Игра на духове

1.

Нов сняг натрупа върху стария - като спомени, като отминаващи години.

Той също щеше да замръзне, поне според метеоролозите, за да стане част от леда, сковал града, и да добави ден-два към бавното топене, което неминуемо щеше да настъпи, колкото и далечно да изглеждаше избавлението от студа в тази февруарска вечер. Все пак последният снеговалеж - първият от повече от седмица насам, беше скрил под себе си мръсотията на предишния и улиците на Портланд поне за кратко щяха да заблестят отново чисти и свежи.

Макар и студен, въздухът не беше нито чист, нито свеж. Над улиците се стелеше тънка мъгла, която обвиваше лампите като с воал и придаваше фантастичен вид на сградите на фона на небето. Градът изглеждаше сякаш двоен: като че ли някой беше наложил небрежно улиците и постройките върху някаква по-ранна версия на мястото и сега този сенчест вариант надничаше изотдолу, а хората от миналото можеха да се пресегнат и докоснат тези от настоящето.

Чарли Паркър крачеше по улица „Иксчейндж“, навел глава в суровата тъмнина, и бавно си проправяше път между навяванията по тротоарите. Нямаше нужда от Ен Би Си да му казват, че зимата се е разлютила. Сякаш древна персонификация на сезона като че ли предусещаше наближаването на пролетта, макар никой друг да не го долавяше, и беше твърдо решена да се държи вкопчена в бялото си царство колкото може по-дълго. Паркър го чувстваше в костите и в раните си. Лявата му ръка беше свита в болезнен юмрук в джоба, а белезите по гърба му бяха стегнати. Главата го болеше и ако някой го попиташе, можеше да посочи странните резки в косата си, сребристосива край белезите, оставени от сачмите, всяка свързана със собствена агония.

Старите травми също го измъчваха. Преди много години беше предпочел да се хвърли в едно ледено езеро в северния край на щата, вместо да застане пред дулата на оръжията, които със сигурност щяха да сложат край на живота му. Въпреки всичко беше отнесъл един куршум, макар че болката беше притъпена от студената вода. Трябваше да умре, но не било писано. По-късно лекарите щяха да го засипят с какви ли не медицински термини: хипотермия, хипотония, хиповолемия, висок вискозитет на кръвта - все неблагоприятни за човешкото тяло състояния и особено за перспективите му за безсмъртие, и все отнасящи се по един или друг начин до него.

Не стига че беше прострелян, но и наруши почти всички медицински препоръки след това, като продължи да се бори с мъчителите си, и то преди някой да се опита да избие зъбите му. Един от лекуващите го, специалист по морска медицина, искаше да пише статия за неговия случай, но Паркър учтиво отказа предложението за безплатно лечение и терапия в замяна на сътрудничество. Понякога съжаляваше за това си решение. Често си мислеше, че тялото му така и не се е възстановило напълно след преживяната травма, защото оттогава насам усещаше зимния студ много по-свирепо, отколкото като дете или младеж. Понякога, дори в топла стая, го разтърсваха толкова силни тръпки, че часове след това се чувстваше изнемощял. Даже зъбите го боляха. Веднъж затракаха толкова силно, че му падна една коронка.

Но все пак беше жив и това беше хубаво, нали? Замисли се за старата мъдрост, че отказването от пороците не помага да живееш по-дълго, само ти се струва, че е дълго. В нощи като тази имаше чувството, че болката го е измъчвала през целия му живот.

Беше първият ден на февруари. Паркър си спомняше споровете с дядо си за зимните месеци малко след като старецът прибра момчето и майка им, и ги приюти, за да се махнат от Ню Йорк и Чарли да превъзмогне смъртта на баща си. За Паркър зимните месеци бяха декември, януари и февруари, но дядо му, който бе дошъл от друг континент, ползваше стария галски календар, в който зимата започваше през ноември, а февруари беше началото на пролетта. Десетилетията, които бе живял сред суровите зими на Мейн, и най-вече леденият мрак на февруари, не бяха разклатили ни най-малко това убеждение. Гледайки на февруари като на раждането на новия сезон, вместо бавната смърт на стария, дядото показваше степен на психологическа проницателност, която му помагаше да понесе един от най-тежките месеци в годината като предвестник на по-добри времена.

Паркър спря пред „Крунърс енд коктейлс“. Рос беше избрал бара. Паркър не беше сигурен за причината. Не можеше да се каже, че агентът познаваше заведенията в Портланд. От друга страна, Паркър вече бе свикнал с мисълта, че Едгар Рос долавя по-добре непознати ритми, отколкото се смята за препоръчително, дори за човек, пряко свързан с въпросите на националната сигурност.

Всъщност Паркър харесваше „Крунърс енд коктейлс“. Името може да беше малко непретенциозно, но интериорът го връщаше в други времена, а храната и коктейлите ги биваше. Погледна през стъклото, замъглено от топлината вътре, и му се стори, че вижда силуета на Рос в дъното. Агентът седеше пред полупълна чаша и чиния с нещо като стриди. Паркър мразеше стриди. Що се отнася до чувствата му към Рос, присъдата още не беше произнесена.

Паркър се отдръпна от прозореца. Чуваше музиката, която се носеше по улицата от „Сони“, а от другата страна на улицата виждаше фигурите, които се движеха в бара на „Прес хотел“, където някога се бе помещавала редакцията на „Портланд Прес Хералд“, преди да се премести в „Уан Сити Сентър“ през 2010. Беше влизал в хотела само веднъж, за да го огледа и да пие по едно с Ейнджъл и Луис. Стори му се приятно място да отседнеш, въпреки че също като „Крунърс енд коктейлс“ беше внимателно декорирано упражнение по носталгия. От друга страна, може би носталгията беше разбираема реакция към свят, който упорито отиваше по дяволите, стига хората да помнеха, че е приятно да отскачаш от време на време до миналото, но не и да се заравяш в него.

Една от колите, паркирани отпред, беше черен „Лексус“, в който седяха двама мъже. За да избегнат конфликти, вероятно слушаха нещо неутрално като класически рок по радиото. И двамата бяха въоръжени. Беше ги информирал, че има среща с Рос. Бяха любопитни също като Паркър. Рос рядко се вясваше толкова на север.

Телефонът на Паркър иззвъня. Той вдигна..

- Пристигна с лимузина - каза Ейнджъл, - но не с правителствени номера. Оставиха го в бара и си заминаха. Аз останах при Рос, а Луис проследи колата. Паркирана е на „Мидъл Стрийт“. Наета от частна фирма, нищо твърде лъскаво. Шофьорът е в „Старбъкс“ и играе игрички на телефона си.

Паркър затвори и оправи иглата на вратовръзката си. Мразеше вратовръзки.

- Чуваш ли ме? - попита той.

Ейнджъл вдигна палец от пътническото място в колата. Поне Паркър се надяваше, че е палец. Човек никога не можеше да е сигурен с Ейнджъл.

Паркър влезе в бара.

Докато го водеха към масата, се замисли, че не знае почти нищо за Рос. Беше ли женен? Не носеше халка, но Паркър беше наясно, че някои мъже и жени с рискови професии не обичат да демонстрират семейното си положение. Може би беше разделен с жена си или разведен. Нямаше да е учудващо, предвид професията. Дали имаше деца? Паркър предполагаше, че няма, но му се беше случвало да греши за такива неща. Децата размекваха някои мъже, но за други нямаха никакво значение, освен че увеличаваха грижите им. Беше чел интервю с писател, чиято отчуждена дъщеря беше изминала хиляди километри до някакво място в Африка само за да види как баща ѝ затръшва вратата в лицето ѝ. Писателят оправдаваше поведението си с това, че не бил научен да се справя с „проблемни деца“, но Паркър не познаваше родители, които са научени да се справят с деца, били те проблемни или безпроблемни. Всъщност не беше точно така: познаваше няколко детски психолози, особено един, и те бяха ужасни родители.

Рос стана и му подаде ръка. Имаше пръска от сос „Табаско“ на ризата си, малка като капчица кръв от убодено с игла. Паркър не каза нищо, но се улови, че погледът му постоянно се плъзга натам, като че ли петънцето издаваше нещо значимо, което отказваше да му се разкрие.

Паркър връчи палтото си на салонния управител, но остана по сако.

- Реших, че няма да възразиш, ако си поръчам стриди, преди да дойдеш - каза Рос, когато и двамата седнаха. - Знам отношението ти към морската храна.

- Много мило от твоя страна.

Даде си сметка, че неприязънта му към морска храна се е превърнала във фобия. Сигурно би посетил психотерапевт, ако не се боеше какво ще разкрие недоверието му към мидите относно личността му.

- Какво пиеш?

- „Дюарс“ с „Дизароно“. Казва се „Кръстникът“.

- Надявам се, че това е ирония.

Паркър погледна менюто с коктейлите и намери един, който нямаше да го е толкова срам да поръча - „Журналист“, основно джин „Бомбай“ и вермут, и бутна листа настрани. Когато му донесоха питието, почти не го близна. Все още не харесваше твърд алкохол, но отдавна се беше научил, че когато се намира в компанията на човек, който пие, е добре да има нещо подобно пред себе си, дори и капка да не мине през устните му. Кафе, бира, вино, уиски, нямаше значение - фактът, че си поръчваше същото, караше другия да се отпусне, а това беше важно за добиването на информация. Е, Рос вероятно знаеше това. Ако ли не, не трябваше да работи за ФБР.

Двамата побъбриха малко за незначителни неща - за политика, за времето, за здравето на Паркър, след което поръчаха ордьоври - морски дявол за Рос, пържола за Паркър, съответно с по чаша „Ризлинг“ и „Малбек“. Сервитьорката се отдалечи. Музиката свиреше тихо, контрапункт на жужащите разговори.

- Е - попита Паркър, - какво те води насам?

2.

Бяха заобиколени от хора, които се забавляваха, сгушени на топло зад прозорците. Заведенията в Портланд бяха майстори в умението да накарат клиентите си да се чувстват уютно през зимата. Все пак имаха доста практика в това отношение.

Рос отпи от чашата си.

- Случайно да са ви се пресичали пътищата с един частен детектив на име Джейкъб Еклънд?

- Откъде е?

- От Провидънс.

- Не мисля. Специализира ли в нещо?

- Официално не. Занимава се с какво ли не, за да свърже двата края - с прегрешили съпрузи и съпруги, нарушения на гаранции, обслужване на дела... нещо като теб, преди федералното правителство да започне да допринася за финансовото ти състояние.

Бяха минали едва няколко месеца, откакто в сметката на Паркър започнаха да се появяват новите плащания, но вече се отразяваха на стандарта му на живот и на типа случаи, които поемаше. Документацията обаче му беше отнела известно време. Адвокатът му, Ейми Прайс, отказа да има каквото и да било общо с това, защото го смяташе за грешка от негова страна - а може би и от страна на ФБР. Освен това Прайс най-после беше надянала хомота на годеника си, след като годежът им продължи толкова дълго, че пръстенът, купен нов, вече можеше да мине за антика. Беше бременна с близнаци и възнамеряваше да намали работната си заетост, или поне така твърдеше, макар Паркър да знаеше, че повече я е грижа да увеличи дистанцията между себе си и прословутия си клиент. Като бъдеща майка не искаше да поема рискове за собствената си безопасност и тази на растящото си семейство. Паркър не можеше да я вини за това. Наложи се да прехвърли делата си на Мокси Кастин, който не страдаше от подобни притеснения.

Мокси така преработи споразумението с ФБР, че то заприлича повече на ежемесечно благотворително дарение от правителството, отколкото на договор за заплащане за услуги сега или в бъдеще. Проблемът обаче не беше в думите на хартия, а в смисъла, който се криеше зад тях. Паркър си даваше сметка, че е вързан за Рос, както и Рос - за него. Всяка услуга, поискана или осъществена, щеше да има цена. И сега усещаше, че агентът е на път да заработи част от тези пари.

- А неофициално?

- От време на време се ползваше от нашата щедрост.

- А в замяна трябваше да...?

- Да гледа. Да се ослушва. - Рос допи коктейла си, изплакна устата си с вода и мина на виното. - Да не мислеше, че си единствен?

- Караш ме да се чувствам специален.

- Боя се, че това надхвърля способностите ми.

Паркър се усмихна.

- Еклънд е изчезнал - продължи Рос. - Искам да го намерим.

- Ти си от ФБР. Все едно миньор да иска да му помогна в копаенето на въглища.

Рос не отговори. Пиеше вино и чакаше. Храната пристигна. Изглеждаше добре, но нито един от двамата не я докосна. Имаше време.

- Освен ако не можеш да накараш федералните да го направят - каза накрая Паркър, след като стана ясно, че няма да могат нито да хапнат залък, нито да продължат разговора, докато не покаже, че схваща ситуацията. - Не си сигурен какво е душел Еклънд, когато е изчезнал. Ако го подадеш на системата, а досега си му плащал, рискуваш да привлечеш вниманието едновременно към него и към онова, което е кипяло във вещерския казан в главата ти.

- Много добре.

- Жалко, че нямаш вяра на собствените си хора. Ако не можем да вярваме на тези, които шпионират съгражданите си за пари, на кого тогава?

- На теб. - Рос взе парче риба, внимателно добави към хапката малко омар и спаначено ризото и я поднесе към устата си. Кимна одобрително. - Много добра риба. Не знаеш какво изпускаш.

Паркър хапна от пържолата си. Беше хубава, но присъствието на Рос - иначе казано, на щата Мейн - не му позволяваше да ѝ се наслади.

- Можеше просто да ми се обадиш и да ме помолиш - каза той. - Нямаше нужда да биеш толкова път.

- Гледам на теб като на инвестиция. Исках да видя как ще се развият нещата.

- А Еклънд е дребна риба, която е изчезнала от радара и лекичко те е притеснила.

- Позна.

Лъжи, само лъжи. Еклънд беше важен. Иначе Рос нямаше да дойде лично чак дотук.

Но, така или иначе, всичко беше игра. Паркър разполагаше със списък с имена, взет от един самолет във Великите северни гори. Там бяха данните на мъже и жени, малко или много компрометирани, които, съзнателно или не, бяха сключили договор със слугите на дъртия дявол. От време на време Паркър подаваше някои от тях на Рос, а агентът току се оплакваше от бавната капка на системата. Паркър обаче беше сигурен, че Рос не прави нищо повече от това, да запамети тези, които разпознава, и да използва информацията срещу тях, когато му се удаде възможност.

В общи линии, Рос изчакваше.

Теоретично Паркър можеше да му връчи целия списък, за да може агентът да го пусне в някой внушителен компютър в сутерена на ФБР, след което машината да изплюе име. И двамата бяха убедени, че в тази директория от човешки падения се крият следи към една-единствена личност. Този човек, мъж или жена, издирваше Погребания бог, Бога на осите, Чакащия зад стъклото. Ако съществуваше Бог, то това беше Не-Бог, но имената, с които го наричаха, нямаха никакво значение. Нямаше особено значение и дали наистина съществува. Важното беше, че онези, които вярваха в него или поне твърдяха, че вярват, го използваха за оправдание на неимоверно низки деяния. Ала ако този, който ги манипулираше, бъдеше неутрализиран, диренията им щяха да замрат за поколения наред, ако не и завинаги, а последиците щяха да намалеят.

Рос обаче не беше в състояние да проведе такава операция сам, колкото и тихо да действаше, защото не можеше да бъде сигурен, че търсенето му ще остане тайна. Някои от преследваните заемаха високи позиции във властта. Бяха бдителни и предпазливи. Ослушваха се. Засега вярваха, че списъкът е изгубен. Ако знаеха, че някой го е намерил, щяха да се погрижат да му го отнемат.

По тази причина, въпреки всичките си резерви, Рос разбираше, че съхраняването на списъка при Паркър и разследването на отделни имена от него може би е най-добрият им шанс за успех. Затова и плащанията бяха толкова щедри. Рос на практика финансираше разследване, за което не можеше да се довери на собствената си агенция.

Ето че сега седеше тук, бодеше риба с вилицата си и говореше за някакъв изчезнал детектив, докато някъде пееше Тони Бенет.

- Откога липсва? - попита Паркър.

- Трябваше да се свърже с мен преди четири дни. Оставих ги да станат пет, преди да те потърся.

- Не знаеш ли колко важни са първите четирийсет и осем часа за всяко разследване?

- Опитвам се да не бъда параноичен. - Рос посочи чинията на Паркър. - Почти не си докоснал пържолата си.

- Май ще помоля да ми я опаковат за вкъщи. Може да я хапна с яйца сутринта.

В чинията на Паркър бяха останали само зелени трохи, примесени с бели късчета месо. Той попи устата си със салфетка, допи виното си и поиска сметката. И дума не каза за десерт или кафе. Работата му в Портланд почти беше приключила.

- Защо мислиш, че Еклънд не е избягал чисто и просто за малко по свое желание?

- Защото уговорката ни е друга. Условията са много ясни.

- Ще ми се и аз да можех да кажа същото.

- Не мисля, че искаш поръчки като тези, които той изпълнява.

Още една лъжа. Рос полагаше твърде много усилия да звучи нехайно.

- Качил съм информацията, която те интересува, в дроп-бокс - продължи агентът. - Ще намериш линковете в пощата си.

Сметката дойде. Рос плати в брой. Щом приключи с броенето на банкнотите, написа един телефонен номер на празно листче хартия, което извади от портфейла си.

- Ако искаш да се свържеш с мен, ползвай този номер. Ще ти възстановя всички разходи. Не ми трябват квитанции и бележки, само сумата. Ще преведа допълнително плащане на сметката си за непредвидени. Ако съумееш да не вдигнеш много шум, ще ти бъда безкрайно признателен.

Той стана от масата, но Паркър не помръдна.

- Остани. Допий си виното.

Той сложи тежката си ръка на рамото на Паркър, после се наведе и много тихо прошепна:

- И ако пак се опиташ да запишеш някой от разговорите ни, ще пусна кучетата подире ти и ще ги оставя да разкъсат и теб, и двамата ти психари.

После го потупа по рамото и си излезе.

Няколко минути по-късно влязоха Ейнджъл и Луис.

- Къде отиде? - попита Паркър.

- Колата го чакаше - отвърна Луис. - Явно беше преценил до минута удоволствието от срещата ви. Решихме, че няма смисъл да го проследяваме. Ако искаш да говориш с него, винаги можеш да почукаш на вратата на Федералните и да питаш дали ще го пуснат да играе навън.

- Освен това не чухме нито дума и от двама ви след нещо си за някакви омари -добави Ейнджъл. - Пълно мъртвило в ефира.

Паркър откачи иглата-микрофон и свали вратовръзката си. Записът беше идея на Мокси Кастин. Въпреки поправките Мокси продължаваше да гледа на споразумението с Рос като на обект с последна степен токсичен риск преди задължителния знак за биологична опасност. Федералните закони позволяваха записи на телефонни и лични разговори, стига поне един от участниците да е съгласен. В случая това явно беше Паркър, защото Рос видимо имаше друго мнение по въпроса.

- Знаел е или е подозирал - каза Паркър, - и ме е заглушил малко след влизането ми.

- Май има проблеми с доверието - отбеляза Ейнджъл. - И с чара, въпреки че последното винаги сме го знаели.

- Между другото, нарече ви психари.

Луис се намръщи или по-точно, постоянно мрачното му лице се свъси още повече.

- Обиден съм. Аз не съм психар, а социопат.

Ейнджъл, който явно не се интересуваше от темата, посочи пържолата на Паркър.

- Ще го ядеш ли?

- Ами...

Преди да е успял да отговори, приятелят му седна на мястото на Рос, дръпна чинията към себе си и започна да се храни. Луис си взе стол от съседната маса и заразглежда винения лист.

- Като сме тук...

Част от другите посетители им хвърляха леко тревожни погледи. Ейнджъл изглеждаше така, сякаш са го викнали да поправи бойлера, но вниманието му е било привлечено от недовършените ястия по масите. Една жена наблизо се наведе над чинията си, за да спаси ценния си омар термидор.

Луис си поръча чаша „Малбек“ и кюфтенца с брускети за мезе.

- Е - рече той, когато приключи с поръчката, - какво искаше Рос?

- Да намеря някакъв частен детектив на име Еклънд, който си е бил шута.

- И ще го направиш ли? - поинтересува се Ейнджъл, докато бодеше последното парче от пържолата.

- Знаеш ли - отвърна Паркър, - не останах с впечатлението, че имам избор.

3.

Както беше обещал Рос, линковете към информацията за Еклънд вече чакаха в електронната поща на Паркър. Наложи се да си поиграе малко, докато свали всичко, но в крайна сметка успя. А то не беше кой знае какво. Еклънд беше на петдесет и две, разведен от пет години, бездетен. Притежаваше разрешително за частен детектив от близо десет години, а преди това беше работил в полицията в Ню Хемпшир и Масачузетс, без да се издигне в стълбицата или да се отличи с каквото и да било. Нямаше легенди за осуетени банкови обири, престрелки със закоравели престъпници, заловени убийци при рутинна проверка на пътя. Стандартна кариера на пазител на реда. Еклънд просто беше прослужил двайсетте си години, след което се беше пенсионирал и беше започнал да работи за себе си. Паркър нямаше представа как се е озовал в орбитата на Рос. Еклънд изглеждаше забележително невзрачен, но може би точно там беше разковничето. Той не привличаше вниманието, а един поглед в огледалото му стигаше, за да разбере защо това е допаднало на Рос.

Почуди се дали Еклънд някога е съжалявал, че е сключил споразумение с агента. Паркър поне знаеше в какво се забърква или поне така се надяваше. Играеше си с Рос, но и Рос си играеше с него. Паркър беше стръв на кукичка, вързана коза в гората, а Рос чакаше да види кой ще дойде да я захапе. А каква ли беше ролята на Еклънд? Да гледа и да слуша; така беше казал Рос. Но кого да гледа, кого да подслушва?

Дори да знаеше - а всъщност трябваше да знае, - Рос не казваше нищо, а и документите не даваха никаква следа. Там нямаше почти нищо, освен служебен и домашен адрес, регистрационен номер на автомобила, име и адрес на бившата му жена, Милена Бъдни, професионални организации, банкова сметка - е, това поне беше полезно - и кода за достъп на мобилния му телефон. Паркър не възнамеряваше да го пита как се е сдобил с последното. Банковата сметка беше ясна, особено като се имаше предвид, че Рос му плащаше за услугите, но кодът беше съвсем друго нещо. Или Рос му нямаше пълно доверие, или това беше процедурата при всички споразумения с външни изпълнители, а може би и вътрешни. Независимо от причината, Паркър се радваше, че е положил изрични усилия да защити собствения си компютър и че внимаваше как използва стационарния и мобилния си телефон. Освен това редовно чистеше лаптопа и настолния си компютър от вируси и троянски коне, ежеседмично сменяше паролите си и най-вече не записваше почти нищо важно там, а предпочиташе да разчита на тефтерите си, на собствената си стенографска система и на паметта си, която засега не показваше признаци на отслабване, ако изключим, че от време на време му беше трудно да се сети за имената на актриси от старите филми.

Не му оставаше друго, освен да позвъни на номера на Еклънд. Свърза се направо с гласовата поща, но реши да използва кода, за да прослуша съобщенията. Чу осемнайсет такива, включително едно от бившата му съпруга, която изразяваше безпокойство, че не го е чувала от известно време, две от стари приятели ченгета, които имаха желание да се видят и пийнат по нещо, а останалите - от настоящи и евентуални бъдещи клиенти. Повечето бяха оставили номерата си, които Паркър си записа, но нито едно от съобщенията не му прозвуча важно. Не хранеше илюзии, че Рос вече не е запознат със съдържанието им, като вероятно ги беше прослушал, без да ги изтрие, и беше стигнал до същия извод като Паркър: ако там имаше нещо полезно, то беше добре скрито.

Паркър се върна към съобщенията. Може да изглеждаха незначителни, но това не означаваше, че не съдържат интересна информация, а само че Рос - или някой друг, който работеше за него - не я беше забелязал. Същото вероятно важеше за компютъра на Еклънд, но трябваше първо да стигне до него. Бележките на Рос сочеха, че лаптопът и телефонът са изчезнали, и не беше нужно човек да е опитен следовател, за да се досети, че и двете са на същото място, на което се намираше понастоящем самият Еклънд. Паркър знаеше, че ще се наложи да отскочи до офиса и дома на изчезналия детектив, за да ги претърси внимателно, както и да проследи всички хора, оставили съобщения, за да разбере дали са се свързали с него след това. Съобщенията бяха оставени в рамките на пет дни, точно както беше казал Рос. Осемнайсет съобщения за пет дни, почти една четвърт от които - лични. Не беше кой знае какво за работещ частен детектив.

Паркър остави малкото, което беше научил, настрана, изгаси лампата в кабинета си и си легна. Беше късно, а и в момента нямаше какво повече да стори за Еклънд. Не беше дори сигурен, че ще успее да се заеме сериозно със случая през следващите ден-два. Беше обещал на Рейчъл - бившата му партньорка и майка на дъщеря му, Сам, че ще отиде в Бърлингтън на среща с Емили Фъргюсън - детската психоложка, която работеше със Сам след отвличането.

Паркър я беше виждал два пъти досега: веднъж в началото на терапията и още веднъж около седмица по-късно, когато я срещна заедно с децата ѝ в търговския център „Мейн мол“. Явно майка ѝ живееше във Фолмут и Фъргюсън беше решила да съчетае гостуването с пазар. Паркър остана с впечатлението, че Фъргюсън е родила три чудовища или е взела отнякъде три деца и ги е превърнала в чудовища. Така или иначе, това си бяха чудовища. Ако им се дадеше време и възможност, сигурно можеха да направят целия мол на купчина камъни и огъната ламарина. Рейчъл имаше високо мнение за Фъргюсън, а Паркър се прекланяше пред професионалната квалификация на жена си, но се съмняваше, че някога е срещала племето Фъргюсън в целия му варварски блясък. Иначе можеше и да размисли.

Сам: проблемът на дъщеря му, поне що се отнася до майка ѝ и Фъргюсън, беше не травмата от похищението, а фактът, че такава сякаш нямаше. Един мъж я беше отвлякъл от дома ѝ, заключил в багажника на колата си и закарал в отдалечен мотел, но после беше получил внезапен кръвоизлив, преди да успее да стори каквото и да било на жертвата си. Сам беше изкарала невероятен късмет, но се очакваше поне някакъв елемент на посттравматичен стрес. Вместо това тя се държеше така, като че ли нищо не се е случило. Рейчъл и психологът бяха убедени, че Сам заравя дълбоко истинските си чувства. Паркър не беше толкова сигурен в това, но пазеше мнението за себе си. Знаеше само, че дъщеря му е по-силна и много по-странна, отколкото собствената ѝ майка подозираше.

Той лежеше в тъмното. Не си беше направил труда да дръпне завесите и в прозореца блестяха заснежените блата на Скарбъро, бели на черния фон, като пейзажен негатив. Паркър разтваряше и стискаше лявата си ръка и протягаше пръсти, както впрочем цялата вечер преди това. Движението беше болезнено, но то щеше да намали болката на сутринта или поне така се надяваше. Понякога целият живот му се струваше поредица от подобни сделки - малко страдание сега заради перспективата за по-малко страдание в бъдеще. Може би това беше следа от католическото му възпитание. В някой минал живот може и да бе бил мъченик или аскет, изтезавал собствената си плът.

Унесе се в сън, приспан от плисъка на вълните в този свят и другия.

4.

В една къща, далеч на запад, се водеше следният разговор, докато отмитата от кожата кръв се оттичаше в мивката с малък розов водовъртеж.

- Може да дойдат и други - каза един мъж.

- Нека - гласеше отговорът, изречен от по-студен женски глас. - И те ще получат същото.

Жената погледна през прозореца. Снежната буря се отдалечаваше на изток. Радваше се, че брат ѝ не може да види лицето ѝ. Не искаше да усилва тревогите му. Той не обичаше тази част от живота им. Тя също, но за разлика от него умееше да прави, каквото се налага, колкото и да ѝ е неприятно.

- Чие дело продължаваме? - попита тя, изровила въпроса от миналото на общото им детство.

- Делото на баща ни - отвърна той автоматично, макар да не бе изричал думите от години.

Сестра му се приближи и го целуна нежно по устните. Той разтвори уста и езикът ѝ намери неговия.

Братята гледаха от сенките и се усмихваха одобрително.

5.

Паркър стана рано. Предстоеше му пътуване до Бърлингтън. Знаеше, че ще прекара часове в колата, затова си наля кафе в термочашата и излезе да се разходи по края на блатата между смолистите борове и червените кленове, напръстниците и зелениките, останал насаме с мислите си.

Завладя го мимолетно чувство на меланхолия. Не му се заминаваше, но не можеше да каже защо. Върна се в къщата и се замисли колко му липсва едно куче. Кучетата и меланхолията бяха несъвместими.

Преди да тръгне, прозвъни всички, които бяха оставили съобщения на Еклънд, и се увери, че той не им е върнал обажданията. Последна беше Милена Бъдни, която живееше във Флорида с втория си съпруг. Представи се и я информира, че работи за клиент, който се е разтревожил за бившия ѝ съпруг, след като не е успял да се свърже с него в уговорения ден и час.

- Да не му се е случило нещо?

Звучеше искрено притеснена. Паркър не спомена, че вече е прослушал съобщението, което е оставила на телефона на Еклънд.

- Не знам. Наеха ме да го търся съвсем наскоро.

- Не съм го чувала повече от месец.

- Това необичайно ли е?

- И да, и не. Гледаме да се чуваме веднъж на две седмици, но и друг път се е случвало да мине месец.

Не бяха много разведените двойки, които поддържаха такава връзка, поне според впечатленията на Паркър, и той изрази учудването си.

- Разводът ни беше, общо взето, приятелски.

Паркър долови нещо в тона ѝ. „Общо взето, приятелски“ не беше „приятелски“, не и от дистанцията на времето.

- Може ли да попитам защо се разделихте?

- Бяхме се отдалечили един от друг.

- Добре.

- И аз срещнах друг, с когото исках да бъда повече, отколкото с Джейкъб.

- Значи вие сте поискали развод?

- Да.

- Неприятно ми е да любопитствам, госпожо Бъдни, и всичко, което ми кажете, ще си остане между нас, но...

- Можете да ме питате каквото поискате. Ако сметна, че нещо е прекалено лично, ще ви кажа.

- Добре. Има различни степени на „приятелски“ развод. Чудя се дали съпругът ви се е ядосал или разстроил, когато сте му съобщили, че искате да сложите край на брака си.

- Беше отдавна.

- Пет години. Не е толкова отдавна.

- Вие май знаете доста неща за нас.

- Възложено ми е да издиря съпруга ви. Работата ми е да науча колкото мога повече.

- Естествено, разбирам. Джейкъб се натъжи. Не се ядоса, просто му стана мъчно.

- Опита ли се да ви разубеди?

Кратко мълчание.

- Да.

- Вие обаче не размислихте.

Паркър имаше чувството, че вижда усмивката ѝ.

- Не.

- Още ли му е мъчно?

- Да, така мисля. Ще ми се да си беше намерил друга, но не е.

- При такива обстоятелства някои жени просто прекратяват контактите.

- Може да не съм влюбена в Джейкъб, но не съм спряла да го харесвам. Когато си говорим и виждам, че всичко е наред, и аз се чувствам по-добре.

- По-малко виновна.

- Да.

Паркър си спести намека, че това може да допринася за факта, че Еклънд не е продължил напред след развода си. Не искаше да я отблъсне.

- Джейкъб говори ли за работата си?

- Не. Но и никога не го е правил. Може би това беше един от проблемите ни.

- Някакви приятели, с които е бил близък?

- Не. Джейкъб винаги е бил единак. Поддържаше връзка с някои от бившите си колеги от полицията, но се виждаха един-два пъти само годишно да пийнат, нищо повече. Джейкъб няма истински приятели.

- А хобита? Нещо, което да прави в свободното си време?

- Духове.

- Моля?

- Джейкъб се интересува от паранормалното. Чете книги за това, ходи по конференции.

- Отдавна ли е този интерес?

- Струва ми се, че се е засилил след развода, но винаги го е имало.

- Общ интерес или към нещо специфично?

- Не мога да кажа. Знам само, че влага много време и пари да ходи насам-натам и да разговаря с хора. Не споделя подробности с мен. Не че и аз вече го питам.

- Защо?

- Побиват ме тръпки, а и той не посрещаше добре интереса ми.

- Казвал ли ви е защо предпочита да не ви разказва повече за това, което прави? Този път отговорът малко се забави.

- Едва през последните месеци.

- И какво беше обяснението?

- Каза, че за мен ще бъде по-безопасно да не знам.

- Това ли бяха точните му думи?

- Да.

Паркър си помисли, че това може би обяснява тревогата в гласа ѝ, която се долавяше в съобщението ѝ на телефона на Еклънд, но трябваше да се увери.

- Госпожо Бънди, притеснявате ли се за бившия си съпруг?

- Господин Паркър, аз винаги съм се притеснявала за него.

Преди да затвори, той я увери, че ще ѝ се обади, ако открие нещо; тя на свой ред се съгласи да се свърже с него, ако Еклънд я потърси.

След това Паркър позвъни на номера, който Рос му беше дал, и изясни една-две подробности от файловете за Еклънд. Приключиха за по-малко от минута.

Помисли си, че последното обаждане трябваше да предшества разговора с Милена Бънди, но отсрещната страна надали щеше да се зарадва на ранното събуждане. Казваше се Арт Къриър и живееше близо до Себумук Лейк, на входа на парк Великите северни гори. Беше пенсиониран, обичаше да си пийва и спеше до късно. Освен това беше полезен източник на информация за района за хора като Паркър и беше готов да обикаля по задачи за двайсет кинта на час, стига да не пречи на съня му.

Вдигна на петото позвъняване с прозявка.

- Чарли Паркър е.

- Аха.

- Защо ли имам чувството, че не се радваш да ме чуеш?

- Напротив. Не си ли личи?

- Нищо чудно, че живееш сам. Имам работа за теб.

- Казвай тогава.

Според файла на Рос Еклънд притежаваше бунгало близо до Бейкър Лейк, на десетина мили от Себумук. Рос не го бе проверил, защото беше далеч и нямаше телефон, но явно смяташе, че Паркър ще го направи вместо него. Това беше адски дълго шофиране през зимата, само и само заради нищожния шанс Еклънд да се окаже там, което беше много малко вероятно предвид атмосферните условия, но Арт Къриър имаше моторна шейна и познаваше целия район. Къриър се съгласи да провери „лагера“ на Еклънд, както го нарече типично по мейнски, и да предаде информацията на Паркър по-късно същия ден.

След като приключи с телефонните разговори, Паркър потегли към Върмонт. Времето беше лошо, въпреки че с наближаването на брега бурята отслабна. Слушаше музика, докато шофираше, и оставяше албумите да се извъртят докрай, без да се поддава на примамливите функции на айпода си. Помисли си, че това може донякъде да е причината за възкръсването на грамофонните плочи: ако имаш само по двайсет минути от всяка страна, не си струва да излизаш от стаята, за да свършиш нещо друго. Можеш просто да поседиш и послушаш, а ако вече си чул първата страна, защо да пропускаш втората?

Паркър оставяше музиката да го обгръща и си мислеше за Сам. Не я беше виждал от две седмици, въпреки че бяха говорили по телефона и по „Скайп“. Все по-често общуваха по този начин. Когато Рейчъл се изнесе и взе Сам със себе си, двамата с Паркър бяха постигнали неформално споразумение за срещите, което, в общи линии, работеше добре. През последната година обаче Сам два пъти се беше озовала в опасност заради действията на баща си. Той, разбира се, не бе имал никакво намерение да я излага на риск и въобще не беше очаквал подобен развой, но и не го бе предотвратил, така че вината падаше изцяло на неговите плещи. Тези събития бяха разбалансирали отношенията му с Рейчъл. Паркър знаеше, че тя още мисли за него и разбира дълбоките му чувства към Сам, но вече не беше толкова готова да остави дъщеря им на неговите грижи. Преговорите по темата продължаваха и той правеше всичко по силите си да не внася напрежение, което сякаш изненадваше Рейчъл - може би беше очаквала да се бори по-ожесточено.

Ала не ставаше въпрос за борба. Сам беше специална. Трябваше да бъде закриляна.

И тя беше, макар и неясно как.

Наближаваше три следобед, когато Паркър най-после спря пред кабинета на Емили Фъргюсън на „Спеър Стрийт“, която се помещаваше в една къща на равно разстояние от Университета на Върмонт и Бърлингтънския кънтри клуб. Сам вече беше влязла вътре. Рейчъл седеше в чакалнята и прелистваше последния брой на „Венити Феър“. Поздрави го с механична целувка по бузата и двамата седнаха един срещу друг, с масичката помежду им - в случай че се наложеше някой да я използва като щит.

- Извинявай за закъснението - каза той.

- Не се притеснявай. Времето е отвратително, а и Емили каза, че, така или иначе, би искала да говори с нас след сеанса на Сам.

- Как е тя?

- Още е добре.

- Звучиш разочарована.

- Не започвай пак.

- Съжалявам.

И наистина беше така.

Рейчъл се заигра с връзките на суичъра си.

- Не е нормално - каза тя далеч не за първи път.

- Вероятно не е.

Тя пусна връзката.

- Предложиха ми договор от университета.

- Страхотно.

- Три години с възможност за удължаване, ако всичко върви добре. Ще работя с лаборатория „Фолс“ по подпрограма „Биобихейвиоризъм“.

- Глупаво ли ще прозвучи, ако призная, че не знам какво означава биобихейвиоризъм?

- Изучаване на взаимодействието между поведението и биологичните процеси. Най-просто казано.

- Благодаря, че не го усложни.

- Ще специализирам в неврологични системи, свързани със страха. - Тя го погледна. - След толкова практика да го опозная по-добре и на теория.

- И да ти плащат за това.

Тя се усмихна.

- Ти си задник.

- Знам.

Усмивката ѝ угасна.

- Баща ми смята, че трябва да подам молба в съда. Да уредим формално попечителството над Сам.

- Баща ти си мечтае да падна от края на света и да изчезна.

Рейчъл не се опита да отрече. Отношенията между Паркър и баща ѝ бяха твърде напреднали по някои теми.

- Той много обича Сам. Случаят с похищението едва не го съсипа. И не само него.

- Няма нужда да ходиш в съда.

- Така ли?

- Кажи ми кое е най-добре за двете ви със Сам и аз ще го приема. Ако тя е притеснена, ще поговоря с нея. Тя ще разбере.

- Защо го правиш?

- Кое?

- Държиш се разумно. Не... господи, не знам. Държиш се неутрално.

Ето пак. Понякога му се струваше, че би предпочела той да се разбушува и разкрещи, да се опита да защити правата си. Това със сигурност би я улеснило. Щеше да докаже, че баща ѝ е бил прав, и в следващия момент щяха да газят до колене в документи и формалности.

- Защото и аз, като теб, искам тя да бъде в безопасност. Защото я обичам.

Нямаше време за повече разговори. Вратата отдясно на Паркър се отвори и Сам излезе. Фъргюсън стоеше зад нея. Беше закръглена дама с пищни извивки, която винаги му напомняше на скулптура от зрели плодове. Като се изключи очевидната ѝ неспособност да отгледа деца, които няма да бъдат заплаха за международната стабилност, той я намираше за покровителствена и странно твърда въпреки пухкавата фигура. Когато се сетеше за нея, в съзнанието му най-често изскачаше думата „самодоволна“, въпреки че като цяло се стараеше да не се сеща много-много за нея. Правеше всичко по силите си да скрие това от Сам, защото не искаше да настройва дъщеря си срещу жената, която въпреки всичките си недостатъци се опитваше да помогне.

Паркър се надигна от мястото си. Сам го прегърна, а той разроши косата ѝ.

- Как си, Мечо?

- Добре, Мечо - отвърна тя.

Напоследът се случваше да употребява това обръщение. Паркър не знаеше защо.

- Сядай някъде, Сам, няма да се бавим - каза Фъргюсън.

Сам седна на стола, който баща ѝ освободи, и извади книга от чантата си. Беше подкарала романите от поредицата „Браун Енциклопедията“² и вече ѝ оставаха само два-три. Винаги когато бяха заедно в колата и някой ги засечеше или шофираше като идиот, тя казваше на баща си: „Свирни му здраво!“. Нямаше значение дали става дума за мъж или жена; реакцията неизменно беше: „Свирни му здраво!“.

Фъргюсън поздрави Паркър и покани двамата с Рейчъл в кабинета си. Стаята беше светла и приветлива, с боядисани лавици, на които медицинските учебници се редуваха с детски книжки. Картините на стената бяха предимно пейзажи и тук-там илюстрации от младежки романи, но нищо смущаващо или застрашително.

Отначало разговорът вървеше точно както Паркър беше очаквал. Сам, за голямо объркване на две трети от присъстващите, продължаваше да не показва признаци на травма от събитията около отвличането. Твърдеше, че няма много ясни спомени от случилото се, освен че са я грабнали и завлекли в мотелска стая. Преди да я нарани, похитителят започнал да кърви от множество места, а Сам се възползвала от ситуацията и избягала. Общо взето, същото беше казала на Паркър, а след това и на полицията. Когато той се опита да я притисне малко - лично и по „Скайп“, макар и само в отсъствието на Рейчъл, - тя реагираше на въпросите с един-единствен жест: слагаше пръст на устните си, сякаш му даваше знак да мълчи. Паркър знаеше какво значи това. Спомняше си думите ѝ, които му прошепна, когато за първи път разбра, че дъщеря му е различна: „Те винаги слушат. Трябва да бъдем внимателни, татко, защото ще чуят. Ще чуят и ще дойдат...“

Фъргюсън му говореше нещо, но той не я беше чул, потънал в собствените си мисли.

- Прощавайте, какво казахте?

Рейчъл го погледна с едва прикрито раздразнение. Фъргюсън се държеше още по-покровителствено от обикновено, като че ли Паркър беше бавноразвиващ се ученик, който трябва да бъде внимателно побутван по пътя на знанието.

- Отбелязах силните си подозрения, че Рейчъл се тревожи за вас.

- Така ли? Старая се да не обсъждам работата си с нея.

- Може би усеща повече, отколкото предполагате.

„Ако знаехте само“, помисли си той.

Явно изражението му го беше издало, защото безгрижното лице на Фъргюсън за първи път трепна и за миг разкри една може би по-интересна мрачна страна на характера ѝ. Или беше това, или се чудеше как е възможно някой да е толкова тъп, но да ходи в права линия без помощ.

- Видяла е как умира човек във ваше присъствие - каза тя. - Човек, който се е канел да ви убие.

- Разбирам. - Той реши да се усмихне през зъби. - Не го бях планирал.

- Божичко... - въздъхна Рейчъл.

- Не съм сигурна, че осъзнавате тежестта на ситуацията по отношение на детето си - каза Фъргюсън.

- Какво искате от мен? Да спра да я виждам ли? Аз и сега не я виждам достатъчно.

- Аз... - подзе Фъргюсън, но Паркър я прекъсна.

- Сигурно мога да си намеря и друга професия. Например детска психология -само че съм свикнал да се опитвам да решавам проблеми, а не да ги създавам насила.

Беше ред на Фъргюсън да оголи зъби. „Добре“, помисли си Паркър. За първи път отговаряше нарочно неконструктивно, дори заядливо, но вече му беше писнало. Достатъчно виновен се чувстваше и без помощта на Фъргюсън. Знаеше, че дъщеря му струва повече от всичките, а той дори не я познаваше истински.

- Не съм сигурна, че има полза от такова отношение - каза Фъргюсън.

Паркър се опита да се успокои. Загледа се през прозореца зад гърба на Фъргюсън и снежинките, които вятърът отвяваше от един гол клон навън. Сред повея на него кацна една червеношийка с разрошени перца. Повечето бяха отлетели на юг за зимата, но някои бяха останали. Тази беше зряла, възрастна птица. Беше или късметлийка, или много корава, защото червеношийките често ставаха жертва на катерици, змии, котки, гарвани, врани и въобще почти всички хищни животни. Малко от тях живееха повече от две години.

- Пак ще попитам: какво искате да направя? - заинтересува се той.

Фъргюсън и Рейчъл се спогледаха.

Един от възможните отговори несъмнено гласеше: „Да се разкараш“, но и двете бяха достатъчно интелигентни да разберат, че Сам няма да остане доволна от това. И дори нямаше да ѝ донесе по-голяма сигурност. Баща ѝ беше там, за да я закриля, докато не стане достатъчно голяма да се пази сама, макар да не беше толкова уязвима, колкото си мислеха другите. Въпреки всичко той не възнамеряваше в близко бъдеще - нито пък в далечно - да абдикира от тази отговорност.

- Мисля, че това е въпрос, който трябва да обсъдите двамата с Рейчъл - каза Фъргюсън.

Двете отново се спогледаха и Паркър разбра, че каквото и да последва, то вече е било предмет на предишен разговор между тях.

- Ще го направим - обеща той. - И благодаря за всичко, което се опитахте да направите за Сам.

Мислеше го. Може и да не харесваше особено Фъргюсън, но тя вярваше, че прави нещо хубаво. Кой знае, за Сам може би беше добре да има и друг възрастен, освен родителите си и баба си, и дядо си, който проявява интерес към нея.

Искреността му обаче остана скрита за Емили Фъргюсън. Тя вече го беше вписала в категорията „лош родител“, а може би дори и „опасен родител“. Това само увеличаваше решимостта на Паркър да избягва адвокатите и съдилищата, що се отнася до Сам. Ако поискаха специализирано мнение от Фъргюсън, то нямаше да бъде в негова полза.

- Смятам, че засега трябва да продължим сеансите - каза тя.

- Убедена съм, че няма да има проблем - потвърди Рейчъл.

Паркър не възрази. Не виждаше защо да го прави.

И тримата се изправиха. Фъргюсън стисна ръката на Рейчъл и я задържа с интимен жест. Паркър получи умряла риба между пръстите си. Не беше специалист, но му се струваше, че това представлява някаква форма на предубеденост. Сигурно в професионалното образование на Фъргюсън фигурираше правило срещу това, но може да е била болна в деня на въпросната лекция.

В чакалнята Сам четеше, потънала в премеждията на Браун Енциклопедията, който спасяваше Айдавил от престъпниците.

- Може ли да отидем при Ал? - попита тя.

Заведението беше наблизо, на „Уилистън Роуд“. Там правеха адски добри пържени картофки още от 40-те години и беше станало традиция да минават оттам след сеанса при психолога.

Паркър погледна Рейчъл, но тя беше твърдо решена да не издава гнева си пред Сам.

- Разбира се - каза тя, - хайде да тръгваме.

Сам обърна поглед към Паркър, после отново към Рейчъл и сбърчи нос.

- Вие да не сте се скарали?