Идеалната половинка

— Тревогата й за безцелния ти живот постоянно вреди на здравето й.

Анабел си заповяда да не обръща внимание на поредния упрек. Този път нямаше да му позволи да я разстройва и унижава.

— Мама обожава да се тревожи за мен — възрази с почти спокоен тон. — Животът й като пенсионерка я отегчава и опитите й да направлява живота ми я развличат.

— Но ние не смятаме така. Тя е под постоянен стрес.

— Стресът е балсам за здравето й. Знаеш го.

— Толкова си безотговорна и повърхностна. Кога ще разбереш, че поддържането на тази къща за нея е ненужно главоболие?

Къщата. Още едно уязвимо място. Въпреки че Анабел плащаше наем всеки месец, не можеше да отрича истината, че живее в дома на майка си.

— Трябва да се изнесеш от там, за да обяви тя къщата за продан.

Сърцето й замря.

— Мама иска да я продаде?

Огледа овехтялата кухня и сякаш видя баба си до мивката, докато двете мият чиниите. Нана не обичаше да си разваля маникюра, затова винаги Анабел ги миеше, я тя ги подсушаваше. Те клюкарстваха за момчетата, които девойката харесваше, за новия клиент на агенцията, бъбреха на всякакви теми.

— Мисля, че желанията на мама са напълно ясни — рече Дъг. — Тя иска дъщеря й най-сетне да се научи да поема отговорност и да действа като зряла личност. А ти живееш за нейна сметка.

Така ли възприемаха те парите за наема, които тя едва успяваше да събере всеки месец? И все пак кого заблуждаваше? Майка й щеше да получи цяло състояние, ако продаде къщата. Търпението й се изчерпа.

— Ако мама иска да продава къщата, може да говори с мен, така че се разкарай.

— Винаги правиш така. Не може ли поне веднъж да обсъдим логично проблемите?

— Ако искаш логика, говори с Адам или с Кандейси. Или с Джеймисън, за бога, но ме остави на мира.

Затвори телефона като зряла трийсет и една годишна жена — каквато не беше — и избухна в сълзи. През последните няколко минути се бе борила с тях, но сега взе една салфетка, отпусна се край кухненската маса и се потопи в нещастието си. Беше се уморила да бъде черната овца в семейството, вечната неудачница. Страхуваше се, защото, колкото и да се бореше със себе си, се влюби в мъж, който бе същият като тях.

В понеделник сутринта Хийт все още не й се бе обадил. Но тя трябваше да върти бизнес и колкото и да й се искаше, не можеше повече да си заравя главата в пясъка, затова му остави съобщение. Във вторник следобед той още не бе отговорил. Беше напълно сигурна, че достойното й за «Оскар» изпълнение го е убедило, че той е бил за нея само секс терапевт, но оттогава бе минала повече от седмица и не бе изключено да е размислил. Не беше в негов стил да избягва конфронтацията и рано или късно, щеше да се свърже с нея, но явно искаше сблъсъкът да е по неговите правила, така че тя да бъде в неизгодно положение.

Все още пазеше номера на мобилния телефон на Боди от деня, който бяха прекарали с Арте Палмър. И тази вечер реши да го използва.

Подранил сутрешен ентусиаст бегач профуча край нея, докато вмъкваше Шърман в освободеното като по чудо място на паркинга в района на Линкълн Парк, недалеч от дома, чийто адрес й бе дал вчера Боди. Беше нагласила алармата на часовника за пет и половина — точно времето, по което господин Броницки и приятелчетата му скачат от леглата, но за нея беше престъпно рано. След един бърз душ, Анабел се напъха в яркожълта лятна рокля с корсет, с който изглеждаше, все едно й бе поникнал бюст, прокара пръстите си с малко гел през косата си, която не беше мила от два дни, сложи малко сенки и гланц на устните си и потегли.

Чашата с кафе, което бе купила от «Карибоу» на «Холстед», сгряваше дланта й, докато за втори път проверяваше адреса. Домът на Хийт секна дъха й. Раздвижената постройка от тухли и стъкло с живописния стъклен клин, надвесен над сенчестата улица, прекрасно се вписваше сред съседните сгради — елегантни реставрирани градски къщи от деветнайсети век, както и по-нови, луксозни, построени в тесни, скъпи парцели. Анабел пое по тротоара, сетне зави по къса павирана алея, виеща се до внушителна махагонова врата с красива дърворезба, и натисна звънеца. Докато чакаше, се опита да избистри стратегията си, но ключалката щракна и вратата се отвори, преди да й хрумне нещо.

Домакинът я посрещна с пурпурна кърпа около слабините и недоволна гримаса, която не изчезна, когато видя кой звъни на вратата му в седем без двайсет сутринта. Извади от устата си четката за зъби.

— Не съм у дома.

— Виж ти… — Анабел тикна чашата с кафе в свободната му ръка. — Откривам нова компания, наречена «Кофеин за напористи и преуспели». Ти си първият ми клиент. — Промуши се покрай него във фоайето, където вита стълба стигаше до втория етаж. Огледа мраморните подове, модерния бронзов полилей и единствената истинска вещ — чифт захвърлени маратонки. — Леле! Напълно съм сащисана, но се опитвам да не го показвам.

— Радвам се, че ти харесва — промърмори той провлечено. — За съжаление, днес не са предвидени туристически обиколки.

Тя потисна порива да изтрие с пръст остатъка от пяната за бръснене върху крайчеца на ухото му.

— Не се притеснявай. Ще огледам наоколо, докато се обличаш. — Посочи към стълбите. — Върви. Не искам да ти преча.

— Анабел, точно сега нямам никакво време за разговори.

— Вмести ме в графика си — заяви тя с най-безцеремонната си усмивка.

От ъгълчето на устата му се показа мехурче от пастата за зъби. Хийт го избърса с опакото на ръката си. Погледът му се плъзна по голите й рамене и прилепналия корсаж на роклята.

— Не съм те избягвал. Днес следобед смятах да ти се обадя.

— Моля те, не се притеснявай. Аз не бързам.

Махна с ръка и се насочи към дневната. Хийт изръмжа нещо, подозрително напомнящо на ругатня, и миг по-късно тя чу шляпането от босите му крака нагоре по стълбището. Надникна през рамо и зърна очертанията на великолепни рамене, гол гръб и пурпурна кърпа. Чак когато той изчезна, тя насочи вниманието си към дневната.

Утринната светлина се процеждаше през високите триъгълни прозорци, образувайки светли шарки върху дървените подове. Невероятно красиво място, което просто те подканяше да живееш тук. С изключение на фитнес уредите, разположени върху сините гумени постелки, тук беше празно, както в преддверието. Никакви мебели, нямаше дори плакати по стените. Докато оглеждаше, тя започна да си представя стаята: масивна маса за кафе с мраморен плот, разположена пред голям, удобен диван; тапицирани кресла и столове в жизнерадостни тонове; цветни платна по стените; шкаф с ултрамодерна уредба; навсякъде разхвърляни книги и списания. Детска дървена играчка на колелца. Куче.

Напомни си с въздишка, че го беше издебнала тази сутрин, за да изгладят отношенията си след уикенда край езерото. Припомни си старото правило — внимавай какво си пожелаваш, защото може и да се сбъдне. Искаше хората да знаят, че самият Хийт Чампиън е станал неин клиент. И всички го научиха. А сега, ако го загуби като клиент, всички ще си кажат, че не е била достатъчно добра, за да го задържи. Всичко зависеше от това, как тя самата ще се държи тази сутрин.

Премина през празната дневна в кухнята. Плотовете бяха чисти, а кухненските уреди, европейско производство, изглеждаха неупотребявани. Само една мръсна чаша в мивката подсказваше, че къщата е обитаема. Внезапно я порази мисълта, че Хийт имаше къща за живеене, ала не и дом.

Върна се в дневната и се загледа през прозорците към улицата. Парченце от пъзела, който за нея представляваше този мъж, когото тя толкова желаеше, си попадна на мястото. Той бе толкова енергичен, постоянно в движение, че тя бе пропуснала основното — Хийт всъщност беше самотник. Тази необзаведена къща бе доказателство за емоционалната му изолация.

Той се появи отново, този път в сив панталон, тъмносиня риза и изискана вратовръзка. Всичко по него беше така безупречно в тон, все едно бе слязъл от реклама на «Барнис». Метна сакото си на скамейката за вдигане на тежести, взе кафето, което тя бе донесла, и запретна ръкави.

— Не съм те зарязал. Беше ми нужно малко време, за да помисля, но не смятам да се извинявам за това.

— Извинението е прието.

Смръщеното му лице не вещаеше нищо добро и тя побърза да смени темата.

— Съжалявам, че с Фийби не се получи и не се помирихте в лагера. Противно на това, което може би си мислиш, аз съм съпричастна на каузата ти.

— През половината от времето водехме почти нормален разговор.

Надигна чашата си с кафето.

— А през другата половина?

— Позволих й да се заяжда с мен.

Щеше с удоволствие да чуе подробностите, но трябваше да побърза, преди той да започне да гледа часовника си.

— Добре, истинската причина да съм тук — ако ми се беше обадил, нямаше да те безпокоя сега — е, да разбера дали си разказал на някого, сещаш се за какво. Ако си се раздрънкал, кълна се, че повече никога няма да ти проговоря. Признах ти го под най-строга тайна. Честно, ще умра от срам.

— Само не ми казвай, че нахлу тук, за да ми говориш за момчето мечта.

Анабел се престори, че си играе с пръстена с тюркоаз, купен някога от Нана в Санта Фе.

— Мислиш ли, че Дийн може да ме харесва?

— Господи, откъде да зная?! Защо не попиташ приятелките си?

Тя се постара да изглежда обидена.

— Просто ме интересува едно мъжко мнение.

— Ами консултирай се с Раул.

— Ние скъсахме. Той се чукал наляво и надясно.

— И ти си го научила последна?

Е, достатъчно се забавляваха. Тя приседна на края на пейката за вдигане на тежести.

— Зная, че си мислиш, че Дийн е твърде млад за мен…

— Възрастта ти е само една точка от безкрайния списък с нещастия, които ще те споходят, ако не превъзмогнеш това глупаво увлечение. А и не съм се виждал с възлюбения ти, така че тайната ти е в безопасност. Приключихме ли с темата?

— Не зная. Приключихме ли наистина? — Тя се надигна от пейката. — Работата е там… боя се, че ти навярно още не можеш да се справиш с някои емоционални проблеми заради случилото се в лагера. Съжалявам, че ще го кажа, но се държиш като капризна девойка.

— Девойка?

Черните му вежди подскочиха нагоре.

— Това е само едно женско мнение.

— Ти смяташ, че аз се държа като девойка? Ти, кралица Анабел Вечната гимназистка?

— Не отговори на обажданията ми.

— Казах ти, трябваше ми време да помисля.

Точно така. — Тя пристъпи към него, докато разпалваше справедливия си гняв. — Очевидно все още се измъчваш от спомените за нощта на моето сексуално освобождаване, но си твърде отдаден на образа си на голям мъжкар, за да го признаеш. Не биваше да се възползвам от теб. И двамата го знаем, но си мислех, че няма да ти пука. Явно съм се излъгала.

— Сигурен съм, че ще останеш разочарована — отбеляза сухо той, — но не бях травмиран, след като използва мъжествеността ми за освобождаване на твоята сексуалност.

— Уважавам те, задето се стремиш да запазиш гордостта си — изрече тя с превзет тон.

— Стига глупости! — намръщи се той. — Беше напълно права, когато твърдеше, че не бива да се смесват бизнесът с удоволствието. И двамата сме наясно с това. Но Кристъл устрои за вас онзи порно купон, а аз не обичам да ми отказват и останалото е история. Всъщност аз се възползвах от теб. И не ти се обадих, защото още не съм измислил как да изкупя вината си пред теб.

Не понасяше мисълта, че той я смята за жертва.

— Със сигурност няма да я изкупиш, като бягаш от мен. Твърде много напомня на познатата история за шеф, който спи със секретарката си и после я уволнява.

Достави й удоволствие да го види как настръхва.

— Никога не бих направил подобно нещо.

— Браво! Тогава да действаме. Всяка вечер, като се започне от утре, ще имаш срещи. Започваме с блестящ професор по икономика, която прилича малко на Кейт Хъдсън*, намира Адам Сандлър за забавен и може да различи водна чаша от чаша за вино. Ако не я харесаш, съм ти набелязала още шест. И така, връщаш ли се в играта, или те е хванало шубето и свиваш знамената?

[* Популярна американска актриса (р. 1979). — Бел.прев.]

Но той не се хвана на въдицата и не се впусна в спор. Вместо това отиде до прозореца и известно време мълча, докато отпиваше от кафето. Несъмнено мислеше за това, как всичко се бе усложнило.

— Сигурна ли си, че искаш да продължиш? — попита накрая.

— Хей, не аз правя от мухата слон. Разбира се, че съм сигурна — нагло излъга тя. — Трябва да задвижа бизнеса си и честно казано, ти доста ме затрудняваш.

Хийт прокара ръка през косата си.

— Добре. Действай!

— Идеално. — Тя му отправи толкова широка усмивка, че бузите я заболяха. — А сега да обсъдим подробностите…

Двамата съставиха график на срещите по дни и часове, след което Анабел побърза да си тръгне. Докато шофираше към дома си, си даде тържествено обещание от сега нататък да запечата завинаги чувствата си. В душевен сейф — още един тежък товар.

На следващия ден Хийт вървеше след Кевин между масите в хотелската бална зала. Куотърбекът се здрависваше, потупваше гърбове и разговаряше с бизнесмените, събрали се да обядват и да чуят мотивационната му реч. Агентът стоеше зад него, готов да се намеси, ако някой се опита да приближи твърде близо, но Тъкър стигна благополучно до масата отпред.

Чампиън бе слушал речта му повече от десетина пъти и се оттегли в дъното на залата, щом футболистът седна на мястото си. Започнаха официалните представяния и мислите на Хийт се върнаха към ненадейната визита на Анабел вчера сутринта. Тя нахлу в къщата, изпълни пространството с дързостта си и противно на онова, което й наговори, той се зарадва да я види. В същото време не излъга, когато й каза, че има нужда от време, за да премисли нещата, включително и как да сложи край на инфантилното й увлечение по Дийн Робилард. Ако в най-скоро време не се вразуми, Хийт ще престане да я уважава. Защо жените оглупяваха тотално, когато ставаше дума за Дийн?

Питона изтласка в ъгъла на съзнанието си неприятния спомен за бившето си гадже, което бе казало точно същото за него. Май трябваше да си поговори по мъжки с Дийн и да накара Златното момче да разбере, че Анабел не е поредната тъпа блондинка, която може да закачи на стената с трофеите си. Само дето се предполагаше, че агентът трябва да ухажва звездния играч, а не да го настройва против себе си. За пореден път сватовницата му го бе поставила в невъзможна ситуация.

Кевин изръси саркастичен коментар, шегувайки се за своя сметка, и тълпата избухна в смях. Всички бяха очаровани от него и агентът се измъкна в коридора, за да провери съобщенията си. Видя пропуснато повикване от Боди и веднага го набра.

— Какво има?

— Едно приятелче току-що ми телефонира от плажа на Оук Стрийт — подхвана Боди. — Тони Коуфийдц, помниш ли го? Старецът му притежава два бара в Андърсънвил.

— Да, и?

Тони беше част от мрежата, захранваща Боди с информация.

— Познай кой друг се е появил да се попече на слънце? Не кой да е, а нашето добро приятелче Робилард. И изглежда, не е бил сам. Тони каза, че си делили одеялото с едно червенокосо пиленце. Симпатична, но не от обичайния му контингент.

Хийт се облегна на стената и скръцна със зъби. Боди се изкиска.

— Твоята малка сватовница определено знае как да се забавлява.

Анабел надигна глава от полепналото с пясък одеяло и погледна към Дийн. Той лежеше по гръб, целият изтъкан от здрави мускули и лъскава бронзова кожа, русата му коса блестеше на слънцето, а очите му бяха скрити зад супермодерни слънчеви очила с яркосини стъкла. Две жени по бикини минаха за четвърти път и сега явно бяха събрали смелост да се приближат. Анабел улови погледите им, притисна показалец към устните си, за да им подскаже, че той спи, и поклати глава. Разочаровани, жените се отдалечиха.

— Благодаря — промърмори Дийн, без да движи устни.

— Тази работа заплаща ли се?

— Нали вече ти купих хотдог?

Тя подпря брадичка на юмруците си и зарови по-надълбоко пръсти в пясъка. Дийн й се бе обадил вчера, няколко часа след като тя си тръгна от дома на Хийт. Попита я дали може да го вмести в графика си и да го придружи до плажа, преди да започне тренировъчният лагер. Тя имаше да върши милион неща, свързани с подготовката на маратона на запознанствата, който бе планирала, но не можеше да пропусне възможността да потвърди историята за увлечението си по Дийн, в случай че Хийт все още се съмнява.

— Я ми обясни пак — рече Дийн, без да отваря очи. — Онова, дето най-безсрамно ме използваш за нечестивите си цели.

— Не се очаква от футболистите да знаят думи като нечестиви.

— Чух го в една реклама за бира.

Анабел се усмихна и нагласи очилата си.

— Ще ти кажа само това. Забърках се в малко неудобна ситуация… и не, няма да узнаеш с кого. И най-лесният начин да се измъкна, беше да се престоря, че съм покорена от неотразимата ти красота, което, разбира се, е самата истина.

— Глупости! Ти се държиш с мен като с дете.

— Само за да се защитя от сияйната ти слава.

Дийн изсумтя.

— Освен това, като ни видят заедно, ще се качат акциите на бизнеса ми. — Тя подпря глава на ръката си. — Хората ще говорят за «Идеалната половинка», а това е безплатна реклама. В момента мога да си позволя само това. Но обещавам, че някой ден ще ти се реванширам. — Протегна се и потупа загорелия му, твърд като камък бицепс. — След десет години, когато ще сме сигурни, че си излязъл от пубертета. Ще ти намеря страхотна жена.

— Десет години?

— Прав си. За всеки случай да ги направим петнайсет.

Анабел не спа спокойно през нощта. Плашеше се от предстоящия маратон на запознанствата, но точно сега не й оставаше друго, освен да стисне стоически зъби и да го атакува с всички възможни средства. Пристигна първа в «Сиена». Когато той влезе, глупавото й сърце подскочи, преди да се свлече в петите. Той се бе любил с нея, а сега тя трябваше да го запознае с друга жена.

Изглеждаше толкова вкиснат, колкото нея самата.

— Чух, че вчера си се скатала от работа — изръмжа той още със сядането.

Беше се надявала, че слуховете за срещата й с Дийн ще стигнат до ушите му, и тутакси се оживи.

— Не, няма да кажа нищо.

Анабел направи красноречив жест, все едно затваря цип върху устните си, превърта ключалката и хвърля ключа. Раздразнението му се засили.

— Не разбираш ли колко незряло е това?

— Ти започна темата.

— Само отбелязах, че си си взела почивен ден. Просто водя разговор.

— И на мен ми е позволено от време на време да почивам. Разходката до «Уинд Лейк» не се брои, защото трябваше да забавлявам клиент. И то тъкмо теб.

Той доби онова секси изражение и я изгледа през полуспуснатите си клепачи — знак, че се кани да подхвърли някоя от нецензурните си шегички. Ала явно размисли.

— Е, и как се развива истинската любов?

— Мисля, че го привличам. Може би защото не съм настоятелна и не съм се лепнала постоянно за него. Колкото и да ми се иска да сме заедно, си налагам да не му досаждам с присъствието си. Не си ли съгласен, че постъпвам разумно?

— Няма да ме въвлечеш в тази дискусия.

— Зная, че стотици прекрасни почитателки постоянно кръжат около него, но според мен той вече е надраснал този етап от живота си. Имам чувството, че е станал по-зрял.

— На твое място не бих разчитал много на това.

— Смяташ ме за глупачка, нали?

— Тинкърбел, ти даваш нова формулировка на думата «глупав». За жена, която се предполага, че има глава на раменете…

— Шшт… Идва Селесте.

Хийт и Селесте проведоха дълъг и скучен разговор за икономиката — тема, която винаги действаше потискащо на Анабел. Ако икономиката беше във възход, тя имаше чувството, че не съумява да се възползва от това. Ако пък беше в упадък, се отчайваше още повече, защото не виждаше как бизнесът й ще успее някога да изплува. Затова изчака мълчаливо да минат двайсетте минути, преди да сложи край на срещата.

— Нямам нищо против да я назнача на работа, но не желая да се женя за нея — заяви Хийт, след като жената си тръгна.

Според Анабел и Селесте не го бе харесала, така че настроението й малко се подобри. За съжаление, не за дълго, защото следващата кандидатка, шефка на рекламна агенция, се появи точно по график.

Питона пусна в ход мъжкото си обаяние — почтителен и внимателен, интересуваше се от всичко, което жената говореше, но нищо повече.

— Отличен вкус за дрехи, но мисля, че я изнервям — коментира, след като я изпрати.

През останалата част от седмицата Анабел даде всичко от себе си, като го запозна с филмова режисьорка, собственичка на цветарски магазин, директор на застрахователна агенция и редакторката на Джанин. Той хареса всички, но не пожела да излезе втори път с нито една от тях.

Узнала за трескавата дейност на конкурентката си, Порша изпрати две свои кандидатки. Едната направо се мазнеше пред Хийт, което го отблъсна, но затова пък Анабел здравата се забавлява по време на срещата. На другата не й се понравиха обикновеният му произход и отсъствието на знатно родословно дърво, което пък вбеси присъстващата сватовница. Порша настояваше следващата среща да се състои в «Дрейк» на сутрешно кафе. Хийт дълго отказва, но накрая се съгласи, а Анабел се възползва от възможността да вмъкне в графика на срещите една бивша съученичка, понастоящем преподавателка във вечерно училище.

Кандидатката на «Идеалната половинка» претърпя пълен провал, за разлика от тази на «Стабилни бракове». Оказа се, че Пауърс бе настоявала за сутрешна среща, защото нейният избор беше Кери Уинтърс, водеща на вечерните новини от местния телевизионен канал Дабъл Ю Джи Ен. Кери бе прекрасна, образована, успяла в професията, изтънчена — прекалено лустросана. Беше все едно Питона в женски облик и събрани заедно, идеално се допълваха, с две думи — сродната му душа.

След двайсет минути Анабел се опита да сложи край на агонията си, но Хийт й хвърли такъв смразяващ поглед, че тя мигом се сви на стола и Кери остана още половин час.

— Пълна загуба на време — завъртя очи Анабел, след като теренът най-сетне се освободи.

— Какви ги приказваш? Тя е точно това, което търся, и затова ще я поканя на втора среща.

— Тя е също толкова лицемерна и изкуствена, колкото и ти, същинска кукла. Казвам ти, че идеята не е добра. Ако някога имате деца, ще се родят с етикет на «Фишър-Прайс»* на дупетата.

Но Хийт отказа да слуша по-нататъшните й доводи и на следващия ден позвъни на госпожица Вечерни новини, за да я покани на вечеря.

18.

Изминаха две седмици. Разкъсвана между подготовката за партито с вино и сирене, което организираше, и мрачните мисли за Хийт и Кери Уинтърс, Анабел толкова отслабна, че успя да се напъха в синьо-лилавата секси минипола, която през цялото лято не можеше да носи.

— Върви да си облечеш нещо по-прилично — изръмжа господин Броницки вечерта на партито, когато тя слезе по стълбите в целия си блясък — миниполата в комбинация с впито потниче с цвят слонова кост.

— Вие сте само нает помощник и нямате право да критикувате домакинята — сряза го Анабел.

— Да се показваш, облечена като уличница… Айрини, ела да видиш това!

Госпожа Валерио надникна от кухнята.

— Много си хубава, Анабел. Хауард, ела да ми помогнеш да отворя този буркан с маслини.

След като започна да излиза с господин Броницки, госпожа Валерио бе боядисала косата си в огненочервен цвят — като перчема на Уди Кълвача — напълно в тон с алените мокасини, които бе обула тази вечер в допълнение към най-хубавата си официална черна рокля, с която в неделя ходеше на църква.

Старецът, изтупан в бяла риза с дълги ръкави, я последва в кухнята. Анабел се оттегли в офиса, където бюрото временно бе превърнато в маса за хранене, застлана с една от покривките на баба й на жълто-синьо каре, украсена в средата с разкошни цветя, осигурени от госпожа Макклур. Красивите керамични чинии на Нана, от шейсетте години, бяха пълни с плодове и сирена. Господин Броницки бе изявил желание да се нагърби с ролята на портиер и виночерпец, а госпожа Валерио щеше да следи чиниите да не останат празни. Без да пръска излишни пари и с помощта на възрастните си клиенти, Анабел закърпи бюджета за вечерта. А и освен това успя да спечели още двама клиенти, мъже, от новия си уебсайт.

Но цялата суетня не успя да изтрие натрапчивата картина на Хийт и Кери в леглото, при все че полагаше неимоверни усилия да не мисли за това. Новината, че водещата на вечерните новини на Дабъл Ю Джи Ен и тузарът сред спортните агенти в града може би са двойка, беше последният хит по всички радиа, включително и сутрешното токшоу за трафика през деня, където диджеите Ерик и Кейти обявиха състезание под наслов: «Измислете име на необикновеното им бебе». На вратата се позвъни.

— Чух — промърмори господин Броницки от кухнята. — Не съм глух.

— И не забравяйте да се усмихвате — напомни му Анабел, докато той се тътреше покрай нея.

— Не мога да се усмихвам, откакто останах без зъби.

— Недей да остроумничиш, старче.

— Повече уважение, млада госпожице.

Анабел се притесняваше, че различните хора няма да общуват помежду си, затова бе помолила Джанин за помощ. Приятелката й пристигна първа, последвана от Ърни Маркс и Мелани Рихтер. След час малките стаи на долния етаж бяха препълнени с гости. Селесте, икономистката от Чикагския университет, доста дълго си говори с Джери, кръщелника на Шърли Милър. Ърни Маркс, кротък директор на начално училище, и Уенди, жизнерадостна и шумна архитектка от Роскоу Вилидж, си паснаха неочаквано добре. Двамата нови клиенти на Анабел, намерени чрез уебсайта, не се отделяха от изисканата Мелани, която обаче, изглежда, се интересуваше повече от Джон Нейджър. Имайки предвид, че тази жена е била омъжена за човек с манията да дезинфекцира дръжки на врати, Анабел се съмняваше, че хипохондрикът Джон е най-подходящият партньор за нея. Но най-интересното събитие за вечерта беше неочакваната симпатия между Рей Фийдлър и Джанин. Той не се отделяше от нея, а на свой ред приятелката й не правеше ни най-малък опит да се отърве от него. Анабел трябваше да признае, че новата прическа на Рей беше направила истинско чудо с външността му.

Когато и последният от гостите й си тръгна, тя беше уморена, но доволна, още повече че всички искаха да узнаят кога ще е следващото парти, а купчината брошури бе изчезнала. В заключение вечерта се оказа изключително успешна за «Идеалната половинка».

Тъй като Хийт и Кери се срещаха от три седмици, Анабел престана да слуша токшоуто по радиото и се залови здравата за работа. Следеше как се развиват отношенията между тези клиенти, които се запознаха на партито, като завербува още един, докато се опитваше съвсем почтено да разубеди Мелани от намерението й да се срещне с Джон. Никога дотогава не е била толкова заета. Искаше й се само да бе и по-щастлива.

Малко след единайсет във вторник вечерта на вратата се позвъни. Тя остави книгата, която четеше, и слезе долу. Завари на верандата Хийт, с измачкани дрехи, уморен от поредното пътуване. Макар че си говореха по телефона, сега го виждаше за пръв път от вечерта, в която се бе запознал с тв водещата.

Той огледа широкия й бял потник — никакъв сутиен — и синьото долнище на пижамата с щамповани розови чаши за мартини с малки зелени маслинки в тях.

— Да не те събудих?

— Четях. Случило ли се е нещо?

— Не. — Зад него едно такси се отдалечи от бордюра. Очите му бяха зачервени, а лицето — уморено, с набола брада по мъжествената брадичка, което, колкото и да бе странно, още повече подсилваше очарованието му. — Имаш ли нещо за хапване? В самолета поднесоха само соленки, при това в първата класа. — Вече бе влязъл в антрето. Остави пътната чанта и лаптопа си. — Исках първо да ти звънна, но съм заспал в таксито.

Сърдечните й рани бяха още твърде пресни, за да понесе това вечерно гостуване.

— Има само някакви остатъци от спагети.

— Звучи страхотно.

Разбираше колко е изтощен и сърце не й даваше да го изгони. Отправи се мълчаливо към кухнята.

— Ти се оказа права за мен и Кери — призна той, докато вървеше след нея.

— Какво?

Анабел се блъсна в дръжката на вратата. Но той гледаше отвъд нея. Към хладилника.

— Не бих имал нищо против една кока-кола, ако ти се намира подръка.

Искаше й се да го сграбчи за яката на ризата и да го раздруса, но се сдържа.

— Разбира се, че бях права за теб и Кери. Аз съм професионалист с опит.

Той разхлаби възела на вратовръзката и разкопча яката си.

— Опресни ми спомените. Какъв точно опит имаш, че стана изтъкнат професионалист?

— Баба ми е била суперзвезда. Това ми е в кръвта.

Щеше да се разпиши, ако не й разкажеше скоро какво е станало. Грабна бутилка с кока-кола от хладилника и я тикна в ръката му.

— С Кери си приличаме твърде много. — Хийт опря гръб о стената и отпи от колата. — Само за да се уговорим за вечеря, бяха необходими поне пет-шест телефонни разговора.

Сивият облак, който я преследваше от три седмици, се отнесе нанякъде, за да трови нечий друг живот. Анабел измъкна от хладилника една овехтяла пластмасова кутия заедно с остатъците от сандвича, който нямаше настроение да доизяде на обяд.

— Тежка ли беше раздялата?

— Не съвсем. Толкова дълго си оставяхме съобщения по телефона, че накрая всичко се сведе до един имейл.

— Значи не е имало разбити сърца.

Челюстите му се стегнаха.

— Можехме да бъдем прекрасна двойка.

— Знаеш мнението ми по въпроса.

— Теорията ти за деца «Фишъ-Прайс». Как бих могъл да я забравя?

Докато нарязваше хамбургера и го смесваше със спагетите, тя се чудеше защо не й бе позвънил, а е предпочел лично да й съобщи новината. Пъхна чинията в микровълновата фурна.

Хийт приближи и се зае да изучава пожълтелия лист с плана за диетата, който бе залепила на хладилника, когато се нанесе в къщата.

— Не сме спали заедно — внезапно изстреля той, без да откъсва очи от нискокалоричното рибно блюдо, предвиждащо се за вечеря.

Анабел обузда радостта си.

— Това не ме засяга.

— Дяволски си права, но знам, че обичаш да си пъхаш носа в чуждите работи.

— Хей, бях твърде заета да градя собствената си империя, за да се интересувам от сексуалния ти живот. Или от липсата на такъв. — Потуши надигащото се в нея желание да го разпита, взе една подложка за горещи ястия, извади чинията от микровълновата и я остави на масата. — Държа да ти напомня, че не си единственият ми клиент.

Той взе една вилица от чекмеджето с приборите, седна и започна да изучава съдържанието на чинията.

— Откъде се взе това пържено картофче в спагетите?

— Новост в кулинарията — обяви тя и измъкна от фризера кутия със сладолед, която стоеше там от три седмици.

— Е, как върви бизнесът?

Тя махна капака и му разказа за партито и новите клиенти. Той я изслуша и искрено се радваше, че й е потръгнало.

— Моите поздравления! Усилията ти започват да се отплащат.

— Така ми се струва.

— А как са нещата между теб и възлюбения?

Тя не схвана веднага за кого говори. Заби лъжичката в сладоледа.

— Все по-добре.

— Странно. Преди две вечери го видях в «Уотъруъркс» в страстна прегръдка с едно несполучливо копие на Бритни Спиърс.

Анабел гребна щедро с лъжицата от шоколадовия мус.

— Това е част от плана ми. Не искам да се чувства задушен от мен.

— Повярвай ми, не се чувства.

— Виждаш ли. Планът ми работи.

Хийт повдигна насмешливо вежди.

— Това е само едно мъжко мнение, но мисля, че беше по-щастлива с Раул.

Тя се ухили, затвори капака на кутията и върна сладоледа във фризера. Докато той ядеше, Анабел изми тенджерката, която бе оставила да се кисне в мивката, и отговори на още негови въпроси за партито. Имайки предвид колко бе уморен, тя оцени интереса му.

Когато се нахрани, Хийт й занесе чинията. Беше омел всичко, дори пърженото картофче.

— Благодаря. Това беше най-вкусната храна, която съм вкусвал от дни.

— Леле, трябва да си бил доста зает.

Той извади остатъка от сладоледа от фризера.

— Прекалено съм уморен, за да се прибирам у дома. Имаш ли излишно легло, където да се стоваря?

Анабел толкова се сащиса, че удари пищяла си във вратата на миялната машина.

— Оу! Искаш да пренощуваш тук?

Той я погледна над кутията със сладолед с леко недоумяващо изражение, сякаш не бе разбрал въпроса й.

— Не съм спал от два дни. Това проблем ли е? Обещавам, че няма да ти се нахвърля, ако за това се притесняваш.

— Разбира се, че не се притеснявам. — Тя се засуети и за да си намери работа, измъкна кофата с боклук изпод мивката. — Можеш да останеш. Но старата спалня на Нана гледа към задната улица, а утре е ден за изхвърляне на боклука.

— Ще го преживея.

Анабел виждаше, че той едва се държи на крака, и наистина не разбираше защо не бе почакал до утре, за да й съобщи новината за Кери. Освен ако не е искал да остане сам тази нощ. Може би чувствата му към тв водещата са били по-дълбоки, отколкото признаваше. Балонът на щастието й изпусна струя въздух.

— Аз ще изнеса боклука — предложи Хийт, върна сладоледа във фризера и взе завързаната торба с боклука.

Съвсем по домашному. Късно вечерта, уютна кухня, споделени задължения. Тя е по пижама, без сутиен. Влакчето на настроението й, в което се носеше от седмици, отново пое надолу.

Той се върна, заключи вратата зад себе си и кимна към задния двор.

— Онази кола… нека позная… на баба ти ли е била?

— Шърман е по-скоро личност, а не автомобил.

— Наистина ли караш това чудо на обществени места?

— Някои от нас не могат да си позволят беемве.

Хийт поклати глава.

— Предполагам, че ако това начинание със сватовничеството не потръгне, винаги можеш да я боядисаш жълта и да монтираш брояч на таблото.

— Сигурна съм, че това много ще те забавлява.

Той се усмихна и се запъти към предната част на къщата.

— Защо не ми покажеш спалнята, Тинкърбел?

Това беше много странно. Тя угаси лампата, решена да се държи непукистки.

— Ако случайно си от тези, които не харесват мишки, завий се с чаршафа презглава. Обикновено помага.

— Извинявай, задето се пошегувах с колата ти.

— Извинението се приема.

Хийт грабна куфара си, изкачи стълбите и се озова в малък квадратен коридор с няколко врати.

— Можеш да се настаниш в бившата стая на Нана — каза тя. — Банята е до нея. Това е дневната. Когато бях дете, беше спалня на майка ми. Моята е на третия етаж.

Той остави багажа си и отиде до вратата на дневната. Обзавеждането в сиви и бледорозови тонове изглеждаше безнадеждно овехтяло. Една страница от вчерашния вестник бе паднала върху мокета, а книгата, която тя четеше, лежеше отворена върху сивия диван. Дъбов шкаф, с телевизор отгоре, заемаше мястото между двата изметнати двойни прозореца, пред които висяха пухкави завеси на избелели сиви и бледорозови ивици. Пред прозорците бяха поставени чифт метални стойки с извити крака, върху които се кипреше останалата част от колекцията на Нана от африкански теменужки.

— Много приятно — отбеляза Хийт. — Харесва ми домът ти.

Тя отначало помисли, че той се шегува, но изражението му бе съвсем искрено.

— Можем да си разменим къщите — предложи тя.

Той погледна към отворената врата в коридора.

— На тавана ли спиш?

— Когато бях дете и идвах на гости, баба ми винаги ме настаняваше там и съм свикнала.

— Леговището на Тинкърбел. Това трябва да се види.

Тръгна към тясната стълба, водеща към тавана.

— Мислех, че си уморен — подвикна тя след него.

— В такъв случай това е идеалният момент да видя спалнята ти. Напълно съм безобиден.

На това пък ни най-малко не можеше да се вярва.

Таванът с двойните еркерни прозорци и скосения покрив се бе превърнал в хранилище на стари вещи, останали от баба й: креват с четири колони от вишнево дърво, дъбово бюро, тоалетна масичка с позлатено огледало, дори и един старомоден шивашки манекен, останал от времето, когато Нана се бе занимавала с шиене, преди да се заеме със сватовничеството. Край единия прозорец се виждаха уютно кресло и табуретка, а до другия — масичка за писане на писма от орехово дърво, както и един грозен, но все още работещ климатик. Наскоро Анабел бе добавила светлосини тюлени завеси и кувертюра в същия цвят, както и френски картини с пейзажи.

Зарадва се, че беше успяла да разтреби. Още по-добре щеше да бъде, ако той не забележи розовия сутиен, метнат върху леглото. Но погледът му се прикова точно върху него, след което се отмести към манекена, върху който сега бяха метнати една покривка и бейзболна шапка с емблемата на «Къбс».

— На баба ти ли е била?

— Тя беше фен на отбора.

— Виждам. — Вдигна очи към скосения таван. — Трябва да се добавят само още два тавански прозореца и няма какво повече да се желае.

— Може би ще е по-добре да съсредоточиш усилията си върху обзавеждането на собствената си къща.

— Предполагам, че си права.

— Честно казано, Хийт, ако имах разкошен дом като твоя, както и твоите пари, щях да го превърна в дворец.

— Какво имаш предвид?

— Масивни мебели, каменни маси, изискано осветление, а по стените — огромни платна на модернисти. Как можеш да живееш в такава изумителна сграда и да я държиш празна? — Той я погледна толкова странно, че тя се почувства неудобно и се извърна. — В спалнята на Нана има много своенравна щора на прозореца. Ще отида да я оправя и да донеса чисти кърпи.

Забърза към долния етаж. Лекото ухание на «Дива роза» от «Ейвън» още се усещаше в стаята на баба й. Анабел включи малката порцеланова лампа на тоалетката, махна допълнителното одеяло, което бе оставила в долния край на леглото и нагласи щората. В банята прибра в шкафчето кутийката с тампони от миналата седмица и провеси комплект чисти кърпи върху старата хромирана стойка.

Той не бе слязъл долу. Младата жена се зачуди дали не е зърнал старата й кукла върху бюрото. А още по-лошо — може да е видял каталога за секс играчки, който така и не можа да се накани да изхвърли. Хукна нагоре по стълбите.

Хийт лежеше, дълбоко заспал върху леглото й, напълно облечен, с изключение на обувките.

Устните му бяха леко отворени, а краката му в обикновени черни чорапи бяха кръстосани. Едната ръка лежеше върху гърдите. Другата бе отпусната. Изпод бедрото му се подаваше част от розовия сутиен. Върховете на пръстите му почти го докосваха и на Анабел й призля. Някой можеше да я сметне за откачена, но не можеше да понесе бельото й да лежи близо до него.

Една дъска на пода изскърца, когато тя приближи на пръсти до леглото. Бавно, много внимателно улови презрамката на сутиена и я дръпна.

Проклетията не помръдна.

Хийт леко изсумтя. Каква лудост! Всичко е толкова абсурдно. Трябваше да се махне и да го остави да спи. Но вместо това отново дръпна презрамката.

Той се претърколи към нея, на една страна, и захлупи целия сутиен под бедрото си.

Върху челото й избиха капки пот. Знаеше, че това е пълно безумие, но не можеше да се застави да си тръгне. Още една дъска на пода изскърца, когато коленичи до леглото, същата, която скърцаше винаги, щом стъпеше отгоре, така че би трябвало да е по-внимателна. Сърцето й биеше до пръсване. С една ръка се опря на матрака и плъзна пръста на другата през извитата като примка презрамка, подаваща се изпод бедрото му. Дръпна с все сила.

Единият му клепач леко се повдигна и дрезгавият му от съня глас я накара да подскочи.

— Или идвай в леглото, или изчезвай.

— Това… — Анабел дръпна отново — е моето легло.

— Зная. Само малко си почивам.

Не изглеждаше, сякаш си почива. Имаше вид, все едно се кани да прекара нощта в леглото й. При това в компанията на бельото й, което отказваше да помръдне.

— Може ли…

— Много съм уморен. — Очите му отново се затвориха. — Утре ще си получиш леглото. Обещавам.

Гласът му заглъхна.

— Добре, но…

— Върви си — промърмори Хийт.

— Ще си ида. Първо, ако нямащ нищо против…

Мъжът отново се претърколи по гръб, което трябваше да освободи затиснатия сутиен. Вместо това упоритото парче плат се озова между бедрото и ръката му.

— Аз, ъ… трябва ми едно малко нещо. След това повече няма да те безпокоя…

Пръстите му се сключиха около китката й и когато този път клепачите му се повдигнаха, очите му бяха съвсем будни.

— Какво искаш?

— Сутиена си.

Той надигна глава и погледна надолу, без да пуска китката й.

— Защо?

— Аз съм вманиачена на тема ред и чистота. Разхвърляните стаи ме подлудяват.

Дръпна се рязко и изскубна ръката си.

Хийт погледна към сутиена, висящ от пръстите й.

— Ще ходиш ли някъде тази вечер?

— Не, аз… — Несъмнено бе събудила спящия лъв и побърза да смачка дантеленото бельо в ръце, опитвайки се да го направи невидимо. — Заспивай! Аз ще отида в спалнята на баба.

— Вече съм буден. — Подпря се на лакът. — Мислех, че съм свикнал с шантавите ти изцепки, но този път наистина ме сащиса.

— Забрави!

— Искам да зная нещо… — Кимна към ръката й. — Тук не става дума за сутиена.

— Ти така си мислиш. — Анабел го изгледа навъсено. — Докато не преживееш същото, което и аз, нямаш право да съдиш.

— Да съдя какво?

— Ти не разбираш.

— По-голямата част от живота си съм прекарал сред футболисти. Ще се изненадаш да узнаеш колко много странни неща разбирам.

— Не и чак толкова странни.

— Не съди вместо мен.

Упорито стиснатите му устни бяха знак, че няма да се откаже, докато не стигне до дъното, а тя не можеше да му каже нищо друго, освен истината.

— Не мога да гледам… — Анабел преглътна с усилие и облиза устните си. — Трудно ми е да гледам… ъ… женско бельо близо до мъжка ръка. Когато… когато бельото не е върху женско тяло.

Хийт изпъшка и отново се отпусна на възглавниците.

— О, боже! Не ми го казвай!

— Разстройвам се. Твърде меко казано.

Знаеше, че ще й се присмее, и той го направи. Гърленият му смях отекна в спалнята. Тя прикова сърдит поглед в него. Хийт спусна крака от леглото.

— Страхуваш се, че аз ще започна да се обличам с женско бельо?

Анабел потръпна. Никак не й бе приятно да чуе мислите си, изречени на глас. Как бе успяла да доживее до трийсет и една години, без да я заключат в психиатрична клиника?

— Не че се страхувам. Но… работата е в това, че… защо да се подлагаш на изкушение?

Това отново го разсмя.

Какво пък, можеше да го разбере — самата тя на негово място би се развеселила — но сега никак не беше в такова настроение.

Обезсърчена, забърза към вратата. Смехът му секна. Хийт веднага стана сериозен и скочи на крака. Забърза след нея. Още една дъска на пода изскърца. Хвана я за раменете.

— Хей, ти май наистина се разстрои?

Тя кимна.

— Извинявай. Прекалено много време съм прекарал в мъжките съблекални. Обещавам, че повече няма да те дразня.

Съчувствието му беше по-мъчително от дразненето, но младата жена се обърна към него и отпусна глава на гърдите му. Той я погали по косата. Анабел си заповяда да се отдръпне от него, но кой знае защо, чувстваше, че тук й е мястото. В същия миг усети възбудената му мъжественост да се притиска към тялото й.

Чампиън също го осъзна. Бързо отстъпи назад и рязко я пусна.

— По-добре да сляза долу и да освободя спалнята ти — промърмори.

— Добре — едва успя да кимне тя.

Хийт взе обувките си, но не тръгна веднага. Отиде до бюрото и посочи към купчината списания отгоре.

— Бих искал да почета, преди да заспя. Предполагам, че не ти се намира брой от «Спортс Илюстрейтид»?

— Боя се, че не.

— Разбира се, че нямаш. За какво ли ти е? — Вдигна ръка. — Може ли да взема това?

И той взе каталога й със секс играчки.

Докато слизаше по стълбите, Хийт се усмихваше, но усмивката му помръкна, когато стигна до стаята на баба й. Какво, по дяволите, търсеше тук? Свали ризата си и я захвърли на стола. Нямаше намерение да идва в дома на сватовницата, но изминалата седмица беше доста тежка. Преди началото на сезона трябваше да лети из цялата страна, за да се среща с всеки от клиентите си. Налагаше се да бъде големият брат, да ободрява и да вдъхва кураж, да действа като адвокат и психиатър, трябваше да понася закъснели полети, бъркотиите с колите под наем, лошата храна, шумната музика, изобилието на алкохол и недостатъчно сън. Тази вечер, когато на летището влезе в таксито и си представи голямата празна къща, изведнъж почувства, че повече няма сили, и даде на шофьора адреса на Анабел.

Усещането, че се мята като риба на сухо, го задушаваше и заплашваше да наруши душевното му равновесие. През май подписа договора с Порша, а с Анабел — в началото на юни. Сега беше средата на август, но не се бе приближил към целта дори и с крачка. Докато сваляше ципа на панталона си, разбра, че неприятната раздяла с Кери му беше доказала едно нещо. Не можеше да продължава по този начин, още повече в началото на сезона, не и ако иска да запази ясната си мисъл. Този път трябваше да направи някои промени…

Порша наблюдаваше как гърдите на жената капят в блюдото със стриди, отмерени капки — кап, кап, кап. Класическата ледена скулптура на жена може би имаше смисъл в абстрактното изкуство, но тазвечерният аукцион и изисканото благотворително парти след това бяха за приюта за жени, жертви на насилие, и поради това жената, топяща се в ордьоврите пред очите им, изпращаше грешно послание. Климатичната инсталация на ресторанта не можеше да охлади нито ледената скулптура, нито тълпата и Порша умираше от горещина дори в роклята без презрамки. Днес следобед си бе купила късата червена коктейлна рокля с надеждата, че нещо ново и екстравагантно ще повдигне духа й, и ако една нова дреха не можеше да го стори, наистина нещо сериозно не бе наред с нея. Беше толкова уверена, че всичко между Хийт и Кери ще се получи. Вдигналата се медийна шумотевица галеше самолюбието й, но нищо не излезе. Трябваше да се досети, че двамата си приличат твърде много, но явно бе изгубила инстинктите си ведно със страстта да постига щастлив край за другите.

Чувстваше се безсилна и потисната, уморена от «Стабилни бракове», отегчена от себе си и всичко, което някога бе подхранвало гордостта й. Отдалечи се от бюфета и топящата се жена. Трябваше да се стегне преди срещата с Чампиън, насрочена за утре сутринта. Защо й се бе обадил? Едва ли беше, за да я засипе с похвали. Е, тя нямаше намерение да губи тази битка. Боди й бе казал, че е обсебена. Просто кажи на Хийт да върви по дяволите. Тя се опита да му обясни, че един провал води до друг, но този тип бе израснал в парк за каравани и някои неща не му бяха ясни.

Порша доста безуспешно се опитваше да не мисли за него. Двамата се бяха превърнали в създания на мрака. През последния месец се виждаха няколко пъти седмично, винаги в дома й, винаги нощем — като двойка обезумели за секс вампири. Когато той предложеше да излязат да вечерят или да отидат на кино, тя намираше извинение да откаже. Не можеше да обясни Боди и татуировките му на приятелите си, както не можеше да обясни странната нужда, която понякога изпитваше, да го покаже на всички. На това трябваше да се сложи край, и то още днес.

Тони Дюшет се появи до лакътя й с наскоро изсветлени кичури в кестенявата коса, с фигура като пожарен кран, напъхана в черна рокля с пайети.

— Наддава ли за нещо?

— За един акварел. — Порша посочи към една лоша имитация на Берта Моризо* върху близката маса. — Ще изглежда идеално над тоалетката ми.

[* Френска художничка (1841-1895), представителка на импресионизма. — Бел.прев.]

Припомни си смаяното лице на Боди, когато за пръв път видя разточително женствената й спалня. Скандалният му гангстерски външен вид би трябвало да изглежда нелепо върху вълнистия бял разкош на леглото й, достоен за принцеса, но гледката на яките мускулести плещи върху бежовите копринени чаршафи, бръснатата глава върху сатенените възглавници и дантелените волани, стелещи се около татуираните ръце, само разпалваше страстта й.

Докато Тони бъбреше за даренията, които бяха събрали, Порша машинално оглеждаше помещението за потенциални клиенти, но тук се бяха събрали по-възрастни хора, а и подпомагането на женските приюти за жени, жертви на насилие, никога не е било бизнес за нея. Не можеше да си представи нищо по-лошо от това да си във властта на някой насилник, и през годините тя беше дала хиляди долари за приюта.

— Комитетът е свършил прекрасна работа — заяви Тони, докато оглеждаше тълпата. — Дошла е дори Колийн Корбет, а тя вече много рядко се появява на подобни събития. — Седемдесетгодишната Колийн Корбет беше стълб на старото висше общество в Чикаго и близка приятелка на Епи Ледърър, известна още като Ан Ландърс, и покойната Сис Дейли, съпруга на Бос Дейли и майка на настоящия кмет. Порша от години се опитваше да спечели благоразположението й, но без успех.

Когато Тони най-после се отдалечи, агентката реши отново да се опита да разчупи леда. Тази вечер Колийн бе облечена в един от костюмите на «Шанел», нейна запазена марка, в прасковен цвят с бежов кант. Накъдрената й лакирана фризура оставаше неизменна от шейсетте, променяше се само цветът, който в момента напомняше на лъскава сива стомана.

— Колийн, толкова ми е приятно отново да ви видя — заговори Порша и се разтопи в най-подкупващата си усмивка. — Аз съм Порша Пауърс. Миналата есен си побъбрихме много приятно на партито на Сидни.

— Да, радвам се да ви видя.

Гласът й бе леко носов, маниерите — сърдечни, но агентката веднага усети, че възрастната дама не я помни.

Последва дълга пауза, която Колийн нямаше намерение да прекъсне.

— Имаше доста интересни предмети на аукциона — наруши проточилото се мълчание Порша, като едва се сдържаше да не грабне една чаша джин с тоник от подноса на минаващия келнер.

— Да, много интересни — отвърна жената.

— Тази вечер тук е доста топло. Ледената скулптура май води предварително обречена битка.

— О, така ли? Не бях забелязала.

Безнадеждно. Порша мразеше да се натрапва и подмазва, затова реши да се откаже и отдалечи, ала в този миг забеляза някаква лека промяна в околната атмосфера. Шумът стихна и всички извърнаха глави. Тя се обърна, за да види какво бе привлякло всеобщото внимание.

И като че ли земята се разтресе под краката й.

На прага се бе появил Боди. Масивната му фигура беше стегната в бежов летен костюм, с безупречна кройка, комбиниран с риза в шоколадов цвят и вратовръзка с дискретен десен. Приличаше на скъпоплатен, безмилостен убиец от мафията. Изпита желание едновременно да се хвърли в обятията му и да се скрие под масата. Тази вечер тук се бяха събрали най-опасните клюкари в града. Само Тони Дюшет можеше да засенчи всички репортери на телевизионния канал Дабъл Ю Джи Ен.

Коленете й се подкосиха, върховете на пръстите й се вцепениха. Какво търсеше този тип тук? В съзнанието й съвсем ясно изплува образът на голия Боди пред малката масичка в дневната, където тя оставяше пощата си. Той се бе отместил, когато тя приближи, но сигурно вече бе видял купчината покани, за които не му бе споменала: партито край басейна на семейство Морисън, отварянето на новата галерия на северния бряг, благотворителния аукцион тази вечер. Той навярно знаеше отлично защо тя не го бе поканила. И сега възнамеряваше да я накара да си плати.

От натрапчивия мирис на «Шалимар», парфюма на Колийн, й прилоша. Боди се насочи право към нея. Гангстерската му усмивка не вещаеше нищо добро. Струйка пот се стече между гърдите й. Този мъж не беше от онези, които преглъщат безмълвно оскърбленията.

Боди се спря зад гърба на Колийн. Порша нямаше представа как да отклони подобно катастрофално бедствие. Ако по-възрастната жена случайно се обърне, щеше да получи инфаркт. Очите му се присвиха присмехулно и от сини сега изглеждаха тъмносиви. Той вдигна ръка. И я отпусна върху рамото на старата дама.

— Здравей, скъпа.

Порша затаи дъх. Боди току-що бе нарекъл Колийн «скъпа»? Свят й се зави.

Госпожа Корбет наклони глава.

— Боди? Какво, за бога, правиш тук?

— Чух, че ще дават безплатна пиячка — обясни той и целуна пергаментовата й буза.

Колийн плъзна ръка в огромната му лапа и заговори кокетно:

— Получих онази ужасна картичка за рождения си ден. Никак не беше забавна.

— А аз здравата се смях.

— Трябваше да изпратиш рози като всички останали.

— Картичката ти е харесала много повече от букет рози. Признай си!

Тя присви устни.

— Нищо не признавам. За разлика от майка ти, аз не поощрявам подобно поведение.

Погледът му се премести върху агентката, което напомни на Колийн за добрите маниери.

— О, Пола… Това е Боди Грей.

— Казва се Порша — поправи я той. — Познаваме се.

— Порша? — Челото й се сбръчка. — Сигурен ли си?

— Сигурен съм, лельо Кий.

Лельо Кий?

— Порша? Колко шекспировски*. — Колийн потупа ръката му и й се усмихна. — Въпреки страшната му външност, племенникът ми е абсолютно безвреден.

[* Порция (Portia) от «Венецианския търговец». — Бел.прев.]

Порша леко се олюля на високите си токчета.

— Вашият племенник?

Боди протегна ръка, за да я подкрепи. Когато я докосна, тихият му заплашителен глас се плъзна по нея като мастиленочерна коприна.

— Може би трябва да седнеш и да отпуснеш глава между коленете.

Какво стана с всички приказки за парка за каравани и бащата алкохолик? За хлебарките и леките жени? Всичко си бе измислил. През цялото време я бе разигравал.

Не можеше да го понесе. Извърна се и се запровира през тълпата. По пътя й се мяркаха лица, но тя продължи, излезе в коридора и затича към изхода на ресторанта. Нощният въздух, задушен от жегата и от потните тела на гостите, я обгърна като тежко одеяло. Порша се спусна надолу по улицата, покрай затворените магазини и нашарената с графити стена. Ресторантът «Бъктаун» граничеше с по-малко модерния Хумболт Парк, ала тя продължи да върви без конкретна посока. Знаеше единствено, че трябва да не спира на едно място. Градският автобус профуча с рев покрай нея, някакъв скитник с питбул й хвърли циничен, преценяващ поглед. Градът се затваряше около нея, горещ, задушаващ, изпълнен със заплаха. Тя слезе от тротоара.

— Колата ти е в другата посока — разнесе се зад нея гласът на Боди.

— Нямам какво да ти кажа.

Той сграбчи ръката й и я повлече обратно към тротоара.

— Може например да ми се извиниш, задето се отнасяше с мен като към къс месо?

— О, не, не и това. Не прехвърляй вината на мен. Ти си този, който излъга. Всички онези истории… Хлебарките, бащата пияница. Лъгал си ме още от самото начало. Ти не си телохранител на Хийт.

— Той може прекрасно да се грижи за себе си.

— И през цялото време си ми се присмивал.

— Ами да, нещо такова. Когато не се присмивах на себе си. — Бутна я към вдадения навътре вход на неугледно цветарско магазинче с мръсен прозорец. — Казах ти това, което искаше да чуеш, за да имаме поне някакъв шанс.

— С лъжи ли трябва да започва една връзка?

— Поне беше някакво начало.

— Значи, всичко е било предварително замислено?

— Е, сега вече ме хвана натясно. — Разтри с палци мястото на ръцете й, където ги стискаше, сетне я пусна. — Отначало ми доставяше удоволствие да те дърпам за верижката, защото адски ме дразнеше. Ти искаше жребец, а аз с удоволствие бях готов да ти го осигуря. Но много скоро намразих ролята си на твоя мръсна малка тайна.

Порша силно стисна клепачи.

— Нямаше да бъдеш тайна, ако ми беше казал истината.

— Добре. Това щеше да ти хареса. Мога да си представя как щеше да се фукаш с мен пред приятелите си, парадирайки пред всички, че майка ми и Колийн Корбет са сестри. Рано или късно, щеше да узнаеш, че семейството на баща ми е дори още по-уважавано. Добрият стар Грийнуич. Това щеше да те направи истински щастлива, нали?

— Държиш се така, сякаш съм ужасен сноб.

— Не смей да го отричаш! Никога не съм виждал някой, който да е по-загрижен за чуждото мнение от теб.

— Не е вярно! Сама съм си господарка и няма да позволя да ме манипулират.

— Именно. Боиш се като от дявола, че някой друг може да командва парада. — Плъзна палец по бузата й. — Понякога си мисля, че ти си най-изплашеният човек, когото съм познавал. Толкова те е страх да не се провалиш, че сама се подлудяваш.

Тя бутна ръката му. Беше толкова бясна, че не можеше да говори.

— Аз съм най-силната жена, която си срещал.

— Прекарваш толкова много време, за да докажеш колко си велика, че си забравила как да живееш. Обсебена си от толкова маловажни неща, отказваш да допуснеш до себе си когото и да било, а в същото време не можеш да проумееш защо си толкова нещастна.

— Ако исках психиатър, щях да си наема.

— Отдавна е трябвало да го направиш. Аз също живях в сянка, скъпа, и на никого не препоръчвам същото. — Боди се поколеба и тя помисли, че е приключил с речта, но той продължи: — След като се наложи да се откажа от футбола, имах голям проблем с наркотиците. Какво ли не съм пробвал. Семейството ми ме убеди да постъпя в рехабилитационен център, но аз реших, че всички лекари са задници, и след два дни си тръгнах. Шест месеца по-късно Хийт ме намери припаднал в един бар. Удари главата ми два пъти в стената, заяви ми, че някога ми се е възхищавал, но сега съм се превърнал в най-жалкия кучи син, когото някога е виждал. После ми предложи работа. Не ми е изнасял лекции, че трябва да остана чист, но аз знаех, че това е част от сделката. Затова го помолих да ми даде шест седмици. Върнах се в рехабилитационния център и този път останах до края на програмата. Онези лекари ми спасиха живота.

— Аз едва ли мога да бъда наречена наркоманка.

— Страхът също може да е наркотик.

При все че отровната му стрела я улучи право в сърцето, тя не мигна.

— Щом толкова малко ме уважаваш, защо още си тук?

Той зарови нежно ръка в косата й и затъкна една къдрица зад ухото.

— Защото дяволски си падам по красиви наранени създания.

Нещо в нея се пропука.

— И защото — додаде той, — когато свалиш защитната си броня, зад нея откривам прекрасна и страстна жена. — Погали с палец скулата й. — Но толкова се страхуваш да се довериш на сърцето си, че душата ти бавно умира.

Порша имаше чувството, че се разпада, и го наказа по единствения начин, който знаеше.

— Ти си един скапан боклук. Все още си тук, защото искаш да ме чукаш.

— И това също. — Целуна я по челото. — Зад този страх се крие една невероятна жена. Защо не я пуснеш на воля?

Защото не знаеше как. Буцата в гърдите й стана толкова голяма, че едва дишаше.

— Върви по дяволите!

Мина покрай него и пое, почти на бегом, по улицата. Но той вече бе видял сълзите й, а това тя никога нямаше да му прости.

* * *

Още щом влезе в апартамента си в Ригливил, Боди чу мощен рев — по телевизора даваха бейзболен мач.

— Чувствай се като у дома си — промърмори той и хвърли ключовете върху масичката в коридора.

— Благодаря! — провикна се Хийт. Беше се излегнал на големия секционен диван в дневната. — «Сокс» току-що загубиха точка в седмия ининг.

Боди се отпусна в креслото срещу него. За разлика от дома на Чампиън, собственият му апартамент бе обзаведен. Той харесваше изчистения дизайн на движението «Изкуства и занаяти» от края на деветнайсети век и през годините си бе купил няколко много прилични вещи на Густав Стикли*, към които бе добавил вградени шкафове и ръчно изработени лавици. Изрита обувките си.

[* Американски производител на мебели, дизайнер, представител на движението «Изкуства и занаяти» (1858-1942). — Бел.прев.]

— Или трябва да продадеш шибаната си къща, или да живееш в нея.

— Прав си. — Хийт остави чашата с бира. — Изглеждаш ужасно.

— В този град има хиляди красиви жени, а аз да взема да се влюбя като гимназист в Порша Пауърс.

— Сам си си изпросил белята още в онази първа вечер, когато си я изнудвал с глупостите за телохранители и шпиони.

Боди разтърка главата си.

— Кажи ми нещо, което не зная.

— Ако тази жена разбере колко те е страх от нея, здравата ще го загазиш.

— Тя е истински трън в задника. Постоянно си заповядвам да си тръгна и никога да не се връщам, но… По дяволите, не зная… все едно имам рентгенови лъчи вместо очи и мога да видя каква е в действителност под целия този лустросан боклук.

Размърда се, почувствал се неловко, задето бе изпаднал в подобно откровение, макар че Хийт беше най-добрият му приятел. Чампиън го разбра.

— Явно чувствата ни не са взаимни, Мери Лу.

— Майната ти!

— Млъкни и гледай мача.

Боди се отпусна в креслото.

Отначало бе привлечен от красотата на Порша, после от откритата й безочливост. Тя притежаваше не по-малко твърдост, издръжливост и решителност от всеки добър футболист, с който бе играл, а той уважаваше тези качества. Но когато се любеха, виждаше друга жена — неуверена и уязвима, щедра и любяща — и не можеше да престане да мисли, че тази мека, беззащитна дама е истинската Порша Пауърс. Все пак кой идиот би се влюбил в някоя особа, която така отчаяно се нуждае от лечение?

Като дете често носеше у дома ранени животни и се опитваше да ги излекува. Очевидно все още имаше този навик.

Анабел трудно намери място за паркиране на Шърман, но закъсня за срещата с Хийт само с две минути, което едва ли оправдаваше суровия поглед на злобната му секретарка. На телевизора в приемната се виждаше предаването по канал И Ес Пи Ен, отзад звъняха телефони, а в стаята с оборудването един от стажантите на Чампиън се опитваше да смени касетата на принтера. Вратата на офиса вляво, която беше затворена при първото й посещение, сега беше напълно отворена и тя видя Боди, седнал на креслото, с притиснат до ухото телефон. Махна й с ръка, когато мина покрай вратата. Анабел отвори вратата на кабинета на Питона и чу гърлен женски глас.

— Възлагам големи надежди на нея. Тя е невероятно красива.

Порша Пауърс седеше в единия от столове срещу бюрото на Хийт. В съобщението по гласовата поща не се споменаваше, че ще бъдат трима.

Достатъчно бе само Анабел да погледне Драконката, за да се почувства крещящо и безвкусно облечена. Лятната мода тази година наблягаше на ярките тонове, но може би бе попрекалила с блузата в цвят на презряла диня, лимоненожълтата пола и обиците с малки наситенозелени камъчета, купени в един от универсалните магазини «Ти Джей Макс». Добре поне, че косата й изглеждаше прилично. Сега, когато беше пораснала, можеше да я изправи с преса, а след това с пръсти да й придаде елегантно разрошен вид.

Порша беше самата хладна изисканост в калаено сивото си копринено одеяние. В комбинация с мастиленочерните й коси, контрастът беше поразителен. Малки обици в нежнорозово като разцъфнали венчелистчета подчертаваха порцелановата кожа, а чантата й «Кейт Спейд» в същия розов нюанс бе оставена на пода до нея. Не бе допуснала обичайната грешка да претрупа тоалета си с розови обувки и краката й бяха обути в стилни черни сандали.

Или поне единия.

Анабел се втренчи невярващо в обувките на конкурентката си. На пръв поглед изглеждаха еднакви — и двете бяха с отворени пръсти и ниски токчета, но едната беше чисто черна, а другата тъмносиня, с каишка около глезена. Какво означаваше това?

Анабел побърза да извърне поглед и пъхна очилата си в чантата.

— Извинете, че закъснях. На Шърман не му харесаха местата за паркиране.

— Шърман е колата на Анабел — поясни Хийт, изправи се иззад бюрото и посочи стола до Пауърс. — Седни! Струва ми се, че с Порша не сте се срещали лично.

— Всъщност сме се срещали — отвърна Драконката мазно.

През високите прозорци зад бюрото Анабел зърна в далечината една яхта да се носи по вълните на езерото Мичиган. Прииска й се да е на борда.

— От пролетта се занимаваме с това — подхвана Питона, — а сега сме в началото на футболния сезон. Смятам, че и на двете ви е ясно, че очаквах досега да имаме по-значителен напредък.

— Разбирам. — Хладната самоувереност на Порша би била много по-убедителна, ако не бяха различните й сандали. — Всички се надявахме, че ще е по-лесно. Но ти си изключително изтънчен и взискателен мъж и заслужаваш някоя необикновена жена.

Пълна подмазвачка, помисли си Анабел. При все това, когато ставаше дума за Хийт, самата тя едва ли заслужаваше високи оценки за професионализъм, така че най-добре да следва примера на Пауърс.

Порша се размърда леко на стола и ярък слънчев лъч за миг озари лицето й. Тя не беше толкова млада, колкото бе помислила Анабел при първата им среща, а изкусният грим не можеше да прикрие тъмните кръгове под очите. Бурен нощен живот или нещо по-сериозно?

Чампиън се подпря на ръба на бюрото.

— Порша, ти ме запозна с Кери Уинтърс. И макар че в крайна сметка нищо не се получи, беше на прав път. Но в същото време ми изпрати твърде много кандидатки, които не бяха подходящи.

Пауърс не допусна грешката да се защитава.

— Прав си. Трябваше още в началото да отсея повечето от тях, но всяка избраница беше доста специална, а по принцип не обичам да решавам вместо най-взискателните си клиенти. От сега нататък ще бъда по-внимателна.

Не можеше да се отрече, че Драконката беше много печена. Анабел трябваше да й го признае.

Хийт насочи вниманието си към нея. Никой не би предположил, че само преди две вечери бе заспал в спалнята й на тавана, или че веднъж, в едно красиво бунгало край езерото Мичиган, двамата се бяха любили.

— Анабел, ти свърши по-добра работа в пресяването на кандидатките, но ме запозна с твърде много посредствени жени и с нито една, достойна да бъде победителка. — Тя отвори уста, за да отвърне, но преди да изрече дума, той я сряза: — Гуен не се брои.

За разлика от Пауърс, Анабел си умираше да се оправдава.

— Гуен беше почти идеална.

— Ако не смятаме съпруга й и неуместната бременност.

Порша се изправи на стола. Анабел скръсти чинно ръце в скута си.

— Трябва да признаеш, че тя бе точно това, което търсиш.

— Да, двуженството е мечтата на живота ми.

— Ти ме притисна до стената — възрази тя. — И нека да бъдем честни. След като те опознаеше, Гуен щеше да те зареже. Ти си прекалено скъпо удоволствие.

Очите на Порша се разшириха и миглите й затрептяха като крила на пеперуда. Тя се втренчи по-изпитателно в съперницата си. Сетне изведнъж нещо се притесни. Няколко пъти кръстоса крака, изправи ги и пак ги кръстоса. Кракът, обут в тъмносиния сандал, започна да потропва по пода.

— Сигурна съм, че госпожица Грейнджър вече се е научила да проверява по-внимателно всички сведения.

— Нима трябваше да проверявам и сведенията за Хийт? — престори се на учудена Анабел.

— Не става дума за него — тросна се Порша, — а за жените!

Хийт едва сдържаше усмивката си.

— Анабел те поднася. Вече се научих да не й обръщам внимание.

Сега вече Пауърс изглеждаше искрено озадачена. Анабел почти изпита съжаление към нея, докато наблюдаваше как тъмносиният сандал се движи все по-бързо и по-бързо.

Междувременно Чампиън вече спринтираше към голлинията.

— Ето какво предлагам от днес нататък, дами. Сгреших, като не подписах договор за по-кратък срок, и сега реших да поправя тази грешка. Всяка от вас има право само на един изстрел. Това е.

Тъмносиният сандал застина.

— Когато казваш един изстрел…

— Всяка от вас има право само на едно запознанство — отсече Хийт твърдо.

Порша се завъртя рязко на стола и събори с токчето си дамската си чанта.

— Това е нереалистично.

— Ще трябва да се справите.

— Сигурен ли си, че наистина искаш да се ожениш? — попита Анабел. — Защото, ако наистина го желаеш, може би трябва да помислиш за вероятността — повече от вероятност според мен, но се опитвам да бъда тактична… — че ти саботираш този процес, а не ние?

Порша я стрелна предупредително с поглед.

— «Саботирам» е силна дума. Сигурна съм, че госпожица Грейнджър иска да каже, че…

— Иска да каже — въпросната госпожица се надигна от стола си, — че ние те запознахме с някои страхотни жени, но ти даде шанс само на една от тях. При това на неподходящата, поне това е моето мнение. Ние не сме магьосници, Хийт. Работим с човешки същества от плът и кръв, а не с някакви измислени от теб идеали за жени.

Порша тутакси си лепна фалшива усмивка и се спусна да спасява потъващия кораб.

— Чух какво каза, Хийт. Явно не си доволен от услугите, които получаваш от «Стабилни бракове». Искаш от нас да подбираме по-прецизно кандидатките и това, разбира се, е съвсем разумно изискване. Не мога да говоря от името на госпожица Грейнджър, но от днес нататък обещавам да подхождам по-консервативно.

— Изключително консервативно — уточни той. — Имаш право само на едно запознанство. Същото важи и за теб, Анабел. След това свиря край на мача.

Изкуствената усмивка на Порша се пропука по ъглите.

— Но договорът ти изтича през октомври, а сега сме едва средата на август.

— Спести си приказките — намеси се Анабел. — Хийт си търси извинения, за да ни уволни. За него не съществуват неуспехи и ако се отърве от нас, ще може да ни обвини за несполуките.

— Да ни уволни?

Порша пребледня, сякаш всеки миг щеше да припадне.

— Ще бъде ново преживяване за теб — отбеляза мрачно младата жена. — За мое щастие, аз имам доста опит в това отношение.

Пауърс успя да възвърне самообладанието си.

— Зная, че всичко продължи твърде дълго, и може да ти се стори обезсърчаващо, но така е с всички, които са се обърнали към брачна агенция. Процесът е доста сложен и труден. Ти искаш резултати и ще ги получиш, но трябва да се запасиш с малко търпение.

— Бях търпелив месеци наред — възрази Хийт. — Мисля, че мина достатъчно време.

Анабел погледна гордото му, упорито лице и не се стърпя.

— Ще поемеш ли отговорност за всички аспекти на проблема?

Той срещна погледа й, без да трепне.

— Напълно. Точно това правя в момента. Казах и на двете ви, че търся някоя необикновена жена, и ако смятах, че е толкова лесно да я намеря, щях сам да го направя. — Изправи се. — Разполагате с колкото искате дни за това последно запознанство. И повярвайте ми, никой друг не се надява да успеете повече от мен.

Хийт отиде до вратата и отстъпи настрани, за да минат, а главата му се очерта върху табелата с надпис: «Бо Виста» от парка за каравани.

Анабел грабна чантата си, кимна му със сдържано достойнство и излезе от офиса, но вътрешно кипеше от гняв. Определено нямаше настроение да споделя асансьорната кабина с Пауърс, затова почти тичешком прекоси фоайето към асансьора.

Впоследствие се оказа, че не е имало смисъл да бърза.

* * *

Порша забави стъпки, докато гледаше как Анабел изчезва надолу по коридора. Офисът на Боди беше отдясно, на две крачки от нея. Когато на идване минаваше покрай него, си заповяда да не гледа натам, но знаеше, че той е вътре. Усещаше го. Дори по време на ужасната среща с Хийт, когато се нуждаеше от цялото си самообладание и ясна мисъл, тя чувстваше присъствието му.

През цялата минала нощ бе лежала будна в леглото, възкресявайки спомена за отвратителните неща, които й бе наговорил. Може би щеше да му прости лъжата за произхода му, но не и останалото. За какъв се мислеше той, че да се изживява като неин психоаналитик? Единственото, което не бе наред в живота й, беше самият той. Навярно е била малко потисната, преди да го срещне, но не е било нещо сериозно. Миналата нощ я бе накарал да се почувства като неудачница, а тя нямаше да позволи на никого да й причинява подобно нещо.

Ръцете й трепереха, когато пристъпи в офиса. Мъжът говореше по телефона, отпуснал небрежно назад в стола едрото си мускулесто тяло. Щом я видя, лицето му се озари от усмивка и спусна краката си на пода.

— Пак ще ти звънна, Джими… Да, звучи добре. Ще се видим. — Отмести телефона настрани и се надигна. — Здравей, скъпа… Още ли ми говориш?

Тя едва не изгуби кураж, като видя сияещата му, пълна с надежда усмивка. Вместо да изглежда опасен, той приличаше на хлапе, зърнало нов велосипед на предната веранда. Порша се извърна, за да се окопити, и се озова лице в лице със стена, окичена и облепена с ценни спомени: две фотографии в рамки, изрязани от корици на списания, общи снимки на отбора от дните му на състезател, изрезки от вестници. Но вниманието й бе привлечено от една черно-бяла снимка. Фотографът бе уловил Боди с шлем, килнат назад, каишката висеше свободно, а в ъгъла на маската за лице се бе залепило парче кал. Очите му сияеха триумфиращо, а съдейки по ослепителната му усмивка, целият свят бе в краката му. Тя прехапа устна и се застави да се извърне с лице към него.

— Всичко помежду ни приключи, Боди.

Той заобиколи бюрото си. Усмивката му бавно помръкна.

— Не го прави, скъпа.

— Много грешиш за мен — с усилие промълви тя думите, които трябваше да й върнат спокойствието и да я накарат отново да се почувства в безопасност. — Обичам живота си. Имам пари, прекрасен дом, успешен бизнес. Имам приятели — добри, верни приятели. — Гласът й пресекна. — Обичам живота си. Всяка частица от него. С изключение на тази, която включва теб.

— Недей, миличка. — Той протегна към нея силните си и в същото време толкова нежни ръце. Но не я докосна, жестът бе по-скоро умолителен. — Ти си борец — додаде нежно. — Намери сили да се бориш за нас!

Порша събра сили, за да превъзмогне болката.

— Това беше просто краткотрайно увлечение, Боди. Развлечение. А сега приключи.

Устните й започнаха да треперят като на дете и без да дочака отговора му, тя се извърна… излезе от кабинета… слезе като робот с асансьора долу до улицата. Две красиви млади момичета минаха покрай нея, когато излезе навън. Едната от тях посочи към краката й, а другата се засмя.

Порша се промъкна покрай тях, преглъщайки сълзите си. Едва си поемаше въздух.

Червен двуетажен туристически автобус мина покрай нея. Екскурзоводът цитираше Карл Сандбърг* с бумтящ, драматичен глас, който стържеше по нервите й като пирон върху стъкло:

[* Американски поет, есеист, критик и журналист (1978-1967). — Бел.прев.]

«Буреносен, груб, опасен… Градът на широките рамене. Те ми казват: ти си порочен и аз им вярвам…»

Порша избърса очи и ускори крачка. Чакаше я много работа. Работата лекуваше всичко.

Климатикът на Шърман се скапа и когато се прибра у дома след срещата с Хийт, Анабел представляваше доста жалка картинка: от небрежно-елегантната й прическа не бе останало нищо; косата й приличаше на кълбо от разрошени къдрици, а жизнерадостният й тоалет — на смачкано повехнало цвете. Не влезе веднага в къщата. Вместо това остана в колата, със спуснати прозорци, събирайки сили за следващата стъпка. Той й бе оставил само една възможност, само едно запознанство. Това означаваше, че не можеше да отлага повече и трябваше да се вземе в ръце. Но при все това й бе нужна цялата воля, за да извади мобилния и да се обади.

— Здравей, Делейни! Анабел се обажда. Да, зная. Минаха векове…

— Бяхме бедни като църковни мишки — заяви Делейни Лайтфийлд на Хийт вечерта на първата им официална среща, само няколко дни след като се запознаха. — Но все пак успявахме да изглеждаме прилично. Благодарение на влиянието на вуйчо ми Елдред, имах страхотна работа като организатор на гастролите на Лирическата опера в Чикаго.

Споделяше тази информация с очарователния си самокритичен смях, който накара Питона да се усмихне. На двайсет и девет, Делейни му напомняше за руса, но по-атлетична Одри Хепбърн. Беше облечена в тъмносиня памучна рокля без ръкави, с изискан наниз от перли около врата, принадлежал на прабаба й. Беше отраснала в Лейк Форест и се бе дипломирала в университета «Смит». Беше отлична скиорка и добра тенисистка. Играеше голф, яздеше и говореше четири езика. Няколкото десетилетия на некадърно ръководство бяха стопили значително богатството на Лайтфийлд, натрупано от строежа на железници, и бе принудило семейството да продаде лятната къща в Бар Харбър в щата Мейн, но на Делейни й харесваше сама да си проправя път в живота. Обичаше да готви и често споделяше с приятелите си, че съжалява, задето не е постъпила в кулинарно училище. Жената на мечтите му най-после се бе появила.

С напредването на вечерта Хийт премина от бира на вино, като постоянно си напомняше да внимава за езика си и да не забрави да спомене за новата изложба на фовистите, френска модерна живопис, в Художествената галерия. След вечерята той я закара до апартамента й, който тя споделяше с две съквартирантки, и я целуна кавалерски по бузата. Докато потегляше, в колата продължаваше да се усеща лекото ухание на френски парфюм. Извади мобилния, за да позвъни на Анабел, но се чувстваше твърде възбуден, за да се прибере вкъщи. Искаше лично да говори с нея. Припявайки с фалшивия си баритон на радиото, Хийт подкара към Уикър Парк.

Анабел отвори вратата. Носеше потниче на райета с остро деколте и синя минипола, която правеше краката й да изглеждат по-дълги и стройни.

— Трябваше по-рано да поставя моя ултиматум — подхвана той. — Определено се задействаш, когато те пришпорят.

— Предположих, че ще я харесаш.

— Тя обади ли ти се?

Анабел кимна, но не каза нищо повече, и той настръхна. Може би все пак срещата не е минала така, както си мислеше. Делейни беше от аристократичен род. Ами ако бе доловила неприятния полъх от парка за каравани?

— Говорих с нея преди няколко минути — каза накрая младата жена. — Тя е очарована. Поздравления.

— Наистина ли? — Той все още беше нащрек. — Това е страхотно. Хайде да го отпразнуваме! Какво ще кажеш за една бира?

Сватовницата не помръдна.

— Ами… в момента не е много удобно.

Тя погледна през рамо и тогава Хийт схвана картинката. Не беше сама. Огледа гланца на устните й и синята минипола. От доброто му настроение и помен не остана. Кой беше при нея?

Погледна над главата й, но предната стая беше празна, което не означаваше, че това се отнася и за спалнята… Едва се удържа да не се втурне покрай нея и сам да се увери.

— Няма проблем — промърмори сковано. — Ще се чуем другата седмица.

Но вместо да си тръгне, продължаваше да стърчи там. Накрая Анабел кимна и затвори вратата.

Само преди пет минути беше на седмото небе, а сега му се искаше да изрита нещо. Пое надолу по тротоара, качи се в колата, но чак когато излизаше от мястото, където беше паркирал, фаровете му осветиха автомобила, спрян от другата страна на улицата. Когато идваше, бе в твърде приповдигнато настроение, но сега изведнъж се сгромоляса от облаците на земята.

Последния път когато бе видял това яркочервено порше, то бе паркирано пред централата на «Старс».

Анабел се дотътрузи унило в кухнята. Дийн седеше край масата, с кока-кола в едната ръка и тесте карти в другата.

— Твой ред е да раздаваш — каза куотърбекът.

— Вече не ми се играе.

— Тази вечер никак не си забавна — нацупи се той и захвърли картите.

— А ти да не би да бликаш от веселие?

Кевин си бе изкълчил глезена в неделния мач и Робилард го бе заменил във втората четвъртина, и до края на мача четири пъти му бяха пресекли пасовете с топката. Пресата се бе нахвърлила отгоре му и затова младият футболист бе решил за известно време да се покрие при нея.

Кранът на мивката в кухнята капеше и дразнещия шум й действаше на нервите. Знаеше, че Делейни и Хийт ще се харесат. Вълнуващата комбинация от външния вид на нейната приятелка, хлапашкия й спортен дух и безупречния й произход бе покорила спортния агент. А Делейни винаги си бе падала по груби и мъжествени типове.

Анабел се бе запознала с нея преди двайсет и една години на един летен лагер и двете бяха станали най-добри приятелки, въпреки че другата девойка беше с две години по-малка. След края на лагера те се срещаха по-рядко, главно в Чикаго, когато Анабел идваше на гости на баба си. Докато учеха в колеж, доста се отдалечиха и едва преди няколко години отново започнаха да се виждат. Сега се уговаряха през няколко месеца за по един обяд, вече не бяха най-добри приятелки, но достатъчно близки, с общи спомени. От няколко седмици брачната посредничка си мислеше колко подходяща е Делейни за Хийт. Тогава защо бе чакала толкова дълго, за да ги запознае?

Защото знаеше, че ще бъдат идеални един за друг.

Погледна към Дийн, който подхвърляше карамелизирани пуканки във въздуха и ги улавяше с уста. Де да можеше да бъде така точен и на игрището. Анабел се извърна от капещия кран и се свлече на един стол край масата. Изглеждаха като две сродни души, потопени в мъка.

Компресорът на хладилника с грохот изключи и в кухнята се възцари тишина, нарушавана единствено от тиктакането на стенния часовник и тихото приземяване на пуканките в целта.

— Искаш ли да се понатискаме? — попита тя печално.

Той се задави и изплю една пуканка.

— Не!

— Не е нужно да си толкова потресен.

Предните крака на стола се приземиха на пода.

— Все едно да се натискам със сестра си.

— Ти нямаш сестра.

— Не, обаче имам въображение.

— Чудесно. И без това не искам. Казах го, за да се намирам на приказка.

— Ти просто се опитваш да се разсееш, защото си хлътнала по неподходящия мъж.

— Пълни дивотии.

— Чух на вратата гласа на Хийт.

— Бизнес.

— Наричай го както си щеш. — Дийн отмести купата с пуканки в края на масата. — Радвам се, че не го пусна вътре. Стига ми, че Боди по цял ден се влачи след мен. Явно няма да се откаже.

— Минаха два месеца. Не мога да повярвам, че още не си си намерил агент. Или си намерил? Не, всъщност няма значение. Ще взема да кажа на Хийт, а не искам да заставам помежду ви.

— Ти не си помежду ни. Ти си на негова страна. — Той отново наклони стола си назад. — Тогава защо не се възползва от златната възможност, като го поканиш вътре?

Точно това се питаше и тя самата, ала наистина, какъв бе смисълът. Писнало й беше от измами, от необходимостта постоянно да е нащрек. Беше измислила увлечението си към Дийн, за да не загуби Чампиън като клиент, но повече нямаше защо да се тревожи за това.

— Не исках.

Въпреки държанието си на повърхностен, глуповат красавец футболист, Дийн притежаваше остър ум и сега никак не й хареса как я гледаше, затова Анабел се намръщи.

— Да не би да се гримираш?

— Просто съм сложил слънцезащитен крем върху брадичката ми. Имам пъпка.

— Гадно е да си тийнейджър.

— Ако го беше поканила, щях да те гризна по врата и всичко, както там се полага между гаджета.

Тя въздъхна, взе тестето карти и започна да ги разбърква.

— Мой ред е да раздавам.

Делейни беше неотлъчно до Питона, докато той обикаляше ложите на стадиона «Мидуест Спортс Доум», ръкуваше се и разговаряше с могъщите и влиятелните в света на спорта. По време на мача на «Старс» от всички краища на страната пристигаха съобщения с покани да присъства на срещите на другите си клиенти. От рано сутринта не бе пуснал телефона: разговаряше със съпруги, родители и гаджета — дори с бабата на Кейлеб Креншо — за да увери всички, че работи здравата и винаги е на разположение. Погледна блекбърито и видя съобщение от Боди, който беше в Ламбо Фийлд с Шон. Засега защитникът новобранец беше в страхотна форма.

Чампиън излизаше с Делейни от месец, макар че заради многото му пътувания, се бяха видели само пет пъти. Но разговаряха всеки ден и вече се бе убедил, че е намерил жената, която търсеше. Този следобед избраницата му носеше черен пуловер с остро деколте, перлите на баба си и модерни джинси, които прилягаха идеално на високата й стройна фигура. За негова изненада, тя се отдели от него и се запъти към Джери Пиърс — мъж с червендалесто лице, в началото на шейсетте, оглавяващ една от най-големите брокерски фирми в Чикаго.

Тя поздрави брокера с прегръдка, свидетелстваща за дълго познанство.

— Как е Манди?

— Влезе в петия месец. Всички стискаме палци.

— Този път ще го износи докрай, сигурна съм. Двамата с Каръл ще бъдете най-добрите баба и дядо.

Хийт и Джери всяка година играеха в благотворителния мач за «Американски професионалисти», но той нямаше представа, че този мъж има дъщеря, още по-малко, че тя има проблеми с бременността. А Делейни бе в стихията си точно за подобни неща, както знаеше съвсем точно къде да открие последната останала бутилка «Шотфайър Ридж» от реколта 2002 и защо си струва да се купи. Въпреки че той предпочиташе бира, се възхищаваше на винарските й познания и полагаше усилия да оцени виното. Футболът, изглежда, беше една от малкото области, от които тя не разбираше, тъй като предпочиташе не толкова груби спортове, но жената полагаше усилия да научи повече.

Джери стисна ръката на агента.

— Тази седмица Робилард най-сетне отново прилича на себе си — рече по-възрастният мъж. — Как така още не ти е станал клиент?

— Дийн смята, че не трябва да бърза.

— Ще бъде пълен глупак, ако си избере друг агент — отбеляза лоялно Делейни. — Хийт е най-добрият.

Оказа се, че Джери е горещ почитател на комичната опера, още едно нещо, което Чампиън не подозираше, и разговорът се насочи към Лирическата опера.

— Хийт обича кънтри музиката — мило поясни Делейни. — Решена съм да го променя.

Питона огледа ложата, търсейки Анабел. Тя обикновено идваше на мачовете на «Старс» с Моли или някой от останалите и той беше сигурен, че ще я срещне, но засега никъде не я виждаше. Докато избраницата му бъбреше за «Дон Жуан», Хийт си припомни една вечер, когато между две запознанства сватовницата му бе изпяла от начало до край «Някъде вече е пет часът» на Алън Джаксън. Но в същото време Анабел беше неизчерпаем източник на безполезна информация, като например факта, че само хората със специален ензим в тялото си имат миризлива пикня, когато ядат аспержи, което трябваше да признае, че бе доста интересно.

Вратата на ложата се отвори и оттам излезе Фийби, облечена в цветовете на отбора — прилепнала по тялото светлосиня трикотажна рокля със златист шал около врата.

Чампиън се извини на Джери и поведе придружителката си да я запознае със собственичката на «Старс».

— За мен е удоволствие — искрено каза Делейни.

— Анабел много ми е разказвала за теб — отвърна Фийби с усмивка.

Хийт остави жените да си бъбрят, без да се притеснява, че Делейни ще каже нещо неуместно. Тя никога не го правеше и всички, с изключение на Боди, я харесваха. Не че приятелят му имаше лоши чувства към нея. Просто не смяташе, че Питона трябва да се жени за тази жена.

— Признавам, че двамата изглеждате отлично на снимка във вестника — беше казал той миналата седмица, — но ти дори не можеш да се отпуснеш край нея. Не приличаш на себе си.

Може би защото ставаше по-добър. Имайки предвид пълната катастрофа в любовния живот на Боди, точно той едва ли бе най-големият експерт в интимната сфера, така че Хийт предпочете да не му обръща внимание.

По-късно отново се срещна със собственичката на отбора в коридора пред ложата й. Делейни тъкмо бе отишла до тоалетната, а агентът си бъбреше с Рон и Шарън Макдърмит, когато Фийби се появи иззад ъгъла.

— Хийт, може ли да те отмъкна за минутка?

— Кълна се в Бога, за каквото и да става дума, не съм го направил. Кажи й, Рон.

— Сам се оправяй, приятелче — ухили се главният мениджър и двамата с Шарън се вмъкнаха в ложата.

Чампиън изгледа предпазливо Фийби.

— Знаех си, че освен срещу тетанус, трябваше да се ваксинирам и против бяс.

— Може би ти дължа извинение.

— Това е. Край! Повече никаква бира за мен. Имам чувството, че халюцинирам и ми се причуват разни неща.

— Съсредоточи се. — Тя оправи чантата си. — Опитвам се да ти кажа, че може би съм стигнала до погрешно заключение, когато бяхме на езерото.

— И кое по-точно от стотиците погрешни заключения е това?

Хийт знаеше отговора, но тя щеше да изгуби всякакво уважение към него, ако се предаде толкова лесно.

— Че се възползваш от Анабел. Аз съм достатъчно зряла и разумна личност, за да призная, когато греша, но не бива да забравяш, че ти самият си ме настроил така, че да очаквам най-лошото от теб. Както и да е, всеки път когато се видя с Анабел, тя не може да се нахвали колко е въодушевена от запознанството между теб и Делейни. Бизнесът й процъфтява. А Делейни е прекрасна жена. — Протегна ръка и го потупа по бузата. — Може би нашето малко момче най-после е пораснало.

Чампиън не можеше да повярва на ушите си. Нима след всички тези години ледът между двама им се бе пропукал? Ако е вярно, дължеше го изцяло на Делейни.

Веднага щом Фийби се прибра в ложата си, Хийт извади мобилния, за да съобщи новината на Анабел, но Делейни се появи, преди да набере номера й. Сигурно и без това едва ли щеше да се свърже със сватовницата. За разлика от него, тя не държеше телефона си постоянно включен.

Анабел никога не е била голяма почитателка на операта, но Делейни се бе снабдила с билети в ложа за «Тоска», а пищната постановка в Лирическата опера беше тъкмо това, което й бе нужно, за да разсее ума си от следобедния телефонен разговор с майка й. Изглежда, семейството й бе решило да се изтърси в Чикаго следващия месец, за да й помогне да отпразнува трийсет и втория си рожден ден.

— Адам има конференция — бе казала Кейт, — а Дъг и Кандейси искат да погостуват на стари приятели. И без това с баща ти смятахме да отскочим до Сейнт Луис, така че решихме всички да дойдем с колите в Чикаго.

Едно голямо щастливо семейство. Дойде антрактът.

— Не мога да повярвам, че изпитах такова голямо удоволствие — сподели Анабел с Делейни, докато й подаваше чашата с вино.

За нещастие, старата й приятелка предпочиташе да говори за Хийт, вместо да обсъжда изпитанията и скърбите на обречените влюбени в «Тоска».

— Казах ли ти, че в събота Хийт ме запозна с Фийби Кейлбоу? Тя е прекрасна. Целият уикенд беше вълшебен.

Анабел не желаеше да слуша за него, но Делейни вече бе набрала скорост.

— Разказах ти, че вчера Хийт замина за крайбрежието, но забравих да ти спомена, че пак ми изпрати цветя. Жалко, че отново бяха рози, но какво може да очакваш от един спортист? Нямат никакво въображение, нали?

Анабел обичаше рози и не смяташе, че са признак на слабо въображение.

Делейни подръпна наниза перли.

— Разбира се, родителите ми го обожават — нали ги знаеш какви са — а брат ми смята, че е най-готиният от всичките ми досегашни гаджета.

И моите братя щяха да го харесат. По съвсем погрешни причини, но все пак…

— В петък ще станат пет седмици, откакто сме заедно. Анабел, мисля, че тъкмо това съм търсила. Хийт почти покрива идеала ми. — Усмивката й помръкна. — Ами… с изключение на онзи малък проблем, за който ти казах.

Анабел, която бе затаила дъх, бавно изпусна въздуха от дробовете си.

— Никаква промяна?

Делейни снижи глас.

— В събота направо му се нахвърлих в колата. Беше очевидно какво искам, но той сякаш не забеляза. Зная, че съм параноичка — и никога не бих го споменала пред някой друг — но ти напълно ли си сигурна, че не е гей? В колежа имаше едно момче, голям мъжкар, но се оказа, че си има приятел.

— Не мисля, че е гей — чу се да казва сватовницата.

— Не — решително тръсна глава Делейни, — сигурна съм, че не е.

— Навярно си права.

Звънецът възвести края на антракта и брачната посредничка пропълзя на мястото си в ложата като една жалка змия, каквато си беше.

Дъждът плющеше по прозореца зад бюрото на Порша, а ослепителна светкавица разцепи късното следобедно небе.

— … затова ти даваме нашето двуседмично предизвестие — казваше Бриана.

Порша имаше чувството, че яростта на бурята боде като с електрически искри кожата й.

Цепката на черната пола на Бриана се разтвори, когато тя кръстоса крака.

— Едва вчера приключихме с уреждането на подробностите — продължи сътрудничката й, — затова не можехме да ти кажем по-рано.

— Можем да останем три седмици, ако имаш голяма нужда от нас. — Кики се наведе на стола си, смръщила загрижено вежди. — Знаем, че още не си намерила заместничка на Даяна, а не искаме да те поставяме в затруднено положение.

Порша с мъка потисна надигащия се в гърдите й истеричен кикот. Какво по-затруднено положение можеше да има от това, да изгуби последните си две помощнички?

— От половин година го обсъждаме. — Сияйната усмивка на Бриана сякаш я подканваше да се радва заедно с нея. — И двете обичаме да се пързаляме с кънки, а Денвър е прекрасен град.

— Приказен — добави Кики. — Пълно е с ергени, а с това, което научихме от теб, спокойно можем да започнем свой бизнес.

Бриана наклони глава. Правите й руси коси се спуснаха върху рамото.

— Не знаем как да ти благодарим, Порша, че ни показа най-важното в професията. Признавам, че понякога не ни допадаше строгостта ти, но сега наистина сме ти благодарни.

Агентката стисна потните си длани.

— Радвам се да го чуя.

Двете жени се спогледаха. Бриана кимна едва забележимо към Кики, която се заигра с горното копче на блузата си.

— Двете се чудехме… всъщност се надяваме, че може би… Имаш ли нещо против, ако от време на време ти се обаждаме? Зная, че като за начало ще имаме милион въпроси.

Те искаха тя да ги напътства. Отиваха си, оставяха я сама, без опитни помощнички, а на всичкото отгоре искаха да им помага.

— Разбира се — рече Порша сковано. — Обаждайте ми се, когато имате нужда.

— Благодарим много — рече Бриана. — Наистина много сме ти благодарни.

Порша успя да кимне, както се надяваше, грациозно, но стомахът й се преобърна. Не бе обмислила предварително следващите си думи. Те сами изскочиха от устата й.

— Виждам, че нямате търпение да започнете начинанието си, и не бих искала да ви задържам. Напоследък няма много работа и наистина не е необходимо двете да се мотаете тук още две седмици. Ще се справя и сама. — Махна към вратата като директорка на училище, която отпраща непослушните си питомки. — Вървете. Довършете това, което е нужно, и тръгвайте.

— Наистина ли? — Бриана ококори очи. — Нямаш нищо против?

— Разбира се, че не — отвърна Порша. — Защо да имам?

Невярващи на късмета си, и двете хукнаха към вратата, преди шефката им да бе размислила.

— Благодарим ти, Порша. Ти си най-добрата.

— Най-добрата — прошепна агентката, когато най-после остана сама.

Отвън проехтя още една гръмотевица и стъклата издрънчаха. Тя сложи ръце на бюрото и отпусна глава върху тях. Повече не издържаше.

Същата вечер седеше сама в тъмната дневна и се взираше в нищото. Бяха минали почти шест седмици, откакто за последен път видя Боди, и цялото й същество тъгуваше за него. Чувстваше се като дърво без корени, изоставена и нещастна, безкрайно самотна. Личният й живот представляваше пълна разруха, а «Стабилни бракове» се разпадаше. Не само заради предателството на служителките й, но и защото бе изгубила интуицията си и желанието си за работа.

Замисли се за това, което се бе случило с Хийт. За разлика от нея, Анабел се бе възползвала от шанса си и се бе справила блестящо. Всяка от вас има право само на едно запознанство, бе им поставил той условието си. И докато Порша бе следвала своята сериозно увредена интуиция, Анабел предпочете да рискува и го запозна с Делейни Лайтфийлд. Каква ирония на съдбата! Тя самата познаваше от години семейство Лайтфийлд. Делейни бе израснала пред очите й. Но толкова бе заета със самоунищожението си, че въобще не й хрумна да я представи на Хийт.

Погледна часовника си. Наближаваше девет. Нямаше да издържи още една безсънна нощ. От седмици не си позволяваше сънотворни, защото се боеше да не стане зависима от тях, но ако не се наспи, просто ще се побърка. Сърцето й панически се разтуптя. Притисна ръка към гърдите си. Ами ако сега умре? И какво от това? На кого му пука за нея? Само на Боди.

Повече не можеше да понася това мъчение. Облече дългото розово палто, взе чантата си и слезе с асансьора във фоайето. Въпреки че беше тъмно, си сложи слънчевите очила «Шанел», в случай че се натъкне на някой от съседите. Не можеше да понесе мисълта, че могат да я видят в това състояние — без грим, със старо долнище на анцуг, което се подаваше изпод палтото от «Марк Джейкъбс».

Зави забързано зад ъгъла и се запъти към денонощната аптека. Там се отправи директно към рафта със сънотворните и тогава видя едно телено кошче, пълно догоре с прашни яркочервени кутийки с великденски пиленца от маршмелоу, с надпис «75% намаление». Кошчето беше в края на пътеката, срещу хапчетата за сън. Майка й купуваше такива пиленца за всеки Великден и ги подреждаше в купата от «Франклин Минт». Порша все още си спомняше вкуса на захарните кристали между зъбите си.

— Да ви помогна с нещо?

Продавачката, закръглена латиноамериканка, наплескана с твърде много грим, явно не беше наясно, че понякога никой не може да ти помогне. Порша поклати глава и момичето изчезна.

Извърна се към сънотворните, но кутийките танцуваха пред очите й. Погледът й отново се насочи към кошчето с великденските пиленца. Великден беше преди пет месеца. Сега навярно имаха вкус на гума.

Отвън, на улицата, профуча полицейска патрулка с включени сирени и на Порша й се прииска да запуши уши с пръсти. Някои от червените кутийки бяха скъсани, а целофанените пликчета се бяха разлепили. Отвратително. Защо не са ги изхвърлили?

Над главата й тихо жужаха флуоресцентните лампи. Наплесканата продавачка се взираше в нея. Само да се наспи и ще се съвземе. Трябваше по-бързо да избере някое хапче за сън, но какво?

Шумът на флуоресцентните лампи пронизваше слепоочията й. Пулсът й се ускори. Не можеше да стърчи вечно тук. Краката й се раздвижиха. Чантата й се свлече ниско върху ръката. Вместо да вземе някое приспивателно, тя се протегна към кошчето с пиленцата. Усети как между гърдите й се стече струйка пот. Порша взе една кутийка, после още една и още една. Отвън изсвири клаксон на такси. Тя подскочи и рамото й се блъсна в стойката с пособия за чистене. Един пакет гъби падна на пода. Препъвайки се, Порша се отправи към касата.

Зад апарата стоеше пъпчиво хлапе, с валчесто лице без брадичка. Взе една от кутийките.

— И аз обичам тези нещица.

Порша прикова поглед в стойката с таблоидите. Момчето прокара кутийката през скенера. Всички, живеещи в сградата й, пазаруваха тук, а много от тях вечер разхождаха кучетата си. А ако някой от тях влезе и я види?

Момчето взе кутийка със скъсан целофан.

— Това е скъсано.

Тя трепна.

— Те са за… малката ми племенница.

— Искате ли да ви донеса друга?

— Не. Всичко е наред.

— Но тази е скъсана.

— Казах, че всичко е наред! — изкрещя тя и хлапето се сепна. Изкриви устни в някакво подобие на усмивка. — Ще правят гердани от тях.

Той я погледна, сякаш бе луда. Сърцето й запрепуска още по-бясно. Служителят продължи да сканира баркодовете на кутийките. Вратата се отвори и в магазина влезе възрастна двойка. Не ги познаваше, но ги беше виждала преди. Момчето сканира последната кутийка. Тя му пъхна двайсет долара, а той ги огледа като данъчен инспектор. Пиленцата лежаха пръснати върху плота и всеки можеше да ги види — осем червени кутийки, с по шест пиленца в кутия. Касиерът й подаде рестото. Порша го пъхна в чантата си, без да си прави труда да вади портмонето.

Телефонът до касата иззвъня и момчето вдигна.

— Здравей, Марк, какво става? Не, трябва да вися до полунощ. Гадост!

Порша грабна кесията от ръцете му и напъха останалите кутийки вътре. Една падна на пода, но тя дори не я погледна.

— Хей, госпожо, няма ли да си вземете касовата бележка?

Тя забърза към улицата. Отново бе заваляло. Притисна кесията до гърдите си и едва не се сблъска с една приятна млада жена, която сигурно все още вярваше в щастливата любов. Дъждът намокри косата й и когато се прибра у дома, цялата трепереше. Захвърли кесията върху масата в трапезарията. Някои от кутийките се изсипаха.

Порша свали палтото си. Едва си поемаше дъх. Трябваше да си свари чаша чай, да пусне музика или да включи телевизора. Но не направи нито едно от тези неща. Вместо това се свлече на стола, начело на масата, и бавно започна да подрежда кутийките в редица.

Седем кутийки. По шест пиленца във всяка.

Ръцете й трепереха, докато разкъсваше целофанените пликчета. Червени късчета от кутийките изпопадаха на пода. Пиленцата се изтърколиха върху масата и заедно с тях като едър сняг се посипа жълта захар.

Най-сетне всички кутийки бяха отворени. Тя захвърли върху килима останките от кутийките и целофанените пликчета. Останаха само великденските пиленца. Докато се взираше в тях, Порша осъзна, че Боди беше прав. През целия й живот я бе ръководил страхът. Толкова се страхуваше да не се провали, че бе забравила да живее.

Започна да яде пиленцата едно по едно.

Строителните ремонти, задръстили трафика в Денвър, окончателно скапаха настроението на Хийт. От шест седмици излизаше с Делейни и се отнасяше с голямо уважение към нея. Все пак това беше бъдещата му съпруга и не искаше тя да си мисли, че търси само секс. В съзнанието му изплува образът на голата Анабел. Той стисна зъби и натисна клаксона на колата под наем. Мислеше за сватовницата само защото се тревожеше за нея. Колкото и да душеше наоколо, не успя да разбере със сигурност дали тя има интимни отношения с Робилард.

Реалната възможност Дийн да се възползва от Анабел го подлудяваше, но той се застави да насочи мислите си само към Делейни, както и трябваше да бъде. По време на двете им последни срещи тя му изпращаше ясни сигнали, че е готова за секс, което означаваше, че вече бе време да предприеме крачка напред, но това не беше толкова просто, колкото изглеждаше. Първо, тя имаше съквартирантки, така че трябваше да я заведе в своята къща, но как можеше да я покани у дома си, преди да е прибрал фитнес оборудването в сутерена? Искаше тя да хареса къщата му, но вече бе разбрал, че избраницата му не е във възторг от модерната архитектура, така че навярно щеше да се наложи да я продаде. Преди два месеца не би се и замислил, но след като бе видял дома си през очите на Анабел, започна да се отнася по различен начин към мястото. Надяваше се да убеди Делейни да промени мнението си.

Показа среден пръст на тъпанаря, който го засече, и се замисли над един по-голям проблем. Не можеше да се отърси от старомодното разбиране, че трябва да предложи брак на тази жена, преди да станат любовници. Тя беше Делейни Лайтфийлд, а не някоя футболна фенка. Вярно, срещаха се едва от шест седмици, но за всички, освен за Боди, беше ясно, че са идеални един за друг, така че защо да чака?

Само че как да й предложи без пръстен?

За кратко му мина през ума мисълта дали да не помоли Анабел да избере подходящ пръстен, но дори и той знаеше, че това би било прекалено. Трафикът съвсем се задръсти. Хийт закъсняваше за срещата си в единайсет. Забарабани нервно с пръсти по волана. Осъзнаваше, че ще е трудно да предложи брак на Делейни, без да спомене думата «любов», но реши, че по-късно ще мисли за това. Засега трябваше да реши какво да прави с пръстена. Тя бе споделяла с него мнението си за диамантите и той подозираше, че неговата философия «колкото по-голям, толкова по-добре» може би нямаше да съответства на изтънчения й аристократичен начин на мислене. Тя би искала някой по-малък камък с фина изработка. Освен това трябваше да внимава и за онези глупости за цветовете, за които толкова се приказваше. Лично на него всички диаманти му се струваха еднакви.

Колите не помръдваха. Хийт отново се замисли. Какво пък, по дяволите? Извади мобилния и набра номера.

Като никога, отговори Анабел вместо гласовата й поща.

Изложи й накратко проблема си, но тя явно беше в неотзивчивите си настроения и толкова силно се разкрещя, че въпреки оглушителните клаксони трябваше да държи телефона по-далеч от ухото си, за да не му спука тъпанчето.

— Искаш от мен да направя какво?

Анабел фучеше из къщата, тряскаше вратите на шкафчетата, изрита кошчето за боклук. Не можеше да повярва, че се бе влюбила в такъв абсолютен идиот. Хийт искаше от нея да избере годежен пръстен за Делейни! Какъв скапан ден! А на всичкото отгоре семейното събиране по случай рождения й ден предстоеше само след две седмици. Бъдещето й изглеждаше съвсем мрачно.

Грабна сакото си и излезе на разходка. Може би слънчевият октомврийски следобед щеше да повдигне духа й. Всъщност би трябвало да е на седмото небе. Господин Броницки и госпожа Валерио бяха решили да се съберат.

— Бихме искали да се оженим — обясниха те на Анабел, — но не можем да си го позволим, затова решихме просто да се съберем и да живеем заедно.

Повод за още по-голяма радост беше вероятната първа женитба, която «Идеалната половинка» щеше да уреди. Джанин и Рей Фийдлър, изглежда, искрено се обичаха.

Анабел бе толкова щастлива за приятелката си, че за пръв път от много дни се усмихна. След като Рей престана да зализва косата си на темето, поведението му се промени и той се оказа много свестен тип. Джанин се боеше, че ще го отблъсне с операцията на гърдата, но за него тя беше най-красивата жена на света.

Сватовницата имаше и други причини да се чувства щастлива. Нещата между Ърни Маркс, срамежливия директор на начално училище, и Уенди, жизнерадостната архитектка, изглежда, се бяха задълбочили. Успя да убеди Мелани да забрави за увлечението си по Джон Нейджър. И благодарение на шумотевицата около историята на Хийт и Делейни, бизнесът й процъфтяваше. Най-сетне имаше достатъчно пари в банката, за да може да си позволи да помисли за нова кола.

Ала вместо това умът й бе зает със звездната двойка. Как може Хийт да е толкова сляп? Противно на някогашното си убеждение, сега Анабел знаеше, че Делейни не е жената, която щеше да го направи щастлив. Тя бе твърде сдържана, твърде възпитана. Прекалено съвършена.

Пръстенът беше в джоба му, но езикът му сякаш бе залепнал за небцето. Това беше глупаво. Никога не губеше самообладание, а ето го сега — целият потънал в пот!

Този следобед бе изпратил секретарката си да купи пръстена, който бе избрал още преди две седмици, веднага след като се върна от Денвър. Двамата с Делейни тъкмо бяха привършили вечеря за петстотин долара в «Чарли Тротър». Осветлението бе приглушено, музиката — тиха, обстановката — идеална. Трябваше само да вземе ръката й и да произнесе вълшебните думи: Ще ми окажеш ли честта да се омъжиш за мен?

Реши да избегне цялата тази неловка част с «обичам те» и да се придържа към конкретни неща. Ще й каже, че е впечатлен от ума й; покорен от външността й. Колко много му харесва да играе голф с нея. Но най-вече му допадат изисканите й маниери, чувството, че го допълва. Ако го притисне за любовта, ще й каже, че е напълно сигурен, че в бъдеще ще я обикне, след като се оженят и поживеят заедно, и той се увери, че бракът им ще е завинаги. Но някак си не вярваше, че тя ще погледне на уверенията му в същата положителна светлина като него, затова по-добре бе да избегне конкретен отговор.

Запита се дали в очите й ще се появят сълзи, когато й даде пръстена? Вероятно не. Тя не беше много емоционална, което бе още едно нейно положително качество. След това ще отидат в дома му и ще отпразнуват годежа в леглото. Ще се постарае да действа бавно. Със сигурност нямаше да я припира, като Анабел.

По дяволите, колко беше забавно с нея.

Забавно, но не и сериозно. Да се люби със сватовницата си, беше вълнуващо, безумно, страстно и жарко преживяване, но не беше нещо важно. Мислеше толкова често за този кратък епизод единствено защото не можеше да го повтори, а забраненият плод, както винаги, е най-желан.

Хийт опипа нервно синята кутийка с подплата от червено кадифе в джоба си. Избраният пръстен не му харесваше много. Диамантът беше само малко повече от един карат, защото Делейни, за разлика от него самия, не обичаше нищо показно. Но Питона нямаше нищо против малко показност, още повече, когато ставаше дума за накита, който ще постави на пръста на бъдещата си съпруга. Ала нали все пак не той щеше да носи проклетия пръстен, така че предпочете да запази мнението за себе си.

Добре… Време бе да започне. Щеше да изрече необходимите фрази, като внимателно избягва опасната тема за любовта, ще й връчи шибания пръстен и ще й предложи. А после ще я заведе у дома си, за да подпечатат сделката.

Завибрира мобилният телефон в джоба му, лежащ до кутийката с пръстена. Анабел строго му бе забранила да говори по телефона, когато е с Делейни, но какво значение имаше? И без това трябваше да свиква, след като ще се женят.

— Чампиън.

Хвърли извинителен поглед на бъдещата си съпруга. Гласът на Анабел прозвуча в слушалката хрипливо, като пробит радиатор.

— Веднага ела тук!

— В момента съм точно по средата на важна среща.

— Не ми пука, дори да си в Антарктида. Домъкни тук жалкия си задник.

Чу някакъв мъжки глас при нея. Или няколко мъжки гласа. Хийт настръхна.

— Всичко наред ли е при теб?

— Звуча ли ти като да съм наред?

— Звучиш ми като бясна фурия.

Но тя вече бе затворила.

Половин час по-късно двамата с избраницата му бързаха по тротоара към верандата пред дома на сватовницата.

— Тя не е истеричка по природа — повтори Делейни. — Трябва да се е случило нещо наистина лошо.

Той вече й бе обяснил, че Анабел беше по-скоро вбесена, отколкото истерична, но самото понятие «вбесен», изглежда, бе чуждо на Делейни, което не предвещаваше нищо добро в бъдеще, особено в онези моменти, когато се налагаше да гледа как «Сокс» губи поредния мач.

— Струва ми се, че има някакъв купон — отбеляза бъдещата му съпруга, като натисна звънеца.

Отвътре долиташе такъв оглушителен шум, че едва ли някой щеше да го чуе, затова Хийт се пресегна през нея и бутна вратата.

Зрелището, разкрило се пред очите им, наистина си го биваше. Шон Палмър и половин дузина от съотборниците му от «Беърс» се бяха разположили удобно в дневната на Анабел, което само по себе си едва ли бе повод за тревога, но през зеещата врата на кухнята той зърна още една компания от играчи, всички от «Чикаго Старс». Очевидно офисът на брачната агенция бе неутрална територия и макар петимата или шестимата играчи от съперничещите си отбори да не общуваха пряко, се гледаха от двата противоположни ъгъла, докато неговата Тинкърбел стоеше по средата под сводестата врата. Хийт много добре разбираше защо беше толкова изнервена. Нито един от двата отбора не бе забравил оспорвания мач от миналата година, когато реферът присъди на «Старс» съмнителна и много дискутирана победа. Той не можеше да си обясни коя част от мозъка й си бе взела отпуск, че да покани в дома си едновременно играчите и от двата отбора.

— Хей, вижте всички, Джери Магуайър* е тук.

[* Герой от едноименния американски филм с Том Круз в главната роля на амбициозен и безскрупулен агент. — Бел.прев.]

Хийт махна с ръка в отговор на поздрава на Шон Палмър. Делейни леко се притисна към него.

— Как така нямаш кабелна телевизия, Анабел? — възнегодува Еди Скинър толкова гръмогласно, че успя да надвика музиката. — Може би имаш на горния етаж?

— Нямам — сряза го младата жена и влезе в дневната. — И веднага си свали огромните крака от възглавниците на дивана ми. — Завъртя се на сто и осемдесет градуса и опря пръст, като дуло на пистолет, в гърдите на Тримейн Ръсел, най-добрия защитник на «Беърс» от последното десетилетие. — Използвай шибаната подложка за чаша, Тримейн!

Хийт не помръдна, само се усмихваше. Сложила ръце на кръста, с развети червени коси и пламтящи, мятащи искри очи, тя му приличаше на раздразнена ръководителка на отряд от бойскаути.