Идеален ден за убиване

37.

— „Форт Далас“ ли се казваше ресторантът? — попита Дейв, когато се върнахме.

— Така мисля — отговорих аз. — Но бях разочарован. Не видях Мадона.

— Аз пък я видях. По Ем Ти Ви.

— Ако знаех, че ще гледаш Ем Ти Ви, щях да те накарам да дойдеш с нас.

— Гледах и концерт на живо. Мисля да си вържа косата на опашка.

— Ще приличаш на ряпа.

— А какво ще кажеш за страшилищата като Адам Дъриц от „Каунтинг Кроус“?

— Ще трябва да се научиш да свириш на хармоника.

Хедър гледаше ту единия, ту другия.

— Какви ги говорите, по дяволите?

— Не обичаш ли алтернативен рок?

— Е, мога да изтърпя „Уийзър“ — призна тя и влезе в банята.

Дейв и аз седнахме пред две чаши кафе и аз му разказах какво е положението.

— И какъв ще бъде следващият ни ход? — попита той.

— Ще се опитам да ги убедя да ме включат в следенето. Щом разбера каква е ситуацията на мястото на сделката, ще намеря начин един от нас или и двамата да проникнем вътре.

— Без да ни види полицията.

— За предпочитане.

— Ще имаме ли големи неприятности, ако ни хванат?

— Предполага се.

— Ще крещят, ще ни заплашват и ще ни хвърлят в затвора?

— Вероятно.

— Това ми харесва.

— И аз така си помислих.

Той се поколеба, сетне попита:

— Договаряме ли се, че Резович няма да се измъкне?

— Да.

— Каквото и да стане.

— Да.

— Имаш ли представа как ще го направим, без да привлечем внимание към себе си?

— Можеш да се обзаложиш.

— Не ме дръж в напрежение.

Колкото повече му обяснявах как ще действаме, толкова по-широка ставаше усмивката му.

След малко Хедър се присъедини към нас. Чу плана ми, но не се усмихна. Ала очите й се разшириха и тя облиза устни в хищно очакване.