Игра на духове

6.

Момчето се казваше Алекс Маккинън. Едната страна на семейството му беше с шотландско потекло и роднините не пропускаха случай да го изтъкнат, въпреки че никой от тях не беше стъпвал по старите земи от началото на миналия век.

Алекс беше на дванайсет и едва отскоро имаше позволението на майка си да ходи с велосипед на училище, въпреки че през зимата неведнъж бе съжалявал за това. Въпреки всичко само най-неприятното време можеше да го накара да остави колелото вкъщи. Нямаше да допусне природните стихии да попречат, дори за малко, на извоюваното с толкова усилия разрешение.

Велосипедът му имаше светлини отпред и отзад. Алекс носеше светлоотразителна жилетка с премигващ червен диод на левия ръкав и каска с диодче на тила. Според него беше толкова добре осветен, че беше по-вероятно някой да блъсне коледна елха, отколкото него. От друга страна, когато си тръгваше от училище, вече се стъмваше и макар до портите на дома му да имаше по-малко от миля, по пътя имаше тъмни места, най-вече край гората.

Точно там видя мъжа или онова, което някога може да бе било мъж. Беше облечен в черно, но въпреки студа нямаше шапка. Плешивото му теме беше оградено от рижа коса, също като цвета на брадата му, която се простираше от ухо до ухо като каишка на каска.

Мъжът вървеше по дебелия сняг успоредно на пътя. Гледката на човек, който ходи гологлав между дърветата, беше достатъчно необичайна за това време на годината, защото духаше студен вятър, а навяванията криеха хралупите и корените, така че лесно можеше да се препъне и падне. Ала това, което най-много отличаваше този индивид и накара Алекс да свие неволно към канавката и да падне от колелото, беше фактът, че не газеше в снега, а стъпваше върху него. Обувките му ясно се виждаха, въпреки че трябваше краката му да потъват до коляно с преспите. Освен това Алекс ясно виждаше, въпреки оскъдното осветление, че не оставя никакви следи.

Алекс лежеше по гръб, а предното колело на велосипеда му продължаваше да се върти до него. Не се беше ударил, но беше останал без въздух. И най-вече, уплашен до смърт.

Мъжът спря и замръзна, като ловец, усетил присъствието на елен. За миг остана напълно неподвижен, след което погледът му бавно се завъртя в посока към Алекс. Чертите му бяха размити и неясни, като размазана с палец рисунка. Наведе леко глава на една страна, взря се в момчето и велосипеда и...

Алекс не знаеше как иначе би могъл да опише това, което последва, освен че мъжът изчезна сам в себе си. Завъртя се на десния си крак, направи крачка напред и се стопи, без да остави и следа подире си.

Алекс скочи на крака, грабна колелото си и хукна по пътя. Не погледна назад. Не смееше. И макар никога да не бе виждал това привидение, знаеше какво е, защото беше чул баща си да шепне за него на майка му - когато мислеше, че полудява.

Братята следваха Алекс през гората и го наблюдаваха между дърветата. Новият лов беше започнал.

7.

Атмосферата на масата при Ал не беше най-сърдечната, която Паркър си спомняше, въпреки че Сам не позволи хладината между родителите ѝ да развали удоволствието от чийзбургера и пържените картофки, последвани от млечен ягодов шейк. Отказа да придружи Рейчъл до тоалетната и остана с баща си.

- Трябва ли пак да ходя при Емили? - попита тя, докато допиваше последните глътки от шейка си и гледаше малкото снегоринче на паркинга.

- Мисля, че може да ти помогне - отвърна баща ѝ.

- Не ми трябва помощ.

- Сигурна ли си?

- Да.

Каза го с тон, нетърпящ възражение. Просто отбеляза факта.

- Може да помогне на майка ти да се успокои.

Сам се замисли.

- Добре - съгласи се тя и всмукна шумно през сламката. - Мама каза ли ти за рисунката?

- Каква рисунка?

- Емили поиска да ѝ нарисувам къщата и семейството си. Направих, каквото ми каза, а тя ме изгледа много странно.

- Защо?

- Ами аз нарисувах дядо и баба, и мама, и теб, и Уолтър, въпреки че кучетата са ми трудни. И къщата нарисувах. Мислех, че се е получило много хубаво.

- А Емили не я хареса ли?

- Показала я на мама, докато чаках отвън. Казала ѝ, че явно не се чувствам част от собственото си семейство, щом не съм нарисувала и себе си.

- А ти защо не нарисува себе си?

- Аз бях художникът. Как да нарисувам себе си, ако аз рисувам другите?

Паркър отпи от кафето си. Звучеше му логично, но все пак не беше психолог.

- Затова направих нова рисунка - продължи Сам, - с момиченце, и днес ѝ я занесох. Тя попита дали съм аз.

- Ти какво ѝ каза?

- Само се усмихнах. Тя го прие за „да“.

Паркър усети, че стиска твърде здраво чашата си с кафе. Шумът от околните маси заглъхна; останаха само двамата със Сам и белотата, която ги обгръщаше.

- Но не беше ти?

- Не.

„Дженифър - помисли си той - беше включила мъртвата си сестра в рисунката.“

- Виждаш ли я?

- Знаеш, че я виждам.

Не знаеше или поне не беше сигурен, но да, подозираше, че е така. Гърлото го болеше, очите му пареха. Премигна, за да спре сълзите. Не можеше да се стърпи. Не беше редно. Но въпреки това:

- Колко често идва при теб?

- Много.

- А тя дали е...?

Думите заседнаха в гърлото му. Не знаеше какво иска да попита или поне нещо, което можеше да се събере в една дума. Щастлива, тъжна, гневна, уплашена... дали тези думи въобще значеха нещо за това, което Дженифър беше сега?

- Да - отвърна Сам.

„Да - помисли си Паркър, - ако има само една истина, то тя е в тези думи. Тя е. Тя съществува. Всичко друго бяха подробности.“

Сам пресуши последните капки от шейка си, като го гледаше изпитателно над ръба на чашата си. Той стъпваше внимателно. Забелязваше, че напоследък го прави все по-често, когато е край нея. Погледна наляво. Рейчъл се беше спряла да поговори с някого до тоалетната. Не виждаше кой е. Тялото ѝ беше леко извърнато от събеседника, като че ли нямаше желание да се задържа. За каквото и да говореха, тя скоро щеше да се върне на масата.

- Някой ден ще се наложи да поговорим какво всъщност се е случило в мотела - каза той.

Сам пусна сламката и отвори уста, за да възрази, но той вдигна ръка.

- Знам какво ще кажеш. Ще ми обясниш, че трябва да внимаваме и че могат да ни чуят, и аз разбирам всичко това. Но аз съм твой баща и няма как да те пазя, ако не мога да разговарям с теб за разни неща.

Рейчъл се измъкна и тръгна към тях. Чак когато се приближи - но не достатъчно, за да чуе, - Сам отново проговори.

- Ти не ме пазиш, татко. Аз те пазя.

8.

Когато излязоха от заведението, небето беше сиво. Паркър погледна прогнозата за времето на телефона си. Очакваше се още сняг и метеоролозите съветваха да се избягват ненужните пътувания. Можеше да тръгне още сега, но по всяка вероятност бурята щеше да го хване още преди средата на пътя до Мейн. Щеше да бъде бавно, неприятно и напрегнато шофиране. По-добре беше да пренощува в Бърлингтън и да тръгне рано сутринта, когато пътищата са чисти.

Погледна към Рейчъл. Последния път, когато остана във Върмонт, правиха любов. Той се възстановяваше от раните си, тя - от скорошна раздяла, а двамата се обичаха достатъчно, за да намерят утеха един в друг. Това обаче нямаше да се повтори тази вечер и вероятно никога вече. Похищението на Сам беше разрушило крехкия баланс помежду им, и то може би необратимо.

- Ще потърся място да пренощувам в града - каза той.

Рейчъл не си направи труда да го пита къде. Сигурно се досещаше - близо до университета имаше малко хотелче, което той постепенно беше започнал да харесва. Беше преспал в достатъчно мотели, за да се научи да ги избягва при всяка възможност.

- Ще се чуем - отвърна Рейчъл.

- Разбира се.

Той прегърна Сам. Всеки път, когато трябваше да се сбогуват, от сърцето му се откъсваше малко парченце, за да бъде безвъзвратно изгубено. Никога не бе предполагал, че ще стигнат дотук. Никога не бе искал да бъде един от тези бащи.

- Грижи се за мама - заръча ѝ той.

- Непременно. Обичам те, Мечо.

- И аз те обичам, Мечо.

Паркър проследи с поглед колата, докато се отдалечаваше. Чувстваше се като в плен на странен сън, от който не можеше да се събуди; всеки път, когато отвореше очи, се оказваше още по-дълбоко затънал в нереалността.

И дъщеря му го плашеше.

Качи се в колата и запали двигателя. Почака малко прозорците да се изчистят. Вратата на заведението на Ал се отвори и отвътре излезе мъж със старателно вчесана бяла коса и тен на човек, който може да си позволи да избяга от зимата на по-слънчеви климати. Беше Джеф, бившият приятел на Рейчъл - бившият задник, поправи се той, въпреки че това беше ясно. Бърлингтън беше малък град; понякога твърде малък. Ако той беше човекът, с когото тя бе говорила в ресторанта, защо не му го каза, когато се върна на масата? Всъщност знаеше защо: споменаването на Джеф щеше само да помрачи бездруго тягостното настроение.

„Мустангът“ на Паркър беше достатъчно характерен, за да привлече погледите дори на случайните минувачи, но Джеф явно го търсеше. Той застана на вратата, огледа паркинга и очите му се спряха върху колата. Лицето му издаваше сдържано отвращение, но по никакъв друг начин не показа, че е забелязал Паркър. Само поспря, огледа се и продължи наляво, след което се скри зад ъгъла.

Това място не беше типично за Джеф. Той не обичаше да яде с пръсти, нито да бъде заобиколен от хора, които го правят. Какво правеше тук тогава? Нямаше нужда да е частен детектив, за да се досети.

„Ако пак започне да излиза с Рейчъл - помисли си Паркър, - ще го убия.“ Бавно.

Хотелчето беше празно тази вечер. Дадоха му голяма стая с висок прозорец към градината и изглед към езерото Шамплейн и планината Адирондак. Остави сака си в ъгъла. Винаги държеше в багажника една чанта с два комплекта дрехи, тоалетни принадлежности и малка аптечка. Седна на фотьойла и провери телефона си. Беше пропуснал позвъняване от Арт Къриър и веднага му се обади.

- Арт?

- Този лагер е на майната си. Дори през лятото ще се стигне трудно дотам.

- В смисъл?

- Празно е и не мисля, че някой е минавал по тази пътека преди първия сняг.

- Разпита ли наоколо?

- Нямаше нужда, но се сетих, че ще искаш потвърждение. Човекът няма много съседи, а там, горе, повечето хора са свикнали да си гледат работата, но все пак сгащих един изкуфял дъртак, който смяташе, че собственикът е изнесъл някои от нещата си миналата година - мебели, спално бельо и прочее, и оттогава не се е мяркал.

Паркър благодари на Къриър и му обеща да прати чек.

- Прати ги кеш. Аз си завлякох задника дотам, не данъчните.

Къриър затвори, а Паркър отвори лаптопа си, за да прегледа имейлите си. Нямаше нищо от Рос, което да подскаже, че Еклънд се е появил, така че намери карта на Провидънс, Роуд Айлънд, направи няколко скрийншота и си резервира стая в хотел по средата между дома и офиса на изчезналия детектив. После, тъй като Рос плащаше, взе още една стая. Една нощ сам му стигаше и реши, че малко компания ще му дойде добре.

9.

Алекс Маккинън не довърши вечерята си. Каза на майка си, че не се чувства добре. Мей Маккинън сложи ръка на челото му и се увери, че е хладно, но той видимо трепереше, и тя се притесни, че може да е настинал. Ех, този велосипед! Макар част от нея да се радваше, че синът ѝ става все по-самостоятелен, беше ѝ много неприятно, че ходи на училище с колелото. Някои шофьори просто караха като идиоти, а мобилните телефони ги правеха идиоти на квадрат. Всеки път, като видеше някоя кучка или копеле да пише съобщения или да говори, докато шофира с една ръка, ѝ се искаше да долепи пистолет до главата му и да натисне спусъка. Нямаше никакво желание синът ѝ да свърши в канавката само защото някой седемнайсетгодишен пикльо е бил твърде зает с телефона, за да гледа в пътя.

Нагледа сина си малко след осем. Той лежеше под завивките и гледаше клипчета в YouTube на айпода си. Беше със слушалки, така че не я усети, когато застана на вратата, и тя реши да не го безпокои. Почуди се дали да не го задържи у дома на следващия ден. Алекс не беше от децата, които се преструват на болни, за да не ходят на училище. Щеше да види как е на сутринта и тогава да прецени.

Отиде в килера зад банята на първия етаж, където държаха коша за пране. Беше забелязала, че е пълен, и нямаше да е зле да зареди пералнята, докато имаше време. Така можеше да прехвърли дрехите в сушилнята, преди да си легне, и да са готови на сутринта.

Разбира се, сега имаше по-малко за пране отпреди.

През април щеше да стане една година от изчезването на Майк, бащата на Алекс. Той страдаше от депресия и дълбоко в себе си повечето хора мислеха, че сам е отнел живота си. Мей обаче не смяташе така - ни най-малко. Случваше се съпругът ѝ да бъде тъжен, но той не само не беше такъв човек, че да посегне на себе си (въпреки че „такъв човек“ не значи нищо, мислеше си тя, докато лежеше сама в леглото си и плачеше заради липсата от лявата си страна), но и никога не би изоставил жена си и сина си, обричайки ги на болка и несигурност. Той беше мил, учтив човек. Не можеше дори да приеме десерт от заведението в „Суверен Трил“, без до ден-два да прати картичка за благодарност. В никой случай не би се самоубил, без да остави писмо за жена си и детето си, но тя не можеше да си го представи дори да пише такова писмо. Майк беше тих човек, но никога не трупаше болката си. От самото начало бяха свикнали да разговарят един с друг. Той открито споделяше с нея всичко.

Дори когато ставаше дума за семейството му.

Господи, разговорът с брат му, след като Майк изчезна, беше едно от най-трудните неща, които някога бе правила. Майк щеше да побеснее, но него го нямаше, и точно там беше работата, а Мей се страхуваше, че изчезването му може да е свързано тъкмо с работите на брат му. Ако наистина беше така, той щеше да знае с кого да се свърже и къде да го търси. Но и това се оказа задънена улица. Брат му помогна, или поне така изглеждаше, макар че не можеше да бъде сигурна.

Що се отнасяше до онази жена с него - божичко, какви тръпки я побиваха от нея!

Мей обаче се беше вкопчила в надеждата. Майк може да беше пострадал при катастрофа или получил инсулт. Никой не знаеше дали сега не е в Бойзи, Айдахо, без никакъв спомен за предишния си живот. Може би живееше с клошарите като поредния пропаднал нещастник. Напоследък обаче беше започнала да чувства, че той е мъртъв. Усещаше го като разсичане на връзката помежду им - може би защото бяха толкова близки. Може би желанието ѝ да се върне жив при нея я беше заслепило за реалността. Все едно някой я беше прострелял или пробол, докато е бягала в паника, но осъзнаваше болката едва сега, когато адреналинът бе намалял.

През последните седмици преди изчезването си Майк беше нещастен, даже разстроен и притеснен. Беше уплашен. Мислеше, че може да има тумор или кръвоизлив в мозъка. Главата го болеше лошо. Призна, че получава - според него -халюцинации, зрителни и слухови. Виждаше хора, които не бяха там; чуваше гласове в празни стаи. Лекарят му назначи изследвания, но Майк изчезна, преди да ги направи.

Мей отвори коша с пране. Дрехите на Алекс бяха смотани на кълбо най-отгоре. „Странно - помисли си тя, - заваля чак след като се прибра.“ Тя взе панталона му и видя, че още е влажен, а по левия крачол имаше кал. На едното коляно зееше дупка. Разбра, че е паднал от колелото, но не ѝ е казал. Ех, това дете! Не се бореше с настинка - е, може и да имаше такъв елемент, като се имаха предвид мокрите дрехи, - а с шока. За бога, нищо чудно дори да се бе ударил, но да се страхуваше да ѝ каже. Напълно в негов стил бе да го пази в тайна, за да не би тя да му забрани да припари повече до нещо, напомнящо на две гуми и верига - дори когато заживее сам или се ожени, защото тя като нищо може да каже нещо на сватбата, само и само жена му ясно да разбере що за загубеняк е.

Тя хвърли дрехите на пода и се качи на горния етаж. Не му беше ядосана -немного, но се притесняваше. Трябваше да види този крак. Представяше си го отекъл и счупен под завивката, даже извит под неправилен ъгъл...

Мей отвори вратата на стаята му, но Алекс не беше в леглото. Видя, че и двата му крака са си добре, защото той стоеше по боксерки и тениска с лице към прозореца. Завесите бяха разтворени и в мрака потрепваше бледото отражение на сина ѝ, около което валеше сняг. Почувства зловеща прокоба, като че ли я бе навестил духът, в който някой ден и той щеше да се превърне.

- Миличък - каза тя, - да не си паднал днес от колелото?

Той не се обърна, сякаш не я забелязваше. Беше го наследил от баща си. Колкото и открит да беше Майк, когато тя изпаднеше в ярост, случваше се той да се преструва, че не я чува, особено ако се беше разбесняла за нещо, което той е направил. Надяваше се, че ядът ѝ ще отмине и няма да му се наложи да прави нищо. Мей даже мислеше, че това може да е вродена черта на целия мъжки род, защото и баща ѝ беше такъв. За него дори се твърдеше, че когато жена му изрови томахавката и тръгне на война, се измъквал през задната врата и отивал да се скрие в града.

- Алекс, на теб говоря.

Чак тогава синът ѝ се обърна. Кожата му беше млечно-бяла, а устата стоеше като алена рана на лицето му.

- Мамо - извика той. - Мамо!

Тя се приближи, разперила ръце да го прегърне.

- Какво има, Алекс? Какво има, миличък?

Видя ги, още преди той да изрече думите.

- Мамо, има хора в гората!

10.

Паркър вечеря сам във „Фармхаус Тап и Грил“ на „Банк Стрийт“. Четеше биографията на писателя Джон льо Каре и си мислеше, че от него би излязло много добро ченге, ако само се беше постарал да свикне с тайното си чувство на срам.

Паркър се ограничи с една чаша вино. Беше в емоционално настроение и не искаше съвсем да се разчувства. Тревожеше се за Сам, а и за Рейчъл. Тревожеше и за себе си. Добре че беше предполагаемото изчезване на Джейкъб Еклънд, та да има с какво да се разсее. А в Портланд го чакаха още няколко рутинни случая за Мокси Кастин и още двама-трима адвокати - скучна, безопасна работа. Ако имаше малко акъл, щеше да се задоволи с жонглирането с пликове с адвокатите и тогава нямаше да вечеря сам в някакво заведение в Бърлингтън, Върмонт, и да се чуди как да не допусне бившата му приятелка да се обърне към Семейния отдел на съда във Върмонт.

Но пък ако беше толкова умен и предпазлив, просто щеше да бъде друг човек.

Най-лесните пари, които беше изкарал тази година, бяха дошли от една жена на име Тея Бентлинг, която беше убедена, че съпругът ѝ, Стив, ѝ изневерява.

Оказа се права: Стив се виждаше с друга жена, която се казваше Шери Суитман. Името много би подхождало на начална учителка - чудесно съвпадение, защото тя бе точно такава. Освен това, както се оказа, беше омъжена за Дейв Олсън, клиент на Мокси. Неотдавна Олсън се беше обърнал към Мокси, защото подозираше, че жена му, която бе запазила моминското си име - може би защото беше адски сладко, -не му беше толкова вярна, колкото би му се искало в идеалния случай. Мокси свърза Олсън с Паркър, който вече беше нает от Тея Бентлинг да следи съгрешилия ѝ съпруг.

Паркър проследи Стив Бентлинг до едно ново бохо кафене в Южен Портланд, където той се срещна с Шери Суитман, с информацията, за която бе запознат преди няма и час от самия Мокси. Бентлинг и Суитман се завлякоха в един нескъп мотел, за да прекарат известно време заедно, а Паркър нащрака няколко снимки с телефона си, чудейки се как някой смята, че може да има тайна връзка в толкова малък град. Представата за дискретност на тия двамата се заключаваше в това, да прекосят моста Каско Бей между Портланд и Южен Портланд, може би защото някои гледаха на последния не като на отделен град, какъвто беше, а като на съвсем друга екзистенциална сфера, още повече че ги делеше водна преграда. Когато Паркър разказа всичко на Мокси, онзи едва не се задави от смях, а Паркър прибра два хонорара за една работа.

Той довърши главата от биографията и поиска сметката.

Беше дошъл пеш до бара и сега си тръгна обратно към хотела. Снегът понамаля и спря. Усещаше как скърца под краката му. Искаше му се Сам да беше с него. Държеше едната си ръка в джоба, а другата отпусната до тялото, като че ли си представяше как върви до него, пъхнала ръкавичката си в ръката му, а малките ѝ крачета ситнят до неговите.

Мисълта за Сам неизбежно водеше със себе си спомена за другата му изгубена дъщеря и той се взираше в дърветата от двете страни на улицата и в сенките между къщите едновременно с боязън и надежда да зърне дете, което го следва неотлъчно в мрака, без да оставя следа в пресния сняг. Потънал в мислите си, той не забеляза колата, паркирана пред хотела, нито мъжа, който слезе от нея. Едва когато онзи застана на пътя му, Паркър спря и го погледна.

Пред него стоеше бащата на Рейчъл, Франк Улф, облечен с дълго сиво палто и мека шапка с перо, втъкнато под лентата. Приличаше на баща от стар филм чак до върха на сивите си мустаци.

Паркър и Франк никога не се бяха погаждали, а последните събития не бяха помогнали за сближаването им. След като бе установена самоличността на похитителя на Сам и връзката му с баща ѝ, съпругата и дъщерята на Франк едва успяха да го озаптят да не се нахвърли физически върху Паркър. Оттогава насам не се бяха виждали и не бяха разменили и дума по телефона, но въпреки това Паркър не се изненада особено. Целият му ден беше такъв.

- Франк - поздрави го той. - Откога ме чакаш?

- От няколко часа. Казах, че отивам на кино.

- И какво гледа?

- Моля? - обърка се Франк.

- Когато се прибереш, Рейчъл и жена ти ще питат какво си гледал. Трябва да имаш отговор. Освен ако не възнамеряваш да им кажеш истината.

Франк Улф не беше свикнал да лъже. Въпреки че беше малко да се каже, че двамата с Паркър не могат да се гледат, детективът не се съмняваше, че Франк обича дълбоко дъщеря си и внучката си. Старецът на Рейчъл беше принципен, праволинеен човек и не беше в природата му да лъже. Водеше удобен, привилегирован живот, което може би допринасяше за проблема, но ако беше готов на компромиси със собствения си морален кодекс, щеше да бъде още по-богат и привилегирован. Имаше се за добър човек, въпреки че истински добрите хора никога не мислят за себе си по този начин.

Франк се огледа, обхождайки с очи дърветата, улицата и колата си, сякаш изведнъж се бе озовал на непознато място и няма никакъв спомен как е стигнал дотам. Издиша дълбоко облак пара и Паркър усети дъх на алкохол. Франк не беше пиян, поне засега, но беше пил достатъчно, за да го задържат за шофиране в нетрезво състояние, ако го бяха спрели. Ако ченгетата не го озаптяха, то нищо чудно комбинацията от лошо време и притъпени реакции да го направи под формата на катастрофа.

- Защо си дошъл? - попита Паркър.

- За да говоря с теб.

Паркър почти не можеше да се сети за друг човек, с когото има по-малко желание да говори, но разговорът все пак даваше шанс за разведряване на обстановката. Ако го отпратеше, отношенията им щяха да продължат да се влошават, стига, разбира се, Франк да си стигнеше жив до дома и да пропусне неволно отбиване до най-близкия полицейски участък.

- Студено е. Какво ще кажеш да влезем вътре и да седнем?

Паркър посочи към хотела. Имаше няколко общи помещения, в които гостите можеха да поработят или почетат, ако желаят. През дръпнатите завеси си личеше, че стаята отпред, вляво от вратата, беше празна.

Франк кимна и Паркър тръгна напред по заснежената пътека към топлата сграда.

11.

Мей Маккинън стоеше до прозореца в кухнята и гледаше гората по края на задния си двор. Хрумна ѝ да се обади в полицията, но не беше готова за това, поне засега. Въпреки изчезването на съпруга си и всевъзможните сюжети за сполетялата го участ, които рисуваше в мислите си, тя все още предпочиташе да вижда най-хубавото в хората и да вярва в подредената вселена, защото само в една вселена, в която хората бяха добри, а редът беше естественото състояние на нещата, беше възможно съпругът ѝ да не е страдал твърде много, преди да умре.

Освен това беше в период на пренастройване на сетивата - избирателно изкривяване на собствените си спомени и възприятия. Вярваше, че е видяла фигури в гората, но ѝ беше трудно да се фокусира върху тях. Напомняха ѝ на онези фокуси с карти, при които символът на картата за миг се скрива от погледа в сляпото петно на полезрението. Когато се опиташе да види конкретен образ, движещ се между дърветата, сенките сякаш го поглъщаха и оставаха само другите около него. Щом преместеше поглед, невидимият мъж или жена отново се появяваше в периферното ѝ зрение.

После слезе в кухнята, но нарочно не светна лампата, за да остане скрита, докато огледа имота си. Ала в гората вече не се забелязваше никакво движение. Една атавистична част от съзнанието ѝ - рядко използвана реликва от по-древните времена на човечеството - ѝ изпращаше противоречиви послания. Предупреждаваше я да не излиза навън, но в същото време се опитваше да ѝ внуши, че не е видяла това, което си мисли.

Само дето и Алекс беше с нея. Той също ги беше видял. А гласът в главата ѝ, който говореше като неприсъстващия ѝ съпруг, отвърна: „Но ти се тревожеше за него. Притесняваше се, че може да се е наранил, а той на свой ред се е уплашил, задето е скрил случката от теб. Двамата сте предали страха си един на друг и сте почерпили образите от него.“

- И двамата едновременно сме си измислили хората в гората?

Тя изрече думите на глас; прошепна ги на нещо в главата си, което адски добре имитираше Майк, чак до нетипичните за американците интонации в гласа до начина, по който спираше между изреченията, независимо колко е ядосан, щастлив или тъжен. Той беше разумен, разсъдлив човек. Този глас обаче, който я караше да се съмнява в себе си, се отличаваше от неговия по едно много просто нещо.

Майк никога не би се опитал да я накара да се усъмни в себе си.

Скептицизмът ѝ го прогони. Радваше се за това. Нямаше да храни фантазии образи на изгубения си съпруг.

Тогава се сети: цигани. По-рано тази година през града беше минал един катун - три роднински семейства, поне според полицията, която ги държа под око от момента, в който паркираха караваните си на паркинга пред „Уолмарт“ на „Еъруей Драйв“. Бяха на най-различна възраст, също като тези в гората. Не бяха направили никакви поразии, макар че според някои в града просто не бяха имали възможност, защото ченгетата и охраната на магазина ги пратиха да си вървят още след втората нощ. Изпроводиха ги в мрака с все разплаканите им деца и лая на обърканите кучета. Мей не го намираше за редно, защото според нея не правеха нищо лошо. Но пък какво ли знаеше тя, след като беше единственият човек в семейството, който смяташе, че от Бърни Сандърс би излязъл свестен президент?

Възможно ли бе да са част от същата група или нови цигани, дошли да опънат катуна си в гората, след като явно не бяха желани на паркинга пред търговския център? Мей усети, че либералните ѝ възгледи са подложени са сурово изпитание. Едно беше циганите да се мотаят около мола, съвсем друго бе да палят огън на метри от задния ѝ двор.

„Не излизай навън.“

Това вече не беше гласът на Майк. Въобще не беше глас, който бе чувала преди. Говореше ѝ като търпелив родител на дете, което се кани да направи нещо глупаво, но Мей вече нахлузваше градинските ботуши, които винаги стояха до задната врата, и навличаше старото яке на Майк, което той държеше на закачалката в килера до пералнята и което тя упорито отказваше да прибере. Понякога, когато захладнееше, тя се увиваше в него, сядаше на пода в кухнята, затваряше очи и си представяше, че той седи до нея и я прегръща.

Майк, Майк, защо ти трябваше да си тръгваш?

Чу шум зад себе си. Алекс стоеше в подножието на стълбите, увит в халат, за да се стопли.

- Мамо? Обади ли се в полицията?

- Още не. Не знаем кой е.

И дали е, без малко да добави тя. Божичко, това пък откъде се взе?

- Мамо, днес видях един мъж в гората.

- Мъж ли? Какъв мъж?

- Не знам. Беше със странни дрехи. Уж беше там, а в следващата секунда го нямаше. Сякаш се носеше върху снега. Заради него паднах от колелото.

Той заплака.

- Трябваше да ти кажа, но ме беше страх.

Слюнката ѝ запука в ушите като цвърчащ бекон в тигана.

„Няма да се отдалечавам - помисли си тя. - Ще отида до края на осветеното петно и ако видя нещо, ще се скрия вкъщи, преди да кажеш и гък.“

- Да заключиш след мен, чуваш ли?

- Мамо...

- Всичко е наред. Искам само да погледна.

Тя отвори задната врата и излезе на двора.

12.

В ъгъла на библиотеката в хотела имаше машина „Неспресо“, поставена до една етажерка с книги, които всички гледаха и прелистваха, но никой всъщност не четеше. Тук-там се мяркаха развлекателни романчета като недодялани селяци, натъкнали се по грешка на среща на интелектуалци.

Паркър нямаше представа какво означават цветовете на капсулите, така че просто намери две еднакви и направи двойно кафе на Франк, а после пусна и единично за себе си. Франк разкопча палтото си, но явно нямаше желание да го свали. Паркър съблече якето си и го хвърли на дивана. Попита Франк дали иска сметана.

- Не - отказа Франк, а после добави, - благодаря.

Което все пак беше нещо.

Паркър му подаде кафето и седна на един стол срещу бащата на Рейчъл. Франк не изглеждаше добре. Студът може да беше добавил малко руменина на носа и бузите, но въпреки това кожата му изглеждаше бледожълтеникава. Паркър смътно си спомняше, че това може да е признак на чернодробно заболяване. Зачуди се дали Франк е ходил на лекар, но после си спомни с какви жени живее: още при първия намек за болест Рейчъл и майка ѝ щяха да го завлекат на доктор, ако се налага, под заплаха с оръжие.

Паркър отпи от кафето си. Можеше да подхване незначителен разговор от учтивост, но този период отдавна беше отминал и при двамата. Никога не се бе получавало, а и не бе станало нищо, което да подскаже, че сега може да се получи. Накрая Франк наруши мълчанието.

- Чух, че днес не е минало добре при психолога.

- Госпожа Фъргюсън се справя чудесно. По-добре няма накъде. Сам също изглеждаше щастлива. Проблемът бяхме ние с дъщеря ти.

- Рейчъл би казала, че ти си проблемът.

Паркър си пое дълбоко въздух и се почуди дали светът е решил да изпробва до последно способността му да се владее. Радваше се, че се беше ограничил с една чаша вино. Втората нямаше да подейства смекчаващо на гнева му. Дори сега, съвършено трезвен след разходката до хотела, изпитваше силен порив да размаже физиономията на Франк Улф, но нищо нямаше да постигне.

- Мисля, че се държах прилично, но признавам, че не съм най-добрият съдник по въпроса - каза той. - Освен това съм имал и по-добри дни.

- Аха...

Франк отпи от кафето си. Изглеждаше объркан.

- Има вкус на греяно вино - каза той.

- Не знам какво значат цветовете - отвърна Паркър. - Просто грабнах първите, които ми попаднаха. Искаш ли друго?

- Не, няма проблем. Просто е странно.

- Явно е нещо завъртяно.

- Сигурно затова не го разпознавам. Вкъщи пия разтворимо.

Той отпи още малко, без да се мръщи толкова.

- Случилото се със Сам... отвличането...

Паркър чакаше. Франк обра капките от ръба на чашата си с палец, но не вдигна поглед.

- Исках да обвиня теб за всичко - каза той. - И още искам.

Сега вече вдигна очи. На Паркър му се стори, че не изглежда нито ядосан, нито огорчен, а само объркан.

- Ти обвиняваш ли себе си?

- Понякога - призна Паркър. - Не можех да спра хода на събитията и нямаше как да знам какво ще се опита да направи този човек впоследствие, но участвах в задвижването им, а те завършиха с отвличането на дъщеря ми.

- Можеше да свърши зле. Не че така беше добре.

- Знам.

Франк кимна.

- Мислех си, че с теб нямаме нищо общо - продължи той. - Исках да вярвам в това, но през цялото време виждах насреща си нещо, което виждах и когато погледнех в огледалото. Човек, който е погребал едно от децата си.

По-големият брат на Рейчъл, щатски полицай, бил прострелян и убит по време на банков обир много преди Паркър и Рейчъл да се запознаят. Паркър знаеше, че причината тя да се увлече по него отчасти бе ехото от загубата, отчасти - гневът. Беше реагирала на смъртта на брат си с опит да разбере случилото се, като че ли опознаването на психологията на престъпника би ѝ помогнало да разбере защо е останала без брат си. Друга част от нея обаче, която тя не можеше дори да признае, искаше да си отмъсти. Рейчъл отказваше да обърне внимание на тази си страна, но когато Паркър се появи в живота ѝ, връхлитайки с цялата си мощ върху виновниците за болката и загубата ѝ, нейният гняв подхрани неговия. Резултатът обаче не ѝ хареса или поне така си каза, въпреки че тайното ѝ Аз ликуваше.

- Човек би предположил, че ще помня всичко - продължи Франк, - но не е така. Помня откъслеци, но много парчета липсват. Помня болницата, но не и как съм стигнал дотам. Помня гроба, но не и църквата. А когато се опитам да си представя момчето си, виждам само неподвижни образи. Не помръдва. Освен това не чувам гласа му. Не мога да си го спомня. Все едно смъртта е изтрила лентата.

Никога не бяха говорили за това преди. Паркър не беше сигурен дали Франк повдига темата пред Рейчъл или дори пред жена си. Рейчъл винаги описваше мъката му като мълчалива и безкрайно лична. Неспособността му да споделя и разговаря за това беше оставила дълбок белег и върху живота на майка ѝ, която бе оставена да скърби сама за сина си.

- Мислех да се самоубия - каза той. - Това стана по-късно, когато болката вече се бе притъпила. Проблемът беше, че и всичко друго се притъпи. Всичко посивя.

- А защо не го направи?

- Заради Рейчъл. Дъщеря ми ме накара да живея. Дори съпругата ми не можеше да го направи.

Той остави чашата си на масата.

- Ти обаче не си имал нито друго дете, нито съпруга. Как оцеля?

- Като тръгнах по следите на мъжа, който ми причини това - отвърна Паркър. -Намерих го и го убих.

- Значи това си направил.

- Да.

- И помогна ли?

- Няма прост отговор. По-малко, отколкото се надявах, повече, отколкото трябваше.

- Загубата обаче остана?

- Да.

- Не искам Рейчъл да го изпита на гърба си.

- Аз също.

- Но въпреки това продължаваш да се занимаваш с тази работа и това едва не струва живота на Сам.

Паркър замълча.

- Защо го правиш?

- Този въпрос също няма прост отговор.

- Пробвай.

- Правя го, защото се боя, че ако спра, никой друг няма да се заеме вместо мен. Правя го, защото, ако си затворя очите, някой друг ще пострада като мен. Правя го, защото така изливам гнева си. Правя го по причини, които самият аз не разбирам. Но най-вече го правя, защото ми харесва.

- И няма да спреш.

- Не. Опитвал съм. Не става.

Франк избърса устата си. В стаята не беше много топло, но той се потеше. Гледаше бавно преминаващите коли по улицата, а фаровете им осветяваха едната страна на лицето му, докато другата оставаше в сянка.

- Когато онзи човек отвлече Сам, той е възнамерявал да я убие.

- Сам е жива.

- Можеше да не е.

- Но е. И нищо лошо няма да ѝ се случи.

- Не можеш да знаеш.

- Франк, погледни ме.

Франк извърна лице от прозореца.

- Веднъж Рейчъл ми разказа, че след като синът ти е загинал, си настоявал да я взимаш всеки ден след училище до шестнайсет години. Когато не си бил в града, си карал жена си да го прави и си ѝ се обаждал, за да провериш. Спрял си чак когато Рейчъл се закопчала с белезници за един парапет в знак на протест.

Вярно беше. Едно от нещата, които Паркър обичаше в Рейчъл.

- Бяха пластмасови - изпуфтя Франк, стиснал най-близката сламка.

- Не е в това въпросът. Има държави с военен режим, в които правилата са по-свободни от твоите.

- Не е същото. Рейчъл беше изложена на риск заради твоята работа. А сега и Сам. Та тя видя как умира човек, за бога!

- Франк...

- Не, аз...

- Франк!

Франк Улф млъкна.

- Не можем да оставим тези хора да се разхождат спокойно. Те са хищници. Ако не успеят да се нахранят на едно място, ще продължат нататък и ще си намерят по-лесна плячка. Ще продължат да причиняват болка на хората, докато някой не ги спре. Ние можем да скрием децата си, да залостим вратите си и да запушим ушите си, но те просто ще погнат други.

- Но тя е твое дете.

- Всяко дете е нечие.

В коридора светна лампа. Управителят застана на вратата. Офисът му беше в задната част на сградата, а една алея, покрита с увивни растения, водеше до къщата, в която живееха двамата с жена му. Явно беше чул спора и беше дошъл да провери какво става.

- Всичко наред ли е, господа?

- Извинете ни - отвърна Паркър. - Разминаване в мненията.

Онзи ги изгледа строго, но реши, че няма непосредствена заплаха от насилие.

- Е, вие сте единственият ни гост, така че се разминавайте, колкото желаете. Лека нощ.

Двамата останаха отново сами. Франк се изправи.

- Трябва да се прибирам.

- Паркирал съм отзад. Ще те закарам.

- Мога да шофирам.

- На твое място не бих. Ела да си вземеш колата сутринта.

Говореше меко и внимателно. Кафето се беше отразило добре на Франк, но Паркър не беше сигурен, че това е достатъчно. Беше готов за нов спор, но такъв не последва.

- Може би си прав. Ще си повикам такси.

Паркър го увери, че няма проблем. Ключовете за колата бяха в джоба на якето му, а домът на Улф беше само на десетина минути път оттам - двайсет в това време.

Намесата на управителя като че ли бе сложила край на дискусията за професионалните занимания на Паркър, но той не се заблуждаваше, че може да промени мнението на Франк Улф по който и да било въпрос. Въпреки това усещаше, че има известен напредък. Бяха разговаряли и се бяха държали разумно и цивилизовано един с друг. И Франк беше прав: и двамата бяха бащи, изгубили деца, и някак си бяха преодолели загубата - не без неизлечима болка, не без рани завинаги - но някак си бяха устояли; и двамата имаха дъщери, които обичаха, и спомени, макар откъслечни и несъвършени, за отишлите си потомци; спомени, на които държаха и обичаха.

Разликата помежду им беше, че детето на Франк Улф не го навестяваше нощем или, ако го правеше, беше само насън.

Пътуваха в мълчание до дома на Улф, най-вече защото Франк задряма пет минути, след като потеглиха. Ледът беше почистен от средата дори на малките улици, но стоеше по края, а заради валящите снежинки фаровете не улавяха издайническите отблясъци. Паркър шофираше внимателно и след малко стигнаха до дома на Улф. В коридора светеше лампа, друга осветяваше стъпалото пред прага и част от двора. Преустроената конюшня, в която живееха Рейчъл и Сам, беше тиха и сумрачна. Ако беше по-рано, Паркър би помолил да се сбогува още веднъж с дъщеря си. Болеше го, че е толкова близо, а не може да я прегърне или поговори с нея.

Паркър спря пред къщата, без да сваля очи от прозорците, зад които спеше дъщеря му. Франк се събуди и двамата мъже поседяха минута, без да говорят. Накрая Франк каза:

- Рейчъл се тревожи, че Сам крие някаква травма от случилото се. А аз се тревожа, че не крие.

Паркър се обърна към него.

- Понякога я чувам да говори с някого - продължи Франк. - Не когато си играе с куклите или кучето е в стаята при нея, а когато е съвсем сама. Говори, слуша, после пак говори. Знам, че е нормално децата да имат въображаеми приятели, но това е нещо различно. Не мога да го обясня. Плаши ме, ако ме разбираш. Разговорите са напрегнати. Дори гласът ѝ се променя. Става някак си по-възрастен. По-сериозен. Като на голям човек. На кого би могла да говори по този начин?

- Не знам - излъга Паркър.

Стори му се, че Франк усети това, но просто реши да не го притиска.

- Благодаря, че ме докара - каза Франк, като отвори вратата и слезе.

- Няма за какво. И... Франк?

Франк Улф се подпря на вратата и зачака.

- Благодаря ти, че се грижиш за тях.

Франк кимна. Никой не добави нищо повече. Бяха приключили.

13.

Мей Маккинън прегази пресния сняг в двора си и спря в началото на гората, където светлината от крушката на вратата вече отслабваше. Обърна се и видя Алекс, който стоеше на прозореца в кухнята и я гледаше. Помаха му и той плахо ѝ отвърна.

Мей насочи фенерчето си към дърветата, като се мъчеше да разпръсне сенките, вместо да образува нови, но нощта погълна лъчите му, сякаш го бе хвърлила в яма с катран. Не виждаше и помен от движение или хора. Приближи се още малко, навлизайки леко в гората. Не ѝ се щеше да ходи навътре, защото земята беше неравна, а ботушите ѝ стигаха едва до малко над глезените. Омръзнало ѝ беше от студени, мокри крака.

Освен това не искаше да се отдалечава от светлината.

Фенерчето я дразнеше. Скоро бе сменила батериите с нови и не го беше използвала много след това. Трябваше да свети по-силно. Огледа снега между дърветата. Гората беше вечнозелена, а по-голямата част от земята беше побеляла. Не се виждаха стъпки и други следи, но това изглеждаше невъзможно. Само преди минути оттук бяха минали хора. Тя ги беше видяла, за бога: мъже и жени, без деца. Всички бяха възрастни, някои дори изглеждаха достатъчно стари, за да имат и внуци.

Мей не вярваше в духове. Може да имаше шотландско потекло, но това не значеше, че е попаднала в мрежата на вълшебните приказки и страшните истории. Дори не ходеше на църква, въпреки че не беше съвсем атеист. Смяташе, че ако във вселената съществува велика сила, тя не изглежда като старец с брада и не действа чрез светци и ангели. Не се интересува дали ѝ се пеят химни и не слуша молитвите, отправени към нея. По-скоро това би било присъствие, което няма име и форма, но прониква във всичко наоколо и във всички аспекти на собственото ѝ съществувание. Ала тя никога нямаше да я чуе, никога нямаше да научи повече за тази сила, защото скоро щеше да бъде мъртва. Щеше да отиде при съпруга си и истината за вселената най-сетне щеше да ѝ се разкрие.

Там, сред дърветата, Мей обаче не усети непосредствената близост на смъртта си, не и докато нощният въздух скриваше неумолимата ѝ хладина, а мръзненето в пръстите, носа и ушите - болката от приближаването ѝ; не и докато сълзите, които се стичаха по бузите ѝ заради студа в очите, не се сляха със сълзите, бележещи края, а внезапният остър вятър не я прониза като дъха на невидимо присъствие, незримо същество, лишено от топлина, което издишаше само за да подражава на живота.

„Тук няма нищо - помисли си тя, - сгрешила съм.“

Къщата я зовеше със светлината и топлината си. Тя излезе заднишком от гората, без да откъсва очи от нея, докато не се приближи до вратата. Едва тогава погледът ѝ се отдели от дърветата и се обърна към сигурността на дома ѝ.

И смъртта влезе заедно с нея.

14.

Както си му е редът, когато се прибра в хотела си след целия този разговор с Франк Улф, Паркър не можа да заспи. Седна на бюрото до прозореца си и прегледа още по-бавно информацията за живота и кариерата на Джейкъб Еклънд. Не се надяваше да открие някаква закономерност или важен детайл, който би обяснил изчезването на детектива, но ако запаметеше всичко това, то щеше да му бъде полезно при огледа на дома и офиса му. Това беше основата на цялото разследване в бъдеще и който пренебрегваше тези скучновата работа, го правеше на свой собствен риск.

Половин час по-късно не можеше да се каже, че е научил кой знае какво ново, но поне си беше изградил картина, която потвърждаваше образа на самотник, представен от бившата жена на Еклънд. Рос беше прегледал извлеченията от служебните и личните му кредитни карти от последните две години, но те не издаваха някакви особени пороци. Виждаха се сметки от мотели от същия тип, каквито биха се открили и в разходите на Паркър - пътувания по работа с едно преспиване на разноските на клиенти, които биха се намусили на нещо по-скъпо от „Ред Руф Ин“³ и по-разточително хранене от заведение за бърза закуска в мола. Нямаше нищо, което да говори, че е глезил себе си или някого другиго - гориво, канцеларски материали, дрехи. И книги. Еклънд поръчваше много книги, повечето на окултна тематика.

Като се изключи някоя и друга гощавка в „Олив Гардън“ или „Аутбек Стекхаус“ и внушителната езотерична библиотека, Паркър все едно гледаше друга версия на собствения си живот, а това леко го потискаше. Затвори лаптопа и се съблече за лягане. Стаята му беше от „по-нормалните“ в хотела, но само в сравнение с останалите, клонящи към шикозно-селски стил, който винаги му напомняше на стари моми. Възглавниците бяха поръбени с дантели. Ако умреше тук в съня си, приятелите му щяха да се скъсат от смях.

Преди да заспи, се помоли за Рейчъл и Сам. Помоли се и за Франк Улф, и за жена му. Не го интересуваше дали молитвите му са напразни. Важно беше усилието.

А и знаеше, че някой някъде ги чува.

15.

- Мамо.

Мей Маккинън чу шепота в ухото си. Отвори сепнато очи и усети една малка ръчица върху устата си. Синът ѝ стоеше до леглото по пижама, а лицето му беше осветено от часовника на нощното шкафче. Беше единайсет и половина. Отдавна трябваше да спи.

- Мамо - повтори той, - мисля, че долу има някой.

Той вдигна ръката си от устата ѝ. Мей се ослуша, но всичко бе тихо.

- Сигурен ли си? - попита шепнешком тя.

- Чух шум.

Тя слезе от леглото. Носеше стар суичър и анцуг, прокъсан на коленете. Краката ѝ бяха боси. Къщата не беше много стара и нямаше пеещия под на дома от детството ѝ с онзи репертоар от звуци, които превърнаха годините ѝ между петнайсет и двайсет и пет в същински ад, защото нямаше никакъв начин ни да се измъкне навън, ни да се промъкне вътре, без да вдигне шум, който да събуди и мъртвите.

Алекс се опита да я хване за ръката, но тя нежно я отбутна настрани.

- Чакай ме тук - каза тя. - Ако чуеш нещо, което звучи все едно...

„Все едно какво? Че ме изнасилват? Че ме убиват?“

- Ако чуеш нещо лошо - рече тя накрая, каквото и да значеше това, - обади се в полицията.

До леглото ѝ имаше стационарен телефон, който Алекс можеше да използва. Тя взе мобилния от шкафчето и го пъхна в джоба на анцуга си. После се наведе и извади един чук изпод леглото. Не обичаше огнестрелните оръжия и в никой случай не би държала такива в дом, в който момчешкото любопитство би могло да доведе до злополука. С чук не можеше да пострада кой знае колко.

- Мамо!

Алекс я дърпаше за ръкава, за да я спре, но тя се отскубна от него. Щеше да отиде само до коридора и да се ослуша. Чуеше ли звук, който да подсказва присъствието на натрапник, чуеше ли въобще нещо, щеше да заключи вратата на стаята и лично да се обади на ченгетата. Полицията в Милууд се славеше с бързата си реакция при спешни случаи, особено ако са заплашени жена и дете, но Мей нямаше да избърза с вдигането на тревога. Алекс беше изнервен, тя също. Когато той я събуди, тя сънуваше. В съня ѝ двамата стояха до прозореца в стаята му и наблюдаваха движещите се в гората фигури. После тя излезе с фенерче навън - беше чела за циганите в търговския център и си помисли, че може да са те - но не намери следи в снега. После се върна вътре и...

Тогава чу гласа на Алекс.

„Чакай малко - помисли си тя. - Какъв беше сънят?“

Тя тръгна към вратата, все още мъчейки се да раздели реалността от въображението. Двете се сливаха в едно. Не можеше да си спомни какво се е случило между връщането ѝ в къщата и лягането в леглото. Беше объркана, главата ѝ пулсираше.

Мей излезе в коридора. Малката нощна лампа между стаята и банята работеше, но долу беше тъмно. Винаги държеше лампата до стълбите на първия етаж запалена. Ползваше от онези екологични крушки, които трябваше да издържат с години и можеха да помогнат за спасяването на света, в случай че никой друг не даваше и пукната пара за това. Защо беше угаснала?

Алекс стоеше на вратата и плачеше. Защо плачеше? Искаше ѝ се да го прегърне, но нямаше време. Хвана се за рамката на вратата и се ослуша. Беше студена и влажна. Мей разтри конденза между пръстите си. В цялата къща беше мразовито. Не го беше забелязала, защото в нейната стая винаги си беше хладно. Радиаторът не работеше от седмица и тя беше метнала тежко одеяло върху завивката си, а преди да се мушне отдолу, слагаше термофор, за да стопли малко чаршафите. Мислеше да повика някого да го погледне, но се страхуваше, че може да се окаже признак на по-съществен проблем с цялата отоплителна система, а този месец парите не стигаха. Изглежда, подозренията ѝ се потвърждаваха; цялата къща беше ледена. По дяволите, ремонтът нямаше да е никак евтин.

- Мамо - повика я за последно Алекс, но тя не му обърна внимание.

Затвори вратата след себе си, като завъртя внимателно дръжката, за да не вдигне шум, и лицето на сина ѝ се скри. Отоплението ѝ бе дало практически проблем, върху който да се фокусира. Никакви сънища, никакви полузрими фигури в гората. Ако имаше крадци, по-добре за тях бе да си тръгнат, преди да са измръзнали до смърт в напразни опити да намерят нещо ценно в къщата, въпреки че можеха да вземат телевизора на излизане. Застраховката вероятно щеше да стигне за някой от онези нови модели с висока разделителна способност.

Тя слезе бавно по стълбите, стиснала чука в ръка. По стените също имаше конденз. Не разбираше. Преди да си легне, отоплението си беше наред. Възможно ли бе температурата да е паднала толкова бързо? Освен това не ѝ беше студено. Това беше другото странно нещо. Къщата можеше да съперничи на полярно иглу, а на нея ѝ беше топло. Как беше възможно това?

Лунната светлина струеше, течна и тежка, през прозорчето над входната врата. Мей инстинктивно вдигна ръка, сякаш искаше да я улови в шепа, да я поднесе към устните си и да я вкуси, а сладките лъчи да покапят като мед по брадичката ѝ.

Ръката ѝ замръзна. Дъхът ѝ спря.

Чу нещо да се движи в дневната.

16.

Тоби Тейър имаше дарба. Не говореше често за нея, а и тя беше колкото благословия, толкова и проклятие - даже повече второто, защото му носеше малко радост и много тревоги - но си беше негова и го правеше по-специален.

Във всички други отношения Тейър беше решително по средата на нормата: среден на ръст и тегло, средно красив със средно привлекателна жена, средно богат по стандартите на кръговете, в които се движеше. Двете му деца, за щастие, се справяха по-добре от средното и вече учеха в колеж - едното в Нюйоркския университет, другото в „Амхърст“. Таксите за обучение и издръжката им бяха две от причините да не е по-богат, но това обикновено не го притесняваше.

Беше собственик на фирма за преоценени мебели с магазини в Пенсилвания, Ню Хемпшир и Кънектикът. По-голямата част от доходите му идваха от складовете в дъното на магазините, където излагаше стоките с неугледен вид или малки дефекти, които изкупуваше за жълти стотинки и ги продаваше с точно толкова печалба, че да бъдат доволни и той, и клиентите му, което всъщност беше тайната на добрия бизнес. Е, справяше се чудесно и с новите гарнитури и фотьойли, но там работеше с депозити и поръчки. Бизнесът с другите мебели вървеше в брой, без право на връщане. Ако ще и камъни да падаха от небето, складовете бяха пълни със стока и клиенти. Всички служители също започваха оттам, за да се научат на занаята, точно както и той го беше научил от баща си Фреди, въпреки че собственият му дом беше обзаведен изцяло с най-хубавите и най-нови мебели, докато старият татко Тейър беше напълнил своя с боклуци, от които биха се погнусили и най-отчаяните му клиенти. Тейър обвиняваше именно дивана в дневната на родителите си за сегашните си проблеми с гърба: твърде късно разбра, че от ергономична гледна точка подът би бил за предпочитане.

В мига, в който баща му загина, след като разби колата в една масивна колона на мост в ясен слънчев ден, на една съвършено безопасна отсечка от пътя, и моментално бе обезглавен, Тоби, едва седемнайсетгодишен, седеше на бюрото в стаята си и довършваше домашното си по география. Изгуби съзнание, както му се стори, само за няколко секунди - като уморен шофьор, който задрямва за миг, преди да отвори сепнато очи, и дано да е навреме, за да избегне отделянето на главата от тялото си между първи и втори шиен прешлен. Когато погледна листа пред себе си, Тоби видя, че е нахвърлял доста сносна рисунка на помляна кола в колона на мост. Беше успял да добави дори регистрационен номер - същият като на стария „Буик“ на баща му. Това беше изумително в много отношения, не на последно място, защото Тоби въобще не умееше да рисува.

Обаждането дойде след по-малко от час. Наложи се Тоби да се справи с основната част от подготовката на погребението, защото майка му, която много обичаше баща му, беше изпаднала в шок и така и не се възстанови докрай от него. Погребалният агент, Джон Уелсби, който си падаше малко нещо човек на изкуството, предложи отворен ковчег, тъй като лицето и главата на Фреди Тейър бяха останали забележително непокътнати благодарение на ъгъла, под който металът бе прерязал шията му. Тоби отказа. Обстоятелствата около смъртта на баща му бяха широко известни, защото главата се беше търколила на тревата пред погледа на преминаващите шофьори. Не искаше хората да се чудят какво се крие под закопчаната яка на трупа.

Тоби не спомена на никого за рисунката. Чувстваше непоносима вина и се страхуваше, че може би по някакъв начин е отговорен за смъртта на баща си. Все пак беше задрямал в същия момент, в който колата на баща му бе излетяла от пътя. Аутопсията не показа никакви признаци на катастрофален пристъп, заради който Фреди би могъл да изгуби внезапно съзнание, а доколкото знаеха, нямаше причина да посегне на живота си. А дори да е искал да го направи, синът му знаеше, че би намерил по-надежден начин да го стори, вместо да залага на стърчащо желязо от колоната на моста. Освен това той не обичаше зрелищата и би предпочел да избегне спектакъла в смъртта, както и преди това в живота. Следователите предположиха, че може да е заспал на волана. Седемнайсетгодишният му син обаче, който се чувстваше център на собствената си вселена, се тревожеше, че съществува някаква връзка между него и баща му и че заспивайки на бюрото си, той е накарал и баща си да задреме, с което е предизвикал фаталната катастрофа.

Това, разбира се, би било налудничаво... ако не беше рисунката. Тоби не я изхвърли, а я скри между старите тетрадки в чекмеджето. Майка му никога не би погледнала там; не че имаше голяма вероятност да рови из нещата му. Повечето ѝ дни през следващите две години преминаваха в плач, чак докато не отиде и тя при съпруга си. По това време Тейър, който вече не беше Тоби, а живият наследник и бъдещето на бизнеса, беше започнал работа на пълен ден в „Преоценени мебели Фреди и Рон“ под внимателното наставничество на по-малкия брат на баща си, Рон - ерген, който обичаше да летува в Саут Бийч, Флорида, и по думите на един от продавачите във фирмата беше „по-объркан и от еврейска Коледа“. След кончината на чичо Рон Тейър наследи цялата компания и тя стана негова по документи и название.

През годините след смъртта на баща си обаче Тейър продължи да преживява „моменти“, както той ги наричаше: жената, която вървеше между купите сено на петнайсет сантиметра над земята, а на следващия ден образът ѝ се появи по информационните бюлетини, след като голото ѝ, посинено тяло беше открито в един канал; кръвта по стените на местното управление за моторни превозни средства, докато чакаше да му сменят изгубената шофьорска книжка, сякаш сградата беше получила стигмата, няколко часа преди вътре да влезе някой си Линъс Круъл, чието име напълно отговаряше на душевността му⁴, и да открие автоматичен огън, с който да убие петима и да рани седмина само защото по собствените му думи колегите му били забравили рождения му ден трета година подред; болезнените мехури, които се появиха на дясната му ръка, докато минаваше покрай гишето за автомобили на заведение за бързо хранене, а след това разбра, че час по-късно в кухнята е избухнал пожар, при който е загинал един човек, а друг е ослепял.

И това бяха по-значимите събития; отдавна беше изгубил дирите на по-дребните, които при други обстоятелства биха могли да бъдат подминати като случайни съвпадения или déjà vu. Предполагаше, че е екстрасенс, въпреки че избягваше да използва тази дума дори пред себе си, а и като че ли не пасваше на нито една нейна дефиниция, която откриваше.

Дори да беше екстрасенс или телепат, или както щете го наречете, дарбата му нямаше нищо общо с това, което показваха по телевизията и филмите. В моментите, в които тя се проявяваше, той винаги се чувстваше някак на друго място, като че ли сомнамбулстваше, и изпитваше страшно главоболие и желание - не, потребност - да легне и заспи, докато болката отмине. Виденията и образите не бяха надеждни - беше се случвало да се появят в магазина или киното, без нищо да последва. Никой не биваше застрелян, никой не умираше, животът си продължаваше. Е, и това не беше съвсем вярно: понякога Тейър разгръщаше вестника и научаваше, че в друг магазин или кино на стотици, дори хиляди километри от него някой все пак е бил застрелян или умрял. В тези случаи той взимаше приспивателно и си лягаше, защото от мисълта, че може да е своето рода радар за смъртта и страданието, му се приискваше да се скрие от живота.

Тейър беше проучил въпроса, въпреки че подхождаше предпазливо. Беше чел за Сведенборг, който вярвал в света на духовете, съществуващ редом с нашия, но недостъпен за сетивата ни, и за Джон Уесли, чиято силна вяра в духовете бе повлияла ранния евангелски методизъм, към който Тейър все още се придържаше, макар и бегло. Интересуваше се също от медицинските и психологическите теории за този тип страдание. Подозираше, че е единственият търговец на мебели, който може да разговаря задълбочено за теориите на Фридрих Николай, според когото виденията могат да бъдат свързани с нарушен баланс на телесните течности, и Джон Фериър, който ги разглежда като прояви на сетивни разстройства. Познаваше експериментите на Месмер и Пюизегур и идеята за духовете като проекции на паметта, внезапна мозъчна активност и реакция на електромагнитни смущения. Нито една от тези теории обаче не обясняваше онова, което Тоби Тейър бе преживял след смъртта на баща си.

Съпругата му знаеше за това. Беше ѝ разкрил тайната си след случая в управлението за МПС и ѝ беше показал рисунката, която беше нарисувал в мига на катастрофата на баща си. Тя се научи да разпознава пристъпите и случаите, които биха могли да ги провокират, но те бяха толкова различни, че дори Тейър не успяваше да открие закономерност.

Освен една. Откакто за първи път се бе проявила дарбата, често му се явяваше един и същ сън с фигури, които се движеха из ниви, гори и къщи. Някои бяха по-стари, други по-млади, но никога нямаше деца. Дрехите им бяха взети сякаш отпреди векове, но инак те принадлежаха колкото на миналото, толкова и на настоящето. Излъчваха дълбока злост, особено водачът им - слаба фигура с червена коса и брада, и сплеснат профил, като че ли не стигаше за три измерения.

Знаеше и как се наричат.

Това бяха Братята.

Тоби Тейър се събуди в леглото си в Грийнсбърг, Пенсилвания. Жена му тихичко похъркваше до него. Часовникът показваше 11:37. Главата му пулсираше.

- Спри - каза той в мрака на избледняващия образ на жената, която премина оттам. - Те те чакат.

17.

Мей Маккинън не се обърна. Не се върна в стаята си, където я чакаше синът ѝ, за да се обади в полицията. Присъствието в дневната я зовеше едновременно нямо и със стотици гласове - чужда и някак позната дисонантна хармония, като чута някога песен, която се вплита в историята на човека и намира ехо в стари мелодии, тайна конфигурация, която тъкмо се разкрива.

Крачка, още една крачка: топлина в студа, струйки влага по дървото и стените.

Неистов плач.

В дневната стоеше мъж с голо теме, оградено с обръча от червена коса, която висеше като замръзнала папрат върху яката на ризата му. Брадата му, от която се виждаше само горната устна, правеше възрастта му неопределима. Носеше тъмен елек, панталон и сако, но все от различни костюми. Въпреки мъждивата светлина личеше, че не си подхождат. Бузите му бяха зачервени, устните - пълни, но профилът му беше сплеснат, така че можеше да бъде спуснат конец за отвес от челото му, който да докосва върха на носа и брадичката му, но пак да виси свободно. Мъжът разглеждаше снимката на Майк, Мей и Алекс в сребърната рамка върху камината и цъкаше ритмично с език, издавайки звук като тиктакане на стар часовник.

Цък-цък-цък.

Мей се опита да каже нещо, но от устата ѝ не излезе нито дума.

Цък-цък-цък.

Усети някаква тежест, която я докосна по гърба. Обърна се и видя млада жена, потопила пръсти в купата с потпури на малката масичка. Непознатата вдигна ръка и през пръстите ѝ се поръсиха парченца сушени цитруси и канела. Тя допря дланта до носа си и я подуши. Червеникавата ѝ коса беше сплетена на плитка, която висеше над лявото ѝ рамо. С лявата си ръка си играеше с нея, а с дясната отново бръкна в купата. Подобно на по-възрастния мъж до камината и нейният профил беше сплеснат и като че ли не забелязваше присъствието на Мей.

Появиха се още фигури на мъже и жени в кухнята и трапезарията. Стори ѝ се, че е зърнала някои от тях в гората. Пипаха нещата ѝ: душеха, вкусваха, галеха.

Чупеха.

Мей възвърна гласа си.

- Спрете! - каза тя. - Това не са ваши неща!

Изведнъж всяко движение замря. Гласовете в главата ѝ замлъкнаха. Мъжът до камината, все така приведен над снимката, спря да цъка с език. Дори прашинките замръзнаха посред танца си в едва доловимото течение. Единственото движещо се нещо остана малка зимна педомерка, която махаше толкова бавно с крила, че Мей можеше да ги проследи с очи, като вдишва с движението им нагоре и издишва при спускането им надолу. Насекомото се приближи бавно до нея и зависна пред очите ѝ. Тялото му беше кафяво и бежово, което преливаше в червено на предните крилца и сиво на задните, а връхчетата им бяха оцветени в жълто. Мъжки екземпляр; женските не можеха да летят и даже нямаха крила. Мей знаеше, че това е инвазивен вид, който може да опустоши цяла овощна градина, и не страдаше от угризения да ги убива.

Тя се взря във фасетните му очи. Късите му антенки потрепнаха. Настойчивите, хаотични гласове в съзнанието ѝ заглъхнаха. Остана само движението на крилцата на насекомото. Вече го чуваше.

та-дам. та-дам.

- Кой си ти? - попита Мей. - Защо си тук?

та-дам. таааа-дам. тааааа-дам.

Крилцата започнаха да се движат още по-бавно. „Ще падне - помисли си тя. -Не може да се задържи във въздуха. Трябва да падне да умре.“

Един мъж се качваше по стълбите, докато същият мъж слизаше по стълбите: два мига се сляха в едно. Той не бе като другите. Приличаше на бледо петно, на мъглива фигура в мрака, на призрачен дух.

тааааааа...

Духът на стълбите държеше нож в ръка. От върха на острието капеше лепкава нишка, която оставяше следа по млечнобелия килим.

„Защо не ми е студено?“

Насекомото замръзна.

Кръвта обагри в червено възглавницата на леглото ѝ, което някога бе делила със съпруга си. Сърцето на Мей изтуптя за последно и дъхът ѝ напусна тялото. Синът ѝ я дърпаше за ръкава и хлипаше.

- Остани, мамо. Остани.

- Върви при нея - каза мъжът отзад и Алекс почувства страшно пробождане в гърба си, което прониза сърцето му.

18.

Паркър потегли за Провидънс рано сутринта. Заигра се с идеята преди това да се отбие да види Сам, защото още нямаше да е тръгнала за училище, но после реши, че колкото и да му е трудно, по-добре да остави нещата, както си бяха. Двамата с Франк се бяха разделили в сравнително добри отношения, поне според техните стандарти, и колкото повече време дадеше на Рейчъл да се успокои, толкова по-добре. Ала докато подминаваше най-близката отбивка към дома на Улф, усети как нещо го дърпа, така че си пусна радиото, за да се разсее.

През нощта пътищата бяха почистени, но във въздуха се мержелееше познатата лека мъгла от студа: не толкова плътна, че да пречи на видимостта, но достатъчна, за да придаде нереален оттенък на нещата. Паркър имаше чувството, че светът на сенките, който сякаш се бе проявил вечерта с Рос, бавно настъпваше и поглъщаше всичко, до което се докосне, размивайки очертанията на този свят. Той спря радиото и продължи да шофира в тишина, като че ли така можеше по-добре да се настрои към каданса на трансформацията.

На около час от Бърлингтън Рос позвъни на мобилния му телефон. Искаше да разбере как напредва работата. Паркър отвърна, че е на път към Провидънс, което, изглежда, не впечатли агента, който би се зарадвал повече да чуе, че той не само вече е там, но и е прекарал известно време в града.

- Какво прави досега? - попита той.

- Моите уважения, но не е твоя работа.

- „Моите уважения“ е от онези изрази, които обикновено значат обратното.

- Честна дума, не знаех.

Рос предпочете да не захапва стръвта.

- Наех те да свършиш определена работа.

- Което и правя, освен че живея.

- Тогава, моите уважения, но балансът ти между работата и живота може би е нарушен.

Паркър се опита да му разясни разликата между самостоятелните индивиди и онези, финансирани от бюджета, но Рос прекъсна разговора. Почуди се дали не е трябвало да го осведоми, че Ейнджъл и Луис също ще бъдат в Провидънс на негови разноски. По-добре, че не го направи, реши той след кратък размисъл. Това само би притеснило Рос, което беше крайно нежелателно. Бездруго изглеждаше достатъчно притеснен. За човек, чийто живот изглеждаше доста тъжен и безличен, Еклънд успяваше доста за разтревожи специален агент Рос.

Паркър започна да се оглежда за указателни табели. Не познаваше добре пътя. Беше ходил в Провидънс няколко пъти, веднъж с Рейчъл малко преди да се роди Сам. Споменът му беше за град, стаил в себе си ехото от някогашна красота и минало, което бе приело формата на стари църкви и сгради, пръснати сред анонимни жилищни блокове и огромен търговски център, поне докато човек не прекоси реката и не се озове в района на университета „Браун“. Освен това смътно си спомняше, че косата ти може да побелее и окапе, докато чакаш зеленото за пешеходци, така че жителите на Провидънс бяха родени нарушители, що се отнася до пресичането на улиците.

Паркър шофираше и се чудеше какво ли крие Рос за Еклънд и защо.

19.

- Това е най-яката шибана идея, която някога е хрумвала на някого, откакто Колумб си е купил кораб - рече Ейнджьл на Луис.

Тримата с Паркър седяха в „Ню Харвест Кофи енд Спиритс“ на „Уейбос Стрийт“ в реставрираната Аркада на Провидънс - най-старият закрит търговски център в страната. От една страна, мислеше си Паркър, Аркадата беше виновна за смъртта на градовете, упадъка на общностите и „Мол ъф Америка“ в Минесота. От друга страна, всяко място, което предлагаше добро еспресо, качествено уиски и вкусен пай заслужаваше да му бъдат простени много неща, макар може би не чак създаването на „Мол ъф Америка“. Някой явно бе вложил мисъл в ремонта на Аркадата и сега тук се помещаваха фирми, които неминуемо биха били описани като „еклектични“. Срещу кафенето имаше магазин на име „Лъвкрафт изкуства и науки“, което напомни по приятен начин на Паркър за „Стрейндж Мейн“ в Портланд. Светът, реши той, би обеднял без тези места.

- Хубаво е - отвърна Луис.

Единственото кубче лед в чашата му изпука примамливо, но само накара Ейнджъл да се смръщи. Двамата мъже се различаваха в много отношения, не на последно място по въпросите на модата и политиката, но сред познатите им се смяташе, че Луис е водещият във вкусовете и преценките. Ейнджъл обаче беше развил вкус към уискито, което до голяма степен се дължеше на кражбите на различни интересни бутилки и кутии в началото на престъпната му кариера. Сега двамата с Луис можеха да си позволят да си купуват скъпи и реномирани питиета, макар Ейнджъл да твърдеше, че никое не може да се сравнява с онези, които сам си бе набавял някога.

„Крадената вода е по-сладка, а тайно изяденият хляб - по-вкусен“, - казваше той като дявол, който цитира евангелието.

Ето защо Ейнджъл имаше твърдо мнение по въпросите за консумацията на уиски и смяташе, че ледът разваля фините вкусове и аромати. Обичаше да капва по малко вода в чашата си, за да ги накара да се разкрият, но нищо повече. Беше успял да убеди Луис да намали кубчетата лед от три на едно, но въпреки това го болеше, като го гледаше как го пуска в чашата си. Що се отнася до хората, които доливаха уискито си с газирана вода или, опазил бог, с кока-кола, Ейнджъл беше убеден, че само един хубав бой ще ги вкара в правия път.

Паркър се придържаше към кафето. Дори в редките случаи, когато прекаляваше с пиенето, му се налагаше първо да превъзмогне вроденото си отвращение към вкуса на твърдия алкохол. Сервитьорката донесе чашата му и се усмихна. Беше мила усмивка. Не обещаваше нищо, освен добронамерена учтивост, но беше от онези усмивки, които те карат да се чувстваш добре.

- Мисля, че те харесва - отбеляза Ейнджъл.

- Не е кой знае какво, като се има предвид, че другите възможности сте ти и черният лорд.

Убиваха времето, преди да отидат в офиса на Еклънд, който се помещаваше в сграда с множество компании, обслужвани от общ персонал от секретари и рецепционисти. Намираше се близо до „Норт Мейн“ в нов комплекс, в който имаше още клиника за козметична стоматология и фирма за стоки за домашни любимци. Паркър беше хвърлил един поглед на идване и видя, че на рецепцията стои жена на не повече от двайсет години. Достъпът в сградата ставаше с карти, но тя можеше да пусне и външни посетители. Изглеждаше като място, което след пет часа утихва, а след шест настъпва пълно мъртвило. Колкото по-близо до края на работния ден влезеха, толкова повече време щяха да имат в офиса на Еклънд. След това, в зависимост от находките си, щяха да се пренесат в дома му.

- Мислиш ли, че приличаме на туристи? - попита Ейнджъл. Той обичаше да си мисли, че може да се слее с тълпата, дори в този момент тълпата инстинктивно да отстъпваше назад от него и партньора му. Желанието му за принадлежност беше трогателно безнадеждно.

- Февруари е, а ние сме в Провидънс - отвърна Паркър. - Ако приличахте на туристи, щяха да ви сметнат за луди. Приличате просто на двама типа с пистолети под палтата.

- Е, значи ще изглеждаме съвсем на мястото си, ако се опитаме да откраднем нещо - отбеляза Ейнджъл. - Това е извратен щат.

Прав беше. Паркър беше чел някъде, че всяко човешко същество може да намери място на територията на Роуд Айлънд. Ако това беше вярно, нямаше да успеят да си тръгнат, без някой политик да бръкне в джобовете им. Винсънт Сианси, известен повече като Бъди Сианси, кмет на Провидънс в продължение на общо двайсет и една години, два пъти бе принуждаван да се оттегли заради обвинения в углавни престъпления и прекара четири години във федерален затвор, задето бе ръководил престъпни операции от кабинета си, въпреки че заседателите го признаха за невинен по обвинението за подкуп за членство в Университетския клуб, което намекваше, че изкуплението все пак е възможно. През 2014 г. Сианси се опита отново да се кандидатира, но на този етап вече беше прекалено богат дори по стандартите на Прови-дънс. Като добавим бившия губернатор Ед Дипрет, който откара една година зад решетките заради подкупи от предприемачи, и Джоузеф Бевилакуа - главен съдия на щатския върховен съд, който подаде оставка заради спекулации за връзки с мафията - и това бяха само големите имена, - и ето ти възхитително ниво на институционализирана корупция.

- Ще изглеждаш почти честен човек в сравнение с тях - съгласи се Луис.

- Нямам нищо против някой да краде - обясни Луис, - просто не ми харесва след това да лъже. Излиза, че не се гордее с работата си.

Поинтересуваха се как е минала срещата на Паркър със Сам и психолога, а той на свой ред им разказа за разговора си с Франк Улф.

- Мислиш, че заради това вече те мрази с една идея по-малко? - учуди се Ейнджъл.

- Само една.

- Браво. Жалко, че бившата ти приятелка те мрази повече. Анулира напредъка с Франк.

- Е, много ти благодаря.

- Няма за какво.

Паркър погледна часовника си.

- Май трябва да тръгваме.

Луис поиска сметката. Сервитьорката я донесе и отново се усмихна на Паркър. Проклет да съм, помисли си той.

Листчето си стоеше на масата, а Ейнджъл и Луис най-спокойно се правеха, че не го виждат. Паркър хвърли един поглед на общата сума, без да го докосва. Признаваше им, че имаха скъп вкус към алкохола.

- Няма да стане - рече той.

- Мамка му - изруга Ейнджъл и посегна към портфейла си.

Излязоха откъм „Уестминстър Стрийт“ и се спряха да погледат хищната птица, която кръжеше високо над старата „Банк ъф Америка“ - или Сградата на Супермен, както беше по-известна.

- Знаеш ли какво е това? - попита Луис.

Паркър и Ейнджъл поклатиха отрицателно глави.

- Сокол скитник - отвърна Луис. - Харесва ми.

„Понякога - помисли си Паркър - Луис показва тревожни признаци на човечност.“

20.

Паркър беше взел решение първо да претърсят офиса на Еклънд. Пак се налагаше да проникнат с взлом, но щеше да им отнеме по-малко време, отколкото домът му, така че беше разумно да отхвърлят първо него. Той остави колата си на един паркинг, а шофирането - на Луис.

Обслужваните офиси обикновено наемаха нископлатен персонал, поне според опита на Паркър. Не предлагаха много възможности за повишение, а работата беше скучна. Трябваше да внимава с по-възрастните рецепционистки, които бяха кучета-пазачи в човешки облик. Младата жена, която още седеше зад бюрото обаче, изглеждаше способна на известна доза учтивост и цивилизованост.

Ейнджъл позвъни от другата страна на улицата. Рецепционистката вдигна слушалката, докато пропускаше поредния посетител.

- Обажда се господин Еклънд от офис седемнайсет - каза Ейнджъл. - Очаквам двама клиенти до пет минути. Пратете ги направо горе, щом се регистрират.

Дори да бе забелязала, че обаждането не е по вътрешната линия, жената не спомена нищо. Повечето хора бяха толкова свикнали с мобилните си телефони, че не беше необичайно да ги ползват и за връзка с рецепцията.

- Непременно, господин Еклънд.

Ейнджъл ѝ благодари и затвори. Най-старите трикове неслучайно бяха вечни. Реакцията ѝ показа и нещо друго: или беше нова, или никой не бе забелязал изчезването. Паркър се надяваше да не ѝ хрумне да провери дали картата на Еклънд е ползвана този ден, но подозираше, че няма. И защо да го прави? Не охраняваше Конгреса.

Към пет следобед Ейнджъл и Паркър влязоха в сградата, а Луис остана в колата. Представиха се, казаха на рецепционистката - Карли според надписа на табелката ѝ, - че отиват при Джейкъб Еклънд, и след като се записаха в регистъра и единият показа документ за самоличност, получиха временни пропуски. Ейнджъл извади шофьорска книжка, името на която нямаше нищо общо с неговото, въпреки че снимката би могла да заблуди човек, който не го познава добре.

- Колко такива имаш? - полюбопитства Паркър, докато вървяха към асансьора и стълбището.

- Изгубил съм бройката. Понякога и аз забравям кой съм.

Качиха се по стълбите до третия етаж. По пътя Ейнджъл свали якето си, под което носеше риза с надпис: „Спешна ключарска помощ“. Оказа се излишно. Офисът на Еклънд се намираше почти в дъното, а коридорът беше пуст. Ейнджъл отвори ключалката за по-малко от минута. Щеше да се справи и по-бързо с автоматичен шперц, но не искаше да привлича вниманието с излишен шум. Влязоха, затвориха вратата и заключиха след себе си.

Офисът, общо взето, представляваше кутийка с претенции за нещо повече. Пред прозореца, покрит с вертикални щори, беше поставено евтино бюро, което заемаше цялата ширина на помещението, оставяйки съвсем тясно място за промушване от другата страна. Към него имаше два неудобни на вид тапицирани стола. До календара на стената отляво висеше шаблонен пейзаж, а до дясната беше опрян шкаф с четири чекмеджета. Паркър се опита да ги отвори, но видя, че са заключени, и остави Ейнджъл да се занимава с тях, а той самият се зае с бюрото. Нямаше много за претърсване. Еклънд не използваше настолен компютър, поне в офиса, а ако имаше дневник, го беше взел със себе си. Ейнджъл отключи чекмеджетата, но там се криеха само канцеларски материали, марки, визитки, кутия с разтворимо кафе, няколко пакетчета подсладител и сметана. Нямаше дори бутилка евтино уиски и две чаши като по филмите за частни детективи.

Паркър натисна мигащото копче на телефонния секретар и го пусна на високоговорител. Съобщенията донякъде се припокриваха с тези от гласовата поща на мобилния му телефон, но той отново записа всички имена и номера. Последното съобщение беше от жена, която успя да каже само „Ало“. Системата явно беше настроена за около дузина съобщения. За евтин офис - толкова.

Дотогава Ейнджъл беше успял да отключи и шкафа и Паркър посвети следващия час на преглеждане на папки с копия от отчети за клиенти, фактури, сметки и други документи, които се трупат, когато човек работи сам. Случаите бяха прозаични: застрахователни дела, обслужване на съдебни процеси, издирване на длъжници, проучване на бъдещи бизнес партньори и няколко спора за попечителство, от които почувства тъпа болка в главата. Всички случаи бяха стари, което означаваше, че Еклънд държи отворените си дела другаде и прибира документите в шкафа с папките чак след приключването им. Офисът служеше само за срещи и складови нужди. Паркър забеляза, че часовата и дневната ставка на Еклънд е по-висока от неговата собствена, но вероятно парите му бяха нужни, за да покрива разходите по странното си хоби. Стаята миришеше на застояло, а килимът се нуждаеше от хубаво почистване. Това напомни на Паркър защо самият той няма офис: ако трябваше да работи на такова място, би предпочел да живее на социални помощи.

Навън вече се беше стъмнило. През щорите се виждаше Луис, седнал в колата си. Паркингът се беше изпразнил значително, откакто бяха тук, и автомобилът на Луис стоеше самотно в една от секциите му. Беше време да си тръгват. Паркър не искаше някой охранител да запише номера му.

Огледа офиса за последно. Все още не можеше да усети този човек истински. Може би това щеше да се промени след претърсването на дома му, но офисът го оставяше с усещането, че се е разходил между театрални декори. Ако задачата не му беше възложена от Рос, щеше да заподозре, че някой го е пратил за зелен хайвер. Сега беше просто озадачен. Еклънд явно беше важен за федералния агент, но Паркър все не успяваше да разбере защо.

Единственият личен предмет в офиса беше една рамка със снимка на бюрото. На нея се виждаше Еклънд - с преждевременно посивяла коса, около метър и осемдесет висок, няколко излишни килограма, прегърнал през раменете много по-дребничка жена, чиято усмивка компенсираше невзрачните ѝ черти. Благодарение на информацията, предоставена от Рос, Паркър разпозна бившата жена на Еклънд, Милена Бъдни. Снимката явно беше направена преди развода им, но не твърде отдавна. Рос му беше дал снимка на детектива от последната подмяна на шофьорската му книжка предишната година и там не изглеждаше много по-различно от човека на снимката.

Паркър погледа снимката известно време. Не познаваше много мъже, които да държат снимки на бивши съпруги на бюрото си - поне не на собствените си такива.

- Намери ли нещо? - попита Ейнджъл.

- Само спомени и тъга - отвърна Паркър. - Мисля, че приключихме тук.