Игра на чужд терен

Дни първи и втори

„Аз съм морален изрод, лишен от нормални човешки чувства“ — обречено си мислеше Настя Каменская, докато добросъвестно извървяваше по бягащата пътечка предписаните от лекаря километри. За пръв път в живота си се бе озовала в санаториум и бе решила да укрепи здравето си „от А до Я“, още повече че условията в „Долината“ бяха повече от разкошни.

Разбира се, тя никога не би попаднала в този престижен санаториум, ако бе организирала отпуската си самостоятелно. В най-добрия случай като на служителка в Московското управление на вътрешните работи щяха да й предложат карта за ведомствената станция без басейн и с периодично спиране на топлата вода.

Понеже беше равнодушна към природата, Настя прекарваше отпуските си вкъщи, в Москва, и правеше преводи от английски или френски. Това й позволяваше, от една страна, да позакрепи материалното си положение, а, от друга — да поддържа езиковите си знания. Тази година по график отпуската й беше през август, но началникът на отдела — Виктор Алексеевич Гордеев, обичливо прекоросан от подчинените си Житената питка, помоли Настя да направи размяна с един служител, чиято съпруга бе починала скоропостижно.

— Нали знаеш, Анастасия, отпуската му трябва, когато дъщеря му е във ваканция. А за тебе няма значение през август ли ще е или през октомври, и без това си стоиш в Москва. Я слушай, искаш ли да те уредя в един хубав санаториум?

— Искам — неочаквано за самата себе си каза Настя. Здравните й проблеми бяха цял букет, но тя никога не се бе занимавала сериозно с тях.

Тъстът на Гордеев, професор Воронцов, управляваше голям кардиологичен център и с негова помощ Виктор Алексеевич изпрати Настя в „Долината“. Наистина беше много хубав санаториум, навремето подведомствен на Четвърто управление на Министерството на здравеопазването и по абсолютно неясни причини — недокоснат от немарата в епохата на реформите. Цената на картата обаче беше такава, че Настя се оказа притисната от нови проблеми. Дупката в бюджета й можеше да се запълни, ако се захванеше с някой превод и поработеше здравата през отпуската. Но за тази работа трябваше да се натовари с речници и с портативната пишеща машина, а освен това да намери възможност да получи самостоятелна стая. Дори при минимум багаж сакът с речниците и машината щеше да тежи толкова, че Настя като нищо щеше да прекара отпуската в хоризонтално положение: след едно лошо падане при поледица тя изобщо не можеше да вдигне нещо тежко, без после да я измъчват болки в гърба.

— Я по-спокойно, Анастасия — намигна й Житената питка, когато тя сподели колебанията си с него. — Сега ще звъннем на началника на тамошното управление и ще го помолим да организира всичко тип-топ.

Виктор Алексеевич поразлисти телефонния указател и започна да върти шайбата.

— Сергей Михайлович ли е? Здрасти, тук е Гордеев от Москва. Забрави ли ме вече?

Настя не се надяваше много-много на помощ от местната милиция, понеже разбираше, че подобни молби винаги са обременителни и откъсват хората от работата им.

Тя внимателно наблюдаваше началника и се опитваше по интонацията и израза на лицето му да отгатне репликите на невидимия Сергей Михайлович.

— Идва при вас в „Долината“ да си лекува гърба. Не може да вдига тежко, трябва да й помогнете.

— Ама моля ви се, няма проблеми.

— И освен това, Сергей Михайлович, ако може да й уредите самостоятелна стая. Колегата иска да поработи.

— Нещо служебно ли?

— Не, не, дума да не става, как може без твое знание.

Творческа работа.

— Знаем я ние тая творческа работа. Добре, ще измислим нещо. С пиячката как е? Обича ли да лови рибка? Или нещо… лов?

— Сергей Михайлович, става дума за млада жена…

По червенината, мигновено заляла лицето и плешивото теме на Житената питка, Настя разбра какви думи чува той в този миг. Ами да, реакцията на събеседника му е естествена, той не иска да хаби усилия и време — и своите, и на подчинените си, за уреждане на нечия любовница в санаториума. Че каква друга може да е тая жена, за която ходатайства началникът на Московския криминален отдел, разбира се, ако не му е роднина? Каква ще е, ако не любовница на някой от приятелите му, а може би и негова? Тъй де, няма да е служителка. Смешни истории!

— Пак с твоите шегички, Сергей Михайлович — продума с дървен глас Гордеев. — Та значи аз ще ти звънна веднага щом тя си купи билета. Разбрахме се, нали?

Когато Настя купи билета за влака, Виктор Алексеевич още веднъж се обади в Града, не намери своя познат и предаде съобщението чрез дежурните. Настя и за миг не се съмняваше, че никой няма да я посрещне. Така и стана.

Пребледняла от болка, едва тътрейки нозе, стигна до регистратурата на санаториума. Дежурната администраторка беше самата любезност, но когато стана дума за самостоятелна стая, категорично й отказа.

— Самостоятелните стаи са малко, даваме ги само на инвалиди, на ветерани от войната, на афганци. За съжаление с нищо не мога да ви помогна.

— Кажете ми дали и тук не може да се купи карта? — попита Настя, която вече беше готова на всичко, само и само най-сетне да полегне.

— Разбира се. — Администраторката бързо измери Настя с поглед и веднага извърна очи, заби ги в регистрационната книга.

„Ясно“ — помисли си Настя, а на глас каза:

— Продайте ми още една карта, ще взема стая с две легла. Може ли да направим така?

— Разбира се — малко напрегнато, както се стори на Настя, сви рамене администраторката и отвори касата, поставена върху бюрото й.

Настя мълчаливо извади пари и ги сложи върху отворената регистрационна книга.

— Не е нужно да попълвате карта — тихо каза тя. — Само отбележете в книгата да не настаняват никого при мен.

Щом влезе в стаята, тя се просна, облечена, на леглото и беззвучно заплака. Гърбът я болеше непоносимо, останаха й съвсем малко пари. А на всичко отгоре, кой знае защо, чувстваше се унизена.

Администраторката честно си отработи получения подкуп. Беше забелязала болнавата бледност на Настя и само след половин час в стаята дойде лекар. Той моментално видя и големия сак, захвърлен насред стаята, и зачервените от сълзи очи, и обезболяващите хапчета на нощното шкафче.

— Вие акъл имате ли? — укорително забъбри той, докато мереше пулса и разглеждаше синкавите ръце на Настя. — Защо мъкнете такива тежести, като знаете, че сте болна? Кръвоносните ви съдове са отвратителни. Пушите ли?

— Да.

— Отдавна ли? Много ли?

— Отдавна. Много.

— Пиете ли?

— Не. Само вермут, и то рядко.

— Как се казвате?

— Анастасия. Може да ми казвате просто Настя.

— Аз съм Михаил Петрович. Приятно ми е да се запознаем. Та тъй, Настя, хайде да решим какво ще лекуваме на първо място: гърба или кръвоносните съдове?

— Не може ли и двете едновременно?

— Няма как. — Той поклати побеляващата си глава. — За гърба ви трябват кал, масажи, натоварвания, предимно ходене и специална гимнастика в басейна. Всичко това трябва да отнема около пет часа на ден, ако се прави, както е редно. А вие, доколкото разбирам, смятате и да работите? — Той кимна към машината. — За лекуване на съдовете не остава време. Така че избирайте.

— Ще лекуваме гърба — твърдо отговори Настя.

Обслужването в санаториума наистина беше „на ниво“: тук се съобразяваха със състоянието на Каменская и всички необходими процедури, без които лечението не можеше да започне, се правеха в хотелската й стая (кой знае защо, в „Долината“ не беше прието стаите да се наричат „болнични“). Дойде една медицинска сестра и й взе кръв за анализ, после направиха на Настя електрокардиограма. След около два часа, когато резултатите бяха готови, дотърча — весела и засмяна — млада невропатоложка, поахка относно „чудовищно занемарените“ й кръвоносни съдове и й изписа хапчета. След нея дойде възрастен терапевт, а последен, преди вечеря, я посети лекуващият лекар Михаил Петрович, направи всичките си предписания и подробно инструктира Настя. На излизане каза:

— Днес си почивайте, ще ви донесат вечерята в стаята. Преди лягане ще дойде сестра и ще ви бие обезболяваща инжекция. Ако на сутринта можете да станете, веднага след закуска идете при басейна, инструкторката по гимнастика се казва Катя, кажете й, че съм предписал комплекс упражнения номер четири. Ще ги правите най-малко два часа, ясно? Написал съм всичко в санаторната ви книжка.

И ето че на другия ден, след като се упражнява определеното време в басейна, Настя добросъвестно тръгна да извървява лечебните километри, като се опитваше поне що-годе да подреди мислите си. Чувстваше нужда да си отговори на три въпроса.

Първи въпрос: окончателно ли са се разкъсали отношенията между майка й, Надежда Ростиславовна, и съпруга й, втория баща на Настя? И какво е отношението на самата Настя към това? Вечерта преди Настя да замине за санаториума, майка й се обади от Швеция, където работеше вече две години, поканена от един от големите университети там, и каза, че са й продължили договора за още една година и тя се е съгласила. Изглежда, майка й не тъгуваше особено за мъжа си и дъщеря си. Но и вторият й баща, Леонид Петрович, прие това съобщение с доброжелателно спокойствие, явно вече беше свикнал, че, кажи-речи, няма жена. Младолик, строен, красив, той не си слагаше на сърце „сламеното вдовство“ и Настя знаеше това. Най-много я изумяваше собственото й отношение към ситуацията: майка й още година (най-малко, а може и повече, ако отново й предложат работа) ще бъде далеч от къщи, вторият й баща си живее личния живот, както си знае, а на нея, на Настя, й е безразлично, сякаш така и трябва да бъде, сякаш всичко е нормално. Тя не тъгува за майка си. Вторият й баща се оправя и без съпруга. Семейството се е разпаднало. А тя не изпитва болка от това. Защо? Нима е напълно лишена от роднински чувства? Нима е толкова коравосърдечна?

Втори въпрос: защо самата тя, Настя, не се омъжва? Настя определено знаеше, че не иска да се омъжва. Но защо? Льошка е готов да се ожени за нея при първо поискване, връзката им съществува повече от десет години, но живеят отделно и на нея й е добре така. Защо? Ами че това е противоестествено.

И най-сетне, трети въпрос. Вчера тя даде подкуп. Да, да, нека наричаме нещата с истинските им имена, тя извърши противозаконно наказуемо деяние. И какво? Срамува ли се от това? Ни най-малко. Само дето й е гадно на душата. Тя, Анастасия Каменская, старши пълномощник от Управлението на вътрешните работи, юристка с висше образование, майор от милицията, ни най-малко не се срамува от себе си. Какво й става, за бога?

„Аз съм морален изрод — тъжно си мислеше Настя, мерейки с крачки бягащата пътечка, — аз съм чудовище, нормалните човешки чувства са ми чужди.“

В Града, където се намираше санаториумът „Долината“, царяха мир, спокойствие и ред. Частното предприемачество процъфтяваше, цените в магазините бяха умерени, на общия фон на Русия престъпността изглеждаше смешно ниска. Транспортът се движеше по график, пътищата бяха добре поддържани, кметът на Града даваше на населението обещания и ги изпълняваше. А цялата тази благодат беше осигурена от един твърде могъщ човек — Едуард Петрович Денисов.

Едуард Петрович отдавна беше разбрал, че за бизнеса е нужна стабилност — ако не на икономиката, поне на властта. И бе насочил своите усилия, първо, да направи градската администрация устойчива и несменяема, и второ, криминалната структура да стане единна и напълно контролируема.

Денисов умееше да чака. Присмиваше се над онези, които след като похарчеха рубла, получаваха на следващия ден хиляда процента печалба, защото знаеше, че след два дена ситуацията ще се промени, печалбата ще се изяде и изпие, а нова вече няма да има. Той беше готов да харчи пари, като ги влага в осигуряването на стабилност, без да печели нищо на първо време, защото беше сигурен, че после редовно ще получава своите дивиденти.

Като помагаше на Градските власти да печелят уважение сред гражданите, същевременно Денисов водеше жестока борба срещу престъпните групировки, които се опитваха да си поделят Града на сфери на влияние. От едни се откупваше, с други се договаряше, трети предаваше на милицията, а някои безпощадно унищожаваше. Докато накрая стана пълновластен господар на Града. След това Едуард Петрович покани на гости в дома си няколко най-умни и чевръсти аферисти, които притежаваха солидни незаконно спечелени капитали.

— Приятели мои — тихо подзе Денисов, топлейки в дланите си чашката коняк, — ако нямате предвид нещо по-добро, предлагам ви да се преместите в Града, който в момента е напълно удобен за разгръщане на бизнес. Позициите на градската администрация са съвсем стабилни и тя ще ни подкрепя изцяло. Населението обича своята власт и каквито и катаклизми да се случат, изборните длъжности ще бъдат заети от същите хора или пък от техни двойници. Съответно пак те ще осигурят подходящи кандидатури и за другите постове. Предупреждавам: предлагам ви да се занимавате само с чисти икономически операции. Никаква мръсотия, никакви престъпления, контрабанда, наркотици, антиквариат. Правоохранителните органи сега са наши. Но ако, не дай боже, се случи нещо, утре тук ще довтасат хора от Министерството на вътрешните работи. Кой знае какво може да изровят. А аз далеч не съм сигурен, че ще имам влияние при назначаването на нови ръководители на милицията, прокуратурата и съда, ако днешните бъдат свалени. Положил съм много усилия, за да формирам стабилна власт в Града и на никого няма да позволя да я постави под заплаха. Във всичко останало имате пълна свобода на действие, но без конкуренция. Защото конкуренцията е борба, а борбата означава силови методи, включително криминални, което, както вече споменах, е недопустимо. Мога да си го позволя само аз, и то в ограничени рамки, пак за ваше добро. С онези, които са готови да приемат поканата ми, трябва да се договорим първо тук, около тази маса. И честно да спазваме спогодбата си.

— М-м-м, а каква ще бъде вашата роля, Едуард Петрович? — попита шишкавият Ахтамзян, като си оправяше очилата. — Избрали ли сте си сфера?

— Не — усмихна се Денисов, отпивайки малки глътки от коняка си. — Аз не участвам в делбата. Осигурявам ви безопасни условия за съществуване, а в замяна на това вие издържате мен и апарата ми.

— А ако никой от нас не се съгласи? — не мирясваше Ахтамзян. — Какво ще правите тогава?

Денисов знаеше, че Ахтамзян иска да разбере коя сфера на дейност в Града обещава най-големи печалби. Засмя се под мустак.

— Нищо. Просто ще поканя други хора. При същите условия.

Оттогава минаха почти три години. Денисов съвсем се отдръпна от предприемаческата си дейност и се зае изключително, както се изразяваше, с поддържане на реда в жизненото пространство. Едно от неговите категорични изисквания към подопечните му беше да участват в благотворителна дейност, на която той гледаше като на ефективно средство за укрепване на любовта на гражданите към бащите на Града. Отначало това не бе посрещнато с ентусиазъм. Ала времето минаваше и бизнесмените се убеждаваха в правотата на командира си.

Най-сложно беше да се защити Градът от нашествията на външни натрапници, които играеха по собствени правила. Успешното развитие на предприемачеството, високите и стабилни доходи правеха Града много привлекателен за различни групировки, както и на вълци единаци. Едни се стремяха да се включат в подялбата на вече изпечената баница, други смятаха да заработят самостоятелно, трети — просто да пооскубят преуспелите предприемачи чрез банален рекет. Денисов имаше собствено разузнаване и контраразузнаване. Разузнаването следеше дали членовете на организацията спазват установените правила. Контраразузнаването се бореше с натрапниците.

Преди няколко месеца Денисов усети, че става нещо нередно. Не би могъл да каже какво точно не му харесва. Просто го подушваше и толкоз. Една сутрин се събуди и си каза: „В Града става нещо.“ Няколко дена анализира усещанията си, не стигна до никакъв извод и повика началниците на разузнаването и на контраразузнаването.

— Нямам никакви сведения, никаква точна информация. Само отделни факти. Някакви странни разговори в средите на градските проститутки, че видите ли, на едни им вървяло повече, отколкото на други. В какво им върви? През последната година на три пъти в Града са идвали малки групи хора със собствени автомобили и след един ден са си заминавали. Кои са те? При кого идват? С каква цел? Не са се свързвали с никого от нашия екип. А щом не са се свързвали, значи сме изтървали нещо, а някой от нашите играе нечестна игра. Има и друго. Моята внучка Вера. Ходих в училището, разговарях с учителите. Знаете ли какво ми казаха? Че напоследък Вера се учела много по-добре. Чувате ли? По-добре, а не по-зле, както бях очаквал, като се има предвид пубертетната й възраст и факта, че тя явно изобщо не слуша родителите си. Най-много я хвали учителката по руски език и литература. Между другото тя се съгласи с мен, че с момичето става нещо. Каквато и да била темата на съчинението, тя все насочвала разсъжденията си към насладата и цената, която трябва да се плаща за нея. И това на четиринайсет години.

— Наркотици? — вдигна глава ниският пълничък Старков, ръководителят на разузнаването.

— Възможно е. Много е възможно. Може би всички факти, които ви споменах, изобщо не са свързани помежду си. Може би в Града няма никакви наркотици. Но така или иначе аз искам да знам какво става.

Първите сведения се получиха след две седмици. Оказа се, че градските проститутки, на които им „провървяло“, си намерили някаква лека и добре платена работа в чужбина и напуснали Града. Къде — никой не знаеше. Хората с автомобилите идвали в санаториума „Долината“, където наемали за по ден-два двуетажни бунгала, напарвали се в сауната, пиели водка и благополучно си заминавали. Странен обаче беше фактът, че тези хора очевидно пристигали макар и едновременно, но не и заедно. Били от различни градове и никой от тях не познавал другите. Момчето, което ги обслужвало в сауната, нито веднъж не било чувало те да се обръщат един към друг по име или на „ти“. Колкото до внучката на Денисов — Верочка, тя просто била влюбена. Направо била луда по някакъв студент от педагогическия институт, който отработвал практиката си в тяхното училище и преподавал химия и биология. Източниците на информация твърдели, че студентът се държал прилично и не престъпвал рамките на морала.

Но това не успокои Денисов. Той се срещна със специалист психолог и потърси съвет от него.

— Възможно ли е съвременно четиринайсетгодишно момиче да смята любовта за грях, който трябва да се изкупва? — попита направо Едуард Петрович, който не обичаше заобикалките.

— Възможно е, разбира се, ако е възпитавано неправилно.

— Какво значи „неправилно“?

Психологът подробно обясни на Денисов какво има предвид. Разбра се, че синът на Едуард Петрович и съпругата му са съвършено нормални хора, възпитавали са дъщеря си правилно и в семейството никога не са ставали ексцеси, които биха могли да причинят такова изкривяване на психиката.

— Мога да ви предложа едно обяснение, ако ми обещаете да не крещите: „Не може да бъде, как смеете!“

— Обещавам.

— Моето обяснение е: нетрадиционен секс, сексуални извращения.

— Абе вие луд ли сте?! — възмути се Едуард Петрович. — Ако можехте да я видите… Крехка, нежна, косиците й светлоруси като лен, муцунката й детинска. На четиринайсет години изглежда едва-едва на дванайсет. Вера е абсолютно невинно създание, младенец. Ако бяхте заподозрели наркотици, бих могъл да се съглася. В края на краищата първия път може да са й пробутали отровата с измама или дори насила, а после тя просто да се е превърнала в безволна робиня. Това е ужасно, но поне е обяснимо. А другото, за което вие говорите, се прави съзнателно и доброволно. Не, това е напълно изключено, това просто не може да бъде!

— Обещахте ми нещо — укорително му напомни психологът.

— Извинете — Благодаря за консултацията, Ето ви хонорара. — Едуард Петрович сложи на бюрото плика и си тръгна.

Денисов остана крайно недоволен от посещението при лекаря. На връщане към къщи си мислеше, че още на следващия Съвет трябва да постави въпроса за учредяване на специална стипендия за студенти по психология в университета на Града. Сегашното ниво на подготовка на специалистите Едуард Петрович оцени като крайно ниско.

Скоро се случи първото тревожно събитие. В градската болница със строшен в основата череп бе докаран Василий Грушин, който по поръчение на началника на контраразузнаването Старков бе разследвал подробностите за вечеринките в бунгалата на санаториума. Грушин беше в крайно тежко състояние, след операцията остана в безсъзнание. Когато се свести за няколко минути, до него беше само медицинската сестра.

— Запишете… телефона… — с усилие мърдайки устни, прошепна Грушин. — Кажете… името е Макаров… Обадете се…

— Не се тревожете, ще се обадя — гальовно му обеща сестричката и хукна да търси лекаря. След десет минути Грушин почина.

— Как мислите, да се обадя ли? — попита сестрата, като въртеше в ръка листчето с телефонния номер.

— Както искате — сви рамене доктор Вдовенко. — Виж, аз непременно бих се обадил в милицията. Криминална травма, нали разбирате? Или кажете на следователя, той вчера цял ден седя тук, чакаше Грушин да се свести. Днес пак ще дойде.

— Добре — въздъхна момичето и се пресегна към телефона.

— Какво става в Града? — ядосано питаше Денисов човека, който седеше пред него. — Вас питам, каква е тази организация, дето си позволява да убива хората ми? Щом са се решили на това, значи Грушин е докопал нещо много важно. Какви са тия сериозни работи, дето се вършат наоколо и ние нищо не знаем за тях? Как можете да ми обясните това?

— Не сме богове, Едуард Петрович — спокойно отговори събеседникът му. — Ако знаехме всичко за всички, проблемът борба срещу престъпността нямаше да съществува. Всъщност какво толкова сте се развълнували? Не ви е първица да губите хора.

— Но винаги съм знаел за какво ги губя и кой е виновен, дори когато вие не го знаехте. А сега не контролирам ситуацията и това много ме безпокои. Доколкото разбирам, няма никакви шансове да разкрием това убийство?

— Минимални — потвърди събеседникът му и разпери ръце.

— Така си е — покрусено се съгласи Денисов. — Името Макаров не е признак, по който можете да търсите. Все едно че е Иванов или Сидоров. Ако вземете да разработвате всички Макарови в Града, времето няма да ви стигне. Още повече че той, като се имат предвид посещенията от други градове, може да се окаже външен човек. Какво можете да ми предложите?

— Само едно. Да изпратим човек в „Долината“. Да поостане там, може да научи кой е този Макаров.

— Имате ли подходящ човек?

— Май се шегувате? Хората ми се броят на пръсти. За седмица-две мога да отделя човек, но не и за повече. И без това няма кой да върши работата.

— Добре, ще пратя мой човек.

— Между другото, щом и тъй, и тъй се видяхме днес, я да направим равносметката за петте месеца. Като се има предвид средното ниво на разкриваемост на престъпленията, можем да си позволим не повече от десет неразкрити убийства на година. Половината оставяме за селските райони и за непредвидени случаи. Вашият резерв е пет броя. Но това е максимумът, и то вече на границата на риска. Като сложим в сметката убийството на Грушин, остават четири.

— Добре, разбираме се за три — кимна Денисов. — Сега е юли. Значи до края на годината на мое разположение остават два случая. Единия, ако не сте забравили, го използвах през февруари.

— Не съм забравил.

На другия ден Едуард Петрович Денисов лично посети главния лекар на санаториума „Долината“.

Настя Каменская вдигна глава от клавиатурата, наметна си якето, взе една цигара и излезе на балкона. Балконът беше общ за две стаи: тази на Настя, с двете легла, и съседната — самостоятелна. Почти веднага балконската врата на самостоятелната стая се отвори, на прага застана пълна възрастна жена, подпряна на бастун.

— Здравейте — приветливо се усмихна тя, — ще бъдем съседки. Казвам се Регина Аркадиевна.

— Много ми е приятно. Анастасия — представи се Настя и стисна протегнатата ръка.

Старицата зиморничаво потрепери.

— Чувам, че постоянно тракате на машината. Работите нещо май?

— Ъхъ — промърмори Настя.

— Когато решите да си починете, отбивайте се на чаша чай. Имам чудесен английски чай. Ще се отбиете ли?

— Благодаря, непременно.

Настя се върна към детективската повест от Ед Макбейн, твърдо решила да не ходи да пие чай при Регина Аркадиевна. Повестта, която превеждаше, не беше голяма, само 170 страници. Ако си поставеше за цел да свърши цялата работа, докато беше в санаториума, нормата й трябваше да бъде 9 страници на ден. Настя превеждаше бързо, тези девет страници ги правеше спокойно следобед, след всички процедури. Можеше дори да намали нормата, като имаше предвид, че след връщането си от санаториума в Москва щеше да разполага с още тринайсет дена отпуска. Решението да не ходи на гости у съседката не беше свързано с нежеланието й да къса от времето си за работа. Честно казано, Настя се страхуваше да не би възрастната жена да се окаже натрапчива и да се превърне в тежко бреме за нея. „Каква мерзост — помисли си тя, докато слагаше в машината чист лист, — дори не изпитвам състрадание към старостта. Не, у мен определено се е загнездил някакъв морален дефект.“

Увлечена в работата, Настя не отиде на вечеря — Макбейн описваше много завладяващо перипетиите на конфликта между детектива Стийв Карела и младия му партньор Бърт Клинг. Към десет вечерта се усети гладна, остави превода и включи бързоварчето. На вратата се почука. Влезе съседката, носеше ярка кутия.

— Останахте без вечеря, правите си почивка и сте решили да пийнете чай. Или кафе. Нали не греша?

— Ни най-малко — усмихна се Настя. — Ще ми правите ли компания?

— Разбира се. — Регина Александровна тежко се отпусна на стола и подпря бастуна до стената. — Дори донесох бисквити, като разчитах да получа чашка кафе. Но имайте предвид, мила, че идвам при вас за пръв и последен път.

— Защо така?

— Защото вие сте млада, Настенка, и освен това сте зает човек. Моите посещения може да ви дразнят, а аз не обичам да ме търпят от учтивост. Изчервихте се, а? Значи съм права. Затова днес ще се запознаем, а по-нататък, ако поискате, вие ще идвате при мен.

Настя наля в чашите врялата вода и погледна старицата право в очите. Очевидно с нея можеше да се държи без реверанси.

— Вие сте много проницателна, Регина Аркадиевна — спокойно каза тя.

— Ама разбира се, чедо, просто съм достатъчно стара. Между другото какво работите? Виждам речници наоколо. Преводачка ли сте?

— Да — без колебание излъга Настя. В края на краищата беше глупаво да се разбъбря за работата си в милицията, а по ниво на квалификация изобщо не отстъпваше на професионалните преводачи.

— От какъв език?

— Английски, френски, испански, италиански, португалски.

— Охо! — изненада се Регина Аркадиевна. — Та вие сте истински полиглот. Как успяхте? В чужбина ли сте израснали?

— Ами, нищо подобно. Прекарала съм целия си живот в Москва. Всъщност не е толкова трудно. Необходимо е много добре да овладееш един език, а после става все по-лесно. Честна дума.

Настя не лъжеше. Наистина знаеше добре и петте езика. Майка й, професор Каменская, беше изтъкнат специалист по разработване на програми за компютърно обучение по чужди езици. В семейството усвояването на нов език беше нещо толкова естествено и повседневно, като четенето на книги, почистването на жилището и готвенето. Настя владееше френски, откак бе проговорила. После, когато стана на около седем години, дойде редът на италианския, след което усвои испанския и португалския много лесно, като на шега. Надежда Ростиславовна остави английския на грижите на училището, понеже го намираше най-лесен (заради липсата на род на съществителните и минималното спрежение на глаголите). „Най-важното е — втълпяваше тя на дъщеря си — да се научиш автоматично да употребяваш членовете и да използваш глаголите „съм“ и „имам“. Това е основната разлика между него и руския. Всичко останало е въпрос на техника и зубрене.“

Майка и успя не само да развие способностите на Настя да учи чужди езици, но и да пробуди у нея жив интерес към тях. Във всеки случай самата Настя с удоволствие зубреше основите на граматиката, а също и лексика, за да тренира паметта си и както тя казваше, за да развива „аналоговото“ си мислене.

— Какво превеждате? Научна литература ли? — заинтересува се съседката й.

— Художествена. Криминална повест. Много е увлекателно.

— Така ли? — Регина Аркадиевна погледна Настя някак странно. — Никога не бих предположила, че харесвате криминалета.

— Защо? Детективските романи са чудесна литература — възрази Настя.

— Може би, може би — замислено продума Регина Аркадиевна. — Имах чувството, че вкусът ви е по-друг. Значи съм сгрешила. Млада жена, образована, интелигентна, трудолюбива, не се интересува от проблемите на секса… Би трябвало да обичате Сартър, Хесе, Карпентиер, може би Камю. Но далеч не криминалета. Впрочем не се обиждайте, аз съм стара жена, може би имам изопачена представа за изкуството. Разбирате ли, аз цял живот съм преподавала в музикално училище — пиано. Сега, разбира се, съм пенсионерка, но учениците ми идват вкъщи. Казват, че съм била добра… — тя се позасмя кисело, — като златотърсач. Много хора неуморно и в тежки условия промиват златен пясък. После довтасва някой, взема пясъка, претопява го на кюлчета и го изпраща на бижутера. А бижутерът прави от него световноизвестен шедьовър. На бижутера се падат почестите и славата, а за оногова, който си е дал здравето да промива пясъка, никой не си спомня. Например вие, Настя, знаете ли коя е Розина Левина?

— Педагог от Джулиардската музикална школа. При нея е учил Ван Клайбърн — бързо отговори Настя и мислено похвали добрата си памет.

— Виждате ли! — тържествено възкликна Регина Аркадиевна. — Целият свят знае името на Розина Левина, макар че тя не е концертираща пианистка, а просто педагог. А у нас? Можете ли да ми кажете кои са били учителите на Рихтер, Гилелс, Соколов? Не онези, под чието ръководство те ставаха победители в конкурси, а онези, които са ги учили на нотна грамотност, упражнявали са ръцете им, в процеса на ежедневните занимания са промивали златния пясък, от който после се е получило кюлчето? Ами бляскавият Петров, кой е бил неговият педагог? В нашата култура липсва уважение към учителя. Единствено когато самият учител е известна личност, казваме: той е учил при самия… О, простете ми, миличка, нещо много се размърморих. Да сменим темата.

— Добре — съгласи се Настя. — Например да си поговорим за причината, поради която си помислихте, че не се интересувам от проблемите на секса.

— О, причината е проста — махна с ръка старицата. — Дойдохте в санаториум, който има напълно заслужената репутация на бардак. Точно половината стаи са самостоятелни, тъй че няма никакви проблеми заради съжителство с втори човек. Никой не проверява спазва ли се режимът, ако щеш, можеш да гуляеш по цели нощи и да обикаляш от стая в стая. Два бара, и двата отворени до полунощ, всяка вечер се правят танцови забави, има и магазин, в който винаги може да се купи пиене и мезета. И пълна свобода на нравите. Тъкмо аз зная всичко това, защото живея в този Град и два-три пъти в годината непременно правя лечебни курсове в „Долината“. А вие идвате тук с речници и пишеща машина, обличате се скромно и не употребявате козметика. До какъв извод тогава трябваше да стигна?

„Не бабе, ами направо Шерлок Холмс — помисли си Настя. — Но нима половината стаи са самостоятелни? Хитро ме метна администраторката. Без никакви проблеми.“

До затварянето на бара оставаха петнайсет минути. Имаше малко посетители. Музиката звучеше не оглушително, но достатъчно силно, за да не могат околните да чуват разговора, който се водеше край ъгловата маса.

— Защо живее сама в стая с две легла?

— В регистрационната книга е записано „да не се настанява втори човек“. Питах администраторката, но тя не е в течение. Вчера беше дежурна Елена Яковлевна, тя е настанила Каменская. Разбира се, помолих да се обадят на Елена вкъщи и да питат за Каменская. Тя казала, че имало някакво обаждане да я настанят сама в стая с две легла. Какво особено има тук? И без това в санаториума има много свободни места, не сме в натоварения сезон, пък и картите са скъпи.

— Тогава не е ясно защо не са й дали самостоятелна стая. Къде работи?

— Никъде. Преводачка е, работи по договор.

— Странно. Опитай да научиш кой се е обаждал. Не ми харесва тази Каменская. В нея има нещо нередно.