Игра на чужд терен

Ден четиринайсети

На връщане от закуска Настя отново видя в хола Игорьок, който явно наистина бе изгубил битката с рапсодията на Лист и бе дошъл за допълнителен урок.

— Какво, млади гению, от училище ли си избягал? — подкачи го тя.

— Здравейте! — радостно подрипна момчето. — И без това първият час е физическо, а вторият — ботаника. А за третия ще успея да се върна.

— Какво имате третия час? — строго попита Настя.

— Математика. Никога не пропускам математиката.

— А ботаниката значи може?

— Ами — Игор пренебрежително махна с ръка, — ботаниката не е мъжка работа. Пеперудки-цветенца, плодници-тичинки — ужасна скука!

— А математиката е мъжка работа, така ли излиза?

— Разбира се. Математиката, физиката, химията, историята — един истински мъж трябва да знае всичко това.

— Я го виж ти! — Настя приседна във фотьойла до него. — Интересно разсъждаваш. А какво друго трябва да знае и може истинският мъж?

— Трябва да разбира от коли и от оръжие — уверено отговори младият музикант. — Защото има хора, дето не различават волво от мерцедес.

„Например аз — веднага му отговори мислено Настя. — Но за щастие не съм мъж, инак ти щеше да престанеш да ме уважаваш. И аз не мога да отлича беемве от опел…“

— Лошо ли ви е? — Гласът на момчето стигаше до нея сякаш през памук. — Ще повикам някого… Толкова сте бледа!

Тя с усилие завъртя глава и внимателно се изправи на крака.

— Стаята ми е тук. Сега ще си легна и всичко ще мине.

Настя не усещаше пода под краката си, всичко плуваше и се въртеше, тя дълго не можа да улучи ключалката и когато влезе в стаята, рухна на леглото.

В медицината това се нарича „криза на съдовете“.

Не включи телефона и пропусна обаждането на Старков в единайсет без четвърт. Не беше забравила, че той ще се обажда, но нямаше сили да стане. Коварните съдове пак я подведоха в най-отговорния момент.

Като не чу по телефона Настя в уговорения час, Стартов започна да опитва всеки петнайсет минути, докато не усети, че става нещо лошо. Тогава се обади на Шахнович. — Женя, веднага потърси Каменская.

Женя внимателно побутна вратата и се убеди, че е заключена.

Извади дубликат от ключа на стая 513 и влезе. Настя лежеше неподвижно, с бяло като платно лице. Дори нейните много светли очи изглеждаха тъмни на фона на мъртвешки бледата кожа. Женя ненапразно бе прекарал в санаториума почти четири месеца. Като подържа китката на Настя, той без разрешение отвори нощното шкафче и когато видя няколкото ампули амоняк, с удовлетворение разбра, че не е сбъркал диагнозата. В шкафчето намери и неотворен пакет чай.

Амонякът и силният горещ чай, в който Женя щедро сложи шест бучки захар, я ободриха.

— Чувствам се добре — повтаряше тя, — само че съм много слаба, краката не ме държат.

— Къде е телефонът?

— В сака, под леглото.

Шахнович включи апарата и набра номера на Старков. Размениха си няколко думи, после той даде слушалката на Настя.

— Анатолий Владимирович — като се задъхваше леко от слабост, каза тя, — разбрах. Всичко сме вършили неправилно. По-точно, аз съм сбъркала. Обърках и вас. Трябва да се проверят още две неща. За едното ще се погрижа аз, а второто ще трябва да проверите вие. Довечера ще ви кажа кой е Макаров.

Женя за пръв път в живота си разбра какво означават думите „да умреш на поста си“.

Преди да изпрати на Каменская отчета за резултатите от изпълнението на последната й молба, Старков показа списъка на Едуард Петрович.

— Нищо не разбирам. — Денисов сви рамене и след като два пъти препрочете листа, го остави на бюрото. — За какво й е това?

— Обаче забавно списъче, нали? — замислено отвърна Старков. — И досега не мога да разбера защо вас ви няма в него. Точно там ви е мястото, не намирате ли?

— Не намирам — рязко го пресече Денисов. — И тук съм си добре. Живея, както ми е удобно, а не така, както ме задължава положението ми. Изпрати списъка в санаториума. Това момиче знае какво върши.

Привечер Настя съвсем се оправи. Женя изпрати при нея медицинска сестра, която й би инжекция, след два часа — още една и тържествено обеща до утре нищо да не казва на лекаря Михаил Петрович.

Настя грижливо се гримира и преобрази лицето си до неузнаваемост: върху него, като върху чист лист, тя можеше да нарисува каквото си пожелае — от невинен ангел до жена вамп. Дълго и придирчиво си избира дрехи, накрая се спря на тесните черни панталони и черното поло, за да изпъкне разпуснатата й дълга светла коса. Не беше си взела украшения, за което в този момент искрено съжали: тънката сребърна верижка щеше да е много на място върху матовата черна повърхност на полото. „Карай да върви, ще изляза, както съм“ — реши тя и леко докосна шията и косата си с дебелата стъклена запушалка на флакона „Клима“.

Не беше сигурна, че ще намери Дамир веднага, но се надяваше да има късмет. В живота трябваше да работи закон за равновесието: щом допусна толкова грешки и недомислия, не може на всичко отгоре да няма и късмет. Това ще бъде просто несправедливо.

И наистина й провървя, макар и не веднага. Дамир го нямаше в апартамента, но тя го намери в бара. Исмаилов пиеше коняк, но очевидно беше започнал това мероприятие току-що, защото не беше пиян. Е, Настася, напред, ще вземем походката назаем от една актриса, гласа — от друга, усмивката — от трета. Истинската Настя Каменская днес няма работа тук, тя остана в стая 513.

— Здравей, мили.

Тя леко целуна Дамир по бузата и седна срещу него. Той дълго мълчаливо се взира в лицето й, подпрял брадичката си с длани, сякаш обмисляше нещо.

— Значи съм бил прав — каза най-сетне.

— За какво си бил прав?

— Че си преструвана. Отдавна го подозирах. Горкичката грозничка стара мома! И през цялото това време тайно си ми се подигравала, нали?

— Да. Ти нищо не разбираш от жени, Дамир. Доверяваш се само на очите си, но това е разбираемо — нали си кинорежисьор. За теб е важна зрителната картина. Не ми се сърди.

— Но какво е станало с тебе? За толкова дни за пръв път сама идваш при мен, по-рано аз тичах подире ти и те придумвах като последен глупак. Променила си отношението си към мен, така ли?

— Не е там работата. Имах неприятности, прекрасно го знаеш. Сега те благополучно се изпариха. Затова дойдох при теб.

— Защо? Искаш да отидем в моя апартамент ли?

— Не. Искам да те помоля да ми посвириш.

— Какво?

От изненада Дамир несръчно замахна с ръката, в която държеше чашката, няколко капки коняк се плиснаха на масата.

— Искам да ми посвириш — повтори Настя. — Нали си музикант, композитор. Видях филма ти и чух музиката ти към него, тя ми харесва. В киносалона има роял. Защо не ми доставиш това удоволствие?

— Така де, защо пък не? — позасмя се той малко горчиво. — За нищо друго не ставам освен за свирач, акомпаниращ на твоите преживявания. Поне преживяванията ти истински ли са или и те са чиста преструвка?

— Истински са, можеш да бъдеш сигурен.

Мълчаливо, като чужди хора, те стигнаха до киносалона. Дамир се качи на сцената, отвори рояла, повъртя столчето, което след урока на Игорьок беше твърде високо, взе няколко акорда, за да провери настройката. Настя си избра място на първия ред, по-близо до рояла.

— И какво да ти изсвиря, фалшива моя Анастасия? — насмешливо попита той. — Нещо от популярната класика? Или предпочиташ джаз?

— Някаква импровизация. Можеш ли?

— Мога. Аз всичко мога. Свирач за всичко. На каква тема ще обичате?

— Изсвири мен. Как отначало бях смачкана, наплашена, защото имах неприятности и не знаех как ще свърши всичко това. И как после дойде облекчението и аз се преобразих, станах свободна и спокойна.

— На вашите услуги, госпожо.

Дамир засвири, а Настя се заслуша. Не така, както слушат музиката истинските меломани, не така, както обикновено слушаше самата тя, потапяйки се в звуците и позволявайки им да я водят подире си. Тя слушаше музиката на Дамир като аналитик, съпоставяше я с онази, която вече бе слушала и във филма, и на касетата, взета от малкия Влад. И изпитваше едновременно радост и болка, защото нейната догадка се потвърждаваше и тази догадка беше наистина ужасна. Всички разноцветни и различни по големина пръстенчета, разхвърляни по пода в хаотичен безпорядък, безпогрешно се нанизаха на пръчката като в онази детска игра — пирамидката, и я запълниха почти до върха. Значи правилно беше избрала пръчката.

Дамир завърши музикалната фраза и свали ръцете си от клавиатурата.

— Стига ли толкова?

— Стига, благодаря ти.

Настя стана и без да продума, тръгна по пътеката покрай редиците столове към изхода от салона. Нито веднъж не се обърна и така и не разбра какво беше лицето на Дамир, докато той гледаше подире й. И много би се изненадала, ако някой й кажеше, че в очите му е имало тъга.

Днес Анатолий Владимирович трябваше да се обади в девет вечерта. Дотогава Настя вече беше получила от предвидливия Шахнович нов списък, много по-кратък от предишния. Тя го прегледа и нещо болезнено я прониза в гърдите. Още едно пръстенче се наниза на пръчката и се вписа в общата конструкция.

— Проверете, моля, номер осемнайсети от списъка — помоли тя Старков.

В слушалката се чу шумолене на хартия — той прелистваше копието пред себе си.

— Осемнайсети ли, добре ли чух? — В гласа му прозвуча неподправено изумление.

— Осемнайсети — твърдо каза Настя. — Онова, което търсим, трябва да се намира там.

— Добре. Кога си лягате?

— Ще чакам да ми се обадите.

— Тогава заключете вратата и не изключвайте телефона.

След като даде необходимите разпореждания, Старков се обади на Денисов.

— Струва ми се, че тя е полудяла — спокойно съобщи той. — Може да се предполага какво ли не, само не и това. Дадох указание на моите хора да проверят, но си е чисто губене на време.

— Всичко е възможно — неопределено отвърна Едуард Петрович. — Тя преживя няколко тежки дни. Съгласете се, не й беше лесно да реши относно нашето предложение, а и за отношението си към Исмаилов. Мисля, че все пак са били близки, просто тя го крие. А и убийството на момичето — Разбира се, Каменская не е полудяла, но може нещо да се е размътило в главата й. Какво пък, ще видим!

— Ами ако излезе истина?

— Ще видим — повтори Денисов. — Нека не гадаем предварително.

След два часа и половина при Старков дойдоха помощниците му, които бяха проверявали „номер осемнайсети“. Преди още да кажат нещо, Анатолий Владимирович разбра всичко по физиономиите им. Докато слушаше доклада им, той се вледеняваше вътрешно. Такова нещо не би могъл да предположи дори в най-смелите си догадки.

— А също намерихме ето това, в стаята, където стои апаратурата, беше паднало зад дивана.

Старков въртеше в ръцете си гребенче за коса, изящно, сребърно, с малка розичка от люляков китайски бисер. Той знаеше чие е гребенчето. И какво да прави сега с всичко това? Господарят няма да го преживее…

Лампичката на слушалката светна в дванайсет и нещо през нощта. Настя моментално я вдигна, място не си беше намирала, докато бе очаквала обаждането, и не беше откъсвала поглед от телефона.

— Права излязохте. — Гласът на Старков звучеше малко глухо и неуверено. — Но има едно обстоятелство… Бих искал да се посъветвам с вас. Как можем да го направим?

— Не знам…

Настя изведнъж се обърка. Тя внезапно разбра, че подсъзнателно е очаквала да чуе съвсем друго. Логиката й бе повтаряла и диктувала едно, но емоциите се бяха съпротивлявали, бяха жадували за опровержение. Колко жалко!

— Не може ли да се отложи за утре?

— Не е желателно. Сутринта ви очаква Денисов. Дотогава трябва да знам какво да му кажа.

— Добре — въздъхна тя, — пратете кола.

— След десет минути пред главния вход. Номерът на колата е 57-83.