтлин го използва, или се е ядосал, че харесва Майк. Дали не е блъснал нарочно колата? Убийство и самоубийство — импулсивен жест, често срещан при невръстните влюбени.

— Травис сигурно ми е ядосан.

— Ще наредя пред къщата ти да дежури полицай.

— Наистина ли?

— Разбира се. Лятното училище тепърва започва, нали? Скоро няма да има тестове?

— Не. Току-що започнахме.

— Е, прибери се тогава у дома.

— Трябва ли?

— Да. И остани там, докато го открием. — Данс си записа адреса на момичето. — Обади ми се, ако ти хрумне къде може да се крие.

— Разбира се.

Кейтлин взе визитката на Данс и двете се отправиха към приятелките й.

В ушите й звучеше натрапчивата флейта на Джордж Кумбо с южноафриканската група „Урубамба“. Ритмите я успокоиха; с неохота сви в паркинга пред болница „Монтерей Бей“ и спря музиката.

Протестиращите бяха намалели наполовина. Не видя преподобния Фиск и червенокосия му бодигард.

Вероятно се опитваха да открият майка й.

Данс влезе в болницата.

Няколко медицински сестри и лекари изразиха съпричастие — две медицински сестри искрено се просълзиха, когато видяха дъщерята на Еди. Майка й я нямаше.

Данс слезе към кабинета на шефа на охраната. Помещението беше празно. Тя хвърли поглед към интензивното отделение в отсрещния край на коридора. Тръгна натам и влезе през остъклената врата.

Мина край опасаната с жълта полицейска лента стая, в която беше умрял Хуан Милър. Табелите предупреждаваха: „Не влизай! Местопрестъпление“. Данс заключи ядосано, че и това е работа на Харпър. Идиотска идея. В отделението имаше само пет стаи — трите бяха заети — а прокурорът беше затворил едната. Ами ако се наложеше да приемат още двама пациенти? А и Хуан Милър беше умрял преди месец, в стаята се бяха лекували поне дузина след него и неведнъж я бяха почиствали старателно. Едва ли щяха да намерят нови улики.

Позьорство и реклама…

Тя пое нататък.

И налетя на брата на Хуан Милър — Хулио, който я нападна преди няколко седмици.

Набитият мъж в тъмен костюм, стиснал навита на руло папка, я изгледа втренчено и застина на пет-шест крачки от нея.

Данс се напрегна и отстъпи назад, за да има време да измъкне защитния спрей и белезниците. Беше готова да се защити, ако я нападне отново, макар да си представяше как ще раздухат историята журналистите — дъщерята на заподозряната за евтаназията на Хуан Милър напада брата на жертвата.

Хулио обаче само я измерваше с любопитен поглед, в който вместо гняв и омраза се четеше учудване от съвпадението.

— Майка ти… как е могла? — прошепна.

Сякаш беше репетирал репликата предварително.

Данс понечи да отвори уста, но Хулио явно не очакваше отговор. Запъти се бавно към задния вход.

И толкова.

Никакви обиди, заплахи и насилие.

Как е могла?

Със сърце, биещо бясно от неочакваната среща, Данс си спомни как майка й спомена, че Хулио е идвал и преди. Почуди се защо е дошъл пак.

Хвърли последен поглед към полицейската лента, излезе от интензивното отделение и се отправи към кабинета на началника на охраната.

— О, агент Данс… — примигна Хенри Баском.

— Запечатали са стаята — констатира тя, след като го поздрави с усмивка.

— Там ли беше? — попита той.

Данс веднага забеляза напрежението на мъжа. Умът му работеше на бързи обороти и се чувстваше неспокоен. Защо ли?

— Запечатана е значи? — повтори тя.

— Да, мадам.

Мадам? Катрин едва не се разсмя на официалното обръщение. Преди няколко месеца тя, О’Нийл, Баском и неколцина от бившите му колеги в полицията се черпиха по бира на „Фишърманс Уорф“. Реши да не увърта повече.

— Нямам много време, Хенри. Става дума за делото на майка ми.

— Как е тя?

Данс вдигна рамене и си помисли: „И аз знам колкото теб, Хенри.“

— Не е добре — отвърна.

— Поздрави я.

— Непременно. Искам да разгледам списъците на служителите и данните от регистратурата за деня, когато е починал Хуан Милър.

— Разбира се. — Само дето изобщо не го мислеше. Откровението последва след малко: — Проблемът е, че няма как.

— Защо, Хенри?

— Казаха ми да не ти предоставям никаква информация. Никакви документи. Дори не бива да разговарям с теб.

— По чие разпореждане?

— На управителния съвет — предпазливо отвърна Баском.

— И? — настоя Данс.

— И на господин Харпър, прокурора. Той разговаря с борда и с началника на персонала.

— Но това не е тайна информация. Адвокатите имат достъп до нея.

— Знам, Катрин — съгласи се бившият полицай. — Но той каза, че трябва да изчакаме адвокатът да я поиска.

— Не искам да взимам документите. Само да ги прегледам, Хенри.

Не беше незаконно да прегледа данните за присъствалите в деня на убийството, понеже те и без това щяха да излязат наяве.

По лицето на Баском се изписа нерешителност. Личеше си, че е раздвоен.

— Разбирам. Но не мога. Не и без разрешително от съдията.

Харпър беше насъскал шефа на охраната с една-единствена цел — да тормози Данс и семейството й.

— Съжалявам — каза гузно Баском.

— Няма нищо, всичко е наред, Хенри. Той обясни ли ти защо настоява?

— Не — твърде бързо отрече Баском и Данс веднага усети отклонението от обичайното му поведение.

— Какво ти каза той, Хенри?

Мълчание.

Тя се приведе към него.

Мъжът сведе очи.

— Каза… каза, че ти няма доверие. И не те харесва.

Данс се усмихна.

— Е, това е добрата новина. Харпър е последният човек на света, от чието одобрение се нуждая.

Беше пет следобед.

От паркинга на болницата Данс позвъни в Бюрото и разбра, че издирването на Травис Бригам засега е в задънена улица. Полицаите от пътния патрул и шерифството продължаваха да го търсят из традиционните за бегълци и изчезнали юноши места — училището, моловете, съучениците. Фактът, че се придвижва само с велосипед на теория ги улесняваше, но засега никой не го беше забелязал.

Рей Каранео извлече нищожна полезна информация от разхвърлените бележки и странните скици на Травис, но още търсеше разковниче към евентуалното убежище на момчето. Ти Джей се опитваше да намери източника на материалите за маската и звънеше на потенциалните жертви от блога. Понеже научи от Кейтлин, че момчето харесва крайбрежието, Данс натовари Ти Джей с допълнителна задача — да се свърже с управлението на парковете и да ги уведоми, че Травис вероятно се крие някъде из хилядите квадратни метри зелени площи.

— Добре, шефе — отвърна той изнурено — не от изтощение, а от отчаяние, каквото изпитваше и тя.

Данс се обади и на Джонатан Боулинг.

— Лаптопът на момчето е при мен. Рейнолдс го остави. Определено го бива с компютрите.

— Инициативен е. Ще стигне далеч. Откри ли нещо?

— Не. Травис е умен. Не разчита само на стандартната защита с парола. Заключил е драйва със специални криптиращи програми. Може и да не успеем да го разкодираме. Обадих се обаче на едно приятелче от университета. Последната ми надежда.

„Хмм — помисли си Данс, — колко неутрално — приятелче…“ Преведе си го като „млада, ослепителна блондинка с пищни форми“.

Боулинг добави на професионалния си жаргон, че провеждат и друга кампания за разкодиране с груба сила през суперкомпютър в Санта Крус.

— Системата може да разбие кода за час…

— Охо! — възкликна обнадеждено Данс.

— Или, както смятах да допълня, за две-три хиляди години. Зависи.

Данс му благодари и го посъветва да се прибира у дома да отдъхне. Долови разочарование в гласа му, докато й обясняваше, че така или иначе няма планове за вечерта и ще продължи да издирва имената на потенциалните жертви от блога.

После тя прибра децата от дома на приятелката си Мартин и тримата се запътиха към мотела, където се бяха приютили родителите й.

По пътя си припомняше събитията около смъртта на младия Хуан Милър. Всъщност тогава не им отдели особено внимание. Преследването на избягалия от затвора Даниел Пел — водач на секта, убиец и зловещ манипулатор — поглъщаше цялото й време. Даниел Пел се укриваше на полуострова с партньорката си — не по-малко опасна от него — и беше набелязал нови жертви. Данс и О’Нийл ги преследваха упорито и тя не мислеше много за Хуан Милър. Изпита само угризение за ролята, макар и нищожна, която тя самата изигра в трагичното събитие.

Как би могла да предположи, че ще замесят майка й в случая?

След десет минути Данс паркира колата на паркинга пред мотела. Маги възторжено се разскача на задната седалка.

— Бива го — по-сдържано отбеляза Уес.

Старомодното бунгало — част от луксозния „Кармел Ин“ — се намираше зад основната сграда на мотела заедно с още няколко самостоятелни вили.

— Има басейн! — извика Маги. — Искам да плувам.

— Съжалявам, забравих ви банските.

Катрин понечи да предложи Еди и Стюарт да ги заведат да си купят нови бански, но си припомни, че майка й не бива да се показва на обществени места, докато преподобният Фиск и хищните му приятелчета дебнат за плячка.

— Утре ще ги донеса. Има и тенис корт, Уес. Защо не потренирате с дядо ти?

— Добре.

Слязоха от колата; Данс понесе куфарите им. Децата щяха да останат да пренощуват при родителите й.

Поеха по пътеката, оградена от чимшир и свежа зелена трева.

— Кое е тяхното? — попита Маги, балансирайки върху бордюра.

Данс й показа и детето хукна напред. Натисна звънеца и след секунда — тъкмо когато Катрин и Уес се присъединиха към нея — вратата се отвори, Еди се усмихна на внуците си и ги въведе вътре.

— Бабо! — извика Маги. — Страхотно е!

— Много е уютно. Влизайте.

Данс се опита да разгадае смисъла на усмивката, с която я посрещна Еди. Но изражението й беше информативно като празна страница.

Стюарт прегърна децата.

— Добре ли си, бабо? — попита Уес.

— Да. Как са Мартин и Стив?

— Отлично — отвърна момчето.

— С близнаците направихме планина от възглавници — обясни Маги. — И пещери.

— Ще ми разкажете за това.

Данс забеляза, че имат посетител. Адвокат Джордж Шийди се изправи и пристъпи напред, ръкува се с нея и я поздрави с дълбокия си басов глас. Върху масичката за кафе стоеше разтворено куфарче, а жълти бележници и принтирани копия бяха подредени на спретнати купчинки. Адвокатът поздрави и децата. Държеше се любезно, но от позата и изражението му личеше, че разговорът, който бяха прекъснали, не е бил никак лек. Уес изгледа подозрително Шийди.

Еди подаде лакомства на децата и те се втурнаха към детската площадка отвън.

— Наглеждай сестра си — нареди Данс.

— Добре. Хайде! — подвикна момчето на Маги и двамата изчезнаха, понесли бисквитките и кутийките с нектар. Данс погледна през прозореца да се увери, че площадката се вижда. До басейна се стигаше през заключена врата. С децата трябва винаги да си нащрек.

Еди и Стюарт се настаниха пак на дивана. Три чаши с кафе стояха почти недокоснати на малка дървена масичка. Майка й навярно ги беше приготвила при появата на Шийди.

Адвокатът попита как върви издирването на Травис Бригам.

Данс отговаряше уклончиво — и без друго не можеше да каже нищо конкретно.

— А как е момичето — Кели Морган?

— Още е в безсъзнание.

Стюарт поклати глава.

Изчерпаха темата за крайпътните кръстове и Шийди погледна въпросително към Еди и Стюарт.

— Кажете й. Всичко — каза баща й.

— Опитваме се да предугадим тактиката на Харпър. Той е консервативен, дълбоко религиозен и се противопоставя на закона за достойна смърт.

Предложението често излизаше на дневен ред в Калифорния — да се приеме указ като в Орегон, позволяващ на лекарите да помагат на хора, решили да сложат край на живота си. Темата за евтаназията — както и за абортите — беше спорна и мненията бяха силно поляризирани. Понастоящем в Калифорния съучастничеството в самоубийство се смяташе за углавно престъпление. — Иска да използва Еди за назидание. В случая не става дума за подпомагане на самоубийствен акт — майка ти ми обясни, че Хуан е бил твърде зле, за да успее да си влее сам лекарствата. Харпър обаче смята да покаже, че щатът ще съди строго всички, поощрили самоубийство. Изпраща послание: „Не нарушавайте закона, защото прокуратурата ще разнищи всяко дело. Ще се наказва и най-дребното престъпване на закона — независимо дали заподозрените са лекари или не. При това ще се наказва строго.“ — Адвокатът продължи мрачно: — Харпър едва ли ще се съгласи на извънсъдебно споразумение. Иска делото да се гледа в съдебната зала и да разиграе голям и шумен процес… В случая става дума за убийство.

— Първа степен — додаде Данс.

Познаваше наказателния кодекс като петте си пръста.

— Защото е предумишлено — кимна Шийди — и Хуан Милър е служител на реда.

— Но няма утежняващи обстоятелства — добави тя, хвърляйки поглед към бледото лице на майка си. Утежняващите обстоятелства означаваха почти сигурна смъртна присъда. — Хуан Милър не беше убит по време на изпълнение на служебния си дълг.

— Колкото и да е невероятно, той обмисля и такъв вариант — изсумтя адвокатът.

— Как? Не е възможно!

— Защото официално дежурството на Хуан Милър не е било прекратено.

— Хваща се за дреболии значи? — констатира Данс.

— Луд ли е? — прошепна Стюарт.

— Не, отдаден е на каузата и е упорит. Което е по-страшно. Дело за смъртна присъда ще предизвика по-широк обществен отзвук. Точно това цели Харпър. Но не се притеснявай — няма начин да те обвинят в предумишлено убийство при утежняващи обстоятелства — обърна се Шийди към Еди. — Но смятам, че Харпър ще започне оттам.

Предумишленото убийство беше достатъчно сериозно обвинение — признаеха ли я за виновна, тя щеше да прекара двайсет и пет години в затвора.

— Не можем да се позовем на отмъщение, грешка или самозащита. Желанието да бъде сложен край на страданията и болките на пациента е смекчаващо обстоятелство, но ако съдебните заседатели са убедени, че е убит съзнателно, независимо колко милосърден е мотивът, ще те обявят за виновна в убийство първа степен.

— Следователно защитата — прекъсна го Данс — ще се основава на фактите.

— Точно така. Първо, ще оспорим аутопсията и причината за смъртта. Според патолога смъртта е настъпила, защото към морфина е добавен антихистамин и е приложена ударна доза от разтвора. Това предизвиква дихателна и сърдечна недостатъчност. Ще намерим експерти, които да оспорят твърдението и да докажат, че Хуан е умрял от естествена смърт в резултат от изгарянията. А лекарствата са страничен незначителен фактор. Второ, ще докажем, че Еди няма нищо общо със случая. Някой друг е подменил дозите нарочно или по погрешка. Ще опитаме да установим кой е бил наоколо и ще проверим дали някой не е видял убиеца. Или просто подозрително лице. Какво ще кажеш, Еди? Навърташе ли се някой из интензивното, когато умря Хуан?

— Имаше няколко медицински сестри в това крило. Никой друг. Роднините му си бяха отишли. И нямаше посетители.

— Ще проверим по-подробно — сериозно отбеляза Шийди. — А сега идва ред на големия проблем. В системата е бил добавен дифенхидрамин.

— Антихистаминов препарат — уточни Еди.

— При обиска в дома ви полицаите са открили шише от дифенхидрамин. Празно.

— Какво? — ахна Стюарт.

— Намерили го в гаража, скрито под стари дрехи.

— Невъзможно.

— И спринцовка с морфин. Същият, който е използван в системата на Хуан Милър.

— Не съм го направила аз — прошепна Еди. — В никакъв случай.

— Знаем, мамо — увери я Данс.

— Не са открили отпечатъци и други улики — добави адвокатът.

— Престъпникът е подхвърлил спринцовката и шишето — каза Катрин.

— Това ще се опитаме да докажем. Тя или той са искали да убият Хуан Милър или са го направили случайно. И в двата случая са скрили уликите в гаража, за да заблудят полицията.

Еди се намръщи. Погледна към дъщеря си.

— Помниш ли как преди няколко седмици, малко след като умря Хуан, ти казах, че чувам някакъв шум отвън. Откъм гаража. Обзалагам се, че имаше някого.

— Точно така — съгласи се тя, макар всъщност да не си спомняше. По онова време мислеше само как да заловят Даниел Пел.

— Но… — Данс замълча.

— Какво?

— Има малък проблем. Бях оставила полицай пред дома им за охрана. Харпър ще попита как така полицаят не е видял нищо.

— Ами — намеси се Еди — да проверим първо дали всъщност не е видял някого.

— Правилно — бързо се съгласи Данс и каза на Шийди името на полицая.

— И с това ще се заема. Другото, до което Харпър може да се добере, е историята как пациентът ти прошепнал: „Убий ме.“ Разказала си го на няколко човека. Могат да свидетелстват.

— Така е — отбранително отсече Еди, поглеждайки крадешком към Данс.

Изведнъж се уплаши — дали щяха да я призоват да свидетелства срещу майка си? Сърцето я заболя при тази мисъл.

— Но тя нямаше да го спомене, ако наистина се е канела да го убие.

— Точно така. Но не забравяй, че Харпър залага на сензацията. Не на логиката. А подобна реплика… е, да се надяваме, че Харпър няма да разбере. — Шийди се изправи. — Ще ви уведомя, когато се чуя с експертите и получа доклада от аутопсията. Някакви въпроси?

По лицето на Еди се четеше, че има поне хиляда. Но тя само поклати глава.

— Положението не е безнадеждно, Еди. Уликите от гаража са притеснителни, но ще се постараем да ги опровергаем.

Адвокатът събра документите, подреди ги и ги прибра в куфарчето. Ръкува се и се усмихна окуражително на всички. Стюарт го изпрати до вратата — подът скърцаше под тежестта му.

И Данс се изправи.

— Децата няма ли да те притесняват? — попита майка си. — Мога да ги върна при Мартин.

— Не, не. Очаквах ги с нетърпение. — Еди си облече пуловер. — Мисля да изляза при тях.

Данс я прегърна леко. Усети как раменете на майка й се напрегнаха. Погледите им се срещнаха, после се отклониха неловко. Еди излезе навън.

Данс прегърна и баща си.

— Защо не дойдете утре на вечеря? — предложи тя.

— Ще видим.

— Добре ще е. За мама. За теб. За всички.

— Ще се опитам да я придумам.

Данс се върна в Бюрото, където още няколко часа координираше дежурствата пред къщите на потенциалните жертви и патрула пред дома на семейство Бригам, както и отчайващо безнадеждното издирване на момчето — невидимо като електроните, пренасящи злобните послания, подтикнали го към смъртоносния поход.

Спокойствие.

Изпита облекчение, когато към единайсет паркира пред къщата си в Пасифик Гроув. Хубаво е да се завърнеш у дома след дългия ден.

Класическата викторианска къща беше тъмнозелена със сиви капаци и первази — намираше се в североизточната част на Пасифик Гроув; ако сезонът и ветровете позволяваха и ако човек беше в настроение да съзерцава, облегнат на нестабилния парапет на верандата, би могъл дори да зърне океана.

Данс влезе в малкото антре, включи лампата и заключи вратата. Кучетата се втурнаха да я поздравят. Дилан беше черно-кафява немска овчарка, а Патси — късокосмест ретривър. Бяха кръстени съответно на великия композитор и най-известната кънтрипевица през последните сто години.

Данс прегледа електронната си поща — нямаше новини за издирването. В кухнята — просторна, но оборудвана с уреди от отминало десетилетие — си наля чаша вино и потърси нещо за ядене. Спря се на половин сандвич с пуешко, който сякаш не бе престоял прекалено дълго в хладилника.

Нахрани кучетата и ги пусна в задния двор. Канеше се да се настани пред компютъра, ала подскочи от врявата, която вдигнаха Патси и Дилан. Разлайваха се понякога така, когато катерица или котка проявеше неблагоразумие да се разходи из двора. Но не и през нощта. Данс остави чашата и потупвайки кобура на глока, излезе на верандата.

Ахна.

На четирийсетина крачки от къщата на земята лежеше кръст.

Не!

Данс извади пистолета, грабна фенер, извика кучетата и обиколи задния двор. Не беше голям, но се простираше на петдесетина крачки зад къщата и беше пълен с цветя, дъбове и брястове, астри, детелини и буйна трева. Тук оцеляваше само флора, която вирее добре върху песъчлива почва и под сянка.

Не видя никого, но задният двор предлагаше доста скришни места.

Слезе по стълбите, присви очи в мрака и огледа зловещо полюшващите се сенки на клоните.

Спираше, после тръгваше бавно, вперила поглед в пътечките и кучетата, които душеха напрегнато из двора.

Притесняваха я неспокойното им лутане и настръхналата козина по врата на Дилан.

Бавно приближи края на двора. Огледа се и се ослуша за стъпки. Не видя никаква следа от натрапника и насочи лъча на фенера към земята.

Приличаше на кръст, но отблизо не беше сигурно дали е направен нарочно, или паднали клони са го оформили случайно. Не беше вързан с жица, нямаше цветя. Задната порта беше на няколко крачки — макар и заключена, седемнайсетгодишен младеж можеше лесно да я прескочи.

Спомни си, че Травис Бригам знае името й. И лесно може да разбере къде живее.

Обиколи бавно кръста. Под нечии крака ли беше полегнала тревата? Не можеше да определи.

Несигурността беше по-страшна, отколкото ако кръстът бе оставен като заплаха.

Данс се върна в къщата и прибра пистолета в кобура.

Заключи и отиде в дневната, пълна с разностилни мебели като къщата на Травис Бригам, но по-уютна и спретната — кожата и хромът не бяха на почит. Преобладаваха ръждивокафявото и други земни цветове. Всичко бяха купували с покойния си съпруг. Отпусна се на дивана и забеляза пропуснатото повикване. Натисна бързо бутона — изписа се името на Боулинг, не беше майка й, както се надяваше.

Професорът съобщаваше, че „приятелчето“ още не успявало да разгадае кода. Суперкомпютърът щял да работи цяла нощ; на сутринта щял да уведоми Данс докъде са стигнали. А, ако желае, може да му се обади. Той няма да си ляга до късно.

Данс се подвоуми дали да позвъни — искаше й се — но реши да не заема линията, в случай че Еди се обади. Обади се в шерифството, свърза се с дежурния старши инспектор и го помоли да изпрати екип да прибере кръста. Каза къде е оставен и обясни, че е отключила задната порта. Инспекторът отговори, че ще прати човек сутринта.

Данс влезе в банята, но силната гореща струя не я стопли. В главата й се въртеше натрапчиво плашещият образ на маската от дома на Кели Морган: черните очи и зашитата уста не й даваха мира.

Легна си. Остави колта върху нощното шкафче — изваден от кобура, зареден и с резервен пълнител.

Затвори очи, но въпреки изтощението не успя да заспи.

Не заради преследването на Травис Бригам, нито от уплахата преди малко. Нито пък заради проклетата маска.

Безпокоеше я една най-обикновена фраза, която непрекъснато изскачаше в ума й.

Отговорът на майка й, когато Шийди я попита дали в нощта, когато е умрял Хуан Милър, в интензивното отделение е имало свидетели.

Няколко медицински сестри в същото крило. Никой друг. Роднините му си бяха отишли. И нямаше посетители.

Данс не си спомняше с абсолютна сигурност, но й се струваше, че когато спомена на майка си за смъртта на Хуан, Еди остана изненадана. Обясни, че е била толкова заета в собственото си отделение, че не й е останало време да се отбие в интензивното.

Щом не е била там онази нощ, защо е толкова категорична, че в интензивното не се е мяркал никой?